Харун и морето от приказки

9.ТЪМНИЯТ КОРАБ

Бавно ги тласкаха напред. Тези, които ги бяха пленили и чиито смътни фигури Харун започна да различава, щом очите му привикнаха с мрака, дърпаха Паяжината напред с някакви невидими, но свръхяки въжета. Накъде? Въображението на Харун не намираше отговор. Единственото, което си представяше, бе огромна черна дупка, зейнала като гигантска паст, която бавно го засмукваше.

— Спукана ни е работата — отчаяно промърмори Ако.

Хупото беше не по-малко безутешно.

— Сега право при Хатам-шуд, омотани и овързани като подаръци — оплака то съдбата си, без да помръдне човка. — И — край, стоп, финито, баста за всички нас. Седи си той в сърцето на мрака, в дъното на черна дупка — така съм чул да разправят, и изяжда всяка светлинка. Изяжда я сурова с голи ръце и до ден-днешен нито една не му се е изплъзнала. Яде и думи… А щом като е в състояние да бъде на две места едновременно, значи край. Горко ни! Уви! Ай-ай-ай!

— Чудни спътници сте, не ще и дума — каза Харун с възможно най-бодрия си глас. А на хупото му рече: — И туй ми било машина! Вярваш на всяка ужасия, дори и на онези, които не са произнесени. За черната дупка, например. Тъкмо си мислех за нея, а ти ми задигна мисълта и вече взе да се плашиш. Я се стегни, хупо!

— Как да се стегна — продължи да се вайка Обаче, без да разтваря човка, — когато други особи — от чупвалски произход, са ме стегнали в примка и ме дърпат неизвестно накъде!

— Погледнете надолу — прекъсна го Ако. — Вижте Океана!

Гъстата черна отрова беше плъзнала навсякъде и унищожаваше цветовете на Приказните Потоци, та Харун престана да ги отличава един от друг. От водата, която вече замръзваше, се надигаше лепкава хладина. „Студена като смъртта“ — помисли си Харун. Мъката на Ако изглеждаше безгранична.

— Сами сме си виновни — разрева се той. — Уж сме Пазители на Океана, а не го опазихме. Вижте го, вижте го, горкичкия! Погледнете на какво приличат най-старите приказки на този свят! Ние ги оставихме да загният, занемарихме ги много преди тази отрова. Изгубихме допир със собственото си начало, с нашите корени, с нашия Първоизточник. Скучен бил, твърдяхме. Не се търсели класически приказки, казвахме. Предлагането превишавало нуждите на пазара. На ви сега, вижте, погледнете само! Нито цвят, нито живот, нито нищо! Всичко е погубено.

„Как ли би се ужасил Мали от тази гледка — мислеше Харун. — Той би го изживял най-тежко от всички.“ Ала от Плаващия Градинар все още нямаше и следа. „Вероятно и той е омотан като салам в друга Паяжина на Нощта — предположи Харун. — Какво не бих дал, да можеше този разпърпан стар кореноцвет да подтичва редом с мен, да чувам как нежният му цветоухаен гласец изговаря от дъжд на вятър по някоя цветистогруба дума!“

Отровените води се плискаха от двете страни на хупото Обаче, но изведнъж високо във въздуха се разхвърчаха пръски — Паяжината на Нощта внезапно се бе заковала на място. Ако и Харун, ръководени от рефлексите си, вирнаха крака, за да не ги топнат в мръсната вода, и единият чехъл на Водния Джин, изящно извезан и с извит нагоре връх, цопна в Океана (измъкнал се от левия му крак, ако трябва да бъдем по-точни). Веднага, със светкавична скорост, със съскане, пращене и гъргорене беше разяден до извитото си връхче. Харун се вкамени от ужас.

— Отровата е толкова концентрирана тук — забеляза той, — че действа като силна киселина. Хупо, ти трябва да си направен от много як материал. А ти, Ако, имаш късмет, че само чехълът ти падна.

