Игра на богове

Глава 3

Ню Йорк Сити

— Според мен баща ми проявява ужасно тесногръдие по този въпрос — оплака се Александър, крачейки напред-назад из стаята като заловено в клетка животно. — Как не разбира множеството предимства да преместим централата на корпорацията в Ню Йорк? — Застана до прозореца на кабинета си в Олимпик тауър и се загледа замислено в небостъргачите на Манхатън. После се обърна и попита: — Нямаш ли какво да кажеш, Джордж? Какво мислиш?

Джордж Прескът, един от старшите вицепрезиденти на корпорацията и единственият довереник на Александър, седеше в тапициран с черна кожа фотьойл пред бюрото с вдигнати върху масичката крака и сплетени на тила ръце.

— Знаеш, че съм съгласен с теб — подхвана той, — но независимо какво мислим и двамата, той все още контролира нещата. Неговият глас е решаващ.

— И неговата дума е окончателна — добави Александър навъсено.

— Абсолютно. Ако не съумееш да го накараш да види нещата от наша гледна точка, централата ще остане в Атина, докато той диша и е в състояние да се бори срещу нас.

Александър свъси вежди.

— Опасявам се, че си прав. Опитвах да поговоря с него, да го накарам да чуе разумните доводи, но баща ми е упорит човек — призна той. — Надявах се да успея да накарам членовете на борда да го притиснат малко, но ако се стигне до гласуване…

Не довърши мисълта си.

— Пак ще загубиш — обади се Джордж и прокара ръка през гъстата си руса коса. — Със своите петдесет и един процента от акциите той има решаващия глас за жалост. Каквото и да предприемеш, ще загубиш.

Александър седна и се замисли.

— Ще дойде за съвещание тази седмица. Пак ще пробвам да поговоря с него.

Джордж се усмихна, но си спести коментара. Александър очевидно не смяташе да се отказва — особено щом е убеден в правотата си. Джордж познаваше приятеля си прекалено добре. Двамата се бяха сближили още докато посещаваха бизнес факултета на Харвард. Изградиха солиден съюз, базиран на взаимно уважение и възхищение. Джордж Прескът единствен в горните ешелони на „Киракис корпорейшън“ смело изразяваше мнението си пред Александър и дръзваше да спори с приятеля си, когато смяташе, че не е прав или се държи неразумно. Александър обикновено не насърчаваше никого да се приближи, но приемаше Джордж като брат, какъвто никога не бе имал. Онези, които се стремяха да привлекат вниманието на Александър, знаеха, че ключът да стигнат до него е Джордж Прескът.

За жалост, даде си сметка Джордж сега, Александър много приличаше на баща си, дори прекалено много. Константин Киракис също отказваше да промени мнението си, ако смяташе, че е прав. Интересно е да се види кой ще спечели този път.

— Защо просто не му дадеш още малко време — обади се Джордж след малко и посегна към златната си табакера. — Нали самият ти спомена колко е впечатлен от разрастването на дейността ни в Северна Америка? Цифрите говорят сами за себе си. Той не може да продължи да отрича очевидното още дълго — бъдещето на корпорацията е тук, в Ню Йорк.

— Изглежда си прав — съгласи се Александър. Помълча малко. — Имаш ли вече планове за зимната ваканция?

— Наел съм вила близо до Гщаад…

Гщаад, Швейцария

Александър пристигна в Швейцария в края на първата седмица на декември и възнамеряваше да остане поне петнадесет дни. Нае вила за целия сезон, уверен, че някои от шефовете на корпорацията ще се възползват от нея през следващите три месеца. Джордж например със сигурност нямаше да пропусне възможността. Израснал в Колорадо, като младеж той бе олимпийска надежда и буквално не слизаше от ски пистите. Дори днес, седемнадесет години след като изостави мечтите си за олимпийско злато, карането на ски представляваше важна част от живота му. Джордж винаги се бе отнасял по-сериозно към този спорт, отколкото Александър.

Установи, че е пристигнал навреме за ски кроса Гщаад — Шато д’Екс. Рекорден брой ентусиасти от целия континент се бяха струпали по склоновете, готови да мерят сили с най-добрите бегачи в Европа. Александър обаче не бе заразен от тяхната възбуда. Макар и атлет по природа — справяше се чудесно с доста спортове, включително и карането на ски, — той не се интересуваше от състезателния момент. Полото бе неговият спорт, само към него се отнасяше сериозно. Карането на ски бе колкото за отмора. Докато живееше в Гърция, прекарваше зимните си ваканции в някои от най-луксозните курорти в Европа: Гщаад, Сен Мориц, Шамони, Кицбюел. Скоро откри какво прекрасно място за мимолетни романтични връзки са тези елегантни зимни райски кътчета — бяха пълни с партньорки, охотно впускащи се в авантюри. Дните по склоновете бяха наистина приятни, но в не по-малка степен същото важеше и за нощите.

Срещна Мариан Хауптман следобеда на втория си ден в Гщаад. Бе я зърнал същата сутрин на склона и реши, че тя без съмнение е най-красивата гледка, която Гщаад предлага — стройна, с приятни форми и изваяно овално лице, обрамчено от гъсти тъмни коси. Имаше деликатни и почти съвършени черти, а големите й очи съперничеха на неговите по наситеното черно. Когато му се усмихна, те засияха. Без да губи време да се представя, Александър я покани на обяд в близко ханче.

— Виждал съм ви там горе — сподели той на френски и посочи с ръка към пистите. — Добре карате ски.

— Вие също — отвърна тя с мек глас. Френският й бе добър, но със силен немски акцент. — И аз ви наблюдавах там, на Ханенкам.

— Ханенкам? — попита Александър, който слабо владееше немски.

Тя се усмихна.

