Императрица Сиси

– Как бих могла? – прошепнах аз и притиснах драгоценната книга към сърцето си.

Може би щеше да се случи чудо и след всичките нещастия и цялата тъга през следващата година да се намери поне малко спокойствие и щастие за всички, които ми бяха на сърцето.

Колко скромна бях станала. Любовта отдавна вече не фигурираше в желанията ми.

29 ЯНУАРИ 1889 – СЕПТЕМВРИ 1898 ГОДИНА

„Във времена на най-жестока скръб...”

– Ако Ваше Императорско Височество бъде така любезна да освободи учителя...

С теми думи развълнуваната Ида Ференци прекъсна урока ми по гръцки – толкова необичайна постъпка, че се ококорих възмутено насреща й. Откъде накъде ще нарушавам учебния ритъм?

– Барон Нопча иска да разговаря с Вас по един спешен въпрос – нервно додаде Ида.

– Да дойде по-късно – никак не обичах да променям плановете си.

– Баронът има новини за престолонаследника, Ваше Величество. Ужасни новини... – тя отвори вратата, отпрати гърка и даде знак на барона да влезе.

Някаква ледена ръка сграбчи сърцето ми и никога повече не го пусна.

Втренчих се в барон Нопча. Чувах думите му, но отказвах да повярвам в смисъла им.

Рудолф – мъртъв? Невъзможно! Малката Вечера⁵¹ – също мъртва? Още по-невъзможно! Какво е търсило това нещастно дете в ловджийския замък в Майерлинг? Достатъчно скандално беше, че престолонаследникът има интимна връзка с една 17-годишна, чиято майка навремето е била сред ранните му любовници, а сега и това? Какво се бе случило последната нощ в Майерлинг? Нещастие? Злополука? Драма?

– Отровен, казвате? – строполих се на най-близкия стол аз.

Смъртнобледият управител кимна безмълвно.

– От Мария Вечера? Мили Боже, трябва да кажа на императора.

Докато крачех механично, умът и чувствата ми бяха парализирани. Занесох на Франц Йозеф чудовищната вест за смъртта на единствения му син. Информирах Валерия и заповядах да доведат съпругата на сина ми.

Може би Стефания щеше да хвърли светлина върху мрака на събитията в Майерлинг. Засега знаехме само това, което граф Хойос, приятел на Рудолф, с когото имали уговорка да ходят на лов, бе разказал на барон Нопча. Тази сутрин открили в Майерлинг мъртвия ми син и неговата също мъртва любовница. Според твърденията – починали вследствие на отравяне.

Първоначално Стефания онемя от ужас, после захвана да окайва своята безпомощност.

– Какво можех да направя? – разгорещи се тя, явно се страхуваше да не бъде упреквана за случилото се. – Та аз почти не го виждах. Никога не съм имала влияние над него. През последните месеци се държеше като обезумял. Опитвах се да Ви кажа...

Тя погледна към императора, но той не реагира. Взираше се в някаква точка зад Стефания. Вцепенен, безмълвен, потресен до дъното на душата си.

А Виена вреше и кипеше от слухове. По загадъчен начин вестниците бяха научили за ужасното злощастие. Дворецът се стараеше да обуздава спекулациите – съобщи, че престолонаследникът бил починал от сърдечен удар. Доктор Видерхофер бе изпратен незабавно в Майерлинг, за да прегледа престолонаследника и да уреди докарването му в „Хофбург".

Никой не говореше за момичето. Хойос я бе заклеймил като отровителка, ала остатъкът от разума ми казваше, че това изглежда малко вероятно. Доколкото си спомнях, Мария Вечера беше приятелка с моята племенница. Едно преждевременно развито, лекомислено дете, което си играеше с бъдещето си и с доброто си име. Защо е било нужно да убива най-напред Рудолф, а после и себе си?

