Харун и морето от приказки

2.ПОЩЕНСКИЯТ АВТОБУС

Двамата кресльовци набутаха Рашид и Харун в една разнебитена кола със съдрани червени седалки и макар че евтиното радио предаваше с пълна сила музика от филми, онези продължиха да се дерат с пълно гърло през целия път все за едно и също: колко не можело да се разчита на разказвачи на приказки. Така стигнаха ръждясалите порти на автогарата, където Харун и Рашид бяха изхвърлени от колата без церемонии и без довиждане.

— А пътните разноски? — попита Рашид с надежда, но кресльовците се разкрещяха:

— Този пък иска и пари! Нахалник! Къде се е видяло такова нахалство!

И отпрашиха с пълна скорост, като принудиха кучета, крави и жени с кошници плодове на главите да се разпилеят като пилци и да се спасяват както могат. Гръмка музика и груби ругатни продължиха да се сипят от колата, докато тя изчезваше на зигзаг в далечината.

Рашид не си направи труда дори да размаха юмрук и се запъти към касата за билети. Харун го последва през прашния двор, чиито стени бяха покрити със странни писания:

беше едното, второто гласеше:

а третото:

— Пропуснали са да напишат, че не бива да се крещи на пътниците от задната седалка — промърмори Харун, а Рашид отиде да купи билети.

На касата вместо опашка имаше състезание по свободна борба, защото всички искаха да са първи. А тъй като повечето хора носеха пилета, деца и други обемисти вързопи, резултатът беше една схватка, от която във всички посоки хвърчаха перушина, играчки и избити от главите шапки. От време на време от гъстото меле изскачаше някой замаян индивид с изподрани дрехи, победоносно размахал парченце хартия — заветния билет! Рашид пое дълбоко въздух и се гмурна в тарапаната.

Междувременно в двора, където бяха автобусите, малки прашни облачета се юркаха напред-назад като пустинни вихрушки. Харун проумя в един момент, че те съдържат множество човешки същества. Оказа се, че на Крайната спирка има прекалено много пътници и те по никакъв начин не биха могли да се поберат в наличните автобуси, пък и никой нямаше представа кой автобус пръв ще потегли. Това даваше на шофьорите възможност да поиграят на една доста злобна игра. Някой от тях запалваше мотора на своя автобус, нагласяше огледалата за задно виждане и изобщо се държеше така, сякаш ей-сега ще потегли. Тутакси група пътници грабваше своите куфари, завивки, папагали и транзистори и се устремяваше към него. А той изключваше мотора с невинна усмивка. В същия миг в противоположния край на двора следващият шофьор палеше мотора и пътниците хукваха наново.

— Това е подло — каза Харун на глас.

— Прав си — избумтя някой зад гърба му. — Обаче обаче обаче трябва да признаеш, че е крайно забавно отстрани.

Притежателят на този глас се оказа огромен мъж с буйна коса, щръкнала на темето му като гребен на папагал. Лицето му също тънеше в растителност и на Харун внезапно му щукна, че цялата тази окосменост някак странно напомня за… перушина.

„Що за хрумване — каза си той. — Откъде накъде ми дойде това в главата? Пълни глупости.“

Точно в този миг два прашни облака от забързани пътници се сблъскаха. Избухнаха чадъри, гюмове за мляко, въжени сандали и Харун, без да иска, започна да се смее.

— Ти си страхотно момче! — избумтя мъжът с коса като перушина. — Виждаш нещата откъм смешната им страна. Катастрофата е тъжно и злочесто събитие, обаче обаче обаче тряс! блъс! фрас! Човек да се спука от смях! — Гигантът стана и се поклони. — Честното ми име е Обаче и съм на вашите услуги. Шофьор на супер-експресния пощенски автобус за долината К.

Харун реши, че е редно и той да се поклони.

— А моето честно име, както се изразихте, е Харун. — В този момент му хрумна нещо и додаде: — Ако наистина сте на моите услуги, можем да направим нещо по въпроса.

— Това е просто общоприет начин на изразяване — поясни господин Обаче. — Обаче обаче обаче ще удържа на думата си. Изразите са непостоянни — понякога са изкривени, друг път са прави. Обаче господин Обаче е прав мъж. Какво желаеш, млади господарю?

