Игра на криеница

Глава 50

Всичко около мен е бяло. Подготвям се за сватбата си. Облечена съм в пухеста бяла хавлия, с бели ролки в косите. Дори разделителите между току-що лакираните нокти на краката ми са непорочно девствено бели. И се усмихвам, когато установявам, че са бели и розите, които са отрупали целия плот над мивката в банята. И блестят едва ли не болезнено на изпълващата помещението неразредена флоридска светлина.

В мига, в който свършвам с туша по миглите ми, някой започва да блъска по вратата на банята.

— Излез с вдигнати ръце! — заповядва ми Питър с мегафона. — И дръж тия прашки високо над главата си!

Смехът ми обаче е прекъснат от кашлянето на бензинов двигател с ръчен стартер. Сенокосачка? — питам се и се извръщам към вратата.

И в този миг от нея се разхвърчават парчета дървесина, удрят ме по лицето и виждам шината на бензинова резачка, която разцепва вратата.

Изведнъж режещата верига изчезва и през вратата надниква нечие лице, като на Джак Никълсън в „Сиянието“. Само че, противно на очакванията ми, не е Питър, а почти азиатското лице на Десантчика.

— Как е моята прекрасна Нина? — ухилва ми се насреща с облечените си бели зъби.

Понечвам да побягна, но се спъвам в ръба на ваната. Сграбчвам края на завесата около душа, но халките й започват да изскачат една по една и аз падам по гръб в топлата вода. Мъча се да се изправя, но забелязвам, че изобщо не съм във вода, а в кръв, а до мен във ваната се целуват като млада брачна двойка на сватбено пътешествие труповете на Елена Карденас и Рамон Пеня.

Цялата облята в кръв, надавам писък и размахвам ужасена ръце, след като установявам, че половината от лицето на Рамон Пеня го няма и черепът му се белее върху аленото море.

Събудих се запъхтяна и се огледах в мрака, а сърцето ми блъскаше като лудо. И наистина помислих, че ще получа инфаркт, когато видях надвесената отгоре ми човешка фигура.

— Ангелът на смъртта — озъбих му се.

— Мамо? — Ема щракна нощната ми лампа.

Взе да раздрусва рамото ми, а на мен очите ми горяха.

— Събуди се, мамо. Успали сме се. Не мога да си намеря новата риза от „Америкън Игъл“. Онази хубавата, синята, нали се сещаш? Леле, ама ти цялата си плувнала в пот. Да не ти е лошо? Само не ми казвай, че те е хванал свинският грип?

Де да беше това, идеше ми да й кажа, но се завих презглава с чаршафа. Свинският грип поне се лекува. И попих лепкавото си чело с обратната страна на възглавницата.

Редовните ми кошмари обаче бяха дар, който отказваше да ме напусне.

Дори след близо двайсет години.

— А, сещам се — отсъди Ема. — Прекалила си с шампанското на снощното ми парти. Ясно. Мъчи те махмурлук.

Будалкаше ме, разбира се.

— Ха-ха, на мама умницата — рекох, отметнах чаршафа и я изненадах с усмивка. — Синята ти ризка е идеално изгладена на закачалка в гардероба ми, сладка шестнайсетгодишна госпожице. И няма нужда да ми благодариш за снощното парти. Не похарчих кой знае колко пари по него. Сигурно си заслужава да ям котешка храна на стари години, не мислиш ли?

Ема ми се оплези. Оплезих й се и аз. Много добре се разбирахме — като две сестри и най-добри приятелки, само че още повече. Дори дрехите си разменяхме. Което много я дразнеше. Сигурно и аз щях да се дразня по мъничко, ако си имах майка, която да се побира в моите джинси.

— Ако изобщо остарееш — каза Ема, скочи на леглото и заключи главата ми в стегната хватка. — Знаеш ли колко майки на глупавите ми приятелки питаха снощи дали не си по-голямата ми сестра? Дори студентчетата приятели на Марк те зяпаха и пускаха лиги. Което никак не е честно. Нали Снежанка трябва да е най-хубавата на земята? Хайде, Зла царице, време ти е да се отместиш.

— Никога — отвърнах с гаден кикот.

Ема, естествено, се превземаше. Благодарение на изнурителния ми режим на пътеката във фитнеса и постоянно гладуване, дори на четирийсетгодишна възраст все още минавах за хубавка. Затова пък Ема, наследила тъмнокосата привлекателна външност на Питър, беше вече метър и осемдесет и с красота, която разтапяше сърцата.

Което не беше само лично мое мнение. Периодически получаваше сериозни предложения от разни приятелки на приятелките ми да се пробва като модел. А аз, естествено, отвръщах, че може, но само през трупа ми.

Понеже колкото и големи приятелки да си бяхме, закрилях я като майка орлица. Сигурно прекалявах. Но какво от това? За разлика от нея, познавах опасностите на живота и си давах сметка как и най-малката погрешна стъпка можеше да доведе моментално до пълна разруха.

Зарекла се бях да осигуря на Ема добър, нормален, спокоен живот и нищо друго не ме интересуваше.

— На твое място изобщо не бих се притеснявала за красотата си, малката — рекох и я почуках с кокалче по главата. — Виж, с пипето ти нещата стоят коренно различно.

И се приведох да не ме нацели с възглавницата ми.

— По дяволите! — изпищях, след като мярнах часа на оставения да се зарежда на нощното ми шкафче айфон. — Що не казваш, че толкова много сме закъснели?

Глава 51

Четири часа по-късно дъждът се лееше като из ведро, а аз, без чадър, реших да прибягам от спрялото през две коли от тротоара такси до претъпкания ресторант, „Аретскис Патрун“ на Източна четирийсет и шеста улица. Не се получи. Трийсетте метра разстояние се оказаха напълно достатъчни, за да прогизна от глава до пети от мусона.

Че кога не е валяло, ако си закъсняла за първия си работен обяд с шефа си, а не си погледнала прогнозата за времето, рекох си и влязох с жвакащи стъпки.

И за да ми стане съвсем топло на душата, на катедрата пред входа на ресторанта посетителите посрещаше гъвкава безупречна скандинавка. Която реагира на вида ми на мокра кокошка само с леко вдигане на веждата. Но след това ми пусна мила усмивка.

— Добре дошли в „Патрун“. Вашето име?

Източих до максимум царствената си осанка, с цел да й подскажа, че най-новият фешън е да си мокър като удавен плъх.

— Нина — отвърнах и отхвърлих съсипаната си коса от очите с нещо като грациозна и професионално компетентна усмивка. — Името ми е Нина Блум.

Имах късмет. Шефа ми още го нямаше, така че ми се удаде възможност за определени възстановителни процедури по косата и грима в дамската тоалетна, преди да седна на отреденото ми място в дискретното сепаре.

Докато чаках, най-после се поокопитих и успях да разгледам пейзажа. Разположили се внимателно в модерната Мека за служебни обеди, каймакът на медийния елит в шити по поръчка костюми обсъждаше сделки с разхубавени с ботокс първокласни, диктуващи модата дами. Между бутилките „Сан Пелегрино“ успях да зърна Иванка Тръмп да си бъбри с Андерсън Купър.

А още по-точно казано, правех се, че не обръщам внимание на Иванка и Андерсън, все едно че за момента не си говорим. То човек като поживее двайсетина години в Манхатън, на какви ли не номера се научава.

Миг по-късно протегнах засмяна по посока към големите играчи в залата чашата си с газирана вода и отпих една глътка. Наистина имах повод да вдигна тост за свое здраве, като се има предвид, че бях пристигнала през 1994 г. в Ню Йорк само с дрехите на гърба ми и Ема в корема ми.

Най-вече за това, че бях оцеляла.

Спомних си за лудницата, която преживях през първите няколко години тук. За долнопробния бар на ъгъла зад Медисън Скуеър Гардън, където работих, докато взе да ми личи. За онова място в китайския квартал, където се сдобих с първата си фалшива лична карта. За квартирата с размерите на кутия за обувки в Спаниш Харлем, където се прибрах, след като родих Ема в болницата „Ленъкс Хил“.

Чак след време започна „преуспялата“ ми кариера, както й викаше Ема. С помощта на доста творчески разкрасена автобиография, курс по професионална ориентация в нюйоркския Кариър Институт и огромна доза късмет успях да се добера до първата си несервитьорска работа като помощник-юрист в „Скот, Максуел енд Бонд“ — една от най-мощните кантори по фирмено право в града.

Предполагах, че една такава длъжност е просто начин за изкарване на повечко пари, но от самото начало усетих как трудовият ми ентусиазъм ежедневно нараства. Имаше нещо наистина вълнуващо в това да участваш, макар и с нищожна роля, в разните съдебни дела, спорове и съвещания за набелязване на стратегии. След целия хаос, който бях преживяла, намерих утеха в правото, в неговата власт, логичност, улегналост и присъщо благородство.

Но най-големия си късмет извадих, след като направих полезен принос към един потребителски иск. Тогава шефът ми Том Сидиров — легендарен адвокат и дори още по-добра личност — едва ли не насила ме накара да се запиша в Сити Колидж, а след това и в правния факултет „Фордам“ за сметка на кантората.

Наложи ми се в продължение на близо десет години да работя и да следвам вечерно, да пропътувам хиляди часове с нюйоркското метро, но в края на краищата успях. Станах юрист. И от раз взех изпита за нюйоркската адвокатура.

През изминалите оттогава три и половина години кариерата ми бе в постоянен възход. Надали щяха скоро да ме направят партньор във фирмата, но все пак вече водех свои дела и си имах свои клиенти, та дори и личен помощник-юрист.

Мога най-после да се наслаждавам на плодовете на усилията ми и в службата, и като майка, мислех си, седнала в декорирания с вкус ресторант. В живота на американеца не се полага второ действие, но аз бях на път да стана едно приятно изключение. Започнала бях да се радвам на неща, за които по едно време не смеех и да си помисля.

Стабилност. Щастие. И… дали ми стиска да спомена тази думичка…? Надежда.

