Шеста част

31.

Люси се събуждаше бавно. Измъкваше се постепенно и лениво от топлите дълбини на съня. Светът нахлуваше частица по частица: първо топлото, силно мъжко тяло до нея, после непознатото усещане за чуждо легло — беше при Хенри, ревът на бурята, бушуваща отвън все така сърдито и неуморно вече трети ден; лекият мирис на мъжката кожа, ръката й, преметната през гърдите му, и кракът й върху неговия — сякаш да го задържи вечно при себе си; гърдите й, притиснати до рамото му, дневната светлина, натискаща клепачите й, лекото му равномерно дишане. И тогава изведнъж — сякаш й хрумна отговорът на сложна гатанка — тя осъзна, че лежи най-нагло и безсрамно до мъжа, когото познава само от четирийсет и осем часа. Лежаха голи в леглото в къщата на съпруга й. За втори път.

Тя отвори очи и видя Джо. Господи… беше се успала.

Разрошеното момченце стоеше до леглото по пижамка, с пръст в уста и се взираше с широко отворени очи в майка си, която се гушкаше в леглото с непознатия чичко. Люси не можеше да прочете нищо в погледа му, защото по това време той обикновено се кокореше на всичко, като че ли всяка сутрин откриваше един нов и прекрасен свят. Тя се вгледа в него мълчаливо, без да знае какво да каже.

— Добро утро — прозвуча плътният глас на Хенри до нея.

— Добро утро — извади пръстче от устата си Джо, обърна се и излезе от стаята.

— По дяволите, по дяволите наистина! — изруга Люси.

Хенри се смъкна надолу в леглото, докато лицето му се изравни с нейното, и я целуна. Ръката му се плъзна между бедрата й и я стисна фамилиарно.

— Престани, за Бога! — отблъсна го тя.

— Защо?

— Джо ни видя.

— И какво от това?

— Той може да говори, нали знаеш! Рано или късно ще каже нещо на Дейвид. Какво ще правя сега?

— Не прави нищо. Има ли някакво значение?

— Разбира се, че има.

— Не виждам защо, при неговото състояние. Не трябва да се чувстваш виновна.

Люси изведнъж осъзна, че Хенри въобще няма представа от този ужасно заплетен възел от задължения, преданост и лоялност, който всъщност представляваше един брак. Всеки брак и особено нейният.

— Не е толкова просто — рече тя.

Люси се надигна от леглото, прекоси площадката и отиде в собствената си спалня. Навлече бельото си, панталон и пуловер, после си спомни, че бе изхвърлила всичките дрехи на Хенри и че трябва да му даде нещо на Дейвид. Тя намери бельо и чорапи, вълнена риза и пуловер, и най-накрая — на дъното на един куфар — чифт панталони, чиито крачоли не бяха срязани до коленете и зашити. През цялото време Джо я наблюдаваше мълчаливо.

Тя ги отнесе в другата стая. Хенри бе отишъл в банята да се бръсне.

— Дрехите ти са на леглото — викна му тя през вратата.

После слезе долу, запали печката в кухнята и сложи съд с вода да се топли. Реши да свари яйца за закуска. Изми лицето на Джо, среса го и бързо го облече.

— Много си послушен тая сутрин — усмихна се тя лъчезарно. Синът й не отговори.

Хенри слезе долу и седна на масата така естествено, сякаш го беше правил всяка сутрин в продължение на години. Люси се чувстваше много странно — той седеше срещу нея, облечен в дрехите на Дейвид, а тя му подаваше свареното яйце и препечените филийки.

— Моят татко умрял ли е? — запита Джо изведнъж.

Хенри погледна детето и не каза нищо.

— Не приказвай глупости! — рече Люси. — Той е при Том.

Джо не й обърна внимание и каза на Хенри:

— Ти си облякъл дрехите на моя татко и взе и мама. Ти ли ще ми ставаш татко сега?

— От устата на бебета и кърмачета… — промърмори Люси.

— Не ми ли видя дрехите снощи? — попита Хенри. Джо кимна. — Добре, тогава ти е ясно защо трябваше да взема от дрехите на татко ти. Ще му ги върна, като си взема моите.

— А ще върнеш ли и мойта майка?

— Разбира се.

— Изяж си яйцето, Джо — рече Люси.

Детето натъпка уста, привидно доволно. Люси се загледа през кухненския прозорец.

— Лодката няма да дойде днес — каза тя.

— Радваш ли се? — попита я Хенри.

— Не знам.

Люси не беше гладна. Изпи чаша чай, докато Джо и Хенри закусваха. После Джо се качи горе да си играе, а Хенри вдигна масата. Докато слагаше чиниите в умивалника, той попита:

— Да не би да се страхуваш, че Дейвид ще ти стори нещо? Физически?

Тя поклати отрицателно глава.

— Трябва да го забравиш — продължи Хенри. — И без това смяташе да го напуснеш. Защо тогава ще ти пука дали знае, или не?

— Той е мой съпруг. Това все пак има някакво значение. А че като съпруг е бил… еди-какво си… не ми дава правото да го унижавам.

— Мисля, че ти дава правото да не се интересуваш дали той се чувства унизен, или не.

— Тук логиката няма значение. Става въпрос аз какво изпитвам.

Той вдигна безпомощно ръце.

— Я тогава по-добре да прескоча до Том да видя дали твоят съпруг иска да се върне. Къде са ми ботушите?

— В дневната. Ще ти донеса якето. — Тя се качи горе и взе старата ловна шуба на Дейвид от гардероба. Беше от фин синьо-зелен туид, много елегантна, с рязана талия и джобове. Люси бе сложила кожени кръпки на лактите, за да я запази — човек вече не можеше да си купи такива дрехи. Тя я отнесе в дневната. Хенри се обуваше. Бе вързал левия ботуш и сега внимателно вкарваше ударения си крак в другия. Люси коленичи да му помогне.

— Отокът е спаднал — рече тя.

— Дяволският глезен още ме боли.

Нахлузиха ботуша и измъкнаха връзките. Хенри се изправи предпазливо.

— Добре е — заяви той.

Люси му помогна да облече шубата. Беше му малко тясна в раменете.

— Нямаме друга мушама — рече тя.

— Тогава ще се намокря. — Той я притегли към себе си и я целуна грубо. Люси обви ръце около него и го притисна силно.

— Карай днес по-внимателно — заръча тя.

Той се усмихна, кимна, целуна я отново — този път съвсем леко, и излезе. Люси го гледаше как куцука към хамбара. После застана до прозореца и го видя как пали джипа, изкатери се по наклона и изчезна. Когато се скри от погледа й, тя усети облекчение, но и някаква празнота.

Започна да оправя къщата — леглата, чиниите, боклука, но без желание. Беше неспокойна. И отново се запита какво да прави с живота си, и отново старите доводи „за“ и „против“ тръгнаха в познатата насока. Не можеше да мисли за нищо друго. Къщата пак взе да я притиска отвсякъде. Някъде навън беше широкият свят, свят на войни и геройства, изпълнен с цветове и хора, милиони хора — и на нея й се искаше да е сред тях, да се среща с нови личности, да посещава нови градове, да слуша музика. Люси пусна радиото, но и това се оказа напразно — от новините се почувства само още по-изолирана. Говореха за бойните действия в Италия, снабдяването с купони малко се беше пооправило, лондонският убиец още беше на свобода, Рузвелт бе държал реч. Санди Макфърсън започна да свири на орган и Люси го изключи. Нищо от казаното не бе достигнало до нея, тя не живееше в този свят.

Идеше й да закрещи.

Трябваше да излезе навън въпреки времето. Нещо като символично бягство… Разбира се, не каменните стени на къщата я държаха затворена, но символичното действие бе по-добро от нищо. Тя се качи горе да вземе Джо и едва го убеди да се раздели с полка оловни войничета. После го облече добре и го уви в мушамичката му.

— Защо излизаме? — попита той.

— Да видим дали ще дойде лодката.

— Ти каза, че днес няма да идва.

— За всеки случай.

Сложиха си яркожълти качулки на главите, завързаха ги и излязоха навън.

Вятърът я блъсна и Люси се олюля. За секунди само лицето й се намокри така, сякаш го бе потопила в легена, а краищата на косите й, стърчащи изпод шапката, залепнаха безжизнено по бузите и раменете. Джо изпищя от удоволствие и скочи в една локва.

Те тръгнаха по ръба на платото над залива. Под тях огромните вълни се блъскаха неистово о скалите. Бурята бе изтръгнала водорасли и всякаква подводна растителност от Бог знае какви дълбини и ги бе нахвърляла по пясъка и скалите. Майка и син се унесоха в безкрайното движение на водата. Беше им се случвало и преди — морето им действаше хипнотизиращо и на двамата, и след това Люси никога не можеше да каже колко време са прекарали така, взрени мълчаливо в играта на вълните.

Но този път магията бе нарушена от нещо, което видя. Отначало то проблесна в браздата между две вълни така бегло, че тя не можа да разбере дори какво е на цвят. Толкова беше малко и толкова далеч, че тя веднага се усъмни дали въобще го има. Взря се по-внимателно, но не го видя и погледът й се плъзна обратно към залива и малкия пристан, върху който ту се трупаше плавей, ту вълните го отнасяха обратно във водата. Щом утихнеше бурята, през първия хубав ден щяха да дойдат с Джо на плажа да видят какви съкровища е изхвърлило морето. Щяха да съберат камъчета в невероятни цветове, парчета дърво с незнаен произход, огромни раковини, изкривени и ръждясали метални отломки.

Нещо проблесна отново, този път много по-близо, и се задържа пред погледа й поне няколко секунди. Беше яркожълто, като техните мушами. Тя се взря в него през стената от дъжд, но не можа да определи формата му, преди то да изчезне отново. Сега течението го носеше по-близо, както довличаше всичко в залива, изхвърляйки целия си боклук на пясъка като мъж, който изпразва джобовете на панталоните си на масата.

Беше наистина мушама — видя я добре, когато морето я повдигна на гребена на вълната и я показа за трети и последен път. Вчера Хенри се беше върнал без мушама, но как се бе озовала във водата? Вълната се разби в пристана и я захвърли на мокрите дъски на рампата. Люси изведнъж осъзна, че това не е мушамата на Хенри, защото притежателят й бе още в нея. Вятърът отнесе ужасения й вик, така че дори тя не чу собствения си глас. Кой беше той? Откъде беше дошъл? Друга лодка ли се бе разбила?

Хрумна й, че може да е още жив. Трябва да отиде да види. Тя се наведе и викна в ухото на Джо:

— Стой тука… не мърдай… не се движи! — После се затича надолу по рампата.

Беше стигнала до средата на пътя, когато чу стъпки зад себе си. Джо тичаше след нея. Рампата беше тясна и хлъзгава, и твърде опасна. Люси спря, обърна се и гушна детето на ръце.

— Непослушно момче, казах ти да стоиш горе! — Тя погледна тялото долу, после вдигна глава към върха, там, където беше безопасно и сигурно, поколеба се за миг, обзета от болезнена нерешителност, съзна, че морето ще отнесе тялото всеки момент, и продължи надолу, стиснала в ръцете си Джо.

