Игра на богове

Глава 21

В кабинета си Мередит седеше зад бюрото и замислено гледаше снимка на Александър. Леко почукване по вратата я изтръгна от унеса й. Главата й се стрелна нагоре.

— Влез!

Вратата се отвори със замах и Кейси внесе огромен кашон.

— Пристигна за теб, докато бях долу. От Лос Анжелис е. — И стовари кашона върху бюрото на Мередит. — Разписах се и реших да ти го кача. Човек не знае колко се мотаят онези от Вътрешна поща. — Отпусна се на стола и отметна от лицето си кичур от тъмночервената си коса.

Мередит разряза дебелите лепенки с нож.

— Чаках го. — Отвори кашона и прегледа съдържанието. — Надявах се да пристигне преди срещата ми с Харв утре следобед.

— Свързано ли е с всичките ти пътувания напоследък до Западния бряг?

Кейси посочи кашона.

— В известно отношение — отговори Мередит уклончиво.

Беше пристигнало всичко. Чудесно. До едно време се питаше дали Кей ще успее да намери каквото трябва. Този кашон, заедно с няколко други, които опакова, когато напускаше къщата на Ник, стояха на склад през последните четири години. Взе една черно-бяла снимка и я разгледа внимателно. После я показа на Кейси.

— Познаваш ли тази жена?

Кейси се изправи на стола и не прикри изненадата си:

— Елизабет Уелдън-Райън! Заради нея ли са пътуванията до Лос Анжелис, срещите с Харв…

Мередит кимна усмихната.

— Преди години, докато все още работех във филиала на Ай Би Ес в Лос Анджелис, се запознах със съпруга й Том Райън. Той е дал първоначален тласък на Ник в кариерата — подхвана тя, приседнала на края на бюрото. — Когато Ник ни запозна, ми хрумна да направя документален филм за семейство Райън — как са се срещнали, как той е подпомагал кариерата й, триумфът й като актриса…

— И да приключиш с истината за събитията около Елизабет и сина й по време на снимките на последния й филм — завърши вместо нея Кейси.

— Точно така. — Мередит се замисли за момент. — Първоначално идеята никак не въодушеви Том Райън, но най-после го убедих да ми сътрудничи. — Разказа на Кейси как Райън избягвал да й се доверява, как се наложило постепенно да го предразположи и как е бил на път да се срещнат вечерта, когато загинал в катастрофа по крайбрежната магистрала. — Телевизията се отказа от филма, защото нямах ясен финал.

— А сега ще успееш, така ли? — полюбопитства Кейси.

Мередит сви рамене.

— Определено възнамерявам да опитам — отвърна тя и разсеяно се заигра с молива. — Все си мисля, че има някой някъде — освен самия Том Райън, — който ще ми каже какво е станало по време на снимките на онзи филм. Все някак ще успея да открия човек, запознат с истината и склонен да говори с мен.

Кейси се изправи.

— Желая ти късмет. Имам чувството, че ще ти е нужен.

— Май си права — промълви Мередит под нос.

Лозана

Жалко, помисли си доктор Анри Гудрон тъжно, загледан в пациентката си. Била е толкова млада, така прекрасна и с обещаващо бъдеще! Каква ужасна загуба! Тази жена е притежавала всичко: младост, красота, успех, добър брак, красиво дете — и то й е било отнето наведнъж в една трагична нощ…

