Игра на богове

Глава 22

Мередит седеше по средата на леглото в поза лотос, със затворени очи и клюмнала напред от изтощение глава. Александър, коленичил до нея, нежно масажираше напрегнатите мускули на врата и раменете й.

— И пътуването ти до Чикаго явно се оказа задънена улица, а? — попита той, сваляйки презрамките на тъмносинята й нощница от раменете, за да продължи да масажира гладката кожа.

— Не съвсем — отвърна Мередит, отпуснала се под нежните му пръсти. — Господин Маклоски не знае къде или как е умряла Елизабет — и дали наистина е умряла, — но ми каза нещо, което ми се губеше досега.

— Какво по-точно?

Вече му бе разказала цялата история, както я знаеше, и той бе на мнение, че доста от подробностите не водят до никъде.

— По време на злополуката са снимали в Гърция — продължи Мередит. — Дейвид Райън загинал в някакво селце Йоанина. Чувал ли си за него?

— Разбира се! Малко градче на около девет часа път с кола от Атина — отговори незабавно Александър. — Ние — по-скоро корпорацията — притежаваме имоти там. Баща ми ги купил наскоро след края на войната. Тогава Йоанина било все още село. Татко мечтаел един ден да го превърне в курортно селище. Купил земята, докато била съвсем евтина — възнамерявал да строи хотели. За жалост проектът не се осъществил. Хората му така и не успели да изкопаят кладенците, необходими за водоснабдяването на хотелите. Правили сондажи на няколко места и постоянно се сблъсквали с един и същи проблем: неизменно се натъквали на подземни пещери.

— Пещери?! — изненада се Мередит.

— Характерни са за района — обясни Александър и продължи да масажира раменете й. — Накрая татко се отказал от целия проект. По онова време имал по-важни дела: здравето на брат ми се влошавало, а мама отново била бременна. Налагало се да си стои вкъщи. След като разпоредил да засипят старите кладенци, та да не падне някое дете от селото, напуснал Йоанина.

Мередит се сети за разговора с Маклоски: „Не знам защо собствениците не са ги заринали, та да не се случват подобни неща“.

— Има ли вероятност да е отдал земята под наем за други цели? — попита тя и извърна глава да го погледне. — Възможно ли е шахтите да не са били засипани и нещо подобно да се е случило на негова земя?

— Предполагам. Представа нямам — отвърна Александър. — Смяташ баща ми за виновен за случилото се с детето на тази жена ли?

— Не точно, но ако кладенците не са били засипани, както той е разпоредил… — Пак го погледна. — Дейвид Райън е умрял в Йоанина през юли 1953 година. Паднал в недовършен артезиански кладенец. След четири дни загубили надежда да го извадят жив. Умрял там. Помисли си: баща ти е имал поне два недовършени кладенеца в онези имоти. Дейвид Райън е умрял в кладенец в Йоанина. Ти самият каза, че било малко село. Каква е вероятността двете неща да са се случили едновременно?

— Но татко е разпоредил да се заринат кладенците! — настоя Александър.

— Но дали са го направили? Знаеш ли със сигурност? — попита тя.

— Представа нямам — отвърна той честно. — Узнах за Йоанина едва преди три години, след смъртта на татко. Никога не го е обсъждал с мен. Сигурно защото се е оказал голям провал.

— А ти от къде разбра? — попита Мередит, изпълнена с любопитство.

— От Фредерик Казомидес — отвърна Александър. — Сега е старши вицепрезидент и управлява офисите ни в Гърция. Още по онова време е бил в корпорацията и ме осведоми за всичко. — Замълча и се замисли. — Винаги съм предполагал, че татко не говореше за онова време, понеже е бил болезнен период в живота му: войната току-що е свършила, Дамян умирал, мама била на прага на пореден спонтанен аборт…

— Има ли начин да разберем дали филмът е бил сниман наблизо? — заинтересува се Мередит. — В такъв случай има шанс да пробия тази конспиративна тишина най-сетне.

— Ако се пазят архивите — отвърна той. — За теб това е изключително важно, нали?

— Определено.

— Нямам предвид като елемент от предаването ти — уточни той; за момент спря да масажира гърба й. — Според мен доста си се увлякла по историята. Прав ли съм?