— Няма какво толкова да се радваш — попари го хупото с песимизма си, макар и без да помръдне човка. — Още не се знае какво ни очаква.

— Много ти благодаря — не му остана длъжен Харун. — Поредната добра новина от теб.

Но в момента се притесняваше за Мали. Плаващият Градинар беше крачил по повърхността на тази концентрирана отрова. Той беше як, патил и препатил старец, но дали можеше да устои на силна киселина? Харун видя страшна гледка във въображението си — как Мали бавно затъва в Океана насред съскане, пращене, гъргорене и бълбукане… Момчето тръсна силно глава. Не беше време за подобни черни видения.

Паяжината на Нощта бе изтеглена и в мрачния сумрак Харун забеляза, че се намират на просторна поляна сред джунглата от бурени. Съвсем близо до тях се издигаше стена от нощен мрак. „Това трябва да е началото на Непрестанната Нощ — каза си момчето. — Явно се намираме на самия й ръб.“

Тук по повърхността на Океана се мяркаха само малобройни коренища и плевели, изкорубени и жестоко обгорени от отровната киселина. От Мали ни звук, ни стон и Харун продължи да се страхува от най-лошото.

Тринайсет чупвали бяха наобиколили хупото Обаче, насочили заплашителни на вид оръжия срещу Ако и Харун. Всички имаха онези странни, обърнати очи — с бели зеници, мъртвосиви ириси и черно, където трябваше да е бялото на окото. Харун вече беше виждал такива очи — очите на Мудра. Но за разлика от Воина-Сянка тези чупвали бяха мършави, сополиви, прилични на невестулки същества, а плащовете им с черни качулки бяха украсени със специалната емблема на Жреца Хатам-шуд (Знака на Затворените с Цип Устни), носена от личната му охрана. „Приличат на група чиновници с карнавални костюми — помисли Харун. — Но не бива да ги подценявам — сто на сто са твърде опасни.“

Чупвалите се струпаха около хупото и се втренчиха любопитно в Харун, което доста го ядоса. Яздеха едри морски кончета, които също изглеждаха озадачени от присъствието на момче от Земята.

— За твое сведение само — разясни хупото, — и тези коне са машини като мен. Но не забравяй, ако изобщо си знаел, че морските кончета само се наричат така — всъщност нямат нищо общо с конете и затова те съветвам да не им се доверяваш.

Но Харун вече не го слушаше.

Той току-що бе видял, че стената, която бе приел за началото на Непрестанната Нощ, е всъщност гигантски кораб — грамаден и извит като дъга, пуснал котва насред поляната. „Ето къде ще ни отведат — разбра той и сърцето му премаля. — Това ще да е флагманският кораб на Жреца Хатам-шуд.“ Но когато отвори уста да сподели тази мисъл с Ако, установи, че от страх гърлото му е пресъхнало и оттам излиза нечленоразделно грачене:

— Ък! — изграчи той и посочи кораба. — Ък, ък!

От Тъмния Кораб към сушата се спускаха трапове с перила отстрани. Чупвалите ги поведоха към единия и там, в подножието му, Харун и Ако се разделиха с хупото Обаче и се заизкачваха нагоре към палубата. Харун дочу жално изплакване зад гърба си, обърна се и видя протестиращото хупо.

— Обаче обаче обаче — вайкаше се то, без да помръдне човка — не бива да правите това! Не ми го отнемайте, това е мозъкът ми!

Двама чупвали с черни плащове бяха яхнали хупото и развинтваха горната част на главата му. От кухината измъкнаха малка кутия с мътен блясък. През цялото време чупвалите издаваха кратки, доволни съскания. Накрая просто зарязаха хупото да се носи по водата с разединени кабели, с извадена памет, без команден модул. Приличаше на счупена играчка.

„Ех, хупо — тъжно въздъхна Харун. — Прости ми, задето те дразнех, че си само машина. Ти си най-добрата и най-храбра машина и аз ще ти върна мозъка, ще видиш!“ Но си даваше сметка, че обещанието му е празно, защото му предстояха големи неприятности.

