Игра на криеница

Глава 101

През следващия следобед сянка с лилав оттенък пропълзя като прилив по стената на малкия реактивен самолет на авиолинията „Америкън Игъл“, който захождаше за кацане в Кий Уест. Шумът от спускането на колесниците бе придружен от похъркването на спящия до мен Чарли.

Сега, след като отложиха екзекуцията на Джъстин, най-много от всичко ми се щеше да кацна в Ню Йорк. Но след като посетихме все още замаяния Джъстин в амбулаторията, Чарли се беше обадил по въпроса за Питър на своя приятел от правния факултет, а понастоящем специален агент във ФБР, Робърт Холдън.

Така че в момента Холдън вече чакаше в дома на Чарли да ме интервюира официално и да започне разследване на Питър. За съжаление връщането ми към моя си живот щеше да се отложи.

За втори път облекчавах тревожната си душа в кабинета на Чарли.

Агент Холдън — висок чернокож мъж, бивш университетски баскетболист — си записваше най-подробно всичко, което му изреждах, в своя жълт бележник: за разстрела на Елена, за първата съпруга на Питър и за моята фалшива смърт.

А след като свърших, ме изгледа с каменно, абсолютно безизразно лице. От което изобщо не се разбираше дали ме смята за луда, за героиня или лъжкиня. Зави капачката на червената си автоматична писалка „Монблан“ и я пъхна във вътрешния джоб на тъмносивото си сако.

— А готова ли сте да повторите това, което ми разказахте, пред открито съдебно заседание?

Вече бях мислила по този въпрос. Какво щеше да стане, като се разчуе крайно необичайната история за моята фалшива смърт и смяната на самоличността ми? Сто на сто щеше да ми коства работата и известен брой приятели. Но Реших, че си заслужава, стига да мога да възвърна собствения си живот и цялост.

— Разбира се — рекох. — Но ми кажете първо: смятате ли, че след всички тези години Питър все още може да бъде подведен под отговорност?

— Ще проверя и ще ви кажа. За убийство давност няма. От моя лична гледна точка най-интересна е корумпираността на Питър в качеството му на шеф на полицията. Така че можем да го подберем първоначално по закона „Хобс“ за нарушения в качеството на обществен служител и да видим от там докъде ще стигнем. Но това, което чух, ми е напълно достатъчно, за да започна разследване. А тъй като заплахата към вас е сериозна, веднага щом си тръгна, ще препоръчам на шефа да изпрати тук един екип, за да поставим незабавно Фурние под наблюдение. Кога смятате да се връщате в Ню Йорк?

— Утре — отговори Чарли на влизане в офиса с две подрънкващи една в друга бутилки „Корона“. — Но първо ни се полага да отпразнуваме събитието.

— Хубаво, но все пак карай по-полека и я дръж под око, докато не я качиш на самолета, Чарли — каза Холдън. — А аз ще ви държа в течение.

В мига, в който агентът от ФБР се изправяше, аз за пореден път си зададох въпроса дали да спомена оная дребна и досадна подробност, наречена „Рамон Пеня“. Поне веднъж да действам изпреварващо, понеже то рано или късно щеше да излезе на повърхността.

Но пак предпочетох да премълча, докато Холдън излезе през предната врата.

— Наздраве — каза Чарли и ми подаде едната бира. — Седемнайсет години си таила това у себе си. Доста кураж се иска, за да го изречеш на глас.

Кураж, липса на скрупули — няма значка, както би казала Ема.

Хвърлих резенчето лимон в кошчето за боклук и отпих мощна глътка от бирата. Беше силна, вкусна, студена като главоболие от сладолед и само след още една глътка свърши.

— Самолетът ми излита след дванайсет часа — отбелязах и обърсах уста с опакото на дланта си. — Няма време за плодове към бирата, Бейлър.

Глава 102

Докато стигнем до Малъри Скуеър за празненствата по залез-слънце, беше станало шест. А купонът в Кий Уест по изпращане на залеза си беше щур както винаги. Същото вдъхновяващо реге, същите луди танци с плискане на бира, същата прелъстяваща светлина с цвета на шампанското.

Първоначалният ни план беше да се съвземем в дома на Чарли, но преди около час се обади агент Холдън с вестта, че са поставили Питър под наблюдение и според първите сведения е бил видян да отива на някакво изложение на яхти в Кий Ларго, където се е настанил в хотел с жена си и двамата си синове. А това означаваше, че Кий Уест е на наше разположение, поне за идната нощ.

Чарли ме влачеше за ръка сред уличните изпълнители и тълпата пияни, загорели от слънцето туристи. Разправяше, че ми бил приготвил изненада. Оставих го да ме измъкне от площада по няколко тесни улички. Докато накрая стигнахме до крайбрежния ресторант „Скунърс Пиър“ с частното му пристанище за яхти.

Затворих очи, въздъхнах и оставих морския бриз да си играе с косите ми.

Наистина си заслужавах да празнувам. Все пак бях помогнала в отлагането на изпълнението на смъртната присъда на Джъстин. Да не говорим, че през последната седмица бях постигнала известен напредък и в прочистването на собствения ми живот. Призракът от онази пролетна ваканция продължаваше да ме преследва, но какво в крайна сметка можех да сторя? Въпреки че животът ми все още не беше изяснен докрай, реших официално, че дължа на чувството ми за вина поне една нощ почивка.

— Изненадата ти… Тук ли ще се състои? — заразпитвах Чарли.

— Имай търпение — отвърна ми и пак ме хвана за ръка. Но вместо да ме въведе в ресторанта, за мое учудване Чарли ме замъкна до дървения кей, където спряхме пред масивна двупалубна луксозна моторна яхта.

— След вас, госпожице — посочи ми с царствен жест трапа й.

— Ама… какво си намислил?

Зяпах с почуда аеродинамичния като на ферари корпус на плавателния съд. Като гледаше черните стъкла на капитанския мостик, човек оставаше с чувството, че яхтата си е сложила слънчеви очила.

— Собственикът е мой клиент. Казва се Бил Спенс и иска да ми се отблагодари за нещо — задърпа ме Чарли по трапа. — Организира на яхтата си залезни турове със скъпа вечеря. И макар кувертът да е сто и осемдесет долара на човек, обикновено е пълна. Само че за днес съм уредил да е изцяло на наше разположение. Поне за следващите три часа.

