Хайдутин майка не храни

Страхиловата песен

Излъгала се беше Димка, че ще му е по-леко, ако се махне от село. В полето наистина не се мяркаше жива душа. Никой нямаше да му подметне лоша дума. Но колкото повече навлизаше в едрокласите ниви, толкова по-гузно му ставаше: чувствуваше се беглец, тръгнал да ограби някои свои хора, които само защото много му вярваха, бяха оставили така открит имота си.

Котловината се беше отхлупила като нагрята подница за небесната жар и заровеният още през есента хляб вече прегаряше.

Колко нетърпеливо беше чакал той първите дни на жътвата. Мислил бе за нея като за празник: полето, пълно с жътвари — всеки своето жъне, но трудът е общ и песните са общи, — излитат моминските гласове, подемат умората от раменете и я разпиляват из модрата шир. По пладне си гостуват под крушите, приказват си отпаднало с пресипнали от пепелта гласове, но и без думи си личи как всички са волни и радостни…

А то какво излезе? … Пристъпва самичък като крадец към нивата си. Дори търницата сякаш нарочно го дърпа за крака.

Когато стигна нивата и видя колко гъсто е израсла глушината покрай междата, пак му мина мисълта, че буренът нарочно се е възправил като стена, за да прегради пътя му. Не го прегази, а развъртя сърпа, докато разчисти един доста широк проход, и чак тогава се успокои.

Съблече елека си, приведе се и зажаби една ръкойка. Сега пък класовете засъскаха враждебно като змии и блъвнаха в лицето му смрадливата задуха на коренищата си. Рязна той злобно ръкойката, отдръпна ръката си и се изправи. Ако можеше да види поне един жътвар някъде, напрежението му би улегнало. Но пустата котловина се огъваше на вълни чак до зеления остров на селото и маранята трептеше като тлееща жаравина. Нивите бяха прилегнали тук-таме, тулеха зрелите си класове от палещото око на слънцето. И само щурците разбираха колко е тъжно да няма кой да прибере земния дар, та стържеха безнадеждно невидимите си гъдулки.

— Не — трепна той, — не пеят само щурците…

Вслуша се напрегнато и долови далечна, приглушена, гъста като задухата песен. Жежка вълна кръв го блъсна в главата — замая се и стегна коленете си, за да не треперят. Не можеше да повярва — думите не личеха, но гласът му стигаше, за да познае, че това беше песента, която прославяше юначеството на хайдушкия главатар Страхил войвода! Хора ли я пееха наистина, или се надигаше като изпарение от самите зажъднели ниви?

Забрави къде е и за какво беше дошъл, остави дори елечето си, метнато върху глушината, и тръгна по гласа към леката гънка, която му пречеше да види простора към реката. Когато наближи чупката, той почна да се снишава, като че дебнеше някого или искаше да се скрие да го не видят. Но нямаше защо да се привежда — много далече бяха тия, що пееха, — и да го видеха, не можеха да го познаят. Отвъд реката, отгдето почваха бейските земи, стотици жътвари се бяха вяли като огромен сърп в жълтото поле и свиваха краищата си като една китка дървета, около която димяха няколко огнища.

Не бяха ли това жътварите, многото жътвари, които беше искал да чуе в полето? Не беше ли тази песен като песните, които жадуваше да чуе? Защо тогава не пламна радост по лицето му, а сълзи наляха очите му? Защо тая песен не грабна мъката му и не я пръсна из безкрая, ами се стовари като майчина клетва върху му, подкоси краката му и го смаза? Дали задето прозря колко голяма беше мъката на тия певци, които след като не бяха могли да намерят подкрепа у него, бяха я подирили в спомена за него — в неговата песен?

Слушаше песента и плачеше с глас, както не бе плакал от времето, когато внесоха на една черга дългия труп на баща му. Плачеше, без да се оглежда дали някой няма да го чуе. Но полето беше пусто и само щурците чегъртаха гъдулките си.

А когато стана, той вече знаеше, че не ще се намери човек, ни земна или небесна сила, която да го върне от пътя, що водеше към Латинското кале.

