Иглата

19.

Когато Люси се събуди, бурята още фучеше навън. Тя се наведе през леглото внимателно, за да не събуди Дейвид, и взе часовника си от пода. Беше малко след шест. Вятърът виеше в комина. Дейвид можеше да си поспи, днес нямаше да се свърши кой знае какво.

Тя се зачуди дали през нощта не са изпопадали някои плочи от покрива. Трябваше да провери. Но щеше да се наложи да изчака, докато Дейвид излезе, иначе щеше да й се сърди, че не го е накарала той да види.

Тя се измъкна от леглото. Беше много студено. Топлото време през последните дни ги бе подлъгало, че още ще има лято. Сега беше студено като през ноември. Тя изхлузи фланелената нощница през глава и бързо навлече бельо, панталони и пуловер. Дейвид се размърда. Тя го погледа, той се обърна, но не се събуди.

Люси прекоси малката площадка и надникна в стаята на Джо. Тригодишният малчуган вече спеше в креватче, а не в люлката, и често падаше през нощта, без да се събужда. Тази сутрин си беше в леглото, спеше по гръб, с отворена уста. Люси се усмихна. Беше наистина като ангелче.

Тя слезе тихо по стълбите и за миг се почуди защо се бе събудила толкова рано. Може би Джо се бе размърдал, а може и бурята да беше виновна.

Люси коленичи пред камината, навивайки нагоре ръкавите на пуловера си, и започна да разпалва огъня. Докато чистеше скарата, започна да си подсвирква някаква песничка, която бе чула по радиото. Тя изгреба студената пепел, а големите буци остави за новия огън. Сухият мъх служеше за разпалване, а отгоре се слагаха дърва и въглища. Понякога използваше само дърва, но въглищата бяха по-добри за такова време. Люси подържа един вестник встрани от пламъците, за да почне да тегли коминът. Когато го махна, дърветата горяха, а въглищата бяха почервенели. Тя сгъна вестника и го постави под камарата с въглища — за утре.

Огънят скоро щеше да затопли малката къща, но чаша горещ чай щеше да й дойде добре в това време. Люси отиде в кухнята и сложи чайника на електрическия котлон. После постави две чаши на подноса, намери цигарите на Дейвид и пепелника, направи чая, наля го и понесе подноса към стълбите.

Тъкмо понечи да се качва нагоре, когато чу някакво почукване. Тя се намръщи, но реши, че е вятърът, и направи още една крачка. Звукът се повтори. Сякаш някой чукаше на входната врата.

Беше безумие, разбира се. Нямаше кой да почука на вратата — само Том, а той винаги влизаше през кухнята и никога не чукаше.

Отново потропване. Тя слезе по стълбите и отвори вратата, като придържаше подноса с една ръка.

Стресната, Люси изтърва таблата. Мъжът падна в антрето, като събори и нея. Люси изпищя.

Страхът й бързо премина. Непознатият лежеше до нея на пода и явно не беше в състояние да нападне когото и да било. Дрехите му бяха вир-вода, а ръцете и лицето му бяха вкочанени от студ.

Люси се изправи. Дейвид се плъзна по стълбите по задник и завика:

— Какво има? Какво стана?

— Това — рече Люси и посочи непознатия.

Още по пижама, Дейвид се смъкна до долу и се изтегли на ръце в количката си.

— Не виждам защо трябва да се пищи — заяви той, завъртя колелата с ръце и се взря в проснатия на пода странник.

— Съжалявам. Стресна ме. — Люси се наведе, подхвана мъжа под мишниците и го потътри към дневната. Дейвид я последва. Тя положи безчувственото тяло пред камината.

— Откъде, по дяволите, се взе тоя? — Дейвид се взря в непознатия.

— Сигурно е моряк… бурята…

Но Люси забеляза, че е облечен в дрехи на работник, и внимателно го огледа. Беше едър мъж, по-дълъг от килимчето, което бе шест стъпки, с широк врат и рамене. Имаше изразително лице с фини кости, високо чело и здрава челюст. „Сигурно е хубав — помисли си тя, — ако не е този мъртвешки тен.“

Непознатият се размърда и отвори очи. В първия миг изглеждаше ужасно изплашен, като малко момче, което се събужда и открива, че е попаднало в непозната обстановка, но много бързо изражението му се отпусна и той се огледа внимателно. Погледът му се спря на Люси, Дейвид, прозореца, вратата и огъня.

— Трябва да му съблечем тия дрехи. Донеси една твоя пижама и халат, Дейвид.

Той избута количката навън, а Люси коленичи до непознатия. Първо свали ботушите и чорапите му. В очите му проблесна едва ли не развеселено пламъче, докато я наблюдаваше. Но когато посегна към сакото му, той скръсти ръце на гърдите си.

— Ще умрете от пневмония, ако останете с тези дрехи — заяви тя като опитна медицинска сестра. — Нека да ги махна.

— Струва ми се, че не се познаваме достатъчно добре — в крайна сметка никой не ни е представил един на друг — отвърна той.

Заговаряше за първи път. Гласът му бе толкова уверен, а думите така официални, че от контраста с ужасния му външен вид Люси избухна В смях.

— Да не би да се срамувате? — запита тя.

— Просто смятам, че един мъж трябва да запази своята тайнственост — ухили се той широко, но усмивката му изведнъж се сгърчи, а очите му се затвориха от болка.

Дейвид се върна с чиста пижама в ръце.

— Двамата май вече почнахте да се погаждате — забеляза той.

— Ще трябва ти да го съблечеш — рече Люси. — На мен не ми дава.

В очите на Дейвид не можеше да се прочете нищо.

— Ще се справя сам, благодаря — каза непознатият, — ако не е много нахално от моя страна.

— Както искате. — Дейвид хвърли дрехите на един стол, завъртя колелата и излезе навън.

— Ще направя още чай — каза Люси и го последва, като затвори вратата на дневната зад себе си.

В кухнята Дейвид вече пълнеше чайника, от устата му висеше запалена цигара. Люси бързо почисти счупените парчета в антрето, после отиде при него.

— Преди пет минути не бях сигурен, че е жив, а сега вече се облича сам — заяви Дейвид.

— Може да се е преструвал — каза Люси, занимавайки се с чайника.

— Явно, че перспективата да го събличаш допринесе за бързото му възстановяване.

— Не мога да повярвам, че има толкова срамежливи хора.

— Липсата на подобно качество у теб може би те кара да подценяваш силата му в другите.

— Хайде да не се караме днес, Дейвид. Сега можем да правим по-интересни работи. Промяната е хубаво нещо. — Тя взе таблата и влезе в дневната.

Непознатият закопчаваше горнището на пижамата си. Когато тя влезе, се извърна с гръб към нея. Люси постави подноса на масичката и наля чая. Той се обърна и тя видя, че бе облякъл халата на Дейвид.

— Много сте мила — каза. Погледът му беше прям.

„Не изглежда всъщност от срамежливите“, помисли си Люси. Е, беше няколко години по-стар от нея — около четирийсетте. Може би затова. С всеки изминал миг все по-малко приличаше на корабокрушенец.

— Седнете близо до огъня — предложи тя и му подаде чаша чай.

— Не знам дали ще мога да се оправя с чинийката. — Пръстите ми не ме слушат. — Той пое чашата с вдървени ръце, обхвана я с длани и я поднесе внимателно към устните си.

Дейвид влезе и му предложи цигара. Той отказа.

— Къде съм? — попита непознатият, след като изпи чая си.

— Това място се нарича Островът на бурите — отвърна Дейвид.

Сянка на облекчение мина по лицето на непознатия.

— Мислех, че ме е отнесло обратно в Абърдийн.

— Вероятно ви е довлякло в залива — рече Дейвид и помести голите стъпала на странника към огъня, за да се стоплят. — Водата все влачи по нещо. Така се е създал и плажът.

Джо влезе с подпухнали от съня очички, като влачеше едноръка панда, голяма колкото самия него. Когато видя непознатия, той хукна към Люси и завря лице в полата й.

— Изплаших момиченцето ви — усмихна се новодошлият.

— Той е момче. Трябва да го подстрижа. — Люси вдигна Джо на скута си.

— Съжалявам. — Очите на странника се притвориха и той се олюля на стола.

— Трябва да сложим горкия човек да си легне, Дейвид — скочи Люси, захвърляйки Джо на дивана.

— Чакай малко — спря я Дейвид и се приближи към непознатия. — Дали има други оцелели? — запита го той.

— Бях сам — вдигна глава мъжът. Явно беше на границата на силите си.

— Дейвид… — отвори уста Люси.

— Още един въпрос — съобщихте ли на бреговата охрана маршрута си?

— Какво значение има? — възкликна Люси.

— Има значение, защото, ако им е казал, сега може някой да рискува живота си да го търси, а ние трябва да им съобщим, че е в безопасност.

— Не… не съм им казвал… — прошепна мъжът тихо.

— Стига толкова — каза Люси на Дейвид и коленичи пред непознатия. — Можете ли да се изкачите догоре?

Той кимна и се надигна бавно.

Люси прехвърли ръката му през рамото си и започна да пристъпя внимателно.

— Ще го сложа на леглото на Джо — каза тя.

Качваха стъпалата едно по едно, като на всяко спираха. Когато стигнаха догоре, бледият цвят, който огънят бе възвърнал на лицето му, бе изчезнал съвсем. Люси го отведе в малката спалня. Той се строполи на леглото.

Люси го зави внимателно с одеялата, подпъхна ги от двете страни и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата.

Вълна от огромно облекчение обля Фейбър. През последните няколко минути му бяха необходими наистина свръхчовешки усилия, за да се контролира успешно. Той се чувстваше безпомощен, победен и болен.

След като входната врата се бе отворила, си беше разрешил да припадне за малко. Опасността възникна, когато красивото момиче започна да го съблича и той си спомни за филмчето, залепено на гърдите му. Разрешаването на този проблем бе пробудило бдителността му. Освен това се беше изплашил да не повикат линейка, но подобно нещо не бе споменато — може би островът беше твърде малък, за да има своя болница. Добре, че не беше на материка — там нямаше да може да им попречи да съобщят за корабокрушението. Както и да е, въпросите на съпруга сочеха, че поне засега подобни изгледи не се очертаваха.

Фейбър нямаше сили да мисли в момента за бъдещите си проблеми. Засега изглеждаше в безопасност. В момента нещата се изчерпваха дотук. Междувременно беше на топло и сухо, и бе жив, а леглото бе меко.

Той се обърна и огледа щателно стаята — врата, прозорец, комин. Навикът да действа предпазливо щеше да надживее всичко освен самата смърт. Стените бяха розови, като че ли младите бяха очаквали момиче. На пода имаше влакче и много книжки с картинки. Беше уютно и безопасно място, истински дом. Той беше вълкът в кошарата. Един хром вълк.

Фейбър затвори очи. Въпреки изтощението си трябваше да се насили да се отпусне, мускул след мускул. Постепенно всяка мисъл изчезна от главата му и той заспа.

Люси опита овесената каша и добави още щипка сол. Бяха се научили да я ядат без захар, по шотландски — както Том я правеше, и така им харесваше повече. Никога вече нямаше да приготвя ядките със захар, дори и когато купоните изчезнеха и имаше захар в изобилие. Как само свиква човек с някои неща, когато се наложи — и с черния хляб, и с маргарина, и със солената каша.

Тя сипа по чиниите и семейството седна да закусва. Джо изпиваше и много мляко с кашата — да я охлажда. Дейвид изяждаше огромни количества храна напоследък, без да напълнява — явно от живота на открито. Тя погледна ръцете му върху масата — бяха загрубели и почернели, ръце на човек, който се занимава с физически труд. А ръцете на непознатия? Пръстите му бяха дълги, кожата бяла под кръвта и драскотините. Явно не беше свикнал да кара лодка и доста се бе одрал.

— Едва ли ще свършиш много работа днес — каза Люси. — Бурята сякаш не се кани да спира.

— Няма значение. Някой трябва да се погрижи за овцете независимо от времето.

— Къде ще бъдеш?

— При Том. Ще ида с джипа.

— Аз може ли да дойда? — попита Джо.

— Не днес — отговори Люси. — Много е мокро и студено.

— Ама оня човек не ми харесва.

— Не ставай глупав! — усмихна се Люси. — Нищо лошо няма да ни стори. Едва се движи, толкова е болен.

— Кой е той?

— Не му знаем името. Лодката му се е разбила и ние трябва да се погрижим за него, докато се оправи.

— Той чичо ли ми е?

— Не, просто един непознат, Джо. Изяж си закуската.

Джо изглеждаше разочарован. Веднъж бе видял един свой чичо. В неговата главица чичовците бяха хора, дето раздаваха бонбони, които той много обичаше, и пари, които нямаше какво да прави.

Дейвид привърши със закуската и облече мушамата — подобно на палатка одеяние с дупка за главата, което покриваше не само него, но и по-голямата част от количката. На главата си нахлупи непромокаема качулка и я завърза под брадичката, целуна Джо и махна за довиждане на Люси.