— Я повтори! — рекох, обзета от възторг.

— Изчакай ме тук — нареди ми Чарли и изчезна през някаква врата на първата палуба.

Върна се само след две минути и ухилен ме поведе напред. Минахме покрай джакузи и тики бар и се озовахме до парапета на самия нос, където ни чакаше сложена маса за двама.

Чарли ми подаде широка чаша за шампанско и извади бутилката от сребърна кофичка с лед.

— Домакинът ни довършва вечерята — рече, докато ми наливаше. — И заръча да си пием аперитива, а той през това време ще изкара яхтата в открито море. След малко ще ни сервират ордьоврите.

— Какви ордьоври? — попитах заинтригувана.

— Хайде, хайде. Стига приказки. Предполага се всичко да е изненада — смигна ми Чарли.

Глава 103

Двайсет минути по-късно тълпата от Малъри Скуеър ни изпрати с рев, сякаш бяхме някакви знаменитости, и луксозната яхта се устреми към залязващото слънце.

Капитанът наду сирената. Извърнахме се и едва различихме силуета му, който ни махаше с ръка иззад тъмните стъкла на мостика. Чарли ме прегърна и двамата вдигнахме приветствено към него чашите си с шампанско.

— Давай, рожбо, разхвърляй се! Не губи ценно време! — изрева откъм брега чернокож красавец, свил длани като рупор около устата си.

— Хайде, Нина, направи удоволствие на човека — подсети ме Чарли.

— Ти, драги, откъде си сигурен, че той имаше предвид мен? — захихиках аз.

Чарли също се разсмя и извади от джоба на якето си шепа картички — визитки на хора от медиите, връчени му по време на пресконференцията пред затвора след отлагането на смъртната присъда на Джъстин. Допи си шампанското и взе да вкарва номерата в джиесема си.

— Уху! Я гледай, пиленце, кои били тук! Продуцент на Лари Кинг. Човек от „Ванити Феър“. А пък Хералдо Ривера ми е сред номерата за бързо избиране. Така че „Хоум енд Гардън Телевижън“ имат вече много здраве. Току-виж, вместо това ми възложат някое шоу с възстановки на съдебни процеси. Как ти звучи „Съдията Чарли“? Най-после да дойдат и моите петнайсет минути слава. Откога ги чакам!

Наблюдавах засмяна как носът пори изумрудените вълни. Вятърът съвсем оплете косите ми, но изобщо не ми пукаше. Носехме се право срещу почервеняващото слънце. Имах чувството, че почти съм се върнала към човечеството.

Допих чашата си и си налях повторно. Вдигнах я към устните си.

За мое здраве, рекох си.

Но както свалях чашата, изведнъж ми се зави свят. Примигах и разтърках очи. Само морската болест да не ме хване!

— Май ще трябва по-полека да я карам до ордьоврите, а? — казах.

И в този момент усетих как наистина ми се зави свят и главата ми се замая. Примигах, но вече нищо не виждах ясно пред себе си.

— Чарли? — успях да изрека и да се хвана за парапета.

Извърнах се, когато чух мощно тупване зад гърба си.

Чарли бе паднал от стола и лежеше по очи върху полираната палуба. Джиесемът лежеше до ръката му, а визитките се носеха наоколо като есенни листа.

Надвесих се от стола си да видя по-ясно какво е станало, но изгубих равновесие и се свлякох и аз на палубата. Помъчих се да се изправя на колене, но ми призля. Проснах се по корем и загълтах жадно въздух.

Успях да извия глава към тъмните стъкла на мостика. Капитана го нямаше. Но вратата на мостика се отвори само след секунда, преди да се бях осъзнала. Нещо издрънча тихичко, после се чуха цъкания и в един момент на палубата се появи сладко кученце. От породата Джак Ръсел териер.

Глава 104

Не мога да преценя кога пак отворих очи — дали е било десет минути по-късно, или десет часа. Наоколо ми беше пълен мрак. Лежах по гръб, мигах и дишах учестено, а отслабналият ми дезориентиран мозък се бореше да не изгуби отново съзнание. Лицето ми ме болеше така, сякаш някой го бе използвал за чук. Стомахът ми се бе превърнал в голям вкиснат възел. В устата си имах вкус като от лекарство. Цялото ми тяло като да бе подуто и увито в памучен пашкул.

Нещастен случай? Това бе първата ми свързана мисъл.

Но в този момент каютата под палубата, в която се намирах, се наклони и изскърца, аз изведнъж си спомних всичко и очите ми се разшириха докрай. Момент на откритие, дошъл право от дълбините на ада.

Спомних си как Чарли се беше проснал на палубата до мен. И си дадох сметка, че в шампанското е имало нещо. Не, рекох си едва-едва. Опитах се да помръдна дясната си ръка. Китката ми се извъртя само на сантиметър, преди да се върне в изходно положение като свръхтежък дънер. Упойващото вещество продължаваше да действа. Какво ли ми бяха пробутали?

Напънах се да помръдна другата си ръка и в този миг чух далечен шум: глух удар, последван от силен плясък на вода.

Затворих очи, а от корема ми изригна паника и взе да се надига към гърлото със скоростта на живачен стълб на попаднал в топилна пещ термометър. И до ушите ми достигнаха приближаващи се тежки крачки.

Мисли! — заповядах си. И се помъчих да мисля. Но не съзнавах нищо друго, освен мрака около мен. И ускоряващия се пулс на сърцето ми. Докато накрая през тялото ми се разля като последна надежда вълна от изкусително приятна умора.

Ами да, рекох си. Най-добре ще е да поспя. Пък после ще му мисля.

Чух, че се отвори врата и някой заслиза по стълбите.

Спри! Събуди се! — проговори някакъв друг глас в мен.

Стани! — взех да умолявам трескаво себе си.

Другата ми част, ленивата, обаче не бе никак съгласна. Въздъхнах и продължих свободното си падане към безопасното убежище на съня, сякаш там беше спасението ми.

Само миг по-късно се облещих от вонята на амоняк, преминала като назъбен нож по ноздрите ми.

— Май и друг път сме се срещали — отбеляза Десантчика, докато ме повдигаше.

Глава 105

Десантчика ме внесе в силно осветена стая с вид на библиотека — тъмни стени с полирана дъбова ламперия; подвързани в кожа томове по лавиците; скъп дървен глобус; кутия за пури; добре зареден бар. А над бара, осветена като картина в галерия — екземпляр от рядко срещаща се бухалка за бейзбол с автограф.