Достатъчно далеч бях стигнала след две десетилетия и хиляди километри бягане. И ми се стори, че така, както бях седнала сред бъбренето на висшата рентиерска класа и потракването на фин порцелан, всъщност се чувствах в пълна безопасност.

И точно поради това ми усещане последвалите събития ми се сториха съвсем несправедливи и неоправдани.

Понеже, както си седях спокойно на сушинка и изпитвах глупава гордост от себе си, към мен вече са се носели със страшна скорост гадното осъзнаване и предстоящата равносметка — по-огромни и по-ужасни от всякога.

Глава 52

— Свободно ли е това място? — попита пет минути по-късно шефът ми Том Сидиров.

Плешив и нисък на ръст, дори в привичния си тъмносин костюм на тънки райета от „Бриони“ моят слабичък, шейсет и нещо годишен настойник приличаше по-скоро на пенсиониран автобусен шофьор, отколкото на един от водещите адвокати в страната. Факт, който доставяше неописуема радост на завършилия с пълно отличие правния факултет на Колумбийския университет и носител на националния боксов приз за аматьори „Златни ръкавици“.

— Ама и ти, шефе, като кажеш „обяд“, на най-тежкарското място ще го организираш, а?

— Щом става дума да подкупя своето протеже — засука Том въображаемия си злодейски мустак, — нищо не би ми се досвидяло.

— Протеже ли каза? Сега вече тръпки ме побиват. Какъв ще е този спешен нов проект, който толкова държиш да обсъдим?

— Става дума за нова инициатива про боно — на обществени начала — рече Том и завъртя блекбърито си върху покривката. — Почти нищо не знам за нея, освен названието й, „Мисия: реабилитация“, и вчера в качеството ми на партньор във фирмата ми възложиха да избера доброволец за участие в нея. Така че се моля на свети Антоний да се съгласиш. Започва в понеделник.

— А какво ще стане с „Про Джен“? — попитах.

От месец насам екип, в който участвах и аз, подготвяше договорите и проспекта за сливане на две фирми в областта на биотехнологиите. И напоследък, вместо да броя овце, че да ми се приспи, бях започнала да си преговарям азбучната супа от реактиви, геномика, протеомика и клетъчна терапия.

— Ще намерим кой да те замести. — Том вдигна блекбърито и ме прекръсти с него. — Знам, че ти го съобщавам в последния момент. А на това се дължат и обядът, и вечната ми благодарност. Е, какво ще кажеш?

Имаше ли нужда изобщо да пита? Та Том ми беше като баща. Или, по-точно — баща в ролята на добрата фея.

— Казвам „да“ — засмях се.

— Мадона мия! Колко пъти трябва да ти повтарям? — прибягна той към родния си акцент от италианския квартал Бенсънхърст в Бруклин. Извади плик от джоба си и ми го подаде. — Ако се готвят да те подкупят, никога не се съгласявай от раз.

Отворих плика и извадих два билета. И дишането ми се затрудни.

Бяха за скъпи места в ложите на нивото на терена за тазвечерния мач на „Ню Йорк Янкис“ срещу бостънския „Ред Сокс“. Първият за сезона. А на този свят има само една по-голяма фенка на „Янкис“ от мен — Ема.

— О, Том — едва успях да промълвя зашеметена. — Уау! Страшно…

— Страшно си гладна ли? — попита добрата фея и мой наставник, смигна ми и повдигна менюто си. — Препоръчвам ти рамстека с пържени картофи. Най-добрият в целия град. Не се хаби да ми благодариш.

Глава 53

Хубави моменти имаше в живота си, мислеше си Питър Фурние в ложата на първи балкон на невероятно луксозния и огромен Янки Стейдиъм.

А след това дойдоха и идеалните ти моменти.

— Хайде, Бостън! Давай! — провикна се с всичка сила, когато Бекет се завърна на позицията на питчера.

Като се започне от прочутата му фасада и се стигне до монтираните едва ли не на всяка крачка плазмени телевизори и до дизайна в стила на ниска купа, която ти позволява да следиш играта едва ли не от страничната линия, дори един заклет фен на „Босокс“ като него не би отрекъл, че струващият милиард долара стадион е бейзболният вариант на земния рай. Въпреки заровената фланелка на Давид Ортис4.

А това, че можеше да присъства тук в предпоследния, осми ининг, с триточков аванс за „Ред Сокс“, чийто питчер Бекет не бе позволил на отколешния им противник да удари поне веднъж топката и бе на път да направи идеален мач, си бе направо от категорията на чудесата.

Най-великото чудо всъщност бе това, че беше дошъл с цялото си семейство — с красавицата съпруга Вики и двамата деветгодишни близнаци Майкъл и Скот. И днешният им ден се очертаваше да е толкова незабравим, колкото всичките им посещения в Дисниленд и неописуемата миналогодишна екскурзия из Европа.

Семейство Фурние бяха на мача по покана на Том Райли и Ед О’Конър — двама агенти на ФБР от Ню Йорк, с които Питър се запозна преди години по време на курса в националната академия на ФБР. Можеше да се сметне, че се реваншират, задето Питър ги беше поканил заедно със семействата им да гледат мач между бостънци и нюйоркчани по време на предсезонната им подготовка във Форт Майърс във Флорида.

Сега двамата огромни като мечоци федерални агенти седяха със семействата си — поддръжници на „Янкис“ — от двете страни на семейство Фурние. Размяната на остроумия между двата лагера не секваше, но всичко беше в рамките на добродушния майтап.

Странно, по какви ли места не те отвежда животът, мислеше си Питър и се усмихваше на двамата си близнаци. Вторият син в бедно десетчленно семейство от работнически квартал на Южен Бостън, Питър поначало беше изпитвал ужас от самата мисъл да има деца.

Не че семейният живот не му беше по душа. Напротив, не виждаше нищо по-хубаво, приятно и порядъчно от това да си има вярна, моногамна жена. Но едва когато стана на петдесет и караше вече третия си брак, Питър бе осенен внезапно от откритието, че парите, които е успял да натрупа, ще са му напълно достатъчни, за да го изолират от смрадливото човешко задължение да отглежда и възпитава деца, ако им осигури просторна къща, куп гувернантки и престижни училища с пансион.

Действителността дори надмина всичките му надежди. Така и не му се наложи да помирише наакана пелена, камо ли да я сменя. И единствено от самия него зависеше на кой безсмислен бейзболен мач и коледна пиеса на децата да присъства.

Единственото, което се искаше от него, бе да създава толкова незабравими, приятни и стоплящи сърцето моменти, колкото бяха нужни на семейството му, за да го оставят на мира. Като тазвечерното върховно изживяване. Че какво му е толкова трудно на бащинството?

Бекет започна осмия ининг с фалцова топка на ръба на страйк зоната, която Джитър буквално проспа. Питър стисна нежно ръката на Вики, когато обикновено сдържаният им син Майкъл скочи от мястото си и взе да пляска празнично длани с околните.

Бекет хвърли фалцирана топка за втори страйк, на която Джитър замахна, но не улучи.

От ложата на първия балкон Питър погледна към Бекет и по гръбнака му полазиха тръпки на благоговение. На това му се вика истински воин. Още малко му остава да обезсмърти името си и дори петдесет хиляди истерясващи фенове на „Янкис“ не могат да му попречат.

Само още един страйк, Джош. Хайде, моля ти се бе, пич. Моля ти се, зовеше го наум Питър.

Бекет пак фалцира ниско топката, но Джитър успя да я подбере отдолу. Бостънският играч от първа база Юкилис се втурна да я хване, преди да е паднала на земята, но тя отскочи от козирката над резервната скамейка на „Янкис“ и отиде в публиката.

Е, не се получи съвсем, но поне излезе извън игра и не се брои, утеши се Питър.

В следващата секунда на огромния телевизионен екран над информационното табло се появи лицето на красива тийнейджърка. Беше уловила ударената от Джитър във фаул топка и сега ликуваше, сякаш е спечелила от лотарията.

Това момиче ми прилича на някого, рече си Питър, вперил очи в екрана с висока разделителна способност, висок колкото шестетажна сграда. Нещо в усмивката й му напомняше на снимката на починалата му майка в годишника на гимназията й. Питър обожаваше тази й снимка, както обожаваше и майка си, въпреки неумението й да държи краката си затворени.

Питър наблюдаваше като омаян повторението на кадрите, в които момичето хващаше топката с една ръка.

До момента, в който направиха стоп кадър.

При което Питър изпусна кена с „Хайнекен“, та опръска глезените си.

Понеже хубавата руса жена, която прегръщаше тийнейджърката, още повече му приличаше на някого.

На покойната му съпруга Дженийн.

Глава 54

— Мога ли да го взема за секунда, сине? — попита най-спокойно Питър, при все че сърцето му галопираше.

— Заповядай, тате — подаде му Скот бинокъла, който един от двамата федерални агенти беше донесъл.

Питър го прилепи до очите си и дори не удостои с внимание гръмовните аплодисменти на публиката по повод сполучливия удар на Джитър, който съсипа мечтата на Бекет за идеален мач. Затърси бавно из публиката над резервната скамейка на нюйоркчани, където беше паднала предишната топка. Не се задържаше върху мъжете в костюми. Комикът Били Кристъл. Група дебели простаци от феновете на „Янкис“, които се присмиваха на чернокожо момиченце с шапка на бостънския отбор. Кметът Джулиани в новия си усъвършенстван вариант, без заресани върху плешивото теме кичури.

Огледа най-методично всички редове и всички сектори. Огледа дори тълпата по пътеките.

Но не я откри. Дори след пет най-старателни минути. Прекалено много хора, прекалено много лица. Но нито едно не принадлежеше на Дженийн.

Реши, че явно си е внушил заради силната прилика, и върна бинокъла на сина си. Напълно логично обяснение.

По необясними причини обаче през изминалата година се беше сещал все по-често за Дженийн. Дори я сънува на няколко пъти.

В един от сънищата двамата вечеряха до морската стена в задния двор, както по време на първата им среща. В друг сън я бе стиснал с две ръце за врата и натискаше главата й под водата на безлюден плаж, а тя се мъчеше да го одере.

Плод на фантазиите му.

