Unknown

„Защо да се връщам в клетката?“

– Това тук не ти е „Гьодьольо", Сиси, макар че си домъкнала в Англия целия си харем от ездачи. Тук ти трябва пилот, ако искаш да яздиш най-отпред по време на лов – поясни сестра ми Мария с такъв поучителен тон, че не знаех да се смея ли, да се ядосвам ли.

От време на време тя обичаше да демонстрира превъзходството, което бе постигнала благодарение на общуването си със светските среди в Париж и в Англия. Особено в присъствието на графиня Фестетикс, потръпваща всеки път когато четяха неучтиво сестринско конско на нейната императрица.

– И каква е целта на този пилот? – спокойно пренебрегнах провокацията аз. За разлика от моята придворна дама обикновено не вземах Мария насериозно. – Бездруго цялото това чакане започва да ми ходи по нервите. Дойдох в Англия на лов с коне. Вместо това се мотая, правя визити при кралицата и чакам някакъв си лорд да ме пилотира, сякаш съм превзета английска лейди. Не си представях така нещата!

– В „Гьодьольо" може да познаваш всеки камък, но тук поне първоначално ти е нужен човек, който да те придружава по време на лов – надуто поясни Мария. – Той избира пътя, по който да минеш. Той е до теб, когато възникнат трудности, и ти подава ръка, ако паднеш. Включихме в тесния кръг от избраници полковник Хънт, най-добрия ездач на стипълчейз⁴⁷ в цяла Англия. Още по-подходящ би бил капитан Бей Мидълтън, обаче той не иска да пилотира никого, дори императрицата.

– Така ли? И защо? А какво значи Бей⁴⁸? Що за име?

– Капитан Уилям Джордж Мидълтън – съобщи пълното му име Мария. – Казват му Бей , защото има червеникаво-кестенява коса. Той е шотландец и е един от най-умелите ловци на лисици на острова. Обаче е с труден характер.

– Няма нужда да се грижи за мен – остро възразих аз. – Все пак умея да яздя, Мария. И нямам намерение занапред да падам често от коня. Предай на приятелите си, че оценявам загрижеността им, но ще се оправям сама.

– Не се засягай, Сиси – засмя се Мария и отпи от чая си. – Утре се започва. Ще видиш, че „Истън Нестън" ще ти хареса. Имението е прекрасно, паркът – приказен, а и ние сме почти съседи. Така че ще можеш да се караш с мен, когато поискаш, а английските лордове ще имат възможност лично да се убедят, че в нашето семейство има две жени, които умеят да яздят.

Оказа се, че никак не е преувеличила. Необятното пасище, покрито с храсти, поточета и тук-там с огради, с редки горички и малко на брой пътища, сякаш беше създадено за продължителен галоп върху гърба на расов кон. Цялата изгарях от нетърпение, докато бившата кралица на Неапол най-сетне се появи със съобщението, че капитан Мидълтън все пак е благоволил да бъде пилот на императрицата.

– Твърдят, че бил казал: „За какво ми е притрябвала някаква императрица?" – малко злобно поясни сестра ми. Нищо чудно, явно искаше да ме настрои срещу капитана и да му създаде неприятности. Но защо?

– Друго да е казал? – попитах, без да проявявам капчица от очакваното възмущение.

– Откъде накъде трябвало да те пази, предпочитал да следва собствения си път – многозначително додаде Мария в очакване да избухна от гняв.

– Значи е простак – обобщих трезво фактите аз; вместо да ми подействат отблъскващо, те, кой знае защо, ме заинтригуваха. Дали щях да убедя този труден шотландски характер в моите ездачески умения? Предстоящият лов придоби допълнителен чар, надхвърлящ спортното приключение.

Мария се навъси леко и поверително се наведе към мен:

– Капитанът няма да одобри, ако твоите унгарски кавалери кръжат около теб. Той се отнася много сериозно към спорта, така че едва ли ще прояви особена любезност. Подготви се за един самохвалко, който огъва монети и пуска дебелашки вицове. Зад гърба му го наричат още „Тел". Нали се сещаш – от to tell, „говоря".

В смешния й опит да ме подразни отново лъсна спотаената ревност на Мария. Махнах с ръка и се помъчих да не показвам с какво любопитство очаквах да се срещна с шотландския грубиян.

Първото впечатление бе разочароващо. Мъжът в опънатата по тялото му ловна куртка беше висок и наистина много як. Според мен не беше красив. Правата червеникаво-кестенява коса лъщеше от помада, рунтав мустак покриваше горната му устна. В центъра на ъгловатото, загоряло лице се мъдреше дълъг гърбав нос; в съчетание с мрачното изражение и тъмния тен той му придаваше нещо заплашително, сърдито. Наистина не му личеше, че е по-млад от мен.

Все пак първоначално той запази учтивостта на джентълмен. Съвестно се убеди, че конят ми барабар със седлото отговаря на високите му изисквания. По време на проверката обаче се доближи достатъчно до мен, тъй че усетих с каква мъка владееше нетърпението и гнева си, задето му бе натрапена ролята на „детегледачка" на една императрица.

Настаних се върху дамското седло и захванах да подреждам широките си, елегантни поли, които се бяха оказвали фатални за толкова много ездачки при падане, защото се заплитаха в юздите или в принадлежностите на седлото; през цялото това време погледът му остана отегчен и резервиран. Не му направи впечатление нито перфектната ми рокля за езда, нито грациозната ми стойка. Явно не очакваше нищо от тази императрица, наумила си да участва в истински лов на лисици. Как ли щеше да се чуди!

Още при първия сигнал на рога аз, заедно с наброяващата стотина души ловна дружина, се втурнах след джафкащата хайка, без повече да му обръщам внимание. Усещането беше неописуемо! Без никакви усилия се нагодих към ритъма на коня и летях над храсти и ровове, сякаш се целях с воала на ездаческия си цилиндър към бледосиния купол на мартенското небе.

Ето ги резултатите от усилените тренировки по скокове, през които бях преминала, подготвяйки се именно за този ден! Сестра ми и нейните английски кавалери изостанаха далеч назад. Редиците на унгарците и австрийците също оредяха, само един се беше залепил плътно към задницата на коня ми, след като навакса първоначалната преднина, която за негово удивление му бях отнела.

Какъв надарен ездач беше този капитан Мидълтън! Кентавър, сякаш сраснал се с коня си, издръжлив, упорит и силен. Какво ли беше мнението му за мен?

В края на лова останаха само шепа от над стоте души, които тръгнаха първоначално. Разбира се, Мария беше сред тях, а също Ники Естерхази и принц Лихтенщайн, лорд Спенсър и други, но аз виждах само капитан Мидълтън.

Той скочи от коня си, за да ми помогне да сляза от седлото. Не беше от хората, които правят засукани комплименти, ала суровите му думи ме изпълниха с дива гордост.

– Не познавам друга жена в цяла Европа, която да язди като Вас, Ваше Величество – отсече той. – За мен ще бъде чест да продължа да Ви пилотирам, стига да го желаете.

– Наистина го желая, капитане – отвърнах също толкова лаконично аз. – Струва ми се, че вие сте подходящият човек за труден терен.

Мария чу тази размяна на реплики и щом останахме насаме, започна да ме кори.

– Значи и ти се поддаде на недодялания чар на нашия шотландец? – заяде се тя. – Нали знаеш, че е сгоден? За лейди Шарлота Берд, изключително заможна млада дама.

– Какво ме интересува? – подмятането й ме учуди. – И аз съм омъжена, ако не си забравила. Ценя го като ездач и нищо повече.

– Обясни това на твоите унгарски кавалери, които никак не си падат по Бей.

Нямах намерение да отговарям на подобни глупости. Понякога склонността на Мария към клюкарстване ми идваше в повече. Доставяше й особено удоволствие да одумва другите, но в последно време не правеше разлика между приятелите и враговете ми.

Аз пък смятах за по-разумно да се занимавам с конете си. Първият ми ловен опит показа, че чистокръвните коне, които бях довела от Виена, имат проблеми на английски терен. Трябваха ми коне, тренирани тук и специализирани в конен лов с хайка. Капитан Мидълтън ме консултира при покупката и спечели сребърната купа, която бях учредила за състезание по стипълчейз.

Лудешкото надбягване с препятствия над подкастрени храсти и ровове, пълни с вода, беше спорт точно по моя вкус, макар да се въздържах от участие. Опасността от нараняване и падане беше по-голяма, отколкото при лов, а Франц Йозеф никога не би ми простил, ако поемех такъв риск за здравето си.

И без това получавах предостатъчно донесения за критиките в императорския двор. От уста на уста се предаваха дребнави сметки на пътните ми разходи – уж над сто хиляди гулдена, както и злобният слух, че съм проявявала извънредно неподобаващото за една императрица предпочитание към някакъв червенокос шотландец.

Колко противно ми беше да се завърна в това гнездо на оси, изтъкано от жлъч и дребнавост! Нима се бяха възмутили, когато императорът продаде конете ми, за да плати военните репарации? Нима ме бяха съжалили? Нима изобщо бяха забелязали тази жертва? Никога. Но сега, когато личното ни състояние покриваше желанията ми, те изведнъж се разтревожиха. Каквото и да правех, все беше погрешно.

Въпреки това се налагаше да се върна във Виена, обратно в моята клетка.

На прощаване поканих капитан Мидълтън на есенния лов в „Гьодьольо".

– Не ме карайте да чакам напразно – помолих го аз и си заминах, изтръгвайки от него обещанието, че няма да ме разочарова.

Времето, оставащо до лова, сякаш беше спряло. Използвах лятната почивка в Бад Ишъл, за да продължа там тренировките по скокове и езда. През септември отскочих с „Мирамар" до Корфу, за който си спомнях с добро от отминали лоши времена.

На 9 септември акостирахме в Атина и аз оцених по достойнство свободата, която ми даваше новата императорска яхта. Най-после имах възможност да се възхитя лично на впечатляващите следи от античното минало. Чистите, ясни форми до такава степен отговаряха на идеала за красота в собствената ми душа, че ми се искаше никога повече да не обиждам очите си с натруфения плюш и пищността на виенските салони.

Всички там си въобразяваха, че са толкова модерни и елегантни, толкова образовани. А всъщност просто бяха дребнави и надути – жалки парвенюта, които нямаха нищо общо с истинската култура и красота. Може би трябва да се установя в Гърция? Вероятно там бих се чувствала по-добре, по-необременена. Тази мисъл потъна в забвение, когато в „Гьодьольо" най-после се събра желаната ловна дружина.

Сред гостите бяха брат ми Лудвиг, жена му Хенриета и тяхната 18-годишна дъщеря Мария. Бях обикнала Мария по време на многократните ми посещения в Бавария. Понякога държането й ми напомняше неукротимата, отдавна забравена Сиси, по-късно опитомена във Виена и превърната в нелюбима императрица. Мария обаче беше по-силна от наивната Сиси. Изящната й глава с червеникаворуси коси стоеше гордо и самоуверено върху тесните й рамене. Това момиче знаеше как да се държи и несъмнено привличаше като магнит някои мои гости от мъжки пол.

Никой вече не се осмеляваше да припомни забравения скандал около Лудвиг и неговата красива актриса. Сега Мария беше баронеса фон Валерзее и племенница на императрицата. Тя беше от семейството и аз й имах много по-голямо доверие, отколкото на други, дори само поради кръвната ни връзка. Обикновено в близкото обкръжение на императрицата се допускаха само дами, разполагащи поне с 16 предни от висшата аристокрация, тъй че нейното присъствие до мен представляваше провокация, с която много се забавлявах.

Не се изненадах, че и Мария се включи в ятото въздишащи по Рудолф гъски, след като той пристигна в Унгария заедно с императора и свитата му. Дали да й кажа, че нито отговаря на идеала му за красота, нито изобщо може да става дума за връзка помежду им? Или да я оставя да изживее горчиво-сладката мечта за няколко приятни октомврийски седмици? Реших да си замълча. По-късно щях да се погрижа да я омъжа за подходящ човек, достатъчно възрастен и богат, за да си затвори очите за сенчестите моменти в родословното й дърво.

Капитан Мидълтън пристигна последен от гостите ми. Зарадвах се, когато установих, че изминалите месеци не бяха нанесли ущърб на нашето ездаческо приятелство. Той ми беше останал верен. В искрящите му сини очи се четеше същото обожание, а наеженият червен мустак върху загорялото му лице издаваше предприемчивост и жизнерадост. До него мнозина от високоблагородните ми придружители изглеждаха надути и суетни. Но и онези, които смятах за приятели, реагираха доста странно на появата му в „Гьодьольо".

На първо място – граф Николай Естерхази, който защитаваше позицията си на първенец в лова с почти детинска ревност. Докато императорът се отнасяше много любезно с Бей и се забавляваше с маниера му, Ники смяташе, че има основания за съперничество. Този факт ме удиви, но и възмути. Той нямаше право да ми нарежда кого да ощастливявам с приятелството си. Демонстративната му враждебност към всичко английско беше направо смешна. За какъв се смяташе? За човек, имащ право да дава нареждания на своята императрица?

–Тук май не ме харесват – моят гост от Великобритания бързо усети настроенията, съзнателно или подсъзнателно насочени против него.

Беше прав, знаех го. Преди повече от две десетилетия и аз бях изпитала на гърба си тази уникална способност на виенския императорски двор да изключва всяко „чуждо тяло", макар да се преструва, че го посреща с отворени обятия.

– Това е смешно – отвърнах аз, без да уточнявам дали имам предвид подетата от Естерхази война или изказаното от него предположение. – Просто унгарците не са свикнали някой да се мери с тях в ездата, камо ли да ги превъзхожда. Тепърва ще се учат как да реагират като истински спортсмени, но вие не се смущавайте. Целта им е да засегнат по-скоро мен, отколкото вас. Моите унгарци не желаят да ходя на лов в Англия, това е всичко. Така се гордеят със страната си, че не признават нищо друго. Завиждат ви заради моето приятелство, Бей.

– Готов съм да заплатя всякаква цена за това приятелство, милейди – отвърна той; думите му прозвучаха като клетва.

