Императрица Сиси

ХОТЕЛ „БО РИВАЖ”, ЖЕНЕВА

9 септември 1898 година

Как тиха е нощта! Светът е затаил дъх, луната чертае орбитата си върху черния небосвод и превръща ширналото се пред мен езеро в сребърно блюдо. Колко ли е часът? Не ще и дума, полунощ отдавна е отминала. Градът спи. Ще ми се и аз да можех да заспя. Да потъна в дълбок, здрав сън, без глупави съновидения и без страх от събуждането.

Научих се да изпитвам боязън от новите дни. Всяка заран неизменно ми носи задължения, безпокойства, болки, страхове и притеснения. Колко далеч остана времето, когато изгряващото слънце ми обещаваше надежда, красота, радост, щастие. И тогава се намирах край езеро. Вероятно затова харесвам гледката на необятната, тайнствено блещукаща вода. Прилича ми на топла наметка, която ме обгръща и закриля. На призрачен приятел, в чиито обятия намирам покой...

Всяко дихание ми коства безкрайно усилие, въпреки че топлият въздух на септемврийската нощ все още има вкус на лято. Нима единствена аз предусещам есен? Идеща буря, която изтръгва листата на дърветата и ги подгонва, докато паднат на земята, уморени от лудешкия хоровод, и загинат?

Кога ли ще настъпи краят и на моя хоровод? Кога ли умореното ми сърце ще почива в мир и спокойствие? Толкова изстрада, че вече ме боли дори при отмерването на всеки нов час. А винаги е искало само едно: да обича и да бъде обичано.

Това сърце мечтаеше за любов още когато нищо неподозиращата баварска принцеса съзерцаваше през прозореца си Щарнбергското езеро, простиращо се чак до планините. Невинното девойче, обитаващо своя рай „Поси" – имението „Посенхофен", се увличаше по любовни книги и романтични стихотворения. Във фантазиите си, досущ като техните героини, рискуваше и печелеше в името на любовта. Любов, която минава през много изпитания и всичко прощава. За която е без значение дали си глупав, или умен, прибран или разхвърлян, весел или тъжен, дали произхождаш от висшето, или от низшето общество.

Невинната принцеса се превърна в императрица и на моменти й се струваше, че е открила чудото – рамото, обещаващо опора и убежище, каквито навремето малкото момиче намираше у баща си. Душевната топлота, идваща само и единствено от личността, а не от короната и ранга. Но нищо не беше вечно. Всичко свършваше с раздяла, скръб и ледено отчуждение. Толкова много страдание и самота, че днес копнея единствено за покой.

Сърцето ми остаря и се умори, както остаряха и се умориха лицето и тялото ми. Сломено от раздели, смазано от разочарования и натежало от мъка. Направо не е за вярване, че някога е било младо и силно. Някога, когато погледът на едни незабравими тъмнокафяви очи го изтръгна от невинния му детски сън...

ЗИМАТА НА 1852/53 ГОДИНА

„Ах, тези тъмнокафяви очи...”

Всяка година изпитвах все същия ужас от зимата. Щом свършеше есента, в „Поси" стягаха сандъци с багажи заключваха къщата. Семейството се преселваше в палата на „Лудвигщрасе" и аз трябваше да се върна в града. Мюнхен означаваше край на лятната свобода. Означаваше прилични рокли, обувки, уроци по пиано и етикет, безкрайно скучни семейни сбирки вместо мокри от росата поляни, плуване в езерото и скитосване с татко. И тази година ми се щеше да остана в нашата лятна резиденция „Посенхофен".

– Що за глупост! – отхвърли мама детинското ми желание, както би бръснала досадна прашинка от масата. – Ти си баварска принцеса, а не някакво селско девойче, което се погребва в провинцията.

Не ме засегна толкова порицанието, колкото погледът, с който бе съпроводено – обезпокоително претеглящ, замислен и същевременно строг. Не подозирах, че в момента тя решаваше да ме държи по-изкъсо под око. Бях на четиринайсет и все още се стремях да се изплъзвам от майка ми, от гувернантката и от всякакви предписания.

В палата на „Лудвигщрасе" това беше мъничко по-трудно, отколкото в „Поси". Там не можеше просто да отвориш вратата и да побегнеш през градината към езерото. В Мюнхен дори конюшните бяха някак официални, с началник, безброй коняри и всевъзможни униформени лица. Вярно, че свитата на баварския херцог не можеше да се мери с тази на баварския крал, ала тя все пак се състоеше от толкова народ, че дори татко не бе в състояние да запомни всички физиономии.

През изминалите четиринайсет години обаче аз бях развила забележителното умение да се изплъзвам от зорките погледи. Стрелнах се безшумно по празния коридор пред маминия салон и на пръсти се вмъкнах в библиотеката. Тя ми обещаваше повече разтуха от насрочените уроци по танци и етикет. Сбирката от книги на херцога ме запленяваше, откакто се бях научила да чета.

– Сиси?

– Татко!

Опитах се да спечеля време, като направих един от онези прекалено тържествени реверанси, които голямата ми сестра Нене владееше до съвършенство. Омразните ми фусти прошумоляха, а под засуканите нагоре връхчета на татковия мустак се прокрадна обичлива усмивка. Отдъхнах си с облекчение. Не, той нямаше да ме издаде. Разбираше, че предпочитам да мечтая и да чета, нежели да танцувам и да упражнявам водене на благовъзпитан разговор.

– Както изглежда, май се налага да променя плановете си – с усмивка на уста се обърна той към младия офицер, който стоеше пред него, прав като свещ, с безупречна стойка, стиснал фуражката си под мишница, както повеляваше уставът. – Разчитайте на одобрението ми на вашата молба, Рихард!

С военна акуратност младежът отдаде чест на херцога, след което ме поздрави с лек поклон. Може и да бях дете, но пък нали бях принцеса от баварския кралски двор. Поклонът подобаваше на положението ми. Но дали бе подобаващ и погледът, с който беше съпроводен този поздрав? Под изпълнения с възхита поглед на блестящите кадифенокафяви очи се разтреперих по непознат дотогава начин. В състояние бях единствено да гледам и чувствам как в досегашното девойче плахо се пробужда жената.

– Сиси! Да не ти е зле?

Гласът на херцога ме изтръгна от магията. Погледнах го, все още замаяна. Бяхме сами в библиотеката. Младият офицер ни бе напуснал. Просто така. Как можа да го направи?

– Не... разбира се... извинявай, татко.

Толкова бях объркана, че в първия момент не успях да си спомня за какво бях дошла. Какво ми ставаше?

– Виждаш ми се бледа, детенце. Какво се е случило? Още ли тъгуваш, задето заминахме от „Посенхофен"? Не те упреквам. Ще се оправиш. Всяко лято си има край, съкровище.

Чувах утешителните му думи, но те не достигаха до съзнанието ми. Сякаш очарованият поглед на напетия млад офицер беше проникнал през множеството досадни пластове на роклята ми и ме бе жигосал право в сърцето. То продължаваше да бие неравномерно, наранено и удивено, мъчейки се да се нагоди към новия, непознат ритъм, който отекваше като барабанни удари в моята олекнала, странно празна глава.

Да не би това да бе любовта, която поетите описваха в най-прекрасни стихове? Която бе изобразена на живописните платна в голямата галерия и за която в някои нощи копнеех тъй силно, че сън не ме хващаше?

– Сиси! Божичко, баронесата те търси навсякъде. Учителят по танци е тук.

Елена, разбира се. Има ли на света по-порядъчна, по-съвестна и по-досадна голяма сестра? Тя беше олицетворение на съвършенството. Младата заместница на мама, страшилището на детската стая, колкото и да я обичахме. Щом я зърнеше, дори татко правеше онази предпазлива физиономия, която инак придобиваше само когато мама се възмущаваше от поредния скандал, разбунил града.

– Не ми трябва никакъв учител по танци – наежих се аз, ала нямаше смисъл. По принцип Нене оставаше глуха за всякакъв сорт протести.

– Да не искаш на дворцовия бал да настъпваш партньора си и да ни излагаш?

Дворцов бал? Партньор? Танци? Тези думи потънаха в преизпълненото ми от емоции сърце подобно на камъчета в езерце. Младите дворцови офицери бяха желани партньори при подобни светски събития. Във въображението ми вече звучеше музика и се носех с Рихард по огледалния паркет в балната зала на кралската резиденция. Каква възможност да се запозная и да разговарям с него, да го завладея завинаги!

– Върви да танцуваш, коледниче! – посъветва ме и татко. – Редно е хубавите момичета да владеят танците.

Татко ме наричаше коледниче само когато беше особено благоразположен към мен, понеже съм се появила на бял свят на 24 декември.

Нене реагира на галеното име с необичайна ревност.

– Никога няма да ги овладее, ако продължава да пропуска уроците и да бяга, щом се появи учителят по танци – намусено съобщи издайницата.

– Не бягам, исках само да пожелая на татко приятен следобед – излъгах аз и целунах баща си за довиждане. Миришеше на енфие и на червено вино, уютно и привично. Твърдият му мустак одраска чувствителната ми кожа. Каква ли би била бузата на Рихард, ако я докоснех с устни?

При тази дръзка мисъл се изчервих и бързо-бързо се завтекох подир Нене. Опитвах се прилежно да се концентрирам върху танцовите стъпки, ала умът ми беше другаде. Той кръжеше неотлъчно около чудесния млад адютант. Рихард. Каква ли му беше фамилията? И в кой ли полк служеше?

Макар да намирах униформите за шик, никога не се бях интересувала от подробностите. Е, знаех, че е голямо отличие да те допуснат да служиш на кралската фамилия. Обикновено младите мъже от нашата свита се набираха сред първите семейства на Бавария.

Разбира се, Нене щеше да е осведомена по въпроса. Тя притежаваше безпогрешна памет за имена, физиономии и съответстващия им ранг. Ала от само себе си се разбираше, че в никакъв случай не биваше да я питам. Нямаше да миряса, докато не разбере всичко, докато не узнае и последната ми съкровена мечта. После с тези си знания щеше да отиде право при мама. Не защото иска да ме издаде, а защото е безпределно предана дъщеря и просто не умее да постъпва другояче.

Само не и това! Бездруго херцогинята ми отделяше твърде много внимание. Не знаех защо, но предпочитах да проявявам предпазливост. Единствено през лятото в „Поси" мама беше толерантна, ведра и търпелива. В града тя отново се превръщаше в дъщерята на баварския крал. В княгинята, която се бе омъжила за херцог Макс Баварски по желание на своите родители и така бе сключила най-непрестижния брак в сравнение с останалите си сестри. Към татко, комуто бе дарила осем деца, тя се отнасяше с търпение и покорство, но не и с любов.

Не знаех кога точно бях открила това. Родителите ми се държаха любезно един към друг, мама никога не каза лоша дума по адрес на татко. Тя повишаваше глас само когато никое от децата й не беше наблизо.

Ала на мен не ми трябваше да чувам каквото и да било. И така усещах, че нещо липсва. В някои дни мама беше безкрайно тъжна, а татко – още по-припрян от обикновено. Тогава той вършеше най-откачените неща. Свиреше на цитра в конюшнята или се правеше на цирков ездач. Най-зле беше обаче, когато си стягаше куфарите и заминаваше на пътешествие за седмици или дори месеци.

Съжалявах ги и двамата. Татко – мъничко повече, отколкото мама. Тя споделяше толкова малко от неговите интереси. Ненавиждаше пътуванията, излетите, свиренето му на цитра, стихотворенията, книгите, които той четеше, но най-вече политическите му възгледи и статиите му. Та нали фундаментът на всяка любов е да споделяш всичко с другия! Както радостите, така и скърбите. Родителите ми обаче споделяха само фасадата, а зад нея всеки живееше своя собствен живот.

Колкото и млада да бях, вече знаех, че не искам да живея така. Щях да се омъжа само по любов! Никой нямаше да ме затвори в глупавата клетка на послушанието и дворцовите правила, която правеше мама нещастна и я принуждаваше да прекланя глава.

Когато всички заспаха, аз станах тайничко и доверих на дневника си тези бунтарски мисли. Обичах да пиша нощем. Никой не ме смущаваше и имах чувството, че ми е позволено да казвам и пиша всичко. А след това споменът за прекрасните кафяви очи на Рихард ме съпровождаше и в сънищата ми.

* * *

Благодарение на татковите демократични идеи градината зад палата ни на „Лудвигщрасе" беше отворена за всички жители на Мюнхен, желаещи да се разхождат там. Прекосяваха я много членове на персонала, когато не искаха да влизат в дома ни или да излизат от него през парадния вход, украсен с колони. Това се отнасяше и за офицерите, и войниците на служба при нас, и за учените, музикантите и художниците, посещаващи баща ми.

Вероятно по тази причина мама не одобряваше да се разхождаме там сами. Не исках да си навлека неприятности, затова на следващия ден подмамих Мария навън, под бурния есенен вятър, веднага щом успях да се измъкна от досадните проповеди на баронеса Вулфен. Нашата благородна гувернантка преследваше похвалната цел да ни превърне в порядъчни и послушни малки копия на перфектната Нене, но аз не си давах много зор. Постоянните й назидания бяха омръзнали както на Мария, така и на мен.

