Хайдутин майка не храни

И стана Страхил страшен хайдутин

Когато Мехмед излетя с коня си на калето и видя изпретрепаните, нахвърляни в рова и проснати по камъните пазванти, овладя го такъв вълчи бяс, че не можа да отмери умно разплатата си. Вместо да свика на помощ чужда сила, или пък да почне да напада поотделно настървените вече на кръв брезовчани, да граби стадата им и да свръща към своя чифлик натоварените със снопи коли, той се устреми да нападне открито селото. Толкова се беше радвал тая сутрин, като гледаше колко послушно се точеха брезовчани към нивите и калето, че му се прищя веднага да ги изкара отново на работа и да не ги пусне, докато не капнат от умора и глад.

Повечето от хората му в конака се бяха пръснали по работа — едни из ливадите и нивите, други по водениците и градините, трети — подир големите волски и биволски стада и хергелета. Най-верните и лютите от пазвантите му лежеха непробудно по калето. Нямаше сега време да ги погребва. Можа той да събере само своите гавази-арнаути, сеизите си и още двайсетина работници и домашни слуги, някои от които не бяха военни хора и не можеха да издържат дълго един истински бой. Но Мехмед не знаеше, че Страхил беше размирил селото, и не очакваше да срещне общ въоръжен отпор.

Докато Страхил и Горан се вслушваха покрай Кръсташката гора да чуят лаенето на хрътките, Мехмед и шайката му се спуснаха към Брезово и подхванаха още от края. Връхлитаха от къща в къща, измъкваха всички, които не успяваха да се скрият или да избягат, и ги връзваха и редяха между въоръжения обръч, за да ги подкарат вкупом към полето.

— Който се противи — куршум! — ревеше Мехмед, прескачаше плетищата с коня си, стреляше по хора и кучета, подаваше празните пищови на оръженосците си, поемаше пълните и пак стреляше. — Не щеш да работиш, а? Не щеш гяурино? — свиреше другият му камшик и плющеше по лицата на ужасените жени, мъже, старци и деца. — Ще ви избеся! Живи ще ви изгоря! — крещеше спахията и не виждаше къде и кого газят копитата на коня му.

Ревяха хората, криеха се, гледаха да завардят поне децата.

Тоя бесен лов щеше да продължи, докато всинца не бъдеха наново извлечени, ако не беше дотичал с коня си отрупаният вече с тежко оръжие субаша.

— Чакай Мехмед ефенди! — развика се той от седлото. — Нищо не знаеш ти! Не са виновни хората! Страхил ги е дигнал срещу тебе. Казал, че ще претрепе всеки, който посмее да ти работи.

— Така било! … — провлече Мехмед. — Престъпи кучето думата си.

— Престъпи я, Мехмед ефенди! Пак забягнал в гората! Иорданчо ми каза.

— Ами жена му?

— Тука трябва да е!

— Хюсеине! — развика се отново Мехмед. — Вземи Халил и Сюлейман и карай в Страхилови. Дръжте жена му и право в конака! А пък аз ще вдигна нашите от махалата!

… Но Хюсеин беше отишъл към Страхилови с кон а дотича пеша, за да съобщи, че домът на хайдутина е пълен с въоръжени гяури.

— Ако го ударим от двете улици, като пилци ще ги изловим! — посъветва разтреперан той.

— Ами конят къде ти е? — пресрещна го Мехмед.

— Гръмнаха го — призна Хюсеин.

— Че откога пилците почнаха да гърмят? — ядовито подметна Мехмед и почна живо да се разпорежда.

Раздели на две еднакви шайки сбраните от турската махала, отправи едната шайка с Хюсеина, а другата поведе сам. Писнаха измъкнати отнейде зурни, думна тъпан и дивашките ревове лумнаха към небето ведно с кълбестия лютив дим на пламналите къщи и слами.

— Аллах екбер! Смърт на гяурите! Слава на Мохамеда! Яшасън Мехмед бей! Яшасън!