Нощта, когато са й съобщили, че синът й е мъртъв. Доктор Гудрон, един от най-уважаваните психиатри в Швейцария, беше високоетичен специалист. Никога не би си позволил да се обвърже емоционално с пациент. Но тази жена представляваше нещо специално. Всичко у нея го възхищаваше: животът й, трагичното й минало, бляскавата кариера, как се бе откъснала от неприемливата действителност. Още когато съпругът й я доведе в клиниката преди тридесет години — тогава именно я видя за пръв път, — разбра, че е по-различна. Току-що бе приключил докторската си дисертация и административният директор му предложи да поеме нейния случай. В началото прекарваше дълги часове с нея, опитваше се да пробие бариерата, да установи контакт, но след време се наложи да се примири: каквото и да кажеше, каквото и да направеше, тя не реагираше. Никога не престана да се грижи за нея, да й осигурява възможно по-голямо удобство. И така щеше да постъпва до края на дните й. Следеше персоналът да полага съответните грижи, да й обръщат по-специално внимание; обличаха я в красивите дрехи, които съпругът й носеше, правеха прически на гъстите й черни коси, извеждаха я на дълги разходки по моравата, когато времето позволяваше. През пролетните и летните месеци лично той й носеше свежи цветя от градината на съпругата си и при всеки удобен случай прекарваше с нея — говореше й, сякаш тя ще го чуе или разбере. Опита се да внуши на съпруга й да не я посещава — имаше предвид, че Том Райън все още хранеше надеждата тя да се оправи, а не му беше приятно да наблюдава страданията на клетия човек.

— Е, Елизабет — въздъхна той, — ще ми се някак да проникна до съзнанието ти. Ще ми се — как го казвате вие, американците, — да се вмъкна в главата ти.

Английският е толкова неромантичен език, помисли си той неодобрително; толкова неподходящ за жена, която буквално излъчва романтика дори сега, в тъжното си състояние. Погледна я и изпита дълбоко състрадание.

Отдавна никой не бе идвал при нея. При посещението си, преди да си отиде от този свят, последните думи на Том Райън бяха: „Доктор Гудрон, защитавайте я. Не позволявайте някога те да я видят.“ Лекарят реши, че за него те са журналистите. Райън положи огромни усилия да я предпази от всички, които биха се опитали да експлоатират трагедията й. Сега доктор Гудрон изпитваше угризения, защото никога не бе споменал пред Том Райън за другия мъж, който я посещаваше; онзи, който настояваше личността му да се запази в пълна тайна. Първия път — само няколко месеца след постъпването й в клиниката — Гудрон едва не го отпрати, ала човекът прояви искрено съчувствие към Елизабет. Лекарят остана изненадан от познанията му за процесите в дълбините на човешкото подсъзнание. Известно време дори се питаше дали и онзи мъж не е лекар. Разреши посещенията и ги запази в тайна, защото поне първоначално вярваше, че мистериозният непознат е в състояние да помогне на Елизабет.

Но със сърцето си Анри Гудрон вече знаеше — трезво, рационално и съвсем реалистично, — че това никога няма да настъпи. За да стане, би трябвало да се случи чудо. Да се възроди мъртвото й дете.

Гърция

Мередит стоеше на балкона пред спалнята и се опиваше от великолепието на залеза над Егейско море. От медения си месец не бяха идвали на острова — все не им оставаше време — и почти бе забравила колко е красив. Нашият частен рай, помисли си тя, замаяна от романтиката, витаеща във въздуха наоколо. Беше доволна, че Александър настоя да избягат от бесния ритъм на живот в Ню Йорк и да празнуват годишнината си тук. Напоследък какво ли не им се случи. Имаха потребност да се махнат, да прекарат известно време заедно.

Прибра се в стаята и легна с малката, подвързана с кожа книга, която бе пъхнала в един от куфарите, без да казва на Александър. Дневникът на Елизабет. Том Райън й го даде точно преди смъртта си. Не го беше поглеждала, откакто погребаха Том. Усмихна се. Александър я принуди да обещае, че по време на това пътуване няма да мисли за работа. Ставало въпрос за тяхна годишнина и той желаел цялото й внимание. В миналото, когато успяваха да се откъснат за няколко дни или седмици, той се дразнеше, че помъква половината си офис. Но този път тя чувстваше, че е в правото си. Александър беше долу в библиотеката и разговаряше по телефона с Джордж. Полагаха й се няколко минути да почете.

Потънала в дневника, Мередит не забеляза кога е влязъл Александър, кога е затворил вратата и е седнал на леглото до нея. Целуна я леко по челото и тя го погледна сепнато.

— Толкова ли бързо приключи с Джордж? Нямаше много за обсъждане. — Погледна книгата в ръцете й. — Какво четеш?

— Дневника на Елизабет Уелдън-Райън.

— Интересен ли е?

— Изключително.

Очите на Мередит блеснаха.

