Харун и морето от приказки

12ДАЛИ НЕ Е МОРЖА?

„Имам нужда от свидетели — реши Харун. — Когато Ако и Мали обяснят на Моржа защо е трябвало да си пожелая това, което пожелах, той ще разбере за изпотрошените прибори.“

В кралския дворец междувременно бе започнало невиждано тържество и на Харун му отне доста време да открие Главния Воден Джин сред тълпата, пукаща балони, ръсеща конфети и развяваща транспаранти. Накрая го намери — килнал чалма, Ако танцуваше възторжено с млада Водна Джинка. Харун трябваше да крещи, за да надвика музиката и общата врява, но за голям негов ужас Ако сви устни и поклати глава.

— Съжалявам — каза. — Искаш от мен да споря с Моржа? И дума да не става, зарежи тази работа, забрави, че си ме питал.

— Но, Ако, твой дълг с да дойдеш с мен — замоли се Харун. — Някой трябва да му обясни.

— Не си падам по обясненията — изкрещя приятелят му в отговор. — Не са по моята част, не ме бива, не ставам за тази работа.

Харун подбели очи от отчаяние и тръгна да търси Мали. Откри Главния Плаващ Градинар сред друга тълпа сватбари, празнуващи на (и под) Лагуната, защото там веселбата бе в чест на онези гъпита (и Многоусти Риби, и Плаващи Градинари), които предпочитаха водната среда. Веднага забеляза Мали — стърчеше на гърба на хупото Обаче, и килнал шапката си от бурени под лекомислен ъгъл, пееше с пълно гърло и от все сърце за голямо удоволствие на възторжена публика от Риби и Градинари:

— Мали! — извика Харун. — Помогни ми!

Главният Плаващ Градинар прекъсна изпълнението си, свали шапка, почеса се по главата и изрече през цветоустните си:

— Моржа. Загазил си. Чух. Лоша работа. Съжалявам, но без мен.

— Какво ви става на всички? — възкликна момчето. — Кое му е толкова страшното на този Морж? Видя ми се съвсем обикновен, макар мустаците му да не са като на морж.

Мали тъжно поклати глава.

— Моржа. Голяма клечка. Не ща да предизвикам гнева му. Сам разбираш.

— А, не! — ядоса се Харун. — Значи самичък да се оправям. И това ми било приятели!

— Излишно е да ме молиш, а и не си го направил — подвикна подире му хупото Обаче, без да помръдне човка. — Аз съм само една проста машина.

Харун мина със свито сърце през огромните врати на Дом П2С3О. Спря насред просторното ехтящо преддверие, а край него във всички посоки щъкаха Яйцеглави с бели престилки. На момчето му се стори, че всички го гледат с гняв, презрение и съжаление. Наложи се да пита трима от тях как да стигне сред лабиринта от коридори до кабинета на Моржа, което много му напомни за търсе; нето на спалнята му в двореца под предводителството на Фарфар?. Накрая обаче се озова пред златна врата, на която пишеше:

„Най-сетне съм на прага да осъществя срещата, заради която поначало дойдох в Кахани — притеснено си рече Харун. — Само дето нямах предвид да стане по този начин“

И като си пое дълбоко въздух, почука на вратата.

— Влез! — чу гласа на Моржа.

Харун повторно пое въздух и отвори.

Първото, което видя, бе Моржа, седнал на лъскав бял стол пред лъскаво жълто писалище, а голямата му гола яйцевидна глава лъщеше също като мебелите наоколо. Мустаците му потръпваха неудържимо, вероятно от гняв.

Второто, което направи впечатление на Харун, бе фактът, че Моржа не е сам.

В кабинета му бяха крал Дърдоран, принц Боло, принцеса Бърборана, Говорителят на Говорилнята, Президентът на Чуп Мудра, неговата помощничка госпожица Фарфар?, генерал Китаб, Ако, Мали и дори Рашид Халиф?, всички широко ухилени. А от видеомонитор на стената не по-малко широко се усмихваха с всичките си усти Гупи и Бага, които се намираха в момента под повърхността на Лагуната. От втори монитор го съзерцаваше хупото Обаче.

Харун беше зашеметен.

— Все пак загазил ли съм или не съм? — успя да попита.

Всички в стаята избухнаха в смях.

— Трябва да ни простиш — каза накрая Моржа, като бършеше сълзи и не можеше да овладее кикота си. — Само те избудалкахме. Не можахме да се стърпим и се пошегувахме за твоя сметка.

