Харун и морето от приказки

6.РАЗКАЗЪТ НА ШПИОНИНА

Залавянето на „шпионин“ от Земята предизвика ужас и брожение из Градината на Удоволствията, а когато той се представи като „просто разказвач и дългогодишен абонат на вашата служба за Приказна Вода“, всеобщото възмущение достигна своя връх. Харун започна доста грубо да си пробива път през тълпата. Множество очи се впериха с подозрение в този втори земен жител, също издокаран с нощница, който се блъскаше и изобщо имаше превъзбуден вид. А Харун се закатери нагоре по седемте тераси на Градината на Удоволствията право към дворцовия балкон, като по пътя си чуваше мърморенето на гъпитата: „Наш абонат!… Как е могъл да ни предаде и да помага на Чупвалите!… Горката принцеса Бърборана!… Никому зло не е сторила, освен дето пееше ужасно, направо да ти спука тъпанчетата!… Не беше и картинка за гледане, но това оправдание ли е?… Истината е, че не можем да имаме доверие на никого от Земята…“

Харун все повече се вбесяваше и започна още по-силно да блъска тълпата. Водният Джин Ако не изоставаше от него и само подвикваше:

— Чакай де, имай търпение, на пожар ли тичаш?

Но Харун дори не забави ход.

— Как постъпват гъпитата с шпионите? — попита той гръмогласно и сърдито Водния Джин. — Сигурно им изтръгват ноктите един по един, докато си признаят. Бавно и мъчително ли ги убивате или по бързата процедура на електрическия стол — с един милион волта?

Водният Джин (както и всички останали гъпита, чули този словесен изблик) се ужаси и наскърби.

— Откъде тази кръвожадност? — извика той. — За пръв път чувам за такива безобразия!

— Тогава какво? Отговори ми! — настоя Харун.

— Не знам — изпуфтя Ако, който с мъка подтичваше подир неудържимото момче. — Досега не ни се е случвало да ловим шпиони. Може би е редно да го сгълчим. Или да го поставим в ъгъла. Най-добре ще е да го накараме да напише хиляда и един път „Повече няма да шпионирам“. Или това е прекалено строго?

Харун не отговори, защото най-сетне бяха стигнали до балкона.

— Татко! — провикна се той. — Какво правиш тук?

Всички гъпита до един ги зяпнаха учудено, а Рашид Халиф? (който още трепереше от студ) беше не по-малко изумен.

— Момчето ми! От теб наистина всичко може да се очаква.

— Той не е шпионин! — разкрещя се Харун. — Това е баща ми и единственото, което не му е наред, е че изгуби своя дар слово.

— Точно така — мрачно отвърна Рашид с тракащи зъби. — Давай, кажи на всички, разправи го на цял свят.

Принц Боло изпрати един от пажовете си да проводят Харун и Ако до царските покои в сърцето на двореца. Пажът, на вид не по-възрастен от Харун, се представи като „Фарфар?“, което се оказа едно от най-разпространените имена в Гъп както за момчета, така и за момичета. Беше облечен в униформена правоъгълна туника, върху която Харун различи текста на приказка, озаглавена „Боло и златното руно“.

„Странно — помисли си момчето. — Аз пък бях убеден, че в тази приказка се разказва за друг герой.“

Докато вървяха през лабиринтообразните коридори на царския дворец в Гъп, Харун забеляза, че много от останалите пажове на царската гвардия също са облечени в полупознати приказки: „Боло и вълшебната лампа“, „Боло и четирийсетте разбойника“, „Боло Мореплавателя“, „Боло и Жулиета“, „Боло в страната на чудесата“. Всичко това крайно озадачи момчето, но когато то се обърна към Фарфар? за разяснение, пажът отвърна:

— Сега не е моментът да обсъждаме модата. Големците на Гъп те очакват, за да ви разпитат двамата с баща ти.

Все пак Харун забеляза, че въпросът смути Фарфар?, чието лице видимо почервеня.

„Всичко с времето си“ — помисли Харун.

В Тронната зала Рашид разказваше историята си на принц Боло, генерал Китаб, Говорителя и Моржа. (Крал Дърдоран се бе оттеглил, уморен от притеснения за съдбата на Бърборана.) Беше увит в одеяло, а краката му киснеха в леген с топла вода.

