Иглата

7.

Дошлото по радиото нареждане ядоса Фейбър — принуждаваха го да се захваща с нещо, от което се опитваше да се изплъзне.

Хамбург се бе постарал заповедта наистина да бъде получена. Фейбър бе дал своя сигнал за повикване и вместо обичайното „Прието. Продължавай.“ му бяха наредили „Готовност за среща първа“.

Той потвърди, че заповедта е приета, предаде доклада си и сложи предавателя обратно в куфара. След това се метна на колелото и побърза да напусне блатата около Ирит — версията му беше, че е любител орнитолог, — отправяйки се по шосето за Блакхийт. Докато въртеше педалите към тясното си двустайно апартаментче, непрестанно се питаше дали да изпълни заповедта.

Имаше две причини да не се подчини — една професионална и една лична.

Професионалната бе, че „среща първа“ беше всъщност стара явка, измислена от Канарис още през 1937 година. Той трябваше да отиде до едно магазинче за цигари между Лестър Скуеър и Пикадили Съркъс и на входа да се срещне с друг агент. Щяха да се познаят по библиите, които трябваше да носят. Следваше размяна на пароли:

— Коя глава се чете днес?

— Царе, Книга първа, глава тринайсета.

След това, ако са сигурни, че никой не ги е проследил, би трябвало да се съгласят, че тази глава е „много поучителна“. В противен случай единият щеше да каже: „Опасявам се, че не съм я чел още.“

Магазинчето можеше вече да го няма, но не това безпокоеше Фейбър. Той беше убеден, че Канарис бе дал тая явка на най-безнадеждните аматьори, които бяха преминали Ламанша през 1940 година и бяха попаднали в ръцете на МИ-5. Фейбър знаеше, че са ги хванали, защото присъдите им — смърт чрез обесване — бяха оповестявани публично, за да се успокои несъмнено обществеността, че се прави нещо за Петата колона. Тези хора сто на сто бяха проговорили, преди да умрат, така че сега англичаните вероятно знаеха старата парола за срещата. А пък ако бяха засекли и тая радиограма от Хамбург, пред магазинчето вече сигурно гъмжеше от млади, високообразовани англичани с библии под мишница, които се упражняваха старателно да произнасят „много е поучителна“ с немски акцент.

В ония безумни дни, когато нацисткото нападение бе изглеждало така близо, Абверът беше запратил всякакъв професионализъм по дяволите. Оттогава Фейбър не вярваше на Хамбург. Не им съобщаваше къде живее, отказваше да установи контакт с другите немски агенти в Англия, сменяше честотата, на която предаваше, без да се интересува дали няма да навлезе в нечий друг обхват.

Ако се бе подчинявал безпрекословно на господарите си, нямаше да оцелее толкова дълго време.

При Улуич към Фейбър се присъедини голяма група колоездачи — предимно жени; дневната смяна във фабриката за амуниции бе свършила. Жизнерадостната им умора напомни на Фейбър, че си има и лична причина да не послуша началството — струваше му се, че неговата страна губи войната.

Във всеки случай не печелеха. Руснаците и американците се бяха намесили, Африка бе загубена, италианците бяха разбити; съюзниците щяха сто на сто да завземат Франция през тази година. Беше 1944-та.

Фейбър не желаеше да рискува живота си напразно.

Той пристигна в квартирата си и остави колелото отвън. Докато се миеше, осъзна, че противно на всякаква логика иска да отиде на тая среща.

Беше глупаво да се поема такъв риск в името на една загубена кауза, но той просто изгаряше от нетърпение да се захване с работа. По простата причина, че направо умираше от скука. Редовните предавания, претенциите за някакъв интерес към птиците, колелото, чаят в пансиона — от четири години май беше забравил какво значи да действаш. По всичко личеше, че за момента не го грози никаква опасност, и това го изнервяше още повече, защото си въобразяваше, че го заобикалят невидими заплахи. Беше най-щастлив, когато можеше да установи опасността и да вземе мерки за ликвидирането й.

Да, щеше да отиде на срещата. Но не както те очакваха.

В Уест Енд пак имаше тълпи въпреки войната; Фейбър се запита дали и в Берлин е същото. Той си купи една Библия от книжарницата на Хатчард на Пикадили и я пъхна във вътрешния джоб на палтото си, да не се вижда. Времето беше меко и влажно, непрекъснато ръмеше и Фейбър си бе взел чадъра.

Срещата беше определена за между 9 и 10 часа сутринта или между 5 и 6 часа следобед. Единият трябваше да ходи там всеки ден, докато се появи другият. Ако в продължение на пет дни не се осъществеше контакт, се ходеше през ден още две седмици. След това човек просто се отказваше.

Фейбър стигна Лестър Скуеър в 9,10. Връзката беше там, на входа на магазинчето за цигари, с подвързана в черно Библия под мишница — правеше се, че се крие от дъжда. Фейбър го мярна с крайчеца на окото си и отмина бързешком, с наведена глава. Агентът беше млад мъж с руси мустаци, добре охранен. Носеше черен двуреден шлифер, четеше „Дейли Експрес“ и дъвчеше дъвка. Фейбър не го беше виждал преди.

Когато мина за втори път по отсрещния тротоар, забеляза и „опашката“ — нисък и набит мъж с мушама и мека шапка, така обичана от цивилните английски полицаи. Стоеше във фоайето на някаква административна сграда, до самата врата, и гледаше през стъклото към мъжа отсреща.

Имаше две възможности. Ако агентът не знаеше, че е следен, Фейбър просто трябваше да го измъкне оттам и да се отърве от „опашката“. Но другата възможност бе истинският агент да е заловен и мъжът пред магазина да е изпратен от противниковата централа — в такъв случай нито на него, нито на „опашката“ трябваше да се позволи да видят лицето на Фейбър.

Фейбър реши да допусне най-лошото, а после да измисли как да се справи с положението.

На площада имаше телефонна будка. Фейбър влезе вътре и запомни номера. После отвори Библията на Първа книга на Царете, глава тринайсета, скъса страницата и надраска в полето: „Иди в телефонната будка на площада.“

Наложи се да обикаля из страничните улички, докато най-после намери едно десетинагодишно момче, което седеше на прага пред къщи и мяташе камъни по локвите.

— Знаеш ли продавача на цигари на площада? — запита го Фейбър.

— Ъхъ.

— Обичаш ли дъвка?

— Ъхъ.

— Пред магазинчето стои един мъж. — Фейбър му подаде откъснатата страница. — Дай му това и той ще ти даде дъвка.

— Добре — рече момчето. — Тоя дядка да не е янки?

— Ъхъ — отвърна Фейбър.

Момчето хукна натам. Фейбър го последва. В момента, когато малкият се доближи до агента, Фейбър се шмугна във входа на отсрещната сграда. „Опашката“ все още надничаше през стъклото. Фейбър застана до вратата, така че „опашката“, да не вижда какво става отвън, и се опита да разпъне чадъра си. Направи се, че нещо заяжда, че се бори с него. Видя, че агентът дава нещо на момчето и тръгва. Театърът с чадъра свърши и Фейбър се отправи в противоположната посока. Погледна през рамо и видя, че „опашката“ изтича на улицата и почна да се оглежда за изчезналия агент.

Фейбър спря до най-близкия телефон и набра номера на будката на площада. Минаха няколко минути, преди някой да вдигне слушалката. Накрая плътен глас изрече:

— Ало?

— Коя глава ще се чете днес? — попита Фейбър.

— Много поучително.

— Да, нали?

„Глупакът няма представа в каква беда е попаднал“, помисли си Фейбър и каза:

— Е?

— Трябва да ви видя.

— Невъзможно.

— Трябва! — Някаква нотка в гласа му подсказа на Фейбър, че младежът е на ръба на отчаянието. — Информацията идва от най-горе, разбирате ли?

Фейбър се престори, че се колебае.

— Добре тогава. Ще се срещнем след една седмица под арката на гара Юстън в девет сутринта.

— Не може ли по-скоро?

Фейбър затвори и излезе навън. С бърз ход мина двете преки и излезе на площада, така че да вижда телефонната будка. Видя агента да тръгва към Пикадили. От „опашката“ нямаше и следа. Фейбър тръгна след русокосия.

Той отиде на спирката на метрото на Пикадили Съркъс и си купи билет за Стокуел. Фейбър светкавично съобрази, че може да стигне дотам по по-пряк път, излезе от метрото, отправи се бързо към Лестър Скуеър и се качи на влака, пътуващ по Северната линия. Агентът трябваше да се прехвърля на Уотърлу, докато влакът на Фейбър беше директен, така че щеше да пристигне в Стокуел пръв или в най-лошия случай щяха да пристигнат с един и същи влак.

На практика се наложи да чака на гарата в Стокуел цели двайсет и пет минути, преди русокосият да се появи. Фейбър тръгна след него. Мъжът влезе в едно кафене.

Наоколо нямаше абсолютно никакво подходящо местенце, дето човек би могъл да се поспре — нито магазини, та да зяпаш витрините, нито пейки, на които да седнеш, нито градинки — да се разходиш, нито автобусни спирки, колонки за такси или обществени сгради. Фейбър трябваше да кръстосва улицата от единия край до другия, придавайки си вид на забързан за някъде, щом преминеше покрай кафенето, след което се връщаше по отсрещния тротоар, докато агентът седеше в топлото помещение с изпотени прозорци, пиеше горещ чай и нагъваше препечени филийки.

Излезе чак след половин час Фейбър го проследи до квартала, към който се бе запътил. Младежът знаеше къде отива, но не си правеше труд да бърза. Вървеше като човек, който се прибира вкъщи, приключил с работата си за деня. Не поглеждаше назад и Фейбър си помисли: „Още един аматьор.“

Накрая влезе в някаква къща — в един от онези мизерни, анонимни, невзрачни пансиони, които навсякъде по света обитават главно шпиони и кръшкащи съпрузи. На покрива имаше капандура — сигурно там беше стаята на агента, нависоко, та по-лесно да се приемат радиограмите.

Фейбър отмина, плъзгайки поглед по отсрещната страна на улицата. Да — ето ги. Леко движение зад прозореца на горния етаж, мярва се някакво сако и вратовръзка, наблюдателят се отдръпва назад — ясно, противникът беше тук. Агентът сигурно бе ходил на уреченото място и предния ден, оставяйки МИ-5 да го проследят до квартирата му. Ако, разбира се, самият той не беше от МИ-5.

Фейбър зави зад ъгъла и тръгна надолу по първата успоредна улица, като броеше къщите. Точно зад сградата, в която бе влязъл русокосият, стърчаха само външните стени на две изкорубени от бомбите къщи-близнаци. Добре.

По обратния път към гарата походката му стана някак си по-чевръста, сърцето заби учестено; Фейбър се вглеждаше във всичко наоколо с блеснали от интерес и възбуда очи. Играта продължаваше.

Тази нощ той се облече в черно. Вълнената шапка, пуловерът под късото и свободно кожено яке, пъхнатите в чорапите панталони, обувките с гумени подметки — всичко беше черно. Щеше да е почти невидим, защото и в Лондон всичко беше черно — имаше затъмнение.

Той подкара колелото по притихналите улички със загасени светлини, като гледаше да избягва главните пътища. Беше след полунощ и наоколо нямаше жива душа. Фейбър остави колелото на четвърт миля от крайната си цел и го заключи за оградата в двора на една къща.

После се отправи не към квартирата на агента, а към изтърбушената развалина на задната улица. Мина предпазливо през натрупаните отломъци в градината отпред, влезе през зеещата рамка на вратата и се насочи към задния зид. Беше много тъмно. Ниски гъсти облаци бяха затулили луната и звездите. Фейбър трябваше да се движи пипнешком, протегнал ръце напред.

Той излезе от разрушената къща, стигна до края на градината, прехвърли се през оградата и прекоси следващите две дворчета. Някъде пролая куче, но бързо се укроти.

Градината на пансиона беше съвсем запусната. Фейбър се оплете в някакъв къпинов храст, бодлите го издраха по лицето. Той се наведе да мине под въжето с простряно пране — бе успял да го забележи на слабата светлина.

Откри прозореца на кухнята и извади от джоба си малък инструмент с прилично на лопатка острие. Маджунът около стъклото беше стар и се ронеше лесно — на места даже бе опадал. След двайсетина минути мълчалива работа той извади стъклото от рамката и го положи внимателно на тревата, светна с фенерчето в празната дупка, за да се увери, че няма да се натъкне на нещо, дето ще вдигне шум, вдигна куката, после рамката на прозореца и се вмъкна вътре.

Потъналата в тъмнина къща миришеше на варена риба и дезинфектанти. Преди да влезе в антрето, Фейбър отключи задната врата — трябваше да бъде готов в случай, че се наложеше бързо да бяга. За секунда светна пак с джобното си фенерче и обхвана с поглед покрития с плочки под, бъбрековидната маса, която трябваше да заобиколи, редицата палта на закачалки и вдясно — стълбите, постлани с пътека.

Той тръгна тихо нагоре.

Беше по средата на площадката между първия и втория етаж, когато видя ивица светлина под една врата. Миг след това се чу астматична кашлица и пускането на вода в тоалетната. Фейбър стигна с два скока до вратата и замръзна, прилепен до стената.

Вратата се отвори и светлината заля площадката. Фейбър изхлузи камата от ръкава си. От тоалетната излезе някакъв старец и прекоси площадката; беше забравил лампата да свети. Като стигна до спалнята си, той изръмжа, обърна се и се върна обратно.

„Не може да ме е видял“, помисли си Фейбър и стисна по-силно дръжката на ножа. Полуотворените очи на стареца бяха наведени към земята. После той вдигна глава и посегна към шнура на лампата; Фейбър едва не го уби тогава, но старецът протегна треперливи пръсти към ключа и Фейбър осъзна, че на този човек всъщност толкова му се спи, че се движи като истински сомнамбул.

