Иглата

1.

Беше най-студената зима в Англия от четирийсет и пет години насам. Много села бяха откъснати от снега, а Темза замръзна. Един януарски ден влакът от Глазгоу пристигна на лондонската гара Юстън с двайсет и четири часа закъснение. Стана наистина опасно да се движи човек по пътищата при тоя сняг и затъмнения, имаше двойно повече катастрофи и хората се шегуваха, че е по-рисковано да караш „Остин Севън“ по Пикадили през нощта, отколкото да минеш с танк през линията „Зигфрид“.

После дойде пролетта и всичко беше просто прекрасно. Баражни балони се носеха царствено в ясното синьо небе, а войници отпускари флиртуваха с облечените в рокли без ръкави момичета по лондонските улици.

Градът не приличаше много-много на столица на воюваща държава. Имаше някои признаци, разбира се, и те не убягнаха от погледа на Хенри Фейбър, докато въртеше педалите на колелото си от гара Уотърлу в посока Хайгейт: натрупани торби с пясък около важни обществени сгради, укрития в градинките пред къщите, табла с указания за действия при евакуация, инструкции за поведение при въздушна тревога. Фейбър забелязваше такива неща — беше доста по-наблюдателен от средния чиновник, работещ в железниците. Виждаше тълпи деца в парковете и градините и заключаваше, че евакуацията се бе провалила. Не пропускаше и многото коли по шосетата въпреки купоните за бензин и четеше за новите модели, които смятаха да пуснат на пазара производителите на автомобили. Знаеше какво означават нощните смени във фабриките, където само преди месеци едва имаше работа за през деня. И най-вече следеше движението на войските по британските жп линии — нали всичките книжа минаваха през бюрото му. Човек можеше да научи много неща от тях. Днес например бе подпечатал купчина формуляри, които недвусмислено говореха, че се набира нов Експедиционен корпус. Беше съвсем сигурен, че новото попълнение е около 100 000 души и е предназначено за Финландия.

Имаше някои признаци наистина, но всичко беше някак си като на шега. По радиото осмиваха бюрократичността на военновременните разпоредби, в противовъздушните скривалища се пееха разни весели песни, а модните дами носеха противогазите си в чантички, излезли изпод ръцете на най-добрите моделиери. Хората говореха за „Скучната война“ — всичко беше едновременно и внушително, и някак несериозно, като че се прожектираше филм. Всичките предупреждения за въздушна тревога без изключение се бяха оказали фалшиви.

Фейбър имаше друго мнение по въпроса, но Фейбър беше и друг човек в края на краищата.

Той зави по Арчуей Роуд и се наведе леко напред, за да вземе баира: дългите му крака се движеха неуморно нагоре-надолу като буталата на локомотив. Беше в чудесна форма за възрастта си — трийсет и девет години, макар че винаги лъжеше, ако го попитаха за това. Той лъжеше за повечето неща, просто като предохранителна мярка.

Започна да се поти, докато изкачваше хълма към Хайгейт. Сградата, в която живееше, беше една от най-високите в Лондон. Затова я беше и избрал — тухлена викторианска постройка, последната на реда от шест еднакви къщи, високи, тесни и мрачни като умовете на хората, за които ги бяха строили. Всяка по на три етажа, със сутерен и вход за прислугата — английската средна класа държеше на отделен вход дори когато нямаше слуги. Фейбър беше циник по отношение на англичаните.

Собственикът на номер 6 се казваше Харолд Гардън. Малката му фирма за кафе и чай бе банкрутирала по време на Голямата депресия и тъй като цял живот твърдо вярваше, че неплатежоспособността е смъртен грях, разореният мистър Гардън нямаше друг избор, освен да умре. Къщата беше единственото, което остави на вдовицата си и тя се видя принудена да си вземе квартиранти. Харесваше й да бъде хазайка, макар етикетът на средата, към която принадлежеше, да изискваше да се преструва, че малко се срамува от това. Стаята на Фейбър беше на последния етаж, с голяма капандура. Той живееше там от понеделник до петък — беше казал на мисис Гардън, че прекарва съботите и неделите с майка си в Ирит. Всъщност имаше още една хазайка в Блакхийт, която го наричаше „мистър Бейкър“ и мислеше, че квартирантът й продава канцеларски стоки из страната и пътува през цялата седмица.

Той подкара колелото по градинската пътечка под неодобрително смръщените високи прозорци на фасадата, остави го в бараката и го заключи за косачката; беше забранено да се оставя незаключено превозно средство. Картофите, сложени за разсад в кутии около цялата барака, бяха поникнали. Мисис Гардън бе решила да засади цветните си лехи със зеленчуци — нали се водеше война.

Фейбър влезе в къщата, остави шапката си на високата закачалка в антрето, изми си ръцете и отиде в трапезарията.

Трима от другите квартиранти вече ядяха: един пъпчив младеж от Йоркшир, който се опитваше да постъпи в армията, пооплешивял русоляв търговец сладкар и флотски офицер от запаса, който — Фейбър беше убеден в това — бе съвсем изкуфял. Фейбър им кимна и седна.

Търговецът разправяше някакъв виц:

— И командирът му вика: „Рано се връщаш!“, а пък пилотът се обръща и се смее: „Да бе, пуснах ги тия позиви на връзки. Да не съм сбъркал нещо, а?“ А командирът се тюхка: „Мили Боже, можеше да удариш някого!“

Флотският офицер се изкиска, а Фейбър се усмихна. Мисис Гардън се появи с чайника.

— Добър вечер, мистър Фейбър. Нали не ни се сърдите, че почнахме без вас?

Фейбър размаза тънко маргарина по филията черен хляб и усети как ужасно му се прииска една тлъста наденичка.

— Разсадът ви е станал вече — каза й той.

Фейбър приключи бързо с вечерята. Другите споряха дали трябва да се изгони Чембърлейн и да се смени с Чърчил. Мисис Гардън все вземаше думата и поглеждаше Фейбър да види как ще реагира. Беше червендалеста и пълничка, обличаше се като трийсетгодишна, макар че му бе връстница — очевидно си търсеше нов съпруг. Той не се намеси в разговора.

Мисис Гардън пусна радиото, то запращя и после говорителят обяви:

— Вие слушате Би Би Си, предавания за страната, „Пак е оня човек“.

Фейбър познаваше това предаване: в него редовно се явяваше някакъв немски шпионин, наречен Фюнф. Той се извини на останалите и се качи в стаята СИ.

След „Пак е оня човек“ мисис Гардън остана сама. Флотският офицер и търговецът тръгнаха за кръчмата, а момчето от Йоркшир, което беше много набожно, отиде на вечерна служба. Тя седеше в гостната с чаша джин в ръка, взираше се в плътните завеси, спуснати заради затъмнението, и мислеше за мистър Фейбър. Щеше й се той да не седеше толкова много в стаята си. Тя имаше нужда от компания, и то от компанията на мъж като него.

Мисис Гардън се чувстваше виновна, когато подобни неща й минаваха през главата, и за да успокои съвестта си, се помъчи да мисли за мистър Гардън. Спомените й бяха близки, но неясни, като старо филмово копие с вече изтъркана лента и неразбираем звук. Лесно беше да си представи, че е при нея в стаята, но й бе трудно да види ясно лицето му или дрехите, с които е облечен, или пък да чуе коментара му за последните новини от фронта. Беше дребничък и спретнат, бизнесът му вървеше, когато му работеше късметът; спреше ли — и той се проваляше. Тя го обичаше много. Куп жени щяха да изпаднат в нейното положение, ако тая война нещо се закучеше. Мисис Гардън си наля още малко.

Мистър Фейбър беше от тихите — това бе бедата. Сякаш нямаше никакви пороци. Не пушеше, никога не бе подушвала алкохол в дъха му, всяка вечер си седеше в стаята и слушаше класическа музика по радиото. Четеше непрекъснато вестници и много се разхождаше. Изглеждаше доста умен въпреки скромната си служба, защото забележките му по време на разговорите на масата бяха винаги по на място и по-точни от другите. Сто на сто можеше да си намери по-добра работа, ако опиташе. Като че ли просто не желаеше да използва възможностите си.

Имаше чудесна фигура — висок, с масивни плещи и врат, без грам тлъстина и с дълги крака. Лицето му беше изразително, с високо чело, яка челюст и светли сини очи. Не беше като на някой красавец от филмите, но бе лице, което жените харесват. Без устата — тя беше тънка и малка и загатваше, че може да бъде и жесток. Мистър Гардън не беше способен на каквато и да е жестокост.

И все пак на пръв поглед квартирантът й не беше мъж, по когото жените си падат. Панталоните на износения му костюм бяха все смачкани; тя би му ги изгладила, и то с удоволствие, но той никога не я бе молил за това. Ходеше вечно с един опърпан дъждобран и смачкано таке. Нямаше мустаци, а косата си подстригваше късо на всеки две седмици. Сякаш нарочно искаше да изглежда колкото се може по-безличен.

Имаше нужда от жена, ясно беше като бял ден. Тя се запита за миг дали не е от ония, „женствените“, но бързо отхвърли тая мисъл. Той имаше нужда от жена да го стегне, да му вдъхне някаква амбиция. Тя имаше нужда от мъж да й прави компания и… добре де… да я обича.

Но той не предприемаше дори и най-малката стъпка. Понякога й идваше да закрещи от безсилие. Беше сигурна, че мъжете я харесват. Погледна се в огледалото, докато си наливаше още един джин. Имаше хубавичко лице и руси къдрици, а и какво да си пипне един мъж… Тя захихика при тая мисъл. Май че почваше да я хваща.

Отпи от джина и се зачуди дали да не направи сама първата крачка. Мистър Фейбър явно беше срамежлив, прекалено срамежлив. Но не и безполов; беше го усетила по очите му и двата пъти, когато я бе видял по нощница. Може би пък с малко безсрамие от нейна страна щеше да надвие плахостта му? Какво имаше да губи? Опита се да си представи най-лошото, да види как ще се почувства в случай, че я отблъсне. Добре де, ще й бъде неудобно, дори унизително. Удар по гордостта й. Но пък никой друг няма да узнае. А той просто ще трябва да си иде.

Но при мисълта, че може да я отблъснат, идеята малко позагуби от привлекателността си. Мисис Гардън се надигна бавно — не беше тя от ония безсрамници, дето правят така. Ставаше време за лягане. Ако изпиеше още един джин в леглото, щеше да успее да заспи. Тя взе бутилката и се заизкачва по стълбата.

Спалнята й беше под стаята на Фейбър и докато се събличаше, чу радиото му — свиреха някакви цигулки. Сложи си нова нощница, розова, с бродерия около деколтето — и да няма кой да я види! — и си сипа последна чашка. „Как ли изглежда той без дрехи — мина й изведнъж през ума. — Сигурно има плосък корем и космати гърди, и ребрата му направо се четат — нали си е слабичък. А задникът му трябва да е малък.“ Тя се захили отново — ама че съм ужасна, направо срамота!

Мисис Гардън остави чашата до леглото и взе книгата, но да се съсредоточи върху печатните редове изискваше прекомерно голямо усилие. Освен това й бе омръзнало да изживява романи само на книга. Сигурно е много приятно да си четеш за разни опасни любовни авантюри, когато имаш до себе си съпруг на място, но една жена се нуждае и от други неща в тоя живот освен от романчетата на Барбара Картлънд. Мисис Гардън надигна чашата. Прииска й се мистър Фейбър да загаси радиото. Все едно да се мъчиш да заспиш на танцова забава.

Можеше, разбира се, да го помоли да го спре. Тя погледна часовника до леглото — беше след десет. Ако си наметне халата, който бе в тон с нощницата й, и се посреши малко, а после си нахлузи чехличките — толкова бяха кокетни, с малки розички, и се качи по стълбите до горната площадка, и, какво пък, почука на вратата… Той ще й отвори, ще бъде сигурно по панталони и фланелка, после ще я погледне както тогава, когато я срещна да отива по нощница в банята…

— Стара глупачка — заяви мисис Гардън на висок глас. — Просто си търсиш извинение да се качиш горе.

Защо ли въобще й е това извинение? Беше възрастна жена, беше в къщата си и от десет години не бе срещала друг мъж, така подходящ за нея. По дяволите, имаше нужда да усети мъж, як, космат, върху себе си, мъж, който да диша тежко в ухото й, да стиска гърдите и да разтваря краката й със силни, широко разперени длани, защото утре германците може да пуснат бомбите с оня газ и те всички ще загинат, ще се задушат, отровени, останали без глътка въздух, а тя ще е пропуснала последния си шанс.

Така че мисис Гардън гаврътна чашата си, стана от леглото, наметна халата, посреса се малко, нахлузи чехличките и взе връзката си с ключове — да не би той да е заключил вратата и да не я чуе от онова радио.

На площадката нямаше никой. Тя тръгна пипнешком нагоре, в тъмното. Искаше да прескочи скърцащото стъпало, ала се спъна в разръфания мокет и стъпи тежко точно върху него, но никой май не я чу. Тя продължи нагоре и почука на вратата. После натисна леко дръжката. Беше заключено.