Тя се поколеба, а после кимна.

— Направо е влудяващо. Представи си мозайка, от която липсват половината парчета — обясни тя.

— Изглежда става въпрос за нещо по-дълбоко — настоя той. — Според мен държиш на тези хора, които всъщност никога не си виждала — жената и детето — и мъжа, когото си познавала за кратко. Терзаеш се какво се е случило с тях и защо.

Тя кимна.

— Да… Терзая се — призна тя накрая. — Познавах Том толкова, колкото той бе склонен да допусне някой да го опознае. Харесвах го. — Направи пауза. — Определено ми се иска да направя пробив с този материал. Но като се изключат очевидните причини, ми се ще да знам, че всички те най-после са намерили покой.

Той наведе глава и я целуна по рамото.

— Сигурен съм, че ако някой успее да го направи, това ще си ти — прошепна той.

Тя го погали по косата.

— Знаеш ли: не мога да си представя какво значи да загубиш дете, особено при подобна трагична злополука — промълви тихо. Той престана да я целува и вдигна глава. — Александър, искам бебе… Рано или късно… — сподели тя. — Искам няколко деца… наши!

— Вече се чудех — обгърна я с ръце и я целуна нежно — дали някога ще ме дариш със син.

— С огромна любов — увери го тя. — Твой син. Колко прелестен ще бъде с твоите тъмни коси и черни очи…

— Или момиченце — русо и синеоко като теб.

— Знам колко искаш да имаш син…

— Защо да не започнем да работим по въпроса още сега? — предложи той напористо и я бутна на леглото, за да му е по-удобно да свали нощницата й.

Тя се усмихна.

— Веднага ли? — попита тя с дяволита усмивка.

— Няма по-подходящ момент от настоящия.

На следващата сутрин Мередит отиде рано в офиса и прегледа всички бележки, прослуша разговорите с Том Райън и Уилям Маклоски, разгледа изрезките, снимките и статиите. Прегледа и албумите със спомени на Елизабет. Нима пропускам нещо, питаше се тя. Остави химикалката върху бюрото и разтърка слепоочия, за да прогони пулсиращата болка в главата. Чувстваше раздразнение. Колко време посвети на този материал преди пет години, пък и сега, а продължава да има усещането, че си удря главата в стената! Сякаш всички участници се бяха заклели да мълчат и старателно да опазят тайната. Но каква е тя?

Рим

— През последните шест месеца синьор Манети е сключил няколко големи заема — обясни банкерът на развален английски. — Той, както съм ви споменавал и преди налива капитали в новата спортна кола. За жалост с всеки изминал ден задлъжнява все повече и повече. Бизнесът на този човек запада, но той не може или не желае да приеме този факт.

Мъжът, седнал от другата страна на бюрото, се усмихна замислено. Време е да заложа капана, помисли си той. Отне му месеци, но си заслужаваше. Най-после държеше Карло Манети — и Александър Киракис — така, както искаше. Не бе истински заинтересован да унищожи Манети, но италианецът се оказа идеалната пионка. Чрез него ще дискредитира Александър Киракис, ще опетни златния ореол, който си е създал. Чрез Манети ще приведе плана си в действие, а това ще доведе до срив в империята Киракис.

— Трябва незабавно да изискате заемите си от Манети — заяви той на глас. — Веднага.

Банкерът го погледна объркано.

— Но, синьор… Той не е в състояние да плати… — запоена да заеква мъжът.

— Не ви питам дали е в състояние да се издължи — сряза го мъжът безцеремонно. — Искам само да му кажете, че сега е моментът да го направи. Не съм ли ясен?

— Ъъъ… Да, синьор… — отвърна италианецът, все така объркан. — Съвършено ясен сте.

Банкерът имаше усещането, че този мъж не се интересува от парите, а изпитва желание за мъст спрямо Манети.

— Да разчитам ли, че няма да има нови отлагания? — попита мъжът ледено.

— Да, да, синьор. Няма да има.

Мъжът се усмихна.

— Чудесно. Ще ме уведомите, щом това стане, нали?

Изправи се излезе от кабинета, без да погледне назад. Разтревоженият италианец остана зяпнал след него.