Светлината угасна, старецът се потътри към леглото си и Фейбър отново си пое дъх.

Имаше само една врата на площадката на втория етаж и Фейбър натисна леко дръжката. Беше заключено.

Той извади друг инструмент от джоба на якето си. Шумът от водата, пълнеща казанчето в тоалетната, заглуши изщракването на ключалката. Фейбър отвори вратата и се ослуша.

Чу дълбоко равномерно дишане и влезе вътре. Някой спеше в отсрещния ъгъл на стаята. Не се виждаше нищо — беше тъмно като в рог. Той прекоси стаята много бавно, като опипваше пространството пред себе си на всяка стъпка, докато стигна до леглото.

Държеше фенерчето с лявата си ръка — камата беше в ръкава му, а дясната бе свободна. Запали фенерчето и сграбчи спящия за гърлото, лишавайки го от възможността да отвори уста.

Агентът се ококори, но не можа да издаде нито звук. Фейбър седна върху него с разкрачени крака и пошепна: „Царе, Книга първа, глава тринайсета“, охлабвайки хватката си.

Агентът се взря в снопа светлина, опитвайки се да види лицето на Фейбър, и разтърка врата си, където го бяха стиснали.

— Тихо! — Фейбър насочи лъча на фенерчето към очите му, а с дясната си ръка измъкна камата.

— Може ли да стана?

— Предпочитам да си лежиш в леглото, за да не можеш да вършиш повече бели.

— Бели? Какви бели?

— Остави да те проследят на Лестър Скуеър, после позволи и аз да те проследя дотук, а в момента къщата ти е под наблюдение. Мога ли изобщо да ти се доверя за нещо?

— Господи, съжалявам!

— Защо те пратиха?

— Заповедта трябваше да се предаде лично. Идва от най-горе.

— Аха… Каква заповед?

— Аз… трябва да съм сигурен, че сте вие.

— Как ще се убедиш в това?

— Трябва да видя лицето ви.

Фейбър се поколеба за миг, после насочи фенерчето към себе си за миг.

— Доволен ли си?

— Иглата.

— А ти кой си?

— Майор Фридрих Калдор, сър.

— Аз трябва да ви наричам „сър“.

— О, не, сър. Във ваше отсъствие на два пъти ви повишиха. Сега сте полковник.

— Нямат ли си друга работа в Хамбург?

— Не сте ли доволен?

— Ще съм доволен, ако мога да се върна и да пратя майор фон Браун да мие клозети.

— Може ли да стана, сър?

— Разбира се, че не. Ами ако майор Калдор си лежи в затвора Уондзуърт, а ти си вражески агент и само чакаш удобен случай да свирнеш на приятелчетата си отсреща… Хайде, каква е тая заповед от най-горе?

— Смята се, че тази година Англия ще нападне Франция, сър.

— Страхотна проницателност, страхотна. Давай нататък.

— Смята се, че генерал Патън струпва Първа американска армия в Англия, в района, наречен Ийст Англиа. Ако тази армия планира десант, то явно ще атакуват при Па дьо Кале.

— Звучи логично. Но не съм видял и следа от тая армия на Патън.

— Сред най-висшите кръгове в Берлин цари известно съмнение! Астрологът на фюрера…

— Какво?

— Да, сър, при него има астролог, който го съветва да чака удара в Нормандия…

— Господи Боже! Дотам ли са стигнали при вас!

— Фюрерът получава и много твърде земни съвети, сър. Аз лично смятам, че той използва оня астролог за параван, когато мисли, че генералите грешат, но не може да обори доводите им.

Фейбър въздъхна. Беше се опасявал от подобни новини.

— Продължавай.

— Вашата задача е да направите оценка на мощта на Първа американска армия — брой военнослужещи, артилерия, подкрепления по въздуха…

— Знам как се оценява една армия.

— Разбира се. — Младежът замълча. — Възложено ми с да наблегна на важността на мисията, сър.

— И ти го стори. Кажи сега, толкова зле ли вървят нещата в Берлин?

— Не, сър — отвърна след минута колебание агентът. — Бойният дух е висок, производството на боеприпаси се увеличава ежедневно, хората плюят по английските бомбардировачи…

— Достатъчно, младежо, пропаганда мога да си слушам и по радиото.

Пратеникът замълча.

— Имаш ли да ми предадеш нещо друго? — запита Фейбър. — Официално, имам предвид.

— Да. Ако се заемете със задачата, ще разполагате със специален канал за бягство.

— Значи наистина мислят, че е важно — заключи Фейбър.

— Наша подводница ще ви чака в Северно море, на десет мили от някакъв град, наречен Абърдийн. Просто ги повиквате на обичайната си честота и те ще изплуват. Каналът започва да действа от момента, когато вие или аз съобщим в Хамбург, че заповедта е изпълнена. Подводницата ще бъде там всеки петък и понеделник в шест следобед и ще чака до шест сутринта.

— Абърдийн е голям град. Имаш ли точните координати по картата?

— Да. — Агентът изрецитира цифрите и Фейбър моментално ги запомни.

— Това ли е всичко, майоре?

— Да, сър.

— Какво смяташ да правиш с господата от МИ-5 отсреща?

— Ще трябва да ги пратя за зелен хайвер — сви рамене младият немец.

„Нищо не става от него“, помисли си Фейбър.

— Какви заповеди имаш оттук нататък? Имаш ли канал?

— Не, трябва да отида в някакъв град на име Уеймът, да открадна лодка и да се върна във Франция. — Явно за този човек нищо не бе подготвено. „Значи Канарис е знаел какво ще стане — помисли си Фейбър. — Много добре.“

— Ами ако англичаните те хванат и почнат да те измъчват? — попита той.

— Имам отрова.

— И ще я глътнеш ли?

— Естествено.

— Може и да го направиш — изгледа го Фейбър, постави лявата си ръка на гърдите му и пренесе тежестта върху нея, сякаш се канеше да стане от леглото. Напипа къде точно свършват ребрата и почва мекият корем, и заби камата под тях.

— Ти видя лицето ми — рече Фейбър.

8.

— Струва ми се, че изгубихме контрол върху нещата — заяви Пърсивал Годлиман. Фредрик Блогс кимна в знак на съгласие и добави:

— Аз съм виновен.

„Изглежда изтощен“, помисли си Годлиман. Блогс изглеждаше така вече почти година, от оная нощ, когато измъкнаха смазаното до неузнаваемост тяло на жена му изпод развалините на разрушената им от бомба къща в Хокстън.

— Нямам намерение да деля с някого вината — рече Годлиман. — Но е факт, че нещо се е случило на Лестър Скуеър в ония няколко секунди, в които си изгубил Русолявия от погледа си.

— Мислиш ли, че контактът е бил осъществен?

— Вероятно.

— Когато го сбарахме отново в Стокуел, реших, че се е отказал да чака повече този ден.

— Ако беше така, щеше да дойде на явката и вчера, и днес. — Годлиман редеше фигурки от кибритени клечки по бюрото си. Бе му станало навик да го прави, докато мисли усилено. — Все още ли няма никакво раздвижване в къщата?

— Нищо. Вътре е вече четирийсет и осем часа. Аз съм виновен — повтори Блогс.

— Не ставай досаден, старче — каза Годлиман. — Аз взех решението да го оставим на свобода, та да ни отведе до някой друг, и продължавам да мисля, че постъпихме правилно.

Блогс седеше неподвижно, с безизразно лице и ръце, мушнати в джобовете на шлифера.

— Ако контактът е бил осъществен, трябва веднага да пипнем Русолявия и да разберем каква е била задачата му.

— Така ще загубим и минималния шанс той да ни отведе до някоя по-важна птица.

— Ти решаваш.

Годлиман бе направил църква от кибритените клечки. Той се загледа в нея за секунда, после извади монета от половин пени от джоба си и я подхвърли във въздуха.

— Тура — оповести той. — Ще му дадем още двайсет и четири часа.

Хазаинът, ирландец републиканец на средна възраст от Лисдорнварна, графство Клеър, таеше тайничко надеждата, че немците ще спечелят и така ще освободят веднъж завинаги Смарагдовия остров — любимата Ирландия, от английско владичество. Изкривен от артрита, той куцукаше из старата къща да събира всяка седмица наема и си мислеше колко повече пари щеше да има, ако оставеха наемите да се покачат до истинската си пазарна цена. Не беше богат, имаше само две къщи — тази и една по-малка, в която живееше. И непрекъснато беше в лошо настроение.

На първия етаж той почука на вратата на стареца. Този квартирант винаги се радваше, като го видеше. Май се радваше на всекиго, но както и да е.

— Здравейте, мистър Райли, искате ли чашка чай? — възкликна той сега.

— Днес нямам време.

— Е, добре. — Старецът подаде парите. — Предполагам, че сте видели прозореца на кухнята.

— Не, не съм влизал там.

— Така ли? Ами едно стъкло е извадено. Аз го затулих с дебелото перде, но пак става течение, естествено.

— Кой го счупи? — попита хазаинът.

— Смешна работа, ама не е счупено въобще. Лежи си на тревата. Сигурно старият маджун просто е паднал. Аз сам ще го сложа, ако ми намерите нов.

„Стар глупак“, помисли си хазаинът.

— Май не ви е минало през ума, че може и да са крадци? — рече той на глас.

— Виж, въобще не се сетих за това. — Старецът изглеждаше искрено изненадан.

— На някого да му е изчезнало нещо ценно?

— Никой не се е оплакал.

— Добре, ще погледна, като сляза — рече хазаинът и тръгна към вратата.

Старецът го последва.

— Не знам дали новичкият е горе — рече той. — Не съм го чувал да шава последните два дни.

— Да не си готви в стаята? — задуши с нос хазаинът.

— Откъде да знам, мистър Райли?

Двамата се заизкачваха по стълбите.

— Много е тихо вътре — рече старецът.

— Каквото и да готви, ще трябва да спре. Смърди ужасно.

Хазаинът почука на вратата. Отговор не последва. Той отвори и влезе; старецът го последва.

— Така, така — възкликна бодро старият сержант. — Май че сте се уредили с един труп, а? — Той стоеше на прага и оглеждаше стаята. — Пипал ли си нещо, Пади?

— Не — отвърна хазаинът. — И името ми е Райли, мистър Райли.

Полицаят не обърна внимание на последното.

— Не е умрял отдавна. Попадал съм и на по-гадни миризми. — Погледът му се спря последователно на стария скрин, на куфара върху ниската масичка, на избелелия килим, мръсното перде и разхвърляното легло в ъгъла. Следи от борба нямаше.

Сержантът се приближи до леглото. Лицето на младия мъж беше спокойно, ръцете му бяха скръстени на гърдите.

— Щях да кажа, че е инфаркт, ако не беше толкова млад. — Нямаше празно шишенце от приспивателно, та да се мисли за самоубийство. Той взе кожения портфейл, оставен върху скрина, и го отвори. Вътре имаше лична карта, купони и доста дебела пачка банкноти. — Документите му са в ред. Не е и ограбен.

— Тук е само от седмица и нещо — каза хазаинът. — Почти нищо не знам за него. Дошъл от Северен Уелс да работи в някаква фабрика.

— Ако беше толкова здрав, колкото изглежда, щеше да е в армията — забеляза сержантът и отвори куфара на масата. — По дяволите, каква е тази чудесия?

Хазаинът и старият квартирант вече се бяха намъкнали в стаята.

— Това е радио — рече хазаинът и в същия миг старецът възкликна:

— По него има кръв!

— Не пипайте тялото! — разпореди сержантът.

— Някой му е забил нож в корема — упорстваше старецът.

Сержантът повдигна внимателно една от вкочанените ръце и под нея, по гръдния кош, имаше засъхнала струйка кръв.

— Малко кръв е текла — рече той. — Къде наблизо има телефон?

— Пет къщи по-надолу — отвърна хазаинът.

— Заключете стаята и стойте отвън, докато се върна.

Сержантът излезе и почука на вратата на съседа с телефона. Отвори му някаква жена.

— Добро утро, госпожо. Може ли да се обадя по телефона?

— Заповядайте. — Тя му показа телефона — беше на поставка в антрето. — Какво се е случило? Нещо интересно ли?

— Горе, в пансиона, е умрял един от квартирантите — каза сержантът, докато набираше номера.

— Убит ли е? — ококори се тя.

— Оставям това на специалистите. Ало? Може ли да говоря с главния инспектор Джоунс? Обажда се Кантър. — Той погледна жената. — Може ли да отидете в кухнята, докато говоря със своя началник?

Тя си тръгна разочарована.

— Ало, шефе, тоя труп има рана от нож и портативен радиопредавател в куфара.

— Повторете адреса, сержант.

Сержант Кантър изпълни заповедта.

— Да, точно него държаха под наблюдение. Това е работа за МИ-5, сержант. Идете на номер четирийсет и две и кажете на групата там какво сте намерили. Аз ще се свържа с шефа им. Действайте.

Кантър поблагодари на жената и пресече улицата. Беше ужасно възбуден — за трийсет и една години работа в полицията това беше едва второто убийство, и то да се окаже шпионска история. Може пък и да успее да стане инспектор накрая.

Той почука на вратата на номер 42. Тя се отвори и двама мъже застанаха на прага.

— Вие ли сте тайните агенти от МИ-5? — попита сержант Кантър.

Блогс пристигна едновременно с човека от Специалния отдел, инспектор Харис, когото познаваше от работата си в Скотланд Ярд. Кантър ги заведе при трупа.

Те се взряха мълчаливо в спокойното младо лице с русите мустаци.

— Кой е той? — попита Харис.