— Стръмната писта за слалом — обясни тя. — Карате като професионалист. Често ли тренирате?

— Не толкова често, колкото бих желал — призна той, докато вървяха по уличките на селцето, гъмжащи от хора.

— От Гщаад ли сте?

Тя поклати глава.

— Не, но може и така да се приеме, като се има предвид колко време прекарвам тук — засмя се тя. — Всъщност съм от Цюрих. Баща ми е служител в банка. Преместиха го в Нюшател, когато бях на осем, и именно там израснах. Сега уча в университета в Женева.

Той задържа вратата и я пропусна на влизане в ханчето.

— Често идвате в Гщаад, така ли? — попита той, докато си проправяха път в препълненото заведение.

— Карам ски при всяка възможност — отвърна тя.

Беше по-млада, отколкото му се искаше, даде си сметка Александър, слушайки я как говори с неподправен ентусиазъм за студентството си, но същевременно беше и жена. Жена, която той желаеше и възнамеряваше да притежава.

По време на обяда разговаряха — предимно за ски. Мариан имаше огромен апетит, забеляза той развеселен, докато я наблюдаваше как поглъща обяда си.

— Винаги ям прекалено много и бързо, когато съм нервна — призна тя и напъха и последната хапка в устата си. — Отвратителен навик, но ми е трудно да се преборя.

— А защо си нервна?

— Не съм сигурна — призна тя и избърса ъгълчетата на устата си със салфетката, — но вероятно защото твърде много те харесвам. Никога досега не съм се запознавала с човек като теб и много ми се иска да ме харесаш.

Черните й очи сияеха.

Пресегна се през масата и взе ръката й.

— Няма от какво да се притесняваш — увери я той. — Много те харесвам, Мариан.

Без никакви затруднения я убеди да дойде при него същата вечер. Мислеше за това, докато пътуваха с колата към великолепната вила с изглед към селцето на хълма. Не се бе съмнявал, че двамата ще се озоват в леглото. Знаеше го от момента, когато я зърна на склона.

С пристигането Александър веднага накладе огън в камината и изстуди бутилка вино. Мариан обходи вилата, възхищаваше се на великолепието й като дете по Коледа.

— Толкова е красиво! — възкликна тя, а очите й блестяха, когато се извърна към него. — Твоя ли е?

— За съжаление не — отвърна той и извади две чаши от шкафа. — Доста е хубава, нали?

— Хубава? — Мариан се засмя от сърце. — Та тя е като малък замък.

— Тогава е подходящо, че те доведох тук — отбеляза той. Настани се пред камината и й направи знак да дойде при него. — В края на краищата замъкът е единственото подобаващо място за една принцеса.

Тя се изчерви.

— Толкова си добър.

— Добър? — повтори той. — Не, Мариан, добротата няма нищо общо. — Взе я в прегръдките си. — Не знам дали съзнаваш колко красива и желана жена си. Тази вечер възнамерявам да ти го покажа.

Целуна я жадно.

— О, да, Александър — прошепна тя, а пръстите й се забиха в раменете му. — Да… Обичай ме… моля те, обичай ме.

Той я държеше в прегръдките си, целуваше я, милваше косата й, галеше тялото й през дрехите. Долови нейната плахост, колебанието й да му се отдаде. Знаеше, че няма да е лесно да я съблазни. Едва ли имаше богат опит с мъжете. Но виното щеше да премахне задръжките й, помисли си той уверено. Пусна я рязко и посегна към бутилката. Отвори я, наля й чаша и настоя да я изпие до дъно.

— Ще ти помогне да се отпуснеш.

— Ще се справя — увери го тя. — Няма нужда…

— Изпий го, Мариан — нареди той. — Искам те напълно спокойна. Искам да се насладиш на онова, което ще се случи тази вечер.

Тя кимна бавно. Повече от всичко на света искаше да му достави удоволствие. Изпи виното и му позволи да й налее втора чаша. Усети как блажената топлина се разлива из тялото й. Седяха до огъня и дълго разговаряха, докато изпиха цялата бутилка. После той отново я взе в обятията си. Целуна я, а устните му се придвижваха бавно по шията, докато я спускаше да легне върху пода. Плъзна ръка под пуловера и пръстите му стиснаха нежно едно от зърната й.

— Желая те, Мариан — прошепна той дрезгаво. — Искам да те любя.

— Да… — простена тя.

Вдигна пуловера нагоре и сведе глава към гърдите й. Заигра се с тях, а тя потреперваше от допира му.

— Отпусни се — прошепна той. — Отпусни се и се наслади на онова, което ще ти направя. — Започна да смуче зърната й и дръпна надолу ципа на вълнените й панталони, за да ги свали. Пръстите му напипаха влагата между краката й, а тя все повече се отпускаше от ласките му. — Скоро, Мариан — прошепна той, разкопча колана си и дръпна ципа на панталоните. Съблече се и се върна при нея. Притисна я силно. — Чувстваш ли колко много те желая? — промълви той. — Усети го, Мариан…

— О, да — възкликна тя, когато проникна в нея.

Дишаше учестено и я обладаваше все по-настойчиво и по-настойчиво, с онази сила, която самият той не разбираше напълно. Оргазмът му настъпи бързо, ненадейно, преди да я задоволи, но се смъкна от нея изтощен.

Дълго лежа, загледан в тавана. Накрая се обърна и наруши мълчанието.

— Ела. Да се качим в спалнята — предложи той. — Ще се любим отново и отново, докато и двамата бъдем задоволени.

Мариан не остана разочарована. Тази нощ Александър я люби няколко пъти под пухените юргани. Макар да бе лягала и с други мъже, никога не бе стигала до оргазъм. Александър — с ръце и устни, както и с великолепното си тяло — й даде възможност да изпита калейдоскоп от изключителни усещания, каквито не си бе представяла, че съществуват.

