Игра на богове

Глава 25

В затъмнена прожекционна зала в една от кулите на Световния търговски център неколцина шефове от отдел „Връзки с обществеността“ на „Киракис корпорейшън“ нервно очакваха да пристигне председателят на борда на директорите. Досега Киракис-младши никога не бе гледал предварително рекламните им клипове. Предпочиташе да оставя това занимание във вещите ръце на Джордж Прескът. Александър никога не бе отделял време да одобрява рекламни кампании. Но сега — така се говореше — проблемите, връхлетели наскоро компанията, били събудили интереса му към отдел „Връзки с обществеността“ и той разчитал именно работещите там хора да подобрят имиджа на корпорацията.

За непосветените изглеждаше, че всички несгоди и провали са се случили изведнъж. Напоследък заглавията в „Уолстрийт джърнал“, „Форчън“, „Форбс“ и „Бизнес уик“ бяха неизменно отрицателни. Споменаваха се отделни инциденти: в част от пратките на фармацевтичната компания бяха открити обезболяващи лекарства със съдържание на цианид. Трима души бяха умрели. В института за изследване на ядрената енергия избухна загадъчна експлозия. Единственото хубаво бе, че по същото време не е функционирал никой от реакторите. Революция в Индонезия и угрозата от национализация заплашваше бъдещите сондажи в морето край остров Ява.

Имаше и редица други по-дребни инциденти, до които журналистите — за щастие — не се бяха добрали.

Когато вратата се отвори, всички в залата млъкнаха. Вътре нахлу ярка светлина. Александър влезе, следван от Джордж Прескът и Джеръми Робъртс, директор на отдел „Връзки с обществеността“ и отговарящ за рекламата. Александър кимна на събралите се и седна. Джордж Прескът и Джеръми Робъртс се настаниха до него. Робъртс направи знак да пуснат филма. Екранът почти моментално оживя. Мълчалив и неподвижен, Александър наблюдаваше кадрите, които трябваше да пресъздадат петдесетгодишната история на корпорацията. Наблягаше се на ролята на „Киракис корпорейшън“ във Втората световна война, на икономическия и технологичен напредък, на плановете за бъдещето. Робъртс не гледаше екрана, а Александър, за да долови какво си мисли младият Киракис. Но лицето на Александър оставаше безизразно, а тъмните му очи не се откъсваха от екрана. Не помръдна, докато филмът не свърши и не запалиха светлините.

— Е? — попита Робъртс напрегнато, неспособен да овладее нервността си.

— Никой няма да гледа такъв боклук — отсече Александър и стана. — Исках да видя филм за плановете на „Киракис корпорейшън“, за бъдещето, за новите хоризонти, които ще покоряваме, а получих урок по история.

— Но господин Киракис… — започна Робъртс.

— Трябва да призная, че съм доста разочарован — продължи Александър.

— Разочарован ли? Знаете ли колко се трудихме над това?

— Очевидно не е било достатъчно — сряза го Александър. В тона му ясно се долавяше недоволство. — Това няма да впечатли широката публика. Дори няма да привлече вниманието й. — Обърна се към Джордж. — Виж какво ще изровиш от минали рекламни кампании. — Посочи с ръка към екрана. — Това, което току-що видях, не желая да бъде излъчвано никога!

— Ще са нужни месеци, за да организираме нова рекламна кампания — обади се Робъртс.

— Не ме интересува колко време е необходимо! — отвърна троснато Александър. — И когато се захванете да работите по новата кампания, добре е да помните, че не искам да се казва на широката публика какво прави корпорацията, а да й се покаже! Искам да видят усилията ни в неразвитите страни, какво сме предприели, за да се реши енергийният проблем, да се видят построените от нас жилищни комплекси в редица страни по света. — Направи пауза. Черните му очи продължаваха да проблясват гневно. — Не желая приказки, господа, а действие. Нека не занимаваме хората с онова, което е още върху чертожните ни дъски, а с онова, което сме постигнали. Искам действие.

— Но, сър, изразходвахме доста време и пари за този филм…

Александър се усмихна ледено.

— Доста неразумно е, Робъртс, да ми напомняш за загубите на човешка енергия и пари. Съветвам те ти и хората ти да започнете да разработвате нова кампания веднага!

Робъртс се поколеба само миг, после кимна.

— Да, сър.

Джери Робъртс и екипа му наблюдаваха мълчаливо как Александър и Джордж напускат прожекционната зала. Всички знаеха за бедите, сполетели корпорацията през последната година, както и че Александър Киракис е под голям стрес. Бяха наясно, че председателят на борда на директорите е енергичен и амбициозен; перфекционист, за когото е трудно да се работи, но никой никога не го бе виждал чак такъв. Когато излизаше от залата, имаше вид на човек, който ще експлодира всеки момент.

— Искам да говоря с теб… В кабинета ми — подметна Александър тихо, докато отиваха към асансьорите.

— Кога?

— Веднага — отвърна Александър. — Намерих разрешение за кризата в югоизточна Азия.

Джордж не успя да скрие изненадата си. Готвеше се да зададе въпрос, но се отказа.

