Игра на богове

Глава 20

Александър и Мередит напуснаха Сен Тропе и се отправиха с кола по брега към Марсилия, после поеха на север по Рона към Арл и Авиньон. Спряха за няколко дни в замъка на семейство Киракис на двадесет километра североизточно от Авиньон.

— Знаеш ли, постоянно се мъча да си представя как си работил тук заедно с работниците — не се стърпя Мередит да подкачи Александър при една разходка из лозята. — Колкото и да се старая, не те виждам отдаден на физически труд. — Погледна го дяволито и добави: — Освен в леглото, разбира се.

— Зла жена — обяви той с дрезгав глас и я притисна към себе си. — Не си ли наясно с разликата между труд и удоволствие?

Тя обгърна врата му с ръце.

— Би трябвало. Достатъчно дълго вече съм с теб.

Напуснаха замъка с намерението да не се отбиват никъде до Лион, където имаха предварителна резервация за една вечер в хотел „Роял“, но и двамата не очакваха мистрала — студения, сух и особено силен вятър, който често вилнее из долината на Рона. Поради силния вятър Александър на няколко пъти почти загуби контрол над колата и накрая и двамата решиха, че е неразумно да продължават.

— Ще останем в Монтелимар, докато вятърът утихне — каза той на Мередит. — Тук има великолепен замък превърнат в хотел „Император“. Само четиридесет стаи. Много уютен и уединен. Ще отседнем там.

— Често ли се случват такива неща? — попита Мередит, все още замаяна от силния вятър.

— По-често, отколкото жителите на долината биха искали — отвърна той. — Разправят, че когато мистралът вилнее, жителите по долината на Рона беснеят.

Мередит продължаваше да се впечатлява колко спокойно и непринудено Александър се разбираше с всеки, с когото контактуваше. Сега го наблюдаваше как безгрижно бъбри на безупречния си френски с хотелиера мосю Роже Льотре и очарователната му съпруга и остана с впечатлението, че са приятели от дълги години.

— Отсядал съм тук много пъти — обясни Александър, докато ги отвеждаха към стаята. — Мосю Льотре има удивителния талант да предразполага всички гости да се чувстват уютно, сякаш са у дома си. Дадоха ми стаята, където обикновено отсядам. Номер петнадесет. Дъщерята на мосю Льотре — красивата млада жена на рецепцията — май ме смята за суеверен, защото винаги искам тази стая.

Мередит спря за миг да се възхити на старинните прозорци с витражи.

— Накъдето и да погледна, виждам все картини от живота на Наполеон — изкоментира тя. — По прозорците, портретите по стените…

Александър се засмя.

— Хотелът е кръстен на него. Императорът е отсядал тук четири пъти — все в тази стая — с четири различни любовници.

Влязоха в стаята; той даде щедър бакшиш на пиколото и затвори вратата.

— А ти? — шеговито попита Мередит. — Колко любовници си водил тук?

— Само теб, matia mou. — Взе я в прегръдките си. — Преди винаги съм идвал сам. С изключение на веднъж…

— И кой беше с теб тогава?

— Майка ми — отвърна той ухилен. — Беше по време на първото ми пътуване из южна Франция, когато бях на четиринадесет.

— Обзалагам се, че дори тогава си очаровал всички госпожици — предположи тя и го целуна по носа.

— Бях по-скоро стеснителен недодялан младеж.

Тя го целуна отново — този път по устните.

— Много ми е трудно да го повярвам.

— Хммм… Значи репутацията ми е далеч по-лоша, отколкото си давам сметка — промърмори той.

Прегърна я силно и я погледна с дяволит блясък в тъмните очи.

— Е, защо не престанеш да се съпротивляваш и не покажеш, че репутацията ти наистина е заслужена? — подразни го тя.

Той се усмихна многозначително.

— Не се сещам какво друго бих направил с по-голямо удоволствие.

Мистралът продължи три дни, като през последните два и валя проливно. Докато изчакваха бурята да премине, Александър и Мередит не излязоха от хотелската стая. Когато огладняваха, а това не се случваше често, искаха да им сервират в стаята. На четвъртата сутрин дъждът спря и вятърът се укроти значително. Когато Мередит се събуди, Александър — вече облечен — стоеше до прозореца и наблюдаваше изгрева.