– Щастлива съм, че ме придружавате, и се надявам да запазите благоразположението си към мен – отвърнах с усмивка, а той целият пламна.

– Ще си замина само когато изрично ме помолите за това, Ваше Величество.

– Е, ще има да чакате, също като моите унгарски приятели – шеговито парирах аз.

Когато бях с него, се смеех повече от всякога. Безкрайно се забавлявах със суховатия начин, по който гледаше на нещата и ги коментираше, със склонността му към безобидни и грубовати шеги, с преувеличената му непохватност. Мидълтън беше чужд на онази свръхчувствителна унгарска национална гордост, която слагаше всяка думичка на златарските везни и надушваше предателство навсякъде. Той беше по-земен, по-откровен и ми вдъхваше чувството, че за мен би яздил и през огън, без да прави от това драма на живот и смърт.

По време на унгарските ловни излети оцених спокойствието и увереността, които излъчваше, така че все по-често предпочитах да яздя с него, а не с граф Естерхази или с Елмер Батиани. Последният намери утеха в зачестилото общуване с Мария, ала Ники Естерхази се държеше като момченце, на което са откраднали играчката.

– Прекалено много си позволява този Ники. Ще рече човек, че сме имали любовна връзка, а сега съм се преориентирала към Бей – изпуснах се аз пред доверената ми графиня Мария Фестетикс.

Тя отвърна на ироничната ми забележка с необичайна сериозност.

– Ами, това се дължи може би на обстоятелството, че Ваше Величество прекалено често отпращате малката Валерзее, когато излизате с англичанина. Слуховете се раждат от нищото, а и най-невинните начинания може да бъдат изтълкувани погрешно, стига някой да пожелае да открие нещо лошо.

– Само не започвайте пак с интимните вечери, Мария – подразних се от откровеността й аз.

Знаех, че не й допадаше да вечеряме в тесен кръг, само ловната дружинка и без формалности. Императорът беше изключен от тези вечери, защото не би понесъл да присъства на подобно отклонение от глупавия церемониал. Той не би търпял дори да се разговаря на трапезата. Вечерите с него бяха сковани, безмълвни, скучни и така убиваха настроението, че ти се искаше час по-скоро да свършат.

Нашите весели ловджийски трапези, напротив, бяха истинско удоволствие. Дебатирахме по най-различни събития, разговаряхме за поети и философи, за видове спорт и пътешествия, за изобретения и наука. Никой нямаше предимство и на никого не се налагаше да чака да го заговори императрицата. В този кръг най-после имах възможност да кажа какво мисля, без да ме упрекват в „утопични фантазии" или да ме предупреждават да не си претоварвам главицата с разсъждения.

– Не става дума само за вечерите – обади се Мария. – Има нещо непристойно в поведението на англичанина. Няма съмнение, че Ви боготвори, Ваше Величество. Една Ваша усмивка, един Ваш поглед и той цял разцъфва, сякаш е надзърнал в рая, което прави впечатление при този тъй груб и недодялан човек.

Сравнението ме разсмя.

– Не вярвам в мирогледа на нашия шотландски приятел да има място за подобни благочестиви мисли, Мария. Кажи ми, моля ти се, защо да му забранявам да ме обожава? Заобиколена съм от толкова много врагове, позволи ми все пак да имам някой и друг приятел.

Тя не възрази, само сведе очи, а аз се върнах към стихотворенията на Хайнрих Хайне, които четях за отмора. Но понеже бях наясно, че Мария не одобрява благоразположението ми към Бей, реших да си вземем довиждане в жилището на Ида Ференци, когато дойде време шотландецът да напусне „Гьодьольо".

Не исках да се сбогувам с него пред очите на другите, сърцето ме болеше, задето си заминаваше.

– Ще се видим на лова догодина – обещах аз, докато той целуваше ръката ми с неподозирана за този суров спортсмен нежност. -Тоест, ако искате да ме пилотирате и през следващата година.

– Само глупак би отказал да пилотира кралицата на хайката – тросна се той.

Дълбоко в очите му беше стаена болка, подобна на моята. Преглътнах сълзите си.

– На добър път, Бей, и не забравяйте да ми потърсите подходящи коне. Междувременно ще тренирам усърдно, за да не ви посрамя, когато се видим пак.

Погледът ми се замъгли, ала едва когато чух да се затваря вратата, се осмелих да дам воля на сълзите си.

Нямаше вече много мъже в живота ми, които да изпитват към мен такива дълбоки чувства като капитан Мидълтън. Дали намаляващият им брой се дължеше на годинките? Дали причината беше в мен? Може би красотата ми си отиваше?

Какво ми остава, ако тази красота избледнее? Кой тогава ще се грижи и тревожи за мен? Франц Йозеф ли? Той се отнасяше към мен със сърдечна привързаност и вероятно дори би се радвал, ако се превърна в достолепна матрона, с която да си делят кифличките на закуска и която да дебелее неудържимо, докато се превърне в копие на мама или на леля София. Потръпнах само като си представих тази картина. Ако бъдещето ми щеше да изглежда така, не го исках.

Страхът от неизвестността се смеси с тъгата от заминаването на Мидълтън и сълзите ми рукнаха. Чувствах се окаяна и самотна, макар да бях заобиколена от многобройна свита.

* * *

– Абсурд, Сиси!

Рядко се случваше Франц Йозеф да наложи толкова категорично вето на плановете ми – чак се стъписах и се вгледах изпитателно в него. Видя ми се уморен. В русия му мустак проблясваха бели нишки, а линията на челото, откъдето започва косата, се бе оттеглила доста по-назад. Очите бяха хлътнали в орбитите, някогашният им искрящосин цвят сега бе сивкав, лишен от блясък.

– Не говориш сериозно, Франци...

– И още как! Според теб как ще изглежда това пред света? При сегашните отношения между Англия и Австрия е изключено императрицата да пътува за свое удоволствие до Острова.

– Аз се държа настрана от политиката. Нали сам каза, че не желаеш моята намеса – напомних му обидено аз.

– Продължавай в този дух и не ходи в Англия – кимна той, сякаш вече съм взела решението, което му изнасяше.

– А приготовленията ни? – кипнах аз.

– Ами просто ще ги спреш, Сиси. Какво пък толкова? Според мен във Виена има достатъчно работа за теб. Няма да скучаеш.

Почти никога не закусвахме заедно. Трябваше веднага да се сетя, че императорът е имал причина за това необичайно прекъсване в неговата и в моята ежедневна рутина. Като го гледах как машинално разбърква кафето и колко неловко се чувства в кожата си, насмалко не го съжалих, ако не ставаше въпрос за мен и за свободата ми.

– В Англия ме очакват – осмелих се да възразя повторно. Отдавна броях дните до заминаването си.

– Ходенето ти на лов при англичаните би предизвикало гигантски политически скандал, така казва и Андраши.

– О, несъмнено – настървих се аз. Ще рече човек, че цяла Унгария дружно се е вдигнала на нож, само и само императрицата да не ловува рамо до рамо с Бей Мидълтън.

– Да, ама мама се радва на лова в Англия – изписка Валерия, която досега седеше на масата, без да издава звук, така че почти бях забравила за присъствието й. – Тя се чувства добре, когато язди там.

– Ах, детенце – в погледа на Франц Йозеф към дъщеря му се четеше нежност, но и изненада.

Нито Рудолф, нито Гизела биха дръзнали да вземат думата в негово присъствие. Но пък и никой от двамата нямаше тази сладка усмивка, запазена марка на Валерия, която обезоръжаваше императора.

Не можех да се начудя колко сърдечно беше отношението между баща и дъщеря, въпреки че се виждаха толкова рядко. Не изпусках от очи малката, така че тя ме придружаваше при повечето ми пътувания, а с нея – и възпитателките и учителите й. Въпреки това Франц Йозеф и Валерия се разбираха отлично на ниво, което оставаше чуждо за мен.

И сега императорът благоволи да даде обяснение на дъщеря си, каквото, предполагам, нямаше да даде на мен.

– Императрицата е длъжна да се съобразява с политическата обстановка, сърце мое. Ако мама замине за Англия сега, целият свят ще си помисли, че си уеднаквявам политическите цели с тези на кралицата, което би било фатално и не бива да се случва. Ние имаме съюзи, с които трябва да се съобразяваме, и приятели, които не бива да нападаме в гръб. Разбираш ли?

Валерия кимна утвърдително с цялата сериозност на своите осем години, без да забелязва, че Франц Йозеф ми чете конско.

– Разбира се, и аз съм винаги честна с Рустимо. Той ми е приятел.

Кичестият мустак на императора помръдна – лекото движение беше знак, че присвива устни. В случая с малкия мавър той беше на страната на моите критици. Направо се чудех как още не се е сетил да ме упрекне, че от общуването с мавъра красивата бяла кожа на Валерия ще вземе да почернее. Понякога мъжът ми беше суеверен и старомоден като последния файтонджия.

– В такъв случай знаеш кое подобава и кое не – той все пак се въздържа от по-нататъшни критични забележки пред най-малката ни дъщеря и помилва нежно кестенявата й коса. – Смятам, че и мама разбра какво казах.

То се знае! Моите приятели нямаха значение. Те не бяха важни за Виена. Сведох глава, а императорът го прие за съгласие.

– Значи всичко е наред – той остави салфетката и се изправи. – Ще ме извините ли? Бих искал да си поприказваме повече, но днес е денят за аудиенции. Да слушаш учителите, Валерия. Моите почитания, Сиси – наведе се и ме целуна по бузата. – Днес казвал ли съм ти, че отново изглеждаш особено красива? Няма ли да ме дариш с усмивка за довиждане?

Усетих бодливия му мустак, всичко в мен настръхна. Не ми беше дал повод да се усмихвам. Дебелите стени на „Хофбург" бяха клетката на моя живот. Политиката и етикетът – въжетата, приковали ме неподвижно към тези виенски скали подобно на Прометей. Извърнах глава и мълчах, докато той излезе.

– Не тъгувайте, мамо – обади се Валерия, която с фините си сетива усещаше, че баща й ме бе натъжил. – И във Виена има много хубави неща. Тук са татко и Рудолф. А сигурно и госпожа Ренц ще се зарадва, ако отидете да яздите при нея.

Доброто сърце на моята малка дъщеря кроеше планове как да подобри настроението ми. Прегърнах я и с тих ужас отбелязах, че вече изобщо не беше толкова малка. През април щеше да навърши девет, след което с гигантски крачки щеше да се превърне от дете в девойка, а после и в жена. Какво ще стане, когато ме напусне?

Какво предвиждаше ужасната политика на Франц Йозеф за моята единствена? Дали щях да имам власт, за да й спестя мъките и сълзите? Да я предпазя и защитя, така че животът й да не приключи с брак, който да подреже крилата й и да я принизи до собственост на някой велможа, разпореждащ се с нея, както намери за добре?

– Не плачете, мамо – прошепна Валерия и аз бързо примигнах, за да спра напиращите сълзи.

– Мама не плаче, единствена моя. Хубава работа, как така татко ти ще ме разплаче.

– Това е невъзможно, понеже Вие го обичате, нали?

Сърце не ми даваше да излъжа тази невинна душа, затова си замълчах. Впуснах се в трескава активност, за да избягам от грижите и страховете. Запълвах дните си със занимания, които ми помагаха да понасям града и бездушното еднообразие в двореца. Целта ми беше да използвам времето, за да съхраня както физическата си подвижност, така и красотата, която всички бяха свикнали да приемат за даденост. Това бе единственото задължение, което приемах, защото знаех, че за заобикалящия ме свят беше важна само външността.

Начертах си прецизен план по часове, към който се придържах, за да наруша някак еднообразието на безсмислените дни във Виена. Наближаваше пролетта, затова всяка сутрин ставах преди пет часа и изчетквах тялото си от глава до пети на отворен прозорец, преди да ме масажират със специална тинктура от говежда жлъчка, чист алкохол и глицерин. После вземах вана с хладка дестилирана вода и започвах ежедневната си гимнастика във физкултурния салон.

На закуска се срещах с Валерия, а след като малката отидеше при учителите си, идваше Фани, за да ми направи прическата. Докато тя се занимаваше с косите ми, аз четях или пишех писма, нетърпящи отлагане. След прическата идваше ред на обличането, което също отнемаше доста време, дори когато ставаше въпрос за обикновена домашна дреха. Никога не напусках покоите си, преди да съм довела до съвършенство образа, съответстващ на всеобщата представа за императрицата.

Предобедните часове отлитаха, запълнени до краен предел. Обикновено обядвах сама, така че можех да се отдавам на предпочитанието си към течна храна, без Франц Йозеф да ми разваля апетита с нежеланите си съвети. Той отказваше да проумее, че представите ми за здравословно хранене се различават драстично от неговите. Предпочитах да избягвам всякакви дебати, защото той беше убеден, че щом е император, автоматично е винаги прав и по тази тема.

Следобед задоволявах потребността си от чист въздух и движение. В зависимост от атмосферните условия и времето, с което разполагах, предприемах продължителни, ободряващи разходки на кон или пеша. След това усилие се преобличах, а Фани отново ми правеше прическа. Обикновено следваше ново посещение на Валерия, а в седем семейството се събираше на вечеря.

Нямах кой знае какви вълнуващи занимания, ала въпреки това не обичах ходът на дните ми да бъде смущаван от ненужните дворцови церемонии – техният смисъл напълно ми убягваше. Аз не бях като княгиня Метерних, чиято цел в живота очевидно беше – окичена с бижута, напудрена и гримирана – да играе основна роля на всеки прием и да владее висшата аристокрация. Всички тези досадни барони, графове, князе и принцове ми идваха в повече. Трябваше ми особена причина, за да ги разгледам под лупа. Такава причина бяха Мария Валерзее и нейното бъдеще.

Лудвиг се зарадва до нямай къде, когато при лятното ми посещение край Щарнбергското езеро предложих планове за женитбата на голямата му дъщеря. Разбира се, Мария не можеше да се надява на добра партия от висшата аристокрация, защото й тежеше тъмното петно в произхода. Въпреки това реших, че съм намерила идеалния кандидат за нея в лицето на един силезийски благородник, чието семейство служеше на императорския двор от незапомнени времена. Георг Лариш беше достатъчно богат, за да предложи добър живот на племенницата ми, но също и достатъчно зрял, за да държи под контрол склонността към палавост и авантюризъм, която бях забелязала у нея.