Единствената мебел в цялата стая обаче бе огромното легло точно по средата. Неуместното му присъствие ме подсети за носилката, към която бяха привързали Джъстин Харис в камерата за екзекуции. Но и това не беше единственото сходство, което ме порази. Понеже и от четирите ограждащи го стълбци висяха тъмни метални гривни. Белезници, рекох си, докато онзи ме полагаше върху леглото.

— Добре дошла в джунглата — каза Десантчика. — Тъкмо тук стават чудесата.

Едва когато взе да ми закопчава китките, а след тях и глезените, забелязах как съм облечена. Огледах се и ревнах. Бях по някакъв прозрачен сутиен и бикини, колан с жартиери и чорапи. И ръцете, и краката ми бяха намазани с гадно сладникав лосион с дъх на череши. Усетих, че съм и гримирана. Цели буци грим бяха наплескани по лицето ми, по устните, по миглите.

— Моля те — изрекох с мазните си уста, — моля те… не ме убивай.

— Ха! Ама че смешно съвпадение. Точно така се изрази преди куп години и Тара Фостър. Малко преди да я удуша със сутиена й — отвърна Десантчика и кръстоса яките си ръце. — Ако беше постъпила по-умно и беше оставила Харис да отнесе вината за убийството й, сега нямаше да си в това състояние.

В този момент забелязах втора врата в ъгъла на стаята. Изведнъж през нея долетя мексиканска поп музика — силни, надувани докрай тръби. Чуваше се и тропот от тъпчещи нозе, развеселени гласове и пиянски смях. Внезапното спиране на мексиканската музика бе посрещнато с вой, после започна някакво рап парче и тропането и виковете се възобновиха.

— Какво става? Какви са онези хора? — попитах.

— Търговци на наркотици — отвърна Десантчика. — Шефовете на мексиканския картел. Големи клечки. А аз ги снабдявам с жени. Не се притеснявай. Съвсем скоро ще ги опознаеш съвсем отблизо, направо интимно.

За миг мозъкът ми изключи. Главата ми се изпълни с равномерен шум, сякаш телевизионният сигнал бе напълно изчезнал.

— Но аз не съм проститутка! — викнах.

— На тях и не им трябва проститутка, глупачке. Имат специално тържество. Току-що сключиха страхотна сделка за луди пари. Рискуваха живота си, свободата си и в крайна сметка успяха. И сега са готови да купонясват, докато се скапеш. Или, в конкретния случай с теб, да купонясват, докато им писне да те изнасилват и те изхвърлят мъртва в морето.

Ясно. Очакваше ме най-ужасното. Сега разбрах как толкова момичета бяха изчезнали и защо труповете на много от тях така и не бяха открити.

— Няма да повярваш, ако ти кажа какви пари пръскат тия момчета. Не че не си заслужавам и последния цент, като имаш предвид какво чистене пада след тях. Понякога имам чувството, че са наполовина маи или ацтеки, защото тук се лее кръв като на човешко жертвоприношение. След което на мен се пада да бърша всичките кървища от тавана — захили се Десантчика. — Гледам, че вече успях да ти прикова вниманието. По лицето ти личи. Малко си възрастничка за тях, но пък и аз те предлагам като специален ордьовър, на половин цена. Така ми е заповядано и този път нямам намерение да се изложа. Нарежданията ми все пак са от самия шеф.

Нареждания ли?

— За какво става дума — успях да пророня. — Нареждания от кого?

При което Десантчика съвсем се разсмя.

— Ти наистина ли още не схващаш какво става? Дори сега. Ама то какво се чудя и аз? Скъпоценната малка Дженийн никога не е била в течение на нещата.

Какво?

— Нарежданията ми са от Питър, Дженийн. Не го ли помниш? Твоят съпруг? И най-добрият ми приятел? Десантчика не съществува. Никога не е съществувал. Всичко е дело на Питър. Мое и на Питър.

Глава 106

Веселбата в съседното помещение достигна трескави висини, след като надуха старовремския рап хит „Wild Thing“ на „Тоун Лок“. Звукът стана двойно по-силен, а аз не можех да отлепя поглед от касетъчния таван.

— Навремето Питър все за теб говореше — каза Десантчика, приседна на стола до леглото и погледна часовника си. — Какви глупости сте вършели заедно. Поначало те смяташе за свястно момиче. Много исках да се запознаем, но Питър все ми отказваше, естествено. Може би наистина много те обичаше. И затова толкова се изненадах, когато ми поръча да те убия.

Погледнах го. Още се смееше.

— Ти така и не проумя какво стана тогава, Дженийн — рече и завъртя глава. — Питър ме нае да те пречукам, докато той беше на риболов с яхтата. Да направя така, че да изчезнеш безследно. Да продам и теб като другите на нашите наркобарони. И тъкмо се канех да го направя, когато ти излезе от дома ви.

— Цял ден вървях подире ти, наблюдавах те как се поряза на плажа, после как си боядиса косата. Но успях да схвана какво си намислила чак когато се качи на крайморското шосе и тогава ми стана ясно, че се каниш незабелязано да напуснеш сцената. И реших да спра пред теб и да ти предложа да те кача. Ти обаче ми извъртя оня номер с мерцедеса и ми избяга. В началото не знаех какво да предприема. Но понеже имаше вид на човек, който не възнамерява изобщо да се връща, излъгах, че съм те убил.

Пашкулният ефект на упойката взе да се разсейва, но на негово място се появи тъпа болка от главата до петите. Помръднах дясната си ръка. Измина трийсет сантиметра, преди да усетя захвата на белезниците върху китката ми. Изгледах якия дървен стълбец на леглото, на който бе нанизан другият им край. Беше одран и износен, сякаш някой го е дъвкал. И ми призля, като си представих напъните на прикованите към леглото жени в миналото.

А като върнах погледа си върху Десантчика, забелязах как с нокътя на малкия си пръст изчопля нещо между идеално облечените си зъби.