Мистър Фейбър намали радиото и извика:

— Да, моля?

Гласът му беше на образован човек — не на кокни, не и на чужденец, просто един приятен, напълно неутрален глас.

— Може ли да поговоря с вас? — рече тя.

Той сякаш се поколеба, после отвърна:

— Не съм облечен.

— И аз не съм — захихика тя и отвори вратата с резервния си ключ.

Той стоеше пред радиото с нещо подобно на отвертка в ръка. Беше по панталони, но без фланелка. Лицето му бе побеляло — изглеждаше уплашен до смърт.

Тя направи крачка напред и затвори вратата зад себе си, без да знае какво да каже. Изведнъж си спомни една реплика от някакъв американски филм и рече:

— Няма ли да почерпите едно самотно момиче?

Беше глупаво наистина, защото знаеше, че той не държи никакво пиене в стаята си, а тя въобще не беше облечена за излизане — но пък звучеше толкова примамливо и възбуждащо.

И като че ли тия думи имаха желания ефект. Той бавно тръгна към нея, без да издаде нито звук. Гърдите му наистина бяха космати. Тя пристъпи напред, ръцете му я обгърнаха, тя притвори очи и вдигна нагоре лице, той я целуна, тя се намести леко в прегръдката му и изведнъж я прониза страшна, ужасна, непоносима болка в гърба. Тя отвори уста да изкрещи.

Фейбър я бе чул да се препъва по стълбите. Ако беше изчакала още една минута, той щеше да успее да прибере радиопредавателя в куфара, а тефтерите с шифъра в чекмеджето и нямаше да се наложи да я убива. Но преди да успее да скрие уликите, бе чул ключа й в ключалката и когато тя отвори вратата, камата бе вече в ръцете му.

Тъй като бе мръднала леко, Фейбър не успя да я прободе в сърцето с първия удар и трябваше да натика пръсти в гърлото й, за да й попречи да извика. Той замахна повторно с камата, но тя пак мръдна и острието се плъзна по реброто, нанасяйки само повърхностна рана. После шурна кръв и той разбра, че няма да свърши работата чисто — винаги става така щом не успееш от първия ПЪТ.

Сега вече тя така се гърчеше, че беше невъзможно да я убие отведнъж. Като продължаваше да натиска с пръсти гърлото й, той заби палец под брадичката й и я блъсна назад към вратата. Главата й се удари с трясък в касата и той съжали, че е намалил радиото, но откъде можеше да знае, че ще стане така.

Фейбър се поколеба, преди да я убие — щеше да бъде много по-добре, ако тя умреше в леглото си, по-добре за легендата, която вече се оформяше в съзнанието му, но не беше сигурен, че ще може да я отнесе толкова далече, без да вдигне шум. Той стисна по-здраво челюстта й, притисна главата й неподвижно към вратата, замахна с камата, описвайки широка, смъртоносна дъга, и я заби в шията й. После довлече трупа до леглото, без да поглежда към гърлото, и го сложи отгоре.

Беше убивал и преди, така че знаеше какво ще последва — реакцията настъпваше винаги щом се усетеше в безопасност. Той отиде до умивалника в ъгъла и зачака. Виждаше лицето си в малкото огледало за бръснене. Беше побелял, очите му бяха изцъклени. Погледна се и си рече: убиец. След това повърна.

Когато свърши, се почувства по-добре. Можеше вече да се залови за работа. Знаеше какво трябва да прави, съзнанието му беше отсяло подробностите още докато я убиваше.

Фейбър си изми лицето, изтърка си зъбите и почисти мивката. След това седна до масата, пред радиото. Погледна в тефтера, намери мястото, където беше спрял, и зачука с клавиша на предавателя. Съобщението беше дълго — за изпращането на нова армия във Финландия, и той бе стигнал до средата, когато го прекъснаха. Беше го шифровал предварително в тефтера си. Накрая завърши с „Поздрави на Вили“. Прибра предавателя в специално приготвения за това куфар, а своите вещи наблъска в друг. Свали панталоните и изтърка кървавите петна, после се изми целият.

Най-накрая се обърна към трупа.

Можеше вече да я гледа хладнокръвно. Беше война, те бяха врагове; ако не я бе убил, тя щеше да причини смъртта му. Бе представлявала заплаха и сега той изпитваше само облекчение, че е ликвидирал опасността. Да не го беше плашила.

Въпреки това последното, което трябваше да свърши, му беше наистина противно. Той разтвори халата и вдигна нагоре нощницата й чак до кръста. Мисис Гардън беше с гащи, той ги скъса така, че да се види венериният хълм. Горката жена, бе искала само да го съблазни. Но не би могъл да я изкара от стаята, без тя да види предавателя, а от британската пропаганда на тия хора им се привиждаха шпиони на всеки ъгъл. Ако Абверът имаше толкова агенти, за колкото пишеха във вестниците, англичаните вече да бяха загубили войната.

Той направи крачка назад и я погледна, навел глава на една страна. Опита се да разсъждава като сексманиак. „Ако бях пощурял от страст по жена като Уна Гардън и я бях убил ей така, само за да я имам, как щях да постъпя по-нататък?“

Съдебният лекар бързо щеше да разбере, че не е била изнасилена, но Фейбър не се безпокоеше от това. Бе изкарал курс по криминалистика в Хайделберг и знаеше, че много сексуални нападения не се консумират. Освен това не можеше да стигне чак дотам, дори и за родината. Не беше от SS. Някои от тях биха се наредили на опашка да изнасилят трупа. Той прогони мисълта от съзнанието си.

После си изми още един път ръцете и се облече. Беше почти полунощ. Щеше да изчака един час, преди да тръгне, по-късно щеше да е по-сигурно.

Той седна и се замисли къде бе сбъркал.

Не ще и дума — бе допуснал някаква грешка. Ако легендата му беше изпипана до съвършенство, щеше да е в пълна безопасност. Ако беше в безопасност, никой нямаше да разкрие тайната му. Мисис Гардън я бе разкрила — или по-точно щеше да я разкрие, ако бе останала жива още няколко мига. Следователно той не беше в пълна безопасност, следователно легендата не бе изпипана до съвършенство, следователно бе направил грешка.

Трябваше да постави райбер на вратата. По-добре да го мислят за ненормално срамежлив, отколкото да остави разни хазайки да се вмъкват по нощница в стаята му, използвайки резервния ключ.

Това беше грешката на повърхността. Истинският недостатък беше, че представляваше твърде добра партия за един ерген. Помисли си го без капчица суета, по-скоро с раздразнение. Знаеше, че е хубав и привлекателен, и нямаше никаква видима причина да живее сам. Трябваше да измисли някакво убедително обяснение, та да не предизвиква апетитите на жени като мисис Гардън.

Източникът на вдъхновение може би се криеше в собствената му персона. Защо беше сам? Той се размърда притеснено — не обичаше да се гледа в огледало. Отговорът бе тъй прост. Беше сам заради работата си. И да имаше някакви по-дълбоки причини, не желаеше да се рови в тях.

Ще се наложи да прекара нощта на открито. Горичката на Хайгейт ще свърши работа. На сутринта ще занесе куфарите си в гардероба на някоя гара, а утре вечер ще отиде в стаята си в Блакхийт.

Ще приеме втората си самоличност. Не се страхуваше, че полицията може да го залови. Търговецът, който спеше в Блакхийт събота и неделя, въобще не приличаше на чиновника от железниците, който бе убил хазайката си. Този от Блакхийт беше шумен, простоват фукльо, носеше ярки вратовръзки, черпеше наред и си решеше косата по друг начин. Полицията щеше да разпространи описанието на един опърпан извратен нещастник, който и на мравката път ще стори, докато не пламне от неудържима похот, и никой не би се усъмнил в хубавеца с раиран костюм, който явно беше от ония мъже, способни да утоляват желанията си и на които не им се налага да убиват жените, за да им видят гърдите.

Ще се наложи да си създаде още една самоличност — винаги имаше на разположение поне две. Трябваше му нова работа, нови документи — паспорт, лична карта, купони, свидетелство за раждане. Всичко беше толкова рисковано. По дяволите тая мисис Гардън! Не можа ли пак да се напие и да заспи както обикновено!

Стана един часът. Фейбър огледа за последен път стаята. Не се тревожеше, че оставя следи — негови отпечатъци имаше из цялата къща, а и никой не би се усъмнил кой е убиецът. Нито пък изпитваше някакви угризения, че напуска мястото, в което бе живял цели две години — никога не се беше чувствал у дома си тук. Никога не се бе чувствал у дома си където и да било.

Щеше да запомни тази своя квартира като мястото, където се бе научил, че на вратата трябва да се поставя райбер.

Той изгаси лампата, взе куфарите, слезе по стълбите, излезе през вратата и изчезна в нощта.

2.

Хенри II бил забележителен крал. В епоха, когато понятието „дипломатическа совалка“ още не съществувало, той сновял между Англия и Франция с такава скорост, че му приписвали едва ли не магически качества, а кралят, естествено, въобще не се стараел да обори тоя слух. През 1173 година — месец юни или септември, зависи кой косвен източник човек предпочита, той пристигнал в Англия и заминал пак за Франция толкова бързо, че нито един негов съвременник летописец не успял да разбере за това. По-късно историците открили, че разходите от пътуването фигурират в годишния отчет на кралското съкровище. По онова време синовете му нападали кралството на север и юг, по границата с Шотландия и в Южна Франция. Но каква точно е била целта на това посещение? С кого се е срещнал? Защо го е държал в тайна, след като митът за магическата му бързина струвал колкото цяла армия? Какво е постигнал?

Тези въпроси тормозеха Пърсивал Годлиман през лятото на 1940 година, когато армиите на Хитлер косяха царевичните ниви на Франция, а английските войници се изливаха от тясното гърло на Дюнкерк като някаква безформена кървава маса.

Професор Годлиман знаеше повече за средновековието от всеки друг човек на света. Книгата му за Черната смърт бе преобърнала с главата надолу всички традиционни представи за средните векове, освен това бе станала бестселър и я бяха издали в „Пенгуин“. С подобно постижение зад гърба той се бе насочил към един малко по-ранен и още по-труден за проучване период.

Един прекрасен юнски ден в Лондон, около 12:30 на обяд, секретарката откри приведения Годлиман да превежда усърдно средновековен латински ръкопис с цветни илюстрации. Собствените му драскулки бяха по-нечетливи и от оригинала. Секретарката, която възнамеряваше да си изяде обяда навън, в градината на Гордън Скуеър, не обичаше стаята с ръкописите, защото й миришеше на умряло. Толкова много ключове трябваха да стигнеш дотам, все едно, че беше някаква гробница.

Годлиман като някаква птица бе кацнал на един крак до нещо като аналой. Студената светлина на крушката над главата озаряваше лицето му — можеше спокойно да мине за призрака на монаха, написал някога тази книга, замръзнал неподвижно в бдение над скъпоценната хроника. Момичето се покашля и зачака ученият да го забележи. Пред нея стоеше нисичък мъж на петдесет и няколко години, със заоблени рамене и късогледи очи, облечен в костюм от туид. Тя знаеше, че той може да реагира съвсем естествено, стига да успееш да го измъкнеш от неговото средновековие, затова се изкашля отново.

— Професор Годлиман?

Той вдигна глава, видя я и се усмихна — сега вече не приличаше на призрак, по-скоро на някакъв малко смахнат чичко.

— Здравейте! — възкликна с такава изненада в гласа, сякаш току-що бе срещнал съседа си насред пустинята Сахара.

— Помолихте ме да ви напомня, че днес ще обядвате в „Савой“ с полковник Тери.

— О, да. — Той извади часовника от джобчето на жилетката си и примигна. — Ако ще ходя пеша, по-добре да тръгна веднага.

Тя кимна.

— Донесох ви противогаза.

— Колко сте внимателна! — усмихна се той пак и тя реши, че е много симпатичен.

Годлиман взе противогаза от ръцете й и запита:

— Да вземам ли палто?

— Сутринта не носехте. Навън е доста топличко. Да заключа ли след вас?

— Благодаря, благодаря. — Той пъхна тетрадката в джоба на сакото си и излезе.

Секретарката се огледа, потрепери и го последва.

Полковник Андрю Тери беше шотландец. Тънък като лист от цял живот пушене, той имаше червеникаво лице и рядка тъмноруса коса, намазана дебело с брилянтин. Годлиман го откри на една маса в ъгъла на „Савой Грил“. Беше облечен в цивилни дрехи. В пепелника имаше три фаса. Той се надигна и подаде ръка.

— Добро утро, чичо Андрю — рече Годлиман. Тери беше най-малкият брат на майка му.

— Как си, Пърси?

— Пиша книга за династията на Плантагенетите. — Годлиман седна.

— Ръкописите ти още ли са в Лондон? Учудваш ме!

— Защо?