По-късно Мариан лежеше до него в тъмнината и си мислеше за случилото се помежду им. Чувстваше се изпълнена с такава радост, че чак не й се вярваше. Това е само началото за нас, реши тя. Той представляваше всичко, което тя желаеше от един мъж. Най-накрая се унесе в сън — щастлив сън за бъдещето си с Александър.

Когато сутринта се събуди, него го нямаше.

Александър седеше долу, където прекара по-голямата част от нощта. Отпуснат в кресло, той се взираше в жаравата на гаснещия огън в огромната каменна камина и се опитваше да осмисли постъпката си. Съзнаваше, че е грешка. Мариан притежаваше зряло, съблазнително тяло на жена, но всъщност все още си беше дете. Дете, по дяволите! Прокара раздразнено ръка през косата си. Въобще не биваше да я води тук, но не успя да се въздържи. Трябваше да я има.

Трябваше да я има. Не устоя на изкушението. Все същата стара история. Някои жени му въздействаха по този начин, но не разбираше защо. Забелязваше ги, пожелаваше ги и само това имаше значение за него. Но винаги след като се задоволяваше, изпитваше чувството, че се е озовал в леглото с друг мъж или момче — с някого, с когото не беше редно да бъде. Изпита физическо неразположение, сякаш ще повърне. Защо продължавам да го правя, запита се той, когато знам как ще се чувствам после?

И защо, като го знаеше, най-вероятно отново щеше да отведе Мариан в леглото?

— Толкова скоро ли ще се връщаш в Ню Йорк? — попита Мариан. Облечена в прозрачен розов пеньоар, седеше по турски върху леглото с леко свъсени вежди и го наблюдаваше как се облича. — Мислех, че ще останеш още поне седмица…

— Нямам възможност. — В тона на Александър определено се долавяше напрежение. Стоеше пред огледалото и оправяше възела на вратовръзката. — Става въпрос за работа и съм нужен там.

— Разбирам. — Заигра се с изящната златна гривна, която Александър й бе подарил. — Толкова е красива — промълви тя тихо. — Винаги ще я пазя.

Александър обаче не я слушаше. Мислеше за телеграмата от Джордж, получена сутринта. Баща му пристигаше в Ню Йорк и очакваше да се видят там. Въпреки неочакваната новина Александър бе настроен оптимистично. Ами ако е премислил предложението му да премести централата на корпорацията? Може най-после да прояви готовност да се вслуша в здравия разум.

— Не чу и думичка от приказките ми, нали, liebchen? — попита Мариан с лек укор.

— Не — призна той. — Съжалявам. В момента мисля за друго.

Тя се усмихна.

— Аз съм дъщеря на банкер. Свикнала съм с подобно поведение. Исках само да ти кажа колко много ми харесва гривната.

— О… Радвам се — отвърна той равнодушно.

Тя стана от леглото и отиде до прозореца. Долу камериерът на Александър подреждаше куфарите в багажника на колата.

— Най-много ми допада — подхвана бавно, извръщайки се с лице към него, — че щом я погледна, се сещам за теб.

Александър не каза нищо. Продължаваше да мисли за срещата с баща си.

— Ще ми липсваш — заяви Мариан.

— Какво? — попита той разсеяно. — Извинявай…

Замълча за миг, преди да го попита:

— Александър, защо винаги ме изоставяш, след като се любим? Всяка вечер заспивам в обятията ти, но когато се събудя, теб те няма.

Александър сви рамене.

— Твърде неспокойно спя. Не искам да те притеснявам.

— Безсъние ли те гони? — попита тя. — Явно е често оплакване при бизнесмените. И татко прекарва доста безсънни нощи.

Той бръкна в джоба и извади ключовете за вилата.

— Кога трябва да се върнеш в университета?

Сърцето й подскочи.

— След две седмици. Защо?

Подаде й ключовете.

— Наел съм вилата за целия сезон. Остани тук колкото желаеш.

— О, не. Не мога…

— Разбира се, че можеш. Стой тук и се забавлявай — подкани я той с усмивка. Надраска адрес на гърба на своя визитка и й го подаде. — Остави ключовете при този господин, когато тръгнеш. Става ли?

Тя кимна мълчаливо. Беше се надявала да я покани да го последва в Ню Йорк.

Камериерът се появи на прага:

— Колата е готова, сър.

Александър кимна. Облече си палтото, целуна Мариан леко по челото и тръгна, без да погледне назад. Не видя сълзите в очите й. Тя се разрида едва след като чу входната врата да се затръшва.

Погледна нагоре само веднъж, преди да се качи в колата. Тя стоеше на прозореца и му махаше. Толкова по-добре, че се наложи да съкрати ваканцията, помисли си той, докато колата потегляше. Мариан се държеше като влюбена ученичка. Най-добре бе да се разделят сега, преди положението да се изплъзне от контрол. Нямаше как да знае, че нещата не бяха под контрол от нощта, когато я доведе във вилата.

Мариан бе влюбена в него.

Лос Анжелис

Мередит се срещна с Том Райън — покровителят на Ник и вероятно един от най-преуспелите филмови режисьори за всички времена — на снимачната площадка, където Ник работеше върху последния си филм. Райън се оказа по-висок, отколкото Мередит предполагаше, строен, с атлетично телосложение, с набраздено от бръчки мъжествено лице и гъста руса коса, сресана назад. Около тази холивудска легенда, твърде рядко появяваща се на публични места, витаеше меланхолия — някаква дълбока тъга, която Мередит долови само след няколко минути, прекарани с него.