Докато свали бинокъла от очите си, Алекс Родригес от „Янкис“ бе стигнал до първа база след успешен удар, а Бекет беше заменен и вървеше към съблекалнята.

— Е как може да са толкова гадни! — провикна се синът му Скот.

Федералният агент Том Райли изигра нещо като победен танц до тях, придружен от неудържим кикот.

Знаеш ли кое е още по-смешно, Том? — идеше му на Питър да го попита. — Това как ми позволяваше да те разпитвам за предстоящите ви федерални акции срещу разпространителите на дрога. И знаеш ли какво правех с всичката информация, която ми снасяше ти и тъпите ти приятелчета от АБН, Том? Продавах я на наркокартелите. Знаеш ли какво е авиодиспечер? Ами аз бях нещо като наркодиспечер. Това, че Бекет току-що изтърва шанса си за идеален мач, не е нищо, Томи. Аз, момчето ми, миналата година навъртях седемцифрен доход. Необлагаем с данъци. Доста внушителна цифра за едно провинциално флоридско полицайче, а? Хи-хи.

И Питър разроши ухилен русата главица на загорелия от слънцето свой син.

— Не се ядосвай, Скот, не е дошъл краят на света. Истинските мъже не обръщат внимание на несполуките. И недей на всичко да викаш „гадно“.

— Извинявай, тате — отвърна му с виновна усмивка Скот. — Исках да кажа, че са отвратителни.

— Това вече е по-друго — потупа Питър сина си по рамото и смигна на Райли. — Много по-възпитано. Не забравяй, че думите, които използваме, са огледало на характера ни.

Глава 55

В четвъртък сутринта точно в девет без петнайсет влязох в бляскавия черен остъклен небостъргач на ъгъла на Петдесет и седма улица и Трето Авеню. Закичена с временен пропуск на посетител върху ревера, поздравих усмихната дузината млади адвокати от първата стотица на света, седнали изтупани и наострени като нови моливи в конферентната зала на двайсет и третия етаж за междуфирменото про боно съвещание.

Огледах внушителните табели пред тях. Имаше фирми, които действаха и като представители на цели държави. Да видиш, че техни служители работят и на обществени начала, не беше никак зле.

Стига наистина да се стигнеше до сериозна работа, на което искрено се надявах. Понеже, за съжаление, вече имах опит в други про боно инициативи, които се свеждаха до продължителни обеди за сметка на организаторите и високопарни диалози, но не и до истинска правна дейност, от която би имало полза.

Така или иначе, за себе си поне бях готова да си съдера задника от работа, за да е доволен шефът ми Том Сидиров. Само заради фаулираната от Джитър топка, която Ема снощи си взе за спомен, и за привилегията да наблюдаваме как „Янкис“ скапаха в последния ининг идеалния завършек на изпълнението на Бекет благодарение на четирите точки, вкарани от Робинсън Кано?

За такова нещо бях готова да му работя по четирийсет часа на ден.

Тъкмо си наливах кафе и си вземах от подготвените папки с информация, когато с периферното си зрение долових блясък от червени коси.

— Не може да бъде! — изпищях.

— Може, може — отвърна приятелката ми с порцеланова кожа Мари Ан Понтано и двете се вкопчихме в меча прегръдка. — Слава богу, че си тук. Така, току-виж, съм преживяла този конферентен ад.

Разсмях се и повторно я прегърнах. Мари Ан беше първата ми нюйоркска приятелка. Беше ми съседка по скапаната квартира, която наех на 117-а улица в Спаниш Харлем две седмици след като слязох от автобуса на линията „Грейхаунд“ на терминала им до пристанищното управление.

И тъй като бяхме единствените неомъжени и неговорещи на испански жени в целия блок, изпитахме естествено взаимно привличане. Особено когато се случеше да се съберем пред пералните в мазето на сградата, достойно за декор в „Мълчанието на агнетата“. Именно тя ми помогна да намеря първата си работа като сервитьорка и впоследствие педиатър за Ема. Освен дето най-много от всички ме тикаше преди толкова години да стана помощник-юрист.

— Ей, ама много отдавна не сме се виждали, Мари Ан — рекох.

А тя се засмя. Все още приличаше повече на водеща телевизионните новини от войната в Ирак, отколкото на каквато бе в действителност — ветеран от битките във въпросната война и бивша служителка в Нюйоркското полицейско управление. Просто беше успяла, благодарение на упоритостта и красотата си, да се превърне в следовател за една местна кантора по международно право.

— Няма проблем — каза Мари Ан. — Знам ви вас, алчните капиталисти в областта на фирмените дела. Не ви остава и минута свободна от броене на мръсните ви мангизи. Нямате никакво време за нас, селянчетата.

— Не можем, Мари Ан, да се сравняваме с една жителка на Скарсдейл със съпруг стоматолог и две невръстни дечица.

— Вече съм в Бронкс, ако искаш да знаеш. И не забравяй: ние от Бронкс направо ги схрускваме за закуска ония нещастни кучки в Скарсдейл. Казвай сега, имаш ли представа за какво са ни събрали тука?

— Ще спасяваме животи — намеси се ниският мъж с рошави черни коси и дружелюбен вид, който нахлу в конферентната зала с кутия документация под мишница. — Добре дошли на всички в нюйоркската „Мисия: реабилитация“ — обяви и тръшна шумно кутията върху масата. — И тъй като времето е пари, няма да ви го губя. Аз съм един от създателите на инициативата и неин директор. Казвам се Карл Фухи. А вие, доколкото ми е известно, сте най-видните юристи в Ню Йорк. Или поне най-ненужните юристи в Ню Йорк. Така или иначе, от вас се нуждая и аз, и — което е още по-важно — куп мъже и жени с надвиснала над главите им екзекуция.

Натисна някакво копче и от тавана се спусна с бръмчене голямо светещо пано за презентации с „Пауър пойнт“. И по него се заредиха образите на сурови, но и отчаяни мъже и жени.

— Не можете да си представите колко погрешни свидетелски разпознавания и грешки от страна на съдебната медицина сме установили в някои от тези углавни дела — заобяснява Фухи. — Да не говорим за бездарните служебни защитници, които в някои случаи са им били назначени. Установили сме най-сериозни пропуски от страна на такива защитници: да проучат свидетелите или да поискат експертизи от вещи лица. Освен дето някои са се явявали в съда пияни и са заспивали по време на процеса. И точно в това отношение възлагаме надеждите си на вас. Да изравните игралното поле в полза на тези бедни и, в повечето случаи, необразовани мъже и жени.

Отвори капака на кутията, извади дебели жълти пликове и взе да ги пуска един по един пред нас.

— Това са делата, които ви възлагаме. На излизане можете да им хвърлите по едно око. На първата страница ще видите сегашния защитник на обвиняемия. Държим да работите съвместно с него. Вие се явявате просто негови съветници, затова е необходимо да се срещнете със съответния защитник очи в очи. Да се убедите, че е обърнал нужното внимание на всичко, което трябва — полицейски доклади, обжалвания и прочее. Целта ни е да открием грешките им, народе. Всяка уловена грешка може да спаси нечий живот.

Сега, ако някой бъде така добър да угаси осветлението, ще ви демонстрирам два-три примерни случая, в които успяхме да се сдобием с отмяна на смъртната присъда. Ще направим преглед на целия процес, след което ви оставяме да действате на свобода. Ако имате въпроси, по всяко време можете да ги зададете или на мен, или на методолозите на инициативата — Джейн Бъркарт и Теди Симънс. Но съм уверен, че и сами ще намерите нужните ви отговори. Импровизирайте и не се предавайте, хора. Спасете нечий живот!

Глава 56

— То това мина по-бързо и от сеанс за светкавични запознанства — отбеляза Мари Ан, докато се разтоварвахме в кафенето на „Старбъкс“ на Трето Авеню половин час по-късно заедно с една друга адвокатка от фирмата на Мари Ан, Джейн Джойс.

— По местата! Готови! Старт! — изкомандвах и всяка една извади поверената й преписка.

Според пачката листа, които прехвърлих набързо, възложили ми бяха случая на Рандол Кинг, осъден на смърт за това, че застрелял двама охранители на брониран автомобил по време на банков обир в Уотърбъри, в щата Кънектикът. Показах на Мари Ан полицейската снимка на осъдения с бичи врат, зъл поглед и плитки по скалпа.

— Еха, падна ми се въоръжен обирач на банки — рекох. — Голям късмет, голямо удоволствие.

— Моят пък е дилър на дрога, който избил семейството си! — възкликна Джейн Джойс. — И то от Тексас!

— Твоето не е нищо — въздъхна Мари Ан над книжата си. — На мен са ми дали някакъв лузър, осъден за отдавнашно убийство в Южна Флорида!

Както винаги при споменаването на Флорида стомахът ми се сви.

— И то не какъв да е, а шибан сериен убиец — допълни Мари Ан. — Виж това тук.

Насмалко да пробия със зъби чашата си с кафе с мляко. Горещата течност потече от носа към брадичката ми. Защото онова, което Мари Ан ми подаваше, бе фотокопие от дописка в „Маями Хералд“. Със заглавие от две думи: „Десантчика закопчан?“.

Глава 57

„17 май 2001 г.

ДЕСАНТЧИКА ЗАКОПЧАН?

Разследващите нерешени в миналото случаи детективи в окръг Палм Бийч са задържали късно в понеделник служител в щатската изправителна система по обвинение, че през 1993 г. е убил жена от Бока Ратон. Източници в полицията потвърдиха, че жителят на Флорида Сити Джъстин Харис е арестуван въз основа на следи от ДНК.

Жертвата му, Тара Фостър, която все още следвала, изчезва през юни 1993 г., след като постъпва като доброволец на работа в затвора «Хоумстед» във Флорида Сити. Година по-късно трупът й, увит в найлон, е открит в националния парк «Евърглейдс».

Въз основа на открита по тялото на Фостър ДНК, в началото на месеца детективите са подновили разследването, с цел да се сдобият с ДНК от вероятния извършител. И тъй като жертвата е била вързана с парашутно въже, по подобие на нашумелите в началото на 90-те години изчезнали безследно жертви на така наречения «Десантчик», следователите са обърнали специално внимание на наличието на бивши парашутисти сред първоначалните свидетели по случая с Фостър.