Александър не отвори уста, докато не стигнаха до кабинета.

— Не ме свързвай с никого, Стейси — нареди той на секретарката, влезе и затвори вратата след Джордж. Когато седна зад бюрото, Джордж забеляза, че Александър се усмихва. — Мислех си: „Хамънд — Транскон“, „Баркли — Хауард“, „Патерсън холдинг лимитид“ и „Лоун стар ойл“ вече изразиха интерес да участват. Направиха го почти в деня, когато започнахме сондажите. — Замълча за момент. — Ще дам на всеки от тях по двадесет и пет процента от дяловете.

— Какво? — Джордж го погледна смаяно. Съмняваше се дали е чул правилно. — И на четирите компании? Ако дадеш на всяка по двадесет и пет процента, значи им даваш всичко…

— Не съвсем — уточни Александър. — Възнамерявам да им направя идентични оферти — че съм готов да отпусна двадесет и пет процента. Но ще поискам да не споменават пред никого за споразумението ни. В замяна всеки ще ми предостави по петнадесет процента от бъдещите приходи от нефтопроизводството.

— Така никой няма да знае, че и останалите са замесени — досети се Джордж.

— Точно така.

— Възвръща ни се първоначалното вложение, плюс солиден процент от приходите им, ако съоръженията не бъдат национализирани — довърши Джордж и запали цигара.

Александър кимна.

Джордж се замисли за миг, преди да обяви: — С други думи, запазваш си всички привилегии без никакви рискове.

Александър се наведе напред и събра длани на бюрото пред себе си.

— Можеш ли да измислиш по-добър начин да се спася — както Кафир се изрази съвсем точно? — попита той, видимо доволен от себе си.

Джордж поклати глава.

— Не, и не мисля, че някой друг би могъл — призна той. — Но има един проблем, разбира се. Ако се разчуе от нашите редици, както се е случвало?

— Обмислих и тази вероятност — увери го Александър. — Затова реших да знаем само ние двамата. Парите трябва да се внесат по банкова сметка в Швейцария.

Джордж изглеждаше впечатлен.

— Май си преценил всичко.

— Да. — Александър взе телеграма от бюрото и я подаде на Джордж. — Консорциумът се вълнува за нашата стабилност — обясни той мрачно. — Заплашват, че ще искат да върнем заемите предварително.

В клиниката в Лозана доктор Анри Гудрон излезе от кабинета си и изкачи стълбището, за да отиде до стаята на Елизабет Райън. Тя изглеждаше както винаги: седеше до прозореца и се взираше невиждащо в пространството. Медицинска сестра решеше лъскавата й тъмна коса. Елизабет бе вече наистина сама. Но тя е сама от онази ужасна нощ преди толкова много години, помисли си той.

Ню Йорк

През следващите няколко седмици Мередит продължи разследването си в друга посока. Започна да се връща към миналото на Александър, към живота на Константин и Мелина Киракис. Извади пълните със спомени и снимки стари семейни албуми, които донесоха от Гърция. Водеше дълги телефонни разговори с Хелена и задаваше дискретни въпроси, без да обяснява причините за любопитството си. Съзнателно избягваше всякакво споменаване на Йоанина, защото знаеше, че това мигом ще събуди подозрителността на гъркинята. Научи доста неща. В хода на разследването се сблъска с един объркващ факт: имаше десетки снимки на Дамян Киракис — буквално десетки бебешки снимки, а на Александър нямаше нито една. За, Мередит бе странно, че най-ранните снимки на Александър са от петгодишната му възраст. Защо, питаше се тя, няма негови бебешки снимки.

Попита Хелена, но тя не успя да й даде смислен отговор; допусна, че са били неволно унищожени.

— Сигурна съм, че не е важно — успокои я гъркинята.

Но Мередит не смяташе така.

— Няма логика! В семейните албуми от ноември 1948 до септември 1953 има купища снимки, но нито една на Александър. Ако са били унищожени, нямаше ли да стане същото и с всички други от този период?

— Защо не попитате Алекси за това — предложи Хелена в желанието си да помогне.

— Права си — съгласи се Мередит. — Май правя от мухата слон.

— Защо толкова ви интересуват старите снимки? — попита Хелена колебливо.

— Естествено любопитство — излъга Мередит. — Смятаме да имаме деца. Ще ми се да видя как е изглеждал Александър като малък.

— О, беше съвсем нормално малко дете — увери я Хеи се засмя. — Умно и винаги готово за пакости.