Вятърът гонеше из цветните лехи малобройните опадали листа и диплеше полите и палтата ни, рошеше вдигнатата ми нагоре коса и измъкваше кичур подир кичур. Хич не се и опитвах да уловя падащите фуркети, имах си по-важна работа – да си отварям очите на четири за един млад офицер.

– Чудя се за какво толкова пише мама на леля София във Виена – подзе Мария и се наведе да вдигне един пропуснат от градинаря кестен. – Непрестанно пристигат и заминават куриери.

– Откога се интересуваш от семейните клюки? – учудих се аз.

Лелята от далечна Виена беше дама, внушаваща огромен респект. Мама говореше само с благоговеен тон за сестра си, ала всички ние искрено се радвахме, задето живееше толкова далече, чак във Виена. Най-големият от четиримата й синове, Франц Йозеф, бе станал император на 18-годишна възраст, след оттеглянето на чичо си Фердинанд през 1848 година, и оттогава тя управляваше семейството и сестрите си тъй, сякаш лично носеше корона на главата си.

– Мисля, че иде реч за нещо повече от семейни клюки – многозначително прошепна Мария, докато аз ненатрапчиво оглеждах пътеките в търсене на една висока и стройна фигура. – Мен ако питаш, кроят планове за Нене. Искат да я омъжат, все пак скоро ще навърши двайсет. Време й е вече.

– И кого гласят за мъж на Нене? Да не би някой австриец?

– Разбира се. Някой от синовете на леля София, готова съм да се хвана на бас с теб – кимна Мария, която беше не само много умна за своите дванайсет години, но и извънредно любопитна. -Може би даже самият император!

– Какви ги дрънкаш! Нене – императрица на Австрия, никога!

– Че защо не?

– Мама и леля София са сестри. Той й се пада първи братовчед.

– Е, та? Татко също е първи братовчед на мама. По-добре да се ожениш в семейството, така се запазва чистотата на благородническата кръв – самоуверено заяви Мария. – Така поне казва баронесата. Чух как го обсъждаше с мама.

– Ама Нене изобщо не го обича!

– Кого, Франц Йозеф ли? – Мария сви раменцата си. – Все ще се оправи някак си. И баронесата така каза. И още, че ще е огромна чест за семейството, ако Нене стане императрица.

– Но това е ужасно! – чак ме побиха тръпки. – Хората не бива да се женят, ако не се обичат истински. Това носи нещастие.

– Полека-лека ще го обикне, къде ще ходи – приземи ме Мария. – А пък ти може да се омъжиш за Карл Лудвиг, та Нене да не се чувства толкова самотна във Виена.

– Стига вече, не искам да се омъжвам за никого. Камо ли пък за брата на императора. Искам... искам... – не успях да довърша изречението, понеже в този момент го зърнах.

Рихард! Той крачеше забързано право насреща ни с други двама офицери. Щом ни видяха, тримата учтиво се заковаха на място и направиха безупречен реверанс пред нас, баварските принцеси. От гласовете, произнасящи традиционните поздрави, откроих само един: мелодичния баритон на Рихард, който пожела приятен ден на наши кралски височества.

Мария дружелюбно отвърна „Помози Бог" и се усмихна.

Аз пък не можах да отроня нито звук. Сърцето ми заби до пръсване. Горещина обля лицето ми, цялата пламнах. Виждах само Рихард. Униформата, лъснатите до блясък чизми, неустоимата усмивка и омагьосващите му очи. Стори ми се, че той гледаше само мен. Дали по красивите му устни не заигра усмивка? Ами едва забележимото потрепване на клепачите, предназначено само за мен?

Мили Боже, какво трябваше да кажа? Толкова бях възбудена. Нима той не виждаше какво ми беше на сърцето? Защо не можеше просто да ме прегърне? В главата ми цареше пълен хаос. Младите мъже продължиха по пътя си, преди да успея да отворя уста.

Пресекливото ми дишане обаче привлече вниманието на Мария.

– Има ли ти нещо, Сиси?

О, да! Има ми! Аз обичам! Нося се между небето и земята, извън кожата си съм от щастие. Едвам се сдържам да не се завтека подире му като някое щуро кученце от оборите на „Поси". Не искам да живея без него!

От устата ми не излезе нито думица за обзелата ме еуфория, но Мария прочете това-онова в светналите ми очи, а останалото узна бързо чрез няколко умели въпроса.

– Имай ми доверие, няма да те издам – възторжено се закле тя. – Колко романтично! Ти говори ли вече с него? А той даде ли ти любовен талисман? Носиш ли го със себе си?

– О, не! Как си представяш тая работа? Не мога просто да се втурна след него и да го помоля за среща. Пък и не знам как се прави. Не знам даже дали той наистина ме харесва!

– Разбира се, че те харесва – възмути се Мария. – Ти си много по-хубава от Нене. Баронесата казва, че един ден ще се превърнеш в истинска красавица.

– Но сега още не съм, Мария! Не си пазя дрехите, постоянно си губя тъпите фуркети. Ето, погледни ... – като по поръчка поредният досаден фуркет се разхлаби и падна, ала Мария само се засмя.

– Сякаш това е важно – с лека ръка отпъди подобни съображения тя. – Не видя ли как се усмихваше?

– Е, че те и тримата се усмихваха...

– Ама той някак по-особено. Сигурна съм, че е безумно влюбен в теб. Естествено, не се осмелява да го покаже. Ти си принцеса, а той – обикновен офицер. Граф, барон, а може би даже просто гражданин.

– Все ми е едно – прекъснах я аз. – Татко казва, че всички хора са равни и само по глупаво стечение на обстоятелствата един се ражда благородник, а друг – просяк. Бих обичала Рихард дори ако беше занаятчийски калфа.

– А той откъде да знае, че разсъждаваш като татко? – понякога Мария беше плашещо логична за своите дванайсет години. – Трябва да му дадеш знак, иначе няма как да ти се обясни. Чисто и просто, така подобава.

– Не мога – всеки път когато ми се налагаше да разговарям с непознати хора, ме обземаше парализираща стеснителност, а сега към нея се прибавяше и преливащото ми от чувства сърце.

– Тогава му пиши! – нямаше проблем, на който Мария да не намери решение. – Бездруго непрекъснато пишеш, Сиси. Писма, дневник, стихове. Все ще успееш да сътвориш и едно прекрасно любовно писмо.

– И до кого да адресирам тези редове? – възразих немощно аз. – Знам само първото му име.

– Ще му научим и фамилията – отсече Мария и потисна поредния ми протест с бърза прегръдка. – Не, още по-добре: ти напиши писъмцето, пък аз ще му го предам. Чудна идея, нали? Ще го причакам някъде по време на дежурство и ще изиграя ролята на ваш любовен куриер. Не се бой, няма да издам тайната ти, честна дума.

– Би ли го направила заради мен? Сигурна ли си?

Разбира се, Мария беше сигурна. Точно затова се бях доверила на сестра си. Мария не се страхуваше от нищо. Не беше нито стеснителна, нито неумела, а смелостта й стигаше за двама.

– Всичко ще се нареди! – екзалтирано обеща тя. – Хайде да се прибираме. Трябва веднага да напишеш писмото. Не губи време!

Събрах смелост да се заловя с деликатния проект едва късно вечерта, след като баронесата ни бе предупредила да гасим лампите, а последните нощни птици бързаха по „Лудвигщрасе" към дома.

Перото ми се запъна още при обръщението. Как да го нарека? Любими? Рихард? Господин офицер? Уважаеми приятелю?

Обучението ми по писане на писма се ограничаваше най-вече с кореспонденцията между роднини. Скучни послания с благодарности за неща, които и без това не желаех да притежавам. Дори писмата до Карл Лудвиг попадаха в тази рубрика. Той ми разказваше за двореца във Виена, който не ме интересуваше. За брат си, императора, който ме отегчаваше със съвършенството си, и за надеждата си да се видим скоро. Аз пък почти бях забравила защо изобщо съм се съгласила да си пишем с него, затова и отговорите ми обикновено бяха кратки и повърхностни.

А сега празният лист укорително блестеше под светлината на лампата в очакване на първите редове. Топнах перото в мастилницата, без да му мисля много-много. Не, никакво обръщение. Никакви обяснения, никакви баналности. Като го прочете, ще разбере. Сигурна бях. Реших да излея чувствата си в рими. Обикновените думи бяха твърде прозаични, твърде хладни, твърде неизразителни за такъв огромен копнеж.

Ах, вие, тъмнокафяви очи, започнах аз скромните си стихове, нали точно този поглед бе сложил началото на всичко. Римите се подреждаха сякаш от само себе си. Може би малко грапави, но пък от все сърце.

Нещо прошумоля край вратата! Подскочих, мастилото опръска листа. За щастие не беше баронеса Вулфен, която грижовно наглеждаше питомците си. В стаята безшумно се промъкна сестра ми.

– Мария! Да не си се побъркала? Насмалко да получа удар.

Слабата фигурка в бяла нощница се стрелна към мен и палаво се изкиска. Само Мария беше в състояние да напусне стаята си в този късен час.

– Е? Съчини ли го? Къде е?

Припряно се опитах да скрия написаните няколко реда.

– Не съвсем. Толкова е трудно. Как да намеря правилните думи?

– Глупости! – тя надникна през рамото ми и грабна листа. -Прекрасно е. Бързо си напиши името и датата, че веднага го вземам.

– Не, не...

– Напротив! Ще ми бъдеш благодарна, само чакай да видиш! Утре по това време вече ще имаш първа среща и ще те целунат на лунна светлина.

Тя изчезна със същата скорост, с която бе нахълтала при мен. Не успях да я възпра. Пък и исках ли го изобщо? Тя бе взела решението вместо мен. От една страна, това ми харесваше. Мразех да ме притискат за бързи решения. От друга страна, не можех да се отърся от внезапно обзелото ме безпокойство. Защото осъзнах, че тези редове слагат край на невинните ми детски дни.

* * *

– Много добре, Ваше Кралско Височество. Сега, ако вземете под внимание и перспективата на колоните, водеща в безкрайността...

Леденият глас на баронеса Вулфен прекъсна учителя ми по рисуване по средата на изречението:

– Ще прощавате, господин Хюбер, обаче урокът по рисуване на принцесата за днес приключи. Очакваме ви вдругиден. Желая ви приятен ден.

– Но защо? – вдигнах глава от листа аз.

Естествено, овладяната мимика на дамата не ми даде никаква информация какво да очаквам. Толкова рядко се случваше обаче тя да прекъсне уроците ми, че имаше само едно обяснение: заповед от майка ми. Обикновено всички бяха доволни, ако не пропусках уроците си.

– Херцогинята желае да разговаря с теб, дете! – баронесата ме поведе, шумолейки с фустите си. Едва имах време да избърша боята от пръстите си и да я последвам.

Мама ни очакваше в градинската стая. Кутиите със сбирката й от часовници стояха отворени на инкрустираната масичка, лупата с дръжка от слонова кост беше оставена до тях. Лошо предзнаменование – вместо да се занимава с колекцията си, тя нервно сновеше напред-назад между високите прозорци.

Когато влязох с баронесата, вратата към съседната стая се хлопна – стори ми се, че зърнах отблясъка на светлозелена тафтена рокля. Този ден Мария беше със зелена рокля от тафта.

Мария? Тревожните ми очаквания тутакси преминаха в злокобно предчувствие. Писъмцето за Рихард! Какво се беше случило? Вгледах се по-внимателно в мама и се стреснах. Красивата й уста представляваше тясна чертичка, пръстите й мачкаха безспир дантелената кърпичка.

– Елизабет!

Елизабет, а не Сиси. Така ме наричаше само когато ми беше много сърдита.

– Ще ми обясниш ли това?

Между часовниците се мъдреше лист хартия с моя почерк.

Тайното ми послание до Рихард. На показ за всички любопитни очи, за баронесата, за мама, вероятно и за Нене. Защо паркетът просто не се разтвори, та да потъна в него? Мария ме беше предала!

Мама рязко изпусна въздух.

– От всички детински щуротии, които извърши в последно време, това е абсолютният връх на непослушанието и нахалството! Моята дъщеря, една баварска принцеса, изпраща любовни писъмца на някакъв гвардейски офицер. Ако не беше толкова шокиращо, бих се изсмяла. Какво си въобразяваше? Или съвсем си загуби ума?

– Не съм си загубила ума, ами го обичам! – сама не знаех откъде събрах кураж да изрека тези думи.

– Обичала го била, мили Боже! Как да разбирам това? Баронесо!

Призивът за помощ към моята гувернантка даде повод на Вулфен за объркано изявление, чиято кулминация се състоеше в твърдението, че съм незряла, отнесена мечтателка, голям инат и изобщо, откъдето и да го погледнеш, създание с мъчен характер, което никога няма да може да стъпи и на малкото пръстче на съвършената си сестра Нене. Сякаш всички отдавна не знаехме това.

– Във всеки случай трябва да се сложи край на тази детинщина – взе решение мама, без да се разпростира повече върху моя катраненочерен характер. – И дума не може да става да правиш мили очи на този хубавичък, млад голтак без положение и име в обществото и да влизаш в устата на хората, разбрахме ли се? Повече няма да излизаш от къщи без придружител – и като казвам придружител, имам предвид баронесата, а не някоя от твоите също толкова вдетинени сестри. Настоявам да се отдадеш на уроците и повече да не ми създаваш ядове.

