Иглата

13.

Фейбър се облегна, треперейки, на едно дърво и повърна. После се замисли дали да погребе петимата убити.

Щеше да му отнеме между трийсет и шейсет минути, по негова преценка, в зависимост от това доколко добре реши да скрие телата. През това време можеше да го хванат.

Трябваше да сложи на везните риска, от една страна, и скъпоценните часове, които щеше да спечели, ако забави откриването на труповете, от друга. Много скоро щяха да усетят отсъствието на петимата и към девет часа щяха да тръгнат да ги търсят. Вероятно бяха редовен патрул и маршрутът им беше добре познат. Търсещите ги първо щяха да изпратят някой спортист да пробяга цялото разстояние. Ако телата останеха така, той щеше да ги види и да вдигне тревога. В противен случай щеше да се върне обратно и тогава щеше да започне истинското издирване — с полицейски кучета и полицаи, които ровят във всеки храст. Можеше да им отнеме и цял ден, докато открият труповете. Дотогава Фейбър щеше да е в Лондон. За него беше важно да се измъкне от зоната, преди те да знаят, че търсят убиец. Той реши да рискува.

Преплува канала с възрастния капитан на гръб и безцеремонно го хвърли зад един храст, после изтегли двете тела от дъното на лодката и ги метна върху капитана. Последваха труповете на Уотсън и ефрейтора. Нямаше лопата, а трябваше голям гроб. Малко по-навътре в гората Фейбър откри ивица рохкава земя, дори леко хлътнала, та това го улесни донякъде. Той измъкна един тиган от миниатюрния камбуз и започна да копае.

На дълбочина стъпка-две имаше слой гнили листа и беше лесно. После стигна до глина и стана ужасно трудно да се копае. За половин час успя да издълбае едва около две педи. Трябваше да се задоволи с толкова.

Той отнесе телата едно по едно до дупката и ги хвърли вътре. После свали калните си, изцапани с кръв дрехи и ги пусна отгоре. Зари гроба с пръст и клони, изтръгнати от близките храсти и дървета. Щеше да издържи на първия бегъл поглед.

После нахвърли пръст върху мястото, близо до брега, където бе текла кръвта на Уотсън. И в лодката имаше кръв — там, където бе паднал прободеният войник. Фейбър намери някакъв парцал и избърса палубата. После се преоблече в чисти дрехи, вдигна платната и потегли.

Не започна да лови риба, нито пък да търси птичи гнезда — нямаше време за такива подробности. Вместо това вдигна всички платна и се помъчи да се отдалечи колкото се може повече от оня гроб… Трябваше при първа възможност да намери по-бърз начин за придвижване. И докато се носеше по канала, Фейбър се мъчеше да реши с кое ще е по-бързо — с влак или с открадната кола. С кола щеше да е по-бързо, ако, естествено, можеше да намери такава, за да я открадне, но пък сигурно веднага щяха да започнат да я търсят, независимо дали щяха да свържат кражбата с изчезването на патрула, или не. Придвижването до някоя жп гара можеше да отнеме доста време, но изглеждаше по-безопасно; ако внимаваше, можеше да избегне подозренията почти през целия ден.

Поколеба се какво да прави с лодката. Идеалното решение беше да я потопи, но в това време можеше да го видят. Ако я изоставеше на брега на канала, полицията щеше по-бързо да я свърже с убийствата и това щеше да им подскаже в каква посока се движи. Той реши да изчака.

За нещастие не знаеше къде точно се намира. На картата на водните пътища в Англия бяха означени всеки мост, пристан и шлюз, но не и жп гарите. Фейбър пресметна, че е някъде на час-два ход пеш от пет-шест села, но „село“ още не означаваше „гара“.

Двата проблема се решиха изведнъж — каналът минаваше под жп мост. Фейбър грабна компаса, филмчето от фотоапарата, портфейла и камата си. Всички останали вещи щяха да отидат на дъното с лодката.

Дърветата засенчваха двата бряга и наблизо нямаше никакви пътища. Той сви платната, развинти основата на мачтата и положи пръта на палубата. После измъкна запушалката от кила и скочи на брега, придържайки въжето.

Лодката постепенно се пълнеше с вода и бавно се плъзгаше към моста. Щом стигна под свода, Фейбър дръпна въжето и я задържа, така че да потъне точно под него. Първо изчезна задната палуба, последвана от кърмата, и най-накрая се скри покривът на каютата. Няколко мехурчета, и край. Един случаен поглед не би забелязал нищо — сянката от моста скриваше неясните очертания на дъното. Фейбър хвърли и въжето във водата.

Жп линията вървеше от североизток на югозапад. Фейбър се изкатери на брега и тръгна на югозапад — Лондон беше в тази посока. Линията бе двойна, явно някакво местно разклонение; сигурно оттук минаваха често влакове, но пък те спираха на всяка гара.

Слънцето започна да прежуря и от бързането на Фейбър му стана горещо. Беше се преоблякъл в двуредно сако и дебели фланелени панталони. Сега свали сакото и го метна на рамо.

След четирийсет минути чу в далечината пуфтене и се скри зад един храст до линията. Стар парен локомотив премина бавно покрай него в посока североизток, като бълваше големи облаци пушек и теглеше композиция, натоварена с въглища. Ако и от обратната посока се зададеше влак, можеше да скочи в него. Но струваше ли си? Щеше да спести много ходене, обаче щеше да се изцапа и да бие на очи, а можеха и да го забележат, като слиза. Не, по-безопасно беше да върви.

Линията сечеше през равнината, права като стрела. Някакъв фермер ореше нивата си с трактор. Нямаше начин да не го забележи. Фермерът махна с ръка, без да спира работата си. Беше твърде далеч, за да види добре лицето му.

Фейбър бе изминал около десетина мили, когато видя пред себе си гарата. До нея оставаше към половин миля, та се забелязваха само по-високите перони и куп стрелки! Той се отклони от линията и пое напряко през полето, като гледаше да върви покрай дърветата, додето излезе на шосето.

След няколко минути влезе в селото. Нямаше табела с името му. След като опасността от вражеско нападение бе преминала, навсякъде възстановяваха пътните знаци, но явно тук още не бяха се раздвижили.

Имаше поща, хлебарница и кръчма с надпис „Бика“. Докато минаваше край паметника на жертвите от войната, жена с детска количка му подхвърли любезно: „Добро утро.“ Малката гара се припичаше сънливо на пролетното слънце. Фейбър влезе вътре.

На таблото за обяви бе залепено разписание. Фейбър се спря пред него. Иззад прозорчето на гишето за билети някой каза:

— Хич не бих го гледал това, ако бях на ваше място. Най-голямото литературно произведение от „Сага за Форсайтови“ насам.

Фейбър знаеше, че разписанието е остаряло, но трябваше да разбере дали влаковете вървяха до Лондон. Да, вървяха.

— Имате ли представа кога тръгва следващият влак за гара Ливърпул? — попита той.

— Днеска по някое време, ако имате късмет — изсмя се саркастично човекът зад гишето.

— Е, ще си купя билет все пак.

— Заповядайте. Казват, че влаковете в Италия се движат по разписание — рече мъжът.

— Вече не — забеляза Фейбър. — Във всеки случай предпочитам влаковете ни да закъсняват, но да си водим нашата политика.

— Прав сте, разбира се — стрелна го уплашено мъжът. — Защо не почакате в кръчмата? Ще го чуете влака, а ако не — ще изпратя да ви повикат.

Фейбър не искаше повече хора да виждат лицето му.

— Не, благодаря, само ще харча пари. — Той взе билета си и излезе на перона.

Само след няколко минути мъжът го последва и седна до него на пейката на слънце.

— Бързате ли? — попита той.

— Днешния ден съм го отписал — поклати глава Фейбър. — Успах се, скарах се с шефа, а камионът, който ме взе, се счупи.

— Лош ден. Да, да. — Мъжът си погледна часовника. — Мина по разписание тая сутрин, а което е отишло нагоре, трябва да се върне надолу, викат хората. Може да ви се усмихне щастието.

Щастието наистина се усмихна на Фейбър. Влакът дойде след двайсет минути. Беше претъпкан с фермери, семейства с деца, търговци и войници. Фейбър намери място на пода близо до прозореца и докато влакът се отдалечаваше с пухтене, взе някакъв захвърлен вестник отпреди два дни, помоли за молив и почна да решава кръстословица. Гордееше се, че може да решава кръстословици на английски — това беше лакмусовият тест за добро владеене на чужд език. Не след дълго полюшването на влака го унесе, той задряма и засънува.

Познатият сън — как пристига в Лондон.

Беше дошъл от Франция с белгийски паспорт на името на Ян ван Гелдер, представител на „Филипс“ (щеше да послужи за обяснение на радиото в куфара, ако на митницата го отвореха). Английският му тогава беше добър, но не много разговорен. На митницата не го бяха тормозили — нали беше от съюзническа страна. Бе хванал влака за Лондон. В ония дни имаше много свободни места във вагоните и можеше да се яде. Фейбър бе обядвал — говеждо печено и йоркширски пудинг. Всичко беше толкова забавно. Обсъждаха политиката в Европа с някакъв студент по история от Кардиф. Всичко беше чудесно, докато влакът не спря на гара Уотърлу. Тогава започна кошмарът.

Бедата дойде още на гишето за проверка на билетите. Като всички сънища, и този следваше странна логика. Документът, който предизвика подозренията им, се оказа не фалшивият паспорт, а напълно редовният му билет за влака. Контрольорът каза:

— Това е билет на Абвера.

— Не, не е — отвърна Фейбър с безумно силен немски акцент. Какво бе станало с изящните му английски съгласни? Просто не идваха.

— Аз него в Дувър купил. — По дяволите, това го довърши.

Но контрольорът, който се бе превърнал в истински лондонски полицай с островърха каска, сякаш не обърна внимание, че Фейбър изведнъж бе заговорил на немски. Той се усмихна любезно и рече:

— Мога ли само да проверя куфара ви, сър?

На гарата бе пълно с хора. Фейбър си помисли, че ако се смеси с тях, може да успее да избяга. Той пусна куфара с радиото и побягна, пробивайки си път през тълпата. Изведнъж осъзна, че е оставил панталона си във влака, и че на чорапите му има пречупени кръстове. В първия магазин трябваше да си купи панталон, преди хората да са го забелязали как бяга по нацистки чорапи. После някой от тълпата рече: „Някъде съм те виждал“, и го спъна, а той се строполи на пода на вагона, където бе заспал.

Фейбър примигна, прозя се и се огледа наоколо. Болеше го глава. За миг усети огромно облекчение, че всичко е било само сън, после се разсмя от нелепото подреждане на символите — чорапи с пречупени кръстове, ама че работа!

— Добре си поспахте — рече седналият до него мъж в работен комбинезон.

Фейбър застана нащрек. Все се боеше да не проговори насън и да се издаде.

— Сънувах лош сън — каза той.

Мъжът не отговори.

Стъмваше се. Наистина беше спал много. Изведнъж във вагона светна една-единствена синя крушка и някой дръпна щорите. Лицата на хората се размиха в бледи и безформени очертания. Работникът се разприказва отново.

— Изпусна цялото представление — рече той.

— Какво стана? — смръщи вежди Фейбър. Невъзможно беше да е проспал някоя полицейска проверка.

— Мина един от ония влакове на янките. Вървеше си с десет мили в час, караше го някакво негро и все дърпаше звънеца, а отпред имаше огромна скара. Абе, направо като в Дивия запад.

Фейбър се усмихна, припомняйки си отново съня. Всъщност бе пристигнал в Лондон без инциденти. Отначало отседна в хотел, като използваше белгийския си паспорт. За една седмица обиколи няколко гробища в провинцията и от надгробните плочи преписа имената на мъже на неговата възраст. После подаде три молби за препис на кръщелно свидетелство. Намери си квартира и някаква непретенциозна работа, използвайки препоръките на несъществуваща фирма в Манчестър. Дори се появи в избирателните списъци на Хайгейт преди войната и гласува за консерваторите. Когато въведоха купоните, на всеки пренощувал на определена дата в нечия къща се даваше потребителска книжка чрез хазаите. Фейбър нареди нещата така, че да прекара по няколко часа на нощ в три различни къщи, и по този начин се снабди с документ за всяка от трите си роли. Изгори белгийския си паспорт — в случай че му потрябваше, а това беше много малко вероятно, можеше да си извади три английски паспорта.

Влакът спря и по шума отвън пътниците разбраха, че са пристигнали. Фейбър слезе и изведнъж изпита страшна жажда и глад. Беше ял за последен път преди двайсет и четири часа — и то само наденица, бисквити и вода от шишето. Той мина през билетната проверка и намери бюфета на гарата. Беше пълно, повечето посетители бяха войници, които спяха или се опитваха да дремнат по масите. Фейбър поиска сандвич със сирене и чаша чай.

— Храната е само за военнослужещи — каза жената зад тезгяха.

— Тогава само чай.

— Имате ли чаша?

— Не, нямам — изненада се Фейбър.

— И ние нямаме, приятелче.

Ако отидеше да вечеря в хотела на гарата, щеше да загуби много време. Той намери някаква кръчма и изпи две халби слаба бира, после си купи пържени картофи от павилионче за пържена риба, застана на тротоара и ги изяде направо от вестника, в който бяха увити. Колкото и странно да беше, доста го заситиха.

Сега трябваше да намери аптека.

Искаше да прояви лентата, за да е сигурен, че снимките са станали. Нямаше намерение да рискува да се върне в Германия с ролка развалено, безполезно филмче. Ако снимките не бяха добри, щеше да се наложи да открадне нов филм отнякъде и да се върне. Мисълта беше просто непоносима.

Трябваше му малка частна аптека, а не от ония големите, където филмите се проявяват някъде централно. Трябваше му квартал, където хората могат да си позволят да си купят фотоапарат (или са могли преди войната). Районът в Източен Лондон, където се намираше гара Ливърпул, не вършеше работа. Той реши да тръгне към Блумсбъри.

Улиците бяха тихи, облени в лунна светлина. Тази вечер още не бяха свирили сирените. На Чансъри Лейн го спря военна полиция. Поискаха личната му карта. Фейбър се престори на малко пиян и полицаите не попитаха какво прави навън по това време.

Намери онова, което търсеше, в северния край на Саутхамптън Роуд. На витрината имаше реклама на „Кодак“. Странно, но аптеката беше още отворена. Той влезе вътре.

Зад тезгяха стоеше прегърбен и кисел пооплешивял мъж с бяла престилка и очила.

— Продаваме лекарства само с лекарски рецепти — рече той.

— Няма проблеми. Исках просто да попитам дали проявявате снимки.

— Да, ако дойдете утре.

— Тук ли ги промивате? — попита Фейбър. — Трябват ми бързо.

— Да, ако дойдете утре…

— Ще станат ли още същия ден? Брат ми е в отпуска и иска да вземе няколко със себе си.

