Хайдутин майка не храни

Хайдушко оране

Слънцето прелазваше вече Козловец, когато гората почна да редее — още един-два превала, и конят щеше да нагази бейските ливади Страхил го спря, свали калпака си и подложи лице на ветреца, който полъхваше откъм извитата като подкова котловина.

— Мирише на оране — каза си войводата, като душеше въздуха. — Орачи има наблизо.

Дръпна уверено юздите, свърна коня наляво и нагази пряко шубраките. Не мина много, и конят сам спря. — стигнали бяха до стръмна, изровена от пороищата, суха долчинка. Страхил отмести клоните, които му пречеха, и надникна в пролеза. Отвъд долчинката, на припека, се виждаше едно наскоро изтребено от пънищата и заравнено място. Малко момиченце водеше две кравици, подсвиркваше си и късаше с една пръчка цветлетата на жълтурчетата. Една стара жена пристъпваше след ралото, вземаше изровените камъни и ги хвърляше вън от мястото.

— Я! Баба Стойна! — позна Страхил тяхната вярна ятачка, чиято колиба беше надолу по реката. — Разгеле, сгода!

Той още горе беше се отказал от смешната мисъл да вика бабичката заради момичето и скиташе из гората само за да отсрочи изпълнението на собствените си наредби. Все му се струваше, че няма да мине много, и той изведнъж ще измисли нещо, което ще разплете възлите, в които от час на час все повече се овързваше.

Страхил слезе от коня, привърза го, спусна се по ронливия бряг на дола и тръгна към орачите.

Слънцето блесна в излъсканите златни главички на пищовите му, плъзна се по кокалената дръжка на тежкия ятаган и се разсипа на дребни пръски в сребърните верижки на барутника и вулията.

— Бабо! — писна момиченцето, захвърли въженцата и затича уплашено към старата.

— Не се плаши!… Не се плаши!… — завика отдалече Страхил.

Бабичката смъкна забрадката ниско над очите си и запремигва, като галеше с напуканата си длан косицата на детето.

— Ти ли си, Страхиле? — обади се неуверено тя.

— Аз съм, бабо Стойне, не се плашете! — отвърна войводата. — Минах тъдява, па ми замириса на оране. Чакай, рекох си, да видя кой е заорал в ни едно време.

— Ела де — покани го старата. — Пак е, викам си, някое от ония псета. Море, добре направи, че се обади — заръка имам за тебе.

— Хайде де — засмя се Страхил, като си помисли, че и той имаше заръка за бабичката. — Кой се е сетил за мене? Мома ли е, или булка?

— Остави се, сине, не е време за смях. Нито е мома, нито е булка — от Мехмеда е заръката.

— Мехмед ли? — свъси вежди Страхил.

— Мехмед, сине… Слушай да видиш какво го е прекръстил господ — да не повярваш! Ела да приседнем на сянка …

— Казвай, казвай — не изтрая Страхил, — гърбът ми е изгнил от сенките.

— Ох не знам отге да почна… Иди, пиле — извърна се тя към внучката си, — донеси на баба малко водица в кратунката… Та, какво ти бях задумала?… Таман бях пуснала пилетата тая заран, и ето ти, че пъкна оня, Юсуф, големият, кучкарят на Мехмед. Благ, благ, меден — с прясна пита да го ядеш. Като че не знам колко майки е разплакал. Ти, кай, бабо Стойне, живееш в гората. Ако се яви, кай, някой от Страхиловите хора — обади му се. Поръчай му, кай, да каже на войводата онова, що ще ти кажа. А бре, Страхиле, баба — отплесна се пак старата, — отгде ти сърце стига да се вмъкнеш в устата на вълка — не знаеш ли го какви зъби има?

— Ячки му са зъбите — усмихна се Страхил, — ама и тоя кокал, дето му го бутнах в гърлото, не е много малък…

— Как ще е малък, сине! В харема му да влезеш, жените му голи да гледаш, сина му да отвлечеш… Че и момата, бог да те поживи! Сватове сме с техните. На стрина ти Ганка, бог да я прости, щерка е. При вуйка си, дядо ти Димитра, живее, най-личната мома в Брезово. Мехмед нямаше обичай да краде от своите села, ама щом е посегнал на нея — много трябва да му е харесала…

— Казвай де, казвай какво ти рече Юсуф! — не изтрая Страхил бърборенето на бабата.

— Какво? — позасегна се баба Стойна. — Прошка ти дава беят. От султана, рекъл, нарочен ферман ще измоля — само нека по-скоро ми се обади… Бързал беят, по всички кошари хора изпратил — дано някой те види и ти каже. Защото майката на момчето, оная, цариградската ханъмка, пашовата дъщеря, от плач се раздирала — детето, та детето!

— Нека и те веднъж по дете да пожалят — избъбра със задавен глас войводата.

Разказът на бабата съвсем го забърка. Всяка нейна дума го хласкаше като тепавично черясло — степаха се на козяк мислите му, който и край да подхванеше, все не можеше да източи ясна жичка.