— Трябваше да призная истината на Питър, но честно казано, не посмях — рече. — Сигурно си мислиш, че аз съм лош човек, но то е, понеже не познаваш добре Питър. Тук, в Кий Уест, той се изявява като Тони Сопрано от телевизията, само че без чувството му за хумор. — При което Десантчика сви рамене. — Но ти изобщо не го познаваш от тази му страна, нали? Теб никога не те е заплашвал със смърт и не те е малтретирал за това, че си забравила нещо, както постъпваше с мен. Ти получаваше вечно цветя и любовни бележници, нали? — Изправи се и се прозя. — Виж какво ще ти кажа, Дженийн: жената днес е тук, утре я няма, дори когато става дума за съпруга. Приятелите обаче са вечни. Поне добрите приятели, нали разбираш? С него служихме заедно като рейнджъри. Винаги е разчитал на мен да му пазя гърба. И да ти призная, много ми се ядоса, като те видя в Ню Йорк. Добре че накрая му мина, та ми даде втора възможност да те очукам. И аз почти успях тогава, в хотелската ти стая. — Десантчика отиде да отвори вратата. — Този път обаче нямам намерение да се провалям, така че не се притеснявай. Щом момчетата приключат забавленията с теб, преди да те погребем в морето, ще ти вкарам два куршума в тила, за да съм сигурен, че си мъртва. Веднъж завинаги.

Глава 107

Вратата се затвори. И докато електрическата китара виеше между думканията на баса в хип-хоп парчето от съседното помещение, в главата ми изникна цитат: Трудният начин е единственият.

Не се сещах някой писател ли го беше казал, или го бях чела в Библията. Знаех само, че така и не го бях проумяла. За какво му е на някого да избира трудния начин?

Но както лежах сега с обляно в сълзи лице и с железен страх, сковал всяко мускулче по тялото ми, изведнъж осъзнах смисъла му.

А той сочеше, че преки пътища не съществуват. Че всичко се заплаща. Че понякога си длъжен да отстъпиш, колкото и голяма да е несправедливостта, с която се сблъскваш. Това, че бях срещнала Питър, ми помогна да избягам от съдбата си за убийството на Рамон Пеня, поне до този момент. Днес обаче щях да платя за това свое престъпление, и то — с лихвите.

И си спомних как ме беше шокирало примирението на Джъстин Харис по отношение на смъртта. Сега то престана да ме шокира.

Някой почука на вратата.

Но вместо да се стегне с войнишки стоицизъм като тялото на Джъстин, моето взе да се гърчи от отвращение и ужас. Сухожилията ми буквално щяха да се скъсат.

— Хола! — чу се весел шепот откъм отворилата се врата.

Влезлият мъж приличаше повече на французин, отколкото на мексиканец. Беше мургав и висок, с дълга и лъскава черна коса до раменете. От наболата му челюст стърчеше пура. В шития по поръчка костюм на фини райета, разкопчаната около врата банкерска риза и качествени джинси имаше вид на изискан европеец, на нехранимайко от богат род, тръгнал да се весели цяла нощ.

Свали сакото си и видях, че под мишницата си носи автоматичен пистолет със седефена ръкохватка. Усмихна ми се иззад пурата, после си избра бутилка и чаша от бара и си наля солидна доза уиски. Посочи напитката си и с галантен жест ме попита дали и аз не искам.

Аз обаче се разтреперих и белезниците затракаха по стълбците на леглото.

Той само сви рамене, в смисъл, „Е, щом не искаш“, после засмука дълбоко от пурата си, издуха дима към клетъчния таван и се приближи към леглото.

Приседна откъм краката ми и изу единия си каубойски ботуш. В този момент някакъв още по-силен шум заглуши дънещата музика.

На палубата зави въздушна сирена.

В съседното помещение музиката спря и мъжете взеха да си шъткат един на друг и да се ослушват.

— Стой на място! Брегова охрана на Съединените щати! — долетя заповед от някакъв рупор. — Никой да не мърда!

Над главите ни се чуха два изстрела един след друг. Някой извика изненадано на испански, после се чу плясък.

— Не мърдай! Ще стреляме! Никой да не мърда! — заповяда пак рупорът.

Чуха се нови изстрели и дългокосият до краката ми вдигна шокиран поглед при звука на тичащи хора по палубата над нас.

Както беше по един ботуш, с пура в уста и с изваден пистолет, изкуцука до вратата. Отвори я. Аз изпищях, докато онзи натискаше спусъка.

Пак стрелба и викове. Някой отвърна на огъня му. От ламперията до главата на наркотърговеца излетя откъртило се парче. После пистолетът му падна неочаквано на пода. А на лицето му се изписа любопитство, когато погледна прогизналата в кръв банкерска риза на гърдите си. Нов мощен гръм, от който оглушах, последван от втори. Той падна покосен по лице и от пурата му се разхвърчаха искри.

Продължих да рева, а в това време млади мъже в сини униформи и с карабини в ръце нахлуха в стаята. Секунда по-късно видях и усмивката на наведения над мен Чарли, Целият вир-вода. Нямаше изобщо вид на мъртвец.

Опитах се да кажа нещо, но не успях. Изглежда, бях изпаднала в шок.

Чарли направи опит да ме повдигне и чак тогава забеляза белезниците. При което свали от стената бейзболната бухалка и взе да троши с нея стълбците на леглото.

Глава 108

— Окей. Давай сега пак от самото начало — подкани ме капитанът от бреговата охрана Скот Дипъл, като не спираше да щрака с химикалката си в каюткомпанията на акостиралия вече катер.

Бях облечена в даден ми назаем анцуг на бреговата охрана и с все още мокри коси от най-приятния душ, който съм вземала през живота си. До мен седеше Чарли, притиснал плик със замразен зелен фасул върху цицината, която бе получил при приземяването си по лице върху палубата.

— Точно така. От самото начало, ако обичате, предвид факта, че са налице двама убити и трима задържани граждани на Мексико — добави агент Холдън. Той се бе появил в мига, в който катерът се завърна в базата си.

Единият от двамата убити бе Десантчика или каквото там му беше името. Тъкмо той стрелял по катера, докато се мъчел да избяга с моторницата на наркотърговците. Само че бреговата охрана му отвърнала с картечницата си петдесети калибър.

Още докато ме прехвърляха на борда на катера, видях как простреляното му, осветено от прожектор тяло плава по лице по повърхността на водата. Изобщо не изпитах нужда от психиатрична помощ. А по-скоро съжаление, че не ми бяха дали възможността лично аз да се разплатя с него.