— По-бързо от двайсет и четири часа не може. Елате утре.

— Благодаря ви, ще дойда. — На излизане Фейбър забеляза, че затварят след десет минути. Той пресече улицата и зачака в тъмното.

Точно в девет аптекарят излезе, заключи вратата и тръгна надолу по улицата. Фейбър се отправи в противоположна посока и зави зад ъгъла по първата успоредна улица.

Отзад като че ли не можеше да се проникне в аптеката, а Фейбър не искаше да влиза отпред, да не би някой полицейски патрул да забележи отключената врата, докато е още вътре. Той тръгна да търси някаква пролука, но такава нямаше. И все пак трябваше да има процеп отзад, двете улици бяха твърде далеч една от друга, за да бъдат къщите стена до стена.

Накрая стигна до голяма стара сграда; табелката отпред показваше, че е общежитие на близкия колеж. Входната врата не беше заключена. Фейбър влезе и се оказа набързо в общата кухня. На една маса седеше само момиче, пиеше кафе и четеше книга.

— Проверяваме как изпълнявате инструкциите за затъмнението — измърмори Фейбър. — Момичето кимна и се зачете отново. Фейбър излезе от задната врата. Прекоси някакъв двор, блъсна се пътьом в обърнати кофи за смет и откри една врата към уличката. За секунди се отзова зад самата аптека. Явно никога не бяха използвали този вход. Той се покатери върху някакви гуми и изхвърлен дюшек и удари едно рамо на вратата. Изгнилото дърво подаде лесно и Фейбър се озова вътре.

Той намери тъмната стаичка и се затвори в нея. Щракна електрическия ключ и на тавана светна бледа червена лампичка. Лабораторията беше оборудвана доста добре, шишетата с различни проявители бяха прилежно надписани, имаше увеличител и дори сушилня за снимките.

Фейбър работеше бързо, но внимателно, подгря ваните до точно необходимата температура и разбърка течността така, че проявяването да стане равномерно, като следеше времето по стрелките на големия електрически часовник на стената.

Негативите бяха идеални.

Той ги остави да се изсушат, после ги пусна през увеличителя и си направи пълен комплект снимки с размер 10/8 мм. Усети, че го обзема неописуема радост, докато гледаше как във ваната се проявяват очертания и образи — добра работа беше свършил!

Сега трябваше да вземе важно решение.

Въпросът се беше въртял в съзнанието му цял ден, но сега, когато снимките бяха станали, бе принуден да си го постави открито.

Ами ако не успее да се върне?

Очакваше го, меко казано, твърде рисковано пътуване. Беше повече от уверен в собствените си сили и щеше да отиде на срещата въпреки ограниченията за пътуване и бреговата охрана, но не можеше да гарантира, че подводницата ще бъде там или че ще успее да прекоси Северно море обратно. Разбира се, възможно бе, като излезе оттук, да го прегази някой автобус.

Не искаше и да мисли за възможността да загине, след като е разкрил най-голямата тайна в тая война — твърде ужасно беше!

Трябваше да има и резервен вариант, втори канал, да е сигурен, че доказателствата за измамата, готвена от съюзниците, ще стигнат до Абвера.

Между Англия и Германия, разбира се, нямаше директни връзки. Пощата минаваше през неутрални страни. Всичко, естествено, се цензурираше. Можеше да използва шифър, но нямаше смисъл — трябваше да се изпратят снимките, те бяха решаващото доказателство.

Бяха му казали, че канал има, и то добър. В португалското посолство в Лондон работеше служител, който симпатизираше на германците — отчасти по политически причини и отчасти понеже му бе платено добре, а това безпокоеше Фейбър. Този служител бе готов да предава съобщенията с дипломатическата поща на немското посолство в неутрален Лисабон. Оттам нататък беше вече лесно. Каналът работеше от началото на 1933 година, но досега го бе използвал само веднъж — когато Канарис беше поискал да проверят как функционира.

Сега щеше да свърши работа. Трябваше да свърши.

Фейбър усети, че го обзема ярост. Мразеше да разчита на други. Всички бяха некадърници — и все пак не можеше да поеме такъв риск, трябваше му втори канал за тази информация. Беше по-малко рисковано, отколкото да я изпраща по радиото; естествено, най-страшното беше Германия въобще да не я получи.

Решението бе взето. След претегляне на аргументите везните неоспоримо се накланяха в полза на свръзката от португалското посолство.

Той започна да пише писмо.

14.

Фредрик Блогс бе прекарал доста неприятен следобед в провинцията.

Когато пет разтревожени съпруги се обадиха в местния участък, че мъжете им не са се прибрали, областният полицейски началник, използвайки ограничените си способности за дедуктивно мислене, стигна до извода, че целият патрул на Националната гвардия не е могъл да изчезне без явна причина. И макар да беше почти сигурен, че просто са се загубили — всички бяха малко ненаред, иначе щяха да ги вземат в армията, — той все пак се обади в областния участък да се застрахова. Сержантът в оперативната стая, който прие съобщението, съобрази веднага, че липсващите бяха патрулирали в особена, и по-точно забранена военна зона, и се обади на своя инспектор, който пък уведоми Скотланд Ярд, а те изпратиха човек от Специалния отдел и се свързаха с МИ-5, които пък изпратиха Блогс.

Човекът от Специалния отдел беше Харис, който едно време се занимаваше с убийството в Стокуел. Двамата с Блогс се срещнаха във влака, теглен от един от ония локомотиви, дошли сякаш от Дивия запад, които американците им бяха дали на заем, защото в Англия не достигаха влакове. Харис повтори поканата си за обяд в неделя и Блогс отново му каза, че в неделя обикновено работи.

Слязоха от влака и наеха велосипеди. Трябваше да поемат по пътеката покрай канала, докато се срещнат с групата, тръгнала да търси изчезналите. Харис, който беше с десет години по-стар от Блогс и доста по-тежък, се поизпоти от карането.

Срещнаха част от групата под някакъв железопътен мост. За Харис това беше добре дошло — можеше да слезе от колелото.

— Какво открихте? — попита той. — Трупове ли?

— Не, една лодка — отвърна млад полицай. — Вие кои сте?

Те се представиха. Един полицай се бе съблякъл по долни дрехи и се беше спуснал да огледа лодката. Той изплува с тапата в ръка.

— Потопена е май нарочно — погледна Блогс към Харис.

— Така изглежда. Забеляза ли нещо друго? — обърна се той към излезлия от водата полицай.

— Не е потънала отдавна, в добро състояние е и мачтата не е счупена, а е била свалена.

— Много информация си събрал за една минута под водата — рече Харис.

— В събота и неделя и аз карам лодка — отвърна полицаят.

Харис и Блогс възседнаха велосипедите и продължиха нататък.

Когато срещнаха основната група, телата вече бяха открити.

— Убити са и петимата — рече униформеният полицейски инспектор, който я водеше. — Капитан Лангам, ефрейтор Ли и редници Уотсън, Дейтън и Форбс. Трупът на Лангам е бил в канала. Намерихме ги всичките в плитък гроб. Ужасно убийство. — Явно доста го беше раздрусало.

Харис огледа отблизо петте тела, наредени в редица.

— Виждал съм такива рани и преди, Фред — рече той.

Блогс се взря по-добре.

— Господи Боже, прилича на…

— Кама — кимна Харис.

— Знаете кой го е извършил ли? — възкликна изумено инспекторът.

— Досещаме се — рече Харис. — Смятаме, че е убил още двама души. Ако е същият човек, знаем кой е, но не знаем къде е.

— Като се има предвид, че забранената зона е доста наблизо — заяви инспекторът — и че Специалният отдел и МИ-5 пристигат така светкавично на местопроизшествието, какво още трябва да ми се каже за тоя случай?

— Само да си държите устата затворена, докато вашият началник говори с нашите хора.

— Намерихте ли нещо друго, инспекторе? — попита Блогс.

— Още претърсваме местността, но засега нищо. В гроба имаше някакви дрехи.

Блогс ги опипа внимателно — черни панталони, черен пуловер, късо черно кожено яке като ония, дето ги носят летците.

— Екип за работа през нощта — рече Харис.

— И за едър мъж — допълни Блогс.

— Колко е висок вашият човек?

— Над един и осемдесет.

— Видяхте ли се с хората, които откриха потопената лодка? — попита инспекторът.

— Да — намръщи се Блогс. — Къде е най-близкият шлюз?

— Четири мили нагоре по течението.

— Ако нашият човек се е движил с лодка, пазачът трябва да го е видял, нали така?

— Така — съгласи се инспекторът.

— Най-добре да поговорим с него — рече Блогс и се отправи към колелото си.

— Още четири мили? О, не! — простена Харис.

— Тъкмо ще поотслабнеш малко — заяви безстрастно Блогс.

Въртяха педалите почти час — пътеката покрай реката беше за езда, а не за велосипеди, цялата бе в кал, камънаци и корени на дървета. Докато стигнат яза, Харис потъна целият в пот и започна да кълне ожесточено.

Пазачът седеше пред къщичката си, пушеше лула и се наслаждаваше на топлия следобед. Беше на средна възраст, говореше бавно и още по-бавно се движеше. Той огледа двамата велосипедисти едва ли не развеселено.

Заговори Блогс, защото Харис не можеше да си поеме дъх.

— Ние сме от полицията — каза той.

— Така ли? — проточи глас пазачът. — Какво, тревога ли има? — Изглеждаше толкова разтревожен, колкото някоя котка пред огъня.

Блогс извади от портфейла си снимка на Иглата и му я подаде.

— Виждали ли сте този човек?

Пазачът постави снимката в скута си и поднесе нова клечка кибрит към лулата си. После се взря в снимката, погледа я, погледа я и им я подаде обратно.

— Е? — попита Харис.

— Даа. Беше тук вчера по това време. Даже влезе да пием чай. Симпатяга. Какво е направил, да не си е запалил лампата по време на затъмнението?

— Това решава въпроса — отпусна се тежко на земята Блогс.

— Значи връзва лодката малко по-долу и щом притъмнява, влиза в забранената зона — разсъждаваше на глас Харис. Говореше тихо, да не го чуе пазачът. — И когато се връща, патрулът е спипал лодката му. Разправя се с тях, спуска се по течението, надолу до жп линията, потапя лодката и… се мята на някой влак, а?

— Жп линията, дето пресича канала няколко мили по-надолу, къде води?

— В Лондон.

— По дяволите! — избухна Блогс.

Блогс се върна във военното министерство в Уайтхол в полунощ. Годлиман и Били Паркин го чакаха.

— Той е, няма грешка — рече Блогс и им разказа всичко.

Паркин беше възбуден. Годлиман изглеждаше само напрегнат. Когато Блогс свърши, той каза:

— Значи сега отново е в Лондон и ние пак си търсим, както по всичко изглежда, игла в купа сено. — Играеше си с кибритени клечки и правеше някакви формички на бюрото. — Знаете ли, всеки път, когато погледна снимката, имам чувството, че познавам тоя човек.

— Мислете тогава, за Бога! — възкликна Блогс. — Къде?

Годлиман поклати глава безпомощно.

— Трябва да е било само веднъж и на необичайно място. Прилича ми на лице, което съм забелязал в аудиторията на някоя лекция или сред тълпата на някой коктейл. Бегъл поглед, случайна среща — когато си спомня, сигурно няма да ни свърши никаква работа.

— Какво има в оная зона? — попита Паркин.

— Не знам, което означава, че вероятно е нещо твърде важно.

Последва мълчание. Паркин запали цигара с една кибритена клечка от фигурите на Годлиман. Блогс вдигна глава.

— Можем да отпечатаме снимката му в милион копия — и да дадем по една на всеки полицай, сътрудник на противовъздушната охрана, член на Националната гвардия, военнослужещ и носач на гарата, да ги разлепим на таблата за обяви и да ги публикуваме във вестниците…

— Прекалено е рисковано — поклати глава Годлиман. — Ами ако вече е говорил с Хамбург за онова, което е видял? Ако вдигнем голям шум около него, ще разберат, че сведенията му са ценни. Само ще потвърдим информацията му и ще ги накараме да му повярват.

— Трябва да направим нещо.

— Ще изпратим снимката му на полицията. Ще дадем описанието му в пресата и ще кажем, че е обикновен убиец. Можем да посочим подробности от убийствата в Хайгейт и Стокуел, без да споменаваме, че е замесена Службата за национална сигурност.

— Искате да кажете, че трябва да се бием с едната ръка, вързана отзад? — намеси се Паркин.

— Поне засега.

— Ще задвижа нещата в Скотланд Ярд — каза Блогс и вдигна телефона. — Няма да свършим кой знае каква работа тая нощ — погледна часовника си Блогс, — но не ми се прибира вкъщи. Няма да мога да заспя.

— В такъв случай ще потърся чайник и ще направя чай — надигна се Паркин и излезе от стаята.

Кибритените клечки на бюрото на Годлиман бяха очертали нещо като кон и каруца. Той взе една от краката на коня и запали лулата си с него.

— Имаш ли си приятелка, Фред? — попита той небрежно.

— Не.

— Откакто…

— Да.

— И траурът трябва да има край — запуфка с лулата си Годлиман.

Блогс не отговори.

— Виж, може би не трябва аз да ти чета морал — рече Годлиман. — Но знам как се чувстваш — сам съм го изпитал. Единствената разлика беше, че нямаше кого да обвинявам.

— Вие не сте се оженили повторно — каза Блогс, без да гледа Годлиман.

— Не, но не искам и ти да повториш грешката ми. Да живееш сам, когато си минал на попрището жизнено средата, е доста потискащо понякога.

— Казвал ли съм ви, че я наричаха Безстрашната Блогс?

— Да, казвал си ми.

— Добре тогава, в кой свят ще намеря момиче като нея, а? — Чак сега Блогс погледна Годлиман.

— Трябва ли непременно да бъде героиня?

— След Кристин…

— Англия е пълна с герои, Фред…

В този момент влезе полковник Тери.

— Не ставайте, господа. Ще ви съобщя нещо важно, слушайте внимателно. Човекът, убил петимата от патрула, е научил съдбоносно важна тайна. Предстои десант на съюзниците. Знаете това. Но не знаете кога и къде. Едва ли е нужно да казвам, че нашата цел е да държим немците в същото неведение. Най-вече що се отнася до мястото, където ще се извърши десантът. Доста се потрудихме, за да заблудим със сигурност противника. А сега е твърде вероятно той да узнае истината, ако човекът се добере до своите. Установено е, че шпионинът е разбрал за измамата ни. Ако не успеем да го спрем, преди да предаде сведенията си, целият десант, а с това и — човек спокойно може да го каже — цялата война са поставени на карта. Казах ви повече, отколкото възнамерявах, но е наложително да осъзнаете спешността на задачата си и реалните последствия от изтичането на тази информация. — Той не им каза, че десантът ще бъде извършен в Нормандия, а вариантът Ийст Англиа — Па дьо Кале е само за заблуда на противника, макар да се досещаше, че Годлиман сигурно ще стигне до това заключение, след като научи от Блогс за усилията му да проследи убиеца на местния патрул.

