Игра на богове

Глава 17

Облегната на колата, Мередит наблюдаваше с мощен бинокъл развоя на мача по поло, а операторът на Ай Би Ес заснемаше играта. Тя прецени колко очарование и какво въздействие ще окажат няколко клипа от мача в предаването й, да не говорим за новата гледна точка, от която ще бъде показана агресивната амбициозност на Александър, но въпреки това беше склонна да се откаже от репортажа.

Не искаше да е тук. Не го бе виждала от вечерта, когато той я издебна пред службата. Знаеше, че ще се виждат често, докато не приключи с интервюто, но й се искаше веднага след това да забрави, че въобще го е познавала.

Мередит не беше познавач на полото — всъщност след като засне онзи мач в Лос Анджелис, за пръв път гледаше играта — и въпреки това благодарение на разговорите с Александър вече разбираше какво точно се случва на терена. Изглежда като гладиатор в схватка, помисли си тя, докато го наблюдаваше през бинокъла. Яздеше скопен дорест кон, по-едър от конете на останалите играчи. Сети се, че й беше говорил за предпочитанията да язди бързи коне, по-големи от типичните за играта понита. Винаги играеше преден пост — основен нападател — и подбираше конете според бързината и способността им да реагират на волята на ездача. Първа и втора позиция са нападатели, трета и четвърта — защитници, припомни си Мередит. На онези от първа им е нужна мощ и бързина.

Александър приемаше играта точно толкова сериозно, колкото и бизнеса си, и изискваше от конете и отбора си толкова много, колкото и от помощниците си в корпорацията. Захласната от вълнение, Мередит наблюдаваше как той замахна и запрати топката по полето, сякаш изстрелваше ракета. Защитникът на противниковия отбор — мъж, когото Александър веднъж описа като „експерт в играта“, — се сблъска с коня на Александър. Мередит трепна.

Полото, помисли тя, хвърляйки за миг поглед към трибуните, наистина е игра за богати хора. Жените от публиката до една бяха в елегантни маркови тоалети, а мъжете изглеждаха като слезли от страниците на модни списания. Играта, от своя страна, представляваше борба за надмощие между смелостта и интелекта, игра за най-добрите атлети. Изискваха се контрол, смелост и пресметната дързост. Това, хрумна й изведнъж, определено е игра за Александър. Той просто е роден за нея.

Играта продължи да се развива бързо и ожесточено. Александър успя да нанесе няколко успешни удара и да парира доста топки на противника. Стратегията му и проявената енергия на терена бяха сравними единствено с поведението му на обигран светски мъж, както и бе известен, помисли си тя мрачно. Добре виждаше през бинокъла стегнатите челюсти и войнствено свъсеното чело бе готов да се изправи пред всякакъв противник. Направи й впечатление с какво ожесточение се бореше и участваше в играта — нещо типично за него и във всяко друго начинание. Единствената му цел бе победата. Беше роден шампион. Съчетано с маниера му да предвижда и да властва го правеше практически непобедим.

Радостни възгласи от трибуните известиха края на играта. Осемте играчи се оттеглиха към границата на терена. Мередит свали бинокъла и с любопитство проследи как връчват на Александър огромна сребърна купа. Даде знак на оператора да спре да снима. В този момент Александър вдигна поглед и я видя. Скочи бързо от седлото и с леки стъпки се отправи към нея. Мина през тълпата, като водеше коня след себе си. Приближавайки телевизионната кола, свали каската си. Под нея гъстата му черна коса бе разчорлена и влажна от пот.

— Радвам се да те видя — поздрави той усмихнат. — Но трябва да призная и че съм изненадан.

— Защо? — Очите й дръзко се впиха в неговите. — Все пак правя предаването си, нали?

— Разбирам. — Замълча за момент. — Е, тогава се надявам да не си била път напразно.

— Не съм — усмихна се тя хладно. — Заснехме доста материал.

— Значи скоро ще си тръгвате, така ли?

— Веднага след като приберем оборудването.

Той се поколеба за миг.

— Искам да поговорим насаме, Мередит — изрече той, понижил глас.

— За интервюто ли?

— За нас.

— Няма „нас“. Вече не съществува. А и започвам да мисля, че никога не го е имало.

— Не го вярваш ни най-малко, както и аз — парира я той.

— Казах каквото мисля.

Обърна се и си тръгна.

Той я сграбчи за ръката.

— Но аз не съм — повиши той глас. — Налага се да чуеш каквото съм решил да кажа. Е, ще говорим ли насаме, или да го съобщя тук и сега?

Загубила за момент самообладание, тя се поколеба. Познаваше го достатъчно добре — той не блъфираше. А тя нямаше никакво желание да обсъждат личните си взаимоотношения пред оператора или който и да било друг.

— Добре — прие тя накрая. — Къде и кога?

— Веднага. Ела с мен.

Мередит погледна оператора.

— Прибирайте. Ако не се върна, докато се приготвите — тръгвайте.

Той й кимна.

В ледено мълчание Мередит и Александър се отправиха към конюшните. Плувнал в пот, конят на Александър крачеше бавно след тях с наведена от изтощение глава. Александър се извърна и ласкаво погали животното по шията.

— Днес следобед не бях особено нежен със Спартак — отбеляза той. — Добре е да го оставя на спокойствие за ден-два на пасбището. — Влязоха в конюшнята и той подаде юздите на младо конярче. — Хубаво се погрижи за моя приятел — нареди той.

— Да, господин Киракис.

Тръгнаха по дългия широк коридор между боксовете на конете. Раздразнени от шумните им стъпки, някои животни цвилеха тихо и неспокойно се раздвижиха. Александър вървеше напред с обичайната си бърза гъвкава походка към сектора на неговите коне. Провери ги един по един, за да се увери, че са се погрижили добре за тях, и им раздаде по няколко бучки захар. Мередит остана изненадана от нежността, с която се отнасяше към животните.

— Хадран ще излезе от строя за известно време — сподели Александър. — Тази сутрин се нарани. Не било сериозно, но няма да го яздя, докато не възстанови отличната си форма. А Цезар днес беше в лошо настроение. Внимавай… Не е чудно дори да се опита да те ухапе. Скоро предстои да пенсионирам Атила. Годините му напредват…

— Не ме доведе тук, за да ми разказваш за конете си — пресече го Мередит с досада. — Казвай каквото си намислил и да приключваме. Пътят до Манхатън е дълъг. Нямам време за губене.

Той се усмихна.

— Гневът ти би трябвало да ме стимулира — отбеляза той непринудено. — Все пак гневът е за предпочитане пред безразличието. Поне изпитваш някакво чувство към мен, макар не онова, което бих искал.

— Доставя ли ти удоволствие да ми се присмиваш?

Внезапно лицето му застина в сериозно изражение.

— Не — отвърна той честно. — Цялата тази история въобще не ми харесва. Никак не съм доволен, че не желаеш да се виждаш и да говориш с мен. Както и че не ми даваш възможност да ти обясня за проклетата снимка!

— Не ми дължиш никакви обяснения — рече тя хладно.