Карло Манети нямаше представа какво го е сполетяло. Всичко се завихри така бързо, че когато разбра какво става в собствената му компания, вече беше прекалено късно. „Господи! — простена мислено той, докато напускаше кабинета си. — Разорен съм!“ Посвети почти целия си съзнателен живот да изгради „Манети моторс“, а сега всичко се срина. Сякаш стана изведнъж, но Манети все още възприемаше действителността достатъчно реалистично и съобрази, че това е внимателно и продължително планиран акт, осъществен от единствения човек, който открай време мечтаеше да го погълне.

Ни най-малко не се съмняваше кой стои зад пъкления план за неговото унищожение. И все пак как Александър Киракис бе успял да го постигне? Кого е шантажирал, кого е подкупил? Колко му е струвало да приведе в действие своето отмъщение? Александър винаги бе искал компанията му, но Манети никога не бе допускал, че ще стигне дотук. Едва сега осъзна какъв опасен враг е Киракис.

Ирония на съдбата, помисли си той. Стоеше и гледаше великолепната сграда от стъкло и стомана, олицетворение на дългогодишната му мечта, свидетелство за неговата посветеност и решителност. Имаше време, когато го смятах за мъж на честта, независимо от нашето съперничество, продължаваше да разсъждава той. Сега, напускайки, изпита дълбока тъга, сякаш по принуда изоставя любим брат, който е в беда. Чудеше се къде ще отиде, какво ще прави. Не можеше да се прибере вкъщи, беше изключено. Донатела е там, а нямаше сили да се изправи пред дъщеря си. Все още не. А дали някога щеше да има? Как да се прибере и да каже на детето си, че са разорени и Александър Киракис най-после е победил? А ако тя е чула новината по телевизията? Има ли смелост да признае дори пред дъщерята, която толкова много обича, че най-после е победен? Не, още не. Отби се в най-близкия бар и реши да се напие.

Почти на зазоряване най-после стигна до вилата в Порто Ерколе. Донатела го чакаше.

— Татко! — възкликна тя облекчено, когато го видя да пристъпва през стъклената врата. — Толкова се притеснявах за теб… — Спря, защото вече бе достатъчно близо до него и усети дъха на алкохол. — Татко, ти си пиян!

— Да, пих — отвърна той бавно, докато слагаше палтото си върху кованите перила на стълбището. Дрехата се плъзна и падна на пода. Той не забеляза, но дори и да беше видял, нямаше никакво желание да я вдигне. — Така се притъпява болката.

— Болката? Татко, не разбирам… — Пое подадения от него вестник. Заглавието бе повече от красноречиво: „МАНЕТИ СЕ СРИНА“. — Dio mio?4 — възкликна Донатела. — Как…

— Нашият стар приятел Александър Киракис — изфъфли Манети, изкачвайки се по стълбището.

Донатела го гледаше втрещена. Ще заплати за това, помисли си тя с горчивина. Александър Киракис ще плати заради онова, което стори на баща ми.

На следващия ден Манети спа почти непробудно. Когато най-после отвори очи, дъщеря му внесе в спалнята поднос с храна и настоя да хапне.

— Не е хубаво да гладуваш, татко — вайкаше се тя, докато наливаше еспресото. — Изпий това. Ще ти избистри главата.

Той седна. Слепоочията му пулсираха.

— Не съм сигурен дали съм готов, мислите ми да се избистрят — призна той, но отпи от кафето. — Снощи пих, защото исках да забравя.

— И помогна ли ти?

Той сви рамене.

— Поне за известно време.

— Заслужава ли си мъките?

Манети поклати глава.

— Свърши работа само за вечерта. Не си струваше нито усилията, нито парите. — Продължи да отпива от горещото кафе. — А и ми причини това ужасно главоболие. — Не му позволявай да направи това с теб, татко — заяви тя решително. Подбираше думите си внимателно и го дебнеше дали ще хапне нещо. — Винаги си бил боец, от онези, които оцеляват. Длъжен си да отвърнеш на удара.