— Извинете, но откъде сте толкова сигурен, че техният агент е успял да се добере до информация? — попита Блогс.

Тери отвори вратата.

— Влезте, Родригеш.

В стаята влезе висок, хубав мъж със смолисточерна коса и дълъг нос, кимна учтиво на Годлиман и Блогс.

— Сеньор Родригеш е наш агент в португалското посолство. Кажете им какво стана, Родригеш.

— Както знаете, от доста време наблюдавам сеньор Франсишко от персонала на посолството. Днес той се срещна с един мъж, който дойде с такси, и получи от него някакъв плик. След като таксито замина, ние прибрахме плика. Успяхме да запишем номера на таксито.

— Наредих да издирят шофьора — каза Тери. — Добре, Родригеш, а сега си вървете. Благодаря.

Високият португалец излезе от стаята. Тери подаде на Годлиман голям жълт плик, адресиран до Мануел Франсишко. Годлиман го отвори — вече беше разпечатан — и измъкна втори плик, нашарен с цифри — вероятно някакъв шифър.

В по-малкия плик имаше няколко листа, написани на ръка, и набор фотографии — формат 10/8. Годлиман огледа внимателно писмото.

— Изглежда ми доста елементарен шифър — рече той.

— Не е необходимо да го четеш — прекъсна го нетърпеливо Тери. — Виж снимките.

Годлиман го послуша. Снимките бяха около трийсет и той огледа всяка една от тях, преди да ги подаде на Блогс.

— Това е катастрофа — заяви Годлиман.

Блогс погледна снимките и ги остави на масата.

— Този е само резервният му канал — каза Годлиман. — У него все още са негативите и той отива някъде с тях.

Тримата мъже, които седяха неподвижно в малката канцелария, приличаха на жива картина. Единствената светлинка идваше от фенерчето на бюрото на Годлиман. Кремавите стени, закритите с тежки щори прозорци, малкото скромни мебели и изтърканият килим предлагаха твърде прозаичен фон за драматичните събития, които се разиграваха.

— Ще трябва да кажа на Чърчил — рече Тери.

Телефонът иззвъня, полковникът вдигна слушалката.

— Да, добре. Доведете го веднага, ако обичате, но преди това го попитайте къде е оставил пътника си. Какво? Благодаря, елате веднага. — Той затвори. — Таксито е оставило нашия човек пред Университетската болница.

— Може да е бил ранен при схватката с патрула.

— Къде се намира тая болница? — попита Тери.

— На около пет минути пеша от гара Юстън — съобщи Годлиман. — От Юстън тръгват влакове за Холихед, Ливърпул, Глазгоу… все места, откъдето можеш да хванеш ферибота за Ирландия.

— От Ливърпул до Белфаст — рече Блогс. — После с кола до границата и оттам в Ейре, и подводница на атлантическия бряг. Някъде край брега. Не би рискувал през Холихед и Дъблин заради паспортната проверка, а няма смисъл да се ходи през Ливърпул чак в Глазгоу.

— Ти най-добре тръгвай за гарата, Фред — каза Годлиман, — покажи им снимката на Фейбър, виж дали не са го забелязали да се качва на някой влак. Аз ще им се обадя и ще ги предупредя, че идваш. Тъкмо ще разбера какви влакове са заминали след 10:30 часа.

— Поемам — рече Блогс и взе шапката и палтото си.

— Да, всички поемаме. — Годлиман вдигна слушалката.

На гара Юстън все още беше много оживено. И макар че в нормални времена затваряха някъде към полунощ, през войната имаше такива закъснения, че последният влак често се засичаше с първия сутрешен влак с млякото. Бързащи пътници, войнишки торби и спящи хора изпълваха огромната зала.

Блогс показа снимката на Фейбър на трима полицаи. Никой не го позна. Опита с десет жени носачи — нищо. Отиде до всички гишета за проверка на билетите. Един от пазачите каза:

— Ние гледаме билетите, а не лицата.

После попита пет-шест пътници — никакъв резултат. Накрая влезе зад гишето за билети и показа снимката на всеки от продавачите.

Един плешив дебеланко с лошо пасваща протеза разпозна лицето.

— Играя си на една игра — каза той на Блогс. — Опитвам се да открия нещо, което да подсказва защо тоя човек е тръгнал да пътува. Например черна вратовръзка — значи отива на погребение, или пък кални ботуши — значи фермер, който се прибира; и така нататък — колежанско шалче или пък бяла ивица кожа на пръста на някоя жена — там, където е била венчалната халка… нали разбирате какво искам да кажа? При всекиго има по нещо. Скучна е нашата работа — не че се оплаквам де…

— Какво забелязахте по този човек? — прекъсна го Блогс.

— Нищо. Там беше работата я — не можах да се захвана за нищо по него. Като че ли нарочно се бе постарал да е незабележим. Нали разбирате какво искам да кажа?

— Разбирам. — Блогс замълча за миг. — Слушайте, искам да си помислите много внимателно. Къде отиваше той, можете ли да си спомните?

— Да — каза дебеланкото. — В Инвърнес.

— Това не означава, че наистина отива там — поклати глава Годлиман. — Той е професионалист; знае, че може да разпитваме за него по гарите. Предполагам, че по навик купува билет до съвършено друга гара. — Годлиман си погледна часовника. — Сигурно се е качил на влака в единайсет и четирийсет и пет. Сега точно влиза в Стафърд. Обадих се на железниците, те пък се обадиха на стрелочниците. Ще го спрат, преди да пресече моста на Круи. Имаме на разположение готов самолет — чака да ви отведе до Стоун-на-Трент. Паркин, ще се качиш на влака, щом спре пред Круи. Ще се облечеш като контрольор и ще проверяваш всеки билет и всяко лице в този влак. Щом забележиш Фейбър, просто стой близо до него.

Ти ще го чакаш на билетната контрола при Круи, Блогс, да не би случайно Фейбър да реши да слезе от влака. Но той няма да го направи. Качваш се, слизаш пръв в Ливърпул и чакаш на бариерата да се появят Паркин и Фейбър. Половината от местната полиция ще бъде там и ще ти помага.

— Звучи чудесно, ако той не ме познае — рече Паркин. — Но какво ще стане, ако си спомни, че ме е виждал в Хайгейт?

Годлиман дръпна едно чекмедже на бюрото си, извади пистолет и го подаде на Паркин.

— Ако те познае, застреляй го.

Паркин прибра пистолета без никакви забележки.

— Чухте полковник Тери — продължи Годлиман, — но аз искам да подчертая важността на тази мисия. Ако не заловим тоя човек, десантът в Европа ще трябва да бъде отложен вероятно с около година. През тази година везните на войната могат да се наклонят срещу нас. И повече да не улучим такъв подходящ момент.

— Ще ни се каже ли колко време остава до деня на десанта? — попита Блогс.

Годлиман реши, че имат право да знаят поне колкото него. Та нали в крайна сметка те влизаха в боя.

— Знам само, че е въпрос на седмици.

Телефонът иззвъня и Годлиман вдигна слушалката. След миг той погледна към тях.

— Колата ви чака.

Блогс и Паркин се изправиха.

— Почакайте за минута! — рече Годлиман.

Те спряха до вратата. Професорът казваше:

— Да, сър. Разбира се. Ще предам. Довиждане, сър.

Блогс не можа да се сети за човек, към когото Годлиман би се обръщал със „сър“.

— Кой беше?

— Чърчил — отвърна Годлиман.

— Какво искаше да ви каже? — попита Паркин със страхопочитание.

— Желае и на двама ви успех, и действайте бързо, за Бога!

15.

Във вагона беше тъмно като в рог. Фейбър мислеше за шегите, които хората си разменяха помежду си. „Махнете ръката от коляното ми! Не, не вие — вие.“ Англичаните бяха готови да се шегуват с всяко нещо. Сега железниците им бяха по-зле от всякога, но никой не се оплакваше, защото всичко бе в името на великото дело. Фейбър предпочиташе тъмнината — лесно беше да останеш незабелязан в нея. Преди малко всички пяха. Започнаха трима войници, после целият вагон ги последва. Пяха „Бъди като чайника и пей“, „Англия винаги ще има“, след нея „Глазгоу ми принадлежи“ и „Земя на дедите ми“ — за етническо равновесие и, съвсем не на място, „Вече много аз не хойкам“.

При сигнала за въздушна тревога влакът намали скоростта до 30 мили в час. Всички трябваше да легнат на пода, но за такова нещо, естествено, нямаше място. Анонимен женски глас изрече: „О, Боже, страх ме е!“, и също така анонимен мъжки глас, с протяжен кокни акцент, отвърна: „Ти си на най-сигурното място, малката, не могат да улучат подвижна мишена“. Всички се разсмяха и никой вече не се страхуваше. Някой отвори куфара си и почерпи със сандвичи с яйце.

Единият от моряците искаше да играят на карти.

— Как ще играем на тъмно?

— Ще опипваме ръбовете. Всичките карти на Хари са белязани.

Влакът спря без предупреждение някъде около 4 часа сутринта. Възпитан глас — на Фейбър му се стори, че е на мъжа със сандвичите, изрече:

— Обзалагам се, че сме пред Круи.

— Като ги знам железниците, може да сме спрели на която и да е керемидка между Болтън и Борнмът.

Влакът се разтресе и потегли отново. И всички пак се развеселиха. Къде ли е така нареченият типичен англичанин от комикси и карикатури — леденостуден и надут? Такива тук нямаше.

Няколко минути по-късно някой в коридора рече:

— Билетите, моля.

Фейбър забеляза йоркширския акцент, вече бяха на север. Той зарови в джоба си за билета.

Седеше в ъгъла, до вратата, така че можеше да види какво става в коридора. Контрольорът святкаше с фенерче по билетите. Фейбър видя силуета му в отразената светлина, като че ли му беше смътно познат.

Той се отпусна на мястото си и зачака. Спомни си за своя кошмар — „Това е билет от Абвера“, и се усмихна в тъмнината.

После се намръщи. Влакът беше спрял без причина, малко след това беше започнала проверката на билетите, лицето на контрольора беше смътно познато… Можеше да не значи нищо, но Фейбър бе останал жив именно защото се тревожеше за работи, които на пръв поглед нищо не означаваха. Той отново впери очи в коридора; мъжът бе влязъл в някое купе.

Влакът спря за малко — гара Круи, според компетентното мнение в купето на Фейбър, и потегли отново.

Фейбър погледна още веднъж лицето на проверяващия и си спомни. Пансионът в Хайгейт! Момчето от Йоркшир, което искаше да иде в армията!

Фейбър го наблюдаваше внимателно. Фенерчето му осветяваше и лицето на всеки пътник. Не гледаше само билетите.

„Недей — каза си Фейбър, — не бързай да си правиш изводи.“ Как биха могли да се доберат до него? Не биха могли за толкова кратко време да разберат кой влак е хванал, да открият един от малцината на тоя свят, които знаят как изглежда, и да го качат на влака, облечен като контрольор…

Паркин, така се казваше, Бил Паркин. Сега изглеждаше някак си много по-възрастен. И се приближаваше.

Сигурно приликата беше случайна. Може би негов по-голям брат? Не можеше да не е съвпадение.

Паркин влезе в съседното купе. Нямаше време.

Фейбър прие, че е станало най-лошото, и се приготви да го посрещне.

Надигна се, излезе от купето и тръгна по коридора, като си проправяше път през куфари, войнишки торби и тела към тоалетната. Беше свободно. Просто печелеше време — дори контрольорите на билети не пропускаха да проверят тоалетните. Той седна на чинията и се запита как да се измъкне от всичко това. Влакът беше набрал скорост и се движеше твърде бързо, за да скочи от него. Освен това някой можеше да го види и ако наистина го търсеха, щяха да спрат влака.

— Всички билети, моля.

Паркин се приближаваше.

На Фейбър му хрумна нещо. Между вагоните имаше тясна платформа; затворена отгоре с подобен на наковалня капак, и от двете страни с врати заради шума и течението. Той излезе от тоалетната, проби си път до края на вагона, отвори вратата, застана на платформата и затвори вратата след себе си.

Беше дяволски студено, а шумът бе ужасяващ. Фейбър седна на пода и се сви, преструвайки се, че спи. Само мъртвец би могъл да спи тук, но хората правеха какво ли не по влаковете тия дни. Той се опита да не трепери.

Вратата зад него се отвори.

— Билетите, моля.

Фейбър не се помръдна. Чу как вратата се хлопна.

— Събуди се, спяща красавице! — Този глас не можеше да се сбърка.

Фейбър се престори, че се размърдва, после се надигна с гръб към Паркин. Когато се обърна, камата беше в ръката му. Той притисна Паркин до вратата, доближи върха на ножа до гърлото му и рече:

— Не мърдай или ще те убия.

С лявата си ръка взе фенерчето на Паркин и го насочи към лицето на младежа. Паркин не изглеждаше толкова уплашен, колкото се очакваше.

— Я виж ти, Били Паркин, който искаше да постъпи в армията, а е стигнал до железниците! Е, все пак си в униформа — рече Фейбър.

— Вие! — възкликна Били.

— Ти чудесно знаеш, че съм аз, момчето ми. Нали ме търсеше. Защо, Били? — Той се постара гласът му да прозвучи заплашително.

— Откъде-накъде ще ви търся, аз не съм полицай.

— Престани да ме лъжеш — размаха театрално ножа Фейбър.

— Честно, мистър Фейбър. Пуснете ме, обещавам, че няма да кажа на никого, че съм ви видял.

Фейбър усети, че го обзема съмнение. Или Паркин казваше истината, или преиграваше, като самия него.

Паркин се размърда, дясната му ръка се протегна в мрака! Фейбър стегна китката му в желязната си хватка. Паркин опита да се бори, но Фейбър натисна камата така, че игловидното острие се заби около четвърт инч в гърлото му и младежът утихна. Фейбър напипа джоба, към който посягаше Паркин, и измъкна оттам пистолет.

— Контрольорите по влаковете не носят пистолети — каза той. — За кого работиш, Паркин?

— Сега всички носим пистолети — по влаковете стават много престъпления в тая тъмнотия.

Паркин лъжеше най-малкото дръзко и с въображение.

Фейбър реши, че само със заплахи няма да го накара да пропее. Той замахна неочаквано, бързо и точно. Острието на камата подскочи в юмрука му, върхът й проникна точно половин инч в лявото око на Паркин и пак изскочи навън.

Фейбър притисна устата на младежа. Шумът на влака удави приглушения неистов вик. Паркин неволно вдигна ръка към ослепеното си око.

— Спаси поне другото, Паркин. За кого работиш?

— Военното министерство… За Бога, не го правете пак!