— Псевдоним Русолявия — отвърна Блогс. — Смятаме, че е скочил с парашут преди няколко седмици. Засякохме радиограма до друг агент, в която уточняваха мястото на срещата с него. Разчетохме шифъра им и поставихме веднага мястото под наблюдение. Надявахме се, че Русолявия ще ни отведе до някой резидент и далеч по-опасен противник.

— И какво е станало тука?

— Да пукна, ако знам.

Харис погледна раната на гърдите на мъртвеца.

— Кама ли?

— Нещо такова. Страшно чиста работа. Под ребрата и право в сърцето. Бързо. Искаш ли да видиш откъде е влязъл?

Кантър поведе Харис и Блогс надолу по стълбите към кухнята. Двамата огледаха рамката на прозореца и непокътнатото стъкло на тревата.

— А ключалката на вратата е отворена с шперц.

Те седнаха на масата в кухнята и Кантър направи чай.

— Станало е през нощта, след като го изгубих на Лестър Скуеър. Аз обърках цялата работа.

— Не бъди толкова строг към себе си — рече Харис.

Те продължиха да пият чай мълчаливо. След малко Харис попита:

— Между другото как вървят работите при теб? Не идваш вече в Скотланд Ярд.

— Зает съм.

— Как е Кристин?

— Загина при една бомбардировка.

— Горкият! — Очите на Харис се разшириха.

— При теб всичко наред ли е?

— Брат ми го убиха в Северна Африка. Ти познаваше ли Джони?

— Не.

— Чудесно момче беше. А само как пиеше. Друг такъв не си срещал! Толкова пари харчеше за къркане, че не можа да се ожени — то май и по-добре стана, както се развиха после нещата.

— Повечето хора загубиха по някой близък в тая война.

— Ако си сам, отбий се някой път у нас в неделя — ще обядваме заедно.

— Благодаря ти, но сега работя и в неделя.

— Добре, когато ти се прииска тогава — кимна Харис.

Един от кварталните подаде глава през вратата и се обърна към Харис:

— Може ли да почнем да събираме доказателствения материал, шефе?

Харис погледна към Блогс.

— Аз приключих — каза Блогс.

— Добре, синко, действай — отсече Харис.

— Да предположим, че е осъществил контакта си, след като го изпуснах, и че са решили резидентът да дойде тук. Той може да е подушил клопката, което обяснява защо е влязъл през прозореца и е отворил с шперц ключалката.

— Излиза, че е адски подозрително копеле — отбеляза Харис.

— Може би затова не успяхме да го заловим досега. Както и да е, той влиза в стаята на Русолявия и го събужда. Вече знае, че това не е клопка.

— Точно така.

— Тогава защо ще убива Русолявия?

— Може да са се скарали.

— Нямаше никакви следи от борба.

Харис се намръщи над празната чаша.

— Може да е усетил, че следим Русолявия, и се е уплашил да не пипнем момчето и да не го накараме да пропее.

— Излиза, че е адски безмилостно копеле.

— Може би затова не успяхме да го заловим досега.

— Влизай. Сядай. Току-що ми се обадиха от МИ-6. Канарис е уволнен.

Блогс влезе, седна и попита:

— Това добро ли е или лошо?

— Много лошо — заяви Годлиман. — И става във възможно най-неподходящия момент.

— Ще ми се обясни ли защо?

Годлиман го погледна изпитателно и каза:

— Струва ми се, че ти трябва да знаеш. В момента имаме четирийсет двойни агенти, които подават на Хамбург фалшива информация за съюзническите планове за десант във Франция.

— Не знаех, че играта е толкова голяма — подсвирна Блогс. — Тия агенти сигурно съобщават, че ще нападнем Шербург, докато всъщност ударът ще бъде при Кале или точно обратното.

— Нещо подобно. Очевидно не е необходимо да знам всички подробности. Във всеки случай не са ми ги съобщили. Но сега целият план е изложен на опасност. Познавахме Канарис, бяхме уверени, че сме го измамили, усещахме, че можем да продължаваме да го мамим. Новата „метла“ може да не вярва толкова на агентите, вербувани от предшественика й. И още нещо — неколцина от оная страна избягаха при нас, все хора, които биха могли да издадат агентите на Абвера тук, ако вече не са били издадени от други. Още един повод немците да почнат да подозират двойните ни агенти.

После има вероятност от изтичане на информация. Буквално хиляди знаят вече за системата ни на двойно засичане. Имаме двойни агенти в Исландия, Канада и Цейлон. Проведохме подобна операция и в Близкия Изток.

А миналата година направихме голяма грешка, че върнахме обратно един немец на име Ерих Карл. По-късно установихме, че бил агент на Абвера — истински при това — и че докато е бил затворен на остров Ман, може да е разбрал за двама двойни — Мът и Джеф, и вероятно за още един — Тейт.

Така че ледът под краката ни е доста тънък. Ако един свестен немски агент в Англия узнае за операция „Кураж“ — това е кодовото название на плана за заблуда на противника, — цялата ни стратегия ще бъде поставена на карта. Да не си играем на думи — може да загубим цялата шибана война.

Блогс едва се сдържа да не се усмихне — спомняше си времето, когато професор Годлиман не знаеше какво означават подобни думички.

— Комитетът на двайсетте даде ясно да се разбере, че очакват от мен да се постарая в Англия да не останат свестни немски агенти — завърши професорът.

— До миналата седмица бяхме почти сигурни, че останали няма — рече Блогс.

— Сега знаем, че има поне един.

— И го оставихме да ни се изплъзне измежду пръстите.

— Значи трябва пак да го открием.

— Не ми се вярва да успеем — заяви Блогс мрачно. — Не знаем в коя част на страната действа, нямаме представа как изглежда. Прекалено опитен е да се остави да го засечем, докато предава, иначе щяхме отдавна да го пипнем. Дори не знаем какъв псевдоним има. Та откъде да почнем?

— От неразкритите престъпления — каза Годлиман. — Слушай, един шпионин просто няма как да не наруши закона. Той фалшифицира документи, краде бензин или боеприпаси, промъква се покрай граничните пунктове, навлиза в забранени райони, прави снимки и когато някой го усети, той го убива. Полицията трябва да е регистрирала разни такива нарушения, щом нашият човек действа от известно време. Ако прегледаме досиетата с неразкритите престъпления от началото на войната, ще открием някакви следи.

— Не си ли наясно, че повечето престъпления остават неразкрити?! — възкликна изумено Блогс. — Папките ще напълнят догоре „Албърт Хол“.

— Тогава ще се ограничим с Лондон — сви рамене Годлиман — и ще започнем с убийствата.

Намериха онова, което търсеха, още през първия ден. Годлиман пръв се натъкна на него и отначало просто не осъзна важността му.

Беше досието по убийството на някоя си мисис Уна Гардън в Хайгейт през 1940 година. Гърлото й бе прерязано, а тялото — подложено на сексуално насилие, макар че изнасилване не бе имало. Бяха я открили в стаята на неин наемател със значително количество алкохол в кръвта. Картината бе сравнително ясна — имала е някаква закачка с квартиранта си, той е поискал нещичко повече от онова, което тя е била готова да му даде, скарали са се, той я е убил и убийството е охладило либидото му. Полицията тъй и не бе успяла да открие квартиранта.

Годлиман бе готов да затвори папката — шпионите не си падаха по перверзиите. Но той беше педант в работата с документи, затова препрочете подробно всяка дума, в резултат на което откри, че нещастната мисис Гардън е получила няколко удара с кама в гърба освен смъртоносната рана в гърлото.

Годлиман и Блогс седяха един срещу друг на дървената маса в стаята с архивите на Олд Скотланд Ярд. Годлиман хвърли папката към Блогс и заяви:

— Това е то, струва ми се.

Блогс я прегледа набързо и рече:

— Камата.

Те се разписаха за досието и тръгнаха пеш към военното министерство — беше съвсем наблизо. Когато се върнаха в кабинета на Годлиман, на бюрото му имаше разшифрована радиограма. Той я прочете набързо и удари по масата от възбуда:

— Той е!

— „Заповедта получена. Поздрави на Вили“ — изрече на глас Блогс.

— Помниш ли го? — попита Годлиман. — Die Nadel? Иглата?

— Да — заяви Блогс колебливо. — Иглата. Но това май не ми говори много.

— Мисли, човече, мисли! Камата е като игла. Това е същият човек: убийството на мисис Гардън, всички ония радиограми през 1940-а, които не можахме да засечем, явката с Русолявия…

— Възможно е — поклати замислено глава Блогс.

— Мога да го докажа — заяви Годлиман. — Помниш ли оная радиограма за Финландия — показа ми я още първия ден? Оная, прекъснатата?

— Да. — Блогс отвори папката да я потърси.

— Ако не ме лъже паметта, денят, в който е предавана, съвпада с деня на убийството… и се хващам на бас, че времето на убийството съвпада с това на прекъсването.

Блогс се втренчи в папката.

— Прав си, и за двете неща.

— Видя ли?

— Той си е в Лондон поне от пет години, а ние чак сега попадаме на следа от него — отбеляза замислено Блогс. — Няма лесно да го пипнем.

Годлиман изведнъж заприлича на някой стар вълк.

— Може да е умен, но не колкото мен — заяви той сухо. — Ще го натикам аз в миша дупка, тоя шибан скапаняк.

— Боже Господи, вие сте се променили, професоре! — изсмя се високо Блогс.

— А ти знаеш ли, че за първи път от година насам се смееш, момчето ми? — рече Годлиман.

9.

Лодката с провизиите заобиколи носа и се плъзна в залива на Острова на бурите. Небето беше кристалносиньо. В лодката имаше две жени: съпругата на лодкаря — него го бяха взели в армията и сега тя въртеше бизнеса, и майката на Люси.

Мама скочи от лодката. Беше облечена в грубоват костюм с почти мъжко сако и пола над коленете. Люси я прегърна здраво.

— Мамо! Каква изненада!

— Но аз ти писах.

Писмото се оказа в купа с другата поща в лодката. Мама беше забравила, че писмата на Острова на бурите пристигат веднъж на две седмици.

— Това ли е моят внук? Колко е пораснал само!

Малкият Джо, вече почти на три години, се засрами и се скри зад полата на майка си. Беше тъмнокос, хубав и висок за възрастта си.

— Май прилича на баща си — рече мама.

— Да — отвърна Люси. — Сигурно си замръзнала. Да вървим у дома. Откъде я изрови тая пола?

Те взеха покупките и се заизкачваха по рампата към платото. Мама не млъкна догоре:

— Такава е модата, миличка. Така се пести плат. Пък и на големия остров не е чак толкова студено. Какъв вятър! Дано не сбърках, дето си оставих куфара долу — нали няма кой да го открадне! Джейн се сгоди за един американски войник — бял е, слава Богу! Той е от някакво място, наречено Милуоки, и не дъвче дъвка. Чудесно, нали? Остава ми да оженя само още четири дъщери. Баща ти е капитан от Националната гвардия, казах ли ти? Почти по цяла нощ патрулира из мерата, чака немски парашутисти. Складът на чичо Стивън бе разрушен от бомба, не знам какво ще прави сега, дали ще му платят застраховката, като е война, или…

— Не бързай толкова, мамо, имаш две седмици да ми разкажеш новините — засмя се Люси.

Стигнаха до къщата.

— Изглежда страхотно! — възкликна мама. Двете жени влязоха вътре. — Направо страхотно!

Люси сложи мама да седне на масата в кухнята и направи чай.

— Том ще ти донесе куфара. Ще дойде за обяд.

— Овчарят ли?

— Да.

— Той трябва да намира работа на Дейвид значи.

— Стана точно обратното — засмя се Люси. — Но той ще ти обясни най-добре всичко самичък. А ти не си ми казала защо дойде.

— Мила моя, крайно време беше да те видя. Знам, че не бива да се впускаме в излишни пътувания, но един път на четири години — никой не би казал, че е много, нали така?

Чуха джипа да спира отвън и след секунда Дейвид влезе с количката. Той целуна тъща си и представи Том.

— Ще си изкараш обяда като донесеш куфара на мама, Том — рече Люси, — защото тя пък донесе покупките ти.

Дейвид топлеше ръцете си на печката.

— Студеничко е днес.

— Ти май сериозно си се хванал с овцете — каза мама.

— Сега стадото е два пъти по-голямо, отколкото преди три години — съобщи й важно Дейвид. — Баща ми го беше занемарил тоя остров. Построил съм шест мили ограда по края на платото, разчистих нови пасища и използвам най-модерни начини за отглеждане. Сега и овцете са повече, и дават повече месо и вълна.

— Сигурно Том върши физическата работа, а ти даваш нарежданията — изрече мама колебливо.

— Работим наравно, мамо — засмя се Дейвид.

За обяд имаше печени сърца и двамата мъже изядоха по една препълнена чиния с картофи към тях. Мама заяви, че е възхитена от държането на Джо на масата. После Дейвид запали цигара, а Том натъпка лулата си.

— Всъщност искам да знам кога ще ни зарадвате с още внуци? — запита мама и се усмихна лъчезарно.

Последва дълго мълчание.

— Е, Дейвид се справя с всичко просто чудесно — продължи мама.

— Да — съгласи се Люси.

Двете вървяха по края на платото. Вятърът бе спрял на третия ден от пристигането на мама, а времето беше достатъчно меко за разходка. С тях беше и Джо, облечен в дебел, плетен на ръка пуловер и кожено палтенце. Бяха спрели на върха на едно възвишение да погледат как Дейвид, Том и кучето се оправят с овцете. По лицето на майка си Люси виждаше, че у старата жена се борят загрижеността и желанието да бъде дискретна. Тя реши да й спести неудобството да задава трудни въпроси.

— Той не ме обича — каза тя.

Майка й се огледа бързо да не би Джо да ги чуе.

