Иглата

25.

Люси изведнъж осъзна, че къщата е потискащо малка. Стените сякаш напираха да я смажат, докато палеше печката, правеше закуската, разтребваше, обличаше Джо — все сутрешно домакинско ежедневие. В края на краищата имаше само четири стаички, свързани с общ коридор и стълбище; човек не можеше и крачка да направи, без да се сблъска с някой друг. А ако застанеше неподвижно и се заслушаше, можеше да разбере какво правят останалите — Хенри се миеше, Дейвид се плъзгаше надолу по стълбите, Джо налагаше мечето си в дневната. А на нея й се щеше да има малко време за себе си, преди да срещне други хора, та случилото се предишната нощ да улегне в съзнанието й, да се оттегли някъде назад в мислите си, за да може да се държи естествено, без да прави съзнателни усилия за това.

Досещаше се, че няма да успее да се преструва убедително. Не й беше в природата. Нямаше и опит в това. Помъчи се да се сети за някой друг случай в живота си, когато бе излъгала близък човек — и не можа. Не че се бе ръководила от възвишени принципи — мисълта, че ще излъже, не я тревожеше кой знае колко. Просто досега не бе имала повод да бъде нечестна.

Дейвид и Джо седнаха на масата в кухнята да закусят. Дейвид мълчеше, Джо бърбореше непрекъснато заради самото удоволствие да произнася думички. На Люси не й се ядеше.

— Няма ли да закусваш? — попита Дейвид небрежно.

— Хапнах малко преди това. — Ето, първата й лъжа. Не беше толкова зле.

От бурята усещането за клаустрофобия се засили. Дъждът плющеше така силно, че от прозореца на кухнята едва се виждаше хамбарът. Човек се чувства наистина затворник, когато отварянето на врата или прозорец изисква подобни усилия. Ниското, стоманеносиво небе и стелещата се мъгла създаваха впечатлението, че е все привечер. В градината, между лехите с картофи, се стичаха потоци вода, а местенцето, насадено с билки, се бе превърнало в малко езеро. Врабчото гнездо под покрива на запуснатата пристройка бе отнесено и врабците хвърчаха панически по стрехите.

Люси чу Хенри да слиза по стълбите и се почувства по-добре. Кой знае защо, беше сигурна, че той лъже много убедително.

— Добро утро! — поздрави той жизнерадостно. Дейвид вдигна глава от количката и кимна любезно. Люси се въртеше около печката. „Вината просто е изписана на лицето й“, помисли си Фейбър и простена наум. Но Дейвид като че ли не забелязваше изражението на жена си. Фейбър реши, че Дейвид е доста тъп… поне по отношение на жена си…

— Седнете да закусите — каза Люси.

— Много благодаря.

— Боя се, че не мога да ви предложа да ви заведа на църква — заяви Дейвид. — Най-много да послушаме службата по радиото.

— Ходите ли на църква? — Фейбър съзна, че беше неделя.

— Не — отвърна Дейвид. — А вие?

— Не.

— За един фермер и неделята е ден като другите — продължи Дейвид. — Ще ходя до другия край на острова да се видя с моя овчар. Може да дойдете, ако искате.

— С удоволствие — отвърна Фейбър. Така щеше да огледа местността. А и трябваше да види как се стига до къщата с предавателя. — Искате ли да ви закарам?

— И сам се оправям — стрелна го Дейвид с неприязън. След минута напрегнато мълчание продължи: — В такова време трябва да се кара по памет. По-сигурно ще е аз да съм на волана.

— Разбира се. — Фейбър започна да се храни.

— На мен ми е все едно — продължи да упорства Дейвид. — Не идвайте, ако смятате, че ще ви е уморително…

— Не, не, напротив, искам да дойда.

— Добре ли спахте? Забравих, че може още да се чувствате изтощен. Дано Люси не ви е задържала до късно.

Фейбър си наложи да не поглежда към нея, но с крайчеца на окото си долови, че тя изведнъж почервеня.

— Вчера цял ден спах — каза той, опитвайки се да привлече погледа на Дейвид.

Не успя. Дейвид гледаше жена си. Той знаеше. Тя му обърна гръб.

Сега Дейвид щеше да го смята свой неприятел, а враждебността винаги пораждаше подозрение. Не беше опасно, вече го бе предвидил, но можеше да стане досадно.

Дейвид се овладя доста бързо. Отблъсна се от масата и завъртя колелата към задната врата.

— Ще изкарам джипа от хамбара — каза той най-вече на себе си. Взе една мушама от закачалката и я метна върху главата си, после отвори вратата и излезе.

За няколкото мига, в които вратата беше отворена, бурята нахлу в малката кухня и обля пода с вода. Когато вратата се затвори, Люси потръпна и се залови да бърше водата от плочките.

Фейбър протегна ръка и я докосна.

— Недей — рече тя, посочвайки с глава Джо.

— Не ставай глупава — усмихна й се Фейбър.

— Мисля, че той знае — рече тя.

— Но ако помислиш за миг, на теб всъщност не ти пука дали знае, или не, нали?

— Предполага се, че трябва да ми пука.

Фейбър сви рамене. Клаксонът на джипа изсвири нетърпеливо отвън. Люси му подаде мушама и чифт гумени ботуши.

— Не говорете за мен — рече тя.

Фейбър се облече и тръгна към входната врата. Люси го последва в антрето. Джо остана в кухнята.

С ръка на дръжката Фейбър се обърна и я целуна. Тя отвърна с жар на целувката му, после се обърна и влезе в кухнята.

Фейбър претича през морето от кал под дъжда и скочи в джипа до Дейвид. Потеглиха веднага.

Колата беше специално направена за човек без крака. Имаше ръчка за газта, автоматични скорости и дръжка на волана, за да може шофьорът да кара с една ръка. Сгънатата инвалидна количка се плъзгаше на специално място зад седалката на шофьора. На рафтчето над предното стъкло имаше ловна пушка.

Дейвид шофираше майсторски. Оказа се прав за пътя — беше само ивица пирен, утъпкана от гумите на джипа. Дъждът изпълваше дълбоките коловози. Колата се пързаляше в калта и на Дейвид това сякаш му доставяше удоволствие. Стиснал между устните си цигара, той излъчваше някакво нелепо бабаитство. „Може би с това замества летенето“, помисли си Фейбър.

— С какво се занимавате, когато не сте за риба? — попита Дейвид.

— Държавен служител съм — каза Фейбър.

— В коя сфера?

— Финансовата. Аз съм просто едно колелце в машината.

— Нещо с хазната ли?

— Предимно.

— Интересно ли е? — настоя той.

— Донякъде. — Фейбър си наложи да измисли нещо. — Знам колко трябва да струва един промишлен продукт и прекарвам по-голямата част от времето си да следя да не се вземат прекалено много пари от данъкоплатците.

— Някакви технически продукти по-конкретно?

— Всичко, от кламери до самолетни мотори.

— Аха. Е, всеки работи за каузата по своему.

Това прозвуча съзнателно фалшиво, но Дейвид, естествено, нямаше представа защо Фейбър не се разсърди.

— Прекалено стар съм за фронта — каза Фейбър.

— Бяхте ли през първата?

— Тогава бях много млад.

— Късмет сте имали.

— Наистина.

Пътят се доближаваше до ръба на скалата, но Дейвид не намали. „Може би иска да ни убие и двамата“, помисли си Фейбър. Той се хвана за дръжката.

— Бързо ли карам? — попита Дейвид.

— Явно познавате пътя.

— Май ви е страх, а?

Фейбър не отговори и Дейвид намали малко, явно доволен, че бе успял да постигне своето.

Островът беше сравнително равнинен и гол. Имаше малки възвишения, но досега Фейбър не бе видял никакви хълмове. Растителността беше предимно трева, тук-там мъх и папрати, но много малко дървета. Нямаше какво да защити човека от природата. „Овцете на Дейвид Роуз сигурно са много жилави“, помисли си Фейбър.

— Женен ли сте? — попита неочаквано Дейвид.

— Не.

— Умен човек.

— О, не бих казал…

— Хващам се на бас, че добре се оправяте в Лондон. Да не говорим за…

Фейбър никога не беше понасял мъжкото побутване с лакти и фамилиарните приказки по отношение на жените.

— Мисля, че сте имали голям късмет с вашата съпруга…

— Така ли?

— Да.

— И въпреки това няма нищо по-хубаво от разнообразието, нали?

— Не съм имал възможността да се насладя на прелестите на брачния живот. — Фейбър реши да не разговаря повече. Всяко нещо, което казваше, само подклаждаше огъня. Ясно беше, че Дейвид ставаше досаден.

— Трябва да си призная, че не ми приличате на държавен чиновник. Къде са вечният чадър и цилиндърът?

Фейбър опита да се усмихне.

— И ми изглеждате доста як за книжен плъх.

— Карам редовно колело.

— Трябва да сте много здрав, за да издържите в тая буря.

— Благодаря.

— И не сте май толкова стар, та да не ви вземат в армията.

Фейбър се извърна и погледна Дейвид.

— Какво целите? — попита той спокойно.

— Пристигнахме — заяви Дейвид.

Фейбър погледна през прозореца и видя къщичка, която много приличаше на тази на Люси, с каменни стени, плочест покрив и малки прозорчета. Беше кацнала на хълма, единствения хълм, не много висок при това, който Фейбър бе видял на острова. Излъчваше нещо намусено, но упорито. Докато се катереше към нея, джипът заобиколи малка иглолистна горичка.

До къщата имаше глог с клюмнали цветове. Дейвид спря колата. Фейбър го наблюдаваше безмълвно как разгъва количката си, измъква се от седалката и се намества в нея — знаеше, че би отхвърлил с неприязън всяко предложение за помощ.

