Императрица Сиси

Още една версия на името ми. Струваше ми се, че вече съществуват толкова личности, колкото и имена. Императрица Елизабет, Елиза – версията на леля София, Сиси на Франц Йозеф и сега – тази унгарска, поразена от гръм Ержебет, чиито чувства ми бяха толкова чужди и непознати, че ме изпълваха със страх.

Тази Ержебет искаше да отговори с „Дюла!", но това щеше окончателно да я събуди за нов живот. Смеех ли да рискувам и да я съживя? Какво щеше да се случи, ако го направех? Нямаше ли по този начин да забравя за съществуването на Елизабет, Елиза и Сиси? Нямаше ли да издам смъртната присъда на всички тези персонажи и да обърна живота си с главата надолу?

– Кълна се във всички светии, моля Ви да ми простите, задето си загубих разсъдъка. Знам, че не биваше да го правя. Непростим гаф – продължи той, дишайки тежко. – Но не съжалявам, ако ще да ми струва главата. Исках поне веднъж, поне един-единствен прекрасен миг...

– Замълчете! Това е безумие! Чудовищна, недопустима дързост! – прекъснах го аз, останала без дъх. – Никога не се е случило. Нищо не свързва Ержебет и граф Андраши. Абсолютно нищо! Аз съм императрицата, как можах да го забравя?

– Нищо? Ержебет, как можеш да наричаш нашата любов „нищо"?

Абсолютната увереност, с която той окачестви моите и своите чувства, направи отговора ми още по-труден.

– Тя е и трябва да бъде нищо, приятелю, защото би разрушила всичко, за което работихме. Как си представяте императорът на Австрия да подаде ръка на човека, който му е откраднал жената? С това бихте превърнали колебанието му в гняв, а готовността му за мир в пепел.

– Ержебет!

– Не, недейте! – отстъпих крачка назад, за да не се изкуша отново да се хвърля в обятията му. – Нека заедно да обичаме Унгария, приятелю. Тя ще ни свързва завинаги и ще бъде единственото, което сме успели да създадем заедно. Унгария е нашата рожба!

– А какво съм аз за теб, Ержебет?

Поне веднъж заслужаваше да чуе истината. Истината на едно сърце, което в този момент се пръскаше на парченца под непосилно тежките удари.

– Ти си една мечта, Дюла Андраши. Една мечта за любов...

Горчиво-сладката болка на тези откраднати минути остана завинаги заключена в мен, а замъкът „Гьодьольо" по тайнствен начин се свърза с небивалия смут на клетото ми сърце.

Толкова бях зашеметена, че почти не усетих как Андраши ми помогна да се метна отново на седлото и почтително застана до мен. Придружаващите ни не се усъмниха в обяснението му, че сме се надбягвали, освен това „Гьодьольо" вече се виждаше между дърветата. Гледах сградата с пламнали очи и, кой знае защо, намирах нейните строги пропорции за утешителни. Макар да беше просторна и малко тромава, тя сякаш обещаваше уют и спокойствие под покрива си. Колко хубаво би било да живееш на подобно място!

Вкопчих се в тази мисъл, за да издържа посещението и да запазя що-годе приемливо поведение. Може би в онзи ден съм се сторила на горките ранени в „Гьодьольо" неособено сърдечна, но най-доброто, което успях да постигна, беше да се държа на краката си. В Буда и Пеща ме чакаше следващото усложнение: лятната жега способстваше за разпространението на холерата.

Моментално заповядах да отпътуваме, за да не излагам на опасност децата, а през това време във Виена вече ме обвиняваха, че изобщо съм ги довела в Унгария. Писмата на Франц Йозеф също излъчваха смесица от упрек и примирение, която ми показваше, че враговете ми усърдно използваха моето отсъствие, за да му влияят. Съществуваха много важни причини за незабавното ми завръщане във Виена, но този път сбогуването беше по-трудно от всякога.

Последният ми поглед от прозореца на купето на тръгващия влак беше предназначен за една стройна мъжка фигура с черна коса, чиито контури бяха погълнати от облаците пара.