И пак избухна в смях.

— Тогава за какво става дума? — продължи да пита Харун.

Моржа се стегна и се опита да го погледне сериозно, но в този миг погледът му срещна Ако и той отново се закиска. Това зарази останалите и минаха цели няколко минути, преди да се усмирят.

— Харун Халиф? — започна Моржа, като се изправи, все още задъхан, с ръка корема, който го болеше от смях. — В знак на признателност за неоценимата услуга, която направи на народите на Кахани и на Океана на Приказните Потоци, ние ти даваме правото да поискаш услуга, която ще изпълним според възможностите си, дори ако това означава изобретяването на чисто нов Процес Прекалено Сложен За Обяснение.

Харун мълчеше.

— Е, Харун — подкани го Рашид. — Хрумна ли ти нещо?

Харун продължи да мълчи, а видът му изведнъж стана тъжен. Първа Фарфар? се досети за настроението му, отиде при него, улови го за ръката и попита:

— Какво има? Какво ти стана?

— За какво да искам нещо — тихо отвърна момчето, — когато тук никой не може да ми даде онова, което наистина желая?

— Глупости — заяви Моржа. — Прекрасно знам какво ти се иска. Ти предприе голямо приключение, а в края на всяко приключение героите искат едно и също.

— Нима? И какво е то? — заядливо попита Харун.

— Щастлив край — каза Моржа, с което затвори устата на момчето. — Прав ли съм?

— Ами… да. Май си прав — призна Харун смутено. — Но щастливият край, който имам предвид, не е нещо, което ще извадите от морето, дори ако това море е пълно с Многоусти Риби.

Моржа само кимна тържествено и мъдро — седем пъти. След това събра връхчетата на пръстите си и седна зад писалището, като махна на Харун и останалите също да седнат. Момчето се настани на лъскав бял стол с лице към Моржа, а всички други — на подобни столове, наредени покрай стената.

— Хм — започна Моржа. — Щастливите завършеци в приказките — а и в живота се срещат много по рядко, отколкото си мислят хората. Дори може да се каже, че са изключение, а по правило.

— Значи сте съгласни с мен — вметна Харун.

— Именно защото са такава рядкост — продължи Моржа, — Дом П2С3О усвои техния изкуствен синтез. Казано с прости думи ние можем сами да си ги правим.

— Невъзможно! — възрази момчето. Те не са неща, които можеш да затвориш в бутилка. — След което обаче додаде неуверено: — Нали?

— Щом като Хатам-шуд се е научил да синтезира анти-приказки — каза Моржа с леко наранено честолюбие, — не виждам защо и ние да не можем да синтезираме туй-онуй. Що се отнася до „невъзможното“, повечето хора ще те уверяват, че всичко, което ти се случи напоследък, е съвършено, ама съвършено невъзможно. Защо тогава да вдигаме шум около тази една-единствена конкретна невъзможност? Настана мълчание.

— Добре, тогава — обади се накрая Харун. — Ти каза, че желанието ми може да е голямо и то ще бъде точно такова. Аз живея в един голям тъжен град, толкова тъжен, че си е забравил името. Искам от теб щастлив край не само за моето приключение, но и за целия ми тъжен роден град.

— Щастливите завършеци са в края на нещо — изтъкна Моржа. — Ако ги пъхнеш по средата на разказ или приключение, те вършат само половинчата работа.

— И на това ще съм доволен — отвърна Харун.

Време беше за него и баща му да се прибират у дома.

Тръгнаха си набързо, защото Харун мразеше дългите сбогувания. Особено трудно му беше да си вземе довиждане с Фарфар?, но тя спаси положението, като се наведе неочаквано напред и го целуна. Харун никога не би посмял пръв да я целуне, но сега откри, че няма нищо страшно и му стана много приятно. От което тръгването се превърна в още по-мъчително.

Застанали пред Градината на Удоволствията, Харун и Рашид помахаха за довиждане на всичките си приятели и се покатериха заедно с Ако на гърба на хупото Обаче. Чак сега се сетиха, че Рашид вероятно е пропуснал да се яви на своята сказка в К и Надутия Обачеи сигурно ще ги нахока веднага щом се върнат на Скучното Езеро.

— Обаче обаче обаче няма значение — каза хупото без да помръдне човка. — Когато пътувате с хупото Обаче, времето работи за вас. Тръгвате късно, а пристигате рано! Хайде, на път! Бррръм!