— Всички онези неща, които си казахме онази вечер на летището… Вече нищо ли не значат за теб?

— Значеха прекалено много. Но очевидно не и за теб.

Той пристъпи напред и плъзна длани по раменете й.

— Отидох в Рим, за да се срещна с Манети. Запознах се с дъщеря му на един обяд. — Говореше тихо. — Поканих и двамата на вечеря. Карло имаше ангажименти, но дъщеря му прие. Нямаше как да се измъкна, без да я обидя.

— Не изглеждаш особено нещастен на снимката.

— Дона Манети е много млада и неопитна — продължи той. — Прилича на оранжерийно цвете. Увлече се като ученичка по мен…

— Не прилича много на ученичка — изсмя се Мередит пресилено.

— Остави ме да довърша. Естествено, пихме вино на вечерята, но тя попрекали. Когато ни заснеха, бе доста отнесена. Опитвах се да я убедя, че трябва да я изпратя.

— До чия къща? — попита Мередит саркастично.

— Не съм спал с нея, Мередит.

— Няма значение дали си го сторил, или не.

Съзнателно избягваше погледа му — не желаеше той да види болката в очите й.

— Нима?

Тя не отвърна.

— Погледни ме, Мередит — настоя той. — Погледни ме ми кажи, че наистина няма значение, че не те интересува. Кажи ми, че породилото се помежду ни преди това не означава нищо за теб.

Тя вдигна глава.

— Добре — гневно подхвана тя. — Има значение! Искам да ме обичаш, както аз те обичам!

Очите й се впиха в неговите — двамата стояха втренчени един в друг. Той се наведе и нежно я целуна. Мередит се отдръпна и го погледна отново.

— Бях толкова сигурна, че те познавам.

— Познаваш ме по-добре от всеки друг — увери я той и отново започна да я целува.

— Чувствам се като молец, прелетял прекалено близо до пламъка на свещ — промълви тя.

Усмивката му беше тъжна.

— Въпросът е кой от двама ни е молецът и кой — пламъкът.

— Не искам да се опаря отново.

— Дай ми шанс, Мередит. Дай шанс на двама ни — настояваше той. — Ще се получи. Ние сме родени един за друг.

— И аз някога мислех така.

— Имам къща наблизо — неочаквано смени темата той. — Възнамерявах да остана до края на седмицата. Ела с мен. Дай ми възможност да ти докажа, че любовта ми към теб е истинска.

— Не мога… Чакат ме задачи… свързани с предаването…

— И аз имам задачи — увери я той, — но първата ни задача е да бъдем заедно.

— Опитай се да обясниш това на продуцента ми — въздъхна тя уморено.

Александър се замисли за миг.

— Обади му се, когато пристигнем — предложи той. — Кажи му, че съм разрешил да заснемеш интервюто в Саутхамптън, защото ще бъда там през седмицата. Да изпрати операторски екип в четвъртък или петък. Така ще прекараме насаме няколко дни.

— Не знам…

Погледна я право в очите.

— Обичам те, Мередит. Не желая да те загубя.

— Нямам други дрехи, нито…

— В селото има магазини.

Тя се поколеба за миг.

— Ти май имаш отговор за всичко, а?

— За всичко — обяви той и взе ръцете й в своите, — освен за единственото, най-важното за мен.

Къщата на Александър в Саутхамптън, разположена насред десет акра внимателно поддържани морави с изглед към Атлантическия океан, се оказа елегантна постройка с петнадесет спални — всичките с високи тавани и френски прозорци. Ако трябва да се изброяват „подробностите“ — както се изрази той, — редно беше да се отбележат широката тераса, обърната към имението, плувният басейн, сауната, винарската изба, солариумът с овален покрив и салонът за музика. Зад къщата се намираха конюшните за конете му за поло и помещенията за прислугата. Мередит с изненада установи колко много се различава вътрешното обзавеждане тук от изчистения модерен интериор в апартамента му в Олимпик тауър. Мраморните камини във всекидневната, библиотеката и главната спалня, украсените с витражи прозорци, дърворезбата по стълбището и декоративните греди в някои от помещенията напомняха за друга епоха. В пълна хармония с тях бяха меките удобни столове и дивани, многобройните, добре аранжирани антики и картини от импресионистите по стените. Стенният часовник в библиотеката — поне стогодишен — отмерваше съвсем точно времето.

— Обичам да си представям, че винаги мога да се оттегля тук — отбеляза Александър, докато Мередит се разхождаше из библиотеката и се възхищаваше на антиките и картините. — Бягам тук, ако реша да изчезна от напрежението на Манхатън или просто когато ми се иска да остана сам.

Мередит го погледна и се усмихна.

— Странно, не съм допускала, че си човек, който би си позволил да е откъснат от работата си за дълго — подхвърли тя.

— Обикновено не го правя — увери я той. — Но открих, че дори най-посветените на работата си имат нужда да се оттеглят от време на време, да си подарят малко отдих. Отначало, когато оглавих борда на „Киракис“ — а и преди това, — се опитвах да превърна корпорацията в мой живот. Убеждавах се, че тя е всичко, което искам, от което се нуждая.

— Но се е оказа, че не е така — заключи Мередит.

— Никога не се получава така — отвърна той с уморена усмивка. — Да, корпорацията е изключително важна за мен. Тя ми принадлежи по рождение, наследство е от баща ми. Но сега вече съм наясно, че е невъзможно да бъде същността на целия ми живот, точно както и твоята кариера не може да бъде всичко за теб. — Наля чаша вино и й я поднесе. — Ще ти хареса. От собственото ми лозе е.

— Значи се занимаваш и с винопроизводство? — изненада се за пореден път Мередит.

— Притежавам замък в Южна Франция. В Кот дьо Рон. За жалост напоследък не успявам да оставам там, колкото бих желал. Обикновено отскачах всяка година по време на гроздобера. Доставяше ми удоволствие да работя в лозята.

Мередит се разсмя неволно.

— Извинявай. Просто ми е трудно да си представя как изглеждаш, зает с каквато и да било физическа работа.

— Намирам го за изключително забавно. — Допълни чашата й с вино. — Бях малък, едва четиринадесетгодишен, когато баща ми се сдоби с лозята. Винаги съм имал особена слабост към Франция — наследено е от майка ми, предполагам — и затова с охота оставах там. Мама се ужасяваше, като ме гледаше как работя в лозята, но на мен ми доставяше удоволствие, а татко твърдеше, че така ще натрупам опит. Оказа се прав.

— Вероятно и двамата много ти липсват — предположи Мередит.

Александър кимна.

— Когато ги загубих, започнах да осъзнавам колко е важно да имаш семейство, да си с някого, с когото да споделяш всичко.

Мередит го погледна в очите и неволно потръпна. Дали е от виното, запита се тя, или от начина, по който я гледаше. Усети, че поруменява, но нямаше сили да спре това.

— Всеки има нужда от някого — промълви тя и замълча, преднамерено избягвайки погледа му.

Той забеляза празната й чаша.

— Още вино?

Тя поклати глава.

— Започвам леко да се замайвам. А и става късно…

Александър кимна.