Влязоха в къщата през дъсчена врата без ключалка. В антрето ги посрещна черно-бяло коли с малка, но широка глава. То помаха с опашка, но не залая. Къщичката беше точно копие на тази на Люси, но атмосферата беше друга — тук всичко беше голо, безрадостно и не особено чисто.

Дейвид се отправи към кухнята, където старият Том седеше до старомодната печка с дърва и топлеше ръце. Овчарят се надигна.

— Това е Том Макавити.

— Приятно ми е — рече Том официално.

Фейбър му стисна ръката. Том беше нисък и набит, с лице като стар кожен куфар. Беше с платнена шапка и пушеше с голяма лула от изтравниче. Стисна здраво ръката на новодошлия, собствената му длан беше като гласпапир. Имаше голям нос. Фейбър трябваше да се напрегне, за да разбере какво му говори — шотландският му акцент беше твърде неразбираем.

— Дано не ви преча — каза Фейбър. — Дойдох само заради разходката.

Дейвид се приближи с количката си до масата.

— Май няма да свършим много работа, Том, само да поогледаме, а?

— Аха. Я да пийнем по чаша чай преди това.

Том наля силния чай в три големи чаши и сипа по малко уиски във всяка. Тримата мъже седяха и отпиваха от горещото питие мълчаливо. Дейвид пушеше цигара, а Том пафкаше с огромната си лула. Фейбър усети, че двамата прекарват така много време заедно — пушат, греят ръце и мълчат.

Щом си изпиха чая, Том остави чашите в плитката каменна мивка и тримата излязоха навън при джипа. Фейбър седна отзад. Този път Дейвид караше бавно, а кучето — казваше се Боб, тичаше отстрани, без особени усилия. Дейвид явно познаваше отлично терена и караше уверено през тревата, без нито един път да затъне в някое заблатено местенце. Овцете представляваха наистина жалка гледка. Мокри до кости, те се гушеха в падинки, около къпинови храсти или някъде на завет. Нямаха желание дори да пасат. Даже агънцата се свиваха плахо зад майките си.

Фейбър гледаше кучето — то изведнъж спря, заслуша се за миг и след това се втурна напряко през ливадата.

— Боб е намерил нещо — рече Том. Той също бе забелязал.

Джипът тръгна след кучето. След около четвърт миля спряха и Фейбър чу рева на прибоя; бяха близо до северния край на острова. Кучето стоеше на ръба на малко дере. Когато мъжете излязоха от колата, разбраха какво бе чуло то — блеенето на овца в беда. Те отидоха до ръба и погледнаха надолу.

Животното лежеше на една страна на двайсетина стъпки под тях, крепейки се с мъка на стръмния бряг; единият му крак бе превит под странен ъгъл. Том слезе при него, стъпвайки внимателно, и разгледа крака.

— Ще имаме овнешко за вечеря — извика той.

Дейвид извади пушката от джипа и я хлъзна към него. Том прекрати страданията на животното.

— Искаш ли да го изтеглим с въже? — извика Дейвид.

— Аха, освен ако нашият гостенин не пожелае да дойде и да ми помогне.

— Разбира се — рече Фейбър. Той се спусна при Том, двамата хванаха по един крак и затеглиха мъртвото животно нагоре по склона. Мушамата на Фейбър се закачи в тръните на един храст и той едва не падна, преди да се освободи, дръпвайки я здраво, при което тя изпращя.

Метнаха овцата в джипа и продължиха нататък. Фейбър усети, че рамото му е съвсем мокро, и разбра, че е отпрал почти целия гръб.

— Май че скъсах мушамата — рече той.

— Не е беда, нали е било работа да се върши — успокои го Том.

Не след дълго се върнаха обратно в къщичката на Том. Фейбър свали мушамата и мократа си шуба, която Том закачи над печката да съхне. Фейбър седна близо до нея.

Том сложи чайника на печката, после се качи горе да донесе нова бутилка уиски. Фейбър и Дейвид взеха да топлят мокрите си ръце.

Изстрелът стресна и двамата. Фейбър изтича в антрето и хукна нагоре по стълбите. Дейвид го последва, като спря количката си до стълбището.

Фейбър откри Том в малка, гола стая — старият овчар се бе подал през прозореца и размахваше юмрук срещу небето.

— Не го уцелих — рече той.

— Кого?

— Орела.

Долу Дейвид се изсмя.

Том остави пушката до кашона с уиски, извади от него една бутилка и тръгна надолу.

Дейвид вече беше в кухнята, близо до печката.

— Това е първата овца, която губим тази година — каза той; мислите му явно се върнаха към убитото животно.

— Аха — рече Том.

— Ще оградим дерето това лято.

— Аха.

Фейбър усети някаква промяна във въздуха — нещо не беше като преди. Пак седяха, пак пиеха и пушеха, но Дейвид изглеждаше неспокоен. Фейбър на два пъти улови, че го гледа втренчено.

— Оставяме те да се оправяш с овцата, Том — каза накрая Дейвид.

— Аха.

Дейвид и Фейбър тръгнаха. Том не се надигна, но кучето ги изпрати до вратата.

Преди да запали мотора, Дейвид взе пушката от рафтчето над стъклото, презареди я и я остави на мястото й. По обратния път настроението му пак се промени и, доста изненадващо, той се разприказва:

— Карах „Спитфайър“, чудна машинка е. По четири картечници на всяко крило — американски браунинги, изстрелват по хиляда двеста и шейсет патрона в минута. Швабите предпочитат оръдията, естествено, техните Ме-109 имат само по две картечници. Оръдието разрушава повече, вярно, но нашите браунинги са по-бързи и поточни.

— Наистина ли? — запита Фейбър учтиво.

— По-късно сложиха оръдия и в „Хърикейн“, но „Спитфайър“, спечели Битката за Англия.

Фейбър усети, че се дразни от хвалбите му.

— Колко вражески самолета сте свалили?

— Загубих краката си, докато още тренирах.

Фейбър го погледна, лицето на Дейвид беше безизразно, но и някак изопнато, като че ли кожата щеше да се скъса всеки момент.

— Не, още не съм убил нито един германец — добави той.

Фейбър застана нащрек. Нямаше представа какво е отгатнал или открил Дейвид, но и нямаше никакво съмнение, че се е добрал до нещо, и то не беше само изневярата на жена му. Фейбър се обърна леко настрани, с лице към Дейвид, опря крак на скоростната кутия на пода, за да е по-устойчив, сложи дясната си ръка върху лявата китка и зачака.

— Интересувате ли се от самолети? — попита Дейвид.

— Не.

— Изглежда, че е станало всенародно хоби да се следи за вражески самолети. Нещо като наблюдението на птици. Хората си купуват разни книжки за идентифициране на чуждите машини. Прекарват цели следобеди по гръб, взирайки се в небето през разни бинокли. Мислех, че и вие сте запален.

— Защо?

— Какво?

— Защо си помислихте, че и аз съм запален?

— О, не знам. — Дейвид спря джипа, за да запали цигара. Бяха някъде в средата на острова, на пет мили от къщата на Том и на още пет до тая на Люси. Дейвид хвърли кибрита на пода.

— Може би заради филмчето, което намерих в джоба ви… — И докато казваше това, той хвърли запалената цигара в лицето на Фейбър и посегна към пушката над стъклото.

26.

Сид Крипс погледна през прозореца и изпсува под носа си. Поляната беше пълна с американски танкове — бяха поне осемдесет. Той съзнаваше, че се води война и така нататък, но ако поне го бяха попитали, щеше да им предложи друго място, където тревата не беше толкова сочна. А сега гъсеничните им вериги сигурно бяха размазали най-хубавото му пасище.

Сид нахлузи ботушите и излезе навън. Няколко американски войници се въртяха из полето и той се запита дали са видели бика. Когато стигна до вратичката в оградата, спря и се почеса по главата. Нещо странно ставаше тук.

Танковете не бяха изподъвкали тревата му. Не бяха оставили никакви следи. Американските войници ги правеха тия следи с нещо като брана.

И докато Сид се мъчеше да проумее какво значи всичко това, бикът забеляза танковете. Животното се втренчи за миг в тях, почна да рие с крака и се втурна напред. Канеше се да се нахвърли върху някой танк.

— Нещастният глупчо, ще си счупи врата — промърмори Сид.

Войниците също гледаха бика. Изглежда, се забавляваха страхотно.

Бикът налетя челно в танка и рогата му пробиха бронираната страна. Сид искрено се надяваше британските танкове да са по-здрави от американските.

Разнесе се някакво силно съскане, докато бикът се мъчеше да освободи рогата си. Танкът просто издиша като спукан балон. Американците се строполиха на земята, заливайки се от смях.

Странна работа, наистина много странна.

Пърсивал Годлиман прекоси бързо площада пред Парламента. Беше облечен в тъмен костюм на райета под шлифера, а черните му обувки бяха лъснати до блясък — поне докато излезе на дъжда, макар и да имаше чадър. Е, не всеки ден, да си говорим честно, не и всяка година, отиваше на частна аудиенция с Чърчил.

Един професионален военен би се вълнувал, ако отиваше с такива лоши вести при върховния главнокомандващ на въоръжените сили на страната. Годлиман не се вълнуваше; един изтъкнат историк няма защо да се страхува от военни и политици, казваше си той, освен ако възгледите им за историята не са значително по-радикални от неговите собствени. Не, Годлиман не се вълнуваше, но се тревожеше. Определено.