— Сигурно се питате как пристигнах в Гъп — започна той, като сърбаше гореща супа. — Постигнах го посредством някои хранителни процедури.

Харун го погледна недоверчиво, но останалите го слушаха със зяпнали усти.

— Тъй като страдам от безсъница — продължи Рашид, — постепенно установих, че някои храни, ако се приготвят както трябва, не само приспиват, но и отнасят спящия където той пожелае. Този процес е известен като „превъзнасяне“. Ако се овладее добре, човек може да се събуди там, където го е бил отнесъл неговият сън. С други думи да се събуди вътре в съня си. Аз пожелах да замина за Гъп, но поради някои грешки в изчислението на посоката се озовах посред Ивицата на Здрача, облечен само в тази крайно неподходяща дреха и направо замръзнах, което охотно признавам.

— Какви са тези храни? — полюбопитства Моржа.

Рашид се бе съвзел достатъчно, за да повдигне тайнствено вежди, какъвто си му беше обичаят, и да отвърне:

— Позволете ми да имам свои тайни. Ще спомена само супа от лунни боровинки, опашки на комети и планетен прах. Тази супа, между другото, е много вкусна — добави той с друг тон.

„Ако на това повярват, ще може да ги върти на малкия си пръст — рече си Харун. — Ей сега ще си изтърват нервите, няма начин, и ще го подложат на разпит с мъчения.“

Вместо това обаче принц Боло се изсмя гръмогласно, глуповато и тупна Рашид Халиф? по гърба, поради което той изпръска всички със супата.

— Не само любител на приключения, но и остроумен разказвач — похвали го той. — Браво на теб. Много ми харесваш, човече.

И се плясна по бедрото.

„Ама че доверчив народ са тези гъпита — продължи да се учудва замисленият Харун. — На всичкото отгоре са и нежни души. Водният Джин можеше да се пребори с мен и да ми отнеме Разединителя, но той нито веднъж не опита, дори когато бях в безсъзнание. А щом като най-тежкото наказание за истински шпионин е да напише не повече от хиляда и едно извинения, значи са и крайно миролюбиви. Какво ли ще правят, ако им се наложи да водят война? Те са направо загубени, за нищо не стават…“ Мислите му останаха незавършени, защото за една бройка да добави: Хатам-шуд.

— Когато бях в Ивицата на Здрача — чу той гласа на баща си, — видях някои неприятни неща и чух още по-неприятни. Там има лагер за войските на чупвалите. Непрогледночерни палатки обгърнати в страховита тишина… Защото слуховете, които сте дочули, са верни — Чупландия е паднала във властта на „Тайнството на Безабан“ — култ към Мълчанието или Немотата, чиито последователи дават клетви цял живот дума да не проронят, за да докажат своята преданост. Да, аз се промъкнах тайничко покрай палатките на чупвалите и така научих всичко това. Едно време Жрецът Хатам-шуд проповядваше нетърпимост единствено към приказките, историите и мечтите, но сега е станал по-суров и се противопоставя на Словото, произнесено по всякакъв повод. В град Чуп училищата и съдилищата са затворени и не са в състояние да действат поради Законите на Мълчанието… Разбрах също така, че някои обезумели последователи на Тайнството се докарват до такова невменяемо състояние, та зашиват устните си със здрав канап, за да умрат бавно от глад и жажда, пожертвали се от любов към Безабан…

— Ама кой е този Безабан? — не се стърпя Харун. — Вие може да знаете, но аз си нямам представа.

— Безабан е гигантски идол — обясни Рашид на сина си. — Колос, издялан от черен лед, който се издига в сърцето на крепостта-дворец на Хатам-шуд — Цитаделата Чуп. Говори се, че идолът няма език, но се хили страховито, оголил зъби, всеки колкото къща.

— Съжалявам, че зададох този въпрос — каза Харун.

— Чупвалски войници сновяха напред-назад в онзи зловещ Здрач — продължи да разказва Рашид. — Бяха наметнати с дълги плащове, под които зървах от време на време проблясването на дълги, страшни ками. Но, господа, на всички ви са известни разказите за Чуп. Това е земя на сенки, на книги, заключени с катинари, на изтръгнати езици, тайни конспирации и пръстени, пълни с отрова… Защо прекарах толкова време край този ужасен лагер? Бос, посинял от студ, аз вървях към далечното зарево на хоризонта. Пътем минах покрай Стената на Дърдоран — Силовата Стена. Господа, тя е в ужасно състояние. Цялата е на дупки и много лесно може да се проникне през нея. Това е известно на чупвалите и видях да я прекосяват… Също така видях със собствените си очи отвличането на Бърборана.