— Прости ми, matia mou. Толкова ми е приятно, че загубих представа за времето. Уморена ли си?

— Малко — призна тя.

Той се усмихна.

— Ела… Ще ти покажа стаята ти.

Ярка слънчева светлина, нахлуваща през огромните прозорци, събуди Мередит на следващото утро. Седна в леглото, протегна се и погледна античния часовник върху тоалетката. Наближаваше пладне. Запита се дали Александър още спи.

Някой тихо почука на вратата. Преди Мередит да отговори, влезе прислужница.

— Госпожице, аз съм Даниел — представи се тя със силен френски акцент. — Мосю Киракис разпореди да видя как сте, да питам какво желаете за закуска и да ви предам, че тези пакети са за вас. — Посочи към куп кутии върху близкия стол. — Дрехи, които ще са ви необходими. Надявам се размерът да е точен.

Мередит не успя да скрие учудването си.

— Благодаря! — изрече бързо тя.

— А закуската, госпожице?

Замисли се за момент. Нямаше особен апетит тази сутрин.

— Нещо леко — реши тя. — Например кроасан с масло, конфитюр и кафе.

— Да, госпожице. — Жената се обърна да излезе.

— Даниел — извика я Мередит. — Александър… господин Киракис… стана ли вече?

— Да, госпожице. Той стана рано. Призори отиде в конюшнята — уведоми я Даниел. — Каза да го потърсите там, след като закусите.

Мередит кимна.

— Непременно.

— Тук ли да ви сервирам закуската, или ще слезете долу? — попита Даниел.

Мередит я погледна дружелюбно.

— Ще сляза, благодаря.

Отвори една по една кутиите и прегледа съдържанието им. Джинси, панталони, памучни ризи, дори бричове за езда. И всичко точно по нейните размери. Усмихна се. Той наистина мисли за всичко.

Избра джинси и розова риза. Докато се обличаше, се опита да си спомни откога не се е качвала на кон. Дали ще язди така добре, както някога?

Съвсем скоро ще разбера, помисли си тя.

Намери Александър в корала, възседнал великолепен дорест кон. Изглеждаше доста по-различно от безупречно облечения председател на директорския борд на „Киракис корпорейшън“. Сивите му панталони бяха напъхани във високи черни ботуши за езда, а ръкавите на бялата памучна риза — навити почти до лактите. Вятърът развяваше черната му коса. Мередит никога не го бе виждала толкова спокоен.

— Добро утро! — поздрави тя и се качи на оградата. Обърна се и й се усмихна: Добър ден, мила! Добре ли спа?

— Твърде добре, бих казала — уточни тя и се настани удобно на най-горната греда. — Но виждам, че ти не си губиш времето.

— Свикнал съм да ставам рано, независимо в какъв час съм си легнал. — Дръпна юздата на темпераментния кон. — Ще пояздиш ли с мен?

— С удоволствие.

— Яздила ли си някога?

Мередит се засмя.

— Там, където отраснах, не е ясно кое научаваш първо: да яздиш или да ходиш. Много вода изтече оттогава, но съм чувала, че не се забравя.

— Щом си сигурна — прие той. — Конете ми са доста темпераментни. За мен кон и жена без темперамент не са привлекателни.

Тя го изгледа многозначително.

— Изглежда се опитваш да ми подскажеш нещо, а?

— Ти как мислиш?

— Че си доста прям.

Александър направи знак на едно от конярчетата.

— Оседлай Аполон за госпожица Кортни.

— Да, сър.

Момчето се отдалечи, а Александър се обърна към Мередит.

— Госпожица Кортни — повтори той тихо, та само тя да го чуе. — Но няма да е за дълго така.

Щом се качи на седлото, Мередит се върна към уменията си да язди с изненадваща бързина. Почти бе забравила колко обича това занимание. Тя и Александър часове наред се разхождаха на коне из имението и завършиха с буен галоп по брега на океана. После слязоха и поведоха конете по плажа, отдадени на удоволствието от уединението си и прекрасната гледка. Мередит бе доволна, че дойде, че му даде възможност да й обясни какво е станало. Вярваше му, защото така й се искаше и защото сега вече бе убедена, че наистина я обича.

— Именно затова реших да купя този имот — обясни той, докато се разхождаха по белия пясък на плажа. — Точно така съм си представял къщата. А когато видях и плажа само на петстотин метра… Страшно ми напомня плажовете на моя остров в Гърция. Просто трябваше да притежавам това имение. Отдавна не съм се връщал на острова, но все по-често откривам колко ми липсват спокойните години от детството и юношеството ми, прекарани там. Когато за пръв път минах през тези врати… — Посочи към къщата. — Щом зърнах плажа, сякаш се прибрах у дома.

— Знам какво изпитваш — увери го Мередит. — Докато живеех в южната част на Калифорния, винаги се разхождах по плажа призори, плувах в океана, вдишвах солените пари във въздуха…

— Когато живееше с Ник Холидей ли? — прекъсна я Александър, загледан в океана. — Възнамеряваше ли да се омъжиш за него?

Тя го погледна сепнато.

— Не.

Александър взе парче дърво и го хвърли на няколко метра пред тях.

— Вероятно си го обичала.

Мередит се поколеба за миг.

— Да — промълви тя. — Някога. Но после нещата между нас се объркаха и…

Не завърши изречението.

— Липсвало ти е желание да се захващаш с друг — заключи той.

— Дълго време нямах никакво желание да бъда с някого — призна тя. — Но сега разбирам… че съм грешила.

Александър спря и се обърна с лице към нея.

— Много съм доволен да го чуя. — Гледаше я настойчиво в очите. — Искам аз да съм твоето бъдеще, Мередит. И искам ти да си моето. Няма да ми е лесно да се състезавам с някого от миналото ти.

— В миналото ми няма никого, Александър.

Взе я в прегръдките си и устните им се срещнаха. Мередит обгърна врата му с ръце и се притисна по-силно, за да откликне на страстта, която винаги се бе таила между двамата.

— Нямах представа, че ще е толкова студено.

Мередит се протегна върху големите възглавници пред камината — само тя осветяваше помещението, — за да се потопи в топлината.

— Понякога вечерите са студени дори по това време на годината.

Александър донесе бутилка „Дом Периньон“ с две чаши и седна до нея на пода.

При вида на бутилката тя се усмихна.

— Победата ти в мача ли празнуваме?

— Не — отвърна той тихо. — Празнуваме себе си… Това, че сме тук заедно.

Отваряше бутилката, без да откъсва очи от нейните. Тапата изведнъж изхвърча и шампанското заля и двамата. Мередит погледна измокрената си копринена блуза, полепнала по гърдите й.

— Току-що изхаби цяла бутилка първокласно шампанско — обяви тя поруменяла.

— Напротив — засмя се той. — Много ти отива.

