Хайдутин майка не храни

И тия цървули се скъсаха

Полянката беше мъничка, полегата, оградена откъм пътя с ниски, остри начупени скали. Разпилените тук-там лескови храсти и трънаци се сгъстяваха в горния и край и тулеха дебелите стволове на крайните едри буки. Оттам нагоре гората се диплеше заедно с планинските гънки — синкавочерна в сянка, яркозелена на светло, нахлуваше в клисурата, пълзеше по стръмните сипеи чак до под голите върхове, които приличаха обветрените си чела на огнището на залеза.

Момчетата от Страхиловата дружина бяха залегнали по крайпътните скали. От камънаците лъхаше задух, но те търпяха. Понаместваха само от време на време прикладите по раменете си и оглеждаха кремъците, големите ударници и барута във фунийките.

Само един хайдутин стоеше прав, притулен в долния край на скалата, и едва подаваше глава, за да следи пътя откъм равнината. Дотегнеше ли му да гледа все надолу, той извръщаше лице към полянката — да мерне за миг войводата и байрактаря, които седяха на десетина крачки зад останалите.

И двамата бяха облечени еднакво: сини сукнени потури с прибрани дъна, обшити отпред със сърма и гайтани, все такива елечета — сини на гърба, отрупани със златна везба отпред, — а под елечетата — надиплени силяхлъци. Отликата бе в годините — байрактарят би могъл да мине за баща на войводата.

— Забавиха се нещо… — обади се по-старият, като намести праханта на кремъка и секна два-три пъти да припали късата си пръстена лулица.

Войводата беше подвил стъпалото на десния си крак върху коляното на левия и гледаше протъркания на петата цървул. Изведнъж потръпна като от студ, вгледа се още по-вторачено в мъничката дупка на цървула, но се обади за друго:

— Ти по-добре да не беше пушил сега…

Байрактарят мярна с бърз поглед залегналите хайдути и палецът на лявата му ръка, както прибутваше цъфналия от огънчето на праханта тютюн в лулицата, за да го припали по-добре, прилепна неподвижно, захлупи отвора на лулата и тя угасна. Не можа поне веднъж да смукне Лютивия дим! А му се пушеше… Леко недоволство затлея като прахан в очите под надвисналите вежди и като прахан загасна. Само дебелите ноздри на широкия нос се опитаха да доловят отлитащия приятен мирис.

— Прав си… — като че за собствена утеха се обади той. — Наредбата си е наредба…

Войводата все още не вдигаше очи от Протърканата пета.

— И тия цървули се скъсаха — бавно провлече той, като зачопли с пръст дупчицата.

— Жалиш ли ги?

Младият не отвърна. Просна се по гръб, подложи пестници под главата си и загледа едно опърлено от пламъка на залеза облаче.

— Бай Горане…

— Кажи, войводо.

— Все така ли ще бъде? Цървули след цървули…

— Не те разбирам — отвърна Горан, но по това, как малките му живи очи се свиха и отдръпнаха в бръчките на клепките, беше явно, че долавя нагде биеше войводата.

— И тия цървули, казвам, се скъсаха от скитане… Докога ще е?… Още колко чифта, мислиш, ще скъсам?

— Че отде да знам! — недоволно пробъбра байрактарят. Думите му сякаш се заплитаха в увисналите мустаци. — Ако не ти се късат вече свинските кожи, подложи гръб някой път — нека съдерат твоята… Какво повече?

Ясен слух имаше войводата, долови яда на байрактаря си, но не се остави от разговора.

— Какво ли? — продължи той, все така тихо, но с голяма, възпирна сила. — Днеска къщата на едного ограбили, другиму утре овцете задигнали, на третия ден майка почернили, човек заклали. Ти все тичай, причаквай на пусия, стреляй, вдигай бесилки по дърветата, бягай от потерите… Лижи като куче гноясалите си рани. Няма ли край?

Суровото лице на байрактаря се смекчи от тъжна загриженост.

— Какво ти е, Страхиле? — премига Горан. — Болей ли си?

Но войводата не можа да му отговори — изписука пиле: може би славейче, може би Кос. Изписука тихо, но и двамата мъже на полянката го чуха. Лицата им се изопнаха, а ръцете мигом посегнаха към сложените на тревата пушки. После се надигнаха пъргаво и прибягнаха към скалите.

— Аз ще мръдна по-изотдолу, та ако някой рече.

— Добре — кимна глава войводата, огледа спокойно цялото място и се позакри зад една скала.

Зъби нямаш ли?

Младият хайдутин-стража, който с писукане беше дал знак за приближаващата опасност, се измъкна от храстите и дотича попрйведен при Страхила.

— Идат, войводо! — подвикна му той. — Нашите са петима. Навързани са на върволица един зад друг. Карат ги трима пеши читаци. Все Мехмедови хора. Само Алия е на кон.

