Харун и морето от приказки

5.ЗА ГЪПИТАТА И ЧУПВАЛИТЕ

Харун помнеше думите на баща си относно Хатам-шуд.

„Прекалено много станаха измислиците, оказали се истина“ — рече си той. Хупото Обаче незабавно откликна, без да помръдне човка:

— Каква Приказна Луна ще е нашата Кахани, ако небивалиците и измислиците не се срещаха на всяка крачка?

И Харун бе принуден да признае, че в думите му има много истина.

Забързаха на юг към град Гъп. Хупото реши да продължи по вода и забръмча като моторница, а Приказните Потоци се разплискаха във всички посоки.

— Това да не смеси приказките? — притесни се Харун. — Може да настъпи страшна бъркотия.

— Спокойно! — извика хупото. — Всяка свястна приказка ще издържи на едно хубаво раздрусване! Бррръм!

Харун изостави тази явно безперспективна тема и насочи вниманието си към по-важни неща.

— Разкажи ми още за Хатам-шуд.

Какво беше неговото изумление, когато Ако му отговори почти със същите думи, които чу и от Рашид Халиф?:

— Той е най-големият враг на всички приказки, дори на самия Език. Хатам-шуд е Принц на Мълчанието или поне — Водният Джин спря да говори със звънкия глас, който използуваше досега — така разправят. А що се отнася до Чупландия и нейните обитатели чупвалите, повечето приказки са клюки и бабини деветини, защото поколения наред никой от нас не е прекосявал Ивицата на Здрача и не е преминавал в Непрестанната Нощ.

— Ще ме извините — прекъсна го Харун, — но не съм особено наясно с вашата география.

— Хм — изсумтя хупото Обаче. — Виждам, че образованието ти куца.

— Говорите нелогични неща — ядоса се момчето. — Вие самите цял ден ми надувахте главата с хвалбите си как Бързината скривала тази Луна от земните хора. Така че нямате основания да очаквате от нас познания за нейната топография, основни стоки за износ и прочие.

Ала очите на Обаче изпускаха закачливи искрици. „Никак не е лесно да общуваш с машини, — рече си Харун. — Нищо не можеш да прочетеш по изражението на лицата им и е изключено да се досетиш кога те будалкат.“

— Благодарение на гения на Яйцеглавите от Дом П2С3О — започна Обаче, който се смили над Харун, — скоростта на въртенето на Кахани вече е овладяна. В резултат на това Гъпландия се къпе в Безкрайно Слънце, а от другата страна — в Чуп — вечно цари полунощ. А между двете се намира Ивицата на Здрача, върху която много отдавна, по заповед на Великия Контрольор, гъпитата построиха нерушима (а също така и невидима) Силова Стена. Истинското й име е Стената на Дърдоран — на името на нашия крал, който, естествено, няма нищо общо с построяването й.

— Задръж малко — намръщи се Харун. — Ако Кахани се върти около Земята, дори това да става много бързо, все трябва да има моменти, когато тя се пада между Земята и Слънцето. Затова е изключено на едната й половина да е винаги ден. Пак ми разправяш приказки.

— Разбира се — съгласи се хупото. — Ако имаш някакви оплаквания, обърни се, моля те, към Моржа. А сега ме извини, ще внимавам в движението, което рязко се увеличи.

На Харун му се задаваха още много въпроси: защо чупвалите живеят в Непрестанната Нощ? Дали там не е страшно студено, щом като слънцето изобщо не ги огрява? И кой е Жрецът на Безабан? Но те явно наближаваха град Гъп, защото водите около тях и небето над главите им се изпълниха с механични птици, не по-малко фантастични от хупото Обаче: с глави на змии и паунови опашки, летящи риби, кучептици. Бяха яхнати от Водни Джинове с бради, оцветени във всички оттенъци, познати и непознати на въображението, до един издокарани с чалми, бродирани елечета и шалвари като патладжани. Приликата им с Ако бе тъй поразителна, че Харун си каза: „слава Богу, загдето брадите им са разноцветни, иначе изключено да ги разпознае човек.“

— Случило се е нещо изключително важно обяви Ако. — На всички единици е наредено да се завърнат в базата. Ако си имах моя Разединителен Инструмент — додаде сърдито, — щях и аз да получа заповедта, защото в дръжката му е монтиран хиперчувствителен приемател — нещо, което, то се знае, не е известно на всеки Крадльо.

— За щастие обаче — сопна му се не по-малко рязко Харун — ти успя да оправиш работите, след като за малко не ме отрови с онази замърсена приказка. Така че нищо страшно не се е случило освен, то се знае, на мен.