Рашид често бе разправял на Харун за красотата на пътя от град Г за долината К, виещ се като змийче нагоре през прохода X към тунела Е (известен също като Ж). Отстрани имало сняг и приказни пъстроцветни птици пърхали из ждрелата, а когато пътят се измъкнел от тунела (според думите на Рашид), пътникът съзирал отпреде си най-главозамайната картина на света — долината К с нейните златни нивя и сребърни планини, а в самата й сърцевина — Скучното Езеро. Гледката се простирала отпред като вълшебен килим, който само чака да се повозиш на него.

— Никой не може да изпита тъга, след като е зърнал тази гледка, а слепецът е трижди по-злочест, загдето е лишен от подобна красота — така говорел Рашид.

Та сто каква молба отправи Харун към господин Обаче: места на предната седалка чак до Скучното Езеро и пълна гаранция, че автобусът ще мине през тунела Е (известен също като Ж) преди залез слънце, защото иначе какъв смисъл?

— Обаче обаче обаче — взе да му възразява господин Обаче — вече става много късно… — Но като видя как помръкна лицето на Харун, усмихна се широко и плясна с ръце. — Обаче обаче обаче какво от това? — извика. — Красивата гледка! За да повдигнем духа на тъжния татко! Лесна работа!

Така че когато Рашид се измъкна, залитайки, от билетната каса, Харун вече го чакаше на стъпалата на пощенския автобус, където за тях бяха запазени най-хубавите места, а моторът вече бръмчеше.

Останалите пътници, задъхани от тичането, облени в пот, превърната на кал от наслоения прах, се взряха в Харун със завист, примесена със страхопочитание. Рашид беше не по-малко впечатлен.

— Както не веднъж съм изтъквал, млади Харун Халиф?, твоят вид неизменно заблуждава — каза той.

— Юхууу! — изкрещя господин Обаче, лесновъзбудим като всеки пощенски служител. — Бръм! — додаде и натисна до дъно педала за газта.

Пощенският автобус се юрна през портите на автогарата, като почти забърса една стена, на която Харун успя да прочете следното:

Пощенският автобус набираше все по-голяма скорост и пътниците взеха да дюдюкат и да крещят от възбуда и страх. А господин Обаче профучаваше покрай селата без да отлепи крак от педала на газта. На Харун му направи впечатление, че във всяко село на автобусната спирка насред площада чакаше по един човек с чувал, пълен с поща, и гледаше подир тях отначало със смутено, сетне с яростно изражение на лицето, докато пощенският автобус го отминаваше с рев и без дори да намали скоростта. Харун забеляза също така в задната част специално отделение, заградено с мрежа от пътниците, където бяха накамарени торби и чували досущ като онези, които стискаха в ръце ядосаните, размахващи юмруци мъже по селските площади. Ала шофьорът явно не мислеше нито да оставя, нито да прибира пощата.

— Не трябва ли да спираме заради писмата? — Не се стърпя накрая Харун и се наведе напред, за да попита.

В същия миг разказвачът на приказки Рашид възкликна:

— Трябва ли да се носим с такава шеметна скорост?

Господин Обаче успя да изстиска от автобуса допълнителни километри.

— Трябва ли? — изкрещя той през рамо. — Е, скъпи господа, едно ще ви кажа: Трябва е хлъзгава змия и туй то. Момчето ми каза, господине, че на вас ви ТРЯБВА красива гледка преди залез слънце. Може да е така, може и да не е. Друг може да каже, че момчето ТРЯБВА да има майка. Може да е така, може и да не е. За мен се говори, че ми ТРЯБВА висока скорост, обаче обаче обаче нищо чудно да се окаже, че ми ТРЯБВА просто друг източник на силни усещания. Странна риба е това Трябва — то прави хората лъжовни. Всички страдат от него, но не винаги си го признават. Ура! — извика внезапно и посочи напред. — Границата на снега! Очакват ни ледени полета! Разрушени пътища! Главоломни завои! Опасност от лавини! Пълен напред!

Той просто беше решил да не спира за никаква поща, за да изпълни поетото към Харун обещание.

— Лесна работа! — извика весело. — И без това в тази страна с твърде много места и прекалено малко наименования всички получават чужда поща.