— Сигурна съм, че не е чак толкова лошо, миличка. Различните мъже показват любовта си по различен…

— Мамо, ние не сме били мъж и жена… в истинския смисъл… откакто сме се оженили.

— Ами… — Майка й кимна към Джо.

— Това беше една седмица преди сватбата.

— Така ли? О, Господи! Да не би от катастрофата…

— Да, но не каквото си мислиш. Нищо му няма физически. Той просто… не иска. — Люси плачеше тихо, сълзите се стичаха по помургавелите от вятъра бузи.

— Говори ли с него за това?

— Опитах се.

— Може би с течение на времето…

— Минаха вече почти четири години!

Настана мълчание. Те тръгнаха през пирена, под слабите лъчи на следобедното слънце. Джо гонеше чайките.

— Един път за малко не напуснах баща ти — каза майка й.

— Кога? — Беше ред на Люси да се учудва.

— Малко след като се роди Джейн. Не бяхме толкова добре материално тогава, знаеш — баща ти още работеше при дядо ти, а имаше и спад в производството. За три години вече трети път бях бременна и по всичко изглеждаше, че ме очакват само безкрайни раждания и борба да свържем двата края, без никаква перспектива за разнообразие в тоя скучен живот. Тогава разбрах, че той се вижда с някаква стара изгора — Бренда Симънс; не я знаеш, тя отиде в Бейсингстоук. Изведнъж си зададох въпроса защо го правя всичко това и не можах да стигна до смислен отговор.

Люси имаше някакви неясни, откъслечни спомени от онова време — дядо с белите мустаци, татко — много по-слаб, разбира се, дълги семейни обеди в голямата кухня във фермата, много смях, слънце и животни. Дори тогава бракът на родителите й сякаш излъчваше сигурност, спокойствие, доволство и увереност за дълговечно щастие.

— Но защо не го направи? Не го напусна, искам да кажа? — възкликна тя.

— О, такива неща просто не ставаха тогава. Нямаше толкова много разводи и една жена трудно можеше да си намери работа.

— Сега жените вършат какво ли не.

— И през миналата война беше така, но после дойде безработицата и нещата се промениха. Струва ми се, че и сега ще стане същото. В общи линии мъжете винаги постигат своето, знаеш.

— И ти си доволна, че остана при него. — Това не беше въпрос.

— Хората на моята възраст не бива да дават рецепти как да се живее. А животът ми в крайна сметка се оказа напълно поносим, същото се отнася и за повечето жени, които познавам. Издръжливостта винаги прилича на саможертва, но обикновено не е така. Както и да е, не искам да давам съвети. Няма да ме послушаш, пък дори и да го направиш, после ще ме обвиняваш мен, ако нещо стане.

— Ама си и ти една… — усмихна се Люси.

— Ще се връщаме ли? — попита възрастната жена. — Май че повървяхме достатъчно за днес.

— Ще ми се мама да остане още две седмици, ако иска — каза една вечер Люси на Дейвид. Седяха в кухнята. Мама беше горе — разказваше на Джо приказка, за да заспи.

— Две седмици не ви ли стигат, за да разнищите моята персона? — позапита той.

— Не ставай глупав, Дейвид!

Той завъртя с ръце колелата и се доближи до стола й.

— Искаш да кажеш, че не сте говорили за мен?

— Естествено, че говорихме за теб. Ти си мой мъж.

— И какво й каза?

— Защо се вълнуваш така? — попита Люси с известна злоба. — От какво толкова се срамуваш?

— Дяволите да те вземат, няма от какво да се срамувам аз! Но никой не обича две жени да клюкарстват за личния му живот.

— Ние не сме клюкарствали!

— Какво й каза?

— Ама че сме чувствителни!

— Отговори ми на въпроса.

— Добре, казах й, че искам да те напусна, а тя се помъчи да ме разубеди.

— Кажи й да не се грижи за мен.

— Така ли да й кажа? — извика тя.

Той спря.

— Нямам нужда от никого, разбираш ли? Мога да се оправям и сам.

— Ами аз? — прошепна тя тихо. — Може би аз се нуждая от някого.

— За какво?

— Да ме обича.

Мама влезе и усети, че нещо е станало.

— Бързо заспа — рече тя. — Още преди Пепеляшка да отиде на бала. Ще ида да си поприбера багажа, да не оставям всичко за утре. — Тя отново излезе.

— Мислиш ли, че нещата някога ще се променят, Дейвид? — попита Люси.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Дали някога ще бъдем… както бяхме преди сватбата.

— Краката ми няма да пораснат отново, ако това имаш предвид.

— О, Господи, не разбираш ли, че това не ми пречи? Просто искам някой да ме обича.

— Това си е твой проблем — сви рамене Дейвид и излезе, преди тя да заплаче.

Мама не остана още две седмици. На другия ден Люси я изпрати до мостика. Валеше силно и двете бяха с мушами. Стояха мълчаливо и чакаха лодката, съзерцавайки малките кратерчета, които дъждовните капки издълбаваха в морето. Мама държеше Джо на ръце.

— Нещата ще се променят с времето — рече тя. — Четири години са нищо за един брак.

— Не знам, но май нямам кой знае какъв избор — отвърна Люси. — Джо, войната, а и състоянието на Дейвид — как мога да си ида?

Лодката пристигна и Люси получи срещу мама три кашона с храна и пет писма. Морето беше неспокойно. Майка й седна в кабинката. Махаха й, докато лодката зави зад носа. Люси се почувства много самотна.

— Не искам баба да си ходи! — заплака Джо.

— И аз — притисна го към себе си Люси.

10.

Годлиман и Блогс вървяха рамо до рамо по тротоара. Магазините около тях бяха превърнати в развалини от последната бомбардировка. Бяха чудновата двойка: прегърбеният, приличен на птица професор с изпъкнали лещи на очилата и стърчаща от устата лула, който подтичваше напред, без да гледа къде стъпва, и забързано крачещият до него млад рус дюстабанлия с дълъг полицейски шлифер и смешна шапка — същинска карикатура, която само чакаше да напишат текста към нея.

— Струва ми се, че Иглата има големи връзки — тъкмо казваше Годлиман.

— Защо?

— Само така би могъл да проявява безнаказано такова неподчинение. Спомни си онова „Поздрави на Вили“. Сигурно става дума за Канарис.

— Мислиш, че е близък с Канарис?

— Близък е с човек дори по-могъщ от Канарис.

— Имам чувството, че това ще ни доведе до някъде.

— Хората с големи връзки обикновено завързват важните си познанства в училище, в университета или колежа. Я поразрови тая следа.

Бяха пред някакъв магазин. Вместо витрината зееше огромна дупка. Груба, ръчно написана табела, закована за рамката на прозореца, провъзгласяваше: „Още по-отворено от преди“.

— Видях друга пред един изтърбушен полицейски участък — изсмя се Блогс. — Гласеше: „Бъдете добрички, още сме тук“.

— Писането на табели се превърна в нещо като изкуство.

Те продължиха нататък.

— И така, каква полза, ако Иглата е ходил на училище заедно с някой ас от Вермахта? — попита Блогс.

— В училище винаги се правят снимки. Потърси при Мидълтън, в мазето на оная къща в Кензингтън, където преди войната се помещаваше МИ-6. Той има колекция от хиляди снимки на немски офицери — в училище, на гуляй в офицерския стол, по време на парада при завършване на школата или когато се ръкуват с Хитлер, снимки по вестниците, изобщо какво ли не.

— Разбирам — кимна Блогс. — Ако се окажеш прав и Иглата е преминал през немския еквивалент на „Итън“ и „Сандхърст“, вероятно ще имаме и негова снимка.

— Почти сигурно е. Известно е, че шпионите не обичат фотоапаратите, но никой на става шпионин в училище. В папките на Мидълтън ще открием ученика, който ще стане после Иглата.

Заобиколиха огромен кратер пред някаква бръснарница. Тя самата беше непокътната, но обичайният прът на червени и бели ивици отпред лежеше на парчета на тротоара. Табелата на прозореца гласеше: „Нас бомбата едва ни бръсна, заповядайте да ви обръснем“.

— Как ще го познаем? Никой не го е виждал! — възкликна Блогс.

— Напротив, виждали са го. В пансиона на мисис Гардън в Хайгейт го познават твърде добре.

Викторианската къща беше кацнала на един хълм над Лондон. Беше от червени тухли, „сякаш почервеняла от гняв заради щетите, които Хитлер нанася на града й“, помисли си Блогс. Беше нависоко — чудесно място за изпращане на радиограми. Иглата сигурно бе живял на най-горния етаж. Какви ли тайни бе предавал оттук до Хамбург в мрачните дни на 1940-а? Координатите на фабрики за самолетни части и заводи за стомана, подробности за бреговата отбрана, политически клюки, складове за противогази, противовъздушни скривалища и укрепления с пясъчни торби, информация за духа на англичаните, за резултатите от бомбардировките. „Браво, момчета, видяхте й сметката на тая Кристин Блогс най-накрая…“ Стига глупости!

Вратата отвори възрастен човек с черно сако и раирани панталони.

— Добро утро. Аз съм инспектор Блогс от Скотланд Ярд. Може ли да поговоря с хазаина?

Блогс видя как в очите на хазаина се надига страх; после зад него се появи млада жена и рече:

— Влезте, моля.

Покритото с плочки антре миришеше на препарат за лъскане. Блогс окачи шапката и палтото си на закачалката. Старецът изчезна някъде, а жената отведе Блогс в хола. Мебелите бяха скъпи и стари. На масичката на колелца имаше бутилки уиски, джин и шери, всичките запечатани. Жената седна на фотьойла с дамаска на цветя и кръстоса крака.

— Защо се страхува от полицията старецът?

— Свекърът ми е немски евреин. Дойде тука през 1935-а, защото бягаше от Хитлер, а вие го пратихте в концлагер. Жена му се самоуби, понеже я очакваше същото. Пуснаха го съвсем наскоро от остров Ман. Получи писмо от краля, с което му се извиняват за неприятностите, които са му причинили.

— При нас няма концлагери.

— Ние сме ги изобретили. В Южна Африка. Не знаехте ли? Много говорим за историята, но забравяме отделни подробности. Страшно ни бива да си затваряме очите пред неприятните факти.

— Може да е за добро.

— Кое?

— През 1939-а си затворихме очите пред неприятния факт, че сами не можем да спечелим войната с Германия — и вижте какво стана.

— И свекър ми твърди същото. Той не е циничен като мен. С какво можем да помогнем на Скотланд Ярд?

Блогс бе изпитал удоволствие от спора и сега с неохота заговори за работа.

— Става дума за едно убийство, извършено тук преди четири години.

— Толкова отдавна?

— Може да са се появили някои нови доказателства.

— Знам за него, разбира се. Квартирант убил предишната собственичка. Мъжът ми купи къщата от адвоката й — нямаше наследници.

— Искам да открия другите квартиранти от онова време.

— Добре. — Враждебността на жената бе изчезнала и интелигентното лице се смръщи в усилието да си спомни нещо. — Когато дойдохме тук, бяха останали трима отпреди убийството — един флотски офицер от запаса, един търговец и едно момче от Йоркшир. То отиде в армията и още ни пише. Търговеца също го взеха и загина в морето. Знам го, защото две от петте му жени ни се обадиха. Но капитанът още е тук.

— Още е тук! — Това беше истински късмет. — Може ли да поговоря с него?

— Разбира се. — Тя стана. — Доста е остарял. Ще ви заведа в стаята му.

Те се качиха по застланото с пътека стълбище до първия етаж.

— Докато говорите с него, ще потърся последното писмо от онова войниче — каза тя и почука на вратата. „Моята хазайка нямаше да е толкова любезна“, мина през ума на Блогс.

— Отворено е — провикна се някой отвътре и Блогс влезе.

Капитанът седеше на стол до прозореца, с метнато на коленете одеяло. Беше облечен със сако, бяла риза и вратовръзка и носеше очила. Косата му бе изтъняла, мустаците сивееха, кожата висеше сбръчкана и отпусната по лицето, което някога е било изразително и силно. Стаята говореше, че този човек живее със спомените си — по стените висяха картини с ветроходни кораби, имаше секстант и бинокъл, и снимка на самия него като юнга на борда на кораба „Уинчестър“ от флота на Нейно кралско височество.

— Вижте го тоя тук — рече той, без да се обръща. — Кажете ми, защо такъв младеж не е във флота?

Блогс прекоси стаята и застана до прозореца. На тротоара пред къщата бе спряла колата на хлебарницата, теглена от стар кон, който беше забил глава в торбата със сено, докато разнасяха поръчките. Тоя „младеж“ се оказа жена с късо подстригана руса коса. Беше обута в панталони и имаше прекрасен бюст.

— Това е жена, но с панталони — засмя се Блогс.

— Господ да ми е на помощ, така е! — обърна се капитанът. — Човек не може да ги различи тия дни. Жени да ходят с панталони!

Блогс се представи.

— Възобновихме делото по убийството, извършено тук през 1940-а. Казаха ми, че сте живели заедно с главния заподозрян, някой си Хенри Фейбър.

— Така е. Как мога да ви помогна?

— Спомняте ли си добре Фейбър?

— Идеално. Висок младеж, тъмнокос, тих, образован. Доста опърпани дрехи — ако човек съди по облеклото, може лесно да се заблуди. Беше ми симпатичен и нямаше да имам нищо против да се опознаем по-добре, но той не пожела. Ваша възраст беше май.

Блогс успя да прикрие усмивката си — беше свикнал да го вземат за доста по-възрастен, просто защото бе полицай.

— Сигурен съм, че не го е направил той — добави старецът. — Аз познавам човешката природа, младежо, не можеш да командваш кораб без това, и ако този човек е бил сексманиак, тогава аз съм Херман Гьоринг.