Сватбата се състоя през октомври в „Гьодьольо", но дори този прекрасен празник не превърна отминалия лов в голямо събитие. Липсваше ми компанията на Бей Мидълтън, а унгарските ми кавалери, колкото и да се стараеха, не бяха в състояние да запълнят тази празнина.

Повече от всякога копнеех дипломатическите усложнения с Англия да приключат. Оскъдните писма, които разменях с Мидълтън, не съдържаха нито една лична дума. Само новини за коне, приятели от лова и спортни детайли, ала аз с безпогрешна увереност знаех, че и той като мен броеше дните до новата ни среща.

– Нима искаш Рудолф винаги да бъде неотлъчно до теб? – сестра ми Мария сновеше неспокойно из салона на апартамента ми в лондонския хотел „Кларидж", необяснимо нервна.

– Какво имаш против Рудолф? Вече е на деветнайсет, извънредно приятен младеж. Зарадвах се, че ще пътуваме заедно – учудих се аз, докато наблюдавах сестра ми.

– Прекалено много си позволява – обидено отвърна Мария. -Остава само да поиска да му се кланям!

– Той е престолонаследникът и един ден ще бъде император на Дунавската монархия – напомних й възмутено. – Не можеш да го обвиняваш, задето този факт се е превърнал в негова плът и кръв.

– Ама моля ти се, Сиси! Още не е станал император. Дори не е станал мъж.

– Виенските контеси имат друго мнение по въпроса – подразних се аз. Откъде накъде й бе хрумнало да напада Рудолф, при това толкова несправедливо?

– Ако обичаш, не ме сравнявай с тези тъпи гъски – задъха се от възмущение сестра ми.

– Недей да се палиш толкова, Мария – опитвах се да запазя добрия тон, не ми се искаше още първата ни среща да прерасне в разправия. – Рудолф пристигна в Англия със своя учител, професор Карл Менгер, за да продължи обучението си. Интересува се от новите индустрии, освен това има обширна образователна програма. Когато ние заминем за Нортхемптъншър, той ще остане в Лондон. По някое време ще ме посети, но със сигурност няма да участва в лов, прекалено опасно е за него. Вече седи доста уверено на седлото, но не е обучен да препуска през полето и да гони лисиците.

– И все пак... – Мария подръпна нервно екстравагантната си рокля и замлъкна, понеже влязоха Мария Фестетикс и младата графиня Лариш. Тя отвърна на поздрава им с почти незабележимо кимване, а аз се запитах как може да упреква Рудолф във високомерие, след като се отнася дори към моята добра Мария и към собствената си племенница, сякаш са въздух.

– Значи възнамеряваш час по-скоро да продължиш за Котсбрук Парк? – попита тя, без да обръща внимание на новодошлите.

– Капитан Мидълтън ме очаква там с конете ми – кимнах аз и отново почувствах онази подсъзнателна възбуда, която ме съпровождаше от момента, в който Франц Йозеф най-после ми бе разрешил да пътувам. – Любопитна съм да видя какви животни ми е избрал.

– Нали знаеш, че още не се е оженил? – Мария понижи глас. – Интересно какво казва годеницата му по въпроса, че непрекъснато е на път, за да изпълнява поръчките ти.

– Ами тогава я попитай – сопнах се аз. – А мен ме остави на мира. Не желая да чувам нищо. Мидълтън ме пилотира, личният му живот не е моя грижа.

Смело твърдение, което напълно заслужаваше смръщването на Мария. Все пак тя се въздържа от по-нататъшно разпростиране по темата. Спомних си думите й, когато застанах пред Бей Мидълтън – с година закъснение от планираното.

– Милейди – промърмори той с онази грубовата, дуднеща шотландска нотка, която придаваше особен тембър на гласа му. Ала погледът му беше далече по-красноречив.

Под тясната, тъмносиня рокля за езда сърцето ми биеше толкова силно, че се опасявах да не би туптенето му да се забележи през плата.

– Капитан Мидълтън – промълвих, и протегнах ръка. Пръстите ми изчезнаха в яките му ръце на ездач; той се приведе, задържа ги малко повече и ги целуна малко по-продължително.

– Добре дошли в моята родина, милейди.

Сякаш никога не се бяхме разделяли. Не бих могла да подбера по-добре конете, които ми бе намерил. Редом с него животът ми изведнъж стана по-светъл, по-весел, по-интересен и по-вълнуващ.

Всеки скок над храст или ров с вода беше същевременно и скок към неизвестността, към приключението. За някои от придружителите ми обаче това означаваше да цопнат във водата или направо да се озоват на кушетката в лекарския кабинет. Не изпитвах страх, бях изпълнена с прекрасното усещане за щастие, за съвършенството на всеки отделен час. На сърцето ми беше ведро, яздех с радост и лекота, а около нас кучетата джафкаха, лисиците бягаха, копитата трополяха по земята.

Прекарвах вечерите в непринудени сбирки из околните имения, в компанията на приятели и сред толкова много смях и хармония, че понякога дори ми се приискваше и Франц Йозеф да можеше да изживее тези чудесни мигове. Щеше да им се наслаждава – далече от досадните си задължения и от безрадостния ш-енски двор. Смятах Англия за земен рай, докато Рудолф не ми демонстрира, че и в този рай се спотайва змия.

Досега получавах само радостни вести от него. Забавляваше се и дори бе покорил кралицата с чара си. Новината, че причинил грандиозен скандал по време на бал в „Карлтън хауз", ме свари напълно неподготвена. Не знаех подробности, до мен достигна единствено мълвата, че се държал безцеремонно с капитан Мидълтън пред целокупния каймак на английската аристокрация. Защо, за Бога?

Бях наранена и дълбоко обидена. Не желаех нито да го виждам, нито да го чувам. Как смееше да оскърбява приятелите ми? Какво се бе случило с малкия Рудолф, който боготвореше майка си? Какво бе станало с чаровния млад кавалер, моят забавен компаньон по време на пътуването ни до тук?

Графиня Фестетикс се зае с въпроса вместо мен и поиска обяснение от Рудолф, който я уважаваше от години. Накрая синът ми й доверил причините за поведението си.

Тя обаче упорито отказваше да ми предаде подробностите.

– Най-добре ще е да забравим глупавите подозрения, Ваше Императорско Височество – гърчеше се от неудобство моята Мария. – В противен случай ще им придадем важност, каквато не заслужават.

– Не е толкова просто! – кипнах от възмущение аз. – Ако Рудолф има причина да обижда приятелите ми, то аз искам да я знам.

– Било е заблуда. Глупав, фалшив слух, Ваше Императорско Височество. Клюка, на която той с младежкото си лекомислие повярвал, понеже идвала от източник, на който имал пълно доверие.

– Значи вярва на глупавите сплетни повече, отколкото на майка си? И към кого изпитва такова доверие, че да постъпи така чудовищно?

– Към леля си, бившата кралица Мария – прошепна едва-едва графинята, после ме погледна и храбро продължи: – Престолонаследникът смятал, че може да има пълно доверие на Вашата сестра от Бавария.

Мария! Моята сестра Мария, за която междувременно бях научила, че навремето се надявала да бъде пилотирана от Бей. Той отказал и оттогава тя не пропускаше да подправи забележките си по адрес на Мидълтън с перфидната отрова на ревността. Обаче това беше върхът на безочието – да впрегне и сина ми в тези игри! Рудолф обичаше леля си, макар и да не се отнасяше към нея като към управляваща кралица на голямо кралство. Дали не е искала по този начин да си отмъсти и на него?

Спречкахме се сериозно със сестра ми. Единствено обстоятелството, че пълният разрив би разпалил още повече скандала, ме възпря да скъсам с нея завинаги. Външно запазих равновесие, ала Мария бе проиграла безвъзвратно любовта и приятелството ми.

Заради глупавата си ревност тя не само разруши доверените ми отношения с Рудолф, но и отрови дните ми в Англия. Как бих могла да застана отново пред капитан Мидълтън и да се държа, все едно нищо не е станало? Съкратих програмата си, взех си непланирани дни за почивка и за пореден път му връчих напълно заслужената сребърна купа за прощалното надбягване.

През цялото това време нито веднъж не отворихме дума за случката в „Карлтън хауз", защото за разлика от сестра ми шотландецът притежаваше благородство и сърце. Навярно подозираше колко съм наскърбена и правеше всичко, за да ми покаже, че нямам основание.

Нашето приятелство, нашата симпатия беше ефирен образ, който не се нуждаеше от думи. Достатъчно ни бе да знаем, да усещаме, да виждаме. Не ни се налагаше да произнасяме слова, за да бъдем сигурни в чувствата си. А Рудолф без никакви усилия и без думи разруши този драгоценен, високочувствителен образ. Какво точно попадение!

ВИЕНА, ПРОЛЕТТА НА 1878 - ДАЛМАЦИЯ 1882 ГОДИНА

„Щастието не е трайно състояние...”

– Ще взема да повярвам, че съм ти липсвал – пошегува се Франц Йозеф, когато при завръщането ми във Виена на 23 февруари се хвърлих в обятията му. Този път ми беше безразлично колко хора на гарата стават свидетели на моя изблик на чувства.

–Така си е, Франци, липсваше ми – чистосърдечно признах аз. Франц Йозеф се беше превърнал в надеждна опора в моя живот, който понякога сякаш изтичаше като пясък между пръстите ми. – Никой друг на света не е така добронамерен към мен!

– И никой не те обича толкова– додаде той и се вгледа в мен. – Виждаш ми се бледа, изтощена и не така отпочинала, както бих искал. Здрава ли си?

– Да, да – махнах с ръка аз и загрижено попитах: – Не ме ли харесваш вече? Може би ти се струвам остаряла и погрозняла?

Франц Йозеф ме целуна пред всички любопитни хора и ме погледна в очите.

– Все още си красива както навремето в Бад Ишъл, Сиси. Чувствата ми към теб са непроменени. Ти си моят единствен, любим ангел.

Фактът, че императорът без капчица свян демонстрира верността и обичта си към мен пред очите на всички, беше балсам за наранената ми душа. Дори вестниците съобщиха за нежното посрещане, което той устроил на съпругата си, а дворецът кисело кимаше в знак на потвърждение. Вероятно никой не проумяваше докрай защо бе така привързан към мен. Както не проумяваха и защо тъй великодушно си затварях очите за връзката му с красивата Ана, клюката за която ми бе донесена в рекордно кратък срок.

А всичко беше толкова просто. Моята любов към императора се бе превърнала в приятелство, другарство и разбиране. Франц Йозеф пък обичаше колкото мен, толкова и факта, че цял свят му завижда за неговата императрица. Тази завист ласкаеше гордостта му, а произхождащата от гражданството Ана ласкаеше неговата мъжественост. Двете неща, взети заедно, го правеха щастлив. И на мен ми се искаше да чувствам и да живея така простичко.. Но не успявах, колкото и да се опитвах.

На 24 декември миналата година отпразнувах четирийсетия си рожден ден. Живяла бях четирийсет години – и какво бях постигнала? Възможността да живея още четири десетилетия? Да стана стара, немощна и болна? Дали вече не стоях на ръба на пропастта?

– Но Вие сте щастлива, Ваше Величество – състрадателно възрази моята мила Ида, когато й признах тези си мрачни мисли.

– Щастието не е трайно състояние – поклатих глава аз. – В най-добрия случай то е миг между тъгата и болката. Бих искала някой да ми обясни защо трябва да понасяме всичко това.

Търсех отговора в книги, от философи и поети, но никъде не го намирах. Когато нетърпението и страхът ме обземаха с такава ужасяваща сила, че ми идеше да изляза от кожата си, намирах освобождение от собствените си демони само върху гърба на коня или чрез бърз преход пеша.

Огледалото показваше, че безупречната ми кожа губи еластичността си, затова свикнах да я защитавам от силното слънце и от лошото време. Стана ми навик да нося плътни воали, тъмни слънчеви чадъри и шапки. Те ме предпазваха и от зяпачите, които неотлъчно преследваха своята императрица при всяка нейна публична поява във Виена.

За известно време обаче политическите събития поставиха на заден план интереса към моята персона. Франц Йозеф бе решил да прогони турците от Босна и Херцеговина.

Движещата сила зад това решение беше Дюла Андраши. След Берлинския конгрес той беше сигурен, че Бисмарк одобрява нахлуването. Не щеш ли обаче, кампанията, наброяваща цели седемдесет и пет хиляди австрийски войници, предвождани от барон Филипович, се сблъска с ожесточената съпротива на местните борци за свобода. Напълно логично бе, че във Виена обвиняваха унгареца Андраши за понесените в тези битки загуби.

Не бяха забравили дръзкото му твърдение, че щял да спечели цялата война с една хусарска рота и с един полкови оркестър. Висшата австрийска аристокрация, от която произлизаха повечето офицери, кипеше от гняв от тази нечувана наглост. Духовете се успокоиха едва след превземането на Сараево в средата на август. Австрия отбелязваше първия си военен успех след поражението при Кьониггрец и никой не споменаваше, че го дължи на един унгарец.

За мен отново оставаха грижите за клетниците, които бяха ранени в тази война и лежаха по болниците с разкъсани крайници. Правех всичко възможно да ги подкрепям – не само с добри думи. Дадох идея за основаването на патриотично женско сдружение, което да се грижи за военноинвалидите и за уволнените войници, и посещавах ранени в лазаретите. Никой не подозираше какви сили ми костваше да гледам всеки ден техните страдания и колко засрамена се чувствах.

Кои бяхме ние, „властимащите", че да си присвояваме правото да изпращаме на смърт тези хора? Да ги превръщаме в инвалиди, да лишаваме цели семейства от техните съпрузи и синове? Как ни даваше сърце да ходим по вечери, да се събираме на чай, да вдигаме балове и да уреждаме женитби, докато те умираха заради нас? Още един въпрос, на който никой не можеше да ми отговори.