— За кого? Мензис? Мастърман?…

— О, Боже… Годлиман, Годлиман…

— Годлиман! — Името беше познато на Фейбър, но нямаше време да се рови в спомените си за подробности. — Какво знаят за мен?

— Една снимка — разпознах ви в архивите.

— Каква снимка? Каква снимка?

— Отбора по бягане — с купата — армията…

Фейбър си спомни. Исусе Христе, как се бяха докопали до нея? Кошмарът — те имаха снимката му. Хората щяха да разпознаят лицето му. Неговото лице.

Той приближи ножа до дясното око на Паркин.

— Как разбра къде съм?

— Не го правете, моля ви… посолството, взеха писмото ви… таксито… Юстън — Моля ви, недейте другото. — Той покри очите си с ръце.

По дяволите! Оня идиот Франсишко. Сега той…

— Какъв е планът? Къде са заложили капана?

— В Глазгоу. Чакат ви в Глазгоу. Там ще опразнят влака.

Фейбър смъкна ножа надолу. За да отвлече вниманието му, запита:

— Колко души? — И натисна с все сила.

Тялото на Паркин омекна. Фейбър го задържа за момент изправен до стената, докато се мъчеше да осмисли онова, което му се стори, че долови — някакъв неусетен порив на предизвикателна дързост, бегла усмивка, — преди младежът да умре. Това означаваше нещо. Такива неща винаги означаваха нещо.

Той пусна тялото да падне на пода, после го нагласи така, че човекът да прилича на заспал. Раните не се виждаха. Ритна железничарската шапка в единия ъгъл, изчисти камата в панталоните на Паркин. Ама че мръсна работа беше.

— Бая се забави — рече мъжът с кокни акцент, докато Фейбър сядаше. — Опашка ли има?

— Сигурно съм ял нещо развалено — каза Фейбър.

— Май че сандвич с яйце — захили се съседът му.

Фейбър мислеше за Годлиман. Името му беше познато, дори го свързваше с някакво неясно лице — очила, средна възраст, лула и разсеян вид на човек, потънал в професията си. Точно така, той беше професор.

Нещата идваха на мястото си. През първите няколко години в Лондон Фейбър нямаше много работа. Войната не беше започнала и повечето хора вярваха, че никога няма да почне. (Фейбър не беше сред оптимистите.) Малко полезна работа бе успял да свърши — главно проверяваше и осъвременяваше остарелите карти на Абвера и пишеше общи доклади, основаващи се на собствените му впечатления и прочетеното във вестниците, но нищо съществено в крайна сметка. За да убива времето, да усъвършенства английския и да доизгради легендата си, Фейбър тръгна да обикаля туристическите забележителности.

Той отиде да види катедралата в Кентърбъри без никакви задни цели, макар че си купи панорамна снимка на града и катедралата, която изпрати на Луфтвафе, не че им свърши някаква работа де, почти през цялата 1942 г., така и не успяха да я уцелят. Фейбър бе прекарал цял ден в сградата — разчиташе древните инициали, издълбани в стената, откриваше отделни архитектурни стилове и четеше пътеводителя ред по ред, докато се разхождаше бавно по пътеките.

Беше в южната част на храма и оглеждаше аркадите, когато осъзна, че до него има друг човек, по-възрастен, който също е погълнат от величието на гледката.

— Забележително, нали? — възкликна той и Фейбър го запита какво иска да каже.

— Една-единствена островърха арка в аркада от все закръглени посестрими. Безпричинно при това — тази част явно не е била реставрирана. Някой някога просто я е направил различна. Чудя се защо.

Фейбър разбра какво иска да каже този човек. Хорът беше в романски стил, корабът в готически и въпреки това в хора имаше една самотна готическа арка.

— Може би монасите са пожелали да видят как ще изглеждат островърхите арки и архитектът я е направил, за да им покаже — рече той.

По-старият мъж го зяпна.

— Наистина великолепно предположение! Това е причината, разбира се. Историк ли сте?

— Не, обикновен чиновник, който от време на време чете и исторически книги — изсмя се Фейбър.

— Хората получават докторски титли за подобни прозрения!

— А вие? Историк ли сте, искам да кажа?

— Да, признавам си греха. — Той протегна ръка. — Пърси Годлиман.

Възможно ли е, мислеше Фейбър, докато влакът трополеше из Ланкашир, това невзрачно човече в костюм от туид да е открило истинската му самоличност? Шпионите обикновено твърдят, че са държавни служители или пак нещо такова мъгляво, но не и историци — лъжата би могла да излезе наяве твърде лесно. И все пак се говореше, че Военното разузнаване е било подсилено с цял отбор университетски работници. Фейбър си ги бе представял млади, способни, агресивни, войнствени и, разбира се, умни. Годлиман беше умен, но не притежаваше нищо от останалите качества. Освен ако не се бе променил.

Фейбър го бе видял още веднъж, макар че втория път не го беше заговорил. След кратката им среща в катедралата Фейбър видя обява за лекция на професор Годлиман. Беше за живота на Хенри II. Фейбър отиде в колежа просто от любопитство. Лекцията беше ерудирана, жива и убедителна. Годлиман пак изглеждаше така леко комично, подскачаше зад катедрата и се въодушевяваше прекалено от темата си, но беше ясно, че мозъкът му е като бръснач.

Значи това беше човекът, който откри как изглежда Иглата.

Един аматьор.

Е, значи щеше да прави аматьорски грешки. Едната бе Били Паркин: Фейбър позна момчето. Годлиман трябваше да изпрати човек, когото Фейбър не познава. Паркин имаше наистина по-големи шансове да го познае, но пък никакви да оцелее след срещата. Един професионалист би предвидил това.

Влакът се разтресе и спря. Глух неясен глас обяви, че са пристигнали в Ливърпул. Фейбър изруга под носа си — трябваше през това време да обмисли следващия си ход, а не да се унася в спомени за Пърсивал Годлиман.

Чакаха го при Глазгоу, беше казал Паркин, преди да умре. Защо Глазгоу? Ако са разпитвали на Юстън, са разбрали, че отива в Инвърнес. Но ако са заподозрели, че с Инвърнес ги праща за зелен хайвер, са се досетили, че пътува до Ливърпул — оттук най-лесно се вземаше фериботът за Ирландия.

Фейбър мразеше светкавичните решения.

При всички положения трябваше да слезе от влака.

Той стана, отвори вратата, скочи долу и се отправи към бариерата.

И се сети за още нещо. Какво бе проблеснало в очите на Паркин, преди да умре? Не омраза, не и страх, нито пък болка — макар че и тях ги имаше. Приличаше повече на… някакво тържествуване?

Фейбър погледна напред и разбра.

Точно срещу контрольора, нахлупил шапка и вдигнал яката на шлифера си, го чакаше русокосото ченге от Лестър Скуер.

Агонизиращ и жалък, Паркин бе успял в крайна сметка да го излъже. Капанът бе заложен тук.

Човекът с шлифера още не бе забелязал Фейбър сред тълпата. Фейбър се обърна и се качи отново във влака. Влезе в едно купе, дръпна пердето и погледна навън. Русокосият оглеждаше лицата на излизащите. Не бе забелязал, че някой се качва обратно.

Фейбър изчака, докато всички пътници се изнижат през вратата и перонът се опразни. Русокосият заговори настоятелно на пазача, който събираше билетите, но той поклати отрицателно глава. Русокосият настояваше. След секунда махна на някого, не се виждаше на кого. От сянката се отдели някакъв полицай и каза нещо на пазача. Охраната на перона се присъедини към групата; последва ги мъж в цивилен костюм, който вероятно беше някакъв началник.

Машинистът и огнярят скочиха от локомотива и отидоха до бариерата. Последваха нови ръкомахания и клатене на глави.

Накрая железничарите свиха рамене и се обърнаха с гръб, а може и да са завъртели очи нагоре в знак, че се предават. Русокосият и полицаят извикаха няколко души от своите и тръгнаха към перона.

Явно щяха да претърсват влака.

Всички железничари, включително машинистът и огнярят, бяха изчезнали в обратна посока, несъмнено да си купят сандвичи и чай, докато онзи ненормален се опитва да претърсва претъпкан до пръсване влак. На Фейбър му хрумна нещо.

Той отвори вратата, скочи от другата страна на влака и под прикритието на вагоните затича по коловоза напред към локомотива, като се спъваше в траверсите и се хлъзгаше по чакъла.

Вестите бяха лоши, разбира се. От мига, в който разбра, че Били Паркин няма да слезе от този влак, Блогс осъзна, че Иглата пак се е изплъзнал през пръстите им. И докато униформените полицаи по двойки претърсваха вагон след вагон, Блогс се опита да нахвърли няколко възможни обяснения за изчезването на Паркин, кое от кое по-потискащи.

Той вдигна яката на шлифера си и закрачи по перона. Ставаше течение. Много, ужасно много искаше да хване Иглата, и не само заради десанта, макар че това, разбира се, беше достатъчно основателна причина, а и заради Пърси Годлиман и петимата от оня патрул, заради Кристин и себе си.

Погледна часовника си. Беше четири часът. Скоро щеше да съмне. Цяла нощ беше на крак и не бе ял от двайсет и четири часа. Досега адреналинът го бе крепил, но провалът на капана, заложен от тях — беше сигурен, че са се провалили, — изведнъж изцеди и последната му капчица енергия. Гладът и умората го връхлетяха. Трябваше да полага съзнателни усилия да не засънува с отворени очи топла храна и меко легло.

— Сър! — Един полицай му махаше, надвесен от вагона. — Сър!

Блогс тръгна към него, затича се.

— Какво има?

— Може да е вашият човек, Паркин.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „може да е“? — Блогс се качи във вагона.

— Най-добре сам вижте. — Полицаят отвори вратата между двата вагона и светна с фенерчето си.

Паркин беше. Блогс го позна по кондукторската униформа. Лежеше свит на пода. Блогс взе фенерчето от полицая, коленичи до Паркин и го обърна към себе си.

Видя лицето му и бързо извърна поглед.

— Мили Боже!

— Значи това е Паркин, така ли? — попита полицаят.

Блогс кимна и се надигна много бавно, без да поглежда повторно тялото.

— Ще разпитаме всички в тоя вагон и следващия — рече той. — Ще задържим за подробен разпит всеки, който е видял или чул нещо необичайно. Не че ще свърши някаква работа; убиецът сигурно е скочил от влака, преди да влезе в гарата.

Блогс се върна на перона. Полицаите бяха привършили с претърсването и се бяха събрали на групичка. Той отдели шестима, да му помагат при разпитването.

— Значи вашият човек е скочил — заяви полицейският инспектор.

— Почти сигурно. Проверихте ли във всички тоалетни и във фургона на пазачите?

— Да, и по покрива на влака, и под него, и в локомотива, и в тендера.

Един пътник слезе от влака и дойде при Блогс и инспектора. Беше дребен и кихаше силно.

— Извинете — рече той.

— Да, сър — обърна се към него полицаят.

— Чудех се дали не търсите някого?

— Защо питате?

— Да не би да е един висок мъж?

— Защо питате?

— Да, един висок мъж — прекъсна ги Блогс нетърпеливо. — Хайде, изплюй камъчето.

— Абе, исках само да ви кажа, че един висок мъж скочи от другата страна на влака.

— Кога?

— Няма и две минути след като влакът спря. Качи се първо значи, после слезе от другата страна. Скочи в коловоза. Само дето нямаше багаж и туй си е бая за чудене, та аз само си помислих…

— Мамка му! — възкликна инспекторът.

— Сигурно е подушил капана — рече Блогс. — Но как? Той не ме познава, а вашите хора не се виждаха въобще.

— Нещо му се е сторило подозрително.

— Пресякъл е линията до другия перон и е излязъл оттам. Как не са го видели?

— Толкова късно няма много хора наоколо — сви рамене инспекторът. — Ако случайно някой го забележи, може да каже, че просто няма търпение да чака на бариерата за билети.

— Не изпратихте ли хора на другите контроли?

— Май че не се сетих за това… е, можем да претърсим района, после ще проверим по разни места в града и, разбира се, ще поставим под наблюдение ферибота.

— Да, да, действайте, моля ви — рече Блогс.

Но той чувстваше, знаеше, че няма да открият Фейбър.

Влакът тръгна чак след повече от час. Левият крак на Фейбър се беше схванал, носът му беше пълен с прах. Той чу машинистът и огнярят да се качват в кабината и долови откъслечни реплики за намерения във влака труп. Издрънча метал, локомотивът се разтресе, пушекът излетя с въздишка през комина и влакът потегли. Фейбър се размърда облекчено, кихна приглушено и изпита голямо удоволствие. Чувстваше се по-добре.

Беше в дъното на тендера, зарит дълбоко под въглищата. Трябваше десет минути работа с лопата, та да стигнат до него. Както се беше и надявал, полицаите се задоволиха да хвърлят един по-дълъг поглед на тендера и това беше цялото претърсване.

Фейбър се запита дали да рискува вече да се покаже навън. Ставаше светло, дали щяха да го забележат от някой пост над линията? Не му се вярваше. Кожата му беше съвсем почерняла и в бледата светлина на зората щеше да изглежда само като неясно петно върху тъмния фон на движещия се влак. Да, щеше да рискува. Бавно и внимателно той разри гроба от въглища и пое с пълни гърди хладния въздух. Въглищата се изгребваха от тендера през една малка дупка в предния край. По-късно, когато камарата намалееше, огнярят може би щеше да влезе вътре. Но засега беше в безопасност.

Ставаше все по-светло и Фейбър се огледа. От главата до петите беше засипан с въглищен прах, като миньор, излизащ от рудника. Трябваше някъде да се измие и да се преоблече.

Осмели се да погледне и навън. Влакът беше още в предградията, минаваше покрай фабрики, складове и редица мръсни къщурки. Трябваше да обмисли следващия си ход.

Първоначалното му намерение беше да слезе в Глазгоу и да хване друг влак за Дънди, нагоре по източния бряг на Абърдийн. Все още имаше възможност да пътува до Глазгоу. На гарата, естествено, не биваше да слиза, но можеше да скочи малко преди това или след нея. Все пак беше рисковано. Влакът сто на сто спираше на разни гари между Ливърпул и Глазгоу и там можеха да го забележат. Не, трябваше да скочи по-бързо и да си намери друг превоз.

Идеалното място би била някоя усамотена отсечка току преди или след някой град или село. Не биваше да има хора наоколо, за да не го видят, докато скача, но пък трябваше да има наблизо къщи, за да може да открадне дрехи и кола. И трябваше да е по нанагорнище, та влакът да намали и той да успее да скочи.

В момента скоростта беше около четирийсет мили в час. Фейбър се отпусна върху въглищата и зачака. Не можеше непрекъснато да гледа къде минават, защото се страхуваше да не го забележат. Реши, че ще се подава и ще поглежда само когато влакът забавя ход, през останалото време просто ще си лежи тихичко.

След няколко минути се хвана, че се унася, въпреки че му беше крайно неудобно. Той се размърда и се облегна на лакти, така че, ако заспи, да падне и да се събуди от удара.

