Игра на криеница

Глава 71

Нямах представа колко беше часът, когато сепнато се събудих и успях да разпилея протоколите от съдебните заседания по делото на Джъстин Харис.

Намирах се в притеснително малък самолет, за петдесет пътници, на който се бях качила след едночасовия престой на летището в Атланта.

Събрах книжата по делото на Харис и погледнах през илюминаторчето да видя скоро ли ще стигнем. Отдолу се виждаше само вода — сребриста и лъскава като фолио под жарките южни лъчи на слънцето.

А бъркотията в стомаха ми се надигна наново, без да чака и секунда.

Та така светеше слънцето над Флорида. Над Кий Уест.

Доколко бях в безопасност? Питър дали бе останал в Ню Йорк? Нямах представа.

Звукът на гонг по уредбата ме накара да вдигна глава. Стюардесата обяви, че до кацането ни остават петнайсетина минути. Свестният на вид светлокож петдесетгодишен мъж от другата страна на пътеката ми се усмихна. Беше по бермуди и сиво горнище от анцуг с емблемата на Нюйоркския университет и имаше къдрава светлоруса коса.

Беше австралиец и бе силно наквасен. Всичко това ми беше известно от опита му да ме свали, докато чакахме да ни отведат до самолетчето в Атланта. При по-други обстоятелства сигурно нямаше да се възпротивя особено. Едно питие никак нямаше да ми се отрази зле.

— Да пием за рая — размаха с излишна театралност пластмасовата си чашка Дънди Крокодила.

Само му се усмихнах възпитано и извърнах глава.

В моя случай може по-скоро да говорим за изгубения рай, рекох си и пак се зазяпах през прозорчето. И успях да различа очертанията на голяма структура. Повдигна ми се, ушите ми писнаха от напрежение и съдържанието на стомаха ми понечи да излезе навън. Блузата прилепна на потния ми гръб и изведнъж ми се стори, че съм не в петдесетместен самолет, а в ковчег, който се свива около мен и възнамерява жива да ме закопае.

Структурата, която бях мярнала, бе презморското шосе — същото онова, на което преди близо двайсет години насмалко да стана жертва на Десантчика. И като че това не бе достатъчно да ме докара до инфаркт, под снижаващия се самолет започнаха да блещукат рибарска яхта подир рибарска яхта — до една точни копия на оня „Стингрей“, който Питър притежаваше.

Не биваше да идвам, заповтарях си ужасена. Голяма глупост правя. За какво ми е да се връщам в този ад, от който успях да се отърва?

— Ох, миличка, на вас май ви прилоша — взе да реди загрижено до ухото ми стюардесата — ниска набита блондинка на петдесет и нещо. — По лицето ви съдя. Но не се притеснявайте. На всекиго може да му прилошее. Дори и на мен ми се е случвало. Мога ли с нещо да ви помогна?

Предайте на пилота да се връща обратно, идеше ми да й кажа. Но дали и това щеше да промени нещата? Нима все още имаше място, където да мога да се скрия?

Шумът от кесията за повръщане, която тя разтвори, се сля с този от спускането на колесниците. Усетих как машината потръпна, когато се застопориха. А аз с отвратително усилващ се и продължителен звук върнах на авиолинията безплатните й печени в мед фъстъци и диетичната кола. Когато повторно погледнах оттатък пътеката, забелязах, че австралийският ми ухажор старателно изучаваше рекламното списание.

Фантастично, рекох си и обърсах уста със салфетката.

На това му се вика да се приземиш в крачка.

Глава 72

Наплисках с вода лицето си и леко ми помина, преди да тръгна надолу по стълбичката на миниатюрния самолет. Скромното летище на Кий Уест си беше все същото: мудно и обветрено, като хамалите, които обработваха багажа на пътниците. А отвъд телената мрежа на оградата продължаваха да блещукат примамливо и успокояващо кристалночистите води на океана.

Успях да откъсна погледа си и се присъединих към опашката от засмени, готови да купонясват млади хора от бизнеса. С тази разлика, че аз не идвах на почивка. А на нещо като самоубийствена мисия. Свърши си работата, и дим да те няма, рекох си.

— Госпожице? — На тротоара пред аерогарата някакъв черен тип с баскетболен ръст, черни авиаторски очила и зелена пластмасова козирка ме докосна по лакътя.

Боже мили, да не би вече да ме разпознаха?

— Какво има? — озъбих му се.

— Да се нуждаете от такси до хотела ви? — попита ме наежен той и посочи колата зад гърба си.

Само пет минути по-късно спряхме пред „Хаят“. Платих му, дадох му и бакшиш и се втурнах към фоайето така, сякаш паркингът на хотела се обстрелваше от снайперисти.

Едрата чернокожа администраторка се усмихна любезно още при влизането ми.

— Нина Блум? — рече, след като прочете името на кредитната ми карта. — Допреди секунди разговарях по телефона за вас.

Какво?

— Обадиха се от фирмата ви да ви дадем по-луксозна стая. Изглежда, много ви ценят. По този повод ви преместихме в един от мансардните ни апартаменти.

Едва след като дадох бакшиш на пиколото и заключих подире му вратата, за пръв път от сутринта усетих, че дишам. Апартаментчето не беше никак зле. Южняшки плажен шик. Бяла кожена мебел, черни кварцови повърхности, модерни картини в неонови цветове. Отвъд плъзгащата се стъклена врата на терасата към апартамента, декорирана с ръчно изработени мексикански подови плочи, ме чакаше огромен бял шезлонг, върху който пишеше името ми.

Върху плота на барчето пък имаше огромна кошница с дарове от хотела: тропически цветя, шоколадови бонбони „Годайва“, та дори и двулитрова бутилка в оранжево и зелено с шампанско „Вьов Клико“.

„Благодаря ти, че се захвана с нещо достойно, малката. Хич не ги жали!“ гласеше посланието от шефа ми.

Е, поне на един човек бях създала радост.

В едно от хотелските списания пишеше за предстоящото отбелязване на независимостта на Рапановата република (както местните хора наричат шеговито Кий Уест). Програмата включваше надбягвания с легла на колела по Дювал Стрийт и — задължително — яко плюскане. Което може би нямаше да е никак зле. Питър и колегите му полицаи би трябвало да са прекалено заети с необичайно големия наплив от туристи.

Тръшнах се на ниското диванче от бяла кожа и звъннах на Ема.

— Пристигнах — рекох. — Но съм адски скапана.

— Че как иначе, мамо? Направо ти съчувствам. И ти пожелавам приятна командировка в Кий Уест. Само се пази да не си изметнеш някой прешлен, докато танцуваш лимбо рок по нощите.

Завъртях глава. Явно не знаеше за какво става дума. Нямаше си представа колко копнеех да се махна от това място, да хукна веднага обратно към летището и да се прибера у дома.

— А и вие с Габи гледайте да го давате по-кротко, мамина умнице. Обичам те, Уилсън. До утре.

След като свърших с нея, дадох поръчка да ме свържат с адвоката на Харис, Чарлс Бейлър, чиято кантора се предполагаше да посетя на следващия ден. Никакъв отговор. Аз пък какво друго очаквах? И тъкмо се канех да вляза да си взема душ, когато забелязах багрите на залеза върху невероятното електриковосиньо небе.

И пак завъртях унило глава при спомена как купонясвахме на Малъри Скуеър по време на последния ни залез през онази отдавнашна пролетна ваканция. Как танцувах и припявах на Боб Марли и в действителност вярвах, че ми предстои вечно щастие и безгрижие. Колко наивна съм била.

Въпреки спомена и противно на установената ми практика да не смесвам работата с удоволствията, реших да изнеса на терасата бутилката шампанско и една водна чаша. Защото надали някой на този свят се нуждаеше повече от нещо за пиене в този момент, отколкото аз.

Но като поразмислих, реших, че чаша всъщност не ми е нужна, и се запътих към шезлонга само с бутилката, чието фолио около тапата бях вече разкъсала.

Глава 73

Офисът на Чарлс Бейлър се помещаваше на Тери Лейн, само на една пряка по на юг от дома на Хемингуей в Стария град. Така че точно в девет в петък сутринта натиснах с лакът входния му звънец, с кутия понички от „Дънкин Донътс“ в едната ръка и кутия с кафе в другата.

Докато чаках, иззад къщата до ушите ми долетя вой от електрически трион. На предната веранда до очукани кислородни бутилки за акваланг лежеше захвърлен ръждясал велосипед. Що за адвокатска кантора, рекох си. Щом воят от триона спря, оставих кафето и задумках с юмрук по вратата.

Само след минута ми отвори недоспал, гол до кръста мъж със солиден тен, със зелена кърпа около врата, предпазни очила и дихателна маска. Избърса длани о единственото облекло, което се виждаше — срязаните му джинси.

— Кво има?

— Търся Чарлс Бейлър, адвоката — рекох.

— Няма го в момента — ухили се оня като малоумен и свали маската. — Аз съм Чарли Бейлър дърводелецът. С какво мога да съм ви полезен?

Едва се въздържах да не забеля очи. Ох, пак ли на остроумник попаднах?

— Казвам се Нина Блум, от „Скот, Максуел енд Бонд“. Назначиха ме да ви помогна с делото на Джъстин Харис. Поне дузина съобщения съм ви пратила досега.

— Боже мой, кълна се в банджото си — отвърна Бейлър с превзет селски акцент. — Значи, „Мис Ню Йорк Сити“ е дошла да понаучи селския келеш как се адвокатства. Щото вече получих всичките съобщения и от вас, и от благородната ви „Мисия реабилитация“. А вие моите имейли не получихте ли? Че много мерси, ама нямам нужда от вас? Моят клиент е в компетентни ръце. Я си погледнете блекбърито. Съобщението ми, доколкото си спомням, беше озаглавено „Що не гушнете някое дърво?“. Жалко. Сега ще трябва сама да си изпиете всичкото това кафе. Чао.

Ама че самовлюбен фукльо, мина ми през ум. И когато той понечи да ми затвори вратата под носа, пуснах кутията с поничките и с воле я шутирах през процепа.

Дошла бях по куп поводи. Но не и да се ебават с мен.

— Компетентни ръце, а? — викнах и изгледах с болка съсипаните понички. — И върху какво работите там отзад, господин Бейлър? Върху ковчега на Харис ли?

Мъжът сне кърпата от врата си и прокара пръсти през русата си коса. Макар да беше на четирийсет и нещо, слабото му кафяво, обветрено лице все още бе някак си момчешко. Приличаше повече на паркостроител, отколкото на адвокат. С очи със същия онзи цвят, който снощи притежаваше небето над хотелския ми балкон, но в случая това беше без значение.

— Ковчега на Харис ли? — захили се насреща ми. — Жестоко казано, маце. Проклет да съм, ако не почвам вече да те харесвам. Викай ми Чарли. Кога ще сменят името на фирмата ти на „Скот, Максуел и Бездушната кучка“?

Задържах погледа му, после и аз за пръв път се усмихнах.

— Покани ме и ще можем да го обсъдим, Чарли.

Глава 74

Половината дом на адвоката беше истинска красота: златисто, лакирано чамово дюшеме; напълно възстановен старовремски извит стълбищен парапет; бяло кухненско обзавеждане върху бял мрамор, сякаш изписано от страниците на „Архитектурен Дайджест“. Другата половина, разнебитена, с напукани гипсови стени и препълнена с кофи лепило за фугиране, ми напомняше поразително на наркоманско свърталище.

За мой късмет бях преведена набързо през строителния обект в изискано обзаведен и облицован с ламперия офис току зад самата кухня.

Чарли пусна едва спасената кутия с поничките върху безупречното си бюро и извади от минихладилника голям кен „Хайнекен“.

— Да не ти е свършил портокаловият сок? — попитах и погледнах многозначително часовника си.

— В Кий Уест това минава за портокалов сок — отвърна Чарли, отпуши кена и отпи от бирата.

Насмалко да припадна, като видях окачената в рамка на стената диплома по право от Харвард, с малка почетна лента „с високо отличие“, минаваща на диагонал през долния й десен ъгъл.

— Внушителна е, нали? — попита Чарли, докато се полюляваше напред-назад на стола си. — Само шест десети не ми стигнаха за „с пълно отличие“. Аз всъщност имах мерака да уча в Йейл, но отборът им по ръгби направо се скапа предната година. — Отпи яка глътка, оригна се и се пресегна за една смачкана поничка.

— И какво търсиш тук? — попитах.

— „Хората разправят, че е по вина на жена“ — пропя той с пълна уста. — Но само аз знам…

— Млъкни, ако обичаш.

— Добре — съгласи се той, дъвчейки. — Като при всички останали, и при мен нещата вървяха все надолу, на юг, докато накрая нямаше къде по на юг да отиде човек. Този имот всъщност ми е наследство от дядо ми. Бил е тексаски нефтаджия. И го е спечелил на покер, когато бил на седемдесет години. Според фамилната легенда дошъл тук, огледал го и пратил телеграма: „При добро стечение на обстоятелствата повече трезвен няма да ме видите“.

— Трогателна история — рекох.

— Така или иначе, наследих го преди няколко години заедно с прашния му сандък с инструменти. И след като възстановя някогашната хубост на тая кукличка, нямам представа с какво ще се занимавам. Един мой приятел бачка в „Хоум енд Гардън Телевижън“6 и разправя, че какъвто съм як и готин, веднага щели да ме лапнат за някоя тяхна поредица. А там нали знаеш как плащат?

— Много си стар за там.

Дояде поничката си с още една яка глътка бира и изръмжа:

— Никому не казвай, но имам и амбицията да стана новия Джон Гришам или Ърнест Хемингуей. Ти ходи ли до къщата музей на Папа? Знаеш ли, че някои от котките там са с по шест пръста?