Златната сватба на родителите ми прекъсна за кратко срещите ми с ужасяващите последици от войната. Цялото семейство се събра на Тегернското езеро и дори мърморещият ми баща, който в последно време не се появяваше особено често редом със съпругата си, бе принуден да се включи в празничната суетня. Почти нищо не ме свързваше вече с него, откакто прозрях колко малко го е грижа за жените от семейството му. Затова пък споделях с цялото си сърце неприязънта му към стълпотворенията и високопарните речи.

Отдъхнах си едва в „Гьодьольо". Предстоеше поредният лов, на поканата ми от Англия се отзоваха не само лорд и лейди Спенсър, но и капитан Мидълтън. Пристигнаха още Мария Лариш и съпругът й, както и обичайният антураж от приятелите ми по езда. Настоятелното ми желание да дойде и императорът обаче удари на камък.

– Постъпваш неразумно – предупредих го аз на сбогуване. – Всички изпращаш на почивка, само за себе си не помисляш.

Честно казано, щях да се радвам да използвам императора като буфер между Рудолф и капитан Мидълтън. Не бях сигурна как ще реагира синът ми на присъствието на англичанина, макар че недоразумението бе изяснено. Вероятно скритото ми безпокойство беше причина в присъствието на капитан Мидълтън да не мога дори за миг да забравя коя съм и къде съм.

След приключването на ловния сезон чувствах умора и странно разочарование, въпреки че Рудолф се държа безупречно, а всички вкупом не можеха да нахвалят прекарването през изминалите седмици. Всички, само не и тяхната императрица.

– Трябва да си потърсите нови цели, милейди – предложи Бей, след като споделих усещането си с него. – Истинският, неподправен лов се нуждае от страна, която да е също толкова естествена и дива като този спорт. Знам само един остров, където това е възможно без ограничения.

– Вашата родина ли, Бей? – въздъхнах аз. – Клюките и присъствието на сестра ми убиха желанието ми за лов в Англия, както знаете.

– Не говоря за Англия, милейди. Имам предвид Зеления остров. Ирландия.

Лорд Спенсър също се превъзнасяше по ирландския лов. Не ми трябваше много, за да се събудят отново мечтите ми. Наистина ли все още съществуваше страна, където да изживея отново прекрасните часове на първите ловни излети с Бей? Страна, достатъчно отдалечена, за да не позволява инцидентни посещения на престолонаследника? Страна, чужда на всякакви австрийски интереси?

– Ще си помисля – обещах аз, а усмивката на Бей ми подсказа, че е отгатнал мислите ми. Вече се бях запалила по идеята.

– Вашата кралица няма да е във възторг, ако замина за Ирландия – опитах се да приземя надеждите му аз.

– Какво я интересуват кралица Виктория пътуванията на някоя си графиня Хоенебмс? – отвърна капитанът, без да му мигне окото. – Кажете ми кога пристигате, милейди. и аз ще тренирам Вашите коне за ирландските препятствия – той ми обясни разликите между високите английски решетки от напречни летви и широките ирландски валове. Преди да си замине, му дадох точни разпореждания.

– Ами въстанията! – както се очакваше, Франц Йозеф се възпротиви на плана ми. – Цяла Ирландия е огромно огнище на размирици, Сиси. Не желая да се излагаш на опасност.

– Нямам нищо общо с това – отхвърлих възраженията му аз. Не исках да чувам нито че Ирландия е готова да въстане срещу Англия, нито че в Босна още се водят боеве. Оставането ми у дома нямаше да помогне нито на ирландците, нито на нашите войници. Желанието ми да оставя Виена зад гърба си беше толкова остро, че бях глуха за всякакви разумни аргументи. Ако останех, щях да се задуша.

Наясно бях, че ядосвам Франц Йозеф, възмущавам двореца и карам дипломатите да се потят, но започнах да си поемам дъх едва след като параходът „Шамрок" потегли от Дувър. Той ме отведе най-напред през Ламанша, а после през зимното ирландско море.

В последно време някакво чудато, настоятелно усещане, че пропускам нещо и че гоня фантоми, ме тласкаше все по-често към стихийни решения. Новата година ме плашеше. През април 1879 година щяха да се навършат двайсет и пет години от женитбата ни с Франц Йозеф. Сребърна сватба. Във Виена вече течаха приготовленията за празника – всъщност това беше причината за бягството ми. Не желаех да ми напомнят непрекъснато, че дните на моята младост, а може би най-хубавите ми дни изобщо, са отминали безвъзвратно.

В „Съмърхил" ме очакваше лорд Лангфорд, приятел на лорд Спенсър и капитан Мидълтън, както и обичайната ловна свита, която ме придружаваше и в Англия. От известно време принц Лихтенщайн бе назначен за началник на моите конюшни. Той имаше грижата за конете, а през това време аз пишех писмото, за което бе настоял императорът.

В него учтиво уведомих кралица Виктория за присъствието си и я уверих, че пътувам инкогнито. Предадох й покорните поздрави на императора и на нашия син и завърших с обичайните любезности. Така отдадох дължимото на дипломацията, отсега нататък исках да се занимавам само с лов.

– Цялата треперя – шепнеше графиня Фестетикс всеки път когато вечер се прибирах в покоите си изтощена, но щастлива. – Тези ровове и валове са хем дълбоки, хем високи. Непрекъснато някой пада, и то лошо. Казват, че днес дори капитанът се бил преобърнал.

– Нормална несполука на ездач – свих рамене аз, докато камериерката ми събличаше роклята. – Ровът беше толкова обраснал, че конят му се хвърли право в него, вместо да го прескочи. И отвори такава дупка, че моят Домино успя да я види и с лекота да преодолее препятствието. Не се тревожи за мен, нищо няма да ми се случи, докато яздя Домино.

Дългокракият вран жребец беше най-добрият кон за лов, който бях яздила, и аз с мъка му осигурявах нужните паузи за почивка. Красивата бяла кобила, която го заместваше понякога, не притежаваше неговата издръжливост и надеждност. Затова пък тя даваше възможност още по-ярко да изпъкнат моите черни или тъмносини рокли за езда. Щом ме видеха, ирландците изпадаха във възторг, а императорът, разбрал за това, настоятелно ме предупреди в следващото си писмо да не изразявам никакви политически мнения. Сякаш възнамерявах нещо подобно! Заклела се бях никога повече да не се намесвам в политиката, а аз спазвам клетвите си.

Последвалите вести от родината обаче ме принудиха да прекъсна престоя си в Ирландия с натежало от мъка сърце. Унгария беше сполетяна от ужасни наводнения, които не само нанесоха огромни щети на стопанството й, но и взеха много човешки жертви. Принесох най-голямата жертва на моите унгарци, като незабавно се завърнах у дома. От само себе си се разбираше, че в такъв момент няма място за каквито и да било развлечения.

Подобна беше позицията ми и спрямо нашата сребърна сватба, чиято празнична програма беше съставена в мое отсъствие.

– Достатъчно е, че сме женени двайсет и пет години – обясних на Франц Йозеф чувствата си аз. – Смяташ ли, че това е повод за празнуване?

– Няма да празнуваме сами, Сиси. Виенчани не могат да си намерят място от вълнение. Възнамеряват да ни зарадват с живи картини от историята на Хабсбургите, а празничното богослужение ще се състои в новата Оброчна църква, която ще бъде осветена по този повод...

Безсмислено беше. Той не проумяваше до каква степен тази пищност ми напомня за малката невеста, която преди двайсет и пет години бе пристигнала от Бавария, скътала в сърцето си толкова нежни надежди. Преизпълнена с любов, с добри намерения и с единственото желание да бъде щастлива завинаги.

Какво бе останало от всичко това? Отлично чувах злобните забележки, които използваха дори единствената ми радост – ездата, за да ме наранят. Другаде на сребърна сватба хората отбелязвали двайсет и пет години менаж⁴⁹, а във Виена празнували двайсет и пет години манеж.

– Тази патриотарска дандания около един личен празник е просто смешна – признах аз, изнервена и отчаяна, на младата графиня Лариш-Валерзее.

Моята племенница заяви, че на празненството предната вечер изразът на лицето ми напомнял индийска вдовица, очакваща да бъде изгорена на ритуалната клада. Искаше да обърне всичко на шега, но аз й отговорих съвсем сериозно. В крайна сметка тя беше права.

– Какво ми остава занапред? Да остарявам в един брак, чиито добри времена са отминали. Да люлея внучетата, които Гизела ражда едно след друго.

– Но Вие сте чудно красива, Ваше Величество. Никой не би Ви дал и ден повече от трийсет години. И дума не може да става за остаряване – възрази тя; хич не исках да зная дали го казва с ръка на сърцето или от учтивост.

– Бях омъжена на шестнайсет, а не на шест, и хората лесно могат да изчислят, че вече не съм първа младост – въздъхнах. – А бъди сигурна, че точно това правят. Щом става дума за мен, те са склонни да ровят, докато ми намерят недостатък.

– Не сте ли твърде критична, лельо Сиси?

Не, не бях, но нямах намерение да споря по въпроса с това младо същество. Изглежда, и нейният брак с граф Лариш не беше особено щастлив. Бях я назначила за придворна дама, а него – за дворцов интендант, ала новият ранг сякаш не я правеше по-доволна. След раждането на двете си деца беше станала още по-екстравагантна и по-своенравна. Една млада жена, винаги на ръба на скандала.

Тя не подозираше колко добре я разбирам. Безпокойството й, безпомощното опълчване и желанието да разкъса оковите, с които бракът парализира волята на жената. Вярно, че това знание нямаше да й се отрази добре. Наблюдавах я скришом и се надявах, че един ден ще се примири с живота си. Все пак можеше поне да го живее, без да бъде преследвана като мен от етикета и от всеобщото любопитство. Все едно къде се намирах, в Бад Ишъл или в Унгария, в Бавария или във Виена – не ме оставяха на мира нито за миг.

Вече редовно се криех зад воалите си и зад тъмносиньото ветрило, което вдигах пред лицето си, щом забележех любопитни погледи. Новите фотографски апарати бяха по-малки и се размножаваха като скакалци. За какво им беше снимката ми, която и без това съществуваше в безброй варианти? Да проверят дали съм остаряла и погрозняла? Дали ми е мъчно, задето граф Андраши се е оттеглил от поста си на външен министър?

Отново избягах в Ирландия, като ограничих придружителите си до графиня Фестетикс и най-важните членове на моето домакинство. Оставих у дома дори милата ми Валерия. Щеше да й е по-добре с учителите, отколкото с майка й, която прекарваше дните си на седлото и нямаше възможност да се грижи за нея. Повече от всякога се наслаждавах на мястото си начело на гайката, което си бях извоювала.

Единственото, за което живеех през тези дни, беше магическият момент, в който Домино се оттласкваше от задните си копита и в продължение на няколко лудешки удара на сърцето летеше безтегловно между небето и земята. Опиянение, щастие, екстаз и върховно блаженство!

Безразлично ми беше, че рискувам здравето, а може би и живота си. Напротив – падане, остра болка и милостив мрак – какво по-добро би могло да ми се случи? Ако си счупех врата, щеше да се сложи край на всичко. Тогава нямаше да ми се налага да се връщам в моята клетка. Всички обаче падаха, включително Бей и принц Лихтенщайн, само мен конете, подобно на мощни птици, ме пренасяха над всички препятствия.

След като еуфорията утихнеше, тялото се изтощеше и мозъкът заработваше отново, идваше ред на гузната съвест. Как можех да си мисля подобни неща, та нали си имах Валерия, моето малко момиче! Тя се нуждаеше от мен, не биваше да я изоставям.

Но следващият ден, следващият лов... и аз отново бях изгубена. Тази дива, необуздана жизнерадост можеше да се сравнява единствено с чувството, което изпитваше малката Сиси, когато в „Посенхофен" тичаше боса по мокрите от роса поляни към езерото, за да се хвърли във водата. Как обичах това чувство! Обичах го повече от всеки човек!

–Още отсега броя дните до следващото ми идване – казах на Бей Мидълтън. Сбогувахме се преждевременно, защото от Виена императорът ми заповяда да се прибирам. – Ще се разпоредя да изпратят още коне от Австрия в ирландската конюшня. Ще се заемете ли с тях?

– Знаете, че ще направя всичко за Вас, милейди.

Отначало се поколебах дали да не се опълча на императорската заповед, защото всичко се въртеше единствено около глупавата политика по отношение на Англия, не и около моето благополучие, но после реших да проявя послушание. Бях обещала лоялност на Франц Йозеф. Отлично разбирах колко му е трудно да продължи външната политика на човек като Дюла Андраши. Никой от двамата не сподели с мен защо се бяха разделили пътищата им. От толкова време бях за тях просто „красивата императрица", та бяха забравили, че мога да използвам главата си за мислене.

– Не ме забравяйте, драги – подадох на Бей ръката си за целувка.

Бяхме сами в моя салон, в съседната стая графиня Фестетикс надзираваше събирането на последния ни личен багаж, а силният мартенски вятър фучеше в комина. Рядко се случваше да ни бъдат подарени такива моменти на спокойствие и тишина.

– Как бих могъл да Ви забравя, милейди – той с мъка владееше гласа си. – Знаете, че лежа в краката Ви.

– Досега съм ви виждала само да лежите в рова – опитах да се пошегувам аз, ала усмивката ми се строши като чуплив зимен лед под конски копита и премина в тиха въздишка.

– My queen of the chase – многозначително промълви той.

Разпознах фразата – беше част от стихотворение, което един шегаджия бе съчинил набързо в моя чест по време на ловна вечеря, след като и през онзи ден бях яздила начело на цялата група.

Кралицата на лова. Кралицата на хайката. И за него ли бях само коронована глава, но не и жена? Не и Елизабет?

Припряно издърпах ръката си. Може да беше безгрешен на седлото и да бе спечелил повече състезания по стипълчейз от всеки друг, ала не притежаваше способността да отгатва най-съкровените ми желания. Неговата непохватност ми помогна да си върна самообладанието. Той никога нямаше да узнае колко близо бях до порива да се отпусна в обятията му и да проверя дали може да ме дари и с друга забрава освен с безумната смелост на лова.