Навлязоха в Страхиловата улица. Едни от нападателите се прехвърлиха на верига от двор в двор, други се прикриваха покрай плетищата и дуварите от двете страни на пътя, но самият Мехмед яздеше безстрашно по средата. Измамната тишина откъм двора с новите дувари го плашеше: така изчакваха и се потайваха само опитни биткаджии.

И наистина, щом се изравниха с вратника на Петко Влаха, додето куршумите можеха да стигнат с най-голяма сила, дружните гърмежи на дядо Петковата дружинка затъмниха клонака над високия зид. Един от сеизите ревна като разпран, преметна се през врата на сепналия се назад кон и се залюшка пияно в краката на Мехмедовия бегач.

— Юруш! Юруш! — зарева Мехмед, като размаха пищова си.

Хората му и без неговите викове тичаха вече като подивели покрай стената към празното място на незатуления с порта вратник.

Добре беше отмерил ковачът, като предположи, че нападателите първо тука ще се скупчат. Изчака ги едва ли не да се натъкнат на дулата и чак тогава даде знак за стрелба. Десетина гърмежа бухнаха в гъстото. Пет-шест души окапаха като окосени с един замах. Лютия дим се смеси с рева, като скри и защитници, и нападатели.

— Секирите! Секирите! — надвикваше Станьовият глас писъците, войнствените викове, гърмежите и предсмъртните хъхрения. — Удри, Ганчо! — спусна се той да помогне на младия момък, който се беше счепкал с един мустакат чалмалия, успял да прескочи покрай ръба на зида. Тежката секира потъна в едното рамо на нападателя.

Османлиите щяха може би да пробият отбраната при колата, ако дружината на дядо Петко не беше почнала да жули отстрани. Един момък прибягваше постоянно до мазата, оставяше изпразненото оръжие, вземаше пълно и го подаваше на закрепените в клоните и изправените покрай зида защитници.

— Карайте по Мехмеда! Коня… Коня гледайте!… — мърмореше под мустака си дядо Петко, а му се струваше, че вика, та проглушава ушите на помощниците си. Сам гръмна, но не улучи.

Мехмед изпразни пищовите си в клоните и едно голобрадо ергенче се свлече с жален вик и почна да се гърчи до стъблото на сливата.

— Дай! Подай ми пищова! — вече наистина гласно се развика дядо Петко, пое пищова на ранения момък и пак гръмна към Мехмеда.

Мехмед трябваше да стисне зъби, за да сподави острата болка от разделената отгоре лява китка, с която държеше юздата. Покрай него притичваха изпорязаните с дългите коси, намушканите с вилите и насечените от секирите сеизи, гавази и читаци, а проклетите гърмежи от клоните не спираха, като че там се беше спотаил цял табор. Улицата беше тясна, дуварите високи — ако се забавеха още, щяха и него да претрепят, макар да препускаше нагоре-надолу, за да пречи на точната стрелба и да ободрява нападателите.

— Назад! Отстъпвайте! — викна най-после той, когато и без това беше останал сам до отсрещния плет.

— Ду-у! — сподириха го викове, псувни и нови гърмежи.

Някой дори хвърли камък, който отнесе феса на спахията.

— Помощ! Помощ! — проехтяха изведнъж гласовете на дядо Димитър и Сиромах Петър откъм градината, дето нападаше шайката на Хюсеина.

От оная страна дворът беше разграден на много места и десетина османци ограждаха вече отвътре струпаните до стената защитници.

— Дай насам! Насам, дядо Петко! — викна Станьо и повлече оцелелите защитници на вратника след себе си. Влаха отпрати хората, но остана сам да дебне и варди приклекналата в зимника Димка, която не спираше да пълни поднасяното й оръжие, без да се грижи какво ставаше наоколо й. Майстор Георги и хората му трепеха в другия край ония, що се промъкваха през дворищата.

Ненапразно Станьо железаринът беше наречен Балтията — секирата в ръцете му беше най-страшното оръжие, с което можеше да си служи. Когато я размахна над главата си и полетя, почернял от барута, като разлютен с червен месал бивол — сякаш хала прилетя от торите гилилейски. Срещнаха го с два-три гърмежа, но катб видяха, че не спира хукнаха кой накъде види.