— Изглежда така отчужден, сякаш живее в друг свят — сподели тя същата вечер с Ник в леглото. — Обгръща го празнина. Имах чувството, че я усещам.

Ник гледаше към тавана.

— През главата на този човек са минали много неща, бейби — отвърна той тихо.

Мередит се надигна на лакът.

— Ник, какво точно се е случило? Искам да кажа — как са починали съпругата му и детето?

— Не знам всички подробности — отвърна Ник и се извърна с лице към нея. — Всъщност никой не ги знае, освен самия Том, а той не е склонен да си развързва езика.

— Никога на никого ли не е казвал?

— Не, доколкото ми е известно.

— Но толкова много се е писало за това! Тази история впечатлява кинофеновете от десетилетия. А и продължава…

— Да, знам — съгласи се Ник и кимна. — Но Том никога не я е обсъждал с когото и да било и най-малко с медиите. Много горчивина е натрупал в себе си, но не се е примирил с нея.

— Дори с теб ли не е говорил?

— Вече ти казах: не обича да обсъжда темата, а и аз никога не съм го питал — отвърна Ник и я погали по ръката. — Ако изпита потребност да сподели, ще го стори. Единствено съм чувал да споменава, че се случило някакво нещастие, при което момчето умряло. Били на снимачен терен — по онова време не е било честа практика, но филмът бил суперпродукция и имало разни изключения от правилата. Елизабет не могла да се примири със смъртта на сина си. Направо се сринала. Май получила удар или нещо такова.

— И след всичките тези години Том продължава да мълчи, така ли? — попита Мередит, видимо заинтригувана.

— И не го виня. След като си бил в ада, едва ли ще пращиш от желание да се връщаш към неприятните спомени — заключи той мрачно.

— Ако някой все пак успее да го разприказва…

Той седна.

— Слушай. Досещам се какво си намислила, но чуй: нищо няма да излезе. Няма да си отвори устата пред теб, нито пред друг. И най-малко пред човек от медиите. Мълчал е толкова много години. Защо да проговаря сега?

— Ако ти го помолиш… — подхвана тя.

— Не. Не ме търси! — сряза я Ник решително и видимо раздразнен. — И друг път е ставало дума, Мередит. Този човек ми е като баща. Според мен има пълното право да остави съпругата си и сина си да почиват в мир. Щом го желае. Има право сам да понася болката си, ако така е решил.

— Носи се мълва, че Том Райън залязва — не се предаваше Мередит. — Ако историята се разкрие сега, има шанс да възроди кариерата си.

— Не дава и пет пари дали кариерата му ще се възроди или не — рече Ник. — След трагедията не го е грижа почти за нищо.

— Ти не искаш да правя този материал, нали? — отбеляза тя суховато. — Със или без твоята помощ.

— Ще те излъжа, ако кажа, че искам — призна Ник. — Много държа на Том. Не ми допада идеята да го експлоатирам, особено пък ако ти си в дъното на нещата.

— Да го експлоатирам? — смая се Мередит.

— Точно така. Очевидно му е неприятно историята да стане достояние на широката публика, иначе щеше да я разкаже отдавна. И определено не би го направил, за да спаси кариерата си. — Помълча за момент. — Е, как се нарича това: експлоатация или не?

— Никога не съм поглеждала от този ъгъл…

— Мислиш само за рейтинга на телевизията, нали?

— Да, но…

— Ексклузивен репортаж ще означава голям тласък за кариерата ти, а? — Погледна я. — Не те виня за амбициите ти, бейби. И аз съм такъв, Господ ми е свидетел, но не и за сметка на друг човек. От трагедията насам Том умира бавно. Сигурно ще му се отрази пагубно, ако историята излезе отново на преден план.

— Значи е истина? — попита Мередит.

— Кое?

— Чух, че вече имал проблеми с пиенето. Заседявал се из местните барове и обикновено здравата се напивал. Дори не успявал да се прибере сам с колата.

— Не знам такова нещо — отвърна Ник лаконично. — Лично аз никога не съм го виждал пиян. Държа на мнението си: не искам никой да го кара да преживява отново случилото се.

Стана от леглото и си облече халата.

— Къде отиваш?

Мередит запали лампата на нощното шкафче.

— Трудно ми е да заспя. Слизам долу. Ще поогледам сценария. Трябва да обмисля някои неща преди снимките утре.

Обърна се и излезе от стаята.

Сутрешният въздух беше студен. На фона на червеникавозлатистия изгрев, обагрил източния небосклон, прелетяха ято гларуси. На запад малка лодка с ярки платна, опънати от вятъра, се носеше към сушата. Двама души — боси, по къси панталони — тичаха по пясъка на плажа. Мередит се усмихна уморено и се загърна по-плътно с жилетката си. Поне не е единственият идиот в това неприветливо време, помисли си тя.

Не спа добре. Думите на Ник непрекъснато се въртяха из главата й. Категорично отказваше дори да помоли от нейно име Том Райън за интервю. От друга страна, самата тя не знаеше дали наистина иска да го направи. От кратката й среща с Том у нея остана тягостно впечатление за човек с дълготрайна, дълбока, неописуема тъга в душата. Същевременно обаче журналистката у нея копнееше да направи репортажа, да узнае какво крие той от света през последните двадесет и шест години. Именно това бе причината да негодува срещу Ник, който се изпречваше на пътя й.

В началото Мередит се страхуваше да не се увлече по Ник. Беше убедена, че бързо изгряващата му звезда скоро ще затъмни нейната, а установилите се между двамата отношения не съвпадаха с плановете й, с внимателно обмисленото й бъдеще като журналист. Ник я бе убедил, че връзката им е възможна, защото ще се допълват един друг. До този момент му бе вярвала. А сега се чудеше дали да позволи дружбата на Ник с Том Райън да й попречи да направи репортажа, който със сигурност щеше да отвори много врати за нея.