– Кое ти дава право да говориш така по негов адрес? – тук надминах себе си в стремежа си да защитя Рихард. – Татко казва, че рангът и името бездруго не значат нищо. Той би ме разбрал!

– Боже, дари ме с търпение! – мама увенча тежката си въздишка с молитвено скръстване на ръцете и извърна поглед към изрисувания таван. – Тук не обсъждаме съмнителните политически утопии на баща ти, тук говорим за твоето бъдеще, Елизабет. Забранявам ти всякакъв контакт, поглед или разменена дума с този човек. Знам как да ти попреча да си причиниш нещастие от младежка глупост.

– Не можеш да го сториш – сипкаво прошепнах аз, ала вече знаех, че протестът ми е напразен.

Докато проливах потоци от сълзи, отказвах да се храня и да напускам стаята си, беше издадена и присъдата над клетия Рихард. Не знам къде го изпратиха, във всеки случай службата му на „Лудвигщрасе" бе приключила. През следващите месеци не се мяркаше и в резиденцията. Бях лишена дори от утехата да го зърна отдалече. Принудена бях сам-самичка да понасям мъка, по-голяма от която бяха единствено самообвиненията ми.

Бяха го изпратили на заточение заради мен, сигурно заемаше невзрачен пост някъде из провинцията, където изкупваше вината си за това, че принцеса Елизабет Баварска се бе влюбила до полуда в него. Бедни, бедни Рихард! Само да можех някак да му помогна!

Зимата се случи толкова студена, отчаяна и тъжна, че до ден-днешен потрепервам само като си спомня за нея. Мария полагаше трогателни усилия да ме утеши. Не ме беше издала. По нелепо стечение на обстоятелствата Вулфен я спипала пред квартирата на ординарците. Мария не беше дорасла за разпита, на който я бяха подложили, и не спираше да се самообвинява за проявената слабост.

Тя се опита да скрие от мен, че през февруари Рихард отново застъпил на служба, ала аз въпреки това разбрах. По същия начин ми бе донесена вестта за тежкото му заболяване и застигналата го малко след това смърт.

Зимата през тази година беше сурова и в града имаше много смъртни случаи, но въпреки това не можех да обвинявам единствено треската и съдбата за ранната смърт на Рихард. Не бях ли допринесла и аз за тази трагична кончина? Не беше ли моя вината, задето страданията му са били така опустошителни, че в един момент не е бил в състояние да се съпротивлява на болестта?

Горкият Рихард. Опитах се да съхраня спомена за него в меланхолични стихове. Първата болка от отчаяние постепенно прерасна в мрачна меланхолия. Сърцето ми оздравяваше, но белегът остана завинаги.

БАД ИШЪЛ¹, АВГУСТ 1853 ГОДИНА

„Само да не беше император...”

– Колата с багажа е изчезнала!

Мама подаде глава ужасена през прозореца на каретата. Панделките на бонето й се закачиха за рамката му и тя ги дръпна нетърпеливо, преди отново да седне изправена и да ни изгледа, сякаш именно ние вероломно сме накарали колата да изчезне.

– Но как е възможно? Спрете! Веднага спрете! – затропа тя на кочияша.

Отбихме за почивка край прашния път, за да се уверим в катастрофата. Откакто спряхме за последен път в Залцбург, нашият кочияш също не беше виждал втората кола с багажа и камериерките.

– Ужас – обади се Нене, която не бе промълвила думица след тръгването ни от Залцбург. – Какво ще облека в Бад Ишъл, ако сме загубили сандъците с роклите? В тези черни дрехи изглеждам ужасно. И кой ще ме фризира, ако моята...

– Моля те! – мама захвана да масажира слепоочията си и притвори очи. – Би ли ме оставила да помисля?

Отново имаше пристъп на мигрена. Всъщност тя страдаше от мигрена непрекъснато, откакто „Поси" изчезна зад нас сред облак прах. По време на пътуването до Бад Ишъл моето настроение се повишаваше с всяко населено място, през което преминавахме, но за майка ми и за голямата ми сестра то очевидно представляваше огромно усилие. И двете страдаха от главоболие и изобщо не забелязваха променящия се пейзаж, любопитната суматоха по станциите за смяна на конските впрягове и множеството от най-различни хора, които човек имаше възможност напълно безопасно да наблюдава от каретата.

Жалко, че татко бе останал у дома – би се радвал, че пътуването ми доставя такова удоволствие. Но нали бях заела неговото място, не съжалявах за отсъствието му чак толкова, както подобава на една благовъзпитана дъщеря.

Татко чисто и просто отказа да пътува за Бад Ишъл. Той не се интересуваше от австрийските роднини, а мамината сестра, която господстваше неограничено над синовете и мъжа си, го хвърляше в благоговеен ужас. Именно той предложи да вземат мен.

–Момичето има нужда от малко разнообразие. Сиси е твърде слабичка, твърде тъжна след глупавата история с онзи младеж. Вземи я със себе си. Тя поне няма да се кара със сестра ти, както със сигурност бих направил аз.

Последното изречение изигра решителна роля. Мама отлично знаеше, че леля София бърчи нос по адрес на нашия татко, той пък не пропускаше случая да й се противопостави. Затова тя не искаше да поема риск, особено при едно тъй деликатно и важно посещение, каквото беше предстоящото. Семейството на баварския херцог трябваше да се представи в най-добрата си светлина.

По-точно казано, принцеса Елена, която всички наричахме Нене, трябваше да се представи в най-добрата си светлина. Моментът обаче беше възможно най-неподходящият. Баварското кралско семейство носеше дворцов траур по повод кончината на една възрастна леля. Ние също следваше да отдадем подобаваща почит към паметта й, а подобни случаи бяха същинско наказание за Нене. Тя изглеждаше ужасно в траурни одежди.

Чуждите хора вероятно я вземаха за моя гувернантка – нея, а не госпожа Рьоди, която неотдавна бе заменила баронеса Вулфен. А всъщност Нене беше главното действащо лице, главната причина за това пътуване. Франц Йозеф, младият император на Австрия, си търсеше жена, а двете сестри и майки бяха стигнали до извода, че Нене ще бъде идеалната булка за владетеля.

Нищо чудно, че от вълнение голямата ми сестра непрекъснато страдаше от главоболие. Сега май всеки момент щеше да избухне в сълзи.

– Успокой се – извика мама с напрегнат глас, след като даде знак на кочияша да продължи и пообмисли ситуацията. – В края на краищата те знаят къде отиват. Заради хаоса в Залцбург трябва да са поели по друг път. Ще видиш, че сигурно ще ни чакат в хотела, когато пристигнем в Бад Ишъл.

– Наясно ли си вече коя рокля ще облечеш за срещата ни с Франц Йозеф? – полюбопитствах аз.

От месеци цял рояк шивачки си избодоха пръстите, за да приготвят чеиза на Елена. Беше тръгнала на път със сандъци, преливащи от копринени фусти, муселинови рокли, кадифени елечета и елегантно драпирани капели, издържани точно в онези модни цветове, които най-добре подчертаваха ефекта от надменната й външност.

– Сега не му е времето да мисля за това – отпъди въпроса ми Нене, сякаш пътуваше към екзекуцията, а не към годежа си.

– Остави сестра си на мира, Сиси – заповяда мама и се облегна на тапицираната седалка. – Ясно ти е, че си длъжна да се държиш прилично, в противен случай незабавно ще те върна при баща ти.

– И какво неприлично има в един безобиден въпрос? – тихичко изпъшках аз.

Отговор не получих, защото пътническата карета отново се движеше с пълна пара. Майка ми или не бе чула бунтарското ми изречение, или бе решила да си спести излишни дискусии. По-вероятно беше второто. Имаше да мисли за по-важни неща, нежели да се заяжда с дъщеря, която и без това й създава само ядове. Според нея тъгата ми по Рихард, продължила седмици наред, била неподобаваща, „чисто заинатяване" – така беше казала на Рьоди. И още – че щяла да се погрижи най-сетне да порасна. Искала да се представи с дъщерите си в Бад Ишъл, както подобава.

Отново се загледах през прозореца. Августовското слънце печеше над полята, в каретата беше адски горещо, но аз въпреки това се чувствах добре. Имах усещането, че се събуждам от нещо като зимен сън. Всеки час, който ме отвеждаше по-далеч дома, ме отдалечаваше и от мъката ми. Докато мама и Нене лекуваха главоболието си, аз се чувствах все по-добре и по-добре. Искаше ми се да тичам през зелените поля успоредно с каретата или да препусна в галоп върху някой бърз кон.

Установих, че напълно съм забравила колко е хубав животът. Как топло грее слънцето и колко внушителни са планинските вериги на хоризонта. Нищо чудно, че баща ми така обичаше да пътешества. За първи път проумях какво търсеше той, когато потегляше на път.

Самият град Бад Ишъл леко ме разочарова. Вярно, беше доста красив, но изглеждаше почти като у дома, в Бавария. За какво му е на човек да пътешества, щом целта изглежда досущ както родината, която току-що е напуснал? В последния момент обаче запазих това мнение за себе си, след като видях как Нене притеснено впи вдървени пръсти в мрачните си фусти. Страхуваше ли се? Разбирах я. Радвах се, че ще бъда само страничен зрител в това „ваканционно убежище", както императорското семейство наричаше лятната си резиденция в Бад Ишъл.

Заради многото прекъсвания пристигнахме с два часа закъснение, но колата с дрехите и камериерките я нямаше пред хотела, както се бяхме надявали.

– Ама как, още ли ги няма? – слисано повтаряше мама, докато лично директорът на хотел „Талакини" ни въвеждаше в сградата, не преставайки да се кланя. – А бях толкова сигурна, че ще ни чакат...

– Нейно Височество ерцхерцогинята ви очаква, Ваше Кралско Височество – раболепно се поклони директорът. – Ако благоволите да ме последвате...

Нене ме сграбчи за ръката:

– Божичко, леля София! Как изглеждам, Сиси?

Окаяна, бледа, уморена. Естествено, бързо-бързо преглътнах всички определения, които ми хрумнаха при вида на Нене. Изпитвах съжаление към нея. Не ми се искаше да съм на нейно място.

– Хубава си, Нене, дори когато изглеждаш малко смачкана и прашна. Ще очароваш императора, сигурна съм.

-Ах, глупачето ми! – нетърпеливо въздъхна Нене. – Императорът... Всичко зависи от това какво ще каже леля София.

Съчувствието ми тутакси се изпари. Не понасях, когато сестра ми се държеше, сякаш единствена сред нас бе способна да разсъждава.

– Е, леля София едва ли ще поиска да се ожени за теб – дръзко възразих аз.

–Да, но тя съветва Франц Йозеф какво да прави – нервно промълви тя. – Не забравяй да направиш реверанс пред нея и да й целунеш ръка. Тя е майката на императора.

Леля София напълно осъзнаваше важната си позиция. Тя прегърна мама и благоволи да ни възнагради с милостива усмивка, преди да ни укори за закъснението и незабавно да съобщи на сестра си плана за този ден и за следващите дни. Разбирах защо баща ни предпочиташе да не й се изпречва на пътя. Той не обичаше да му нарежда някой, особено пък жена.

Все пак ерцхерцогинята не само умееше да заповядва, но и беше предвидила евентуални засечки в плана. За всеки случай бе довела със себе си камериерка, която тутакси се захвана да разкрасява Нене. Поради липсата на сандъците с роклите обаче жената по принуда се ограничи да изчетка полите на сестра ми и да среше наново тъмната й коса. Само дето нямаше начин да повлияе на цялостния й неблагоприятен вид.

Мама с облекчение благодари на сестра си за помощта, аз пък тайничко се питах какво ли мисли леля София за баварските си роднини. Нима в нейните очи бяхме толкова бедни, че дори не очакваше да имаме собствен персонал? Или предполагаше, че в Мюнхен си нямаме понятие от виенската мода? И двата варианта не ми допадаха. Както и верноподаническото послушание на мама и Нене.

За щастие ерцхерцогинята не прояви интерес към мен. Имах възможност на спокойствие да си разреша сама косата и да сплета наново плитките си. Никой не искаше от мен да си вдигна къдриците на кок, та да изглеждам като копие на леля София.

–Няма ли най-напред да си починем малко? – плахо помоли майка ми. – Може би дотогава ще пристигнат и сандъците с дрехите, та Нене да се преоблече, преди да...

–Изключено! – властно я отряза леля София. – Обявено е, че ще бъдете тук за чая. Недопустимо е да карате императора да ви чака. Ще се създаде впечатление, че Елена не държи да се запознае с него.

– Ама тя отдавна го познава – наивно изтърсих аз. – В крайна сметка той ни е братовчед, както и Карл Лудвиг.

Всички глави се извърнаха към мен – чак тогава проумях, че за пореден път съм проявила дързост. Опитах се да замажа грешката си с онази усмивка, която обикновено омилостивяваше татко, и, о чудеса – след миг леля София отвърна на тази усмивка. Мама си отдъхна облекчено, чак корсетът й изскърца тихичко.

– Радваш ли се да видиш отново Карл Лудвиг, Сиси? – любезно попита ерцхерцогинята. Естествено, знаеше за писмата и подаръците, които ми изпращаше младият ерцхерцог. Тя знаеше всичко.

– Но, разбира се – благовъзпитано отвърнах аз и за по-сигурно направих още един реверанс. – Макар че вече почти не помня как изглежда...