Ала не всички можаха да изпреварят конските скокове на едрия железар.

Притичалата дружинка на Петко Влаха помогна на дядовите Димитрови хора да загащят трима гаджали до стената, гдето ги и претрепаха с тежките стойки на пушките.

Отблъснаха първото нападение на Хюсеиновата орда, но не я прогониха. Неколцина от Мехмедовите гавази се промъкнаха в двора на дядо Петкови и подпалиха сламите, които почваха от плета между тях и Страхилови.

— Димитре! Децата ми изгоряха! — викна дядо Петко към горния дувар, неразбрал в лумналия изведнъж дим какво гореше в техния двор.

Не дочака да дойде подкрепа. Уплашената от пламъците Димка го видя как се спусна да прескочи плета, но един ятаган светна, посрещна го и той падна по гърба си, без дори да изохка.

Дядо Димитър се спусна по гласа на Петко към зимника, гдето Димка оставаше самичка, като забрави в залисията, че беше изпразнил пушката си. Лъскавият гавазин, който съсече дядо Петко, с двама читаци вече прескачаха плета. Дядо Димитър щракна чакмака на празната пушка, но гръм не се чу и тримата нападатели се спуснаха с голи ножове по него. Изведнъж от мазата тресна неочакван от никого гърмеж и гавазинът, който вече замахваше на достиг ятагана си, се спъна и заора в една от изпотъпканите цветни лехи. Дядо Димитър се изсука малко, замахна с празната пушка и ножът на втория читак отхвръкна към черницата. Димка се спусна с пищов в ръката към третия, но той още като видя, че жена тича към него, викна нещо по турски и се мушна в клонака на джанките.

— Нож ми дай! Нож ми дай! — завика дядо Димитър, забравил забучения ятаган в своя пояс, грабна отхвръкналия крив нож на ударения в ръката турчин и се спусна към зида. Читакът вече се прехвърляше, но намери смелост да се извърне и гръмна наслуки, преди да скочи.

— Мамице, преяде ме! — чу Димка гласа на чича си и затича да му помогне.

Прихвана го, преди да падне, и го поведе бавно към зимника. Той се опита да прекрачи стъпалото надолу, но се строполи от прага. Димка не можа да го задържи и той се просна на пръстения под.

— Пушките пълни… Пълни и стреляй… — чуваше го тя да шепне. — Не им се давай жива…

Тя го послуша. Опита се да напълни пушката на стареца, но дупката на цевта почна да се разширява и свива като черна уста, която зееше да я ухапе. Виждаше как чичо й се гърчи и не можеше поне сълзица да пролее.

— Къде си, Страхиле?… Дъще… залости… Не им се давай… Ангел отиде… Отиде…

Отиде си и дядо Димитър. Димка нема време дори да го погледне: видя през отвора на колата, че Мехмедовата шайка отново се връщаше покрай зидовете и отсрещните дворове. Плетът откъм дядо Петкови пак припука и тя едва успя да хлопне и залости тежката дъбова врата. Тъмнината я поуспокои. Взе един пищов, подложи го върху дървената рамка на кръстосаното с железни пръчки прозорче и гръмна в един чалмалия, който се оглеждаше, като че се чудеше защо никой не го посреща. Видя го само как подскочи. Когато димът се пръсна, пред прозорчето нямаше вече никого. Мисълта й се проясни:

— Защо го няма Страхил!…

Имаше в думите й гордост, а и упрек, че хайдутинът беше оставил чуждите хора да бранят къщата му.

Тя дръпна сандъка на светло, дигна барута и куршумите от земята и почна да пълни спокойно трите пищова и двете пушки, които бяха останали, макар и да не виждаше стрелци за тях. Сети се и за пищовите на чичо си, опипа безстрашно неподвижното тяло, измъкна оръжието и напълни и него. След това, като нямаше какво да прави, взе един пищов и задебна дали не ще пъкне друг някой под прозорчето. Нямаше никого. Само димът откъм дядо Петкови се носеше на все по-гъсти кълба.