— Спря ли? — попита Мередит, седна в леглото и притегли чаршафа, за да се покрие.

Тръсна глава, за да отметне коси от лицето си.

Той кимна и се обърна към нея:

— Добре е да тръгнем рано. Пътят до Париж е дълъг.

Тя се усмихна и протегна ръце към него.

— Изглеждаш разочарован.

Александър прекоси стаята и седна на леглото.

— Не бих се оплакал, ако бе продължило още няколко дни. — Целуна я нежно. — Принудителното ни затворничество тук ми допадна.

Очите й се впиха в неговите.

— И на мен — призна тя тихо. — Но и двамата знаем, че не може да продължава вечно, скъпи.

Той се насили да се усмихне.

— Както винаги си права, мила. И въпреки това не ми е лесно да се разделя с идиличния ни живот тук.

— Животът ни винаги ще бъде идилия, стига да сме заедно — обеща тя. — А колкото до романтичните бягства, които така майсторски уреждаш, разполагаме с време до края на живота си да ги реализираме.

— За пръв път дойдох тук, когато бях на дванадесет — разказваше Александър на Мередит, докато се разхождаха по брега на Сена във вечерния здрач. — Майка ми беше болна и не й позволяваха да пътува сама. При всяко желание да пътешества баща ми винаги я съпровождаше. После пораснах и започнах да го замествам, ако имаше неотменими ангажименти. — Спряха да се възхитят на изключително красивия мост Александър — най-впечатляващия от мостовете над Сена; насладиха се и на гледката към Гран и Пти Пале срещу Инвалидите. — Мама обичаше всичко във Франция — продължи Александър. — Предаде тази своя обич и на мен. От всички градове, които съм посещавал по света, Париж остава моят любим град.

Спря за миг, бръкна в джоба си и извади монета, която хвърли във водата. Мередит го погледна въпросително, но си замълча.

— Старите навици трудно се забравят — подметна той непринудено. — Така правехме с мама — също като туристите, които винаги хвърлят монета във Фонтана Ди Треви в Рим. Та тогава, при първото ми идване тук, тя ми каза, че ако хвърля монета в Сена и си пожелая нещо, то непременно ще се сбъдне. Никога не й споделих, че не вярвам. Просто го правех, за да й доставя удоволствие. Продължавам да го правя по навик и защото — поради някаква налудничава причина — ми създава усещането, че съм по-близо до духа й.

— Що за човек беше тя, Александър? — попита Мередит, доловила желанието му да говори за майка си.

— В много отношения приличаше на теб — отвърна той с тъжна усмивка. — Силна, енергична, решителна. Беше невероятна жена — красива и женствена, — но и изключително смела. Въпреки състоянието си водеше пълноценен щастлив живот. Мама беше от оцеляващите. Никога не бе имала собствена професия — дъщерите на аристократите трябва само да са красиви и културни, — но когато по време на войната баща ми я оставил в Ню Йорк, за да постъпи в Кралския гръцки флот, именно тя ръководила корпорацията от Ню Йорк, взимала главните решения и му докладвала при всяка възможност. Доста сериозно постижение за жена без никакъв опит в бизнеса, освен ако човек не приеме, че да си госпожа Константин Киракис си е работа само по себе си.

— Разбирам — промълви Мередит бавно. — Майка ти е била богатото момиче, оженило се за бедното момче, и двамата живели щастливо и честито до края на живота си.

Александър кимна. Облегнат на парапета, той замислено гледаше водата.

— В началото семействата на мама и на татко сякаш били от различни планети. Нейното се родеело с почти всички кралски особи в Европа. Притежавали огромно наследство. Мама имала прислужнички за всичко. Дори я обличали, ако пожелаела. Татко бил съвсем друго нещо.

Син на пристанищен хамалин, тринадесето дете в семейството, израснал по доковете на Пирея. Никога нямали достатъчно пари и храна, та да стигне за всички. Съществуванието им било постоянна битка за оцеляване. Когато децата се бият за последната трохичка, нещо става с тях. Това е начин на живот, който или пречупва духа на човек, или го бута да се стреми нагоре. Татко се оказал боец. Искал да получи повече и го направил.