След една-две минути тя го чу как запали мотора на джипа и отиде до прозореца. Дейвид потегли в дъжда. Задните колела се поднесоха в калта. Трябваше да се внимава.

Тя се обърна към Джо.

— Това е куче — рече малкият. Правеше картинка на масата с ядки и мляко.

— Каква мръсотия! — Люси го плесна по ръчичката. Момченцето смръщи сърдито лице. „Колко прилича на баща си!“, помисли си Люси. Имаха една и съща мургава кожа и почти черна коса, както и навика да се затварят в себе си, когато нещо ги разсърди. Но Джо се смееше много — бе наследил нещо и от Люси, слава Богу.

Джо реши, че майка му го гледа така втренчено, защото е много сърдита, и рече:

— Извинявай!

Тя го изми на мивката в кухнята, после раздигна масата, като си мислеше за непознатия горе. След като непосредствената опасност бе преминала и той може би нямаше да умре, Люси изгаряше от любопитство да научи нещо повече за него. Кой е? Откъде е? Какво е правил в морето в тази буря? Има ли семейство? Защо е облечен като работник, а има ръце на чиновник и акцент от графствата около Лондон? Беше доста заинтригуващо наистина.

Хрумна й, че ако живееше някъде другаде, нямаше да възприеме неочакваното му появяване така лесно. Можеше да е някой дезертьор или престъпник, или дори избягал военнопленник. Но когато човек живееше на този остров, забравяше, че другите могат да представляват и заплаха, а не само приятна компания. Толкова беше хубаво да видиш ново лице, че бе просто неблагодарно от нейна страна да таи някакви подозрения. А може би беше просто готова, повече от всеки друг, да посрещне с радост един привлекателен мъж — каква неприятна мисъл… Тя я отхвърли моментално.

Какви глупости, Боже мой. Той беше толкова изтощен и болен, че не представляваше никаква опасност за никого. Дори и да бяха на сушата, кой щеше да откаже да го приеме, такъв мръсен и в безсъзнание? Щом се почувстваше по-добре, щяха да го разпитат и ако разказът му им се стореше подозрителен, можеха да се обадят по радиото от къщичката на Том.

Тя се изми и се качи тихичко горе да надникне при него. Той спеше с лице към вратата и когато тя подаде глава, очите му моментално се отвориха. И отново за част от секунда в тях проблесна оня страх.

— Няма нищо — прошепна Люси. — Просто исках да видя как сте.

Той затвори очи, без да промълви нищо.

Тя слезе отново долу. Двамата с Джо навлякоха мушами и гумени ботуши и излязоха. Продължаваше да вали като из ведро, а вятърът беше ужасен. Тя погледна към покрива — бяха изпопадали няколко плочи. Обръщайки се с гръб към вятъра, Люси тръгна към платото.

Стискаше Джо здраво за ръката — вятърът лесно можеше да го отнесе. Само след две минути съжали, че не си е останала вкъщи. Дъждът проникна под яката на мушамата и краищата на ботушите й. Джо сигурно също беше вир-вода, но пък след като вече тъй и тъй бяха мокри, можеше да постоят още малко. Люси искаше да отиде на плажа.

Но когато стигнаха до върха на рампата, тя осъзна, че това е невъзможно. Тесният дъсчен мост беше хлъзгав от дъжда, а в този вятър можеше да загуби равновесие и да падне, да полети към плажа на шейсет стъпки отдолу. Трябваше да се задоволи само с гледката.

А тя беше наистина удивителна.

Огромни вълни, всяка колкото малка къща, се гонеха една след друга. Издигаха се нависоко, гребените им описваха питанка и се разбиваха яростно в подножието на скалата. Стена от пръски се вдигна чак до платото и Люси бързо се дръпна назад, а Джо запищя от удоволствие. Люси успя да чуе смеха на сина си само защото той се бе хвърлил към нея и устата му бе близо до ухото й — ревът на вятъра и морето заглушаваха всичко останало.

Имаше нещо ужасно вълнуващо в това да гледаш как природните стихии беснеят, бушуват и реват от ярост, да стоиш опасно близко до ръба на скалата, да чувстваш, че рискуваш, и едновременно с това, че си в безопасност, да трепериш от студ и да се потиш от страх. Беше вълнуващо, а имаше толкова малко вълнуващи неща в нейния живот.

Канеше се да си тръгне, защото се боеше Джо да не се разболее, когато видя лодката.

Или по-точно останките от нея, което беше ужасното. Големите греди от палубата и кила бяха пръснати по скалите под зъберите като разпилени кибритени клечки. Голяма лодка е била. Сам човек би могъл да я управлява, но трудно. А морето я бе превърнало в нищо. Не бяха останали и две дъски, заковани една за друга.

Как, за Бога, бе останал жив техният непознат?

Тя потрепера при мисълта какво би станало с човешкото тяло при досега с тия вълни и скали. Джо усети внезапната промяна в настроението й и прошепна:

— Хайде да си ходим вече.

Люси се обърна и хукна по калната пътека към къщата, отдалечавайки се бързо от морето.

Вътре те свалиха мокрите си палта, шапки и ботуши и ги окачиха в кухнята да съхнат. Люси се качи горе и надникна в стаята на непознатия. Този път той не отвори очи. Изглеждаше, че спи спокойно, и все пак тя имаше чувството, че се бе събудил, познал стъпките й по стъпалата и затворил очи, преди тя да отвори вратата.

Люси напълни ваната с гореща вода. И двамата с момченцето бяха мокри до кости. Тя съблече Джо и го сложи във ваната, после свали дрехите си и се плъзна при него. Топлината беше истинска благодат. Тя затвори очи и се отпусна. Колко беше хубаво да си у дома, на топличко, докато бурята блъска безсилно по здравите каменни стени.

Животът изведнъж бе станал интересен. В една-единствена нощ бе имало буря и корабокрушение, и тайнствен непознат, и всичкото това след три години… Надяваше се той по-скоро да се събуди, за да може да разбере нещо повече за него.

А сега беше време да започне да приготвя обяда за своите мъже. Щеше да задуши една агнешка плешка. Тя излезе от ваната и се изтърка внимателно. Джо си играеше с гуменото коте с издъвкани уши. Люси се огледа в огледалото и се взря в стриите по корема си, останали от бременността. Избледняваха полека-лека, но никога нямаше да изчезнат напълно. И все пак един хубав тен по цялото тяло би свършил добра работа. Люси се усмихна с тъга. И какво от това? Кой се интересуваше от корема й? Никой освен нея.

— Може ли да постоя още една минутка? — Джо обичаше да казва „още една минутка“ и това можеше да означава всичко, дори половин ден.

— Само докато се обличам — каза му тя, метна хавлията на закачалката и тръгна към вратата.

Непознатият стоеше на прага и я гледаше.

Двамата впиха погледи един в друг. Странно, но въобще не бе изпитала страх, помисли си Люси по-късно. Защото той я гледаше по необичаен начин, в изражението му нямаше заплаха, нито похот, нито подигравка. Не се взираше във венериния й хълм, нито дори в гърдите й, а в лицето, и то право в очите й. Тя отвърна на погледа му, леко стресната, но не и притеснена, и само някак подсъзнателно се зачуди защо не изпищи, не се прикрие с ръце и не му тресне вратата.

Накрая нещо проблесна в очите му; може би си въобразяваше, но й се стори, че вижда в тях възхищение и насмешка, и малко тъга, и после в миг омаята бе нарушена, той се обърна и се върна в стаята си, като затвори вратата зад себе си. След миг Люси чу пружините да проскърцват под тежестта му.

И без никаква видима причина тя се почувства ужасно виновна.

20.

Пърсивал Годлиман вече бе пуснал в действие всички резерви.

Всеки полицай в Обединеното кралство разполагаше със снимката на Фейбър, а около половината от тях бяха пратени да го търсят. В градовете се проверяваха хотели и пансиони, жп- и автобусни гари, кафенета и магазини, както и мостове, сводове и разрушени от бомбардировките сгради, където висяха скитниците. В провинцията претърсваха хамбари и силози, празни къщи и полуразрушени замъци, горички, сечища и житни ниви. Показваха снимката на продавачи на билети, бензинджии, докери на ферибота и събирачи на пътна такса. Всички граждански пристанища и летища се следяха, а снимката на Фейбър беше закачена с кабърчета над всяко гише за паспортна контрола.

В полицията, естествено, все още смятаха, че търсят обикновен убиец. Редовият полицай на улицата знаеше, че човекът на снимката е убил двама души с нож в Лондон. Старшите офицери знаеха малко повече: че едно от убийствата е при сексуално нападение, другото привидно е без причина, а третото — за което подчинените им не биваше да знаят, представлява също така необяснимо, но кърваво нападение върху войник във влака за Ливърпул. Само началниците на полицейски участъци и няколко офицери в Скотланд Ярд знаеха, че войникът е бил временно прикрепен към МИ-5 и че всички убийства имат някаква връзка със Службите за сигурност.

Вестниците също смятаха, че става дума за издирване на обикновен убиец. След като Годлиман оповести подробностите, повечето публикуваха информацията в късните си издания — първите, предназначени за Шотландия, Ълстър и Северен Уелс, не можаха да я включат, затова публикуваха съкратена версия на следващия ден. Жертвата от Стокуел бе представена като работник, с фалшиво име и неясни биографични данни. В съобщението за пресата, направено от Годлиман, това убийство се свързваше със смъртта на мисис Уна Гардън през 1940-а, без обаче да се споменава нещо по-конкретно. Пишеше, че убийствата са били извършени с кама.

Двата ливърпулски вестника научиха много бързо за трупа във влака и се запитаха дали лондонският убиец не бе потретил удара си с нож. И двата направиха запитване до полицията в Ливърпул. Полицейският началник се обади по телефона и на двамата главни редактори. Нито един от вестниците не помести ни дума.

Общо сто петдесет и седем високи, мургави мъже бяха арестувани по подозрение, че приличат на Фейбър. Само двайсет и девет не можаха да докажат, че не са били в състояние да извършат убийствата. Представители на МИ-5 разпитаха двайсет и деветте. Двайсет и седем души доведоха родители, роднини и съседи, които потвърдиха, че заподозрените лица са родени в Англия и са живели в страната през 20-те години, когато Фейбър бе живял в Германия.

Останалите двама бяха закарани в Лондон и разпитани отново, този път от Годлиман. И двамата бяха ергени, които живееха сами, нямаха живи роднини или определено занятие. Първият, добре облечен мъж с непоклатимо самочувствие, излезе с неправдоподобната версия, че обикаля из страната и се препитава, като се занимава с физически труд. Годлиман обясни, че за разлика от полицията има правото да задържи всеки гражданин, докато трае войната, и никой не може да му задава никакви въпроси. Нещо повече, него не го интересували разните му там обикновени греховце и нищо от информацията, получена тук, във военното министерство, нямало да излезе от тия четири стени.

Задържаният веднага си призна, че е мошеник, и даде адреса на деветнайсет възрастни дами, чиито бижута бе измъкнал чрез измама през последните три седмици. Годлиман го предаде на полицията.

Не се чувстваше задължен да проявява честност спрямо един професионален лъжец.

Последният заподозрян също не издържа на разпита на Годлиман. Оказа се, че всъщност не е ерген или поне не може да се нарече ерген. Имаше жена в Брайтън. И в Солихъл, графство Бърмингам. И в Колчестър, и в Нюбъри, и в Екзетър. И петте представиха брачните си свидетелства до края на деня. Многоженецът бе изпратен в затвора да чака присъдата си.

Докато търсенето продължаваше, Годлиман спеше в канцеларията си.

Бристъл, Темпъл Мийдс, гарата.

— Добро утро, мис. Бихте ли погледнали тази снимка?

— Хей, момичета, ченгето ще ни показва снимчици!

— Не се лигавете, ами просто кажете виждали ли сте го.

— Ама че е хубав! Де да бях го срещнала!

— Нямаше да говорите така, ако знаехте какво е направил. Я погледнете и вие, момичета.

— Никога не съм го виждала.

— И аз.

— Нито пък аз.

— Щом го хванете, го питайте иска ли да се запознае с едно младо и добро маце от Бристъл…

— Абе, момичета… недейте така… дадоха ви панталони, взехте да работите като носачи и хоп, решихте, че трябва и да се държите като мъже…

На ферибота при Улуич.

— Мръсно време, господин полицай.

— Добро утро, капитане. В морето сякаш е още по-лошо.

— Мога ли да ви помогна? Или просто пресичате реката?

— Искам да погледнете една снимка, капитане.

— Чакайте да си сложа очилата. О, не се безпокойте, виждам достатъчно добре да карам кораба. Очилата ми трябват за наблизо. Я да видим…

— Нещо да ви говори това лице?

— Съжалявам, господин полицай. Нищо не ми говори.

— Е, обадете ми се, ако го видите.

— Разбира се.

— Приятен път.

— Няма да е много приятен.

Лийк Стрийт номер 35, Лондон Е1.