Блогс изведнъж свърза блондинката в панталони с грешката по отношение на собствената му възраст и изводите му се сториха доста потискащи.

— Знаете ли, трябва винаги да искате от полицая да ви покаже картата си — каза той.

Капитанът леко се стресна.

— Добре де, дайте да я видя.

Блогс извади портфейла си и го разтвори — виждаше се снимката на Кристин.

— Ето, заповядайте.

Капитанът се взря в нея за миг, после каза:

— Много хубава снимка.

Блогс въздъхна. Старецът беше почти сляп.

— Това е всичко засега — изправи се той. — Благодаря ви.

— Няма защо. По всяко време съм на ваше разположение. Ще се радвам да ви помогна с нещо. Явно не мога да свърша кой знае какво за Англия вече — трябва да си съвсем зле, та да те освободят от Националната гвардия, знаете.

— Довиждане. — Блогс излезе навън.

Жената беше долу, в антрето. Тя подаде на Блогс едно писмо.

— Ето адреса на момчето — всъщност това е пощенската кутия на частта му — каза тя. — Името му е Паркин… Не се съмнявам, че ще го откриете.

— Знаехте, че капитанът не го бива за нищо, нали? — рече Блогс.

— Предполагах. Но сега цял ден ще има за какво да си мисли. — Тя отвори вратата.

— Искате ли да вечеряме заедно? — импулсивно попита Блогс.

По лицето й мина сянка.

— Съпругът ми още е на остров Ман.

— Прощавайте… мислех, че…

— Няма нищо. За мен това е комплимент.

— Исках само да ви докажа, че ние не сме Гестапо.

— Знам, че не сте. Но една самотна жена се ожесточава срещу всичко.

— Моята жена загина при една бомбардировка — рече Блогс.

— Тогава знаете какво значи да мразиш.

— Да — отвърна Блогс, — човек започва наистина да мрази. — Той слезе по стълбите. Вратата се затвори зад него. Бе започнало да вали…

И тогава валеше. Блогс бе окъснял — трябваше да прегледат новополучените документи с Годлиман. Бързаше, искаше да бъде поне половин час с Кристин, преди тя да излезе с линейката. Беше тъмно и бомбардировките бяха вече започнали. Кристин виждаше такива ужасии всяка нощ, че бе престанала да говори за тях.

Блогс се гордееше с нея, наистина се гордееше. Хората, с които тя работеше, казваха, че струва колкото двама мъже. Кристин сновеше из потъналия в мрак Лондон, въртеше волана като стар шофьор, вземаше завоите на две колела, подсвиркваше и разправяше вицове, докато всичко наоколо гореше. Викаха й Безстрашната. Блогс знаеше истината — тя трепереше от ужас, но не го показваше. Знаеше го, защото виждаше очите й сутрин, когато той ставаше, а тя си лягаше и маската й падаше за няколко часа; знаеше, че това не е безстрашие, а кураж, и се гордееше с нея.

Когато слезе от автобуса, заваля по-силно. Той нахлупи шапката си и вдигна яката на шлифера. От една будка купи цигари за Кристин — напоследък бе започнала да пуши, като много други жени. Продавачът му даде само пет — такива бяха дажбите. Блогс ги сложи в евтина бакелитова табакера.

Някакъв полицай го спря и му поиска личната карта — още две минути бяха загубени. Покрай него мина линейка, подобна на тази, която караше Кристин — реквизиран камион за плодове, боядисан в сиво.

Колкото повече се приближаваше към дома си, толкова по-нервен ставаше. Обзе го някакъв необясним страх. Бомбите избухваха все по-близко и той ясно чуваше рева на самолетите. Ийст Енд щеше да изкара още една тежка нощ. Блогс реши да спи в скривалището. Последва страшен гръм, някъде съвсем наблизо, и той ускори крачка. Щеше дори да вечеря в скривалището.

Зави по тяхната улица, видя линейките и пожарните коли и се затича.

Бомбата бе паднала някъде по средата на улицата откъм тяхната страна. Близо до тяхната къща. „Мили Боже, ти, който си на небесата, не нашата, само не…“

Директно попадение — къщата бе буквално изравнена със земята. Той хукна към тълпата съседи, пожарникари и доброволци.

— Жена ми добре ли е? Навън ли е? Да не е вътре?

— Никой не е излизал оттам, приятелю — погледна го един пожарникар.

Спасителите ровеха из развалините. Изведнъж един от тях извика:

— Насам, всички насам! — После възкликна: — Господи, това е Безстрашната Блогс!

Фредрик се хвърли натам. Кристин лежеше затисната под огромен блок зидария. Виждаше се само лицето, очите бяха затворени.

— Дайте нещо да повдигнем туй чудо, момчета, нещо остро ни трябва! — извика мъжът.

Кристин простена и леко помръдна.

— Жива е! — рече Блогс. Той коленичи до нея и промуши ръката си под парчето стена.

— Няма да можеш да го поместиш, сине — рече човекът от спасителната команда.

Стената леко помръдна.

— Господи, ще се убиеш, човече! — възкликна другият и се наведе да помага.

Когато повдигнаха стената на две стъпки от земята, те я подпряха отдолу с рамене. Сега тежестта не притискаше Кристин. Към тях се присъедини трети, после четвърти. Всички се заизправяха едновременно.

— Аз ще я вдигна и ще я измъкна — каза Блогс.

Той изпълзя изпод наклонената тухлена стена и пое жена си на ръце.

— По дяволите, плъзга се! — изкрещя някой.

Блогс се измъкна светкавично отдолу, притискайки здраво Кристин до гърдите си. Спасителите пуснаха стената и отскочиха назад. Тухлената зидария се стовари на земята с ужасяващ грохот и когато Блогс осъзна, че това нещо бе паднало върху Кристин, той разбра, че тя ще умре.

Отнесе я до линейката и колата веднага потегли. Преди да умре, Кристин отвори още един път очи и рече:

— Ще трябва да спечелиш войната без мен, миличък.

Повече от година след това, докато се спускаше надолу от Хайгейт към дълбините на Лондон, а дъждът по лицето му се смесваше със стичащите се сълзи, Фред Блогс си помисли, че жената от къщата, където бе живял шпионинът, бе изрекла една голяма истина. Човек наистина започва да мрази.

По време на война момчетата стават мъже, мъжете стават войници, а войниците — офицери, и така осемнайсетгодишният Бил Паркин, който до неотдавна живееше в един пансион в Хайгейт и трябваше да чиракува в работилницата за щавене на кожи на баща си в Скарбъро, излъга, че е на двадесет и една години, взеха го в армията, произведоха го в чин сержант и му възложиха да води своя разузнавателен отряд през душната, суха гора към някакво прашно, варосано италианско село.

Италианците се бяха предали, но не и германците, а именно те защищаваха Италия от обединените британско-американски сили. Съюзниците отиваха в Рим и отряда на сержант Паркин го чакаше дълъг път.

Те излязоха от гората — бяха стигнали до върха на хълма — и се проснаха по корем да огледат селото. Паркин извади бинокъла си и рече:

— Ташаците си давам, мамка му, за чашка чай. — Бе започнал да пие, да пуши, да спи с жени и говореше съвсем като стар войник. Вече не ходеше на богослужение.

В някои села имаше немски гарнизони, в други — не. Паркин признаваше, че това е добра тактика — не знаеш кои се охраняват, кои не и се приближаваш предпазливо към всяко, а предпазливостта изисква време.

По склона надолу нямаше къде да се крие човек — само тук-там по някой храст, а селото беше в самото подножие. Имаше няколко варосани къщи, река с дървено мостче, после още къщи около площадчето с кметството и часовниковата кула. От нея до мостчето всичко се виждаше като на длан; ако тук имаше немци, сто на сто щяха да са в кметството. Някакви фигурки се движеха по полето — един Господ знаеше какви бяха. Можеше да са истински селяни или пък някоя от безбройните групировки в тая страна — фашисти, мафиози, корсикански бандити, партизани, комунисти или даже… немци. Човек не знаеше на коя страна ще застанат, докато не почнеше да се стреля.

— Добре, ефрейтор — рече Паркин. — Действайте!

Ефрейтор Уоткинс изчезна обратно в гората и след пет минути се появи на прашното шосе, което водеше към селото, наметнал мръсно одеяло над униформата си и с някаква смачкана селска шапка на главата. Тътреше се едва-едва, а на рамото си бе метнал нещо, което можеше да мине както за торба с лук, така и за убит заек. Той стигна до близкия край на селото и хлътна в първата тъмна, ниска къщица.

След миг излезе и се прилепи до стената, така че от селото да не могат да го забележат, погледна нагоре към хълма и махна с ръка — един, два, три пъти.

Войниците се спуснаха надолу по хълма.

— Всичките къщи са празни, сержант — рече Уоткинс.

Паркин кимна. Това не значеше нищо. Придвижиха се през къщите към речния бряг.

— Твой ред е, Смешльо — каза Паркин. — Трябва да преплуваш Мисисипи.

Редник Смешльо Хъдсън струпа оръжието си на малък куп, свали каската, ботушите и униформата и се хвърли в тясната лента вода. Той се появи на отсрещния бряг, изкатери се по брега и изчезна сред къщите. Този път трябваше да чакат повече — имаше да се проверява по-голяма площ. Накрая Хъдсън се появи отново и мина по дървеното мостче.

— Ако са тука, значи се крият — оповести той и се наведе да си вземе такъмите.

Отрядът мина по моста и навлезе в селото. Придържаха се плътно към стените от двете страни на улицата, която водеше към площада. Паркин трепна — от някакъв покрив изхвърча птица. Войниците отвориха с ритници няколко врати. Нямаше жива душа.

Застанаха в края на площада.

— Влиза ли там, Смешльо? — кимна с глава към кметството Паркин.

— Да, сър.

— Тогава май селото е наше.

— Да, сър.

Паркин тръгна напред да пресича площада. Изведнъж затрещяха пушки и куршумите заваляха около тях. Някой изкрещя. Паркин се приведе на две и затича, мъчейки се да избегне куршумите. Пред него Уоткинс извика от болка и се хвана за крака. Паркин го понесе буквално на ръце. Един куршум издрънча по металната му каска. Той се втурна към най-близката къща, разби с ритник вратата и се хвърли вътре.

Стрелбата утихна. Паркин подаде предпазливо глава и погледна навън. На площада лежеше един ранен — Хъдсън. Той прошава, самотен изстрел раздра тишината и Хъдсън застина неподвижно.

— Гадните копелета! — изсъска Паркин.

Уоткинс ровеше нещо по крака си и псуваше.

— Куршумът още вътре ли е? — запита Паркин.

— Ох! — изрева Уоткинс, после се ухили и вдигна нещо с два пръста. — Вече не е!

Паркин погледна отново навън.

— Те са в часовниковата кула. Човек не би рекъл, че там има кой знае колко място. Не може да са много.

— Ама могат да стрелят.

— Да. И ни държат на мушка — намръщи се Паркин. — Имаш ли гранати?

— Аха.

— Я да видим. — Паркин отвори раницата на Уоткинс и извади динамита. — Ето. Нагласи ми една с фитил за десет секунди.

Останалите бяха в къщата отсреща.

— Хей, вие там! — извика Паркин високо.

— Да, сержант? — появи се на вратата някакво лице.

— Ще хвърля едно доматче. Щом извикам, открийте огън да ме прикривате.

— Слушам.

Паркин запали цигара. Уоткинс му подаде снопчето динамит. Паркин изкрещя „Огън!“, запали фитила с цигарата си, изскочи на улицата и метна гранатата по часовниковата кула. Веднага след това се хвърли обратно в къщата — стрелбата на собствените му хора звънеше в ушите му. Куршум бръсна дървеното черчеве и една тресчица се заби в брадичката му. В този миг динамитът избухна.

Някой отсреща изкрещя:

— Право в целта!

Паркин излезе навън. Старата часовникова кула се бе срутила. Някак си нелепо прозвъня камбана, над развалините се посипа прах.

— Играли ли сте някога крикет? — попита Уоткинс. — Дяволски добро попадение.

Паркин тръгна към центъра на площада. Имаше човешки крайници за около трима германци.

— Кулата тъй и тъй се клатеше — рече той. — Щеше сигурно сама да падне, ако бяхме кихнали всички заедно. — Той се обърна. — Нов ден, нов късмет. — Беше го чул от един американец.

— Сержант! Радиото! — извика го радистът.

Паркин се върна назад и пое апарата.

— Сержант Паркин слуша.

— На телефона е майор Робъртс. От този момент сте освободен от активна служба, сержант.

— Защо? — Първото, което мина през ума на Паркин, бе, че са разбрали за годините му.

— Шефовете ви искат в Лондон. И не ме питайте защо — просто не знам. Нека ефрейторът ви замества, а вие се връщайте обратно в базата. На шосето ще ви чака кола.

— Слушам, сър.

— Заповедта гласи още да не излагате в никакъв случай живота си на опасност.

Паркин си спомни за часовниковата кула и динамита и се ухили.

— Разбрано.

— Добре. Тръгвайте. Късметлия такъв!

Всички му казваха „момче“, но преди да отиде в армията. Нямаше никакво съмнение, че сега беше вече мъж. Движеше се уверено, със самочувствие, не изпускаше нищо важно от погледа си, а с по-старшите по чин се държеше почтително, но без притеснение. Блогс разбра, че е излъгал за годините си, не от външния вид или поведението му, а от дребните издайнически признаци, които се проявяваха, щом се споменеше нещо за възраст, и които Блогс, като човек с опит във воденето на разпити, се бе научил да разпознава.

Отначало Паркин се бе развеселил, като му казаха, че трябва да разгледа някакви фотографии. Но сега, на третия ден в мрачното подземие на мистър Мидълтън в Кензингтън, веселото му настроение бе започнало да се изпарява и да отстъпва място на скуката. Най-много го измъчваше това, че не можеше да пуши.