Щом се върнах от императора в личните си покои, Ида въведе при мен една ридаеща дама, в чието лице трудно разпознах някога тъй елегантната баронеса Вечера. Сега тя беше просто отчаяна майка, която от часове търсеше детето си. Министър-председателят я бе изпратил при императора – явно и той се досещаше, че изчезването на Мария има нещо общо с Рудолф.

– Казаха ми, че императорът можел да ми помогне, Ваше Величество. Но императорът не приема никого. Какво е станало? Знаете ли къде е моята Мария? Смилете се над една майка, Ваше Величество!

Затворих за миг очи и се помъчих да се овладея, преди да проговоря. Не беше редно да държа баронесата отговорна за деянията на дъщеря й, но въпреки това ми беше трудно да бъда обективна.

– Вашата дъщеря е мъртва, баронесо, но знаете ли, че и моят Рудолф е мъртъв? Както изглежда, Мария го е отровила, но това трябва да се запази в тайна. Ако някой ви пита, ще казвате, че сърцето на Рудолф не е издържало – само това и нищо друго.

Отнесох се несправедливо с нея – след двайсет и четири часа узнах истината от доктор Видерхофер: моят нещастен син се бе застрелял сам и, както изглежда, бе убил и онова глупаво дете. Защото той го е искал? Защото тя го е искала? Не мога да кажа. Случилото се беше ужасно.

Тайната полиция, която работеше ревностно за интересите на императора, се погрижи трупът на момичето да изчезне и да бъде погребан тайно. Бяха положени усилия за потулване на случая в Майерлинг – тихомълком, без излишен шум. Безуспешно. До ден-днешен смъртта на Рудолф и Мария си остава загадка.

Прощалното писмо на Рудолф, което доктор Видерхофер бе намерил в ловджийския замък в Майерлинг, се оказа едно от многото. Той бе оставил последен личен поздрав както за съпругата си, така и за сестра си, и за други хора. Само Франц Йозеф не получи нито ред.

Не съм достоен да бъда негов син и вече нямам право да живея, пишеше до мен Рудолф. Не посочваше обаче причината за смъртта си – причина, която бих могла да разбера. Само ме уверяваше в обичта си и молеше да бъде погребан с Мария в манастира „Светият кръст". Едно невъзможно желание.

Още по-невъзможно беше желанието на Франц Йозеф да запазим в тайна самоубийството на сина му.

– Никой не бива да знае, че е умрял като някой прост шивач, Сиси – горчиво повтаряше той. Дори с последната си отчаяна постъпка Рудолф не бе успял да заслужи уважението на баща си.

Императорът, лекарите, министрите и съветниците си блъскаха главите, търсейки що-годе приемлива формулировка на официалното съобщение за смъртта на Рудолф. Слуховете отдавна разпространяваха истината. Споразумяха се за версията, че престолонаследникът бил посегнал на живота си в миг на душевна обърканост. Само така беше възможно бедният ми Рудолф поне да получи църковно погребение.

Престолонаследникът се завърна в „Хофбург". Занемял навеки, със склопени очи и лека бяла превръзка около главата, прикриваща смъртоносната огнестрелна рана. Потресох се до дъното на душата си, когато го видях така спокоен и умиротворен. Защо там лежеше той, а не аз? Що за Бог беше този, който допускаше подобно нещо? Отново въпроси, чиито отговор не знаех.

Следващите дни бяха белязани от мрачния, ужасяващо помпозен дворцов церемониал. Пристигна белгийската кралска двойка, за да подкрепи скърбящата си дъщеря в нейната мъка – друг въпрос беше дали тя изпитваше чак такава мъка. Приехме ги заедно с императора, а след това наредих да залостят здраво вратите ми за всякакви по-нататъшни визити. Не желаех да виждам никого. Чувствах се жива замръзнала, скована от студ, по-силен от страданието и болката.