— Сержант Райли, ама че приятна изненада!

— Не си губи времето с любезности, Мейбъл. Кой е при теб?

— Все почтени гости, сержант. Познавате ме.

— Да бе, познавам те аз тебе. Затова съм тук. Да не би някой от почтените ти гости да е избягал от казармата, а?!

— Откога гоните дезертьори?

— Не съм дошъл за това, Мейбъл, а търся един човек. И ако е тук, сигурно ти е споменал, че бяга от казармата.

— Слушай, Джак, ако ти кажа, че познавам всички, които са тука, ще спреш ли да ме тормозиш и ще изчезнеш ли?

— Защо трябва да ти вярвам?

— Заради онова през трийсет и шеста.

— Тогава изглеждаше по-добре, Мейбъл.

— И ти, Джак.

— Печелиш… имаш честната ми дума. Ако момчето се появи, ще се обадиш, нали?

— Обещавам.

— На секундата, нали?

— Добре!

— Мейбъл… той е наръгал една жена на твоята възраст. Просто те предупреждавам.

Кафенето на Бил на шосе А-30, близо до Багшот.

— Чаша чай, Бил. С две бучки захар, моля.

— Добро утро, сержант Пиърсън. Мръсен ден.

— Какво е това в тази чиния, Бил, да не са камъчета от Портсмът?

— Кифлички с масло, нали ги знаете.

— Така ли! Дай ми две тогава. Благодаря… Хайде, момчета, който иска да му проверят камиона от горе до долу, може да тръгва. Така е по-добре. Я погледнете тая снимка.

— За какво го търсите, шефе, да не е карал колело без фарове?

— Стига шегички, Хари — подай снимката нататък. Някой да е качвал тоя хубавец?

— Аз не.

— И аз не.

— Съжалявам, шефе.

— Никога не съм го виждал значи.

— Благодаря, момчета. Ако го видите, веднага се обадете в полицията. Доскоро.

— Господин полицай?

— Да, Бил?

— Не сте си платили кифличките.

Сервизът на Светуик в Карлайл.

— Добро утро, госпожо. Можете ли да ми отделите минутка…

— Сега идвам, сержант. Само да обслужа този господин… Дванайсет шилинга и шест пенса, сър. Благодаря ви. Довиждане…

— Как върви бизнесът?

— Ужасно, както винаги. Какво мога да направя за вас?

— Искате ли да влезем вътре за малко?

— Добре, елате… хайде, казвайте.

— Погледнете тази снимка и ми кажете дали сте сипвали бензин на тоя хубавец преди ден-два?

— Е, не е толкова трудно. Напоследък няма кой знае колко клиенти… Оо! Знаете ли, струва ми се, че му сипах бензин на вашия човек.

— Кога?

— Оня ден, сутринта.

— Сигурна ли сте?

— Е, беше по-стар, отколкото е на снимката, но съм почти сигурна, че бе той.

— Каква кола караше?

— Сива. Не разбирам много от марки, съпругът ми върти бизнеса, знаете, но сега е във флота.

— Добре, как изглеждаше колата?

— От старите, с брезентов гюрук, дето се вдига. Двуместна. Спортна. Имаше резервна туба на калника отвън и аз я напълних и нея.

— Помните ли как беше облечен?

— Не точно… с някакви работни дрехи, струва ми се.

— Един висок мъж…

— Да, по-висок от вас.

— Имате ли телефон?

Уилям Дънкън беше на двайсет и пет години, висок пет фута и десет инча, тежеше около 150 фунта и бе в чудесно здраве. Животът на открито и пълната липса на интерес към цигарите, алкохола, късното лягане и веселия живот го поддържаха в отлична форма. И все пак той не беше в армията.

Всичко бе вървяло сякаш нормално, макар и малко по-бавно, някъде докъм осмата му година, когато мозъкът му загуби способността да се развива по-нататък. Никой не знаеше за нараняване, физическо увреждане, което да обясни внезапния срив. Всъщност трябваше да мине доста време, преди някой да забележи, че нещо не е наред, защото на десет години той беше малко по-бавен от останалите, на дванайсет беше просто отнесен, на петнайсет беше явно недоразвит и чак на осемнайсет вече го наричаха Малоумния Уили.

Родителите му бяха членове на някаква неизвестна фундаменталистка секта, на чиито членове не беше разрешено да се женят извън братството (което можеше да има или не нещо общо с малоумието на Уили). Те, естествено, се молеха за него, но освен това го заведоха при един специалист в Стърлинг. Възрастният лекар направи разни изследвания, след което им съобщи, като се взираше в тях над златните рамки на очилата си, че момчето умствено е на възрастта на осемгодишно дете и в това отношение никога няма да порасне. Те продължиха да се молят за него, но решиха, че Господ им е изпратил това нещастие, за да ги изпита, затова взеха всички мерки Уили да бъде спасен и зачакаха деня, когато щяха да се срещнат с него сред Божията благодат и той щеше да бъде изцелен. Междувременно трябваше да му се намери работа.

Едно осемгодишно момче може да пасе крави, а пасенето на крави все пак е работа, така че Уили се захвана с нея. И докато пасеше кравите, видя колата.

Той реши, че вътре има влюбени.

Уили знаеше за влюбените. С една дума, знаеше, че има и такива хора и че вършат разни работи, за които не можеше да се говори, из тъмни места като горички, кина или коли. Така че Уили прекара бързо кравите покрай храста, до който бе спрял двуместният „Морис Каули“ — Чипоноско (и той познаваше колите, като всяко осемгодишно момче), и си наложи с много усилия да не поглежда вътре, за да не види греха.

Момчето отведе малкото си стадо за доене, върна се по заобиколен път у дома, прочете най-прилежно една глава от Левит на глас на баща си и след това си легна, за да си помечтае за онези влюбени.

На следващата вечер колата още стоеше там.

При цялата си невинност Уили знаеше, че влюбените не го правят онова — каквото и да бе то, по двайсет и четири часа без прекъсване, така че този път той се приближи смело до колата и погледна вътре. Нямаше никой. Пръстта под мотора беше черна и омазнена. На Уили му хрумна ново обяснение — колата се е счупила и шофьорът я е зарязал. Не му и мина през ума да се запита защо е полускрита зад храста.

Когато пристигна в краварника, той каза на фермера какво е видял.

— Има една счупена кола на пътеката, дето идва от главния път.

Едрият фермер присви тежките си, пясъчни на цвят вежди, докато премисляше нещата.

— Никой ли нямаше вътре?

— Не — и колата си е там от вчера.

— Защо не ми каза вчера тогава?

— Мислех, че са… нали знаеш… любовници. — Уили се изчерви.

Фермерът разбра, че Уили не се прави на свенлив, а наистина се смущава. Той потупа момчето по рамото.

— Хайде, бягай вкъщи и остави това на мен.

След като издои кравите, фермерът отиде да види каква е работата. Той например се запита защо колата е полускрита. Беше чул и за лондонския убиец с камата и макар да не стигна до заключението, че колата е била изоставена от него, все пак си помисли, че може да е свързана с някакво престъпление, та след вечеря качи на коня най-големия си син и го изпрати в селото, да се обади в полицията в Стърлинг.

Полицаите пристигнаха, преди синът му да се върне от телефона. Бяха поне пет или шест души и непрекъснато се наливаха с чай. Фермерът и жена му се въртяха около тях почти цялата нощ.

Извикаха Малоумния Уили да разкаже пак какво е видял; той обясни как първо е видял колата предишната вечер и се изчерви отново, докато разправяше защо е решил, че вътре има влюбени.

Общо взето, за тях това се оказа най-интересната нощ през цялата война.

Тази вечер, след три безсънни нощи в канцеларията, Годлиман си отиде у дома да се изкъпе, да се преоблече и да си приготви куфара.

Имаше малък апартамент в Челси, напълно достатъчен за сам човек. Бе чисто и разтребено с изключение на кабинета, където на чистачката не беше разрешено да влиза, в резултат на което всичко бе зарито в книги и хартии. Мебелите бяха всичките отпреди войната, разбира се, но бяха добре подбрани и беше много уютно. В хола имаше кожени кресла и грамофон, а кухнята беше пълна с почти непипнати домакински уреди.

Докато ваната се пълнеше, той изпуши една цигара — бе се пристрастил към тях напоследък, лулата изискваше твърде много време — спрял поглед на най-ценната си вещ, мрачна фантастична сцена, рисувана вероятно от Йеронимус Бош. Беше семейна ценност и Годлиман никога не бе правил опит да я продаде, дори когато се нуждаеше от пари.

В банята той се сети за Барбара Дикенс и сина й Питър. Не бе казвал на никого за нея, дори и на Блогс, макар че се канеше да спомене нещо, когато бе подхванал оня разговор за повторната женитба, който полковник Тери бе прекъснал тогава. Тя беше вдовица, съпругът загина в самото начало на войната. Годлиман не знаеше възрастта й; тя изглеждаше на около четирийсет, което беше твърде малко за майката на един двайсет и две годишен син. Занимаваше се с дешифриране на вражески радиограми, беше умна, забавна и много привлекателна и богата. Годлиман я бе поканил три пъти на вечеря, преди да настъпи сегашната криза. Струваше му се, че е влюбена в него.

Преди време беше уредила една среща между Годлиман и сина си Питър, който беше флотски капитан. Годлиман хареса момчето. Но той знаеше нещо, което нито Барбара, нито синът й знаеха — Питър щеше да участва в десанта във Франция.

И дали немците щяха да го чакат в засада, или не, зависеше от това дали ще заловят Иглата.

Той излезе от ваната и се обръсна грижливо и внимателно. Обичам ли я, запита се. Не знаеше точно какво представлява любовта на неговата възраст. Естествено, не беше изгарящата страст от младостта. Привързаност, възхищение, нежност и може би някаква плаха похот? Ако всичко това означаваше любов, то той я обичаше.

А и сега имаше нужда да сподели живота си с някого. В продължение на години бе искал само усамотение и работа. Сега напрегнатият, шумен, лудешки живот във Военното разузнаване го поглъщаше все повече и повече; събиранията, споровете по цяла нощ, когато станеше нещо голямо, духът на предан и възторжен непрофесионализъм, неистовото преследване на удоволствия колкото повече те дебне смъртта, неочаквана и непредсказуема — всички тези неща го бяха заразили. Знаеше, че след войната всичко ще мине, но все нещо щеше да остане — нуждата да разговаря с някой близък за разочарованията и триумфите си, да докосне през нощта човека до себе си, да каже: „Я виж! Погледни! Нали е прекрасно!“

Войната беше изнурително и потискащо преживяване, караше те да се чувстваш безсилен и смазан, но и те заобикаляше с приятели. Ако с мира се върнеше и самотата, Годлиман си помисли, че няма да може да живее повече така.

Точно сега усещането за чисто бельо и свежо изгладена риза беше върховен лукс. Той сложи още чисти дрехи в куфара и седна да изпие с удоволствие чаша уиски, преди да се върне в службата. Шофьорът във военния „Даймлер“ долу можеше да почака още малко.

Пълнеше си лулата, когато телефонът иззвъня. Той я хвърли настрана и запали цигара.

Телефонът му бе свързан с централата на военното министерство. Телефонистката му каза, че от Стърлинг го търси полицейският началник Далкейт.

Той изчака изтракването, което означаваше, че линията е включена.

— На телефона Годлиман.

— Намерихме вашия „Морис Каули“ — съобщи му Далкейт без никакви заобикалки.

— Къде?

— На шосе А-80, на юг от Стърлинг.

— Празна ли е?

— Аха, и повредена. Седяла е там поне едно денонощие. Отбил е от главния път и я е скрил зад един храст. Намерило я някакво откачено селянче.

— Има ли наблизо автобусна спирка или железопътна гара?

— Не.

— Значи най-вероятно се е наложило да ходи пеш или да спре на стоп някоя кола, след като е зарязал своята.

— Аха.

— В такъв случай вие поразпитайте…

— Вече се опитваме да установим дали някой местен жител го е виждал, или го е качил в колата си.

— Добре, дръжте ме в течение… В това време ще предам новините на Скотланд Ярд. Благодаря, Далкейт.

— Ще ви държим в течение. Довиждане, сър.

Годлиман остави слушалката на вилката, влезе в кабинета си, седна на бюрото и отвори географския атлас на пътната карта на Северна Англия. Лондон, Ливърпул, Карлайл, Стърлинг… Фейбър се насочваше към Североизточна Шотландия.

Годлиман се запита дали не трябва да преразгледа теорията, че Фейбър се опитва да се измъкне. Най-добрият начин за това би било да тръгне на запад, през неутралната Ейре. Целият източен бряг на Шотладия беше плацдарм. Нима беше възможно да има куража да продължава с разузнаването, като знае, че МИ-5 е по петите му? Защо не, реши Годлиман. Той знаеше, че Фейбър е изключително смел, но въпреки това му се струваше малко вероятно. Какво по-важно от онова, което знаеше, би могъл да открие в Шотландия?