Тери запали нова цигара.

— Мислех, че си ги прехвърлил в провинцията, да не пострадат при някоя бомбардировка.

— Трябва ли?

— Половината Национална галерия вече е заровена в огромна дупка нейде в Уелс. Младият Кенет Кларк реагира по-бързо от теб. Няма да е лошо и ти да се изнесеш оттук, докато е време. Не вярвам да са ти останали много студенти.

— Вярно е. — Годлиман пое менюто от келнера и каза: — Не искам нищо за аперитив.

Тери даже и не погледна менюто.

— Сериозно, Пърси, защо си още в града?

Погледът на Годлиман се проясни, като образ на екран, който преди това не е бил на фокус, сякаш едва сега му се налагаше да се замисли.

— Редно е да заминават децата и национални институции като „Бертран Ръсел“. Но за мен… добре де, прилича ми малко на бягство, все едно да оставиш другите да се бият вместо теб. Съзнавам, че обяснението ми не е много логично, но при мен това е въпрос на чувства, не на логика.

Тери се усмихна като човек, чиито очаквания са се сбъднали, но не продължи започнатата тема, а се взря в менюто. След секунда възкликна:

— Мили Боже! „Le Lord Woolton Pie“.

— Сигурен съм, че въпреки това си е само картофи и разни други зеленчуци — ухили се Годлиман.

Когато поръчката бе направена, Тери попита:

— Какво мислиш за новия ни премиер?

— Този човек е магаре. Но я виж пък Хитлер! Такъв глупак, а колко добре се справя. Ти как мислиш?

— Ще я караме с Уинстън. Поне е достатъчно войнствен.

— „Ще я караме“? — повдигна вежди Годлиман. — Пак ли се върна в играта?

— Никога не съм я напускал окончателно, да знаеш.

— Но ти каза…

— Пърси, я се сети за някой отдел, чиито служители до един да твърдят, че не работят за армията!

— Дяволите да ме вземат! През всичките тия години…

Първото ястие пристигна и те отвориха бутилка бяло бордо. Годлиман чоплеше консервираната сьомга и изглеждаше някак тъжен.

— Мислиш за предишната, а? — рече накрая Тери.

— Млади бяхме — кимна Годлиман. — Страшно време беше. — Но в тона му сякаш имаше някакво съжаление.

— Сегашната война въобще не прилича на оная. Момчетата ми вече не ходят да броят укрития зад огневата линия като вас. Тъй де, ходят, но този път това не е толкова важно. Сега просто слушаме радио.

— Предаванията им не са ли шифровани?

— Всеки шифър може да бъде разчетен — сви рамене Тери. — Откровено казано, сега можем да научим почти всичко, което ни е нужно.

Годлиман се огледа — добре, че наоколо нямаше кой да ги чуе. Пък и най-малко той трябваше да напомня на Тери, че безгрижното дрънкане може да коства живота на някого.

— Всъщност работата ми е да се погрижа те да не получат сведенията, които им трябват — продължи Тери.

И двамата си бяха поръчали пиле за второ. В менюто нямаше говеждо. Годлиман мълчеше, но Тери продължаваше да говори:

— Странна личност е тоя Канарис, да знаеш. Адмирал Вилхелм Канарис, началник на Абвера. Запознах се с него, преди да почне тая война. Харесва Англия. И ми се струва, че не обича много-много Хитлер. Както и да е, знаем, че му е било наредено да проведе голяма разузнавателна операция срещу нас, като подготовка за нападението — но той не направи кой знае какво. Арестувахме най-добрия им агент в Англия в деня на избухването на войната. Сега е в затвора в Уондзуърт. Безполезна работа се оказаха тия шпиони на Канарис. Стари дами в разни пансиони, луди фашисти, дребни престъпници…

— Виж, старче — прекъсна го Годлиман, — наистина прекаляваш. — Той потрепера леко, беше от яд и недоумение. — Всичко това е секретна информация. Не желая да слушам.

— Искаш ли нещо друго? — продължи невъзмутимо Тери. — Аз ще си поръчам шоколадов сладолед.

— Не, струва ми се — изправи се Годлиман. — Връщам се на работа, ако не възразяваш.

— Светът може да почака за твоята преоценка на Плантагенетите, Пърси — погледна го хладно Тери. — Води се война, мило момче. Искам да работиш за мен.

Годлиман се втренчи в него и млъкна. После, след няколко мига, запита:

— Но какво, по дяволите, бих могъл да правя?

— Да ловиш шпиони — оголи зъби като някой стар вълк Тери.

На връщане Годлиман усети, че се чувства потиснат въпреки времето. Щеше да приеме предложението на полковник Тери, в това нямаше никакво съмнение. Страната му е във война, една справедлива война, и ако се окаже вече твърде стар да се бие, то е още достатъчно млад да помогне с каквото може.

Но да изостави работата си — и за колко години? Това го потискаше. Той обичаше историята и от смъртта на жена си преди десет години се бе потопил изцяло в средновековна Англия. Обичаше да разнищва загадки, да открива и най-слабите следи, да разрешава противоречия и изобличава лъжи, пропагандни трикове или митове. Новата му книга щеше да бъде най-доброто, написано по този въпрос през последните сто години, а нищо по-хубаво нямаше да се появи и през следващия век. Беше определяла живота му толкова дълго време, че мисълта да я изостави изглеждаше просто нереална, толкова трудна за предъвкване, колкото, да речем, откритието, че си сираче и нямаш никаква кръвна връзка с хората, които винаги си наричал мама и татко.

Сирената за въздушна тревога прекъсна рязко тия разсъждения. Той се поколеба дали въобще да й обърне внимание — толкова хора не го правеха тия дни, а и беше само на десетина минути път пеша от колежа. Всъщност защо ли да се връща в кабинета си — знаеше, че днес повече нищо няма да свърши. Той се отправи бързешком към спирката на метрото и се сля с гъстата тълпа лондончани, изпълнили стълбите до долу, чак до мръсните перони. Стоеше близо до стената, взираше се в голямата реклама за говежди бульон и си мислеше: „Не, не е само до работата.“

Връщането обратно в играта също беше потискащо. Някои страни в нея му харесваха: значението на детайла или просто на човешкия ум, изпипването до най-малката подробност, разработването на хипотези. Но други мразеше — изнудването, измамата, отчаянието, както и неизбежното забиване на ножа в гърба на врага.

Тълпата на перона се увеличаваше. Годлиман седна, докато все още имаше място, и откри, че се притиска в човек с униформата на автобусен шофьор. Мъжът се усмихна и рече:

— О, да дойдеш в Англия, когато лятото е тук. Знаеш ли кой го е казал?

— Когато април е тук — поправи го Годлиман. — Браунинг го е казал.

— Аз пък чух, че бил Адолф Хитлер — заяви шофьорът. Жената до него изквича от смях и той се обърна към нея. — А знаете ли какво казал евакуираният на жената на фермера?

Годлиман престана да слуша и си спомни един април, когато бе копнял за Англия, кацнал на върха на висок чинар, вперил поглед в обвитата със студена мъгла френска долина зад противниковата линия. Не се виждаше нищо, дори и през бинокъла, само някакви неясни, тъмни очертания, и тъкмо се канеше да се смъкне долу и да се придвижи миля и нещо напред, когато отнякъде се появиха трима немски войници, седнаха под дървото и запалиха цигари. След малко извадиха карти и започнаха да играят и младият Пърсивал Годлиман разбра, че просто са успели да се измъкнат от частта си да прекарат там целия ден. Той клеча на дървото, без почти да помръдне, докато накрая не почна да трепери: крайниците му изтръпнаха, а мехурът му сякаш всеки момент щеше да се спука. Тогава извади револвера си и ги застреля и тримата, един по един, отгоре, право в късо подстриганите глави. Трима души, трима смеещи се, ругаещи, разиграващи на карти заплатите си мъже бяха престанали да съществуват. За първи път убиваше и единствената мисъл в съзнанието му беше: само защото трябваше да пикая.

Годлиман се размърда на студения цимент и остави споменът да избледнее. Топъл вятър полъхна от тунела и заедно с него влетя един влак. Хората, които слязоха, си намериха места и зачакаха с другите. Годлиман се заслуша в разговорите наоколо.

— Чухте ли Чърчил по радиото? Слушахме го до паметника на Уелингтън. Старият Джак Торнтън заплака. Горкият нещастник…

— Не съм виждал филе в менюто от толкова време, че съвсем му забравих вкуса, дяволското. Слава Богу, че момчетата, дето отговарят за вината, усетиха, че ще има война, та закупиха някъде към двайсетина хиляди дузини…

— Да, ще бъде малка сватба, но има ли смисъл да чакаш, когато не знаеш какво ти носи утрешният ден?

— Не, Питър не се върна от Дюнкерк…

Шофьорът му предложи цигара. Годлиман поклати отрицателно глава и извади лулата си. Някой запя:

Песента се поде от тълпата, докато накрая се включиха всички. Пееше и Годлиман, съзнавайки, че тази нация губи войната и пее, за да скрие страха си, като човек, който си свирка, докато минава нощем през гробище; той знаеше, че обзелата го изведнъж любов към Лондон и лондончаните е мимолетна и граничи с масовата истерия; не вярваше на вътрешния глас, който упорстваше: „Това е то войната, затова си струва да се бие човек“; знаеше, но не му пукаше, защото за първи път от толкова години насам изпитваше чисто физическата тръпка на другарството — и това му харесваше.

Когато засвириха отбой, всички тръгнаха нагоре по стълбите към улицата, а Годлиман влезе в една телефонна будка и се обади на полковник Тери, за да попита кога може да започне.

3.

Фейбър… Годлиман… двете страни на триъгълник, който един ден щяха да затворят окончателно Дейвид и Люси, главните действащи лица в церемонията, която се извършваше в момента в една малка, стара и много красива селска църква. Груба каменна стена ограждаше гробището, където цъфтяха диви цветя. Самата църква — е, поне част от нея — бе свидетелка на последното чуждо нашествие на острова преди близо хиляда години. Северната стена на кораба, дебела няколко стъпки и само с две тесни прозорчета, помнеше това последно нападение — беше строена по време, когато църквите бяха място както за духовно, така и за физическо убежище, та малките закръглени отгоре отвори бяха по-подходящи за изстрелване на стрели, отколкото за пропускане на Божията светлина. Наистина местната доброволна организация за отбрана бе разработила подробни планове за използването на църквата, ако — и когато — първите хулигани от Европа прекосяха Ламанша.

Но в този августовски ден на 1940 г. по плочите не кънтяха високи ботуши. Още не. Слънцето искреше през цветните стъкла, които бяха преживели иконоборците на Кромуел и алчността на Хенри VIII, а покривът ечеше от акордите на органа, който още не знаеше що е дървояд или гниене.

Беше чудесна сватба. Люси беше в бяло, естествено, а петте й сестри бяха шаферки с кайсиеви на цвят рокли. Дейвид носеше парадната униформа на летец от кралските ВВС, нова-новеничка, защото я обличаше за първи път. Пяха псалм 23, „Господ е моят пастир“, по мелодията на популярен шлагер.

Бащата на Люси изглеждаше много горд, както би изглеждал всеки в деня, когато най-голямата и най-хубавата му дъщеря се омъжва за чудесно момче в униформа. Той беше фермер, но много отдавна не бе сядал на трактор; даваше под аренда обработваемата си земя, а останалата част използваше да отглежда състезателни коне, макар че тая зима, разбира се, пасището му щеше да бъде разорано и засадено с картофи. Въпреки че всъщност беше по-скоро благородник, отколкото фермер, той имаше кожата на човек, работещ на открито, здравия гръден кош и големите, яки ръце на земеделец. Повечето мъже от тая страна на църквата приличаха на него — мъже с гърди като мехове и обрулени от вятъра червендалести лица; онези, които не бяха сложили фракове, предпочитаха костюмите от туид и здравите обуща.

Шаферките приличаха на баща си — това бяха момичета, израсли на село. Но булката беше като майка си. Косата й беше тъмночервена, много тъмно при това, дълга, гъста, лъскава и пищна, широко раздалечените кехлибарени очи озаряваха нежно овално лице и когато ясният й, прям поглед прониза викария, преди да произнесе онова „да“, свещеникът изумено си помисли: „За Бога, тя наистина мисли така“, а това беше доста странно поведение от страна на църковен служител в средата на брачна церемония.

Фамилията от другата страна също си имаше свой облик. Бащата на Дейвид беше адвокат; зад постоянно свъсеното лице — една чисто професионална превземка — се криеше слънчев характер. (Той беше стигни до майор в последната война и считаше целия тоя шум около кралските ВВС и въздушните боеве за временен каприз, мода, която скоро ще мине.) Но никой не приличаше на него, дори и синът му, който, изправен сега пред олтара, се вричаше да обича жена си до самата си смърт, а тя, Боже опази, можеше да дойде много скоро. Не, всички приличаха на майката на Дейвид, която седеше до съпруга си; тя имаше матова кожа, тъмна, почти черна коса и дълги, тънки крайници.