Над Скучното Езеро се стелеше нощ. Харун зърна кротко закотвената яхта „Хиляда и две нощи“, която се полюшкваше морно на лунната светлина. Влетяха през отворения прозорец на спалнята и Харун се почувства тъй изморен, че искаше само да се тръшне върху пауновото си легло и веднага да заспи.

Когато се събуди, навън бе ясно слънчево утро. Всичко си беше така, както го бе оставил. От механични хупита и Водни Джинове нямаше и помен.

Стана, като търкаше очи с юмруци, и видя, че баща му, все още по дълга синя нощница, е седнал на малкия балкон в предната част на яхтата и пие чай. Към тях се приближаваше друга яхта с формата на лебед.

— Сънувах нещо много странно… — започна Рашид Халиф?, но го прекъсна гласът на Надутия Обачеи, който им махаше енергично от яхтата-лебед.

— Ехо!

„О, Господи! — каза си Харун. — Сега ще има викове и крясъци и накрая ще трябва сами да си плащаме сметката.“

— Ехо, поспаливи ми господине! — извика отново Обачеи. — Какво виждам! Вие и синът ви сте още по нощници, а аз идвам да ви взема за сказката! Тълпата ви чака, закъсняващи ми господине! Надявам се да не я разочаровате.

По всичко личеше, че цялото приключение в Кахани бе продължило по-малко от една нощ!

„Но това е невъзможно“ — каза си Харун и тук си спомни въпроса на Моржа: „Защо да вдигаме шум около една-единствена конкретна невъзможност?“ Затова се обърна нетърпеливо към баща си и попита:

— Какъв беше сънят ти? Спомняш ли си?

— Не сега, Харун — отвърна Рашид Халиф? и извика на приближаващия Обачеи: — Защо така припряно, господине? Качете се при нас, пийте чаша чай, пък ние в това време ще се облечем и приготвим за път. — А на Харун рече: — Побързай, сине. Шах Дрън-Дрън никога не закъснява. Океанът от Приумици трябва да пази реномето си на изпълнителен разказвач.

— Океанът! — настоя Харун, докато Обачеи се приближаваше със своята яхта-лебед. — Сети се, моля те. Много е важно.

Рашид обаче изобщо не го слушаше.

И Харун се запъти омърлушено към стаята си да се облича. Чак сега забеляза малкото позлатено пликче до възглавницата. В такива пликчета големите хотели слагат за гостите си шоколадови бонбони за през нощта. Вътре имаше писъмце от Фарфар?, подписано не само от нея, но и от всички приятели, които той остави на Луната Кахани. (Гупи и Бага, които не можеха да пишат, бяха оставили по един отпечатък от рибешка целувка вместо подпис.)

„Върни се когато пожелаеш — пишеше в бележката. — И остани колкото ти душа иска. Помни, че когато летиш е хупото Обаче, времето работи за теб.“

Имаше и нещо друго в малкия плик — миниатюрно птиче, изпипано до най-дребните подробности. Това бе, естествено, самото хупо.

— Я колко си хубав след едно измиване и сресване — отбеляза Рашид, когато Харун излезе от стаята си. — От месеци не съм те виждал толкова щастлив.

Сигурно си спомняте, че Обачеи и неговото омразно за народа правителство очакваха от Рашид Халиф? да им спечели подкрепата на хората, като разкаже „притчи за повдигане на духа“, а не „тъжнокисели глупости“. Оказа се, че са украсили един голям парк с какви ли не плакати, знамена и флагчета и са накачили високоговорители по стълбовете, та да могат всички да чуват Шах Дрън-Дрън. Имаше и пъстра платформа, цялата окичена с плакати, на които пишеше: ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ОБАЧЕИ, а също: АКО ИСКАТЕ ЖИВОТ БЕЗ ОБЛАЧЕ, ИЗБЕРЕТЕ ОБАЧЕИ. Наистина се беше насъбрала голяма тълпа, за да чуе приказките на Рашид, но от намръщените им лица Харун разбра, че господин Обачеи не е техен любимец.

— Започвайте! — изсъска Обачеи. — Многовъзхвалявани ми господине, дано ви бива, защото иначе…

Харун наблюдаваше отстрани Рашид, който се приближи усмихнат до микрофона сред буря от ръкопляскания. След което стресна сина си, защото първите му думи бяха:

— Дами и господа, приказката, която ще ви разкажа, се нарича „Харун и морето от приказки“.

