Хайдутин майка не храни

Побратими

Гората при Кривула беше малка, отделена от планината със зеления пояс на бейските ливади, та лесно можеше да бъде обградена. Затова дружината се спотайваше и Герго не запали огън да припече вързаното за гърлицата шиле. Едни от момчетата спяха под сенките, други чоплеха оръжието си и си приказваха, а байрактарят режеше една свинска подлога, за да закърпи дупките на цървулите си.

Беше прохладно, изворчето ромолеше — бистро и студено — и ако пастърмата не беше толкова жилава, никой от нищо не би се оплакал. Само Янко Конаклийчето трябваше да се припича сред нажежените камъни, за да гледа пътя откъм котловината, който само след четири-петстотин крачки се губеше в клонака по върха на отсрещната рътлина. Когато мястото беше открито и пътят се виждаше надалече — лесно. Човек имаше време и да попритвори очи, а и да ги отмести за отмора из ширинето. А сега само да извиеш глава и току виж, пътникът те наближил. Пък де ще го знаеш свой ли е, чужд ли е?

— Тия трябва да са свои… — смрежи клепки Янко, когато на рътлината се откроиха два калпака.

Погледна към байрактаря и подвикна, както подвикваха на сутринта всички, които бяха стояли на стража:

— Бай Горане, пъкнаха двамина с калпаци.

Но байрактарят не го и погледна — продължи да обрязва подлогите, — не един и не двама бяха минали от сутринта: и с калпаци, и с фесове, а и гологлави. Врата си би изкривил, ако се извръщаше за всеки.

— Въоръжени са — продължаваше съобщенията си Янко. — Единият е без силях… Носи пищовите си открито. Пушки нямат.

Горан прилепи едната подлога, мушна обутия си с калцун крак в цървула и почна да опасва полека черните върви: кой тръгваше без оръжие през планината? И звяр може да те срещне, а и от някой келяв турчин по-лесно ще се отървеш, щом не си с голи ръце…

— Чакай! — вгледа се втренчено Янко. — Единият май че е…

Пръстите на байрактаря стиснаха връвта.

— Димо е! — уверено отсече момъкът.

Байрактарят изведнъж рипна и се совна напред към скалите. Янко му отстъпи удобното място и сам почна да наднича през рамото му.

— Димо е, нали? — бъбреше съгледвачът. — Но кой ли ще е другият? … Май че и него съм виждал някъде … Бай Горане? — сграбчи Янко байрактаря за рамото. — Не е ли това войводата?

Горан се изтъмна от ръката му. Скочи от камъка и затича по цървул и калцун из пътя да посрещне пътниците. Забравил беше собствената си наредба да не се шуми: не само Янко, а и заспалите под сенките хайдути го чуха, когато викна, та гората процепи:

— Страхиле! Брате мой!… Побратиме!

— Братко Горане! — затича и Страхил да посрещне байрактаря.

Гледаха струпаните по камъните момчета и не можеха да повярват, че и двете едри горски страшилища наистина са имали сърца в гърдите си. И то слаби сърца: прегръщаха се като малки деца насред пътя. И току гладеха с длани клепките си.

— Бързо, Горане! — опомни се пръв войводата. — Свикай веднага момчетата.

Нямаше защо да ги свикват — те сами скачаха по скалите, провираха се между дърветата и тичаха презглава с радостни викове из пътя:

— Войводо!… Бай Страхиле …

— Как сте? Как сте? — посрещаше ги Страхил забъркано. — Здравей, Янко! Здравей, Петре! Оздравя ли ти ръката? Всички ли са тука? Стоян къде е?

— Тук съм, войводо! Не ме ли виждаш? Не го виждаше войводата, макар да се изпъваше като топола пред очите му.

— Герго къде е? Ами Дражо?

— Бог да го прости Дражо! — прекръсти се Герго, като свали калпака си. — Падна в Светиниколския боаз…

Страхил се огледа, като че Герго беше се пошегувал, като че ей сега щеше да види обсипаното с лунички лице на песнопоеца.