Взетата от Джъстин Харис проба е съвпаднала с ДНК-то, открито по дрехите на Фостър.

На ветерана от 101-ва въздушнодесантна дивизия, впоследствие служил като охрана в затвора «Хоумстед», е постановена мярка за неотклонение «задържане под стража».“

Усетих как пулсът ми се качи в гърлото и слепоочията. Фотокопието взе да играе пред очите ми, сякаш го гледах през някое старо стъкло.

И както седях с Мари Ан и Джейн, шумът от клаксоните по Трето Авеню, от провикванията на сервитьорските заявки и реактивния рев на парата от кафе машината изведнъж заглъхна, заменен от нахлулите образи и усещания, които си мислех, че съм заличила завинаги от паметта си.

Странните черни очи на Десантчика, острият аромат на одеколон в колата му, болката в ръцете ми, докато се борех за живота си, а той ме приближаваше през прибоя зад гърба ми.

— Ей, Нина, какво ти е? — попита ме разтревожено Мари Ан. — Изведнъж стана по-бледа и от мен.

— Нищо ми няма — чух се как й отговарям. Стегнах се и погледнах следващата страница. Друг вестникарски материал, в който се изброяваха имената на предполагаемите жертви на Десантчика. Прегледах набързо колонката от снимки.

Лицето на предпоследната, озаглавена „Жертва номер 20“, ми беше познато. И нищо чудно, тъй като беше моята снимка от гимназиалния годишник.

Почувствах се като в онзи сън, в който си пак ученичка и се явяваш на изпит, за който изобщо не си учила. И някъде в червата ти се появява онова паническо усещане, че това е краят. Че ти се е случило най-лошото. Че са те разкрили.

— Земя вика Нина! Земя вика Нина! — обади се Мари Ан. — Ако толкова чак те вълнува този случай, дай да се сменим, а? От тук до Кънектикът я има два часа, я не. А ако запраша за Флорида, кой ще ми гледа дечицата? Да не говорим, че каквато съм червенокоска, и от луминесцентно осветление се изприщвам. Хайде, покажи, че си другарче на добрата стара Мари Ан. Хем, като имаш предвид медийното внимание към тоя случай, представи си каква реклама ще е за фирмата ви. Направо ще те вземат за партньор.

Медийно внимание ли? Само това ми липсваше. Как така ми беше убягнало досега?

— Какво медийно внимание? — попитах. — Изобщо не съм го чувала.

— Не си чула за Джъстин Харис! Аз пък гледах цял репортаж за него по „Канал 4“ — намеси се Джейн. — Стига си се будалкала. На теб ли ти се падна Десантчика? — попита тя Мари Ан.

— На мен — отвърна раздразнена приятелката ми. — Не искаш ли да се трампим?

— Че да прекарам цели часове насаме със садистичен секс маниак и сериен убиец ли? Чакай да си помисля. Не, не го ща — отвърна й високата брюнетка.

И Мари Ан пак се ориентира към мен.

— Много ти се моля. Заради дългогодишната ни дружба, а?

И в този момент забелязах на първата страница адреса на адвоката на Харис — в Кий Уест. И ужасът, че Мари Ан може да ме разпознае на старата снимка, бе заменен моментално от ужас от смъртта. И в ума ми изникна спомен: надупченото от куршумите кърваво тяло на Елена, проснато на пода в бензиностанцията.

Да се върна в Кий Уест ли? — рекох си и се помъчих да прогоня образа с глътка кафе.

Дори и след седемнайсет години — не! И седемдесет да бяха — пак не!

Защото, ако се случеше да налетя на Питър, смъртната присъда щеше да е за мен.

Върнах й преписката, все едно ми беше изгорила пръстите.

— Не мога — отказах й най-категорично. — Съжалявам, но на Ема й предстои да се яви на изпита по SAT.

Както всеки друг път, излъгах с лекота. И може би трябваше да се почувствам виновна. Но не се получи.

— Хубаво — примири се Мари Ан. — Хубаво. И този път късата сламка се падна на мен.

Не си права, дощя ми се да й кажа. За пръв път не се падна на мен.

Глава 58

Реших да се върна пеш в офиса. Беше класическо нюйоркско ведро пролетно утро, способно да те накара да забравиш за неща от рода на трицифрени глоби за неправилно паркиране, стачки в обществения транспорт и нещастни случаи с кулокранове.

Но по някаква необяснима причина нямах настроение да си мисля нито за пролетен дъжд, нито за уханието на лалетата по Парк Авеню.

Затворих се в малкия си кабинет на четирийсет и четвъртия етаж на офиса ни на Лексингтън Авеню, застанах до прозореца и се загледах в потоците забързани хора, които влизаха и излизаха от централната нюйоркска гара. Деловата част на Манхатън се бе ширнала на юг зад Емпайър Стейт Билдинг и блестеше с магическо многоцветие на обедното слънце, сякаш се състоеше от къщички за „Монополи“, поставени върху огромен ориенталски килим.

И както гледах, се сетих за сутеньорите и дупките по Осмо Авеню, които ме бяха посрещнали при пристигането ми в големия град, и за това колко много бях постигнала оттогава.

Стоях, обгърнала тялото си с ръце, и в началото ми беше тъжно, но изведнъж ме обзе силен гняв. Защо трябва да ме залива цялата тази тиня точно сега, толкова близо до дома ми, когато най-после бях стъпила на крака? Не можех да приема, че е случайност. Имах чувството, че е някакъв зъл умисъл.

Медийно внимание ли? Нима не бях платила за всичко с толкова много страдания? Не се ли борих със зъби и нокти да уредя живота си? На малко ли подмятания и неприлични предложения се наслушах от разните тъпи ресторантски управители и клиенти? На малко ли повдигнати вежди се нагледах от собствениците на кооперацията, в която живеех, само заради това, че бях самотна неомъжена майка? И на претъпкани автобуси и вагони на метрото, и на работа, домакинстване и писане на домашни, и безброй други задължения, от които и секунда покой нямах?

Но най-вече се сещах за голия ужас, преживян по нощите през първите месеци след раждането на Ема, когато я мъчеха коликите. И как нощ подир нощ друсках повитата ми дъщеричка и плачех заедно с нея от страх, че всеки миг мога да се проваля, да я изгубя, да ме уволнят, да разкрият миналото ми.

Е, не ми ли стига всичко това? — питах се, вперила поглед в синьото небе. Всичките жертви в името на детето, всичкото озъртане и всичката кръв от отрудените ми ръце? Нима не заплатих предостатъчно?

А и не направих ли достатъчно в името на справедливостта? Нали около година след това, след като бях успяла да се преместя в приличен мансарден апартамент, чийто наем плащах от заплатата си на сервитьорка в клуб-ресторант в Сохо, видях във вестник „Поуст“ статия за Десантчика. И след като съвестта ме загриза, като прибрах Ема от яслата един следобед, взех влака през река Хъдсън за Хобокън, в Ню Джърси. И от телефонен автомат на магистрала номер 95 се обадих в нюйоркското управление на ФБР и записах на телефонния им секретар описание на Десантчика, на кучето и колата му.

Понякога през годините ми идеше да направя същото и по отношение на Питър, но се страхувах да не би той, при всичките си връзки в полицията, да ме излови, че съм аз. Щяха да проследят откъде съм се обадила. И Питър щеше да се усети, че не съм умряла, и да тръгне да ни търси с Ема.

Въздъхнах тежко и седнах зад бюрото си. При спомена за лицето на Десантчика по челото ми избиха едри капки студена пот. Офисът избледня и аз пак бях бездомна и бременна, хукнала да се спасява по чифт купени на старо кубинки.

По някое време се опитах да се самоутеша. Можеше и по-лошо да е. Поне не ми бяха възложили лично случая с Десантчика. Този път бях успяла наистина да избегна куршума.

Какво толкова се тюхкам тогава? Дай да си гледам дадената ми преписка, да се сниша и да се моля Мари Ан да не ме разпознае на снимката. И всичко ще мине и замине, като някоя случайна кратковременна буря.

Вдигнах солидната преписка за Рандъл Кинг и я тръшнах върху бюрото. Дори я отворих.

И престанах с опитите да се самозаблуждавам.

Бутнах настрана досието и включих компютъра. Отворих интернет експлоръра и в търсачката на „Гугъл“ написах „Джъстин Харис“.

След част от секундата вече отмествах косата от невярващите си очи.

Медиите в действителност бяха вдигнали страхотен шум по повод задържането му преди десет години. Имаше безброй статии по вестниците. Дори по телевизионната коментарна емисия „Тудей“ вървеше поредица за наближаващата екзекуция на Харис.

Е, вярно е, че не следя новините, но „Тудей“ все пак гледам! Как съм успяла да го пропусна?

Явно просто не съм желаела да мисля на тази тема. През всичките седемнайсет години не се бях заинтересувала нито веднъж какво е станало с Десантчика. Нито пък с Питър. Съвсем по детински си бях внушила, че ако аз не мисля за тези неща, ще се получи някаква кармична реципрочност и всички останали мои познати също ще спрат да мислят за мен. Подсъзнателно бях решила, че ако не се занимавам с нещо, то все едно никога не е съществувало.

А то си е съществувало, рекох си, загледана вкиснато в екрана на компютъра. И няма да спре да съществува.

Намерих в „Ютюб“ запис от репортаж на „Фокс Нюс“ за Харис от 2006 г. И тъкмо щях да щракна левия клавиш на мишката, когато в кабинета ми влезе помощничката ми Глория Уолш — „Безценната“. Стреснах се и с чувство за вина минимизирах репортажа.

— Мислех, че си на съвещанието за „Про Джен“ — каза тя.

— Том ме прехвърли на един казус на обществени начала — отвърнах. — Вече не участвам в „Про Джен“.

— Йессс! — възторгна се Глория. — Току-виж, съм започнала да се прибирам у дома преди седем. Нещо интересно ли е?