На Блогс му беше още по-досадно, защото трябваше само да седи и да гледа.

— Нямаше да ме извикате чак от Италия, за да ви помагам в разнищването на някакво си обикновено убийство отпреди четири години, което може и да почака до края на войната — заяви в един момент Паркин. — Освен това тия снимки са все на немски офицери. И ако са свързани с нещо, за което трябва да си трая, по-добре ми кажете.

— Свързани са с нещо, за което трябва да си траеш — рече Блогс.

Паркин се зарови отново в купа фотографии.

Всичките бяха стари, повечето пожълтели и избледнели. Всеки път, когато Паркин посягаше към лупата, която мистър Мидълтън предвидливо бе оставил, и се взираше в някое дребно лице на групова снимка, сърцето на Блогс забиваше по-силно. После Паркин пускаше лупата и вземаше следващата фотография, а пулсът на Блогс отново се успокояваше.

Двамата отидоха да обядват в близката кръчма. Светлото пиво беше слабо, като повечето бира през войната, но Блогс все пак реши, че ще е по-добре да разреши на младия Паркин най-много две халби — оставеше ли на него, щеше да изгълта цял галон.

— Мистър Фейбър беше от тихите — рече Паркин. — Човек не би и помислил, че е способен на такова нещо. Имайте предвид, че хазайката съвсем не беше лоша. И си го просеше. Като си спомням разни работи, си мисля сега, че сам можех да я прекарам, ако знаех как да подходя. Какво да се прави, бях само на… осемнайсет.

Ядоха хляб и сирене и Паркин изгълта около дузина мариновани лукчета. На връщане спряха пред къщата, да изпуши още една цигара.

— Той беше хубав мъж — рече Паркин, — едър и добре възпитан. Всички го мислехме за мухльо, защото дрехите му бяха кофти, движеше се с колело и нямаше пари. Но това може да е било нарочно, нещо като прикритие, а? — Веждите му се вдигнаха въпросително.

— Може — рече Блогс.

Следобед Паркин откри цели три снимки на Фейбър. Една от тях беше само отпреди единайсет години.

И мистър Мидълтън притежаваше негатива.

Хайнрих Рудолф Ханс фон Мюлер-Гюдер (известен още под името Фейбър), роден на 26 май 1900 година в Олн, Западна Прусия. Родът на баща му притежавал големи имения и земи в областта от поколения наред. Баща му бил втори син, както и самият Хайнрих. Всички втори синове ставали офицери в армията. Майка му, дъщеря на висш служител на Втория райх, била родена и отгледана да бъде жена на аристократ — каквато и става.

На тринайсет години Хайнрих постъпва в Кадетското училище в Баден, след две години го преместват в по-престижното „Грос-Лихтерфелде“ до Берлин. И двете места се отличават със строгата си дисциплина — там характерите на възпитаниците се оформят с пръчки, студени душове и лоша храна. Все пак Хайнрих научава английски и френски, минава подробен курс по история и изкарва матурата с най-високия успех, постиган от някого от началото на века. В училищната му кариера има регистрирани само още три събития: през една жестока зима се разбунтувал срещу управата дотолкова, че се измъкнал от училището през нощта и извървял сто и петдесет мили до къщата на леля си; по време на една схватка счупил ръката на треньора по борба, а по-късно бил наказан с бой с пръчки за неподчинение.

Младият Хайнрих служил за кратко като младши лейтенант в неутралната зона Фридриксвелт близо до Везел през 1920 година, после преминал спецкурс за обучение на офицери във Военното училище в Метц през 1921-ва и бил произведен старши лейтенант през 1922-ра.

(— Как го каза преди време? — запита Годлиман. — Немският еквивалент на Итън и Сандхърст.)

През следващите няколко години Фейбър служил за кратки периоди на поне пет-шест места — това била обичайната практика за човек, когото готвят за Генералния щаб. Продължавал със спортните постижения, отличавайки се особено в бягането на дълги разстояния. Близки приятели нямал, не се оженил и отказал да встъпи в националсоциалистическата партия. Повишението в чин лейтенант малко се позабавило заради някаква неясна история, свързана с бременността на дъщерята на някакъв важен полковник от Министерството на отбраната, но в крайна сметка дошло през 1928 година. Навикът му да говори с висшестоящите офицери като с равни се приемал като нещо разбираемо и допустимо за многообещаващ млад офицер и пруски аристократ.

В края на 20-те години адмирал Вилхелм Канарис се запознал и сприятелил с чичото на Хайнрих, Ото, най-големия брат на баща му, и прекарал няколко отпуски в семейното имение в Олн. През 1931-ва техен гостенин бил и Адолф Хитлер, който още не бил станал канцлер на Германия.

През 1933 година Хайнрих бил произведен в капитан и заминал за Берлин, за изпълнение на неуточнени задачи. Това е датата на последната снимка.

Според наличната информация някъде оттогава той сякаш изчезва в небитието.

— Останалото можем да си представим сами — заяви Пърсивал Годлиман. — Абверът го обучава в техниките на радиопредаване, шифроване, изготвяне на карти, нахълтване чрез взлом, изнудване, саботаж и безшумно умъртвяване на противника. Идва в Лондон през 1937 година, има много време да си създаде добра легенда, нова самоличност, даже две. Играта на криеница изостря инстинктите му на самотник. Когато войната избухва, решава, че му е разрешено да убива. — Той погледна снимката на бюрото. — Хубав мъж.

Фотографиран беше отборът по дълго бягане на 5000 метра на 10-ти хановерски ловен батальон. Фейбър беше в средата и държеше купата. Имаше високо чело, късо подстригана коса, издължена брадичка и малка уста, украсена с тънки мустачки.

Годлиман подаде снимката на Били Паркин.

— Променил ли се е много?

— Изглеждаше доста по-стар, но може да е било и от държането му. — Той се взря замислено в снимката. — Косата му беше по-дълга, нямаше и мустаци. — Той подаде снимката обратно през бюрото. — Но е той, сигурен съм.

— Има още две забележки в папката, и двете доста спорни — продължи Годлиман. — Първо казват, че вероятно е преминал на работа в разузнаването през 1933-та — това е обичайната хипотеза, когато кариерата на един офицер изведнъж се прекъсне без видима причина. Второто е слух, непотвърден от достоверен източник, че е изкарал няколко години като доверен съветник на Сталин под името Василий Занков.

— Невъзможно! — възкликна Блогс. — Не го вярвам.

— Някой убеди Сталин да екзекутира най-добрите си офицери, когато Хитлер дойде на власт — сви рамене Годлиман.

Блогс поклати глава и смени темата:

— Какво ще предприемем оттук нататък?

— Ще ги накараме да прехвърлят сержант Паркин при нас — започна да размишлява на глас Годлиман. — Той е единственият, който наистина е видял Иглата. Освен това знае твърде много, за да рискуваме да го оставим на фронта — може да попадне в плен, да го подложат на разпит. После ще извадим копия от тази снимка, но ще я дадем на фотограф-художник, да ретушира косата и да махне мустаците. След това ще я размножим и разпратим.

— Искаш да вдигнеш голям шум ли? — В гласа на Блогс се прокрадна съмнение.

— Не. Засега ще пипаме внимателно. Ако я дадем на вестниците, той ще разбере и ще изчезне. Просто изпрати снимката на полицията.

— Това ли е всичко?

— Да, струва ми се. Освен ако не ти е дошла някоя друга идея.

— Сър? — окашля се Паркин.

— Слушам.

— Предпочитам да се върна обратно в частта си. Хич не си падам по тия чиновнически работи, тъй да се каже.

— Никой не ви е казал, че имате право на избор, сержант. Едно италианско село повече или по-малко едва ли ще има кой знае какво значение, но този Фейбър може да ни коства войната. Като нищо.

11.

Фейбър ловеше риба. Беше се проснал на палубата на трийсетфутовата лодка, движеща се по канала със скорост три възела, и се наслаждаваше на пролетното слънце. С една ръка мързеливо придържаше руля, с другата бе хванал въдицата, чието влакно се влачеше във водата зад лодката.

Не беше уловил нищо този ден.

Освен на рибар Фейбър се правеше и на орнитолог — всъщност почваше да разбира доста от тия проклети птици, а това беше чудесен претекст за носенето на бинокъл. Само преди няколко часа бе забелязал гнездо на синьо рибарче.

Лодкарите на пристана в Норич бяха очаровани, че някой иска да наеме лодка за две седмици. Бизнесът не върнеше — вече разполагаха само с две лодки, като едната не беше използвана от Дюнкерк насам. Фейбър се беше по-пазарил за цената, ей така, проформа. Накрая му бяха сложили вътре и сандъче с консерви.

Той беше купил стръв от близкия магазин, а въдицата си носеше от Лондон. Лодкарите казаха, че е уцелил хубаво време, и му пожелаха богат улов. Никой не му поиска лична карта.

Дотук добре.

Трудното предстоеше. Защото да се прецени мощта на една армия е трудна работа. Най-напред например човек трябва да я намери.

В мирно време армията сама ще постави пътни знаци, за да ти помогне. Сега пътните знаци бяха махнати — не само военните, но и всички останали.

Най-простото решение е да се качиш в една кола и да последваш първия военен камион, който срещнеш, докато и шие до някъде. Фейбър обаче нямаше кола; беше почти невъзможно един цивилен да вземе автомобил под наем, а дори и да успееше, нямаше откъде да набави бензин. Освен това един цивилен, който пътува из страната, като следва армейските превозни средства и оглежда военните лагери, щеше много скоро да бъде арестуван. Ето защо му трябваше лодка.

Преди няколко години, когато още съвсем законно навсякъде се продаваха карти, Фейбър бе открил, че Англия разполага с хиляди мили водни пътища във вътрешността на страната. През деветнайсети век естествената речна мрежа е била споена от паяжина изкуствени канали. В някои области имаше, кажи-речи, толкова водни пътища, колкото и шосета. Типичен пример за подобно място беше Норфък.

Лодката си имаше много преимущества. По пътя човек отива някъде; по реката той просто си плава. Да се спи в спряна кола, е подозрително, а в закотвена лодка — естествено. Водните пътища са пусти. Пък и кой е чувал да блокират канал?

Имаше и недостатъци, разбира се. Летищата и казармите бяха близо до шосе, но не и задължително край вода. Фейбър трябваше да изследва местността нощем: завързваше лодката си и кръстосваше хълмистата пустош на лунна светлина. По време на тези изтощителни обиколки от по 40 мили общо отиване и връщане можеше лесно да пропусне онова, което търсеше, защото беше тъмно или просто защото нямаше достатъчно време да провери всеки квадратен метър земя.

Връщаше се няколко часа след зазоряване, спеше до обяд и после се придвижваше по-нататък, като спираше от време на време да се покатери по близкия хълм и да огледа околността. Спираше и при шлюзове, отдалечени ферми и крайречни кръчми и говореше с хората, надявайки се някой да спомене нещо за военни наоколо. Засега нямаше нищо подобно.

Фейбър започваше да се чуди дали е попаднал там, където трябва. Опита да се постави на мястото на генерал Патън и се запита: „Ако смятах да завзема Франция от изток, къде щях да разположа базата си?“ Очевидният отговор беше Норфък — огромни ненаселени пространства, големи равни площи за кацане на самолети, близост до морето — следователно възможност за бърз десант. А заливът Уош беше чудесен естествен басейн за флота. Но тия предположения можеше да се окажат погрешни поради неизвестни нему причини. Скоро щеше да се наложи да се придвижи бързо до нов район… може би пресушените блата на Фенс?

Пред него се появи шлюз и той сви платната, за да забави ход. Плъзна се леко в яза и спря с лек удар във вратите. Къщичката на пазача беше на брега. Фейбър сви ръце около устата си и извика, после седна и зачака. Беше се научил, че с пазачите на шлюзове не бива да се бърза. Още повече, че беше време за чай, а тогава едва ли можеше да ги помръдне човек.

На вратата застана някаква жена и махна. Фейбър помаха в отговор, после скочи на брега, завърза лодката и влезе в къщата. Пазачът седеше по къси ръкави на кухненската маса.

— Не бързаш много, нали? — рече той.

— Хич даже — усмихна се Фейбър.

— Налей му чаша чай, Мейвис.

— Не, недейте, благодаря — учтиво отказа Фейбър.

— Не се безпокой, току-що запарихме цял чайник.

— Благодаря. — Фейбър седна. Малката кухня беше прохладна и чиста, а чаят пристигна в изящна порцеланова чашка.

— На риба ли? — попита пазачът.

— На риба, а и от птици се интересувам — отвърна Фейбър. — Мисля да хвърля котва някъде наблизо и да прекарам няколко дни на сушата.

— А, така ли? Е, тогава дръж отсрещната страна на канала. От тая страна е забранена зона.

— Наистина ли? Не знаех, че има военни наоколо.

— Да, на половин миля оттука. Не знам дали са военни де. На мен не ми казват тия работи.

— Е, сигурно не ни и трябва да знаем — рече Фейбър.

— Тъй де. Пий си чая тогава и ще те пусна през шлюза. И благодаря, че не ме вдигна от масата.

Те излязоха навън. Фейбър се качи в лодката и я отвърза. Вратите зад него бавно се затвориха, после пазачът отвори яза. Лодката бавно се смъкна надолу заедно с нивото на водата в шлюза, след което пазачът отвори предните врати.

Фейбър вдигна платната и потегли напред. Пазачът помаха с ръка.

Фейбър спря отново след около четири мили и върза лодката за едно дебело дърво на брега. Докато чакаше да падне нощта, вечеря с консерва месо и бисквити и пи вода от бутилката. После облече черните си дрехи, сложи в сака бинокъла, фотоапарата и екземпляр от „Редки птици в Източна Англия“, пусна в джоба си компаса и взе фенерчето. Беше готов.