Една по-малка вълна покри тялото и когато водата се отдръпна, Люси видя, че това е мъж, престоял във водата достатъчно дълго, за да се подуят и изкривят чертите му до неузнаваемост. Което означаваше, че е мъртъв. Не можеше да направи нищо за него, а нямаше намерение да рискува собствения си живот и този на сина си за някакъв труп. Беше готова да се обърне, когато нещо в подутото лице й се стори познато. Тя се взря в него и изведнъж съзря под ужасната маска истинското лице. Обзе я невероятен, парализиращ ужас, сърцето й сякаш спря и тя пошепна:

— Не, Дейвид, не!

Забравила за опасността, тя пристъпи напред. Около коленете й се разби друга вълничка и напълни гумените й ботуши със солена пяна и вода, но тя въобще не усети. Джо се извъртя в ръцете й, за да погледне напред.

— Не гледай! — изкрещя тя в ухото му и притисна лицето му към рамото си. Той заплака.

Люси коленичи до тялото и докосна с ръка страшното лице. Дейвид беше. Нямаше никакво съмнение. Беше мъртъв, и то от доста време. Тласкана от някаква непреодолима нужда да бъде абсолютно сигурна, тя повдигна мушамата и се взря в чуканите на краката му.

Не можеше да възприеме, че е мъртъв. Бе желала донякъде смъртта му наистина, но поради чувството за вина и от страх да не открие изневярата й. Мъка, ужас, облекчение пропърхаха в съзнанието й като птици, които не искат да кацнат.

Би останала там, без да се помръдне, но следващата вълна беше прекалено голяма. Ударът я повали на дъските и тя нагълта солена вода. Едва успя да задържи Джо в ръцете си и да се закрепи на рампата, а когато прибоят се отдръпна, тя се изправи на крака и затича, бързайки да се отдалечи по-скоро от лакомите лапи на морето.

Люси извървя целия път догоре, без да се обръща. Когато стигна до място, откъдето се виждаше къщата, забеляза, че джипът е там. Хенри се бе върнал.

Притиснала Джо към себе си, тя се затича, препъвайки се. Копнееше да сподели болката си с Хенри, да почувства ръцете му около себе си, да го накара да я утеши. Неравни хлипове раздираха гърдите й, сълзите по лицето и се смесваха с дъждовните капки. Тя мина отзад, втурна се в кухнята и пусна доста грубо Джо на пода.

— Дейвид реши да остане още един ден при Том — заяви небрежно Хенри.

Тя се взря в него недоумяващо, съзнанието й отказваше да приеме тези думи; после, макар все още да отказваше да повярва, разбра.

Хенри бе убил Дейвид.

Заключението просто се стовари върху нея, заби се като юмрук в стомаха й и я преви на две, частица от секундата по-късно последваха и причините. Корабокрушението, ножът със странна форма, с който Хенри не се разделяше, изпотрошеният джип, съобщението по радиото за лондонския убиец — изведнъж всичко си дойде на мястото, някой подхвърли парчетата нагоре във въздуха и колкото и невероятно да изглеждаше, мозайката изцяло се подреди.

— Не гледай така учудено! — усмихна се Хенри. — Имат доста работа, а аз, признавам си, не настоявах много да се върне с мен.

Том. Трябва да иде при Том. Той сигурно знае какво да правят, ще я защити — и нея, и Джо, докато дойде полицията. Той имаше куче и пушка.

Страхът й беше примесен с малко тъга, с капчица копнеж по оня Хенри, в когото бе повярвала, в когото почти се бе влюбила; той явно не съществуваше, тя просто си го бе измислила. Вместо добрия, силен и нежен мъж, пред себе си тя видя чудовище, което седеше до масата, усмихваше се и спокойно изричаше лъжи от името на съпруга, когото бе убило.

Люси си наложи да не трепери. Хвана Джо за ръката и излезе от кухнята, мина през антрето и входната врата, качи се в джипа, сложи Джо до себе си и запали мотора.

Но Хенри беше там, поставил небрежно крак на страничното стъпало, стиснал ловната пушка на Дейвид в ръка.

— Къде отиваш?

Ако потеглеше, той можеше да стреля. Какво го бе накарало да вземе пушката в къщата този път? Може би инстинктът? Тя самата би рискувала, но не можеше да излага на каквато и да било опасност Джо.

— Просто прибирам джипа.

— И Джо трябва да ти помага?

— Той обича да се вози. Я не ме подлагай на кръстосан разпит!

Той сви рамене и се дръпна.

Тя го погледна за миг — мъжа, облечен в шубата на Дейвид, хванал небрежно пушката на Дейвид — и се зачуди дали наистина ще стреля по нея, ако потегли с колата. И тогава си спомни за онази ледена жилка някъде дълбоко у него, която бе усетила от самото начало, и разбра, че този безкрайно твърд и напълно безмилостен човек може да извърши всичко.

Люси усети, че е изтощена до смърт. Бавно включи на задна скорост и вкара джипа в хамбара, после изключи мотора, излезе от колата и тръгна с Джо към къщата. Нямаше представа какво ще каже на Хенри, как ще се държи в негово присъствие, как ще прикрие факта, че знае — ако вече не се бе издала.

Нямаше представа.

Но остави вратата на хамбара отворена.

32.

— Това е мястото, Първи — каза капитанът и отпусна бинокъла.

Първият помощник се взря през дъжда и пръските.

— Не става май много за курорт, а, сър? Бая суровичко, бих казал.

— Така изглежда. — Капитанът беше стар морски вълк с посивяла брада, който бе изкарал първата война в Германия. Бе свикнал да не обръща внимание на контешките приказки на помощника си, защото момчето се беше оказало — противно на всичко очаквания — чудесен моряк.

„Момчето“, което минаваше трийсетте и според стандартите на тази война беше вече „стара пушка“, нямаше представа за снизхождението, с което се отнасяха към него. То се хвана за перилата, за да се задържи на крака, докато корветата се изкатери по водната маса, застина на гребена на вълната и се гмурна в браздата.

— И след като сме тука, сър, какво ще правим по-нататък?

— Ще обикаляме около острова.

— Много добре, сър.

— И ще гледаме за подводницата.

— В такова време никоя няма да изплува на повърхността, сър, а за да я видим, трябва да е на метър от нас.

— Бурята ще спре до довечера, най-късно до утре. — Капитанът започне да тъпче лулата си с тютюн.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм.

— Моряшки инстинкт, предполагам?

— Прогнозата за времето.

Корветата заобиколи носа и пред тях се откри малък залив с някакъв пристан. Над него, на върха на платото бе кацнала малка, квадратна къщичка, свила се под напора на вятъра.

— Веднага щом можем, ще изпратим горе хора — каза капитанът, посочвайки натам.

— И все пак… — поклати глава помощникът.

— Какво?

— Всяка обиколка ще ни отнема около час, бих казал.

— Е, и?

— И… освен ако нямаме страхотен късмет и не се окажем на самото място в точно уреченото време…

— Подводницата ще изплува, ще си прибере пътника и ще потъне отново, без да успеем да видим даже и вълничките след нея — заключи капитанът.

— Точно така.

Капитанът запали лулата си с вещина, която говореше за дълъг опит в извършването на подобни операции при бурно море. Дръпна няколко пъти, после вдъхна дълбоко пушека.

— „Да мислим, не е наший дълг“ — провъзгласи той и издуха пушека през ноздрите си.

— Доста неуместен цитат, сър.

— Защо?

— Отнася се за злощастната атака на Леката кавалерия.

— Никога не съм го знаел — продължи да пуфка с лулата капитанът. — Ето едно от предимствата да не си много образован.

В източния край на острова имаше още една къщичка. Капитанът я огледа през бинокъла и забеляза, че на покрива е поставена голяма, на пръв поглед почти професионална антена.

— Спаркс! — извика той. — Я виж дали не можеш да хванеш по радиото тая къща! Опитай честота на Кралския корпус за наблюдение.

Когато къщичката изчезна, радистът извика:

— Не отговарят, сър.

— Добре, Спаркс — отвърна капитанът. — Не беше кой знае колко важно.



Моряците от катера на бреговата охрана седяха в голямата каюта в пристанището на Абърдийн, играеха на двайсет и едно на монети и размишляваха за слабоумието, от което като че ли неизбежно страдат висшите чинове.

— Карта? — рече Джак Смит, който беше истински шотландец въпреки името си.

Шишкото лондончанин Албърт Париш, по прякор Клечо, му подаде вале.

— Гръмнах — рече Смит.

Клечо си прибра печалбата.

— Паричка по паричка… — заяви той с престорено учудване. — Дано доживея да си ги похарча всичките.

Смит изтри запотеното отвътре стъкло на илюминатора и погледна навън. Вързаните лодки подскачаха нагоре-надолу по вълните.

— Шкиперът така се е паникьосал, сякаш ще ходим до Берлин, а не до Острова на бурите.

— Ама ти не знаеш ли? Ние сме гвоздеят на съюзническия десант. — Клечо обърна десетка, взе поп и заяви: — Плащай, двайсет и едно.

— Какъв е тоя бе, някой дезертьор ли? — продължи Смит. — Ако питаш мен, това си е работа на военната полиция, не е за нас.

— Ще ти кажа какъв е. — Клечо размеси картите. — Избягал военнопленник…

Разнесоха се дюдюкания.

— Добре, добре де, не ми обръщайте внимание. Но като го хванем, чуйте му акцента. — Той хвърли картите. — Я слушайте, какви лодки ходят до Острова на бурите?

— Само бакалинът — обади се някой.

— Значи единственият начин да се върне тук е с неговата лодка. Военната полиция просто трябва да изчака Чарли да тръгне натам и да го заловят оня, когато слиза на пристанището. Няма никакъв смисъл ние да седим тук, да чакаме да вдигнем котва и да хукнем натам, щом се оправи времето, освен… — Той млъкна мелодраматично. — Освен ако няма друг начин да се измъкне от острова.

— Какъв например?

— Ами с подводница например.

— Дрън-дрън! — рече Смит. Другите просто се изсмяха.

Клечо раздаде по още една ръка. Тоя път Смит спечели, всички останали загубиха.

— Спечелих цял шилинг — заяви Клечо. — Май че е време да се пенсионирам и да си ида в оная уютна малка къщичка в Девън. Ние, разбира се, няма да го хванем.

— Дезертьора ли?

— Военнопленника.

— Защо пък не?

— Я си размърдай мозъка — почука по главата си Клечо. — Когато бурята утихне, ние ще сме тук, а подводницата — на дъното на залива до острова. И кой ще стигне пръв? Швабите!

— Тогава защо го правим? — запита Смит.

— Защото ония, дето ги дават заповедите, не са толкова умни, колкото вашия приятел Алфред Париш. Смейте се, смейте се. — Той раздаде отново картите! — Залагайте. Ще видите, че съм прав. Какво е това, Смити, едно пени? Я гледай, че не се ядосвай така бе, момче. Знаете ли какво, басирам се на пет към едно, че ще се върнем от Острова на бурите с празни ръце. Кой ще се обзаложи? Десет към едно? А? Десет към едно?

— Няма желаещи — рече Смит. — Я давай картите.

Клечо започна да раздава.



Взводният командир Питъркин Бленкинсоп (той се бе опитал да съкрати Питъркин на Питър, но подчинените му някак си винаги научаваха истинското му име) седеше изправен като бастун пред картата и обясняваше на аудиторията.

— Изпращаме групи от по три машини — започна той. — Първите три ще излетят, щом времето позволи. Целта — той заби показалката в картата — е това място тук. Островът на бурите. Пристигаме, кръжим по двайсет минути на ниска височина и гледаме за подводницата. След двайсет минути се връщаме в базата. — Той спря за миг. — Хората, склонни към логическо мислене, вече са се досетили, че за да има непрекъснато наблюдение, втората група самолети трябва да излети точно двайсет минути след първата, и така нататък. Някакви въпроси?