— А ти знаеш ли, че Хемингуей си е пръснал черепа с ловна пушка? — прекъснах го. — Много забавно ми е да си гукаме, но се налага да се заемем с делото на Харис. Имам преписката, но искам да чуя от теб, накратко, къде е станала грешката.

— Най-накратко — рече Чарли, — според мен грешката е станала в мига, в който ченгетата са му казали: „Ей, Харис, имаш правото на адвокатска защита“, а Харис пропуснал да попита: „Къде ви е телефонът?“. — Облегна се назад върху въртящия се стол и закрепи кена върху голия си гръден кош. — Харис се е превърнал в най-големия си собствен кошмар. Първо казал на ченгетата, че не познава Фостър. Лъжа нумеро уно. После, като му представили ДНК анализа, си спомнил, че правили секс по взаимно съгласие в затвора, където той работел на щат, а тя — на доброволни начала. И описал студентката по музика със специална стипендия като „жива полова откачалка“, край на цитата. Как обичала да го шамаросва и да го дере с нокти и той да я закопчава с белезници, преди да се чукат в килера на чистача. И, според него, точно така станало и сутринта, когато се явила за последен път на работа, преди да изчезне. Освен това твърди, че след като му изтекла смяната, прекарал целия ден с друга жена, с годеницата си, в Аквариума в Маями. Но когато полицията проверила алибито му, годеницата напълно го отрекла.

— Глупости — рекох.

— И то на едри търкалета, на клечка — каза Чарли. — Тъкмо затова моята благоприлична фирма ми повери делото, след като първият му адвокат бе лишен от права заради това, че мамел клиентите си по сделки с недвижимости. Щото и аз, като теб, в началото бях съвсем тъп и вярвах на Харис. Поне дотолкова, че да се съглася делото му да влезе в съда.

— И как се развиха нещата в съда?

— Развиха се до положение, в което журито изключи тотално възможността беден чернокож охранител в затвор да прави секс по взаимно съгласие с доброволно работеща там ангеловидна бяла студентка. Майката на Фостър седеше на най-първия ред и се свиваше и разплакваше при всяко споменаване на идеята, че дъщеря й и Харис може да са били заедно. И самото жури отказа да изкльопа подобна вероятност. И му го заби до дупка: углавно убийство.

Чарли се прозя и облиза останалия по пръстите му крем от поничката.

— А аз напуснах фирмата през следващата година. Просто не можах да понеса тази мисъл. Това е. Казано накратко. И заплатих с почти всичко, което притежавах, за усилията ми да изкарам Харис от тази дупка. Така че не мога да разбера как си представяш, че само за една седмица ще успееш.

— И аз не знам — изправих се, — но поне възнамерявам да направя нещо, за което може и да не си се сетил през последната година.

— А именно? — наостри слух Чарли.

— Ще вложа всичките си шибани умения.

Глава 75

Чартърния ми полет се приземи едва в четири следобед в Рейфърд, където Харис бе в една от килиите за осъдените на смърт.

А Рейфърд се намира в северната част на Флорида, близо до Джаксънвил — най-далечната точка от Кий Уест, до която можеш да стигнеш, без да напускаш границите на щата. Чарли бил споменал по някое време на Харис, че може би щяло да е по-разумно да си наеме някой местен защитник, но Харис категорично отказал.

Или Чарли, или никой, рекъл. Което ме накара да се усъмня силно в способностите на Харис да оценява трезво нещата.

На влизане в силно охранявания затвор минах покрай групичка млади демонстранти, насядали по колите си, паркирани сред кафявата трева на отсрещната страна на шосето.

Тийнейджърка с вид на изоставено дете в старомодна басмена рокля на цветчета размаха насреща ми плакат: ПРЕМАХНЕТЕ СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ. СВОБОДА ЗА ДЖЪСТИН ХАРИС!

Точно това се мъча да постигна, измърморих на път към бодливата тел, с която е ограден паркингът на затвора.

Кралските палми, подстриганият жив плет и варосаните сгради в традиционния стил на испанските мисии в Южна Калифорния придаваха на входа на „Рейфърд“ вид на курорт от деветнайсети век, а не на затвор.

Впечатлението ми обаче се изпари моментално щом стъпих вътре: интериорът бе декориран изключително с бетон и стомана. Автоматът на входа избръмча, а щракането на ключалката зад гърба ми буквално усетих с тялото, освен със слуха си. За пръв път ми се случваше да вляза в затвор. Онова, което показват във филмите, не успява ни най-малко да предаде деморализиращия ужас.

Отнякъде — отвсякъде — се чуват неясни викове, надути до макс телевизори, казанчета на тоалетни и блъскането на стомана о стомана.

Сетих се за онази отдавнашна нощ на плажа. За Рамон Пеня. За съдбата, от която бях избягала.

Но наистина ли ми се беше разминало? — запитах се. — Щом ми се стореше, че съм се отдалечила достатъчно, все нещо изскачаше от миналото ми, като блуждаещ огън, само че обратното.

След като влязох и обискираха чантата ми, един ням широкоплещест латино от охраната ме поведе по потискащ циментов коридор. Наложи се да изчакам цели двайсет минути, за да доведат и Джъстин Харис в определеното за свиждане с осъдените на смърт помещение. Белезниците на ръцете му бяха свързани с верига с букаите на краката му, а пазачът на всичко отгоре го закопча като някакво диво животно към желязната гривна, която стърчеше от пода до масата.

Освен това остана съвсем наблизо, да ни наблюдава съсредоточено от обратната страна на голям прозорец с армирано стъкло.

Първото ми впечатление от Джъстин Харис беше, че е по-едър, отколкото личеше на снимката от репортажа по „Фокс Нюс“. Поначало беше снажен мъж, надебелял от обездвижване, но масивните му рамене, ръце и гръден кош висяха към пода, сякаш центърът на тежестта му бе рухнал по някакъв начин. Седеше насреща ми, дишаше шумно и ме гледаше с празен поглед. Забелязах и цицината, която синееше върху остриганата му глава.

— Къде е Чарли? — попита по някое време. — Щото казаха, че адвокатът ми бил дошъл.

— Казвам се Нина Блум. Работя в една нюйоркска адвокатска фирма и съм тук със задачата да помогна на Чарли с твоя случай. Какво е това на главата ти?

— А, това ли? — ухили се глупаво и посочи цицината си. — Ударих се, докато карах водни ски.

Издишах отчаяно, но не снех погледа си от него. Оставаше му само още една седмица живот, а той се напъваше да оригиналничи. Възможно ли е Харис да е в действителност невменяем? — запитах се.

— Знам, че не си извършил онова, за което са те осъдили, Джъстин — рекох тихо. — И съм дошла да ти помогна.

Стрели от гняв излетяха от внезапно разширилите се очи на Харис, та чак веригите му издрънчаха, когато тялото му се стегна.

— И защо си толкова сигурна, че не съм го извършил? Понеже съм чернокож, а ти си гласувала за Обама ли? Виж какво, рискувах смело живота си в редовете на армейските рейнджъри по време на първата война с Ирак. А сега са тръгнали да затварят „Гуантанамо“. Що ти и приятелчетата ти от Американския съюз за граждански права не ме зарежете? Съсредоточете по-добре усилията си да освободите някой терорист.

— Известни са ми патриотичните ти чувства, Джъстин — рекох още по-тихо и извадих медала от чантата си.

— От къде го имаш? — вбеси се той.

— Майка ти ми го даде. Тук съм не само заради теб, а и заради нея.

Загледа медала. Пое дълбоко въздух и го задържа. Завъртя глава и набързо притвори очи, да спре бликналата сълза.

— Тук са екзекутирали и серийния убиец Тед Бънди. Това известно ли ти е? — попита ме със съвършено равен глас. — Електрическият стол е ей там, в дъното на коридора. Имало и нов, преносим, който бил на мое разположение, ако поискам. А по желание могат и венозно да ме убият. Лошото е, че преди няколко години нещо объркали, като не успели да намерят вената на човека. Та му останали трийсетсантиметрови белези от изгаряне с химикала и по двете ръце.

— Ще те измъкна от тук, Джъстин — рекох.

Изпусна въздуха от гърдите си, после ме изгледа продължително. Накрая ми се усмихна. Първата му истинска усмивка. Имаше правилно подредени зъби и трапчинки. За частица от секундата успях да доловя приликата с ухиления млад барабанчик на сцената на „Карнеги Хол“.

— Извинявай, дето се заядох за Обама. Не биваше да го казвам. — Притисна дланите си като за молитва. — Разбирам какво се мъчиш да постигнеш, госпожице Блум. И се възхищавам от намерението ти. Хубаво е да се мъчиш да помогнеш на останал без капка надежда човек. Имам чувството, че си добра душа, и ти благодаря за оказаното ми доверие. Но губернаторът на Флорида няма да разпореди отлагане на изпълнението на присъдата ми. Сам се набутах в тая бъркотия и съм готов да поема последствията. Изживях каквото ми се полагаше от живота. Доста скапан се оказа. И сега му предстои да приключи.

— Погледни ме в очите — казах разпалено. — Не става дума за никакво отлагане. А за това да те измъкна от тук, Джъстин. Знам, че ДНК-то ти е от секс по взаимно съгласие с Тара Фостър и че годеницата ти е излъгала, че не си бил с нея. И смятам да го докажа. Не си ли спомняш нещо поне мъничко, което би потвърдило алибито ти?

— Много приятно ми беше да си поговорим, Нина, но вече ми е време да се върна към книгите си — отвърна Джъстин и почука по армираното стъкло.

Но докато пазачът го отвеждаше, Джъстин внезапно се извърна.

— Чакай. Сетих се нещо.

— Какво? За какво се сети? — подскочих.

— Ако се чуеш с майка ми, предай й, че я обичам, че съм добре и че не желая да присъства на екзекуцията ми. Окей?

Кимнах и издишах насъбралия ми се въздух.

Глава 76

В девет часа в събота сутринта заварих Чарли да свири на електрическа хавайска китара, седнал на предната веранда на бунгалото си в Кий Уест. Имаше си и усилвател, и всичко необходимо. Местеше със затворени очи стъкления плъзгач по струните и се вживяваше в ритмичния блус, който изпълняваше.

И моментално отвори кървясалите си очи, щом се качих ядно на верандата и издърпах щепсела на усилвателя.

— Гледам, че не само писането те свързва с Папа Хемингуей.

Ритнах полупразния кашон с кенове „Хайнекен“ между краката му. Цяла нощ ли беше пил? Или само от сутринта?

— Е, как е Джъстин? Оптимист както винаги? — попита Чарли и най-после ме погледна след яка глътка от бирата, която му служеше за закуска. — Казах ли ти, че от „Тудей Шоу“ се обаждаха дали не искам да говоря по делото на Джъстин? Поисках разрешение от Джъстин, а той буквално побесня. В никакъв случай не можело. Не искал никой да го защитава. Писнало му да живее зад решетките, писнало му изобщо да живее, и точка. Е, как можеш да се бориш за живота на човек, който очевидно копнее да умре?

Чарли наистина се е скапал, затова свири блус, дадох си сметка. Имаше вид на изпаднал в депресия, освен дето беше и пиян. Изглежда, не само Джъстин чуваше тиктакането на часовника, отмерващ последните му секунди. Чарли винеше себе си за съдбата на Джъстин. За това, че не е успял да го опази.

Но най-лошото беше, че и той, като Джъстин, смяташе цялата работа за приключена. Тъкмо това трябваше да променя.

— Джъстин е толкова безнадежден, колкото и адвокатът му — рекох и размахах под носа му дебелата преписка от съдебните протоколи заедно с разпечатките, които бях проучила предната вечер в хотела. — И това трябва да се промени мигновено. Трябва да постигнем пълен поврат в делото, Чарли. Длъжни сме да го огледаме най-подробно от всичките му страни. Нима си отписал правосъдието?

Чарли допи кена и го пусна празен върху пода на верандата.

— Живеем в свят, в който правосъдието е случайно, а невинността не гарантира никаква защита. От кого беше това? От Еврипид ли? Който и да го е казал, е бил умно копеле — заяви Чарли и отвори поредната бира.

Пресегнах се, сграбчих кена и го захвърлих извън терасата, след което седнах до Чарли.

— Известно ли ти е например — рекох и му посочих книжата, които носех, — че по време на задържането на Харис местните медии публикуват снимката му и го излагат на показ по телевизията? И че няколко редакционни статии в местния печат настояват за бързо правораздаване дори преди да е започнал самият процес? И че съдията категорично и безусловно е отхвърлил искането на предишния му адвокат делото да се премести в неутрално населено място в северната част на щата? И ти знаеш, и аз знам, че Чарли е бил осъден под натиска на общественото мнение.

— Точно върху това наблегнах при прякото обжалване по делото и в искането си за повторно разглеждане от щатския върховен съд, но нищо не се получи — отвърна Чарли. — Аз лично присъствах на делото, сладурано. Дори държах в ръцете си плика с бельото на Фостър и ДНК-то на Чарли. Сам си забих ножа с участието си в това дело. Какво ли не опитах. Представих и списък, дебел колкото телефонен указател, с имената на всички жители на Южна Флорида, които са служили във въздушнодесантни части, за да докажа колко косвени са уликите на прокуратурата, но никой не пожела да ми обърне внимание. Именно углавната присъда на Харис ме накара да се откажа от адвокатската професия. Противник съм на смъртното наказание.

— Но той не го е извършил! — креснах.

— И какво от това? — кресна на свой ред Чарли.

Имах чувството, че ще откача. С цената на какви ли не рискове бях дошла, за да спася един невинен човек, а сега срещах съпротива както от самия него, така и от адвоката му.