— Какво каза? — изкрещя Боло, скочи на крака и зае изключително глупава поза. — Защо чак сега ни казваш? Фу! Продължавай, за Бога, говори!

(Когато Боло произнасяше подобни високопарни слова, останалите висши сановници явно се притесняваха и извръщаха лица.)

— Та аз си пробивах път през бодливите храсти към брега на Океана — продължи Рашид, — когато се приближи една лодка с формата на лебед, цялата в сребро и злато. В нея имаше млада жена с много дълга коса и златен обръч на главата. Тя пееше — моля да ме извините, — най-отвратителната песен, която съм чувал през живота си. Освен това зъбите и носът й…

— Не е необходимо да задълбавате — прекъсна го Говорителят на Говорилнята. — Няма съмнение, че, е била Бърборана.

— Бърборано, Бърборано! — завайка се Боло. — Ще чуя ли нявга твоя сладък, сладък гласец, ще зърна ли отново нежното ти личице?

— Тя какво правеше там? — попита Моржа. — Та това са опасни места.

На това място Ако, Водният Джин, се изкашля.

— Господа — започна той, — може би не ви е известно, но младежта на Гъп посещава от време на време Ивицата на Здрача, тоест понякога, искам да кажа извънредно често. Тъй като живеят вечно окъпани от светлината на слънцето, те закопняват за звездите, за Земята, за Другата Луна, грейнала в небето. Това, което вършат, е храбро в техните очи. Пък и нали там е Стената на Дърдоран, си мислят те, тя ги закриля. Тъмнината, господа, крие една привлекателност — тайнственост, неизвестност, романтика…

— Романтика? — изкрещя Боло и измъкна меча си от ножницата. — Мръсен Воден Джин! Би трябвало да те намушкам! Нима намекваш, че моята Бърборана е търсела там любов?

— Не, не! — паникьоса се Ако. — Хиляди извинения, връщам си думите назад, не това исках да кажа.

— Няма основания за притеснения — побърза да успокои принца Рашид и Боло бавно и неохотно прибра меча в ножницата. — Тя беше с придворните си дами. Кикотеха се и говореха за Силовата Стена, колко им се иска да отидат при нея и да я докоснат. „Искам да разбера какво представлява тази знаменита невидима стена — чух я да казва. — Щом като окото не я вижда, може би пръстите ще я усетят и езикът ще я вкуси?“ Точно тогава група чупвали, явно минали през някоя дупка в Стената и наблюдавали скришом принцесата иззад бодливите храсти, сграбчиха дамите и ги отнесоха, ритащи и пищящи, към лагера на Чуп.

— Що за мъж сте вие — грубо се присмя принц Боло, — да останете скрит в храстите и да не си помръднете пръста, за да ги спасите от ужасната участ?

Моржа и Говорителят като че ли се наскърбиха от последната забележка на принца, а Харун пламна от гняв.

— Този принц… Как смее! — прошепна яростно на Ако. — Ако не беше мечът му, щях… щях…

— Знам — отвърна също шепнешком Водният Джин. — Принцовете са си такива. Но не се безпокой. Ние не му даваме да върши нищо важно.

— А вие какво искате? — с достойнство се сопна Рашид на принца. — Да им се опълча както съм невъоръжен, по нощница и примрял от студ, да изскоча като романтичен глупак от скривалището си, та да ме сграбчат и убият? Това ли искате? Тогава кой щеше да ви донесе новината и да ви посочи пътя до лагера на чупвалите? Като толкова държите, принц Боло, правете се на герой. Някои хора предпочитат разума пред героизма.

— Трябва да се извиниш, Боло — промърмори Говорителят и след много перчене и мръщене, принцът се подчини.

— Бях прекалено рязък — каза. — Искрено сме ви благодарни за новината.

— Има още нещо — продължи Рашид. — Докато чупвалските войници отвличаха принцесата, чух ги да казват нещо ужасно.

