Хайдутин майка не храни

Песента лъже

Старото куче на Страхилови клечеше до разхвърляната купчина сено и гледаше господаря си и жената, която спеше до него в сеното. Чу то как чуждинци влязоха в двора, но дали защото беше много старо, или пък смътно долавяше с кучешкия си ум, че на младите много им се спи, та не само не джавна да ги събуди, а дори и главата си не извърна към гласовете.

Дядо Димитър и Ангел се промъкнаха през бъзоляка, изкачиха се бързо по стъпалата и побутнаха вратата.

— Затворена е — рече Ангел.

— Ама е отваряна — позна старецът, като оглеждаше белезите от пръсти по прашната дъска. — Идвал е някой — продължи той да се вглежда по язлъка, гдето още личеха следите от стъпките, които Страхил беше оставил, когато идва през една от миналите нощи. — Ела да надникнем през прозореца — сети се изведнъж той, дръпна Ангела за ръката и запрескача надолу стъпалата, без да се грижи за болката в крака си.

Взеха една кой знае кога оставена под язлъка греда и я изправиха под прозореца. Ангел се покатери по нея и надникна в стаята.

— Види ли се някой? — питаше дядо Димитър, като прикрепваше дървото.

— Всичко се вижда, ама няма никой вътре.

— Виж де, хубаво гледай!

— А бе нали гледам Одърът е празен — няма никой по него.

— Слизай тогава… Казах ли ти аз? — клатеше глава дядо Димитър. — Видя ли, че Стамен те е излъгал?

— Аз ще му кажа нему — закани се момъкът. — Ама нали и ти видя стъпките по язлъка?

— Стъпките, стъпките! — мърмореше старият недоволно. — Пуста къща — всеки може да се разхожда около нея… И да го е видял Стамен, кой знае къде е отивал! Навярно е искал да скрие Димка някъде, та беят да не може да я намери.

— Ела пак да огледаме — тръгна Ангел към стълбата. — Ей го! — сепна се той отведнъж.

— Къде е? Къде е? — питаше старецът, като се оглеждаше и нищо не виждаше.

— Ей там при кучето! Страхиле! — викна момъкът.

Страхил чу вика в съня си и тутакси рипна. Събуди се и Димка. Стана и почна да оправя сламките от вълненика и престилката си. Ангел се втурна към тях, като викаше лудо:

— Ето ги! … Ето ги! …

И дядо Димитър забрави годините си и затича по него.

— Димке, дъще!… Оф Страхиле! …

— Сестрице! — сграбчи момъкът сестра си и я завъртя като перпелешка около себе си.

— Ангеле! — смееше се и плачеше тя.

— Че бива ли така, Страхиле! — кореше дядо Димитър Страхила, като го подръпваше объркано за елека и току поглеждаше през дърветата към обраслите с буренак дувари покрай улицата. — Защо не дойдохте направо у нас? Ами в сешмо да спите.

— Късно беше, та не искахме да ви будим. А и щеше ми се да си преспим в нашата къща. Толкова години съм спал все по чужди къщи и под белите буки.

— Добре е то — неопределено се съгласяваше старият, — ама все пак не сте направили хубаво, дето не сте се обадили.

Щеше му се да укори хайдутина, задето беше оставил момата да спи на едно място с него, когато е можел да я отведе при техните, а не му идваше да го каже. Радостта, че вижда братовата си щерка пак жива здрава и весела, спасена от конаците на бея, а и тревогата, че Страхил се измъчваше така явно заради нея, спотъмваха желанието му да ги кори само заради това, че хората щели да си помислят нещо.

— Бързай, Страхиле, че полето денем е открито като длан. Трябва час по-скоро да се измъкнеш! Ей сега видяхме Крастата — тичаше да иде при субашата.

— Нека си тича — засмя се Страхил. — Я дай да ти целуна ръка.

— Защо пък ръка ще ми целуваш? — учуди се дядо Димитър.

— Така, дай първо — Страхил се наведе и целуна ръката му. — Кажи сега… Как беше там… Кажи: бог да благослови… вашата сватба … — отсече с тих смях Страхил и прегърна Димка през рамото. — Вчера ние се венчахме в Каменделския манастир. Поп Гаврил ти праща много здраве…

— Бате Страхиле! … Како Димке! — заплете се от радост Ангел, па току сграби калпака си и го тупна о земята.

— Ами как така? … Кога стана? … Може ли? … Ама нали… — бъбреше старецът и не знаеше да се радва ли, какво да прави.

Почиташе той Страхила, както го почитаха всички сиромаси чак до морето. Но то беше почит към хайдутина Страхил, към неуловимия горски човек, народен закрилник, по-свой и по близък понякога и от господа. Че само името му смьряваше изедниците и ги правеше по-кротки от гергьовски агнета. Тежко живееше раята, плащаше големи даждия, работеше ангария из чифлиците на аги и бейове, но сберяха ли се вечер селяците, запееха ли неговата песен, на всички олекваше — имаше кому да се надяват, имаше кому да се оплачат.

И тоя Страхил беше слязъл сега от високото, за да се ожени за братовата му щерка. Имаше нещо, което не се връзваше в простия ум на стария. Щеше му се да улови краищата, да ги свърже, а не можеше. Гледаше го — едър, личен мъж, — с кон да обикаляш, не можеш срещна такъв като него. Ако си живееше като тях в село, кой би отказал да му даде най-милата си Щерка. Не, не беше на добро тая прибързана хайдушка сватба. За хайдутина, както и да е — ще скита по гори и планини, но тежко и горко за момичето. Каквото и да направеше той — все тя щеше да си пати. Освен ако я вземе и отведе нанякъде — във Влашко ли, в друг ли край, само да е по-далечко. Те майка му, що е майка, не оставиха, дорде не я умориха заради сина й, та нея ли…

Димка гледаше как чичо й въси вежди и скубе смръщено мустаци и разбираше, че старият не се зарадва.