Втренчиха се един в друг, обзети от усещането, че се любят с очи. Той се приближи бавно, разкопча блузата и я смъкна от раменете й. Отдолу Мередит беше гола. Целуна я нежно, отпускайки я внимателно върху възглавниците. Бавно облиза капките шампанско, стичащи се между гърдите й; само на моменти вдигаше глава, за да я целуне отново. Устните му не се откъсваха от топлата стегната кожа на тялото й, от щръкналите зърна на гърдите, по които прокара език. Продължи да вдига глава от време на време, за да я целува.

— Обичам те — прошепна той, докато дърпаше надолу ципа на джинсите й, за да ги смъкне. — Остави ме да ти покажа колко много те обичам…

— О, да! — едва промълви тя. — Люби ме, Александър…

Разкопча ризата му и се залови с колана на панталоните, а в това време устните му търсеха нейните, разгорещени от желание. Тя го погали по косата, докато той си играеше с гърдите й. Ръката му се плъзна между краката й и я докосна предпазливо. Телата им се преплетоха върху възглавниците — и двамата се възбуждаха с целувки и ласки. Мередит плъзна ръка между телата им и напипа набъбналия му член. Първоначалното й нежно галене ставаше все по-страстно. Той легна по гръб, стенейки от удоволствие — възбудата му нарастваше и ставаше почти непоносима.

— Наистина те обичам — прошепна тя. — Отне ми дълго време да го осъзная, но… много те обичам.

Сведе лице към неговото и го целуна с копнеж. Той отново я докосна между краката и я доведе до оргазъм с ръка. Тя се претърколи по гръб, все още потреперваща от възбуда, и той проникна в нея. Веднъж попаднал вътре, започна да се движи по-бързо, по-настойчиво, а бедрата й се вдигаха нагоре в стремеж да го пресрещне. Усети как той потрепери при своя оргазъм и точно тогава тя стигна до втори. Стаята се завъртя пред очите й, когато той се отпусна върху нея, и макар че едва дишаше, отново я целуна.

Дълго време лежаха неподвижни. Александър, заровил лице в шията й, нашепваше ласкави думи. Най-сетне се изправи на лакти и я погледна в лицето, огряно от светлината на загасващия огън.

— Никога не съм любил досега… — прошепна той и отметна кичур от лицето й. — До тази вечер никога не съм любил истински. Не съм си представял, че има такава разлика между секса и любенето.

По лицето и в блясъка на тъмните му очи се четеше удивление от новооткритите чувства. Никога не си бе представял, че подобни емоции са възможни. Сякаш животът му не бе напълно завършен, докато тя не се превърна в част от него. Тя го научи да се смее. Дотогава той не осъзнаваше, че е способен да го прави. Тя го караше да мисли за нещо друго, освен за бизнеса, да се наслаждава просто на факта, че е с нея.

— И аз — сподели Мередит нежно, наслаждавайки се на усещането да го докосва.

Никога не бе допускала за възможно да изпита подобна радост в ръцете на известен с похожденията си сред жените мъж като Александър Киракис, но тя бе открила една част от него, за която никой не подозираше. В прегръдките му се чувстваше понесена от такива силни емоции, от които дъхът й секваше. — Всички тези пропуснати месеци… — прошепна тя. — Колко жалко…

Той се засмя.

— Опитвах се да те убедя, любов моя, но ти си доста упорита понякога. — Целуна я по челото, по върха на носа, по устните. — Но сега вече няма значение. Заслужаваше си да изчакаме, нали?

— Определено.

Погледна го със сияещи очи.

Той я прегърна и зарови лице в шията й.

— Ще ми се да те държа така завинаги и никога да не те пускам…

На следващото утро Мередит се събуди и откри, че Александър лежи зад нея, прегръща я и нежно целува тила й. Тялото му бе плътно прилепнало към нейното. Почти не помнеше как снощи я отнесе на ръце горе. Любиха се отново и отново, а когато и двамата вече останаха без сили, той я пренесе в спалнята си и заспаха прегърнати. Това бе най-невероятната нощ в живота й.

— Добро утро! — промълви той. — Събудих ли те?

— Не знам — отвърна тя полушеговито. — Това ли се опитваше да сториш?

— Само от половин час.

Тя се обърна да го погледне. Той се надигна на лакът и й се усмихна.

— Нощта — промълви Мередит — бе като невероятен, красив сън. Почти се страхувах да се събудя.

Александър продължаваше да се усмихва.

— Беше самата действителност, уверявам те. — Целуна я нежно. — Буден съм от зори. Лежа и се мъча да измисля поне една причина да не се връщаме в Манхатън. — Докосна косата й. — Никога не съм бил суеверен, но сега ме е страх да те върна вкъщи, за да не разруша магията.

Мередит го целуна.

— Нищо не е в състояние да развали магията — увери го тя. — Дори да искаш, вече не можеш да ме загубиш. Обичам те.

Той отметна чаршафите и я разголи. Ръката му бавно се плъзна по гърдите й, а езикът му нежно докосваше чувствителните места по шията.

— Защо да не останем тук още седмица? — прошепна той и прокара ръка по щръкналите й зърна. — Само още една седмица…

— Ще ми се — промълви тя едва-едва; възбудата й нарастваше с всеки миг. — Но е изключено. Чака ме предаване…

Той сведе глава към едната й гърда и нежно я засмука. После отново се надигна на лакът и я целуна по устните.

— Толкова ли няма кой да те замести за една седмица?

— Незаменима съм — отвърна тя ухилена.

— Знам, но все ще се намери някой да води предаването ти — промърмори той й плъзна ръка между краката й.

— Не… Или…

Започна да стене от удоволствие.

— Ще намерят някого, естествено — настоя той.

Отново прилепи устни към нейните.

— Бих могла да кажа, че не ми е добре… Или че обмислям някои детайли за предаването…

Той се ухили.

— Или че се запознаваш по-подробно с обекта на интервюто си.

— Да — прошепна тя зашеметена от копнеж. — Но няма да им съобщя колко добре всъщност съм те опознала…

— Надявам се. — Целуна я отново и се отдръпна. — Все пак такива неща не се обсъждат публично по национална телевизия.

— Така е — съгласи се тя и протегна ръце към него.

Той й се изплъзна и се насочи към гърдите й, корема, бедрата. Бавно си проби път към венериния й хълм. Мередит потрепери от вълнение, когато той разтвори срамните й устни й започна да ближе клитора й. Почти веднага изживя небивал оргазъм, защото усещаше възбуда още от мига, когато той я събуди с целувки. После Александър проникна в нея и стигна до края. Във върховния миг на освобождаването цялото му тяло се напрегна. След време се поуспокои, прегърна я силно и я целуна по шията.

— Имаш ли представа как ми действаш? — промълви той.

— Да, защото ти правиш същото с мен — увери го тя. Притисна се силно — не искаше да се откъсне от него.

— Защо не останем тук цяла седмица, без да излизаме от стаята? — предложи той.

— Звучи божествено — отвърна тя и го погали по косата.

— Не мога да си представя да не си до мен, Мередит.

Изненада я настойчивият му тон.

— Няма — обеща тя. — Никога няма да те изоставя.

— Не ми е достатъчно. — Вдигна се на лакът и я погледна в очите. — Искам да ти се врека. Както и ти на мен. — Тя го погледна изпитателно и го изчака да продължи. — Желая да се оженя за теб, Мередит. Искам да станеш моя съпруга.