Море от черни знамена, черни пера, черни коне и смълчани хора съпровождаше на 5 февруари 1889 година катафалката, която откара Рудолф от „Хофбург" до гробницата на Хабсбургите в Църквата на капуцините. Съмнявам се, че мнозина скърбяха за него. Виенчани отдавна знаеха това, което аз твърде късно узнах за начина му на живот – кое истина, кое измислица. Те не разбираха проблемите му, както не разбираха и тези на неговата майка.

Гизела седеше до баща си в императорската каляска. Франц Йозеф настоя двете с Валерия да останем вкъщи. Благодарна му бях за това внимание, защото не знаех как ще понеса двойния товар – моето отчаяние и жадния за сензации обществен интерес. Не знаех даже как ще понеса живота си по-нататък. Само седях в салона си и се питах къде съм сбъркала.

Ами ако твърдението на лекарите, че Рудолф се е самоубил в пристъп на душевно объркване, не беше дипломатично оправдание? Ако моята баварска кръв е била заложена в него още от люлката, както се говореше и за клетия Лудвиг? Може би аз бях виновна за цялото това нещастие? Е, сега поне злобните усти, които разпространяваха само гадости по мой адрес от първия ден на пристигането ми във Виена, щяха да изпитат своето позакъсняло удовлетворение. Нелюбимата императрица щеше да се оттегли, без да остави следа в историята на Австрия.

Синът ми почиваше в студената, мрачна гробница на Хабсбургите под Църквата на капуцините, а неговата малка Ержи беше просто едно момиченце. В Дунавската монархия престолът се предаваше от мъж на мъж. Всичко бе приключило. Осъзнах го, когато отидох при ковчега на Рудолф в тихата нощ, далече от любопитните погледи. Здравата изплаших монаха, който охраняваше портата на гробницата. Човекът не беше попадал на отчаяни майки, които решават да посетят синовете си посред нощ.

Нощ или ден, за мен беше все едно. И без това вече не можех да спя, чувствах само апатия и отчаяние. Мрака в мен не можеха да пропъдят и набързо запалените в гробницата факли. Виках Рудолф, но не получавах отговор. Така силно желаех да има нещо извън това тяло, разрушено от болест и насилие – нещо, с което да установя връзка. Душа.

Знаех, че някои хора имат способността да влизат в контакт с покойниците. Аз обаче не го умеех. Рудолф си бе отишъл завинаги. Трепкащите сенки само умножаваха собствената ми нищожност.

Как ми се щеше да остана там, долу, при всичките онези мъртъвци, където отдавна ми беше мястото. И то с по-голямо основание, отколкото синът ми в разцвета на силите си. Син, баща, съпруг, бъдещ император. Защо капризната съдба не бе избрала мен? Защо?

* * *

– Не бива да се измъчвате така, Ваше Височество.

Напук на болестта си Дюла Андраши бе дошъл да ме види. За първи път след много години отново се срещнах с него в жилището на Ида Ференци. Беше отслабнал, блед и болнав, ала тембърът на неповторимия му глас беше достатъчен, за да ме дари с първата истинска утеха, откакто ме бе споходила мъката.

– Само да знаех какво се е случило наистина, приятелю – прошепнах. – Разбрах, че графиня Лариш знае нещо за нещастието, но се страхувам от това, което може да ми каже. Бихте ли ми направили услугата да я попитате? Не смея да я приема, макар че тя от дни насам се опитва да се види с мен.

– Ще сторя всичко, което пожелаете – обеща той, а впоследствие сведенията му потвърдиха, че с основание съм се опасявала от това, което би ми казала Мария.

Вероятно племенницата ми е имала възможност да предотврати трагедията. Била е приятелка на Мария Вечера, посветена в нейните тайни, както и в тези на Рудолф. Забелязвала отчаянието му, известно й било в каква безизходна ситуация се намирал, но не смятала за нужно да ме уведоми. През изминалите години ми бе досаждала заради безброй незначителни неща. Но не и когато е ставало въпрос за живота на моя син. Не исках да я виждам и чувам никога повече.