— Хайде де, дай благословията си! — подкани натъртено младоженецът.

Най-после дядо Димитър пресегна с разтреперани ръце, обхвана лицето на братовата си щерка и я целуна по челото.

— Бог да те варди, дъще! — похлъцна той. — Аз, Страхиле, ще я гледам като свое чедо, както и досега съм я гледал. Макар че съм стар…Ай теб господ да пази — продължаваше да нарежда старият. — Дано и ти видиш добър ден. Отмяна да си отгледаш. Само, молим ти се, ако ни обичаш, остави я вече и бързай, че онова куче ще те преяде. Виж, хората почнаха да заничат.

— Не бой се, дядо Димитре — успокои го Страхил. — Никой нищо няма да ми направи. Свърши се моят хайдутлук.

— Мълчи, не думай! — наново се смая старецът. — Как така се свърши? Ами дружината? Ами Мехмед?

— Разбрахме се ние с него — сви вежди Страхил. — Върнах му детето и той миряса…

— Вярно е, чичо — обади се Димка. — Покажи му, Страхиле, броеницата, която ти изпрати по Юсуф кучкаря…

Но Страхил не показа броеницата.

— Я по-добре елате да прегледаме къщата — отмести той разговора и пръв тръгна към старата къща. — Трябва да видим какво ще се прави.

Вървеше напред и приказваше, без да чака да го настигнат другите, че не му се искаше да почнат изтънко да го разпитват като как беше изоставил хайдутлука и дружината си.

— Аз по-късно нова къща смятам да правя, а засега и старата ни стига. Двама сме — ни дете, ни коте. Ще поразтребим как да е, ама не знам вар отгде да вземем? Майстор Георги дали е тъдява? — питаше той, без да очаква отговорите. — Трябва да го викнем, че покривът е протекъл и таванът се е откъртил. Ще знаете, че ако дотрябва нещо и няма отгде да си го купим, от вас временно ще го вземем.

— Димка всичко си има! — обади се Ангел, като извиваше глава, за да долови погледа на зетя си. — Отделено е настрана в мазето на чичо ви.

— Още днеска ще го прекараме — додаде старецът. Димка вървеше до мъжа си, слушаше го и все повече се радваше.

— Добитък само си нямаме — обади се тя, като поклати загрижено глава, макар че очите й светеха от щастие.

— Това да ти е грижата — махна леко ръка новият стопанин с такава убеденост, като че все с дом и добитък беше се разправял. — Добитък лесно се купува, щом като има с какво. Ти, дядо Димитре…

— Чичо трябва да ми викаш! — възправи се старият, който полека-лека свикваше с новото положение. — Щом речеш чичо, всеки ще знае за кой чичо ти е думата. Един чича имаш. Името се слага, когато говориш за чуждинците — чичо ти Стамен, чичо ти Вълко, чичо ти Димитър Георгиевия, така да знаеш.

— Ама ти не му връзвай кусур — обля ги със смеха си Димка. — Той си е прост, че не е живял между хората.

Смееше се и Страхил:

— Само чичо, тъй ли, а? Добре, чичо. Искам, чичо, да те пратя нейде.

— Ще ида, щом като искаш — съгласи се старият.

— Ще тръгнеш волове да ми търсиш. Чак из Плевенско ще идеш. Там съм виждал аз волове като за мене. Рогата им са извити като месечина. Бели са и широки в гърба, с дълги дебели опашки — не волове, ами хали.

— Далечко е Плевен, Страхиле. Дорде ги докарам, току-виж, някой читак ги издърпал от ръцете мИ.

— Ха! — тупна пестници в едната си длан Страхил. — Че как ще ги издърпа? Ти му кажи само: „Страхилови добичета са, не ги закачай“ — и той ще си отмине.

— Ами ако не отмине?

— Ще отмине! — настоя Страхил и ръката му, без да ще, се опря на празния силях, гдето се подаваха само мънистата на Мехмедовата броеница.

— Не се пипай — подметна му старецът. — Там нищо няма…

— Макар че няма! — тръсна глава довчерашният хайдутин. — Ти му кажи, че воловете са мои, и ще видиш, че няма да посегне. Искам и коне да ми купиш.

— Добре бе, и коне ще ти купя…

Дълго обикаляха те къщата и двора, като си говореха какво има да правят и купуват. Димка ги остави и тръгна към къщи. Изправи се на язлъка да огледа своя двор, но слънцето взе очите й, та не видя бурените, порутените постройки и сгради — всичко беше покрито с бляскавата пелена на светлината. Затвори очи и вдъхна дълбоко.

— Страхиле! — викна тя напевно. — Знаеш ли къде е метлата!?

Страхил я погледна, ала не й отговори не само защото наистина не знаеше къде е метлата, но не искаше да прекъсва веселите люлчици на смеха й, които се люшкаха високо над натежалите от плод сливи. Тя и тогава, в пещерата, когато му беше поискала метлата, се засмя, но сега в смеха й имаше нещо, което го мамеше да се прибере по-скоро в къщата си. И докато слушаше тоя смях, той за пръв път повярва, че песента дето вика, че хайдутин, майка не храни и къща не гледа, наистина лъже.