– Запазете благосклонността си към мен, Бей – прошепнах аз и извърнах глава.

* * *

– Телеграма ли? Какво значи това? Да не се е случило нещо?

По нареждане на императора бях прекъснала обратния път и се намирах в Лондон с цел да посетя кралица Виктория. Бездруго раздразнена заради това досадно задължение, посрещнах с подозрение неочакваната депеша от Виена. Обикновено телеграфическите известия означаваха нещо лошо. Грабнах припряно плика от графинята и го разкъсах.

Трябваше да прочета два пъти текста, преди главата ми да е в състояние да повярва на написаното. В объркването си потърсих погледа на Мария Фестетикс.

– Рудолф се е сгодил! Те са сгодили Рудолф за Стефания Белгийска, без да ми кажат!

И двете знаехме кои са „те". Императорът, дворецът и не на последно място – моята съименница Елизабет, една от безбройните ерцхерцогини. Нейната движеща сила се открояваше ярко в това съзаклятие. Сестра й беше кралица на Белгия, а самата Елизабет направляваше обществения живот на виенския двор така ловко, както навремето свекърва ми.

Мили Боже, не бях взела насериозно думите на Франц Йозеф, че било време да потърсим невеста за Рудолф. Синът ми беше твърде млад, твърде нестабилен, за да встъпи в брак. При това -брак с едва петнайсетгодишно дете.

– Слава Богу, че не се е случило нещастие – облекчено въздъхна моята придворна дама.

Аз обаче не бях съвсем сигурна.

– Дай Боже да е така!

Достатъчно лошо беше да се сгодиш на петнайсет, когато си влюбена до уши – от наивност, от глупост. Но когато ставаше дума за обвързване, спазарено от бащите през главата на всички участници, то не можеше да завърши другояче освен с катастрофа. Горкият Рудолф.

В последно време го критикувах за някои неща. Едно от тях беше предпочитанието му към пушките и към кървавата сеч по време на лов. Второто – почти арогантното безразличие, с което ощастливяваше с вниманието си безброй дами, за да ги захвърли отегчено след това.

Единствено пред себе си признавах колко се боях, че възпитанието на престолонаследника бе задушило чувствителното сърце на малкото момче, смазано от тежестта на образованието и военните игри. Деликатното, сантиментално дете, което лееше потоци от сълзи заради раздялата с майка си, бе превърнато насилствено в отракан офицер. В момента Рудолф отбиваше военната си служба в 36-и пехотен полк в Прага. Знаех, че би предпочел да изучава естествените науки и че подбираше приятелите си точно сред журналистите от либералните вестници, които бяха трън в очите на баща му. Но нито един от тези проблеми не можеше да бъде решен чрез женитбата с едно белгийско дете!

Защото тази Стефания, която ми се усмихваше плахо, хванала Рудолф подръка, когато се отбих в Брюксел да се запозная с нея, си беше дете.

На четири очи майка й ми призна, че въпросното безцветно създание дори още нямало месечен цикъл – тази злина, от която страдаха всички жени. Кралицата се чувстваше неудобно, аз пък тайно си отдъхнах с облекчение. Ето причина за отлагане на бракосъчетанието, поне на първо време.

Както обикновено, Франц Йозеф намираше опасенията ми за преувеличени.

– Бракът ще се отрази добре на Рудолф, ще го успокои – уверено твърдеше съпругът ми. – Все още се поддава лесно на глупави влияния, много е стихиен и нестабилен. Една жена ще го промени.

Отворих уста и веднага я затворих. Как да възразя на тази потресаващо наивна забележка? Нима собственият брак на императора не го беше убедил, че подобен съюз не решава проблемите, а създава нови? Да не говорим, че обвързваше младеж, подир когото тичаха най-красивите жени в двореца, с едно момиче, чието единствено предимство беше безграничната му невинност.

– Една жена, точно така – въздъхнах накрая аз. – Стефания обаче е още дете, а не жена. Нали няма да ги ожениш, преди нещата да се променят?

Това беше един от редките моменти, когато виждах съпруга ми да се смущава. Той се прокашля и промърмори нещо, от което не ми стана ясно дали неговите съветници, дипломати и министри чисто и просто не са догледали този факт, или са възнамерявали да го пренебрегнат най-безцеремонно.

Така и не разбрах дали Рудолф дължеше отсрочката на моята намеса. Още преди пътуването до Англия той се беше отърсил от детинската си доверчивост. Вече запазваше своите чувства за себе си и никога не се обръщаше към мен за съвет, макар очевидно да ме уважаваше, а понякога дори да създаваше у мен впечатлението, че ме обича и ми се възхищава.

– Виновни са неговите завоевания – разкри пред мен графиня Фестетикс, когато я заговорих на тази тема. – Въпросните дами са го убедили, че не съществува жена, която да не може да притежава. Ето защо той не ги зачита, не ги смята за равностойни.

Дали да кажа на този сърцеразбивач какво смятам за годежа му, на който се бе съгласил, без да протестира? Поколебах се. Бях толкова неуверена, че не смеех дори да се уповавам на любовта на Рудолф към майка му. Та нали при онзи скандал в Англия той бе повярвал на всички, само не на мен? Защо сега трябваше нещата да се развият другояче?

Може би и синът в края на краищата е просто мъж. Ако животът ме бе научил на нещо, то беше, че мъжете мислят само за себе си.

Дистанцирах се от сватбата, която впоследствие беше отложена за май 1881 година. Никой не бе поискал мнението ми по въпроса, затова и нямах намерение да поемам отговорност за последствията. Нещата, които дочувах за престолонаследника, не ми даваха надежди за добър завършек.

Упоритите усилия на Рудолф да се хареса на баща си бяха в ярко противоречие с либералните му изказвания и с някои бунтарски писания, за които се твърдеше, че са плод на неговото перо. Същевременно дворцовата клюка му приписваше любовница след любовница, не пропуснаха да ми донесат и за историята с табакерите. Престолонаследникът ги раздавал на жизнерадостните дами като спомен за любезните им среднощни услуги, а жените се надпреварвали да се хвалят с притежанието им.

Разбира се, Валерия, която силно обичаше брат си, никога не узна за това. Обаче и тя се позамисли над бъдещата му женитба.

– Не ми го побира главата, че е сгоден – призна ми тя.

– Скоро и ти ще си сгодена, миличко – тъжно промълвих аз.

– О, дотогава има много време, мамо! – викна тя и се хвърли в прегръдките ми. – Искам да остана завинаги с теб и татко, толкова ви обичам!

Тази обич беше единствената ми утеха през следващите месеци. Сякаш всички се бяха наговорили против мен. Франц Йозеф възрази остро срещу поредното ми пътуване до Ирландия, така че бях принудена да отстъпя и да замина за Англия. Гостоприемният лорд Комбърмир ми предостави замъка си в Чешър за ловния сезон през февруари и март, ала това ми пътуване сякаш беше урочасано.

Най-напред получих съобщение, че след тежко падане от коня Бей Мидълтън бил дълго време в безсъзнание, а сега бил на легло. После и мен ме налегнаха здравословни проблеми.

Вече не спях така добре както преди, макар че здравата се изтощавах с екскурзии, гимнастика и езда. При влажно време ставите ме въртяха, а доктор Видерхофер, придворният лекар на императорското семейство, угрижено клатеше глава, когато го молех да ми помогне.

– Трябва да се щадите, Ваше Императорско Височество – повтаряше той. – Да яздите по-малко, да живеете по-здравословно, да ядете повече.

– За да стана тромава, дебела и неповратлива? – изсмях се аз. – Що за съвети са това, драги ми Видерхофер?

Но други той нямаше, така че се опитах да си помогна сама. Установих, например, че горещите бани облекчават болките ми, а редовните масажи с масла и билки ги свеждат до поносимо ниво. Въпреки това ловът в Англия ме натоварваше повече от преди. Все по-трудно ми ставаше да яздя весело начело и да олицетворявам спортната, вечно млада лейди, която се движи непосредствено след хайката. Това ме изтощаваше физически и подлагаше на изпитание и без това опънатите ми нерви.

На всичко отгоре все повече се дразнех от разпуснатия тон на нашата компания, който първоначално така ми харесваше. Сигурно защото обект на всички шеги и закачки беше Мидълтън. След оздравяването му сякаш нямаше по-важен въпрос от този, кога най-после ще сложи край на проточилия се годеж и ще се ожени за лейди Шарлота. Очевидно дамата му бе поставила ултиматум, понеже й е омръзнало да чака.

Макар да го поднасяха само когато смятаха, че не съм наблизо, аз понякога чувах закачките им. Разбрах, че Бей бил склонен да се съобрази с ултиматума. Открай време знаех за лейди Шарлота, ала мисълта, че съвсем скоро той ще я направи своя съпруга, ме хвърли в ревност, гняв към себе си и страх от окончателното сбогуване.

Реших да игнорирам силните емоции и да се показвам пред околните като веселата императрица. Идеален случай ми поднесе уелският принц.

Когато една вечер дойде при мен на чай, аз, вместо с полагащата се по протокол домашна роба, му се явих по дантелено неглиже. По-голямо предизвикателство не беше нужно за лесно разпалващия се престолонаследник на благопристойната кралица. Той се ококори, направи ми комплименти и светкавично се приближи до мен, та имах късмет, че бях наредила на племенницата ми да се навърта наблизо, за да ме чуе.

Услужливата графиня Лариш-Валерзее дори не успя да направи истински реверанс, а английският ми братовчед вече си беше плюл на петите, усетил, че не сме сами.

Клюкарите надушиха случката – такова беше и моето намерение – и скоро пуснаха мълвата, че императрицата била дарила английския престолонаследник със своето благоволение. Продължих да играя ролята си и наскърбена си заминах.

Повече никой не спомена за сватбата на Мидълтън и Шарлота. На изпълнените с национална гордост англичани не можеше и да им хрумне, че е възможно един шотландски капитан да бъде по-важен за австрийската императрица от престолонаследника на Британската империя. Планът ми сработи, а Бей както обикновено не издаде дори с жест дали е прозрял играта ми. А може би и той просто се беше уморил да се прекланя пред идол, който никога нямаше да се вслуша в съкровените му желания.

По-късно се разделихме като приятели, но вътрешно отдавна се бях сбогувала с него. За мен трескавата гонитба на последното парченце любов бе приключила.

* * *

Лицето на Стефания беше снежнобяло като булчинската й рокля. Тя беше висока, а дрехата, прическата, накитите и позата й придаваха вид на мъченица, украсена за жертвоприношение. Е, по този начин поне се вписваше в картината с двайсет и четиримата епископи и архиепископи, които асистираха на кардинала – княз Шварценберг в мисията му да обрече поредната млада двойка на вечно нещастие. Скрих горчивите си мисли зад спокойната физиономия, която всички намираха развълнувана и изпълнена с величие.

В действителност бях отчаяна. Венчавката на единствения ми син безмилостно извикваше в съзнанието ми грешките на собствения ми живот. След помпозните тържества двамата щяха да заминат за „Лаксенбург", където за първи път да останат насаме. Едно малко момиче от Белгия, което щеше да накара Рудолф да затъне още по-дълбоко в безцеремонното си презрение към жените, и един млад принц, комуто не бе позволено да върши предопределеното от разума и талантите му. Как би могло да свърши добре това?

Поне тази Стефания да беше мъничко мила и хубава! Но дори най-добронамереният човек не би могъл да намери нещо красиво в това ъгловато, боязливо и безцветно същество, което по някакъв странен начин успяваше да изглежда твърдоглаво, отблъскващо и високомерно. Сякаш глътнала бастун, тя държеше главата си с диадемата изправена като свещ, впила малките си бледи очи в кардинала.

На моята сватба аз виждах единствено Франц Йозеф. От него очаквах всичко, от него получих много. За жалост и една свекърва, която се месеше във всичко, грижеше се за всичко и превърна живота ми ад. Поне това щях да спестя на белгийската принцеса! Нямаше да дръзна да я третирам като своя дъщеря.

Много скоро се оказа, че тя не е в състояние да прикове задълго вниманието на Рудолф. Той поднови предишния си начин на живот, ако изобщо го беше прекъсвал. Всичко това можеше да си остане между двамата, но Стефания беше не само непривлекателна, ами и глуповата. Тя правеше такива гръмогласни сцени на Рудолф, че за тях научаваше цяла Виена, а аз се видях принудена да я приканя към повече въздържаност.

– Мъжът ти е престолонаследникът, не е прилично да се караш с него като някоя продавачка на пазара, Стефания.

– Не е прилично и да ме мами – непокорно ми се озъби тя.

– Смяташ ли, че ще престане, защото джафкаш по него? Дръж се на положение!

Външно Стефания демонстрираше послушание, но в действителност изобщо не ме чуваше. Доверяваше се изцяло на по-голямата си сестра Луиза, омъжена за принц фон Кобург, който беше сред най-близките приятели и ловни другари на Рудолф. Инатът й угаси в мен и последната искрица на състрадание.

В нашето семейство и без това никога не бяха съществували кой знае какви сърдечни взаимоотношения, но сега, със Стефания и Рудолф като съпружеска двойка, обноските станаха по-хладни от когато и да било. В навечерието на новата 1882 година се появихме заедно в Държавната опера на представлението на „Оберон" от господин Вебер и атмосферата в ложата ни със сигурност беше по-ледена и от зимния въздух навън.

Аз слушах музиката, Франц Йозеф, както обикновено, си подремваше, Рудолф се въртеше нетърпеливо в креслото си, а Стефания виреше своенравно брадичка, готова да опълчи бледото си чело на целия свят – и в този миг ме връхлетя такава тъга, че сърцето ми почти спря.

Животът ми бе станал толкова студен, празен и лишен от съдържание, че при мисълта за бъдещето ме побиха тръпки.

ПРОЛЕТТА НА 1883 – КОЛЕДА 1886 ГОДИНА

„В крайна сметка какво е лудостта?”