Той духна газената лампа, заключи вратата на каютата и скочи на брега. Светна с фенерчето да погледне компаса и навлезе в гористия пояс покрай канала.

Тръгна на юг и вървя около половин миля, докато не се натъкна на оградата. Беше висока шест стъпки, от железни пръчки, с навита бодлива тел отгоре. Той се върна обратно в гората и се покатери на едно високо дърво.

Над него небето бе осеяно с разкъсани облаци, през които надничаше луната. Зад оградата се простираше равно поле, после следваха малки възвишения. Фейбър беше правил това и преди, в Бигин Хил, Алдершот и куп други военни зони из Южна Англия. Имаше две нива на охрана — подвижен патрул, обикалящ около цялата ограда, и стационарни постове при самите установки.

И двете можеха да бъдат преодолени с търпение и предпазливост.

Той се смъкна от дървото, доближи се пак до оградата, скри се зад един храст и се приготви да чака.

Трябваше да разбере кога минава подвижният патрул. Ако не дойдеха до зазоряване, щеше да се върне следващата нощ. Ако му проработеше късметът, щяха да минат след малко. Като се имаше предвид размерът на охраняваната територия, вероятно се правеше само по една обиколка на нощ.

Късметът му проработи. Малко след десет часа чу тропота на подковани нозе и трима мъже преминаха с маршова стъпка покрай вътрешната страна на оградата.

Пет минути по-късно Фейбър се прехвърли вътре.

Тръгна право на юг; когато няма кой знае какво значение коя посока ще хванеш, най-добре е да се движиш по права линия. Не използваше фенерчето, придържаше се близо към живите плетове и дърветата и избягваше височините. Показалата се изневиделица луна можеше да очертае ясно непознатата фигура. Строгият пейзаж напомняше на картина на абстракционист в черно, сиво и сребристо. Земята под краката му беше някак подгизнала, сякаш наблизо имаше блата. В нивата пред него се стрелна лисица, бърза като хрътка и грациозна като котка.

Беше единайсет и половина, когато се натъкна на първите признаци за някакви военни действия — и те бяха доста необичайни.

Луната се показа и той видя на около четвърт миля пред себе си няколко реда едноетажни постройки, подредени така правилно, че можеше да са само казарми. Моментално се хвърли на земята, но още в същия миг се усъмни дали са истински, тъй като нямаше никакви светлини, никакъв шум.

Фейбър полежа неподвижно десетина минути в очакване да си изясни обстановката, но не се случи нищо, само дето се появи един язовец, видя човека и изчезна.

Фейбър запълзя напред.

Като се приближи, видя, че казармите са не само празни, но и довършени. Повечето представляваха само покрив, поддържан от четири греди. Някои имаха по една стена.

Изведнъж замря — наблизо прокънтя човешки смях. Той пак залегна, вперил очи в постройките. В една от тях светна и угасна пламъче от кибритена клечка, след което останаха да тлеят две червени точици. Явно имаше пазачи.

Фейбър докосна камата в ръкава си и запълзя отново напред. Искаше да се приближи откъм неохраняемата страна.

Недовършените бараки нямаха под и основи. Нямаше и строителни машини наоколо, нито пък колички, бетонобъркачки, лопати или купчини тухли. В коловозите, които водеха от казармите през нивите, бе поникнала пролетна трева — явно пътят не бе използван скоро.

Сякаш някой бе решил да разположи тук на лагер десет хиляди души, а после няколко седмици след започване на строителството беше променил решението си.

И все пак имаше нещо, което се разминаваше с подобно обяснение.

Фейбър стъпваше внимателно, нащрек да не би на пазачите да им хрумне да обикалят. В средата на лагера бяха спрели няколко стари, ръждясали военни камиона, без двигатели или каквито и да било други части. Само че, ако някой бе тръгнал да обира стари камиони, защо не бе взел и каросериите за старо желязо?

Бараките бяха откъм външната страна, та да се виждат стените. Приличаше на снимачна, а не на строителна площадка.

Фейбър реши, че засега е видял всичко необходимо, и се отправи, пълзейки, към източния край на лагера. Скоро се озова в безопасност зад оградата. След около половин миля той се обърна и погледна назад от върха на едно възвишение: приличаше наистина на войнишки лагер.

В съзнанието му проблесна някаква идея и той я остави да се дооформи.

Местността беше сравнително равнинна, тук-там леко нагъната и осеяна с горички и блатни храсталаци, които бяха добре дошли за Фейбър. Той заобиколи едно езеро, блеснало като сребристо огледало под лунната светлина. Чу крясъка на кукумявка, погледна натам и в далечината съзря някакъв полуразрушен хамбар.

Пет мили по-нататък водя летището.

Имаше повече самолети, отколкото бе предполагал, че притежават Кралските въздушни сили. Имаше „Патфайндер“-и за сигнални ракети, „Ланкастър“-и и американски Б-17 за внезапни бомбардировки, „Хърикейн“-и, „Спитфайър“-и и „Москит“-и за разузнаване, и тежки бомбардировачи — въобще достатъчно самолети за истински десант.

Колесниците им бяха потънали в меката пръст — самолетите бяха до коремите в кал.

И пак — ни светлинна, ни шум.

Фейбър запълзя към самолетите, докато не откри пазачите. В средата на пистата имаше малка палатка. През платнището се процеждаше слаба светлина. Двама войници, може би трима.

Със скъсяването на разстоянието самолетите ставаха все по-плоски, сякаш някой ги бе посплескал предварително.

Фейбър стигна до най-близкия, докосна го и с изумление установи, че пипа парче половининчов картон, изрязан във формата на „Спитфайър“, боядисан в защитни цветове и привързан с въже за земята.

Всичките бяха такива.

И наброяваха повече от хиляда.

Фейбър се изправи, наблюдавайки с крайчеца на окото си палатката, готов да се хвърли на земята при най-малкото раздвижване. После обиколи цялото фалшиво летище, огледа уж истинските изтребители и бомбардировачи, направи връзката с казармените декори и чак се олюля — толкова важно бе онова, на което се беше натъкнал.

Знаеше, че ако продължи, ще открие още подобни летища и още наполовина построени военни лагери. А отидеше ли до Уош, щеше да види цяла флота от шперплатови разрушители и бойни кораби.

Всичко беше една огромна по мащаби, изпипана до най-малката подробност, скъпоструваща, невероятна измама.

Тя, естествено, не беше предназначена за заблуда на доближилия се по земя противник, на разузнавача, дошъл да огледа внимателно терена.

Важно беше как изглеждат нещата от въздуха.

И най-ниско прелитащият разузнавателен самолет, снабден с най-модерна снимачна апаратура, щеше да се завърне със снимки, които недвусмислено показват огромна концентрация на жива сила и техника.

Нищо чудно, че Генералният щаб очакваше десант източно от Сена.

Щеше да има и други елементи за допълване на измамата. Англичаните щяха да подхвърлят информация за Първа американска армия в радиограмите си, използвайки шифри, за които знаеха, че ще бъдат разчетени. Щяха да последват фалшиви доклади от разни агенти, изпращани по испански дипломатически канали до Хамбург. Съществуваха безкрайно много възможности.

Англичаните имаха на разположение четири години да се подготвят за десанта. По-голямата част от немската армия се биеше с Русия. Стъпеха ли съюзниците на френска земя, нямаше кой да ги спре. Единственият шанс на германците беше да ги хванат още на брега и да ги унищожат, докато слизат от корабите.

Ако чакаха на погрешно място, щяха да загубят и този единствен шанс.

Цялата стратегия му стана пределно ясна. Беше проста и унищожителна.

Фейбър трябваше да съобщи в Хамбург.

„Дали ще ми повярват?“, запита се той.

Военните стратегии рядко се променяха заради думите на един човек. Той имаше наистина висок ранг, но дали беше достатъчно висок?

Оня идиот фон Браун нямаше никога да му повярва. От години го мразеше и щеше моментално да се възползва от случая да го оплюе. Канарис, фон Рьоне… нямаше им вяра.

Освен това не искаше да им го съобщава по радиото. Не искаше да изпраща подобна информация по въздуха — от седмици имаше чувството, че шифърът им не е сигурен. Ако англичаните разберяха, че тайната им е разкрита…

Можеше да се направи само едно — да събере доказателства и сам да ги отнесе в Берлин.

Трябваха му снимки.

Щеше да фотографира тази гигантска бутафория, после да стигне до Шотландия, да се качи на подводницата и лично да предаде доказателствата си на фюрера. Не можеше да стори нито повече, нито по-малко.

За да снима, му трябваше светлина. Налагаше се да изчака до зазоряване. Наблизо имаше полуразрушен хамбар, можеше да прекара остатъка от нощта там.

Фейбър провери посоката с компаса и тръгна. Хамбарът се оказа по-далеч, отколкото си мислеше, и ходенето му отне цял час. Беше стара дървена барака, с пробит покрив. Плъховете отдавна бяха избягали — нямаше храна, но в сеновала имаше прилепи.

Фейбър легна на някакви дъски, но не можа да заспи. Как ще спиш, когато знаеш, че от теб зависи изходът на войната.

Слънцето трябваше да изгрее в 5,21 часа. В 4,20 Фейбър напусна хамбара.

Макар че не бе спал, двата часа почивка го ободриха физически и успокоиха нервите му и сега той се чувстваше отлично. Западният вятър прогонваше облаците и макар че луната се бе скрила, имаше звезди.

Бе разпределил времето си добре. Небето осезаемо просветляваше, когато стигна до „летището“.

Пазачите бяха още в палатката. Ако имаше късмет, щяха да спят. От собствен опит знаеше, че най-трудно се издържа буден в последните часове на такова дежурство.

Ако излезеха навън обаче, щеше да се наложи да ги убие.

Той си избра подходящо място и зареди „Лайка“-та с 35-милиметрово филмче с трийсет и шест пози. Надяваше се светлочувствителните химикали да не са се развалили — филмчето стоеше в куфара му отпреди войната — сега човек не можеше да намери подобно нещо в Англия. Трябваше да е в ред — беше го държал в плътно затворена кутийка, на студено и хладно място.

Когато червеният сърп на слънцето се подаде над хоризонта, Фейбър започна да снима. Снимаше от различни ъгли и разстояния и завърши с едър план на един бутафорен самолет; фотосите щяха да покажат и илюзията, и реалността.

Докато правеше последните снимки, с крайчеца на окото си забеляза някакво раздвижване. Хвърли се по корем и пропълзя под един шперплатов „Москито“. От палатката излезе войник, направи няколко крачки и се изпика. После се протегна, прозя се, запали цигара, огледа се, потрепери леко и влезе в палатката.

Фейбър се изправи и затича.

След около четвърт миля погледна назад. Летището не се виждаше. Той се насочи на запад, към лагера.

Разкритието му беше нещо повече от обикновен удар. Хитлер цял живот бе предусещал вярно нещата, единствен той. Човекът, който представеше доказателства, че фюрерът за сетен път се е оказал прав, а специалистите грешат, можеше да разчита на нещо повече от потупване по рамото. Фейбър знаеше, че Хитлер вече го смята за най-добрия агент на Абвера — този нов успех можеше да му донесе поста на Канарис.

Само да успееше.

Той ускори крачка, потича двайсетина ярда, мина ходом следващите двайсет, после пак затича, така че стигна лагера към 6,50. Вече беше съвсем светло и не можеше да се доближи много, защото пазачите не бяха в палатка, а в една от ония бараки без стени, откъдето всичко се виждаше. Той се просна до живия плет и почна да снима от разстояние. На обикновените снимки щеше да се вижда нормална казарма, но той се надяваше, че при голямо увеличение ще се покажат подробностите, доказващи измамата.

Когато тръгна обратно към лодката, бе изщракал трийсет пози. Пак бързаше, защото знаеше, че се вижда отвсякъде — един облечен в черно мъж, нарамил брезентова торба с инструменти, тича през открито поле в забранена зона.

След час стигна до оградата, без да срещне друго освен диви гъски по пътя. Прехвърли се през телта и усети огромно облекчение — вътре в зоната подозренията щяха да паднат веднага върху него. Отвъд оградата нещата бяха в негова полза. Можеше да се заеме с наблюдението на птици, да лови риба, да кара лодка — да се отдаде на тази си роля. Най-рискованата част от операцията бе завършила.

Той тръгна през горичката, като поемаше дълбоко дъх. Усети как напрежението, натрупано през нощта, бавно спада. Ще мине с лодката няколко мили, реши той, и ще спре да поспи няколко часа.

Най-после стигна канала. Всичко бе свършило. Лодката изглеждаше толкова добре на утринното слънце. Само да потегли, и ще си направи чай, после…

Един мъж в униформа излезе от рубката и възкликна:

— Така, така! Та кои значи сме ние?

Фейбър замръзна на място и остави да заработят старите инстинкти; обзе го ледено спокойствие. Натрапникът носеше униформата на капитан от Националната гвардия. Имаше пистолет в закопчания кобур. Беше висок и дългокрак, но изглеждаше към шейсетте. Под шапката се подаваха бели коси. Той не посегна към оръжието. Фейбър регистрира с поглед всичко това, докато произнасяше:

— Вие се намирате на моята лодка, та ми се струва, че аз би трябвало да ви задам тоя въпрос.

— Капитан Стивън Лангам от Националната гвардия.

— Джеймс Бейкър. — Фейбър не се помръдна от брега. Един капитан не патрулираше сам.

— И какво правите тук?

— На почивка съм.

— Къде бяхте?

— Да наблюдавам рибарчета.

— Преди да се е съмнало? Дръж го на мушката, Уотсън.

Отляво изникна младок в лятна униформа, с ловна пушка в ръце. Фейбър се огледа. От дясната му страна се приближи друг мъж, отзад трети, четвърти.

