Императрица Сиси

ВИЕНА, 24 АПРИЛ 1854 ГОДИНА

„Тайнството на любовта...“

Унесена в дрямка, не желаех да се събуждам. Защо да не продължа да сънувам? Защо да не прескоча ясния и слънчев ден, който ме очакваше вън и който щеше да бъде толкова важен за моя живот? Пак спях в ново легло, пак отварях очи под нов покрив. След дългия, зашеметяващ ден виенският „Хофбург"⁸ бе захлопнал вратите си след мен.

Спомените за влизането ми в имперския град се бяха спотаили в периферията на съзнанието ми. Сутринта с мама бяхме отишли до стария градски дворец на великата императрица Мария Терезия⁹, където ни очакваше великолепна позлатена каляска с огромни стъклени прозорци. Осем чудно красиви липицери¹⁰ с парадни сбруи теглеха каляската през новия мост „ Елизабет" към градските стени. Пътуването можеше да е удоволствие, ала се превърна в изпитание.

Навсякъде по празнично украсените улици бяха издигнати трибуни; всички, заемащи някаква длъжност в двореца, ме придружаваха в официални одежди. Като се започне от всяващата страхопочитание главна придворна дама, тайните съветници и гренадирите и се стигне до най-незначителния дворцов помощник, чиято задача се състои в подаването на заредена пушка на ловеца; да не забравяме и делегациите от различните части на империята. Всеки си имаше място, строго определено по чин, звание и служебно положение. Изминаха часове, докато най-сетне пристигнахме в „Хофбург". Часове, изпълнени с възгласи, камбанен звън, тържествени речи и любопитни погледи, които бях принудена да изтърпя заедно с мама в нашата стъклена кутия.

Как да предположа, че всичко ще бъде толкова неприятно? С всеки изминал мъчителен час се чувствах все повече като екземпляр от менажерия за редки животни, затворен в клетка. Потискащото чувство, че всички тези хора очакваха от мен нещо, което не можех да им дам, беше непоносимо. Изглежда се надяваха на някакво тайнствено чудо, направо ме задушаваха със симпатията, възторзите и желанията си. Не бях свикнала да съм център на внимание и изпитвах смътното подозрение, че от днес нататък винаги ще е така.

Когато най-после стигнахме до „Хофбург" с най-бавната скорост на охлюва, там ме очакваше не само Франц Йозеф, но и следващият поздравителен рунд. Приемът за кралския и императорския висш военен състав, за офицерския корпус, за членовете на Двора от мъжки пол и за принадлежащите към тях дами приличаше досущ на онзи в „Шьонбрун".

Никога в живота си не се бях сблъсквала с такова изобилие от излишен церемониал и помпозна надутост. Царицата на този етикетен бич несъмнено беше моята главна придворна дама. В навечерието на сватбата тя ми поднесе обичайното четиво преди лягане: „Най-покорни напомняния" за сватбеното тържество през днешния ден.

От инат, но и поради силната си умора не бях прелистила дори половината от страниците. Сигурно нямаше да ме изгонят от църквата, ако направех погрешна стъпка, Франци щеше да има грижата.

Щом се сетих за него, най-после скочих на крака. Днес щяхме да станем мъж и жена. Само заради него бях готова да изтърпя с невъзмутимо изражение превзетите дрънканици и церемониалните баналности. Той беше моят любим и не исках да го разочаровам. Освен това се бях вкопчила в детинската представа, че всичко ще бъде съвсем различно, когато вече няма да съм глупавата малка годеница от Бавария, ами императрицата. Тогава и на Враната, както мислено наричах главната ми придворна дама, ще се наложи да ми се подчинява – или пък не?

Засега обаче нещата се развиваха тъкмо наопаки. Враната, приличаща повече на зловещ призрак, отколкото на майчински настроена приятелка, командваше жените, които ми обличаха прекрасната булчинска рокля. Това продължи безкрайно! Часове наред безброй ръце ме подръпваха оттук-оттам. Надипляха плисета, закопчаваха кукички, пристягаха панделки, вдигнаха нагоре косите ми и прикрепиха над челото ми диамантната диадема с мирта и портокалови цветчета. От мен се искаше само да стоя мирно. Да не издавам нито звук и да не помръдвам.