Мислеше за усилията, за предварителната подготовка, грижите, разходите и човешката сила, за всичко, което беше отишло в създаването на бутафорната Първа американска армия, разположена в Ийст Англиа: четиристотинте десантни кораба от брезент и дъски, плаващи върху петролни варели, които задръстваха пристанищата и естуарите на реките; грижливо изработените надуваеми гумени танкове, артилерията, камионите, коловозите и дори складовете за муниции; оплакванията от читатели в местните вестници за влошаването на обществения морал след пристигането на хилядите американски войници в областта; фалшивият петролен док в Дувър, проектиран от най-добрите архитекти на Англия и построен от картон и стари канализационни тръби от техниците от филмовите студии; внимателно изготвените фалшиви радиограми до Хамбург, изпращани от немски агенти, вербувани от Комитета на двайсетте; непрекъснатото бръщолевене по радиото, предназначено за немските прослушвателни постове, подготвено от професионални писатели и изобилстващо с реплики от рода на: „Пети кралски полк съобщава за значителен брой жени, пътуващи, както се предполага, без разрешение, във влака с провизии. Какво ще ги правим тия — до Кале ли ще си ги водим?“

Безспорно много беше направено. Всичко подсказваше, че германците се бяха хванали. И сега изведнъж цялата тази сложна измама бе заплашена от провал заради един нищо и никакъв шпионин, когото Годлиман не беше успял да залови. А това, естествено, бе и поводът за височайшата аудиенция.

Ситните му птичи стъпки отекваха по плочите на Уестминстър, отвеждайки го до малката врата на Грейт Джордж Стрийт номер 2. Въоръженият пост, застанал до стената от пясъчни торби, провери пропуска му и му махна да влиза. Професорът прекоси фоайето и тръгна надолу по стълбите към подземната щабквартира на Чърчил.

Беше като спускането в трюма на боен кораб. Защитен от бомбите с дебел четири стъпки таван от железобетон, командният пункт изобилстваше със стоманени преградни врати и дървени подпори от незнайни времена. В момента, когато Годлиман влизаше в стаята с картите, от заседателната зала отзад излязоха групичка младоци със сериозни лица.

— Много сте точен, сър — рече съветникът. — Той ви чака.

Годлиман влезе в малката уютна заседателна зала. На пода имаше килими, а на стената висеше портретът на краля. Електрически вентилатор отвяваше тютюневия дим. Чърчил седеше до малка стара огледално гладка маса, в средата на която се извисяваше статуетката на фавн — символ на собствената му група за подривни действия, Лондонската контролна секция. Годлиман реши да не поздравява.

— Сядайте, професоре — рече Чърчил.

Годлиман изведнъж осъзна, че Чърчил не е едър човек, но седи като такъв: със свити рамене (опрял лакти напред на облегалките на стола), наведена брадичка и разкрачени крака. Беше облечен като адвокат, с черно късо сако и раирани сиви панталони, синя папийонка на точки и снежнобяла риза. Въпреки набитата фигура и шкембето ръката, стиснала писалката, беше изящна, с тънки пръсти. Кожата му беше розова, като на бебе. Другата ръка бе хванала пурата, а на масата до книжата имаше чаша с нещо, което много приличаше на уиски.

Чърчил си водеше бележки в полето на написан на машина доклад и от време на време измърморваше нещо, докато драскаше небрежно. Годлиман усети, че не изпитва никакво страхопочитание към великия човек. Според него като държавник преди войната Чърчил беше истинска напаст. (Чърчил скромно отричаше, че е британският лъв, и заявяваше, че в момента му е дадена възможността да реве като такъв. Годлиман считаше, че тази преценка отговаря съвсем точно на истината.) Сега Чърчил вдигна рязко глава.

— Няма никакво съмнение, предполагам, че този мръсен шпионин е открил какво целим?

— Никакво, сър — отвърна Годлиман.

— Мислите ли, че е успял да се измъкне?

— Проследихме го до Абърдийн. Почти сигурно е, че преди две нощи е откраднал една лодка и се е отправил за среща с тяхна подводница в Северно море. Но не би могъл да се отдалечи много от пристанището, преди да започне бурята. Може да се е качил на подводницата и преди да забушува стихията, но не е много за вярване. Най-вероятно е потънал. Съжалявам, че нямаме по-точна информация…

— И аз — рече Чърчил и изведнъж се ядоса, макар и явно не на Годлиман. Той се надигна от стола и застана пред часовника на стената, взирайки се в него, сякаш бе хипнотизиран от надписа „Виктория Регина, Министерство на индустрията, 1889“. После, изведнъж забравил за съществуването на Годлиман, започна да кръстосва стаята напред-назад, като си мърмореше нещо под носа. Годлиман успя да долови отделни изречения и онова, което чу, просто го изуми. Великият човек си мърмореше: „Тази набита фигура, леко превита напред, крачеща напред-назад, изгубила изведнъж представа за всичко наоколо извън онова, което става в собствената й глава…“ Сякаш разиграваше някакъв холивудски сценарий, който се дописваше в процеса на самото действие.

Представлението спря така внезапно, както бе и започнало, и ако държавникът се досещаше, че се е държал доста… ексцентрично, с нищо не го показа. Той седна, подаде на Годлиман някакъв лист и рече:

— Ето разположението на немските бойни сили през миналата седмица.

Годлиман прочете:

— От тези дванайсет танкови дивизии на запад само една фактически е на нормандския бряг. Големите SS дивизии, „Райхът“ и „Адолф Хитлер“, са съответно при Тулуза и Брюксел и няма никакви признаци за придвижването им — рече Чърчил. — Какво ви говори всичко това, професоре?

— Че нашите фалшиви разстановки и маскировки засега не са открити — отвърна Годлиман, осъзнавайки какво доверие му оказва Чърчил. До този момент думата „Нормандия“ не бе споменавана пред него нито от чичо му, полковник Тери, нито от някой друг, макар че той самият се бе досетил за това, като знаеше за фалшивата разстановка, насочена към Кале. Естествено, не знаеше датата на десанта — деня Д, и беше благодарен, че не я знаеше.

— Точно така — кимна Чърчил. — Те са объркани и разколебани и засега въобще не могат да отгатнат плановете ни. И все пак… — Той спря драматично: — И все пак… — Чърчил взе друг лист от масата и прочете на глас: — Шансовете ни да задържим предмостието, особено след като германците изпратят там своите армии, са само петдесет на петдесет.

Той остави пурата, гласът му омекна.

— Цялата военна и промишлена мощ на англоговорящия свят, най-великата цивилизация след Римската империя, работи в продължение на четири години за тези петдесет на петдесет. Ако този шпионин се измъкне, ще загубим и тях. С други думи, ще загубим всичко.

Той се взря в Годлиман за миг, после взе писалката с нежната си бяла ръка.

— Не ме занимавайте с разни „може би“, професоре. Доведете ми Иглата.

Чърчил наведе очи и почна да пише. След миг Годлиман се надигна и тихо излезе от стаята.

27.

Цигарата гори при 800 градуса Целзий. Но въгленчето в края й обикновено е заобиколено от тънък слой пепел. За да причини изгаряне, цигарата трябва да се притисне в кожата за почти цяла секунда — беглият допир едва ли ще се усети. Това се отнася дори за очите — примигването е най-бързата несъзнателна човешка реакция. Само аматьорите хвърлят цигари, а Дейвид Роуз беше аматьор — един безкрайно комплексиран и зажаднял за действие аматьор. Професионалистите не обръщат внимание на подобни аматьори.

Фейбър не обърна внимание на запалената цигара, която Дейвид Роуз хвърли по него. Прав беше, защото тя бръсна челото му и падна на металния под на джипа. Той посегна към пушката на Дейвид, което беше грешка. Светкавично осъзна, че трябваше да измъкне камата и да го прободе — Дейвид можеше и да го застреля през това време, макар че никога преди това не бе насочвал пушка срещу човек и сигурно щеше да се поколебае, през който миг Фейбър можеше да го убие. Фейбър реши, че последните му изблици на естествено човешко поведение са виновни за подобна недопустима грешка в оценката на ситуацията. Щеше да му е последната.

Дейвид бе стиснал пушката с две ръце — лявата на барабана, дясната на задната цев, и я бе измъкнал на около петнайсетина сантиметра от рафтчето, когато Фейбър обхвана дулото с длан. Дейвид я дърпаше към себе си, но за миг под натиска на Фейбър оръжието се оказа насочено към предното стъкло.

Фейбър беше як, но Дейвид беше изключително силен. Раменете, ръцете и китките му бяха бутали инвалидната количка в продължение на четири години и мускулите бяха заякнали неимоверно. Освен това той държеше пушката с две ръце, и то пред себе си, а Фейбър я бе сграбчил с една, и то под неудобен ъгъл. Дейвид дръпна пак, този път по-решително, и дулото се изплъзна от дланта на Фейбър.

В този миг, с насочената към корема му пушка и свиващия се около спусъка пръст на Дейвид, Фейбър усети съвсем осезаемо полъха на смъртта.

Той отскочи нагоре, оттласквайки се от седалката. Главата му се удари в брезентовия покрив на джипа, докато пушката изгърмя с трясък, от който тъпанчетата му като че ли се спукаха и рязка болка го прониза зад очните ябълки. Стъклото до седалката му се пръсна на малки парчета и дъждът запръска през празната рамка. Фейбър се изви и се стовари не на своето място, а върху Дейвид; обхвана с две ръце гърлото му и натисна с палци.

Дейвид се опита да вмъкне пушката помежду им, за да стреля и през другата цев, но оръжието беше прекалено голямо. Фейбър се взря в очите му и видя… какво беше това? Възбуда. Разбира се — нещастникът най-накрая имаше възможност да се бие за страната си. После изражението му се промени, тялото му усети липсата на кислород и той започна да се бори за въздух.

Дейвид пусна пушката, дръпна лакти назад колкото можа и заби силно юмруци в ребрата на Фейбър.

Лицето на Хенри се сви от болка, но той не пусна гърлото на Дейвид — знаеше, че ще издържи на ударите по-дълго, отколкото англичанинът без въздух.