Александър взе книгата от ръцете й и я постави на нощното шкафче.

— Не сме дошли тук нито да четем, нито да работим.

— А ти какво правеше в библиотеката? Светски живот ли водеше? — пошегува се тя.

— Просто проверявах как вървят нещата. А сега, понеже приключих, до довечера искам да си единствено моя. — Усмихна се. — Всъщност за цялата нощ. Време е да си поговорим.

— Звучи сериозно — отбеляза тя.

— Така е. — Очите му срещнаха нейните. — Когато се оженихме, ти даде ясно да се разбере, че не си готова да градиш семейство. Тогава го приех.

— А сега? — попита тя колебливо, досещайки се накъде бие.

— Е, мина само една година, скъпа моя — продължи той тихо. — Положих усилия да проявя търпение, но се надявам да стана баща, докато съм още млад, за да се радвам на децата си.

— Александър, аз… — подхвана тя.

Той постави пръст върху устните й.

— Недей — промълви той. — Не казвай нищо засега. Само си помисли колко ще бъде хубаво скоро да имаме бебе. — Смъкна тънката презрамка на бледосинята й копринена нощница и наведе глава да целуне гладката златиста кожа. — Това ще направи брака ни съвършен, matia mou. Съвършен.

Свали нощницата и оголи гърдите й. Тя се отпусна върху възглавниците, а устните му се плъзнаха по топлата мека кожа. Потрепери от вълнение, когато той прокара език по зърната на гърдите й. Погали го по главата.

Сигурно има право, помисли си тя.

Ню Йорк

Минаха три седмици, но Мередит все още не бе решила дали е готова да роди дете. На деликатния натиск на Александър отвърна с твърдението, че желае деца не по-малко от него, но за тези неща е нужно време. Беше се посветила почти изцяло на историята на красивата и завършила трагично Елизабет Уелдън-Райън. Впрегна екипа си да издирят човек, свързан с производството на последния филм на Елизабет; някой, който е бил на снимачната площадка при злополуката с Дейвид Райън; някой добре запознат с това, което е станало с Елизабет след смъртта на сина й.

Мередит разпореди на секретарката си да помести обява във „Варайъти“ и в по-големите национални списания и вестници, с цел да издири информация за такъв човек.

— Ще привлечем всички откачалки в страната, но се налага да го изтърпим — каза тя на Синди.

Повечето сведения се оказаха безполезни и водеха до задънена улица. Някои бяха автентични, но така и не съдържаха информацията, необходима на Мередит. Колкото повече работеше по материала, толкова повече се изнервяше. Том Райън добре бе опазил тайната си; прекалено добре. Около смъртта на Елизабет и сина й цареше конспиративна тишина.

— Нищо чудно никога да не откриеш какво се е случило с нея — мърмореше секретарката на Мередит един следобед, докато двете преглеждаха новопостъпилите сведения. — Мъртви са и са погребани преди тридесет години. Колкото по-дълго пазиш една тайна, толкова по-лесно е да продължиш да я пазиш.

Мередит кимна и свъси вежди. Самата тя го знаеше отлично.

Синди отвори поредния плик. Извади писмото и се зачете. Отначало разсеяно, но постепенно се заинтригува. Пресегна се и докосна рамото на Мередит. Очите й не се откъсваха от листа.

— Я виж това — предложи тя.

— Какво е?

— Виж сама.

Мередит хвърли бърз поглед по редовете, но се върна към началото и се зачете по-внимателно. Авторът, Уилям Маклоски, твърдеше, че по време на последния филм на Елизабет Уелдън е бил помощник-оператор. Вече бил пенсионер и живеел в Чикаго, но още разполагал със заснет материал от филма, отпаднал по време на монтажа. Твърдеше, че когато се случила трагедията, бил на снимачната площадка. За доказателство към писмото прилагаше две стари пожълтели снимки от вестник: едната на Елизабет и други актьори в костюми от филма и сценичен грим; другата — на Елизабет, съпруга й и сина им. На гърба и на двете бе написано с молив: 26 юли 1953 година. Четири дни преди злополуката с Дейвид Райън, пресметна Мередит, спомняйки се разказа на Том.