А в мен бушуваха толкова чувства, страхове и вълнения, че чак кожата ме болеше от напрежение! Бях възбудена и щастлива, наплашена и угрижена, тревожна и оптимистична. Ликувах – и в същото време се тресях от вълнение в очакване на събитието. Предполагам, че щяха да ме наконтят и да ме изправят пред олтара дори ако получех разрив на сърцето. Никой не го беше грижа дали дишам или мръзна, дали треперя или изпадам в несвяст.

„Мили Боже, колко трудно било всичко!" – тази мисъл се мярна в главата ми, когато пъргавите ръце най-сетне се отдръпнаха от мен и аз направих първата стъпка с було, шлейф, диадема и украса от цветя. Тежестта на извезаното великолепие притискаше като олово раменете и душата ми. Бих дала всичко за миг покой и размисъл, ала това не ми бе позволено. Не можах да си поема дъх дори зад стъклените прозорци на златната булчинска карета. Седях, накичена като Златния телец, беззащитна, изложена на показ, в неведение относно всеобщите очаквания.

В шест и половина вечерта пристигнах в църквата „Свети Августин", където вече ме чакаше Франц Йозеф. фелдмаршалската му униформа блестеше от ордени, но аз виждах само искрите в сините му очи. Вкопчих се в този поглед като удавник за сламка, за да забравя, че споделяме този съкровен момент с повече от хиляда души, изпълнили божия храм до последното ъгълче. Имперската парадност, разкошните униформи, тоги и носии, скъпоценната църковна утвар – всичко това се сливаше в такова великолепие, че ме потискаше и заслепяваше, вместо да породи възхищението ми.

Изправена до Франц Йозеф, аз се прекръстих като насън, преди да седнем под пищно украсения балдахин и архиепископ Раушер да започне церемонията по бракосъчетанието. Вече се бях наслушала на много бомбастични речи, но тази проповед надмина всичко. Беше изпълнена с патос и скрити намеци, които проумях едва много по-късно. Архиепископът говори за „тайнството на любовта", което ни свързвало, както и че жената не бива да се омъжва за някого само заради богатството му; за трийсет и осемте милиона души, над които царувал императорът и които сега отправяли взор и към мен, а в заключение ме призова да бъда за Франци остров на мира и спокойствието, на който да цъфтят цветя и рози.

По-късно разбрах, че кардиналът, когото виенчани наричаха „кардинал Дърдорко" заради нескончаемите му речи, бил сред най-близките довереници на ерцхерцогинята – тогава ми просветна кой бе прибавил към набожните съвети и недвусмисления призив за пестеливост и послушание. Ала в момента, в който божият човек изричаше тези напътствия, бях объркана и тънех в неведение. Богатството на съпруга ми не ме интересуваше, както и короната му – защо духовникът говореше такива неща? Бях толкова развълнувана, че едва промълвих онова тихо „Да!", което ме свърза с Франц Йозеф навеки.

По-късно, когато напуснах църквата подръка с императора, аз вече не бях Сиси, а Елизабет Амалия Евгения, императрица на Австрия, кралица на Унгария и Бохемия, кралица на Ломбардия и Венеция, на Далмация, Хърватия, Славония, Галиция, Лодомерия¹¹ и Илирия¹², ерцхерцогиня на Австрия, велика херцогиня на Краков, херцогиня на Бавария, херцогиня на Лотарингия, Залцбург, Щирия, Каринтия, Крайна, на Буковина, на Горна и Долна Силезия, велика княгиня на Седмоградско¹³, маркиза на Моравия и възведена в княжеско звание графиня на Хабсбург и Тирол. Нима беше чудно, че диадемата ми се струваше твърде тежка, а главата ми кънтеше по-силно от топовните гърмежи и камбанения звън, взети заедно?

Вярно, не очаквах непретенциозна селска сватба, каквито бях виждала в „Поси", ала при все това си представях малко повече радост и веселие. Да бъда преизпълнена с блаженството на любовта, с ликуване, предвкусване на предстоящото съвместно бъдеще и с абсолютната увереност, че с този мъж ще бъда щастлива завинаги.