Ако се направи, че не е чул. А вниманието на Харун бе привлечено от огромно петно — нещо като гъсторастящи груби плевели или зеленчуци, — което се движеше редом с тях и без видимо усилие препускаше със скоростта на хупото Обаче, като същевременно размахваше растениевидните си пипалца по един крайно обезпокоителен начин. Насред подвижната зеленчукова градина се мъдреше едно единствено цвете с цвят на люляк и със сочни месести листа. Харун за пръв път виждаше подобно нещо.

— Това пък какво е? — посочи той, въпреки че знаеше колко е невъзпитано да се сочи с пръст.

— Плаващ Градинар, естествено — отвърна хупото Обаче без да помръдне човка. Харун реши, че думите му нямат смисъл.

— Искаш да кажеш Плаваща Градина — поправи той птицата, но тя изсумтя и каза подигравателно:

— Вие само това си знаете.

В този миг високоскоростната растителност се изправи от водата и взе да се вие и да се връзва на възли във всички посоки, докато прие нещо като човешка форма. Люляковото цвете се намести върху „главата“, където би трябвало да е устата, а част от плевелите образуваха широкопола селска шапка.

„Значи все пак е Градинар“ — каза си Харун.

Плаващият Градинар тичаше с лекота по повърхността на водата и не даваше никакви признаци за потъване.

— Как искаш да потъне? — намеси се в мислите му хупото. — Нали тогава ще стане Потъващ Градинар! А той, ако забелязваш, плава, бяга, ходи, подскача.

Ако поздрави Градинаря, който му кимна приветливо.

— Гледам, че возите чужденец със себе си. Много странно. Но то си е ваша работа.

Гласът му беше нежен като цветни листенца (всъщност за уста му служеше люляковото цвете), но в маниера му имаше нещо троснато.

— Аз пък си мислех, че всички гъпита сте дърдорковци — прошепна Харун на Ако. — Този Градинар обаче не си хвърля думите на вятъра.

— Напротив, дори е много приказлив за Градинар — възрази Ако.

— Приятно ми е — провикна се Харун към Градинаря, убеден, че след като той е чужденецът, редно е пръв да заговори.

— Кой сте вие? — попита Градинарят със своя нежен троснат глас, без да наруши равномерния си ход.

Харун се представи и Градинарят отново кимна отсечено.

— Мали — каза си името. — Плаващ Градинар Първа Категория.

— Извинете — попита Харун с най-вежливия си глас, — с какво се занимава един Плаващ Градинар?

— С поддръжка — отвърна Мали. — Размотавам омотани Приказни Потоци. И развързвам възлите им. Плевя. С една дума — градинарство.

— Океанът е като човешката коса — опита се да обясни хупото Обаче. — Представи си, че е изпълнен с Приказни Потоци така, както гъстата коса се състои от меки, струящи кичури. Колкото е по-дълга и по-гъста косата, толкова повече се разрошва и се завързва на възли. Плаващите Градинари са като фризьори за Морето от Приказки. Те четкат, чистят, мият, омекотяват. Сега разбра ли? Ако попита Мали:

— Какво е това замърсяване? Кога започна? Много ли е тежко?

Мали отвърна на въпросите по реда на задаването им:

— Смъртоносно. От неизвестно засега естество. Започна съвсем наскоро, но много бързо се разпространи. Тежко, питаш? Много тежко. Някои от приказките ще трябва с години да ги чистим.

— Като например? — не се стърпя Харун.

— Някои от най-популярните истории са се превърнали в дълги списъци с покупки. Същото се отнася за детските приказки. Избухна епидемия, например, от вицове за говорещи хеликоптери.

След тези думи Мали млъкна и препускането към град Гъп продължи. След няколко минути обаче Харун дочу нови гласове. Също като хор — много гласове наведнъж в безупречен унисон, но някак разпенени и бълбукащи. Накрая Харун осъзна, че те долитат изпод повърхността на Океана. Погледна надолу към водите и видя две страховити морски чудовища редом с препускащото хупо. Те плуваха тъй близо до повърхността, че почти се подаваха от водните пръски, които Обаче ръсеше обилно.

От почти триъгълната им форма и многоцветната окраска Харун заключи, че са някаква разновидност на ангелски риби, макар че по размер превъзхождаха акулите и имаха буквално десетки усти, покриващи целите им туловища. Устите непрекъснато мърдаха — всмукваха Приказни потоци и отново ги изхвърляха, като спираха само за да приказват. При това, забеляза Харун, всяка уста говореше със свой собствен глас, но всички усти на всяка отделна риба изговаряха думите в безупречен синхрон.