Изглежда, Дейвид си бе помислил същото, защото кръстоса ръце отпред и отблъсна Фейбър: а после, когато разстоянието помежду им се увеличи, вдигна нагоре ръце, разкъсвайки хватката на противника. Сетне замахна и стовари десния си юмрук силно, но доста неефективно, по скулата на Фейбър. Очите на Хенри се насълзиха.

Фейбър отвърна с каскада от юмручни удари в корема; Дейвид продължи да го блъска по лицето. Бяха прекалено близо един до друг, за да си причинят сериозни рани за кратко време, но Дейвид беше по-силен и това започна да си казва думата.

Фейбър едва ли не с възхищение осъзна, че Дейвид бе избрал много хитро времето и мястото на схватката, така че да има на своя страна преимуществото на изненадата, пушката и ограниченото пространство, където мускулите му значеха много, а по-добрата стабилност и подвижност на врага — нищо. Всъщност бе допуснал само една грешка, може би разбираема — обзет от желанието да се поперчи, Дейвид бе споменал филмчето и така беше дал на Фейбър възможността да се опомни.

Фейбър прехвърли тежестта си на другата страна и бедрото му натисна лоста, превключвайки го на предна скорост. Моторът още работеше и колата подскочи. Фейбър загуби равновесие. Дейвид се възползва от това и с лявата си ръка му нанесе съкрушителен удар право по брадата — беше въпрос повече на късмет, отколкото на точна преценка. Фейбър отхвърча в другия край на кабината. Главата му се удари в желязната рамка, рамото му се удари в дръжката, вратата се отвори и той изхвръкна от колата, претърколвайки се назад.

Озова се по лице в калта. В първия момент беше прекалено замаян дори да се помръдне. Отвори очи и видя само сини светкавици да раздират мътночервеното небе. Чу форсирането на мотора, разтърси глава да прогони фойерверките пред очите си и с мъка се изправи на четири крака. Шумът на мотора се отдалечи, после започна да се усилва. Фейбър обърна глава по посока на шума, цветните кръгове пред него се разсеяха, после изчезнаха и той видя джипа да връхлита отгоре му.

Дейвид искаше да го прегази.

Предната броня беше на по-малко от метър от лицето му, когато той се претърколи настрана. Усети въздушната струя, калникът закачи простряното му стъпало и джипът профуча покрай него. Тежките грайферни гуми раздираха подгизналата земя и хвърляха кал. Фейбър се претърколи два пъти в мократа трева, после се изправи на едно коляно. Стъпалото го болеше. Видя, че джипът обръща, описвайки малък кръг, и се връща обратно към него.

Виждаше лицето на Дейвид през предното стъкло. Младият мъж се бе привел напред, стиснал здраво кормилото, а устните му се бяха разтегнали и оголили зъбите в някаква дивашка, почти безумна усмивка… Безпомощният сакат воин явно си представяше как седи в кабината на „Спитфайър“-а и връхлита изневиделица — от самото слънце — върху вражеския самолет, а всичките осем картечници сеят смъртоносните откоси от по 1200 куршума в минута.

Фейбър се примъкна по-близо до ръба на платото. Джипът набираше скорост. Фейбър знаеше, че за момента поне не може да побегне. Погледна надолу — каменистият скат се спускаше почти отвесно към разбеснялото се море на сто стъпки по-долу. Джипът се носеше право към него, покрай самия ръб. Фейбър се огледа трескаво за някаква издатина, дори камък, на който да стъпи. Нямаше нищо.

Джипът беше на петнайсетина стъпки от него и се движеше с около четирийсет мили в час. Колелата профучаваха на около две стъпки от края на скалата. Фейбър се хвърли по очи и плъзна крака в бездната, увисвайки само на ръце.

Гумите минаха на сантиметри от него. Няколко метра по-нататък едната хлътна в празното. За миг Фейбър помисли, че джипът ще се преобърне и ще падне в морето, но останалите три колела успяха да изтеглят колата.

Нещо под ръцете на Фейбър помръдна. От вибрациите на минаващия джип рохката земя започна да поддава и той усети, че пропада. На сто стъпки под него морето вреше и кипеше. Фейбър изпъна напред ръка и заби пръсти в меката почва. Усети, че един нокът се откъсва, но не обърна внимание. Повтори същото и с другата ръка, после се изтегли бавно нагоре, мъчително бавно. Най-накрая главата му се изравни с ръцете, бедрата му усетиха под себе си твърда земя, той успя да се извърти и се претърколи навътре, далеч от ръба.

Джипът отново завиваше. Фейбър се затича към него. Стъпалото го болеше, но явно не беше счупено — поне така реши той. Дейвид даде още газ — канеше се да връхлети наново. Фейбър се обърна и се втурна обратно на зигзаг. Дейвид трябваше да върти кормилото и следователно да намали.

Фейбър знаеше, че не може да издържи дълго така — естествено, щеше да се измори преди Дейвид. Това трябваше да е последният им сблъсък.

Той затича по-бързо. Дейвид реши да му пресече пътя и да излезе пред него. Фейбър направи завой. Джипът тръгна на зигзаг. Вече почти настигаше Хенри и той хукна с все сила, принуждавайки Дейвид да кара в кръг. Джипът забавяше ход, а Фейбър се приближаваше. Деляха ги само няколко метра, когато Дейвид разбра какво е намислил Фейбър. Той зави рязко, но беше твърде късно. Фейбър доближи странично джипа и се хвърли по лице върху брезентовия покрив.

Лежа отгоре няколко секунди, колкото да си поеме дъх. Премазаното му стъпало гореше, дробовете го боляха.

Джипът продължаваше да се движи. Фейбър измъкна камата от калъфа в ръкава и я заби в брезента, разрязвайки го на длъж. Платът се раздра и падна встрани — Фейбър видя пред себе си тила на Дейвид.

Англичанинът погледна нагоре и лицето му се изкриви от изумление. Фейбър замахна с ръка назад, за да удари с ножа…

Дейвид дръпна ръчката за газта и завъртя кормилото. Джипът подскочи напред и се изправи на две колела, гумите изсвистяха, описвайки остър завой. Фейбър с мъка се задържа отгоре. Набирайки скорост, джипът падна на четири колела, после пак се изправи на две. Колата се плъзна няколко метра, запазвайки равновесие, после гумите се хлъзнаха по подгизналата земя и джипът се стовари на една страна със скърцане и трясък.

Фейбър прелетя няколко метра и се пльосна на земята. От удара дъхът му излезе и няколко секунди не можа да се помръдне.

След лудешкото препускане джипът пак се бе оказал опасно близо до края на скалата.

На няколко метра пред себе си в тревата Фейбър видя ножа, взе го и се обърна към джипа.

Дейвид бе успял някак си да се измъкне, заедно с количката, през разрязания покрив и сега се отблъскваше бързо от края на платото. Тичащият след него Фейбър трябваше да признае, че англичанинът е смел човек.

Дейвид сигурно бе чул стъпките му, защото миг преди Фейбър да се изравни с количката, тя спря и се завъртя. Той мерна тежкия гаечен ключ в ръцете на Дейвид.

Фейбър се хвърли върху стола и го преобърна. Последното, което му мина през ума, беше, че и двамата заедно с количката могат да се озоват в морето, когато ключът се стовари върху тила му.

Когато дойде на себе си, инвалидната количка лежеше на земята до него, но Дейвид не се виждаше. Фейбър се изправи и се огледа замаяно наоколо.

— Насам…

Гласът идваше откъм бездната. Дейвид сигурно бе успял да го удари с ключа, преди да изхвръкне от количката и да падне през ръба. Фейбър пропълзя до края и погледна надолу.

Дейвид бе обвил ръка около корена на храст, който растеше току под самия край на платото. Другата му ръка беше приклещена в цепнатина в скалата. Висеше над нищото, точно както Фейбър преди няколко минути. Позата на бабаит беше забравена.

— Изтегли ме, за Бога! — извика той дрезгаво.

— Откъде разбра за филма? — надвеси се над него Фейбър.

— Помогни ми, моля те.

— Първо отговори.

— О, Божичко! — Дейвид направи опит да се съсредоточи. — Ти нали отиде в пристройката при Том и шубата ти остана да се суши в кухнята. Том се качи горе за уиски, а аз ти пребърках джобовете и намерих негативите…

— И това ти беше достатъчно, за да се опиташ да ме убиеш?

— Да, заедно с онова, което направи с жена ми в дом ми… един англичанин не би постъпил така.

Фейбър не можа да се сдържи да не се изсмее. Англичанинът си беше едно голямо дете в края на краищата.

— Къде са негативите сега?

— В джоба ми.

— Дай ми ги и ще те изтегля.

— Ще трябва да си ги вземеш — не мога да се пусна. По-бързо…

Фейбър се просна по корем и посегна надолу, под мушамата на Дейвид, към горния джоб на сакото му. Той въздъхна с облекчение, когато пръстите му докоснаха кутийката с филмчето, и внимателно я издърпа. Погледна негативите — всичките като че ли си бяха на мястото. Пусна кутийката в джоба си, закопча го и отново посегна към Дейвид. Повече грешки не биваше да прави.

Той сграбчи храста, за който се беше вкопчил Дейвид, и го изтръгна с нечовешка сила.

— Не! — изкрещя Дейвид и задраска отчаяно. Другата му ръка се изплъзваше неумолимо от пукнатината в скалата. — Не е честно! — изкрещя пак и ръката му се изтръгна от цепнатината. Той сякаш увисна за миг във въздуха и падна, тялото му се удари два пъти о скалите, после изчезна с плясък всред вълните.

Фейбър се взря във водата — искаше да е сигурен, че той няма да се появи отново.

— Не е честно ли? Не е честно? Не знаеш ли, че се води война?

Фейбър продължи да се взира в морето. За миг му се стори, че вижда жълтата мушама да се мярва на повърхността, но петното изчезна, преди да може да се съсредоточи. Имаше само море и скали.