Заблъсках си главата да открия начин да вдъхновя Чарли. Без него нямаше да успея да се оправя. Поне ако не исках да разкрия онази опасна лъжа, наречена моя живот.

— А може и той да е бил. От къде си сигурна? Да не си била там? — заяде се Чарли.

— Вътрешно усещане — рекох.

— Ясно — процеди провалилият се адвокат от южните плажове и взе да настройва хавайската си китара. — Значи, освен с кучка адвокатка от Ню Йорк си имаме работа и с ясновидка.

— Ти никога ли в нищо не си вярвал? — попитах. — Ей така, не защото логиката го диктува, а просто защото вярваш с всеки квадратен сантиметър от тялото си? Защото аз точно така възприемам това дело.

Чарли поднесе нов кен към устата си. И въздъхна, преди да го свали.

— Достатъчно е само да вярваш, при което добрите феички ще напръскат с вълшебен прашец вратата на килията на Джъстин и тя ще изчезне — каза ядно и остави настрана китарата. — Добре. Печелиш. Така че ти е ред да ходиш да направиш по едно кафе, а аз през това време ще хвърля един поглед на старата преписка. Леле, какво удоволствие ми предстои — да извадя на повърхността за хиляден път своя най-голям провал.

А аз тръгнах към входната врата с усмивка на лицето си.

— Виж какво, нюйоркска досаднице — измърмори той, докато разтваряше донесеното от мен досие. — С мляко и две бучки захар, ако обичаш. И една поничка и… мразя те, Нина такава, или каквото ти е там името.

— И аз те обичам, Чарли — прошепнах си тихичко, след като се озовах в кухнята.

Глава 77

Скапахме се от работа с Чарли до края на този съботен ден. Седнахме на вехтия кожен диван в офиса му и прегледахме съдебните протоколи ред по ред. След това Чарли седна зад бюрото си и взе да си тананика и да върти една топка за ръгби, пиеше си кафето и кимаше, четейки наум.

Както изследвах за пореден път протоколите и книжата от обжалването на присъдата, много скоро си дадох сметка, че Чарли всъщност е свършил една дяволски добра работа. Посочил бе куп нередности. Възразявал бе срещу всеки евтин емоционален трик, до който бе прибягвал окръжният прокурор. Но картите са били нагласени във вреда на Харис. Съдията е бил по-нахъсан и от самия прокурор да се стигне до присъда „виновен“.

Най-лошото бе в това, че по време на инструктажа на журито как да подходи към издаването на наказателната част от присъдата, съдията отдал прекалено голямо внимание на показанията колко непрежалима била загубата на жертвата. В продължение на повече от три часа шестнайсет роднини, приятели и съученици свидетелствали емоционално, през сълзи за скръбта си по Фостър. Нищо чудно, че след това журито гласувало единодушно да бъде наложено смъртно наказание на Харис.

Към края на следобеда бяхме прехвърлили горе-долу всичко, което трябваше. По едно време дори седнахме на ориенталския килим и подредихме първоначалното досие на Харис от 1994 г. за непредумишлено убийство, съставено непосредствено след откриването на трупа на жертвата, успоредно с досието от 2001 г., започнато след възобновяването на разследването.

Гледах ги и търках очи. Цялата тази съвкупност от снимки, списъци на улики, алибита и лабораторни анализи ми приличаше на гигантска инсталация на постмодернистично изкуство. И от усилието да открия логичните връзки направо ме заболяваше главата.

Ясно ми беше, че съм длъжна да намеря начин за оневиняването на Харис, но след време дори аз взех да губя надежда. Прозях се да прогоня преумората. Трябваше ми нещо, за което да се захвана. Независимо колко дребно.

— Погледни това момиче например — заклати тъжно глава Чарли и махна с ръка по посока на списъка с жертвите на Десантчика.

В мига, в който осъзнах, че сочи моята снимка, сякаш глътнах на екс чаша еспресо.

— Гледай каква красавица е била — каза и неочаквано ме изгледа. — Не ти ли прилича на някого?

Гледах го и аз с изцъклен поглед. А той щракна с пръсти.

— Рене Зелуегър — отсече. — Рене Зелуегър на млади години.

Рене Зелуегър ли? Идеята ме успокои, но и ме накара изведнъж да се намръщя. И Рене може, но какво ще кажеш за Жизел Бюндхен на младини?

Чак отскочих назад, когато Чарли запокити с всичка сила топката за ръгби към стената, та насмалко да събори дипломата си от Харвард.

— Уф! — викна и закрачи насам-натам. — Иде ми да си зашия един шамар. Как може да съм толкова тъп? Къде съм блял досега?

— Какво? За какво се сети? — рипнах и аз на крака.

— Космите! Къде, по дяволите, са космите, питам!

— За какво говориш, Чарли?

А той коленичи и заби пръст в списъка на уликите от преписката от 1994-та.

— Гледай! Ето тук е казано: върху тялото на Фостър, под парашутното въже, с което е била вързана, са били намерени три косъма. Тук обаче — и посочи лабораторния анализ от 2001-ва — изобщо не се споменават. Изследвали са спермата по гащите й, а космите не са. Защо?

— Забравили са? — предположих.

— Може — съгласи се Чарли и вдигна телефона. — Или са ги изследвали, но са изхвърлили резултатите, понеже не са им били угодни. Възможно е и полицаите, и окръжният прокурор за удобство да са пренебрегнали лабораторния анализ, ако резултатите от него са противоречали на тезата им.

— На кого ще звъниш? — попитах.

— На летището — отвърна Чарли. — Утре на всяка цена трябва да хванем първия полет до Бока Ратон, да намерим трите косъма по старата преписка и да ги дадем за анализ. Няма да е зле да се върнеш сега в хотела да си починеш. И аз имам нужда да се поосвестя. Ченгетата в Бока са големи гадове. Ще се наложи да им посритаме задниците. В този ред на мисли, искам да ти благодаря за това, че ти срита моя.

— С най-голямо удоволствие — рекох. — Нали за това дойдох.

Глава 78

Едва разпознах Чарли, когато ме взе с такси за летището облечен в спретнат костюм от сив шевиот.

— Ама ти и обувки ли имаш? И то с връзки? Шокираш ме — казах.

— Обръснах се, че и душ си взех — отговори ми и вдигна издутата си чанта с документи. — Но ако споменеш и дума по тоя повод, най-категорично ще отричам.

Самолетът ни излетя навреме, навреме бяхме и ние, когато пристигнахме точно в десет в бокаратонското полицейско управление на двеста и петдесет километра по на север. Уредили си бяхме среща с детективите, които първоначално задържали Харис, но се наложи да чакаме близо час във фоайето на управлението, преди Робърта Кантийл и Брайън Коугъл от отдел „Престъпления против личността“ да ни приемат.

Но вместо да се върнем до участъка им, седнахме в стая за разпити до главния вход, сякаш самите ние бяхме заподозрени.

— Какъв е всъщност проблемът? — попита Коугъл, висок детектив с бяла заострена брадичка и едро шкембе под кубинската му риза.

— Окръжният прокурор не ви ли уведоми? — рече Чарли. — Искаме да хвърлим едно око върху оригиналната преписка по случая „Тара Фостър“. Пликовете с уликите, всичките там подробности.

— Защо? — заинтересува се Кантийл.

— Защото остават само пет дена до екзекуцията на Джъстин Харис и искаме да се убедим, че не е станала някоя грешка — отвърна Чарли.

— Уф, писнало ми е от досадници… пардон, защитници — заяви Коугъл. — А на вас известно ли ви е, че една от жертвите му е съпругата на Питър Фурние — шефа на полицията в Кий Уест? Едва двайсетинагодишна. От това не ви ли настръхват косите?

Питър — шеф на полицията? Положих максимални усилия да не припадна. Невероятно! А още повече — ужасяващо. Малко ли ми беше параноята от това, че изобщо се намирах тук?

— Познавам го Фурние — каза Чарли. — За съжаление заплатата му се плаща от моите данъци. И гледах в четвъртък тъпото му явяване в „Тудей Шоу“ с Ал Роукър. То не бяха приказки за правата на жертвите, не бяха призиви „Джъстин на електрическия стол. Смърт за Десантчика“. Лично аз ни най-малко не се съмнявам, че жена му е била убита от Десантчика. Проблемът обаче — и знам, че това силно ви затруднява вас, ченгетата — е, че Джъстин Харис изобщо не е Десантчика.

Имах чувството, че някой ми е изкарал въздуха с удар в корема.

Питър е участвал в „Тудей“? В четвъртък?

Значи, наистина е бил той там, на централната гара!

Глава 79

— Харис е грешката — прекъсна го Коугъл. — И тази грешка ще бъде изправена още този петък. Престанете да ни занимавате с глупости. Вече изчерпахте всичките си възможности да обжалвате. Всичко си е наред.

— Надявам се да не приказвате така само поради това, че ако открием нещо, вие лично ще си изгубите работата, нали? — каза Чарли и извади мобифона. — Сериозно ли държите да се обадя наново на окръжния прокурор?

— Е добре де — рече Коугъл и излезе.

— Вие просто карате наслуки, нали? — подхвана Кантийл и забарабани с пръсти по евтината служебна маса. — Щото никак не е приятно да знаеш, че твоят човек си отива, а ти не си имал сили да го предотвратиш, нали, Бейлър?

Млъквай ма, кучко, идеше ми да й кресна, но в този момент Коугъл се върна, понесъл голяма кутия с уликите по делото.

Чарли я отвори и набързо прехвърли папките. После извади торбичка с избелели дамски гащички и веднага я върна в кутията.

— А къде са космите? — викна към Коугъл.

— Кои косми? — взе да се чеше по килнатата си глава полицаят. — За какво става дума?

При което Чарли му посочи описа на уликите.

— Ето за това. Улика номер D-2. Косми, намерени под въжето.

Коугъл си затананика тихичко, докато прехвърляше папките една по една. Накрая спря и вдигна артистично рамене.

— Ха! Изглежда, са се изгубили. Я плъх ги е изял, я са се изпарили. Все пак оттогава са минали цели седемнайсет години, нали? Това ли ще е всичко, или ще посетите и тоалетната, преди да си тръгнете?

Навън, на напечения от слънцето паркинг, Чарли като че се затрудни при отключването на взетата под наем кола, с която дойдохме. Изведнъж запокити с все сила ключовете по паркинга и приседна на бетонния бордюр до автомобила.

Седнах до него и аз, потресена от обзелите ме мисли.

Следователно Питър знаеше, че съм жива.

Лошо. Възможно най-лошото може би. И дали бе все още в Ню Йорк? Мина ми през ум да се обадя на Ема и да й кажа да се махне от апартамента, но после се сетих, че тя всъщност гостува у приятелката си в Бруклин.

Зачудих се дали няма да е най-добре да си вдигна шапката, да се прибера и да забягна нанякъде заедно с дъщеря си. Вече го бях правила веднъж. Нищо не ме спираше да повторя. Хвърлям една стреличка по картата и отивам там, където се е забила. А Питър, дори и да ме е разкрил, изобщо не подозира за съществуването на Ема.

Това, че Питър е станал шеф на полицията, не следваше ни най-малко да ме изненадва. Той открай време си беше амбициозен. Но пък да представлява групата роднини на жертвите на Десантчика? Ама че опортюнист. Кой знае колко се бе зарадвал навремето, че са ме очукали, без да му се наложи той лично да ме убие.

— Полицаите са унищожили тази улика, Нина — проговори по някое време Чарли. — И сега ни се присмиват. Не им пука, че ще загине невинен човек. Никой не го е грижа. Това е положението, Нина. Няма какво повече да говорим. До тук бяхме с теб. До тук е и Джъстин. Край на играта. Ще трябва да преглътнем неизбежното.

Седях потънала в размисъл. Може пък Чарли да беше прав. Може би беше най-добре да ги оставя с Джъстин сами да се оправят. Всяка коза за свой крак.

Но точно на това място, сред полицейските патрулки, с полепнал асфалт по десетсантиметровите ми токчета, гневът наклони везната против страха ми. Беше ми писнало да бягам. Беше ми писнало от Питър. А също и от това в какво се бях превърнала.

Никакво бягане повече. Никакво криене. Отсега нататък щях да постъпвам както е редно.

— Няма неизбежни работи — рекох и станах на крака. Подадох длан на Чарли да му помогна да се изправи. — Те спечелиха само тази битка. Давай да вървим сега и да спечелим войната.

Глава 80

След като намерихме ключовете от взетата под наем кола (оказаха се под една от патрулките), отидохме до паркинга на съседен „Бъргър Кинг“ и там, като някаква маниачка, се забих в разбърканите досиета на Чарли.

Само с гола воля, сама и без цент в джоба си, бях успяла да отгледам дъщеря в Ню Йорк. Вече ми прекипя. И се заклех да оправя делото срещу Джъстин, та ако ще то да ми коства живота.

— Сега пък за какво ровиш? — възкликна Чарли. Извадих лист хартия, на който най-отгоре Чарли бе написал с едър черен шрифт „ИНФО ОТН. АЛИБИТО НА ХАРИС!“

— За това — отвърнах.

А там пишеше, че бившето гадже на Харис се казвало Фабиана Демаре и била имигрантка от Хаити. Живеела в Принстън, във Флорида, само на няколко километра северно от затвора „Хоумстед“.

— Колко път има от тук до Принстън? — заинтересувах се. — Налага се да си поговорим с Фабиана.

— Чакай малко — каза Чарли. — Вече правих такъв опит преди три години, преди да внеса първото си искане за установяване на законността на задържането под стража на Джъстин. Но майката на Фабиана не само отказа да ме пусне да разговарям с нея, ами и насъска срещу мен и кучето си — един полуумрял от глад боксер човекомразец.