— Като теб — отбеляза Мередит.

Александър я погледна и се усмихна.

— Моите битки в миналото бяха от друго естество — уточни той непринудено. — Никога не съм водил битка за оцеляване, макар на моменти да ми се е струвало, че се боря за живота си.

Тя го прегърна.

— Никога няма да те оставя да се бориш сам, скъпи — увери го Мередит. — Винаги ще бъда до теб, през цялото време.

Той я притегли още по-плътно към себе си.

— Ти си онова, което винаги ми е било нужно…

— Но вече съм до теб — прошепна тя.

Още преди самолетът на корпорацията да кацне на „Кенеди“, новината за тайната женитба на Александър Киракис и Мередит Кортни бе стигнала до медиите. Репортери и фотографи, струпали се при портата, очакваха нетърпеливо завръщането на младоженците от медения месец. Но Александър отдавна си бе изработил шесто чувство да долавя присъствието на папараците — преди още да ги бе зърнал, знаеше, че ще ги причакат на слизане от самолета.

— Готова ли си да се изправиш лице в лице с глутницата? — попита той, докато се спускаха заедно по стълбичката.

— Да се изправя лице в лице с тях ли? — засмя се Мередит. — Забрави ли, че съм една от тях.

— Не и този път, любов моя — напомни й той. — Днес си тяхна плячка.

— Сигурно, но след толкова време, прекарано от другата страна на микрофона, знам как да се справя с тях — отвърна тя уверено.

Посрещна ги официален представител на летището и се извини за неудобството, което журналистите създават. Съпроводи ги до друга част на летището — там бързо минаха през митническите формалности — и после ги заведоха до паркираната лимузина, заобиколени от малък взвод бодигардове. Миг преди колата да потегли, журналистите ги догониха, заобиколиха автомобила и затрудниха изтеглянето им. Докато бавно си пробиваха път през тълпата, проблясващите светкавици на фотоапаратите заслепиха Мередит. Журналистите крещяха въпроси, викаха имената им, настояваха за изявление и снимка. Тя се премести по-близо до Александър, който я прегърна, за да я предпази. Той не откликна на молбите им за изявление и остана непреклонен. Най-сетне колата задмина тълпата и се насочи към изхода.

— От къде ли са разбрали? — ядосваше се Александър. — Само двама души знаеха за намерението ни и бяха предупредени да мълчат. Вероятно твоят продуцент…

Мередит се усмихна уморено.

— Не, Харв не би го направил — увери го тя. — Но ще се изненадаш с какви източници разполага добрият репортер. — Отпусна глава на рамото му. — Хотелски служители, сервитьори, дочули част от разговор по време на вечеря, продавачи в магазини…

— Или стара циганка врачка от Сен Тропе?

Беше средата на декември. В студената сива сутрин почти нищо не се виждаше през високите от пода до тавана прозорци в кабинета на Александър в Световния търговски център, но той не го забелязваше. Дори сега, три месеца след като се върна от меден месец, още не насмогваше да се справи с натрупалата се писмена работа по време на отсъствието му. Всеки ден се срещаше с Джордж — обсъждаха докладите, договорите, евентуално разрастване на корпорацията. Докато го нямаше, Джордж се бе справил чудесно.

— В бъдеще ще работим много по-плътно заедно — довери му Александър. — С облекчение виждам, че като се измъкна за малко, оставям корпорацията в добри ръце. Да ти призная, ще ми се от време на време да се покриваме с Мередит и никой да не ни безпокои по делови въпроси.

Джордж се ухили.

— Следващия път обаче ме предупреди навреме, става ли? Веднага щом замина, се сблъсках с някои проблеми. Ако се взреш по-внимателно, ще забележиш няколко сребърни нишки сред златните.

Прокара ръка през пясъчнорусите си коси. Александър се засмя.

— Давам ти дума: никакви внезапни женитби повече!

Джордж запали цигара.

— Мередит е в командировка, нали? — попита той и дръпна от цигарата.

— За няколко дни. — Александър свъси вежди и докато говореше, завъртя разсеяно платинената халка на пръста си. — За втори път, откакто се върнахме. Иска да вземе някакво важно интервю. — Стана и заобиколи бюрото, за да се приближи отново до прозорците, но не забеляза мъглата навън. — Видя ли новия брой на списание „Пийпъл“?