„Значи не си забравил“ — усмихнато помисли момчето.

Рашид Халиф?, Океанът от Приумици, Шах Дрън-Дрън, погледна сина си и му намигна. „Допускаш ли, че ще забравя подобна приказка?“ — казваше това намигване. И започна:

— Много отдавна в страната Алифбай имало един скръбен град, най-скръбният от всички градове, тъй безнадеждно скръбен, че забравил собственото си име…

Както вече се досещате, Рашид разказа на хората в парка същата приказка, която аз току-що ви разправих. Харун реши, че баща му явно е разпитал Ако и останалите за онези случки, на които не е бил свидетел, защото ги предаде съвсем точно. Освен това по всичко личеше, че отново е във форма, че си е възвърнал дара слово и държи публиката напълно в своя власт. Когато пееше песните на Мали, всички му припяваха: „Но не ще накълцаш мен!“, а когато изпълняваше репертоара на Бърборана, тълпата замоли за милост.

Всеки път, когато Рашид споменаваше Хатам-шуд и палачите от Съюза на Затворените с Цип Устни, цялата публика започваше да гледа строго Обачеи и неговите палачи. Те седяха на сцената зад гърба на Рашид и с всяка измината минута ставаха все по-омърлушени. А когато Рашид спомена, че почти всички чупвали мразели Жреца през цялото време, но се страхували да изразят своята ненавист, през тълпата премина съчувствен шепот по адрес на чупвалите: „Да — шепнеха хората, — ние много добре знаем как са се чувствали“. А след победата над двамата Хатам-шудове някой започна да скандира: „Господин Обачеи — веднага да си върви! Хатам-шуд Обачеи!“ и цялата публика подхвана думите му. Като чу това, Обачеи разбра, че е дошъл краят, и започна да се измъква от сцената заедно с палачите си. Тълпата им разреши да избягат, но през цялото време ги замеряше с боклуци. Никой повече не видя Обачеи в долината К и хората вече можеха да си избират такива ръководители, каквито искаха.

— И разбира се, не ни платиха — весело каза Рашид на Харун, докато чакаха пощенския автобус да ги откара от долината. — Но нищо, парите не са всичко.

— Обаче обаче обаче — чуха познат глас от шофьорското място на пощенския автобус — никакви пари пък са съвсем нищо.

Продължаваше да вали като из ведро, когато се прибраха в тъжния град. Много от улиците бяха наводнени.

— Какво от това! — възкликна жизнерадостно Рашид Халиф?. — Дай да се приберем пеша у дома. От години не съм подгизвал като хората!

Харун се страхуваше, че баща му ще се натъжи при мисълта за апартамента без Сорая, но затова пък с изпотрошени часовници, и го погледна тревожно. Но Рашид тръгна в дъжда и колкото повече се мокреше, нагазил до глезените в кална вода, толкова повече изглеждаше по момчешки щастлив. Харун се зарази от доброто настроение на баща си и не след дълго двамата шляпаха из водата и се гонеха като малки деца.

Скоро на Харун му направи впечатление, че не са сами, че улиците на града са пълни с хора, които също като тях тичаха, подскачаха, шляпаха, падаха и — най-важното — превиваха се от смях.

— Май че нашият град най-сетне се е научил да се забавлява — забеляза Рашид, усмихнат широко.

— Но защо? — недоумяваше Харун. — Та всъщност нищо не се е променило. Виж, фабриките за тъга продължават да си работят и почти всички са все така бедни…

— Ей ти, тъжноликия! — провикна се старец, който нямаше по-малко от седемдесет години, но танцуваше из наводнената улица и размахваше сгънатия си чадър като меч. — Да не чуваме трагични арии!

Рашид Халиф? се приближи до него.

— Нямаше ни в града известно време, господине — обърна се той към стареца. — Случило ли се е нещо в наше отсъствие? Например някое чудо?

— Не, просто вали — отговори дъртият веселяк. — И от това всички са щастливи. Дори и аз. Уха! Ухаха!

И той заподскача надолу по улицата.

„Моржа — изведнъж осъзна Харун. — Моржа изпълнява моето желание. Примесил е изкуствен щастлив завършек към дъжда.“

— Ако наистина е Моржа — обади се Рашид, докато изпълняваше сложен шотландски танц в една по-дълбочка локва, — то градът ти дължи едно голямо „благодаря“.