Дейвид стърчеше най-високо от всички. Миналата година бе поставил рекорд на висок скок в Кеймбридж Юнивърсити. Беше прекалено хубав за мъж — лицето му щеше да е даже женствено, ако не беше тъмната сянка на наболата гъста брада. Той се бръснеше по два пъти на ден. Имаше дълги мигли, изглеждаше интелигентен — и наистина беше, и чувствителен.

Всичко беше съвсем идилично: двама щастливи и хубави млади, деца на солидни, материално обезпечени семейства — самият гръбнак на Англия, се женеха в селската църква, а за по-хубаво време просто не можеше и да се мечтае.

Когато ги обявиха за мъж и жена, очите на майките си останаха сухи, а бащите се просълзиха, и двамата.

„Да се целува булката, е просто варварски обичай — помисли си Люси, докато още едни застаряващи, мокри от шампанското устни я мляснаха по бузата. — Сигурно идва от още по-варварските първобитни времена, когато всеки мъж в племето можел да… както и да е, време е да се цивилизоваме и да престанем с всичко това.“

Знаеше си, че тази част от сватбата няма да й хареса. Обичаше шампанско, но хич не си падаше по пилешки бутчета или буци черен хайвер върху квадратни хлебчета, да не говорим за речите и снимките, и сватбарските вицове… Е, можеше да бъде и по-лошо. Ако не беше война, татко щеше да наеме „Албърт Хол“.

Досега девет души я бяха поздравили все с „Дано да нямате никакви проблеми в живота!“, а някакъв чичо с претенции (уви, празни!) за оригиналност, бе заявил: „И ти желая пълна къща с малки палавници!“ Люси беше стиснала безброй ръце и се бе престорила, че не чува подмятания от рода на: „Не бих имал нищо против да облека пижамата на Дейвид тая вечер.“ Дейвид бе произнесъл реч, в която благодари на родителите на Люси, че му дават дъщеря си, а баща й заяви буквално, че вместо да губи дъщеря, печели син. Всичко беше безнадеждно лигаво и глупаво, но човек ги правеше тия неща заради родителите.

Някакъв далечен чичо се зададе, полюлявайки се леко, откъм бара с напитките и Люси с мъка се сдържа да не потрепери. Последва представяне на съпруга.

— Дейвид, това е чичо Норман.

Чичо Норман раздруса кокалестата ръка на Дейвид.

— Е, момчето ми, кога почва службата?

— Утре, сър.

— Ами? А меден месец няма ли да има?

— Само едно денонощие.

— Но нали току-що свърши обучението — така поне ми казаха?

— Да, но аз и преди това можех да летя. Научих се в Кеймбридж. Пък и докато тая война продължава, никой не може да си позволи да държи пилоти на склад. Мисля, че утре вече ще съм във въздуха.

— Стига, Дейвид — промълви тихо Люси, но чичо Норман продължи да досажда.

— На какво ще летиш? — запита той с момчешки ентусиазъм.

— „Спитфайър“. Видях го вчера. Страхотно самолетче. — Дейвид говореше вече с пренебрежението на стар летец за самолетчета и щайги, за къркачка и нощни удари. — Има шест оръдия, вдига триста и петдесет възела и може да направи завой върху носна кърпичка.

— Браво, браво, момчета! Перете ги яката тия от Луфтвафе, а?

— Вчера свалихме шейсет от техните срещу единайсет наши — заяви Дейвид с такава гордост, сякаш сам ги бе поразил всичките. — Оня ден се опитаха да ударят в Йоркшир, знаете, и като я насметохме тая пасмина, та чак до Норвегия — побягнаха като псета с подвити опашки. Без да загубим нито една машина.

Чичо Норман сграбчи Дейвид за рамото с пиянски плам.

— Никога досега толкова много хора не са дължали тъй много на шепа храбреци. Чърчил го каза оня ден.

— Сигурно е имал предвид сметките в стола — усмихна се уж скромно Дейвид.

Люси не беше съгласна така да се обезличават пролятата кръв и разрушението.

— Трябва да тръгваме да се преоблечем, Дейвид — каза тя.

До дома на Люси отидоха в отделни коли. Докато й помагаше да свали сватбената рокля, майка й рече:

— Виж, миличка, не знам какво точно очакваш от брачната нощ, но трябва да ти кажа…

— О, мамо, вече сме 1940 година!

— Чудесно, миличка — поруменя леко майка й. — Но по-нататък ако искаш да поговорим за нещо…

Люси изведнъж осъзна, че тоя разговор коства на майка й голямо усилие, и съжали за острия си отговор.

— Благодаря ти — рече тя и докосна майчината ръка. — Ще си поговорим друг път.

— Тръгвам си тогава. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. — Тя целуна дъщеря си по бузата и излезе.

Люси седна пред тоалетката по комбинезон и започна да се реши. Знаеше точно какво я очаква довечера. Прониза я лека тръпка на доволство — спомни си какво се бе случило.

Беше през юни, една година след като се бяха запознали на някакъв бал с маски. Вече се срещаха всяка седмица и Дейвид бе прекарал част от великденската ваканция при семейството на Люси. Родителите й го одобряваха — беше хубав, умен и възпитан, а и бе човек от тяхната черга, така да се каже. Татко й мислеше, че е май прекалено самоуверен, но според майка й земевладелците говорели така за студентите вече шестстотин години, а тя самата била убедена, че Дейвид ще бъде добър с жена си, което в крайна сметка било най-важното. Така през юни Люси отиде да прекара една събота и неделя в дома на Дейвид.

Квадратната къща, построена по времето на кралица Виктория, беше копие на селско имение от XVIII век, имаше девет спални и тераса с чудесен изглед. Люси бе поразена най-много от факта, че хората, засадили градината, са знаели, че когато тя разцъфти в пълната си красота, те отдавна ще бъдат мъртви. Всичко беше много непринудено и следобед двамата млади пиха бира на терасата, под топлите лъчи на залязващото слънце. Тогава Дейвид й каза, че е приет в школата на кралските ВВС заедно с още четирима приятели от университетския любителски клуб. Искаше да стане летец-изтребител.

— Мога да летя съвсем добре — рече той, — а на тях ще им трябват хора, избухне ли веднъж тая война. Казват, че този път всичко ще се реши във въздуха.

— Не се ли страхуваш? — попита тихо тя.

— Ни най-малко — отвърна той. После я погледна и добави: — Всъщност да, страхувам се.

Люси реши, че той е много смел, и стисна ръката му.

Малко по-късно те сложиха банските костюми и слязоха на езерото. Водата беше бистра и хладна, слънцето още силно, а въздухът топъл. Двамата се хвърлиха във водата, заливайки се от смях.

— Можеш ли да плуваш?

— По-хубаво от теб.

— Добре. Обявявам ти състезание до острова.

Тя заслони очи, за да погледне към слънцето, и застина неподвижно за около минута, преструвайки се, че не съзнава колко съблазнителна изглежда в мокрия бански костюм с вдигнати нагоре ръце и изправени рамене. Покритото с храсталаци и дървета островче беше на около триста ярда, в средата на езерото.

Тя отпусна ръце, извика „Старт!“ и се понесе напред в бърз кроул.

Дейвид спечели, разбира се, с тия негови безкрайно дълги ръце и крака. Люси усети, че изостава някъде на около петдесет ярда от островчето. Премина на бруст, но беше твърде изтощена и за това, та трябваше да се обърне на гръб и да се остави водата да я носи. Дейвид, който вече седеше на брега, пъхтейки като морж, се плъзна обратно във водата и заплува да я посрещне. Той мина зад нея, подхвана я под раменете, както правят спасителите, и я изтегли бавно на брега. Ръцете му я държаха току под гърдите.

— Знаеш ли, че ми харесва така — рече той и тя захихика, макар че бе останала почти без дъх.

— Май ще трябва да ти кажа — продължи Дейвид след малко.

— Какво? — изпъхтя тя.

— Езерото е дълбоко само четири стъпки.

— Ах, ти!… — Тя се изтръгна от ръцете му с пляскане и смях и се изправи на крака.

Той я хвана за ръка и я поведе към брега, после навътре, към дърветата. Показа й стара дървена лодка, която гниеше с дъното нагоре под един глог.

— Когато бях малък, идвах тук с тая лодка. Носех една от лулите на баща ми, кутия кибрит и щипка тютюн, завита в хартия. Тук се криех да пуша.

Бяха на една полянка, заобиколена отвсякъде с храсти. Тревата под нозете им беше чиста, мека. Люси се стовари тежко на земята.

— На връщане ще плуваме бавно — рече Дейвид.

— Не ми се говори още за това — отвърна тя.

Той седна до нея и я целуна, после бавно натисна раменете й назад и тя се отпусна в цял ръст на тревата. Започна да я гали по бедрата, да я целува по шията и скоро тя спря да трепери. И когато нежно и колебливо постави ръка върху меката издутина между краката й, тя се изви нагоре, та да може по-добре да усети тази ръка. Люси притегли лицето му към своето и го целуна страстно, с разтворени устни. Ръцете му посегнаха към презрамките на банския и той ги смъкна от раменете й.

— Не! — възкликна тя.

Той зарови лице между гърдите й.

— Моля те, Люси!

— Не.

— Може да е последният ми шанс — погледна я умолително той.

Тя се извъртя настрани и стана. После, понеже беше война и понеже младото му зачервено лице бе толкова жално, и понеже огънят вътре в нея не искаше да угасне, тя свали с бързо движение банския си и дръпна плувната шапка, при което махагоновата коса се разпиля по раменете й. После коленичи пред него, обхвана лицето му с ръце и притегли устните му към гърдите си.

Люси загуби девствеността си безболезнено, ентусиазирано и някак си доста бързо.

Пикантният привкус на вина само правеше спомена по-приятен. Дори и да бяха я съблазнили съвсем съзнателно, тя се бе оказала напълно готова, да не кажем нетърпелива, особено към края.

Люси почна да се облича за път. Беше го изненадала на два пъти оня следобед на острова — веднъж, когато го накара да я целува по гърдите, и отново, когато със собствените си ръце го насочи в себе си. Явно такива неща не се случваха в книжките, които той четеше. Като повечето свои приятелки, Люси черпеше информация по проблемите на секса от романите на Д. Х. Лорънс. Вярваше на хореографията, описана там, но не и на звуковите ефекти — нещата, които героите му правеха един на друг, звучаха добре, но не чак толкова, и Люси не очакваше никакви тръби, гръмотевични бури или звън на цимбали в мига на сексуалното си пробуждане.

Дейвид беше малко по-невеж от нея, но пък се оказа нежен — явно държеше да й достави наслада, а това беше най-важното в случая.

Бяха го правили само веднъж оттогава. Любиха се точно седмица преди сватбата — и за първи път се скараха.

Този път беше в къщата на родителите й, сутринта, когато всички излязоха. Той дойде в стаята й по халат и се вмъкна в леглото при нея. Тя почти си промени мнението за ония тръби и цимбали. Веднага след това Дейвид скочи.

— Не ставай! — рече тя.

— Някой може да влезе.

— Е, риска поемам аз. Ела си легни пак. — Беше й приятно топло, някак си отмаляло и искаше той да е до нея.

— Притеснявам се — облече халата си той.

— Преди пет минути не се притесняваше толкова — протегна ръка към него тя. — Легни до мен. Искам да опозная по-добре тялото ти.

Прямотата й явно го смути и той се извърна настрана. Тя скочи от леглото, прекрасните й гърди се надигаха буйно.

— Караш ме да се чувствам като някоя евтина… — Люси седна на края на леглото и избухна в сълзи.

— Прости ми, прости ми, прости ми! — прегърна я Дейвид. — И ти си ми първата, не знам как да се държа, така съм объркан… Тъй де, никой не ти казва нищо за тия работи, нали така?

Тя подсмъркна и кимна, после й хрумна, че него всъщност истински го притеснява мисълта, че след осем дни трябва да излети във въздуха с някакъв паянтов самолет, за да води бой на живот и смърт там горе, над облаците, така че му прости, той пресуши сълзите й и двамата се върнаха обратно в леглото. После беше чудесен…

Почти готова, Люси се огледа в голямото огледало. Костюмът й беше с полувоенна кройка, с подплънки и пагони, но блузата отдолу беше женствена — за баланс. Косата й се спускаше на букли изпод гиздавата кръгла шапчица. Нямаше да е редно да се кипри в някакви си там фантастични одеяния, не и тази година, още повече, че определено бе постигнала оня небрежно практичен и въпреки това женствено привлекателен силует, който неусетно се налагаше навсякъде.

Дейвид я чакаше в антрето.

— Изглеждате прекрасно, мисис Роуз — целуна я той.

Закараха ги обратно да си вземат довиждане с всички. Щяха да прекарат нощта в Лондон, в хотел „Кларидж“, после Дейвид щеше да продължи за военновъздушната база в Бигин Хил, а Люси — да се върне у дома. Тя щеше да живее при родителите си, а когато Дейвид си дойдеше в отпуска, щяха да имат на разположение отделна вила.