— Сър? — обади се пилотът Лонгман.

— Да, Лонгман?

— Какво ще правим, ако видим подводницата?

— Ще я обстрелваме, естествено. Ще пуснем няколко гранати. Ще й създаваме неприятности.

— Но ние пилотираме бомбардировачи, сър, и въобще няма да можем да спрем една подводница. Това си е работа за боен кораб, нали така?

— Винаги съм казвал, че онези от вас, които имат свои идеи как да се спечели войната, трябва да се обърнат директно към господин Уинстън Чърчил, Даунинг Стрийт номер десет, Лондон SW едно — въздъхна Бленкинсоп. — И така, има ли някакви въпроси, не само глупави забележки?

Въпроси нямаше.



„През последните години от войната кралските пилоти се промениха доста“, помисли си Блогс, докато седеше в мекото кресло близо до огъня в общата зала, вслушваше се в барабаненето на дъжда по тенекиения покрив и задрямваше от време на време. Пилотите, участвали в Битката за Англия, бяха непоправими веселяци, бръщолевеха на някакъв ученически жаргон, вечно се наливаха с алкохол, не знаеха що е умора и демонстрираха рицарско пренебрежение към пламтящата смърт, с която се сблъскваха всеки ден. Но този ученически героизъм не можа да издържи на продължаващите година след година въздушни схватки, войната се измести някъде далеч от дома и бляскавият индивидуализъм на боя лице в лице бе заменен от механичната скука на груповите бомбардировки. Още пиеха и си говореха на жаргон, но изглеждаха по-възрастни, по-закоравели и по-цинични — в тях вече нямаше нищо от ония весели момчета, които току-що бяха напуснали училище. Блогс си спомни какво бе сторил с онзи нещастен дребен крадец в полицейския участък в Абърдийн и поклати глава: всички се променихме.

Пилотите бяха много тихи. Седяха наоколо; някои дремеха като него, други четяха или играеха на шах и дама. Очилатият навигатор в ъгъла учеше руски.

Докато Блогс оглеждаше стаята с полупритворени очи, вътре влезе друг пилот и Фред веднага си помисли, че войната не бе успяла да състари този хлапак. Усмивката му беше старомодно завладяваща, а свежото лице сякаш не се нуждаеше от бръснене повече от един път на седмица. Куртката му беше разкопчана, държеше каската си в ръка. Насочи се право към Блогс.

— Инспектор Блогс?

— Аз съм.

— Прекрасно. Аз съм вашият пилот, Чарлс Колдър.

— Радвам се. — Блогс стисна ръката му.

— Машинката ни е готова, а моторчето е като птичка. Амфибия е, сигурно знаете.

— Да.

— Прекрасно. Ще кацнем в морето, ще се приближим на десетина метра от брега и ще ви пуснем с една лодчица.

— И ще чакате да се върна.

— Точно така. Е, сега трябва само времето да се оправи.

— Да. Слушай, Чарли, шест дни и нощи гоня тоя човек по цялата страна, така че гледам да си наваксам и да дремна малко, докато мога. Нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че не! — Пилотът седна и измъкна дебела книга изпод куртката си. — Аз пък си наваксвам с образованието — рече той. — „Война и мир“.

— Прекрасно — заяви Блогс и затвори очи.



Пърсивал Годлиман и чичо му, полковник Тери, седяха един до друг в стаята с картите, пиеха кафе и тръскаха цигарите си в кофа, сложена на пода помежду им. Годлиман почваше да се повтаря.

— Не виждам какво повече можем да направим — рече той.

— Каза го вече.

— Корветата е там, бомбардировачите са само на няколко минути от тях, така че подводницата ще бъде подложена на огън, щом се покаже на повърхността.

— Ако я забележат.

— Корветата ще изпрати група на острова в мига, в който стане възможно. Блогс ще бъде там малко след това, накрая ще се появи и бреговата охрана.

— И за никой от тях не сме сигурни, че ще се окаже на мястото навреме.

— Знам — рече Годлиман уморено. — Направихме всичко, което можахме, но дали е достатъчно?

— А какво ще кажеш за жителите на острова? — Тери запали нова цигара.

— А, да. Има само две къщи. В едната живее някакъв фермер с жена си, имат малко дете, а в другата — един стар овчар. Той има радио — член е на Кралския корпус за наблюдение, — но не се обажда… сигурно го държи включено на „Предаване“. Стар човек.

— Фермерът вдъхва някакви надежди — каза Тери. — Ако е някой оправен човек, може дори да хване твоя шпионин.

— Нещастникът е в инвалидна количка — поклати глава Годлиман.

— Мили Боже, нямаме късмет и това си е!

— Нямаме — съгласи се Годлиман. — Иглата май държи всички козове.

33.

Люси усещаше как я обзема странно спокойствие. Обхващаше я постепенно цялата, като упойка, вледеняваща полека тялото, умъртвяваща емоциите, но изостряща разума. Все по-редки ставаха миговете, в които замръзваше от ужас, че в къщата й има убиец; усети, че застава нащрек, хладнокръвно и съзнателно, и това я изненада.

Тя се захвана с домакинската работа. И докато метеше дневната, а Хенри седеше и четеше, се запита дали бе забелязал промяната в нея. Той беше много наблюдателен; трудно му убягваше нещо от погледа, а в оня сблъсък при джипа в поведението му личеше недоверие, ако не и явна подозрителност. Сигурно бе разбрал, че нещо я е разтърсило. Но пък тя се беше разтревожила и преди, когато Джо ги бе заварил в леглото… можеше да помисли, че всичко идва оттам.

И все пак Люси имаше странното усещане, че той знае какво точно става в главата й, но предпочита да се преструва, че всичко е наред.

Тя намята прането на дървената закачалка в кухнята.

— Извинявам се — рече тя, — но не мога да чакам цяла вечност да спре тоя дъжд.

— Няма нищо. — Той погледна безучастно дрехите и се върна в дневната.

Между мокрите дрехи имаше пълен комплект чисти, сухи дрехи за Люси.

Тя направи за обяд баница със зеленчуци по рецепта с намалени продукти, после повика Джо и Фейбър на масата и започна да сервира.

Пушката на Дейвид беше подпряна в ъгъла.

— Не искам заредена пушка в къщата — рече тя.

— Ще я изнеса навън след обяда. Баницата е много хубава.

— На мен не ми харесва — заяви Джо.

Люси взе пушката и я сложи върху шкафа.

— Няма проблеми, стига да не може Джо да я достигне.

— Когато порасна, ще убивам германци — рече малкият.

— А следобед искам да поспиш — каза му Люси. Тя отиде в дневната и взе едно от хапчетата на Дейвид от шишенцето в бюфета. Две хапчета бяха добра доза за голям мъж, значи четвъртинка щеше точно да приспи момченце. Тя постави хапчето на дъската за рязане, раздели го наполовина, после още на толкова. Сложи четвъртинката в една лъжица, разтърка я с дъното на друга и разбърка праха в малко мляко. — Изпий го до дъно — каза тя, подавайки чашата на Джо.

Фейбър наблюдаваше сцената, без да отвори уста. След като се наобядваха, тя настани Джо на канапето с купчина книжки.

Той не знаеше да чете, естествено, но беше слушал приказките толкова пъти, че ги бе запомнил всичките и можеше да декламира наизуст думите на всяка страница.

— Искаш ли кафе? — попита Люси Фейбър.

— Истинско кафе? — учуди се той.

— Имам малко скрито.

— Тогава да, с удоволствие!

Той я гледаше как го прави. Дали не се опасяваше да не му сложи приспивателно и на него? Чуваше се гласът на Джо от съседната стая:

— „Попитах: има ли някой тука? — извика Пух силно.

— Не! — обади се някакъв глас.“

И момченцето се заля в смях. Винаги правеше така на това място. „О, Божичко — помисли си Люси, — не допускай Джо да пострада…“

Тя наля кафето и седна срещу Фейбър. Той посегна през масата и я хвана за ръката. Известно време седяха мълчаливо, отпиваха от кафето и се вслушваха в дъжда и гласчето на Джо.

— „Колко време ще ми трябва да отслабна? — попита Пух притеснено.

— Около една седмица.

— Ама аз не мога да стоя тук цяла седмица!“

В гласа на детето се появиха сънливи нотки и след малко то замлъкна. Люси отиде да го завие и вдигна книжката, която се беше плъзнала на пода. Едно време беше нейна; като малка и тя знаеше всички приказки наизуст. На първата страница майка й бе написала: „На четиригодишната Люси от мама и татко с любов“. Тя остави книгата на шкафа.

— Той заспа — каза тя, когато се върна в кухнята.

— И?… — Фейбър протегна ръка. Люси се насили да я поеме. Той се изправи й тя тръгна пред него по стълбите към спалнята. След като затвори вратата, тя измъкна пуловера си през главата.

За момент той остана неподвижен, загледан в гърдите й. После започна да се съблича.

Тя се мушна в леглото. Тук вече не беше сигурна дали ще успее, дали ще може да прикрие страха, отвращението и вината, които единствено изпитваше, и да се престори, че изпитва удоволствие.

Той се плъзна до нея и я прегърна.

Не след дълго тя откри, че в крайна сметка не се налага да се преструва.

Тя полежа няколко мига, сгушена в него, като се питаше как може един мъж да извърши онова, което Фейбър бе сторил, и същевременно така да се люби. Но само каза:

— Искаш ли чай?

— Не, благодаря.

— Е, аз пък бих пила. — Люси се изтръгна от прегръдката му и стана. Когато той се размърда, тя постави ръка на плоския му корем и продължи: — Не, ти си лежи тук. Ще донеса чая горе. Не съм свършила още с теб.

— Наистина си наваксваш за пропуснатите години — ухили се той.

Щом Люси излезе от стаята, усмивката се свлече от лицето й като някаква маска. Сърцето й заби силно, докато се спускаше по стълбите. В кухнята тя нарочно тресна чайника на печката и задрънча с чашите, после започна да навлича забързано дрехите, които бе скрила между мокрото пране. Ръцете й трепереха така, че едва успя да закопчее панталоните си.

Горе леглото проскърца и тя застина, наострила уши. Стой там! — помъчи се да му предаде от разстояние тя. Но Хенри явно само се обръщаше.

Люси беше готова. Отиде в дневната. Джо беше заспал дълбоко и поскърцваше със зъби. „Господи, миличък, дано не се събуди!“ Тя взе детето на ръце. Момченцето измърмори нещо насън, нещо за Кристофър Робин; Люси стисна здраво очи и го принуди с волята си да кротува.

Тя го уви с одеялото, върна се в кухнята и посегна към пушката на шкафа. Оръжието се изплъзна от пръстите й и падна на полицата, счупвайки една чиния и две чаши. Трясъкът беше просто оглушителен. Люси се вцепени.

— Какво стана? — провикна се Хенри отгоре.

— Изтървах една чаша — извика в отговор тя. Но не успя да скрие треперенето на гласа си.

Леглото изскърца отново и тя чу как той стъпва на пода. Но за Люси връщане назад вече нямаше. Тя грабна пушката, отвори задната врата и притискайки Джо към себе си, хукна към хамбара.

За миг усети, че я обзема паника — дали беше оставила ключовете в джипа? Разбира се, сигурно — нали винаги правеше така.