Продължиха да се изкачват по трапа. Изведнъж Ако, който се движеше зад Харун, се препъна лошо, за малко да падне и сграбчи ръката на момчето, за да се задържи. Харун усети, че Водният Джин пъха в шепата му нещо малко и твърдо. Той веднага го стисна.

— Една дреболия в случай на извънредни обстоятелства. С най-добрите пожелания на Дом П2С3О — прошепна Ако. — Може да ти се отдаде възможност да я използваш.

И отпред, и зад тях крачеха чупвали.

— Какво е това? — попита Харун с най-тихия си шепот.

— Като му отхапеш кранчето — едва чуто отвърна Джинът, — цели две минути излъчва ярка светлина. Затова се нарича Отхапи-фенер. Скрий го под езика си.

— Ами ти? Имаш ли си и ти? — продължи да шепти Харун. Ала Водният Джин не отговори и Харун разбра, че той му е дал единственото си фенерче. — Не мога да приема, не е честно — прошепна той, но един от чупвалите така страшно му изшътка, че реши да си затваря устата. Изкачваха се все по-нагоре и се питаха какво ли е намислил Жрецът.

Минаха покрай редица илюминатори и дъхът на Харун секна от изненада — през тях струеше тъмнина, както светлина струи нощем от прозорците. Чупвалите бяха изобретили изкуствена тъмнина, подобно на електрическите крушки, изнамерени от хората. Вътре в Тъмния Кораб, предположи Харун, сигурно има светещи тела — само че вероятно се наричат тъмнеещи тела, — които произвеждат този странен мрак, та обратните очи на чупвалите (които биха ослепели от ярка светлина) да виждат добре (макар че той, Харун, едва ли изобщо би виждал нещо). „Тъмнина, която да включваш и изключваш, когато си пожелаеш — продължи да се чуди той. — Ама че хрумване!“ Стигнаха палубата.

Чак сега Харун си даде сметка колко е огромен корабът. В сумрака палубата изглеждаше направо безкрайна; погледът на Харун не можеше да стигне нито до носа, нито до кърмата.

— Трябва да е дълъг поне една миля! — възкликна той.

А при това положение ширината му беше най-малко половин миля.

— Суперколосален, необятен, грамадански — съгласи се Ако.

На палубата бяха наредени шахматно множество гигантски черни казани, всеки обслужван от няколко души. От казаните излизаха голям брой тръби, а отстрани имаха подпряни стълби. Редом стояха малки механични повдигачи, а от ужасяващо острите им куки висяха кофи. „Това трябва да са резервоарите с отровата“ — помисли Харун и беше прав. Казаните бяха пълни до ръба с черни отрови, които убиваха Приказния Океан — отрови в тяхната най-силна, чиста, неразредена форма. „Кораб-фабрика — си каза Харун и потръпна. — Много по-зле от фабриките за тъга в родния ми град.“

Най-едрият предмет на палубата на Тъмния Кораб беше голям кран. Той се извисяваше като небостъргач, а от мощното му рамо към водата се спускаха огромни тежки вериги. Това, което висеше от тях долу, под повърхността на Океана, трябва да е с невиждани размери, реши Харун, но представа си нямаше какво може да бъде.

Най-силно впечатление на Тъмния Кораб и палубата му направи някакво неуловимо качество, което той нарече „сенчестост“. Въпреки мамутската големина на самия кораб и кулокрана, въпреки ужасяващите по брой и размери резервоари с острова, Харун не можеше да се отърси от мисълта, че всичко това е някак непостоянно, че в него има нещо неустановено и несигурно, сякаш могъщ магьосник е съумял да го изгради от сенки, като им е придал материалност, каквато Харун не подозираше, че притежават. „Прекалено е фантастично, за да се опише с думи — каза си той. — Кораб направен от сенки? Кораб-сянка? Я се стегни!“ Ала мисълта продължи да го гложди и да не му дава мира. „Вгледай се в очертанията на всеки предмет — чу вътрешен глас. — Очертанията на казаните с отрова, крана, самия кораб… Не ти ли се виждат някак… размазани? Такива именно са сенките — дори когато са отчетливи, пак не притежават резките ръбове на истинските материални предмети“.