— Мередит… Почакай…

Извърна се и видя Ник да тича към нея. Спря и изчака да я приближи.

— Мислех, че още спиш — промълви тя.

Той си пое няколко пъти дъх.

— Спях. Но се събудих и не те открих до мен.

— Не можах да спя — призна тя. — Още ли ми се сърдиш?

— Да ти се сърдя? Никога не съм ти се сърдил.

— Хайде, Ник! Да не мислиш, че ти повярвах, когато стана посред нощ под претекст да прегледаш отново сценария?

Докато говореше, гледаше в краката си.

— И друг път съм го правил.

— Разбира се, но снощи причината беше различна.

След кратко мълчание той подхвана:

— Добре де! Разстроих се малко, признавам. Том винаги се е отнасял добре към мен. Не желая отново да преживява неприятности. Прецених, че ако се оттегля, няма да изтърся пред теб нещо, за което после да съжалявам.

— И аз така си помислих.

— Все още ли не си се отказала да направиш интервюто?

— Не знам — призна тя. — Искам добре да обмисля решението си.

Повървяха известно време мълчаливо. Ник взе парче дърво и го хвърли във въздуха. То падна на пясъка на няколко метра пред тях.

— Наистина означава много за теб, нали — промълви той, но това не прозвуча като въпрос.

— Може да е важно, да — отвърна тя и ритна разсеяно през пясъка.

— Добре — отрони той бавно. — Да приемем, че ще те заведа при Том. Този уикенд например…

Тя го погледна.

— Готов си да ми помогнеш да направя интервюто? — попита тя изненадана. — След снощи си помислих…

— Чакай — прекъсна я той и поклати глава. — Не съм казал, че ще го моля. Това е твоя работа и не желая да имам нищо общо. Казах, че ще те заведа при него. Ако успееш да го убедиш да проговори — добре. Надявам се да постигнеш своето, след като е толкова важно за теб.

Тя го прегърна.

— Ник, нямам думи… Знам какво ти е и…

— Да, чувствам се неловко… Но и страшно държа на теб. — Помълча и добави: — Обаче поставям едно условие.

— Какво?

— Ако откаже, ако не желае да сътрудничи, да не настояваш. Достатъчно е преживял. Журналистите го преследват от години. Все някога трябва да се сложи край.

Мередит го целуна.

— Съгласна съм.

Ню Йорк

Александър се изненада от появата на майка си в апартамента му в Олимпик тауър седмица преди Коледа.

— Защо не ме предупреди, че ще идваш? — попита той и я прегърна нежно.

Сега тя изглеждаше толкова дребна и крехка.

— Ако ти бях телефонирала, нямаше да е изненада — отвърна Мелина Киракис и съблече коженото си палто. — Просто не се примирявах с мисълта да не съм със семейството си по Коледа.

През последните години не бяха празнували Коледа в Гърция на двадесет и пети декември, но Мелина, чиято майка бе англичанка, винаги настояваше да са заедно в памет на майката, която никога не бе познавала. Александър не си спомняше случай да не са прекарвали празниците заедно, ала поради натоварения му график в момента — особено след едноседмичната ваканция, която си позволи — не можеше да пренебрегне деловите си задължения. Не бе преценил обаче решителността на майка си да следва установената традиция, дори ако това означава да се противопостави на лекарското становище да не пътува.

— Мислех, че доктор Караманлис ти е забранил да пътуваш — подметна той.

— Ха! — възкликна Мелина. — Той пък какво разбира?

— Хайде, mama mou — упрекна я той развеселен. — Та той е един от най-добрите лекари в цяла Гърция. Когато те съветва, редно е да го слушаш.

— И да се откажа да прекарам Коледа с единственото си дете? Никога не бих го допуснала — не се предаваше тя. — Ако трябва да ме върнат в Гърция на носилка — така да бъде, но не съм съгласна, семейството ми да е разпиляно по всички краища на света!

— За толкова крехка жена определено имаш желязна воля, мамо — отбеляза Александър с любов. Тя притежаваше класическа красота: безупречно гладка като порцелан кожа, царствена осанка, женствена елегантност. Ако успее да си намери жена като нея… Но твърдо бе убеден, че такава не съществува. Майка му бе единствена и неповторима. — Отдалеч идваш — отбеляза той накрая. — Вероятно си уморена. Защо не дремнеш преди вечеря?

— Да дремна? С баща си само за това ли мислите? — тросна се тя. — Говориш точно като него! Държа да знаете, че далеч не съм така болна, колкото смятате!

— Мамо… — подхвана Александър.

Тя го погали нежно по бузата.

— Колко привлекателен мъж си, Александър! Кажи кога възнамеряваш да си намериш жена и да ме направиш горда баба?

Той се усмихна.

— Съмнявам се, че някога ще се случи, mama mou1 — каза той. — Просто не е възможно да се намери втора като теб.

Усмихна му се тъжно.

— Не съм светицата, за която ме смяташ, Алекси — промълви тя тихо. — Не съм…

— В моите очи си идеална във всяко отношение.

— Предубеден си — обвини го тя. — Тревожа се за теб, сине. Вече си на тридесет и една, а още не си имал сериозна връзка. Това не е добре. На твоите години баща ти…

— На моите години вече сте били женени — довърши Александър вместо нея. — И преди сме го обсъждали, но както съм споменавал многократно и пред двама ви, още не съм срещнал жената, която бих пожелал да бъде моя съпруга. Не е толкова просто…

Разположи се на дивана и му направи знак да седне до нея.

— Александър, някога мислил ли си сериозно да се задомиш и да имаш деца?

— Минавало ми е през ума — отвърна той сковано, но избягваше да я погледне в очите.