По-скоро е опасно за живота, мина ми през ум.

— Горе-долу. В момента още го проучвам, Глория. Ако има нещо, ще ти кажа, окей?

В мига, в който затвори вратата зад себе си, надух звука. Шепард Смит беше към края на увода си за серийните убийства на Десантчика. Поех дълбоко въздух и се стегнах да погледна наново очи в очи човека, който през онази нощ се бе опитал да ме убие.

Но още с появата на снимката на Джъстин Харис на екрана натиснах озадачена паузата.

Тъй като човекът от екрана изобщо не беше онзи Десантчик, който ме беше взел с автомобила си през онази нощ на презморското шосе.

Облеченият в оранжев гащеризон мъж, над надписа „Джъстин Харис“ бе един крайно нещастен афроамериканец.

Глава 59

Бях тотално объркана. Задишах бавно в желанието си да се успокоя. Гледах всичко друго по бюрото си, но не и екрана. Изучих лъскавите позлатени букви върху кожената подвързия на „Сборник на Маккини: закони и правила по гражданско право на щата Ню Йорк“, усмихнах се на поставената в рамка моя снимка с Ема, правена миналия януари, когато бяхме на ски във Върмонт. Известно време наблюдавах дори голямата стрелка на „адвокатския“ часовник върху бюрото ми, чиито часове бяха разделени на шега на десет шестминутни отрязъци, по който принцип ние; обичащите да се веселят по фирмените празненства адвокати, изчислявахме дължимите ни от клиентите хонорари.

Накрая пак погледнах екрана и потръпнах.

Джъстин Харис още си беше там. И нищо у него не се беше променило и на йота. Още си беше чернокож.

Което никак не ми се връзваше. Най-определено можех да заявя, че не Харис се бе опитал да ме очука през онази нощ, когато бягах от Кий Уест. Онзи кошмарно мускулест откаченяк, дето ми завря пищова си в носа, беше категорично бял, или най-много — бял с примес от азиатска кръв.

И така, както зяпах чернокожия със заострената брадичка, извлякох най-невероятния сценарий. Онзи, за който хората от „Мисия: реабилитация“ не спираха да ни казват: властите във Флорида са осъдили и се канят да екзекутират един съвсем невинен човек.

Със свит на топка стомах кликнах върху отправката към най-новата статия в „Маями Хералд“. Още след първия абзац се отблъснах назад на търкалящия се стол и ударих чело в полирания ръб на бюрото.

Екзекуцията бе насрочена за 29 април? За следващия петък! Ще рече, че на Джъстин Харис му оставаха само още девет дни живот.

Освен ако лично аз не предприема нещо по въпроса.

Известно време задържах погледа си върху фабричния берберски килим между обувките ми, да смеля по-добре новината. После нададох продължителен стон.

Никой друг не може да свърши тази работа, освен мен.

Налагаше се да се намеся. Никак не беше честно. Толкова години се бях мъчила да натискам капака върху кутията с червеите, известна като „моя живот“. Намесата ми на този етап можеше да означава само едно: трябваше веднъж завинаги да изложа на показ всичките си мръсни дребни тайни, включително и ролята ми в смъртта на Рамон Пеня.

При което щях да изгубя работата си и всичко, за което се бях борила със зъби и нокти.

Ами Ема? И нейният живот щеше да бъде тотално съсипан. Сбогом на мечтата за стипендия от Музея на модерното изкуство. Сбогом на университета „Браун“. И още по-лошо: сбогом на доверието й в мен. Как да си представя всичко това?

Точно тогава направих грешката да хвърля отново око на екрана. Тъжният поглед на Джъстин Харис, като на елен пред автомобилни фарове, сякаш надничаше право в душата ми.

За никакъв избор не можеше да става дума. Залогът бе един човешки живот. Длъжна бях да изложа всичко на показ.

Глава 60

Има една стара поговорка, че адвокат, който представлява себе си, се е наел да защитава глупак.

По-точно от това никой не би могъл да ме опише.

През следващия един час използвах проницателния си мозък на юрист да направя преглед на сегашното ми положение. Като начало в работния си пад записах подробно бележките си под весело озаглавени рубрики от рода на „Вероятно изгубване на приятелства“ (горе-долу почти всички), „Възможни правни усложнения“ (ще ме уволнят от фирмата и ще ми отнемат адвокатската правоспособност), а накрая — „Давностни срокове за непредумишлени убийства“ (?) и „Ема“ (под егидата на „Социални грижи“?).

Очилата за четене бяха кацнали на върха на носа ми, но както разлиствах настолния ми „Маккини“, изведнъж ги бутнах над челото си и затворих с трясък сборника.

Тъй като ми се яви съвсем нова опция.

При това — доста налудничава. Направо идиотска, ако трябваше да съм откровена. Да не говорим и колко малки бяха шансовете й за успех. Че какво друго можех да очаквам? Да не би в целия ми живот лудостта и нищожните шансове да не вървяха ръка за ръка като куку и пипе?

Защо наистина да не трампя досието с приятелката ми Мари Ан? Какво ще стане, ако аз се заема с делото „Харис“?

Тогава щях да съм в командна позиция. И току-виж, съм измислила начин да отърва Харис, без да съсипя собствения си живот и най-вече живота на Ема. Понеже извършителят не е бил Харис, нали? В това поне бях убедена. И неминуемо в цялото дело ще се намери някоя недооценена подробност, която да го докаже. Оставаше ми единствено да я открия и да я сведа до вниманието на съда.

„Далеч на юг в Кий Уест“, възрази ми някакъв вътрешен гласец.

Да. Знаех си аз, че ще стигна до тая пречка. Ще се наложи да работя ръка за ръка с адвоката на Харис, а той живее точно там, където най-малко бих желала да отида.

Самата мисъл, че ще стъпя пак на онова красиво опасно място, ме накара да се пресегна, все едно ще изгълтам цяла шепа ксанакс.

Поседях известно време, раздирана от противоречия. Избор А: да си призная най-после за погребаното ми минало. Избор Б: да продължа да лъжа до скъсване и да поддържам измамата на така наречения ми живот.

Изобщо не можеше да става дума да избирам.

И все пак трябваше да намеря някакъв изход. Кий Уест хич не беше малък град. Донякъде де. Само трябваше да се погрижа да не привличам много внимание. Възможно бе и Питър вече да не живееше там след седемнайсет години.

Хванах мобифона. Той като че изведнъж бе станал десет кила. И позвъних на Мари Ан, докато не бях си променила решението.

— Какво има? — попита ме рязко тя.

— Готова съм — рекох. — Да се трампим.

— Ама ти сериозно ли? — едва ли не в екстаз възкликна тя. — Сигурна ли си?

В нищо не бях сигурна, но ми се налагаше да го направя.

— Казвай по-бързо „да“, преди да съм се отказала — подканих я.

— Да — заяви Мари Ан. — Знаех си аз, че си ми истинска приятелка. Обещавам ти да помагам на Ема за изпита по SAT и изобщо при всякаква нужда. Обаче никакво връщане назад, нали?

— Никакво връщане назад — обещах й и без да искам, се ухапах отвътре по бузата.

Глава 61

Както се случваше с всичките ми планове с минимални шансове за успех, и към най-новия подходих с безграничен ентусиазъм.

На другата сутрин вече всичко беше уредено. Самолетният билет до Кий Уест, хотелът, колата до летището. Ема с радост установи, че ще прекара идната седмица у най-добрата си приятелка Габи в Бруклин. Оставаше ми единствено да се отбия до офиса на път за аерогара „Кенеди“, за да взема изпратената ми вече от Мари Ан преписка по делото на Харис.

А след това ми оставаше единствено да се пазя да не ме пречука Питър, докато се мъча да отърва човека от надвисналата екзекуция.

Само след седмица.

Нищо работа, рекох си и докарах куфара на колелца в кухнята.

Ема си слушаше айпода и тактуваше с молива върху разтворения учебник по тригонометрия пред купата с корнфлейкс. Откраднах си една лъжица и седнах да изпратя имейл до адвоката на Харис, някой си Чарлс Бейлър, да го уведомя за пристигането ми.

Но нещо ме жегна, когато още с пускането на „Интернет Експлорър“ на кухненския лаптоп в „историята“ му се появиха търсения от рода на „семейство Блум“, та дори и „окръг Уиклоу“ — „родното“ място на фиктивния баща на дъщеря ми.

Е как да не псуваш?! Точно сега, когато до шия бях затънала в потенциални катастрофи! Но видеозаписът по случай шестнайсетия й рожден ден, изглежда, бе изострил докрай апетита й по въпроса. Пак щеше да ми се наложи да жонглирам. А събитията ме връхлитаха от всички посоки. „Оставете на мира тайната ми самоличност!“ идеше ми да изкрещя.

— Отдавна се каня да те питам, мамо… — Ема си взе лъжицата обратно. — Защо хич не приличам на татко?

И мен ме мъчеше същият въпрос: че Ема ще забележи колко светъл е Ейдан Бек, а не е смугъл ирландец като Питър.

— Нямам представа — отвърнах й весело и в движение съчинявах как да се измъкна. — Мога обаче със сигурност да кажа, че от него си взела добротата и смеха си.

Ема обаче не е никак глупава и се намръщи на пълните глупости, които й пробутвах.

— Имам чувството, че умишлено не желаеш да знам за него.

— Такова впечатление ти създавам? — попитах и едва се въздържах да не заскубя косите си.

— Няма значка — измърмори Ема, а големите й сини очи внезапно се насълзиха.

Давах си сметка, че Ем е само на шестнайсет години — топка от хормонално подклаждани емоции. Но не биваше да я оставям в това положение — нито тя би имала полза от него, нито аз. Добре де, но какво все пак да й кажа? Извинявай, детето ми, но баща ти е убиец психопат, а аз съм патологична лъжкиня ли?

Предпочетох да прибягна до тайното ми оръжие.

Пуснах отвисоко ключовете си върху кухненското барче, тръшнах се на високото столче и ревнах.

— И на мен ми се ще да внеса повече смисленост в живота ти, ама като не мога? — захлипах.