– Ержебет, мила моя, не се гневете на злочестата си съдба – помоли ме моята голяма и единствено любов, преди да се сбогуваме. – Не мога да си тръгна и да Ви оставя такава – напълно съсипана и извън себе си.

– Ще трябва, приятелю – прошепнах аз и стиснах с ледените си пръсти ръцете му, така красиви навремето. Сега те бяха кокалести, отслабнали, белязани от страданието, което го разяждаше отвътре. – Съдбата не ни пита какво искаме. Тя е сляпа и безмилостна.

– Вечно ще се чувствам щастлив, че съм Ви познавал, Ержебет. Не ми бе позволено да Ви служа, да Ви обичам...

Трескавият блясък в тъмните му очи ме възпираше да отрека това, да го упрекна, че съм била само една от многото му любови – Унгария, политиката, съпругата му, децата му и ред други неща. Че ме бе изоставил, когато имах нужда от него.

Моментът не беше подходящ за упреци – това беше последното, окончателното сбогуване и двамата го знаехме. Животът му отиваше към своя край. В този миг не бяха позволени гордост и лъжи, а само и единствено истината.

– Никога няма да престана да ви обичам, приятелю – със свито гърло обещах аз. – Знайте това, закъдето и да сте се запътили.

Устните му бяха ледени като ръцете ми, които целуна.

– Сбогом, любима. Ако има справедливост, ще се срещнем в друг един живот.

„Няма справедливост, граф Андраши", ридаеше сърцето ми, ала устните ми останаха неми. Вече бяха казани много неща.

Изпроводих го с поглед, докато се отдалечаваше. Вече не беше висок, бе прегърбен, белязан от всесилната болест, която стоеше над човешките желания и стремления. Въпреки това – сдържан и готов да използва времето до последния си дъх. Възхищавах се на стоицизма и куража му. Опитвах се да вземам пример от този специален мъж, който, умирайки, демонстрираше достойно държание и силен характер.

Императорът се спаси в корсета на всекидневието. С помощта на протокола, политиката и на трогателната си самомнителност той го затегна толкова силно, че задуши дори тъгата си. Дисциплината и чувството за дълг заместиха човешките емоции, така че той изпадна в равнодушие, което ме обиждаше, но и будеше възхищението ми. Не споменаваше Рудолф. Сякаш никога не бяхме имали син.

Затова пък аз помнех и за двама ни – и щях да скърбя и за двама ни. Франц Йозеф уважи желанието ми и изпрати окръжно до всички австрийски представителства занапред да се въздържат от пожеланията за щастие по повод на именния и рождения ми ден. Думата „щастие" вече не фигурираше в бъдещия ми живот. Нищо не бе в състояние да разведри мрачния ми дух – нито почивки, нито пътувания, нито дори някога тъй желаната къща в Корфу.

През месеците до края на тази ужасна година здравето ми се стабилизира, но не и душата ми. Единствено Валерия се тревожеше за мен. Почти не се отделяше от мен и се появи веднага, щом започнах да пренареждам дома си.

– Какво правите, майко? – смая се тя, когато ме завари да преглеждам личните си вещи в „Хофбург".

– Прогонвам цветовете от живота си – посочих към кошовете, пълни с пъстри дрехи, шалове, шапки, чадъри и ръкавици. – В бъдеще ще нося само траур, само черно.

– Но така всичко става още по-мрачно – ужаси се моята единствена. – Не е редно Вие да изкупвате вината за случилото се, майко.

Спестих си отговора – тя и без това не разбираше какво ми е на сърцето. Подарих по-голямата част от бижутата си на Гизела и Валерия, както и на няколко избрани приятелки, които заслужаваха да носят спомена за времето, когато тяхната императрица е била жива.