Влакът набираше скорост. От Лондон до Ливърпул сякаш едва пъплеше, а сега пухтеше през полето с пълна пара. Като капак на всичко започна и да вали — студен непрекъснат дъжд, който се просмука през дрехите му и сякаш замръзна на лед по кожата му. Още една причина да скочи от влака — можеше да умре от студ, преди да стигне до Глазгоу.

След още половин час влакът продължаваше да лети и Фейбър вече обмисляше дали да не убие машиниста и помощника му и сам да го спре. Един блокпост им спаси живота. Влакът изведнъж намали — бяха дръпнали спирачка. Скоростта падаше непрекъснато, явно се съобразяваха с жп знаците по линията. Фейбър погледна навън. Бяха пак сред полето. Ето защо намаляваха — приближаваха се към някакъв възел и стрелките бяха затворени за тях.

Фейбър стоя в тендера, докато влакът изчакваше да му дадат път. След пет минути отново потеглиха, Фейбър се изкатери по стената, застана неподвижно на ръба за миг и скочи.

Падна на насипа и лежа по очи сред избуялите бурени, докато влакът се отдалечи дотолкова, че вече не се чуваше. Тогава се изправи на крака. Единственият признак за живот наоколо бе блокпостът, двуетажна дървена постройка с големи прозорци, наблюдателница на върха, външно стълбище и врата на приземния етаж. От другата му страна започваше пътека, посипана със сгурия.

Фейбър заобиколи отдалеч, за да се приближи към постройката отзад, където нямаше прозорци. Бутна вратата и влезе. На долния етаж намери онова, което търсеше — тоалетна и мивка, и, като награда, окачено на една кука дебело палто.

Той свали подгизналите си дрехи, изми ръцете и лицето си и се изтърка целият с някаква мръсна кърпа. Цилиндричната метална кутийка с негативите си беше на мястото, залепена здраво на гърдите му. После облече отново дрехите си, но вместо станалото вир-вода яке сложи палтото на стрелочника.

Сега оставаше само превозът. Този стрелочник все с нещо трябваше да е дошъл. Фейбър излезе навън и от другата страна на къщичката намери колело, заключено за една релса. Отвори катинара с върха на камата, хвана кормилото и тръгна, бутайки го право назад. Скоро се отдалечи дотолкова, че от постройката вече не можеха да го видят. След това тръгна напряко, стигна пътеката, постлана със сгурия, метна се на колелото и натисна педалите.

16.

Пърсивал Годлиман си бе донесъл от къщи едно походно легло. Лягаше в кабинета, както си беше по риза и панталони, и се мъчеше безуспешно да заспи. Не беше страдал от безсъние почти четирийсет години, откакто си взе последните изпити в университета. Сега с най-голямо удоволствие би разменил днешните тревоги, които го държаха буден, за ония притеснения.

Тогава беше друг човек и той си го знаеше, не само по-млад, но и също не толкова… отнесен. Беше прям, агресивен, амбициозен и смяташе да се отдаде на политиката.

Не беше и много работлив тогава — имаше защо да се притеснява за изпитите.

Двете му твърде противоположни хобита в ония дни бяха участието в публични дебати и спортните танци. Бе говорил с апломб в „Оксфорд Юниън“, а в „Татлър“ се бе появила снимката му как валсира с появяващи се за пръв път в обществото девойки. Не беше женкар, искаше да прави любов с жената, която обича, не защото вярваше в някакви високопарни принципи, а просто защото чувстваше нещата така.

Освен това беше и девствен, докато не срещна Елинор, която не бе една от ония танцуващи по баловете девойки, а блестяща студентка, завършваща математика. Тя излъчваше нежност и топлина, а баща й умираше от някаква белодробна болест след четирийсет години работа във въглищните мини. Пърси я заведе да се запознае с родителите му. Баща му беше глава на съдебната и изпълнителната власт в графството и къщата им се стори като палат на Елинор, но тя беше естествена и чаровна и ни най-малко не се притесни от тях. А когато майката на Пърси се държа обидно снизходително в един момент, тя реагира с такова безмилостно остроумие, че той я заобича още повече.

Той бе получил научната титла „магистър“, а след Първата световна война беше станал преподавател в частно училище и се бе кандидатирал в три местни изборни кампании. И двамата бяха разочаровани като разбраха, че не могат да имат деца, но се обичаха безкрайно и бяха щастливи. Смъртта й беше най-ужасната трагедия, която можеше да го сполети. Тя просто сложи край на интереса му към реалния свят и Годлиман потъна в средновековието.

Общото нещастие ги бе сближило с Блогс. А войната го бе върнала обратно към живота, бе събудила отново онези качества, онази напористост, агресивност и плам, които го бяха превърнали едно време в прекрасен оратор и учител, в надеждата на Либералната партия. Годлиман искрено желаеше нещо да се случи с Блогс, което да го спаси от горчивото, самотно съществуване.

И докато мислеше за него, Блогс се обади от Ливърпул, за да му съобщи, че Иглата се е промъкнал през мрежата, която уж бяха изплели около него, а Паркин е убит.

Годлиман, който беше седнал на ръба на леглото, докато говореше, притвори очи.

— Трябваше да те накарам ти да минеш през влака.

— Благодаря! — възкликна отсреща Блогс.

— Просто защото не те е виждал.

— Може и да ме е виждал — каза Блогс. — Подозираме, че е усетил клопката, само мен можеше да види, като слезе от влака.

— Но къде може да те е видял… да, разбира се, на Лестър Скуеър.

— Не разбирам как би могъл… всъщност ние го подценяваме.

— Изпрати ли хора при ферибота? — попита нетърпеливо Годлиман.

— Да.

— Той няма да го използва, естествено, прекалено е рисковано. По-вероятно е да открадне някоя лодка. От друга страна, може все още да иска да стигне в Инвърнес.

— Обадих се на полицията там.

— Добре. Макар че не може да се твърди със сигурност къде отива. Трябва да сме нащрек.

— Да.

Годлиман се изправи, взе телефона и закрачи напред-назад.

— Освен това не разчитай, че именно той е скочил от другата страна на влака. Действай, като че ли е слязъл преди, в или след Ливърпул. — Мозъкът на Годлиман работеше отново на пълни обороти, като сортираше акуратно всички пермутации и възможности. — Дай да говоря с началника на местната полиция.

— Ето го.

След малка пауза се обади друг глас:

— На телефона полицейски началник Антъни.

— Съгласен ли сте с мен, че нашият човек е слязъл от оня влак някъде във вашия район?

— Изглежда много вероятно, да.

— Добре. Сега най-напред му трябва средство за придвижване, така че искам от вас сведения за всяка открадната кола, лодка, колело или магаре в радиус от сто мили около Ливърпул през следващите двайсет и четири часа. Дръжте ме в течение, но предавайте сведенията веднага на Блогс и работете с него по всяка отделна следа.

— Да, сър.

— Не пропускайте и другите престъпления, които един беглец може да извърши — кражба на храна или дрехи, необясними нападения, нередовни документи и така нататък.

— Правилно.

— Надявам се, разбирате, че този мъж не е обикновен убиец, мистър Антъни?

— Предполагам, сър, след като вие се занимавате с него. Но не знам подробности.

— Става въпрос за националната сигурност. Премиерът поддържа контакт с нас на всеки час.

— Ясно… мистър Блогс иска да говори с вас, сър.

— Спомнихте ли си къде сте го виждали? — обади се отново Блогс. — Казахте, че ви се струва…

— О, да… но това с нищо няма да ни помогне, както си мислех. Срещнах го съвсем случайно в катедралата в Кентърбъри и говорихме за архитектура. От разговора заключих, че е умен… спомням си, че направи някои много проницателни забележки.

— И преди знаехме, че е умен.

— Вече казах — това с нищо не ни помага.

Полицейският началник Антъни, типичен представител на средната класа със старателно смекчен ливърпулски акцент, не знаеше дали да се ядоса на начина, по който МИ-5 го командваше, или да се развълнува от възможността да спаси Англия от своя участък.

Блогс усети вътрешната му борба — бе се сблъсквал с подобни неща и преди, когато се налагаше да работи с местната полиция, но той знаеше как да накланя везните в своя полза.

— Много съм ви благодарен за помощта, господин полицейски началник — каза той. — Тези неща не остават незабелязани в Уайтхол, знаете.

— Изпълняваме си дълга… — Антъни не беше сигурен дали трябва да се обръща към Блогс със „сър“.

— И все пак има голяма разлика между съдействието, оказано с неохота, и дадената с готовност помощ.

— Прав сте. Е, ще минат поне няколко часа, докато попаднем на следите му отново. Искате ли да подремнете малко?

— Да — усмихна се с благодарност Блогс. — Ако ми сложите един стол в някое ъгълче…

— Можете да останете тук — рече Антъни, посочвайки с ръка кабинета си. — Аз ще сляза долу, в оперативната стая. Ще ви събудя, щом попаднем на нещо. Разполагайте се като у дома си.

Антъни излезе, Блогс се отпусна във фотьойла и затвори очи. Моментално видя пред себе си лицето на Годлиман, като че ли прожектирано отвътре на клепачите му. „И траурът трябва да има край — казваше Пърси. — Не искам да повтаряш моите грешки…“ Блогс внезапно осъзна, че не иска войната да свърши, защото тогава би се изправил пред проблемите, които сега Годлиман повдигаше. През войната е лесно: човек знае защо мрази врага и какво трябва да прави. По-нататък… но мисълта за друга жена изглеждаше просто непочтена.

Блогс се прозя и се отпусна в креслото. Мислите му се заплетоха, сънят го обори. Ако Кристин беше умряла преди войната, щеше да изпитва съвсем други чувства. И може би щеше да се ожени повторно. Беше много привързан към нея и я уважаваше, разбира се, но откакто тя започна да кара линейката, уважението му прерасна във възхищение, примесено с нещо като страхопочитание, а привързаността — в любов. При тях имаше нещо, което липсваше при другите влюбени. Сега, повече от година след смъртта й, за Блогс нямаше да е трудно да намери жена, която да уважава и към която да се привърже, но той знаеше, че това вече няма да му е достатъчно. Един обикновен брак, една обикновена съпруга щяха винаги да му напомнят, че някога той, обикновеният, бе притежавал най-необикновената сред жените.

Той се размърда във фотьойла, опитвайки се да пропъди мислите си, та да може да заспи. „Англия е пълна с герои“, беше казал Годлиман. Абе, ако Иглата се изплъзнеше…

Всяко нещо по реда си…

Някой го разтърси. Блогс беше заспал дълбоко и сънуваше, че се намира в една стая с Иглата, но не може да го разпознае, защото Иглата го е ослепил с кама. Когато се събуди, реши, че още е сляп, защото не можеше да види кой го разтърсва, докато не осъзна, че просто очите му са затворени. Той ги отвори и видя надвесена над себе си едрата, облечена в униформа фигура на полицейския началник Антъни.

Блогс се надигна и разтърка очи.

— Попаднахте ли на нещо? — попита той.

— На много неща — отвърна Антъни. — Въпросът е кои от тях значат нещо. Ето ви закуската. — Той остави чаша чай и бисквити на бюрото и седна от другата му страна.

Блогс се надигна от фотьойла, придърпа обикновен дървен стол към бюрото и отпи от чая. Беше слаб и много сладък.

— Дайте да видим какво сте намерили — рече той.

Антъни му подаде пет-шест листа хартия.

— Да не искате да кажете, че това са единствените престъпления в участъка ви! — възкликна Блогс.

— Не, разбира се — отвърна Антъни. — За нас не представляват интерес пиянски свади, семейни скандали, неспазване на затъмнението, пътни нарушения или престъпления, чиито извършители са вече арестувани.

— Извинявайте — рече Блогс. — Май не съм се събудил още. Дайте да ги прочета.

Имаше три обира на къщи. При два от тях бяха взети ценни вещи — в първата бижута, във втората кожи.

— Той може да вземе нещо ценно само за да ни отклони от следата. Отбележете ги на картата, ако обичате. Може да се окажат част от общата му стратегия. — Блогс подаде двата листа обратно на Антъни. Съобщението за третата кражба току-що бе дошло и не се знаеха още никакви подробности. Антъни обозначи местоположението й на картата.

Стотици потребителски книжки бяха откраднати от едно бюро за купони в Манчестър.

— На него не му трябват купони — заяви Блогс, — а храна. — Той отдели това листче. В покрайнините на Престън бе откраднато колело, а в Бъркънхед имаше едно изнасилване.

— Не ми се вярва да си пада по изнасилванията, но го отбележете за всеки случай — каза Блогс на Антъни.

Кражбата на колелото и третият обир се оказаха твърде наблизо.

— Блокпостът, от който е откраднато колелото, близо до главната линия ли е?

— Струва ми се, да — кимна Антъни.

— Да предположим, че Фейбър се е криел във влака и някак си сме го изпуснали. Това ли е първата спирка след Ливърпул?

— Много е възможно.

Блогс погледна листа.

— Откраднато е палто и на негово място е оставено мокро яке.

— Може да е всеки — сви рамене Антъни.

— Откраднати коли няма, така ли?

— Нито пък лодки или магарета — отвърна Антъни. — Няма толкова много кражби на коли тия дни. С тях няма проблем — хората сега търсят бензин.

— Бях сигурен, че ще открадне кола в Ливърпул — плесна се по коляното от безсилие Блогс. — Колелото няма да му свърши кой знае каква работа.

— Мисля, че трябва да тръгнем по тая следа — настоя Антъни. — Това е най-доброто, с което разполагаме.

— Добре. Но междувременно проверете още веднъж ония кражби: да видим дали са взети храни или дрехи — потърпевшите може да не са забелязали в началото. Покажете снимката на Фейбър и на изнасилената жертва. И продължавайте да проверявате всички престъпления. Можете ли да ми осигурите транспорт до Престън?

— Ще ви намеря кола — каза Антъни.

— Колко време ще ви трябва да получите повече подробности за третата кражба?

— Сигурно разпитват жертвите в този момент — каза Антъни. — Докато стигнете до блокпоста, би трябвало да разполагам с пълна картина на случилото се.

— Не ги оставяйте да се мотаят — посегна към палтото си Блогс. — Ще ви се обадя, щом пристигна.

— Антъни? На телефона е Блогс. Аз съм при блокпоста.

— Не си губете времето там. Третата кражба е била извършена от вашия човек.

— Сигурен ли сте?

— Освен ако няма двама луди, дето се разхождат из района и заплашват хората с ками.

— Кого?

— Две стари дами, които живеят сами в малката си къщичка.

— О, Господи! Мъртви ли са?

— Не, освен ако не са умрели от възбуда.

— Какво?

— Идвайте тук. Ще видите какво искам да кажа.

— Пристигам.