— Аха! — трепна къдравото мустаче на войводата — Дойде Видовден. Момчета! — вдигна той ръка към легналите — Алия ще е за мене.

— Добре, добре, войводо!… — отвърнаха тихо неколцина.

Не мина много — иззад трънаците покрай чупката на пътя се заредиха един зад други петима селяни. Ръцете на всички бяха вързани отзад, а освен това и пристегнати с усукани около телата им въжета. Хората бяха привързани накъсо и един с други, та пристъпваха неравно и непрестанно се подръпваха. Последният — висок, кокалест старец — при всяка стъпка отмяташе някак тялото си — болеше го навярно единият крак, та Щом го докоснеше до земята — веднага се прехвърляше на здравия крак.

Покрай навързаните крачеха с пушки на рамо пазачите им. Най-напред пискливо напяваше провлечено турско маане.

Ето че се зададе и Алия, едър чалмалия, дясната ръка на Мехмед бей, управителят на имотите му, страшилището на раята. Конят ситнеше раван, турчинът се подрусваше на извитото, обковано със сребро седло, придръпваше юздата и напето люшкаше рамене. Пушка нямаше. Само позлатените главички на пищовите и ятагана му стърчаха, пристегнати в силяха. Може би блясъкът по оръжието и нагръдните му накити го подсети да погледне към догарящия залез. Очите му се смръщиха и отместиха на стъмената клисура: тепърва трябваше да я превалят, за да стигнат по-късно в града. Алия пришпори коня и вдигна дългия бич:

— Хайде, бабана!… Пристъпвайте, че стъмни! Конят настигна и блъсна с лъснатата си гръд накуцващия старец.

— Удри бе! — прорева Алия срещу единия пазвантин. — Какво ги зяпаш?

Пазвантинът извъртя пушката си и стовари приклада, гдето му попадна. И други пазванти заудряха кой где свърне. Предните селяни дръпнаха въжетата. Старецът не можа повече да пристъпи с болния си крак, залитна и падна.

Алия развъртя бича.

— Ставай, вярата ти свинска! Можеш да се биеш, а не можеш да вървиш!

Селяните се струпаха на купчина, опитваха се да оградят стареца, да го запазят поне от копитата на коня. Развикаха се:

— Недей, Али!

— Почакай да го дигнем.

— Ударен е човекът.

— Болен е!

А най-младият от тях — още момче с голобрадо, загоряло лице — се емна напред, блъсна с гърди муцуната на коня и викна с разтреперан глас:

— Стига го тъпка бе! Не видиш ли, че не може да стане!

Конят трепна от удара, изправи се на задните си крака и надвеси копита над главата на момъка.

— Зъбиш се, а? — изрева чалмалията, мушна бича под мишницата на лявата си ръка и пипна позлатената дръжка на ятагана.

— А-а! — викнаха ужасените селяни, замятаха се и повлякоха стареца по камъните.

Но ръката на Алия нема време да измъкне ятагана; откъм скалите екна гърмеж. Ръката изпусна дръжката на ятагана и пръстите й се впиха в сърмата на елечето.

Затрещя нова, страшна пукотевица.

Конят, както стоеше изправен, се изви встрани. Чалмалията се свлече от седлото, но не падна веднага, защото и двата му крака се задържаха в стремената. Конят се подплаши и препусна назад из пътя, по който бяха вече минали. Тялото на Алия се откачи и тупна в коловоза. Последният пазвантин хвърли пушката си и затича да догони коня.

— Стой на място, че те убих!

Не беше за вярване, че тежкият байрактар можа така леко да скочи от скалите през пътя и да се стовари като пълен чувал върху беглеца.

И другите двама пазванти още при първия гърмеж хвърлиха пушките и се присвиха зад навързаните селяни. Единият се хвана за раменете на младия момък.

— Момче, недей… Недей!… — зафъфла той с побелели устни. — Аз не съм! … Аз не съм!…

Но и момъкът не беше по-малко смаян от него. На скалата край пътя се изправи някакъв висок мъж — като че от камъка израсна. Дулото на пушката му още димеше, а огненото небесно зарево искреше по обшивките на хайдушката му премяна, преливаше в бронзовия загар на лицето и разголения врат.

Нарипаха с пушки и ножове в ръцете и останалите хайдути. Неколцина се спуснаха да режат вървите и въжетата и да връзват загубилите ума и дума пазванти. Байрактарят довлече с една ръка своя пленник и го блъсна при останалите двама.

Изведнъж куцият старец забрави болния си крак и ударите от бича и прикладите — викна, та процепи клисурата:

— Страхиле!… Войводо!… Момчета! Ангеле! — тупна той по рамото младия момък. — Това е Страхил бе! Войводата!

Развикаха се и останалите селяни:

— Войводо!…

— Бащице наш!