– Сиси! – намеси се мама, която очевидно сметна отговора ми за неудачен.

– Остави я – изненадващо ме защити леля. – Нашата Сиси още е същинско дете. Чаровно дете с прекрасни коси. Колко жалко, че твоята коса няма този златистокафяв оттенък, Елена.

Горката Нене. Видях я как се сгърчи. Не беше лесно да угоди човек на леля София. Прехапах си езика и се зарекох занапред да си държа устата затворена. Та нали бях обещала най-тържествено на мама, че няма да я посрамя в Бад Ишъл. Макар понякога да ставаше досадна, Нене беше най-голямата ми сестра и аз я обичах. Бих направила всичко, за да й се уреди въпросът с императора, след като го желаеше на всяка цена.

Чудех се обаче защо сестра ми се е устремила така яростно към тази връзка. Нали по родителите ни виждаше в какво може да се превърне брак, в който двама души встъпват по заповед и без любов. Бяхме осем деца, но никой от нас не беше толкова наивен да вярва, че родителите ни се обичат. Херцогът и херцогинята на Бавария се бяха спогодили – и нищо повече.

Мама се грижеше за нас, децата, а татко си имаше пътуванията, музиката, приятелите и онези тайнствени други деца, за които официално не биваше да знаем нищо. Въпреки това всички бяха наясно, че татко прекарваше с тях времето си след обяда, когато бяхме в Мюнхен. Тогава никой член на семейството не смееше да го смущава в покоите му.

Не исках да живея така. Ако се обвържех някой ден с мъж, щях да го направя единствено от любов. От страстна, изключителна, голяма любов, а не от амбиция и стремеж към слава или власт. За първи път се радвах, че не съм най-голямата. Имах още толкова много време да порасна.

– И така става – оповести в този момент леля София. Тя обиколи Нене от всички страни, сякаш голямата ми сестра беше окичен с награди расов вол, който бе открила на някой пазар за добитък.

Нене понасяше смущаващата инспекция с безупречно самообладание. Само една малка тъмна вена на слепоочието й туптеше нервно. Личеше си, че от всички нас, момичетата, тя е получила най-грижливото възпитание по поведение и държание. За първи път се зачудих дали мама не беше планирала тази женитба доста по-отдалече, отколкото всички ние осъзнавахме.

Пред хотела ни чакаше карета. Пътуването до вила „Елц", която императорското семейство наемаше всяко лято, беше толкова кратко, че едвам успях да мерна река Траун, протичаща отвъд лентата от тучни пасища. Когато слязохме, Нене беше една идея по-бледа, отколкото при тръгването ни.

Госпожа Рьоди ме хвана за ръката, за да не последвам другите в къщата.

– Не искаш ли първо да разгледаме градината, Сиси, преди да влезем вътре за чая?

Погледнах въпросително майка ми – с енергично кимване тя ми подсказа, че забавянето е било уговорено. Възрастните не желаеха да присъствам на срещата между Нене и Франц Йозеф. Не им се разсърдих. Напротив, след пътуването в затвореното пространство на друсащата карета направо копнеех за свеж въздух и движение. След бърза разходка край реката се проснах на тревата и подложих лице на слънчевите лъчи – направо не можех да повярвам на късмета си.

– За Бога, Сиси, ще ти излязат лунички и ще заприличаш на селянка – тутакси се развълнува възпитателката ми.

– По-добре селянка, отколкото императорска булка – изкисках се в отговор аз.

– Не говори такива ужасни неща. Една дама от сой се грижи за кожата си, дете. В това отношение можеш да вземеш пример от сестра си.

– О, Нене е бледа само защото се вълнува. Вече се вижда като императрица.

– Е, несъмнено е изключителна чест, дето принцесата е била взета под внимание като кандидатка за съпруга на императора.

Стрелнах с поглед госпожа Рьоди. Насмалко да й издам, че баща ми с радост би премахнал всички императори и крале в полза на демокрацията и свободата, но нямах желание да се препирам с нея. Твърде хубав беше денят, за да го развалям със спорове.

Бездруго в този момент не давах и пет пари за всички корони на света. Нима летните цветя на речния бряг не бяха по-красиви от всякакви скъпоценности и диадеми? Нима този слънчев ден не беше един прекрасен подарък?

Гувернантката ми се консултира с малкия златен часовник, който носеше окачен на колана си. Очевидно имаше точни наставления кога да ме заведе в къщата. Дали мама и леля София бяха договорили всичко това в писмата си, които си разменяха тъй редовно? В хотела поне не бях чула нищо по въпроса.

Едва бях довършила мисълта си, когато Рьоди ме подкани да тръгваме. Послушно оставих на мира лилиите от сорта „Петров кръст", на които бях хвърлила око да си направя букет, и я последвах. След ведрия час, прекаран в слънчевата градина, не ме беше грижа за любопитните погледи на събралия се Хабсбургски род.

Направих реверанс пред ерцхерцог Карл Франц, съпруга на леля София. Всъщност трябвало той да е престолонаследник, ала се отказал от титлата в полза на най-големия си син. Той ми се усмихна дружелюбно, но въпреки това останах с впечатлението, че се пита коя, по дяволите, е тази, малката, с плитките и цветята.

Божичко, колко много непознати лица! Не знаех името на почти никой от тях. Младежът с напомадените мустаци – да не би това да беше Карл Лудвиг? Помнех го като много по-весел и по-млад. Брат му Максимилиан и малкият Лудвиг Виктор, който междувременно беше пораснал, също изглеждаха ужасно сериозни и възрастни. А, ето най-сетне и една усмивка. Олекна ми, като разпознах другата мамина сестра – леля Елиза, кралица на Прусия и моя обична кръстница.

С крайчеца на окото си забелязах някакъв червено-бял проблясък и извърнах глава към Нене. Тя седеше край най-голямата маса за чай. Скована като дъска и с толкова замръзнало лице, сякаш никога не беше чувала, че всекиму е позволено да се позасмее. Червеното, златистото и бялото искреше до нея, то беше част от униформата на австрийски фелдмаршал. Франц Йозеф!

– Ето те и теб, Сиси. Ела, седни...

Някакъв глас ме напътстваше отнякъде, ала аз изобщо не проумявах, че говори именно на мен. Струваше ми се, че до този момент никога не се бях вглеждала истински в братовчед си. Кой би предположил, че униформата ще му стои така възхитително? Видя ми се строен, безстрашен и много елегантен. Един стегнат, фантастично изглеждащ офицер с руси мустаци. Усмивката му разкри блестящо бели зъби, а сините му очи се разшириха с такова възхищение, че в отговор и аз се засмях, без да съзнавам какво правя.

– Божичко, колко хубава си станала, Сиси. Истинска млада дама. Ела, седни до мен – обади се леля Елиза и така развали магията, преди да изразя на глас удивлението си и да се изложа.

Страните ми пламнаха, но в този миг всички заговориха едновременно, така че не се наложи да отговарям на лелиния комплимент. Сред нестихващата глъчка се отпуснах безмълвно на предложения ми стол. Внезапно ме обзе слабост, коленете ми се разтрепериха.

Като че ли всички присъстващи се зарадваха на появата ми, която поразведри обстановката. Но защо? Дали леля София упражняваше върху възрастните същото плашещо въздействие, каквото имаше върху мен? Не беше изключено. Вярно, тя не носеше униформа като императора, но салонът беше бойното поле, на което даваше своите заповеди. Включително на императора, който послушно приближи подноса със сладкишите към Нене, защото тя явно му бе казала.

Притворила клепачи, наблюдавах него и сестра ми, а през това време разговорът отново се насочи към семейните клюки, които винаги играеха централна роля на такива срещи. Двамата не ми се виждаха прехласнати един в друг. Нене отказа да си вземе още една пастичка с толкова превзето срамежлив жест, че ми идеше да я сритам по кокалчето, прониквайки през всичките й черни фусти. Нима не забелязваше, че Франц Йозеф очаква от нея нещо повече от сведени очи и прошепнати отговори?

Изглежда, той усещаше дори моето присъствие, въпреки че ни делеше цял салон. Очите ни се срещнаха, ето че пак се изчервих. Той се усмихна отново. Дали ми се присмиваше? При последната ни среща преди пет години не бях го харесала чак толкова.

Тогава той беше на осемнайсет, твърде надут и твърде убеден в собствената си важност – поне според мен. А днес ме обзе странното чувство, че единствено Франц Йозеф усещаше какво ми е на душичката. Усмивката му хвърли мост помежду ни, вдъхна ми сигурност и спокойствие. Почувствах се близка с него. Много по-близка от Нене, разположила се царствено до него, недостъпна, мрачна и недружелюбна – същинска снежна кралица.

* * *

– Искаш ли още един сладолед, Сиси?

Пак този Карл Лудвиг! Братът на императора постоянно ме следваше по петите, не ми даваше и крачка да направя без него. Вървеше подире ми като вярно кученце, а аз ужасно се гневях, когато забелязвах многозначителните погледи, които си разменяха лелите ми и майка. Досещах се какво си мислят. Трябва ли само бракове и женитби да са им непрестанно в ума? Не им ли стигаше, че Нене и императорът играеха безпомощно по свирката им като марионетки? Та аз бях твърде млада за подобни кроежи.

Освен това не исках да ме наблюдават. Страхувах се, че мама ще прочете моите непристойни мисли, сякаш бяха изписани върху челото ми. Със сигурност не ми подобаваше да не откъсвам поглед от Франц Йозеф. Неговата усмивка караше сърцето ми да бие по-силно, а гласът му витаеше по цели нощи из сънищата ми.

Но пък как можех да спра всичко това? Щом се озовях в една стая с него и Нене, погледите ни се срещаха и се впиваха един в друг. Пак на него дължах благодарност, задето вечер не ме отпращаха да си легна, сякаш съм дете, а ми позволяваха да се храня на голямата маса заедно с останалите. На масата на императора! Достатъчно близо до него, за да се усмихваме един другиму и да си приказваме. За какво ли не ме разпитваше той! Дотогава не бях срещала човек, който така да се интересува от мен и живота ми.

– Ето ти сладоледа, Сиси! – Карл Лудвиг ми подаде купичката. Просто бе отишъл да ми го донесе, без да дочака отговора ми.

– Не искам сладолед сега – запънах се аз.

– Добре де, разбрах – засегна се Карл Лудвиг. – Ако ти го беше дал Франц Йозеф, щеше да го изядеш, нали?

– Какво общо има Франц Йозеф с това, че точно сега не ми се яде сладолед?

Карл Лудвиг отвърна с упрек на възмутения ми поглед.

– И още питаш? Какво казва сестра ти за целия този театър?

За Нене исках да говоря още по-малко, отколкото за императора. Междувременно дрехите й бяха пристигнали заедно с камериерката, поради което бе придобила малко по-ведър външен вид, затова пък настроението й беше безотрадно като захвърлените траурни рокли. Тази заран дори не се яви навреме за закуска. А сега седеше до Франц Йозеф и слушаше музикантите, които свиреха в парка на вилата най-новите мелодии от Виена, с такова изражение, сякаш леля София й четеше конско евангелие.

– Всички знаят, че Франц Йозеф те харесва много повече, отколкото Нене – изтърси Карл Лудвиг, след като така и не дочака моя отговор.

– Как смееш да твърдиш подобна глупост? – гневно го изгледах аз. – Императорът трябва да се ожени за голямата ми сестра. Всички само това чакат – да се обясни най-после на Нене. Освен това тя е много по-хубава от мен.

– Така ли смяташ? А защо Франци настоя да седиш до него на масата? Защо постоянно се смее с теб и защо почти не продумва, когато Елена отвори уста?

И аз си бях задавала тайно тези въпроси, ала все не намирах правилния отговор. Пък и нямах никакво намерение да гадая точно с Карл Лудвиг какво ли се върти в главата на Франц Йозеф. Сама не знаех какво да мисля за всичко това. Знаех само, че с всеки изминал час все по-силно завиждам на Нене. Как можеше да се прави на толкова сериозна и снизходителна, когато до нея седи един толкова мил младеж? Нямаше ли сърце? Или целеше да нарани Франц Йозеф?

– Какви ги приказваш – опитах се да обърна на смях упреците на Карл Лудвиг. – Просто Франц Йозеф е перфектен домакин. Не допуска да оставам сама, иска да се забавлявам. Много мило от негова страна.

– Той иска да се забавляваш единствено с него – поправи ме младият ерцхерцог. – Когато ме види да си приказвам с теб, прави физиономия, сякаш съм му откраднал любимата ловна пушка.

Сравнението с пушка така ме разгневи, че реагирах повече на формулировката, отколкото на самия упрек.

– Не желая да разговарям с теб, щом ще ми приказваш такива глупости, Карл Лудвиг.

– Вече го забелязах... – тъжно отвърна той и си тръгна с приведени рамене.

Купичката със сладолед стоеше на масата между нас и съдържанието й се топеше на слънцето. В „Поси" не бих допуснала подобно разхищение. Ала в Бад Ишъл всичко беше различно.

През тези прекрасни дни в началото на моя живот самата аз последна проумях, че съм се влюбила неспасяемо и до уши в младия император, който всъщност трябваше да се ожени за голямата ми сестра!