Когато Станьо видя, че окуражената от Хюсеиновите упорити нападения Мехмедова шайка се връща към преградения вратник, свика неколцина от пръснатите из градината стрелци и се спусна да заварди старото място. Но гаджалите и читаците бяха вече наклякали зад камъните между колелетата на колата. А дядо Петкова дружинка я нямаше да помогне отстрани. Посрещнаха ги с дружен гърмеж. Две от момчетата паднаха и Станьо бързо сви с останалите към новия кош. Притулиха се зад подложките на гредите и почнаха да се прицелват съвсем спокойно. Мястото им даваше сгода да се бранят, а и да вардят целия двор.

Лютият дим от Пеньовата кошара насреща и разхвърляните покрай плета горящи жабки слама пропъдиха майстор Георги и хората му от насрещната страна, а Хюсеин отново се връщаше.

— Тука, Георги, тука! — завика предрано Сиромах Петър и всички бойци се натикаха в широките основи на изградения до човешки ръст обор и почнаха оттам, като от някаква ладия, да стрелят и псуват на всички страни.

Двете укрепления можеха да се вземат само ако се откриеше стрелба от високите прозорци на Страхиловата къща и Мехмед поведе неколцина от ранените си и здрави гавази покрай пламналата слама на дядо Петкови, след като остави половината да стрелят откъмто колата при вратника. Промъкнаха се в дима, прескочиха плета и влязоха в Димкината градинка.

Почерняло, опушено и накървено беше лицето на Мехмеда, но Димка го позна и се отдръпна ужасена в тъмното. Мехмед се примъкна още по-близо и тя го видя. Ето го — извърна се, рече нещо шепнешката на оня, що дебнеше до него, и почна да се цели приземи към коша. Едва тогава тя усети, че държи пищов в ръцете си. Привлече се покрай стената, опря леко дулото до рамката на прозорчето и се прицели в белите зъби на спахията.

Дали Мехмед чу дишането й, или смътно усети, че смъртта лети към него?

Извърна се, мярна пламналите в полумрака очи. Напомниха му те нещо познато. Де ли беше виждал тия вежди?

— Аха! — усмихна се той стръвно, но в същия миг блъвналият срещу него дим покри жадуваната през толкова нощи хубавица.

Закънтяха тежки удари отвън. Разбиваха вратата с греда, пипната от много ръце. Една дълга цев се провря през прозорчето отстрани, страшен гърмеж разтърси мазата и куршумът се сплеска о стената насреща.

— Страхиле… Къде си, Страхиле?… Що не дойдеш, Страхиле? — зашепна младата жена, обезумяла от страх и мъка.

Тъпите удари сякаш не думкаха по вратата, а по самата й глава. Строполи се до чичо си и запрегръща мъртвото тяло, като че можеше да получи защита от него. Изведнъж пръстите й напипаха една студена дръжка, свиха се. Почна да издърпва полекичка ножа, като че се боеше да не би мъртвият да се събуди и да се досети за онова, което беше намислила да стори.

Едната дъска на вратата се претроши покрай средното пряко дръвце, но трясъкът от счупването се сля с няколко нови гърмежа и тъпия звънтеж на потъващи в мека плът ятагани. Застиналата в предсмъртен ужас жена чу нечовешки викове, охкания, видя, че една ръка се провря през счупеното и отдръпна дебелото резе… Острието на камата проби лекичко елечето, ризата, боцна я по лявата гърда …

— Страхиле! — викна тя и примря.

— Жива ли си? — ревна откроената на светло сянка.

Страхил се метна, отскубна ножа от ръката й, пак се спусна навън, но видя пищовите на сандъка, леша зад прага и почна да стреля към плета над изпосечените трупове на пазвантите, които го завардваха отпред. Изведнъж някой се прегърби да не удари главата си о горното черчеве на вратата, прескочи го и тупна край сандъка.