След още половин час ръкуване и целувки младоженците излязоха навън, при колата. Неколцина от братовчедите на Дейвид бяха действали по откритата му „Ем Джи“. По калниците висяха на върви консервени кутии и някакъв стар ботуш, стъпалата бяха посипани с конфети, а по цялата дължина с ярко червило бе надраскано „Младоженци“.

Те потеглиха, махайки усмихнато на гостите, които изпълниха улиците зад тях. Една миля по-надолу спряха и почистиха колата.

Здрачаваше се, когато тръгнаха отново. Фаровете на Дейвид бяха със специални маски — заради затъмнението, но въпреки това той караше много бързо.

— В жабката има бутилка шампанско — рече той. Люси дръпна капака и извади шампанското заедно с две чаши, завити внимателно в кърпа. Бутилката беше още студена. Тапата изгърмя силно и отлетя в нощта. Дейвид запали цигара, докато Люси наливаше виното.

— Ще закъснеем за вечеря — каза той.

— Много важно — подаде му чашата тя.

Всъщност Люси беше прекалено уморена, за да пие.

Приспа й се. Колата просто летеше със страшна скорост. Дейвид изпи повечето шампанско и започна да си подсвирква „Сейнт Луис Блус“.

Да се кара по време на затъмнение, беше странно и някак зловещо. Нямаше ги светлините, които преди войната никой не забелязваше — лампите на верандите или в прозорците на селските къщи, отблясъците по шпиловете на катедралите и фирмите на странноприемниците и най-вече далечното сияние, там някъде към хоризонта, на хилядите светлинки от близкия град. И пътни знаци нямаше — бяха ги махнали, за да се объркат немските парашутисти, които очакваха всеки момент. (Само преди няколко дни фермери от Средна Англия бяха намерили парашути, радиопредаватели и карти, но тъй като следи от стъпки наоколо нямаше, се стигна до заключението, че чужди войници не са стъпвали на английска земя и че цялата тая работа е само някакъв мижав опит на нацистите да всеят паника сред населението.) Както и да е, Дейвид познаваше пътя за Лондон.

Малката спортна кола гълташе с лекота баира. Люси се взираше с полузатворени очи в тъмнината пред тях. Спускането беше стръмно, с много завои. Люси чу далечното буботене на приближаващ се камион.

Гумите изсвириха — Дейвид вземаше твърде спортно завоите.

— Май караш доста бързо — рече Люси меко.

На един ляв завой задницата на колата занесе. Дейвид превключи на по-ниска скорост, не посмя да натисне спирачка, да не би да поднесе отново. Засенените фарове осветяваха едва-едва храстите от двете страни. Следваше рязък десен завой и Дейвид отново загуби контрол над колата. Завоят сякаш нямаше край. Малката кола се подхлъзна настрани и се завъртя на 180 градуса, тръгна със задницата напред, после продължи да се върти в същата посока.

— Дейвид! — изпищя Люси.

Неочаквано се показа луната и те видяха камиона. Пълзеше нагоре по баира като охлюв, а лунната светлина посребряваше гъстия дим, струящ през стеснения като зурла покрив. Люси успя да види лицето на шофьора, дори и платнената му шапка, и мустаците; зяпнал от изумление, той удари спирачки.

Колата летеше отново напред. Имаше място точно колкото да се разминат, ако Дейвид успееше да я овладее. Той завъртя кормилото и натисна газта. Беше грешка.

Колата се удари челно в камиона.

4.

Чужденците си имат шпиони, Англия си има военно разузнаване. И като че ли този евфемизъм не е достатъчен, та се прибягва и до съкращението МИ. През 1940 година МИ беше част от военното министерство, растеше неудържимо, като див бурен — ясно защо, и разните му там отдели бяха известни само с номерата си: МИ-9 отговаряше за каналите за бягство от военнопленническите лагери в окупирана Европа до някоя неутрална страна; МИ-8 следеше вражеските радиопредавания и струваше колкото шест полка и повече; МИ-6 изпращаше агенти във Франция.

През есента на 1940 година професор Годлиман започна да работи за МИ-5. Той се появи във военното министерство на Уайтхол едно хладно септемврийско утро, след като цяла нощ бе гасил пожари в Ийст Енд — въздушните нападения бяха в разгара си, а той беше помощник-пожарникар.

В мирно време разузнаването се ръководеше от военни, макар че тогава, по мнението на Годлиман, от шпионаж полза нямаше; сега обаче той откри, че отделът е пълен с аматьори, и с възторг установи, че познава поне половината от тях. Първия ден срещна познат адвокат, с когото членуваха в един и същи клуб, един експерт по история на изкуството, с когото бяха учили заедно в колежа, един специалист по архивите от неговия университет, както и любимия си автор на детективски романи.

В 10 часа сутринта го заведоха в кабинета на полковник Тери. Полковникът явно беше дошъл преди няколко часа — в кошчето имаше два празни пакета цигари.

— Трябва ли вече да ти викам „сър“? — попита Годлиман.

— Нямаме време за глупости, Пърси. И „чичо Андрю“ става. Сядай.

Въпреки всичко сега от Тери се излъчваше някаква деловитост, каквато по време на обяда им в „Савой“ нямаше. Годлиман забеляза, че чичо му не се усмихва, а погледът му непрекъснато бяга към непрочетения куп сводки на бюрото.

Тери погледна часовника си и заяви:

— Ще те въведа набързо в положението, така да се каже, и ще приключим лекцията, която започнахме на оня обяд.

— Този път няма да се правя на толкова важен — усмихна се Годлиман.

Тери запали нова цигара.

Шпионите на Канарис в Англия се оказали големи некадърници. (Тери заприказва така, сякаш разговорът им бе прекъснат преди пет минути, а не преди три месеца.) Дороти О’Грейди била типичен пример — заловили я да реже телефонните кабели около военната база на остров Уайт. Тя пишела писма до Португалия със симпатично мастило, каквото можеше да се купи във всеки магазин за играчки.

Новата вълна шпиони дошла в Англия през септември. Задачата им била да проведат разузнаване из страната като част от подготовката за общо нападение: да начертаят карти на плажовете, подходящи за десант, на полетата и пътищата, годни за кацане на безмоторни транспортни самолети, на противотанкови заграждения, пътни препятствия и бариери от бодлива тел.

Групата се оказала наистина зле подбрана, набързо подготвена, недостатъчно обучена и лошо екипирана. Типичен пример в това отношение били четиримата агенти, пристигнали през нощта на 2 срещу 3 септември — Майер, Кибом, Поне и Валдберг. Кибом и Поне се приземили на зазоряване близо до Хайт и били арестувани от редник Толърви от Леката пехота на Съмърсет, който ги изненадал, докато настървено режели голям, мръсен салам сред пясъчните дюни.

Валдберг всъщност успял да изпрати съобщение до Хамбург:

Явно не знаел къде се намира, нито имал псевдоним. Каква информация можеш да искаш от човек, който не знае кога се продава алкохол в Англия — влязъл в някаква кръчма в девет сутринта и поискал чаша ябълково вино.

(Тук Годлиман се изсмя, а Тери рече:

— Чакай, ще стане още по-смешно.)

Кръчмарят казал на Валдберг да дойде в десет. Предложил му дотогава да разгледа селската църква. Колкото и невероятно да звучи, Валдберг се върнал точно в десет, при което двама полицаи, дошли с велосипеди от съседното село, го арестували.

(— Прилича на епизод от „Пак е оня човек“ — рече Годлиман.)

Майер бил открит няколко часа по-късно. Още единайсет агенти били заловени през следващите няколко седмици, повечето просто часове след кацането им на английска земя. Почти всички щели да отидат на бесилката.

(— Почти всички? — възкликна Годлиман.

— Да — отвърна Тери. — Двама предадохме на нашите от Б-1 (а). След малко ще се върна на този въпрос.)

Други пък се приземили в Ейре. Единият бил Ернст Вебер-Дрол, прочут акробат, който имал две незаконни деца в Ирландия и бил обиколил цирковете като „най-силния мъж“ на света. Арестувала го местната гвардия — Garde Siochana, глобили го три лири и го предали на Б–1 (а).

Още един, някой си Херман Гьоц, се спуснал с парашут в Ълстър вместо в Ейре, ограбили го някакви от ИРА, преплувал Бойн в зимното си бельо и най-накрая глътнал зашитото в ревера хапче. Носел фенерче с надпис „Произведено в Дрезден“.

(— Ще попиташ, щом толкова лесно ги ловим тия глупаци — заяви Тери, — защо тогава ни трябват такива умници като теб да ги търсим? По две причини: първо, няма как да разберем колко не сме успели да хванем. Второ, важното е какво се прави с ония, които не отиват на бесилката. И тук на сцената излиза Б-1 (а). Но за да ти го обясня, трябва да се върнем на 1936 година.)

Алфред Джордж Оуенс работел като електроинженер във фирма, която изпълнявала държавни поръчки. През трийсетте години ходил няколко пъти в Германия и доброволно предавал на Военноморското разузнаване всичката техническа информация, до която успявал да се докопа там. Накрая от флота го прехвърлили на МИ-6, а те пък започнали да го използват като свой агент. Абверът го завербувал почти по същото време — в МИ-6 го разбрали, когато хванали негово писмо до разкрита от тях немска явка. Явно този човек не знаел що е лоялност — просто искал да бъде шпионин. Ние го наричахме „Сноу“, а немците „Джони“.

През януари 1939 година Сноу получил писмо съдържащо (1) инструкции за боравене с радиостанция и (2) разписка от гардероба на гара Виктория.

Арестували го ден след като войната започнала; Сноу и радиото му (беше взел куфара с предавателя, представяйки разписката в гардероба на гарата) били затворени в Уондзуърт. Връзката с Хамбург продължавала да се поддържа, но сега всички съобщения се пишели от отдел Б-1 (а) на МИ–5.

Абверът му възложил да се свърже с други двама агенти в Англия и тук веднага ги прибрали. Освен това му изпратили шифър и подробно описание на техниката на радиопредаване, които били направо безценни.

Сноу бил последван от Чарли, Рейнбоу, Съмър, Бискит и в крайна сметка от цял легион вражески шпиони — всички те поддържали редовна връзка с Канарис; явно се радвали на пълното му доверие и били изцяло под контрола на британското разузнаване.

И в този момент в МИ-5 почнали да съзират неясните очертания на една грандиозна и безкрайно съблазнителна възможност: с малко повече късмет можели да контролират и манипулират цялата немска шпионска агентура в Англия.

— Да направиш един шпионин двоен агент, вместо да го обесиш, си има две основни преимущества — заключи Тери. — Тъй като врагът мисли, че шпионите му още действат, не се опитва да ги замени с други, които може и да не бъдат заловени. И тъй като ние подаваме информацията, която агентите предават нагоре, можем да излъжем врага и да го насочим към погрешна стратегия.

— Не ще да е толкова лесно — рече Годлиман.

— Разбира се, че не е. — Тери отвори прозореца да излезе димът от цигарите и лулата. — За да функционира системата, трябва да е на практика всеобхватна. Ако доста истински агенти останат неразкрити, информацията им няма да съвпадне с тая на двойните агенти и Абверът ще подуши измамата.

— Звучи интересно — рече Годлиман. Лулата му бе изгаснала.

Тери се усмихна, за първи път тази сутрин.

— Хората тук ще ти кажат, че се работи здравата, ден и нощ, с много напрежение, често безсмислено — но пък, разбира се, е интересно. — Той погледна часовника си. — Сега искам да се запознаеш с един от моите хора, много умно момче.

Двамата излязоха от стаята, качиха се по някакви стълби и тръгнаха по разни коридори.

— Казва се Фредрик Блогс — продължи Тери. — Отмъкнахме го от Скотланд Ярд — беше инспектор в Специалния отдел. Ако се нуждаеш от ръце и крака, използвай него. Ти имаш, естествено, по-висок чин, но аз не бих наблягал много-много на това — тук не държим на тия неща. Сигурно е излишно да ти го казвам точно на теб.

Влязоха в малка гола стая; прозорецът гледаше към сива стена. Килим нямаше. На стената висеше снимката на хубаво момиче, а на закачалката имаше чифт белезници.

— Фредрик Блогс, Пърсивал Годлиман — представи ги Тери. — А сега ви оставям сами.

Мъжът зад бюрото беше рус, нисък и набит. „С този ръст сигурно едва са го взели в полицията“, помисли си Годлиман. Връзката му беше направо обида за окото, но лицето му бе симпатично и открито, а усмивката — обезоръжаваща. Той стисна здраво ръката на госта.

— Слушай, Пърси, тъкмо се канех да отскоча до вкъщи за обяд — рече той. — Защо не дойдеш с мен? Жената прави страшни наденички с пържени картофи. — Говореше провлачено като истински кокни.