Що се отнася до самите чупвали, които до един членуваха в Съюза на Затворените с Цип Устни и бяха най-преданите слуги на Жреца… Харун не можеше да се отърси от впечатлението, че са крайно обикновени, че са им възложили една тъй досадна задача. Бяха стотици, наметнати с плащове, забулени с качулки с емблемата на Затворените с Цип Устни, обслужващи казаните и повдигачите, изпълняващи безкрайна поредица от монотонни действия, неизискващи мисловна дейност: проверяваха датчици, затягаха болтове, включваха и изключваха бъркачките в казаните, миеха палубата. По-голяма досада едва ли можеше да има, но въпреки това — Харун трябваше да си напомни — тези шмугливи, забулени, пороподобни, мършави, сополиви, прилични на чиновници същества погубваха самия Океан на Приказните Потоци!

— Колко странно — обърна се той към Ако, — че най-страшното нещо на света може да изглежда тъй нормално и… някак скучно.

— На това ли му викаш нормално? — въздъхна Джинът. — Момчето е откачило, дъската му се е разхлопала, не е с всичкия си.

Чупвалите, които ги бяха пленили, сега ги бутаха към голям люк с вградени в него две високи черни врати. Вратите носеха символа на Хатам-шуд — Затворените с Цип Устни. Всичко се вършеше в гробно мълчание, като се изключи вледеняващото кръвта съскане, използвано от чупвалите вместо реч. Когато наближиха на няколко крачки от двойната врата, накараха ги да спрат и ги хванаха за ръцете. Вратите се разтвориха. „Това е!“ — каза си Харун.

Отвътре се подаде мършаво, шугаво, нищо и никакво, иороподобно, сополиво, прилично на чиновник нищожество, досущ като всички останали. Не съвсем — в мига, в който се показа, всички чупвали взеха да се кланят и да се трудят с удвоена енергия, защото това крайно невпечатляващо същество беше не друг, а прословутият, всяващ ужас Жрец на Безабан, самият Хатам-шуд, великият Торбалан!

„Това ли е той? Самият Хатам-шуд? — мислеше разочаровано Харун. — Това жалко нищожество? Очакванията ми се спукаха като балон.“

Дойде следващата изненада — Жрецът проговори. Хатам-шуд не съскаше като подчинените си, нито пък грачеше и гъргореше като Воина-Сянка Мудра, а произнасяше думите ясно, с глух, лишен от интонация глас, който не би се запомнил, ако не принадлежеше на такава страховита личност.

— Шпиони — глухо произнесе Хатам-шуд. — Каква скучна мелодрама. Воден Джин от град Гъп и нещо по-необичайно — младеж от… ако не се лъжа… там долу.

— Толкоз по въпроса за твоето прословуто мълчание — храбро се обади Водният Джин. — Колко типично, колко близко до ума — Великата Надута Клечка се отдава с наслада на онова, което забранява на всички останали. Последователите му си зашиват устните, а той не спира да дърдори и от приказки не си затваря устата!

Хатам-шуд предпочете да не обръща внимание на тези думи. Харун се взря с особено внимание в контурите на тялото му, докато не се убеди в същата размазаност, същото непостоянство, което забеляза в Тъмния Кораб — сенчестост, както бе нарекъл това качество и беше прав. „Няма съмнение — каза си. — Това е Сянката на Жреца, която той се е научил да отделя от себе си. Изпратил е Сянката тук, а той самият е останал в Цитаделата на Чуп.“ Закъдето се бяха отправили гъпските войски, заедно с бащата на Харун.