Пощенският автобус се втурна нагоре към планината М, като залиташе по ужасяващите завои с оглушително скърцане на гумите. Багажът, завързан на покрива за багажника, започна обезпокоително да се мести от една страна на друга. Пътниците (които изглеждаха досущ еднакви, защото потта им, съвсем засъхнала, бе превърнала прахта в плътна кора кал) започнаха да протестират.

— Куфарът ми! — изкрещя една кална жена. — Бесен бизон! Откачен неврастеник! Намали веднага, че от вещите ми и спомен няма да остане!

— По-скоро от нас нищо няма да остане, госпожо! — рязко я сгълча кален мъж. — Така че по-тихо за някакви си вещи, ако обичате.

Втори кален мъж сърдито го прекъсна: — Я по-спокойно! Не разрешавам да се държи такъв тон на добрата ми женица!

Към пререканията им се присъедини още една кална жена:

— Така ли било! Значи тя може да крещи в ухото на мъжа ми, а той няма право да се оплаче? Я виж на какво мяза тая кльоща — това жена ли е или кална сопа?

— Погледнете този завой — няма равен на себе си! — пропя господин Обаче. — Точно на това място преди две седмици стана страхотна катастрофа. Един автобус падна в пропастта и всички загинаха — поне шейсет и, седем души. Господи! Какво нещастие! Ако искате, ще спра за малко да направите снимки.

— Да, спри, спри! — замолиха го пътниците (готови на всичко, само и само да сложат край на главоломното препускане), но господин Обаче ускори още повече. — Закъсняхте — провикна се весело. — Пропуснахме тази забележителност. Ако искате да удовлетворявам молбите ви, трябва да ги подавате навреме.

„Ето пак какво направих — тъжно мислеше Харун. — Ако се разбием, ако станем на парчета или се изпържим като картофи в пламналите железа, това също ще бъде по моя вина.“

Бяха вече високо в планината М и Харун забеляза, че колкото повече се изкачват, толкова по-бързо кара господин Обаче. Бяха на такава главомайна височина, че в ждрелата под тях плуваха облаци, склоновете бяха покрити с дебел мръсен сняг и пътниците трепереха от студ. Единственият звук, който се чуваше във вътрешността на автобуса, бе тракането на зъби. Всички тънеха в мълчание, вцепенени от ужас, а господин Обаче така се бе съсредоточил в шофирането на висока скорост, че бе спрял да се провиква „Юхууу!“ и да сочи местата на най-кръвопролитните катастрофи.

Харун имаше чувството, че се носи по повърхността на море от безмълвие, че вълна от тишина го издига нагоре, нагоре към върха на планината. Устата му бе пресъхнала, езика си усещаше вкочанен и спечен. Рашид не можеше да издаде звук, нито дори „ък!“.

„Всеки миг — мислеше Харун и знаеше, че пътниците до един разсъждават като него — може би ей сега ще бъда изличен като дума от черна дъска — един замах на бърсалката и от мен няма да остане дори следа.“

главоломното препускане), но господин Обаче ускори още повече. — Закъсняхте — провикна се весело. — Пропуснахме тази забележителност. Ако искате да удовлетворявам молбите ви, трябва да ги подавате навреме.

„Ето пак какво направих — тъжно мислеше Харун. — Ако се разбием, ако станем на парчета или се изпържим като картофи в пламналите железа, това също ще бъде по моя вина.“

И тогава зърна облака.

Автобусът се носеше по ръба на тясна пропаст. А точно отпред пътят завиваше тъй рязко надясно, че нямаше как да не се гмурнат в стръмнината. Пътните знаци предупреждаваха за надвисналата опасност толкова настойчиво, че вече нямаше и намек за рима:

гласеше единият, а вторият съветваше:

И тъкмо в този миг плътен облак, прошарен с невероятни, променящи се ярки цветове, изникнал от сън или кошмар, се появи изневиделица от ждрелото долу и се пльокна насред пътя точно отпред. Врязаха се в него щом изскочиха иззад завоя и във внезапната тъма Харун чу как Обаче натисна с все сила спирачките.

Шумът се възвърна: писъци, свистене на гуми.

„Ето“, помисли Харун… и те излязоха от облака и се озоваха в някакво място с гладки стени и жълти светлини горе на тавана.