Лицето на Джордж засия.

— Статията за младоженците ли? — Ухили се. — Много е ласкава. Мередит май успя да промени имиджа ти повече, отколкото бяха очакванията и на двама ни.

Александър се усмихна.

— Когато се ожених за нея, най-малко мислех за промяната на имиджа — призна той и погледна снимката на съпругата си в сребърната рамка върху бюрото.

— Сигурно, но дори да беше предварително планирано, едва ли щеше да е по-успешно — обърна му внимание Джордж. — Кралската двойка на Манхатън — нали така ви наричат сега? Императорът и прекрасната му съпруга. Откакто се оженихте, за вас писаха шест от основните издания. Публиката е във възторг. Забравила е всичко за миналото ти. Страшно им допада романтиката; гледат на теб и Мередит като на любовната двойка на десетилетието. Направо съвременна приказка.

Александър поклати глава, но продължаваше да се усмихва.

— Защо ли не те направих вицепрезидент и директор на отдел „Връзки с обществеността“?

— Приемаш го пренебрежително, но съпругата ти е истинска ценност, Александър. Изключително важна. Възползвай се от това — посъветва го Джордж.

— Да се възползвам? — повтори Александър леко развеселен. — Точно това правя.

— Разбираш какво имам предвид — настоя Джордж. — Излизайте по-често сред хора, посещавайте всички благотворителни балове, които така старателно избягваше в миналото. Не пропускайте нито едно важно място.

Александър се засмя.

— Определено не възразявам да показвам съпругата си — отвърна той непринудено, — но както самият ти вече каза: сватбата подобри имиджа ми. Защо да си правя труда…

— Защото по-важните клечки от международната делова общност продължават да гледат на теб като на неблагонадежден, безскрупулен, студенокръвен негодник — отговори Джордж честно. — Страхуват се от теб.

Александър се обърна да го погледне. По лицето му сияеше усмивка.

— Това ме устройва — съобщи той очевидно доволен. — Нека оставим нещата такива.

Рим

Карло Манети се тревожеше. Съдбата, някога така благосклонна към него, сега му бе обърнала гръб. Напоследък бизнесът не вървеше; всъщност не можеше да е по-зле. Продажбите на тъй популярните доскоро спортни коли на Манети бяха спаднали драстично. Пресата направо заяви черно на бяло, че Манети е загубил дарбата си да превръща всичко в злато като „цар Мидас“. Повечето хора считаха твърдението за пресилено, но самият Манети бе склонен да се съгласи.

Наложи се да предприеме крайни мерки. Затвори заводите за монтаж на колите във Верона, Флоренция и Неапол и остави хиляди италианци без работа. Намали производството — и персонала — в останалите заводи в Рим и Милано и направи съкращения дори в управителния съвет на компанията. С течение на времето, вместо да се подобрява, положението продължи да се влошава и Карло Манети започна да се чувства като осъден, който чака да го качат на електрическия стол. Продължаваше обаче да поддържа фасадата си. Заставаше усмихнат пред банкерите си, макар че дълговете му към тях се увеличаваха с всеки изминал ден, — защото съзнаваше колко е важно да излъчва оптимизъм за бъдещето на затъналата в проблеми компания. Публично пред репортерите твърдеше, че затрудненията му са само временни, нищо „повече“. Обаче пиеше прекалено много и спеше малко. За дни се състаряваше с години. Държеше се раздразнително и нетърпеливо. Дъщеря му, която го познаваше по-добре от всеки, се разтревожи, но при всеки опит да поговори с него той веднага я срязваше.

Последното му пътуване до Милано му вдъхна надежда за икономическото възстановяване на „Манети моторс“. Автомобилните му инженери — най-добрите в Европа — бяха сътворили нова спортна кола, за която предричаха, че ще надмине дори ползвалата се с невероятен успех „Ринегато“ и по продажби, и по популярност. Както и самият Манети трябваше да признае, тя беше великолепно возило с невероятно привлекателен дизайн. Манети се изпълни с ентусиазъм, но и се тревожеше на глас, че производството й ще бъде скъпо и следователно самата кола щеше да излезе с висока цена на пазара.