— Повтарям: сериозно. Нали не си забравил, че винаги долавям кога ме лъжеш?

За миг се изкуши да я излъже, но осъзна, че е права — никога не бе успявал да я подведе.

— Е, не чак толкова сериозно, колкото ти би искала — призна той накрая.

— Да не би да изпитваш някакви колебания? Нещо, което би желал да обсъдим. Винаги съм готова, сине. Знаеш го.

— Да, знам — увери я той и кимна бавно.

— Досега не си срещнал жена, достойна да ти бъде съпруга, така ли? — продължи Мелина. — Но доколкото виждам, жените, които избираш, доста си приличат. Да не би нарочно да се обвързваш с неподходящи жени?

Той се усмихна леко и попита:

— О, и с психоанализа ли се занимаваш вече?

— Не е нужно човек да е професионалист, Александър, за да забележи проблема — увери го тя. — В един момент твърдиш, че няма да се ожениш, ако не откриеш жена като мен. После сякаш забравяш и се захващаш с жени, които по нищо не ми приличат. Това ми подсказва, че избягваш да се обвържеш — сериозно да се обвържеш. Затова именно избираш жени, в които със сигурност няма да се влюбиш.

Той се усмихна.

— Тревожиш се прекалено много.

— Тревожа се, защото те обичам — настоя тя. — Баща ти и аз желаем едно: да си щастлив.

— И за да съм щастлив, трябва да съм женен и да имам деца — обобщи той.

— Това много ще ни зарадва — отвърна простичко тя.

— Ти щастлива ли беше, когато Дамян почина? Щастлива ли беше да пометнеш толкова пъти? — разпали се той, но забеляза изражението й и продължи по-кротко: — Извинявай, мамо. Не исках…

Мелина поклати глава.

— Всичко е наред — увери го тя. — След време болката става по-поносима.

— Преодолява ли се въобще някога? — попита той. — Изчезва ли напълно?

— Човек се научава да живее с нея, да я приема. Болката никога не изчезва. — Мелина го погледна. — Какво те мъчи, Александър? Страх те е да се привържеш към някого, за да не го загубиш ли?

Той се замисли.

— Не съм сигурен — отвърна бавно след дълга пауза. — Не съм се замислял. Просто винаги съм го изпитвал, а не успявам да го обясня…

Мелина го дари с търпелива усмивка.

— Не бива да се страхуваш да държиш на някого — посъветва го тя. — Не е възможно да продължиш да се криеш, да избягваш света поради своите опасения. За да открие щастието, човек трябва да поеме известни рискове.

Той свъси вежди.

— Най-много от всичко ми се ще да имам брак като вашия с татко, но…

Гласът му замря.

— Тогава трябва да престанеш да се криеш зад стената, с която си се обградил. Бъди готов да положиш усилие, за да се случи — настоя Мелина. — Вярно, бракът ми с баща ти е добър, здрав, но и той не е минал без проблеми. Претърпяхме доста загуби през годините, понесохме много битки. Бракът ни просъществува, защото не допуснахме трагедиите да ни разделят. Заедно посрещахме проблемите и това ни правеше по-силни.

Александър извърна поглед и се загледа в небостъргачите на Манхатън.

— Не всички бракове се оказват толкова сполучливи, колкото вашият — отбеляза той предпазливо.

— Защото не са им дали шанс. — Мелина пое ръката му в своята. — О, Александър, в толкова неща приличаш на баща си! И двамата сте волеви, неотстъпчиви, амбициозни мъже. Но и двамата за жалост не притежавате способността да прощавате или да забравяте. — Замълча. — С годините баща ти поумня. Времето му повлия. Преживените трагедии закалиха стоманата. Ти си още млад. Надявам се да не ти се наложи да преживееш всичко, което му мина през главата, преди очите ти да се отворят. Моля се да се научиш да отстъпваш. А най-много от всичко желая да намериш щастието си.

Приближи се към нея и я прегърна силно, както не бе правил от дете.

— Мамо — прошепна той, — толкова се радвам, че дойде!

— Друго не бих допуснала, сине — увери го тя, притегляйки го по-близо. — Ще видиш, един ден ще ти се случи.

Лос Анжелис

Къщата на Райън, разположена високо на хълмовете, сега известни като Бел Еър, бе построена, преди районът да се превърне в моден квартал за знаменитостите. Беше в стил Тюдор, заобикаляха я добре поддържани морави, а дървета опасваха алеята към входа на сградата. Висока каменна стена ограждаше имението от десет акра. Ник обясни на Мередит, че Том Райън построил оградата още когато купил имота през 1948 година.

— Търсели са преди всичко уединение — уточни той, докато приближаваха с колата към къщата. — Заради безопасността на детето си. Страхували се някой да не го отвлече.

Мередит мълчаливо, но жадно поглъщаше прелестта на къщата.

— Сякаш е извадена от приказките. Никога не съм виждала по-красиво нещо — сподели тя накрая.

— Знаели са как да строят стилно по онова време — съгласи се Ник и й отвори вратата на колата. — Том стигнал върха на кариерата си през 40-те — Златната ера на Холивуд. Истинските звезди живеели като кралски особи.

— Времената са се променили — изкоментира тя.

— Поне за някои от нас — кимна той, натискайки звънеца.

Отвори им мексиканката икономка и ги въведе в кабинета, където ги чакаше Том Райън. Том сърдечно поздрави Ник.

— Отдавна не си идвал. Прекалено отдавна.

— Знаеш как е, Том — ухили се Ник. — А и ти не се отбиваш често в студиото.

Възрастният мъж свъси вежди.

— Няма какво да правя там напоследък.

— Не са ли ти предложили работа?

Том се засмя безрадостно.