За Франц Йозеф, напротив, всичко си беше нормално и правилно. Целият сияеше до мен и изглежда намираше напълно в реда на нещата да пропилеем първите часове от нашия брак с поредния помпозен прием в „Хофбург". Клетата ми ръка беше целуната от толкова много посланици, специални пратеници, министри, генерали, князе, принцеси, херцогини, графини, сиятелства, светлости и високопреосвещенства, че вече почти не я усещах. Всички бяха изключително изискани и тържествени. Никой не се усмихваше и според мен никой не ни пожела щастие с цялото си сърце. Вместо това все повече се засилваше печалното ми впечатление, че се възползваха от мен, за да демонстрират собствената си важност. Значение в този момент имаше правото им да целунат ръка на императрицата, не и самата императрица.

Върволицата нямаше край, а уморителните и изтощителни дни, недоспиването и непрестанно потисканите ми чувства внезапно си поискаха своето. Залата се замъгли пред очите ми, олюлях се. Едно знаех само: не бива да излагам Франц Йозеф, като припадна пред всички тези хора. Затова сторих единствено възможното – избягах. Озовах се в една спокойна стаичка и мигом се свлякох, хлипайки, върху първата табуретка.

Доста време измина, преди да забележа, че около мен се суетяха няколко дами. На първо място, разбира се, леля София и майка ми, но също и страховитата графиня Врана и още две придворни дами, които бяха част от моето домакинство и чиито имена постоянно забравях в бъркотията.

– Вземете се в ръце, Ваше Императорско Височество!

– Какво ти става, Сиси? Да не искаш императорът да се тревожи за теб?

– Много й дойде на малката. Какво да се прави, още е безумно млада.

– Овладей се, Сиси!

– Ето какво се получава, когато направиш от дете императрица.

Заболя ме от последната забележка. Тя нарани гордостта ми и моментално пресуши сълзите ми. Не знам кой я направи, но скритата в нея злоба ме бодна като игла. Това ли си мислеха за мен всички? Дете, одързостило се да стане императрица?

– Съжалявам – притеснено се обърнах към леля София, която, както винаги, владееше ситуацията. – Дали може да ми донесат чаша вода, със сигурност ще ми помогне да се съвзема.

Тя ме изгледа изпитателно и в миг въведе ред в развълнуваната женска групичка. Покорно изкарах докрай уморителното празненство заедно с Франц Йозеф. Цяла Виена блестеше в празнични светлини, а през това време ние се хранехме от златните чинии на Хабсбургската династия, които бяха извадени за специалния повод. Вече не си спомням какво ядох, но точно помня, че след това бях придружена до моята спалня от дванайсет пажа с факли, четири камериерки, графиня Естерхази, придворните ми дами и от майка ми. По-точно казано, до нашата спалня. За щастие вътре влязоха само няколко дами, които да ми помогнат. Мама ме обгрижи за последен път. Не ми хареса изражението на лицето й.

Не само тя – цяла Виена, а може би дори цялата монархия, очакваше с напрегнато любопитство събитията през тази нощ. Само при тази мисъл отново се почувствах на ръба на нервен срив. Какво ги засягаше всички тези хора онова, което вършехме с Франц Йозеф? Кое им даваше правото да проявяват интерес към нашия брачен живот? Не посмях да задам тези въпроси на майка ми, защото дълбоко в сърцето си вече знаех, че отговорът й няма да ми хареса.

За разлика от друг път, през онази вечер бях благодарна за ловките ръце, които ме освободиха от булчинската рокля. Сама нямаше да мога да развържа нито една панделка, както бях разтреперана и със свито сърце. Когато се озовах с разпуснати коси в леглото, вече се чувствах съвсем зле от свръхнапрежение.

– Не се бой, Сиси! – мама ме целуна по челото и тихичко се опита да ме успокои. – Ще видиш, че всичко ще мине добре. Франц Йозеф е мил младеж, просто му се довери. Така се полага, съпругът и съпругата следва да споделят брачното ложе. И ти ще свикнеш, а като станеш майка, ще бъдеш обезщетена за всичко. Изпълни женския си дълг. След като толкова силно обичаш Франци, със сигурност няма да ти е трудно да го изтърпиш.