— Ще се наложи да облечеш това. — Александър подаде на Мередит един от копринените си халати, изваден от дрешника. — Твоите дрехи са разпръснати по пода долу.

Мередит седна в леглото и отметна косата от очите си. До този момент не се бе замислила как снощи набързо разхвърлиха дрехите си, а когато той я отнесе горе, оставиха след себе си бъркотията. Взе халата.

— Ще ми се да бях видяла изражението на прислужницата, когато е влязла в библиотеката сутринта — изхили се тя. — Или е свикнала с подобни гледки?

Той се обърна — лицето му беше сериозно.

— Не съм водил тук никога никого… досега — изрече тихо.

Мередит стана от леглото, облече халата и завърза широкия колан на талията си. Прекоси стаята, застана до него и го обгърна през кръста.

— Сигурен ли си, че желаеш да се обвържеш в брак? — попита тя игриво. — Няма ли да ти е жал да зарежеш навиците си на плейбой? Една женитба определено ще промени начина ти на живот.

— Имам всичко, което желая или ми е нужно — теб — увери я той. — А колкото до навиците ми на плейбой, ще ги изоставя без ни най-малко съжаление, matia mou. Ти си единствената жена за мен.

Ръцете му се плъзнаха по шията й към косата. Вдигна ръка и оправи непокорен кичур. Целуна я с копнеж.

Тя се отдръпна и се усмихна.

— Най-добре е да отида да се облека.

Той я погледна развеселен.

— Халатът ти стои чудесно — отбеляза Александър. — Но ти би изглеждала красива с всичко… или без нищо…

Мередит му прати въздушна целувка.

— Няма да се бавя — обеща тя.

Прекоси коридора до своята стая. Докато взимаше душ и се обличаше, мислеше за всичко станало. Александър настояваше да се оженят веднага. Ясно изрази желанието си. Но въпреки нетърпението си да се омъжи за него, Мередит не би се отказала от традиционна сватба с цялата й церемониалност. Ще мина под венчило само веднъж, мислеше си тя, и искам да запомня завинаги този ден.

Взря се в отражението си в огледалото — изуми се от образа си. За една нощ се беше превърнала в съвършено друга жена. Лицето й сияеше от страст, очите й грееха, скулите й руменееха. Все издайнически признаци за влюбена жена, помисли си тя. След нощта, прекарана в бурен секс, лицето й бе необичайно оживено.

Следващите три дни минаха бързо, несравнимо по-бързо, отколкото им се искаше. Бяха безкрайно изненадани от откритието, че въобще не бързат да се върнат към обичайния си начин на живот, който водеха в Манхатън. Отдадени един на друг и на новооткритата си любов, не мислеха за света извън пределите на убежището им в Саутхамптън. От нощта, когато се любиха за пръв път, започнаха да се наслаждават на идиличен живот, който нямаше нищо общо с бесния ритъм в Манхатън. Прекарваха всеки миг заедно. Правеха дълги разходки, говореха, споделяха мечти, изследваха дълбините на душите си. Плуваха в океана и се любеха по плажа на лунна светлина. Яздеха всяка сутрин, а понякога и надвечер. Обядваха на терасата, а вечеряха под светлината на свещи в изисканата трапезария. След вечеря изгасваха осветлението и слушаха музика пред лумтящия в камината на библиотеката огън, Александър, откри че Мередит, обожаваше класическата музика. Притежаваше не само огромна колекция от записи, но и съвършена уредба, която възпроизвеждаше музиката, сякаш се изпълняваше на живо. Вечерите неизменно завършваха със секс на пода пред камината, а после Александър я отнасяше до спалнята си, където заспиваха в прегръдките си.

Мередит намираше у Александър всичко, което искаше, от което се нуждаеше. Беше привлекателен, чаровен и богат, но това беше само външната представа. Той проявяваше изключителна нежност, привързаност и разбиране, оказа се и неочаквано романтичен, както и страхотен любовник. Беше първият мъж, който я обичаше безрезервно и не се опитваше да я промени. Не само приемаше амбициите й, но и ги насърчаваше. Самият той го подчерта: жена без темперамент не го привличаше. Нещата са прекалено хубави, за да са истински, мислеше си тя опиянена.

Рано в петък сутринта пристигна екипът на Ай Би Ес да заснеме интервюто и останалите кадри за предаването. Докато подреждаха оборудването в библиотеката, Мередит се качи горе да види защо се бави Александър. Намери го пред голямото огледало в спалнята — оправяше си вратовръзката.

— Първо искат да заснемат външните кадри.

Тя влезе в спалнята и затвори вратата.

Извърна се да я погледне.

— До момента никога не съм допускал хора от медиите в имението, да не говорим за къщата — сподели той. — Сега го правя единствено за теб.

Тя прекоси стаята, застана до него и го хвана за ръце. Целуна го нежно по бузата.

— Знам, че не ти допадаше идеята да направим записа тук — прошепна тя. — Съзнавам, че прие само и само да прекараме още време заедно.

— И да осигуря успеха на предаването ти — подчерта той.

— И да ме убедиш, че наистина се обичаме.

Очите им се срещнаха. Изражението му беше сериозно.

— Направи нещо за мен — помоли той тихо.

— Каквото поискаш — увери го тя без колебание.

Обгърна я с ръце.

— Ожени се за мен този уикенд, преди да се върнем в Манхатън — прошепна той дрезгаво. — Не желая да чакам нито секунда повече.

— Нито пък аз — допълни тя весело. — Е, не може да се каже, че само чакаме, нали?

Екипът засне имението: следваше Александър и Мередит в конюшните, по моравата, в къщата. Пред камерата Александър показа на Мередит конете си за поло и разказа защо е купил имението.

— Предаването ще стане страхотно! — сподели Мередит в една от паузите. — Поиска да промениш обществения си имидж и ще го постигнеш. Когато се излъчи хората ще видят част от теб, за която никога не са подозирали!

Заснеха самото интервю в библиотеката. Мередит убеди Александър какво предимство за него е да сподели как се е чувствал в сянката на легендарния си баща да понася напрежението и неудобствата непрекъснато да го сравняват с него. Съзнаваше, че подобен изключително личен подход ще затрудни затворен човек като Александър, а обсъжда интимните си чувства пред камерата, но същевременно не се съмняваше в ефекта, така желан от него. Пред света щеше да се покаже човешкия облик на мъж, смятан буквално за непобедим.

Ако друг журналист вземаше интервюто, подобно обсъждане би било изключено — Мередит го съзнаваше отлично. Но понеже бяха любовници и той й имаше доверие, му беше по-лесно да се разкрие, да говори пред камерата толкова дълбоко интимни неща.

Приключиха със записа късно следобед. Мередит обичаше да заснема интервюта, но този път изпита не по-малко облекчение от Александър, докато двамата наблюдаваха как телевизионната кола се отдалечава. Обърна се към него и обви врата му с ръце.

— Докъде бяхме стигнали, когато ни прекъснаха така безцеремонно? — попита тя игриво.