— Тунел — обяви господин Обаче. — В дъното е долината К. Часове на залез — един. Времепрекарване в тунела — само няколко минути. Очаквани гледки — една. Както ви казах вече — лесна работа.

Излязоха от тунела Е и господин Обаче спря автобуса, та всички да могат да се насладят на залеза над долината К, с нейните ниви от злато (всъщност отглеждаха слънчоглед) и сребърни планини (в действителност покрити с искрящ, чист, бял сняг) и Скучното Езеро (което не изглеждаше никак досадно). Рашид Халиф? прегърна Харун и му каза:

— Благодаря ти, сине, че уреди това пътуване, макар че признавам — по едно време бях убеден, че въпросът ни е уреден окончателно… с други думи бях сигурен, че с нас е свършено, финито, хатам-шуд.

— Хатам-шуд ли каза? — Харун свъси вежди замислено. — Каква беше онази приказка, дето често я разправяше?…

Рашид заговори, сякаш си припомняше стар, прастар сън:

— Хатам-шуд — изрече той бавно — е смъртен враг на всички Приказки, дори на самия Език. Той е Цар на Мълчанието и Враг на Речта. И понеже всичко има край — и сънища, и приказки, и животът — в края на всичко ние викаме неговото име. Край, казваме един на друг, свърши. Хатам-шуд — Краят.

— Това място вече ти се отразява добре — забеляза Харун. — Спря да ъкаш. Откачените ти приказки се възвръщат.

На слизане към долината господин Обаче караше бавно и крайно предпазливо.

— Обаче обаче обаче не ТРЯБВА вече да бързам — аз си изпълних обещанието — обясни той на все още раздрусаните кални мъже и жени, които обърнаха разярени погледи към Харун и Рашид.

На гаснещата дневна светлина те разчетоха един пътен надпис, който първоначално бе гласял: ДОБРЕ ДОШЛИ В К, но някой го бе дописал с груби разкривени букви: ДОБРЕ ДОШЛИ В КОШ-МАР.

— Какво е кош-мар? — незабавно попита Харун.

— Това е дело на някой злосторник — сви рамене господин Обаче. — Както ще се убедите, в долината не живеят само щастливци.

— Думата е на древния език франдж, който вече не се говори в този край — поясни Рашид. — В онези отдавна отминали времена долината, която днес се казва просто К, е имала други имена. Едното, ако не се лъжа е Каш-мер, а другото — Кош-мар.

— Означават ли нещо тези названия? — продължи да разпитва Харун.

— Всички наименования значат нещо — отвърна Рашид. — Чакай да помисля. Да, сетих се. „Каш-мер“ може да се преведе като „Място, скрило едно море“. Но „Кош-мар“ е много по-неприятно название.

— Хайде де — примоли се Харун. — Не спирай дотук.

— На древния език — призна Рашид — с тази дума са означавали страшните сънища.

По мръкнало пощенският автобус пристигна на автогарата в К. Харун благодари на господин Обаче и се сбогува с него.

— Обаче обаче обаче пак аз ще ви откарам обратно у дома — каза господин Обаче. — Ще ви запазя най-хубавите места, не се съмнявайте. Елате щом привършите с работата си, аз ще съм на линия и — на път! Бръм! Лесна работа.

Харун се опасяваше, че Рашид ще бъде причакан от поредните кресльовци, но К бе твърде отдалечено място и пощенският автобус на господин Обаче беше изпреварил слуховете за провалилото се представление в Г. Така че двамата бяха посрещнати от самия Шеф, Големия Началник на управляващата партия в долината, Кандидат на предстоящите избори, в чиято подкрепа Рашид се бе съгласил да говори. Шефът имаше такова блеснало лице, такива непринудени маниери, бялата му риза и панталони бяха тъй колосано чисти и спретнати, че проскубаните мустачки сякаш принадлежаха другиму — толкова не се връзваха с този лъскав господин.

Лъскавият господин поздрави Рашид с усмивка като на кинозвезда, чиято притворност притесни Харун.

— Уважаеми господин Рашид — приветствува го той. — За нас е чест. Легендата за вас достигна и нашия град.