— Разбира се, синьор Манети — съгласи се един от младите инженери, — но предвижданията са тя да се превърне в емблема за хора с определен статус. Като ферарито или ролс-ройса. Всеки, който се мисли за велик, ще иска да я притежава.

— Сигурно — съгласи се Манети бавно, — но същевременно това ще изисква големи капиталовложения от моя страна, нали?

— Естествено, щом произвеждате автомобил от подобен клас, синьор — посочи другият инженер разумно. — Но ще си изплати вложението, убедени сме.

— Ще помисля — обеща Манети. — Сега не е най-подходящият момент, както и вие си давате сметка, но ще го обмисля.

— Едва ли ще има по-добър момент, синьор — възрази първият инженер. — Имате финансови затруднения, нали. Тази кола ще ви измъкне от тях.

Манети свъси вежди. Финансови затруднения бе меко казано.

— Ще помисля — повтори той. — Ще ви се обадя след около седмица.

Карло Манети никога нямаше да признае, но с всяка фибра на тялото си усещаше, че оцеляването на компанията му, собственото му оцеляване, зависят от успеха на този нов модел.

Само да успее да намери парите, за да го свали от чертожната дъска и да го покаже в изложбените салони…

Ню Йорк

Водата бе топла и уханна, а огромната мраморна вана преливаше от мехурчета. Мередит се облегна върху рамото на Александър и с наслада отпи от изстуденото „Дом Периньон“. Това, реши тя, вероятно е най-приятният начин да се отпуснеш след изтощителен ден. Поднесе чашата към устните му.

— Още шампанско, скъпи? — попита тя.

Той поклати глава.

— Пих достатъчно за тази вечер — отвърна тихо.

— Нещо ти е повече от достатъчно, но не съм сигурна, че е шампанското — отбеляза тя и го погледна загрижено. — Искаш ли да поговорим какво точно те тормози?

— Днес беше дълъг ден, matia mou. Дълъг и изключително труден — сподели той. — Без големи кризи, но с купища дребни проблеми, които възникват едновременно. И сякаш това не ми стига, та един от моите хора в Рим ми се обади по повод Карло Манети. Компанията му е изправена пред сериозни проблеми, а италианската преса не го оставя на мира и вини мен за положението му. Така съм бил замислил да му отнема компанията. — Усмихваше се уморено. — Иронично е. Карло и аз сме съперници от доста години. В едни други времена вероятно щях да прибегна до коварен план, за да получа контрол над компанията му — по-скоро да се докажа, не заради друго. Но това… За пръв път го чух днес.

— Карло Манети — повтори Мередит бавно и изведнъж се сети. — Богатият италиански авто магнат със сексапилната дъщеря като ученичка, която си пада по тебе.

— Падаше — поправи я Александър.

— Кое те кара да смяташ, че те е забравила? — попита Мередит шеговито. — Не беше кой знае колко отдавна.

Смехът на Александър не бе особено весел.

— Повярвай ми, скъпа, единственото, което Дона Манети изпитва към мен в момента, е дълбока омраза — увери я той. — Никога няма да забравя как ме изгледа онзи път, когато я изпратих до вкъщи след епизода в ресторанта. Ако ме питаш, беше готова да ме убие. Така се стараеше да бъде прелъстителка, а аз се държах към нея като към дете, каквото си е.

— Това още не означава, че не те желае, любов моя — обясни Мередит с разбиране и го погали по бузата. — Колкото и да ти се сърдех заради нея, никога не съм преставала да те желая.

— А в момента? — попита той тихо.

Очите им се срещнаха.

— В момента ли? Желая те повече от всякога — отвърна тя искрено.

Той се усмихна, взе чашата от ръката й и я постави встрани. После я прегърна и жадно я целуна. Тя се облегна върху стената на ваната, почувствала се в безопасност в обятията му, докато той разпалваше пламъка на страстта й. Телата им се сляха. Александър я погледна. Лицето й беше без грим, а дългата й коса лепнеше по главата и шията. Гледката напълно го опияни.

Дори в този момент тя бе най-красивата жена, която бе виждал.