— Май обсъждахме сватба.

Той я прегърна силно и тя го целуна.

— Мислех си за това — започна Мередит бавно. — Какво ще кажеш да вдигнем официална сватба?

Погледна я с подозрение.

— Преведи ми — помоли той предпазливо.

— Прекрасна и романтична церемония. Празненство само с най-близките ни приятели. Може да я направим дори навън… Тук например — предложи тя. — Да се оженим това лято… Най-късно през август.

За миг я изгледа изпитателно.

— Явно много държиш на това, а?

Тя кимна.

— Такова събитие се случва веднъж в живота.

— Добре — прие той, макар и неохотно. — При едно условие.

— О, вечно готов да преговаря — пошегува се Мередит. — Е, какво е условието?

— Да заживеем заедно отсега. Да се нанесеш в апартамента ми, щом се върнем в Манхатън — обяви той категорично.

Тя се засмя и отново го целуна.

— Само се опитай да се отървеш от мен.

Мередит стоеше до прозореца в кабинета си и разсеяно наблюдаваше движението по Петдесет и втора улица. Току-що бе прегледала записа от интервюто с Александър. Готовият продукт се оказа по-добър от очакваното. Мъжът, от когото бе взела интервю, нямаше почти нищо общо с онзи, чието име фигурираше в редица скандални заглавия през последните няколко години. Мъжът от интервюто беше друг — тя го опозна и се влюби в него: силен, амбициозен, могъщ, привикнал към невероятното си богатство. Но той също бе нежен и състрадателен, с невероятна гордост, с отношение към семейната чест и традиция; мъж, който независимо от положението и могъществото си бе изключително човечен, земен. Усмихна се. Александър ще остане доволен.

И двамата получиха от интервюто много повече, отколкото очакваха. Той търсеше ефективен начин да промени отношението на широката публика към себе си, тя — да направи интервюто на годината, което да даде тласък на кариерата й. Но и двамата откриха нещо далеч по-важно: откриха се един друг. Независимо от конфликтите и препятствията, изпречили се между тях, Мередит осъзна, че взаимното им привличане е започнало в „Залата на дъгите“ от момента, когато той я взе в прегръдките си. Ако вярваше в съдбата, Мередит щеше да приеме, че връзката им е била предопределена. Но тя знаеше, че не е така. В техния случай Александър бе режисирал съдбата им, той бе направил нещата възможни.

Любовта им бе коренно различна от любовта й с Ник. С Ник всичко беше нежно, спокойно и стабилно, а с Александър — страст, невъздържан секс и почти телепатична комуникация. Тя и той се сливаха като две звезди във вселената. Сега, когато разполагаше с време да разсъждава, й се струваше, че всъщност никога нямаше да устоят на привличащата ги сила. Нещо ги теглеше един към друг; нещо невероятно по-силно от човешките представи. С Александър животът беше вълнуващ, енергичен и непредвидим. Дълбоко в сърцето си Мередит знаеше, че няма нещо, което двамата да не успеят да постигнат.

Излезе от кабинета и тръгна по дългия коридор към студиото на „Манхатънски наблюдател“. Отваряйки тежката врата към тъмното в момента студио, погледна часовника. Девет и половина. Представа нямаше, че се е застояла толкова дълго. Беше изостанала с кореспонденцията си и откакто се върна от Саутхамптън, се бореше да навакса. Въобще не беше забелязала и кога Синди най-после е решила да се прибере. Наоколо се мяркаше само някой и друг дежурен техник.

Мередит заопипва в тъмнината — намери ключовете за лампите и изведнъж ярка светлина заля студиото. Започна да прескача навити кабели и жици — придвижваше се между камерите към мястото, където щеше да седи докато води предаването. Остана впечатлена от тъмносивия мокет, тапицираните в синьо кресла, великолепния нощен изглед към Манхатън. Пристъпи към платформата и се загледа в специално поставените в студиото пана с черно-бели фотоси: официален портрет на председателя на борда на директорите в кабинета му; шампионът по поло, яхнал любимия си кон; на палубата на яхтата му „Дионис“; баща и син — последната снимка на Константин Киракис преди смъртта му през 1982 година. Мередит се изпълни с гордост, докато гледаше засмяното лице на играча на поло. Мислеше си за онзи ранна вечер след мача в Саутхамптън.

Той се оказа прав: заедно те бяха далеч-далеч по-силни.

„Прозорци към света“, зашеметяващо заведение високо над Манхатън, се намираше на сто и седмия етаж в едната от сградите на Световния търговски център. Заградени отвсякъде със стъкло, множеството салони за хранене, зали и сепарета предлагаха незабравима гледка към града, ширнал се във всички посоки. Панорамата отвън си съперничеше единствено с прекрасния интериор. Умелото съчетание от златно, бежово и розово, многобройните огледала, бронзовите украшения и дърворезбите бяха богато украсени с цветя и зеленина. Наоколо сновяха келнери в бели униформи и златни еполети. През обедните часове великолепната зала бе частен клуб, но вечер се превръщаше в ресторант и бе отворена за всеки желаещ да се наслади на гледката и на превъзходната кухня.

Макар Мередит да бе вечеряла тук много пъти, откакто живееше в Ню Йорк, дъхът й продължаваше да секва както първия път, когато дойде. Сега, седнала срещу Александър в един от салоните, тя установи, че й е невъзможно да забелязва друго, освен откритото възхищение в сияещите му тъмни очи. Колко време мина, откакто мъж бе в състояние да я накара да се почувства така, само като я гледа? Зачуди се как въобще се е съмнявала в любовта му. Сервитьорът донесе бутилка „Дом Периньон“ и две кристални чаши.

— Тази вечер ще празнуваме — обяви Александър. Продължаваше да се диви как тя успява да изглежда все по-красива с всеки изминал ден. Във вечерната рокля с дълбоко деколте и колието, което й купи в Рим, беше наистина неотразима. Косата й се спускаше свободно по раменете, както той обичаше. Мередит се усмихна.

— И какво точно празнуваме този път?

Откакто се върнаха от Саутхамптън, всяка вечер празнуваха нещо. Предната вечер например отбелязаха три седмици съвместен живот.

— Себе си, както обикновено — отвърна той с дяволита усмивка.

Сервитьорът постави чашата пред нея. Тя посегна, но се спря. Вътре имаше съвсем малко шампанско.

— Ще ми налеете ли още…

Млъкна, защото в този миг го съзря: на дъното на чашата лежеше най-красивият пръстен, който някога бе виждала — голям син сапфир, заобиколен с диаманти. Украсата по широката платинена халка повтаряше формите на колието. Извади го от чашата и погледна Александър.

— Невероятен е! — възкликна тя.

— Годежният ти пръстен — обяви той сияещ. — Прочети надписа.

От вътрешната страна бяха гравирани думите „Сега и завинаги“. Тя се усмихна. Съвсем в стила на Александър: лаконично и прямо. Не успяваше да откъсне очи от бижуто.

— Никога не съм виждала подобен пръстен — призна тя тихо.

Той се усмихна, а черните му очи блестяха.