По онова време знаех само едно: чувствах се добре редом с Франц Йозеф. Харесваше ми той да ми прави комплименти за външния ми вид и да казва колко било „шармантно", дето не говоря превзето като Нене. Дори не се ужаси, когато му признах, че обичам туризма и че на драго сърце, при това незабавно, бих се изкатерила на всички планини, които се простират около Бад Ишъл, примамливо огрявани от слънцето. Той тутакси организира такъв излет за двама ни. Нене остана в долината да лекува главоболието си, на което вече не му се виждаше краят. Как можеше да бъде такава глупачка?

С Франц Йозеф прекарахме прекрасни часове в планината. Смеехме се на нашите придружители, които все повече изоставаха, пъшкайки и потейки се, докато самите ние почти не се задъхвахме.

– Бива те в краката като за император, който само седи край писалището и управлява – похвалих го аз, задето се оказа добър другар в катеренето из планините.

– Опитвам се да си почивам, като ходя на лов винаги когато намеря време – обясни „чудото" Франц Йозеф. – В гората зависиш само от собствените си нозе! С кого ходиш на екскурзии? Едва ли с Нене...

– Обикновено татко ме взема със себе си, но мама не одобрява. Казва, че било по-добре да се науча как се държи една дама.

– Според мен е много по-хубаво, че ти си Сиси. Всяка може да бъде дама. Сиси е единствена.

Забързах напред, за да не се налага да отговарям, но запазих думите му като свиден дар. Франц Йозеф беше първият, който не намираше недостатъци на Сиси.

Ала колкото и да ми харесваше да бъдем заедно, аз не забравях, че не е редно да ходя на излети с него, докато сестра ми го чака да я направи императрица. Но пък как да откажа, след като Франц Йозеф изрично беше настоял да го придружа и дори леля София бе изгукала със сладникаво-кисела усмивка: „Върви, върви, дете!".

Франц Йозеф никога не ме наричаше „дете". Неговото „Сиси" обаче не звучеше като „Сиси" на всички останали. Долавях в него някаква особена нотка – смесица от възхищение и обожание. 0бръщението ме ласкаеше и смущаваше сънищата ми нощем. Най-после трябваше да се сложи край на всичко това.

Реших да подтикна Нене към по-голяма активност, един вид като справедливо наказание за собствените ми глупави копнежи. Господ сигурно щеше да опрости тайните ми грехове, ако можех да ги поправя по този начин. Осъществих добрите си намерения в навечерието на големия бал, който трябваше да се състои вечерта преди двайсет и третия рожден ден на Франц Йозеф. Може би беше достатъчно да заявя на сестра ми, че в личния живот Франц Йозеф е много по-мил и по-разкрепостен, отколкото изглежда при официални поводи.

Нене тъкмо си правеше тоалета за важното събитие. Бухналите поли на обсипаната й с перли атлазена рокля я бяха опасали като лъскави снежнобели облаци, а камериерката сплиташе на дебели плитки дългата й тъмнокестенява коса. С помощта на свежи бръшлянови клонки и безброй фуркети тя прикрепи плитките, оформяйки естествена корона около темето на Нене. Така сестра ми изглеждаше още по-висока и по-величествена от обикновено. Чудно красива, но и ужасно плашеща. Особено когато гледаше така строго.

– Да не би да ме съветваш как да се държа с императора, Сиси? – изфуча тя, след като с известни увъртания й изложих съображенията си.

– Знаеш ли, мисля си, че той прилича по-скоро на нас – кимнах доверително аз. – На Лудвиг или на малкия Бърборко. И те не одобряват да се държиш, като че ли всички сме много под твоето ниво. Как да те обикне той, след като го гледаш, сякаш търсиш леке върху униформата му?

Споменаването на братята ни изобщо не омилостиви Нене, а сравнението я накара да изпадне в ярост. Изпод обичайната й бледност избиха червени петна от възмущение.

– Ако имам въпроси, ще се обърна към мама, а не към петнайсетгодишна хлапачка като теб, Сиси. Не си въобразявай, че си пораснала за нула време само защото Франц Йозеф се преструва, че толерира детинското ти поведение.

Сега вече и двете се ядосахме. Та нали бях дошла с най-добри намерения. Не беше удобно обаче да се карам със сестра си пред камериерката, освен това в този момент в стаята нахълта мама, облечена от глава до пети в тъмносин, шумолящ атлаз и колосани дантели. Изглеждаше угрижена и сбърчи чело, когато ме завари при Нене.

Проверих набързо балната си рокля. Беше скромна в сравнение с тоалетите на мама и Нене. Полата ми имаше едва три волана, спускащи се над малък брой долни фусти, а вместо бижута носех на шията си златен кръст на розова кадифена панделка. Тя беше в тон с розовите бродерии върху белия муселин на ефирната рокля, а от вдигнатите ми нагоре плитки не се бе измъкнал нито един досаден кичур. Защо тогава мама ме оглеждаше с такова подозрение, сякаш бях забравила да си обуя обувките?

– Какво е това в косите ти? – маминото внимание най-после се насочи към Нене. Бръшлянът не й бе харесал, както и на мен.

В този момент обаче един хотелски слуга съобщи, че каретата е готова, така че Нене си остана със зелен венец на челото. Гордо вирнатата й глава ми напомняше за лебед, който елегантно отплава от стаята. Потиснах въздишката си. Франц Йозеф заслужаваше прекрасната ми голяма сестра. Тя щеше да бъде чудесна императрица, ала кой знае защо сърцето ми натежаваше само при мисълта за това.

Вилата на леля София сияеше, окъпана в блясъка на безброй свещи. Макар да беше просторна, в навечерието на рождения ден на императора къщата направо се пукаше по шевовете. Поканените гости, дворцовата свита от Виена, свитата на кралицата на Прусия и най-важните представители на висшата аристокрация се блъскаха в тържествено украсената бална зала.

Всички, носещи фамилиите Хабсбург и Вителсбах, бяха дошли, за да празнуват с императора в навечерието на рождения му ден. Щом влязохме, пред нас от само себе си се разтвори пътека. Ослепителната бяла красота на Нене привличаше всички погледи. Светлината се пречупваше в пришитите върху роклята й матови перли, тъмните й очи горяха. Гордеех се с нея.

– Тази вечер си приказно хубава, Сиси! Като слънце, изгряващо над планините. Ще ми подариш ли първия танц? – след официалния поздрав императорът ме почете с енергичен поклон, предназначен само за мен.

Франц Йозеф изглеждаше по-добре от всякога. Сините му очи искряха, а усмивката му беше толкова неотразима, че просто забравих за Нене, за майка ми и за всичко наоколо. Сложих ръка в неговата и дори за секунда не се замислих за ефекта на този фамилиарен жест върху гостите на бала.

С цялото си наивно блаженство дори не забелязах, че Нене плати за моето щастие с публично унижение. Беше прекалено горда, за да допусне да й проличи колко е обидена, вместо това с елегантна невъзмутимост зарея поглед над главите на присъстващите. Но всеки в залата с изключение на мен беше наясно, че в този момент Франц Йозеф е взел решение, намиращо се в явно противоречие с майчините му планове.

За мен това беше началото на една омагьосваща вечер. Носех се по паркета в обятията на Франц Йозеф, сякаш бях завършила с отличие всеки пропуснат урок по танци. При най-важния танц, котильона², той ми връчи традиционното букетче цветя, а аз бях прекалено неподготвена, за да проумея символичното значение на този тържествен жест. Бях очарована от самите цветя. Букетът се състоеше от кадифени бели цветчета във формата на звездички. Еделвайс до еделвайс. Франц Йозеф ги бил набрал собственоръчно, понеже му бях споменала колко обичам това рядко цвете, растящо само в най-високите планински райони.

– Не знам какво да кажа – прошепнах сподавено и направих дълбок реверанс, както повелява етикетът в такива случаи. Не защото си спомних за възпитанието си, а защото коленете ми трепереха – а също и сърцето ми.

– Няма нужда да казваш нищо, Сиси – също толкова тихо отвърна Франц Йозеф. – Стига ми да ме дариш със сладката си усмивка. Пожелавам си тази усмивка за всеки ден от живота ми!

Какво можех да сторя освен да изпълня това желание? Усмихнах му се. В тази усмивка се съдържаше цялата ми благодарност, цялото ми чувство, цялото ми сърце.

Нене не се усмихваше, докато пътувахме към къщи. Тя имаше мигрена. Безмълвно се втурна към хотелската си стая и дори не ни пожела лека нощ.

Затова пък мама рече:

– Ах, Сиси!

Съпроводено с толкова странна въздишка, че нямаше начин да я отмина просто така. В миг осъзнах реалността. Все пак успях да издържа на маминия потресен поглед, макар че инатът ми бе примесен със солидна доза страх.

– Не съм направила нищо, от което да се срамувам, мамо!

– Знам, Сиси, знам. При все това се питам дали наистина желаеш онова, което има да става оттук нататък – тя направи кратка пауза. – Страхувам се, че нямаш никаква представа какво те очаква. Страхувам се също, че не си дорасла за него.

Реагирах вироглаво – както винаги, когато ме определяха като твърде млада, твърде глупава или твърде наивна. Този ден по-малко от всякога ми се слушаха проповеди и нравоучения. Исках да продължа да мечтая! Стиснах здраво букетчето от еделвайси и изпънах рамене. Да, обичах майка си, но в този момент други чувства бяха по-важни за мен.

– Наистина нямам представа за какво говориш – заинатих се аз.

– Май така изглежда – отговори тя и въздъхна както по време на дебатите, които водеше с нашия татко. – Върви да спиш, Сиси. Утрешният ден ще бъде изморителен за теб. По-добре да си отпочинала. Лека нощ, дете мое. Бог да те пази.

Всъщност това благочестиво пожелание не подхождаше на мама. Тя имаше по-скоро практична нагласа и понякога дори мъничко остроумничеше, че била внесла „леко протестантска нотка" в строгата католическа Бавария. Във всеки случай беше жена, която предпочита сама да се справя с проблемите си, вместо покорно да се доверява на Божията помощ. Какво я бе разтърсило така, че да изневери на собствените си принципи?

– Лека нощ, мамо – поклоних се аз и се скатах от майчиния поглед заедно с цветята си.

Застанах насред тъмната си стая, затворих очи и погалих цветчетата на еделвайса. Никога не бях получавала такъв прекрасен подарък.

Двайсет и третият рожден ден на Франц Йозеф се падаше в събота, която допълнително го дари с наистина императорско време. От ранна сутрин слънцето грееше над Бад Ишъл. Както можеше да се очаква, след бала мама и Нене имаха главоболие. Леля Елиза и леля София също страдаха от семейната болест на дъщерите от фамилията Вителсбах. Въпреки тържествения ден всички изглеждаха бледи и раздразнителни.

Единствен Франц Йозеф сияеше.

– Получих от майка ми много специален подарък за рождения ден – събуди любопитството ми той, докато седяхме заедно на масата за обед. – Надявам се, че и на теб ще ти хареса.

– За целта трябва най-напред да го видя – отвърнах предпазливо, отбягвайки погледа му. Твърдо бях решила да не давам повод за критики нито на мама, нито на голямата ми сестра.

– Имай още малко търпение – многозначително изрече той. - Ще ти го покажа, когато останем насаме.

За щастие това в момента не беше възможно, така че ми беше по-лесно да реализирам добрите си намерения. Цялата фамилия обядваше заедно. В другия край на масата Нене си бъбреше с бащата на Франц Йозеф. Сестра ми си придаваше весел и необременен вид. Възхищавах се на самообладанието й. Никой не би предположил, че тази сутрин е плакала, отказвайки да напусне хотела.

Наложи се мама да прояви твърдост.

– Ти си принцеса от управляващия кралски род на Бавария и няма да опозориш родителите си, Елена – с небивала енергичност заяви тя. – Каквото и да се случи в Бад Ишъл, ние сме тук, защото императорът ни е поканил да отпразнуваме рождения му ден заедно с него. И точно това ще направим. С безупречни маниери, ясно?

Е, към Елена наистина не можеше да се отправи никакъв упрек. По-скоро – към малката й сестра, обливана от горещи вълни всеки път, когато Франц Йозеф я погледнеше многозначително. ..както точно в този миг. Поглед, равен на докосване. Бях толкова смутена, че ядох много повече от обикновено. От една страна, защото предпочитах да гледам в чинията си, вместо да се опълча на семейството, и от друга, за да не срещам обидения поглед на Карл Лудвиг, постоянно насочен към мен и изпълнен с упрек.

След обяда леля София бе организирала общ излет до Волфгангзее³. Тя се ангажира и с разпределението на местата в каретите, така че за моя изненада се озовах затворена в много тясно пространство заедно с ерцхерцогинята, императора и Нене. Франц Йозеф седеше насреща ми. Щеше да е прекрасно, ако леля София не се извисяваше царствено над всички нас, подобно на всяваща страх гувернантка. В нейно присъствие дори Франц Йозеф не беше весел както обикновено.

Само Нене се държеше невъзмутимо. Изведнъж се разприказва, сякаш беше решила този следобед да сподели всички клюки на света. Досега почти не бе продумала, а ето че изведнъж се разбъбри, без да спира, за да си поеме дъх. Леля София придоби изражение като това на мама, малко преди да я връхлети мигрената.

Ставаше ми все по-неловко. Нямах представа какво целеше Нене с непрестанното си дърдорене, а погледите, които от време на време ми отправяше ерцхерцогинята, ме караха да мисля, че тя тайно изготвя подробен списък на множеството ми дребни грехове.