– Мама плаче – озадачено установи Рудолф.

– Тъжна е, защото напуска Унгария – меко му отговори Ида Ференци, преди някой друг да вземе думата.

– И аз съм тъжен – отвърна Рудолф, правейки трогателен опит да ме утеши, но и той беше нещастен. Моят син също като майка си бе запленен от Дюла Андраши с неговото авантюристично минало на революционер, опълчил се на самия император.

– Аз пък изобщо не съм тъжна. Радвам се, че се връщаме във Виена – обади се Гизела. Отговорът беше типичен за нея. Ако изобщо отвореше уста, винаги изричаше обратното на това, което исках да чуя.

Завръщането ни във Виена потвърди най-лошите ми опасения: Франц Йозеф отново беше попаднал изцяло под влиянието на антиунгарската групировка. Ерцхерцогинята му висеше над главата и най-нагло твърдеше, че залитането ми по Унгария било опасно и недалновидно. Тя окуражаваше императора както в колебанието му да вземе положително решение по унгарския въпрос, така и в подозрителността му към поколението на революционерите, което понастоящем заемаше либерални позиции. Обаче Кьониггрец бе променил много неща. Франц Йозеф вече не беше склонен автоматично да приема всяка дума за умна и правилна, само защото е била произнесена от майка му.

Щом забелязах това, се заех да си връщам загубената територия, прилагайки къде упоритост, къде – леко изнудване. Франц Йозеф твърдеше, че съм го тормозела, но тъй като не можеше да устои на усмивката ми, беше само въпрос на време да постигна целта си.

Императорът се съгласи да приеме още веднъж граф Андраши на частна аудиенция и да му даде възможност да обясни по-подробно политическите си планове. Молех се за успеха на тази среща, ала съзнателно се държах настрана от Андраши. Колкото по-рядко споменаваха заедно имената ни, толкова по-добре за Унгария. Вече се разпространяваха долнопробни анонимни писания, които го представяха като суетен човек, упражняващ гибелно влияние върху императрицата.

А всъщност той не беше нито суетен, нито фантазьор. Дори имаше много точна представа как трябва да изглежда така наречената Дунавска монархия, която да обедини Австрия и Унгария в една нова, могъща сила. Предложи на Франц Йозеф два национални парламента – австрийски и унгарски, които да управляват под патронажа на императора-крал. Дали съпругът ми щеше да се съгласи с подобни радикални нововъведения?

Заровете бяха хвърлени по-рано от очакваното. След окончателното сключване на мирния договор с Прусия Франц Йозеф и без това бе решил да обнови коренно имперската администрация във Виена. На 30 октомври той назначи нов държавен министър на външните работи на империята – това обаче не беше австрийски аристократ, а саксонски барон.

Във Виена Фридрих Фердинанд фон Бойст³⁵ се намираше в трудно положение, ала беше достатъчно умен, за да осъзнае предимствата на помирението с Унгария. Но и той не се числеше към мъжете, които признаваха, че една жена може да разбира от политика. В австрийската столица бях лишена от възможността да ходатайствам на Унгария, като изключим евентуалното ми влияние върху Франц Йозеф в личен план. Бях в неведение за решенията, които се вземаха в кабинета на императора, а когато го питах, той ми се присмиваше и ми напомняше за задълженията ми като императрица и съпруга.

Последното ми причиняваше все повече главоболия. Верният ми съюзник доктор Фишер беше в Мюнхен, а Франц Йозеф не пестеше недвусмислените си забележки, че вече нищо не пречело в императорското семейство да се появи ново дете.

– Изглеждаш просто ослепително, макар че това лято дори нямаше възможност да отидеш на курорт – радваше се съпругът ми.

– Въпреки това времената не са подходящи за раждане на деца, Франци – помъчих се да обясня нежеланието си аз. – Какво ще стане, ако възникнат неприятности с Унгария? Не мога да пътувам напред-назад и да играя ролята на твой дипломат, ако съм бременна.

– Този въпрос скоро ще се изясни, Сиси, обещавам ти.