Трудно? Дълг? Да изтърпя? Не бяха ли това погрешните думи? Аз бленувах за любов и страст, а тя ми приказваше за послушание и майчинство. Скована от безпомощност, зарових лице във възглавницата, щом ерцхерцогинята най-после въведе Франц Йозеф в стаята. Усещах погледа й, очакването й, ала не бях в състояние да промълвя нито звук. Бях вцепенена от страх.

Не посмях да помръдна и когато леглото се раздвижи и Франц Йозеф легна до мен. Чувствах присъствието му, ръката, която ме притегли по-близо, и сладката целувка върху челото ми. Топлота, нежност и най-после – никакви изисквания, а просто закрила и уют.

– Няма защо да се боиш, Сиси – подзе той, очевидно доловил паниката ми. – Не искам да ти причиня болка. Клетото ми мъниче, та ти си леденостудена и трепериш. Не се дърпай, само ще те загрея мъничко...

Нежната му ръка ме замилва успокоително по гърба и след цяла вечност аз наистина успях да се отпусна. Вълнението отлетя и на негово място се настани умората. Мили боже, колко уморена бях... ужасно, страхотно уморена...

* * *

– Много те моля, Сиси, престани да се превземаш като дете. Нали все пак ще ми кажеш какво се случи? Трябва да знам. Целият „Хофбург" бръмчи като кошер. Камериерките твърдят, че тази нощ Франц Йозеф не е консумирал брака ви.

Майка ми изглеждаше, сякаш бе научила, че всеки миг Виена ще потъне вдън земя. Притеснена до смърт, аз отбягвах питащия й поглед. Не желаех да говоря за изминалата нощ. Кога ще го разбере най-после?

– Ама ние спахме заедно в леглото – отроних неохотно аз, след като тя заповеднически добави:

– Е, казвай! И какво правихте в леглото?

– Какво имаш предвид? – Знаех си аз, че мама ще ми се разсърди, след като разбере, че съм заспала в обятията на Франц Йозеф, без да му пожелая лека нощ.

– И още питаш? Ама че наивност! Как е възможно? Франц Йозеф е натрупал достатъчно опит, за да... – тя смутено замлъкна по средата на изречението, добави енергично: – Е, така де! – и с нов устрем продължи: – Все пак той е очарователен младеж...

Идеше ми тутакси да потъна в земята. Какво им ставаше на всички? От сутринта ме преследваха тези въпросителни погледи, тези многозначителни забележки и глупавото шушукане зад гърба ми. Едвам го изтърпях още по време на закуската. На всичкото отгоре Франц Йозеф настоя да закусваме с леля София и цялото семейство.

– Но защо?

– Такъв е обичаят при нас, Сиси. Не мога да обидя ерцхерцогинята, като променя всичко само защото сега съм женен мъж.

Още първият ден на моя брак ясно ми показа кой командва в „Хофбург" и с кого трябва да се съобразявам. Леля София беше нещо повече от майка на императора, тя беше самият Господ в тези великолепни зали, където обаче ставаше ужасно течение.

– Сиси, не ме карай да се ядосам. Какво ви става на вас двамата? – Мама ме изтръгна от мислите ми и продължи да ме врънка, докато не разбра всичко. След което плесна с ръце и недоумяващо поклати главата си, увенчана с дантелено боне. – Мили Боже, била уморена? А той те оставил да спиш? Ама моля те, Сиси, вече си омъжена жена. Имаш задължения и аз силно се надявам, че ще ги изпълняваш. Нали не искаш да хвърлиш срамно петно върху възпитанието и родителите си?

Нямах отговор на всичко това. Откога ми беше забранено да бъда уморена? Откъде накъде ще ме държат отговорна за неща, случващи се зад затворени врати? Нима трябваше да търпя жадни за клюки камериерки да проверяват леглото ни и да тръбят наляво и надясно, че още не се е случило онова, което е трябвало да се случи?