В такива къщи живеят стари и самотни дами. Обикновено по две. Покрай вратата на квадратната стара къща растеше храст дива роза, подхранван от хилядите чайници изхвърлени чаени листа. В градинката отпред зеленчуковите лехи бяха поддържани изрядно, а оградата от жив плет бе подстригвана съвсем скоро. На прозорците с оловни рамки имаше пердета в розово и бяло, портата поскърцваше. Входната врата бе боядисвана старателно от някой аматьор и на нея висеше подкова — за чукане.

Блогс похлопа, отвори му старица на осемдесет години с ловна пушка в ръка.

— Добро утро — каза той. — Аз съм от полицията.

— Не, не си — заяви тя. — Те вече идваха. А сега се махай, преди да съм ти пръснала главата.

Блогс я изгледа. Бабата беше не повече от метър и петдесет, с гъста бяла коса, свита на кокче, и бледо, сбръчкано лице. Ръцете й бяха тънки като кибритени клечки, но стискаха пушката здраво. Джобът на престилката й беше пълен с щипки. Блогс погледна надолу и видя, че е обута с мъжки груби ботуши.

— Сутринта са идвали от местното управление — каза той. — Аз съм от Скотланд Ярд.

— Откъде да знам, че не лъжеш?

Блогс се обърна и повика шофьора. Полицаят излезе от колата и се приближи до вратата.

— Тази униформа може ли да ви убеди? — запита Блогс старата дама.

— Добре — заяви тя и отстъпи настрани, пускайки го да мине.

Той влезе в ниската стая. Подът бе покрит с плочки, купищата мебели бяха стари и тежки и по всяко равно местенце имаше порцеланови и стъклени фигурки. В камината гореше слаб огън. От въглища. Миришеше на лавандула и котки.

Другата старица се надигна от стола си. Приличаше на първата, но беше два пъти по-едра. Две котки скочиха от скута й, докато ставаше.

— Здравейте — каза тя. — Аз съм Ема Партън, а това е сестра ми Джеси. Не обръщайте внимание на тази пушка, не е заредена, слава Богу. Джеси обича драматичните жестове. Няма ли да седнете? Изглеждате твърде млад за полицай. Учудвам се, че Скотланд Ярд се интересува от нашата малка кражба. От Лондон ли пристигнахте тая сутрин? Направи на момчето чай, Джеси.

— Ако правилно сме идентифицирали крадеца, той бяга от правосъдието. — Блогс седна.

— Казах ти! — възкликна Джеси. — Можеше да ни убие, да ни заколи най-хладнокръвно.

— Не ставай глупава! — сряза я Ема и се обърна към Блогс. — Беше толкова мил човек.

— Разкажете ми какво стана — помоли Блогс.

— Добре де, бях отишла отзад — започна Ема, — в кокошарника, да видя дали няма някое яйце. Джеси беше в кухнята…

— Той ме изненада — намеси се Джеси. — Нямах време да си взема пушката.

— Гледаш прекалено много каубойски филми — поучително заяви Ема.

— По-хубави са от любовните ти лимонади, само сълзи и целувчици…

Блогс извади снимката на Фейбър от портфейла си.

— Този ли е?

— Този — заяви Джеси, след като я огледа внимателно.

— Ама че сте умни! — възхити се Ема.

— Ако бяхме толкова умни, щяхме досега да го хванем — поклати глава Блогс. — Е, и какво направи той?

— Допря нож до гърлото ми и рече: „Само да мръднеш, и ще ти прережа гръцмуля“ — заяви важно Джеси. — И щеше да го направи, като нищо.

— О, Джеси, нали ми каза, че е заявил: „Няма да ви сторя нищо, ако изпълните молбата ми.“

— Нещо от тоя сорт, Ема.

— Какво искаше? — попита Блогс.

— Храна, баня, сухи дрехи и кола. Е, дадохме му яйцата, разбира се. Намерихме някакви дрехи на покойния съпруг на Джеси, Норман.

— Ще ми ги опишете ли?

— Да. Синя шуба, син гащеризон и карирана риза. И взе колата на бедничкия Норман. Не знам как ще ходим на кино без нея. Това е единственият ни порок — да ходим на кино.

— Каква кола?

— Морис. Норман я купи през 1924-та. Служеше ни добре, миличката.

— Но не си получи топлата баня въпреки всичко — заяви Джеси.

— Естествено — поклати глава Ема, — трябваше да му обясня, че две дами, които живеят сами, не могат да допуснат един мъж да се къпе в банята им…

— Ти по-скоро ще оставиш да ти прережат гърлото, отколкото да видиш някой мъж както майка го е родила, а, стара глупачке? — изхили се Джеси.

— И какво каза той на това? — попита Блогс.

— Смя се — отвърна Ема. — Но ми се струва, че разбра нашето положение.

— Вие сте много смела — не можа да сдържи усмивката си Блогс.

— О, не съм убедена.

— Значи тръгна оттук с кола морис, производство 1924 година, облечен в син гащеризон и синя шуба. По кое време беше това?

— Около девет и половина.

Блогс разсеяно погали червеникавата тигрова котка. Тя примига и замърка.

— Имаше ли много бензин в колата?

— Няколко галона, но той ни взе купоните.

— А на вас, мили дами, как ви дават купони?

— За селскостопански цели — заяви Ема предизвикателно и се изчерви.

— И сме изолирани от пътя, и сме възрастни — изсумтя Джеси. — Естествено, че ще ни дават.

— Винаги отиваме и до магазина за жито, когато ходим на кино — допълни Ема. — Не го хабим бензина.

— Добре, добре, не се тревожете — усмихна се Блогс и протегна ръка, — раздаването на купони не е по моята част. Колко вдига колата?

— Ние никога не вдигаме повече от трийсет мили — рече Ема.

Блогс погледна часовника си и се изправи.

— Дори при тая скорост може вече да е на седемдесет и пет мили оттук. Трябва да позвъня в Ливърпул и да им съобщя за подробностите. Нямате телефон, нали?

— Не.

— Какъв вид морис е колата?

— Каули. Норман й викаше Чипоноска.

— Цвят?

— Сив.

— Регистрационен номер?

— МЛН двайсет и девет.

Блогс си го записа.

— Ще си получим ли колата някога обратно, как мислите? — попита Ема.

— Надявам се, но не вярвам да е в много добро състояние. Когато човек кара открадната кола, рядко се старае да я щади. — Той се отправи към вратата.

— Дано го хванете! — извика след него Ема.

Джеси го изпрати. Още държеше пушката. На вратата тя дръпна Блогс за ръкава и изшептя театрално:

— Кажете ми, какъв е? Избягал затворник? Убиец? Изнасилвач?

Блогс я погледна. Малките й зелени очички блестяха от възбуда. Той наведе към нея глава и зашепна право в ухото й.

— Не казвайте на никого, но това е немски шпионин.

Джеси се изкикоти от удоволствие. „Явно и тоя младеж ходи на същите филми като мен“, помисли си тя.

17.

Фейбър мина по Сарк Бридж и влезе в Шотландия малко след пладне. Мина и покрай ниската Сарк Тол Бар Хаус, чиято табела отпред оповестяваше, че това е първата шотландска къща, а на плочата над вратата беше изписано нещо за сватби, което не можа да разчете. Четвърт миля по-нататък, когато влезе в селцето Гретна, осъзна какво е било — тук идваха да се женят избягалите от дома си млади.

Пътищата бяха още мокри от падналия дъжд, но слънцето бързо щеше да ги изсуши. Предохранителните мерки срещу вражеското нападение бяха поотслабнали и хората бяха поставили отново пътните знаци и табелите с имената на селца и градчета, та Фейбър прелетя през ред села със странни имена — Къркпатрик, Къртълбридж, Еклефечан. Местността наоколо беше равна и приятна, зелените поля искряха на слънцето.

Беше спрял за бензин в Карлайл. Сипа му го жена на средна възраст с мазна престилка и не му зададе никакви неудобни въпроси. Напълни резервоара догоре, както и резервната туба, закачена от външната страна.

Беше много доволен от двуместната количка. Още дигаше петдесет мили в час въпреки годините си. Четирицилиндровият 1548-кубиков мотор работеше гладко и неуморно, докато се катереше и спускаше по шотландските хълмове. Тапицираната с кожа седалка беше много удобна. Той натисна тромбата, да не би някоя заблудена овца да хукне да пресича.

Фейбър премина през малкото пазарно градче Локърби, прекоси реката Анан по живописния Джонстън Бридж и започна да се изкачва към връх Битък. Улови се, че все по-често използва трета скорост.

Беше решил да не хваща по най-прекия път за Абърдийн, през Единбург и по крайбрежието. По-голямата част от източния бряг, от двете страни на Фърт ъф Форт, бе обявена за забранена зона. Не се допускаха посетители на ивица, широка десет мили. Разбира се, властите не биха могли да охраняват сериозно такъв дълъг район. Въпреки това, ако не се движеше в зоната, беше по-малко вероятно да го спрат и разпитват.

В крайна сметка щеше да се наложи да навлезе и в нея, но колкото по-късно, по-добре. Той насочи вниманието си към версията, която щеше да им поднесе, ако го спрат. Частните пътувания и разходки практически бяха спрели през последните няколко години заради строгата купонна система и онези, които имаха коли и получаваха купони за извършване на някакъв вид дейност, подлежаха на съдебно преследване, ако се отклоняха и няколко метра от основния си маршрут по лични причини. Фейбър бе прочел във вестниците за някакъв прочут импресарио, когото бяха изпратили в затвора заради това, че бе използвал бензин, отпуснат за селскостопански нужди, за да закара няколко актьори от един театър до хотел „Савой“. Пропагандата неспирно набиваше в главите на хората, че на един бомбардировач „Ланкастър“ му трябват 2000 галона гориво, за да стигне до Рур. В обикновени условия нищо не би доставило по-голямо удоволствие на Фейбър от това да харчи бензина, който иначе би отишъл за бомбардирането на родината му, но да го спрат сега, със залепената за гърдите му информация, и да го арестуват за нарушаване на купонните разпоредби, би било невероятна подигравка.

Трудно беше. По пътищата се движеха главно военни коли, а той нямаше военни документи. Не можеше да ги заблуди, че кара хранителни продукти, просто защото в колата нямаше нищо. Кой пътуваше тия дни? Моряци в отпуска, командировани държавни служители, от време на време някой почиващ, квалифицирани работници… Това беше. Щеше да се представи за инженер, специалист в някаква мъчноразбираема специалност, като високотемпературни смазочни масла например, и да каже, че отива да разреши някакъв производствен проблем във фабриката в Инвърнес. Ако го попитаха коя фабрика, щеше да каже, че е секретна. (Крайната цел трябваше да е твърде далеч от истинската; така че да не може да го разпитва някой, който със сигурност знае, че на това място такава фабрика няма.) Инженерите консултанти едва ли се обличаха с гащеризони като оня, който бе откраднал от двете сестри, но по време на война всичко бе възможно.

След като измисли тази версия, престана да се бои толкова от някоя случайна проверка. Опасността да го спре човек, който търси специално Хенри Фейбър, шпионина беглец, беше друг въпрос. Имаха оная снимка…

Познаваха лицето му. Неговото лице!

…и не след дълго щяха да имат описание на колата, с която пътуваше. Не вярваше, че ще тръгнат да поставят бариери, защото нямаше начин да се сетят закъде пътува, но беше сигурен, че всеки полицай в областта ще се оглежда за сив „чипонос“ „Морис Каули“, регистрационен номер МЛН-29.

Ако го забележеха в открита местност, нямаше да го заловят веднага. Селските полицаи не караха коли, а велосипеди. Но някой полицай щеше да се обади в управлението си и след няколко минути колите щяха да се втурнат по следите на Фейбър. Види ли полицай, реши той, ще зареже тая кола, ще открадне друга и ще се отклони от първоначалния си маршрут. Но из рядко населените полета на Шотландия имаше доста голям шанс да стигне чак до Абърдийн, без да мине покрай някой селски полицай. В градовете беше друго. Там опасността да го подгони полицейска кола бе много голяма. А нямаше кой знае каква надежда да избяга — колата му беше стара и сравнително бавна. Пък и полицаите обикновено бяха добри шофьори. В най-добрия случай щеше да се измъкне от колата и да се скрие всред тълпата или да се шмугне в някоя странична улица. Той се канеше да захвърли колата и да открадне друга при всяко влизане в голям град. Проблемът беше, че ще остави зад себе си следа, широка цяла миля, та МИ-5 да тръгне по нея. Може би едно компромисно решение тогава — ще кара в градовете, но ще се мъчи да минава само по страничните улички. Фейбър си погледна часовника. Щеше да стигне в Глазгоу на свечеряване, а след това щеше да се възползва от прикритието на тъмнината.

Е, не беше кой знае какво решение, но пък щеше да е в пълна безопасност само ако не бе станал шпионин.

Докато преминаваше високия хиляда и шестстотин метра връх Битък, заваля. Фейбър спря и излезе да вдигне брезентовия гюрук. Беше потискащо топло. Фейбър погледна нагоре. Твърде бързо се бе заоблачило. Нямаше да мине без гръмотевици и святкане.

Докато караше, откри някои от дефектите на малката кола. Гюрукът беше нацепен на няколко места и оттам капеше и духаше, а малката чистачка бършеше само горната половина на предното стъкло, поради което видимостта беше лоша. Теренът ставаше все по-планински и моторът започна осезаемо да прохърква. Не беше за чудене — колата беше на повече от двайсет години, а я натискаха яко.

Дъждът спря. Бурята се бе разминала, но небето си оставаше притъмняло, а въздухът трептеше от напрежение.

Фейбър премина през Крофърд, сгушен всред зелените хълмове, и Абингтън, състоящ се от църква и поща на западния бряг на река Клайд, и Лесмахаго, след който започваше обраслата с пирен пустош.

Половин час по-късно стигна до предградията на Глазгоу. Щом навлезе в застроената част, той се отклони на север от главното шосе с надеждата да заобиколи града, тръгна по страничните улички, пресичащи основните артерии в източната част, и накрая стигна до Камбърнод Роуд, откъдето пое отново на изток и се измъкна от града.

Стана по-бързо, отколкото очакваше. Късметът му продължаваше да работи.

Озова се на шосе А-80, премина покрай фабрики, мини и ферми. Пред очите му прелитаха още и още шотландски имена: Милърстон, Степс, Мурхед, Молинбърн, Кондорат.

Късметът му изневери някъде между Камбърнод и Стърлинг.

Бе натиснал педала на газта по една права, леко спускаща се отсечка. Полята от двете страни се простираха докъдето поглед стигаше. Стрелката достигна четирийсет и пет мили в час и изведнъж нещо в мотора изтрещя много силно, като че ли тежка верига задра по зъбчати колела. Фейбър намали скоростта на трийсет, но тракането продължи. Явно се бе счупила някоя голяма и важна част от машинката. Той се вслуша внимателно в шума на мотора. Или счупен сачмен лагер в скоростната кутия, или дупка в някаква важна част. Със сигурност не беше нещо просто, като например запушен карбуратор или зацапана свещ, явно, че без сервиз нямаше да се оправи.