Следователно възнамеряваше да се измъкне оттам. Годлиман прехвърли наум начините за бягство, които можеше да използва един шпионин: лек самолет, който да кацне в усамотено място, открадната лодка и самостоятелно плаване през Северно море, среща с подводница близо до брега, както бе предположил Блогс, пътуване с търговски кораб през неутрална страна до Балтийско море, слизане в Швеция и пресичане на границата с окупираната Норвегия… имаше твърде много начини наистина.

Във всеки случай трябваше да съобщи на Скотланд Ярд за последните събития. Те щяха да мобилизират цялата полиция в Шотландия да търси човека, който евентуално бе качил непознат мъж в колата си извън Стърлинг. Годлиман се върна в дневната, за да им се обади, но телефонът иззвъня, преди да стигне до него. Той вдигна слушалката.

— Годлиман.

— Обажда се някой си мистър Ричард Портър от Абърдийн.

— О! — Годлиман бе очаквал да му се обади Блогс от Карлайл. — Свържете ме, моля. Ало? На телефона Годлиман.

— Хм, обажда се Ричард Портър. Аз съм от местния Комитет за гражданска отбрана.

— Да, и какво мога да сторя за вас?

— Хм, всъщност е страшно неудобно, момчето ми…

— Кажете. — Годлиман едва сдържа нетърпението си.

— Този, дето го търсите, намушкванията с камата и така нататък. Е, почти съм сигурен, че го качих на стоп това копеле и го откарах със собствената си кола.

— Кога? — Годлиман сграбчи по-здраво слушалката.

— По-миналата нощ. Колата ми се счупи на шосе А-80, точно преди Стърлинг, пущината! Посред нощ. И хоп, взе, че се появи тоя хубавец, значи дойде пеша отнякъде и я поправи, и, естествено…

— Къде го свалихте?

— Тук, в Абърдийн. Каза, че отива в Банф. Работата е, че спах почти целия ден вчера, та чак днес следобед…

— Не се обвинявайте, мистър Портър. Благодаря ви, че ми се обадихте.

— Е, довиждане тогава.

Годлиман почука със слушалката по вилката и телефонистката на военното министерство се обади.

— Свържете ме с Блогс, ако обичате. Той е в Карлайл.

— Точно ви търси, сър.

— Чудесно!

— Ало, Пърси? Какво ново?

— Напипахме следите му, Фред. Разпознаха го на една бензиностанция в Карлайл, зарязал е мориса досами Стърлинг и е продължил на стоп до Абърдийн.

— Абърдийн!

— Явно се опитва да се измъкне през източната порта.

— В такъв случай не е имал време да се измъкне, освен ако наистина не е пипал много бързо. Там в момента бушува страхотен ураган. Започна снощи и още продължава. Никакви кораби не излизат в морето, а за самолет не може и да се мисли.

— Добре. Заминавай веднага за там. Междувременно ще пусна тяхната полиция по следата. Обади ми се, щом пристигнеш.

— Тръгвам.

21.

Когато Фейбър се събуди, беше почти тъмно. През прозореца на стаята се виждаше как настъпващата нощ потапя в мастиленочерно и последните светли ивици по небето. Бурята не стихваше, дъждът барабанеше по покрива и преливаше от улуците, а вятърът виеше и фучеше безспир.

Той запали малката лампа до леглото си. Усилието го измори и Фейбър се отпусна безсилно на възглавницата. Плашеше го това, че е толкова слаб. Хората, които вярват, че правото е на силния, трябва винаги да бъдат силни, а Фейбър се познаваше достатъчно добре, за да е наясно с измеренията на собствената си етика. При него страхът беше винаги близо до повърхността, може би затова бе оцелял толкова дълго. Той просто не можеше да се почувства в безопасност — и това състояние при него беше хронично. Съзнаваше смътно, както човек обикновено осъзнава най-важните неща за себе си, че самата му несигурност бе причината да стане шпионин. Единствено този начин на живот му позволяваше да убие моментално всеки, който представляваше и най-малката заплаха. Страхът да не се покаже слаб беше част от синдрома, който включваше стигащия до маниакалност стремеж към независимост, неувереността му и презрението към висшестоящото началство.

Той лежеше на детското легло в стаята с розови стени и оглеждаше тялото си. Беше натъртен и насинен, кажи-речи, навсякъде, но като че ли нямаше нищо счупено. Не усещаше да има температура, организмът му бе устоял на белодробното възпаление въпреки прекараната нощ в лодката. Само дето се чувстваше безкрайно отпаднал. Боеше се, че е нещо повече от изтощение. Той си спомни мига, в който бе достигнал върха на рампата, усещайки, че сърцето му ще се пръсне, и се запита дали не се бе увредил наистина сериозно в оня последен умопомрачителен спринт нагоре.

Прегледа вещите си. Кутийката с негативите си беше залепена за гърдите му, камата бе привързана към лявата му ръка, а документите и парите бяха в джоба на пижамата, която му бяха дали.

Фейбър отметна настрани одеялата, изправи се и седна в леглото, опирайки крака на пода. Обзелото го моментно замайване отмина бързо. Той се изправи. Важното беше да не си внушава, че е болен. Облече халата и отиде в банята.

Когато се върна, собствените му дрехи бяха поставени до леглото, изпрани и изгладени — бельо, риза, комбинезон. Изведнъж си спомни, че по някое време се бе събудил и беше видял стопанката на дома гола в банята. Странна сцена — не знаеше как да я изтълкува. Но си спомни, че жената беше много хубава. В това бе сигурен.

Облече се бавно. Искаше да се обръсне, но реши първо да помоли за разрешение домакина да ползва бръсначката му — някои мъже изпитваха същите собственически чувства към приборите си за бръснене както към жените си. Затова пък си позволи да се среши с бакелитовото детско гребенче, което намери в най-горното чекмедже на шкафа.

Фейбър се огледа в огледалото без никаква гордост. Не беше суетен. Знаеше, че някои жени го намират привлекателен, други не; но така беше с повечето мъже. Разбира се, той бе имал много повече жени от останалите, но това се дължеше по-скоро на наклонностите и желанията му, отколкото на външния вид. Отражението в огледалото потвърди, че изглежда съвсем прилично, а в момента това му беше напълно достатъчно.

Той излезе от стаята и тръгна бавно надолу по стълбите. Отново усети надигащата се вълна на слабост и отново си наложи да я преодолее, като сграби здраво перилото и се застави да движи краката си един след друг, докато най-после спря пред вратата на дневната и като не чу нищо от вътре, продължи към кухнята, почука и влезе. Двамата млади седяха на масата и привършваха с вечерята.

При влизането му жената се надигна.

— Вие сте станали! — възкликна тя. — Не трябваше ли да лежите?

Фейбър се остави да го отведат до един стол.

— Благодаря ви — каза той. — Не бива наистина да ме оставяте да се правя на болен.

— Струва ми се, че не съзнавате какво ужасно изпитание сте преживели — каза тя. — Гладен ли сте?

— Аз ви се натрапих…

— Не говорете глупости. Оставих ви малко топла супа.

— Толкова сте добри с мен, а аз дори не знам как се казвате.

— Дейвид и Люси Роуз. — Тя сипа супа в една купичка и я сложи на масата пред него. — Нарежи малко хляб, Дейвид, ако обичаш.

— Аз съм Хенри Бейкър. — Фейбър не знаеше защо каза точно това име — то не фигурираше в документите му. Полицията търсеше мъж на име Хенри Фейбър, така че сега трябваше да използва самоличността на Джеймс Бейкър, но, кой знае защо, му се искаше тази жена да го нарича Хенри, което се доближаваше най-много до собственото му име, Хайнрих.

Той хапна една лъжичка от супата и изведнъж изпита вълчи глад. Изгълта я цялата набързо, после и хляба. Когато свърши, Люси се засмя. Изглеждаше прекрасна, когато се смееше — широката усмивка откриваше равните й бели зъби, а в крайчеца на очите й се появяваха весели бръчици.

— Още малко? — предложи му тя.

— Много ви благодаря.

— Виждам, че ви се отразява добре. Цветът на лицето ви се връща.

Фейбър наистина започна да се чувства по-добре. Наложи си да изяде втората порция по-бавно, от учтивост, но още изпитваше страхотен глад.

— Как се озовахте навън в тая буря? — запита Дейвид. За първи път проговаряше.

— Не тормози човека, Дейвид…

— Няма нищо — рече бързо Фейбър. — Проявих неблагоразумие, това е всичко. За първи път от началото на войната вземам отпуска да ида на риба и реших да не оставям времето да ми я провали. Вие рибар ли сте?

— Фермер съм — поклати глава Дейвид. — Отглеждам овце.

— Имате ли много работници?

— Само един, старият Том.

— Сигурно има и други такива ферми на острова?

— Не. Ние живеем в единия му край, Том в другия, а помежду ни има само овце.

Фейбър кимна. Добре, много добре. Една жена, един сакат, едно дете и един старец… а и вече се чувстваше много по-добре.

— Как се свързвате с Абърдийн? — попита той.

— Един път на две седмици идва лодка. Сега този понеделник трябва да дойде, но няма да успее, ако бурята не спре. При Том има радиопредавател, но можем да го използваме само в спешни случаи. Ако знаех, че ви търсят, или ако се нуждаехте от спешна медицинска помощ, щях да се обадя. Но при това положение ми се струва, че не е необходимо. Няма смисъл — никой не може да дойде да ви вземе от острова, докато бурята не утихне, а дотогава лодката тъй и тъй ще дойде.

— Разбира се. — Фейбър успя да скрие задоволството в гласа си. Проблемът как да се свърже с подводницата в понеделник го тормозеше подсъзнателно през цялото време. Обикновеното радио в дневната на семейство Роуз би свършило работа, ако се наложеше. Щеше да го приспособи някак си. Но след като този Том имаше истински предавател, нещата значително се опростяваха… — Защо му е на Том предавател?

— Член е на Кралския корпус за наблюдение. През юли 1940-а бомбардираха Абърдийн. Въздушна тревога тъй и не бе обявена. Петдесет души загинаха. Тогава Том им стана сътрудник. Добре, че с ушите е по-добре, отколкото с очите.

— Самолетите сигурно идват от Норвегия.

— Сигурно.

— Да идем в другата стая — предложи Люси и се изправи.

Двамата мъже я последваха. Фейбър не усещаше никаква слабост, не му се виеше и свят. Той задържа вратата за Дейвид, който се настани с количката си близо до огъня. Люси предложи на Фейбър бренди. Той отказа. Тя наля на себе си и на мъжа си.

Фейбър се отпусна на стола и си позволи да огледа домакините по-внимателно. Люси беше наистина прекрасна — с овално лице, раздалечени очи с необикновен котешко-кехлибарен цвят и буйна махагонова коса. Под грубия мъжки пуловер и торбестите панталони се долавяха очертанията на чудесна, леко закръглена фигура. В копринени чорапи и вечерна рокля например би изглеждала направо великолепно. Дейвид също беше хубав — щеше да е дори красив, ако не беше тъмната сянка на наболата брада. Косата му беше почти черна, а кожата матова. Щеше да е висок, ако имаше крака, които да отговарят пропорционално на ръцете му. Сигурно бяха силни тия ръце, закалени от годините въртене на колела на инвалидната количка.

Привлекателна двойка, но между тях нещо не беше наред. Фейбър не беше голям специалист по семейни отношения, но владеенето на различни техники на разпитване го бе научило да разчита мълчаливия език на тялото, да познава и по най-малкия жест кога човек е изплашен или уверен в себе си, кога крие нещо или лъже. Люси и Дейвид почти не се поглеждаха и изобщо не се докосваха. Говореха повече на него, отколкото един на друг. Заобикаляха се като пуяци, мъчещи се да запазят по няколко стъпки свободна територия. Помежду им имаше огромно напрежение. Бяха като Чърчил и Сталин, принудени временно да се бият рамо до рамо и с все сила да потискат напиращата отвътре враждебност. Фейбър се зачуди каква ли рана лежи в дъното на това отчуждение. Уютната къщичка беше като тенджера под налягане, в която кипяха бурни чувства въпреки килимчетата по пода, прясно боядисаните стени, дамаската на цветя, пламтящия огън в камината и акварелите в рамки. Съвсем сами двамата, в компанията на едно малко дете и един старец, и с това помежду им… Ситуацията му напомняше за една пиеса, която бе гледал в Лондон; беше от някакъв американец, Тенеси някой си…

Дейвид обърна на един дъх чашата си и рече:

— Трябва да се качвам. Гърбът почва да ме боли.

— Аз май ви задържам — надигна се Фейбър.

— Нищо подобно — махна му да седне Дейвид. — Спахте цял ден, естествено, че няма да ви се ще да легнете веднага. Пък и Люси сигурно иска да си побъбри с вас. Просто понатоварих доста гърба си, знаете, а гърбовете са предназначени да делят тежестта с краката при здравите хора.