— Прости ми, мамо — каза по някое време Ем и заобиколи барчето да ме прегърне. — Сигурно ме смяташ за голяма неблагодарница, но не си права. И ще ти го докажа: няма повече да те измъчвам с такива въпроси.

— И аз съжалявам. И нямам нищо против да проучваш ирландските си корени, само че не точно сега, окей? Сега имаш да учиш за приемните изпити и още куп други задължения. А като се върна, ще вземем от видеотеката „Тихият“, а за закуска ще си купим корнфлейкс със захаросани четирилистни детелинки. Според ирландското леприконче от рекламата били неописуемо вкусни.

Докато Ема повторно ме прегръщаше, айфонът ми иззвъня. Номерът, от който ме търсеха, ми беше неизвестен. Хайде още една неприятност.

— Ало?

— Здравейте. Обажда се Карл Фухи от нюйоркската „Реабилитация“. Нина Блум ли е на телефона?

— Да, Карл. Казвай какво има.

— Понеже си поела случая с Джъстин Харис, ми хрумна, че не би било лошо да те запозная с майка му. — Сигурно Мари Ан го е уведомила, предположих. За да няма връщане назад. — Как ти е графикът?

— Много е гъст, Карл. В десет излитам за Флорида.

— Не можеш ли да минеш покрай Рокфелер Сентър на път за аерогарата? Голям шум взе да се вдига около делото на Джъстин. От „Тудей“ правят специален репортаж тази сутрин и ние сме вече там, пред камерите, за да протестираме. Дано привлечем вниманието на широката общественост в страната.

„Тудей“? Да привличаме внимание? Съвсем в унисон с личната ми стратегия да се промуша под нивото на радарите!

В стомаха ми моментално се образува голяма колкото юмрук топка страх. Знаех си, че не биваше да си пъхам гагата в тая история. Страшно сглупих, че се хванах с нея.

— Нина? Чуваш ли ме? Разбирам, че си притеснена за време, но според мен е наложително да се срещнеш с жената.

Никакво извинение не ми идваше наум. Все някак си щях да съумея да се оправя. Ако ме помолеха да се приближа към някоя камера, просто щях да откажа и да се отдалеча. С бягане, ако се наложи.

— Ами… окей в такъв случай. — Хвърлих око на часовника си. — Но само за една минута, не повече. До половин час ще съм при вас.

Глава 62

— Четири, три, две — отброява на глас секундите плах плешивец, целият в черно и със слушалки на ушите. И посочва с пръст масивната високотехнологична телевизионна студийна камера до себе си, чиято червена светлина светва.

— Отново сме с вас — прочете Ал Роукър от аутокюто под големия колкото чинийка от сервиз за чай синкав обектив на камерата. — В края на последната, трета част, посветена на екзекуцията на флоридския Десантчик, днес разговаряме с родственик на една от жертвите му.

По джинси и светлосин кашмирен пуловер, седнал на дивана срещу метеоролога на цяла Америка5, Питър Фурние се усмихна на фона на тълпата с протестни надписи пред студиото на Рокфелер Плаза. Тъкмо заради тях се бе вдигнал Питър чак от Кий Уест, за да дойде в Ню Йорк за уикенда.

— Съпругата на Питър Фурние била само на двайсет и три години — продължи Роукър, — когато пътят й вероятно се е пресякъл с този на Джъстин Харис. Днес господин Фурние, полицай от Кий Уест, Флорида, оглавява групата в защита на правата на жертвите на Десантчика. Добро утро, господин Фурние. Харис призна ли вече, че е убил и младата ви съпруга Дженийн?

— Не — отвърна мрачно Питър. — Той продължава да твърди, че е невинен, Ал. И то не само по отношение на моята жена, но дори и по отношение на онова момиче, Фостър, за чиято смърт го осъдиха. И тъкмо затова и аз, и останалите близки на жертвите сме доволни, че ще го екзекутират идната седмица. Този човек трябва да заплати за престъпленията си и, ако е рекъл Господ, точно това ще направи в петък вечер.

— Не мога дори да си представя болката, която изпитвате — кимна Ал, — но все пак ми се ще да ви попитам каква позиция заемате в дългогодишния спор относно ползата от смъртното наказание.

— Преди седемнайсет години този човек отвлече жена ми и я уби, но не му е останала и капка човечност поне да ми каже къде е изхвърлил тялото й, че да я погреба като хората — отвърна спокойно Питър. — Какво ми остава в такъв случай, Ал? Да простя и да забравя ли? Болката, която изпитвам аз, а и всички близки на жертвите, никога няма да отшуми. Нали самият Данте е казал, че адът е онова място, където отива всичко забравено. Точно там искам да пратя и Харис. За да мога да го забравя и аз, и останалите близки, и всички други хора на планетата.

— Какви са плановете ви за момента? — заинтересува се Ал.

— Ние, членовете на нашата организация, научихме, че ще има протести от страна на противниците на смъртното наказание, така че ще се постараем да сме на първи ред по средата, за да се чуе и нашият глас — гласът на хората, които Харис в действителност лиши от граждански права.

— Благодаря ви, господин Фурние. Пожелавам ви всичко най-добро — приключи Ал. — А сега идва ред на Мередит с няколко полезни съвета как да пестим пари по време на пътуване.

Глава 63

Колата, с която щях да отида до аерогарата, ме остави на Рокфелер Сентър на ъгъла на Пето Авеню и Петдесета улица и продължи към офиса ми на Лексингтън Авеню. Помолила бях шофьора да вземе преписката за Харис и да ме чака там. След излишното, според мен, запознанство с майката на Харис щях да отида с бърза крачка до офиса и, ако се случеше чудо, щях да успея да хвана полета си.

Мярнах Фухи в тълпата пред витрината на „Рок Сентър“ номер 10, където записваха шоуто „Тудей“. А до него едра чернокожа жена с бейзболна шапка с надписа „Успяхме“ държеше голяма, написана на ръка табела:

— Здравейте, госпожо Харис. Казвам се Нина Блум — рекох, след като си проправих път през тълпата.

Госпожа Харис насмалко да ме събори, като се хвърли да ме прегръща. Притисна засмяното си лице о бузата ми. Видя ми се ентусиазирана, необичайно оптимистична независимо от опасността, която грозеше сина й.

— Ааа, това момиче ще свърши работа. Усещам го, господин Фухи — обяви тя с меден южняшки акцент, впила очи в моите. — Вие ще успеете да спасите моя Джъстин.

— Ами… ще се постарая, доколкото мога… — отвърнах и затърсих с поглед помощ от Фухи.

— Само старание няма да стигне, госпожо Блум — укори ме незабавно госпожа Харис. — Само старание не е достатъчно. Просто трябва да го направите, и толкоз. Да сложите край на цялата работа. Няма друг избор.

Пусна ме и взе да рови из препълнената си пазарска торба, докато накрая извади една снимка. На нея Джъстин, все още тийнейджър, бе в униформата на барабанчик от гимназиалния духов оркестър. На друга снимка седеше на сцената като член на изцяло чернокожата духова музика.

— Правени са в зала „Карнеги“ на концерт в чест на Уинтън Марсалис — рече през смях, но не откъсваше очи от снимките. — То не бяха уроци, не бяха репетиции. Съседите се оплакваха в полицията най-малко по два пъти месечно. През живота си обаче не съм изпитвала такава гордост като тогава.

След което пъхна в дланта ми нещо студено, метално. Първо си помислих, че е монета, но се оказа, че е военен медал — бронзов осмоъгълник с лента в зелено, бяло и синьо.

— Докато беше на служба в рейнджърите, наградиха Джъстин за участието му в спасителна операция, след като някакъв хеликоптер се разбил. А доколкото на мен ми е известно, серийните убийци нямат навика да вадят тела от горящи машини. До едно време обаче вярвах в системата ни, да ви кажа. Че истината ще възтържествува. Но нещата ставаха по-зле с всеки изминал ден. Жалко, че не знам необходимите думи, разните му там правни изрази и прочее, да ви опиша колко погрешно е всичко, което става. Затова разчитам на вас, госпожо Блум.

Госпожа Харис въздъхна и си наложи спокойствие.

— Тъкмо затова исках да се запознаем. Да се опитам да ви предам онова, което знам. Та да усетите Джъстин така, както аз го усещам. Не може той да го е направил. Джъстин не е някакво чудовище. Всичко казано за него е лъжа. Абсолютно. Джъстин беше най-доброто ми дете. Виж, брат му беше крайно калпав, зъл. И все се заяждаше с Джъстин. Джъстин обаче така и не му отвръщаше. Той не е способен да удари друг човек, да му навреди.

— Госпожа Блум ще направи всичко по силите си, госпожо Харис. Но сега трябва да побърза за самолета си — прекъсна я внимателно Карл Фухи.

— Един момент само — рече госпожа Харис, без да отмества очите си от мен. — Вие, госпожо Блум, имате ли дете?

— Дъщеря.

— И как се казва? — попита ме тя и се усмихна.

— Ема — усмихнах й се и аз.

— И какво щяхте да сторите, ако някой ви отнемеше Ема с намерението да я убие?

— Всичко възможно, за да го спра — отвърнах мигновено.

Госпожа Харис издиша шумно.

— Точно така! — кимна доволно. — Моят Джъстин ще е в сигурни ръце. Ненапразно толкова се молих. Нищо лошо няма да се случи на детенцето ми.

Понечих да й върна медала на Джъстин, но госпожа Харис завъртя глава.

— Не. Нека остане у вас — каза и една-единствена сълза се стече по меката кафява извивка на бузата й. — Ама да не вземете да го изгубите.

Изгледах медала, след това изгледах и Фухи. Вече ми беше ясно защо бе настоявал толкова да дойда. Копелето е искал да ме мотивира, да ме ангажира в емоционално отношение, не само формално да си върша работата. Да се убедя, че госпожа Харис е човек от кръв и плът — добра, мила жена, но и отчаяна любеща майка, готова на всяка цена да се бори за спасението на рожбата си.

Целта е постигната, рекох си и тръгнах, и аз с насълзени очи.