Макар преди женитбата Мередит да се радваше на известна лична слава, тя бързо откри колко се е променил социалният й статус, откакто стана госпожа Александър Киракис. В най-добрите магазини на Манхатън преди й оказваха специално отношение, даваха й най-добрите маси в ресторантите — но само ако имаше резервация. Дрехите й от модни дизайнери бяха безплатни, ако ги носеше по време на предаванията си. А сега хората сами идваха при нея. Дизайнери от Ню Йорк, Париж и Рим изпадаха в екстаз, когато тя проявяваше интерес към техен модел. Уреждаха проби в часове, удобни за нея. Някои от тях изработиха тоалети специално за нея. Желаеше ли нещо от някой по-престижен магазин в Манхатън, беше достатъчно секретарката й да звънне, за да й донесат въпросния артикул в Олимпик тауър. Когато пътуваха с Александър, във всеки хотел, където отсядаха, тя получаваше внимание, равно на оказаното нему. Александър се наслаждаваше да я глези. Поне веднъж месечно агент на някои от първокласните бижутерски магазини в града пристигаше в апартамента с голяма колекция пръстени, гривни, огърлици и обици и бе достатъчно Мередит само да се възхити от нещо, за да го притежава. Разполагаше с повече бижута, отколкото би могла да носи; дрешник с кожени палта и друг — с размерите на предишната й спалня, — пълен с дрехи, обувки и аксесоари.

Но както Александър отбеляза веднъж, с привилегиите дойде и напрежението. През годината, откакто се омъжи за Александър, тя откри, че често го защитава пред хора от международните бизнес среди, които гледаха на него като на безскрупулен партньор, а на бизнес маниерите му — като на неетични. Опитваше се да е дипломатична всеки път, когато някой го нападаше заради предполагаемото му участие в делата на Манети в Рим. На всички критики отговаряше, че е лична работа на съпруга й как да ръководи делата на „Киракис корпорейшън“. Тя не го съветва как да преговаря, а той не й казва как да води предаването си.

Колкото и да бе странно, даде си сметка Мередит, седнала пред тоалетката в спалнята им, никой никога обаче не споменаваше някоя от бившите му любовници. Нито пък подмятаха пред Александър за връзката й с Ник Холидей навремето. Остави четката за коса и погледна замислено портрета на Елизабет и Дейвид, който висеше в спалнята. Питаше се дали да не го премести отново, този път в някоя от гостните, където Александър едва ли ще го вижда така често. Той видимо се чувстваше неудобно. Отначало сякаш бе заинтригуван, но думата „объркан“ като че ли изразяваше по-добре състоянието му. Да не би Елизабет да му напомня за някоя от тъмните страстни жени от миналото, чудеше се тя. Съмняваше се дали някога щеше да узнае. Той категорично отказваше да го коментира.

Цюрих

Огромното разрастване на дейността на „Киракис корпорейшън“ в Швейцария принуждаваше Александър да търси финансова помощ от външни източници. Наложи се да уреди среща с шестима членове на швейцарски банков консорциум, за да обсъди плановете си и да ги убеди — както се надяваше — да подкрепят проектите му. Макар че срещата бе уговорена преди седмици и Мередит възнамеряваше да пътува с него, служебни задължения я принудиха да промени плановете си в последната минута. Александър отлетя сам за Цюрих с надеждата да си осигури необходимите заеми и да се върне възможно по-бързо в Ню Йорк, но без да е сигурен, че ще постигне и двете без компромис.

Първоначалният замисъл беше срещата да се състои в неговите офиси на „Рамищрасе“, но Александър се погрижи да не е там, когато банкерите пристигнат. Възнамеряваше да закъснее. Спомни си един мъдър съвет от баща си: „Не им давай възможност да видят колко го желаеш, Александър. Те са като пирани. Надушват кръвта ти, страха.“ Прецени, че десетминутно закъснение ще го охарактеризира като отговорен, но не безкрайно нетърпелив, затова изчака точно толкова, преди да се яви в офиса. Тези хора са ми необходими, повтори си той, докато се качваше сам с асансьора, но не бива да им позволя да разберат това.

Влезе в заседателната зала, спря за миг, плъзна поглед и видя недоволните изражения на петимата мъже вътре. Извини се за закъснението.