— Дръж, Димо! — подаде Страхил изпразнените пищови. — Дай ми пушката и пълни веднага! Димке! Стани и ти да пълниш!

Като топла кръв се вля в жилите й тоя глас — събуди я от премаляването, даде й сили.

Придигна се, замига, после се привлече до сандъка и почна да насипва с разтреперана ръка барута в цевта на Страхиловия пищов.

— Бързо, Димо, бързо! — подканяше Страхил младия хайдутин, който и в най-тежките сражения с потерите не беше пълнил толкова сръчно оръжията.

Честата стрелба пръсна втурналите се подир коня на двамата хайдути османлии. Страхил пое дъх и взе двата напълнени от жена му пищова.

— Добре ли ги напълни? — запита той, като огледа капачетата на подсипните фунийки.

— Ами, виж — не успя да му се усмихне тя, — ти си ме учил.

Само с очи можа той да я погали, после прескочи повалените пред вратата трупове, обиколи бежешката градинката да види дали не дебне някой и се спусна към язлъка.

— Страхиле! — обади се някой изпод коша. — Пристигнахте ли бре?

— Дръж се, Станьо! — позна гласа Страхил. — Дружината иде!

— Барут! Барут нямаме! — завикаха още два-три гласа.

Страхил се върна бързо назад, грабна последната торбичка барут от сандъка, но когато пак затича към коша, видя, че Станьо и другарите му се измъкнаха и се спуснаха с брадви и пушки към вратника, гдето не беше останал вече нито един нападател.

Откъм бранището отвъд дядо Петкови долитаха предраните викове на дружината:

— Дръжте ги! Дръжте ги… Ду-а!

— Ду-у! — подхвана вика и Страхил. — Димо-о! Карай по мене!

И двамата хайдути се спуснаха да помогнат на по-слабата страна откъм градините.

Но и Горан беше разделил на две дружината. Герго с половината от момчетата откърти проределите вече нападатели. Ангел летеше с изкубнат по пътя кол. Настигна вече Хюсеин. Усети поганецът, че го нагонват, врътна се бързо на пета и се спусна назад с ятагана си. Погинал би момъкът, ако и той не беше се врътнал в миг и отскочил настрани.

— Удри, неговата мама! — тичаше на помощ Димо, но преди още и съветът да му долети, колецът просвири и смаза главата на Мехмедовия помощник.

Тичаше Страхил, съскаше час по час страшно ятаганът му, а удивлението му прехвърляше вече всяка граница: „Това ли бяха наистина брезовчани?“

От всеки вратник, през дувари и плетища излитаха въоръжени с коси, с ножове, лопати, брадви и колци селяни. Завардваха ъглите и доизтребваха бягащите турската махала читаци.

Димка се беше опряла на разтворената врата, до вратника, слушаше отдалечаващите се викове и дишаше все по-дълбоко и не можеше да се насити. Понякога притваряше отмалели клепки, подлагаше чело на полъхващия вечерник, който очисти дима настрани, после пак поглеждаше. Аленият залез над Козловец ослепяваше очите й, та не можеше да види труповете в краката си. Нищо не мислеше, нищо не искаше да си спомни — нали Страхил се върна!

— Тука ли, копеле се криеш? — чу тя неочаквано гласа на байрактаря в двора на дядо Петкови. Горан гонеше едно малко турче покрай пламналата слама.

— Дръж го, бай Горане! — подвикна тя и затича да превари турчето, като че играеха на криеница.

Момчето прескочи плета и тя пресегна към него.

— Варди се, Димке — едва сега я видя байрактарят.

Но момчето, забъркано кой знае как между големите, беше толкова малко, щото не можеше и да се помисли, че ще стори нещо лошо.

— Чакай! Чакай, не бягай! — викаше му тя.

Не го и видя кога измъкна едно мъничко пищовче играчка, не чу дори дали гръмна — усети само, че нещо я парна под дясната гърда.

— Бате Горане… — похлипна тя, но не можа да се задържи и падна на широките гърди на байрактаря.