Глава 64

Точно в девет без пет Питър Фурние излезе пред тунеловидния изход на студиото на Ен Би Си на Западна петдесета улица до Рокфелер Сентър.

— Чудесен беше, мили! — чу как изгука жена му Вики по отворения иззвънял мобифон. — Направо не мога още да го повярвам. Сякаш съм сънувала. Седиш си там и си приказваш със самия Ал Роукър като със стар приятел. Аз да бях, сигурно щях да припадна. Чакай да ти дам момчетата.

— Тате, ти направо ги шашна! — похвали го Скот.

— Да. Кажи му, че нашият татко е най-най-готиният! — чу се как от другия край на стаята се провикна и Майк.

— Благодаря, момчета. И аз ви обичам. Ще ви разправям подробности, като се прибера в хотела — каза Питър.

Смееше се доволно, докато затваряше мобифона. Наистина хубаво се представи. Очакваше да се притесни от това, че се появява на живо по национална телевизия, но в мига, в който светна червената лампичка, се почувства идеално, като човек, който е спокоен и който владее нещата. Открай време беше убеден, че ще изглежда съвсем добре по телевизията. Сега го доказа. В някой друг живот може би щеше да се прояви като актьор или водещ на телевизионно токшоу. Нито хубост му липсваше, нито очарование.

Да си убеден, че притежаваш най-голямата пишка сред присъстващите, дали е признак на нарцисизъм? — запита се. — Няма значение в коя стая? Във всяка една стая?

Обикновено се стремеше да минава ниско, под радара, но в случая бе рискувал пресметливо, тъй като ставаше дума за сериозен бизнес.

Един от членовете на роднинската група на жертвите, възрастният мултимилионер от Палм Бийч, Арти Тиволи, бе собственик на хотелска верига. А след като се беше сприятелил с побелелия джентълмен с бездънните джобове, Питър го бе увещал да погледне сериозно на участието си в търга за единственото и доста занемарено голф игрище в Кий Уест с перспективата да го превърне в огромен луксозен курорт.

От една година се бе хванал с фирмата на Арти, „Тиволи Груп“, да я представя на „подходящите“ членове на градския съвет и на комисията по териториално устройство. И ако всичко станеше така, както го беше замислил, Питър щеше да излезе от цялата история с яка, седемцифрена печалба. Най-голямата в живота му. Поне от изкараните със законни средства.

Така че участието му в „Тудей Шоу“ всъщност нямаше абсолютно никаква връзка с желанието му да измести главния водещ Мат Лауър, нито със страданието му по преждевременно напусналата го половинка Дженийн. И активността му в групата на роднините на жертвите, и справедливият му гняв спрямо Джъстин Харис, изразен по национална телевизия, бяха все заради Арти, чиято единствена дъщеря била убита от Десантчика през 1991 г.

Все още развълнуван, Питър огледа хаотичния водовъртеж, наречен „централен Манхатън“ и състоящ се от паркиращи на заден ход камиони със стока и надуващи клаксоните си паркирали в два реда таксита. Настъпил бе сутрешният час пик и достойни за някой рок концерт тълпи от бизнесмени и строителни работници с каски минаваха забързани покрай него в двете посоки по пещероподобната странична улица.

Нещастници клети, рече си. Хубаво де, отивайте да бачкате, наплашени крепостници. Заминавайте!

Независимо че снимките от мобифона му на нищо не приличаха, реши все пак да щракне няколко, за да има какво да покаже на децата. Засне прочутия вход на телевизионното студио, един минаващ полицай на кон и някакъв велокуриер, запалил цигара на отсрещната страна на улицата.

Тъкмо се канеше да снима и гълъба, кълвящ поничка в канавката, когато някаква блондинка му се мярна на източния ъгъл на сградата до Рокфелер Сентър. Снажната красавица беше типична нюйоркчанка: млечнобели дълги бедра, намахана походка и боядисана в скъп фризьорски салон платинена коса.

В този момент блондинката се огледа за приближаващи отдясно коли, а ведрата усмивка на Питър помръкна и той свали телефона.

Не му оставаше друго, освен да наблюдава безмълвно как покойната му съпруга Дженийн пресичаше улицата.

Глава 65

— По дяволите! — изругах, като видях колко е часът, а аз още вземах завоя към Пето Авеню. Отдавна трябваше да съм на път за аерогарата. Сега на чакащия ме пред офиса шофьор щеше да му се наложи да настъпва газта до дупка и евентуално да мине няколко пъти на червено, ако исках да стигна навреме до „Кенеди“.

Понечих да му звънна да се върне на Пето, но предвид лудите задръствания в този час реших, че е абсолютно безсмислено и че може би аз ще стигна пеш до него много по-бързо.

Набирах постепенно скорост, но докато пресичах към източната страна на улицата, айфонът ми издрънка предупредително, че имам нов есемес.

Погледнах екрана с ужас да не ме забави още нещо, но въздъхнах с облекчение, когато установих, че е от Ем.

Че от кой друг може да е? Почти си я представях как тайно ми текства през първия си свободен час в библиотеката на „Бриърли“, с разтворени отпред й учебници и скрит под чина джиесем.

Изкарах съобщението й на екрана: „Уилллсссъъъннн!“ И се разсмях при цялото си бързане. И то на глас. Понеже ставаше дума за най-тъпия и безспорно най-любимия ни момент от филма „Корабокрушенецът“, в който попадналият на самотен остров Том Ханкс се сприятелява не с каквото и да било, а с волейболна топка от марката „Уилсън“. Оттам и една от любимите ни закачки, нещо като „добрутро“. Поначало с Ема по цял ден си текствахме разни такива наши си шеги.

И пак предупредителна мелодийка, че имам още един есемес.

„Най-скапаната банда на 80-те години? — питаше ме Ем. — «РЕО Спийдуагън»?“

Но понеже лично бях преживяла този период, нямаше как да не изразя несъгласието си.

„Почти — писах й както крачех към офиса. Доста муден процес за човек над шестнайсетгодишна възраст. — «Кълчър Клъб». Имаха хит с «Наистина ли искаш да ме заболи». И отговорът гласеше: «да». Ако не ми вярваш, потърси в «Гугъл» «Бой Джордж».“

„Чудесно — отвърна ми Ем, преди да бях успяла да щракна с пръсти. — Най-тъп цитат от филм! «Играта на играчките»: Това не е летене, а стилно падане.“

„На какво всъщност е способен един космически рейнджър?“ — успях и аз доста бързичко да й отвърна.

Ем можеше да се гордее с мен. И прибрах айфона, като усетих насъбралата се в гърлото ми буца. Само след миг вече ревях. Крачех покрай магазините за туристите, магазините за куфари и чанти и безбожно скъпите пицарии по Пето Авеню и се съдирах от рев.

Понеже изведнъж си дадох сметка, че Ем всъщност няма да има за какво да се гордее с мен.

Какво ли мнение ще има за мен, след като всичко излезе наяве? — пръхтях аз в ревера на шлифера ми, имитация на „Бърбъри“. Когато установи, че откакто е проходила, не съм спряла да я лъжа? Че съм една пълна измама? Че заради мен е загинал човек?

Кого, в крайна сметка, се мъчех да заблудя? Какво ме караше да се лъжа, че ще успея само за една седмица да реабилитирам Харис, като в същото време не допусна да се разпилее колодата от 52 карти? Дори за изключително творческа натура като моя милост това би било почти непостижимо. Избягнала бях единия куршум при Рокфелер Сентър, но този бе само началото. А колкото повече затъвах, на толкова по-голям риск щях да се изложа. Какво изобщо си мислех, че правя? Скрила бях един дяволски голям скелет в килера си, а сега се канех да пъхна ключа и да го отворя.

И пак иззвъняване за есемес.

„В ботуша ми има змия“ — гласеше поредният цитат от „Играта на играчките“.

Змията е по-скоро в семейството ти, рекох си и изгледах тъжно телефона.

Глава 66

Питър се придвижваше безпрепятствено през тълпата по Пето Авеню и успяваше въпреки часа пик да не изостава на повече от половин пряка от Дженийн.

Не можеше обаче да реши кое го беше изненадало по-силно: това, че Дженийн е всъщност жива, или невероятният начин, по който бе съхранила хубостта си. На колко трябваше да е сега? На четирийсет? А как стилно се бе облякла, какво самочувствие излъчваше, каква царствена фигура бе успяла да запази. Жива Одри Хепбърн от „Закуска в Тифани“.

Макар да я беше мярнал само за миг, Питър беше стопроцентово убеден, че е тя. Без капка съмнение. И че е същата жена, която бе видял и на бейзболния мач с „Янкис“.

Съвпаденията не бяха в състояние да го учудят, колкото и невероятни да бяха. Той наблюдаваше най-внимателно всичко около себе си и помнеше всяко нещо и всеки човек, когото е видял. Особено лицата. При неговия стил на работа едно забравено лице можеше да му коства живота.

И на петдесет години пазеше остротата на сетивата и инстинктите си. Браво, Дженийн, рече си, докато я следеше. Малцина на този свят можеха да се похвалят, че са прекарали Питър Фурние.

Като се замисля всъщност, Дженийн, разсъждаваше Питър, освен теб май други няма.

Затича се да не я изпусне, след като на следващия ъгъл тя свърна вляво. На две преки оттам на изток потъналата в сенки пряка свършваше пред една масивна и мръсна стара сграда: централната нюйоркска гара. Беше посетил тази забележителност със семейството си още в деня на пристигането им.

Тунели, отчиташе наум. Мрак, високоскоростни влакове, тълпи. Място, където вечно има нещастни случаи. Или случайни прояви на насилие.

В кобура над глезена си носеше малкия резервен полицейски глок, но нямаше начин да прибегне до него, тъй като гарата гъмжеше от ченгета от отдела за борба с тероризма.

Щеше да му се наложи да прибегне до незаконната къса палка с пружина, която носеше плътно под колана си отзад още от времето в бостънското управление, или до ножа на катарамата на колана му. Ножа поне можеше да извади и да прибере обратно с бързината на фокусник. Колкото да й клъцне бедрената вена и да си продължи по пътя. Започна даже да си го представя как точно ще стане. Без никакъв очен контакт. Минава й отстрани, ръга я с ножа и срязва вената.