Годлиман не си падаше кой знае колко по наденичките с пържени картофи, но тръгна с Блогс. Двамата отидоха пеша до Трафалгар Скуеър и взеха автобуса за Хокстън.

— Жена ми е чудесен човек, да знаеш, но въобще не може да готви, горката. Всеки ден ям наденички с пържени картофи.

Източната част на Лондон още димеше от бомбардировките през предната нощ. Групички пожарникари и доброволци копаеха из развалините, пръскаха с маркучи гаснещи огньове и разчистваха натрупаните отломъци по улиците. Видяха старец да изнася скъпоценното си радио от полуразрушена къща.

— Значи ще ловим шпиони заедно — опита се да завърже разговор Годлиман.

— Ще си опитаме късмета, Пърси.

Блогс живееше в къща-близнак с три спални. Всичките къщи по улицата бяха съвсем еднакви. Миниатюрните градинки отпред бяха засадени със зеленчуци. Мисис Блогс се оказа хубавото момиче от снимката на стената. Изглеждаше уморена.

— Тя кара линейка по време на бомбардировките, нали така, любов моя? — рече Блогс. Явно се гордееше с нея. Тя се казваше Кристин.

— Всяка сутрин, като се прибирам, се питам дали ще заваря къщата на мястото й — каза тя.

— Забележи, че се тревожи за къщата, а не за мен — изсмя се Блогс.

Годлиман взе от камината красива кутийка, в която имаше медал за храброст.

— Как го получи?

— Отне пушката от един крадец, който бе тръгнал да обира пощата — отвърна вместо мъжа си Кристин.

— Страшна двойка сте вие двамата — рече Годлиман.

— Женен ли си, Пърси? — попита Блогс.

— Вдовец.

— Извинявай.

— Жена ми умря от туберкулоза през 1930. Нямахме деца.

— И ние нямаме засега — кимна Блогс. — Поне докато на света стават такива работи.

— О, Фред, нашият гост не се интересува от тия неща — рече Кристин и отиде в кухнята.

Седнаха да ядат на квадратна маса в средата на стаята. Годлиман бе развълнуван от тези двама млади и от домашния уют. Той осъзна, че мисли за своята Елинор. А това само по себе си беше необичайно — от години не бе в състояние да изпитва каквото и да било. Може би чувствата му отново се събуждаха за живот най-накрая. Странни неща вършеше войната.

Кристин наистина готвеше ужасно. Наденичките бяха прегорели. Блогс заля всичко обилно с доматен сос и Годлиман бодро го последва.

Щом се върнаха на Уайтхол, Блогс показа на Годлиман папката с неоткритите вражески агенти, за които се смяташе, че действат в Англия.

Имаше три вида източници на информация за тези хора. Първият — това бяха данните на Емиграционната служба към вътрешното министерство. Паспортният отдел отдавна работеше за военното разузнаване; имаше един списък от миналата война с имената на чужденците, които бяха влезли в страната, но не я бяха напуснали или бяха уредили положението си по някакъв начин — я бяха умрели, я се бяха натурализирали. Когато войната избухна, те всички бяха изправени пред трибунали, които ги разпределиха в три групи. Отначало интернираха само чужденците от група „А“, но след като журналистите от Флийт Стрийт понаплашиха обществеността с разни шпионски истории, до юли 1940 година и групи „Б“ и „В“ бяха изтеглени от обращение. Остана някакъв малък контингент емигранти, които тъй и не можаха да бъдат открити и беше логично да се предположи, че някои от тях са шпиони.

Документите им бяха в папката на Блогс.

Другият източник бяха радиопредаванията. В отдел „В“ от МИ-8 прослушваха всяка нощ ефира, записваха всичко, което им се струваше чуждо, и го препращаха в Школата за шифроване и декодиране. Това звено, което неотдавна бяха преместили от лондонската Бъркли Стрийт в една вила в Блечли Парк, въобще не беше никаква школа, а подбран екип от шампиони по шах, музиканти, математици и любители на кръстословици, които безрезервно вярваха, че щом един човек може да измисли един шифър, друг може да го разчете. Сигналите, които се подаваха от територията на британските острови, без някоя от службите да знае за тях, се третираха като шпионски радиограми.

Разчетените съобщения бяха в папката на Блогс.

Накрая идваха двойните агенти, но ползата от тях щеше да се види по-късно, не сега. Съобщения на Абвера до тях бяха предупредили англичаните за пристигането на неколцина агенти и бяха издали една пребиваваща в страната шпионка — мисис Матилда Крафт от Бърнмут, която бе изпратила пари на Сноу по пощата и беше съответно изпратена в затвора „Холоуей“. Но двойните агенти не успяха да идентифицират или открият местонахождението на онези действащи тихо и кротко професионалисти, които вършеха най-много работа на тайните служби. Никой не се съмняваше, че такива хора има. Имаше и следи — някой например бе донесъл предавателя на Сноу от Германия и го бе оставил в гардероба на гара Виктория, за да си го вземе той оттам. Но или Абверът, или самите шпиони се бяха оказали твърде предпазливи, за да се оставят да ги заловят двойните агенти.

Както и да е, следите, водещи към тях, бяха в папката на Блогс.

Разработваха се и други източници: експерти се трудеха да усъвършенстват начините за откриване на радиопредаватели и в МИ-6 се мъчеха да възстановят агентурата си в Европа, която бе пометена от унищожителната вълна на Хитлеровите армии.

Малкото информация по този въпрос беше в папката на Блогс.

— Направо се вбесявам понякога, да знаеш — каза той на Годлиман. — Виж го това.

Той извади от папката дълга радиограма за британските планове да се изпрати експедиционен корпус във Финландия.

— Уловена е в началото на годината. Информацията е просто безупречна. Нашите тъкмо се гласели да го засекат, когато той изведнъж спрял, без някаква видима причина — може би някой го е прекъснал. След няколко минути почнал да предава отново, но изчезнал от ефира, преди нашите да успеят да се включат.

— Какво означават тия „Поздрави на Вили“? — запита Годлиман.

— Виж, това е много важно — възкликна Блогс. Започваше да се пали. — Ето откъс от друго предаване. Съвсем прясно. Виж — пак „Поздрави на Вили“. Този път имаше и отговор, адресиран до „Die Nadel“.

— Иглата.

— Този е професионалист. Виж му само информацията: сбита, икономична и същевременно подробна и съвсем ясна.

Годлиман се взря във втората радиограма.

— Май че е за последиците от бомбардировките.

— Явно е обикалял из Ийст Енд. Професионалист, абсолютен професионалист.

— Какво друго знаем за Иглата?

— Боя се, че това е всичко. — Пламналото от младежки ентусиазъм лице на Блогс изведнъж посърна.

— Името на агента е Иглата, съобщенията му завършват с „Поздрави на Вили“, много добре е информиран — и това е всичко?

— За жалост.

Годлиман седна на края на бюрото и се загледа през прозореца. На стената отсреща, под натруфения перваз на прозореца, имаше лястовиче гнездо.

— При това положение какви са шансовете да го хванем?

— При това положение никакви — сви рамене Блогс.

5.

За места като това е било измислено словосъчетанието „мрачен и студен“.

Островът представлява J-образна скала, издигаща се намусено от водите на Северно море. На картата изглежда като горната половина на счупен бастун, проснал се успоредно на екватора, но много, много по на север; извитата му дръжка е от страната на Абърдийн, а счупеният ръбат край сочи заплашително към далечна Дания. Дълъг е десет мили.

По-голямата част от брега са все скали, стърчат направо от студеното море; няма плаж, който да посреща по-приветливо прибоя, та да смекчи удара. Възмутени от тази липса на любезност, вълните блъскат по тях в безсилна ярост, но вече десет хиляди години островът понася безнаказано тия пристъпи на лошо настроение.

Вътре в чашата на J-то морето е по-спокойно — осигурило си е по-приятно посрещане. Приливите са довлекли толкова много пясък и водорасли в тази чаша, толкова много плавей, камъчета и морски раковини, че сега между подножието на скалата и водата има нещо във формата на полумесец, което много наподобява суша или поне някакъв плаж.

Всяко лято от тревите на върха на скалата се посипват шепичка семенца, все едно богаташ хвърля дребни монети на просяк. Ако зимата е мека и пролетта дойде рано, някои от тези семена пускат по едно слабо коренче, но на растението тъй и никога не му стигат силите да разцъфти и само да пръсне семена, така че плажът разчита всяка година на милостиня.

На сушата, на истинската суша, предпазвана чрез непристъпните скали от алчното море, расте зеленина и се множи. Растителността е всъщност предимно жилава трева, която едва стига да изхрани няколко мършави овце, но е достатъчно здрава да прикрепи почвения слой към скалата. Тук-там се виждат храсталаци, все бодливи, където се крият зайците, а откъм подветрената страна на склона в източната част се издига стена борове, дръзнали да предизвикат стихиите.

По платото властва пиренът. На всеки няколко години човекът — да, тук живее човек — го подпалва и на негово място израства трева, та овцете могат да пасат и тук, но след година-две пиренът се завръща, Бог знае откъде, и прогонва овцете, докато човекът не го запали отново.

Зайците са тук, защото са родени тук; овцете са тук, защото са били докарани тук, а човекът е тук, за да се грижи за овцете. Само птиците са тук, защото им харесва. Има стотици хиляди птици: дългокраки скални бъбрици, които си подсвиркват своето „пийп-пийп-пийп“, докато се реят в небето, или писукат пронизително, „пи-пи-пи“, връхлитайки от висините като „Спитфайър“-и срещу „Месершмит“-и; дърдавци — човекът рядко ги вижда, но знае, че са там, понеже грубият им крясък го буди посред нощ; гарвани и черни врани, и гларуси, и безброй чайки, и двойка златни орли, по които човекът стреля, като ги зърне, защото знае — независимо какво му говорят естествениците и специалистите от Единбург, че те наистина нападат живи агнета, а не само мърша.

Най-редовният посетител на острова е вятърът. Идва главно от североизток, от наистина студени места, където има фиорди, ледници и айсберги, и често носи нежелани дарове — сняг, пороен дъжд и ледена мъгла. Понякога пристига с голи ръце, просто да повие, да пореве и да полудува, мачкайки храсти и превивайки дървета, а неспокойното море изпада в нови пристъпи на запенена ярост. Не знае умора този вятър и това му е грешката. Ако идваше от време на време, можеше да изненада острова и наистина да направи големи бели, но понеже почти постоянно е тук, островът се е научил да живее с него. Растенията пускат дълбоки корени и зайците се крият в гъсталаците, дърветата подлагат с готовност гръб на ударите и птиците вият гнезда на завет, а къщата на човека е яка, квадратна, построена от майстор, който му знае цаката на този вятър.

Къщата е изградена от големи сиви камъни и плочи с цвета на морето. Има малки прозорци, плътно затварящи се врати и комин отгоре. Кацнала е на върха на хълма в източната част на острова, близо до чукана на счупения бастун, и властва над всичко наоколо, предизвиквайки вятъра и дъжда, но не за да се перчи, не, а за да може човекът да вижда овцете.

На десет мили оттук, в отсрещния край на острова, има друга къща, много подобна на тая. Близо е до така наречения плаж, но там никой не живее. Едно време тук е имало още един човек. Той си мислел, че може да надхитри острова, мислел, че ще може да отглежда овес и картофи, и няколко крави. Три години се борил с вятъра, студа и почвата, преди да признае, че е сгрешил. Когато си отишъл, никой не пожелал да живее в дома му.

Сурово място е това. И само сурови неща могат да оцелеят: твърда скала, жилава трева, здрави овце, свирепи птици, яки къщи и силни хора.

За места като това е било измислено словосъчетанието „мрачен и студен“.

— Нарича се Островът на бурите — каза Алфред Роуз. — Мисля, че ще ви хареса.

Дейвид и Люси седяха на кърмата на рибарската лодка и се взираха в развълнуваното море. Беше хубав ноемврийски ден, студен и ветровит, но въпреки това ясен и без дъжд. Слабото слънце искреше по вълничките.

— Купих го през 1926 година — продължи татко Роуз, — тогава мислехме, че ще има революция и ще трябва някъде да се крием от работническата класа. Място само за оздравяващи болни.

На Люси й мина през ума, че свекърът й е прекалено възторжен, но трябваше да признае, че всичко наистина изглеждаше прекрасно — прочистено от вятъра, естествено и свежо. Нужно им беше това преместване. Трябваше да се отделят от родителите си и да започнат наново съвместния си живот. Нямаше смисъл да отиват в града под бомбите, когато и двамата не бяха достатъчно добре, за да помагат, и тогава бащата на Дейвид бе споменал, че има остров, недалеч от шотландския бряг, и всичко им се бе видяло прекалено хубаво, за да е вярно.

— И овцете са мои — каза татко Роуз. — Всяка пролет идват да ги стрижат, а от вълната вземам колкото да платя надницата на Том Макавити. Старият Том е овчар тук.