— Нищо чудно и на кучетата да действаш по същия начин, по който дразниш и хората, Чарли. Позволи ми и аз да опитам, ако обичаш.

— Добре, добре. Ще се възползваме от тайното ти оръжие — чара. Просто за момент забравих всеобщата хорска любов към нахалните нюйоркски мацки.

Поехме по Флорида Търнпайк, час и половина след това минахме на зигзаг по няколко странични улички и най-сетне спряхме пред табела „МОБИЛНИ ЖИЛИЩА «ХОУМСТЕД».“

— Не може да бъде! — изпъшках, когато стигнахме на адреса на Фабиана. Зад ръждясалата пощенска кутия се виждаше очевидно запусната каравана с двойна ширина, с изпотрошени прозорци.

— Аз съм управителят. С какво мога да съм ви полезен? — попита ни някакъв много тъмен чернокож мъж под брезентовия навес на друг подвижен дом, на отсрещната страна на улицата.

С приближаването си към него забелязахме, че е седнал на избеляла дървена каса от грейпфрут и със сръчните си черни пръсти сгъва някакъв лист хартия.

— Търсим Фабиана Демаре — казах.

— Ченгета ли сте? — запита човекът, без да вдига очи.

— Адвокати сме.

— И ченгета да бяхте, пак същото щях да ви кажа — рече възрастният мъж с пожълтяла усмивка. — Фабиана и превзетата й майка вдигнаха гълъбите от тук посред нощ преди около две години. Без да съобщят къде отиват.

— Случайно да сте запазили в архива си номера на социалната й осигуровка? — попита Чарли, докато оглеждаше ръждясалата каравана.

— Тъй като ми дължаха наем за шест месеца, самият аз се опитах да ги издиря по този начин. Оказа се, че и на двете номерата били фалшиви. Може да са се върнали в Хаити, както дъртата вещица все заплашваше. Америка била некултурна помийна яма, разправяше. Америка! А аз всеки път я питах: „Я ми кажи по най-последни данни колко нелегални американски имигранти се мъчат да се доберат на салове от автомобилни гуми през бъкащите с акули води до Хаити?“.

— Както и да е, благодарим за времето, което ни отделихте — каза Чарли.

— Знаете ли на какво ми напомняше майката на Фабиана? На това — рече старецът и вдигна хартията, която сгъваше. Оригами кобра. Мъжът изсъска и задвижи опашката й между пръстите си.

— Много е готина — похвали го Чарли. — Още веднъж много ви благодарим.

И тръгнахме да си ходим.

— Е, поне не ни ухапа змия — отбеляза Чарли, докато се качвахме в нагорещената кола. — Стига ли ти това, или искаш да те оставя да си погукаш насаме с майстора на оригамито?

Разтрих с пръсти челото си.

— Трябва пак да поговорим с Джъстин.

— Чак в Рейфърд ли? Та ти нали съвсем скоро се върна от там?

— Ако нищо не ни подаде, ще си е за негова сметка — рекох.

Глава 81

Двумоторният „Чесна“, който наехме във вторник, ни достави в Рейфърд към три следобед. Цялото това летене насам-натам съсипваше финансите ни, но се борехме за живота на невинен човек — пък и аз минавах всичко по сметката на фирмата ми, която е сред стоте най-големи в света. Докато приближавахме нарастващата тълпа демонстранти пред затвора, Чарли се обади на управителя да ни пуснат.

Когато ни видя в залата за срещи с адвокати, Харис се обърка.

— Ти какво нещо зачести? — попита ме.

— Съжалявам, че ти прекъсвам четенето — рекох и му подхвърлих пакет солети.

— Много благодаря. Страшно ги обичам — зарадва се искрено Джъстин. Разкъса пакета с окованите си в белезници ръце, изсипа солетите върху масата и схруска една.

— Окей, Джъстин, вече получи нещо от мен, сега обаче искаме и ние да получим нещо от теб. Търсим Фабиана, но тя вече не живее в Принстън. Напуснала е, но не е оставила адрес, на който да можем да я намерим. Имаш ли представа къде може да е заминала?

— Ти сериозно ли питаш? — отвърна ми той с пълна уста. — Та аз Фабиана нито съм я чувал, нито съм я виждал от петнайсет години, откакто хвърли в лицето ми годежния пръстен, който й бях купил. Тая кучка се е зарекла да ме довърши и доколкото усещам, ще успее. В тая дупка, дето я копаеш, няма да намериш вода.

— Знаеш ли от какво взе да ми писва, Джъстин? — За по-голям ефект смачках с юмрука си една от солетите върху масата. — От теб и от отношението ти. Не желаеш да ти спася живота ли? Това не е мачизъм, а пълна простотия. Ако толкова държиш да си мачо, вземи да си признаеш: „Добре де! Аз убих Тара Фостър!“.

Той зяпна насреща ми, после се усети и затвори уста.

— Как да го кажа, като не съм я убил? — изломоти той и от устата му се разлетяха трохи от солети.

А аз сложих длан зад ухото си.

— Боже милостиви! Да не би да чух някой да се оправдава?

— Кой командва тук, Чарли? — попита Харис.

— Не си ли личи? — рече Чарли и ме изгледа многозначително.

— Хубаво. Намерете тогава братовчедка й Мади — каза Харис. — Тя е човекът, който ни запозна всъщност.

— Мади чия? — попитах и се приготвих да набера името на айфона си.

— Мади Пелетиър — отговори Харис. — Все още преподава в гимназията в Кий Уест. Винаги се е отнасяла добре с мен. От време на време дори ми пише.

— Електронният указател ми дава Маделин Пелетиър на Фогърти Авеню.

— За нея става дума — рече Джъстин.

— Трябва да вървим, Джъстин — изправих се. — Но скоро ще се върнем.

— За екзекуцията, нали? — измърмори той.

— Не, глупако — посочих с пръст решетката. — За да отворя тази врата и да пусна майка ти да влезе и да те прегърне.

Глава 82

— Ей, има ли желаещи за биренки? — провикна се ухилено Питър и изщрака с щипката над димящото барбекю.

Посред веселия аромат на печащото се мариновано пилешко и наденички „чоризо“, виковете на гонещите се деца и тихото изпълнение на Нийл Даймънд за музикален фон от градинските високоговорители тържеството приличаше по-скоро на рожден ден или кръщене, отколкото на сбирка на живите роднини на жертвите на сериен убиец.

Самата група беше разнородна: чернокожи, бели и мургави, богати и бедни, та дори и един гей свещеник протестант. Смъртта не подбира. На Питър това поне му беше ясно от личен опит.

А барбекюто беше само едно от поредицата събития, които предстояха на групата през седмицата. На следващия ден трябваше да заминат с чартърен автобус за Маями, а от там — със самолет до Талахаси, където да проведат среща с щатския губернатор в резиденцията му — нов повод за репортажи в медиите, надяваше се Питър. Оттам в петък щяха да отидат на палатков лагер в Рейфърд, където щяха да проведат целодневно бдение преди екзекуцията на Харис в полунощ.

Изтощителна програма за бедните хорица, но дано им донесе и някаква морална утеха, че сполетялата ги беда е приключила в известен смисъл, мислеше си Питър.

Фактът, че Дженийн се бе оказала всъщност жива, лишаваше Питър от правото да членува в групата им, ама как да им развали настроението с такава дребна техническа подробност?

Да не говорим, че и на нея й се пишеше действително да умре, като гръндж модата, стига само да се върне той след екзекуцията в Ню Йорк и да я спипа.

Докато Питър обръщаше чушките и главите лук върху скарата, свещеникът оформи молитвен кръг около басейна.

— В името на Отца, и Сина, и Светия дух — заповтаряха след него всички, включително и Питър, който зае мястото си между сияещата си съпруга Вики и свещеника.

От отсрещната страна му се усмихна одобрително новият му най-добър приятел, мултимилионерът Арти Тиволи.

Окончателното сключване на сделката за игрището за голф трябваше да се състои седмица след екзекуцията. Питър щеше да сподели шестте си процента комисиона със своя посредник. Така че, ако всичко вървеше по план, само след две седмици му предстоеше да получи чек за три милиона и половина долара.

И нямаше начин нещата да се отклонят от плана. Той лично щеше да се погрижи за това.

Час по-късно, когато присъстващите се разполагаха по шезлонгите покрай стената към морето да наблюдават залеза, мобифонът на Питър иззвъня.

— Здрасти, Питър. Какво става? Обажда ти се Брайън Коугъл от полицейското управление в Бока.

— Здравей, Брай. Как така си се сетил? — приветства Питър старото ченге. Нямаше човек в правоохранителните органи в Южна Флорида, когото да не познава. Та нали връзките бяха по-важни от всичко останало.

— Искам само да ти кажа, че ни посети говорителят на Харис, онова гадно копеле Чарли Бейлър. Разпитваше какво е станало с космите.

— А, ония ли? — намръщи се Питър. Бейлър наистина се очертаваше като тъп задник.

— Водеше със себе си и една жена, адвокатка. Явно се е сдобил с помощ.

Мама му стара, рече си Питър. Само това липсваше в момента — кръстоносен поход за спасяването на Джъстин Харис в последната минута. Ако отложеха екзекуцията, Тиволи със сигурност щеше да се вкисне. Не беше сега времето за изненади. До края на седмицата Харис трябваше да е положен в чамовия сандък.

— Какви са шансовете да пропее твоят човек от лабораторията, дето изхвърли космите? — попита Питър. — Ако се вдигне шумотевица, готов съм да го обезщетя крайно прилично.

— Ей, Пийт, дай да не се обиждаме сега — рече Коугъл. — Нищо страшно няма. Човекът в лабораторията ми е баджанак. Малко завеян е, но пък съм кръстник на синчето му. А ако пропее, веднага ще го уволнят. Така че този вариант е изключен.

— Чудесно. Както ти казах навремето, Брайън, много добре направихме, че се отървахме от тия косми. При наличието на улика за присъствието и на втори човек на местопроизшествието делото щеше да се усложни и нямаше да успеем да осъдим онова копеле. Ти постъпи като истински човек, брат ми. И никога няма да забравя жеста ти.

— Всякакви благодарности са излишни, Питър. Знам, че и ти щеше да постъпиш по същия начин, ако ставаше дума за моята жена. Ти ще присъстваш ли на демонстрацията преди екзекуцията?

Зад гърба на Питър народът охкаше и ахкаше и се дивеше на спускащия се над залива залез. Питър изгледа с присвити очи водата, придобила цвета на чисто нова едноцентова монета.

— За нищо на света не бих я пропуснал, Брайън.

Глава 83

Наложи се да отидем с кола до Джаксънвил, за да вземем директен полет до Кий Уест, та докато се изсипем от комарчето на тамошното летище, беше станало девет вечерта.

Казахме на шофьора на таксито да ни закара направо на адреса на Маделин Пелетиър на Фогърти Авеню, недалеч от кийуестската гимназия. По целия двор на скромната й измазана къщичка имаше разпилени играчки.

— Да? — попита симпатичната чернокожа тийнейджърка, която ни отвори.

— Искаме да разговаряме с Мади Пелетиър — рече Чарли.

— Мамо — провикна се момичето зад гърба си. — Едни бели хора те търсят.

— Добър вечер — поздрави ни след минута един не много по-възрастен вариант на отворилото ни момиче. — Аз съм Мади. С какво мога да съм ви полезна?

— Здравейте, Мади. И извинявайте за късното ни посещение. Ние сме адвокатите на Джъстин Харис и бихме желали да поговорим с вас.

— О! Горкият Джъстин — завъртя глава тя. — Колко молитви съм изчела за него. С какво мога да ви помогна?

— Желанието ни всъщност е да разговаряме с братовчедка ви Фабиана — рекох. — Но нещо не можем да я открием.

— И смятате, че Фабиана е в състояние да помогне на Джъстин?

— Джъстин твърди, че е прекарал с Фабиана в Аквариума в Маями целия ден, в който, според обвинението, е убил онова момиче — обясни й Чарли.

— Фабиана нали заяви, че не било вярно — каза Мади.

— Знаем — рекох. — Но се сдобихме с нова информация и само искаме да й зададем няколко въпроса. Наложително е да се срещнем с нея.

— Заради това ли журито склони да намери Джъстин за виновен? — попита с невярващ поглед Мади. — Не ми беше минало през ум. Мен ако питате, зад цялата работа се крие майката на Фабиана — завъртя глава Мади. — Просто не знам как да постъпя. Майката на Фабиана, леля ми Изабел, е крайно старомодна хаитянка и гледа на всичко с подозрение. Цели години отказваше да ми проговори, след като разбра, че аз съм тази, която е запознала Фабиана с Джъстин в един бар. Ще пощурее, ако разбере, че аз съм ви пратила.

— От нас поне няма да го научи — успокои я Чарли.

— Леля Изабел има един доста популярен хаитянски ресторант близо до южния плаж в Маями. Казва се „Рустърс Пърч“. Двете с Фабиана живеят в хаитянския квартал. Задръжте вратата да ви дам адреса им.

С Чарли се спогледахме и зачакахме.

— Може и дълбоко да греша — рече Чарли, — но имам чувството, че бележим определен напредък.

— Шшш — изсъсках. — Не приказвай. Още не ни е дала адреса.

Глава 84

След като постигнахме съгласие по въпроса, че и двамата няма да имаме сили поне до сутринта да се качим на следващия самолет, решихме да отидем някъде да вечеряме.

— Обещавам да се държа съвсем прилично и да пия само светъл ром — каза Чарли на слизане от таксито на шумната Дювал Стрийт.