— Разбра Горан, че стана нещо много лошо, хвърли празния пищов, измъкна камата си и я бишна след убиеца; с куршум не би улучил по-вярно длабката между плещите му.

— Какво ми направи? — чу той глъхналия шепот на Страхилица.

— Нищо, нищо, ела! — вдигна я той бързо на ръце. Изтича през стъпалата, огледа се и викна с пълно гърло: — Герго-о!… Чуеш ли Герго?

— Ида! Идаа! — отвърна далечно ехо отнякъде след малко побелелият домакин долетя като малко момче, уплашен, че байрактарят е притиснат натясно.

Горан с никого не се биеше, но нуждата от Герговата помощ не беше по-малка…

— Дай мехлем и превръзка!

Изнесоха младата жена на язлъка, сложиха я полека на одъра и разгърнаха ризата.

Не се погледнаха, дума си не казаха. Двамата стари хайдути толкова рани бяха виждали през живота си, че и без думи знаеха: от такава широка дупка под дясната гръд не се оздравяваше, ако ще би и господ да слезеше от небето.

— Страхиле… — трепна ранената.

— Не, не! — притисна рамото й до възглавницата Горан. — Не ставай! Не мърдай, душице… То ей сега ще ти мине.

— Ох, боли ме… — изохка тихо Димка и погледна с влажните си очи изгърбените над нея мъже. — Лошо ли ме удари?…

— Мълчи, мълчи, не приказвай… Ще ти мине. То ще ти мине…

Димка притвори клепки и се унесе. Помръдваше понякога устни, но дори острия слух на байрактаря не можеше да долови какво бълнуваше. Герго намаза с мехлем една бяла кърпа, проми с донесената в кепчето вода раната и я затули с мехлема.

— Кръвта изтича отвътре — обади се той, като стягаше превръзката. — Няма да изтрае дълго.

— Лошо я удари копелето! Бързай, намери Страхила!

Слънцето погали с топлинката си бледнеещото лице на ранената — сякаш я подканваше да погледне, да го види още веднъж.

И тя наистина погледна. Острочелият Козловец се къпеше в синия небесен вир, ограден от бликнали пенести облачета.

— Бай Горане — рече тя, без да се извърне, без да склони жадно разтворените си очи.

Горан се наведе бързо, за да я чуе по-добре, но тя го отмести с ръка:

— Кажи ми… така ли умират хайдутите?

— Недей, душице, недей приказва …

— Кажи ми… — разтрепера се ранената и се опита да се придигне.

— Стой, лежи! — натисна той пак раменете й.

— Кажи! — сгърчи се тя от болка и се отпусна отпаднала.

Горан извърна лице, преглътна сълзите си и рече глухо:

— Така умират, Димке … в бой …

Ранената се усмихна щастливо, но наскоро пак се унесе. Замята се, сграбчи чергата, искаше да стане и да иде някъде.

— Страхил е на нивата… Гладен е… Ох, порязах! се!… Вземи тоя сърп… Вземи го! Вземи го!

Замътените й очи се въртяха, без да виждат нищо на около. Горан почна да мокри челото й, гладеше го, шепнеше галени, отдавна забравени думи, докато острата болка се успокои и очите й отново се проясниха.

— Приказката…

— Каква приказка, Димке? А, кажи де? — питаше забъркано почернелият от барутния дим хайдутин.

Бледото, пречистено от болка и станало някак съвсем друго лице на ранената му спомни страшната нощ в планината, когато се готвеше да я убива.

— За Рада ли, Димке?

Клепките засенчиха мътнеещите зеници.

— Да…

Горан седна, подвря длан под къдравата коса и се приведе.

— Имало едно време едно село — подхвана той. — Там живеели едни хора. Те са имали една хубава мома…

— Къщицата… — избърза умиращата.

— Те излизали вечер на язлъка — прескочи Горан началото. — Момиченцето седяло в скута на майка си, а двете момченца — по коленете на баща си. Изваждал той кавала си и засвирвал. Звездите трепкали като оченцата на децата. Щурците дори млъквали. Свирел той, докато главиците на децата клюмвали…

Млъкна Горан, като видя, че и нейната глава клюмна на ръката му. Уплаши се и долепи ухо до сърцето й. Топлинката погали ухото му — сърцето, макар и много слабо, все още туптеше.