— Не би могла. — Пое лявата й ръка. — Уникат е. — Взе пръстена и го наниза на пръста й. — Като теб, matia mou — страшно красив и уникален.

Тя погледна пръстена, после отново Александър и усети как очите й се навлажняват. Обичаше го повече, отколкото си бе представяла.

Когато вечерта се върнаха в апартамента му, го чакаше спешно съобщение.

— От Мустафа Кафир от офиса на корпорацията в Истанбул — обясни той на Мередит. Погледна часовника. — Налага се да му се обадя.

— Сега? — изненада се Мередит.

Той свъси вежди.

— Трябва да е важно, щом ме е търсил вкъщи по това време — отвърна той. — В Истанбул е почти осем сутринта. Щом Кафир е в службата толкова рано, значи не търпи отлагане.

Мередит се насили да се усмихне.

— Започвам да свиквам — увери го тя и го целуна леко по бузата. — Но не се бави, става ли?

— Само колкото е необходимо — обеща той.

Тя отиде в спалнята и запали лампата на нощното шкафче. Съблече се бавно, наметна бяла копринена роба и вдигна косата си. Отметна чаршафите и спусна тежките тъмносини завеси.

Мина боса по дебелия бял килим до резбованата врата към банята. Обикновено някоя от прислужниците пълнеше великолепната, вкопана в пода мраморна вана, но тази вечер Мередит го направи сама. Беше късно и прислугата се бе оттеглила в помещенията си. А и желаеше да е насаме с Александър, когато приключи разговора. Искаше тази вечер да е специална и за двамата. Не всеки ден човек се сгодява.

Свали робата и я закачи на една от големите бронзови куки на вратата. Обожаваше усещането, когато пристъпваше боса по тъмносиния килим, придвижвайки се гола към бледосивата мраморна вана. Потопи се в уханните мехурчета, отпусна глава върху синята сатенена възглавница в единия край на ваната и се наслади за пореден път на заобикалящото я великолепие: от огледалата по стените до добре поддържаните палми в еднакви бели саксии; от древните статуи покрай двете страни на помещението до огромната тоалетка с позлатено огледало и идеално осветление — всичко загатваше за несметното богатство на Александър. За пръв път от години се хвана, че мисли за малката семпла спалня в скромната къща, където израсна. Семейството й не беше бедно, но не беше й богато. Мередит никога не се задоволи да се чувства само уютно. Дори като съвсем малка нещо дълбоко в душата й изискваше повече. Сега се сбъдваха всичките й мечти: успех, богатство, признание, мъж, когото истински обича. Сякаш светът й принадлежеше. Наистина ли щеше да притежава всичко това?

Излезе от ваната и взе голяма мека кърпа от закачалката с вградено отопление. Избърса се внимателно и отново облече робата. Върна се в спалнята, махна фибите и остави косата си да се разпилее свободно по раменете; разреса я енергично. Погледна към часовника на нощното шкафче. Минаваше полунощ. Александър вероятно още говореше по телефона. Угаси украсената със сребро и кристал лампа и отиде до прозореца. Разтвори леко завесите и се загледа в проблясващите светлини на Пето авеню. Тяхното царство, както Александър го наричаше шеговито. И като го гледаше сега, май беше вярно. Градът им принадлежеше. Светът лежеше в краката им. Усещането бе божествено, но я накара да се замисли. Някога попита Ник — струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност — възможно ли е човек наистина да притежава всичко и да успее да го задържи? Погледна пръстена на ръката си и се сети за надписа. „Сега и завинаги“. Ако е възможно някой да притежава всичко, което желае, то това беше вярно за нея и Александър.

В този момент усети силните му ръце върху раменете си.

— Свърза ли се с Истанбул? — попита тя все така загледана в блещукащите светлини, приличащи на съкровища.

— Да. — Той също погледна пръстена. Сапфирът напомняше синьо-бяло пламъче в тъмнината. — Харесва ли ти?

— Обожавам го. — Обърна се с лице към него. — Но не толкова, колкото обожавам теб.

Той й се усмихна и нежно я помилва по лицето.

— Знам какво бих искал да направя. — Прегърна я силно. — Открих го през последните няколко седмици.

— О? — Погледна го въпросително. — И какво по-точно?

— Да овладея мощта на любовта. — Заигра се с кичур от косата й. — Това без съмнение е най-силното нещо на този свят.

Тя обгърна врата му с ръка и отпусна глава върху рамото му.

— Да не се опитваш да ми съобщиш, че за теб съм по-важна от цялата ти империя? — попита игриво.

Той се усмихна.

— Да — отговори без миг колебание. — Не съм допускал, че някога ще направя такова признание пред когото и да било, но е така. По-важна си.

Тя го целуна по врата.

— Толкова много те обичам, че от време на време се плаша. — Сгуши се по-близо. — Иска ми се винаги да сме заедно, никога да не се налага да се разделяме.

— И аз си мислех същото. — Нежно я погали по главата. — Но за жалост ще се случи съвсем скоро.

Тя го погледна стресната.

— За какво говориш?

— Успокой се — засмя се той на реакцията й. — В четвъртък ще летя до Лондон. Има ли начин да се откъснеш от телевизионните си задължения и да дойдеш с мен?

Тя се поколеба за миг. Страшно й се искаше да го придружи, но не можеше. Не и този уикенд. Ангажиментите й я задържаха тук.

— Изключено. В петък се налага да отскоча до Далас. Ще преговарям с евентуален гост на предаването.

— Защо не го отложиш с няколко дни? Щом свърша съвещанието, ще си прекараме чудесно в Лондон.

— Ще ми се, но е невъзможно — настоя тя. — Уговорката ми е отпреди седмици. Ако отложа срещата, ще се забавя много.

— Колко време ще бъдеш в Далас?

— Връщам се в неделя.

Той се усмихна.

— Чудесно! И аз се връщам в неделя. Трябва да си планираме романтична среща.

— Където и да сме, ще бъде романтично, стига да сме заедно — отвърна тя простичко.

Александър я притисна силно.

— Не искам да се разделям с теб дори за една вечер — прошепна той.