— Недей, татко — примоли се Харун и доброто му настроение се спука като балон. — Толкова ли не разбираш? Това не е истинско! Яйцеглавите са го изсипали от шишенце. Фалшиво е! Хората трябва да са щастливи, когато има за какво, а не защото са им поръсили щастие от бутилка на небето.

— Ето ти повод да бъдеш щастлив — обади се един полицай, който тъкмо плаваше покрай тях, седнал в обърнат чадър. — Спомнихме си името на нашия град.

— Кажи ни го, хайде, побързай! — настоя внезапно възбуденият Рашид.

— Кахани — отвърна жизнерадостно полицаят и се отдалечи надолу по наводнената улица. — Красиво име за град, нали? Означава „приказка“, ако искате да знаете.

Свиха в тяхната улица и зърнаха къщата си, която приличаше на подгизнала торта. Рашид продължаваше да подскача и да подрипва весело, но Харун с всяка крачка все повече посърваше. Жизнерадостното настроение на баща му започна да му се струва направо непоносимо. За всичко му беше виновен Моржа — за всичко лошо, несправедливо и фалшиво в целия широк безмайчин свят. Госпожица Онита се показа на балкона си.

— Браво, значи се върнахте! Хайде, елате да видите какви сладкиши имаме и как празнуваме!

Тя цялата се тресеше, друсаше и пляскаше с ръце от радост.

— Какво толкова има да се празнува? — попита Харун, когато госпожица Онита слезе тичешком при тях на дъждовната улица.

— Що се отнася лично до мен — отвърна госпожица Онита, — простих се завинаги с тоя боклук господин Сенгупта. Освен това си намерих работа във фабриката за шоколадови изделия и мога да ям безплатно шоколад колкото си поискам. А вече си имам и няколко обожатели… Ама и аз, безсрамницата, какво съм се разприказвала!

— Радваме се за вас — каза Харун. — Но в нашия живот не всичко е песни и танци.

Госпожица Онита изведнъж придоби загадъчно изражение.

— А може би сте отсъствали прекалено дълго — тайнствено заяви тя. — Нещата се променят.

Рашид се намръщи.

— Онита, какви ги говориш? Ако ще казваш нещо, казвай го!

Входната врата на апартамента на семейство Халиф? се отвори и на прага застана Сорая, жива живеничка и два пъти по-хубава от преди. Харун и Рашид се вцепениха. Стояха заковани като статуи в поройния дъжд и устите им зееха отворени.

— И това ли е работа на Моржа? — промърмори Рашид, но Харун само поклати глава. Затова Рашид сам си отговори: — Кой знае? Може да е, а може и да не е, както би се изразил нашият приятел шофьорът на пощенския автобус.

Сорая излезе при тях на дъжда.

— Какъв Морж? — попита. — Не познавам никакъв Морж, но знам, че сгреших. Да, напуснах ви и не го отричам. Но сега, ако ме искате, пак съм тук.

Харун погледна баща си. Рашид нямаше думи.

— Този Сенгупта — продължи Сорая, — това мижаво, кльощаво, сополиво, лигаво, жалко чиновниче! Що се отнася до мен, с него е свършено — край!

— Хатам-шуд — прошепна Харун.

— Точно така — съгласи се майка му. — Честна дума — хатам-шуд.

— Добре дошла у дома — каза Рашид и тримата Халиф? (и госпожица Онита, то се знае) се хвърлиха да се прегръщат.

— Да влезем вътре — продложи най-сетне Сорая. — Човек не може вечно да стои на дъжда и да му се наслаждава. Има някаква граница.

Вечерта, когато си лягаше, Харун извади миниатюрния хупо Обаче от златното пликче и го постави в дланта си.

— Моля те да разбереш — каза му той. — Много се радвам, че мога да разчитам на теб, когато ми потрябваш. Но сега ми е толкова хубаво, че заникъде не искам да отлитам.

— Обаче обаче обаче — обади се миниатюрното хупо с миниатюрен глас, без да помръдне човка. — Лесна работа.

Харун прибра хупото обратно в плика, пъхна го под възглавницата си и заспа.

Когато се събуди, до леглото му имаше приготвени чисто нови дрехи, на нощното му шкафче съвсем нов часовник сочеше точния час.

„Подаръци? — почуди се той. — Какво става?“

Изведнъж се сети — имаше рожден ден! Чу баща си и майка си, които се движеха из апартамента и го чакаха да се появи. Стана, облече си новите дрехи и погледна по-отблизо новия часовник.