Коледа, рожденият ми ден и Нова година отминаха без празненства и подаръци, не се състояха и обичайните приеми. Годишнината от смъртта на Рудолф прекарахме в Майерлинг. По желание на императора ловният замък беше превърнат в манастир на кармелитките, ала аз не намерих утеха и в това религиозно обкръжение. Смъртта на Рудолф бе умъртвила и остатъците от вярата ми в Бог.

И с право, защото само след 18 дни ме застигна следващият удар на съдбата: Дюла Андраши бе починал от раковото си заболяване. Заминах за Будапеща, за да му отдам последни почести. Положих момини сълзи на ковчега му, но ми се искаше да сложа там сърцето си, за да го погребат с него. Толкова безсмислени смърти – защо?

Напразни въпроси. През май отново се сбогувах със скъп човек. Нене, моята голяма сестра, умря в ръцете ми. Злокачественото заболяване, започнало от корема, бе стигнало до сърцето. Успях да пристигна навреме от Виена в Регенсбург, за да видя за последен път Нене и да разговарям с нея.

И в последните си минути тя оставаше голямата, спокойната, уверената сестра. Говореше на нашия таен език – английския, и се съгласи с мен, че животът се беше отнесъл доста сурово с нас. После започна да бълнува. Разговаряше с покойния си съпруг и с мъртвите си деца, а на 16 май 1890 година, в седем вечерта, доброто й сърце просто престана да бие.

Отново погребение с мрачен церемониал и ридаещи роднини. Сълзите ми пресъхнаха от толкова мъки и страдания.

Бих избягала някъде далече, по море или в Гърция, но тази страховита година ми бе подготвила още една раздяла. Най-лошото сбогуване: на 31 юли Валерия се омъжи в Бад Ишъл за любимия си Франц Салватор.

Разбрахме се да избягваме Виена, големите церемонии и пищните брачни меси, които носеха единствено нещастие. Валерия и Франц се врекоха един на друг в скромно богослужение, а малката Ержи ръсеше цветя по пътя им заедно с шаферките под мощните звуци на органа.

Валерия беше щастлива, нямах съмнения по въпроса. Молех се на Бог, в чиято справедливост не вярвах истински, да съхрани щастието й. Дори не се поколебах да посъветвам свекърва й – ерцхерцогиня Мария Имакулата, да остави младата двойка на мира.

– Не им се месете в нищо и не посещавайте децата през техния меден месец – настоях аз и също спазвах тези правила.

Колкото повече ме молеше Валерия да й гостувам по-често в замъка „Лихтенег" край Велс в Горна Австрия, където се бе установила със съпруга си, толкова по-решително отказвах.

– Не искам да свиквам с щастието да бъда с теб, любима моя – оправдавах се аз. – Нали знаеш, че съм чайка в открито море, не съм създадена да живея в лястовичето гнездо, наречено „щастлив семеен живот".

* * *

– Тук е моето убежище, само тук мога да принадлежа на себе си.

Ирма Старай разглеждаше със зяпнала уста „Ахилион" – през пролетта на 1895 година дворецът се представяше откъм най-добрата си страна. Младата унгарска благородница ме съпровождаше в пътуванията ми, защото другите бяха или твърде стари, или омъжени, или не издържаха на темпото ми по здравословни причини, и вече беше сред най-любимите ми придружителки. Притежаваше достатъчно естетически вкус, за да оцени произведенията на изкуството, които бях събрала в Корфу да радват уморените ми очи. Скоро в градината щеше да бъде издигната и статуя на Рудолф.

– Прекрасно е. Разбирам защо Ваше Императорско Височество сте щастлива тук.

Щастлива? Горкото мило момиче. Та аз вече дори не знаех какво означава тази дума. Мъка – да. Също и тревога за Валерия, която раждаше деца едно след друго. Но не и радост, камо ли пък щастие. Заниманията, изпълващи дните ми, имаха едничкия смисъл да убиват времето.

Новите ми пътувания по суша и море, колекционирането на произведения на изкуството, изучаването на гръцки и старогръцки, гимнастическите ми упражнения и екскурзиите запълваха дните ми, но не и празнотата в умореното ми сърце.