— Изнеси другите, Синди — посочи тя купчината писма върху бюрото. — Нашият господин Маклоски е написал и телефонния си номер. Мисля да му се обадя.

Разговаря с Уилям Маклоски близо час и в крайна сметка остана с убеждението, че човекът не лъже.

— Харв Петерсън е на съвещание цял следобед. Не успях да се свържа с него — обясни тя на Синди, когато си тръгваше вечерта. — Звънни утре рано на секретарката му да предаде, че няма да съм в офиса.

— Къде отиваш? — попита Синди.

— В Чикаго.

— С удоволствие ще ви помогна, стига да е по силите ми, мадам Кортни, макар от обявата да не разбрах съвсем точно каква информация търсите. — Уилям Маклоски, висок слаб седемдесетгодишен мъж с оредяваща сива коса и обветрено лице, седеше срещу Мередит във всекидневната на дома си в Чикаго. — Кафе?

— Да, ако обичате. — Мередит извади от чантата си портативния магнетофон, който винаги носеше. — От писмото ви става ясно, че сте участвал в заснемането на последния филм на Елизабет Уелдън.

— Точно така, мадам.

Подаде й чаша.

Тя пое кафето и бавно го разбърка.

— Знам как е загинал синът й — изрече тя бавно. — Но как е умряла Елизабет? Удар ли е получила? Или инфаркт?

Маклоски се почеса по главата замислено.

— Опасявам се, че нямам ясен отговор на този въпрос — призна той. — Разбирате ли, мадам Кортни, Елизабет Уелдън изпадна в шоково състояние. Четирите дни преди потвърждението за смъртта на сина й се оказаха голямо изпитание за нея. Момчето беше паднало в онзи стар кладенец — не знам защо собствениците не са ги заринали, та да не се случват подобни неща — и в продължение на четири дни работихме редом с мъжете от селото в опит да го извадим. На четвъртия ден се наложи да се предадем. Имаше някакъв лекар — не си спомням името, някакво трудно за произнасяне чуждо име. Той твърдеше, че няма начин момчето да е оцеляло долу толкова дълго. Когато съобщиха на Елизабет, нещо в съзнанието й сякаш се прекърши. Тя изпищя един-единствен път. Приличаше на вой на ранено животно. После се строполи на пода. Повече никога не проговори, доколкото се знае. Седеше и се взираше в пространството с безизразен поглед като зомби. Не говореше, не разпознаваше никого… Дори съпруга си. Сякаш не разбираше какво става наоколо.

— Не я ли отведоха в болница? — попита Мередит.

Маклоски поклати глава.

— Там, където снимахме, си беше едно село. Трудно е да се говори за някакво медицинско обслужване. Съпругът й уреди да я откарат в болница на няколкостотин километра. Надяваше се там да й окажат истинска медицинска помощ. Никой от екипа не я видя повече — припомни си той. — Нейната роля вече беше заснета, но имахме да правим още снимки на терена — със статистите и така нататък. След това чухме, разбира се, какви ли не истории, но нищо не беше сигурно: била получила удар, един ден сърцето й било спряло. Най-натрапчива обаче беше мълвата, че се е самоубила. При дадените обстоятелства никога не съм го изключвал.

Погледна Мередит и сви рамене.

Тя не успя да прикрие изненадата си. Само за самоубийство не беше мислила.

— Господин Маклоски, сигурен ли сте, че е умряла? Не е ли жива още, в някоя частна болница, да речем?

Той свъси вежди.

— Всичко е възможно, предполагам. Но ние, от екипа си мислехме, че е мъртва — обясни той тихо. — Том Райън се върна в Щатите сам, мадам Кортни. Смяташе се, че я е погребал в Европа. А и изглеждаше вероятно. Докато беше жива, тя искаше да е близо до сина си. Защо да не й е позволил да бъде близо до детето и в смъртта?

Мередит кимна бавно.

— В цялата тази история едно нещо винаги е било мъгляво, господин Маклоски — сподели тя. — Известно е, че филмът се е снимал в Гърция, но къде по-точно?

Маклоски отвърна без колебание:

— В селцето Йоанина.