— Говорих по телефона с мой сътрудник в Истанбул — обясни той. — Вие, естествено, сте в течение, че правя проучвания за нефт в морето на Ява.

Всички кимнаха.

— Защо поискахте да се срещнете с нас, господин Киракис? — попита един от мъжете и така огласи общото любопитство.

Александър се усмихна непринудено.

— Според мен трябва да сте наясно.

— Нали не възнамерявате да настоявате за заем? — обади се друг от банкерите.

— Точно това имам предвид. — Александър направи пауза. — Има ли някакъв проблем?

— Не, разбира се — увери го същият мъж. — Просто в миналото „Киракис корпорейшън“ винаги се е самофинансирала и…

— Поправка: обикновено се е самофинансирала — прекъсна го Александър вежливо. — Но не когато планираме значително разширяване на дейността, какъвто е случаят сега.

— Разбирам.

Александър огледа мъжете.

— Мнозина от вас познаваха баща ми, нали? — попита той. — От време на време вероятно сте имали общи делови преговори.

Трима от мъжете кимнаха.

— Щом сте го познавали, знаете, че той беше брилянтен бизнесмен — отбеляза Александър. — Именно той превърна „Атина Маритайм“ в най-големия търговски флот в Източното полукълбо, а сега вече и в света. „Киракис корпорейшън“ се роди от успеха на „Атина“, както ви е добре известно. Петрол, диамантени мини, автомобили, самолетостроене…

— Привлякохте вниманието ни, господин Киракис — прекъсна го един от мъжете нетърпеливо. — Всички определено сме заинтригувани да разберем какво сте намислил. Накъде точно биете?

— Искам разширяване. В голям мащаб. — Очите на Александър бавно се местеха от човек на човек, сякаш ги изучаваше старателно. — Господа, когато заех мястото на баща ми като председател на борда на „Киракис корпорейшън“, активите й в Европа, Северна и Южна Америка, Азия и Африка възлизаха грубо на деветстотин милиона швейцарски франка. Днес те са по-близо до четиринадесет милиарда.

Банкерът отново се намеси:

— Всички сме наясно с впечатляващото досие на „Киракис корпорейшън“. Но знаем също, че обикновено е успявала да се самоиздържа финансово — добави той.

— В миналото постъпвахме така при всяка възможност. — Очите на Александър сияеха като полирани оникси. — Но за да се осъществи замисленото от мен разширяване, са ни необходими няколко големи заема. И естествено всяка банка, която предложи помощта си, може да очаква да е водеща за корпорацията при бъдещи трансакции.

Сред групата се разнесе шумен шепот и мъжете започнаха да кимат един след друг.

Сега вече ги залови! Александър почти надушваше възбудата им.

— Възнамерявам да се разширя не само в Швейцария, но и в цяла Европа. Така както постъпих в Съединените щати. Смятам да включа и нови дейности, непробвани от баща ми.

— Например? — попита един от мъжете.

— Доста от дейностите, които сега разработваме в Щатите: строителство, недвижими имоти. Възнамерявам да купя или построя хотели, жилищни комплекси, курорти. — Направи пауза. — Бих искал също да проуча възможностите за въвеждането на атомна енергетика тук, в Швейцария, и в родината си. Работата в американския ни институт дава обнадеждаващи резултати. Обмисляме дали да не се захванем и с разработването на слънчева енергетика. Всички ще се съгласите, надявам се, от какво значение в момента са енергийните източници. Набавянето на енергия е остър проблем и той трябва да бъде решен.

Отново всички кимнаха.

— За да го постигнем, трябва да се направят задълбочени проучвания, а за да се осъществят, са нужни капитали. — Александър долови ентусиазма им и изпита удоволствие. Време е да изиграе козовата си карта, реши той. — Атомно оръжие — произнесе с почтителен тон.

— Бомби ли? — попита един от мъжете.

— Приходи — поправи го Александър. — Невероятни приходи. Доктор Бари Марчуд, директор на атомния ми изследователски център в Щатите, е един от водещите световни специалисти. Скоро „Киракис корпорейшън“ ще се гордее, че притежава най-големия в света частен институт за ядрени проучвания и той ще бъде под негово ръководство. — Петимата мъже го слушаха внимателно и Александър продължи: — Ако се осъществи планът ми, след три години, господа, се очаква приходите на „Киракис корпорейшън“ да се увеличат трикратно. Ние няма да престанем да се разрастваме и естествено, ще са ни нужни заеми от водещи банки.