— Не бави се нито миг! Почисти го! — бълбукаше едната.

— Океанът разболя се! Избави го! — припя втората.

Хупото Обаче отново прояви любезност и обясни на Харун:

— Тези са Многоусти Риби. Доброто си име дължат на факта, че — както несъмнено си забелязал, — имат множество усти.

„Значи — каза си удивеният Харун — Многоусти Риби действително съществуват в Морето и старият Надут Обачеи излезе прав, а аз наистина извървях дълъг път, както каза баща ми, и разбрах, че Многоустата Риба може да е Ангелска.“

— Многоустите Риби винаги се движат на двойки — поясни Обаче, без да помръдне човка. — Верни са на партньорите си за цял живот, а за да подчертаят безупречната хармония на своята връзка, винаги говорят в рима.

Тези две Многоусти Риби нямаха особено здрав вид, реши Харун. Многобройните им усти току се давеха и кашляха, а сълзящите им очи изглеждаха възпалени.

— Не разбирам много от тези работи — провикна се Харун, — но добре ли се чувствате?

Отговорите последваха незабавно, придружени от бълбукащи покашляния:

— Тази мръсотия! Нагарча и вони!

— Да плуваш в Океана започва да боли!

— Аз съм Бага. Гупи е до мен.

— Прости ме ти, но чувствам се ранен.

— Червени са очите и сополив — носът.

— Но щом се пооправим, ще ни чуеш пак гласа.

— Както вече се досети, всички гъпита обичат да приказват — вметна Ако тихичко. — Да мълчиш минава за липса на възпитание. Затова ти се извиняват, че сега не им е до разговори.

— Ако ме питаш, много добре си говорят — каза Харун.

— Когато са добре, всяка уста казва нещо различно — поясни Ако. — Голямо дърдорене пада. От тяхна гледна точка сега мълчат.

— От друга страна за Плаващия Градинар няколкото кратки изречения минават за многословност — въздъхна Харун. — Май никога няма да проумея тази страна. Между другото, с какво се занимават тези риби?

Ако обясни, че Многоустите Риби ги наричат „гладни артисти“.

— Защото като са гладни, поглъщат приказки през всичките си усти и във вътрешностите им стават чудеса — частица от една приказка се присъединява към нишка от друга и хоп! Изплюват уж позната история, а всъщност съвършено нова. Нещото не се ражда от нищо, Крадлъо. Приказката не изскача от Никъде. Новите истории произлизат от старите — новото в тях е различното съчетание. Така че нашите артистични Многоусти Риби създават всъщност нови приказки в храносмилателните си системи — затова си представи колко им е зле сега на стомасите. Да знаеш само какви количества замърсени приказки минават в момента през вътрешностите им — отзад напред, отгоре додолу, от едната страна до другата… Нищо чудно, че хрилете им са позеленели!

Многоустите изплаваха на повърхността, за да изкашлят поредния си куплет:

— Нещата са по-зле и от дупката в озона!

— А най-страшното местенце е Старата ни Зона!

Щом чу тези думи, Водният Джин се плясна по челото и за малко да събори чалмата си.

— Какво? Какво? — взе да пита настойчиво Харун и още по-разтревоженият Ако неохотно му обясни, че Старата Зона в южния полярен пояс на Кахани било място, което почти не се посещавало вече. Липсвало търсене на древните истории, течащи там.

— Нали ги знаеш хората — все им дай нещо ново, та ново! И никой не го е еня за старите приказки.

Затова Старата Зона излязла от употреба, макар да се смятало, че всички Приказни Потоци са произлезли много, много отдавна от един поток, течащ през целия Океан в северна посока. Наричал се Извор на Добруването или Първоизточник на Приказките и се намирал, ако се вярва на легендите, недалеч от Южния Лунен Полюс.

— Какво ще стане с Океана, с всички нас, ако е замърсен самият Извор? — проплака Ако. — Прекалено дълго време не му обръщахме внимание и сега ще си платим за това!

— Дръжте си шапките! — прекъсна го хупото. — Удрям спирачките! Град Гъп е точно отпреде ни. За рекордно кратко време! Бррръм! Лесна работа!