— Няма го, няма го… Бог да го прости… — обадиха се няколко гласа.

Трепна Страхил, острите пламъчета изпепелиха неувереното очакване в очите му, а между веждите прилегна войводската гънка. Изправи той бавно глава и откри почерняло лице срещу небето.

— Господи, прости мъртвите и дай сила на живите да дочакат края на теглото — изрече той дума по дума късата молитва, с която отпращаха падналите свои другари, когато можеха да отъмнат телата им от потерашите, зверовете и лешоядите. — Бързайте сега след мене! — зазвънтя стоманено гласът му. — Трябва да преварим спахията, преди да види какво направихме с Димо на Латинското кале.

— Къде е той? — запита Горан само за да оттули някак радостта си, че вижда войводата пак такъв, какъвто си го знаеше.

— В Кръсташката гора е. Със сина си и още пет-шестима сеизи. Я, Петре, дай ми твоя силях, че мене без ятаган хич ме не бива. На, вземи моите пищови!

Докато момчетата прибираха едно-друго по поляната и преглеждаха оръжието си, Горан се обу. Страхил препаса силяха, опита острието на синкавата багдадска стомана и пое мълчаливо ливадите към Кръсташката гора.

Слънцето вече скланяше, когато те забродиха покрай гората, която се сливаше в тесния си край с рядкото брезовско бранище. Бяха се пръснали във верига, но така, че можеха да се чуват един друг. Прибягваха от дърво до дърво, оглеждаха се и се вслушваха дали няма да дочуят лаенето на бейските хрътки.

„Изпуснахме го — помисли Страхил и разбра каква грешка направи в голямата си залисия, че не отпрати само Димо при дружината! Сам той трябваше да се върне в село, за да стегне и подготви хората за всеки случай. — Не, не вярвам да се разлудува още днеска“ — успокояваше се той, но разтревоженият му поглед се местеше през ливадите и нивите от бялата точка на конака в далечината до потъналото в зеления клонак Брезово.

— Страхиле! — викна иззад един шумак Горан й бързо затича към него. — Счуха ми се гърмежи откъм село! Трябва да става нещо там.

И двамата загледаха към Брезово и се вслушаха. Не чуха нищо, но ясно видяха как над клоните изригнаха два плътни стълба черен дим. Страхил притвори очи, дано заличи онова, що беше му се мярнало: видял бе къщата си да гори, а Димка да го вика с протегнати през прозорците ръце!

Горан не дочака решението на войводата: сложи пръсти в устата си, подсвирна рязко два пъти и пръв затича през откритото поле право към село. Гърмежите вече се отсичаха съвсем ясно — понякога по един, по два, а после се струпваха по четири-пет наведнъж.

— Бият се… Бият се… — шепнеше с побелели устни Страхил и летеше по една тревясала межда посред две ниви. — Дръжте се, Станьо… дядо Петко … чичо Димитре…

В четата мнозина бяха по-млади от войводата си, но само Димовият гръб се мяркаше на петдесетина крачки преди него. По едно време Страхил го чу да свирка силно и да маха ръце. Извърна се, както тичаше, и видя, че Димо искаше да примами един ездач, който се отклоняваше по пътя към планината. Зад него, откъм Брезово, тичаха разпиляно много жени, мъже и деца.

— Насам! Насам! — почна да свива Димо към конника, за да го срещне по-бързо. Затича и Страхил нататък.

— Бай Страхиле! — чу войводата като в просъница вика на ездача. — Спахията нападна селото!…

Беше Ангел, с дядо Димитровия Дорчо!

Нема време да изслуша до края как Ангел спял, как дядо Димитър го смъкнал за крака от одъра под крушата и му викнал да препусне да дири Страхила…

Страхил се беше метнал вече на гърба на Дорчо. Скочи зад него и Димо, обхвана го през кръста и ревна:

— Карай, войводо!

Четниците бяха избързали, но двамата ездачи скоро ги настигнаха и отминаха.