Какво й бях сторила? Или и тя ми беше сърдита, задето Франц Йозеф обръщаше такова внимание на погрешната принцеса? Подръпвах нервно панделките на светлата си лятна рокля и все по-страстно желаех този излет да свърши час по-скоро.

Когато най-сетне и това стана, ние се върнахме в хотела, защото нито леля София, нито Франц Йозеф ни поканиха във вилата. Опитах се да потисна разочарованието и да опиша в дневника си рождения ден на императора, но просто не намирах правилните думи. Струваше ми се самонадеяно да търся нещо по-значимо зад комплиментите на Франц Йозеф, а освен това изпитвах глупавото чувство, че госпожа Рьоди чете всеки ред, макар да седеше до прозореца е гръб към мен.

Странно, но през последните дни поведението й се бе променило. Вече не чувах от устата й нито назидания, нито укори. Държеше се с мен, сякаш изведнъж съм станала важна като мама.

Понятие си нямах какво е предизвикало тази промяна в мнението й, ала тя само засилваше странното напрежение, което разклащаше обичайното ми спокойствие. Без моя намеса всичко около мен се променяше, а това ме тревожеше и обезкуражаваше.

Вече наближаваше вечерта, когато мама изведнъж изникна на вратата на стаята ми.

– Трябва да поговорим, Сиси! Оставете ни сами, ако обичате, госпожо Рьоди.

Тя изчака да се затвори вратата след моята възпитателка, а аз не посмях да седна. Нещо се беше случило. Усещах вълнението и едва потисканото напрежение, които излъчваше майка ми. Защо не можеше всичко да остане, както си беше? Изведнъж ме обзе страх, без да знам от какво.

– Току-що ме посети леля ти София. Проведохме дълъг разговор, Сиси – подзе мама и ме хвана за ръцете, които бяха станали леденостудени. – Знаеш какво искаше от мен, нали?

Безмълвно поклатих глава. Не можех да издам нито звук. Ерцхерцогинята не би дошла при някоя от сестрите си в хотела, без да има важен повод за това. Нормалното беше те да ходят при нея в императорската вила. Първото й посещение при нашето пристигане беше само заради Нене – искаше да се увери, че е избрала подходяща снаха за най-големия си син. Какво я бе довело днес тук? Някак не ми се вярваше да е пак заради Нене.

– Ах, детенце – възмутено въздъхна мама. – Щеше ми се малко повече да приличаше на сестра си. Не може да не си забелязала какво изпитва към теб Франц Йозеф, нали? Не е възможно да си го дарявала с усмивки, без да имаш и най-малка...

– Той никога не ми е споменавал нищо, мамо! – сподавено възразих аз.

– Разбира се, нали е порядъчен младеж. Но той е императорът. Никой не казва „не" на императора. Затова той ти дава възможност да вземеш решението си напълно самостоятелно, без външно влияние. Ако не искаш, за това ще знаем само ние двете, леля ти и императорът.

– Ако не искам какво? – прошепнах, изпълнена с предчувствия, макар, разбира се, отдавна да бях наясно накъде водеше този разговор.

– София беше при мен като майка на императора, Сиси. Франц Йозеф я изпратил да попита дали аз вместо татко ти съм съгласна той да поиска ръката ти – отвърна мама и стисна до болка пръстите ми.

– Попитал е теб? – гласът ми вероятно е прозвучал разочаровано, защото мама за пореден път поклати глава.

– Така подобава, дете, нали точно това се опитвам да ти обясня. Той не може да пренебрегне добрите обноски само защото е влюбен до уши в теб.

Почувствах се странно, че чувам това интимно признание от устата на майка ми, а не от устата на императора. Не можеше ли въпреки всичко поне да ми намекне? Или пък аз просто не бях забелязала? А може би наистина бях още твърде глупава и твърде млада?

– Сега всичко зависи от теб, Сиси. Франц Йозеф ще дойде да сподели чувствата си с теб само ако собственоръчно му пишеш, че и ти го харесваш и искаш да го изслушаш – обясни майка ми така прозаично, сякаш въпросът беше кой сандък да ми приготвят за път най-напред. – Желанието му е да вземеш решението си напълно самостоятелно. Никой не бива да те притеснява, камо ли да упражнява натиск върху теб. Той е наясно, че си още съвсем млада и че подобна стъпка следва да се обмисли добре.

Тя пусна ръцете ми и аз нервно се вкопчих в гънките на полата си. В главата ми цареше пълен хаос – радост и шок, любов и страх, копнеж и неохота едновременно. Как да взема решение в това състояние? Към кого да се обърна за съвет? Към мама? Като я гледах, тя всеки момент щеше да избухне в сълзи.

– Не искам да отнемам годеника на Нене – избъбрих едва разбираемо аз.

– Той още не е неин годеник и никога няма да бъде. Иска теб и никоя друга. Съвсем ясно го е заявил на София – отвърна майка ми така жалостиво, сякаш се самообвиняваше за решението на императора. – Ако отхвърлиш предложението му, предпочитал никога да не се ожени и да остане сам.

– О, не! – още един млад мъж, който ще бъде нещастен, защото се е влюбил в мен? Не можех да допусна това.

– Ето, виждаш ли, не може и дума да става за това, разбира се – мама не подозираше по каква причина реагирах така ужасено, но беше доволна от реакцията ми.

– Ама Нене твърдо вярва, че именно тя е годеницата на императора – напомних й аз. – Нали образованието и възпитанието й целяха точно това? Като си помисля за всичките професори, доктори и придворни дами, които я обучаваха, само и само да не допусне никаква грешка...

– Май точно там е била грешката – печално отвърна мама. – Тя вземаше всичките тези уроци толкова присърце, че в стремежа си да се превърне в императрица забрави какво е да бъдеш младо момиче. Франц Йозеф те смята за по-чаровна, по-обичлива и по-привлекателна от голямата ти сестра. Лъгали сме се относно желанията му и сега трябва да се примирим. Въпреки безспорно крехката ти възраст той ти оказва честта да те пожелае за императрица.

– Ама нали трябваше Нене да се омъжи за него – запънах се аз, при което гласът ми прозвуча по-скоро уплашено, отколкото щастливо. – Тепърва трябва да порасна.

– Императорът харесва тъкмо твоята младост – примирено отговори мама. – Влюбил се е в теб. Кръстницата ти го предрече от самото начало.

– Май ми призлява... – прошепнах аз и притиснах длан към разбунтувалия ми се стомах.

Мама се позасмя, но не звучеше много весело.

– Ах, Сиси! Няма ли най-после да споделиш с мен какво изпитваш към Франци? Не го ли обичаш поне мъничко?

Ярка червенина опари страните ми и аз ги покрих с ледените си длани.

– Как да не го обичам, мамо? Толкова е прекрасен, мъжествен и чаровен с мен. Само да не беше император! Смяташ ли, че ще успея да го направя щастлив? Ще сторя всичко!

– Тогава му напиши, че се чувстваш поласкана, че го обичаш и че очакващ предложението му – посъветва ме мама и посочи писалището, където още стоеше моят дневник.

– Веднага ли? – сърцето ми отново се стегна в обръч от страх, породен от това внезапно бързане.

– Но разбира се, Франц Йозеф очаква отговора ти. Един император не бива да бъде каран да чака, Сиси.

Поколебах се, седнах бавно и посегнах към листа хартия. Безпомощно вперих поглед в мама. Тя отново въздъхна и започна да ми диктува учтивите, благозвучни думи, които ми убягваха в този момент и които очевидно подобаваха за случая.

Бях твърде млада, твърде наивна и твърде влюбена, за да проумея, че с подписа си под това писмо се оковавам във вериги за цял живот. За мен беше важно единствено, че на следващата сутрин Франц Йозеф ми каза всички онези неща, за които бе мечтало моето романтично сърце.

Той дойде рано – така и не разбрах какво е казала мама, задето е била принудена още в осем часа сутринта да си направи тоалета заради императора и да изслуша молбата му.

– Нямаш представа колко те обичам, Сиси – екзалтирано ми призна той, щом ни оставиха сами. – Загубих си ума още в първия миг, когато влезе през вратата. Беше толкова сладка, толкова свежа, толкова естествена! Усмихна ми се и моето сърце литна към теб. Виждах само теб!

Потърсих спасение в усмивката, защото гърлото ми беше стегнато, сякаш някой ме душеше, а сърцето ми препускаше като лудо. Омаломощена от неговите и от моите чувства, бях в състояние само да мълча и да слушам. Никога не бях оставала в едно помещение насаме с мъж, като изключим татко и братята ми.

Франц Йозеф ме хвана за ръцете.

– Знам, че изисквам много от теб, Сиси! Високата ми длъжност е огромно бреме, ала ще нося с благодарност всеки товар, който ми възложи съдбата, стига ти да си до мен.

Леката виенска окраска на мелодичния му глас и нежният натиск на пръстите му ме успокояваха повече от думите му. Какво толкова можеше да ми се случи, щом той ще бъде редом с мен и ще ме закриля? Предпазливото докосване прерасна в бурна прегръдка, после – в първата истинска целувка, която отново ми спря дъха. Така значи изглеждала в действителност великата страстна любов, за която досега само бях мечтала тайно!

–Никога не ме оставяй сама, Франци – примолих му се между целувките аз.

– Кълна ти се, Сиси – пламенно обеща той.

Бях достатъчно млада, достатъчно глупава и достатъчно влюбена, за да му повярвам.

ЕСЕН-ЗИМА 1853/54 ГОДИНА

„О, отведи ме в онази далечна страна...”

По време на Августейшия Си престой в Бад Ишъл нашият всемилостив Господар и Император Франц Йозеф Първи предложи с цел годеж ръката Си на светлейшата принцеса Елизабет Амалия Евгения, херцогиня на Бавария, дъщеря на Техни Кралски Височества, херцог Максимилиан Йозеф и херцогиня Лудовика, родена като кралска принцеса на Бавария, след като бе получено одобрението на Негово Величество Крал Максимилиан II Баварски, както и на светлейшите родители на принцесата-годеница..."

На няколко пъти госпожа Рьоди си поемаше дълбоко дъх, четейки ми на глас статията от виенския вестник, която на високопарен официален стил известяваше за годежа ми с Франц Йозеф.

– „Предложи с цел годеж ръката Си" – надсмях се над текста аз, докато закопчавах безбройните копчета на роклята ми за езда с помощта на камериерката. – Аз искам целия Франц Йозеф, а не само ръката му. Как изглеждам?

– Като истинска княгиня, Ваше Кралско Височество – отвърна госпожа Рьоди и остави настрана вестника. – Ако Негово Величество вече не беше влюбен безгранично, отново би си загубил ума.

– Да се надяваме – засмях се аз и излязох.

Франц Йозеф ме чакаше за разходка с кон, ала когато пристигнах във вилата, планът отново се бе променил. По желание на леля София от Виена бе пристигнал художник, за да ни нарисува с Франц Йозеф по време на езда. Да позираш за портрет бездруго е досадно, а ако ти се налага и да усмиряваш коня, си е направо мъчна работа.

– Необходимо ли е? – дръзнах да попитам и тутакси си спечелих строгия поглед на леля София.

– Разбира се, че е необходимо, дете. Бъдещите ти поданици имат правото да знаят как изглежда младата им императрица. Редно е изображението ти да бъде разпратено час по-скоро из всички части на страната.

Моите бъдещи поданици... Знаеше ли леля София, че всички тези хора ме плашеха до нямай къде? Не бях свикнала да проявяват интерес към мен и да ме зяпат. Пот ме избиваше само като се сетех какво бе предизвикала в Бад Ишъл вестта за годежа ми с Франц Йозеф.

След тържествената неделна литургия Франц Йозеф бе помолил свещеника да благослови него и неговата годеница и в първия момент ме бе обзел чудовищен страх, че възторжените жители на Бад Ишъл просто ще ни стъпчат до смърт. Всеки искаше да ни зърне, всичко живо се буташе, блъскаше, ликуваше. Тълпата ни връхлетя, а аз бях обзета от ужас.

– Това е израз на уважение, ще свикнеш – утешаваше ме мама, когато, напълно съсипана, намерих убежище в прегръдките й.

Забравях страховете си единствено когато Франц Йозеф бе до мен. Той беше толкова любезен, толкова чаровен, толкова сърдечен, че с всеки изминал ден все повече се влюбвах в него. Отрупваше ме с подаръци и по очите ми отгатваше всяко мое желание.

Но леля София май също се бе примирила с тази неочаквана връзка, при това – доста по-безболезнено, отколкото се опасявах първоначално. Под нейното зорко покровителство тържеството за годежа ни се превърна в цяла празнична седмица, увенчана от голям дворцов бал на 22 август. По този повод тя дори ми подари чудно красива огърлица с диаманти и перли и подходяща гривна към нея. Никога не бях притежавала нещо толкова ценно.

По време на празненството, застанала до Франц Йозеф, изтърпях безброй целувки по ръката – чак се уплаших, че като нищо ще протрият копринената ми ръкавица. Накрая ми се зави свят от многото танци, от многото имена и от непознатите лица. Огромният фойерверк в наша чест сякаш експлодира и в бедната ми зашеметена глава.