— О, Донатела, все още си такава идеалистка! Вероятно прекалено много съм те пазил в миналото — промълви той с тъжна усмивка. — Наистина отвръщам на удара. От месеци се браня с всички сили. Но нещата приключиха. Загубих играта. Няма причина да продължа да се боря.

— Невъзможно е! — възкликна тя разгневено.

— Приеми го — промълви той уморено. — Всичко приключи.

— Не, татко! — настоя тя упорито. Не е приключило! В никакъв случай още не е!

Донатела Манети, обезпокоена от състоянието на баща си, се погрижи да не остава сам повече от няколко минути. Никога не го бе виждала такъв: пребледнял, обезверен. Ако преди се тревожеше, че баща й ще посегне на живота си, сега тази мисъл я ужасяваше. Стараеше се да прекарва повече време с него, но ако нямаше възможност, държеше Маргарита — единствена от домашната прислуга, останала във вилата, — да е при него. Напоследък той рядко излизаше, така че беше лесно да го държи под око.

— Чувствам се като затворник — мърмореше Манети, когато Донатела настоя да го придружи по време на неколкократните му разходки до Порто Ерколе. — Прекалено съм стар за бавачка.

Не знаеше какво да му отвърне. Обожаваше баща си и й беше страшно неприятно, че се налага да го третира като проблемно дете, но не виждаше друга възможност.

— Обещавам ти, татко, че нещата ще се оправят в най-скоро време — говореше тя.

Не минаваше ден да не проклина Александър за случилото се; не минаваше ден да не се закани, че ще си отмъсти.

Обзет от безнадеждност, Карло Манети изпадна в дълбока депресия. След дълги години на победи сега се оказа, че не може да губи. Бе тотално съсипан, направо го довършиха. За жалост поражението бе единственото нещо в живота, което Карло Манети отказваше да приеме. Виждаше само един път пред себе си.

Осъзна какво трябва да направи.

— Татко, ядеш колкото врабче — отбеляза Донатела, докато го наблюдаваше как ровичка из храната с вилицата. — Насили се да хапнеш. Иначе ще се разболееш.

— Какво значение има вече?

Гласът му звучеше вяло.

— Огромно — настоя тя упорито. — Не бива да се предаваш, татко. Трябва да си силен, ако ще се бориш с Александър Киракис.

— Не е възможно — промълви той уморено. — Откажи се, Донатела. Не си в състояние да победиш този мъж в собствената му игра. Само ще се нараниш.

— А ти какво ще предприемеш, татко? Да не си намислил да умреш от глад? — попита тя.

— На този етап не мисля нищо, Донатела. Абсолютно нищо — отвърна той равнодушно. Стана от стола. — Искам да остана малко насаме. Ако пазачите ми не възразяват, разбира се.

В погледа му към Донатела и Маргарита се четеше обвинение.

Донатела го изчака да излезе от трапезарията. Най-после Маргарита наруши мълчанието.

— Според мен баща ви има нужда от лекар, синьорита — промълви тя тихо.

Донатела се обърна към нея.

— Май съм съгласна с теб — промърмори тя.

Револверът лежеше върху бюрото. Преди да го вземе. Манети го гледа дълго и замислено. Няма да е толкова лесно, колкото очакваше; не е толкова смел, колкото си представяше. Да умреш от собствената си ръка е твърде мъчително.

Разгледа оръжието внимателно — така хирург оглежда инструмент, който би спасил живот. Ала инструментът в ръката на Манети бе предназначен за смърт. Някога държеше оръжие в къщата само като средство за защита; сега вече нямаше какво да защитава. Беше ограбен — при това законно — и беше безсмислено да се съпротивлява повече. Александър Киракис се оказа прекалено умен за него. Манети дори не бе подозирал какво ще го връхлети.

Вдигна оръжието с трепереща ръка. Как казваха японците? Да запазиш самообладание? Той, Карло Манети, щеше да напусне този свят точно както се бе появил — като беден селянин. Но щеше да възвърне достойнството на предците си. Гордостта му щеше да остане ненакърнена, както си беше редно. Повтаряше си в обърканото си съзнание, че така ще спаси Донатела, и дори си вярваше.

Когато притисна дулото до дясното си слепоочие и натисна спусъка, последните му мисли бяха устремени към дъщеря му.