— Откъде дойде тоя, ефрейтор? — провикна се капитанът.

— Откъм забранената зона, сър — долетя отговорът от върха на близкия дъб.

Фейбър запресмята светкавично шансовете си. Четири на един — докато ефрейторът се смъкне от дървото. Имаха само две оръжия — ловната пушка и пистолета на капитана. И главното — бяха аматьори. Лодката също щеше да помогне.

— Забранена зона ли? — учуди се той. — Видях само някаква ограда. Вижте, защо не насочите това пушкало в друга посока, а? Може да гръмне.

— Никой не ходи да търси птици по тъмно — рече капитанът.

— Ако човек успее да се скрие добре, докато е още тъмно, ще бъде почти невидим, когато птиците се събудят. Така се прави обикновено. Хайде, хайде, Националната гвардия е страшно патриотична организация, и бойка, и така нататък, но нека да не прекаляваме. Не трябва ли просто да ми проверите документите и да напишете рапорт?

Капитанът сякаш се поколеба.

— Какво носиш в сака?

— Бинокъл, фотоапарат и наръчник. — Фейбър посегна към сака.

— Не, ти не пипай! — викна капитанът. — Я погледни вътре, Уотсън.

Ето и грешката на аматьора.

— Ръцете! — рече Уотсън.

Фейбър вдигна ръце над главата си, дясната длан почти докосваше левия ръкав. Той си представи съвсем точно следващите няколко секунди — не биваше да се стигне до стрелба.

Уотсън се доближи до него отляво, с насочена пушка, и отвори платнения сак. Фейбър измъкна камата от ръкава си, плъзна се под пушката и заби камата в гърлото на младежа, а с другата си ръка изтръгна оръжието от стисналите го пръсти.

Другите двама се втурнаха към него, а ефрейторът се хвърли надолу, сред пукот от клони.

Фейбър измъкна камата от гърлото на Уотсън, докато младежът се свличаше на земята. Капитанът се мъчеше да разкопчее кобура си. Фейбър скочи в лодката, тя се заклати и капитанът се олюля. Фейбър замахна с ножа, но старият беше прекалено далеч за точен удар. Острието улучи ревера, отскочи нагоре и разряза брадичката му. Ръката пусна кобура и притисна зейналата рана.

Фейбър се завъртя светкавично към брега. Единият войник скочи. Фейбър направи крачка напред и изпъна дясната си ръка. Летящият към него войник просто се наниза на осеминчовата кама.

От удара Фейбър загуби равновесие и изпусна камата. Войникът падна върху ножа. Фейбър се отпусна на колене; нямаше време да го измъква, капитанът разкопчаваше кобура. Фейбър скочи отгоре му. Онзи измъкна пистолета. Палците на Фейбър се забиха в очите на офицера, той изкрещя от болка и се опита да отблъсне ръцете на нападателя.

Нещо изтрополя: четвъртият от патрула скочи в лодката. Фейбър остави капитана — сега нямаше да види къде да стреля, дори и да вдигнеше предпазителя. Стиснал полицейската палка, мъжът замахна с все сила. Фейбър се отмести надясно, та ударът попадна не върху главата, а върху лявото му рамо. Ръката му моментално изтръпна. Той извъртя дясната си длан и нанесе своя саблен удар — силен и точен — по врата на нападателя. Беше невероятно, но мъжът не падна, задържа се на крака и замахна втори път с палката. Фейбър се плъзна напред. Лявата ръка започваше да го боли жестоко. Той сграбчи главата на войника с две ръце, чу се рязко пукване и вратът се счупи. В същия миг палката се стовари отново, този път върху главата на Фейбър. Той се заклати като пиян.

Капитанът се блъсна в него, олюлявайки се още. Фейбър го блъсна назад. Шапката му отлетя настрани, старецът се катурна през борда и падна в канала със страшен плясък.

Ефрейторът скочи от дъба на земята. Фейбър измъкна камата, забита в тялото на войника, и се озова на брега. Уотсън беше още жив, но нямаше да е за дълго — от раната на врата му шуртеше кръв.

Фейбър и ефрейторът бяха един срещу друг. В ръката си англичанинът държеше пушка.

Беше ужасно уплашен и това бе разбираемо. В секундите, докато слизаше от дъба, този човек бе убил трима от другарите му, а четвъртият бе хвърлил в канала.

Фейбър погледна пушката. Беше стара — почти като от музей. Ако ефрейторът разчиташе на нея, щеше вече да е натиснал спусъка.

Ефрейторът направи крачка напред и Фейбър забеляза, че някак щади десния си крак. Сигурно го бе навехнал при слизането. Фейбър отскочи настрани, принуждавайки ефрейтора да прехвърли тежестта си на болния крак, за да го държи на мушка, и изрита някакъв камък. Вниманието на ефрейтора се насочи към камъка и Фейбър се хвърли напред.

Ефрейторът натисна спусъка; изстрел не последва. Старата пушка засече. Дори и да бе стрелял, нямаше да улучи; погледът му бе проследил камъка, болният му крак го бе подвел, а Фейбър бе скочил.

Той заби камата в гърлото му.

Оставаше само капитанът.

Фейбър се огледа и го видя да се измъква от водата и да се изкатерва по отсрещния бряг. Той намери някакъв камък, метна го и успя да уцели капитана по главата, но старецът стигна, олюлявайки се, до твърда почва и хукна да бяга.

Фейбър изтича до брега, хвърли се във водата, преплува няколко метра и се озова на отсрещния бряг. Капитанът имаше стотина метра преднина и продължаваше да тича, но беше стар. Разстоянието между тях се топеше бързо, докато накрая Фейбър чу прекъсващото му, хъркащо дишане. Капитанът забави крачка, после се строполи в един храст. Фейбър застана над него и го обърна.

— Ти си… дявол — изхърка старият човек.

— Ти видя лицето ми — каза Фейбър и го уби.

12.

Тримоторният транспортен Ю-52 с пречупени кръстове по крилата спря с трополене по мократа от дъжда писта при Растенбург в горите на Източна Прусия. От самолета слезе дребен мъж с едри черти — голям нос, голяма уста, големи уши, и се отправи към очакващия го мерцедес. Колата се носеше през мрачната, потънала във влага гора. Фелдмаршал Ервин Ромел свали шапката си и нервно потърка с ръка оплешивяващата си глава. Знаеше, че след няколко седмици друг човек ще пътува по същото това шосе с бомба в куфарчето си — бомба предназначена за самия фюрер. А междувременно боевете трябваше да продължат, за да може новият вожд на Германия — може би щеше да е той самият — да преговаря със съюзниците от сравнително силна позиция.

След десет мили колата пристигна във Волфсшанце, Вълчата бърлога, в момента Главната квартира на Хитлер, както и на все по-затворения кръг невротизирани генерали, които го заобикаляха.

Ръмеше непрекъснато и дъждовните капки се стичаха от високите борове наоколо. Пред входа, водещ към личните покои на Хитлер, Ромел сложи шапката си и слезе от колата. Оберфюрер Ратенхубер, шефът на охраната есесовци, протегна безмълвно ръка, за да поеме пистолета му.

Съвещанието трябваше да се проведе в подземния бункер — едно студено, влажно, бетонно скривалище, в което чистият въздух нямаше достъп. Ромел се спусна надолу по стълбите и влезе. Вътре вече дузина и повече висши офицери очакваха обедното заседание. Сред тях бяха Химлер, Гьоринг, фон Рибентроп, Кайтел. Ромел им кимна, седна на коравия стол и зачака.

Когато Хитлер влезе, всички се изправиха на крака. Фюрерът беше със сива куртка и черни панталони. Ромел забеляза, че започва все повече да се прегърбва. Хитлер се насочи направо към дъното на бункера, където на бетонната стена бе окачена голяма карта на Северозападна Европа. Изглеждаше уморен и раздразнен. Заговори без никакви заобикалки:

— Съюзниците ще направят десант в Европа. Тази година. Ще дойдат от Англия — американски и английски войски. Ще дебаркират във Франция. Трябва да ги унищожим при слизането от корабите. По това спор не може да има.

Той се огледа, като че предизвикваше някой от подчинените си да се опълчи против него. Никой не се обади. Ромел потрепери — бункерът беше студен като гроб.

— Въпросът е къде ще дебаркират. Вашият доклад, фон Рьоне.

Полковник Алексис фон Рьоне, който бе заместил твърде успешно Канарис, се изправи. Обикновен капитан в началото на войната, той се беше отличил с блестящия си доклад за слабостите на френската армия, доклад, за който се твърдеше, че е от решаващо значение за немската победа. Бе станал шеф на армейското разузнаване през 1942 г., което при падането на Канарис беше погълнало и Абвера. Ромел бе чувал, че е горд, прям и способен офицер.

— Информацията ни е подробна — заяви фон Рьоне, — но в никакъв случай пълна. Кодовото название на операцията, използвано от съюзниците, е „Овърлорд“. Въоръжените сили са съсредоточени в Англия както следва… — Той взе показалката и се отправи към картата на стената. — Първо, по южното крайбрежие. Второ, ето тук, в областта, наречена Ийст Англиа. Трето, в Шотландия. Най-много войски засега са съсредоточени в Ийст Англиа. Ние смятаме, че десантът ще се осъществи в три посоки. Първо — атака в Нормандия за отвличане на вниманието. Второ — главен удар откъм Дувър през Ламанша, в Кале. Трето — нахлуване по фланга откъм Шотландия през Северно море в Норвегия. Всички данни от разузнаването потвърждават тези предвиждания. — Той седна.

— Някакви забележки? — запита Хитлер.

Ромел, командир на група армии Б, която контролираше северния бряг на Франция, рече:

— Мога да съобщя нещо, което потвърждава горната теза — Кале засега е най-тежко бомбардираният обект.

— Има ли данни от разузнаването, които да подкрепят вашата прогноза, фон Рьоне? — запита Гьоринг.

Фон Рьоне се изправи отново.

— Получили сме данни по три линии — от въздушното разузнаване, от подслушването на вражеските радиостанции и от съобщенията на агентите ни. — Той пак седна.

Хитлер скръсти грижовно ръце пред гениталиите си — неврастеничен жест, който показваше, че се готви да държи реч.

— Сега ще кажа — започна той — как бих разсъждавал, ако бях на мястото на Уинстън Чърчил. Пред мен има две възможности — на изток от Сена или на запад от Сена. Изтокът има един плюс — по-близо е. Но при съвременната война от значение са само две разстояния — в обсега на бомбардировачите или извън него. Тук двете възможности за дебаркиране са в обсега на бомбардировачите. Значи разстоянието не играе роля.

На запад има голямо пристанище — Шербург, на изток няма. И най-важното — изтокът е много по-добре укрепен. И врагът си има въздушно разузнаване.

Така че бих избрал запада. И как бих постъпил тогава? Ще се помъча да заблудя германците. Ще изпращам по два бомбардировача в Па дьо Кале за всеки един в Нормандия. Ще се опитам да взривя всички мостове на Сена. Ще изпращам подвеждащи радиограми, фалшива информация от „агентите“ и ще разположа войските си така, че да заблудя глупаци като Ромел и фон Рьоне, надявайки се да измамя и самия фюрер.

След дълго мълчание пръв заговори Гьоринг:

— Мой фюрер, струва ми се, че ласкаете Чърчил, като му приписвате изобретателност, равна на вашата.

Напрежението в мрачния бункер видимо отслабна. Гьоринг бе казал точно онова, което трябваше, и бе успял да изрази несъгласието си под формата на комплимент. Другите го последваха; всеки добавяше нови и нови доводи в негова подкрепа: съюзниците щели да предпочетат по-краткия път по море заради бързината; по-малкото разстояние до брега щяло да позволи на прикриващите бомбардировачи по-бързо да зареждат и да се връщат; югоизтокът бил по-подходящ за стартова площадка, с повече естуари и пристанища; не било възможно всичките сведения от разузнаването да са погрешни.

Хитлер ги слуша половин час, после вдигна ръце — призоваваше ги да млъкнат. Той взе някакъв жълтеникав свитък от масата и го размаха.

— През 1941-ва — заяви той — издадох директива за изграждане на бреговата охрана и в нея предсказах, че съюзниците ще дебаркират главно по вдадените в морето брегове на Нормандия и Бретан, където чудесните малки пристанища са просто идеални за предмостия. Това ми подсказваше тогава интуицията, подсказва ми го и сега! — Мехурче от пяна се появи на долната устна на фюрера.

Фон Рьоне заговори. („Има повече кураж от мен“, помисли си Ромел.)

— Мой фюрер, проучванията ни, естествено, продължават; има една следа, за която и вие трябва да знаете. Неотдавна изпратих свой човек в Англия, за да се свърже с агента, известен под името Иглата.

— А, познавам го! — светнаха очите на Хитлер. — Продължавай.

— Заповедта до Иглата е да направи оценка на силата на Първа американска армия под командването на генерал Патън, която е в Ийст Англиа. Ако се окаже, че я надценяваме, естествено, ще коригираме предвижданията си. Но ако той потвърди, че съсредоточените там войски са толкова, колкото смятаме, няма да има никакво съмнение, че посоката на удара ще е Кале. Гьоринг погледна Ромел.

— Кой е Иглата?

— Единственият свестен агент, който Канарис вербува — отговори сам Хитлер. — И то защото го вербува по мое указание. Познавам семейството му — истински верни, почтени немци. А Иглата е блестящ, просто блестящ! Следя всичките му сведения, той е в Лондон от…

— Мой фюрер — прекъсна го фон Рьоне.

— Какво? — изгледа го свирепо Хитлер.

— Тогава ще приемете заключението на Иглата — изрече фон Рьоне нерешително.

— Този човек ще открие истината — кимна Хитлер.