— От години не са ми предлагали. Знаеш го добре.

Мередит хвърли поглед към чашата върху бюрото му.

Бърбън, вероятно неразреден. Бутилката, полупразна, стоеше до нея.

— Какво те води насам? — попита Том. — Проблеми с новия филм или с Ед Гудман?

Ед Гудман беше новият шеф на „Сентуриън“.

— Нито едното, нито другото — отвърна Ник леко смутен. — Всъщност Мередит настоя да те види.

Том се извърна да я погледне. Забеляза, че е вперила поглед в бутилката, и бързо я прибра.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита той, като се стараеше да звучи безгрижно.

— Работя в новинарския екип…

— Знам. Често ви гледам в късните новини. Трудно ми е да спя нощем.

— Бих искала да обсъдим вероятността за интервю — започна тя. — За вас, за покойната ви съпруга…

— Не — сряза я той суховато, а настроението му видимо се промени. Обърна се към Ник. — Знаеше ли за намеренията й?

Ник кимна.

— Да. Наясно съм какво е отношението ти, Том, но според Мередит…

— Изключено — прекъсна го Том. — Лиз и Дейвид са мъртви от близо двадесет и седем години. Нека почиват в мир.

Мередит се изправи и се обърна към Том.

— Господин Райън, през годините са се появявали стотици статии и репортажи за вас и за семейството ви. Публикувани са десетки истории, все различни версии на случилото се. Предположенията са повече, отколкото за атентата срещу Кенеди! Ако не ме интересуваше истински, щях да ги поразровя и сама да стигна до някакво заключение.

— И какво ви спира?

В тона му се долавяше горчивина.

— Нямам намерение да вървя по пътя на другите. Моята цел е репортаж, който да трогне хората. Искам истината. Искам да предам събитията такива, каквито са били.

— И с какво ще помогне това сега? — попита Том Райън.

Мередит извади от куфарчето си дебел плик, пълен с фотокопия от вестникарски изрезки. Беше ги подбрала в градската библиотека и от документациите на различни печатни издания.

— Погледнете някои от тези. Това например… Пише, че след трагедията със сина ви съпругата ви починала в болница в Европа. Твърди се, че по онова време била бременна и загубила ума и дума. Опитала се да предизвика аборт с тел…

— Мередит!

Ник я докосна по рамото.

— Той има право да знае какво пишат за него, Ник — настоя тя и отново се обърна към Том. — Ето друга. Пише, че нито Елизабет, нито Дейвид са мъртви, а че тя се захванала с жена и отказала да се върне в Щатите с вас. Някои хора са готови на всичко, за да предложат статия, която се продава, господин Райън. Ами тази? Пише, че след смъртта на детето жена ви получила нервен срив и продължава да живее в институт за душевно болни някъде…

— Стига! — изкрещя Том Райън. Лицето му се гърчеше от гняв.

Ник хвана Мередит за рамото.

— Най-добре да си вървим — предложи той тихо.

— Не, Ник. Не още.

Той не бе готов да отстъпи.

— Имахме споразумение. Забрави ли?

Тя го изгледа за миг. В погледа му прочете неодобрение.

— Е, добре… — Протегна ръка към Том и му подаде плика. Той не го пое и тя го остави върху бюрото. — Моля ви, господин Райън, прочетете ги. Помислете си и ако промените решението си, се обадете.

Двамата с Ник излязоха, но Том Райън не забеляза. Взираше се в една от изрезките, които тя остави.

— Добре, увлякох се, признавам — промърмори Мередит в колата. — Увлякох се и провалих всичко.

— Имахме споразумение — отбеляза Ник тихо.

— Така е — отвърна тя и се обърна към него. — Но, по дяволите, Ник…

— Отиде прекалено далеч, Мередит! Казах ти какво изпитва.

— Не го ли е грижа какво са писали за него, за семейството му? — попита тя. — Не се ли терзае от грешните предположения?

— Според мен вече не — отвърна Ник искрено. — От трагедията насам за него всичко върви наопаки. Вътрешно е мъртъв. Вече почти нищо няма значение за него.

— Дори паметта на Елизабет?

Ник я погледна.

— Мисля, че с това привлече вниманието му — отбеляза той.

— Дали ще го накара да промени решението си?

— Съмнявам се. Но и да не го стори — спомни си за споразумението ни.

Тя кимна.

— Добре. Ако не приеме, ще се откажа. Колкото и да ми е неприятно, ще се откажа — обеща тя. — А сега, хайде да прекратим тази тема.

Мередит почти бе спряла да се надява, че ще чуе гласа на Том Райън. Ала седмица по-късно той й звънна в службата и я покани да го посети. На път към Бел Еър тя се питаше дали е променил становището си. Когато пристигна, Том я чакаше в библиотеката и се държа доста по-приветливо в сравнение с предишния път.

— Премислих нещата, които ми каза — призна той.

— И промени ли решението си за репортажа? — попита тя, докато икономката й наливаше чаша леден чай.

Усмихна се и Мередит си даде сметка, че за пръв път го вижда в такова настроение. Дори на снимките изглеждаше винаги сериозен, тъжен.

— Да кажем, че в момента го обмислям. След посещението ви прегледах изрезките. — Посочи плика върху масичката в средата на стаята. — Спрях да чета каквото и да било в пресата за Лиз и себе си, когато се върнах в Щатите след…

Млъкна внезапно.

— След трагедията ли? — попита тя предпазливо.

Той кимна.

— Нямах представа колко са изопачени събитията. Премислих и реших да ти дам шанс. Склонен съм да говоря с теб, да ти сътруднича до известна степен — обясни той. — И ако се убедя, че се получава както трябва…

— Тогава вероятно ще склониш да ми кажеш какво е станало със съпругата и сина ти?