Изведнъж се почувства ужасно уморен. Прониза го силна болка — от смазаното стъпало, ударената глава, издраното лице. Дейвид Роуз беше донякъде глупак, фукльо, а и лош съпруг, и бе умрял, молейки за милост. Но той беше смел човек, загинал за своята родина. Бе дал своя принос към борбата.

Фейбър се запита дали собствената му смърт ще бъде толкова хубава.

После тръгна обратно към падналия на една страна джип.

28.

Пърсивал Годлиман се чувстваше освежен, изпълнен с решимост и — нещо твърде рядко за него — дори вдъхновение.

Когато се замисли за състоянието си, се почувства неудобно. Вдъхновяващите речи бяха за тълпата, а интелектуалците смятаха, че стоят над подобни промиващи мозъците представления. И въпреки това, макар да знаеше, че изпълнението на великия мъж бе внимателно режисирано и всяко кресчендо или диминуендо в словото му беше предварително определено като в класическа симфония, то все пак му бе подействало, и то така силно, сякаш беше някой капитан на училищния отбор по крикет, когото треньорът надъхва в последния момент.

Той се върна в службата. Ръцете просто го сърбяха да се захване за работа.

Остави чадъра си на закачалката, окачи и мокрия си шлифер и се погледна в огледалото от вътрешната страна на вратичката на шкафа. Нямаше съмнение — нещо беше станало с лицето му, откакто бе почнал да лови шпиони за Англия. Оня ден му бе попаднала стара негова снимка от 1937 година, по време на семинар със студенти в Оксфорд. На нея изглеждаше по-стар, отколкото сега — с бледа кожа, рядка косица, неравно избръсната брада и размъкнати, направо пенсионерски дрехи. Рядката косица беше изчезнала, сега имаше на главата си монашеска тонзура. Обличаше се като бизнесмен, не като учител. Струваше му се — може би си въобразяваше, — че сега челюстта му се издава по-решително напред, а очите му блестят по-силно. Освен това се бръснеше по-грижливо.

Той седна зад бюрото си и запали цигара. Точно тази привичка не беше добре дошла — бе започнал да кашля. Когато се опита да ги откаже, откри, че се е пристрастил. Но почти всички пушеха в Англия през войната, дори някои от жените. Какво пък, вършеха мъжка работа — имаха право и на мъжки пороци. Годлиман глътна дима и се закашля. Той загаси цигарата в капака, който използваше за пепелник (бяха зле със съдовете).

Проблемът с речите, вдъхновяващи те да извършиш невъзможното, реши той, е, че не съдържат никакви практически указания. Спомни си за дисертацията си от колежа за пътешествията на един неизвестен средновековен монах, наричал себе си Томас от дървото. Годлиман си бе поставил твърде скромната, но доста трудна задача да пресъздаде монашеския маршрут в рамките на един петгодишен период. Имаше обаче едни осем месеца, в които не се знаеше къде е бил — в Париж ли, в Кентърбъри ли. Годлиман не можеше да реши къде и това бе поставило под въпрос стойността на цялото му изследване. В източниците, които използваше, такава информация нямаше. Ако престоят на Томас не беше отразен никъде, просто нямаше начин да се установи къде е бил — и точка. Тласкан от оптимизма на младостта, студентът Годлиман бе отказал да повярва, че такава информация не съществува, и бе продължил да работи, приемайки, че някъде трябва да е записано как Томас е прекарал тези месеци — въпреки всеизвестния факт, че почти всичко, станало през средновековието, не е било отразявано в историческите документи. Ако Томас не е бил в Париж или в Кентърбъри, то тогава трябва да е бил на път от едното място за другото — това беше тезата на Годлиман. И после, в някакви корабни регистри в един музей в Амстердам той откри, че Томас се бе качил на кораб за Дувър, но ветровете го бяха отклонили от курса и накрая захвърлили на ирландския бряг. Този образцов исторически анализ бе спечелил на Годлиман професурата.

Можеше да опита такъв подход към нещата и сега, когато се мъчеше да реши какво се е случило с Фейбър.

Най-вероятно се бе удавил. Ако не беше на дъното на морето, тогава бе вече в Германия. И при двете алтернативи нищо повече не можеше да се направи. Затова Годлиман ги отхвърли. Трябваше да приеме, че Фейбър е жив и е някъде на брега.

Годлиман излезе от кабинета си и слезе по стълбите един етаж по-долу, до стаята с картите. Чичо му, полковник Тери, беше там, застанал с цигара между устните пред картата на Европа. Годлиман осъзна, че това беше обичайна гледка във военното министерство напоследък — старши офицери се взираха унесено в картите и правеха наум безкрайни изчисления дали ще загубят, или ще спечелят войната. Той се досети, че те просто нямаше какво друго да правят — плановете бяха изготвени, огромната машина бе задвижена и за онези, които вземаха големите решения, не оставаше друго, освен да чакат да видят дали ще се окажат прави.

Тери го видя да влиза и рече:

— Е, как беше при великия човек?

— Пиеше уиски — отвърна Годлиман.

— Той го пие по цял ден, но при него това сякаш няма значение — заяви Тери. — Какво каза?

— Иска главата на Иглата на тепсия. — Годлиман прекоси стаята, застана пред картата на Англия на стената и заби пръст върху Абърдийн. — Ако трябва да пращаш подводница да прибере бягащ агент, на какво разстояние от брега най-много би се доближил?

— Не бих желал да е на по-малко от три мили от брега. — Тери застана до него и се взря в картата. — Всъщност бих предпочел да спра на десет мили навътре.

— Правилно. — Годлиман описа с молив две успоредни на брега линии, съответно на три и на десет мили навътре. — Значи, ако си любител моряк и тръгваш от Абърдийн с малка рибарска лодка, докъде ще стигнеш, преди да почнеш да се притесняваш?

— Искаш да кажеш, какво разстояние горе-долу може да се измине с такава лодка?

— Точно така. — Годлиман очерта дъга с радиус двайсет мили и център Абърдийн. — Значи, ако Фейбър е жив, той е или на брега, или някъде в границите на това пространство. — Той посочи зоната, оградена от успоредните линии и дъгата.

— Тук земя няма.

— Имаме ли по-голяма карта?

Тери дръпна едно чекмедже и измъкна карта на Шотландия в голям мащаб. Разтвори я върху шкафа и Годлиман прекопира очертаните с молив линии от по-малката карта.

Земя в зоната наистина нямаше.

— Я виж тук! — възкликна Годлиман. Току до чертата, обозначаваща границата от десет мили, в източна посока имаше някакъв дълъг, тесен остров.

— „Остров на бурите“ — прочете Тери, взирайки се по-отблизо в надписа. — Ама че подходящо.

— А защо не… — щракна с пръсти Годлиман.

— Можеш ли да изпратиш някого там?

— Щом утихне бурята. Блогс е в Абърдийн. Ще наредя да му приготвят самолет. Ще излети веднага щом времето се оправи. — Той тръгна към вратата.

— Наслука! — извика подире му Тери.

Годлиман взе стъпалата по две до следващия етаж. Той връхлетя в канцеларията си и грабна телефона.

— Свържете ме с мистър Блогс в Абърдийн, моля.

Докато чакаше, Годлиман си драскаше по попивателната. Оказа се, че несъзнателно рисува острова. Приличаше на горната част на бастун, с извита дръжка в западния край. Трябва да беше около десет мили дълъг и една миля широк. Що за място е това? — запита се Пърсивал. Дали беше само гола скала, или пък на него живееха енергични, проспериращи фермери? Ако Фейбър беше там, все още можеше да се свърже с подводницата. Блогс трябваше да стигне до острова преди нея.

— На телефона е мистър Блогс — каза телефонистката.

— Фред?

— Здрасти, Пърси.

— Струва ми се, че той е на Острова на бурите.

— Не, не е — рече Блогс. — Току-що го арестувахме. (Надяваше се да е така.)

Камата беше дълга около двайсет сантиметра, с гравирана дръжка и малка, широка напречна пластина. Върхът й беше остър като игла. Блогс реши, че от това става чудесен инструмент за убиване. Наскоро бе лъскана.

Блогс и инспектор Кинкейд стояха и се взираха в нея; никой не искаше да я пипне.

— Опитвал се да хване автобуса за Единбург — каза Кинкейд. — Един полицай го забелязал на касата и му поискал документите. Той хвърлил куфара си и побягнал. Една кондукторка го ударила по главата с машинката за перфориране. Трябвали му десет минути да се свести.

— Дай да го видим — предложи Блогс.

Двамата тръгнаха надолу по коридора към килиите.

— Ето тук е — рече Кинкейд.

Блогс погледна през шпионката. Мъжът седеше на столче в отсрещния ъгъл, с гръб към стената, кръстосал крака, затворил очи и мушнал ръце в джобовете.

— Този е бил на такива места и преди — отбеляза Блогс.

Мъжът беше висок, с дълго, хубаво лице и тъмна коса. Можеше и да е човекът от снимката, но беше трудно да се твърди със сигурност.

— Искате ли да влезем? — попита Кинкейд.

— След малко. Какво още имаше в куфара му освен камата?

— Инструменти за обири. Доста пари в дребни банкноти. Пистолет и патрони. Черни дрехи и обувки с каучукови подметки. Двеста цигари „Лъки Страйк“.

— А някакви снимки или негативи?

Кинкейд поклати отрицателно глава.

— По дяволите! — изруга Блогс.

— Документите му са на името на Питър Фредрикс от Уембли, Мидълсекс. Казва, че е безработен монтьор и обикаля да търси работа.

— Монтьор ли? — възкликна скептично Блогс. През последните четири години няма безработни монтьори в Англия. Един шпионин би трябвало да знае това. И все пак…

— Да започна ли аз с разпита, или ти ще го водиш? — прекъсна го Кинкейд.

— Ти почни.