— И по-бавно — допълни Дипъл. — Та кой, казвате, е оня, едрият, когото застреляхме?

— Капитан Бил Спенс — отговори Чарли. — Мой клиент. Или по-точно, мой бивш клиент. Той ни упои и ме изхвърли през борда. Дойдох на себе си във водата с десетина литра солена вода в стомаха. Видях сигналните светлини на яхтата и доплувах до нея кучешката за има-няма три часа. Още докато бях на петдесетина метра от нея, дойде моторницата. И щом мексиканците се качиха на борда, успях със сетни сили да се добера до нея и да ви повикам по радиото.

Снажният червенокос моряк пак щракна с химикалката.

— И кои, казвате, са мъжете латиноси?

— Мексикански наркотърговци — обадих се аз. — Спенс отвличал жени, изкарвал ги в открито море и ги продавал на наркодилърите, които на извратените си купони ги изнасилвали, а след това ги убивали. И с мен щеше да се случи същото, ако не ви беше повикал Чарли.

— Това пък откъде го знаете? — заинтересува се агент Холдън.

— От самия Спенс! — викнах. — Нима не разбирате? Най-сериозно ви разправях, че Джъстин Харис не е убиецът на Тара Фостър. Спенс е Десантчика, който се опита и мен да отвлече навремето. Занимавал се е с отвличането и продаването на жени още от времето, когато първоначално е нашумял телевизионният сериал „Маями Вайс“. И не само това. Според него съучастник му е бил и шефът на полицията, Питър Фурние. Именно Питър ръководел наркобизнеса в Кий Уест.

— Това пък хич не мога да го проумея — рече Дипъл. — Та аз отдавна познавам Питър Фурние. Бил съм му на гости. Децата ни са съотборници по бейзбол. Не мога да допусна, че това е вярно.

— Понеже се чувствате излъган, нали? Ами какво да кажа аз? Та аз бях омъжена за него. Освен това Спенс разправяше, че Питър го бил наел и мен да убие, само че аз успях да избягам.

— Започвам да напипвам логиката — обади се Чарли и прехвърли замразения фасул в другата си ръка. — Капитанът ми стана клиент и добро приятелче тъкмо по времето, когато в местния вестник излезе новината, че аз съм адвокатът на Джъстин. През цялото време ме разпитваше как върви делото. А пък аз си мислех, че просто е любител на съдебните хроники или нещо такова. Именно той ми предложи безплатното пътешествие за отпразнуване на успеха ни!

— Ама че заплетена история — смръщи се Холдън. — Ти, Бейлър, на това ли му викаш да я караш по-полека?

Агент Холдън излезе да се обади по телефона. Час по-късно, към четири сутринта, се върна и съобщи, че можем да си вървим.

— Разказът ви в общи линии се потвърждава. Проверих регистрацията на яхтата. Питър наистина фигурира сред собствениците й. И току-що разговарях с командващия операцията. Поставяме Фурние под двайсет и четири часово наблюдение. Но докато не сме го задържали, искам да не се навъртате повече наоколо, госпожице Блум, или Фурние, или каквото е там името ви. Отивайте да ви прегледат, и от болницата — право на първия самолет. И хич не си мислете, че историята е приключила. Ще ви държим под око. И теб, Чарли. Можеш да разчиташ, че пак ще те потърся.

Глава 109

Отказахме се да ходим до болницата и тръгнахме направо за аерогарата, като пътьом се отбихме до дома на Чарли да се преоблека и да си събера багажа.

Слънцето взе да се показва зад мътната плексигласова витрина на летищната чакалня, когато час по-късно агент Холдън се обади по мобифона на Чарли. Чарли помоли за извинение да му отговори.

— Холдън току-що е отишъл в дома на Спенс с щатските следователи — каза ми, след като се върна. — Надяват се да намерят улики, които да свържат този психопат с убийството на Тара Фостър, както и с всички останали изчезнали жени. Но според него там било нещо като бунище, така че сигурно щяло да им отнеме доста време. — И завъртя главата си с цицината. — Божичко, каква нощ! Ама и аз знам как да купонясвам, нали? — попита, когато чу, че викат пътниците за полета ми.

— Слушай, Чарли. Още нещо трябва да ти кажа. Нещо, което пропуснах.

— Не. Не ща да чувам повече.

— Така или иначе, ще се разчуе, поне от мен да го знаеш. Става дума за това как се запознах навремето с Питър.

Поех дълбоко въздух. И усетих как някаква тежест се намести; тежест, която от години таях в себе си.

— Преди седемнайсет години, докато бях тук за пролетната си ваканция, седнах пияна зад волана и без да искам, убих човек. Питър беше първият полицай на местопроизшествието. И ми помогна да се отърва от трупа.

— Какво? — не можеше да повярва на ушите си Чарли.

— Точно така се запознахме, Чарли. И вероятно заради това се омъжих за него. Той ме спаси от затвора. И аз съм корумпирана като него, Чарли. Така че стой далеч от мен. Всички трябва да се пазят от мен. Целият ми живот е една огромна лъжа. Открай време.

Чарли не ме изпускаше от поглед. Усетих го как се сви в себе си. Очите му се насълзиха от неподправената болка. Понечи да каже нещо, после затвори уста.

— Чарли — промълвих и самата аз се разплаках.

— Тръгвам си — рече ми след секунда.

И точно това направи, без изобщо да се обърне назад.

Глава 110

За разлика от всеки друг път, нямах проблем със заспиването по време на полета. Събудих се чак в Атланта, смених самолета и още щом седнах, пак ми спря токът. Дойдох на себе си едва когато взехме да кацаме в Ню Йорк.

Час по-късно си бях вече у дома. Изкъпах се, увих се в пухкавата си хавлия и тъкмо нахлузвах пухените чехли, когато телефонът ми иззвъня.

Дано е Чарли, пожелах си, докато вдигах слушалката.

— Току-що ми съобщиха — крещеше тържествуващо в слушалката шефът ми Том Сидиров. — Браво на теб! Наистина си отървала човека от смъртното наказание. Страхотен успех! Идвай веднага. Ще те заведа на обяд, да ми разкажеш всичко най-подробно.

— С най-голямо удоволствие, Том, но току-що слязох от самолета. Хайде да го отложим за утре, а? Абсолютно съм скапана.