— Закрилнико!

Страхил слезе полека по два-три камъка и пристъпи към тях.

— Къде сте тръгнали по това вечерно време? — запита той някак на шега, но без усмивка на лицето.

— Остави се! Остави се! — затръска старецът претръпнали от въжетата длани. — Изгинахме, войводо! Мехмед бей отвлече в конака си братовата ми дъщеря. Сестрата на ей това момче!

— Спаси я, войводо! — викна, та приплака и момъкът. — Прегориха сестрицата ми! Потурчи я оня поганец!

Страхил огледа селяните един по един и запита троснато:

— Ами вие… цяло село! Къде бяхте? Докога, здрави и прави мъже, ще ви газят! Ти бре! — сопна се той на Ангела. — „Спаси я, войводо!“ А че не си заплакал! Я се погледни колчав мъж си! Къде беше, като отвлякоха сестра ти? Казвай де! Къде беше? Мляко ли бозаеше? Дърво нямаше ли? Камък, нож? Зъби нямаше ли?

Избухването на войводата беше така неочаквано, че Ангел се вкопа на мястото си.

— Дотегна ми с баби да се разправям!… — извърна вгорчено лице Страхил.

— Не викай, войводо… — вдигна ръка да го спре старецът. — Не дели мегдан със селските кехаи. Я виж тука!

Старият се наведе и заврати крачола на болния си крак. Омотаните кървави парцали се бяха смъкнали при стъпалото и в дебелината бе цъфнала развредена рана от куршум. Кръвта се цедеше по крака, нагизваше навущето и се съсирваше с прахта в цървула.

Опомни се и момъкът, дръпна рязко съдраната си риза и разголи рамото — откри се дълга, засъхнала рязка от нож. — Виж!

— Мнозина бяха нападателите — добави един мъничък селянин.

— Извардили я, както си носела вода от герана — продължи старецът. — Докато се чуе писъкът й, те я метнали на конете. Добре, че ги срещнахме с каруцата…

— Само двама настигнахме! Единия го смъкнах… говореше момъкът се задъхваше. — Не гъкна!

Лицето на войводата се поразведри — огледа той крака на стария, рамото на момъка и рече на байрактаря:

— Я, бай Горане, виж, та превържи раната, да спре кръвта.

Но Горан и без неговото напомняне приклякаше вече до стареца с една развита, намазана в единия край с някакъв мехлем бяла кърпа.

— Па вие… прощавайте — усмихна се войводата, като сложи ръка на рамото на стареца. — Не знаех, че сте се ударили с поганците. Право да ви кажа, дотегнало ми е на страхливци да помагам. Да не би да сме повече, или пък да сме я по-силни от вас? Като живеем в гората, да не би да сме с рога? Къде, казвате, е момата?

— В кулата трябва да е! — подвикна Ангел. — В Мехмедовия конак! О, ще ми падне той! Ще му дам аз…

— Ще стане юнак от тебе — потупа го Страхил по рамото и се извърна към изправените настрани пазванти! — Я бре, пристъпете насам!

И тримата турци се строполиха по очи в краката на войводата.

— Вие Мехмедови хора ли сте?

— Мехмедови, ефенди!… Ратаи сме по чифлика!… Ние не сме виновни…

— Слушайте добре какво ще ви кажат — подхвана Страхил. — Ще се върнете сега при Мехмеда и ще му разправите какво сте видели Обадете му, че аз освободих тия хора. Чувате ли? Ще му кажете, че те не са виновни. Те не са знаели, че съм слязъл в тоя край. Ясно ли ви е?

— Ясно е, чорбаджи!… Ще кажем, ефенди!… — викаха и тримата.

— Така. И още нещо му кажете: при него има една мома… Как се казваше тя? — извърна се той към стария.

— Димка! — изпревари отговора Ангел.

— Димка, Димка се казваше… — обади се и старият. — Ако беше жив брат ми, бог да го прости…

— Трай, старче! Не мърдай, докато те превържа! — дръпна го байрактарят с кърпата, която пристягаше около крака му.

— Ако вдигне ръка върху нея — продължи Страхил, — ще му подпаля конака, а и него жив ще го опека. Ще му кажете: „Страхил поръча веднага да пуснеш момичето.“ Хайде, бягайте!

Пазвантите се втурнаха презглава из пътя към полето.

Всички стояха мълчаливо и гледаха след тях, докато се закриха зад чупката на пътя.

— Войводо, дали ще я пусне той? — подвикна изведнъж братът на отвлеченото момиче.

— Кой знае… — вдигна рамене войводата. — Хайде, момчета, да се махаме от пътя. Тая нощ — извърна се той към селяните — и вие ще дойдете с нас. Хайдушки гости ще бъдете.

И войводата свърна нагоре към тъмнеещата планина.