Из улицата се зададе голяма, шумна тълпа, сред която се мяркаха и момчетата от дружината. Най-отпред вървеше войводата и размахваше над главата си някакъв бял лист.

— Герго! — пресрещна той дотичалия от градините домакин. — Виж! Това е ферманът от чорбаджията! Ако още утре не върне местата на ония, от които ги е взел, помен няма да остане от него!

— Ще си вземем местата! — размахваше ятагана Сиромах Петър.

— Свърши се неговата! — ревеше Голишара, без вече да се страхува от бабичката си.

— Всички ще станем хайдути! — заканваше се весело Ангел и крачеше, като да бе хайдутин двайсет години из гората.

— Бързай, Страхиле! Димка е ударена зле — дръпна Герго ръкава на войводата.

Страхил изметна ръката си, като че се боеше за фермана от домакина на четата си, но после схвана думите му и се втурна лудо през колата и труповете около тях. Прескочи на две крачки стъпалата.

— Къде е Димка?

— С-ст, по-тихо… — посрещна го Горан. Тълпата нахлу в двора. Стотици гласове процепиха въздуха:

— Да живее войводата!

— Да живее!

— Смърт на агарянците!

— Смърт! Смърт! Горан замаха ръце:

— По-тихо бре! Тихо!… Човек умира!

Виковете събудиха ранената. Отвори очи и се вгледа.

— Не ме ли познаваш, Димке? — грабна Страхил ръката й, долепи я до лицето си и пак я погледна, дано познае по очите какво искаше да каже. Усети как изстиналите пръсти погалиха лекичко бузата му.

— Кажи душице!… Какво ти е? … Продумай ми, Димке!…

Струпаните селяни и хайдути доловиха, че става нещо страшно: стихнаха като очукана нива. И ветрецът дори, що отпращаше по това време слънцето, се смири в листата, та хайдутинът долови съвсем ясно полъхналите думи:

— Ти… пази се… потребен си… Ние с тебе… не можахме… Искам…

Сълзи потекоха от очите й, задавиха я.

Страхил приседна, подвря ръка под раменете и галено я притисна до себе си.

— Кажи, какво искаш? — шепнеше й той едва чуто. — Кажи, обич моя? Кажи, цветенце… Ненагледна моя…

Напразно я молеше той — бялата сянка на смъртта се свлече вече по лицето й.

— Димке! — сграбчи я той ужасено за лицето. — Свести се! Димке, чуй ме!…Димке!

— Искам при буката! — изтръгна се ясен предсмъртен вик. — Идвайте!… Огън напалете! Студено ми е… Студено ми е… Ох.

Угасна младият живот.

Притъмня.

Ангел се беше свил до оградата на язлъка и хълцаше с похлупена глава на одъра. Плачеше и Горан, като шепнеше неразбрани за другите думи:

— Така загина и Рада… така си отиде…

Герго хвана войводата за раменете, придигна го и го отмести, за да приклопи очите на мъртвата.

Страхил се огледа, видя разплаканите хайдути и сбра вежди:

— Що плачеш, Горане? — кораво запита той. — И ти, Ангеле?… И вие там?… Та тука хайдутин загина, а хайдутин се с клетва отпраща!… Господи — изви той лице към Козловец, — прости мъртвите и дай сила на живите да дочакат края на теглото. Кълнем се, че и ние като нея — в бой ще загинем!

— Амин! — отсече хайдушката клетва байрактарят.

Прекръсти се и войводата, а когато пак свали очите си и огледа съселяните и дружината си, всички разбраха, че мъката беше изяла сърцето на тоя човек. Така щеше да си ходи без сърце до края на дните. А знайно е от песните — страшен е оня хайдутин, що няма сърце в гърдите си.

И стана Страхил страшен хайдутин.