От самата мисъл изпита точно толкова удоволствие, колкото дърводелецът, когато удря с чук пирона. За никаква радост не можеше да става дума. Всичко си беше една чиста необходимост, за да подсигури бизнеса си, печалбите си. Та да не би да е някое животно? Напротив, той е един от рядко срещащите се мъже, които по рождение не се боят да използват това толкова ефикасно оръжие, наречено „насилие“.

Някаква нега изпълни гърдите му, като се сети за щурата романтика, която бе преживял съвместно с Дженийн. За вида й на излизане от залива, със стичаща се по загорялото й невероятно тяло вода. За станалото класика приложение на мегафона пред вратата на банята. За острите като нож ръбове, които правеше по униформените му ризи.

Безспорно тя му беше най-любимата от всичките му покойни жени.

Но на слизане по леко наклонената улица към централната гара Питър тъжно въртеше глава при мисълта за избягалата му жена.

— Чудесно си живеехме с теб, русалчице, нали? — шепнеше си, без да откъсва очи от гърба на модния й пролетен шлифер с цвят на слонова кост.

Колко жалко!

Глава 67

Докато стана време да свърна от Вандербилт Авеню в централната гара, бях успяла да поогранича рухването. А когато стъпих на западното мраморно стълбище над главната зала, бях спряла и сълзите.

Гледката винаги ме е поразявала: и кремавият мрамор, и прочутите прозорци с размер на цунами, и стенописът със съзвездията върху масивния зелен таван.

А всеки път, когато вървях през цялата тази старинна елегантност в делово облекло, винаги се чувствах класна, истинска нюйоркчанка. И често си въобразявах, че съм част от някой стар филм — че съм Ева Мари Сейнт например в „Север-северозапад“.

Трийсет секунди по-късно бях вече прекосила просторното, приличащо на катедрала място и крачех по дългия коридор, който извежда на Лексингтън Авеню. Магазин до магазин и от двете ми страни: бижутерия, бутик, зала за лъскане на обувки, кафене „Старбъкс“. Появата на нов поток народ, устремил се по коридора към стълбището за линиите на метрото под Лексингтън Авеню, ме принуди да свърна плътно вляво. Но, изглежда, не толкова, колкото е трябвало. Причерня ми от болка, когато през десния ми крак мина някакъв уолстрийтски глупак в раиран костюм.

Имах чувството, че ми е отрязал пръстите на крака, та чак се облегнах на стената в претъпкания пасаж и си събух обувката да ги преброя.

— Моля, моля, извинен си — викнах и от яд, и от болка.

Само дето ядът ми мигновено се изпари. И болката в крака изчезна, напълно забравена.

На устието на гъмжащия коридор стоеше висок мъж — хубавец с къса прошарена коса и сини очи. Възправил се бе като скала посред човешкия поток и беше вперил погледа си в мен.

Откъснах очи и набутах крак в обувката. Накуцвайки и заслепена от страх, се насочих към изхода, откъдето преминах във финален спринт.

Не може да бъде. Не трябва да бъде. Обаче беше.

Факт, че Питър най-после ме бе открил.

Глава 68

Дявол да го вземе, рече си Питър и се прилепи към стената досами телефонния автомат. Прекалено много бе скъсил дистанцията. А Дженийн спря. И погледна назад. Дали го видя? Трудно беше да се каже при цялата тази милиардна тълпа, която ги разделяше. Но не можеше и да го изключи напълно.

Идеше му да се ритне отзад. След толкова години най-малкото, което Дженийн би очаквала, бе появата му. Елементът на изненадата би бил от критично значение. Но той се беше приближил на прекалено късо разстояние и беше провалил замисъла си.

Как можа да го допусне? Къде отидоха хладнокръвието, търпението и въздържаността, с които толкова се гордееше?

Но каквото станало — станало. Трябваше да се махне от там.

Преброи до три, после погледна назад към просторната зала. Имаше вероятност тя да е влязла във входа за метрото вдясно, но секунда след това му се стори, че мярна дреха с цвета на слонова кост да минава през далечния уличен изход.

Мамка й… Ама тя наистина ли излезе от гарата? Той се затича подире й. Да не би просто да я е прекосила за по-бързо? И изобщо да не е мислела да се качва на влак?

— Ало, по-спокойно! — скара му се някой.

Питър извърна глава. На входа на магазин за видео техника стоеше нюйоркски полицай в пълен комплект антитерористична екипировка, включително бронежилетка и карабина М-16. Огледа Питър най-подробно от глава до пети. Не че той имаше нужда да го оглеждат толкова подробно. Особено пък сега. Вместо да покаже на полицая среден пръст, както му идеше отвътре, Питър моментално намали ход и махна извинително с ръка на колегата си.

Силното слънце на Лексингтън Авеню го накара да присвие очи. Огледа се наляво, надясно, насреща през широката улица, задръстена от доставящи стока камиони, автобуси и жълти таксита. После погледна към извисилия се право отпред му Крайслър Билдинг.

Но в нито една от всички посоки не откри светло палто. Одри Хепбърн си беше вдигнала чуковете. Само защото бе отместил погледа си за някакви си пет секунди.

Ето това му е лошото на тоя бесен град! — помисли си ядосано. Прекалено много дупки имаше, в които да се крият плъховете. Сто на сто го бе видяла.

А Дженийн беше безследно изчезнала.

Глава 69

Това не беше никаква случайност.

Стоях права до високата маса зад витрината на претъпканото гарово кафене на „Старбъкс“.

И облята в пот, се мъчех да не хипервентилирам.

Питър? Тук? Сега? Как е възможно?

Нямах представа. Трудно ми беше да дишам, камо ли да разсъждавам.

През времето, през което не оглеждах Лексингтън Авеню, главата ми се извръщаше към страничната витрина на кафенето и страничната му врата, която водеше към гаровия пасаж. Бях решила, че ако Питър влезе от там, ще надам писък и ще хукна през вратата към главната гарова зала с надеждата да привлека вниманието на някой от полицаите антитерористи. Треперех като сгащен заек.

Още не бях стигнала до Кий Уест, а ето че вече играех на криеница, в която наградата бе животът ми.

Да не би пък да съм почнала да страдам от някаква параноя, рекох си и не преставах да оглеждам през витрината минаващите лица. Ами ако някой просто ми е заприличал на Питър? Все пак сега, когато съм на път за Кий Уест, Питър, естествено, е на челно място в мислите ми, да не говорим, че е заседнал и в подсъзнанието ми. Колко му трябва на свръх стресирания ми мозък да стигне до погрешно заключение?

Ами ако не е така?!

Трябваше да действам. Хвърлих поглед към „Лексингтън“. Дори видях лимузината, която ме чакаше с работещ двигател пред офиса. Бръкнах в чантата и изрових визитката, която шофьорът — изключително приятен мъж от Карибите на име Кен — ми беше дал.

— Ааа… господин Кен ли е? — попитах по мобифона. — Обажда се Нина Блум. Успяхте ли да вземете преписката от офиса ми?

— Вече е на предната седалка до мен.

— Чудесно. А виждате ли кафенето на „Старбъкс“ на западната страна на „Лексингтън“ малко пред вас? Седнала съм до самата витрина. Ще можете ли да направите обратен завой и да ме вземете?

— Тръгвам.

— Благодаря ви, господин Кен — рекох му лично, след като се втурнах през тротоара и се пъхнах светкавично в колата само десетина секунди по-късно. Слава тебе, господи, че си създал клетъчните телефони.

Заключих вратата, после залегнах върху седалката. В огледалото за обратно виждане господин Кен ме изгледа с вдигната въпросително вежда.

— Да не сте си забравили кафето, госпожо Блум? — попита с напевния си акцент.

— Не. Изпих го. Благодаря — излъгах го и надникнах крадешком през стъклото. — Моля ви, тръгвайте веднага за аерогара „Кенеди“, господин Кен.

И се скатах още по-ниско на седалката. Не посмях дори да дишам, докато господин Кен не настъпи педала за газта.

Глава 70

Питър оглеждаше лицата на минувачите на ъгъла на Четирийсет и втора улица и „Лексингтън“. Сканираше тревожно невероятно оживеното движение пред входа на централната гара. Нищо. Никакъв шлифер с цвят слонова кост. И на отсрещния тротоар го нямаше. Изложил се беше. Оставил бе плъха да се навре в дупката си.

Ама че провал! Да я намери, а после пак да я изпусне.

Както се ругаеше от яд, в главата му изникна стар спомен. От първия и единствен лов с лъкове, на който го беше завел баща му, когато беше седемгодишен. Отбил се беше да се изпикае в гората и изведнъж на три метра пред себе си видя огромна черна мечка. Докато се сети да извика, от съставния лък на баща му се чу глух звук и една стрела се заби в мечото око. Животното рухна като посечено.

Баща му слезе от укритието и коленичи над падналото чудовище, душейки жадно аромата на кръвта му като надвесил се над тенджерата готвач. Питър насмалко да се напикае, когато баща му го сграбчи неочаквано и натика лицето му в смъртно ранената мечка, право в окървавената й черна муцуна.

— Това е животът — рече шантавото пияно копеле на своя канадски френски акцент. — Или ти — мечката, или тя тебе. Изборът е твой, нали ме разбираш?

Абсолютно, помисли си Питър.

Поне вече знаеше, че Дженийн живее в Ню Йорк и че работи някъде близо до гарата. По дяволите, стигаше му дори само това, да знае, че е още жива. Нямаше и капка съмнение, че някой ден ще я стигне; въпросът по-скоро беше кога.

Телефонът му иззвъня. На екранчето се появи името на жена му Вики.

Оглеждаше безбройните прозорци на фона на клаксоните от уличното движение, гневът му затихваше, а мястото му заемаше естественото, хладнокръвно търпение на ловеца.

„Не се притеснявай, тате, все някак си ще я гепя тая мечка — каза си наум Питър и включи телефона. — Винаги съм успявал. И никога няма да се проваля.“