Щом като беше оставил планината и желаеше да живее мирен живот, трябваше да го живее като всички. Не можеше да се отлъчи като чорбаджия зад зидовете си, не можеше да жъне в пусто поле самичък нивите си, не можеше да пълни коша си, когато спахийските гавази щяха да изпразнят кошовете на цяло село, не можеше да зида обори и яхъри, докато другите зидат бейски сараи — той трябваше да сподели общото тегло, иначе дядо Петко и старците щяха с право да го смятат за беглец и предател. Нямаше за какво да шмекерува и да се варди все по средата — трябваше да подложи гръб на теглото и да го влачи…

Не можа да го спре поне за малко и Ангел, който се връщаше най-после, изпребит от скитане по далечните непознати гори и планини. Момъкът трябваше да се върне и пътем да разкаже, че колкото и да кръстосвал през върхища и долини, нийде не можал да срещне дружината на Горан. Разбрал от овчарите, че били заминали на далечен път и не казали ни кога ще се върнат, ни къде ще спрат. Като гледаше такъв намусен Страхила, Ангел мислеше, че нему се сърди, та бързаше да се оправдае:

— Недей ми се сърди, бате Страхиле, истина ти казвам: много скитах. От глад и жажда щях да умра. А пък една нощ бурята ме застигна из едни сипеи — изпребих се по камъните, докато се добрах до една дупка между два камъка. Виж ми дрехите, па не питай.

Той се поспря, като очакваше Страхил да го погледне, но зет му продължи да крачи равномерно, та пак трябваше да го нагони с окуцелите си крака.

— Нищо ти няма — обади се по едно време Страхил. — Да видиш какъв е хайдушкият живот. Ами ако те бяха подбрали и потерите? Бягаш и не знаеш дали тъкмо там, гдето искаш да се криеш, не се е притулила някоя пусия … Иди се преоблечи и легни да се наспиш като хората. Но преди това се отбий при кака си Димка. Кажи й да не ходи на нивата. Искаше да ми носи ядене, но аз отивам на калето, а там все ще се намери нещо да хапна. На, отнеси и тоя сърп… Няма какво да го правя …

И той остави момъка сред пътя.

Старото кале беше правено на една височина пред клисурата. Реката го опасваше от три страни и само от четвъртата човек може да се качи по-лесно на облия тревист връх. По тая страна личеше и път, прокаран от колите, с които години наред бяха смъквали камъни за градеж от правената кой знае кога постройка. Същите коли скърцаха и сега по него, но не за да смъкват готовите дялани камъни, а за да изкарват шови нагоре.

По върха, гдето имаше място не за един, а за три сарая, пъплеха стотици брезовчани. Едни къртеха с ломове последните останки от зидовете, други стоварваха колите и редяха камъните, но повечето бяха подхванали изкопите за големите мази на конака и окопа за дебелите основи на околовръстната стена.

Тук-таме между пръснатите групи и редици лъскаше оръжието на бейските пазванти и надзиратели, но камшиците и високите им подвиквания бяха съвсем излишни, тъй като всички работеха, като че се бяха заклели да свършат за три дни целия градеж. Размириха се и бръмнаха като стършели едва когато Страхил се подаде изведнъж отнякъде, огледа се и тръгна към майстор Георги, който подкопаваше една от стените на калето.

— Страхил!… Гледайте Страхил!… И той дойде!… За какво ли?… Чакай да видим… При Георги отива… — подвикнаха всички. Изправиха се със сечива в ръцете и зачакаха да видят какво ще стане. Само оня, непознатият момък, който подкопаваше стената с майстор Георги и когото никой от брезовчани не познаваше, щом зърна Страхил, остави лопатата, загърби се и побърза да се затули зад стената.

Но Страхил не направи нищо, което можеше да утоли любопитството на новите бейски ратаи. Пристъпи до своя майстор, който беше оставил изградения едва до половината обор в двора му, повъртя се, па току взе захвърлената от непознатия момък лопата.

— Как си, Георги? — усмихна се бледо той. — Не ще можем галиба да довършим моя обор…

— Ти да беше продължил — рече майсторът. — Нали уж викаха, че тебе няма да те закачат? …

— Не ми се работеше самичък… — отвърна Страхил. — Пък и не му разбирам много — току-виж съм разкривил стените …

— Ей, вие! — развика се един дългомустакат пазвантин, като видя, че всички гледаха към двамата изправени до стената работници. — Какво сте се разприказвали? Що не работите? — упъти се той към тях, като влачеше бича по земята.

Георги заблъска лоста в синкавата, разядена от дъждовете вар.

— Хайде бе, копай! — хвана пазвантинът Страхила за рамото и го блъсна към окопа.

Мнозина изтръпнаха, но смайването им още повече нарасна, когато хайдутинът послушно скочи в изкопаната вече на една-две педи яма и започна да изхвърля пръстта.

Сведоха селяните глави и почнаха да блъскат с търнокопите земята, като че не зимници за спахията копаеха, а яма, в която можеха да заровят срама и обидата си.