– Що за приумица, часове по фехтовка! Да не смяташ да се дуелираш с придворните си дами? – щом пускаше иронични забележки, Франц Йозеф явно бе ядосан не на шега. И това – задето тренирах фехтовка?

–А какво да правя? – подразних се аз. – Докторът казва да не съм яздела много. Изляза ли на разходка из града, хората ме следват по петите. В „Пратера" ме преследва твоята тайна полиция, и изобщо, кого засяга, че се уча да боравя с рапирата? Това е един рицарски, красив спорт. Той ми замества ездата, която болезнено ми липсва.

– Ах, Сиси... – все по-често чувах тези въздишки от Франц Йозеф. – Защо винаги преувеличаваш така ужасно всичко? Защо не можеш да бъдеш като всички останали?

– Като онази Метерних, например? – ухапах го аз; отлично знаех, че съпругът ми намира княгинята за очарователна.

– Защо не? – отвърна на всичко отгоре той. – Тя е кадърна жена. Дарителският й фонд за новия Червен кръст и за нуждаещите се виенчани е отлично начинание.

– Разбира се – кимнах иронично аз. – Освен това се старае всеки да узнае колко е благородна и добра. И колкото може повече вестникари да пишат за нея. Не смяташ ли, че прави всичко с единствената цел да се самоизтъква? Когато подкрепям някого, не желая шумотевица. Правя го тихо, както подобава.

– Виенчани ще престанат да те познават, ако правиш всичко тихо.

Това беше един от онези досадни спорове, които възникваха от нищото и при които императорът се възползваше от възможността да каже всичко наведнъж. В последно време те водеха до неизменен резултат: до желанието ми да се махна. С оглед на здравето ми реших да замина на курорт в Баден-Баден и взех Валерия със себе си.

Там ни застигна новината за бременността на Стефания. Рудолф си беше направил труда да ми пише лично.

– Не си го представям като баща – засмя се Валерия, когато научи.

Добрата вест бе увенчана на 3 септември с раждането на малко момиченце, което бе кръстено Елизабет. Както винаги, бяха очаквали престолонаследник; когато отидох в „Лаксенбург", за да посетя новата си внучка, заварих Стефания потънала в сълзи.

– Няма да го понеса още веднъж – хлипаше тя, защото раждането било тежко и лекарите се опасявали за живота на майката и детето.

Не казах нищо. Би било жестоко точно в този момент да й разкрия истината, че е била омъжена само за тази работа. Предпочетох да си държа устата затворена, вместо да излъжа. Мразех лъжите.

Стефания схвана погрешно мълчанието ми – възприе го като неодобрение, така че отношенията ни охладняха още повече. Не се опитах да променя това положение, отдавна бях свикнала да тълкуват превратно мотивите ми.

С течение на времето откривах удивително душевно родство с моя братовчед, баварския крал, когото също всички критикуваха. Дълги години го избягвах, след като наруши думата си да се ожени за София. При последните ми посещения в Мюнхен и край Щарнбергското езеро обаче отношенията ни се подобриха. Споделях страстната му любов към музиката, поезията и класическия идеал за красота, както и желанието му за пълно усамотение.

Ала императрицата нямаше право на усамотение. Знаех само една възможност поне отчасти да държа под контрол растящото си безпокойство: когато ми станеше твърде зле, трябваше да се движа, фехтовка, гимнастика, ходене.

По време на пътуванията ми правех все по-дълги и по-изтощителни излети. Понякога ходех по пет-шест часа без прекъсване. Лятно време дори отсечката от Мюнхен до Фелдафинг не ми създаваше затруднения. Проблеми имаха само моите придружителки, които ужасно се задъхваха. Милата ми Ида, която се бе позакръглила и я домързяваше, изобщо не идваше, а и Мария Фестетикс капитулира.

Ща не ща, принудих се да държа на разположение покрити носилки и карети за моите дами, докато самата аз пердашех напред в солидни обувки и с бодро темпо. Все едно дали грееше жарко слънце или валеше дъжд. Тъмносиният ми чадър ме пазеше и в двата случая.

С настъпването на студения сезон изчезна кратката еуфория от лятото и есента, които ме бяха дарили с горе-долу добро здраве. Ставите отново ме заболяха и през март диагнозата на доктор Видерхофер – „ревматични оплаквания" – ме отведе на бани в Баден-Баден. Тамошните лекари искаха направо да ме вържат за инвалидния стол и да ме хранят насила. Не бих понесла нито едното, нито другото. Когато прекарвах дните си в покой, както настояваха, болките бяха по-слаби, но скоро така се изнервях, че предпочитах да стисна зъби и да се движа.

Ако не исках да се побъркам, просто трябваше да тичам, да се фехтувам, дори да яздя. Щом научих за новия метод на лечение на моите оплаквания, прилаган от един лекар в Амстердам, незабавно потеглих натам с придружителките си.

Лечението с масажи на доктор Мецгер беше чисто изтезание, а самият лекар – твърде неприятна личност.

– Ако продължавате да подлагате тялото си на такива мъчения, след две години ще сте стара и сбръчкана – мрачно пророкува той, обаче процедурите му бяха тежки, но пък успешни.

Една среща в Амстердам за кратко извади клетото ми сърце от самоналожената му изолация. В първия момент изобщо не познах бледия пациент, който стоеше в хотелското фоайе и се взираше в мен като в призрак. Изпосталял, прегърбен, с превръзка на ръката, светлата му кожа – обсипана с ярки лунички. Само косата и мустаците пламтяха в познатия несломим червен цвят. Бей Мидълтън!

В първия миг и двамата нямахме думи. Колко бе остарял! Мили Боже, дали и той си мислеше същото за мен? Дали не съзрях в очите му намек за състрадание? За съжаление? Първоначалната радост отстъпи място на смущение и свян. В главата ми отекваха думите на доктор Мецгер за старостта и бръчките, прииска ми се да се скрия зад ветрилото си. Спонтанната радост бе изместена от неудобство.

Останалото бяха любезности. Разходка, вечеря, тъжна действителност. Споделяне на историята на заболяванията ни. Той страдаше от последиците от поредното падане по време на конни състезания. През 1882 година най-после се оженил за Шарлота. Бил доволен.

Възхитителната кралица на хайката и нейният напет капитан бяха изчезнали в мъглите на миналото. В моите спомени те още прескачаха ирландските валове и летяха право към небето. Как им завиждах...

Нима нямаше да е по-добре да се запомним един друг като красиви и невредими, недокоснати от времето? На върха на физическата си дееспособност и в нежната хармония на сърцата?

Повече не се срещнахме. Години по-късно, през 1892 година, капитан Мидълтън падна за последен път от коня и умря на хиподрума.

* * *

– Защо не може да останем, мамо? Защо трябва да продължаваме? Какво търсим по всичките тези пътувания?

В първия момент смятах да не отговарям, но после погледнах моята единствена и реших, че не е редно да си замълча. Тя беше вече на петнайсет и имаше право да получи обяснение.

– Не смяташ ли, че човек обиква най-силно някое място, когато знае, че трябва да го напусне?

Дъщеря ми се навъси и обмисли съвестно думите ми, преди да стигне до заключение.

– Аз пък бих обикнала място, което не се налага да напускам – наведе се над рамото ми и погледна листа, на който пишех. – Стихотворение? Вие пишете стихотворения? Колко хубаво!

Преди да я спра, тя зачете последния стих:

Че имам аз криле, ти даже не разбра.

Дареният с криле копнее за простори.

В кафез, макар и златен,

ти не ще затвориш родения за свобода!

Неподправената похвала на моята единствена ме направи щастлива. Досега бях пазила в тайна лиричните си пориви. Но сега, зарадвана от възхищението на Валерия, отложих заминаването ни от Бад Ишъл и смело се заех със собствената си интерпретация на „Сън в лятна нощ". Чувствах Шекспировата Кралица на елфите безкрайно близка и изпитвах удоволствие от работата върху текста, който се опитвах да нагодя към виенските нрави, а от време на време прочитах на дъщеря ми нещичко от тази божествена комедия.

През есента се срещнах в „Офен" с румънската кралица, родена принцеса фон Вид⁵⁰, която бе предизвикала голям фурор под артистичния псевдоним Кармен Силва, и в нейно лице открих интелигентна приятелка и съмишленичка. Посестрима в поезията, тя насърчаваше усилията ми и за моя радост вземаше насериозно скромните ми опити в стихоплетството.

За мен това беше ново, невероятно преживяване. Кармен Силва ми служеше за пример, ала отказах да публикувам стиховете си:

– След смъртта ми светът може да узнае какво съм писала. Но не и преди това.

Само в стиховете си дръзвах да изразя истинските си чувства, а познавачите на двора несъмнено биха разпознали в някои описания императора и други персонажи. Въпреки всички различия, въпреки пропастта между начина ни на мислене и на живот, аз не възнамерявах да обиждам Франц Йозеф. Той не беше виновен, че имахме толкова малко допирни точки и че ужасно се отегчавах от трезвия му бюрократичен маниер.

Всяко друго поведение би наскърбило и Валерия. Тя обичаше баща си. С него говореше само на немски, докато с мен разговаряше на унгарски. В последно време дъщеря ми предпочиташе да бъде във Виена, отколкото в „Гьодьольо" или на пътешествия. Не биваше да я отделям от баща й повече от необходимото. Нейната ведрост, нейните симпатии бяха неприкосновени за мен. Никой нямаше да я нарани, щях да бдя като орлица над нея, докато имаше в мен искрица живот.

Валерия беше постоянната ос, около която се въртяха всичките ми пътувания и начинания. Винаги се връщах при нея. Все едно дали идвах от лечение в Амстердам или се срещахме в Хайделберг. Дали двете гостувахме на семейството ми в Бавария или предприемахме дълги излети в Бад Ишъл – моето момиче не знаеше умора. Само Валерия беше в състояние да се шегува след петчасов изтощителен преход.

Колкото повече порастваше, толкова повече заприличваше на сестра си Гизела. Странно, но през тези години сходството между двете млади жени ставаше все по-голямо. Бракът се отразяваше добре на Гизела, тя избираше грижливо дрехите си и въпреки ражданията имаше тънка талия. Освен това не беше толкова намусена както на младини.

Валерия обичаше голямата си сестра без предразсъдъци. Тя разцъфтяваше при гостуванията й и забравяше сковаващата плахост, от която страдаше при контакт с непознати. Гордеех се с чаровната си дъщеря и колкото по-голяма и по-грациозна ставаше тя, толкова повече се тревожех за нея.

– Не се страхувайте за мен, мамо – с удивителна прозорливост за страховете ми ме успокои тя, когато се установихме отново в „Хофбург" след посещението на румънската кралица. – По-добре внимавайте някои хора да не Ви използват за собствените си цели.

Досещах се за какво намеква. По зла ирония на съдбата Валерия бе започнала не само да отхвърля всичко унгарско, но на първо място онзи мъж, комуто всъщност дължеше живота си, без да знае това. Бях забелязала какви погледи хвърляше на граф Андраши, когато той седеше на масата до мен при посещението на Кармен Силва в „Офен". Не го харесваше, направо го мразеше, и каквото и да опитвах, тя не отстъпваше на йота от мнението си. Беше забелязала, че той, както обикновено, ме обсипва с безброй съвети и леко завоалирани напътствия.

–Знам как да се пазя от използвачи, миличко – гальовно я успокоих аз. – Но ако намекваш за унгарските ми приятели, нямай грижа за тях. Мъжете като граф Андраши са сред моите най-верни слуги.

–Нито са истински приятели, нито са добри слуги, щом като по тяхна вина Ви разбират погрешно във Виена и Ви обвиняват за неща, които изобщо не са Ваше дело, майко – неочаквано се вкопчи в мнението си тя.

Порастваше с гигантски крачки, а на мен не ми харесваше да наблюдавам това. Опитах се да сменя темата.

–Дай да те погледна... Кой те посъветва да облечеш тази рокля за „Бургтеатър"?

Валерия беше в рокля от шумолящ, нежнорозов атлаз, предназначена за доста по-зрели девойки. Полата й беше умело надиплена, а през тънката като паяжина дантелена гарнитура на деколтето, макар тя да стигаше до брадичката, прозираше късче млада, гладка кожа. Дрехата подчертаваше перфектно предимствата й и това правеше впечатление, защото обикновено се обличаше по-скоро по детински.

–Хубава е, нали? – с леко притеснение приглади талията си тя. – Мария каза да я облека тази вечер.

„Мария" на Валерия беше графиня Лариш-Валерзее, за разлика от моята „Мария", милата ми Фестетикс. Бях я превърнала във втората голяма сестра на моята единствена и досега смятах идеята си за добра. Днес обаче за първи път ме споходиха съмнения. Ако Франц Йозеф забележи колко чаровна и женствена е станала дъщеря му, незабавно ще задвижи въртележката на женитбите. Дъщерята на императора – узряла за брак, кой знае какво ще хрумне на него и на министрите му по темата. Имах достатъчно опит с тях, за да се опасявам от резултата.

– Прави те малко по-голяма, не знам дали ще се хареса на баща ти – промърморих с раздразнение аз. Ще трябва да поговоря с племенницата си.

– Ами че аз вече съм голяма, майко – през смях отвърна Валерия. – Но татко сигурно ще гледа само госпожа Шрат. Откакто я видя в ролята на Лорле в „Селото и градът", е омагьосан от таланта й. Рудолф пък я намира за блудкава. Казва, че не била типичната виенска девойка.

– Разговаряла си с Рудолф? – учудих се аз. Виждах сина си изключително рядко и се изненадах, че Валерия не само се е срещала с него, но и са си приказвали за лични неща.

– Поздравих го, когато пристигнахме – най-невинно продължи тя. – А той бързаше, както обикновено. Знаеш ли, че Виенският университет му е присъдил титлата „почетен доктор"? И какво прави тази откачалка? Измъчва се, че е получил високата чест като престолонаследник, а не като учен. Понякога и той си усложнява живота като Вас, мамо.

– Какви са тези глупости? Животът ми се усложнява от обстоятелствата, а не по мое желание – протестирах срещу безмерната й наивност аз. – Да не смяташ, че го искам?