От прозореца на апартамента в лондонския хотел „Дорчестър“ Александър наблюдаваше красивия изглед към Хайд парк. Денят се оказа дълъг и изморителен, но срещата премина изключително успешно. Обикновено ден с добре приключили преговори щеше да го зарадва, но тази вечер не беше така. Мислеше за Мередит: колко му липсва, колко желае да е с нея. Засмя се — ситуацията му се стори комична. С колко жени бе прекарвал в миналото, а после се бе разделял? Колко пъти си бе тръгвал от жена, без да помисли повече за нея? Взимаше която си иска, при това той поставяше условията. Можеше да се ожени за всяка от тях и да води безгрижно съществувание, без тя да му пречи. А се влюби в самостоятелна и амбициозна жена, мотивирана в кариерата си не по-малко от него; жена, която не бързаше да сключат брак, макар ясно да се разбираше колко го обича, а в живота й нямаше друг, освен него. Тя очевидно никога нямаше да се превърне в така наречената идеална съпруга на голям бизнесмен, ала той предусещаше, че животът му с нея винаги ще бъде вълнуващ, непредсказуем и неизменно ще му носи удовлетворение. За Александър, за когото жените отдавна бяха престанали да бъдат тайна, Мередит се оказа пълна с изненади. Беше интелигентна, красива и решителна. Силно го интригуваше нейната независимост и самоувереност, но преди всичко го впечатли неподозираната й уязвимост. А особено го привличаше добре потулваната чувствителност, която се отприщи вечерта в Саутхамптън. Мередит беше сложна личност. Все още му бе трудно да приеме като едно цяло хладнокръвната журналистка и страстната жена, с която делеше леглото си. На телевизионния екран тя имаше присъствие, беше ловка и винаги попадаше точно в целта. В светските кръгове зашеметяваше с изтънчената си елегантност, проявяваше се като отлична домакиня и владееше изкуството да води разговор. Но останеха ли насаме, ставаше огнена и страстна, невъздържана в секса, откликваща на желанията му. Яздеше майсторски, на тенис корта се оказа достоен противник. Когато я изведе на лов, не очакваше, че до него крачи човек, който не само умее да държи пушката, но е и доста точен стрелец. Откри също колко тънко познава света на бизнеса. Напоследък в леглото често говореха за компании, които той искаше да присъедини към корпорацията, или обсъждаха възникнал делови проблем. Александър, който се доверяваше на малцина мъже — дори сред висшия ешелон на „Киракис корпорейшън“, — установи колко му е лесно да споделя с Мередит. Тя ще бъде превъзходна съпруга, помисли си той, и чудесна майка.

Мередит седеше в лимузината и напрегнато наблюдаваше как частният реактивен самолет със синьо-бяла украса спира на пистата на летище „Кенеди“. Вратата се отвори и Александър се появи почти светкавично. Махна, когато я зърна, и се спусна така бързо по стълбата, че Мередит се изплаши да не падне. Втурна се към него, прегърна го и залепи устни на врата му.

— Имаш ли представа колко ми липсваше? — запита той дрезгаво, без да я пуска от обятията си.

— Колкото ти ми липсваше на мен ли?

Целуна го жадно.

— Тези четири дни ми се сториха като четири години — прошепна той и я погали по косата.

Хванати за ръце се отправиха към паркираната кола. Александър помогна на Мередит да се настани на задната седалка и седна до нея.

— Не съм правила резервация за вечеря. Не бях сигурна за какво ще имаш настроение.

— За теб — прошепна тихо и я прегърна. — В настроение съм единствено за теб.

Тя се засмя.

— Не си ли гладен? — попита тя невинно.

— Умирам от глад — увери я той и я гризна по ухото.

Тя се засмя. Шофьорът подкара колата.

Александър я пусна само колкото да натисне бутона, за да се вдигне стъклото между предната и задната седалка.

— Сега вече нито ни чува, нито ни вижда.

Той плъзна нетърпеливо ръце по тялото й.

— Най-добре веднага да се прибираме вкъщи — предложи Мередит игриво. — Опасно е мъж в твоето състояние да броди по улиците на Манхатън.

— Не ми се чака, докато стигнем вкъщи — изрече той, докато устните му търсеха нейните в тъмнината.

Мередит обрамчи лицето му с ръце и го целуна с настойчивост, съперничеща на неговата. Ръцете му се плъзнаха надолу по леката й лятна рокля. Зърната на гърдите й щръкнаха при допира му и по тялото й пробяга великолепно усещане, когато той пъхна ръка под полата й и започна да я гали по вътрешната страна на бедрото.

— Не… — прошепна тя. — Не тук…

— Желая те… сега…

— И аз… Но… Може би… — Бавно се отдръпна. Очите й сякаш грееха в тъмнината. — Хрумна ми нещо по-добро.

Той се усмихна и отново посегна към нея.

— И какво точно си намислила? — попита той предразполагащо.

— Ще ти покажа.

Тя се плъзна на пода на колата и започна да го люби, да го гали и целува, докато той не простена. Тя също започна да стене заедно с него и продължи да се движи, докато не усети цялото му тяло да потръпва.

Мередит крачеше енергично по коридора към студиото на „Манхатънски наблюдател“, а секретарката едва я догонваше и си водеше бележки.

— Изпрати бележка на Харв Петърсън с подробности за идеите ми относно отразяването на ревютата на европейските модни дизайнери — нареди Мередит на Синди. — И изпрати писмата, които подготвихме вчера.

— Вече го направих — увери я Синди. — Нещо друго?

— В момента не се сещам за нищо. — Мередит стигна до студиото.

Под ръководството на режисьора Стефан, Мейси и двама души от екипа сваляха огромните фотоси на Александър от подиума. Сега тук щяха да окачат материали за следващия интервюиран. Мередит се спря да погледне снимката на Александър като председател на директорския борд. Снимката му правеше чест, но Мередит прецени, че Александър би излязъл великолепно на всеки фотос.

— Какво да правим с тези, Мередит? — попита Стефан. — Вероятно ще искаш да ги задържиш.

— Точно така — кимна Мередит и стъпи на платформата. — Да ги отнесат в кабинета ми.

Стефан се обърна към двамата мъже:

— Хайде, момчета. — Посочи вратата. — Ще ви покажа пътя.

Мередит се настани в стола и прегледа записките си, докато Синди отиде за кафе. Толкова е тихо, помисли си Мередит. Няма нищо общо с времето, когато се снима. Тогава осветлението е включено с пълна сила и навсякъде сноват хора, за да са сигурни, че всичко тече гладко. Въобще не приличаше на деня, когато заснеха началните кадри на интервюто й с Александър.

— Очаквах да те открия тук.

Мередит вдигна сепнато глава и забеляза Кейси на прага.

— Здравей, Кейс — поздрави тя с уморена усмивка.

Напоследък постоянно се разминаваме.

— Е, така поне постовете ни са сигурни. Никой няма да ни уволни: робите ги продават.

Мередит се усмихна.

— Толкова ли е тежко?

— Още повече — увери я Кейси, качи се на платформата и седна на празния стол. — Как е животът на върха?

Мередит я погледна озадачено.

— Говоря за теб и Александър.

Мередит се засмя.

— Ще ти кажа, когато разбера — отвърна тя.

— Какво значи това? — попита Кейси изненадана.

— Значи, че ако Александър и аз не бяхме решили да заживеем заедно, сега едва ли щяхме да имаме много време да се срещаме. Знаеш ли колко е трудно да организираш сватба с натоварени графици като нашите? Вече два пъти променяме датата! Готова съм да се откажа от всичките ни намерения и да отида направо в кметството.

Кейси се засмя.

— Не те виня, че искаш да се изфукаш с голяма сватба — призна тя усмихната дяволито. — Ако аз се женех за мъж като Александър Киракис, сигурно щях да искам същото.

Мередит се усмихна. Загледа се в една от снимките на Александър, облегната на стената. Не се фукам, помисли си тя.

Просто реализирам мечта, за която не съм мислила, че е възможно да се случи в истинския живот.