— Да.

— Чудесно — зарадва се тя.

Погледна към камината. Над нея висеше голяма картина с маслени бои на жена и дете. Жената бе изключителна, с дълги гъсти черни коси и фини аристократични черти. Имаше най-невероятните очи, които Мередит бе виждала: тъмни и странно тайнствени. Детето забележително приличаше на майка си; имаше същите очи и деликатни черти.

— Елизабет и Дейвид — поясни Том Райън. — Портретът е завършен само три месеца преди…

Тя кимна и отново погледна картината.

— Била е много красива.

Той се усмихна тъжно.

— Истинската красота на Елизабет не можеше да се пресъздаде върху платно — промълви той и също вдигна поглед към портрета. — Тя бе специална във всяко отношение. Никога не съм познавал друга като нея. Винаги съм си мислил, че като порасне, Дейвид ще прилича на нея. Както сама виждаш, приликата е изключителна.

— Така е — съгласи се Мередит.

— Никога няма да забравя как я видях за първи път — продължи Том. — Думите не са достатъчни, за да я опишат. Тя представляваше рядка комбинация от невинност и чувствителност. Сияйна, но и невероятно уязвима. В това, предполагам, се криеше тайната на успеха й — събираше дузина различни жени в една. През петте години съвместен живот не престана да ме изненадва. Никога не знаех какво да очаквам от нея.

— Мнозина смятат, че ти си „създал“ Елизабет Уелдън — обади се Мередит.

— Лиз щеше да е голяма звезда, дори да не се бяхме срещнали — отвърна Райън искрено. — Когато играеше, тя създаваше вълшебство, което трудно се удава дори на най-добрите актриси. Притежаваше качества на звезда. Имаше присъствие не само на сцената, но и в живота.

Мередит погледна лъскавата златна фигурка върху полицата над камината — „Оскар“, спечелен от Елизабет посмъртно за последния й филм. Ако можеше да говори, помисли си тя, какви ли истории щеше да разкаже.

— Родом бе от Тексас — обясняваше Райън. — Баща й бил един от богатите петролни барони и Лиз израснала в Сан Анджело. Избягала от дома си на осемнадесет. Още тогава искала да играе, но родителите й смятали, че актрисите са само на едно стъпало над проститутките. Били предначертали цялото й бъдеще, затова решила да избяга. Планирала го месеци наред. Пристигнала тук с междуградски автобус по време на войната, записала се в актьорска школа и едва не умряла от изтощение, защото работела в ресторант за хамбургери в западната част на Холивуд, докато не започнала редовно да получава роли. Забелязах я съвсем случайно един ден. Познат агент искаше да видя негов клиент с второстепенна роля в някакъв филм. Клиентът му нищо не струваше, но Елизабет се оказа невероятна.

— Толкова добра ли беше?

Той се засмя за пръв път.

— Не това имах предвид. Неопитността й се долавяше във всяко движение, всеки жест. Но достатъчно дълго бях в бранша, за да съм наясно, когато се сблъскам с потенциал. А у нея определено имаше нещо специално. Вярно — беше красива, но ставаше дума за нещо много по-значимо. Не беше просто актриса, която играе роля. Тя се сливаше изцяло с героинята, която пресъздаваше.

— Срещнахте ли се, след като видя филма?

Той се усмихна тъжно.

— Чак седмица по-късно. Толкова дълго ми отне да я открия, да разбера коя е и как да вляза във връзка с нея — припомни си той. — Накарах секретарката си да й се обади и да я покани на обяд. Никога не беше ходила в „Браун дерби“ преди. По онова време то бе модното заведение. Влезе през вратата, огледа се и аз помислих, че ще припадне.

— В този момент ли се влюби в нея? — попита Мередит, като се молеше въпросът й да не прозвучи неделикатно.

— Май да, но си дадох сметка едва няколко месеца по-късно — призна той. — Беше толкова красива през онзи ден. Беше горещо, средата на лятото. Носеше бяла лека рокля с волани и бродирани цветя… И голяма бяла шапка с широка периферия. Спомням си как си помислих: жалко, че се е родила толкова късно и не може да изиграе Скарлет О’Хара! Беше истинска южняшка красавица. Дори в град, известен с красивите си жени, тя бе забележителна.

— Съжаляваше ли, че няма да се снима повече във филми, след като се роди синът ви? — попита Мередит предпазливо.

— Да съжалява? — Той се присмя на предположението. — Определено не. Оттеглянето и бе нейна идея. След като Дейвид се роди, тя не можеше да си представи, че нещо ще я отдели от него. За всички ни щеше да е много по-добре, ако се бе съгласила да не го взимаме с нас поне веднъж…

— За Европа ли говориш?

Той само кимна, понеже усети, че гласът ще му изневери.

— Как се случи? — попита Мередит предпазливо.

— Снимахме на терен — припомни си той. Болката вече ясно се долавяше. — Дейвид беше с нас. Опитахме да му внушим колко е важно да стои близо до нас през цялото време. Не познавахме добре местността, намирахме се в непозната страна и там малцина говореха английски. Но как да обясниш подобно нещо на толкова малко дете? Отдалечил се… Не много, но достатъчно…

Мередит не каза нищо, чакаше го да продължи. Най-после Райън се овладя.

— Паднал в някакъв кладенец, изоставен преди години. Шахтата беше тясна и изключително дълбока — поне сто метра. Четири дни се опитвахме да стигнем до него, но закъсняхме… — По страните му започнаха да се стичат сълзи. — Там умря. — Райън погледна Мередит с насълзените си очи. — Представяш ли си какъв ужас е изпитал? От къде да знае как отчаяно се опитваме да го спасим? Какво ли си е мислил, когато е умирал?