Настанихме се в едно сепаре в „Джак Флатс“ — заведение със страхотно дълъг охлузен бар и стари черно-бели фотографии на производители на пури от края на деветнайсети и началото на двайсети век. Отвъд люлеещите се като в каубойски бар врати животът по „Дювал“ спазваше обичайния си ритъм. Представете си масов запой в нюйоркския Гринуич Вилидж, но по джапанки и още по-щур, понеже бяхме в разгара на празненствата по случай „независимостта“.

Не можах да повярвам на очите си, когато видях по телевизора над пренаселения бар, до неонова каска на футболния отбор „Маями Долфинс“, да предават мач на „Янкис“ срещу местния „Тампа Бей Рейз“. Така ме беше подела работата през последните няколко хаотични дни, че на практика бях забравила за съществуването на спорта, наречен „бейзбол“. И на Ема трябваше да звънна. Реших да й пратя текстово съобщение, като се прибера в хотела.

— Само не ми казвай, че си фенка на „Янкис“ — процеди Чарли, след като изръкоплясках на един сполучлив удар на Хорхе Посада. — Би ли положила поне мъничко усилие да не ме принуждаваш да те мразя още повече?

— Изключено — рекох, допих си бирата и се изправих. — Пази ми мястото. И да не си посмял да ми пипнеш пилешките крилца! Преброила съм ги, харвардски умнико.

Първото, което забелязах на връщане към масата ни след няколко минути, бе присъствието на полицейска кола пред разтворените врати. А второто — че някой ми е седнал на мястото.

А в мига, в който осъзнах кой точно седи на стола ми, заковах на място насред бара, сякаш бях налетяла на невидима стена.

Глава 85

Замръзнах в крачка. Имах чувството, че изведнъж се е нарушил ритъмът между седналите по бара хора и различните мачове, които се играеха на няколко телевизионни екрана. Станал беше едновременно и прекалено забавен, и прекалено забързан. И мелодията от говорителите на бара — класическото „А Whiter Shade of Pale“ на „Прокъл Харъм“ — ту се усилваше, ту затихваше, сякаш някое дете си играеше с копчето за звука. Работниците във фабриката за пури вече ме гледаха злонамерено от старинните фотографии. Подобен поглед получих и от набитата сервитьорка, която се промуши покрай мен така, както бях застанала насред пренаселеното помещение с отказващи да действат бели дробове и сърце.

В сепарето, на по-малко от три метра вдясно от мен, до Чарли седеше Питър по тъмносиня полицейска униформа, с вечно загорелите си яки, изваяни като от скулптор ръце. Годините изобщо не го бяха състарили.

Не можех да откъсна очи от ръкохватката на пистолета в мрежестия кобур. Ето, сега ще се извърне и ще ме познае, рекох си. И само миг по-късно ще скочи на крака и ще ме застреля право в лицето. Независимо от всичкия народ наоколо. Фактът, че бяха минали две десетилетия оттогава, нямаше никакво значение за убиец като Питър.

Изведнъж усетих колко силно бие сърцето ми. Как в очакване Питър да ме зърне с крайчеца на окото си миокардът ми се съкращаваше и отпускаше.

Но той, като по чудо, не се извърна нито след секунда, нито след две. А на третата секунда парализата ме поотпусна и аз възвърнах способността си да се движа. Възползвах се и от последната йота желание за живот, което ми беше останало. Оттеглих се заднешком, извъртях се и се набутах между двама души на претъпкания бар.

— Чувам, че пак си се опитвал да правиш разни шмекерии в Бока — чух Питър да казва на Чарли зад гърба ми. — Ти, общо взето, си свястно момче, Бейлър. За какво ти е да защитаваш боклук като Харис? Спорни клиенти като него неминуемо разбунват хорските емоции. И няма да ми е никак приятно, ако станеш жертва на насилие от тяхна страна.

— Ти какво, заплашваш ли ме? — попита Чарли.

— Не. Давам ти най-дружески съвет. Лично послание в името на обществените интереси от шефа на полицията в Кий Уест.

— Свършиха ли се пияниците, че няма кого да набиеш?

— Току-що — отвърна Питър. — Но ако си свободен, може да излезем отвън.

— С най-голямо удоволствие — рече Чарли. — Значката за теб, а пистолетът — за мен.

— Уважавам чувството ти за хумор, адвокатче, но не намирам нищо смешно в това, че се мъчиш да опазиш от заслужена отплата човека, който уби жена ми.

Преглътнах, като си дадох сметка, че Питър има точно мен предвид.

— Но няма значение — каза Питър. — Колкото и да се напъваш, в петък вечер скъпоценният ти клиент ще влезе в оная камера, а оттам ще го изнесат в найлонов чувал.

— Е, ще видим дали точно така ще стане — заяви спокойно Чарли.

— Ще видим, ще видим — повтори Питър.

Чух го как се изправи. Дали щеше да дойде до бара да си поръча едно питие? Дали вече не беше зад гърба ми. И докато се наканя да събера кураж да се обърна и да погледна, усетих нечия ръка върху рамото ми.

— А, ето къде си била — каза Чарли.

По-голямо облекчение надали съм изпитвала някога.

— Кое беше това ченге? — успях да изплюя въпроса си.

— Шефът на полицията Питър Фурние. Изглежда, някой му е снесъл, че сме искали да прегледаме преписката по делото на Тара Фостър.

Замигах ситно със сведени към пода очи, докато успея да смеля информацията.

— Разправят, че не му била чиста работата, но от всяко оплакване се измъква ухаещ на рози. Ако можеш да го видиш с жена му — идеално подобие на куклата Барби — и двете му безупречни степфордски синчета, ще речеш, че е еталон за американския баща. И малко след това го виждаш как влиза тук с бляскавата си усмивка а ла Том Круз и ме заплашва. Гадно пале.

Питър женен и с деца?! Не бях съвсем сигурна какви чувства предизвика тази вест у мен. Но неминуемо щях да я премисля отново, след като сърцето ми пак започнеше да бие.

— Какво ще кажеш за още една бира? — попита Чарли.

— Давай — отвърнах. — И един шот уиски.

— Правилно, Нина. Време е да влезеш в ритъма на Кий Уест. Имах чувството, че не си способна на подобно нещо — смигна ми Чарли. — Но след това викам такси. Трябва да сме свежи утре. Остават ни само още три дни. И имам чувството, че от тук до финала ще се наложи да спринтираме. Ти как мислиш?

Глава 86

Щом се прибрах в хотела, моментално се пъхнах под душа. Опрях длани в стъклените плочки на стената, затворих очи и подложих лицето и тялото си под горещите водни иглички на луксозната баня в продължение на близо час.

Надявах се горещината и силата на струята да избистрят мозъка ми и да ми създадат така нужното ми спокойствие, но постепенно осъзнах колко безсмислена е цялата процедура.

Опасната близост, в която се бях озовала с Питър, не ми излизаше от акъла, обаче с течение на времето взех да отчитам, че донякъде се беше оказала полезна. Първо, това, че Питър се е върнал в Кий Уест, означаваше, че е далеч от Ема. Второ, след като не бе разпитвал Чарли за мен, явно не знаеше, че не съм в Ню Йорк. И трето, не знаеше, че помагам на Чарли.

Наложително беше обаче да поддържам това състояние на нещата. Да отидем на вечеря на Дювал Стрийт се оказа крайно глупава постъпка от моя страна. Само за миг да се беше извърнал Питър, да беше хвърлил един-единствен поглед зад себе си, и щеше да ме види за втори път.

Основната ми цел беше освобождаването на Джъстин, но трябваше да съм по-разумна. И да приключа мисията си максимално бързо. С всеки прекаран тук на юг миг рискувах живота си.

По някое време спрях с неохота душа и изстисках водата от косата си. Избърсах се, увих се в две сухи хавлии и надянах отгоре им пухкавия хавлиен халат от закачалката в банята. Отидох до спалнята и нагласих будилника за пет, че да имам време да си оправя прическата.

Мислех да се обадя на Ема в Ню Йорк, но вече беше станало много късно, така че реших вместо това да й пожелая лека нощ с есемес. Нямах сили да си облека пижамата, затова приседнах за минута на крайчеца на леглото.

През отворената врата на спалнята виждах как завесите в хола се полюляват на нежния бриз, идещ от балкона на мансардата. Между тях тънкият лунен сърп се отразяваше в спокойната сребриста равнина на морето.

Дали и Чарли има същата гледка? — запитах се. Не бях склонна да отричам, че вече не изпитвах пълно безразличие към него. Остроумен мъж, интелигентен, лесен за визуално възприемане, макар че на бирите за закуска категорично трябваше да се сложи край.

Изгасих лампите и се излегнах на възглавниците. Почти бях заспала, когато ме порази една далеч по-неромантична мисъл. Извърнах само леко глава да видя завесите в хола, издули се в мрака като платна на яхта.

Но от къде на къде ще се издуват тези завеси от вятъра? — запитах се.

Нали заключих балконската врата, преди да се пъхна под душа?

Глава 87

В продължение на цели две минути лежах в мрака, сърцето ми дрънчеше като два пиринчени бокса в гръдния ми кош, а тишината цвърчеше в ушите ми.

Трябва да има някаква причина, протичаше бавно мисълта ми като по лента в долния край на телевизионен екран.

А неочакваният тих стържещ звук от външната страна на отворената врата на спалнята накара кътниците ми неволно да тракнат.

Когато звукът се повтори, получих мощно сърцебиене. Дойде отляво. Като че някой, застанал в кухничката на апартамента, бе прехвърлил тежестта на тялото си от единия крак на другия.

И то не кой да е, проблесна ми.

Явно Питър не беше пропуснал да ме забележи в бара.

Знаех, че не бива да чакам в леглото; че трябва да стана, да се скрия, да бягам, да направя нещо. Но не помръдвах. Не можех. Животинският страх бе сплескал гърдите ми като някакво оловно одеяло, отнел бе всичките ми сили и ме бе приковал към леглото.

Така че след като изпуснах тихо, внимателно и продължително въздуха от дробовете си, вдигнах ръка като да докажа на себе си, че всъщност съм способна да се движа.

Браво, похвалих се глупаво.

Сега трябва да сторя същото и с краката си.

И докато бавно заемах седнало положение, дясната ми ръка се плъзна по радио будилника до леглото ми. Изправих се, без да отлепвам очи от тъмната каса на вратата. И ме осени идея. Бавно се наведох, извадих щепсела на тежкия будилник и заех с него позиция до отворената врата на спалнята.

В същия миг нечия тъмна фигура премина гладко и безшумно през отворената врата.

В началото не повярвах на очите си.

Това не може да бъде, рекох си, скована повторно от безсилие и безмозъчност. Нима наистина се случва с мен? Дали не го сънувам?

Нещо в първичната част на мозъка ми щракна, дойдох на себе си и с всичка сила замахнах хванатия с две ръце за кабела будилник.

Чу се неочаквано силен звук на нещо строшено, последван от глухото тупване на човека на пода. Бях се прицелила високо и се надявах, че съм уцелила Питър в главата, но нямах време да проверявам съмненията си. Захвърлих останките от будилника и хукнах да бягам от спалнята, заслепена от паника.

С две крачки прекосих хола на апартамента и с ловко движение завъртях кръглата дръжка на входната врата, като същевременно я отворих.

Ръката ми насмалко да излезе от рамото, когато вратата внезапно спря отворена само на четвъртина.

Обзета напълно от истерия, я дръпнах още два пъти и чак тогава се усетих, че не съм махнала веригата. Стенейки и буквално трепереща от ужас, се насилих да затворя методично вратата, да откача верижката и пак да завъртя бравата.

Готово! Побягнах наляво по ярко осветения коридор към най-близкото стълбище. Босите ми крака зашляпаха болезнено по цимента, докато се опитвах да ги заставя да се спуснат по стълбите.

Щом стигнах на по-долната площадка, спрях. Замъчих се да овладея дишането си, да успокоя пощурелия си мозък и да изчисля как да действам по-нататък. Дали да не тръгна по коридора и да заблъскам по вратите? Или да сляза до фоайето? Точно тогава стълбищната врата на горния етаж като че изхвърча от пантите си и нечии тежки стъпки затрополиха по стъпалата.

Извъртях се и отворих със замах вратата към етажа, на който се намирах. С развързан халат, с летящи от мен хавлии, хукнах полугола по коридора. Всяка моя молекула бе съсредоточена върху единствената ми цел: да тичам с всичка сила, че да се отдалеча от преследващия ме шум.

На първия завой по коридора забелязах на стената червена метална кутия. Натиснах на бегом противопожарната аларма и се разнесе мощно дрънчене. По коридора взеха да се отварят врати. Някакъв полусънен тийнейджър направо се облещи, когато профучах полугола покрай него с петдесет километра в час. Добрах се до следващата стълбищна шахта и се спуснах надолу, вземайки стъпалата две по две, докато стигнах до партера. Пресякох празното фоайе за отрицателно време и се понесох към автомобилната алея на хотела. Дежурният нощен управител стоеше на кръговото движение, говореше по мобифона си и оглеждаше сградата отвън.

Мина ми през ум да спра и да потърся помощ от него, но дори той според мен нямаше да успее да ме опази от Питър. Видях как едно такси спря на светофара на ъгъла и запраших натам.

Светлината се смени от червено на зелено, а на мен все още ми оставаха към седем-осем метра.

Няма да успея, рекох си и взех, че изтичах боса, със свирещи гърди и обляна в пот право на уличното платно. Очаквах всеки момент да усетя куршума в гърба си и да се пльосна върху асфалта. В истеричното ми съзнание всичко вече бе свършило. Представях си дори как Питър се надвесва над мен, усмихва се безгрижно, както винаги, и опира дулото в челото ми.