Подхлъзна се в лепкавата кал и падна на колене. Разплака се. За втори път се изкуши да остане там, да го остави да я хване и да я убие, както бе убил съпруга й, и тогава си спомни за детето в прегръдките си, надигна се и пак затича.

Втурна се в хамбара, отвори вратата отляво и сложи Джо на седалката. Той се плъзна настрани. „Господи, Божичко!“, захълца Люси, изправи детето и този път то остана така. Тя изтича от другата страна на джипа и скочи вътре, пускайки пушката на пода между краката си.

Завъртя ключа.

Моторът се закашля и угасна.

— Моля ти се, моля ти се!

Завъртя отново.

Моторът изрева и запали.

Фейбър изскочи от задната врата и затича към нея.

Люси форсира мотора и превключи на предна скорост. Джипът просто изхвърча от хамбара. Тя дръпна стартера.

Колелата избуксуваха в калта за секунда, после стъпиха на твърда земя. Джипът набираше скорост мъчително бавно. Тя завъртя кормилото, но Фейбър се спусна след джипа, както си беше бос, в калта.

Люси видя, че той я настига.

Тя дръпна ръчката за газта с все сила, за малко да счупи тънката метална пръчка. Идеше й да запищи от безсилие. Той беше само три-четири стъпки от нея и почти се изравняваше; тичаше като спортист, ръцете му се движеха като бутала, стъпалата му биеха равномерно калта, бузите му се издуваха, гърдите му се надигаха.

Моторът изрева и колата рязко подскочи напред — бе превключила автоматично на по-горна предавка и набираше мощност.

Люси погледна пак встрани. Той сякаш разбра, че губи, и се хвърли със скок напред. С лявата си ръка се вкопчи в дръжката на вратата и светкавично кръстоса върху нея и дясната. Джипът го влачеше и той тичаше, а краката му едва докосваха земята. Люси се взря в лицето му, така близо до нейното — беше почервеняло от усилието, изкривено от болката; жилите по якия му врат се бяха издули от напрежението.

Изведнъж тя разбра какво трябва да направи.

Пусна кормилото с едната си ръка, посегна през отворения прозорец и заби показалеца си с дълъг нокът в едното му око.

Той се пусна и падна, покривайки лицето си с ръце.

Разстоянието между него и джипът бързо се увеличаваше.

Люси плачеше с глас като дете.



На две мили от къщата си тя видя инвалидната количка.

Стоеше на върха на скалите като паметник, металната рамка и големите гумени колела не бяха подвластни на неспирния дъжд. Люси се приближи към нея откъм малката падина и я видя, очертана ясно на фона на тъмносивото небе и врящото море. Изглеждаше като някаква рана, като дупка, оставена от изкоренено дърво, или къща със счупени прозорци. Усещаше се, че собственикът й бе изтръгнат насила от нея.

Тя си спомни първия път, когато я бе видяла в болницата, до леглото на Дейвид, нова и лъскава; той се беше прехвърлил ловко в нея и се бе понесъл нагоре-надолу из отделението, за да се покаже. „Лека е като перце, направена е от самолетна стомана“ — бе заявил той привидно ентусиазирано и бе изфучал между редиците легла. Беше спрял в долния край на болничната зала, с гръб към нея, тя бе тръгнала към него и бе разбрала, че той плаче. Коленичила бе пред него и мълчаливо бе обгърнала дланите му със своите.

Това беше последният път, когато бе успяла да го утеши.

Сега дъждът и соленият вятър бързо щяха да разядат стоманата, захвърлена на върха, тя щеше да ръждяса и да се изпочупи, гумата щеше да се скапе, а кожената седалка — да изгние.

Люси премина покрай нея, без да намали.

Три мили по-нататък, на половината път между двете къщи, бензинът се свърши, джипът се разтресе и спря.

Люси успя да овладее надигащата се в нея паника и се опита да разсъждава хладнокръвно.

Спомни си как беше прочела някъде, че хората минават по четири мили в час пеша. Хенри беше спортист, но си бе ударил глезена и макар да се възстановяваше доста бързо, тичането след джипа сигурно го бе поизвадило от строя. „Трябва да имам поне час преднина“, пресметна Люси.

(Беше напълно сигурна, че ще тръгне след нея, той знаеше много добре, както и тя, че при Том има радиопредавател.)

Имаше много време. Отзад в джипа държаха туба с няколко литра бензин — за подобни случаи. Тя слезе от колата, измъкна тубата и отвори капачката на резервоара.

После я осени нова идея — и коварството й направо я изуми.

Тя завъртя обратно капачката и отиде напред, към мотора. Провери дали е изключен и вдигна капака. Не разбираше кой знае колко от техника, но позна капачката на разпределителя и кабелите, които водеха към мотора. Натика тубата с бензина здраво до блока и отвинти капачката.

В чантата с инструментите имаше ключ за свещи. Тя извади една свещ, провери отново дали двигателят е изключен и постави свещта в гърлото на тубата, залепвайки я с лейкопласт. После затвори капака.

Когато Хенри пристигнеше, щеше, естествено, да се опита да подкара джипа. Щеше да запали, стартерът щеше да превърти, свещта да произведе искра и бензинът — да избухне.

Не беше сигурна какво точно щеше да стане, но бе убедена, че няма кой знае колко да й помогне.



Час по-късно съжаляваше за хитрината си.

Тътреше се тежко през калта, мокра до кости, заспалото дете на рамото й просто я смазваше с тежестта си, искаше й се само да легне на земята и да умре. Сега капанът, ужким заложен от нея, й се струваше твърде съмнителен и рискован — бензинът щеше да изгори, а не да избухне, а можеше и въобще да не се запали, ако в гърлото на тубата нямаше достатъчно въздух; в най-лошия случай Хенри можеше да заподозре клопката, да вдигне капака, да развинти бомбата, да налее бензина в резервоара и да подкара след нея.

Тя се поколеба дали да не си почине малко, но реши, че ако спре, може въобще да не продължи.

Къщата на Том трябваше вече да се вижда. Люси не би могла да се обърка, дори и да не бе минавала често по този път. Островът беше прекалено малък, за да се загуби на него човек.

Тя позна храстите, където веднъж с Джо бяха видели лисица. Намираха се някъде на около миля от къщата на Том. Сигурно щеше да я е зърнал досега, ако не беше този дъжд.

Тя прехвърли Джо на другото си рамо, премести пушката от едната ръка в другата и се насили да продължи, местейки крак след крак.

Когато най-накрая съзря къщичката през пелената от дъжд, бе готова да заплаче от облекчение. Беше по-близко, отколкото си мислеше — оставаше й не повече от четвърт миля.

Изведнъж Джо стана някак си по-лек и макар че последната отсечка беше нагоре по хълма — единствения хълм на острова, — тя я преодоля за нула време.

— Том! — извика тя, докато се приближаваше към вратата. — Том, Том!

Кучето залая в ответ. Тя влезе.

— Бързо, Том!

Боб заскача възбудено около краката й, лаейки яростно. Том не можеше да е далеч, сигурно беше отишъл до пристройката. Люси се качи по стълбите и сложи Джо на леглото.

Радиото беше в спалнята, някаква сложна на вид машинария с много кабели, циферблати и копчета. Имаше и нещо, което приличаше на морзов ключ, Люси го докосна за проба и то изпиюка. Някакъв далечен спомен изплува в съзнанието й, нещо от приключенски роман, прочетен в училище — морзовият код за SOS. Тя натисна ключа отново — три къси, три дълги, три къси.

Къде беше Том?

Тя чу някакъв шум и изтича до прозореца.

Джипът се изкачваше нагоре по хълма към къщата.

Хенри бе открил капана и беше налял бензина в резервоара.

Къде беше тоя Том?

Тя изхвърча от спалнята. Да слезе, да заблъска по вратата на пристройката! Но се спря. Боб стоеше в рамката на отворената врата на другата, празната спалня.

— Ела тука, Боб — рече тя. Кучето не се помръдна, само излая. Тя се приближи до него и се наведе да го вземе.

Тогава видя Том.

Той се бе проснал по гръб на голите дъски в празната стая, очите му се взираха безжизнено в тавана, шапката му лежеше, обърната наопаки, на пода до главата. Шубата му беше разтворена и на ризата бе избило малко петно от кръв. Близо до ръката му имаше кашон с уиски и в главата на Люси изплува глупавата мисъл: „Не знаех, че пие толкова“.

Тя хвана китката му.

Беше мъртъв.

Мисли, мисли!

Вчера Хенри се беше върнал в къщата целият натъртен, като че ли се бе бил с някого. Сигурно тогава бе убил Дейвид. Днес беше дошъл тук, при Том, „да вземе Дейвид“, както й беше казал. Но той, разбира се, знаеше, че Дейвид го няма тук. Защо се бе върнал тогава? Явно за да убие Том.

Сега Люси беше съвсем сама.

Тя хвана кучето за нашийника и го изтегли настрани от трупа на господаря му. После, тласкана от някакъв порив, се върна и закопча шубата върху малката рана от камата, която бе убила Том, затвори вратата, върна се в другата стая и погледна през прозореца. Джипът се доближи до къщата и спря. Хенри слезе.

34.

На корветата чуха сигнала за помощ.

— Капитане, сър! — извика Спаркс. — Току-що хванах едно SOS от острова.

— Нищо не можем да сторим, докато не успеем да спуснем на вода лодката — намръщи се капитанът. — Казаха ли нещо друго?

— Нито дума, сър. Дори не го повториха.

— Нищо не можем да направим — повтори капитанът. — Обади се на Центъра и им съобщи за това. И продължавай да следиш ефира.

— Тъй вярно, сър.



Един подслушвателен пост на МИ-8 на планински връх в Шотландия също улови сигнала. Младият телеграфист, когото бяха пенсионирали от Кралските въздушни сили заради раните в корема, се мъчеше да хване сигнали от немски кораби в Норвегия и не обърна внимание на SOS-а. Но когато дежурството му свърши след пет минути, той съобщи на офицера какво е чул.

— Предадоха го само веднъж — каза той. — Сигурно е някоя рибарска гемия близо до шотландския бряг. Сума ти корабчета ще закъсат в това време.

— Остави на мен — рече офицерът. — Аз ще се обадя на началството. Ще трябва май да съобщя и в Уайтхол. Такъв е редът, знаеш.

— Благодаря, сър.

В базата на Кралския корпус за наблюдение цареше паника. SOS, естествено, не беше сигналът, който един наблюдател трябваше да подаде в случай, че забележеше вражески самолет, но те знаеха, че Том е стар, и никой не би могъл да гарантира какъв сигнал ще изпрати, ако е много развълнуван. Така че сирените за въздушна тревога завиха, останалите постове бяха вдигнати на крак и по цялото източно крайбрежие на Шотландия бяха изкарани противовъздушните оръдия. Радиотелеграфистът в базата се опитваше отчаяно да се свърже с Том.

Никакви немски бомбардировачи, разбира се, не се появиха и от военното министерство пожелаха да разберат защо е била обявена пълна тревога, когато в небето се носят само няколко пършиви гъски?

Беше им казано защо.



И от бреговата охрана чуха SOS-а.

И щяха да отговорят, ако беше на вярната честота и ако можеха да установят къде се намира радиопредавателят, и ако той беше на поносимо разстояние от брега.

Те се досетиха, че тъй като беше на честотата на кралските наблюдатели, сигналът явно е изпратен от стария Том и че от Корпуса ще вземат мерки каквото й да се е случило.