Тягостният разпит, на който ме подложи майка ми, така извъртя нещата, че щадящото внимание на Франц Йозеф се оказа недостатък. Обичах го заради търпението му, но майка му вероятно го укоряваше така, както моята укоряваше мен. За първи път осъзнах какво означава да родиш осем деца от човек, за когото си се омъжила насила, по заповед на родителите си, без капчица любов. Горката мама.

Двете майки не ни оставиха на мира, докато през третата нощ Франц Йозеф най-сетне не изпълни така наречения си дълг. Може би и той като мен се опасяваше, че в противен случай ерцхерцогинята ще стои до леглото ни, докато „то" се случи.

– Имай ми доверие, Сиси – весело ме помоли той. – Може първия път да не ти спестя мъничко болка, но после ще ти хареса. Знам какво да правя, за да ти допадне.

Изрече го така убедено, че почти щях да му повярвам, ако не бяха тези обезпокоителни искрици в инак благите му очи. Изведнъж престана да бъде благ и мил, а стана необуздан и разгорещен. Сграбчи ме така силно, че не можех да се дърпам. Ръцете му внезапно се оказаха навсякъде по вцепененото ми тяло, те опипваха, завладяваха и не ми даваха възможност да се изскубна. Със сила преодоля безмълвната ми инстинктивна съпротива. Нито хлипането ми, нито приглушеният ми вик го отклониха от целта му.

Изпаднах в ужас – не толкова от болката, колкото от грубата сила на това принудително посегателство. Не си бях представяла, че ще ми се наложи да пожертвам толкова много. Всичко в мен се съпротивляваше на ситуацията, в която ми бе отредена ролята на беззащитна жертва. Кой даваше право на Франц Йозеф да потъпква мислите и чувствата на едно човешко същество – на своята съпруга?

Първият ми контакт с плътската страст не беше нито нежен, нито съблазнителен. За мен този допир беше насилствен и ужасно неприятен. Онзи Франц Йозеф, който, пъшкайки триумфално, подпечата с кръвта ми собственическото си право, ме изпълни със страх., Той ми причини болка, разплака ме. А уж се бе заклел да ме обича и закриля вечно...

Първите часове, които прекарахме наистина насаме, посяха в мен и първите съмнения. Възможно ли бе сълзите ми да му харесват? Дали не ги приемаше като доказателство за своята твърдост и решимост? Той целуваше мокрите следи по бузите ми с нежност, твърде закъсняла, за да ми донесе утеха.

– Колко си прекрасна, Сиси! Много те обичам – помилва мократа ми буза той.

Мълчах. Какво можех да кажа?

През онази нощ не мигнах. Франц Йозеф отдавна бе заспал, а аз лежах будна, взирах се в тъмното и се укорявах за собствената си наивност. Как можах така да се излъжа в същината на любовта? Бях се надявала на хармония между тялото и душата, на нежност, обич, внимание и взаимно зачитане. Действителността изглеждаше другояче. Действителността – това беше един млад мъж с гореща кръв, който от тази нощ насетне смяташе тялото ми за своя собственост. Съпруг, който поради естествения си егоизъм вярваше, че за мен няма по-голямо удовлетворение от това да бъда на негово разположение. Завинаги.

До сутринта първата ми физическа болка се превърна в тягостно пулсираща рана. Разочарована, отрезвена и уморена, не желаех да виждам никого, камо ли да се изправя пред изпълненото с очаквания семейство. Всички те със сигурност бяха научили още преди закуска, че Франци „най-после се е доказал като мъж".

Щяха да ме зяпат, вероятно дори да търсят знаци дали ми личи, или не. Може би даже ще поднесат безвкусни поздравления или ще правят неприятни забележки.

Франц Йозеф прояви разбиране към притесненията ми. Явно предоволен от себе си и от света, той тръгна сам за фамилната закуска, но малко по-късно отново се появи на вратата.

– Мама настоява да дойдеш и ти, Сиси. След като не си болна, няма причина да пропуснеш закуската, казва тя. Хайде, не ме карай да те моля.

Това бе непоносимо, нима тя не проявяваше капчица разбиране към наранените ми чувства? Та нали и тя беше жена. Би трябвало да е наясно какво съм преживяла.