Но вместо това таксито наби спирачки и аз се метнах на задната седалка.

— Леле, колко сме се разбързали — отбеляза остроумно младото азиатско шофьорче.

— Карайте — едва успях да произнеса. — Тръгвайте. Карайте. Няма значение накъде.

Глава 88

Накарах таксиджията да ми обещае, че ще ме изчака, и задумках по вратата на Чарли.

Най-после той ми отвори, само по боксерки с емблемата на тексаския университет „А&М“.

— Какво, по дяволите… Нина?!

Позагладих все още мокрите си коси и не отлепях очи от него така, както си бях по хавлиения халат. Чак дотук не бях обмислила нещата. Какво можех да му кажа? Как да му обясня току-що случилото се?

Той мигновено се усети и ме хвана тревожно за лакътя.

— Какво ти е, Нина? Ранена ли си?

Насмалко да изтърся, че в хотела е станал пожар. Колко му е да добавя още една лъжа към всичките останали през последните две десетилетия?

Затова се и изненадах не по-малко от всеки друг на следващата си постъпка. Изглежда, шокът и тежката работа през изминалата седмица ме бяха изкарали тотално от равновесие.

Прекрачих прага и се метнах върху Чарли като на тренировъчно чучело. Обгърнах го така, сякаш бе последната ми надежда. Вероятно понеже наистина бе така.

Меко казано, той силно се озадачи. Но и то нищо не представляваше в сравнение с онова, което излезе от устата ми само след секунда.

— Изобщо не се казвам Нина — рекох досами ухото му. — Чарли, трябва да намериш начин да ми помогнеш. Умолявам те.

Глава 89

Напълно шашнат, Чарли не можа да отлепи погледа си от моя поне за няколко секунди, а след това ме вкара в офиса си и ме сложи да седна. После плати таксито, сложи половин водна чаша „Джони Уокър“ в ръката ми и друга такава в своята, отпусна се на стола си и въздъхна. А след още няколко такта изкрещя:

— Какво?

И аз го гледах неотлъчно няколко секунди и си хапех устната. Как всъщност би трябвало да постъпя? Как да се саморазкрия след толкова години и толкова лъжи? Та нали в продължение на цялото това време бях успяла да опазя тайните си? Кой ли ще е най-подходящият начин да ги изкажа сега?

Заблъсках си мозъка как да сведа до минимум пълния абсурд, описващ лудия ми живот. И само след минута вече си давах сметка, че това е невъзможно.

Чарли беше разхвърлял по бюрото си преписката по делото на Харис. Станах и взех листа със снимките на предполагаемите жертви на Десантчика.

— Виж тази, Чарли — рекох и чукнах два пъти върху снимката ми от гимназиалния годишник. — Това изобщо не е Рене Зелуегър на млади години, а съм аз. Казвам се Дженийн. Дженийн Фурние. И бях съпругата на Питър Фурние, шефа на полицията в Кий Уест.

И в продължение на половин час му обяснявах, доколкото ми беше по силите, а той мигаше насреща ми. Вдигна ръка чак когато стигнах до инсценировката на отвличането ми.

— С други думи, ти твърдиш, че шефът на полицията Фурние е не само лош полицай, но на всичкото отгоре е и психопат?

— Затова и се наложи да инсценирам смъртта си — кимнах енергично. — Първата му жена се опитала да го напусне по общоприетия ред. Нямах никакво желание да погне и мен и да ме застреля.

По-нататък му разказах за срещата ми с Десантчика и за новия ми живот под нова самоличност в Ню Йорк с Ема.

— Когато фирмата ми ме предложи за участие в тази инициатива на обществени начала, а след това научих какво заплашва Джъстин, ми стана ясно, че съм длъжна да дойда тук, за да помогна. Убедена съм в невинността на Джъстин, тъй като маниакът, който ме качи на стоп и се опита да ме пречука през онази нощ по време на бягството ми, беше бял.

Чарли примига и взе да търка очите си. Отвори уста да каже нещо, но не успя.

— Надявам се, че поне си наистина юрист — насили се да изплюе в крайна сметка.

— Завърших право вечерно, в университета „Фордам“. И изпита за адвокатурата си взех. И когато дойдох тук, направих го с намерението да отърва Джъстин, но да запазя съществуването си в тайна, в безопасност и непокътнато. Всичко това обаче замина на вятъра. Сто на сто ме е видял в бара, когато разговаряше с теб. И в полицията не мога да се обадя. Та нали Питър е самата полиция. Кажи ми какво да правя!

Чарли вдигна напитката си и замислено я заразглежда. Накрая я допи.

— Ами на първо четене, като юрист към юрист, моят най-добър съвет гласи: качвай се на първия самолет и изчезвай колкото се може по-далече от Фурние, докато обмислим по какъв начин да се справим с него. На всяка цена трябва да се върнеш в Ню Йорк.

Глава 90

— Как така ще се връщам в Ню Йорк? Ами Джъстин? Все пак аз съм имала вземане-даване с Десантчика! А това е от съществено значение за делото срещу Джъстин, нали? Току-виж, съм се оказала единствената, която е оцеляла, след като е видяла Десантчика. Няма ли все пак да се явя като свидетел?

— Не е толкова просто — каза Чарли. — Поради извънредно малкото време, което ни остава, единственият начин да се отложи екзекуцията е да се действа чрез Службата за помилване към канцеларията на щатския губернатор. При което ще ни се даде само една възможност да убедим комисията, че се налага да вземе предвид новите улики. Засега обаче най-добрият възможен сценарий е годеницата на Джъстин да оттегли зловредните си показания. Тя единствена притежава жизненоважните оправдателни показания, които са приложими пряко към делото. Комисията ще е принудена да ги вземе предвид.

— Но… — понечих да му възразя.

Той обаче ме възпря с вдигната длан.

— А твоите… ъъъ… нови разкрития, да ги наречем… се свеждат до следното: влязла си в пряк допир с бял мъж, който може да е бил Десантчика. Колкото и да навежда на свежи мисли, твърдението ти няма кой знае каква юридическа стойност. Напротив, може да прозвучи дотолкова като фантазия, че губернаторът да го отхвърли просто като поредния отчаян опит от наша страна. Така че Фабиана остава засега най-силният ни коз.

— С тази разлика, че още не сме я намерили — рекох, — камо ли да сме я предумали да каже истината. Ами ако не успеем? Какво друго ни остава? Нищо! Колкото и фантасмагорични да са, показанията ми все пак съдържат определен нов елемент.

— Възможно е. Но ще ти е много трудно да свидетелстваш, ако си умряла. В момента не си в състояние да разсъждаваш разумно. Не каза ли самата ти преди малко, че Фурние е влязъл в стаята ти? Изчезването ти от Кий Уест изобщо не е въпрос на избор.

Дума не можех да противопоставя на аргументите му. Нямаше спор — животът ми бе в опасност. Повече от всякога в миналото. Но сега, след като вече се бях срещнала с Джъстин, беше изключено да избягам отново.

— Длъжна съм да доведа това дело докрай — рекох след известно време. — Независимо от последствията. Така че няма да мръдна от тук, докато не направя всичко по силите си да отърва Джъстин. Което ще рече, че оставам.

Чарли ме изгледа отчаяно. И взе да потропва с пръсти по бюрото.

— „Мисия: реабилитация“, казваш? Като гледам, май ще излезе „Мисия невъзможна“. Добре. Няма да отричам ползата от помощта ти. И в името на спасяването на Джъстин, изглежда, нямаме избор. Но в такъв случай до приключването на тази история трябва да сме неотлъчно заедно. Съгласна ли си?

— Съгласна съм — отвърнах и издишах въздуха от дробовете си.

Просто не можех да повярвам: все още съм тук. Издадох тайните си, а не изгорях в пъклен огън. Е, не всичките си тайни, не пропуснах да си напомня. Рамон Пеня изобщо не го споменах, но за начало все пак не беше зле.

— Нямаш представа колко ми олекна, Чарли. И заради самата мен, и заради дъщеря ми. Откога ми се е натрупало. Никому не съм го разправяла досега. И страшно съжалявам, задето те лъгах.

Чарли вдигна телефона.

— Абе аз трябваше да се усетя, че си голяма беля, още когато запрати поничките през вратата ми, Нина. Или сега вече трябва да ти викам Дженийн, а? Няма значение. Кажи ми номера на хотела си. Дори за Маями да се шматкаш по хавлия май е прекалено лежерно. Щом ще ходим да търсим бившата годеница на Джъстин, имам странното чувство, че ще имаме нужда от багажа ти.

Глава 91

Рано на следващата сутрин с Чарли се озовахме в Маями. И към девет вече бяхме на дадения ни от братовчедката на Фабиана адрес — миниатюрна измазана къщичка в североизточния квартал на града, известен под името „Малкото Хаити“.

Огледах притеснено масово зарешетените отвън прозорци и оградените с телени мрежи предни дворове, отрупани с боклуци и лаещи кучета. От ъгъла дънеше карибски хип–хоп и някакви мускулести младежи, облечени по последната гето–мода, седяха на скапан сив кожен секционен диван, напъвайки се да придадат нов смисъл на думата „безделничене“.

— Изчакай ме в колата — каза на слизане Чарли. — И се заключи отвътре.

— Няма да стане — заявих и слязох. — Не съм съгласна да ме оставиш навън.

Минахме бързо по напуканата бетонна пътека до къщичката на Фабиана и натиснахме звънеца.

— Фабиана! — провикна се Чарли и за всеки случай удари два-три пъти с юмрук вратата.

Само минута по-късно един от по-едрите юнаци от ъгъла мина с трикбайка си Бе Ем Хикс да огледа и нас, и взетата под наем кола.

— Май вкъщи няма никой — рекох набързо, докато младежът се прибра при бандата си. — Дай да проверим в ресторанта на майка й.

— Странно, но и на мен ми хрумна същата мисъл — каза Чарли и се втурнахме към автомобила ни.

След Малкото Хаити ресторантът на Фабианината майка, „Рустърс Пърч“, всъщност ни изненада приятно. Намираше се на Южния плаж, на половин час път от къщата, само на една пряка западно от модерните хотели в стил „ар деко“ по крайбрежния булевард и самия плаж. Зад разнебитените дървени маси по тротоара се виждаше стенопис с говеда и пилци под палмите, нахилени дечица в карирани училищни униформи и чернокожи жени с легени с пране.

— Отваряме чак на обяд — каза ни на влизане много тъмнокожата старица, която разтваряше пакет с покривки върху бара до входа. Облечена беше в скъпа на вид кремава рокля, носеше перлен гердан и имаше недоверчиво, мрачно изражение.

— Нека позная: вие сте Изабел — каза Чарли.

— Вие кои сте? От къде ми знаете името? Какво търсите тука? — запита жената с блеснали очи и моментално излезе иззад бара.

При което веднага ми стана ясно защо управителят на караванения парк я беше сравнил с книжната кобра.

— Искаме да разговаряме с Фабиана — рече Чарли.

— Няма такава тука — отвърна старицата и посочи с ножа изхода. — Хайде, да ви няма. Изчезвайте.

— Чакай, мамо — появи се на люлеещата се врата за към кухнята по-млада чернокожа жена по престилка.

А ние с Чарли се спогледахме щастливо изненадани.

— Нищо няма да чакам! — озъби й се Изабел. По-младата жена излая нещо на френски. При което очите на старицата се разшириха и тя неохотно се махна от пътя ни.

— Аз съм Фабиана Демаре — каза най-сетне по-младата жена и ни покани с жест да я последваме в кухнята. — С какво мога да съм ви полезна?

Глава 92

Фабиана беше миньонче с много светли сини очи и кожа с цвета на канелата. Беше почти на петдесет, но имаше вид на двайсет и пет годишна. Облечена бе в семпла селска блуза с широко изрязано деколте и лилава басмена пола, много по-евтина на вид от майчината й.

Върху дъската за рязане зад нея лежаха няколко разфасовани на четвъртини пилета до купчина люти чушки хабанеро. От къкрещата върху печката тенджера с промишлена големина се носеше силен, но и успокояващ аромат на пилешки бульон. Гладът ме нападна внезапно, та се наложи да се преборя с подтика си да помоля за една купичка.

— Здравейте, Фабиана. Казвам се Нина, а това е Чарли — подех първа. — Извинете ни за безпокойството, но идваме по повод Джъстин Харис.

През сините очи на Фабиана пропълзя страх. Устата й оформи малко „о“.

— По-точно? — попита, след като бързо се овладя.

— Нима не знаете? — рекох.

— Какво да знам? — завъртя глава тя.

— Джъстин Харис ще бъде екзекутиран, Фабиана — намеси се и Чарли. — Само два дни му остават до изпълнението на смъртното наказание, наложено му за убийството на онова момиче, Тара Фостър.

Фабиана стисна с два пръста брадичката си и впери широко отворени очи в пода.

— От полицията ли сте?

— Не. Ние сме адвокатите му. И сме тук, за да му помогнем, да го спасим. Но за тази цел някой трябва веднъж завинаги да каже истината, та да не се налага той да заплати за престъпление, което не е извършил.

Фабиана отиде до голямото хаванче на тезгяха от неръждаема стомана.

— Страшно много обичах Джъстин — рече и взе ядно да счуква купчинка с подправки. — А той беше добър човек, неизменният джентълмен. Имаше кола. И ме разхождаше навсякъде. Не си бях представяла, че светът може да е тъй хубав. Разправяше ми, че сме щели да се оженим и да заживеем далеч от мама. После обаче от полицията съобщиха за онова, лошото, което бил сторил с бялата жена. Как вършел отвратителни неща с нея, докато бил на работа. Излезе, че ме е лъгал. Мама се оказа права. Не можех да обичам човек като него.