Ала от всички най-забъркан беше Димо — непознатият помощник на майстор Георги, който от вчера обикаляше около Брезово, както му бе поръчал байрактарят, а днес сметна за по-добре да се омеша между брезовчаните, наместо да дебне по жегата из душните ниви. Покатерил се беше на стената и къртеше отгоре камък по камък, за да може да гледа по-добре какво ще направи дошлият по своя воля на работа хайдутин. Когато видя, че пазвантинът блъсна войводата му, ръката му сама се протегна под елека, но там си и остана, защото Страхил нищо не направи за своя защита, а се подчини и почна да изхвърля изкопаната пръст. Не спря той да извърта лопатата и когато всички останали копачи и каменари престанаха да работят и загледаха настръхнали разправията край рова, отгдето почваше пътят за надолу. Претоварената кола на едно съвсем младо момче, което беше дошло, защото нямаше друг мъж в къщи, се позасука нещо, преди да се измъкне от проядения дълбоко от водата път, цялата тежина на камъните падна върху дясното предно колело, разсъхналите спици не издържаха и пръснаха изплатите. Колата прилегна и задръсти пътя на другите коли, които вървяха след нея.

Близкият пазвантин, вместо да нареди да стоварят камъните и да изтеглят строшената кола, се нахвърли с псувни върху пребледнялото, разплакано повече заради колата, отколкото от страх момче и почна да го рита с чизмите си и да го шиба, гдето свърне, с дългата суха волска жила.

— Олелее!… Олеле, майчице! — пищеше стрещеното момче.

А Страхил изхвърляше унесено пръстта, като че не чуваше писъците и псувните. Изправи се, но то бе само за да изтрие потта от челото си. Ако погледът му не беше се впил случайно в кървавата струйка, която се цедеше от разцепената с камшика вежда на коларчето, той може би пак би се привел в ямата.

— А-а!… — простена той, като видя, че ръката на агарянеца се вдигна отново, и едва тогава долови притихващите писъци на детето, което се смъкна до разбитото колело на колата си.

Тръгна.

И нямаше земна или небесна сила, която би могла да го върне и да възпре ръцете му да не вдигне тежката кована лопата и да не я стовари върху феса на побеснелия пазвантин.

— Удри, войводо! — екна някакъв звънлив, толкова познат глас откъм калето.

— Удри, Страхиле! — ревна и дядо Петко и така извъртя железния лост, с който стоваряше камъните, върху гърба на втурналия се срещу Страхила надзирател, че костите му припукаха и той зарови нос в краката на биволите.

— Удрете, тяхната мама! Удрете! — забликаха дружни викове и работните сечива за миг се превърнаха на страшни оръжия в жилавите ръце на селяните. Набираната от сутринта мъка най-после се отприщи. Черният мустакат гавазин, който беше блъснал преди малко Страхила в окопа, развъртя ятагана, направи си място и измъкна пищова си и го насочи към Страхила, който придигаше полека изпод колелата битото момче.

Гърмът екна и всички притвориха очи, за да не видят как ще се повали войводата. Но къде ли се беше целил агарянинът? Страхил се изправи жив и здрав, а вместо него стрелецът се позаклати и тупна като подсечен върху пищова си.

Само малкото пушече, което се разсейваше на върха на старото кале, и лъсналите в стръвна усмивка зъби на Димо показваха, че младият хайдутин беше изпреварил пазвантина с гърмежа си.

— Ти ли си, Димо! — мярна Страхил пратеника на дружината и бързо сграби пищовите на поваления пазвантин.

— Аз съм, войводо! — скочи хайдутина от стената.

— Казвах ли ви, че ще стане нещо? Казвах ли ви? — подтичваше ту при един, ту при други Сиромах Петър и отминаваше, без да дочака отговор. Очите му горяха от такава безстрашна увереност, че и цяла орда низами да полазеше сега към калето, той не би се поколебал да излезе срещу тях само с търнокопа в мършавите си ръце.

Щом пипна облите ръчки на пищовите, Страхил мигом се промени. Раменете му се изправиха, очите заблестяха властно, а между веждите му веднага се появи войводската гънка, която възпираше и най-храбрите да му кажат пряка дума. Усети се леко, като че с един замах беше разпрал и хвърлил от себе си някакви много тесни дрехи. Въздъхна, мярна синкавия Козловец, разпереното като някакъв голям бял орел облаче над него. Дали наистина трепнаха крилата му за поздрав, или само нему така се стори?