Щом паднеше нощта и ме връхлетеше безсънието, начеваха да ме спохождат едни и същи призраци. Независимо дали живеех на Лазурния бряг, в Унгария, Корфу или Алжир. Светът не беше достатъчно голям, за да избягам от тях.

Превърнала се бях в „Дамата в черно", в странната, печална пътешественичка, която избягва контакта с хора и се крие зад воали и ветрила.

Опитвах се да не обръщам внимание, че тялото ми страда от всички тези усилия. Пренебрегвах указанията на лекарите, които критикуваха начина ми на хранене и дори ме коряха, че нарочно гладувам. Те не проумяваха, че трябва да съм лека като перце, за да мога изобщо да се движа.

Отказах закрилата на полицейските агенти, които по заповед на Франц Йозеф ме следваха по петите и се наричаха мои телохранители. Какво имаше да се охранява в това тяло? Нека съдбата да удари, където й се отдаде случай, аз щях да я посрещна с благодарност и нямаше да я нападна в гръб.

Обаче годините отлитаха, без да намеря избавление. Почина майка ми, клетата ми сестра София загина в Париж по ужасен начин. Унгария отбеляза тържествено хиляда години от съществуването на своето кралство, а аз не намирах покой дори в Корфу. Наредих „Ахилион" да бъде продаден.

После пак пътувания, почивки, лечения, неврити, сърдечни болки. Лекари и нежните укори на Франц Йозеф. Писмата му ме следваха, където и да отидех. Те разказваха за Виена, за госпожа Шрат и за неговата любов.

Любов? Какво всъщност бе любов?

Някъде се захлопна врата и аз подскочих. Къде бях?

А, да, в Женева. Хотелът. Утре ще продължим за Монтрьо.

Трябва да се опитам да намеря покой. Какво ме кара точно тази нощ да подложа на преоценка, да пребродя наново цялото страдание, всичките сбогувания и грешки? Късно е за промени. Каквото било, било.

Уморена съм. Искам да заспя и да не се събудя.

КЪМ МОИТЕ НАРОДИ

Официално съобщение на император Франц Йозеф за убийството на неговата съпруга, прободена с пила на 10 септември 1898 година на крайбрежната алея в Женева от италианския анархист Луиджи Лукени.

Най-тежкото, най-жестокото изпитание сполетя Мен и Моя дом. Няма я вече Моята съпруга, украшението на Моя трон, която Ми беше утеха и опора в най-тежките часове на Моя живот – в нейно лице Аз загубих повече, отколкото съм в състояние да изразя. Ужасна, зла орис я отне от Мен и от Моите народи.

Ръката на убиец, оръдие на безумния фанатизъм, поставил си за цел унищожаването на съществуващия обществен ред, се вдигна и в своята сляпа, безсмислена омраза уцели сърцето, което не знаеше що е омраза и бе преизпълнено само с добри помисли.

Сред безграничната болка, обзела Мен и Моя дом и породена от нечуваното злодеяние, което потресе целия цивилизован свят, до сърцето Ми достига гласът на Моите обичани народи. Смирено се прекланям пред Божия промисъл, който Ми наложи това тежко и непонятно наказание, и благодаря на Провидението за огромното богатство, което Ми остава: любовта и верността на милионите, които са до Мен и Моите близки в този миг на страдание.

Болката и скръбта по блаженопочиващата императрица и кралица се изразяват в хиляди знаци на съпричастие от близо и далеч, от високопоставени и обикновени люде. Воплите по повод неизмеримата загуба отекват трогателно в душата Ми и се сливат с Моите вопли.

Така, както Аз ще пазя до последния си час спомена за Моята горещо обичана съпруга, така и благодарността и почитта на Моите народи ще останат навеки Неин непреходен паметник.

„Шьонбрун",

16 септември 1898 година

Франц Йозеф