Кинкейд отвори вратата, Блогс го последва. Мъжът в ъгъла отвори очи без особено любопитство. И въобще не се помести.

Кинкейд седна до малката гола маса. Блогс се облегна на стената.

— Как е истинското ви име? — запита Кинкейд.

— Питър Фредрикс.

— Какво правите толкова далече от къщи?

— Търся работа.

— Защо не сте в армията?

— Имам слабо сърце.

— Къде бяхте през последните няколко дни?

— Тук, в Абърдийн. Преди това бях в Дънди, а преди Дънди — в Пърт.

— Кога пристигнахте в Абърдийн?

— Оня ден.

Кинкейд погледна към Блогс — той кимна.

— Много ви е тъпа версията — заяви Кинкейд. — Монтьорите няма нужда да си търсят работа. И без това не достигат у нас. Я по-добре кажи истината.

— Това и правя.

Блогс извади всичките монети от джоба си и ги върза на топче в носната си кърпа. Стоеше и гледаше мълчаливо, полюлявайки вързопчето в дясната си ръка.

— Къде е филмът? — попита Кинкейд. Блогс го бе информирал дотолкова, макар и да не беше споменал какво е съдържанието му.

— Не знам за какво говорите. — Изражението на мъжа не се промени.

Кинкейд сви рамене и погледна към Блогс.

— Стани! — заповяда Блогс.

— Моля?

— СТАНИ!

Мъжът се изправи лениво.

— Ела по-близо!

Той пристъпи две крачки към масата.

— Име?

— Питър Фредрикс.

Блогс се отдели от стената и замахна с тежкото вързопче. Ударът попадна точно в хрущяла на носа и мъжът изкрещя, покривайки лицето си с ръце.

— Застани мирно! — рече Блогс. — Име?

Мъжът се изправи и изпъна ръце.

— Питър Фредрикс.

Блогс го удари отново, точно по същото място. Този път мъжът падна на едно коляно и от очите му потекоха сълзи.

— Къде е филмчето?

Задържаният поклати глава.

Блогс го изправи на крака, ритна го в слабините и заби юмрук в стомаха му.

— Какво направи с негативите?

Мъжът се строполи на пода и повърна. Блогс го ритна в лицето. Нещо силно изхрущя.

— Какво става с подводницата? Къде е срещата? Каква е паролата, дяволите да те вземат?…

Кинкейд сграбчи Блогс изотзад.

— Стига толкова — каза той. — Това е мой участък и мога да си затворя очите само за известно време, знаете…

— Не става дума за някаква си дребна кражбица. — Блогс се нахвърли върху него. — Аз съм от МИ-5 и ще правя каквото си поискам в шибания ви участък. Ако затворникът умре, аз отговарям. — Той се извърна към мъжа на пода, който се взираше в тях. На обляното му в кръв лице бе изписано изумление.

— За какво говорите? — изхриптя той. — Какво става тук?

— Вие сте Хайнрих Рудолф Ханс фон Мюлер-Гюдер. — Блогс го изправи на крака. — Роден в Олн на двайсет и шести май 1900 година, известен още под името Хенри Фейбър, полковник от немското разузнаване. В рамките на три месеца ще бъдете обесен за шпионаж, освен ако не се окажете по-полезен за нас жив, отколкото мъртъв. Докажете, че ще ни бъдете полезен, полковник Мюлер-Гюдер!

— Не! — извика мъжът. — Не, не… Аз съм крадец, не шпионин. Моля ви! — Той се опита да се изплъзне от вдигнатия юмрук на Блогс. — Мога да го докажа…

Блогс го удари отново и Кинкейд се намеси за втори път.

— Чакайте… Добре, Фредрикс, ако така се казвате наистина — докажете, че сте крадец.

— Миналата седмица отараших три къщи на Джубили Кресънт — задиша тежко мъжът. — Взех около петстотин лири от едната и разни бижута от втората — диамантени пръстени и някакви перли, а от последната тъй и не можах нищо да чопна заради кучето… Трябва да ми вярвате, че казвам истината… Сигурно са се обадили в полицията, нали? О, Господи…

— Всичките кражби наистина са извършени — кимна Кинкейд и погледна към Блогс.

— Може да е прочел за тях във вестниците.

— Третата не беше спомената.

— Може да ги е извършил… и пак да е шпионин. И шпионите могат да крадат. — Блогс се чувстваше ужасно.

— Но това е било миналата седмица — вашият човек е бил тогава в Лондон, нали така?

Блогс замълча за минута. После изруга прочувствено: „Да върви на майната си!“ — и излезе.

Питър Фредрикс вдигна окървавеното си лице към Кинкейд.

— Кой е тоя бе, да не е от скапаното им Гестапо?

— Имаш късмет, че не си оня, дето го търсят — взря се безизразно в него Кинкейд.

— Е? — запита в слушалката Годлиман.

— Фалшива тревога. — Гласът на Блогс прекъсваше, нещо непрекъснато пукаше по линията. — Някакъв дребен обирджия, който случайно носи кама и прилича на Фейбър…

— Значи пак сме там, откъдето тръгнахме… — рече Годлиман.

— Споменахте нещо за някакъв остров.

— Да. Островът на бурите — намира се на около десетина мили от брега, източно от Абърдийн. Ще го намериш на някоя голяма карта.

— Откъде си сигурен, че е там?

— Не съм сигурен. И трябва да проверим всяка друга възможна следа — градчета, морския бряг, какво ли не. Но ако е откраднал оная лодка…

— „Мари Втора“…

— Да. Ако я е откраднал, значи срещата с подводницата е някъде в района около острова. И ако това е вярно, тогава или се е удавил, или е намерил убежище на острова…

— Да, звучи логично…

— Какво е времето там при вас?

— Все същото.

— Как мислиш, ще можеш ли да стигнеш до острова с голям кораб?

— Предполагам, че може да се издържи на всякаква буря, ако корабът е достатъчно голям. Но на тоя остров не може да се очаква да има кой знае какво пристанище, нали така?

— Ще трябва да я провериш тая работа, но ми се струва, че си прав. Слушай сега… до Единбург има военновъздушна база, така че, докато стигнеш там, ще им се обадя да приготвят един самолет-амфибия на твое разположение. Излиташ веднага щом бурята започне да отслабва. И нареди на бреговата охрана да бъде готова за незабавни действия — не съм сигурен кой ще намери Фейбър пръв.

— Ако подводницата също изчаква бурята, явно тя ще бъде първа — рече Блогс.

— Прав си. — Годлиман запали цигара — трябваше време, за да му хрумне нещо ново. — Добре де, може да изпратим една корвета да обикаля острова и да следи за повикването на Фейбър. И щом бурята поспре, от нея ще изпратят лодка на острова.

— А какво ще кажеш за няколко изтребителя?

— Да, добре. Само дето и те, като теб, ще трябва да чакат да се оправи времето.

— Е, тая буря не може да продължи още дълго.

— Какво казват метеоролозите в Шотландия?

— Поне още един ден. Ама недей забравя, че щом ние сме вързани, и той също не може да мръдне.

— Ако е там.

— Да.

— Добре — рече Годлиман. — Ще изпратим корвета, ще вдигнем на крак бреговата охрана, ще пратим и изтребители, и самолет-амфибия. А ти тръгвай. Обади ми се от Розит. И внимавай.

— Добре.

Годлиман затвори. Забравената в пепелника цигара бе догоряла до съвсем мъничък фас.

29.

Легнал на една срана, джипът изглеждаше и внушителен, и безпомощен, като някакъв ранен слон. Моторът се бе задавил. Фейбър го бутна с все сила и той величествено се изправи на четири колела. Не бе пострадал сериозно от борбата, водена в него. Брезентовият покрив, разбира се, беше унищожен, разрезът от ножа на Фейбър се бе превърнал в надлъжен процеп от единия до другия край. Страничната броня, която се бе забила в земята и го бе спряла, се бе смачкала. Фарът от тая страна бе счупен. И прозорецът над него се бе пръснал от изстрела. По някакво чудо предното стъкло бе останало здраво.

Фейбър се покатери на седалката на шофьора, изключи от скорост и завъртя стартера. Моторът превъртя един път и угасна. Той опита пак и колата запали. Фейбър изпита облекчение — просто не би издържал на дългия път обратно.

Той не потегли веднага. Оглеждаше раните си. Внимателно докосна десния си глезен — подуваше се все повече. Вероятно си бе счупил някоя кост. Добре, че джипът беше конструиран за човек без крака, защото Фейбър не би могъл да натисне спирачката. Цицината на главата му беше огромна — поне колкото топка за голф, и когато я пипна, усети по ръката си кръв. Огледа лицето си в огледалото — цялото беше нарязано и натъртено, като на загубил мача боксьор.

Бе оставил мушамата си в къщата и якето и комбинезонът му бяха прогизнали от дъжда и целите в кал. Трябваше бързо да се стопли и изсуши.

Фейбър хвана здраво кормилото и пареща болка прониза ръката му; разбира се, бе забравил откъснатия нокът. Той го погледна — беше най-неприятната му рана. Щеше да се наложи да кара с една ръка.

Потегли бавно и се озова на пътя — поне така се надяваше. Нямаше опасност човек да се загуби на тоя остров — трябваше само да кара по ръба на платото и щеше да стигне до къщата на Люси.

Но трябваше да измисли и някаква лъжа, за да й обясни какво бе станало със съпруга й. Тя не би могла да чуе изстрела от толкова далеч, сигурен беше в това. Можеше, разбира се, да й каже истината — тя нищо не би могла да направи. Но ако почнеше да му създава проблеми, щеше да се наложи да я убие, а мисълта за това му беше противна. Карайки бавно досами скалите през проливния дъжд и виещия вятър, той се зачуди на това ново усещане — май се колебаеше. За първи път изпитваше нежелание да убие някого. Не че беше човек без морал, напротив. Той беше стигнал до заключението, че смъртта от неговата ръка е равнозначна на смъртта на бойното поле, и чувствата му следваха изводите, направени от разума. Разбира се, винаги, след всяко убийство, реагираше физически, повръщаше, но това беше нещо неразбираемо на което просто не обръщаше внимание.