Ако беше прав и това бе наистина очовечена сянка, а не човек с размазани като на сянка контури, то магията на Хатам-шуд наистина беше много силна. Фигурата на Жреца бе триизмерна, очите му видимо шаваха. „През живота си не съм виждал подобна сянка“ — призна си момчето и все повече се убеждаваше, че това наистина е Сянката на Жреца, пристигнала в Старата Зона на борда на Тъмния Кораб.

Единият от чупвалите, свалили мозъчната кутия на хупото Обаче, пристъпи напред и я подаде с поклон на Жреца. Той започна да я подхвърля из въздуха, като си мърмореше:

— Сега ще видим какво представляват техните Процеси Прекалено Сложни За Обяснение. Щом разглобим това, ще си изясним тези процеси, бъдете спокойни.

В този миг Харун усети, че му се вие свят. Хатам-шуд му напомняше за някой. „Та аз го познавам! — каза си той изумен. — Срещал съм го преди. Невъзможно, но факт — много ми е познат.“

Жрецът се приближи и се взря в лицето му.

— Какво те води насам, а? — попита с кух, много кух глас. — Приказките, вероятно. — Думата „приказки“ произнесе, сякаш бяха най-невъзпитаната, най-презряна дума в човешкия език. — Е, видя ли докъде те докараха приказките? Следиш ли мисълта ми? Започнеш ли с приказки, свършваш с шпионаж, а това е сериозно обвинение, момче, много сериозно. По-добре да беше си стоял твърдо на земята, но ти не — вириш ли, вириш нос във въздуха! Да беше се придържал към фактите, вместо да се тъпчеш с измишльотини. Да беше си стоял у дома, вместо да идваш тук. Приказките носят само неприятности. Океанът на Приказките е всъщност Океан на Неприятностите. Отговори ми на този въпрос: Какъв е смисълът от приказки, които дори не са правдиви?

— Аз те познавам! — извика Харун. — Ти си господин Сенгупта, дето открадна майка ми и вместо нея ни остави дебелата си жена! Ти си сополиво, лигаво, мижаво, подло чиновниче! Къде я криеш? Може би е пленница на този кораб? Хайде — веднага ми я предай!

Водният Джин улови нежно Харун за раменете и го удържа. Момчето се тресеше от яд и други силни чувства и Ако го изчака да се успокои.

— Харун, момко, това не е същият човек — кротко му заобяснява Ако. — Може да ти се струва, че е същият, точно копие, че му е одрал кожата, но вярвай ми — това е Жрецът на Безабан Хатам-шуд.

Хатам-шуд беше невъзмутим като всеки чиновник. Дясната му ръка все така подмяташе мозъчната кутия на хупото Обаче. Накрая проговори тържествено с монотонния си глас, от който на човек му се доспиваше:

— Приказките са размътили мозъка на момчето. Сега бленува и дрънка глупости. Нахално, нагло дете. За какво ми е притрябвала твоята майка? От приказки вече не си в състояние да различиш кой стои пред теб. Те са те накарали да повярваш, че личност като Жреца трябва да изглежда… ето така.

Харун и Ако изпищяха, ужасени, когато Хатам-шуд промени формата си. Жрецът започна да расте пред техните изумени и изплашени очи, докато стана трийсет и три метра висок, с трийсет и три глави, всяка с по три очи и изплезен, бълващ огън език, трийсет и три ръце, размахващи трийсет и два огромни черни меча, докато трийсет и третата небрежно подхвърляше мозъчната кутия на хупото във въздуха… след което, с лека въздишка, Хатам-шуд прие предишния, чиновнически вид.

— Колкото да се изфукам — сви той рамене. — На приказките им отиват подобни демонстрации, но те са напълно излишни и не вършат работа. Шпиони, шпиони… — продължи замислено. — Е, трябва да видите това, заради което сте дошли. Макар че няма как да се върнете да докладвате.

Обърна се и се промъкна към черните врати.

— Доведете ги! — нареди и изчезна.

Чупвалските воини наобиколиха Харун и Ако и взеха да ги бутат към вратите. Двамата се озоваха на горната площадка на широко черно стълбище, което се губеше долу в непрогледния мрак на кораба.