Не смеех да повярвам на това уверение, но използвах свободното време, което имах в изобилие, за да усъвършенствам унгарския и да разширя познанията си за страната и хората. За целта Андраши ми бе препоръчал един свой приятел. Макс Фалк беше журналист, но работеше във Виена като помощник в Спестовната каса и се оказа извънредно симпатичен и образован човек. Скоро започнахме да се отклоняваме от обичайните уроци и непринудено да разговаряме на унгарски за история, литература и поезия.

Фалк не се поколеба да ме запознае с някои от забранените унгарски съчинения и статии, разпространявани нелегално във Виена. Ако нашият министър на полицията можеше да хвърли поглед на това четиво, сигурно щеше да получи удар. Фалк беше от онези умни интелектуалци, които са трън в очите на повечето управници. Той застъпваше необичайни теории и умееше да обяснява разбираемо и най-сложните обстоятелства. Искаше ми се Франц Йозеф да се вслушва повече в такива хора, вместо в своите закостенели и консервативни министри.

За моя огромна радост ноември 1866 година най-после донесе желаното обединение: Австро-Унгария щеше да формира двойна монархия, управлявана по наследственост от императорско-кралската династия Хабсбург. Всяка страна се сдоби с народен парламент, а администрацията във Виена представляваше външнополитическите, военните и финансовите интереси на двете нации. Коронацията бе насрочена за юни следващата година.

– Те настояват и ти да бъдеш коронясана заедно с мен, Сиси – доволно съобщи Франц Йозеф. – Такова нещо не се е случвало досега. Обикновено кралицата се коронясва няколко дни след краля.

– Това е особено висока чест за Ваше Императорско Височество – така Ида допълни по-късно информацията, която Франц Йозеф не ми беше предал или пък не му беше известна. – Унгария Ви дължи толкова много, че иска да Ви се отплати, като Ви короняса заедно с императора.

Непосредствено след това започна планирането на важното събитие, а аз предпазливо изложих пред Франц Йозеф проект, който по ред причини ми бе легнал на сърцето още от август предишната година. Никога нямаше да ми се удаде по-подходящ случай.

– Сега вече наистина имаме нужда от жилище в Унгария, Франци. Кралската крепост „Офен" е един ветрилник, макар и достолепен. Човек зъзне и зиме, и лете, липсват й най-елементарните удобства.

– Ако пак ще ми говориш за „Гьодьольо", Сиси... – на Франц Йозеф не му бяха допаднали хвалебствията, които му бях изпратила още в първото си възторжено писмо от Унгария.

Сякаш инстинктивно усещаше, че любовта ми към „Гьодьольо" крие чувства, които нямат нищо общо с него. А всъщност красивият провинциален дворец с просторните конюшни щеше да ми хареса и без свързаните с него спомени. Построен със замах сред негъсти гори, той е бил притежание на едно-единствено семейство още от времето на Мария Терезия. Последният княз Грасалкович починал през 1841 година, без да остави наследници. Разправяха, че бил луд по конете и дори издигнал специален паметник на любимия си бял жребец. Харесвах тази история, както харесвах и рохката песъчлива почва около двореца, така подходяща за галопиране.

Но още тогава, през август, Франц Йозеф не поиска и да чуе за придобиване на „Гьодьольо". И държавната хазна, и личната каса на императора бяха опустошени от огромните репарации, наложени ни от мира с Прусия.

– Разбира се, че говоря за „Гьодьольо" – троснах се аз сега, макар да предусещах как ще завърши този разговор. – Знаеш, че го желая повече от всичко.

– Аз пък не знам с какво да го платя, Сиси – нетърпеливо отвърна императорът. – Вече намалих конюшните и заповядах повсеместни икономии. Как биха ми имали доверие моите поданици, ако в същия момент купя замък в Унгария! Какво ще си помислят за мен виенчани? Че съм прахосник?

Предпочитах да не ми се напомня за продажбата на конете. Много се засегнах, задето императорът прибягваше към толкова отчаяни мерки. Нима не знаеше какво значеха тези животни за мен? Нямаше ли предостатъчно бижута, произведения на изкуството и други ценности, които можеше да обърне в пари вместо тях? Мъртви предмети, които не дишаха и не можеха да бъдат обичани?