— Добре, добре. Почини си, да си свежа за пред телевизионните камери. Вече се обадих в пиар отдела ни. Ще изцедим максимално постижението ти. Страхотно се гордея с теб. Цяла сутрин те хваля на останалите партньори. Утре ще направим почетната обиколка. Сигурен бях, че ще се справиш, малката.

След като затворих, взех да си мисля колко ли ще се зарадва Том, като научи, че съм лъгала фирмата, че в нетрезво състояние съм прегазила човек, а после съм укрила уликите, и че изобщо не се казвам Нина Блум.

Е, съвсем скоро ми предстоеше да науча отговора на въпроса си.

В този момент чух как в кухнята иззвъня домофонът от входната врата.

— Кой е? — попитах, след като натиснах бутона за разговор.

— Аз съм, мамо.

— Ема! — изкрещях. Е, най-после някой, който да ме подкрепи. — Качвай се, миличка. Страшно ми липсваш!

— Добре де, ама ми отключи първо — подсети ме дъщеря ми.

Натиснах бутона за входната врата и преди да вляза в спалнята, отключих вратата на апартамента. И тъкмо дърпах ципа на куфара, когато забелязах, че имам съобщение на джиесема си. Някой ме беше търсил, докато съм била под душа.

„Слушай, Нина“ — рече задъхано Чарли. Слава богу! Пак беше готов да ми говори. Чух как външната врата се отвори.

— Ей, Ем! — викнах зад гърба си. — Идвам след секунда. В спалнята съм.

„От ФБР са проследили Фурние до някакъв хотел в Кий Ларго. Но когато преди половин час отишли да го арестуват, заварили истински ужас. И жена му, и двамата му синове били мъртви. Застреляни като при екзекуция, в тила. Фурние бил изчезнал. Никой не го е виждал оттогава. Смятат, че е побягнал най-малко преди двайсет и четири часа. ФБР са го обявили за национално издирване. В никакъв случай не бива да се прибираш в апартамента си. Обади ми се моментално, да знам, че си добре.“

В този момент чух гласа на Ема:

— Мамо?

— Ем? Веднага си стягай багажа за път. После ще ти обяснявам. Трябва… — И започнах трескаво да набирам номера на Чарли.

— Каквато и да е причината, ще почака — отвърна ми Ема с необичаен, гневен тон. — Тук има един човек, с когото би трябвало да се срещнеш.

— Моля?

Извърнах се. Айфонът се изплъзна от разтрепераните ми пръсти, отскочи с рязък звук от стъклото на металната ми нощна масичка и тупна с дисплея надолу върху ориенталския килим.

Бавно завъртях глава. Неподвижните ми, широко отворени очи бяха готови да изскочат от кухините си.

Ема стоеше в рамката на вратата с вперен в мен поглед.

А зад нея стоеше мъж с бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“, яке „Адидас“, камуфлажен клин и лъскави черни бойни боти.

— Привет, русалке! — каза Питър и леко повдигна шапката си, преди да влезе в стаята.

Глава 111

— Как можа? — кресна гневно Ема с обляно в сълзи лице. Беше бясна. Но защо на мен? — Да ме лъжеш цял живот! Как можа да си такава егоистка? — И извади снимка на близнаците на Питър. — Да не ми кажеш, че имам двама доведени братя. Че имам семейство. Отвратителна си! Болна жена!

— Ема, почакай! — едва успях да промълвя с пресъхнало гърло.

— За какво да чакам? Да ме лъжеш още ли? — крещеше тя насреща ми. — Защо изобщо не си ми казала, че баща ми е жив? И трябваше да го науча чак днес, когато той ме причака пред училище през обедната почивка. Само като го видях, веднага, без нито една дума, усетих, че той е баща ми. Никакъв Кевин Блум не е имало. Да не би да си наела някой актьор?

— Ема, трябва да ти обясня.

— Няма нужда. Питър вече ми разказа всичко най-подробно. Как сте били женени във Флорида. И как си го зарязала и си избягала. Как си могла да постъпиш така жестоко?

Но аз престанах да й обръщам внимание. Погледът ми вече следеше Питър, който стоеше зад гърба й и посегна с ръка към джоба на якето си.

Извади оттам голям черен полуавтоматичен пистолет и ми го показа с усмивка. После го върна обратно в джоба си и ми направи знак с пръст да мълча.

Закрих с длан устата и носа си и завъртях глава — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо. Не, това не можеше да стане. Не може кошмарите да се сбъдват.

— Недей, моля ти се — рекох му и събрах дланите си като за молитва. — Тя няма нищо общо с всичко това, Питър.

Усмивката му ни най-малко не отслабна. Изведнъж Питър сграбчи Ема за косата на тила и навря в лицето й парчето плат, което извади от другия си джоб.

— Не! — изпищях и се хвърлих към него.

— Да! — изкрещя в отговор Питър и ме изрита в корема с тежката полицейска бота. Изкара ми въздуха и ме събори на пода.

Глава 112

Наблюдавах безпомощно как Ема се бори с прегръдката на Питър. Гледаше към мен ужасена и объркана, а аз не бях в състояние с нищо да й помогна.

Секунда по-късно очите й се обърнаха нагоре и тялото й се отпусна. Питър я остави да се свлече на дървения под в краката ми. Гърдите й едва се повдигаха. Изпаднала бе в безсъзнание.

— Така е по-добре — каза Питър и извади от джоба си ролка изолирбанд. — Синовете ми бяха ангелчета в сравнение с тая досадница. Никога ли не млъква?

Завърза китките ми с изолирбанд зад гърба ми, после ме завлече в хола и закопча глезена ми с белезници към радиатора.

— Хубаво апартаментче, Дженийн — рече и седна на дивана насреща ми. Извади пистолета и го сложи заедно с изолирбанда на възглавницата до себе си, после качи нозе върху масичката. — Много си падам по твърдата дървесина. Отдавна трябваше да облицоваме столовата ни с дървен цокъл, не мислиш ли? Тоя диван откъде е. От „Потъри Барн“ ли си го купила? Приятно ми е да видя жена с добър вкус. Ами онази модерна картина над камината? Чакай да видим дали ще позная. Бас държа, че е от „Крейт енд Баръл“. Съвсем в стила на „Сексът и градът“, нали?

Не отлепях очи от пода.

Простря ръцете си върху облегалката на дивана и въздъхна.