Когато вестта стигна до играещите карти на катера в пристанището на Абърдийн, Клечо раздаде още по една ръка и заяви:

— Сега ще ви кажа какво се е случило. Старият Том е хванал военнопленника и сега седи на главата му и чака армията да дойде да прибере оня нещастник.

— Дръжки! — заяви Смит и всички единодушно се съгласиха с дълбокомисленото му заключение.



И на подводницата го чуха.

Бяха все още на повече от трийсет морски мили от Острова на бурите, но Вайсман въртеше копчето безразборно да види какво ще улови — и с тайната надежда да хване, колкото и невероятно да изглеждаше, записи на Глен Милър за американските войници в Англия — и тунерът му се оказа точно на тази вълна точно в този момент. Той предаде информацията на командира лейтенант Хеер, като добави само:

— Не беше на честотата на нашия човек.

— Тогава не означава нищо — заяви все така раздразнено майор Вол.

Хеер не пропусна възможността да го поправи.

— Означава — рече той. — Означава, че на повърхността може би ще става нещо, когато изплуваме.

— Само че това едва ли ни засяга.

— Едва ли — съгласи се Хеер.

— Тогава не ни интересува.

— Може би да, а може би не.

Спориха за това през цялото време, докато стигнат до острова.



И така, оказа се, че в рамките на пет минути флотата, Кралския корпус за наблюдение, МИ-8 и бреговата охрана, всички се обадиха на Годлиман да му кажат за получения SOS.

Годлиман от своя страна се обади на Блогс, който най-накрая бе заспал дълбоко пред камината в общата зала. Острият звън на телефона го стресна и той скочи на крака, решил, че самолетите вече излитат.

Един пилот вдигна слушалката, каза „да“ на два пъти и я подаде на Блогс.

— Търси ви някой си мистър Годлиман.

— Здрасти, Пърси.

— Фред, някой на острова току-що предаде SOS.

— Кой? — разтърси глава Блогс, за да прогони окончателно съня.

— Не знаем. Имало е само едно повикване, не го повториха и изглежда, въобще не ни чуват.

— И все пак сега вече няма почти никакво съмнение.

— Да. Всичко готово ли е там горе?

— Всичко, без времето.

— Успех!

— Благодаря.

Блогс затвори и се върна при младия пилот, който още четеше „Война и мир“.

— Добри новини — каза му той. — Онзи копелдак определено е на острова.

— Прекрасно — рече пилотът.

35.

Фейбър затвори вратата на джипа и тръгна доста бавно към къщата. Пак беше облякъл шубата на Дейвид. Целите му панталони бяха кални — от падането, а мократа коса бе прилепнала към черепа. Леко накуцваше с десния крак.

Люси се дръпна от прозореца и хукна надолу по стълбите. Пушката беше на пода в антрето, където я беше оставила. Тя я грабна. Изведнъж й натежа страшно много. Никога не бе стреляла и нямаше представа как да провери дали е заредена. Ако имаше време, щеше да се оправи някак си, но време нямаше.

Тя пое дълбоко въздух и отвори външната врата.

— Стой! — изкрещя тя. Гласът й прозвуча по-пискливо, отколкото й се искаше, направо истерично.

Фейбър се усмихна любезно и продължи напред. Люси насочи пушката към него, стиснала магазина с лявата и цевта с дясната ръка. Пръстът й беше на спусъка.

— Ще те убия! — изрева тя.

— Не ставай глупава, Люси — каза той меко. — Нима би могла да ми причиниш болка? След всичко онова, което правихме заедно? Не се ли обичахме поне мъничко, а?

Вярно беше. Беше си казвала, че не може да се влюби в него, и това бе вярно. Но и бе изпитвала нещо към него, ако не любов, то много близко до любов.

— Ти знаеше за мен следобед — продължи той. Сега беше на стотина стъпки от нея. — И това не ти попречи тогава, нали?

Вярно беше донякъде. Тя си спомни как бе застанала върху него, притиснала ръцете му към гърдите си — и тогава осъзна какво цели той…

— Люси, можем да се оправим само двамата, да се обичаме…

…и дръпна спусъка.

Разнесе се оглушителен гръм, пушката подскочи в ръцете й и прикладът натърти хълбока й. Люси едва не я изпусна. Не си беше представяла, че стрелбата е такова нещо. За момент се усети напълно оглушала.

Куршумът прелетя високо над главата на Фейбър, но въпреки това той се наведе, обърна се и хукна на зигзаг назад към джипа. Люси се изкуши да стреля отново, но се сдържа навреме: ако той разбереше, че и двете цеви са празни, нямаше какво да го спре.

Фейбър отвори рязко вратата на джипа, скочи вътре и се спусна надолу по хълма.

Люси знаеше, че ще се върне.

Но изведнъж се почувства щастлива, почти весела. Бе спечелила първия рунд — беше го прогонила…

Той щеше, разбира се, да се върне.

И все пак преимуществото беше на нейна страна. Тя беше вътре, имаше пушка. И време да се приготви.

Да се приготви. Трябваше да бъде готова. Следващият път той щеше да измисли нещо по-хитроумно. Сто на сто щеше да се опита да я изненада по някакъв начин.

Надяваше се, че ще изчака да се стъмни — това щеше да й даде време.

Първо трябваше да презареди пушката.

Люси отиде в кухнята. Том държеше всичко в кухнята: храна, въглища, провизии — и имаше пушка като тази на Дейвид. Тя знаеше, че двете пушки са еднакви, защото Дейвид бе разгледал оръжието на Том и бе поръчал да му пратят точно същото. Двамата обичаха да говорят надълго и нашироко за оръжия.

Тя намери пушката на Том и патроните и ги постави заедно със своето оръжие на кухненската маса.

Машинариите бяха просто нещо, тя беше убедена в това. Жените се шашваха от най-простата техника само от притеснение, не от глупост.

Започна да върти в ръцете си пушката, държейки цевта далеч от себе си, докато накрая тя не се отвори. После повтори наум всяко движение, което бе направила, за да се отвори, и го изрепетира няколко пъти.

Беше изненадващо просто.

Тя зареди и двете пушки. После, за да е сигурна, че е направила всичко точно, насочи пушката на Том към стената на кухнята и дръпна спусъка. Посипа се мазилка, Боб залая като луд, тя пак се натърти и едва не оглуша. Но сега вече беше въоръжена.

Трябваше да запомни да дърпа спусъка леко, за да не рита пушката и да не се отклонява. Мъжете сигурно ги учеха тия неща в казармата.

След това какво? Трябваше да попречи на Хенри да влезе в къщата.

И двете врати, разбира се, не се заключваха. Ако на този остров станеше обир, пострадалият щеше да знае, че извършителят е от другата къща. Люси разрови кутията с инструменти на Том и намери брадва с лъскаво наточено острие. Тя застана на стълбището и започна да сече перилата.

Ръцете я заболяха, но след пет минути вече разполагаше с шест къси, яки дъбови дъски. Намери чук и няколко пирона и закова дъските на двете врати, по три на всяка, с по четири пирона върху всяка дъска. Когато свърши, й идеше да завие от болката в китките, чукът беше тежък като олово, но я чакаше още работа.

Тя грабна една шепа лъскави, десетсантиметрови пирони и закова всичките прозорци в къщата. Направи голямо откритие — разбра защо мъжете винаги слагат по някой пирон в устата си; просто за работата трябваха две ръце, а ако сложеше пироните в джоба, те бодяха доста неприятно.

Когато свърши, беше вече тъмно. Тя не запали осветлението.

Той пак можеше да влезе в къщата, естествено, но поне нямаше да е тихо. Трябваше да счупи нещо — тя щеше да го чуе и да го чака със заредените пушки.

Люси се качи горе с тях да види как е Джо. Момченцето още спеше на леглото на Том, увито в одеялцето си. Люси драсна клечка кибрит и се взря в личицето му. Приспивателното явно му беше подействало здравата, но цветът му беше добър, температурата изглеждаше нормална и детето дишаше леко.

— Стой си така, малкият ми — прошепна Люси. Неочакваният прилив на нежност още повече я ожесточи към Хенри.

Тя започна да кръстосва неспокойно из къщата и да наднича през прозорците в тъмното. Кучето я следваше навсякъде по петите. Остави едната пушка на горната площадка и взе със себе си другата, а брадвата затъкна в колана на панталоните си.

Спомни си за радиото и начука още няколко пъти SOS. Нямаше никаква представа дали някой я чува, или не, дали радиото работи. Не знаеше нищо друго освен този сигнал, така че не можеше да предаде нищо повече.

Хрумна й, че и Том може би не е знаел нищо в началото. Трябваше да има някъде учебник или нещо подобно. Само да можеше да каже на някого какво става тук… Тя прерови къщата, изхаби дузина кибритени клечки и всеки път изпитваше панически ужас, когато драснеше някоя близо до прозорец на долния етаж. Не намери нищо.

Добре де, може и да е знаел морзовата азбука.

От друга страна, защо ли му трябваше? От него се искаше само да съобщи в Центъра, че се приближават вражески самолети, и тази информация можеше да се предаде нешифрована в ефир — au clair, както беше казал Дейвид.

Тя се върна в спалнята и отново огледа радиото. От едната страна на голямата кутия имаше микрофон — просто не го бе видяла преди.

Ако можеше да им каже нещо, тогава и те можеха да й отговорят.

Да чуе друг човешки глас — естествен, нормален, английски глас, — изведнъж й се стори най-примамливото нещо на света.

Тя взе микрофона и започна да върти напосоки копчетата.

Боб пролая тихо.

Люси остави микрофона и протегна ръка към него в тъмнината.

— Какво има, Боб?

Кучето излая отново. Тя усети как ушите му щръкват нагоре. Люси изпитваше панически страх; увереността, която бе почувствала, след като прогони Хенри с пушката и разбра как да я зарежда, и барикадира вратите, и закова прозорците… се изпари напълно при първото пролайване на кучето.

— Бързо долу! — прошепна тя. — Тихо!

Хвана го за нашийника и го остави да я води по стълбите. Тя протегна ръка в тъмното, за да се улови за парапета, забравяйки, че го бе насякла за барикадите си, залитна и едва не падна. Но успя да се задържи на крака и засмука треската, забила се в пръста й.

Кучето спря за миг в антрето, после излая по-силно и я дръпна към кухнята. Тя го взе притисна муцуната му за да го накара да спре, после се промъкна през вратата.

Люси погледна към прозореца, но пред очите й беше само дълбока тъмнина.

Тя наостри уши. Прозорецът изскърца, отначало почти недоловимо, после по-високо. Хенри се опитваше да влезе. Боб изхърка заплашително, но сякаш разбра защо стискат изведнъж муцуната му.

Нощта някак си утихна. Бурята отминаваше, макар и почти недоловимо. Хенри сякаш се бе отказал от кухненския прозорец. Люси отиде в дневната.

И пак чу как старото дърво проскърцва под нечий натиск. Сега Хенри изглеждаше твърдо решен да влезе: последваха три приглушени удара, сякаш блъскаше по прозореца с възглавничката на дланта си.

Люси пусна кучето на земята и вдигна пушката. Може би си въобразяваше, но сякаш виждаше прозореца пред себе си като някакъв сив квадрат в непрогледната тъмнина. Ако той го отвореше, тя щеше да стреля веднага.