— Тогава по-добре глътни две хапчета тази вечер — каза Люси. Тя взе едно шишенце от горната поличка на библиотеката, изсипа две таблетки и ги подаде на мъжа си.

— Пожелавам ви лека нощ — изкриви уста в усмивка Дейвид, лапна без вода хапчетата и завъртя колелата.

— Лека нощ, Дейвид.

— Лека нощ, мистър Роуз.

След миг Фейбър чу Дейвид да се тегли нагоре по стълбите и се запита как ли точно го прави.

Сякаш да заглуши звука, идващ отвън, Люси заговори:

— Къде живеете, мистър Бейкър?

— Казвайте ми просто Хенри. В Лондон.

— Не съм ходила в Лондон от години. Сигурно не е останало много от него.

— Променен е наистина, но не колкото си мислите. Кога за последен път бяхте там?

— През 1940-а. — Тя си наля още бренди. — Откакто дойдохме тук, само веднъж съм напускала острова, и то беше, когато родих. Човек не може да пътува много тия дни, нали така?

— Защо дойдохте тук?

— Уф… — Тя седна, отпи от чашата и се загледа в огъня.

— Може би не биваше да…

— Няма нищо. Катастрофирахме в деня, в който се оженихме. Тогава Дейвид загуби краката си. Току-що бе завършил обучението си за боен пилот… Струва ми се, че и двамата искахме да се скрием от другите. Сега мисля, че беше грешка, но както се казва, тогава идеята изглеждаше привлекателна.

— Достатъчно сериозна причина един здрав човек да го е яд на съдбата.

— Проницателен сте — хвърли му остър поглед тя.

— Вижда се съвсем ясно — прошепна тихо той. — Както и това, че сте нещастна.

— Виждате твърде много — примига нервно тя.

— Не е трудно. Защо продължавате, след като нещата не вървят?

— Не знам какво точно да ви кажа… — обърна се повече към себе си тя, чудейки се защо е толкова откровена с него. — Да почна ли с клишетата? Какъв беше той преди… брачния обет… детето… войната… Ако има и друг отговор, не мога да намеря точните думи за него.

— Вина може би — рече Фейбър. — Но мислите да го напуснете, нали?

Тя се взря в него и бавно кимна.

— Откъде знаете толкова много?

— Загубили сте способността да се прикривате през тези четири години на острова. Освен това нещата отвън изглеждат много по-просто.

— Били ли сте някога женен?

— Не. Точно това имам предвид.

— Защо?… Искам да кажа, трябвало е да се ожените.

Беше ред на Фейбър да се загледа в огъня. Защо наистина? Готовият отговор, дори за пред самия него, беше професията му. Не можеше да й го каже, разбира се, а и беше твърде лесен.

— Не вярвам достатъчно на себе си, за да обикна някого толкова много. — Думите се изплъзнаха от устата му, без да ги е мислил предварително, и той с изумление се запита дали е истина. А миг по-късно се зачуди как бе успяла Люси да преодолее защитната му броня, когато той самият си мислеше, че я обезоръжава.

Никой не проговори известно време. Огънят догаряше. Няколко заблудени дъждовни капки се плъзнаха в комина и изсъскаха по тлеещите въглени. Бурята сякаш нямаше намерение да спира. Фейбър откри, че мисли за жената, с която бе спал за последен път. Как се казваше? Гертруд. Беше преди седем години, но и сега я виждаше пред себе си в мъждукащия огън — кръгло немско лице, руса коса, зелени очи, красиви гърди, прекалено широк ханш, дебели крака, грозни стъпала; с език, който можеш да чуеш по влаковете, и див, неизтощим ентусиазъм за секс… Обсипвала го бе с ласкателства — възхищаваше се на ума му (както казваше) и обожаваше тялото му (нямаше нужда да му го казва). Тя пишеше текстове за популярни песнички и му ги четеше в бедния си сутерен в Берлин. От тази професия не се вадеха много пари. Той си я представи сега в разхвърляната спалня — гола в леглото, приканваща го да върши какви ли не ексцентрични, възбуждащи неща, да й причинява болка, да лежи напълно неподвижно, докато тя го люби. Той разтърси леко глава да отпъди спомена. От толкова години не бе мислил за това. Подобни видения бяха опасни. Погледна Люси.

— Бяхте някъде далеч — усмихна му се тя.

— Спомени… — сви рамене той. — Тези приказки за любов…

— Не трябваше да ви разстройвам.

— Няма такова нещо.

— Хубави ли бяха спомените?

— Много. А вашите? И вие си мислехте за нещо.

— Аз бях в бъдещето, не в миналото — усмихна се тя.

— Какво виждате там?

Тя отвори уста да отговори, после промени намерението си. Така на два пъти. Около очите й се появиха бръчици на напрежение.

— Виждам ви с друг мъж — рече Фейбър. И докато го казваше, си помисли: „Защо правя всичко това?“ — По-слаб по характер от Дейвид и не толкова хубав, но вие го обичате отчасти и заради неговата слабост. Умен, но не и богат, жалостив, но не и сантиментален, нежен, влюбен във вас…

Чашата от бренди в ръката й изпращя под свилите се изведнъж пръсти. Парченцата паднаха в скута й и на пода, но тя не им обърна внимание. Фейбър се приближи и коленичи пред нея. Палецът й кървеше. Той хвана ръката й.

— Порязахте се.

Тя го погледна. Плачеше.

— Извинявайте — каза той.

Раната беше съвсем повърхностна. Тя извади кърпичка от джоба на панталоните си и попи кръвта. Фейбър пусна ръката й и започна да събира парченцата счупено стъкло. Съжали, че не я целуна, когато имаше възможност. Той остави парченцата на поличката.

— Не исках да ви тревожа — каза той. (Така ли беше наистина?)

Тя дръпна кърпичката и погледна палеца си. Още кървеше. (Напротив, нарочно го направи. И успя, Господ ми е свидетел.)

— Да сложим бинт — предложи той.

— В кухнята има.

Той намери бинта, а също и ножици, и безопасна игла. Напълни една купа с гореща вода и се върна в дневната.

Тя бе успяла някак да заличи следите от сълзи по лицето си. Седеше отпусната и неподвижна, докато той промиваше пръста й с топла вода, подсушаваше го и го превързваше. През цялото време се взираше в лицето му, но изражението й беше непроницаемо.

Той свърши и рязко се изправи. Постъпваше глупаво, беше оставил нещата да се задълбочат прекалено много. Време беше да се бяга.

— По-добре да си лягам — рече той.

Тя кимна.

— Съжалявам…

— Спрете да се извинявате — прекъсна го тя. — Не ви подхожда.

Тонът й беше рязък. Той се досети, че и според нея нещата са излезли извън контрол.

— Вие ще стоите ли още? — попита той.

Тя поклати отрицателно глава.

— Е… — Той я последва в антрето и нагоре по стълбите. Наблюдаваше я, докато се изкачва — хълбоците й се поклащаха леко.

На малката площадка горе тя се обърна и рече тихо:

— Лека нощ.

— Лека нощ, Люси.

Тя го погледна за миг. Той посегна да я хване за ръка, но тя се дръпна бързо, влезе в спалнята си и затвори вратата, без да поглежда назад. Фейбър остана сам на площадката, чудейки се какво става в нейната глава и което беше по-важно, какво става в неговата.

22.

Блогс караше безразсъдно бързо. Форсираният мотор на взетия за полицейски нужди „Сънбийм Талбот“ ревеше в нощта. Полупланинските, криволичещи шотландски пътища бяха мокри от дъжда, а на някои по-ниски места имаше локви, дълбоки половин педя и повече. Дъждът плющеше по предното стъкло. На откритите върхове ураганните ветрове заплашваха да изтласкат колата от пътя и да я обърнат в прогизналата трева. Приведен напред, Блогс се взираше в прозорчето, което чистачката едва успяваше да отвори, и напрягаше очи да види пътя отпред, докато фаровете се бореха да пробият замъгляващия всичко дъжд. И така миля подир миля. Току след Единбург премаза три заека и потрепери при тъпия удар, гумите просто размазаха телцата им. Той не намали, но после дълго си задаваше въпроса дали зайците обикновено излизат нощем.

От напрежението го заболя глава, а от неудобната стойка гърбът му изтръпна. Освен това беше гладен. Той отвори прозореца, за да се поосвежи от студения вятър, но толкова много вода нахлу вътре, че се наложи веднага да го затвори. Замисли се за Иглата, или Фейбър, или както там се наричаше сега — за усмихнатия младеж по шорти, вдигнал купата на победителя. Е, засега Фейбър печелеше и това състезание. Имаше четирийсет и осем часа преднина и преимуществото, че единствен знаеше къде отива. Блогс би се радвал да се състезава с този човек, ако залогът не беше толкова висок, дяволски висок наистина.

Запита се как ли би постъпил, ако някога се срещне лице в лице с него. „Ще го застрелям веднага — помисли си, — преди той да ме убие.“ Фейбър беше професионалист, а човек не бива да си играе с такива хора. Повечето шпиони бяха аматьори — разочаровани революционери отляво и отдясно, хора, които мечтаеха за въображаемия блясък на висшия шпионаж, алчни мъже или чезнещи от нещастна любов жени, или жертви на изнудване. Малкото професионалисти обаче бяха много опасни — те не знаеха що е милост.

Оставаха още около два часа до зазоряване, когато Блогс влезе в Абърдийн. Никога досега не се бе радвал толкова на уличните лампи, нищо, че бяха замаскирани и едва светеха. Нямаше представа къде се намира полицейският участък, а по улиците нямаше кой да го упъти, та се наложи да обикаля из града, докато не видя познатата синя лампа (също едва мъждукаща).

Той паркира и хукна през дъжда към вратата. Очакваха го. Годлиман се бе обадил по телефона, а Годлиман сега бе станал голям началник. Въведоха Блогс в кабинета на Алън Кинкейд, главен полицейски инспектор, на петдесет и няколко години. В стаята имаше още трима полицаи. Блогс се ръкува с тях и моментално им забрави имената.

— Много бързо дойдохте от Карлайл — рече Кинкейд.

— Едва не се утрепах — отвърна Блогс и седна. — Ако случайно ви се намира някой сандвич…

— Разбира се. — Кинкейд подаде глава през вратата и извика нещо. — Сега ще дойде, секундичка само.

Стените бяха боядисани в мръснобяло, подът беше дървен, а мебелите — съвсем обикновени: бюро, няколко стола и кантонерка. Нямаше нищо, което да радва окото — нито картини, нито някакви дреболийки или каквито и да било лични вещи. На пода имаше табла с мръсни чаши, а въздухът беше тежък от тютюневия дим. Миришеше като място, където цяла нощ са работили мъже.

Кинкейд имаше малки мустачки, редееща прошарена коса и очила. Беше едър и интелигентен на вид; разхождаше се по риза и тиранти и говореше на местния диалект, което показваше, че и той като Блогс се е изкатерил сам по стълбицата, макар от годините му да ставаше ясно, че неговото изкачване е било по-бавно от това на Блогс.

— Какво знаете за цялата тая работа?

— Не много — отвърна Кинкейд. — Но вашият началник Годлиман каза, че лондонските убийства са най-малкото престъпление на вашия човек. Освен това знаем от кой отдел сте, та като съберем две и две, става ясно, че този Фейбър…

— Какво сте свършили досега? — прекъсна го Блогс.

Кинкейд вдигна крака на бюрото.

— Пристигнал е преди два дни тук, нали така? Тогава и почнахме да го търсим. Имахме снимката — сигурно всеки полицейски участък в страната я има.

— Да.

— Проверихме по хотелите и пансионите, на гарата и в автобусното депо. Проверката беше извършена най-щателно, макар тогава да не знаехме, че е пристигнал. И продължаваме, естествено, но все си мисля, че веднага е напуснал Абърдийн.

Влезе жена с полицейска униформа и донесе чаша чай и дебел сандвич със сирене. Блогс й поблагодари и лакомо го захапа.

— Изпратихме наш човек на гарата, преди да тръгне първият влак. А също и в автобусното депо. Така че, ако е напуснал града, значи или е откраднал кола, или се е качил на автостоп. Никой не се е обадил, че му няма колата; затова предполагам, е спрял някого…

— Може да е тръгнал по море — изрече Блогс с пълна с черен хляб уста.

— От лодките, напуснали пристанището него ден, не е имало нито една подходяща, за да отплава с нея. Оттогава, естествено, нищо не е излизало в морето заради бурята.

— Някакви откраднати лодки?

— Нямаме сведения.

— Ако лошото време продължи, собственикът може и да не дойде скоро на пристанището — в такъв случай кражбата няма да се забележи, докато бурята не престане — сви рамене Блогс.

— Не сме я проверявали тая следа — рече един от полицаите в стаята.

— Наистина — потвърди Кинкейд.

— Тогава началникът на пристанището би могъл да погледне дали редовните му клиенти са си на мястото — подхвърли Блогс.