— Искам да ви попитам — огледа Страхил струпаните около него селяни, — какво дирите тука? Я се погледнете — толкова мъже! Все яки и жилави! А щом Мехмед мръдне пръста си, и вие му се подгърбихте. Има ли Брезово правдини, или няма? — звънна бакърено-плътно гласът му. — Кажи ми, дядо Петко! Опитвал съм езика ти и знам, че от наточена коса е по-остър. Чувал ли си ти да е било Брезово кесимджийско село?

— Не е било, Страхиле! — викна старецът. — Ферман има!

— Две пари не струва вашият ферман, ако няма ръце и глави да бранят онова, що пише в него! — стрелна с очи войводата. — Докато вардех с дружината в Балкана — Мехмед мируваше. Но щом и аз поисках… да поживея човешки, той пак разтвори като ламя устата си. И вие не намерихте сила да тикнете една главня в нея. За мене се заловихте: Страхил е виновен, че не ще да изпере гащите ни. Страхил е хала, сприя, змей Горянин. Страхил всичко може, защото отнапред е набучил главата си на кола, а вие не можете, че вас не ви е раждала човешка майка като мене. Дали си по-слаб от мене ти, Станьо? Или ти, Генчо? Защо един от вас не се намери да жилне една шикалка в гърба на спахията? Или си рекохте — Страхил да му бере гайлето! Мене ли само обрекохте курбан на агарянците?

— Прав си, Страхиле! — глухо подвикна Станьо.

— Право е!…Така е!… — счуха се още няколко гласа.

— Бог ще съди и мене, и вас! — разтърси Страхил пищова над сведените глави на своите съселяни. — Вървете да жънете нивите си! С Мехмеда — аз ще се разправям. Само знайте — на негово място друг ще дойде, а и на мене един куршум стига. Проклети да сте и от мене, и от бога, ако склоните още веднъж глави.

Който има нужда от работници за чифлиците си — нека си плати.

— Не му ща парите! — викна разпалено Сиромах Петър.

Щедростта, с която най-бедният селянин в селото се отказа от парите на чифликчиите, беше толкова голяма, че надви и Страхиловата мъка, и срама на брезовчани. Войводата огледа парцаливата му риза и се усмихна: усмивката му развърза стегнатите души на селяните и над старото кале забуча луд, радостен смях. Смехът разведри лицата, хвърли слънчев мост между брезовчани и техния войвода, изпълни ги с радостното чувство, че са свободни и непобедими.

Докато Димо обираше оръжието на пазвантите, Страхил се отдели настрана с по-старите селяни.

— Ще хвърлите всичката вина върху мене и моите хора — нареждаше той — Ти, дядо Петко, и ти, Станьо, ще вземете дядо Димитра и още тая нощ ще вървите при пашата. Първи да се оплачете. Разкажете му всичко, както си е. Ако поиска фермана, той ще е у дядови Димитрови. Като се върнете — там ще го намерите. И няма да се боите от Мехмеда и неговите хора. Ще стегна аз юздата и на субашата — не ще посмее той да изкриви душата си. И с Крастата ще се разправя.

— Жив да си, Страхиле! Бог да те пази! — благодаряха и благославяха селяните.

Счупената кола беше отместена, здравите коли се извърнаха към селото и човешкият поток нахлу в тесния коловоз на пътя, препълни го и се разля по хълма. Най-отпред вървяха предвожданите от Станьо Балтията и дядо Петко селяни, а другите бързаха встрани, защото никому се не щеше да остане назад. Стигнаха долу и свиха краищата си като огромен мравуняк през бейските ниви.

— Димо — рече Страхил, когато останаха само двама сред проснатите тук-таме трупове. — Къде е дружината?

— При Кривула е, войводо — отвърна момъкът, там си дадохме среща с бай Горана.

— Трябва да тичаме — продължи Страхил, като не мърдаше от мястото си и не сваляше очи от далечния зелен остров на селото. — Дано преварим бея, преди да излезе от Кръсташката гора.

— Там ли е?

— Нататък препускаше тая сутрин с хрътките си…

— Хайде тогава!

И двамата хайдути се спуснаха откъм стръмната страна, прегазиха реката и заподтичваха мълчаливо из прашния път. По едно време и двамата се спряха изведнъж, извърнаха се и се вслушаха. Някой от брезовчани беше запял Страхиловата песен. Скоро я подхванаха и всички останали и тя се понесе като ведър ветрец над полето, достигна далечните жътвари при брезовата китка, изправи ги и ги помами да рукнат през бейските ниви, за да пресрещнат копачите и камънарите. Долитнаха дружни провиквания. Сърповете, лопатите и търнокопите засвяткаха над двата сливащи се човешки потока.

Димо се отдръпна, за да не схване войводата, че беше видял насълзени очите му.