— Но той е бил с вас в деня, в който са отвлекли онова момиче, Фабиана. Това поне знаем със сигурност. Прекарали сте заедно целия ден в Аквариума в Маями.

— Не беше така — отвърна тя и пусна чукалото. — През този ден бях с групата от черквата ни. Мама ще ви го потвърди. Джъстин се беше объркал. А сега ме оставете да си върша работата.

— Чакайте — сграбчих я за китката. — Онова, което Джъстин е сторил с Тара Фостър, е лошо. Нищо не може да оправдае начина, по който се е отнесъл към вас. Но чак пък да умре за такова нещо! Ако наистина е бил с вас през въпросния ден, това трябва да стане обществено достояние. Иначе смъртта му ще тежи на вашата съвест.

— Нищо повече не мога да ви кажа — завъртя глава Фабиана. — Много ви моля да си вървите. Куп работа ме чака.

— Да — обади се и кралица Изабел на влизане през люлеещата се врата. — Махайте се веднага.

— Добре — съгласи се Чарли и бръкна в джоба на сакото си. — Нали знаете хотел „Мариот“ на Южния плаж?

— Оня зад съседния ъгъл ли? — уточни озадачено Фабиана. — Е и?

Чарли й подаде визитката си, на чийто гръб бе написал номера на стаята.

— Там ще сме през следващите два дни. Ако намерите време, ще можете да гледате заедно с нас екзекуцията на бившето ви гадже.

— Но нали казахте, че сте неговите адвокати. Няма ли с нищо да му помогнете? — съвсем се обърка Фабиана.

— Изчерпахме всички средства, Фабиана. Сега само вие можете да помогнете на Джъстин — каза й на излизане Чарли.

Глава 93

— Рум сървис ли е? — попита Чарли по телефона в хотел „Мариот“ десет минути по-късно. — Бихте ли донесли два клуб сандвича с пуешко и кана…

Ритнах Чарли отзад по коляното с острия връх на обувката си.

— … ъъъ… лимонада, ако обичате — допълни той, преди да окачи слушалката.

Тръшнах лаптопа и чантата с документите до дивана. Прекосих стаята и разтворих завесите. И останала без сили от отчаяние и тичане, едва успях да възприема прекалено светлото небе над Флорида и прекалено бляскавия океан.

Завръщането ми във Флорида изобщо не се движеше според плановете ми. Възнамерявах например да не се срещам с Питър, но се бях провалила. И продължавах да лъжа един друг човек, към когото вече започвах да изпитвам определени чувства. А сега, след като с толкова труд бяхме открили Фабиана, тя отказваше да помогне на Джъстин. На това ако не му викат „жестоко и необичайно наказание“! Какво, по дяволите, да предприемем?

Зад гърба ми Чарли изхлузи обувките си и се просна на дивана.

— Мислиш ли, че Фабиана ще клъвне? — попитах.

— От къде да я знам? — притвори очи Чарли. — Зависи до каква степен мрази Джъстин, предполагам. И адът няма злобата на пренебрегната жена, както се казва. А Джъстин, изглежда, яко е пренебрегнал госпожица Демаре. Възможно ли е наистина една жена да мрази някого до смърт?

— Бедна ти е фантазията — рекох мрачно. — И докога смяташ да чакаме?

— Не повече от два-три часа — изпъшка Чарли. — Ако дотогава не се появи, не ни остава нищо друго, освен да прибегнем до резервния ни план.

— А той е?

— Пак ще се обърнем към комисията по помилванията в Талахаси, но вместо Фабиана да се отметне от показанията си, ти ще запознаеш комисията с невероятната си биография. Най-вероятно ще ти се изсмеят, но както самата ти отбеляза, нямаме друг избор, по дяволите.

Представих си как ще се развият подобни събития. Дори само на Чарли да призная не беше никак леко. А сега ми предстоеше да разправя всичко наново, и то — пред губернатора на щата Флорида.

След един проточил се до безкрайност час и след трети пасианс се отправих към балкона да се обадя на Ема, но в този миг някой почука на вратата.

— Най-после пристига обядът — измърмори в полудрямка Чарли от дивана.

— Не ставай. Аз ще отворя — рекох и се запътих към вратата.

А като видях кой стои на прага, настроението ми категорично се подобри.

Отстъпих назад и пуснах покрай себе си Фабиана.

Глава 94

— Много ви благодаря, че дойдохте, Фабиана — казах. — И ви обещавам, че докато давате показания…

— Не съм променила намеренията си. Няма да давам никакви показания. Но дойдох да ви дам нещо друго — рече и извади от джоба си сгъната страница от вестник.

Разгънах я — пожълтяла страница с малки обяви от „Маями Хералд“. Дъхът ми спря, като забелязах датата в горния ъгъл: 19 юни 1993 г. От многократното препрочитане на материалите по делото знаех, че това е денят след отвличането на Тара Фостър.

— Какво означава това, Фабиана? — попитах, а окото ми продължаваше да се рее по колонките с обявите.

Фабиана взе листа от ръката ми и го обърна. При което моментално забелязах снимката най-отдолу. Група хора, седнали на трибуна до басейн с жена по неопренов костюм и някакви делфини. А под снимката, текст: „Вчера флоридчани търсеха спасение от жегата и на Аквариума в Маями“.

— На снимката ни има и двамата с Джъстин — обясни Фабиана. — Ето ни тук, на първия ред. Права бяхте. Излъгах.

Вгледах се по-внимателно в снимката. Наистина беше така. Макар и трудно, Джъстин и Фабиана можеха да бъдат разпознати сред седналите на първия ред.

— Чарли! — провикнах се и му подадох страницата. — Дръж се да не паднеш! Гледай какво има тук!

Той грабна вестника от ръката ми, погледна снимката, обърна внимание на датата.

— Йессс! — ухили се тържествуващо. — Дългоочакваният пробив!

— Достатъчно ще е да го покажете на властите, за да разобличите лъжата ми — каза Фабиана. — И те ще пуснат Джъстин, нали?

— До пускане няма да се стигне, Фабиана — отвърна Чарли. — Нещата не са толкова прости. Това тук ще ни е страшно полезно, но не отменя необходимостта да дойдете с нас в Талахаси и лично да го внесете. Ще се наложи и показания да дадете.

— Но аз категорично не желая да го направя — обяви с леден тон Фабиана.

— А защо не? — поинтересува се Чарли.

— Нина? — погледна ме Фабиана. — Може ли да си поговорим насаме?

Дадох знак с очи на Чарли да изчезва.

— Е, аз ще се поразходя из коридора — рече той.

— Не ме упреквай — замоли ми се Фабиана, след като Чарли излезе.

— Нямам такова намерение, Фабиана.

— Преди седемнайсет години забременях от Джъстин. А той каза, че не му било време да се сдобива с жена и бебе, но ако… съм го махнела, щял впоследствие да се ожени за мен. Купи ми дори годежен пръстен. И аз се съгласих. Не исках да убивам бебето си, но още по-малко исках да загубя Джъстин. И чак три месеца по-късно научих от една приятелка, че Джъстин ми изневерявал. И то не с една жена, а с няколко.

Ох, изпъшках наум. Тоя Джъстин наистина яко я беше пренебрегвал.

— Та когато след толкова години детективите ми казаха, че Джъстин си е признал за секса с Тара Фостър в затвора, повторно изживях целия ужас, омразата и болката. Затова излъгах. Исках да си го върна на Джъстин за всичко, което ми беше причинил. И сега, след толкова още време, най-малко желая да разкрия цялата тази гадост пред света. Надявам се, че ме разбираш. Да не говорим, че и на мен сигурно ще ми наложат някакво наказание за лъжливите ми показания.

— Така е, Фабиана. Но друг начин няма. Не е нужно да обясняваш подробно защо си лъгала. Достатъчно е да признаеш, че си излъгала и че Джъстин наистина е бил с теб през целия ден.

— Не можеш ли ти да свършиш тази работа? — затвори очи Фабиана.

— Няма начин, Фабиана. Давам си сметка колко трудно ще ти е да дадеш нови показания, но представи си само как ще се чувстваш, ако не се явиш и екзекутират Джъстин. Да живееш с тази болка седемнайсет години не е никак малко. Време е да се освободиш от нея.

Фабиана тежко въздъхна.

— Вие ще присъствате ли?

— Разбира се — рекох.

— Окей — каза. — Май нямам друг избор. Ще го направя.

Глава 95

Малко преди вечеря през предпредпоследния ден от живота си Джъстин Харис лежеше на нара с разтворена в едрите му ръце книга — долнокачествена стара кримка за брилянтен и възедър детектив на име Ниро Улф.

— Ще ти кажа нещо, тлъстако, от което много ще те заболи — измърмори Джъстин и захвърли книгата под нара. — В истинския свят убиецът се измъква безнаказано.

Чу скърцането на боти и тракането на метал пред килията си в съседство с камерата за екзекуции и моментално седна.

— Харис, имаш посетител — отвори вратата началникът на дневната смяна Джохансън.

Посетител ли, зачуди се Джъстин, докато Джохансън му закопчаваше белезниците. Сигурно е оная нахалница новата адвокатка, рече си и оглади с ръце оранжевия си гащеризон.

Бялата стая за екзекуции, покрай която го преведе Джохансън, можеше да мине и за голяма лекарска приемна, ако не бяха неуместната черна кадифена завеса пред една от стените и кожените каишки по носилката на колела.

— Впрочем, Харис, понеже си бивш надзирател, ние всички събрахме пари и ти купихме скромно подаръче — показа му някаква кутия Джохансън. — Филмче за гледане, ако ти доскучае довечера.

Харис хвърли поглед на кутията: „Осъденият на смърт идва“.

— Много мило от ваша страна, момчета — засмя се, решен да не се връзва на ничии подигравки. — Това е един от шедьоврите на Шон Пен. Жалко, че си нямам плейър за дивиди.

— Там, където отиваш, няма и да ти трябва, гад мръсна — изгука надзирателят в ухото му.

— И то напълно заслужено, извратеняк с извратеняк — провикна се Джими Лиц, един от съседите му по килия, осъден на смърт за това, че пуснал тухла от надлез, а после, под предлог, че иска да помогне на пострадалата двайсет и три годишна домакиня от Джаксънвил, взел, че я изнасилил и след това убил.

— Е, не всички имаме твоите възвишени морални възгледи — ухили му се Харис.

Да, наистина е адвокатката, каза си наум, когато я видя да го чака в залата за посетители заедно с Чарли. Но при вида на втората жена в залата леденото му лице се разкриви.

Фабиана. Не, не можеше да е тя. На всичко бе готов, дори на онова, което го очакваше в утрешния ден, но не и да се изправи очи в очи с нея.

Напъна се да овладее чувствата си и се извърна към Джохансън.

— Върни ме в килията.

Понечи да се обърне, за да поеме обратно по коридора, когато чу трясък зад гърба си.

Фабиана беше ударила армираното стъкло.

— Ела тук, Джъстин — викна тя и нанесе втори удар по стъклената преграда с насълзени очи. — Прощавам ти. Сбърках. Прости ми и ти. Не си отивай. Говори ми, моля ти се.

Джъстин се обърна повторно и впери поглед в нея с прехапана долна устна. Какво чуваше? Извинения от жената, на която бе причинил толкова много болка?

Чарли и Нина се бяха захилили до уши.

— Носим ти добри вести, Джъстин. Сигурен съм, че ще ти харесат — провикна се Чарли.

— Казвай, какво да правя, Харис? — попита раздразнено Джохансън.

— Ами май ще трябва да си посрещна гостите — рече накрая Харис.

Глава 96

В девет и половина на следващата сутрин пристигнахме росни-пресни с Чарли и Фабиана в щатското управление в Талахаси.

Последното, което ни оставаше да направим, бе и най-важното: да вкараме Фабиана на насроченото за десет часа съвещание на комисията в службата за помилване към канцеларията на щатския губернатор.

Общо взето, Фабиана беше готова, макар и силно притеснена. Според мен срещата й с Джъстин предната вечер в затвора се бе отразила благоприятно и на двама им.

То май ще излезе, че изповядването е полезно за душата. Кой знае. Някой ден ще взема да проуча въпроса за себе си.

Докато пресичахме улицата към щатската управа, наблизо стана някаква суматоха. От туристически автобус заслизаха хора с протестни табели. Двайсетина от тях вече прекосяваха фино подстриганата морава и заемаха позиция пред модерната сграда.

— Какво става тука? Чаено парти ли ще има? — зачудих се. Но после прочетох табелите. „СКОРОШНА СРЕЩА СЪС СЪЗДАТЕЛЯ, ДЖЪСТИН ХАРИС!“ — пишеше на една от тях.

А привлекателна на вид брюнетка по дънки и с тениска с американското знаме размахваше надпис: „НА-НА-НА-НА ХЕЙ-ХЕЙ ГУДБАЙ, ДЖЪСТИН!“

— Е само това ни липсваше — рече Чарли, когато видя зад автобуса да паркира микробус на телевизионна станция, откъдето се появи репортер заедно с някакъв едър тип с шапка на бейзболния отбор „Брейвс“ и подвижна телевизионна камера.

— Сборище на поддръжниците на смъртното наказание!? — възкликна Фабиана.

— По дяволите! — рекох на Чарли. — Циркът започва, а ние май сме на централната арена.

— Но и това далеч не е най-лошото — каза Чарли и посочи с ръка автобуса.

А като видях какво ми сочи, замръзнах напълно. И цялата изтръпнах.

До вратата на автобуса бе застанал Питър и със сияйна усмивка помагаше на хората да слязат.