— Опа! Какво виждам? — Скочи изведнъж и грабна захвърлената до телевизора шапка на „Янкис“. И ме изгледа с отвращение, преди да я запрати като фризби над главата ми. — Не стига, че заряза мъжа си, ами си станала и фенка на „Янкис“, а!

Погледът му изведнъж се облещи и подивя. Грабна пистолета от дивана и притисна дулото в челото ми, право между очите.

— Помниш ли как се запознахме на брега преди толкова много години? — изрече тихо. — Тогава те спасих. Осигурих ти и всичко необходимо: дом, живот в рая. А ти да ми се отплатиш с лъжи! Да се престориш на умряла! Адски си гадна, знаеш ли?

— Прави с мен каквото си искаш — рекох. — Само нея не закачай.

— Това ли е най-добрата ти оферта? — завъртя той глава. — Ти, така или иначе, ще направиш каквото ти заповядам. Смятай молбата си за отхвърлена. Ема остава при татко си. Да беше помислила за скъпоценното си чедо, преди да дойдеш във Флорида и да подпалиш целия ми свят. — Изтегли затвора на пистолета. — Голяма грешка направих, че лично не те пречуках.

— Да, както уби първата си жена. И бебето ви — прошепнах. — И както уби Елена, Тео и онзи от бензиностанцията. А после и новата си жена и децата си.

— Точно това направих, Дженийн. А сега ви предстои да станете свидетели и на следващото действие, дами и господа. В него ще убия и втората си жена, по възможно най-бавния и болезнен начин.

Глава 113

Питър метна пистолета обратно на дивана и отключи белезниците около глезена ми. Издърпа ме за косите да се изправя и ме повлече към банята.

Запуши ваната и пусна горещата вода. От задния си джоб извади гумена кухненска ръкавица и я нахлузи на дясната си ръка. Спря горещата вода, след като тя стигна до горния ръб на ваната, и хвърли вътре шепа ароматизирана пудра за вана от оставената на ръба кутия.

— Виж как хубаво ухае — рече. — На океански бриз ли? Не, на калии. А сега да проведем поредния си експеримент. Да видим дали русалките наистина могат да дишат под водата.

Сграбчи косите ми с гумената си ръкавица и навря главата ми във водата. А тя беше неописуемо гореща. Колкото и да се съпротивлявах, ръката му ме притискаше като железен лост към дъното на ваната. Взе да влачи челото ми по емайла, все едно стискаше гъба за миене. Измина минута. После втора. Тъкмо да се предам и да отворя уста, и той ме върна обратно на този свят.

Измучах като животно и с пламнало лице загълтах въздух.

— Ихааа — изръмжа Питър. — Това не ти ли напомня на нещо? Щото съм запомнил от какво най те е страх, Дженийн. От удавяне. Нали ми разправяше как като малка си била на плаж с баща си и как те е спасил от мъртвото вълнение? Как си спряла да се бориш и си започнала да потъваш, а той взел, че те спасил. Ще ти кажа обаче нещо крайно неприятно, Дженийн. Татко ти го няма днес. Той отдавна е мъртъв. Сега аз съм татко ти.

И пак ме набута в горещата вода. Очите ми щяха да изскочат от напъна да не изпусна въздуха от гърдите ми и по някое време взе да ми се струва, че черепът ми е пълен с киселина.

И пак в мига, в който бях готова да се предам, та всичко да приключи, той повторно ме извади. А след като водата изтече от ушите ми, осъзнах, че Питър се смее. И то не със смеха на някой налудничав учен, а така, сякаш дъх не може да си поеме от радостна възбуда. Все едно не ме изтезаваше до смърт, ами гледаше някое видео с Еди Мърфи. След един дълъг миг успя да се озапти.

— Извинявай — промърмори и обърса очи. — Прости ми. Открай време съм се зарекъл да не намирам удоволствие в подобни неща, но този път стана изключение. От самото начало си знаех, че си заслужава да дойда. А, и да не забравя да ти кажа: след като се повеселим двамата с теб, дъщеричката ни ще дойде с мен в Мексико. Там ще я продам на онзи, който предложи най-висока цена. Ти предопредели по този начин съдбата й, Дженийн. Длъжен съм да те уведомя. Между съпрузите не бива да има тайни, нали? — И пак се разсмя, та чак взе да пръхти от радост. — Хайде, какво чакаш? Захапвай някоя ябълка! — рече и пак ме наблъска под водата.

Глава 114

При четвъртото или петото изваждане на главата ми изпод водата получих халюцинация. Трябва да е било от кислородния глад, понеже изведнъж ми се стори, че Ема е застанала на вратата зад гърба на Питър.

С вид на ангелче. Какви бяха тия неща зад главата й? Крилца?

Не, осъзнах след част от секундата. Вдигнала бе нощната ми масичка от метал и стъкло. И се засилваше с нея като с бейзболна бухалка.

В следващия миг Питър се извърна.

Но беше прекалено късно.

Ема го изтрещя по черепа като с ковашки чук и по плочките се разнесе продължителна, шумна експлозия от натрошено стъкло.

Питър забели очи и се просна на пода, а от главата му шурна кръв. Попарена и замаяна, с нарязани от парчетата стъкло длани, успях да прелазя над него и да се измъкна по лакти и колене от банята. Довлякох се до хола, а Ема коленичи до мен и с кухненската ножица освободи вързаните ми с изолирбанда китки.

— Бягай — изрекох с прегракнал глас. — Викай полиция. Бягай!

— Ама ти много бързаш да си ходиш. Дори не си целунала татко си за довиждане — изграчи Питър зад нас.

Извърнах се бавно и замръзнах. Със сетни сили успях да осъзная какво виждам.

Стъклената нощна масичка бе успяла да го нарани. И то тежко. Лявото му ухо висеше само на кожичка и го шляпаше по бузата. Още кожа бе отрязана от бузата му, от слепоочието чак до челюстта, и показващата се розова плът приличаше на окървавена дъвка за балончета.

Питър хвана с палец и показалец отрязаното ухо, изпъшка и с рязко движение го откъсна от кожата. Получи се тих звук на раздираща се мокра тъкан, като при отлепване на лейкопласт. Огледа намръщено ухото си. После тръсна глава и внимателно го положи на етажерката със снимки до рамото му.