– Нека да не идвам, Франци – примолих се на съпруга си аз. – Спести ми го. Не мога. Страшно се притеснявам.

– Точно затова трябва да дойдеш – така ще се научиш да преодоляваш подобни глупави съображения – отговори той, този път една идея по-категорично. – Не бива да проявяваш чак такава чувствителност. Сега си императрица, трябва да бъдеш пример за всички. И мама казва така.

Тепърва щях да се науча да се страхувам от последното изречение; намразих го още първия път, когато го чух. Франц Йозеф не забеляза нищо. Почти насила ме замъкна до фамилната трапеза и седеше до мен, изпъчен от гордост, така че не успях да преглътна нито залък. Взирах се със сведени очи в празната си чиния и ми се щеше да пропълзя под масата.

– Яж, дете, доста си слабичка. Трябва да се храниш разумно – майката на императора ми поднесе кошничката с маслени кифлички и я държа под носа ми, докато не си взех една.

– Ха така – милостиво рече тя. – Предстои ти напрегнат ден, а не искаме да избягаш, както направи последния път.

Тази жена притежаваше уникалната способност да ме наранява дори с най-доброжелателни думи. Вирнах упорито брадичка и започнах да се храня. Какво ми оставаше? Сега аз бях императрицата.

Тържествата по повод на сватбата ни далеч не бяха приключили с църковната церемония. След това трябваше да приемаме депутациите на отделните народи от нашата монархия. Дни наред хвърчахме от една важна среща към друга. Всеки път трябваше да обличам различна рокля, да слагам нови бижута и да ми правят нова прическа. По този начин по-голямата част от времето ми минаваше в един ужасно изтощителен маратон от преобличане, сресване и усмихване.

Кулминацията на всички тези празненства беше големият дворцов бал на 27 април. Господин Щраус бе композирал специално за мен валса „ Елизабет", а гостите изпяха в наша чест императорския химн, към който след сватбата ни бе прибавена нова строфа, та да е ясна новата ситуация.

Редом с Него на престола,

с чар и добрини безчет,

с род прочут и мисъл волна

днес блести Елизабет.

Нека сипят небесата

върху двамата безспир

слава, щастие, богатства,

радости и вечен мир!

Да живей Франц Йозеф!

Да живей Елизабет!

Над Хабсбургската династия

Бог да бди и занапред!

Кой би си помислил, че един ден ще ми бъдат посветени такива стихове? Въпреки това с радост бих се лишила от тях, за да танцувам с Франц Йозеф. Обаче онова, което бе съвсем естествено в Бад Ишъл, изведнъж се превърна в политически проблем във Виена. Бидейки Кралско Величество, имах право на танц само с господата, които дворцовият протокол ми беше избрал. За жалост съпругът ми не беше сред тях. Той трябваше да окаже благоволение на дамите на тези господа, като танцува с тях.

Каква полза тогава, че бях в една от най-красивите си бални рокли и че коланът й от искрящи брилянти обхващаше талията ми като лента от звезди? Че в косите ми ухаеха бели рози и че стъпките ми ставаха все по-леки? От моя гледна точка всичките ми усилия отиваха на вятъра заради разни генерали, князе и посланици.

Научих се да се страхувам от „Генералния протокол на двореца", който моята главна придворна дама ми връчваше всяка сутрин, сякаш е Божие откровение. Всъщност това беше един педантичен график, изброяващ всички церемонии, представяния, аудиенции, приеми и тържествени празненства за деня, същевременно съобщаващ ми какво трябва да облека за тези поводи и как да се държа. Графиня Врана поне обличаше указанията си към селското девойче от Бавария в учтиви думи, докато леля София вече отдавна не си правеше този труд.

След заминаването на моето семейство тя си бе поставила задачата да направи от мен точно онази императрица, която желаеше за своя син. За зла участ тя си представяше тази монархическа фигура като кухо създание, което е в състояние часове наред да разговаря с престарели князе за незначителни неща, никога не се смее на висок глас, не забързва ход и не се прозява непристойно зад ветрилото си.