„С какво ли не свиква човек и то толкова бързо — рече си Харун. — С този нов свят, с новите приятели… Още не съм пристигнал, а вече нищо не ми се вижда кой знае колко необичайно.“

Град Гъп кипеше и гъмжеше. Водните пътища го кръстосваха във всички посоки — понеже столицата на Гъпландия беше построена върху архипелаг от хиляда и едно островчета, отстоящи недалеч от Голямата Земя. В момента всички тези водни пътища представляваха гъмжило от плавателни средства с всевъзможни форми и големини, до едно претоварени с гъпски граждани, чиито форми и величини също бяха най-разнообразни. Единственото, което ги обединяваше, бяха тревожните изражения на лицата им. Хупото Обаче, с Мали от едната си страна и Гупи и Бага от другата, напредваше (само че вече по-бавно) през тази плаваща тълпа по посока на Лагуната, закъдето се бяха запътили и всички останали.

Лагуната — великолепен простор от многоцветни води — се намираше между Архипелага, където повечето гъпита живееха в дърворезни къщи с покриви от вълнообразно сребро и злато, и Голямата Земя, където огромна поддържана градина се спускаше на тераси до самата вода. В тази Градина на Удоволствията имаше фонтани, беседки за развлечения и древни, разпуснали корони дървета, а около нея се намираха най-важните сгради на Гъп, които приличаха на троица гигантски, изобретателно украсени торти — Дворецът на принц Дърдоран с величавия си балкон, гледащ към Градината, вдясно Парламентът на Гъп, известен като Говорилнята, защото дебатите в него можеха да продължат със седмици, че дори и с месеци, а понякога и с години, поради приказливостта на гъпитата. Вляво се извисяваше Дом П2С3О — грамадно здание, откъдето постоянно се разнасяше бръмчене и дрънчене и където се съхраняваха хиляда и една Машини Много Сложни за Описание, които контролираха Процеса Прекалено Сложен за Обяснение.

Хупото Обаче докара Ако и Харун до стъпалата, които започваха от самия бряг. Момчето и Водният Джин слязоха от гърба му и се сляха с тълпата, насъбрала се пред Градината на Удоволствията, докато онези гъпита, предпочитащи водата (Плаващи Градинари, Многоусти Риби и механични птици), бяха останали в Лагуната. В Градината на Удоволствията Харун забеляза множество невероятно слаби гъпита, издокарани в правоъгълни дрехи, изписани отгоре до долу.

— Тези — поясни Ако, — са знаменитите Пажове на Гъп или с други думи — армията. Нали знаеш, че „паж“ на френски значи „страница“? Обикновените армии се състоят от взводове, дивизии и други подобни, а нашите Пажове са организирани в Глави и Томове. Всеки Том се оглавява от Заглавен Паж. А ей там е предводителят на цялата Библиотека — така наричаме армията. Самият генерал Китаб.

„Ей там“ се оказа балконът на Двореца Гъп, върху който вече се събираха първенците на града. Харун лесно различи генерал Китаб — пообрулен от ветровете господин с правоъгълна униформа, изработена от великолепна кожа, цялата инкрустирана със злато. Харун беше виждал подобни корици на стари и много ценни книги. Там беше и Говорителят (с други думи председателят) на Говорилнята — шишкав дядка, който не спираше да говори нещо на колегите си върху балкона. Имаше и един дребен, крехък на вид беловлас господин със златен обръч през челото и трагична физиономия. Вероятно самият крал Дърдоран. Последните двама души на балкона затрудниха Харун. Единият беше млад, крайно превъзбуден мъж с красиво, но някак глуповато лице („Принц Боло, годеник на единственото дете на крал Дърдоран — принцеса Бърборана“ — прошепна Ако на Харун), а другият имаше чудно плешива, лъснала на слънцето глава, но за сметка на това безобразни мустаци, провиснали от горната му устна като умряла мишка.

— Прилича ми на Надутия Обачеи — прошепна на свой ред Харун. — Не питай, защото не го познаваш. Кой е този?

Въпреки шептенето, той бе чут от тълпата, струпала се в препълнената Градина. Присъстващите се обърнаха, недоумяващи, към този чужденец, чието невежество бе тъй забележително (не по-малко от нощницата му). Харун забеляза сред множеството доста хора, които също като мъжа на балкона имаха гладки, лъскави и плешиви глави. Всички носеха бели лабораторни престилки и явно бяха Яйцеглавите от Дом П2С3О, чийто гений управляваше Машините Много Сложни за Описание (или М2С3О ), произвеждащи Процеса Прекалено Сложен за Обяснение.

— Вие ли сте?… — започна той, но те го прекъснаха, защото — бидейки Яйцеглави — разбираха от половин дума.

— Ние сме Яйцеглавите — кимнаха, а по лицата им се изписа: Не можем да повярваме, че това не ти е известно. Сетне посочиха грейналия от балкона плешивец и добавиха: — А това е Моржа.