Разговорът беше приятен, но не й даде кой знае колко информация. Колкото повече се замисляше, толкова повече растеше увереността й, че между смъртта на детето на Елизабет Райън и злополуката на Александър в Йоанина има някаква връзка. Всичко пасваше: момчето на семейство Райън е било на четири години, Александър също. И двете злополуки бяха станали в Йоанина и тя бе готова да се обзаложи, че е било по едно и също време. Предполагаше се, че малкият Дейвид Райън е умрял в изоставения кладенец — Александър имаше кошмари, че е погребан жив. Жената от сънищата му е облечена като древна гъркиня, така й бе казал, а по време на злополуката Елизабет Райън бе снимала библейска сцена. Хелена каза, че Мелина Киракис описала нараняването на Александър като „травмиращо“, но не бе споменала повече подробности. Да падне в кладенец за четиригодишно дете е травмиращо; достатъчно травмиращо, че да го лиши от паметта му. Но как е успял Александър да оцелее? А самата Елизабет Райън? Мъртва ли беше, или жива и вероятно скрита някъде на континента? Подозренията на Мередит се пробудиха от момента, когато за пръв път забеляза силната прилика между Александър и Елизабет; прекалено голяма прилика, за да е случайна.

Няма да му го споменава, преди да открие доказателства.

— Не ме свързвай с никого, докато не ти кажа, Стейси — разпореди Александър и влезе в кабинета. — Не искам никой да ме безпокои.

— Да, господин Киракис.

Александър затвори вратата и пое дълбоко въздух. Идваше от съвещание с борда на директорите. Дяволите да ги вземат, помисли си той сърдито. Трябва да се допитва до мнението им, а са толкова тесногръди! Ако компанията бе останала частна собственост, нямаше да е задължен да отговаря пред когото и да било.

Днес изразиха резерви относно бъдещето на института за ядрени изследвания. Обърнаха му внимание — сякаш той не го знаеше, — че в момента струва доста пари на корпорацията, а и възникваха сериозни затруднения във връзка с федералните закони. Активисти от антиядрени групировки протестираха и изглежда това не бе достатъчно, ами се трупаха и дребни проблеми. Бордът на директорите настоя работата на института да спре, но Александър наложи вето върху това решение.

Седна зад масивното бюро от черен махагон и разтърка слепоочия — молеше се пулсиращата болка в главата да изчезне. Какво ли още ще му се струпа, запита се той. Серии бедствия и злополуки — и то една след друга — сполетяваха глобалните му проекти вече три години. А през последната година темпото се увеличи чувствително. Първо беше пожарът в Монреал. Говореше се, че е умишлен палеж, но никой не го доказа. После дойде фалитът на Карло Манети и самоубийството му. Спекулациите, че е свързан с финансовия крах на Манети, нанесоха значителни вреди на имиджа на корпорацията. Александър не знаеше кой стои зад проблемите на италианеца, но бе убеден, че точно това е била целта: да се опетни имиджът на Киракис. След смъртта на Манети облаците се разсеяха, но започнаха съдебни дела срещу фармацевтичната компания във Франция във връзка с инцидентите с цианида. Появи се подозрението, че Кафир го мами, а бордът на директорите настояваше ядреният институт да се закрие. На Александър му се струваше, че някаква конспирация цели да го унищожи. Онзи, който стоеше зад нея, очевидно бе умен и опасен. Добре си бе научил урока — знаеше точно кои са уязвимите места в неговите проекти. Александър си даваше сметка, че е изправен пред смъртен враг, но нямаше да седи със скръстени ръце и да чака. Щеше да се бори с всички сили.

В гримьорната момичето постави голяма салфетка върху роклята на Мередит, преди да й нанесе фон дьо тен. Кожата й бе така безупречна, че го използваше само пред камерата. Синди седеше в единия край на помещението, четеше на глас графика на Мередит до края на деня и си водеше бележки за задачи през следващата седмица. На прага се появи Лари Кайл, асистент-продуцентът на предаването.

— О, върна се най-после — вместо поздрав каза той. — Сигурно е приятно да отлетиш за някое екзотично местенце, докато ние тук се скъсваме от работа. В това студио сме ти като роби.

— Престани, Лари. — Мередит едва се удържаше да не прихне. — Няма да си разменям обиди с теб. А и имаш късмет, че съм в добро настроение.

Гримьорката приключи работата си и махна салфетката.

— Добро настроение ли? — ухили се Лари. — Значи съпругът ти се е върнал с теб. Винаги познавам кога двамата сте разделени за дълго. Ставаш направо неприятна.

— А ти да не би да си приятен в момента?

Лари Кайл се направи, че не я чува, и се обърна към Синди:

— Нали не си забравила да й съобщиш за лудия, дето се опитваше да се свърже с нея лично?

— Луд ли? — обади се Мередит.

Синди кимна.

— Нищо особено — обясни тя. — Просто един човечец, дето не знае на коя планета е, ако ме питаш. Звъни тук, а когато му кажа, че те няма, отказва да остави съобщение. Просто затваря. На следващия ден — пак същото.

— Е, такава е цената на славата — подметна Кайл подигравателно.

Мередит се усмихна.

— Предупредих ви, че обявите, които пуснахме в списанията, ще примамят всички откачалки от тук до Сан Франциско?

— Не си ли заинтригувана? — попита Синди.

— Трябва ли да бъда? — отвърна Мередит и си наложи да се усмихне.

— Ами, откровено казано, звучи малко странно…

Мередит се засмя.

— Всички са малко странни… И безобидни — отвърна тя уверено.

Но истината бе, че любопитството й се бе събудило.