— Дете ли е, сине — и християнско да е, и поганско да е, — все е мило на майката. От сърцето си го къса тя. При вас ли е то? Горе ли е?

— Горе е… Димка го наглежда…

— Ами тя как е? — разпитваше бабичката. — И нея ли смятате хайдутка да правите? Но Страхил не отговори.

— Ох, Страхиле, Страхиле! — отскочи на друго бабата, като го видя как се смръщи. — Минах оня ден покрай вас, че бях дала мотиките на Реджеб да ги наклепа, поспрях се, погледах — жива душа няма. Дожаля ми и си поплаках. Не видя майка ти хаир ни с баща ти — че не можеше и той като тебе да трае, — ни с тебе. Що не се върне, викам си, момчето от тия пущинаци, па да потегне едно-друго, да си поживее и то като човек. Не му ли, викам си, дотегна това скитане … Знаеш ли откога си тръгнал? Ей такъв момчурляк беше, когато се изгуби от село.

— Не става, бабо Стойне, от хайдутин орач. На хайдутина пушката му е ралото… Па съм и забравил — продължи той, като опипваше дръжката на ралото и поглеждаше кравиците.

— Я, я опитай! — заподканя го баба Стойна. — Дръж копралята. То не се забравя лесно, не е кой знае какво чудо … Отмени ме малко …

— Забравил съм, ти казвам — повтори хайдутинът, но пое копралята в лявата ръка и хвана ръчката на ралото. — Ама като си рекла — що да не опитам. Ес! Ча! — викна той на кравите. — Я ги гледай ти тях!

Добичетата усетиха, че мъжка ръка е хванала ралото, и закрачиха по-живо из надолнището. Бабичката заситни младежки по буците и пак заизхвърля към храстите отметнатите от браздата камъни.

— Добре караш — похвали го тя. — Имат ти страх не само хората, но и добичетата. Ама това мигар е рало! … Ти ще си направиш друго, голямо, тежко … Па като подкараш ония ми ти волове… Ако не бързаш — да приготвя нещичко да хапнем. Каквото се намери …

— Приготви, приготви — съгласи се Страхил. — Къде ще бързам? Тая ли беше кравата, дето наш Димо ти я докара?

— Тая е, сине… Да ви поживи господ — и тебе, и момчетата. Какво прайвахме без нея: и млекце ни дава, па и работа върши …

— Добре е, ама пак си е крава — подхвърли Страхил след бабичката. — Друго нещо са воловете …

… Ще си вземе един чифт. Чак от Плевенско ще ги докара. Че да се емнат — не волове, ами бели облаци. Да видят тогава какви бразди знае той да тегли …

Усети как кипна сбираната в тежкото безделие сила, как преля в ръката му и заизтича през ръчката в земята.

Увлече се хайдутинът: искаше само да опита дали не е забравил рало да държи, но браздите се диплеха една по една, а той все не спираше. Слънцето припичаше и потта лепнеше по клепките му. Хайдушкото рухо му дотежа — спря кравите, прекоси изораното и почна да се разпасва. Окачи на една полегнала към дола круша тежкия силях, вулията и рога с барута, хвърли наметката, елечето, калпака и остана само по риза. Когато пак тръгна към ралото, краката му като че не допираха браздите — толкова леко се усещаше.

„И да ме видят, не могат ме позна — мислеше си той с тиха радост. — Барем веднъж и аз да заприличам на човек.“

Пак подкара, а шеговитите му мисли не го оставяха: Ще изоре до вечерта, ще впрегне и ще подкара към село. Ще спре пред вратника, кучетата ще залаят радостно — жена му ще чуе и ще дойде да му отвори … Засмя се.

„Чия жена бе? …“

Добродушният му смях се претопи в блага усмивка, която смекчи коравите, загорели черти на лицето, и дълго не го остави.

Кравиците пристъпваха в браздата, той крачеше след тях, държеше ръчката, но нищо не виждаше: през влагата на очите му се мяркаше разтворената врата на тяхната къща. Огънят в огнището пламтеше и озаряваше на алено едно хубаво моминско лице. Устните й помръднаха, като да го запитаха нещо … Вслуша се да дочуе, но ралото изскриптя в един камък, запъна се и кравиците спряха.

— Трябва да видя какво е станало с къщата — промълви все още в унес войводата и едва като чу гласа си, се опомни.

Разкърти камъка, изкара браздата до края и тръгна да се облече.

— Къде се разбърза, Страхиле? Няма ли да си хапнеш от мойта джанковица? — пресрещна го смаяната бабичка.

— Съсетих се нещо — смръщено отвърна войводата, без да се спре. — Забравих да поръчам една работа на момчетата …

Бабичката не додаде нищо, но го проследи с поглед, докато отвърза коня, и чак когато видя, че не тръгна нагоре, а се спусна към село, тя лекичко се усмихна и поклати глава.