Трудно ми беше да си държа устата затворена и да бъда послушна, но още тогава подозирах, че всеки конфликт с ерцхерцогинята щеше да бъде за сметка на Франц Йозеф. Заради него мирувах и се опитвах да понасям невъзмутимо дворцовия живот, изчерпващ се с външни ефекти и протяжни обичаи. Въпреки това огледалото издайнически ми показваше, че ставам все по-бледа, почти не се хранех и спях зле.

Франц Йозеф, напротив, сияеше и беше въплъщение на любезността. Май не му правеше впечатление, че изпитвам носталгия по близките си и ми е трудно да се приспособя към многобройните ограничения на моята свобода. Освен това явно не забелязваше, че едва превъзмогвах неохотата си, за да продължа да споделям една постеля с него.

Вече не изпитвах болка и знаех какво ме очаква, но удоволствието, за което говореше моят съпруг, си оставаше непознато за мен. В повечето случаи си отдъхвах тайно, щом всичко свършеше, затова пък ценях миговете на близост след това. Дори забравях предходните неприятни моменти, когато той ме прегръщаше, целуваше ме нежно и отново и отново ме уверяваше, че е „щастлив като бог" и никога през живота си не бил изпитвал подобна радост.

Допълнително се чувствах обезоръжена от лъчезарната доверчивост, с която Франц Йозеф приемаше, че бездруго и аз изпитвам удоволствие, каквото изпитва той. Нима можех да му кажа: „Франци, аз съм нещастна! Искам у дома, в „Поси"! Излъгала съм се! Събудих се в зандан, ръцете ми са оковани с вериги!"?

Немислимо! Просто трябваше да съм щастлива. Това си беше мой дълг като съпруга и императрица. Затова и започнах с най-добри намерения нашия меден месец, който прекарахме в замъка „Лаксенбург", отдалечен на двайсет и пет километра от Виена и от „Хофбург".

Външните обстоятелства изглеждаха многообещаващо. Къщата, паркът, околните гори и фактът, че заварих в „Лаксенбург" моя папагал и конете ми, ме караха да се надявам на най-доброто. Далеч от сковаността на „Хофбург", двамата с Франц Йозеф щяхме най-после да намерим покой и да имаме възможност да се опознаем истински и да се обикнем. Ала надеждите ми бяха разбити само след няколко дни.

Бързо установих, че императорът държи на подредения ход на деня, само дето аз почти не фигурирах в тази програма. Той ставаше в ранни зори, закусваше и заминаваше за Виена, за да седне на писалището си в „Хофбург". Връщаше се чак вечерта. Между тези два момента се точеше поредният безкраен ден, който бях принудена да прекарам без него.

Почти всички придворни дами, които следваше да ми правят компания, бяха два пъти по-възрастни от мен; леля София ги беше подбрала от гледна точка на разбирането си, че трябва да ми бъдат по-скоро гувернантки, отколкото приятелки. Предвождаше ги графиня Врана; всички те, взети заедно, всяваха в мен благоговеен ужас. За какво бих могла да разговарям с тези жени? Етикетът предписваше да не ме заговарят първи. Ако исках да започна разговор, трябваше да задам тема, но какви общи интереси имахме? Не познавах нито семействата, нито вкусовете им и пределно ясно усещах, че зад гърба ми клюкарстваха неособено ласкаво по мой адрес.

При всяка възможност бягах при животните. Конете, кучетата и дори папагалът ми бяха по-добри другари от парализиращата дворцова свита, натрапена ми от новата ми позиция. Ала не минаха и два дни, и се появи леля София, за да поеме проблема в свои ръце. Както обикновено, откри грешката у мен.

– По цял ден само яздиш и четеш, що за глупости са това? – заяде се тя.

– Какво друго да правя, майко? Знаете, че императорът по цял ден е във Виена. Не така съм си представяла медения си месец.

– Трябва да вземеш пример от императора и неговото чувство за дълг – хладно парира тя. – И какво чувам за някакви деца, които си черпила с шоколад в замъка?

– Срещнах ги в парка – непринудено рекох аз. – Според мен е добре, дето паркът е отворен за всички хора, също както у дома в Мюнхен.

– Твоят дом сега е тук – сряза ме свекърва ми. – А тук не е прието императрицата да се смесва с народа, дете. Имаш още много да учиш.