– Зависи кой как гледа на нещата – Валерия явно държеше последната дума да е нейна.

Изгледах я учудено, а мислите ми литнаха към Рудолф. Понякога ми се струваше, че нарочно избягваме да се срещаме, защото в противен случай бихме видели или казали неща, които можеха да не ни харесат. Обичта ни беше накърнена, но все още бе достатъчно дълбока и искрена, така че никой не би могъл да я разруши напълно. Ето защо и двамата избягвахме всякакви спорове и намеси.

Всички знаеха, че бракът му със Стефания е пълен провал. Свързваше ги единствено малката „Ержи", както нежно наричаха дъщеря му по унгарски маниер, защото Рудолф, за разлика от Валерия, обичаше като мен тази страна. Безспорно Ержи беше най-красивото ми внуче. Рудолф обичаше фанатично момиченцето, а Стефания не пропускаше случай да използва дъщеря му за натиск върху него. На всичко отгоре лекарите бяха установили, че повече не може да има деца. Раждането и последвалата операция бяха погребали завинаги надеждата за престолонаследник.

Всъщност това би бил идеалният аргумент за развод. За него обаче се изискваше не само съгласието на Стефания, но и разрешение от папата и одобрение от императора. Три неща, които Рудолф вероятно нямаше да получи никога.

Вечерта в „Бургтеатър", която събра голяма част от императорското семейство за представлението на „Ръцете на феята", затвърди мнението ми по въпроса.

Стефания, колкото празноглава, толкова и жадна за клюки, подобно на огромната част от императорския двор, бързо бе намерила приятели и съмишленици. Изминалите години и детето бяха променили вида й. Пред виенското общество тя се появяваше като натруфен паун, цялата в скъпоценности, рюшове и коприна. Явно се бе вживяла в ролята си на бъдеща императрица и никога не би склонила на развод.

Рудолф седеше благовъзпитано до нея, но погледът му почти никога не се спираше на лицето й. Очите му се стрелкаха към съседните ложи и към редовете в партера. Вечно в търсене на нова хубавка жертва, която, веднъж сразена, незабавно му омръзваше, той изглеждаше уморен и по-стар от годините си. Аурата му излъчваше меланхолия, безпокойство и недоволство.

Най-вероятно Франц Йозеф виждаше само идеално изпънатата униформена куртка и безупречната стойка на престолонаследника. Императорът държеше на правилната поза и на правилното поведение. Разводът вероятно беше най-доброто решение за Стефания и Рудолф, но той означаваше скандал, а скандалите обикновено бяха грозни и трудни за потулване. Франц Йозеф обаче предпочиташе всичко да е хубаво, простичко и хармонично.

Може би тъкмо затова толкова му хареса госпожа Шрат, която след подмятането на Валерия наблюдавах с особен интерес. Ролята й не позволяваше да се разбере дали наистина има талант. Може би просто играеше себе си. Свежо русокосо момиче, широко отворило сините си очи – заприлича ми малко на праскова. Златиста, сочна, апетитна, да ти се прииска да я захапеш. Доколкото виждах, съпругът ми изпитваше точно такова желание.

Той я гледаше в устата като омагьосан и за разлика от децата ни аз разбирах защо. Госпожа Шрат беше от онзи сорт жени, които биха го направили щастлив. Мила, гальовна, безпроблемна, с ведър нрав и без следа от комплицирани настроения. Изглежда би изслушала съдържанието и на най-скучния документ със същото възхищение и удивление, с което в момента даряваше изпълнителя на главната роля. Жена, която търпеливо очаква съпруга си и със сигурност не би заключила вратата на спалнята под носа му.

В главата ми започна да се оформя странна идея; реших дискретно да събера сведения за тази дама. Та нали и аз самата имах в Бавария една мила и любезна снаха, бивша актриса, която бе пренебрегнала утвърдените представи за морал и нрав?

Избухналите аплодисменти ме изтръгнаха от мислите ми. Госпожа Шрат се поклони, като същевременно хвърли дяволит, заинтересован поглед към императорската ложа. Едва ли причината за това беше ледената физиономия на Рудолф, а младият Франц Салватор, ерцхерцог от Тосканския клон на династията, беше изцяло погълнат от обожанието си към моята Валерия. Не, усмивката явно бе адресирана за императора. Колко интересно.

* * *

– Барон Нопча, моля, подгответе всичко необходимо за пътуване по море до Гърция. Искам да разгледам разкопките в Микена и Троя. Освен това имам нужда от екскурзовод, който да е вещ в археологията и да познава добре Гърция. Ще ви бъда благодарна, ако се заемете час по-скоро.

Главният ми управител реагира безупречно и невъзмутимо на решението, което бях взела само преди минути. Напоследък четях усилено Омир, а информациите за разкопките в Троя бяха събудили желанието ми да видя тези места със собствените си очи.

Но морето също ме привличаше с магическа сила. На море винаги се чувствах добре. С вълнение усещах обещанието, че отвъд хоризонта ще намеря спокойствието и щастието, подир които тичах все по-припряно, и това ме даряваше със скъпоценни моменти, в които намирах себе си и поемах въздух на борда на императорската яхта. Вече можех да бъда щастлива само когато бях напълно сама, когато намирах убежище в мислите си и се потапях в спомените.

Постоянно превъртах малкото на брой нежни фрагменти от моя живот. Украсявах ги, обличах ги в рими, отново ги изживявах и дори променях. Едно невинно удоволствие, на което обкръжението ми обаче гледаше със загриженост. Те не знаеха къде съм, когато се унеса в мечти, и може би смятаха, че съм поела по пътя на баварския ми братовчед, за когото до Виена достигаха тревожни слухове.

Упрекваха го, че прахосва огромни суми за строежа на замъци, в които живее сам-самичък. Критикуваха желанието му за уединение, за възвишено спокойствие и тихо убежище, ала аз го разбирах. Понякога и аз мечтаех за замък, за дом, който да принадлежи единствено на мен и да е построен според собствените ми представи.

Нима изневерявах на „Гьодьольо"? Да, в известен смисъл – замъкът беше загубил способността си да ме утешава. Откакто не можех да яздя, понеже ме боляха не само краката, но и главата, „Гьодьольо" само ми напомняше, че животът ми изтича. Той си отиваше, както си бе отишла красотата ми. Огледалото показваше, че очите ми – големи и питащи, гледат от лице, което с всяка изминала година се сдобива с все повече и повече бръчки.

Само да не задълбавам в мисли, да не си блъскам ума. По-добре да пътешествам, да чета, да уча, да разглеждам. Да откривам всички онези неща, за които копнеех като малко момиче, когато баща ми тръгваше на път и оставяше у дома нас, децата. Виена почти не ме виждаше, при всяка възможност избягвах официалните мероприятия. Но и най-хубавото пътешествие имаше един решаващ недостатък – в един момент свършваше.

След като седмици наред плава в Егейско и Средиземно море и ме отведе през Корфу до Дарданелите, яхтата „Мирамар" отново пусна котва в пристанището под замъка, който носеше нейното име. Санторини, Итака, Троя, Александрия и всички останали места потънаха в забвение. Не ми оставаше нищо, освен да благодаря на барон Фон Варсберг за компетентното развеждане и с натежало сърце да се завърна в империята на моя съпруг.

Франц Йозеф се зарадва, но моментално се върна на писалището си. В Сърбия и България назряваха народни въстания, това беше по-важно от моето присъствие.

С ужасното ноемврийско време се върнаха и болките в краката ми. В някои дни не бях в състояние да стана от леглото, камо ли да ходя или да правя гимнастика. Нещата не се подобриха до Коледните празници в „Гьодьольо", а почти празните конюшни с няколко коне за файтони в тях ме потискаха още повече.

Само портретите в моя ездачески параклис напомняха за гордия Домино и неговите спортни събратя. Седях там, съзерцавах картините и имах чувството, че съм сред приятели. Нима те не ми бяха по-верни от повечето човеци?

– Грехота е да говорите така, майко – кореше ме енергичната Валерия, когато споделях тези мисли. Не желаеше и да чуе колко мъчителен е за мен животът и как бих искала да му сложа край.

– Не сте толкова болна, мила майко – спокойно ме убеждаваше тя. – Трябва просто да се щадите мъничко, тогава ще живеете още дълго и щастливо.

По младежки наивна и необременена, тя не проумяваше, че повече от всичко останало ме плаши именно това „дълго".

Франц Йозеф също се надсмиваше на мрачните ми настроения и намираше за абсурдни приказките ми за смъртта.

– Ще отидеш право в ада – подсмихваше се на шегата си той.

Извърнах очи. Трябваше ли да му кажа, че не се страхувам от ада? Той не можеше да ми готви нито по-силни болки, нито по-голяма самота. Бях на четирийсет и девет години, убедена, че отдавна съм пребродила дълбините на отчаянието. Не подозирах колко жестоко се лъжех.

* * *

Хилядите восъчни свещи потапяха виенския „Хофбург" в единствена по рода си мека светлина. Макар електричеството да бе въведено и тук, тази вечер ярките нови светлини не бяха запалени. Тази приказка бе създадена по заповед на императора, защото аз се бях възпротивила остро да открия дворцовия бал на изкуствена светлина, която безмилостно разголваше всяка бръчка и всеки признак за умора. Електрическото осветление би погребало мита за красивата императрица и би разкрило пред света колко съм остаряла.

Вместо това сега крачех до Франц Йозеф, обгърната от меката, златиста светлина на свещите. Около нас се скланяха глави, скъпи рокли шумоляха при задължителния реверанс. Висшата аристокрация на Дунавската монархия демонстрираше почитта си към своята императорска двойка.

Франц Йозеф беше в бяло-червената си фелдмаршалска униформа, аз пък бях избрала рокля от люлякова коприна с шлейф. На шията ми блестяха моите любими перли; Фани беше вплела диамантни звезди и рубини в тежката ми коса, в която за щастие още нямаше бели косми. Освен това опитните й ръце на театрална магьосница бяха положили върху кожата ми тънък слой пудра, създаваща илюзията за вечна младост. Не спирах да се усмихвам, възхитена от този фокус.

А той, изглежда, наистина въздействаше на гостите на бала -сякаш времето бе спряло. Долавях мърморене и шепот. Би трябвало да се радвам на възхищението им, ала вместо това бях обзета от странното предчувствие, че след толкова великолепие и съвършенство няма вече път нагоре. Оставаше само неудържимото спускане надолу.

Пред балдахина, под който заехме местата си с императора, се простираше големият лъскав дансинг. Свещите отсега правеха топлината непоносима, слепоочията ми пулсираха. Насилих се да запазя усмивката си, когато прозвуча първият такт на валса.

Валерия беше сред танцовите двойки. Млада и свежа като пъпка принцеса в бяла коприна, с росни цветя в косите, която се извръщаше към своя кавалер с особен блясък в очите. Отново Франц Салватор. Напоследък той се въртеше все около нея. Франц Йозеф също го бе забелязал, защото наблюдаваше двамата, видимо смръщил чело. Това, което се очертаваше, никак не му харесваше.

Младият мъж беше син на тосканския ерцхерцог Карл Салватор и на съпругата му Мария Имакулата, принцеса на Бурбон и Сицилия. Открай време Виена гледаше с известна подозрителност на тосканската линия на Хабсбургската династия. Роднини – да, но нито особено влиятелни, нито особено значими. Имаше по-добри партии за най-малката дъщеря на императора.

Но дали Франц Салватор изобщо беше кандидат за ръката на Валерия? Какво се криеше зад плахата усмивка на моята единствена? И какво щеше да стане с мен, след като това дете ме напуснеше?

Притиснах с ръка сърцето си, което изведнъж спря, преди да продължи да бие по-бързо и по-силно. Моята дълбока, необятна любов към Валерия беше единственият смисъл на живота ми. Какво щях да правя, ако тя се отвърнеше от мен?

– Не искам и да чувам за това – отсече Франц Йозеф, когато предпазливо засегнах темата. – Не е речено, че Валерия трябва да се омъжва сега. Когато му дойде времето, имам предвид кандидат, който ще й подхожда повече от тосканеца.

Мили Боже, само не и още един брак като този на Рудолф и Стефания! Помъчих се да овладея паниката и узнах, че искал за зет престолонаследника на Саксония. Синът на неговия приятел Алберт. Така и не разбрах какви други предимства има този момък.

– Валерия е твърде млада, за да се омъжва за когото и да било – сопнах се аз, а императорът се стресна от резкия ми тон. -По-добре да не предприемаш нищо и да не водиш необмислени преговори. Обещаваш ли?

– Нали знаеш, че правя всичко за теб, Сиси!

Това не можеше да му се отрече. След като години наред се бях оплаквала от ветровития, неуютен „Хофбург" и от също толкова неуютния замък „Шьонбрун", още през 1882 година Франц Йозеф бе наредил да се построи вила в района „Лайнц", сред Виенската гора, която беше пред завършване. Постоянно одобрявах проекти и чертежи, правех предложения и изказвах желания. Въпреки това резултатът ме разочарова.

Беше се получил дворец, а не домът, за който копнеех. Лично бях избрала мотивите за стенописите, произведенията на изкуството и украсата, дори статуята на Хермес, която даде име на къщата. В съчетание с тежките, помпозни мебели, с позлатените резби, с гипсовите украси и мраморните имитации обаче те изглеждаха натруфени и бомбастични. Най-много все пак ми харесваше разкриващата се през прозорците гледка към ловните полета на императора. Тук, далече от града, съществуваше късче очарователна природа.

Но само докато грееше слънце. В дъждовни дни облаците тегнеха толкова печално над короните на дърветата, че дори високите прозорци не пропускаха достатъчно светлина сред мрачните стени. Франц Йозеф наистина бе имал добри намерения и само заради него прекарвах от време на време по няколко дни във вилата. Тя обаче не беше онова убежище, за което копнееха умореният ми дух и клетото ми сърце. Не ми даваше основание да бъда по-дълго и по-често във Виена. Подозирах, че това е бил най-важният мотив на императора, за да я построи.