Той спря и вдигна капака. Като че ли имаше прекалено много масло навсякъде, но иначе видима повреда не личеше. Той седна отново зад кормилото и потегли. Колата определено бе загубила мощност, но поне още вървеше.

Три мили по-нататък от радиатора започна да излиза пара. Фейбър разбра, че колата скоро съвсем ще спре. Той започна да търси място къде да я захвърли и попадна на кален коловоз, вероятно водещ към някоя ферма. На стотина метра от шосето коловозът кривваше зад един къпинов храст. Фейбър спря зад храста и угаси мотора. Съскането на излизащата пара постепенно утихна. Той излезе от колата и заключи вратата. Усети, че изпитва някакво съжаление към Ема и Джеси — доста трудно щяха да си поправят автомобила преди края на войната.

Той тръгна към шосето. Оттам колата не се виждаше. Значи щеше да мине ден или два, преди да предизвика нечии подозрения. „Дотогава може да съм в Берлин“, помисли си Фейбър и закрачи по пътя. Рано или късно щеше да стигне до някой град, откъдето можеше да открадне друга кола. Движеше се доста добре — преди по-малко от двайсет и четири часа бе излязъл от Лондон и имаше на разположение още толкова, докато подводницата се появи на уречената среща — на другия ден, в шест следобед.

Слънцето бе залязло отдавна и сега изведнъж стана тъмно. Фейбър едва виждаше пътя пред себе си. За щастие по средата имаше бяла линия — изобретение, продиктувано от желанието за повече безопасност по време на затъмненията, и той тръгна по нея. Нощта беше тиха и щеше навреме да чуе всяко приближаващо превозно средство.

Всъщност го задмина само една кола. Той чу боботенето на мотора отдалече, отби се от шосето и легна в тревата на няколко метра от него, докато автомобилът се изгуби от погледа му. Беше голям — „Воксхол Десет“, реши Фейбър — и се движеше доста бързо. Той го остави да отмине, после се надигна и пое по пътя. Двайсет минути по-късно го видя отново, спрял отстрани на банкета. Ако го бе забелязал навреме, щеше да заобиколи през полето, но фаровете и моторът бяха угасени и Фейбър едва не се блъсна в него в тъмнината.

Преди да съобрази какво да прави, някой светна с фенерче изпод капака и някакъв глас изрече:

— Хей, има ли някой там?

— Моторът ли се повреди? — попита Фейбър и влезе в лъча на фенерчето.

— Абе, май че нещо такова.

Лъчът се наведе надолу, Фейбър се приближи и в отразената светлина видя мустакатото лице на мъж на средна възраст в двуреден костюм. В другата си ръка мъжът държеше някак неловко голям гаечен ключ, явно не знаеше какво да прави с него.

— Какво й стана? — Фейбър погледна мотора.

— Няма мощност — заяви мъжът, заваляйки съгласните. — Както си вървеше като часовник, и изведнъж почна да прекъсва. Ох, хич не разбирам от коли. — Той насочи лъча отново към Фейбър и попита с надежда: — А вие разбирате ли?

— Не съвсем — отвърна Фейбър, — но мога да видя, когато има измъкнат кабел. — Той взе фенерчето от мъжа, наведе се към мотора и вкара измъкналия се кабел обратно в главата на цилиндъра. — Опитайте сега.

Мъжът се качи в колата и запали мотора.

— Идеално! — надвика шума той. — Вие сте гений! Качвайте се!

На Фейбър му мина през ум, че това може да е капан на МИ-5, но бързо отхвърли тая мисъл — ако знаеха къде е, а това беше малко вероятно, защо трябваше да пипат така внимателно? Можеха лесно да пратят двайсет полицаи и няколко бронирани коли, за да го заловят.

Той се качи в колата.

Шофьорът потегли и запревключва бързо, докато не достигнаха една добра скорост. Фейбър се намести удобно.

— Между другото, казвам се Ричард Портър — рече шофьорът.

Фейбър се сети светкавично за личната си карта в портфейла.

— Джеймс Бейкър.

— Здравейте. Сигурно съм ви подминал по пътя, но не ви видях.

Фейбър осъзна, че човекът му се извинява, дето не го е взел — всички качваха стопаджии, откак започна бензиновата криза.

— Няма нищо — рече Фейбър. — Сигурно съм се отбил зад някое храстче, естествени нужди, знаете. Чух наистина, че минава кола.

— Отдалече ли идвате? — Портър му предложи пура.

— Много сте любезен, но не пуша — отвърна Фейбър. — Да, идвам от Лондон.

— Все на стоп?

— Не. Колата ми се счупи долу, в Единбург. Явно трябва някаква част, дето я нямат на склад, та се наложи да я оставя в сервиза.

— Лош късмет. Е, аз отивам до Абърдийн, та мога да ви оставя където искате.

Това беше наистина голям удар. Фейбър затвори очи и си представи картата на Шотландия.

— Чудесно! — възкликна той. — Аз отивам в Банф, така че Абърдийн ще свърши добра работа. Само дето мислех да хвана по главния път… Не си взех пропуск. Абърдийн забранена зона ли е?

— Само пристанището — каза Портър. — Всеки случай няма защо да се тревожите за такива работи, докато сте в моята кола — аз съм мирови съдия и началник на гражданската отбрана. Какво ще кажете, а?

Фейбър се усмихна в тъмното.

— Благодаря. Това щатна работа ли е? Като съдия, искам да кажа?

Портър запали пурата си и издуха дима.

— Не съвсем. Всъщност аз съм пенсионер. Бях адвокат, докато не откриха, че имам слабо сърце.

— Така ли? — Фейбър се опита да вложи някакво съчувствие в гласа си.

— Да не ви пречи димът? — каза Портър, размахвайки дебелата пура.

— Въобще не.

— Какво ви води в Банф?

— Аз съм инженер. Един проблем във фабриката, всъщност работата е малко секретна…

— Не казвайте нищо повече — вдигна ръка Портър. — Разбирам.

Двамата замълчаха. Колата профуча през няколко градчета. Портър очевидно познаваше шосето много добре, за да кара толкова бързо в тъмнината. Голямата кола просто топеше разстоянието. Равномерното й движение приспиваше Фейбър. Той прикри прозявката си.

— По дяволите, сигурно сте уморен — каза Портър. — Колко съм глупав. Я не се правете на прекалено възпитан и си дремнете!

— Благодаря ви — усмихна се Фейбър — Ще подремна.

Колата се полюляваше също като влака и Фейбър пак бе споходен от своя кошмар с пристигането, само че този път малко по-различен. Вместо да обядва във влака и да говори за политика със спътника си, той трябваше по някаква неизвестна причина да пътува в тендера за въглища, седнал върху куфара с радиото, опрял гръб в твърдата желязна стена. Когато влакът пристигна на гара Уотърлу, всички наоколо, включително и слизащите, носеха по една малка снимка на Фейбър с отбора по бягане; и всички се споглеждаха и сравняваха лицата наоколо с това на снимката. При бариерата контрольорът го хвана за рамото: „Ти си човекът от снимката, нали?“ Фейбър установи, че не може да изрече и дума. Само се взираше в снимката и си спомняше как бе тичал, за да спечели тази купа. Господи, как бе тичал — бе атакувал прекалено рано, бе започнал последния спринт четвърт миля преди финалната права и през последните 500 метра едва не бе умрял — може би и сега щеше да умре заради тази фотография в ръката на оня човек… той му викаше: „Събуди се! Събуди се!…“ Изведнъж Фейбър се намери отново в колата на Ричард Портър, който му казваше да се събуди.

За миг дясната му ръка се озова в левия ръкав, където бе скрита камата, после той се сети, че за Портър Джеймс Бейкър е само един безобиден стопаджия, и се отпусна.

— Събуждате се като войник — рече Портър развеселено. — Ето го Абърдийн.

Фейбър забеляза аристократичното произношение и си спомни, че Портър е съдия и член на полицейската управа. На бледата светлина на настъпващия ден лицето му беше червендалесто, а мустаците лъщяха. Палтото му от камилска вълна изглеждаше скъпо. Беше богат и влиятелен човек и ако изчезнеше, щяха веднага да почнат да го търсят. Фейбър реши да не го убива.

— Добро утро — усмихна се той и се загледа през прозореца в гранитния град.

Движеха се бавно по някаква главна улица с магазини от двете страни. Неколцината подранили отиваха все в една посока — сигурно са рибари, реши Фейбър. Изглеждаше студено и ветровито място.

— Искате ли да се избръснете и да закусите, преди да продължите? Заповядайте у нас — каза Портър.

— Много сте любезен…

— Нищо подобно. Ако не бяхте вие, щях още да съм на А-80 при Стърлинг и да чакам да отвори някой сервиз.

— … но няма да се възползвам от поканата ви, благодаря. Искам да продължа.

Портър не настоя и Фейбър долови, че отказът му бе посрещнат с облекчение.

— В такъв случай ще ви оставя на Джордж Стрийт — оттам започва шосе А-96, което води право в Банф. — След миг колата спря. — Стигнахме.

— Благодаря, че ме докарахте. — Фейбър отвори вратата.

— Няма защо — подаде ръка Портър. — На добър път.

Фейбър слезе и затвори вратата; колата отмина. Нямаше от какво да се страхува, Портър щеше да се прибере и да спи цял ден и докато разбереше, че е помагал на шпионин, щеше да стане твърде късно за каквото и да било.

Фейбър изчака „Воксхол“-ът да се скрие от погледа му, после пресече шосето и тръгна по улица Пазарска — звучеше многообещаващо. Скоро след това се озова на пристанището и доверявайки се на носа си, излезе на рибния пазар. Чувстваше се в безопасност всред гъмжащия от хора шумен и миришещ площад, където всички бяха облечени в работни дрехи като него. Мокри риби и весели мръсотии летяха из въздуха и Фейбър усети, че трудно разбира гърления, изяждащ думите говор. От един павилион си купи силен горещ чай в нащърбена голяма чаша и парче франзела с резен бяло сирене.

Седна на едно буре да се нахрани и да помисли малко. Довечера трябваше да открадне лодка. А сега се налагаше да чака цял ден. Отвратително наистина. Трябваше и някъде да се скрие за следващите дванайсет часа. Беше прекалено близо до успеха, за да поема рискове сега, а да се открадне лодка посред бял ден, беше много по-опасно, отколкото да го стори привечер.

Той изяде закуската си и стана. Щяха да минат още няколко часа, преди градът истински да се събуди. А той щеше да използва това време да си намери добро скривалище.

Фейбър обиколи доковете и пристанището. Охраната беше съвсем фиктивна и той си набеляза няколко места, където би могъл да се промъкне. След това стигна до покрития с пясък плаж и тръгна по дългата две мили еспланада. В далечния й край, в устието на река Дон, бяха завързани няколко яхти. Биха свършили чудесна работа, но сигурно нямаха гориво.

Дебел облак затули изгряващото слънце. Въздухът стана пак много топъл и наситен с електричество. В крайбрежните хотели се появиха неколцина решени на всичко отпускари и седнаха упорито на плажа, очаквайки слънцето. Фейбър много се съмняваше, че слънцето ще се покаже през този ден.

Плажът можеше да се окаже най-подходящото място за криене. Полицията щеше да огледа жп- и автогарата, но едва ли щеше да започне да претърсва щателно целия град. Може би само няколко хотела и частни квартири. Малко вероятно бе да тръгнат да разпитват всеки човек на плажа. Фейбър реши да прекара деня на шезлонг на пясъка.

Той си купи вестник от една будка и взе под наем стол. После свали ризата си и я облече отново върху гащеризона. Сакото метна настрана.

Щеше да забележи всеки полицай много преди той да стигне до мястото, където седеше. И да има достатъчно време да изчезне от плажа и да се шмугне в някоя от близките улички.

Фейбър зачете вестника. Според големите заглавия съюзниците започваха нова офанзива в Италия. Фейбър беше настроен доста скептично. Анцио се бе оказал пълен провал. Вестникът беше лошо отпечатан, снимки нямаше. Той прочете, че полицията търси някой си Хенри Фейбър, убил с кама двама души в Лондон…

Жена в бански костюм мина покрай Фейбър и го погледна многозначително. Сърцето му подскочи. После осъзна, че тя се опитва да флиртува. За секунда се изкуши да я заговори. Толкова отдавна не беше… Той се сепна. Търпение, само търпение. Утре ще си е у дома.

Беше рибарска лодка, дълга не повече от петдесет-шейсет стъпки, с широко дъно и вграден мотор. Антената подсказваше, че има мощен радиопредавател. По-голямата част от палубата бе заета от люкове към малкия трюм долу. Рубката беше отзад, до таблото и контролните уреди можеха да застанат прави само двама души. Корпусът беше обшит с дъски и прясно накалафатен, боята също изглеждаше прясна.

Две други лодки в пристанището също щяха да свършат работа, но Фейбър видя от кея как моряците от първата я завързват и зареждат с гориво, преди да си тръгнат за вкъщи.

Той изчака няколко минути да се отдалечат, отиде до края на кея и скочи в лодката. Името й беше „Мари II“. Кормилото беше заключено с верига. Фейбър седна на пода в кабината и загуби десет минути да си отваря катинара. Почна да се стъмва по-рано заради облаците, които бяха покрили плътно цялото небе.

След като отключи кормилото, Фейбър вдигна малката котва, после скочи обратно на кея и разви въжетата, върна се в кабината, запали дизеловия мотор и дръпна стартера. Моторът се задави и угасна. Той опита отново. Този път моторът изрева и заработи, и лодката започна да се отдалечава от кея.

Скоро пристанището остана зад него и той намери обозначения с шамандури канал, извеждащ в открито море. Фейбър се досети, че каналът всъщност е само за дълбоко газещи кораби, но предпазливостта нямаше да му навреди.

Щом излезе от пристанището, той усети полъха на студен бриз. Дано не предвещава разваляне на времето, искрено се помоли той. Морето беше изненадващо бурно и малката, но яка лодка се вдигна високо на вълните. Фейбър отвори широко дросела, консултира се с компаса на таблото и определи курса. В сандъче под кормилото намери някакви карти — изглеждаха стари, но малко употребявани, явно шкиперът познаваше морето наоколо добре и нямаше нужда от тях. Фейбър провери координатите, които бе запаметил оная нощ в Стокуел, нагласи по-точно курса и застопори кормилото.

По прозорците на кабината се стичаше вода. Фейбър не можеше да каже дали е дъжд или просто пръски. Вятърът режеше като с нож гребените на вълните. Фейбър подаде за миг глава и лицето му бе обляно с вода.

Той включи радиото. То забръмча и изпука. Фейбър завъртя ключа за честотите и попадна на някакви прекъсващи съобщения. Апаратът работеше безупречно. Той превключи на честотата на подводницата, после го загаси — беше прекалено рано да се свързва с тях.

Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-големи ставаха вълните. Сега всяка изправяше лодката назад като подплашен кон и я полюшваше за миг на върха си, преди да я запрати надолу в ужасяващите дълбини. Фейбър се взираше през прозорците като слепец. Нощта бе настъпила и той не виждаше нищо. Започна да му прилошава.

Щом си кажеше, че по-голяма вълна вече не може да дойде, и нова водна маса, по-огромна от предишните, го понасяше към небето и следваха една след друга, така че лодката все беше с кърмата нагоре към небето или надолу към морското дъно. В една особено дълбока бразда внезапно го обля ярката, сякаш дневна светлина на проблеснала светкавица. Фейбър видя как сиво-зелената водна маса се спуска върху носа и залива палубата и кабинката, където стоеше той. Не можа да разбере дали последвалият ужасен трясък бе от гръмотевицата или от разцепващите се дъски на лодката. Той неистово затърси спасителен пояс наоколо. Нямаше.

Нова светкавица раздра небето. Фейбър се вкопчи в застопореното кормило и опря гръб в стената на кабината, за да се задържи изправен. Нямаше смисъл да се мъчи да дърпа лостовете — беше безпомощен пред водната стихия.

Повтаряше си, че лодката би трябвало да е строена така, че да издържа на подобни внезапни бури. Но не можа да се убеди. Опитните рибари сигурно щяха да видят признаците за подобен ураган и щяха да си останат на брега, знаейки, че лодката им няма да издържи в такова време.

Нямаше представа къде се намира. Можеше да се е върнал обратно в Абърдийн или да е стигнал до мястото на срещата. Фейбър седна на пода и включи радиото. Неистовото люлеене му пречеше дори да върти копчетата. Когато апаратът загря, той завъртя шайбите, но не можа да хване нищо. Усили докрай — пак нищо.

Антената сигурно се бе изтръгнала от покрива.

Той превключи на „Предаване“ и повтори няколко пъти: „Обадете се“, след което нагласи на „Приемане“. Слаба надежда имаше някой да го чуе.

После угаси мотора, за да пести гориво. Трябваше да издържи бурята, ако успееше, а след това да се опита да поправи или смени антената. Можеше да му потрябва гориво.

При следващата голяма вълна лодката се плъзна застрашително настрани и той осъзна, че му трябва мощността на мотора, за да посреща челно вълните. Дръпна стартера. Моторът не запали. Опита няколко пъти и се отказа, ругаейки сам себе си, че го беше угасил.

Лодката се завъртя така силно, че Фейбър падна и си удари главата в кормилото. Лежеше замаян на пода и очакваше лодката всеки момент да се преобърне. Нова вълна се стовари върху кабината и счупи стъклата на прозореца. Изведнъж Фейбър се оказа под водата. Сигурен, че лодката потъва, той се изправи, залитайки, на крака и изплува на повърхността. Всичките прозорци бяха счупени, но лодката още се държеше. Фейбър отвори с ритник вратата и водата нахлу вътре. Той се вкопчи в кормилото, за да не го отнесе в морето.

Невероятно беше, но бурята се усилваше. Една от последните съзнателни мисли на Фейбър беше, че по тия места такива бури сигурно има един път на сто години. След това цялото му внимание и воля се насочиха върху това как да се задържи за кормилото. Трябваше да се завърже за него, но не смееше да го пусне, за да потърси въже. Загуби всякакво чувство за горе и долу, докато лодката подскачаше и танцуваше по грамадните като канари вълни. Ураганни ветрове и хиляди тонове вода се мъчеха да го изтръгнат от мястото му. Нозете му се плъзгаха непрекъснато по мокрия под, а мускулите на ръцете му горяха от болка. Той поемаше въздух, щом главата му се покажеше над водата, но иначе се мъчеше да не диша. На няколко пъти едва не загуби съзнание и смътно долови, че плоският покрив на кабината е изчезнал.

При всяко проблясване на светкавица съзираше за миг кошмара около себе си. С изненада установи, че може точно да определи къде е голямата вълна — отпред, отзад, надигаща се под него или далеч встрани. С ужас установи също, че не чувства ръцете си, и погледна надолу да види дали са още там, вкопчени в кормилото, замръзнали в нещо като rigor mortis. Ревът на бурята го оглушаваше, вятърът се бе слял с гръмотевиците и морето.

Усещаше, че бавно загубва способността си да разсъждава разумно. В нещо прилично по-скоро на мираж, отколкото на халюцинация, видя пред себе си момичето, което го бе заглеждало на плажа. Тя вървеше ли, вървеше в прилепнал бански костюм по подскачащата палуба, но тъй и не стигна до него. Фейбър знаеше, че когато се приближи достатъчно, той ще вдигне мъртвите си ръце от кормилото и ще ги протегне към нея, но продължи да си казва: „Още не, още не“, докато тя вървеше към него и се усмихваше, полюлявайки хълбоци. Той се изкушаваше да пусне кормилото и сам да измине делящото ги разстояние, но нещо в дълбините на съзнанието му подсказваше, че ако помръдне, никога няма да я достигне, затова чакаше и я гледаше, и се усмихваше от време на време, и дори когато затвореше очи, пак я виждаше.

Вече непрекъснато губеше съзнание. Разумът потъваше някъде, морето и лодката изчезваха, след тях и момичето, после нещо го разтърсваше, той идваше на себе си и откриваше, колкото и да бе невероятно, че все още държи кормилото и още е жив. За известно време успяваше да запази съзнание, после изтощението отново вземаше връх.

В един от последните проблясъци на съзнание забеляза, че вълните се движат само в една посока и отнасят и лодката натам. Нова светкавица проряза небето и той съзря някаква огромна маса, чудовищна вълна… не, не беше вълна, а скала. Облекчението, че наблизо има земя, бе пометено от ужаса да не го захвърлят вълните върху нея и да не го размажат. Съвсем безсмислено той дръпна стартера, после бързо посегна към кормилото, но пръстите му повече не искаха да се свият.

Нова вълна повдигна лодката и я метна надолу като счупена играчка. Докато пропадаше, все още вкопчен в кормилото с една ръка, Фейбър видя една стърчаща, остра като кама скала. Лодката щеше да се наниже на нея… корпусът само драсна края и полетя нататък.

Сега огромните, гигантски като планини вълни се разбиваха в скалите. Следващата се оказа прекалено голяма за дървената лодка. Тя полетя надолу и трясъкът от разцепващите се дъски просто експлодира в ушите на Фейбър. С лодката беше свършено…

Водата се отдръпна и той разбра, че дъното се беше разпукало, защото се бе ударило в… земя. Той се взря невиждащо в осветения в този миг от нова светкавица малък плаж. Морето повдигна изпотрошената лодка от пясъка, водата заля отново палубата и събори Фейбър. Но той бе видял всичко ясно, като да беше ден, в оня кратък миг. Плажът беше тесен и вълните се разбиваха в самите скали. Но вдясно имаше малък пристан и някаква рампа водеше до върха на скалата. Фейбър съзнаваше, че ако напусне лодката и се опита да се добере до плажа, следващата вълна ще го убие с тоновете си вода или ще пръсне главата му като яйце о скалите. Но ако помежду две вълни успееше да се добере до мостика, можеше да се изкатери по рампата и да се спаси.

Следващата вълна разцепи палубата като бананова обелка. Лодката просто се разпадна под краката му и Фейбър усети, че оттеглящият се прибой го всмуква назад. Той се изправи, олюлявайки се, краката му се подгъваха като гумени, и хукна напред през плитчината към мостика. Да пробяга тия няколко метра, се оказа физически най-трудното нещо в живота му досега. Искаше да се спъне, за да може да си почине във водата, да умре, но не падна, точно както не бе паднал и като спечели онова състезание на 5000 метра. Изведнъж се блъсна в една от подпорите на мостика, протегна нагоре ръце и се вкопчи в дъските, после се изтегли нагоре, брадичката му се показа над ръба, той залюля крака и се претърколи отгоре.

Вълната връхлетя, докато се изправяше на колене. Той се хвърли напред. Вълната го повлече няколко метра, после го удари в дъските. Той нагълта вода, пред очите му всичко заигра. Когато огромната тежест се вдигна от гърба му, той събра цялата си воля и се опита да стане. Не можа. Усети, че нещо го тегли неумолимо назад, и изведнъж го обзе неочаквана ярост. Нямаше да се остави… не и сега, по дяволите. Той започна да ругае шибаната буря и морето, и англичаните, и Пърсивал Годлиман, и изведнъж установи, че се е изправил на крака и тича, тича далеч от морето, нагоре по рампата, тича със затворени очи и зяпнала уста, един луд, чиито дробове ще се пръснат и чиито кости ще се разцепят от подобно усилие, тича, без да знае накъде — единственото, което знае, е, че няма да спре, докато не падне в несвяст.

Рампата беше дълга и стръмна. Здрав и силен човек би я пробягал цялата, ако е отпочинал и тренира редовно. Олимпийски състезател би стигнал до половината, ако е уморен. Един обикновен четирийсетгодишен мъж би успял да мине не повече от метър-два.

Фейбър стигна до върха.

Някъде метър преди края на рампата усети остра болка, нещо като лек сърдечен удар, и загуби съзнание, но краката му направиха механично още две стъпки, преди да се строполи на прогизналата трева.

Не разбра колко време бе лежал така. Когато отвори очи, бурята още вилнееше, но вече се бе съмнало и на няколко метра пред себе си той съзря малка къщичка, в която, изглежда, живееха хора.

Надигна се на колене и запълзя бавно, безкрайно бавно към вратата.

18.

Подводницата, модел У-505, описа спокойно голям кръг; мощните дизелови мотори пухтяха бавно, докато тя се носеше през дълбините като сива, беззъба акула. Командирът, лейтенант Вернер Хеер, пиеше ерзац кафе и се мъчеше да не пали нова цигара. Бяха изкарали дълъг ден и още по-дълга нощ. Не му харесваше сегашната задача — той беше човек на действието, тук нямаше какво да се прави; освен това му бе ужасно неприятен тоя мълчаливец от Абвера с излъчващи пословично лукавство сини очи, когото му бяха натрапили на борда.

Майорът от разузнаването хер Вол седеше срещу капитана. Този човек сякаш не знаеше умора, по дяволите. Сините очички попиваха всичко наоколо, но изражението в тях не се променяше. Униформата му никога не се намачкваше въпреки неудобствата на живота под водата; на всеки двайсет минути по часовник запалваше нова цигара и я изпушваше до четвъртинчова угарка. Хеер би спрял да пуши просто за да може да забрани и на другите и да лиши Вол от това удоволствие, но беше прекалено пристрастен към тоя си навик, за да го направи.

Никога не бе обичал хората от разузнаването, винаги бе имал чувството, че събират сведения и за него. Не обичаше да работи и с Абвера. Подводницата му бе направена да води бой, не да се мотае около британския бряг и да прибира разни тайни агенти. Изглеждаше му чиста лудост рискуването на такава скъпа бойна машина, да не говорим за обучения й екипаж, и то заради човек, който можеше въобще да не се появи.

Хеер допи чашата си и сви лице в гримаса.

— Отвратително кафе — рече той. — Толкова е гадно на вкус.

Безчувственият поглед на Вол се спря върху му за миг и се отмести настрани. Той нищо не каза.

Непроницаем както винаги. Да върви по дяволите. Хеер се размърда неспокойно на стола си. На палубата на някой кораб би кръстосвал безспир напред-назад, но в подводницата човек се научава да избягва излишните движения.

— Вашият човек няма да дойде в това време, да знаете — каза той накрая.

— Ще чакаме до шест сутринта — рече небрежно Волф и погледна часовника си.

Не беше заповед — Вол не можеше да заповядва на Хеер, просто се съобщаваше един факт, а това само по себе си вече беше обида към офицера с по-висок ранг. И Хеер му го каза.

— И двамата изпълняваме заповедите си — рече Вол. — Моите, както знаете, идват от много високо място, наистина много високо.

Хеер овладя яда си. Младежът беше прав, разбира се. Хеер щеше да изпълни заповедта, но щом се върнеха в пристанището, щеше да направи рапорт за неподчинение срещу Вол. Не че щеше да има някакво значение — петнайсет години във флота го бяха научили, че хората от Главната квартира сами създават законите…

— Е, дори и да е такъв глупак, че да излезе в морето в такова време, вашият човек сто на сто не е толкова опитен моряк, та да оцелее.

Единственият отговор на Вол беше пак онзи празен, безизразен поглед.

— Вайсман? — повика Хеер радиотелеграфиста.

— Няма нищо, сър.

— Имам чувството, че шепотът, който хванахме преди няколко часа, беше от него — каза Вол.

— Ако е бил той, тогава е доста далеч от мястото на срещата, сър — каза радиотелеграфистът. — Беше просто като пукането на светкавица.

— Ако не е бил той, значи не е бил — добави Хеер. — Ако е бил той, вече се е удавил.

— Вие не познавате този човек — каза Вол и този път в гласа му се появи нещо като вълнение.

Хеер не отговори. Шумът на мотора леко се промени и на него му се стори, че дочува някакво леко чукане. Ако се увеличеше по обратния път, щеше да се наложи да го прегледат, щом се върнат. При всички случаи можеше да ги накара да го отворят дори и само за да избегне едно повторно плаване с отвратителния майор Вол.

— Искате ли още кафе, сър? — подаде глава през вратата един моряк.

— Ако изпия още едно, ще взема да пикая кафе — поклати глава Хеер.

— Аз ще пия, ако обичате — каза Вол и извади цигара.

При това Хеер погледна часовника си. Беше шест и десет. Лукавият майор Вол не бе запалил цигарата в шест, за да задържи подводницата още няколко минути.

— Поемаме курс към дома — каза Хеер.

— Един момент — рече Вол. — Мисля, че трябва да погледнем на повърхността, преди да тръгнем.

— Я не ставайте глупак! — озъби се Хеер. Знаеше, че е на сигурна почва сега. — Имате ли представа каква буря бушува горе? Няма да можем да отворим люка, а и през перископа няма да се види нищо на повече от няколко метра.

— Откъде знаете какво е горе?

— Опит.

— Тогава поне се свържете с базата и им кажете, че нашият човек не се е явил на срещата. Може да ни наредят да останем.

— Не е възможно да се свържем по радиото с базата от тази дълбочина — въздъхна отегчено Хеер.

— Капитан Хеер, искрено ви препоръчвам да изплувате на повърхността и да се свържете по радиото с базата, преди да напуснете мястото на срещата — най-после загуби спокойствие Вол. — Човекът, когото трябва да приберем, носи информация от съдбоносно значение. Фюрерът очаква доклада му.

— Благодаря ви, че ми съобщихте мнението си, майоре — каза Хеер и се обърна. — Пълен напред! — изкомандва той.

Мъркането на двата мотора прерасна в рев и подводницата започна да набира скорост.