После татко, който естествено бе пристигнал за бала, си замина и отведе Нене вкъщи. Аз останах с мама, докато Франц Йозеф приключи престоя си в Бад Ишъл. Продължаваше да ме гризе съвестта, щом се сетех за голямата си сестра, но тъй като вече не се виждахме всеки ден, някак по-лесно успявах да си внуша, че всичко при нея е наред.

Поне не се беше влюбила във Франц Йозеф – за разлика от мен. Наранена беше гордостта й, но не и сърцето й. Не смеех дори да помисля какво щях да изпитвам, ако трябваше да го гледам как прегръща Нене. Ако тя получаваше от него онези прекрасни целувки, които ме разтопяваха.

Достатъчно зле беше, че се налагаше да се сбогуваме само след две седмици. Императорът ни придружи до Залцбург, претовареният му график не позволяваше повече. Очакваха го във Виена. Нашето лято отлетя, преди да съм му се насладила, както трябва. Пътищата ни се разделяха чак до сватбата, която дворът във Виена бе насрочил за април следващата година.

– Не гледай така тъжно, Сиси – с обич ме утешаваше той. – Ще ти пиша много писма и при първа възможност ще те посетя в „Посенхофен". И да не ме забравиш съвсем, обещаваш ли?

– Как бих могла да те забравя – прошепнах, едва сдържайки сълзите си. – Та аз те обичам толкова много!

Всички около нас изглеждаха трогнати от това искрено сбогуване, дори леля София ме притисна сърдечно към гърдите си.

– Ще видиш колко бързо ще отлети времето – опита се да смекчи тъгата ми тя. – Имаш да учиш още толкова много, ако искаш да бъдеш добра съпруга на Франци. Изобщо няма да ти остане време за копнежи по него.

По-късно щях да се замисля над тези думи. В момента сърцето ми бе натежало като камък в гърдите. Дори познатата обстановка в „Поси" не бе в състояние да ме разведри. Напротив, едва сега осъзнах, че това ще бъде последната ми есен край Щарнбергското езеро. Налагаше се да се сбогувам и с него, за да започна нов живот във Виена. Ала едва бях осмислила новата ситуация, и ме връхлетяха непосилни мъчения.

Цели глутници от учители се нахвърлиха върху ми. Внезапно се оказа адски важно да разговарям на перфектен френски, да владея италиански и да наизустя всички сложни исторически данни, довели до крайния резултат: на доста млада възраст Франц Йозеф бе станал владетел на множеството народи, включени в Хабсбургската империя. За първи път чувах за историята на бохемци, хървати и унгарци, за словенците, рутените⁴ и банатците.

Не ми помагаха кой знае колко и пътеписите за Турция и Близкия изток, които ми бе давал татко. От полза ми бяха само разказите му за Венеция и Милано, защото северната част на Италия също се намираше под владичеството на Хабсбургите.

Приведена над географски карти и дебели томове, почти нямах време да погледна през прозореца и да закопнея за свеж въздух. Разходките пеша и с кон, часовете на мечтания и безделните следобеди бяха останали безвъзвратно в миналото.

Мама не щеше и да чуе, че главата ме боли от многото знания, които насилствено тъпчеха в нея. Сега разбирах на какво се дължи главоболието на Нене.

– Знам, че децата ми не усвояват лесно, Сиси, но няма как, налага се – така херцогинята отхвърляше всяка моя молба за малко повече лично време. – Не може да отидеш във Виена, без да притежаваш тези знания. Длъжна си да ни представиш достойно.

Останеше ли свободен промеждутък между уроците, лекциите и часовете по етикеция, той се запълваше с проби на дрехи. В дома ни гъмжеше от шивачки, бродирачки и шапкарки, от майстори на ръкавици, обущари и шивачки на бельо. Налагаше се постоянно да стоя мирно, за да набождат с топлийки подгъвите, да фиксират шевовете, да декорират шапките и да вземат мярка за ужасните корсети.

Всяка минута от деня ми бе запълнена. Едвам намирах време да напиша някое и друго писмо. С писмата до Франц Йозеф ми беше лесно, но се налагаше да пиша и на леля София, за да й благодаря за благоволението, което би ме оказала в Бад Ишъл. Като я гледах отдалече, вече не ми се струваше толкова страховита. Просто беше майка, желаеща доброто на своя син. Кой би я разбрал по-добре от мен, която бях израснала с още седем братя и сестри и ежедневно виждах как всеотдайно се грижи майка ни за всички нас?

Вечер се строполявах в леглото си толкова уморена и неспокойна, че от изтощение дори не можех да заспя. Вълшебната лекота на Бад Ишъл вече съществуваше единствено в сънищата ми. Опитвах се да си я припомня, докато съзерцавах фино изработената портретна миниатюра на Франц Йозеф, която ми бе донесъл бърз куриер в края на септември.

Миниатюрата беше вградена в гривна с диаманти, ала аз не удостоих с поглед скъпоценните камъни. Единственото, което исках да съзерцавам, беше Франц Йозеф. Неговите замъци, неговите диаманти и неговите поданици не ме интересуваха. Копнеех единствено за смеха, за обичта и за веселостта му. И за неговите целувки...

Понякога, когато всички заспяха, аз се опитвах да излея чувствата си в стихове, да намеря думи за копнежа си по любов и свобода. Фантазирах си: „О, лястовичке, дай ми назаем крилата си! О, отведи ме в онази далечна страна..." и с отворени очи бленувах за живот без ограничения. За безгранична свобода без досадните дребнавости на всекидневието. Франц Йозеф щеше да ми даде такъв живот, нали в крайна сметка той беше императорът. Всички бяха длъжни да му се подчиняват.

Чак през октомври обаче той успя да гостува в „Поси", както бе обещал. Нетърпеливо броях дните до пристигането му, но когато се изправи пред мен, ми се стори напълно чужд и странно строг. Твърде много император и твърде малко веселият Франци, с когото се катерехме по планините в Бад Ишъл. На всичко отгоре ми носеше от леля София не само поздрави, но и куп предупреждения и наставления. Така например благодарността й за емоционалното ми писмо беше твърде хладна.

– Нали разбираш, Сиси, тя е майката на императора – обясни Франц Йозеф реакцията й. – Свикнала е към нея да се отнасят с респект. Даже аз се обръщам с „Вие", когато разговарям с нея. Не можеш просто да й говориш на „ти", сякаш е някоя си леля София. Вече не е подобаващо.

– Ти говориш на „Вие" с майка си?

В Бад Ишъл това не ми беше направило впечатление. Но пък там Франц Йозеф разговаряше само с мен, най-много още с Нене или с главния си адютант, граф Грюне. Когато леля София му даваше наставления, той слушаше, без да противоречи.

– Така всички ние й оказваме най-дълбокото си уважение. Скоро и ти ще свикнеш – Франц Йозеф направи тази констатация също толкова невъзмутимо, както ми предаде и някои други предписания, които да следвам послушно. Едно от тях особено ме засегна.

– На ерцхерцогинята направило впечатление, че хубавите ти зъби изглеждат леко жълтеникави, Сиси – съобщи ми той критичните бележки на майка си. – Заръча редовно да си миеш зъбите, та до идването ти във Виена да станат бели. Нали искаме красотата ти да бъде безупречна. Всички трябва да се възхищават на моята невяста.

Напътствия за миене на зъбите? Само това липсваше! Не си представях така живота си на императорска годеница. Исках да ме оставят на мира. Обидно ми беше, дето ерцхерцогинята е открила недостатъци даже по отношение на хигиената ми, ала не дръзнах да занимавам Франц Йозеф с детинските си чувства. Отреденото ни време беше твърде кратко за такива прояви на свръхчувствителност.

За баварския крал годежът ми с императора ме бе превърнал от незначителна малка племенница в политически залог. Вуйчо Макс се възползва от възможността да се представи на императора като роднина и съюзник. Той организира дворцов бал в наша чест, а аз трябваше да изтърпя „Кръга"⁵ с целия дипломатически корпус, акредитиран в Мюнхен.

Не ми се нравеше особено да протягам непрекъснато ръка, за да я целуват всякакви превзети и закостенели дипломати. Не познавах тези мъже! За какво можех да разговарям с тях? Защо ме притесняваха така? През повечето време стояхме като препарирани и дрънкахме празни приказки. Напразно се бях направила красива за Франц Йозеф, защото почти нямахме възможност да танцуваме един с друг.

Не можехме дори на опера да отидем заедно, без да привлечем всеобщото внимание. Предпочитах да остана насаме с императора, но и в кралската ложа нямахме мира. Всички оперни бинокли бяха насочени към нас вместо към сцената, а аз притеснено се въртях на мястото си и се чудех каква поза да заема.

Но за щастие имахме и дните в „Поси". Бях доволна, задето можех да покажа на Франц Йозеф моята обичана родина по време на излетите ни с кон. Яздех редом с него, есенните листа шумоляха под конските копита, слънцето топлеше гърбовете ни – това ме обезщетяваше за всичко.

Запазих тези драгоценни спомени чак до Коледа, която Франц Йозеф отпразнува заедно със семейството ми в Мюнхен. Отново пристигна с огромно количество подаръци, тъй като на Бъдни вечер отбелязвах и шестнайсетия си рожден ден.

Най-хубавият от всички подаръци обаче не беше нито сребърният сервиз за закуска, нито скъпоценните бижута или портретът на Франц Йозеф, яхнал любимия си кон. Най-много се зарадвах на един великолепен пъстър папагал, който императорът ми донесе от зоопарка на „Шьонбрун"⁶. Той разбираше огромната ми любов към животните, за мен това значеше безкрайно много.

Последното му посещение през март следващата година премина изцяло под знака на сватбата ни. Този път в Мюнхен бяха организирани толкова много приеми, галавечери и празненства, че ни остана един-единствен ден за излет до „Поси". Затова пък в него участваха всички близки на сърцето ми хора. Дори Нене, която никога не изрази с думи чувствата си от низвергването й в Бад Ишъл. Тя беше станала малко по-тиха, но може би само ми се струваше така, понеже в моя живот всичко се движеше на бързи обороти. По време на излета си бъбреше с Франц Йозеф, сякаш никога не е била отхвърлена в Бад Ишъл. Възхищавах се на самообладанието й.

– На нейно място щях да издера очите на съперницата си – засрамено признах на годеника си аз.

– Точно затова те обичам толкова – подсмихна се Франц Йозеф. – Каквото ти е на ума, това ти е на устата, като свежо пролетно утро си. Ако се бях оженил за някоя като Елена, щях да имам усещането, че съм женен за собствената си майка.

Посмяхме се и едва след много години с горчивина си спомних за тази забележка. И двамата щяхме да си спестим много мъки, ако Франц Йозеф се бе доверил на майчиния си психологически усет, а не на сърцето си.

След това настъпи големият момент. Чеизът на императорската годеница бе опакован в сандъци, а прецизните списъци на стойността и размерите им отпътуваха за Виена още преди мен. Отдавна се бях отказала да се интересувам от подробностите. Главата ми се замайваше само от мащаба на личния ми гардероб: седемнайсет празнични рокли, четиринайсет всекидневни рокли, шест утринни халата, деветнайсет леки летни рокли и още четири великолепни бални роби. Към това, разбира се, палта, шалове, нощници, пеньоари, бонета, шапки, бельо, ризи за къпане и над сто чифта обувки, както и много дузини фини ръкавици, подходящи за всеки случаи. А също и три нови кринолина⁷, последен писък на модата, корсети, ветрила, чадъри за слънце и много кутии с фуркети, панделки и други дреболии. Кога щях да нося всичко това?

Разбира се, връх на цялото великолепие беше булчинската ми рокля. Ушита бе от тежка бяла коприна, цялата украсена с брюкселска дантела и обвезана със златни и сребърни апликации. Какво ли щеше да каже Франц Йозеф за тази приказна дреха? Дали щеше да я хареса? Дали щеше да хареса мен?

Ала преди да я облека, трябваше завинаги да си взема сбогом с всичко скъпо и мило на сърцето ми. С моите родители, с братята и сестрите ми, с „Поси", с Мюнхен, а също и с Бавария. В тържествена церемония трябваше дори да се откажа от правата си върху баварския кралски престол и официално да подпиша съответния акт. Струваше ми се, че по този начин подписвах собствената си присъда на заточение. Очите ми плуваха в сълзи.

– Защо непрекъснато плачеш? – любимата ми сестра Мария се чудеше на непонятните ми мъки. – Ставаш императрица. Притежаваш безброй рокли и бижута. Франц Йозеф те обича до полуда. Защо не се радваш на собствената си сватба?

Вероятно трябва да си на тринайсет, все още дете, за да гледаш така простичко на нещата. Мария завиждаше на мен, а аз -на нея.

Всичко бих дала, ако можех отново да съм на тринайсет. Колкото и да обичах Франц Йозеф, на драго сърце бих си спестила шумотевицата и суетнята около женитбата ни.

– Не че не се радвам – опитах се да обясня на Мария противоречивите си чувства. – Само дето не обичам цялата врътня, свързана с това. Ще си помисли човек, че във Виена не може да се купят нощници и че императорът веднага след женитбата ни ще тръгне да краде баварската корона от вуйчо Макс. Тази суетня около чеиза, превземките около кралските правомощия, около роклите и дрънкулките. Защо трябваше да се влюбвам в император? Не можеше ли да е някой шивач?