Раздаде се много по-силен удар. Боб не можа да се овладее и излая силно. Тя чу някакво стържене отвън.

После прозвуча гласът:

— Люси?

Тя прехапа устни.

— Люси?

Беше гласът, с който й говореше в леглото — дълбок, мек, нежен.

— Люси, чуваш ли ме? Не се страхувай. Не искам да ти причиня болка. Кажи ми нещо, моля те.

Тя едва се сдържа да не дръпне двата спусъка още там, веднага, просто за да замлъкне този ужасен глас и да изчезнат спомените, които й навяваше.

— Люси, миличка… — Стори й се, че чува приглушено хлипане. — Люси, той ме нападна — трябваше да го убия… Убих го заради страната си, не трябва да ме мразиш заради това…

Какво, за Бога, означаваше това?… Звучеше налудничаво. Можеше ли да е луд и да бе успял да го скрие? Всъщност изглеждаше по-нормален от много други хора — и все пак вече беше убивал… макар че тя нямаше представа при какви обстоятелства… Спри… почваш да се размекваш, а той, разбира се, точно това иска.

Хрумна й нещо.

— Люси, кажи ми поне една дума…

Тя изтича на пръсти в кухнята. Гласът му отслабна в далечината. Боб щеше със сигурност да я предупреди, ако Хенри предприеме нещо друго. Тя разрови инструментите на Том в кутията и намери някакви клещи. После се приближи до прозореца, напипа главичките на трите пирона, които бе заковала, и внимателно, съвсем тихо ги измъкна. Трябваше да употреби цялата си сила.

Щом ги измъкна, Люси се върна в дневната и се заслуша.

— … не ми пречи и няма да те закачам…

Тихо, съвсем тихо тя повдигна кухненския прозорец, промъкна се в дневната, взе кучето на ръце и се върна пак в кухнята.

— … причиня болка, за нищо на света…

Тя погали кучето и промърмори:

— Нямаше да го правя, ако не се налагаше, миличко. — После го хвърли през прозореца и затвори бързо, намери пирон и го зачука на ново място с три точни удара.

След това хвърли чука, грабна пушката, изтича в стаята и застана близо до прозореца, притисната до стената.

— … дам последен шанс!

Тя чу приглушения шум от лапите на Боб, после страшен, ужасяващ лай. Люси никога не бе чувала овчарско куче да лае така. Последва сблъсък и човекът като че ли падна. Тя чуваше дишането на Хенри, тежко и задъхано, после Боб явно се нахвърли отново, защото последва вик от болка, ругатня на чужд език и отново ужасяващият лай.

Шумът ставаше все по-приглушен — сякаш се отдалечаваше — и изведнъж спря. Люси почака, притисната до стената, наострила уши. Искаше да се качи да види как е Джо, да опита да се обади по радиото, да се изкашля, но не смееше да помръдне. В съзнанието й изникваха и изчезваха кървави картини, представяше си какво бе сторил Боб с Хенри и копнееше да чуе кучето да сумти на вратата.

Тя обърна глава към прозореца… и осъзна, че го вижда, виждаше не само някакъв сивкав квадрат, но самата дървена рамка. Беше още нощ, ала тя си отиваше и Люси знаеше, че ако погледне навън, едва доловима светлина щеше да обагря небето и да прогонва непрогледния мрак. Съвсем скоро щеше да се зазори и тя щеше да вижда мебелите в стаята, и Хенри нямаше да може да я изненада в тъмното…

На сантиметри от нея стъклото се счупи с трясък. Тя подскочи. Усети остра болка в бузата си, докосна мястото и разбра, че някое отхвръкнало парче я е порязало. Вдигна пушката, очаквайки Хенри да се появи на прозореца. Нищо не се случи. Минаха минута-две и чак тогава тя се запита какво ли е счупило стъклото.

Люси погледна към пода. Между парчетата стъкло тъмнееше голяма сянка. Тя откри, че вижда по-добре, ако наклони глава и погледне косо. И когато се взря по-внимателно, видя пред себе си познатите очертания на кучето.

Люси притвори очи, после извърна поглед настрани.

Не беше в състояние да изпита каквото и да било чувство. Ужасът и смъртта, заобикаляли я досега, бяха притъпили емоциите й — първо Дейвид, после Том, после безкрайното напрежение на обсадата цяла нощ… Сега изпитваше само глад. Предишният ден се бе чувствала прекалено нервна, за да яде, което означаваше, че трийсет и шест часа не беше слагала нищо в уста. И сега, колкото и нелепо и абсурдно да изглеждаше, откри, че копнее за сандвич със сирене.

Още някой влизаше през прозореца.

Тя долови движението с крайчеца на окото си.

И се взря в ръката на Хенри като хипнотизирана: ръка с дълги пръсти, бе пръстени, бяла под мръсотията, с добре поддържани нокти и превързан показалец, ръка, която я бе докосвала нежно и бе свирила на тялото й като на инструмент, и бе забила ножа в сърцето на един стар овчар.

Ръката отчупи парче стъкло, после още едно, за да разшири дупката в прозореца. После се пресегна навътре чак до лакътя и зашава с пръсти по перваза, търсейки куката, за да я откачи.

Мъчейки се да не вдига шум, Люси мъчително бавно премести пушката в лявата си ръка, а с дясната измъкна брадвата от колана си, вдигна я високо над главата си и я стовари с всичка сила върху ръката на Хенри.

Сигурно я беше усетил или бе чул свистенето на вятъра, или пък бе доловил неясното движение зад прозореца, защото той се дръпна рязко частица от секундата преди ударът да се стовари върху него.

Брадвата се заби в дървения перваз и не помръдна. В мига, в който Люси реши, че не го е уцелила, той изкрещя от болка и до острието, като две гъсеници на лакираното дърво, тя видя два пруста.

И чу тропота на бягащи нозе.

Люси повърна.

Изведнъж я налегна изтощение, последвано веднага от вълна на самосъжаление. Бе изстрадала достатъчно, наистина достатъчно, нали така, Господи? По света имаше полицаи и войници да се справят с подобни ситуации — и никой не можеше да очаква от една обикновена домакиня и майка да се бори безкрайно с един убиец. Кой можеше да я обвинява, ако се откажеше сега? Кой можеше да заяви честно, че би се справил по-добре, би издържал по-дълго, би измислил още нещо в следващата минута?

Тя беше дотук. Сега те трябваше да поемат топката — ония от света отвънка, полицаите и войниците, който и да беше от другия край на радиовръзката. Тя повече не можеше…

Люси откъсна очи от отвратителното зрелище на перваза и уморено се заизкачва по стълбите. Взе и втората пушка и ги отнесе и двете в спалнята.

Джо още спеше, слава Богу. Почти не бе шавнал цяла нощ, миличкият, и си нямаше никакво понятие от ужаса, който се разиграваше наоколо. Но тя усети, че сега вече не спи толкова дълбоко, нещо в изражението на лицето му и начинът, по който дишаше, й подсказаха, че той скоро ще се събуди и ще поиска закуската си.

Ох, как копнееше за старото, до болка познато ежедневие! Да стане рано сутринта, да приготви закуската, да облече Джо и да се захване с най-простата, скучна и безопасна домакинска работа, да мие и чисти, да бере билки от градината и да прави чай… Изглеждаше невероятно, че някога се бе чувствала нещастна от това, че Дейвид не я обича, от дългите скучни вечери и вечния мрачен пейзаж — само трева, пирен и дъжд.

Никога нямаше да се върне този живот.

Беше мечтала за градове и музика, за хора и идеи. Сега желанието бе изчезнало; не можеше да разбере защо въобще ги бе искала. Единственото, за което си струваше човек да копнее, бе спокойствието — или поне така мислеше тя сега.

Седна пред радиото и започна да оглежда копчетата и циферблатите. Ще свърши и това, после ще си почине. С огромно усилие на волята се опита още малко да разсъждава логично. Комбинациите не бяха чак толкова много. Тя намери едно копче с две положения, завъртя го и изчука сигнала за помощ. Нито звук. Може би това означаваше, че микрофонът е включен.

Тя го дръпна към себе си и заговори:

— Ало, ало, има ли някой там? Ало?

Имаше един ключ, над който пишеше „Предаване“, а под него — „Приемане“. Беше завъртян на „Предаване“. Ако светът трябваше да й отговори, явно трябваше да превключи на „Приемане“.

— Ало, чува ли ме някой? — каза тя и завъртя на „Приемане“.

Нищо.

И след това:

— Обадете се, Остров на бурите, чувам ви силно и ясно.

Мъжки глас. Младежки, силен, компетентен и успокояващ, и жив, и нормален.

— Обадете се, Остров на бурите, цяла нощ се мъчим да се свържем с вас… къде бяхте, по дяволите?

Люси превключи на „Предаване“, опита се да заговори и избухна в плач.

36.

Пърсивал Годлиман го болеше глава от многото цигари и безсънието. Беше си взел малко уиски за дългата и тревожна нощ в кабинета и това се оказа грешка. Всичко го потискаше — времето, стаята, работата му, войната. За първи път, откакто се бе захванал с това, откри, че копнее за прашните библиотеки, нечетливите ръкописи и средновековния латински.

Полковник Тери влезе с две чаши чай на поднос.

— Никой наоколо не спи — заяви той бодро и седна. — Искаш ли бисквитка?

Годлиман не пожела бисквитка, но изпи чая. И той временно го ободри.

— Току-що ми се обади големият човек — рече Тери. — И той ще бодърства заедно с нас цялата нощ.

— Не виждам защо — заяви кисело Годлиман.

— Тревожи се.

Телефонът иззвъня.

— Годлиман.

— Търсят ви от Кралския корпус за наблюдение в Абърдийн, сър.

— Слушам.

Обади се непознат глас, гласът на млад човек:

— Обаждам се от Кралския корпус за наблюдение, сър.

— Да.

— С мистър Годлиман ли разговарям?

— Да! — Боже мили, тия военни наистина не си даваха зор.

— Свързахме се най-накрая с Острова на бурите, сър… не беше нашият редовен сътрудник. Всъщност се обади някаква жена…

— Какво каза тя?

— Все още нищо, сър.

— Не ви разбирам. — Годлиман овладя надигащото се гневно нетърпение.

— Тя просто… ами плаче, сър.

— Можете ли да ме свържете с нея? — колебливо попита Годлиман.

— Да. Изчакайте. — Настъпи пауза, насечена от няколко изщраквания и някакво бръмчене. След това Годлиман чу как някаква жена наистина плачеше.

— Ало, чувате ли ме? — попита той.

Плачът продължи.

Младежът се включи в линията и каза:

— Тя няма да ви чуе, докато не превключи на „Приемане“, сър… а, ето че го направи. Говорете.

— Здравейте, млада госпожице. Когато свърша да говоря, ще кажа „Край“ и тогава вие превключете на „Предаване“ и говорете, после кажете „Край“, когато свършите. Разбирате ли? Край.

— Ох, слава Богу, че има един нормален човек! Да, разбирам. Край — прозвуча отново женският глас.

— Хайде сега — рече Годлиман нежно, — кажете ми какво става там. Край.

— Един мъж се появи тук преди два, не, три дни. Лодката му се разбила до острова. Мисля, че е лондонският убиец — той уби съпруга ми и овчаря, и сега е отвън, пред къщата, а аз съм сама с малкия си син… Заковах прозорците с пирони и стрелях по него с пушката, и залостих вратата, и пуснах кучето, но той го уби, и аз го ударих с брадвата, когато се опитваше да влезе през прозореца, и повече не мога да издържам… моля ви, елате, за Бога, елате. Край.