— Съгласен — викна Кинкейд. Той вече въртеше шайбата. След миг заговори в слушалката: — Капитан Дъглас? Тук Кинкейд. Да бе, да, знам, че нормалните хора спят по това време. Чакай, не си чул още най-лошото — искам да се поразходиш по дъжда. Да, да, съвсем добре ме разбра… — Кинкейд затули с ръка слушалката. — Нали знаете какво говорят за моряшкия език? Вярно е… — Той отново заговори в слушалката: — Обиколи всичките постоянно закотвени лодки в пристанището и виж дали някоя не е изчезнала. Махни ония, дето знаеш, че са излезли по работа, и ми дай имената и адресите на останалите собственици, и телефонните им номера, ако ги имаш. Да, да… знам. Ще ти поръчам едно двойно. Добре де, бутилка. Приятна сутрин, стари приятелю. — И затвори телефона.

— Мръсотийки ли ви наговориха? — засмя се Блогс.

— Ако направя с палката си онова, което ме съветваше, няма да мога да си седна повече на задника. — Кинкейд стана сериозен. — Ще му отнеме някъде около половин час, после ще ни трябват още няколко часа да проверим по адресите. Струва си, макар че все си мисля, че се е качил на стоп.

— И аз — рече Блогс.

Вратата се отвори, влезе мъж на средна възраст и в цивилни дрехи. Кинкейд и останалите полицаи се изправиха. Блогс последва примера им.

— Добро утро, сър — рече Кинкейд. — Това е мистър Блогс. А това е Ричард Портър, мистър Блогс.

Двамата се здрависаха. Портър имаше червендалесто лице и добре поддържани мустаци. Беше облечен в двуредно палто от камилска вълна.

— Как сте? Аз съм този нещастник, дето докара вашия човек до Абърдийн. Страшно неудобно се получи. — Не говореше на местния диалект.

— Как сте? — усмихна се Блогс. На пръв поглед Портър приличаше точно на онези надути тъпанари, които биха откарали с колата си един шпионин докъдето поиска. Но Блогс скоро съзна, че привидно повърхностното фамилиарничене може би прикрива буден ум. Опита се да прояви толерантност — и той беше направил някои неудобни грешки през последните няколко часа.

— Чух за изоставения морис. Точно оттам го качих и аз.

— Видяхте ли снимката?

— Да. Разбира се. Не можах да го огледам много добре, докато пътувахме — беше тъмно почти през цялото време. Но на светлината на фенерчето, когато капакът беше вдигнат, видях достатъчно — и после на влизане в Абърдийн също, тогава се съмваше. Ако бях видял само снимката, щях да кажа, че може и да е той. Но като знам откъде го взех, толкова близо до оня морис, ви казвам, че е той.

— Съгласен съм — рече Блогс. Той се зачуди за миг каква ли полезна информация би могъл да получи от този човек. — Какво впечатление ви направи Фейбър?

— Видя ми се изтощен, изнервен и решителен, в тоя порядък. Освен това не беше шотландец.

— Как бихте описали акцента му?

— Никак. Завършил частно училище, някъде около Лондон. Не се връзваше с дрехите му, нали разбирате какво искам да кажа. Носеше работен комбинезон. Чак после обърнах внимание.

Кинкейд ги прекъсна и предложи чай. Всички приеха. Полицаят се отправи към вратата.

— За какво разговаряхте?

— О, за нищо особено.

— Но сте били заедно часове наред…

— Той спа през по-голямата част от пътя. Поправи ми колата; някакъв кабел се беше изскубнал, но аз нищо не разбирам от техника, после ми каза, че неговата кола се счупила в Единбург и че отива в Банф. Каза също, че всъщност не иска да минава през Абърдийн, защото няма пропуск за забранената зона. И тогава значи… му казах да не се притеснява. Рекох му, че ще гарантирам за него, ако ни спрат. Човек се чувства такъв глупак, знаете, но ми се струваше, че му дължа някаква услуга. Спести ми толкова неприятности.

— Никой не ви обвинява, сър — рече Кинкейд.

Блогс го обвиняваше, но не го каза на глас. Вместо това заяви:

— Всъщност много малко хора са се срещали с Фейбър, за да ни кажат какво представлява. Можете ли да си помислите добре и да ми опишете какъв човек ви се видя?

— Събуди се като войник — отвърна Портър. — Беше учтив и изглеждаше интелигентен. Стисна здраво ръката ми. Обикновено обръщам внимание на това как хората стискат ръка.

— Нещо друго?

— Още… като се събуди… — Портър смръщи лице. — Дясната му ръка отскочи светкавично към лявата, над китката, ето така — показа им той.

— Това е вече нещо — рече Блогс. — Явно там държи ножа си. Калъф в ръкава.

— Нищо повече не мога да ви кажа, за съжаление.

— И твърди, че отива в Банф. Значи отива някъде другаде. Хващам се на бас, че вие сте му казали в коя посока сте, преди той да спомене нещо по въпроса.

— Май че така беше — кимна Портър. — Да, да.

— Отивал е в Абърдийн или е тръгнал на юг, след като сте го оставили. Щом е казал, че отива на север, вероятно ще се отправи в обратната посока.

— Подобни игри на отгатване на база противоположности могат да стигнат твърде далеч — рече Кинкейд.

— Понякога и това става. — Кинкейд очевидно не беше глупав. — Казахте ли му, че сте съдия?

— Да.

— Затова не ви е убил.

— Какво? Мили Боже!

— Знаел е, че ще ви търсят.

Вратата се отвори отново. Влезлият заяви:

— Нося ви шибаните сведения и дано да си е струвало труда, по дяволите.

Блогс се ухили. Явно това беше началникът на пристанището — нисък мъж с късо подстригана бяла коса и блейзър с медни копчета, който пушеше голяма лула.

— Влизай, капитане — рече Кинкейд. — Как можа така да се измокриш? Не трябваше да ходиш по дъжда.

— Я върви на майната си! — изруга капитанът и по лицата на присъстващите се разляха блажени усмивки.

— Добро утро, капитане — каза Портър.

— Добро утро, ваша светлост.

— Какво ни носите? — запита Кинкейд. Капитанът свали шапката си и изтърси дъждовните капки от дъното й.

— „Мари Втора“ е изчезнала — отвърна той. — Видях я да се прибира следобеда, когато започна бурята. Не я забелязах да излиза отново и знам, че не беше предвидено да влиза в морето пак същия ден. Но както изглежда, е вдигнала котва.

— Кой е собственикът?

— Том Хейпни. Звъннах му по телефона. Оставил я на пристана него ден и оттогава не я е виждал.

— Какво представлява тя? — запита Блогс.

— Малка рибарска лодка, дълга шейсет стъпки и доста широка. Яко легенче. С вграден мотор. Не е в някакъв специален стил — тукашните рибари не гледат по книгите, когато си строят лодките.

— Имам един въпрос — прекъсна го Блогс. — Би ли могла тази лодка да издържи на бурята?

Капитанът спря да запали лулата си с клечка кибрит.

— Ако на кормилото е много опитен моряк, може и да изкара. А може и да не успее.

— Докъде би могъл да стигне, преди да почне бурята?

— Не много далеч — да е изминал няколко мили. „Мари Втора“ се прибра чак надвечер.

Блогс се изправи, обиколи стола си и седна отново.

— И къде е той сега?

— На дъното най-вероятно, тъпото копеле. — Заключението бе направено с явно удоволствие.

Блогс не изпита кой знае какво удовлетворение от твърдението, че Фейбър вероятно е загинал. Беше твърде неубедително. Недоволството се разля по цялото му тяло и той се почувства неспокоен, безсилен, всичко го засърбя. Почеса се по брадата, трябваше да се обръсне.

— Ще повярвам, като го видя — рече той.

— Няма да можете.

— Задръжте догадките за себе си, ако обичате — заяви Блогс. — Искаме от вас информация, не песимистични обобщения. — Присъстващите в стаята изведнъж си спомниха, че макар и млад, той беше най-старши по чин сред тях. — Хайде, ако нямате нищо против, да разгледаме различните възможности. Първо, напуснал е Абърдийн по шосе и някой друг е откраднал „Мари Втора“. В такъв случай вероятно е стигнал вече до целта си, но не е могъл да напусне страната поради бурята. Цялата полиция го търси, така че нищо повече не можем да направим. Толкоз за вариант първи.

Втори вариант: още е в Абърдийн. И за това сме се погрижили, търсим го навсякъде.

Трети: напуснал е Абърдийн по море. Единодушни сме, струва ми се, че това е и най-вероятното. Да конкретизираме нещата: а) някъде се е приютил или се е разбил било в шотландския бряг, било в някой остров; б) загинал е. — Блогс, естествено, не спомена за в) прехвърлянето му на някоя подводница, преди да се разрази бурята; сигурно не бе имал време за това, а може и да бе успял. И ако се бе качил на подводница, нищо повече не можеше да се направи, така че по-добре да не се споменава за тази възможност. — Ако се е приютил някъде — продължи Блогс — или лодката се е разбила, рано или късно ще открием следи, я „Мари Втора“, я парчета от нея. Можем веднага да почнем да претърсваме брега, а и морето, щом времето се пооправи, за да излети самолет. И да е отишъл на дъното на океана, не е изключено да намерим парчета от лодката на повърхността.

Значи предприемаме три хода: продължаваме диренето, започваме да претърсваме бреговата ивица на север и на юг от Абърдийн и се приготвяме за въздушен оглед веднага щом времето се оправи.

Блогс бе започнал да крачи напред-назад, докато говореше. Сега спря и се огледа.

— Някакви въпроси?

Късният час като че ги бе приспал всичките. Неочакваният прилив на енергия у Блогс ги изтръгна от обзелата ги летаргия. Един се наведе напред и потърка ръце, друг почна да завързва връзките на обувките си, трети си облече сакото. Искаха да правят нещо. Нямаше въпроси, нито пък някакви забележки.

23.

Фейбър беше буден. Тялото му вероятно се нуждаеше от още сън, нищо, че бе прекарал деня в леглото, но мозъкът му трескаво работеше, преобръщаше различни възможности, нахвърляше сценарии… мислеше за жени, за дома.

Сега, когато окончателното отпътуване беше толкова близо, спомените ставаха почти болезнено сладки. Мислеше си за разни неща — за наденици, които са толкова дебели, че трябва да ги режеш на резени, за коли, които се движат от дясната страна на шосето, за истински високи дървета и най-вече за собствения си език — думи, изречени със сила и точност, твърди съгласни и чисти гласни, и глагола в края на изречението, където му е мястото — усещането за завършеност и значението достигат едновременно връхната си точка, свършват.

Самата дума „свършвам“ го накара да си спомни отново за Гертруд — лицето й под неговото, размазаният от целувките му грим, притворените от удоволствие очи рязко се отварят и се взират възторжено в неговите, устата, извита в постоянна въздишка: „Ja, Liebling, ja…“

Глупости. Беше живял като монах седем години, но това не значеше, че и тя е живяла така. Сигурно бе имала дузина мъже след него. А можеше и да е мъртва, загинала от бомбардировките на англичаните или пък убита от някой психопат, защото, да речем, носът й е твърде дълъг, или пък прегазена от някоя кола по време на затъмнението. Във всеки случай едва ли си спомняше за него. Сигурно никога повече нямаше да я види. Но тя му беше скъпа. Означаваше нещо… нещо, за което да си мисли.

Фейбър обикновено не си разрешаваше удоволствието да се отдава на чувства. Поначало беше студен по характер и правеше всичко възможно да доразвива тази си черта. Служеше му като броня. Но сега, сега беше така близо до успеха и се чувстваше свободен. Не да отслаби бдителността си, разбира се, но поне да си пофантазира малко.

Засега бурята го пазеше. Щеше просто да се свърже с подводницата по радиото на Том в понеделник и капитанът щеше да изпрати лодка в залива, щом времето се оправеше. Ако бурята стихнеше преди понеделник, щеше да има едно малко усложнение — лодката с провизиите. Дейвид и Люси щяха, естествено, да очакват той да се качи на нея.

Образът на Люси нахлу в съзнанието му така буйно, в такива ярки и силни цветове, че той просто не можа да се овладее. Видя поразителните й кехлибарени очи да го наблюдават, докато превързва пръста, видя очертанията на тялото й пред себе си, докато се изкачваше по стълбите, макар и облечена в ония безформени мъжки дрехи, тежките й кръгли гърди, докато стоеше гола в банята… Образите се сляха в един, Люси се наведе към него над бинтовете и го целуна по устата, обърна се по стълбите и го прегърна, излезе от банята и постави ръце на гърдите си.