— На колко години е? — попита Люси.

— Мили Боже, трябва да е някъде към… седемдесетте.

— Сигурно е някой чешит. — Лодката зави и влезе в залива и Люси видя две малки фигурки на кея — мъж и куче до него.

— Чешит? И ти би станала същата, ако живееш двайсет години сама. Той си говори с кучето.

— На колко време идвате на острова? — обърна се Люси към лодкаря.

— През седмица, госпожо. Нося храната на Том, която хич не е много, и пощата му, а тя е още по-малко. Само ми давайте списък всеки втори понеделник и ще имате всичко, което може да се купи в Абърдийн.

Той угаси мотора и хвърли въжето на Том. Кучето залая и затича в кръг, явно извън себе си от възбуда. Люси стъпи на перилото и скочи на мостика.

Том й стисна ръката. Имаше лице сякаш от обработена кожа и огромна лула с капак. Беше по-нисък от нея, но набит, и изглеждаше невероятно здрав. Носеше най-мъхнатото сако от туид, което някога бе виждала, пуловер, който сигурно бе изплела някога по-голямата му сестра, карирана шапка и войнишки ботуши. Носът му беше огромен, червен, набразден от кръвоносни съдове.

— Радвам се да ви видя — посрещна я той така учтиво, сякаш тя му беше деветият посетител за деня, а не първото човешко лице, което виждаше от две седмици насам.

— Дръж, Том. — Лодкарят му подаде два кашона. — Тоя път яйца няма, но пък ти нося писмо от Девън.

— От племенницата ще да е.

„Ето откъде е пуловерът“, помисли си Люси.

Дейвид беше още в лодката. Лодкарят застана зад него и попита:

— Готов ли сте?

Том и татко Роуз се наведоха към лодката да помогнат; тримата вдигнаха Дейвид с количката му и го оставиха на мостика.

— Ако не си тръгна сега, ще трябва да чакам две седмици за следващия автобус — заяви с усмивка татко Роуз. — Къщата е стегната доста добре, ще видите. Всичките ви неща са там. Том ще ви покаже кое къде е. — Той целуна Люси, стисна Дейвид за рамото и раздруса ръката на Том. — Поживейте няколко месеца заедно, починете си, оправете се съвсем и се връщайте обратно — и двамата ви чака доста работа през тая война.

Люси знаеше, че няма да се върнат скоро, не преди да свърши войната. Но не го беше казала още на никого.

Татко Роуз се качи в лодката. Тя описа малък кръг и започна да се отдалечава. Люси махаше, докато изчезнаха зад носа.

Том вече буташе количката, така че Люси взе покупките. От края на кея до върха на склона над малкия плаж се издигаше нещо като дълга, стръмна тясна рампа, подобна на мост. На Люси щеше да й е трудно да изтика количката до върха, но Том се справяше без никакво видимо усилие.

Къщата беше прекрасна.

Малка, сива, заслонена от вятъра от едно възвишение. Дограмата беше прясно боядисана, а до вратата растеше дива роза. От комина се виеше дим и морският бриз го разпиляваше в небето. Малките прозорчета гледаха към залива.

— Прекрасно е! — възкликна Люси.

Вътре беше почистено, проветрено и боядисано: каменният под беше застлан с дебели килими. Имаше четири стаи: долу — напълно обзаведена кухня и гостна с каменна камина, горе — две спални. В единия край бяха направили основен ремонт и бяха поставили тръби и канал, така че горе имаше баня, а долу — разклонение за кухнята.

Дрехите им бяха в гардеробите. В банята имаше хавлиени кърпи, в кухнята — храна.

— Трябва да ви покажа нещо в обора — каза Том.

В скритата отзад пристройка, която съвсем не приличаше на обор, ги чакаше лъскав нов джип.

— Мистър Роуз каза, че е специално пригоден за младия господин — рече Том. — Скоростите се сменят автоматично, а клаксонът и спирачката се натискат с ръка. Така каза той. — Повтаряше думите като папагал, като че ли не му беше много ясно какво представляват тия скорости, спирачки и клаксони.

— Нали е страхотно, Дейвид? — възкликна Люси.

— Връх. Но къде ще ходя с него?

— Винаги сте добре дошли при мен — рече Том, — ще изпушим по една лула, ще пийнем по чашка уиски. Отдавна си мечтая да си имам пак съседи.

— Благодаря — каза Люси.

— Това тук е генераторът — обърна се Том и посочи с ръка. — И аз имам същия. Сипвате горивото тук. Дава променлив ток.

— Странно — малките генератори обикновено са за прав ток — каза Дейвид.

— Вярно. Не знам точно каква е разликата, но казват, че тоя е по-безопасен.

Върнаха се обратно в къщата.

— Е, вие си се настанявайте, а аз да си гледам овцете, та ще ви кажа довиждане. Ох! Щях да забравя — в случай на нужда мога да се свържа с Абърдийн по радиото.

— Имаш предавател? — изненада се Дейвид.

— Аха — заяви Том гордо. — Аз съм сътрудник на Кралския корпус за наблюдение и трябва да откривам вражески самолети.

— Досега да си открил някой? — запита Дейвид.

Усетила сарказма в гласа му, Люси го стрелна неодобрително с поглед, но Том сякаш нищо не забеляза.

— Още не — отвърна той.

— Страхотно.

— Той просто иска да е полезен — каза Люси, когато Том си отиде.

— Много от нас искат да са полезни — заяви Дейвид.

„И там е бедата“, помисли си Люси. Тя замълча и забута количката със сакатия си съпруг към новия им дом.

Когато в болницата помолиха Люси да отиде при психиатъра, тя моментално реши, че Дейвид има мозъчно увреждане. Не беше така.

— Нищо му няма на главата, само дето се е понатъртил лошо по лявото слепоочие — заяви лекарката. И продължи: — Но загубата на двата крака несъмнено го е травмирала и не се знае как ще се отрази това на психиката му. Много ли искаше да стане летец?

Люси се замисли за миг.

— Страх го беше, но ми се струва, че въпреки това много искаше да лети.

— Е, сега той има нужда от утеха и подкрепа. И от търпение. Едно можем да кажем със сигурност — известно време ще е раздразнителен и постоянно в лошо настроение. Нуждае се от любов и почивка.

Първите няколко месеца на острова обаче Дейвид сякаш не се нуждаеше нито от едното, нито от другото. Не правеха любов, може би защото той чакаше раните му да заздравеят напълно. Но не си и почиваше. Хвърли се изцяло в отглеждането на овцете и кръстосваше непрекъснато острова с джипа, количката стоеше отзад. Той направи огради покрай по-коварните стръмнини, стреляше по орлите, помагаше на Том да дресира новото куче, когато Бетси почна да ослепява, и запали пирена, а през пролетта всяка нощ излизаше да изражда агнета. Един ден отсече голям стар бор близо до къщичката на Том и две седмици го кастри, за да го насече на удобни за носене пънове, които после превози до къщата — трябваха им дърва за огрев. Дейвид изпитваше удоволствие от истински тежкия физически труд. Научи се да се привързва здраво към стола, за да държи тялото си неподвижно, докато замахва с брадвата или големия чук. Издяла си чифт бухалки и с часове се упражняваше с тях, когато Том не можеше да му намери някаква работа. Мускулите на ръцете и гърба му заякнаха неимоверно, като на шампион в състезание по културизъм.

Люси не беше нещастна. Беше се страхувала, че Дейвид ще вземе да седи до огнището по цял ден, обзет от черни мисли, и ще оплаква лошия си късмет. Работеше направо като луд, наистина, и това беше донякъде обезпокоително, но поне не вегетираше.

Тя му каза за бебето на Коледа.

Сутринта му подари бензинова резачка, а той на нея — топ коприна. Том дойде за обяд — ядоха дивата гъска, която той бе застрелял. След чая Дейвид откара овчаря, а когато се върна, Люси отвори бутилка коняк после каза:

— Имам още един подарък за теб, но няма да можеш да го отвориш до май.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — засмя се той. — Колко коняк изпи, докато ме нямаше?

— Ще имам дете.

Той се втренчи в нея, а усмивката изчезна от лицето му.

— Мили Боже, само това ни липсваше сега.

— Дейвид!

— Добре де, но… Господи… Кога, по дяволите, е станало?

— Не е толкова трудно да се пресметне, струва ми се — рече тя. — Трябва да е било някъде седмица преди сватбата. Цяло чудо е, че е оцеляло след катастрофата.

— Ходи ли на доктор?

— Ха… че кога да ида?

— Значи не си сигурна?

— Ох, Дейвид, не бъди толкова досаден. Сигурна съм, защото мензисът ми спря и ме болят гърдите, и повръщам всяка сутрин, а талията ми се е увеличила поне с десет сантиметра. Ако ме беше погледнал поне един път, ти самият щеше да бъдеш сигурен.

— Добре де.

— Какво ти става? Би трябвало да се зарадваш!

— Да, естествено. Може да имаме син и тогава ще го водя на разходка, ще играем футбол заедно и той ще порасне с мечтата да стане като баща си, героя от войната, онова безкрако нещастно посмешище.

— О, Дейвид, Дейвид! — прошепна тя и коленичи пред количката му. — Не мисли такива неща, Дейвид. Той ще те уважава. Ще се гордее с теб, защото си успял да започнеш живота си отново и защото вършиш работа за двама от инвалидната си количка, и защото понасяш нещастието си с кураж и бодрост, и…

— Недей да се държиш така снизходително, по дяволите! — озъби се той.

— Говориш като някой лицемерен поп.

— А ти не се дръж така, сякаш аз съм виновна! — изправи се Люси. — И мъжете могат да вземат предпазни мерки, знаеш.

— Не и срещу невидими камиони по време на затъмнение!

Беше глупаво да си разменят подобни реплики и двамата го знаеха, затова Люси не отвърна нищо. Цялото й старание да отпразнуват истински Коледа й се стори безсмислено, напразно — и цветните гирлянди по стените, и елхата в ъгъла, и остатъците от гъската в кухнята, които трябваше да се изхвърлят, нямаха нищо общо с истинския живот. Тя се запита какво ли прави на този мрачен и студен остров с мъж, който явно не я обича, и се кани да ражда дете, което той не иска. Защо да не… защо пък… добре де, можеше… И тогава тя осъзна, че няма къде да отиде и какво друго да стори; че не може да бъде нищо друго освен мисис Дейвид Роуз.

— Отивам да си легна — каза най-после Дейвид. Той завъртя колелата, стигна до антрето, изтегли се на ръце от количката и продължи заднишком нагоре по стълбите. Чу го как се влачи по пода, чу леглото да изскърцва под стоварилото се върху него тяло, чу дрехите му да падат в ъгъла и последното стенание на пружините, докато той се нагласи за сън и придърпа одеялата върху себе си.

Сълзите още не идваха.

Тя погледна бутилката с коняка. „Ако изпия цялото шише и взема една вана, може и да няма дете на сутринта“, мина й през ума.

Мисли за това дълго време и накрая стигна до заключението, че животът без Дейвид, без острова и детето ще бъде още по-лош, защото ще бъде празен.

Така че Люси не заплака и не изпи бутилката, и не напусна острова; вместо това се качи горе и си легна, но не можа да заспи; лежа будна до спящия си съпруг, вслушваше се във вятъра и се опитваше да не мисли, докато накрая чайките се разкрещяха, сивата дъждовна зора пропълзя над Северно море, изпълвайки малката спалня със студената си бледа светлина, и тя най-после се унесе.

През пролетта бе обзета от някакво странно спокойствие, сякаш всички опасности се отлагаха до след раждането на детето. Когато февруарският сняг се стопи, тя посади цветя и зеленчуци между кухненската врата и пристройката, без да се надява, че нещо ще порасне изобщо. Изчисти основно къщата и заяви на Дейвид, че ако иска ново чистене преди август, ще трябва сам да си го прави. Писа на майка си, изплете много неща и си поръча пелени по пощата. Родителите й предложиха да си отиде у дома да роди, но тя знаеше или по-точно се боеше, че ако си тръгне оттук, никога няма да се върне. Разхождаше се дълго из мочурищата с книжка за птици под мишница, докато накрая натежа толкова, че не можеше да ходи много. Беше скрила бутилката с коняка в един шкаф, който Дейвид никога не отваряше, и когато се почувстваше потисната, отиваше да я погледне и да си припомни какво едва не бе загубила.

Три седмици преди датата на раждането отиде с лодката в Абърдийн. Дейвид и Том махаха от кея. Морето беше толкова бурно, че и тя, и лодкарят бяха обзети от панически страх да не вземе да роди, преди да са стигнали сушата. Тя влезе в болницата в Абърдийн и четири седмици по-късно донесе бебето със същата лодка.