Годлиман затули слушалката с ръка. Лицето му бе побеляло.

— Исусе Христе… — Но когато заговори с нея, гласът му беше делови: — Трябва да се опитате да издържите още малко — започна той. — Моряци и бреговата охрана, и полицаи, и какви ли още не хора са на път към вас; но не могат да дойдат, преди бурята да стихне… Сега искам да направите нещо и не мога да ви кажа защо, понеже някой може да ни чува, но мога да ви кажа, че е страшно, абсолютно наложително… Чувате ли ме добре? Край.

— Да, продължавайте. Край.

— Трябва да унищожите радиопредавателя. Край.

— О, не, моля ви се!…

— Трябва — рече Годлиман и осъзна, че тя е още на „Предаване“.

— Не мога… не мога… — Последва някакъв писък.

— Ало, Абърдийн, какво става? — попита Годлиман.

— Предавателят още е включен, сър — намеси се младежът, — но тя не говори. Не можем да чуем нищо.

— Тя изпищя.

— Да, това го чухме.

Годлиман се поколеба.

— Какво е времето там?

— Вали дъжд, сър — прозвуча доста озадачено гласът на младежа.

— Не питам просто така, за да поддържам разговора — сопна се Годлиман. — Има ли някакви признаци, че бурята скоро ще спре?

— Отслабна малко през последните няколко минути, сър.

— Добре. Свържете се с мен веднага щом жената се обади.

— Тъй вярно, сър.

— Един Господ знае какво изживява онова момиче там, горе… — рече Годлиман на Тери и почука по телефонната вилка.

— Само да счупи радиопредавателя и… — Полковникът кръстоса крака.

— И хич не ни пука дали той ще я убие?

— Ти го каза.

— Свържете ме с Блогс в Розит — рече в слушалката Годлиман.



Фред Блогс се събуди изведнъж и напрегна слух. Отвън се бе зазорило. Всички в залата също наостриха уши. Нищо не се чуваше. В това и се вслушваха — в тишината. Дъждът бе спрял да барабани по тенекиения покрив. Небето беше сиво, на изток хоризонтът побеляваше. Вятърът изведнъж бе спрял, а дъждът се беше превърнал в леко ръмене.

Пилотите започнаха да навличат якета и шлемове, да си връзват ботушите, да палят последната цигара.

Прозвъня клаксон и над летището прокънтя някакъв глас:

— Викам залата! Викам залата!

Телефонът иззвъня. Пилотите не му обърнаха внимание и се заизмъкваха на групи през вратата. Блогс вдигна слушалката.

— Слушам.

— Пърси се обажда, Фред. Току-що се свързахме с острова. Той е убил двамата мъже. Жената успява да го държи на разстояние в момента, но явно няма да може да изкара още дълго…

— Дъждът спря. Излитаме — рече Блогс.

— Бързай, Фред. Довиждане.

Блогс затвори и се огледа за своя пилот. Чарлс Колдър бе заспал над „Война и мир“. Блогс го разтърси.

— Събуди се, сънливецо, ставай!

Колдър отвори очи.

Блогс едва не го удари.

— Хайде, събуждай се, тръгваме, бурята спря!

— Прекрасно! — скочи на крака младежът.

Той изхвръкна през вратата. Блогс го последва, поклащайки глава.



Спасителната лодка се удари във водата с трясък, подобен на пистолетен изстрел, и вдигна фонтани от пръски около себе си. Морето съвсем не беше спокойно, но тук, в закътания залив, нямаше кой знае каква опасност за една стабилна лодка, карана от опитни моряци.

— Действайте, Първи — рече капитанът.

Първият помощник стоеше до перилата с трима от екипажа. Пистолетът му беше в непромокаем калъф.

— Тръгваме! — нареди той.

Четиримата се спуснаха надолу по стълбичката и скочиха в лодката. Първият помощник седна на кърмата, а тримата моряци хванаха греблата и започнаха да гребат.

Капитанът погледа няколко мига как се приближават с равномерна скорост към пристана, после се върна на мостика и даде заповед корветата да продължи да обикаля острова.



Острият звън на камбана прекъсна играта на карти в катера.

— Стори ми се, че става нещо — рече Клечо. — Вече не се лашкаме нагоре-надолу толкова много. Стоим си почти неподвижно всъщност. Направо ме хваща морска болест.

Никой не го слушаше: всички бързаха да застанат по местата си, а някои пътьом закопчаваха спасителните жилетки.

Моторите изреваха и корабът леко потрепера.

Горе на палубата Смит застана на носа, наслаждавайки се на свежия въздух и водните пръски по лицето си след прекараното денонощие на затворено.

Клечо застана до него. Корабът излизаше от пристанището.

— Тръгнахме отново — рече Клечо.

— Знаех, че камбаната ще звънне — каза Смит. — Сещаш ли се защо?

— Казвай.

— Имах асо и поп. Двайсет и едно.



Капитан Вернер Хеер погледна часовника си.

— Трийсет минути.

— Какво е времето? — попита майор Вол.

— Бурята спря — заяви Хеер неохотно. Би предпочел да задържи тази информация за себе си.

— Тогава трябва да изплуваме.

— Ако вашият човек беше на острова, щеше да се свърже с вас.

— Война не се печели с предположения, капитане — каза Вол. — Предлагам ви най-недвусмислено да изплуваме.

Докато подводницата беше на док, между началниците на Хеер и на Вол бе избухнал голям скандал — и тези на Вол бяха удържали победа. Хеер беше още капитан на кораба, но му бе заявено съвсем ясно, че следващия път, когато реши да не обръща внимание на някое недвусмислено предложение на майор Вол, ще трябва да има наистина сериозни причини за това.

— Ще изплуваме точно в шест — отсече той.

Вол кимна отново и извърна поглед.

37.

Изтрещя счупено стъкло, после нещо избухна, сякаш гръмна запалителна бомба:

Тряас…

Люси изтърва микрофона. Нещо ставаше долу. Тя грабна пушката и хукна по стълбите.

Дневната беше обхваната от пламъци. Огънят идваше от един счупен буркан на пода. Хенри беше измайсторил някаква бомба с бензина от джипа. Пламъците се разстилаха по изтъркания килим и ближеха дамаската на старите мебели. Една пухена възглавница се запали и пламъците стигнаха тавана.

Люси я грабна и я захвърли през счупения прозорец, като си изгори ръката. После смъкна от себе си палтото, хвърли го на пода и затъпка с крака. След това го взе отново и го метна върху канапето.

Някъде отново се счупи стъкло.

Звукът дойде отгоре.

— Джо! — изпищя Люси.

Тя изтърва палтото, втурна се нагоре по стълбите и връхлетя в спалнята.

Фейбър седеше на леглото, а Джо беше в скута му. Детето се беше събудило и смучеше палец, ококорило широко очички както всяка сутрин. Фейбър го галеше по косата.

— Хвърли пушката на леглото, Люси.

Раменете й се отпуснаха и тя направи каквото й каза.

— Изкатерил си се по стената и си влязъл през прозореца — рече тя безизразно.

— Върви при мама! — Фейбър смъкна Джо от скута си.

Джо изтича при нея и тя го вдигна.

Хенри взе двете пушки и отиде до радиото. Държеше дясната си ръка под лявата мишница, а на якето му имаше голямо петно от кръв. Той седна.

— Улучи ме — рече, после се обърна към предавателя.

Изведнъж радиото заговори:

— Обадете се, Остров на бурите.

Фейбър взе микрофона.

— Ало?

— Изчакайте един момент.

Последва пауза и след това се обади друг глас. Люси го позна — бе онзи човек от Лондон, който й беше казал да унищожи радиото. Щеше да бъде разочарован от нея.

— Ало, тук е Годлиман отново. Чувате ли ме? Край.

— Да, чувам ви, професоре — обади се Фейбър. — Да сте посещавали някои хубави катедрали напоследък?

— Какво?… Това да не е…

— Да — усмихна се Фейбър. — Как сте? — Усмивката рязко изчезна от лицето му, сякаш играта изведнъж свърши, и той завъртя копчето за честотата.

Люси се извърна и излезе от стаята. Всичко беше свършило. Тя слезе апатично по стълбите и отиде в кухнята. Оставаше й само да чака той да я убие. Не можеше да избяга — нямаше вече сила за това и той явно го знаеше.

Тя погледна през прозореца. Бурята бе отминала. Ураганният вятър бе утихнал и сега духаше свеж бриз, дъждът беше спрял, а на изток небето изсветляваше, обещавайки дори слънце. Морето…

Тя се намръщи и се взря по-внимателно.

Господи, това наистина беше подводница!

„Унищожете радиото“, бе казал онзи човек.

Снощи Хенри бе изпсувал на някакъв чужд език… „Убих го заради страната си…“, й бе казал той.

А в своя делириум бе изрекъл нещо за някаква армия-фантом, която ще очакват при Кале…

„Унищожете радиото!“

Защо ще носи със себе си кутийка с негативи човек, който тръгва за риба?

През цялото време бе знаела, че той не е луд.

Подводницата беше немска, Хенри бе някакъв немски агент… шпионин… и сигурно в този момент опитваше да се свърже с подводницата по радиото…

„Унищожете радиото!“

Нямаше право да се отказва, не можеше — след като вече беше разбрала истината. Знаеше какво трябва да прави. Би желала да сложи Джо някъде другаде, та да не може да види — това я тревожеше повече, отколкото болката, която знаеше, че ще изпита, но нямаше никакво време. Хенри сигурно всеки момент щеше да открие честотата им и тогава щеше да е твърде късно…

Трябваше да унищожи радиото, но то беше горе, при Хенри, при него бяха и двете пушки и той щеше да я убие.

Тя знаеше само един начин да го направи.

Постави стол в средата на стаята, стъпи на него, протегна се нагоре и развъртя крушката.

После слезе от стола, отиде до вратата и завъртя ключа.

— Крушката ли ще сменяш? — попита Джо.

Люси стъпи на стола, поколеба се за миг, после бръкна с три пръста в оголената фасунга.

Нещо тресна, прониза я невероятна болка, после престана да изпитва каквото и да било.

Фейбър чу трясъка. Бе успял да открие вярната честота на предавателя, бе превключил на „Предаване“ и бе взел микрофона. Канеше се да заговори, когато се разнесе звукът. Веднага след това циферблатите угаснаха.

Лицето му почервеня от яд. Тя беше направила късо съединение в цялата къща. Не беше допускал, че е толкова изобретателна.

Трябваше да я убие. Какво му беше станало? Никога досега не се бе колебал, никога, преди да срещне тази жена.

Той взе едната пушка и слезе по стълбите.

Детето плачеше. Люси лежеше на кухненския праг, цялата вкочанена. Фейбър погледна оголените жици и стола под тях. Той смръщи изумено лице.

Беше го направила с ръка.

— Свети Боже прави! — възкликна Фейбър.

Люси отвори очи.

Всичко я болеше.

Хенри стоеше над нея, с пушка в ръка.

— Защо бръкна с ръка? Защо не с тирбушон? — каза той.

— Не знаех, че може да се направи и с тирбушон.

— Ти си наистина невероятна жена — поклати глава той, повдигна пушката, насочи я към нея, после отпусна ръка. — Проклета да си!

Погледът му спря на прозореца и той трепна.

— Ти си я видяла — рече той.