Глава 97

Преглътнах и усетих как силите ми внезапно ме напуснаха и кръвта се стече от лицето ми.

Идеше ми да хукна назад и да се шмугна в колата, или поне да залегна зад някоя от другите на паркинга. Стигаше му на Питър само леко да се извърне, че да ме види.

Единствената утеха за парализирания ми мозък бе това, че не беше в униформа и не носеше пистолет. Но само след миг и тази искрица надежда угасна, като си дадох сметка, че нищо не му пречи да носи скрито някъде неслужебно оръжие.

Въздъхнах тежко и изстенах от благодарност, когато Питър се обърна изцяло с гръб към нас. Минута по-късно бе заел позиция с останалите протестиращи пред входа към фоайето на щатската управа.

— Копеле мръсно! — побесня Чарли. — Но няма как. И с Питър, и без Питър, трябва да намерим начин да вкараме Фабиана пред комисията по помилванията. Налага се да се разделим. Вие двете се скрийте зад онези дървета. И щом му отвлека вниманието, влизайте право във фоайето. Ако някой се опита да ви спре, изритвате го и продължавате. Господин Сим от комисията ще ви чака във фоайето да ви заведе до заседателната зала. Ще гледам и аз да дойда, но ако не успея, започвайте без мен.

— Ще му отвличаш вниманието ли? Какво си намислил? — попитах.

— Засега нищо конкретно, но все нещо ще ми дойде наум. Бъдете готови — отвърна Чарли и се затича към гъмжащото от хора площадче. — Ей, Фурние? Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя Чарли в мига, в който стигна до площадчето.

А аз сведох глава и поведох Фабиана покрай редицата дървета по тротоара.

— На теб на какво ти прилича, Бейлър? — викна в отговор Питър.

— На поредната ти простотия, на това ми прилича — рече Чарли, изскубна табелата от ръцете на един от протестиращите и я запокити върху затревената могилка до стълбището към сградата. — Хайде, омитайте се до един! — разкрещя им се Чарли, обхванал театрално главата си с две ръце в израз на гняв. — Клиентът ми е невинен, но вас ако ви питат, вие лично бихте го убили. Какво е това вашето? Линчуваща сган ли сте? Отвратителни сте! Лошо ми става, като ви гледам!

Тълпата го зяпаше в ням потрес. С изключение на репортерчетата. Които ликуваха като дечица в коледно утро. Якият моментално свали камерата си от триногата, метна я на рамо и започна да снима.

— Ти май нещо си превъртял, Бейлър — пристъпи Питър към Чарли, а тълпата го последва, та освободи подстъпите към входа.

Дотук поне планът на Чарли се оказваше ефикасен. Но на нас ни оставаха още четирийсет метра от площада, които да прекосим.

— Полудя ли най-после, адвокатче? — продължаваше да крещи Питър насред пълната тишина. — Гледам, че напълно си изтървал нервите си. Случайно да си пиян?

— Ще ти покажа аз на тебе кой е пиян — отвърна му с крясък Чарли, замери Питър с куфарчето си и му се нахвърли с вдигнати юмруци. Наистина приличаше на пълен лунатик. Явно Чарли вземаше съвсем присърце задачата си да отвлече нечие внимание.

Двете с Фабиана прекосихме забързано площадчето, а в това време Чарли и Питър се сбиха и около тях настана лудница. Питър замахна да удари Чарли, та никой изобщо не ни обърна внимание, а народът масово изпъшка при умелия ескиваж на Чарли в последната част от секундата. В този миг обаче го нацели по лицето юмрукът на някакъв як тип с табела „СМЪРТ ЗА ДЖЪСТИН ХАРИС“ и го завъртя на място.

— Не ти ли стиска да влезеш сам в пряк двубой, Фурние? — кресна Чарли и блъсна оня с табелата настрана.

— Госпожица Демаре? — попита мъжът в бежов костюм и с хрисима азиатска физиономия, когато най-сетне се добрахме до заветното просторно фоайе на щатската управа. — Аз съм Денис Сим, помощник щатски министър по земеделието. Къде е господин Бейлър и каква, по дяволите, е тази дандания навън?

— Ъъъ… той малко ще закъснее — рекох. — Аз съм помощничката на господин Бейлър. Казвам се Нина Блум. Готови сме за срещата с комисията, така че водете ни.

Глава 98

Два часа по-късно седях в облицования с ламперия коридор на втория етаж на щатската управа и през минута-две проверявах на айфона как се движи времето. Или това, или да си скубя косите, друго не ми оставаше.

Понеже бяхме стигнали до момента на истината.

На свобода или смърт.

Най-буквално.

Вече цял мъчителен час двамата с Чарли седяхме на дългата пейка пред заседателната зала на комисията като две наказани ученичета пред директорски кабинет. А там, вътре, Фабиана даваше показания пред комисията по помилванията. Самата страница от вестника със снимката бяхме предали на служителя, отговарящ за проучване на възможностите за предварително освобождаване на осъдения. Оставаше само един въпрос, а той, макар и съвършено прост, бе от огромно значение: Щеше ли това да бъде достатъчно?

— Ще се справи — обяви Чарли с дразнещо спокойствие, докато въртях телефона си върху скамейката. Имаше лека прорезна рана под лявото око и дясното му ухо аленееше след схватката с Питър и тълпата. Нищо чудно някой вече да го е прославил в „Ютюб“ с клипа от новинарската емисия в стил „Бият ме, брато“.

— Ще взема да вляза и да им кажа всичко за Питър — рекох. — Ами ако не приемат показанията на Фабиана?

— Ще ги приемат — каза Чарли и в този миг вратата се отвори.

Отвътре излязоха помощник-министърът Сим и Фабиана. Поех дълбоко въздух.

— Какво е решението? — попита Чарли.

— Комисията тепърва ще прецени изслушаното — отговори му Сим.

— Ама как така? Още ли ще трябва да чакаме? — извиках невярващо.

— Не разполагаме с кой знае колко време, господин Сим — напомни му Чарли.

— Друго засега не мога да ви кажа. Благодаря ви, че дойдохте — каза господин Сим и затвори след себе си вратата.

— И какво? Пак ли ще чакаме? — негодуваше и Фабиана.

— Длъжна съм да ги уведомя — отсякох и направих опит да заобиколя Чарли, за да стигна до вратата.

Той обаче се изпречи на пътя ми.

— Не — прошепна ядно в ухото ми. — Не бива. Ти също си една от жертвите. Да не би по твое желание това копеле Фурние да се е държало така зверски спрямо теб? Дойде тук с риск за живота си, за да помогнеш на Джъстин, и успя да го постигнеш. Но не можеш всичко сама да приключиш. Никой от нас не го може. Вече направихме каквото ни беше по силите. Внесохме молба и в съда, и при губернатора. Въпросът вече не е в нашите ръце, а в техните.

— Но…

— Никакво „но“. Аз току-що приключих боя си с твоя бивш съпруг. Ти ли се натискаш да си следващият ми противник? Дай по-добре да отидем до затвора.

Глава 99

В петък вечер стаята за наблюдаващите до камерата за екзекуции приличаше по-скоро на квартален театър: два реда евтини червени столове, черни стени, черна завеса. С тази разлика, че от другата страна на завесата имаше не осветена сцена, а силно осветен прозорец, който гледаше към смъртната камера.

А право в средата на същата тази камера стоеше една носилка на колела, сякаш бе злокобна творба на съвременното изкуство. Оборудвана бе със здрави широки каиши за пристягане на крайниците, като кръст, който чака разпятието. Дигиталният часовник на стената зад нея показваше 10:27 ч. вечерта.

Някъде към девет се беше появил старши надзирателят Том Мичнър да обясни накратко какво предстои. Пет минути преди полунощ щяха да доведат Джъстин и да пристегнат крайниците му към носилката. После, под контрола на свидетелстващия лекар, щяха да му включат по една венозна система във всяка ръка. И точно в полунощ в кръвта на Джъстин щяха да навлязат последователно три разтвора: първо натриев тиопентал — като упойка, после панкурониев бромид — за отпускане на мускулите и спиране на дишането, и накрая калиев хлорид — за спиране на сърцето.

В дъното на залата разговаряха тихичко репортер от „Маями Хералд“ и негов колега от Асошиейтед Прес. Майката на Тара Фостър бе отклонила поканата да присъства заедно с останалите членове на семейството им. На първия ред седяха Фабиана и майката на Джъстин и разговаряха, хванати за ръце.

А моята ръка бе стисната в лапата на Чарли.

— Съмнявам се, че ще издържа — рекох му, без да откъсвам очи от носилката. — Много ще ми дойде. Прекалено много. Защо не прекратяват подготовката? Какво още чакат. Тия копелета нямат никакво намерение да спират. Но как е възможно? Нима не им е казано?

— Имай вяра — успя да каже единствено Чарли, и то по-скоро на себе си, отколкото на мен.

Часовникът отбеляза единайсет. После единайсет и трийсет.

— Какво става, Чарли?

— Имай…

— Вяра ли? — рекох. — Съмнявам се, че ще мога.

В единайсет и петдесет минути вратата се отвори пред старши надзирателя Мичнър — блед едър мъж в сив костюм. Загледах го, без да смея да дишам, с надеждата да чуя, че екзекуцията няма да се състои. Той обаче изрече уморено:

— Време е. След малко ще доведат господин Харис.

Докато го въвеждаха, очите ми отказваха да се фокусират. Джъстин стоеше съвършено изправен, с отметнати назад рамене, с нетрепващ, устремен право напред поглед, достоен за едновремешния строеви военен. От двете му страни стояха двама от охраната плюс санитар в бяло сако и мършава жена на средна възраст в сив костюм с панталон, за която предположих, че е докторът. Джъстин не потрепна дори, когато майка му стана и опря длан в стъклото. Отиде най-послушно до носилката, седна и разпери ръце със съсредоточен поглед, все едно беше фокусник, готов да изпълни особено труден номер.

В тишината стъпките на прекосяващия смъртната камера санитар прозвучаха като бавни удари на барабанче. Минута по-късно той отстъпи назад, а системите бяха вече вкарани в ръцете на Джъстин.

Часовникът на стената не спираше своя ход. Когато щракна на единайсет петдесет и девет, единият от репортерите закри устата си с длан, като да се мъчеше да не повърне. Облегнат назад върху носилката, Джъстин не откъсваше очи от някаква точка право над прозореца между него и залата с наблюдаващите.

Залата тънеше в мълчание. После часовникът отново изщрака. Настъпи полунощ.

Започна инжектирането. В една от тръбичките се появи жълтеникава течност и заслиза бавно към ръката на Джъстин. Наблюдавах безпомощно хода й.

А когато течността влезе в кръвоносната система на Джъстин и той притвори очи, всички вкупом поеха въздух.

— Не! — успях само да прошепна. После светът пред мен се размаза и се превих одве.

Глава 100

Бях все още свита и на път да припадна, когато в смъртната зала оглушително избръмча звънец.

От другата страна на стената санитарят се втурна заедно със свидетелстващия лекар към Джъстин. Лекарят дръпна рязко тръбичките и по пода потекоха тънки струйки жълта течност и кръв. Санитарят се върна и даде знак на охраната. След секунда те изтъркаляха бързо носилката от залата, следвани по петите от лекаря.

— Какво става? — Чарли се втурна и заблъска по стъклото.

Само след трийсет секунди вратата на залата с наблюдаващите се отвори. Влезе старши надзирателят Мичнър.

— Всичко е наред — каза, а гърдите му свистяха. Високият възедър мъж се беше изпотил, лицето му пламтеше. — Първото лекарство беше само упойка. Още не бяха подкачили втория дозатор. Така че на Джъстин му вкараха единствено упойката. Нищо му няма.

Двамата репортери рипнаха и се развикаха в един глас.

— Не може да бъде — рече застаналият до мен Чарли. — В тоя щат и екзекуциите са им толкова наред, колкото и изборите7.

— Много ви моля да запазите спокойствие. Току-що получих съобщение от губернатора Скот Страуд — обяви старши надзирателят и вдигна над главата си лист хартия. — „Днес реших да отложа за срок от шест месеца екзекуцията на Джъстин Харис, намиращ се понастоящем в отделението за осъдените на смърт в щата Флорида — зачете Мичнър. — Решението ми е продиктувано от необходимостта окръжният прокурор и разследващите случая да съберат и анализират внимателно всичката нова информация, представена пред комисията по помилванията. След като проверих най-щателно въпросната информация и се консултирах с щатския главен прокурор и комисията по предсрочно освобождаване, стигнах до извода, че екзекуцията не следва да се състои до разгласяването и прегледа на въпросната информация.“ Това е всичко — въздъхна главният надзирател.

Чарли се тръшна върху един от сгъваемите столове и отпусна глава между коленете си.

— Искам да чуя повторно уверенията ви, че Джъстин е добре — вдигна той поглед към старшия надзирател.

— Дежурният лекар твърди, че пулсът му е нормален. Просто му трябва да отспи упойката. Сега го вкарват в амбулаторията.

Чарли шумно издиша, после се изправи и обърса сълзите от очите си. А аз го прегърнах.

— Значи, успяхме? — прошепна той с плаха надежда. — Нима наистина успяхме?

След минута вече стояхме прегърнати заедно с Фабиана и майката на Джъстин, а репортерите предаваха развълнувано по мобифоните си.

— Видяхте ли как излязох права, че ще помогнете на Джъстин, госпожице Блум? — каза госпожа Харис и целуна първо ръката ми, после и бузата ми. — Дори за секунда не съм се съмнявала.

— Нито пък аз, госпожице Блум — смигна ми над рамото й Чарли. — Убеден бях, че ще се справите.