И така, защо не искаше да убие Люси?

Реши, че чувството е същото като онова, което го накара да изпрати погрешни данни на Луфтвафе за катедралата „Сейнт Пол“, някакъв непреодолим импулс да запази нещо истински красиво. Тя беше невероятно създание, изпълнено с прелест и изтънченост — просто произведение на изкуството. Фейбър можеше да живее с представата за себе си като убиец, но не и като рушител на красотата. Странен начин на разсъждение, заключи той веднага щом му хрумна тази мисъл. Но пък и шпионите са по правило страни хора.

Той се замисли за някои от агентите, които Абверът бе вербувал заедно с него: северният гигант Ото, който изрязваше нежни фигурки от хартия като японците и мразеше жените; хитрото математическо генийче Фридрих, което подскачаше при всяка сянка и изпадаше в депресия, ако загубеше партия шах; Хелмут, който обичаше да чете книги за робството в Америка и скоро се прехвърли в SS… все различни хора, все чудаци. По това единствено си приличаха.

Фейбър караше все по-бавно и по-бавно, дъждът и мъглата ставаха все по-непроницаеми. Той взе да се безпокои да не падне в пропастта. Беше му страшно горещо и същевременно го разтърсваха тръпки. Осъзна, че беше говорил на глас за Ото, Фридрих и Хелмут, и разпозна симптомите на приближаващия делириум. Направи усилие да се съсредоточи върху това да кара по права линия. Воят на вятъра следваше някакъв почти хипнотизиращ ритъм. В един момент Фейбър осъзна, че седи неподвижно и се взира в морето — нямаше представа колко време е стоял така.

Сякаш бяха минали часове, когато съзря къщата на Люси. Той се насочи към нея. „Да не забравя да дръпна спирачката, преди да се ударя в стената“, мина му през ума. На прага стоеше някаква фигура и се взираше в него през дъжда. Трябваше да запази контрола върху себе си, докато й съобщи онази лъжа. „Да не забравя, да не забравя…“

Беше вече късен следобед, когато джипът се върна. Люси бе започнала да се тревожи за мъжете, освен че им се сърдеше, задето не се бяха върнали за обяд — бе сготвила толкова вкусни неща. С напредването на деня тя все по-често заставаше до прозорците да погледне дали не идват.

Джипът се заспуска по лекия склон надолу към къщата и тя разбра, че нещо не е наред. Движеше се ужасно бавно, на зигзаг, и в него имаше само един човек.

— О, Господи! — възкликна тя, когато видя, че предната броня е ударена, а фарът — счупен.

Колата се разтресе и спря пред къщата. Вътре седеше Хенри. Той не се помръдна. Люси изтича навън на дъжда и отвори вратата откъм шофьора.

Хенри седеше, отметнал глава назад, с полузатворени очи. Ръката му беше на спирачката. Лицето му беше окървавено и цялото натъртено.

— Какво се е случило? Какво се е случило?

Ръката му се плъзна от спирачката и джипът тръгна напред. Люси се наведе през него и изключи от скорост.

— Дейвид остана при Том… а аз катастрофирах на връщане… — Явно беше, че всяка дума му струва прекалено усилие.

След като Люси вече знаеше какво е станало, обзелата я паника изчезна.

— Влизай вътре! — рече тя остро. Настойчивостта в гласа й успя да го изтръгне от вцепенението му. Той се обърна към нея, стъпи на страничното стъпало да слезе и се просна на земята. Люси видя, че глезенът му е надут като плондер.

Мушна ръце под раменете му и го изтегли нагоре.

— Премести тежестта си на другия крак и се облегни на мен. — Прехвърли дясната му ръка през врата си и почти го отнесе вътре.

Джо я гледаше с широко ококорени очи, докато тя отведе Хенри в дневната и го положи на дивана. Той лежеше по гръб, със затворени очи. Дрехите му бяха подгизнали от вода и целите кални.

— Качи се горе, Джо, и си облечи пижамката, моля те! — рече Люси.

— Ама ти не си ми разказала приказката. Той умрял ли е?

— Не е умрял, катастрофирал е с колата и тази вечер няма да ти разказвам приказка.

Детето започна да хленчи и Люси го погледна строго. Момченцето излезе.

Люси взе голяма ножица от кошничката с ръкоделието и разряза дрехите на Хенри — първо якето, после комбинезона и ризата. Тя смръщи лице озадачено, като видя калъфа с ножа около лявата му ръка, после си помисли, че сигурно е някакъв специален инструмент за чистене на риба или нещо подобно. Когато се опита да го свали, той блъсна ръката й. Тя сви рамене и се насочи към ботушите. Левият излезе лесно, заедно с чорапа, но когато докосна десния, той извика от болка.

— Трябва да се свали — каза му тя. — Налага се да проявиш малко смелост.

Лицето му се изкриви в някаква странна усмивка и той кимна. Тя хвана ботуша внимателно, но здраво с две ръце и го издърпа. Този път той не издаде нито звук. Тя разряза ластика на чорапа и дръпна и него.

— Той се е напишкал! — викна Джо, който бе влязъл в стаята.

— Не, той целият е мокър. — Люси целуна момчето за лека нощ. — Бягай в леглото, миличък. Ще ти подгъна одеялцето след малко.

— Цункай мечо тогава.

— Лека нощ, мечо.

Джо излезе. Люси погледна Хенри. Очите му бяха отворени и той се усмихваше.

— Цункай Хенри тогава.

Тя се наведе и целуна израненото му лице. После внимателно разряза долните му гащи.

Топлината от огъня щеше бързо да изсуши голото му тяло. Тя отиде в кухнята, напълни купа с топла вода и сипа някаква антисептична течност да промие раните му. Намери и руло хигроскопичен памук и се върна в дневната.

— За втори път се появяваш полумъртъв на прага ми — каза тя и се захвана за работа.

— Обикновената парола — изведнъж каза Хенри. Думите прозвучаха рязко и отсечено.

— Какво?

— Чака при Кале една армия-фантом…

— Хенри, за какво говориш?

— Всеки петък и понеделник…

Най-накрая тя осъзна, че той бълнува.

— Не се мъчи да говориш — рече тя и вдигна леко главата му, за да почисти засъхналата кръв около цицината.

Изведнъж той седна, вторачи се свирепо в нея и попита:

— Кой ден сме днес? Кой ден сме?

— Неделя е, успокой се.

— Добре.

След това се укроти и я остави да махне ножа. Тя изми лицето му, превърза пръста с откъртения нокът и сложи компрес на глезена му. Когато свърши, се изправи и се загледа в него. Той сякаш спеше. Тя докосна дългия белег на гърдите му и звездичката на хълбока му. Сигурно е по рождение, реши тя.

Преди да хвърли разрязаните дрехи, Люси прерови джобовете му. Нямаше кой знае какво — малко пари, документите му, кожен портфейл и кутийка с фотофилмче. Тя подреди всичко на купче на полицата над камината, до рибарския му нож. Трябваше да му даде от дрехите на Дейвид.

Остави го и се качи горе да види Джо. Момченцето беше заспало върху мечето, простряло настрани ръчички. Тя го целуна по нежната бузка и подпъхна одеялцето от двете страни, после излезе навън и откара джипа в хамбара.

Люси си наля едно питие в кухнята, после се върна в дневната, седна и се загледа в Хенри. Искаше й се той да се събуди и пак да се любят.

Когато Хенри се събуди, беше почти полунощ. Той отвори очи и по лицето му пробягнаха всички ония изражения, които тя вече добре познаваше — първо страхът, после подозрителното оглеждане на стаята и накрая отпускането.

— От какво се страхуваш, Хенри? — попита го тя импулсивно.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Винаги изглеждаш изплашен, когато се събуждаш.

— Не знам — сви рамене той. Движението сякаш му причини болка. — Господи, целият съм смазан.

— Ще ми кажеш ли какво стана?

— Да, ако ми сипеш малко коняк.

— Можеш да вземеш от дрехите на Дейвид — рече тя и извади коняка от бюфета.

— След малко… освен ако не те притеснявам.

— Напротив, приятно ми е да те гледам така — засмя се тя и му подаде чашата.

— Какво стана с дрехите ми?

— Трябваше да ги разрежа. Изхвърлих ги.

— Не и документите ми, надявам се — усмихна се той, но зад усмивката прозираше и друго чувство.

— На полицата са — посочи тя с ръка. — Ножът за чистене на риба ли е?

Той опипа лявата си ръка току над китката, където беше стоял калъфът.

— Нещо подобно — рече той. Изглеждаше напрегнат за момент, после с усилие се отпусна и отпи от чашата.

— Колко е хубаво.

— Е? — рече тя след малко.

— Какво?

— Как успя да загубиш съпруга ми и да ми счупиш джипа?

— Дейвид реши да остане при Том за през нощта. Някакви овце се бяха заклещили на едно място, наречено Клисурата…

— Знам я.

— … та шест или седем си бяха изпотрошили краката. Сега всичките са в кухнята на Том и ги превързват. Дигат страхотен шум. Както и да е, Дейвид предложи аз да се върна и да ти кажа, че ще остане там. Не знам точно как успях да я обърна. Не познавам колата, а път всъщност няма, ударих се в нещо, влязох в някакъв коловоз и джипът се обърна на една страна. Останалото… — Той сви рамене.

— Сигурно си карал доста бързо — беше в ужасно състояние, като пристигна.

— Трябва да съм се ударил вътре. Да бе, праснах си главата, изкълчих си глезена…

— Счупи си нокътя, израни си лицето и едва не се разболя от пневмония. Трябва да си предразположен към нещастни случаи.