Фейбър застина за миг, после тръгна към вратата. Като видя, че е закована, разби прозореца с приклада на пушката и се измъкна навън.

Люси се изправи. Джо обви ръчички около краката й. Тя не се чувстваше достатъчно силна да го вземе на ръце. Само се довлече до прозореца и погледна навън.

Хенри тичаше към скалите. Подводницата още беше там, може би на миля от брега. Той стигна до скалите и се спусна надолу. Щеше да се опита да доплува до подводницата.

Трябваше да го спре.

„Мили Боже, не мога повече…“

Тя се прехвърли през прозореца, пренебрегвайки писъците на сина си, и затича след него.

Когато стигна до края на платото, легна и погледна надолу. Хенри беше някъде на половината път между нея и морето. Той вдигна глава нагоре и я видя, замръзна за миг, после се заспуска още по-бързо, опасно бързо.

Първото, което й хрумна, беше да го последва надолу по скалите. Но какво щеше да прави после? Дори и да го стигнеше, не можеше да го спре.

Земята под нея се разтресе леко. Тя пролази назад, да не би склонът да се срути и да я събори в морето.

И тогава й дойде нещо наум.

Тя заблъска по каменистата почва с юмруци. Земята се разтресе по-силно и се появи пукнатина. Тя прехвърли едната си ръка през ръба, а другата мушна в пукнатината. Отчупи се парче варовик, голямо колкото пъпеш.

Тя погледна през ръба и го съгледа.

После се прицели внимателно и метна камъка.

Той започна да пада бавно, прекалено бавно. Хенри го видя и покри главата си с ръка. Стори й се, че няма да го уцели.

Камъкът просвистя на няколко сантиметра от главата му и го удари по лявото рамо. Той се държеше за скалата с лявата си ръка. Сега като че ли загуби равновесие, олюля се за миг и едва се задържа на крака. Дясната му ръка — ранената, задраска да се улови за нещо. После тялото му се наклони напред, отделяйки се от скалата, ръцете му се завъртяха безпомощно във въздуха, краката му се плъзнаха от тясната издатина, на която бяха стъпили, и за частица от секундата той застина във въздуха, след което се стовари като камък на скалите отдолу.

Не издаде нито звук.

Беше паднал на една плоска скала, която се издаваше над водата. От удара на тялото върху камъка просто й прилоша. Той лежеше по гръб, с разперени ръце, а главата му бе извита под невероятен ъгъл.

Нещо се изсипа от него и Люси извърна очи.



И тогава изведнъж всичко наоколо закипя.

От небето с рев се спуснаха три самолета с кръговете на КВС на крилата и започнаха да обстрелват от ниско подводницата.

Изневиделица се появиха четирима моряци и затичаха в равномерен тръс нагоре по хълма към къщата. Единият дори подвикваше:

— Леви-десни, леви-десни, леви-десни.

Друг самолет кацна на вълните, от него спуснаха лодка и мъж със спасителна жилетка започна да гребе към скалите.

Иззад носа се появи малък кораб и заплава с пълна сила към подводницата. Тя се потопи.

Лодката се блъсна в скалите на брега, мъжът скочи от нея и се надвеси над тялото на Фейбър.

Появи се и друг кораб, който тя позна, че е на бреговата охрана.

— Добре ли си, душице? — Един от моряците се приближи към нея. — Там, в къщата, едно момиченце плаче за мама…

— Той е момче — каза Люси. — Трябва да го подстрижа.



Блогс насочи лодката към тялото в подножието на скалите. Тя се удари в камъните, той се изкатери и стъпи на равно място.

Черепът на Иглата се бе пръснал като яйце при удара в скалата. Поглеждайки по-отблизо, Блогс видя, че немецът доста е пострадал още преди падането — дясната му ръка беше обезобразена, а и с глезена му нещо не беше наред.

Блогс претърси тялото. Камата беше там, където си мислеше, че ще е — в калъф, закопчан около лявата му ръка. Във вътрешния джоб на явно скъпата, изцапана с кръв шуба Блогс намери портфейл, документи, пари и малка кутийка с двайсет и четири негатива. Той вдигна един към изгряващото слънце — да, бяха негативите на снимките в плика, който Фейбър бе изпратил в португалското посолство.

Моряците му хвърлиха отгоре въже. Блогс набута вещите на Фейбър по джобовете си, после овърза тялото с въжето. Изтеглиха го нагоре, после пуснаха отново въжето — за Блогс.

Когато се озова на платото, младши лейтенантът се представи и двамата тръгнаха към къщата на върха на хълма.

— Не сме пипали нищо, да не унищожим следите — каза старшият моряк.

— Не се тревожете толкова — успокои го Блогс. — Следствие няма да има.

Трябваше да влязат през счупения прозорец. Жената седеше на масата, с момченцето в скута. Блогс й се усмихна. Въобще не знаеше какво да каже.

Той хвърли бърз поглед наоколо. Приличаше на истинско бойно поле. Видя закованите прозорци, препречените врати, полузагасналия огън, кучето с прерязаното гърло, пушките, счупените перила, брадвата, забита в перваза, и двата отрязани пръста до нея.

„Що за жена е тази“, помисли си той.

Той изпрати един от моряците да почисти къщата и да махне дъските от вратите и прозорците, втори да смени изгорелия бушон, трети — да направи чай.

Блогс седна до масата и се взря в жената пред себе си. Беше облечена в грозни мъжки дрехи, косата й беше мокра, лицето мръсно. И въпреки всичко беше забележително красива, с прекрасни кехлибарени очи и овално лице.

Блогс се усмихна на детето и заговори тихо на жената.

— Сторили сте нещо невероятно — каза той. — Тия дни ще ви обясня защо, но засега трябва да ви задам два въпроса. Може ли?

Очите й се спряха върху лицето му и след миг тя кимна.

— Успя ли Фейбър да се свърже по радиото с подводницата?

Жената продължи да се взира в него безизразно. Блогс напипа някакъв бонбон в джоба на панталона си.

— Може ли да дам едно карамелче на това момче? Май че е гладно.

— Благодаря — рече тя.

— И така, свърза ли се Фейбър с подводницата?

— Той се казваше Хенри Бейкър — уточни тя.

— Аха. Добре де, свърза ли се?

— Не. Направих късо съединение.

— Много умно от ваша страна — заяви Блогс. — Как го направихте?

Тя посочи зеещата фасунга над главата си.

— С тирбушон, така ли?

— Не. Не се сетих. С пръсти.

Той се втренчи в нея с ужас, не можеше да повярва на ушите си. Съзнателно да… той разтърси глава, опитвайки се да забрави за станалото. И отново си помисли: „Що за жена е тя?“

— Така, добре, смятате ли, че някой от подводницата го е видял, като слиза надолу по скалите?

Усилието да се съсредоточи просто се изписа на лицето й.

— Никой не се е появявал от люка, сигурна съм — каза тя. — Биха ли могли да го видят през перископа?

— Не — отвърна той. — Това е добра новина, много добра наистина. Значи те не знаят, че той е… обезвреден. Както и да е… — Блогс бързо смени темата. — Преживели сте повече от един войник на фронта. Много повече. Сега ще ви изпратим заедно с момченцето в болница.

— Добре — каза тя.

— Има ли някакво превозно средство тук? — обърна се Блогс към шефа на моряците.

— Да, има един джип долу до дърветата.

— Закарайте тогава жената и детето до пристана и ги качете на лодката.

— Тъй вярно.

Блогс се обърна отново към жената. И усети прилив на обич, примесен с възхищение. Сега изглеждаше нежна и безпомощна, но той знаеше, че е колкото хубава, толкова и смела, и силна.

— След ден или два в болницата ще започнете да се чувствате потисната. Но това е признак, че се оправяте. Аз ще съм наблизо и лекарите ще ми се обадят. Искам да си поговорим още, но не преди и вие да го пожелаете. Става ли?

Най-накрая тя му се усмихна и той усети топлината, която се излъчваше от нея.

— Много сте мил — каза тя.

Люси се изправи и с детето на ръце излезе от къщата.

— Мил? — промърмори Блогс. — Господи, каква жена!

Той се качи по стълбите, влезе в спалнята и завъртя копчето на радиото на честотата на Кралския корпус за наблюдение.

— Тук Островът на бурите. Край.

— Говорете, Остров на бурите.

— Свържете ме с Лондон.

— Задръжте така. — Последва дълга пауза, после прозвуча познат глас:

— Говори Годлиман.

— Пърси, заловихме… контрабандиста. Той е мъртъв.

— Прекрасно, прекрасно. — В гласа на Годлиман прозвуча неприкрито тържество. — Успял ли е да се свърже с партньора си?

— Почти сигурно не.

— Браво, браво!

— Не ме поздравявай мен — рече Блогс. — Когато дойдох, всичко вече беше свършило, за мен остана само да почистя.

— Кой?…

— Жената.

— Ами, да ме вземат дяволите! И що за жена е това?

— Тя е герой, Пърси — ухили се Блогс.

Годлиман също се усмихна. Разбра.

38.

Хитлер стоеше до големия френски прозорец и се взираше в планинските склонове. Беше в гълъбовосивата си униформа, изглеждаше уморен и потиснат. През нощта бе викал лекаря си.

Адмирал Путкамер отдаде чест и поздрави.

Хитлер се обърна и втренчи поглед в адютанта си. Тези малки и лъскави очички винаги успяваха да извадят Путкамер от равновесие.

— Прибраха ли Иглата?

— Не. На мястото на срещата имало някакви проблеми — английската полиция гонела точно там контрабандисти. Освен това изглежда, че Иглата въобще не е ходил там. Преди няколко минути изпрати радиограма. — Путкамер подаде лист хартия.

Хитлер го пое, сложи си очилата и зачете:

„ЯВКАТА ПОДОЗРИТЕЛНА ГОВЕДА ТАКИВА РАНЕН СЪМ И ПРЕДАВАМ С ЛЯВА РЪКА ПЪРВА АМЕРИКАНСКА АРМИЯ ДИСЛОЦИРАНА ИЙСТ АНГЛИА КОМАНДВАЩ ПАТЪН НАБРОЯВА КАКТО СЛЕДВА ДВАЙСЕТ И ЕДНА ПЕХОТНИ ДИВИЗИИ ПЕТ БРОНИРАНИ ДИВИЗИИ ПРИБЛИЗИТЕЛНО ПЕТ ХИЛЯДИ САМОЛЕТА ПЛЮС НЕОБХОДИМИТЕ ТРАНСПОРТНИ КОРАБИ В УОШ. ЩЕ АТАКУВАТ ПРИ КАЛЕ ПЕТНАЙСЕТИ ЮНИ ПОЗДРАВИ НА ВИЛИ“

Хитлер подаде радиограмата обратно на Путкамер и въздъхна:

— Значи Кале в крайна сметка.

— Можем ли да бъдем сигурни в този човек? — запита адютантът.

— Абсолютно. — Хитлер се извърна, прекоси стаята и се отпусна на един стол. Движеше се някак вдървено, нещо сякаш го болеше. — Той е верен германец. Познавам го. Познавам семейството му…

— Но вашият инстинкт…

— О… Казах, че ще се доверя на информацията от този човек, и ще го направя. — Хитлер даде знак на Путкамер да си върви. — Кажете на Ромел и Рундщед, че няма да си получат танковете. И ми изпратете оня доктор, по дяволите.

Путкамер отдаде чест отново и излезе да изпълни заповедта.

Загрузка...