— Какво? — изкрещя Боло и изскочи напред. — Ако са я оскърбили…

— „Наближава Големият Празник на Безабан“, рече единият — поясни Рашид. — „Защо в този ден да не принесем гъпската принцеса в жертва? Ще й зашием устните и ще я прекръстим на принцеса Мълчана.“ И всички се изсмяха.

Мълчание се възцари в Тронната Зала. И, естествено, Боло пръв го наруши.

— Значи няма секунда за губене! Свикайте въоръжените сили — всички Пажове, всички Глави, всеки Том! На война! На война! За Бърборана! Само Бърборана!

— За Бърборана и Океана — напомни му Моржа.

— А, да — неохотно се съгласи Боло. — И Океана, разбира се, то се знае.

— Ако искате — предложи Рашид, — ще ви заведа до лагера на чупвалите.

— Браво! — похвали го Боло и отново го тупна по гърба. — Не бях прав, ти си мъж и половина!

— Ако ще ходиш — каза Харун на баща си, — не си въобразявай, че няма да дойда и аз.

Макар че Вечният Ден в Гъп внушаваше на Харун странното усещане за стоене на едно място, той изведнъж си даде сметка, че е капнал от умора. Усети, че не е в състояние да контролира бавното затваряне на клепачите си и в следващия миг тялото му бе обладано от такава разчекваща прозявка, че тя привлече вниманието на всички в царствената Тронна Зала. Рашид Халиф? помоли да подслонят Харун за през нощта и така — въпреки енергичните му протести (Никак не ми се спи, ама никак!), Харун бе отпратен в леглото. Наредиха на пажа Фарфар? да покаже стаята на момчето.

Фарфар? поведе Харун по коридори, нагоре по стълби, надолу по стълби, по още коридори, през портали, зад ъгли, вътрешни дворове и балкони, пак по коридори. Докато вървяха, пажът (който явно не бе в състояние да сдържа повече насъбралите се думи) се впусна в тирада, насочена срещу Бърборана:

— Глупаво момиче! Ако моята годеница си изпросеше подобно отвличане, защото не е с всичкия си да се навира в Ивицата на Здрача и да се лигави по звездите и — още по-лошо — да пипа глупавата Стена, аз едва ли ще седна да обявявам войни, за да си я върна. По-скоро ще кажа „много ти здраве“, като й знам носа, пък зъбите… хайде да не задълбаваме… При това не съм споменал дума за пеенето й… Ти не можеш да си представиш какъв ужас е това. И вместо да я оставим да си изгние, сега ще хукнем подире й и вероятно ще ни избият, защото няма да виждаме в тъмното…

— Близо ли е вече спалнята ми? — попита Харун. — Защото не съм сигурен, че ще мога да направя още крачка.

— На всичкото отгоре тези униформи… нали ме питаше за униформите? — продължи Фарфар?, без да му обърне никакво внимание, като крачеше все тъй енергично през преддверия, виещи се стълби и дълги коридори. — Кой, мислиш, ги измъдри? Все тя, Бърборана — ето кой! Обяви, че щяла да вземе мерки за обновяване гардероба на кралските пажове и да ни превърне в крачещи любовни писма — това беше първоначалното й хрумване — и след като бяхме принудени цяла вечност да ходим издокарани в „котенце мое“, „твоя вечно любяща“, „мили Заю-баю“ и други подобни, от които да се разповръщаш, смени решението си и накара да пренапишат всички известни приказки в света с нейния Боло в главната роля. Така че сега вместо Аладин, Али-баба, или Синдбад има само Боло, Боло, Боло… Можеш ли да си представиш! Цял Гъп ни се смее в лицето, да не ти казвам какво чуваме зад гърба си!

Изведнъж, с широка победоносна усмивка, Фарфар? спря пред една невероятно внушителна врата и обяви:

— Твоята спалня!

При което вратата рязко се отвори, охраната сграбчи и двамата за ушите и им нареди да изчезват, преди да са ги хвърлили в най-дълбоката тъмница, задето са се опитали да нахълтат в покоите на самия крал Дърдоран.

— Признай си, че се изгубихме — обърна се Харун към пажа.

— Добре де, дворецът е доста объркан и ние малко се изгубихме — призна Фарфар?. — Но поне си поприказвахме като хората.

Последната забележка така разядоса Харун, че въпреки крайното си изтощение той замахна вяло с ръка към главата на Фарфар?, с което крайно изненада пажа. Кадифената шапка падна от главата му… от главата й, защото с падането си освободи водопад от лъскава черна коса, която се стече по раменете на Фарфар?.