Дейвид не разбра нищо от цялата работа. Сигурно си мислеше, че жените раждат тъй лесно като овцете. Той нямаше представа какво значи болката при контракциите, нито пък онова ужасно, невъзможно разпъване или пък пламтящата рана след това и всезнаещите сестри, които не ти дават да пипнеш собственото си бебе, защото не си оправна като тях и не си толкова квалифицирана и стерилна. Дейвид я видя само как замина бременна и се върна с едно хубаво, повито в бяло, здраво момченце и каза:

— Ще го наречем Джонатан.

Към името добавиха и Алфред — заради бащата на Дейвид, и Малкълм — за този на Люси, и Томас — за стария Том, но викаха на момчето Джо, защото беше прекалено мъничък за Джонатан, да не говорим за Джонатан Алфред Малкълм Томас Роуз.

Дейвид се научи да го храни с биберон, да го държи да се оригне и да му сменя пеленките, и дори от време на време го подрусваше в скута си, но интересът му към малкия изглеждаше някак си далечен, непридружен от чувства. Подхождаше към детето като към изпълнението на задължение, съвсем като сестрите. Синът му не беше за него онова, което бе за Люси. Том бе по-близко до малкия, отколкото Дейвид. Люси не даваше на стареца да пуши в стаята при бебето и той прибираше голямата лула от изтравниче в джоба си и с часове гугукаше на Джо или го гледаше как ритка с крачета, или помагаше на Люси да го изкъпе. Тя подхвърли небрежно, че е позанемарил овцете, но Том заяви, че те не чувствали липсата му, докато ядат и той самият предпочитал да гледа как яде Джо. Старецът издяла една дрънкалка от изхвърлено на брега дърво, напълни я с малки кръгли камъчета и просто засия от радост, когато Джо я сграбчи и размаха още първия път, без да трябва някой да му показва.

Дейвид и Люси все още не спяха заедно.

Първо бяха неговите рани, после тя забременя, после трябваше да се възстановява след раждането, но сега повече причини нямаше.

— Вече се оправих съвсем — каза тя една нощ.

— Какво искаш да кажеш?

— От раждането. Физически съм съвсем наред. Оправих се.

— О, така ли? Чудесно.

Тя се постара да си лягат по едно и също време та да може той да я гледа, докато се съблича, но Дейвид просто й обръщаше гръб.

И докато лежаха един до друг, унасяйки се в сън, тя все се наместваше така, че да го докосне я с ръка, я с бедро — поканата беше уж случайна, но недвусмислена. Ответна реакция нямаше.

Люси бе твърдо убедена, че при нея всичко е наред. Не беше нимфоманка, не искаше просто мъж, искаше да се люби с Дейвид. Беше сигурна, че дори и да имаше друг мъж под седемдесет години на острова, нямаше да го пожелае. Не беше зажадняла за плътски удоволствия, а просто копнееше за любов.

Нещата се изясниха през една от ония нощи, когато и двамата лежаха по гръб един до друг, и двамата будни, и се вслушваха във виенето на вятъра отвън и въртенето на Джо в съседната стая. На Люси изведнъж й хрумна, че е крайно време Дейвид или да направи нещо, или да каже открито защо не ще; той щеше да отбягва този въпрос, докато не му го постави ребром, и при това положение беше по-добре да го стори сега.

И Люси прекара ръка по бедрото му и тъкмо отвори уста да заговори, когато едва не изкрещя от изумление — значи можеше да го направи. И искаше, иначе защо… и ръката й тържествуващо обхвана доказателството за неговото желание; тя се притисна до него и въздъхна:

— Дейвид…

— За Бога! — стисна я за китката той, блъсна ръката й и се обърна настрана.

Но този път Люси нямаше намерение да приема отказа му със скромно мълчание.

— Защо не, Дейвид?

— Исусе Христе! — Той отметна одеялото, смъкна се на пода, сграбчи пухения юрган с една ръка и започна да се влачи към вратата.

— Защо не, Дейвид? — изкрещя Люси и седна в леглото.

Джо заплака.

Дейвид дръпна нагоре празните крачоли на отрязаната пижама, посочи подпухналата белезникава кожа на ампутираните чукани и изкрещя на свой ред:

— Затова! Затова!

Той се смъкна надолу по стълбите — щеше да спи на канапето, а Люси отиде оттатък да успокои Джо.

Наложи се дълго да го люлее, докато заспи, може би защото самата тя се нуждаеше така много от успокоение. Бебето облиза сълзите по бузите й и тя се запита дали разбира какво означават — дали сълзите не са сред първите неща, които едно дете започва да разбира. Люси тъй и не успя да затананика или да му прошепне, че всичко ще е наред, а само го притискаше здраво към себе си и го люлееше и когато накрая сам успя да я успокои с топлината и безпомощността си, Джо заспа в ръцете й.

Тя го остави в креватчето и постоя малко до него. Нямаше смисъл да си ляга. Чуваше хъркането на Дейвид от гостната — той спеше дълбоко, защото взимаше силни хапчета, иначе не можеше да мигне от болка. Люси усети, че трябва да се махне, да отиде някъде, където и да е, само да не го вижда и да не го чува — някъде, където той няма да може да я намери, поне за няколко часа, дори и да иска. Тя навлече някакви панталони и пуловер, сложи дебело палто и ботуши, слезе на пръсти по стълбите и се измъкна навън.

Обгърна я влажна, пронизваща до кости ледена мъгла — един от специалитетите на острова. Люси вдигна яката си и се поколеба за миг дали да не се върне да си вземе шал, но в последна сметка се отказа и зашляпа по калната пътека. Мъглата щипеше гърлото й и това усещане бе добре дошло — тънките иглички на вятъра й помагаха да не мисли за голямата рана вътре в нея.

Тя се изкачи до платото и тръгна надолу по стръмната, тясна рампа, стъпвайки предпазливо по хлъзгавите дъски. Като стигна брега, скочи на пясъка и се приближи до морето.

Вятърът и водата продължаваха вечната си кавга — той се спускаше с рев върху вълните, а те съскаха и плющяха, и се стоварваха с всичка сила върху сушата. Обречени бяха да се карат во веки веков.

Люси тръгна по твърдия пясък, шумът от прибоя и воят на вятъра ечаха в главата й. Плажът изведнъж свърши там, където скалата се врязваше в морето. Тя се обърни и тръгна обратно. И така цяла нощ. Зазоряваше се, когато неочаквано в съзнанието й изплува мисълта: „Та това е начин да докаже силата си.“

Но току-що озарилото я хрумване не й помогна кой знае колко — истинското му значение бе скрито в здраво стиснат юмрук. Люси обаче продължи да упорства и юмрукът се разтвори, за да блесне перличката истина, сгушени в дланта — може би студенината на Дейвид към нея беше породена от същото онова чувство, което го караше да сече дървета и да се обслужва сам, и да надува джипа, и да подхвърля бухалките, и да дойде да живее на тоя студен, жесток остров в Северно море…

Как го беше казал? „…баща ми, героят от войната, онова безкрако посмешище…“ Дейвид искаше да докаже нещо, нещо, което би се обезсмислило, ако се изрече с думи, нещо, което можеше да стори като летец-изтребител, но сега за това трябваше да използва дървета, огради, бухалки и инвалидната си количка. Нямаше да го допуснат до изпита, ала той искаше да има правото да каже: „Щях да го издържа на всяка цена, вижте само как умея да страдам.“

Идеше й да закрещи, толкова жестоко несправедливо беше всичко: той бе имал куража и бе изстрадал раните си, но не можеше да се гордее с тях. Ако някой „Месершмит“ му бе отнел нозете, инвалидната количка щеше да е като медал за храброст. А сега цял живот трябваше да обяснява: „Беше през войната, не, не, никога не съм участвал в сражение, току-що бях свършил с обучението и на другия ден трябваше да излетя във въздуха… А самолетчето ми беше наистина страхотно…“

Да, това е начин да докаже силата си. Навярно и тя можеше да бъде силна, да успее да позакърпи някак си разбития си живот. Едно време Дейвид беше добър и мил, и нежен: сега тя трябваше да се научи да чака търпеливо, докато той се бореше да заживее отново като пълноценен човек. Тя можеше да си измисли нови надежди, нещо ново, за което да живее. Други жени бяха имали силата да преодолеят загубата на близките си, да се примирят с разрушените от бомбите домове или изчезналите в лагери за военнопленници съпрузи.

Люси взе едно камъче, замахна и с всичка сила го запрати към морето. Не го чу да плясва във водата — навярно бе изчезнало завинаги и сега щеше да кръжи около Земята като спътник от някой фантастичен разказ.

— И аз мога да бъда силна, по дяволите! — изкрещя тя, обърна се и тръгна нагоре по рампата към къщата. Беше почти време за първото хранене на Джо.

6.

Къщата приличаше много на замък, разположила се властно всред голямото имение в потъналото в зеленина градче Волдорф досами Северен Хамбург. Можеше да бъде дом на притежател на мина или на преуспяващ търговец, или на фабрикант. Всъщност беше собственост на Абвера.

Дължеше съдбата си на климата — не тук, а на 200 мили на югоизток, в Берлин, където атмосферните условия не бяха подходящи за поддържане на радиовръзка с Англия.

Беше къща само до приземния етаж. Под него имаше две огромни бетонни халета и в тях — радиооборудване за неколкостотин милиона райхсмарки. Електронната система беше създадена от някой си майор Вернер Траутман и той си бе свършил добре работата. Във всяко хале имаше двайсет чудесни шумоизолирани радиокабини, а операторите в тях можеха да разпознаят своя агент по почукването, така както човек разпознава почерка на майка си на пощенския плик.

Приемниците бяха направени така, че да се гарантира качеството на постъпващата радиограма, докато за давателите основното изискване беше не толкова да са мощни, колкото компактни и леснопреносими. Повечето бяха поставени в специални куфарчета и бяха създадени от „Телефункен“ за адмирал Вилхелм Канарис, шефа на Абвера.

Тази нощ ефирът беше сравнително спокоен, така че всички разбраха, когато Иглата се обади. Радиограмата прие един от по-старите оператори. Той изчука потвърждението, разшифрова полученото съобщение, откъсна бързо листа от тефтера си, отиде до телефона, прочете съдържанието по пряката линия с Главната квартира на Абвера в Софиентерасе в Хамбург и се върна обратно в кабината да изпуши една цигара.

Предложи папироса на младежа в съседната кабинка и двамата запалиха, облегнали гърбове един до друг на стената.

— Нещо ново? — запита младият.

— Винаги има нещо, когато той се обажда — сви рамене по-старият мъж. — Тоя път не е много. Луфтвафе пак не са успели да уцелят катедралата „Сейнт Пол“.

— Няма ли да има отговор?

— Той не чака да му отговарят. Независимо копеле, винаги си е бил такъв. Аз го обучавах да предава, знаеш, и след като свършихме, той реши, че е научил занаята по-добре от мен.

— Значи познаваш Иглата? Какво представлява?

— Страшен сухар! Но пък е най-добрият ни агент. Някои казват, че е „Номер едно“ на всички времена. Говорят, че е изкарал пет години в Русия, стигнал до върховете на НКВД и приключил кариерата си като един от най-доверените съветници на Сталин. Не знам дали е вярно, но той ги прави тия работи. Истински професионалист. И фюрерът го знае.

— Хитлер го познава?

— По едно време искаше да чете лично всички съобщения на Иглата — кимна старият. — Не знам дали още го прави. Не че има някакво значение за Иглата. Нищо не може да го развълнува тоя човек. Да ти кажа ли нещо? Той гледа на всички по един и същи начин — като че ли пресмята как ще те ликвидира, ако направиш погрешен ход.

— Добре, че не се наложи аз да го обучавам.

— Бързо схващаше, признавам му го. Работеше по двайсет и четири часа на ден, а после, като се научи, едно добро утро не ми казваше. Да се сети да поздрави Канарис, е голям подвиг за него. Винаги завършва радиограмите си с „Поздрави на Вили“. Толкова ги бръсне той началниците.

Те хвърлиха фасовете на пода и ги угасиха с крак. По-възрастният се наведе, вдигна ги и ги прибра в джоба си, защото в подземието беше забранено да се пуши. Приемниците още мълчаха.

— Да, той не иска да използва кодовото си име — продължи инструкторът. — Фон Браун му го измисли, но той никога не го е харесвал. И фон Браун не харесва. Помниш ли, когато… не, беше, преди да дойдеш при нас. Фон Браун нареди на Иглата да отиде на летището във Фарнбъро, графство Кент. Радиограмата оттам гласеше:

Направо си му го каза.

— Разбирам го, да знаеш. Когато ние грешим, те рискуват живота си.

По-старият се намръщи. Той беше човекът, който трябваше да прави подобни заключения, и не обичаше слушателите му да вземат инициативата и да привеждат решаващия аргумент в спора, изразявайки личното си мнение.

— Може би — измърмори той неохотно.

— Но защо не си харесва името?

— Казва, че в него има смисъл, а това може да го издаде. Фон Браун не ще и да чуе.

— Смисъл? Иглата? Какво може да означава?

Но в този момент приемникът на по-стария изпиюка и той се върна бързо на поста си, така че обяснение не последва.