Той почна да се върти неспокойно в малкото легло, проклинайки въображението си, което се развихряше във фантазии, каквито не бе имал от ученик. По онова време, преди да бе опитал истинския полов живот, той обичаше да си измисля заплетени сексуални истории, в които се появяваха по-възрастните жени, с които се срещаше всеки ден — старшата сестра в колосана престилка, мургавата и слаба, високоинтелектуална съпруга на професор Найджъл, продавачката в селския магазин, която си слагаше много ярко червило и не бръснеше за нищо мъжа си. Понякога ги събираше и трите заедно и разиграваше някаква оргия във въображението си. А когато на петнайсетгодишна възраст прелъсти по най-класически начин дъщерята на една чистачка — беше на смрачаване в някаква горичка в Западна Прусия, той съвсем му отпусна края на фантазирането, защото измислицата беше много по-приятна от разочароващата действителност. Младият Хайнрих бе ужасно озадачен от тази работа — къде беше ослепителният екстаз, усещането, че се рееш из въздуха като птица, мистичното сливане на две тела? Фантазиите ставаха прекалено болезнени — напомняха му, че не бе успял да ги осъществи. По-късно, разбира се, нещата се пооправиха и той стигна до заключението, че до екстаз се стига не когато жената доставя удоволствие на мъжа, а когато двамата взаимно си доставят удоволствие. Сподели го с по-големия си брат, но той го прие съвсем спокойно, като нещо съвсем в реда на нещата, очевиден факт, а не някакво откритие. Не след дълго и Фейбър започна да го приема по същия начин.

В крайна сметка стана добър любовник. Сексът се оказа нещо интересно, не само физически приятно. Не беше от големите съблазнители, не търсеше възбудата във всяко ново завоевание. Но беше майстор, що се отнася до взаимното удоволствие, без претенциите на разни специалисти, че техниката е всичко. Желаеха го много жени и самият факт, че не го знаеше, го правеше още по-привлекателен.

Опита се да преброи колко жени бе имал: Ана, Гретхен, Ингрид, една американка, ония две проститутки в Щутгарт… не си ги спомняше всичките, но като че ли не бяха повече от двайсет. И Гертруд, разбира се.

Никоя от тях не беше хубава като Люси. Той въздъхна раздразнено — беше оставил тази жена да го разчувства само защото беше близо до дома и защото се бе лишавал от подобни преживявания толкова дълго време. Фейбър се ядоса на себе си. Беше недисциплинирано от негова страна, не трябваше да се отпуска, докато мисията не приключи, а тя все още не беше приключила. Не окончателно. Още не.

Съществуваше и проблемът как да избегне завръщането си с лодката с провизии. Хрумнаха му няколко възможни варианта: най-сигурният му се стори да извади от „строя“ обитателите на острова, да посрещне сам лодката и да отпрати рибаря с някаква скалъпена история. Можеше да каже, че е дошъл да погостува на семейство Роуз с някаква друга лодка, че е техен роднина, любител орнитолог, каквото и да е. Беше прекалено дребна подробност, за да заангажира цялото му съзнание в момента. По-късно, когато и ако времето се оправи, щеше да се спре на нещо.

Сериозни проблеми всъщност нямаше. Самотен остров на мили от брега, с четирима обитатели — беше наистина идеално скривалище. Оттук нататък да напусне Англия беше все едно да излезе от детска кошарка. Като си спомнеше за онова, през което бе минал, и хората, които бе убил — петимата от патрула на Националната гвардия, младежа от Йоркшир във влака, пратеника на Абвера, — сега просто беше на курорт.

Един старец, един сакат, жена и малко дете… Щеше да ги убие толкова лесно.

И Люси лежеше будна. Лежеше и се вслушваше. Имаше в какво. Времето беше като оркестър — дъждът барабанеше по покрива, вятърът свиреше по стрехите като с флейта, а морето изпълняваше глисанди с плажа. Старата къща също говореше, ставите й скърцаха под напора на бурята. Вътре в стаята се добавяха нови звуци: бавното, равномерно дишане на Дейвид, стигащо почти до хъркане — той спеше дълбоко след двойната доза приспивателно, и по-бързото, леко дихание на Джо, който се беше проснал удобно напряко на походното легло до отсрещната стена.

„От този шум не мога да заспя“ — помисли си Люси. И веднага след това: — „Кого се опитвам да излъжа?“ Не можеше да спи заради Хенри, който я бе видял гола и бе докоснал нежно ръцете й, докато превързваше пръста й, а сега лежеше на леглото в съседната стая и спеше дълбоко. Навярно.

Не й бе казал почти нищо за себе си, съзна тя, само че не е женен. Не знаеше къде е роден, акцентът му не й говореше нищо. Дори и намек не направи какво работи, макар да й се струваше, че е човек с професия — може би зъболекар или военен. Не беше достатъчно скучен за обикновен юрист и бе прекалено интелигентен за журналист; докторите пък никога не можеха да скрият професията си за повече от пет минути. Не беше достатъчно богат за адвокат и надут за актьор. Тя би заложила на армията.

„Дали живее сам — запита се тя. — Или с майка си? Или с някоя жена? Как се облича, когато не ходи за риба? Има ли кола? Да, сигурно — нещо спортно, екстравагантно. И вероятно кара много бързо.“

При тази мисъл в съзнанието й изплува двуместната кола на Дейвид и тя стисна здраво очи, за да прогони стария кошмар. „Мисли за нещо друго, за нещо друго!“

Насочи вниманието си пак към Хенри и в миг осъзна и прие истината: искаше да се люби с него.

Подобни желания — поне в нейните представи за живота — изпитваха мъжете, но не и жените. Една жена можеше да срещне случайно мъж, да бъде привлечена от него, да поиска да го опознае по-добре, дори да усети, че се влюбва в него, но не и да го пожелае физически веднага, освен ако нещо не е… нещо не е в ред.

Тя си каза, че това е безумие, че онова, от което се нуждае, е да се люби със съпруга си, не да се чифтосва с първия здрав и прав мъж, който се появи. Та тя не е от тия жени.

И въпреки това беше приятно да си фантазира разни неща. Дейвид и Джо спяха дълбоко. Нищо не пречеше да стане от леглото, да прекоси площадката, да влезе в неговата стая и да се мушне в леглото…

Нищо не пречеше наистина освен природата й, доброто възпитание и вроденото чувство за приличие.

Ако решеше да го прави, щеше да е с някой като Хенри. Той щеше да бъде добър и нежен, и внимателен, и нямаше да я презира, че му се е предложила като някоя уличница от Сохо.

Тя се обърна в леглото и се изсмя на собствената си глупост — откъде можеше да знае дали Хенри ще я презре, или не? Познаваше го едва от един ден, а и той спа почти през цялото време.

И все пак й се щеше да я погледне пак така, с възхищение, но и някак си развеселено. Щеше й се да усети ръцете му върху себе си, да докосне тялото му, да се притисне към топлата му кожа.

Люси съзна, че тялото й откликва на образите в съзнанието й. Усети нужда да се докосне сама и устоя на изкушението — както бе правила през последните четири години. „Поне не съм пресъхнала като някоя старица“, мина й през ума.

Тя раздвижи крака и въздъхна — някаква топла вълна я обля цялата. Прекаляваше наистина. Време беше да заспива. По никакъв начин не можеше да се люби нито с Хенри, нито с когото и да било другиго тая нощ.

И докато си го мислеше, Люси стана и тръгна към вратата.

Фейбър чу стъпки на площадката и реагира автоматически.

Мозъкът му мигновено се освободи от обзелите го лениви, похотливи мисли. С едно-едничко плавно движение той се плъзна изпод завивките и стъпи на пода, после безшумно прекоси стаята и застана до прозореца в най-тъмния ъгъл; камата беше в дясната му ръка.

Той чу вратата да се отваря, натрапникът влезе и затвори след себе си. И в този момент Фейбър започна да разсъждава, вместо просто да реагира. Убиецът би оставил вратата отворена, та да може по-бързо да избяга. Хрумна му също, че има куп причини един убиец да не може да го открие тук.

Фейбър отхвърли тази мисъл — бе оцелял досега, защото не подценяваше и шанса едно на хиляда. Воят на вятъра утихна за миг и той чу как непознатият си поема дъх — едно слабо дихание долетя откъм леглото му, помагайки му да установи точно местонахождението на влезлия. Фейбър скочи.

Той преви фигурата върху леглото по очи, допря ножа до гърлото и заби коляно в кръста й, преди да осъзнае, че това е жена, а след частица от секундата само разбра коя е. Отхлаби хватката си, протегна ръка към нощното шкафче и запали лампата.

Лицето й беше бледо на слабата светлина.

Фейбър прибра камата в калъфа, преди тя да я види, и се надигна леко.

— Извинявайте… — рече той. — Аз…

Тя се извъртя по гръб и се взря изумено в яхналия я мъж. Беше възмутително, ужасно, но неочакваната му реакция я бе възбудила повече от всякога. Люси се закикоти.

— Мислех, че е някой крадец — рече Фейбър, като съзнаваше колко нелепо звучи това.

— И откъде ще дойде тоя крадец, ако смея да попитам? — Руменината се върна в побледнелите й бузи.

Беше облечена в много широка, старомодна фланелена нощница, която я покриваше от врата до глезените. Махагоновата й коса се бе разпиляла в безпорядък по възглавницата. Очите й изглеждаха огромни, а устните й бяха влажни.

— Вие сте невероятно красива — прошепна Фейбър тихо.

Тя затвори очи.

Фейбър се наведе и я целуна. Устните й се разтвориха мигновено и тя отвърна на целувката му. Той прекара връхчетата на пръстите си по раменете, шията, ушите й. Тя се размърда под него.

Той искаше да я целува дълго, да опознава тази уста, да изпита удоволствието от тази нова близост, но усети, че тя няма време за нежност. Люси мушна ръка в долнището на пижамата му и го стисна, после простена тихо. Дишането й се ускори.

Продължавайки да я целува, Фейбър протегна ръка и угаси лампата. После се надигна, свали горнището си и бързо — да не се чуди тя какво прави — дръпна залепената за гърдите му кутийка с негативи, пренебрегвайки болката от отлепването на пластира. Той мушна снимките под леглото, разкопча калъфа и пусна на пода и камата.

После надигна нощницата й до кръста.

— Бързо! — рече тя. — Бързо!

Фейбър се наведе към нея. Телата им се сляха.

Люси не изпитваше никаква вина след това. Чувстваше се доволна, заситена, успокоена. Бе получила онова, за което така жадуваше. Лежеше неподвижно, със затворени очи и галеше стърчащите косъмчета по врата му, наслаждавайки се на лекото боцкане по пръстите. След малко рече:

— Толкова бързах…

— Не сме свършили още — заяви той.

— Ти не… — намръщи се тя в тъмнината. Минало й бе през ума наистина.

— Не, не успях. И ти почти не можа…

— Аз съм на друго мнение — усмихна се тя.

— Ще видим — светна лампата той и я погледна.

После се плъзна надолу в леглото, между бедрата й и я целуна по корема. Езикът му се стрелна в падинката на пъпа. „Много е приятно“, помисли си тя. Главата му продължи надолу. Той, естествено, няма да иска да ме целуне там… Но той я целуна. И продължи… Люси се вкамени от ужас, когато езикът му проникна в нежните гънки, когато той ги разтвори с пръсти, за да проникне по-дълбоко в нея… И накрая този неумолим език откри малко, чувствително местенце — толкова малко, че тя даже не бе знаела, че съществува, толкова чувствително, че докосването до него в началото й причини болка. Но ужасът бе пометен от най-изумителното усещане, което някога бе изпитвала. Неспособна да се въздържи, тя започна да движи хълбоци нагоре-надолу, все по-бързо и по-бързо, да търка хлъзгавата си плът по устата, брадичката, носа и челото на този мъж, отдала се изцяло на собственото си удоволствие. А то растеше и растеше, и Люси изведнъж усети, че повече не може да сдържа напиращата отвсякъде радост, и отвори уста да изкрещи. В тоя миг той затули устата й с длан. Но Люси продължи да крещи, екстазът продължаваше… Тя усети, че вътре в нея нещо избухва, че е напълно, изцяло изчерпана, че никога, никога няма да може повече да стане.

Съзнанието й се замъгли. Долавяше смътно, че той е още между краката й, бузата с наболата по нея брада се допираше до вътрешната страна на бедрото й, устните му я докосваха едва-едва.

— Сега знам какво е искал да каже Лорънс — рече тя накрая.

— Не разбирам — вдигна глава той.

— Нямах представа, че може и така — въздъхна тя. — Беше прекрасно.

— Беше?

— О, Господи, нямам сили за повече…

Фейбър смени позата и застана над нея, обгръщайки с колене гърдите й. Люси осъзна какво искаше той и за втори път замръзна от ужас — беше толкова голям… но изведнъж разбра, че иска да го направи, да го почувства. Тя вдигна глава и устните й го обгърнаха. Фейбър простена леко.

Той обхвана главата й с ръце и започна да я движи напред-назад, стенейки тихо. Тя го погледна — Хенри се взираше в нея, опивайки се от онова, което тя правеше. Люси се запита какво ли ще стане, когато той… и реши, че не й пука — всичко досега беше толкова хубаво, че сигурно дори и това щеше да й хареса.