Трябваше да се получи скромна и удобна къща. Не като замъците на моя баварски братовчед Лудвиг, които вбесяваха министрите му и изпразваха държавната хазна. Писмата на майка ми бяха пълни с вайкания и истории за краля, който предпочитал да поръчва на господин Вагнер да му композира опери, вместо да се занимава с политика. Мама би се разтревожила, ако знаеше колко добре разбирах братовчеда си.

Монархията, при която живеехме, беше обречена на гибел. Кое налагаше бедният трудов народ да обича своите императори и крале? Онези князе и министри, които управляваха народната бедност, а сами тънеха в разкош и не можеха да бъдат привлечени към отговорност от хората, принудени да търпят грешките им?

Безсмислената, куха форма триумфираше над съдържанието; страхувах се от края, към който се движехме неудържимо. Но понеже Франц Йозеф не държеше нито на мнението, нито на съветите ми, аз доверявах грижите си единствено на търпеливата хартия. През онези зими отпечатах стихотворенията си с помощта на моята племенница и на доверените ми придворни дами, за да останат за поколенията. Може би през следващия век щяха да се намерят умове, които да разберат мислите ми. И дори да оценят опитите ми да пиша като великия майстор Хайнрих Хайне.

Щом свърших тази работа, аз се заех със следващия проблем, който не бях изпускала от поглед през последните години: Катарина Шрат и Франц Йозеф. Междувременно императорът се беше срещал с красивата актриса по различни поводи и бе разговарял с нея, но не беше поел инициатива за нещо повече. Може би с възрастта ставаше плах? Може би вече не беше уверен в себе си?

Щом му липсваше кураж, за да покори Шрат, аз щях да му помогна дипломатично. Актрисата беше точно жената, която желаех за приятелка на императора. Нито амбициозна аристократка, нито лекомислена персона със съмнителен произход, а жена сърцата, практична и разумна. Можех да бъда сигурна, че никога не би участвала в злостни интриги по мой адрес, ако знае, че именно на мен дължи позицията си до императора.

Планът ми беше прост. Щях да подаря на Франц Йозеф портрет на удивителната актриса. Възложих го на художника Хайнрих Ангели, а после не беше проблем да организирам грижливо подготвената „случайна" среща с дамата в ателието на майстора. Дори придружих Франц Йозеф, за да няма никакви основания за неудобство.

Госпожа Шрат имаше куп достойнства – притежаваше не само забележителен талант в общуването с мъжете, но и остър ум, затова се отнесе към императора с чистосърдечен респект и пълна непринуденост, която той особено ценеше. Тя го покори, преди да е осъзнал, че е покорен.

В нейно лице спечелих тактична съюзничка в грижите за благополучието на Франц Йозеф. По-късно я наричаха „приятелката на императрицата" – може би леко пресилено, но не съвсем погрешно. Бях й благодарна за любезността, с която даряваше императора, защото тя ми даваше възможност за още по-голяма лична свобода. Не пропусках да й изпратя поздрави по императора и се погрижих Валерия също да приеме връзката с такт и благоприличие, макар че беше твърде млада, за да осмисли необходимостта.

Това обаче беше единственото радостно събитие през тази особено лоша година, която сложи начало на злините още през февруари с тежката болест на престолонаследника. Лекарите установиха заболяване на пикочния мехур и ревматизъм. Можех само да съжалявам, че синът ми е споходен от тази болест на толкова млади години. Тази беда ме съпровождаше отдавна, а положението ставаше все по-лошо.

Балнеосанаториумите и лекарските грижи ми носеха само кратко облекчение. После отново ме връхлитаха болки, които правеха обичайните ми движения невъзможни, и аз се поддавах на отчаяни мисли. Валерия се опитваше да ме разведри, доколкото можеше, но усилията й обикновено бяха напразни. През юни 1886 година получихме лоши новини от Париж, които ме потопиха в още по-дълбока меланхолия.

Внезапно бе починал съпругът на Матилда, граф Лудвиг фон Трани. Според официалната версия 48-годишният мъж бил отдавна болен, но тя трудно издържаше. Според мълвата се бил застрелял в пристъп на меланхолия. Семейството, естествено, се опитваше да прикрие цялата история – никой нямаше желание да скърби по някакъв съмнителен самоубиец.

Едва бях преодоляла този шок, и пристигна следващото фатално известие. Баварските министри принудили собствения си монарх да абдикира и го обявили за душевноболен. Когато получихме тази ужасна новина, двете с Валерия бяхме при майка ми.

– Отвели са го в замъка „Берг" край Щарнбергското езеро, където е под наблюдението на психиатъра доктор Гуден – обясни херцогинята, кършейки ръце. – От все сърце съжалявам клетата му майка. Двама сина, и двамата свършват в усмирителна риза.

– Лудвиг не е луд. Ексцентричен – да, понякога странен и капризен, но не и умопобъркан – остро възразих аз. – Трябва да пиша на императора и да го помоля да се застъпи за Лудвиг. Какво си въобразяват тези хора?

Оказа се обаче, че е късно да помогна на братовчеда си. Следващата ужасяваща вест ме застигна в понеделника на Петдесетница, в хотела ми във Фелдафинг, където тъкмо закусвахме с Валерия. Гизела се отби лично, за да ни информира.

– Лудвиг е мъртъв. Доктор Гуден също. Намерили ги удавени в езерото.

В първия момент онемях от ужас. Валерия засипа сестра си с въпроси относно подробностите, аз пък имах едно-единствено желание – да остана сама. Затворих се в стаята си и се помъчих да проумея защо този толкова специален мъж е бил осъден на такъв грозен край. В крайна сметка Лудвиг не беше глупак. По-скоро – човек, който не разбира хората около себе си и времето, в което живее. Самоубийство или убийство?

Ами ако враговете му имаха право? Ако склонността към прекомерна душевна възбуда беше вроден семеен дефект на рода Вителсбах? Този копнеж по съвършенство, каквото нормалният живот не предвижда? А може би си беше чиста лудост да се опълчиш на света и да поставиш духа над плътта?

Обливаха ме ту студени, ту горещи вълни, докато клетият ми мозък се мъчеше да проумее случващото се с мен и с моето семейство. Какво престъпление бе извършил Лудвиг, за да заслужи подобен край? Нима стремежът към съвършенство е наказуем? Нима за него се полага смърт?

– Мамо! Мамо! За Бога, какво Ви е?

Валерия се бе навела над мен – чак сега забелязах, че лежа на пода. Как се бях озовала там? Какво се беше случило? Пребледнялото лице на малката ми дъщеря ме накара да се опомня. Със сетни сили се опитах да я успокоя.

– Коленичих да се помоля. Но главата ми се пръскаше от непонятните Божии съвети. Реши ли да те удари, Йехова е по-лош и от гръм.

– Ах, мамо...

– Това е нещастна година, единствена моя, истински нещастна година.

* * *

– Болен ли? Какво ще рече това?

Барон Нопча отбягваше погледа ми толкова явно, че тутакси ме обзеха подозрения. Той беше дългогодишен приятел с Дюла Андраши. Знаех, че двамата си пишеха и че много неща от живота ми му ставаха известни, без аз да узная. Всяка мисъл за това ме изпълваше с тъга. Но днес той споделяше по собствена инициатива подробности от тези писма и това не предвещаваше нищо добро.

Следващите му думи потвърдиха предчувствието ми.

– Лекарите му, казали, че има рак. Злокачествен тумор, който се уголемява, нищо не може да се направи.

Книгата със стиховете на Хайне се изплъзна от безжизнените ми пръсти и тупна на пода, но аз не й обърнах внимание. Докоснах слепоочията си, цялата треперех.

– Уголемява се? – ужасих се аз. – Искате да кажете, че ще умре?

– В най-скоро време – кимна баронът. Дълбоките бразди по челото му показваха колко го измъчваше този факт. – Медицината не познава средство, с което да му помогне. Но той го понася храбро...

– И защо го научавам едва сега? – прошепнах, а мислено добавих: „Нима той все още ме изключва от живота си? Няма ли да ми позволи поне в този момент да участвам в него?"

– Графът не иска да безпокои Ваше Величество – отвърна моят управител. – Знае, че в противен случай ще се тревожите за него. Вероятно дори ще ми се сърди, задето Ви казах. Не му е приятно да привлича внимание.

– Да ме безпокои... Той ще... – притиснах с длан устата си. Не, не биваше да говоря каквото си искам. Не биваше и да се втурна към него. Да държа ръката му, да бъда до него, да го гледам, да го докосвам... На императрицата бе забранено всичко това. Той имаше съпруга, деца, семейство, приятели. Те щяха да бъдат около него, а не жената, която бе направил кралица на Унгария.

Заболя ме. Толкова жестоко ме заболя, че едва успях да дам знак на барона да ме остави сама. Не исках да види как плача. Плача за миналото, за една любов... Плача за царицата на амазонките и за нейния напет маджарин, чиито пътища някога се бяха пресекли.

Минали работи.

Единствено движението обуздаваше донякъде мъката ми. Непрестанното движение напред, в бързи влакове и карети, на екскурзии, обзорни обиколки и експедиции. Занимание не само за тялото, но и за духа, за да не потъне в мрачните дълбини на безумието, от което все повече се страхувах. Започнах да уча гръцки. Да четеш Омир в оригинал – нима това не е цел, заради която си заслужава да живеещ?

– Твърде много се товарите, Ваше Величество – предупреждаваше ме доктор Вндерхофер, но аз не обръщах внимание на думите му. Ако не се товарех, дните ми щяха да са още по-лоши. Колкото повече неща имах да върша, толкова по-малко време ми оставаше да мисля. И така – нови пътешествия, нови цели.

Вестта за смъртоносния апоплектичен удар на баща ми ме намери в Корфу, където обсъждах с консула Варсберг плановете за къща на острова. Трябваше да убедя Франц Йозеф, когато се видим в началото на декември в Мирамар. Императорът бе решил да прекара четирийсетата годишнина от възкачването си на престола не във Виена, а да ме пресрещне на връщане от пътуването ми.

Той поклати глава на идеята ми, както и на малката синя котва, която в пристъп на безразсъдство си бях татуирала на рамото.

– Наистина ли искаш да построиш къща толкова далече от Виена и от мен? – примирено измърмори той.

– Но тя е и за теб – заумилквах се аз, за да получа одобрението му. – Можем двамата да ходим там. Открай време Корфу ти харесва. Варсберг е начертал прекрасни планове. Представям си я в помпейски стил и ще я нарека „Ахилион", на моя любим герой от „Илиадата". Ахил ми оживя на сърцето, докато четях Омир. С твое позволение ще изпратя Варсберг в Неапол, има там един талантлив архитект, който ще построи къщата.

– Ще бъда доволен, ако това те радва и те задържа на едно място – отстъпи в крайна сметка Франц Йозеф. – Не е здравословно да хвърчиш постоянно насам-натам. Накрая във Виена няма да се върне нищичко от теб, защото си се съсипала от това трескаво сноване или си се самоунищожила от пътуване.

Рядко се случваше съпругът ми да протестира така невъздържано, задето бях започнала да прекарвам на път по-голямата част от годината. Но все още можех да го омилостивя с усмивка и леко докосване.

– Не се бой, обещавам ти, че винаги ще се връщам при теб цяла-целеничка, Франци!

– Моля се Богу да удържиш на обещанието си, Сиси! – необичайно сериозно отвърна той.

Това не беше единственият случай, в който му се наложи да отстъпи. Валерия също беше дошла, за да изтръгне с ласкателства едно специално разрешение от баща си. След като най-хрисимо и благовъзпитано бе огледала евентуалните кандидати за женитба, подбрани от императора – Фридрих Август, престолонаследника на Саксония, както и принц Мигел от Браганса и принц Алфонс Баварски, тя го сюрпризира, отхвърляйки всички тези млади господа с безупречно потекло.

– Но за кого искаш да се омъжиш тогава? – попита той с почти трогателна наивност. Хем със собствените си очи беше видял как на всеки дворцов бал от две години насам тя избираше да танцува с един и същ кавалер.

– Иска да се сгоди за Франц Салватор – вметнах аз, докато пламналата Валерия търсеше правилните думи.

Когато ми призна желанието си малко преди този разговор, и аз като Франц Йозеф не изпаднах във възторг, макар и по други причини.

– Наистина ли го искаш? – отчаяно попитах аз. – Ти си моето единствено съкровище. Единствената истинска радост в целия ми брачен живот.

– Ах, майко, в такъв случай сигурно ще разберете колко обичам Франц – отвърна тя и ме обезоръжи с очарователната си усмивка, както обезоръжи и баща си.

Накрая и той капитулира:

– Е, тогава да се готвим за сватба.

Валерия преливаше от щастие. Тревожеше са само за реакцията на брат си. Рудолф не беше приятелски настроен към Франц Салватор, а и аз се страхувах за бъдещето на младия ерцхерцог, когато синът ми един ден сложи императорската корона. През последните години Рудолф ставаше все по-груб и по-студен. Поздравленията му за предстоящия годеж обаче бяха толкова сърдечни, че Валерия трогнато увисна на врата му.

Рудолф притисна силно сестра си и нежно я целуна.

– Желая ти всичкото щастие на света, малка Валерия – каза той и се закле, че никога няма да изостави и Франц Салватор.

Коледният празник премина под знака на неочакваната топлота и сърдечност. Рудолф, Стефания и малката Ержи бяха свидетели, когато официално събрахме Валерия и Франц под коледното дърво. На този празник в нашето семейство никога не бе имало толкова вълнуващи уверения във взаимна любов и вярност.

На всичко отгоре Рудолф ми поднесе коледен подарък, който особено ме трогна. Беше купил оригинални писма на Хайнрих Хайне и специално за мен бе наредил да ги подвържат в тънко томче.

– Пак ли книга – критично изсумтя императорът, ала аз с дълбока благодарност прегърнах сина си. Вече бях изгубила надежда, че под отчаяната му напрегнатост все още се крият някакви човешки чувства. Този подарък ми доказа обратното. Колко много усилия и време му беше коствал!

– Това е прекрасен подарък, Рудолф, не знам как да ти благодаря!

– Просто не забравяйте, че много Ви обичам, майко – отвърна той толкова тихо, че само аз го чух.