„Ако Рашид се провали в долината К, както стори това в град Г — мислеше Харун, — този ще запее друга песен.“ Ала Рашид се радваше на ласкателствата, така че си заслужаваше да се примирят засега с всичко, което покачваше градуса на настроението му…

— Името ми — продължи лъскавият господин, като леко наклони глава на една страна и тракна с токовете на обувките си — е Обачеи.

— Почти като на шофьора на пощенския автобус — възкликна Харун, ала лъскавият господин с мижавото мустаче вдигна ужасен ръце.

— Изключено! Изключено да е като името на някакъв си шофьор на автобус! — изпищя той. — Боже Господи! Ти даваш ли си сметка с кого разговаряш! Да ти приличам на шофьор на автобус?

— Извинете… — понечи да се оправдае Харун, но Обачеи вече се отдалечаваше с широка крачка, навирил нос.

— Уважаеми господин Рашид — каза през рамо, — към езерото! Носачите ще донесат багажа ви.

През петте минути, докато вървяха към брега на Скучното Езеро, Харун започна осезаемо да се тревожи. Господин Обачеи и придружаващите го лица (към които се бяха присъединили Рашид и Харун) бяха непрестанно обкръжени от точно сто и един тежко въоръжени войника, а обикновените хора по улицата ги гледаха крайно враждебно. „В този град нещо не е наред“ — каза си той. Когато живееш в тъжен град, ти се научаваш веднага да разпознаваш нещастието. Надушваш го в нощния въздух, когато газовете, отделени от коли и камиони, са се изпарили и луната кара всичко да изглежда по-ясно. Рашид бе дошъл в тази долина, защото си я спомняше като най-жизнерадостното място на света, но вече нямаше съмнение, че неприятностите не я бяха отминали.

„Каква ли е популярността на този Обачеи, щом са му нужни войници да го пазят?“ — питаше се Харун. Той се опита да прошепне на Рашид, че може би лъскавият господин не е точно този, когото трябва да подкрепят в една предизборна кампания, но наоколо постоянно имаше войници, които щяха да го чуят. И тогава стигнаха езерото.

На брега ги очакваше яхта с формата на лебед.

— Само най-доброто за многоуважавания господин Рашид — пропя надменният господин Обачеи. — Като мой гост тази нощ ще преспите в най-прекрасната яхта на езерото. Надявам се да не е прекалено скромна за благородник като вас.

Гласът му беше учтив, но всъщност оскърбително подигравателен, което Харун схвана незабавно. Защо Рашид допускаше това отношение? Момчето се качи на яхтата крайно раздразнено. Гребци във военна униформа тутакси задвижиха веслата в плавен ритъм.

Харун се загледа във водата на езерото. То като че ли бе цялото съставено от странни течения, които се пресичаха в сложни плетеници. Яхтата-лебед подмина нещо, което приличаше на килим, плаващ по повърхността.

— Плаваща градина — поясни Рашид. — Сплитат корените на лотоси като килим и после върху тях отглеждат зеленчуци — направо тук, върху езерото.

В гласа му отново се долови меланхолична нотка и Харун прошепна:

— Не тъгувай!

— Да тъгува? — възкликна Надутия Обачеи. — Надявам се, че високопочтеният господин Рашид не е недоволен от предоставеното му жилище.

Разказвачът на истории Рашид никога през живота си не бе съчинил дори една измислица за самия себе си, затова отвърна правдиво:

— Не, господине, не е там причината. Неволите ми са от сърдечно естество.

Защо му каза! ядоса се Харун, а Надутия Обачеи се зарадва на това откритие.

— Не се безпокойте, неповторими господин Рашид — възкликна той нетактично. — Може да ви е зарязала, но морето не е останало без риба!

„Риба? — Ядосано си рече Харун. — Та майка ми да не е копърка? Или може би ще я сравнят с тъжнорибка или акула?“ Не, Рашид трябва да фрасне този Обачеи право по навирения нос!

Разказвачът безжизнено провеси ръка във водата на езерото.

— Но трябва да се извърви дълъг път, за да попадне човек на Ангелска Риба — въздъхна той.

И като че в отговор на думите му, времето се промени. Задуха парещ вятър и към тях през езерото се втурна влажна мъгла. Миг по-късно нищо не се виждаше.

„Каква ти Ангелска Риба — каза си Харун. — Едва ли ще мога да намеря сега и върха на собствения си нос.“