— Защо го направи? — изстена пажът. — Сега вече всичко изпорти!

— Ама ти си момиче! — изтъкна Харун очевидното.

— Шът! — изсъска Фарфар? и побърза да напъха косата си обратно в шапката. — Ти какво — да не искаш да ме уволнят!

Тя повлече Харун към една ниша и дръпна завесата, за да не ги вижда никой.

— Да не мислиш, че е много лесно за едно момиче да получи такава служба? Толкова ли не знаеш, че момичетата по цял ден трябва да лъжем и да мажем, за да постигнем нещо? На теб вероятно всичко ти е било поднесено на тепсия откакто си се родил, но някои от нас трябва да се борят!

— Искаш да кажеш, че само защото си момиче не ти разрешават да бъдеш паж? — попита Харун, полузаспал.

— Ти да не би да правиш всичко, каквото ти кажат? — разгорещено взе да спори Фарфар?. — Може би си изяждаш всичкия спанак и дори карфиола? Може би…

— Поне бих се справил с простата задача да покажа на човека къде е спалнята му — успя да се вмъкне Харун в словоизлиянието й.

Фарфар? изведнъж се усмихна широко и закачливо.

— Може би дори си лягаш веднага, щом ти кажат? И може би през ум няма да ти мине да се качиш на покрива на двореца през тайния проход, който е тук, до теб?

И с тези думи Фарфар? натисна едно копче, замаскирано в сложната дърворезба на една от стените на нишата, и след като двамата се изкатериха по стълбата, появила се след отдръпването на панела, Харун се настани на плоския покрив насред — то се знае — все още ослепителната слънчева светлина и се загледа към Гъпландия и Градината на Удоволствията, където беше вече в ход подготовката за война, и Лагуната, в която се трупаше огромна флотилия от механични птици, и към застрашения Океан на Приказните Потоци. Изведнъж Харун си даде сметка, че никога преди не се е чувствал по-бодър, макар че всеки миг можеше да рухне от крайно изтощение. И точно тогава, без да каже нито дума, Фарфар? извади от джоба си три меки топки от златна коприна, подхвърли ги във въздуха, където те заблестяха от слънцето, и започна да жонглира.

Подмяташе ги зад гърба си, под единия крак, над другия, със затворени очи, легнала долу, докато Харун онемя от възхита. От време на време тя подхвърляше топките нависоко, бръкваше отново в джобовете си, вадеше нови и много скоро жонглираше с девет, после с десет и накрая с единайсет топки. Всеки път Харун си казваше: „Няма да успее да ги задържи всичките във въздуха“, но тя вадеше поредната топка и я присъединяваше към вихрушната галактика от меки свилени слънца.

Жонгльорството на Фарфар? напомни на Харун за най-прекрасното представление, дадено от баща му Рашид Халиф?, Шах Дрън-Дрън.

— Винаги съм мислел, че разказването на приказки прилича много на жонгльорството — успя най-сетне да изстиска някакъв глас. — Задържаш множество различни разкази във въздуха и ги подмяташ нагоре-надолу и ако те бива в тази работа, няма да изтървеш нищо. Така разказването на приказки прилича донякъде на жонглирането.

Фарфар? сви рамене, улови всичките си златни топки и ги прибра в джобовете си.

— За това не знам — каза, — но исках да разбереш с кого си имаш работа.

Харун се събуди след няколко часа в тъмна стая (след като се обърнаха за помощ към втори паж, накрая все пак откриха спалнята му и той заспа пет секунди след като Фарфар? дръпна завесите и му пожела лека нощ).

Някой седеше върху гърдите му. Нечии ръце бяха обвили врата му и го душаха…

Беше Фарфар?.

— Изгрей, слънчице! — прошепна тя заплашително — И ако ме обадиш, следващия път ще довърша душенето. Ти може да си добро момче, но аз съм едно много лошо момиче — понякога.

— Няма да те обадя — обеща Харун, като едва си поемаше въздух.

Фарфар? го пусна и се усмихна широко.

— Бива си те, Харун Халиф? — каза тя. — А сега — вън от леглото, докато не съм те изритала. Време е да се явиш на служба! Армията се е строила в Градината на Удоволствията и всеки момент потегля на война.