Дотам обаче не се стигна. Когато тя вече си мислеше, че той губи контрол над себе си, Хенри спря, отмести се, легна върху нея и я облада отново. Този път много бавно и спокойно, като морския прилив, галещ плажа, докато най-после той постави ръце под хълбоците й и заби пръсти в плътта й. Тя го погледна и разбра, че сега вече е готов да престане да се контролира и да потъне в нея. И това я възбуди повече от всичко досега, така че, когато гърбът му се изви, лицето му се изкриви от болка, а от гърдите му се изтръгна тихо стенание, тя обви крака около кръста му и се остави изцяло на това невероятно усещане — и тогава, след толкова време, тя чу тръбите и цимбалите, които Лорънс обещаваше.

После дълго никой не проговори. На Люси й беше така топло, сякаш гореше отвътре; никога досега не бе изпитвала такава топлина. Когато дишането им се поуспокои, те чуха воя на бурята отвън. Хенри й тежеше, но тя не искаше той да се отмести… приятно й беше да чувства тежестта му, да долавя слабия лъх на пот от бялата му кожа. От време на време той вдигаше глава и докосваше с устни бузата й.

Той беше идеалният мъж. Познаваше тялото й по-добре от самата нея. А собственото му тяло беше много красиво — с широки, мускулести рамене, тънка талия, тесен ханш и дълги, силни, космати крака. Стори й се, че има някакви белези, но не беше много сигурна. Силен, нежен и хубав. Идеално! Люси знаеше също, че никога няма да се влюби в него, никога няма да иска да избяга и да се омъжи за него. Някъде дълбоко в този мъж имаше нещо студено и твърдо — реакцията, а и обяснението му при влизането й в стаята бяха твърде необичайни… не искаше да мисли за това… една част от него беше някъде другаде, далеч… Трябваше да го държи на разстояние и да го използва внимателно, като наркотик, към който може да се привикне.

Не че имаше време да привикне — в края на краищата той щеше да си замине най-много след ден.

Люси се размърда и той веднага се претърколи от нея и легна по гръб. Тя се облегна на лакът и огледа голото му тяло. Да, имаше белези — един голям през гърдите и малко петно, нещо като звезда, на хълбока — можеше да е и от изгаряне. Тя потърка длан по гърдите му.

— Знам, че не подобава на една дама да говори така — рече тя, — но искам да ти благодаря.

— Ти си истинска дама — усмихна се той и протегна ръка да я докосне.

— Не разбираш какво направи. Ти…

— Знам какво съм направил — постави пръст на устните й той.

Тя го ухапа по пръста, после постави ръката му на гърдата си. Пръстите му я обхванаха.

— Направи го пак, моля те — рече тя.

— Не знам дали ще мога — усмихна се той.

Но се справи добре.

Няколко часа след зазоряване тя го остави. От другата стая се чу някакъв шум и тя сякаш изведнъж се сети, че в къщата са съпругът и синът й. Фейбър искаше да й каже, че няма значение, че нито той, нито тя трябва да се тревожат какво си мисли или знае съпругът, но успя да се сдържи и я пусна да си върви. Тя го целуна още веднъж с много страст, после се изправи, приглади измачканата си нощница и излезе.

Той я гледаше нежно. „Наистина е чудесна“, мина му през ума. Лежеше по гръб и се взираше в тавана. Беше доста наивна и много неопитна, но въпреки това чудесна. „Бих могъл да се влюбя в нея“, помисли си изведнъж той.

Фейбър се надигна и измъкна кутийката с филмчето и ножа изпод леглото. Зачуди се дали пак да ги носи със себе си. Можеше да поиска да се люби с нея през деня… Реши да вземе ножа — щеше да се чувства като гол без него — и да остави кутийката някъде. Сложи я върху шкафа и я покри с документите и портфейла си. Съзнаваше отлично, че нарушава правилото, но това със сигурност бе последната му задача и той усещаше, че е в правото си да спи с тази жена. Освен това едва ли имаше някакво значение, ако тя или съпругът й видеха снимките — и да разберяха какво означават, какво можеха да направят?

Той се отпусна на леглото, после отново стана. Годините тренировка просто не му позволяваха да поема подобни рискове. Постави кутийката заедно с документите в джоба на пижамата си. Сега можеше да се отпусне по-спокойно.

Той чу детското гласче, после стъпките на Люси надолу по стълбите и след това влаченето на Дейвид до банята. Трябваше да стане и да закуси със семейството. Нямаше проблеми. Повече и без това не му се спеше.

Фейбър застана до мокрия от дъжда прозорец и се загледа в бушуващата буря навън. След малко чу вратата на банята да се отваря. Той облече горнището на пижамата си и отиде да се избръсне. Взе самобръсначката на Дейвид, без да иска разрешение.

Сега вече това сякаш нямаше значение.

24.

Ервин Ромел знаеше от самото начало, че ще се скара с Хайнц Гудериан.

Генерал Гудериан беше точно от онези пруски офицери аристократи, които Ромел така мразеше. Познаваше го от известно време. И двамата в началото на кариерата си бяха командвали Госларския йегер батальон и се срещнаха отново по време на нападението на Полша. Напускайки Африка, Ромел остави препоръка да го наследи Гудериан, като много добре знаеше, че битката е загубена. Ходът му обаче се провали, защото по онова време Гудериан не беше сред любимците на Хитлер и препоръката беше директно отхвърлена.

Ромел чувстваше, че генералът е от хората, които ще постелят копринена кърпичка на коляното си, за да не си измачкат панталона, докато си пият питието в клуба. Беше станал офицер, защото баща му бе офицер, а дядо му беше много богат. Син на селски учител, Ромел, който се бе издигнал от лейтенант-полковник до фелдмаршал само за четири години, презираше кастата висши военни, към която никога не бе принадлежал.

Сега се взираше през масата в генерала, който отпиваше от брендито, взето от избата на Ротшилд. Гудериан и близкият му сътрудник, генерал фон Гейр, бяха пристигнали в Главната квартира на Ромел в Ла Рош Гуйон в Северна Франция, за да му съобщят как да разположи войските си. Ромеловата реакция на подобни посещения варираше от нетърпение до ярост. Според него Генералният щаб съществуваше, за да осигурява достоверна информация от разузнаването и редовно продоволствие, а от опита си в Африка знаеше, че те не могат да се справят и с двете неща.

Светлите мустачки на Гудериан бяха грижливо подстригани, около очите му имаше толкова бръчки, че сякаш постоянно се усмихваше. Беше висок и представителен, а с това не можеше да бъде много симпатичен на един нисък, грозен и оплешивяващ мъж, за какъвто се смяташе Ромел. Изглеждаше спокоен, а всеки немски генерал, който можеше да се чувства спокоен в този момент от войната, със сигурност беше глупак. Току-що приключилият обяд — телешко печено и вино от далечния Юг, едва ли можеше да послужи за извинение.

Ромел погледна през прозореца, докато чакаше Гудериан да започне разговора. Дъждовните капки се стичаха от липите в двора. Когато най-после гостът отвори уста, стана ясно, че е обмислял как най-добре да представи тезата си и е решил да започне със страничен обход.

— В Турция — заговори той — английската Девета и Десета армия и Турската национална армия се съсредоточават на границата с Гърция. В Югославия партизаните също съсредоточават силите си. Французите в Алжир се подготвят да нападнат Ривиерата. Руснаците, изглежда, се готвят да нахлуят по море и суша в Швеция. В Италия съюзниците са готови да тръгнат към Рим. Има и по-дребни сигнали: отвлечен генерал в Крит, убит разузнавач в Лион, нападната радарна станция в Родос, абразивна смазка в самолет, който се разбива в Атина, нападение на командоси в Сагвааг, експлозия във фабриката за кислород в Булон, дерайлирал влак в Ардените, взривен петролен склад при Бусен… мога да продължа още. Картината е ясна. В окупираните територии непрекъснато се увеличават саботажите и предателствата, по границите ни се виждат повсеместни приготовления за нападение. Никой от нас не се и съмнява, че това лято ще има голяма офанзива на съюзниците; сигурни сме също така, че всичките тези безредици целят да ни заблудят къде ще се извърши десантът.

Генералът спря за миг. Лекцията, изречена с наставнически тон, раздразни Ромел и той използва възможността да го прекъсне:

— Точно затова си имаме Генерален щаб — да обработва информацията, да преценява дейността на врага и да предсказва бъдещите му ходове.

— Трябва да сме наясно с ограниченията на този тип гадаене по кристална топка — усмихна се снизходително Гудериан. — Убеден съм, че вие имате мнение откъде ще дойде ударът. Всички имаме. Стратегията ни трябва да допуска възможността да сме сгрешили.

Сега Ромел видя накъде бият заобикалките на генерала и с мъка овладя желанието да изкрещи високо възмущението си, преди Гудериан да довърши тезата си.

— Разполагате с четири бронирани дивизии под ваше командване — продължи Гудериан. — Втора танкова при Амиен, Сто и шестнайсета при Руан, Двайсет и първа при Кан и Втора SS при Тулуза. Генерал фон Гейр вече ви е предложил да ги разположите навътре от брега, всички заедно, готови във всеки момент за бърз ответен удар. Тази стратегия всъщност е основен принцип в политиката на Върховното командване на Вермахта. Въпреки това вие не само сте се противопоставили на предложението на Гейр, но дори сте придвижили Двайсет и първа дивизия към Атлантическия бряг…

— И останалите три трябва да бъдат прехвърлени към брега колкото е възможно по-скоро! — избухна Ромел. — Кога най-после ще се научите бе, хора? Съюзниците контролират въздушното пространство. Започне ли десантът, повече движение на танкове няма да има. Няма да може да се провеждат никакви операции, изискващи големи придвижвания по суша. Ако скъпоценните ви танкове са в Париж, когато съюзниците дебаркират на френския бряг, те ще си останат в Париж — английските бомбардировачи ще се погрижат за това, докато съюзниците не замаршируват по булевард Сен Мишел. Знам го — вече постъпиха така с мен. На два пъти. — Той пое дълбоко дъх. — Да се държат танковете като подвижен резерв, е все едно да ги захвърлим на боклука. Контраатака няма да има. Трябва да ги посрещнем на брега, където ще са най-уязвими, и да ги натикаме обратно в морето.

Червенината по лицето му леко избледня и той започна да обяснява собствената си стратегия за отбрана.

— Построих подводни препятствия, укрепих атлантическата стена, подготвих цели минни полета и забих колове по всяка полянка зад фронтовата линия, която може да се използва за кацане. Всичките ми войски строят отбранителни съоръжения във всяка свободна секунда, когато не са на учение.

Бронираните дивизии трябва да се прехвърлят на брега. Резервът на Върховното командване трябва да бъде отново изпратен във Франция. Девета и Десета SS дивизии трябва да бъдат върнати от Източния фронт. Цялата ни стратегия трябва да е насочена към това да не позволим на съюзниците да си осигурят предмостие, защото, ако това стане, битката е загубена… а може би и войната.

Гудериан се наведе напред, присвивайки очи с оная вбесяваща полуусмивка.

— Искате да отбраняваме бреговата ивица на Европа от Трьомсо в Норвегия, покрай целия Иберийски полуостров, та чак до Рим. И откъде ще вземем армии за това?

— Трябваше да зададете този въпрос през 1938-а — измърмори Ромел.

Последва неловко мълчание — подобна забележка беше още по-шокираща, когато идваше от устата на известния с аполитичността си Ромел.

— Откъде смятате, че ще дойде ударът, фелдмаршале? — наруши напрегнатата тишина фон Гейр.

Ромел само това чакаше.

— До скоро вярвах в теорията за Па дьо Кале. Но при последната ми среща с фюрера ме впечатлиха аргументите му в полза на Нормандия. Поразен съм от неговия инстинкт и най-вече от непогрешимия му усет. Ето защо смятам, че танковете ни трябва да бъдат разположени главно покрай нормандския бряг, а една дивизия евентуално да изпратим при устието на Сома — и то от силите извън моята група.

— Не, не и не! — поклати глава Гудериан. — Прекалено е рисковано.

— Готов съм да отнесем спора до Хитлер — заплаши го Ромел.

— В такъв случай трябва да постъпите по този начин — заяви Гудериан, — защото аз няма да се съглася с плана ви, освен ако…

— Какво? — Ромел бе изненадан, че позицията на генерала можеше да се пропука.

Гудериан се размърда на стола, неприятно му бе да отстъпва пред такъв упорит противник като Ромел.

— Може би знаете, че фюрерът очаква доклад от един изключително ценен агент в Англия.

— Спомням си — кимна Ромел. — Иглата.

— Да. Възложено му е да прецени силата на Първа американска армия под командването на генерал Патън, която е разположена някъде в Източна Англия. Ако той открие — а аз съм сигурен, че ще го направи, — че тази армия е голяма, силна и готова да действа, ще продължа да ви опонирам. Но ако установи, че всичко е само един голям блъф и са маскирали някаква малка част като десантна армия, тогава ще се съглася, че сте прав, и ще получите вашите танкове. Ще приемете ли подобен компромис?

— Тогава значи всичко зависи от Иглата — кимна с голямата си глава Ромел в знак на съгласие.