Той стъпи на пода, изправи се и отиде до полицата.

— Но се възстановяваш наистина невероятно бързо — рече тя.

Той привързваше ножа към ръката си.

— Ние, рибарите, сме много здрави. Къде са ония дрехи?

— За какво са ти дрехи? — застана до него тя. — Време е за лягане.

Той я притегли към себе си, притисна я до голото си тяло и я целуна. Тя поглади бедрата му.

След малко той я пусна, взе нещата си от полицата, хвана Люси за ръка и накуцвайки, я поведе нагоре. Беше време за лягане.

30.

Широкият бял аутобан се виеше през долините на Бавария и изчезваше нагоре в планините. Фелдмаршал Герд фон Рундщед се беше облегнал кротко и уморено на задната кожена седалка на генералщабния мерцедес. На шейсет и девет години той обичаше много шампанско и не чак толкова Хитлер. Слабото му, мрачно лице носеше отпечатъците на може би най-дългата и най-непостоянна кариера в хитлеристката армия: бяха го уволнявали позорно толкова пъти — дори беше забравил колко точно, но фюрерът го връщаше обратно.

Докато колата минаваше през селцето Берхтесгаден, основано някъде през XVI век, той се запита защо винаги се връща при Хитлер, щом фюрерът му прости. Парите не означаваха нищо за него, беше вече стигнал до най-високия чин, военните отличия не се ценяха в Третия райх, а той лично бе убеден, че чест и слава в тази война не могат да се спечелят.

Рундщед пръв бе нарекъл Хитлер „ефрейторът от Бохемия“. Дребосъкът нямаше представа от немската военна традиция, нито пък от военна стратегия въпреки отделните му проблясъци на вдъхновение. Ако разбираше нещо, нямаше да започва война, която не може да бъде спечелена. Рундщед беше най-добрият войник на Германия — и го бе доказал в Полша, Франция и Русия, но не се надяваше на победа.

И въпреки всичко той не желаеше да има нищо общо с групичката генерали, които — знаеше точно — заговорничеха да свалят Хитлер. Затваряше си очите, но онази „Fahneneid“, кървавата клетва на немския воин, беше твърде силна, за да му позволи да се присъедини към тях. И това, поне така му се струваше, беше причината да продължава да служи на Третия райх. Права или не, неговата родина беше в опасност и той нямаше друг избор, освен да я защищава. „Аз съм като стар кавалерийски кон — помисли си той, — просто ще ме е срам да си остана у дома“.

Сега командваше пет армии на Западния фронт, с милион и половина войници и офицери. Е, не представляваха силата, за която можеше да се мечтае — някои дивизии едва ли бяха нещо повече от лазарети за инвалиди от Източния фронт, оръжието не достигаше и сред низшите чинове имаше много военни от чужд произход. И все пак Рундщед можеше да спре съюзниците да навлязат във Франция, ако разположеше силите си достатъчно добре.

Именно този въпрос щяха да обсъждат сега с Хитлер.

Колата се заизкачва по Келщайнщрасе. Пътят свършваше пред огромна бронзова врата в самата планина Келщайн. Есесовецът на входа натисна някакво копче, вратата забръмча, отвори се и колата навлезе в дълъг, облицован с мрамор тунел, осветен от бронзови фенери. В края на тунела шофьорът спря, Рундщед се отправи към асансьора и се настани на кожената седалка — очакваше го изкачване от четиристотин стъпки до Адлерхорст, Орловото гнездо.

В преддверието Ратенхубер взе пистолета му и го остави да чака. Рундщед огледа с безразличие колекцията от порцелан на Хитлер и си повтори наум онова, което щеше да каже.

След няколко минути русият адютант се върна и го въведе в заседателната зала.

Тя му напомняше за някакъв замък от XVIII век. По стените висяха картини с маслени бои и гоблени, имаше бюст на Вагнер и огромен часовник, а отгоре му бе кацнал бронзов орел. От широкия прозорец се откриваше наистина забележителна гледка — виждаха се хълмовете на Залцбург и най-високият връх на Унтерсберг, планината, в която, според легендата, лежеше тялото на Фридрих Барбароса; императорът чакаше подходящия момент да стане от гроба и да спаси отечеството. Вътре на дървените селски столове седяха само трима щабни офицери: адмирал Теодор Кранке, командващ флота на Западния фронт, началник-щаб генерал Алфред Йодл и адмирал Карл Йеско фон Путкамер, адютантът на Хитлер.

Рундщед поздрави; поканиха го да седне. Прислужник донесе чиния със сандвичи с хайвер и чаша шампанско. Хитлер стоеше до големия прозорец и гледаше навън, скръстил ръце отзад. Без да се обръща, той изведнъж рече:

— Рундщед е променил мнението си. Сега е съгласен с Ромел, че съюзниците ще дебаркират в Нормандия. Инстинктът ми го подсказваше през цялото време. Кранке обаче още държи на Кале. Рундщед, кажете на Кранке как стигнахте до този извод.

Рундщед преглътна хапката си и се закашля, прикривайки уста с ръка.

— Две неща се случиха напоследък: получи се нова информация и разсъжденията ми тръгнаха в нова посока — започна той. — Първо информацията. Последните сведения за бомбардировките на съюзниците във Франция показват съвсем недвусмислено, че главната им цел е да унищожат всички мостове на Сена. И така, ако десантът е при Кале, Сена няма никакво значение за бойните действия. Но ако нахлуят в Нормандия, всичките ни тилови части трябва да преминат Сена, за да стигнат до зоната на конфликта.

И второ, разсъжденията ми. Замислих се как бих извършил този десант, ако аз командвах съюзническите сили. И стигнах до извода, че непосредствената ми задача ще е да си осигуря предмостие, през което да прехвърля скоростно войници и продоволствие. Следователно първият удар трябва да бъде извършен там, където има голямо и удобно пристанище. Естествено би било човек да се спре на Шербург. Но посоката на бомбардировките и логиката на военната стратегия сочат към Нормандия — завърши той, вдигна чашата си и я изпи до дъно. Прислужникът се доближи и я напълни отново.

— Всички данни от разузнаването водят към Кале — рече Йодл.

— И току-що екзекутирахме началника на Абвера като предател — прекъсна го Хитлер. — Убедихте ли се, Кранке?

— Не — заяви адмиралът. — И аз съм си мислил как бих провел десанта, ако бях от другата страна, но в тези си разсъждения съм използвал редица фактори от военноморски характер, които нашият колега Рундщед навярно не би разбрал. Убеден съм, че те ще нападнат под прикритието на тъмнината, на лунна светлина, когато приливът е в най-високата си точка, за да преминат над подводните баражи на Ромел, далеч от скалисти брегове, подводни камъни и силни течения. Нормандия ли? Никога.

Хитлер поклати глава в знак на несъгласие.

Йодл каза:

— Има още едно уж незначително сведение, което ми се струва доста важно. Кралската бронирана дивизия е прехвърлена от Северна Англия в Хоув на югоизточния бряг, за да се присъедини към Първа американска армия под командването на генерал Патън. Подслушахме техни радиограми — объркали нещо с багажа, сребърните прибори на едно подразделение заминали за друго и глупаците се караха за тях по радиото. А това е елитна английска дивизия, съставена почти изцяло от благородници, със синя кръв знаете. Командва се от сър Алън Хенри Шафто Ейдър, генерал от британската армия. Сигурен съм, че те ще са в центъра на събитията, когато наистина почнат.

Хитлер помръдна нервно ръце, лицето му се изкриви в гримаса на нерешителност.

— Генерали! — излая той. — Вечно получавам противоречиви съвети, ако въобще ми се дават такива. Трябва непрекъснато да ви казвам какво да правите…

С типичната си смелост Рундщед се хвърли с главата напред.

— Мой фюрер, разполагате с четири превъзходни танкови дивизии, които бездействат тук, в Германия. Ако се окажа прав, те никога няма да успеят да стигнат навреме в Нормандия, за да спрат десанта. Умолявам ви, наредете им да тръгнат към Франция и ги поставете под командването на Ромел. Ако грешим и те дебаркират при Кале, поне ще бъдат достатъчно близо да се включат в боевете на един ранен етап.

— Не знам… не знам! — Очите на Хитлер се разшириха и Рундщед се запита дали пак не бе прекалил.

— Мой фюрер, днес е неделя — намеси се за пръв път Путкамер.

— Е, и?

— Утре вечер подводницата може да прибере нашия агент. Иглата.

— А, да, ето човек, на когото може да се вярва.

— Той, разбира се, може да се обади по радиото по всяко време, макар че е много опасно…

— Време за отлагане няма — заяви Рундщед. — И въздушните нападения, и саботажите са се увеличили драстично. Десантът може да започне едва ли не всеки миг.

— Не съм съгласен — заяви Кранке. — Времето няма да е подходящо до началото на юни…

— А то съвсем не е далеч…

— Достатъчно! — изкрещя Хитлер. — Реших! Танковете ми остават в Германия. Засега. Във вторник — а дотогава ще трябва да имаме сведения от Иглата, ще преразгледам дислокацията на тези части. Ако неговата информация сочи към Нормандия — аз вярвам, че ще е така, — ще придвижа танковете.

— А ако той не се обади? — попита тихо Рундщед.

— Ако не се обади, пак ще преразгледам въпроса. — Рундщед кимна в знак на съгласие.

— С ваше разрешение се връщам в армията си.

— Тръгвайте!

Рундщед се изправи, козирува и излезе. Облицованият с медни листове асансьор полетя надолу, цели четиристотин стъпки, към подземния гараж. Рундщед усети как стомахът му се преобръща и се запита дали това се дължи на скоростта при слизането или на мисълта, че съдбата на страната му бе в ръцете на един шпионин, чието местонахождение беше неизвестно.