— Този ли е Моржа? — възкликна Харун, поразен. — Но той изобщо не прилича на морж! Защо го наричате така?

— Заради разкошните му гъсти мустаци — поясни един Яйцеглав, а друг додаде с възхита:

— Виж ги! Нали са Върхът! Тъй космати! Тъй копринено-гладки!

— Ама… — понечи да възрази Харун, но Ако го сръга в ребрата.

„Може би, ако човек толкова е лишен от окосмение — каза си момчето, — и тази жалка умряла мишка ще ти изглежда Върхът“.

Крал Дърдоран вдигна ръка. Тълпата утихна. (Крайно необичайно събитие за Гъп.)

Кралят понечи да заговори, но нямаше думи и само поклати злочесто глава, докато отстъпваше назад. Принц Боло се развика неудържимо с пискливия си глуповат глас:

— Те я отвлякоха! Моята Бърборана, моята Принцеса! Слугите на Жреца я задигнаха преди няколко часа! Подлеци, мръсници, гадове, псета! Кълна се, че ще си платят за това!

Генерал Китаб продължи:

— Лоша работа, дявол да я вземе! Местонахождението й е неизвестно, но най-вероятно я държат затворена в чупската цитадела — Ледения Замък на Хатам-шуд в град Чуп, в сърцето на Непрестанната Нощ! Гръм и мълния! Лоша работа, хм!

— Изпратихме послания на Жреца Хатам-шуд — продължи Говорителят на Говорилнята. — Те се отнасят както за подлата отрова, която се излива в Океана на Приказните Потоци, така и за отвличането на принцеса Бърборана. Настояваме да се сложи край на замърсяването и да върнат в срок от седем часа отвлечената девица. Нито едно от исканията ни не бе изпълнено. Затова съм принуден да ви уведомя, че в момента Гъп и Чуп са в състояние на война.

— Бързината на действията е от основно значение — обърна се Моржа към тълпата. — Отровите вече се разпространяват с такава скорост, че ще унищожат Океана, ако не се вземат мерки да се доберем до дъното на проблема.

— Да спасим Океана! — извика множеството.

— Да спасим Бърборана! — провикна се принц Боло.

Този призив обърка за миг насъбралите се, след което те добродушно промениха своя призив:

— За Бърборана и Океана! Принц Боло явно остана доволен.

Водният Джин Ако се обърна към Харун с най-подкупващата си усмивка.

— Е, млади Крадльо, сега сме в състояние на война — каза с престорено съжаление. — Това означава, че никой в Дом П2С3О няма да има време да се занимава с твоята нещастна молбичка. Така че можеш спокойно да ми върнеш Разединителния Инструмент, а сетне — представи си — ще те върна у дома безплатно, без да ти взема нищичко! Какво по-справедливо от това?

Харун стисна Инструмента с все сила и войнствено издаде напред долната си устна.

— Ако няма Морж, няма да има и Разединител. Това е последната ми дума!

Ако прие думите му с философско примирение, бръкна в един от безбройните си джобове и измъкна от любимите шоколадови десерти на Харун, само че огромен.

— Почерпи се — рече.

Изведнъж усетил глад, Харун прие с благодарност.

— Не знаех, че ги правите тук на Кахани.

— Не ги правим — отвърна Ако. — Кахани произвежда само основните хранителни продукти. За вкуснотии и други нездравословни разкоши се налага да отскачаме до Земята.

„Ето значи какъв бил произходът на Неидентифицираните Летящи Обекти — изумено си помисли Харун. — Сега разбирам и какво търсят при нас — хапване.“

Точно в този миг на дворцовия балкон настъпи оживление. Принц Боло и Генерал Китаб влязоха вътре за малко, след което се появиха отново и обявиха, че гъпски патрули, навлезли в Ивицата на Здрача в търсене на улики за местонахождението на принцеса Бърборана, били арестували някакъв чужденец — крайно подозрителен тип, който не бил в състояние да обясни убедително нито кой е, нито какво прави на Ивицата.

— Ще го разпитам лично през всички вас! — провикна се Боло, а генерал Китаб не възрази, макар че явно се смути от това предложение.

В следващия миг четирима Пажове изведоха на балкона един мъж по дълга нощница, с ръце, вързани зад гърба и чувал, нахлузен на главата.

Когато свалиха чувала, челюстта на Харун увисна и недояденият шоколад падна от ръката му.

Мъжът, застанал треперещ на дворцовия балкон между принц Боло и генерал Китаб, беше бащата на Харун — Рашид Халиф? Разказвача, злочестият шах Дрън-Дрън.