— Някой ще плати за това — каза и убедено кимна на себе си. После се засмя, при което сините му очи светнаха като неонова лампа, като усилен докрай газов котлон. — Кучки, кучки, кучки! Не оставяте човек нито да живее с вас, нито да ви убие. — Но забеляза острата като бръснач кухненска ножица на пода до себе си. Наведе се и я взе. — Ама и аз защо бързам да се изказвам — изщрака няколкократно с нея като готов за действие бръснар. — Защо пък всъщност да не ви довърша?

Глава 115

Двете с Ема стояхме като статуи насред хола, като деца, играещи на „замръзванка“.

— Татко никак не обича непослушните момиченца — каза Питър и със свободната си ръка сграбчи Ема за китката. Извъртя се на пета и я запокити, сякаш бе някоя парцалена кукла. Лицето й се заби с трясък в остъклената библиотека, която се залюля, а след това се стовари отгоре й и я отрупа с книги, докато тялото й рухваше на мокета.

Точно тогава забелязах пистолета, който бе зарязал на дивана, до ролката с изолирбанда. Единственият ми шанс. Извъртях се и се метнах нататък, а нападалите книги се разхвърчаха под краката ми.

Пистолетът тупна глухо на мокета. Грабнах го и увих пръст около спусъка му. Но не ми стигна време да се извърна.

Питър се метна отгоре ми, изби оръжието от ръката ми и наби черепа ми в твърдото дърво.

Помислих, че от удара като с томахавка ми се е сцепила главата. Но забравих болката мигновено, след като Питър обхвана врата ми с две ръце.

Взе да стиска силно, а аз неволно издадох гъргорещ звук. Заритах и замахах с ръце, при което разпилях още книги. От прекъснатия достъп на кислород всичко пред очите ми се замрежи.

Питър сключи пръсти зад тила ми и заби палци в трахеята ми, като че искаше да я изскубне. Изгубих всякаква надежда, но изведнъж натискът върху гърлото ми отслабна.

— Не си отивай още, Дженийн. Остана време за последен рунд в играта „Истина или предизвикателство“ — прошепна Питър в ухото ми. — Аз съм пръв. Истината. Помниш ли Рамон Пеня? Онази нощ на брега? Истината е, че не ти го уби. — Близна обецата на ухото ми и игриво я ръфна. — Цялата работа бе лично мое дело — рече.

Глава 116

Напъвах се да поема глътка въздух, гърлото ми пламтеше, а погледът ми не се отделяше от усмивката му.

— Това е самата истина — кимна Питър. — Пеня беше доносник, който се канеше да ни издаде на федералните ченгета. Затова бях тръгнал да го търся по плажа и да го убия. И точно тогава чух как се носиш с пълна газ по крайбрежното шосе. Той хукна към тротоара да ти махне да спреш, а аз го прострелях с пистолета си със заглушител. В следващия миг го видях как пада на платното пред твоята въртяща се кола. Нямаше начин да го избегнеш.

Поклатих глава с присвити очи, изпълнени с недоверие и болка.

Питър кимна.

— В началото си помислих, че ще се наложи и теб да убия, но когато подуших, че си пила, набързо промених решението си. Така и не ми се удаде възможност да ти благодаря за това, че ми помогна да го пренесем до нас. Чудесно се справи със задачата си, Дженийн.

Но когато ръцете пак обхванаха шията ми, нещо стана. Зад очите ми се оформи ледена топка от чиста омраза. И премина по лявата ръка чак до дланта ми, която се превърна в животинска лапа.

Замахнах със стегната ръка и забих острите си нокти в розовата пихтия под липсващото му ухо. После ги дръпнах надолу.

Питър скочи назад с остър писък. А аз се извърнах, вдигнах се на колене и взех да ровя из книгите да намеря пистолета. Мярнах черен метал под дивана и плонжирах натам. Придърпах тежкото оръжие към корема си и пъхнах показалец върху спусъка му.

Извъртях се към Питър и натиснах. Нищо. Спусъкът изобщо не помръдна. Освободих с палец предпазителя и пак насочих пистолета. А той пак отказа да гръмне.

Изпищях на свой ред, след като тежката бота на Питър се приземи върху слепоочието ми. Пистолетът излетя от ръката ми и с въртене се понесе по твърдия под на коридора към спалнята.

— Това е пистолет с двойно действащ спусък, тъпа кучко. За да произведеш първия изстрел, трябва много силно да натиснеш спусъка — каза Питър. — Позволи ми да ти покажа как става.

Скочих и побягнах в противоположната посока. Намерението ми бе да изскоча от апартамента и да се разкрещя за помощ, но изведнъж си дадох сметка как Питър ще постъпи тогава с Ема.

Извърнах се в последния миг и се втурнах към кухнята. Пресегнах се към дървения блок за ножовете до печката. Големият двайсетсантиметров нож „Хенкелс“ прилепна към дланта ми. Вдигнах го над главата си и се понесох към хола.

Там обаче, застанал на вратата към спалнята, стоеше Питър с насочен право към мен пистолет. Дори се разсмя, като ме видя как пристигам.

И докато се смееше, дръпна спусъка.

Нищо не стана. Изглежда, че вместо да освободя предпазителя, го бях поставила!

Нахвърлих се устремно към него и замахнах с ножа. Дулото на пистолета ме удари през устата и ми изби два зъба. Но и това не можа да ме спре.

При отчаяния ми замах кокалчетата ми се плъзнаха по долната част на гладко обръснатата брадичка на Питър.

Забих с всичка сила ножа до дръжката право в ключицата му.

А той рухна назад в спалнята ми с клокочещ звук. Помня как топлата му кръв ме плисна по очите и бузите, след което се извърнах и хукнах към Ема. Разритах затрупалите я книги, хванах ръката й и я повлякох към вратата. Едва там тя успя да се изправи замаяна на крака. Прикрепяйки се взаимно, закуцукахме надолу по стълбищната шахта.

Някаква жена с неудачна пластична операция на лицето, която разхождаше миниатюрния си лабрадудел, изпищя и хукна да бяга, след като й се явих от задния вход на сградата в подгизналия си от кръв халат. Едва се добрахме до корейската бакалница на ъгъла с Трето Авеню, където спряхме пред мивката на цветаря до стелажа с евтини рози. Не успях да промия съвсем лицето на Ема от стъклата по него, когато първата полицейска кола прескочи бордюра и спря.