Вероятно ерцхерцогинята бе предложила да започне икономиите именно от конюшните. Открай време тя гледаше с лошо око на любовта ми към конете и на продължителната ми езда. Мисълта за майката на императора не се отрази благотворно на дипломатическите ми умения.

– Не можеш ли поне веднъж да видиш нещата в тяхната цялост? – упрекнах го аз. – Трябва да вземаш предвид и това, което унгарците мислят за нас. Те са горд народ и искат император, а не скръндза.

– Не си справедлива, Сиси. Бог ми е свидетел, че си имам други грижи освен някакъв унгарски замък. Чу ли вече колко зле вървят нещата в Мексико? Положението не е толкова розово, както го представя Макс в писмата си до мама, тамошните бунтовници придобиват все повече власт и влияние. Шарлота е пристигнала в Париж. Възнамерява да помоли Наполеон да изпрати войници в подкрепа на Макс. Надявам се да не дойде и при нас, ние наистина си имаме предостатъчно проблеми.

– Това можеше да се очаква. Ти предупреди и двамата да не се впускат в тази авантюра – ядно напомних аз. Франц Йозеф владееше виртуозно изкуството да сменя темата, когато казаното от мен не му изнасяше. – Да се оправят сами с цялата бъркотия.

– Не бива да говориш така, все пак Шарлота е член на семейството. Ако ни помоли, трябва да намерим начин да й помогнем.

– И аз съм член на семейството, ако си забравил. И аз те моля за нещо. А ти търсиш ли начин да ми помогнеш?

Франц Йозеф присви очи, стисна устни и придоби онова опърничаво изражение, което ми показваше, че съм отишла твърде далеч.

Съжалявах, но същевременно се ядосвах ужасно на дебелоглавието и ината му. Избягвах споровете, а също и следващите официални изяви. С облекчение, но и малко гузно признах пред себе си, че така поне временно бе замразен и въпросът за брачната ни интимност. И без това в момента не бих понесла опитите му за сближаване.

С всяка изминала година зимата във Виена влияеше все по-зле на здравословното ми състояние. Мъглата, която се издигаше над Дунава и обгръщаше града в сиво було, притискаше като похлупак пушека от комините и превръщаше коридорите на „Хофбург" в леденостудени, ветровити тунели. Тя тегнеше като олово върху белите ми дробове и заедно с потиснатото настроение в двореца изцеждаше изцяло силите ми.

Войната бе нанесла болезнени рани на много семейства, но и щастливците, които не носеха траур, нямаха особени причини за веселие. Всеки – от камериерката до главната придворна дама -имаше какво да оплаква.

След разправията ми с Франц Йозеф трескавите дни от изминалите месеци, които запълвах с безброй аудиенции, разговори, заминавания и пристигания, с писане и отговаряне на писма в Унгария и във Виена, отново отстъпиха място на парализиращото еднообразие на дворцовия живот. Повече от всякога ми беше трудно да се вписвам в помпозния и безсмислен протокол.

Постигнала бях толкова много за Унгария и за императора – с какво право ме тикаха пак в глуха линия? Нима не бях доказала многократно, че съм способна и на нещо друго, освен да раждам деца и да изглеждам добре? Разочарованието ме обладаваше все повече и повече; опитвах да се разсейвам, като все по-усърдно се грижех за здравето, фигурата и външния си вид.

Още по-продължителна езда, още повече гимнастика, още по-рафинирани кремове и маски, още по-оскъдно хранене.

Докато бях най-красивата императрица в Европа, Франц Йозеф щеше рано или късно отново да се съобразява с мен.

Докато вестниците публикуваха снимките ми, докато художниците рисуваха портретите ми, докато половин Европа се занимаваше с въпроса дали френската императрица Евгения³⁶ можела да стъпи на малкото пръстче на австрийската императрица, щях да бъда сигурна, че няма да потъна в забвение. Нито във Виена, нито в Буда и Пеща.