– Ти си луда! – весело се изкикоти Мария. – Как смяташ, какво щеше да каже мама, ако й беше довела шивач?

Спогледахме се и едновременно изрекохме с маминия страдалчески глас: „Ах, Сиси!". После се смяхме до сълзи. Това беше последният ми чист и необременен смях за години напред.

* * *

– Престани да плачеш, Сиси – укори ме мама и припряно ми подаде носна кърпичка. – Виж само, всички тези хора те приветстват. Радват ти се и ти пожелават щастлива сватба! Искат да се усмихваш, а не да хлипаш горестно.

Как да се усмихвам, след като се бях поболяла от мъка, задето заминавам? Напусках родината си, закрилата на бащиния дом и хората, които обичах, за да замина за непознатата Виена. Тук, в Пасау, австрийците очакваха годеницата на императора, а камбаните биеха толкова силно, че човек не чуваше дори собствените си думи.

Навсякъде едно и също, откакто каретата ми бе напуснала Мюнхен. Огромни тълпи покрай пътя, букети, знамена, нескончаеми приветствени речи и гръмки оркестри. Детски хорове, римувани химни и празнично облечени кметове, които ми се кланяха сковано, макар повечето да бяха поне три пъти по-възрастни от мен.

За кратко си отдъхнах, след като сменихме каретата с параход в Щраубинг. Широката лента на Дунава ме разделяше от ликуващото множество на брега. Не се страхувах непрекъснато, че ще бъда задушена от възторг. Но ето че се налагаше отново да напусна сигурното си убежище и да сляза на сушата.

Събрах целия си кураж, за да се размърдам и да изтърпя поредните приветствия. Тържествените стихове и детските хорове навсякъде изразяваха едно и също. Славословеха ме като „розата на баварската земя", наричаха ме „възвишена невяста" и се надяваха моята „нежна ръка" да направи императора по-снизходителен и да съхрани мира.

Мърморех под нос благодарности и се усмихвах на множеството. Със затворени устни, защото си мислех за леля София, която бе намерила кусур на зъбите ми. Все още се чувствах засегната. Не бях свикнала да ме критикуват. Щом се сетех за това, отново си навличах укорителното възклицание „Сиси!", задето бях забравила да се усмихвам. Подчинявах се с въздишка и разтягах устни, докато ме заболят.

После и това свърши и корабът ни продължи по пътя си към Линц. Пресякохме границата на империята, чийто млад властелин щеше да стане мой съпруг. Мен ако питат, предпочитах да се друсам в пощенска кола, само и само да пристигна час по-скоро при Франц Йозеф, ала никой не ме питаше как си представям пътуването си като годеница.

Решенията относно всички детайли на сватбените тържества бяха взети през главата ми, във Виена. Предварително бяха определени дори дрехите, които ми бе приготвила камериерката сутринта: нежнорозов копринен ансамбъл, а към него – бяла кашмирена пелерина и розова копринена шапка с бяла воалетка. Нямах възражения, роклята беше чудно красива, ала въпреки това предпочитах да я бях избрала сама. Колко жалко, че щяха да я видят само гражданите на Линц, но не и Франц Йозеф!

Когато хвърлихме котва в столицата на Горна Австрия, вече наближаваше шест вечерта. И тук ни посрещна необозримо човешко множество, окупирало пристана. Всички камбани биеха, топовни гърмежи разтърсваха небето, строен бе цял батальон войници в парадни униформи, готов да ме приветства. Вимпели и флагове в червено и бяло се вееха на пролетния вятър, а ехтежът на множество гласове заглушаваше корабните мотори. Поразена, затворих за миг очи, за да събера сили за поредната церемония.

Когато ги отворих отново, съзрях позната стройна фигура в червено-бяла униформа, която скочи на пристанищното мостче, преди да е докоснало твърда земя. Сетне се втурна, взе на няколко крачки разстоянието до нас, притисна ме в бурна прегръдка и ме разлюля.

– Франци!

– Сиси!

Забравихме за всичко наоколо. Едва когато тълпата избухна във френетични аплодисменти, забелязах, че хиляди и хиляди очи са наблюдавали нашата целувка в самозабрава. Цялата пламнах, ала Франц Йозеф се засмя и ме целуна още веднъж така, че дъхът ми секна, докато чезнех беззащитна в обятията му. В този съвършен момент ние принадлежахме само един на друг. Хората на брега, изглежда, се радваха на щастието ни не по-малко от нас.

– Добре дошла в новата си родина, Сиси – сърдечно ме приветства моят годеник, докато на брега оркестърът свиреше химна на Хабсбургите. – Просто не можех да те чакам повече. Зарязах всичко и литнах да те посрещна лично. Радвам се като луд, че най-после, най-после си тук!

Изпитвах известно неудобство, задето изживявах този миг на нежност пред толкова много хора, но очевидно бях единствената, която се смущаваше от този факт. Дори мама и татко се усмихваха трогнато. Официалните господа, съпровождащи Франц Йозеф, също се подсмихваха доволно, макар вероятно да не са били очаровани, когато е провалил плановете им. Всичките сега бяха част от моя живот – за пръв път предвкусвах бъдещото си битие на императрица.

Франц Йозеф ми беше докарал и нов, празнично украсен кораб. Параходът с лопатни колела „Франц Йозеф" приличаше на плаваща луксозна градина. Специално за мен на палубата бе построена чудно красива беседка от рози. Навсякъде – гирлянди от рози, които танцуваха на вечерния бриз, а кабината ми тънеше в матовия блясък на тъмночервеното кадифе. На следващата сутрин хиляди пъстри знаменца – бяло-сини за Бавария, червено-бели за Австрия и черно-жълти за рода на Хабсбургите – трептяха на попътния вятър, докато се приближавахме по Дунава към Виена.

За жалост Франц Йозеф не можа да ме придружи в последния ден от моето пътуване като годеница. Протоколът предвиждаше да ме посрещне във Виена, затова той рано-рано отпътува към своята столица, а ние се плъзнахме безметежно по Дунава през море от ябълкови цветчета. Спокойствието ми дойде добре, защото през вечерта, включваща тържествена вечеря, оперно представление и прием, почти нямах време да се насладя на присъствието на Франц Йозеф. Какво ли щеше да бъде да живеем заедно всеки ден? Да чувам всеки ден гласа му и да усещам целувките му? Възможно ли бе човек да понесе толкова щастие?

Започвах да харесвам бурния му поздрав, затова отвърнах без боязън на публичната целувка, с която ме приветства и в Нусдорф. Съпровождан от радостните възгласи на тълпата, той ме отведе на брега в огромен павилион, украсен с пищна позлата. Огромен, защото там се беше подредила цялата фамилия на Хабсбургите. Бяха се явили всички лели, чичовци, братовчедки и братовчеди, за да огледат императорската невяста. Отново леля София командваше парада, а огледалните стени умножаваха до безкрайност новите ми роднини, чак да те хване страх.

Официалните „виенчани" – градските съветници, духовенството, дипломатите, военните и чиновничеството, също искаха да поздравят „баварската роза". Когато най-сетне се отпуснах в каляската, слепоочията ми туптяха от напрежение. Срещу мен седеше царствено майката на императора – от само себе си се разбираше, че е забранено да споменавам главоболието си.

– Трябва да махаш на хората, Сиси – разпореди се тя, докато се опитвах да задържа клетата си глава в неподвижно положение. – Всички са дошли единствено заради теб. Очакват да им се усмихваш.

Подчиних се безмълвна, наплашена и смутена. Махах, докато ме заболяха и ръката, и опънатите до краен предел устни, и схванатите ми рамене. Изобщо не ми се мислеше вече какво става с главата ми. Човешките маси нямаха край. Извираха от уличките, от къщите, заливаха площадите и мостовете на града и оставяха за каляските ни обезпокоително тясна ивица от пътя.

Никога не бях виждала толкова много народ на едно място. Редиците на застаналите плътно един до друг хора се виеха чак до парка на „Шьонбрун" и отново избухнаха в ликуващи възгласи, когато Франц Йозеф, който пътуваше най-отпред заедно с татко, отвори вратичката на каляската ни. Отдъхнах облекчено, щом портите на двореца се затвориха зад нас, ала радостта ми се оказа кратка.

По-късно щях да науча, че дворецът „Шьонбрун" има хиляда четиристотин четирийсет и една стаи, но и без да знаех това, той още от пръв поглед ми се стори гигантски. Въпреки това стените на огромните зали не се виждаха от хората, които ме чакаха и тук. Благодарение на потомствения си ранг тържествено облечените дами от висшата виенска аристокрация си бяха спечелили правото да приветстват годеницата на императора с добре дошла. Скъпоценностите им си съперничеха по блясък с ококорените им от любопитство очи. Единствено ръката на Франц Йозеф, в която се бях вкопчила, ме задържаше да не хукна нанякъде.

Отново ме засипа градушка от имена, лица и гласове. Звънливи гласове с напевен виенски диалект, изричащи благопожелания, но будните ми сетива усетиха под тази глазура завистта, критичното любопитство и вродената надменност на всички тези принцеси, княгини, графини и херцогини.

Едва приключи приветствената процедура, и Франц Йозеф ме помъкна към големия балкон, гледащ към градината.

– Длъжен съм още веднъж да покажа на виенчани тяхната бъдеща императрица, Сиси!

Паркът бе озарен от факли и лампиони. В светлината им съзрях море от глави и извърнати нагоре лица. Към вечерното небе се издигна буря от ликуващи възгласи. Шумът беше толкова чудовищен, че се дръпнах зашеметена назад.

– Нека да влезем вътре, Франци, ужасно съм уморена – примолих се на императора аз и се вкопчих в ръката му, търсейки закрила.

– За каква умора може да се говори сега, ангелче мое – отвърна той с шармантния си виенски акцент. – Та ти още не си разгледала сватбените си подаръци. Големият салон е заприличал на съкровищница.

Франц Йозеф не преувеличаваше. Всички провинции на империята и всички европейски кралски дворове бяха изпратили във Виена истинско изобилие от скъпоценности, сребърни предмети и почетни дарове. Не стига това, ами получих още един подарък – собствена свита, предвождана от главна придворна дама, която щяла да отговаря за изпълнението на всичките ми желания.

Почетният пост на главна придворна дама бе поверен на графинята на Лихтенщайн София Естерхази. Научих, че се числяла към близките довереници на императорската майка, поради което била особено подходяща да ме вземе под крилото си. Предпочитах да мина и без нея. Отдавна беше надхвърлила петдесетте и се държеше толкова натегнато и намусено, че хич не ми се щеше да я виждам всеки ден.

Ала никой не ме питаше за желанията ми, така че начумерената графиня веднага се захвана за работа. Представи ми моя секретар, дворцовата камериерка, прислужничките, камериерките, пазачите на вратите, лакеите, слугите, както и моя главен управител, княз Лобковиц, при това – най-подробно и с всичките им титли. Как да запомня всички тези имена, длъжности, лица?

– Дано да не объркам секретаря с някой слуга – уплашено прошепнах на Франц Йозеф.

– Не бой се, има кой да ти каже – през смях ме успокои той.

С крайчеца на окото си видях как главната придворна дама сбърчи строгия си нос. Леле Боже, как ще се погаждам с тази ламя?

Последвалата галавечеря се проточи безкрайно. Този път дори Франц Йозеф нямаше възможност да яде бързо както обикновено. От умора почти не можах да преглътна и залък. Когато най-после ми разрешиха да се оттегля, всичко плуваше в мъгла пред очите ми. Главната придворна дама ме последва в спалнята ми така естествено, че не се осмелих да протестирам. Там тя подгони прислужничките и заповяда „да се приготви принцесата за нощта".

В безграничното си изтощение дори не изпитах неудобство, задето ме наблюдаваше как си обличам нощницата. Докато камериерката ми решеше косата с четка, тя се приближи до една масичка с вретеновидни крака край прозореца и взе облечената в кадифе папка, която се намираше там.

– Какво е това? – промърморих немощно, след като тя мълчаливо ми подаде папката.

– Церемониалът за тържественото влизане на Ваше Кралско Височество във Виена – сковано отвърна дамата. – Ако обича Ваше Височество да го проучи най-подробно, тъй щото Ваше Височество да знае какво предписва испанският дворцов етикет. Документът е изготвен от князете Фюрстенберг и Ауерсперг, за да не допуска Ваше Кралско Височество грешки при церемониала.

– Ами другото? – Забелязах, че в папката имаше два документа.

– Церемониалът за бракосъчетанието на Негово Императорско и Кралско Апостолическо Величество – процеди през тънките си устни тя. Макар да ме наричаше Кралско Височество, прозвуча, сякаш искаше да ми каже: „Не можеш ли да четеш, глупачке?".

Щом си отиде, преброих страниците. Деветнайсет. Деветнайсет страници указания за моята женитба! Как щях да запомня всичко това?

Събрах смелост и се опитах да прочета поне първите страници, за да съм наясно какво ме чака. Обаче езикът беше толкова високопарен и смешен, че след половината на второто изречение вече не помнех как беше започнало. Церемониалът се базираше на прастарите ритуали на испанския двор, които от незапомнени времена бяха мерило за всичко във Виена. Уроците ми по етикеция ме бяха подготвили донякъде, но въпреки това заспах с неприятното чувство, че и те, както и всичко останало, което си бях донесла от Мюнхен, не отговарят на високите виенски стандарти.