— Естествено — съгласиха се всички присъстващи.

— Ще имате нужда от доста големи заеми — отбеляза един от банкерите.

— Съвършено вярно — призна Александър. — Но предвид мащаба на проекта, който ви представям, не смятам искането за неразумно.

— Ще го обсъдим и ще ви се обадим — увери го един от мъжете.

— Не се бавете много — предупреди Александър, подготвяйки блъфа си. — Не бих искал да ми се наложи да заемам пари в Щатите.

При тези думи банкерът трепна, все едно му нанесоха физически удар.

— Ще изчакате ли двадесет и четири часа?

— Двадесет и четири часа — прие Александър. Изобщо няма да им отнеме толкова време, помисли си той уверено.

За миг банкерът изгледа Александър изпитателно. Бе познавал Константин Киракис тридесет години и на няколко пъти бяха работили заедно. Определено беше динамичен бизнесмен. Но и синът си го биваше. Едва тридесетгодишен, Александър Киракис имаше поведението и увереността на човек с дългогодишен опит зад гърба си. В негово присъствие банкерът се чувстваше неудобно, защото младият мъж бе така дяволски самоуверен!

Александър стисна ръцете на всички поред.

— Простете, че се налага да се разделим така бързо — подхвърли той. — Довечера имам среща в Париж и трябва веднага да тръгна.

Излезе и ги остави зяпнали след него.

Във великолепна вила на тридесет километра северозападно от Цюрих Юлиус Хауптман седеше сам в изисканата, облицована с дъб библиотека. Домашната прислуга бе получила указания: не биваше да го безпокоят по никакъв повод. Седеше в тъмнината и мислеше за срещата, която се провеждаше в офисите на „Киракис корпорейшън“. Александър Киракис не знаеше — и никога не биваше да узнае, — че Хауптман е част от консорциума; мълчаливият шести член. Хауптман съзнаваше колко предпазливо трябва да действа. Би било грешка да подценява Александър. Беше млад, но блестящ, не пропускаше нищо и се очертаваше като опасен съперник. От самото начало Хауптман си даваше сметка, че докато се занимава с този човек, е необходимо да проявява изключително внимание. Ако възбуди подозренията на Александър, младият мъж ще застане нащрек. А това би преобърнало изцяло нещата.

Хауптман запали старинната бронзова лампа в края на бюрото и извади от горното чекмедже голяма тетрадка, подвързана в зелена кожа. Бавно започна да прелиства страниците, изучавайки всяка от изрезките вътре, сякаш ги виждаше за първи път. В действителност ги бе гледал много пъти и знаеше съдържанието на тетрадката наизуст: беше пълна със снимки и изрезки за Александър Киракис. Не минаваше ден, в който хер Хауптман да не разгледа съдържанието или да не мисли как ще унищожи Александър Киракис, така както той е унищожил преди години всичко важно за него.

Извади малка изрезка от женевски вестник с дата 16 февруари 1980 година. Кратката бележка не се появи на дърва страница само заради мощта на Александър Киракис, но за Хауптман тя представляваше най-значителната част в цялата тетрадка. Това бе причината за всичките му действия и му служеше като двигател вече от пет години. Дори сега, когато взе изрезката с треперещи пръсти и отново я прочете, в сивите му очи се появиха сълзи. В краткия материал се съобщаваше за смъртта на студентка от Женева, обесила се в хотел. Не се споменаваха подробности защо е посегнала на живота си и кой стои зад това, но Хауптман знаеше подбудите й. Докато е жив, няма да забрави сутринта, когато женевските полицаи го заведоха да идентифицира тялото. В съзнанието си виждаше как е висяла от тръбата на душа в малката баня и все още помнеше предсмъртната й бележка. Чувстваше се наранен и изпълнен с омраза, която бе на път да го унищожи. Не искаше обаче да умре, преди да отмъсти за тази безсмислена смърт по свой начин.

Александър Киракис ще заплати за онова, което стори на любимата му Мариан.