Затова ли бях станала императрица, за да ме мъмрят като ученичка? Разбира се, че се оплаках на Франц Йозеф, но за огромно мое възмущение той не взе моята страна.

–Мама ти мисли само доброто, Сиси – рече той. – Имаш много да учиш. Какво да се прави, като си още толкова неопитна.

Неопитна ли? Правилната дума беше нещастна. Намерих убежище в книгите, но пак пожънах само критики. Франц Йозеф заяви, че зачестилото ми главоболие се дължи на четенето, тъй че се научих да крия четивото си както от него, така и от майка му и от графиня Врана.

В „Лаксенбург" си научих урока – един урок по самота и безпомощност, по упреци и разочарования. Императорът беше на страната на майка си, а ако по изключение не беше, избягваше да изрази с думи този факт. Все аз бях тази, която трябваше да се подчинява, да проявява деликатност и разбиране.

Въпреки всичко не се осмелявах да упрекна Франц Йозеф. Той беше единственият човек, който ме обичаше и ми се възхищаваше. Неговата обич се превърна в моя единствена спасителна котва. Той предприемаше излети с мен, доколкото му позволяваше времето, яздехме и ходехме на дълги разходки. Ала съвместните ни часове бяха кратки и твърде редки, за да запълват дните ми.

С умилкване изтръгнах разрешението да го придружа във Виена.

– Ще седна тихо в някое ъгълче и ще кротувам, докато работиш – предложих. – Искам само да съм до теб и да те гледам. Изобщо няма да ти преча, обещавам.

Това беше един прекрасен ден, но ерцхерцогинята реагира с поредното конско евангелие: появи се в „Лаксенбург", за да ме извести, че вече не съм малко дете. Че не може да подтичвам подир императора като някоя глупава малка контеса или перачка и, ако обичам, да се държа подобаващо, в противен случай щели да се срамуват заради мен.

Насълзена, се оплаках на моя съпруг, нали всеки ден ми се кълнеше, че щял да ми подари звездите от небето над Виена.

– Божичко, Сиси, не се обиждай от всяко нещо – раздразнено отговори той. – Мама държи много на достойнството на императора; проумей, че тя е в правото си да ти посочва грешките.

Моите грешки ли? Толкова се смаях, че дори не зададох на глас този въпрос. Нима беше грешка, че исках да бъда с единствения човек, който ме харесва и обича без предразсъдъци? На кого да разчитам, щом Франц Йозеф ме нападаше в гръб?

– Трябва да ми помогнеш, Франци – отчаяно се опитах да му обясня положението си. – Не може ли да й кажеш да ме остави на мира?

– Що за глупости говориш, Сиси. Желанието на мама е да станеш перфектна императрица. Какво да се прави, още си малко плаха и сама знаеш колко ти е трудно да разговаряш с всички хора от „Кръга". Би трябвало да си благодарна, че тя се е заела с теб с толкова обич.

Не вярвах на ушите си.

– Значи няма да говориш с нея?

Франц Йозеф засука русия си мустак, явно му беше неловко, и отбягна погледа ми.

– Не мога, Сиси. Тя отлично знае кое е най-добро за нас, аз се доверявам на нейното мнение. Доверието ми към нея е толкова голямо, колкото обичта ми към теб. Ние сме нейните деца и й дължим послушание.

Вече бях дочула да се шушука, че наричали ерцхерцогинята „тайната императрица". Досега не обръщах внимание на това. Заболя ме, когато собственият ми мъж го потвърди. С мъка потиснах желанието да тропна с крак и да се разкрещя. Това само би затвърдило мнението на императора за липсата ми на маниери.

– Сиси...

Гледаше ме умолително, но аз за първи път не се насилих да му се усмихна. Колкото и много да ме обичаше, още повече обичаше майка си.

Сам знаеше, че ми е причинил болка. През тази нощ не направи опит да ме доближи. Би трябвало да се радвам, но лежах с наранено сърце до него и беззвучно ронех сълзи върху възглавницата.

На следващата сутрин не можах да стана, защото ми беше ужасно зле. Повърнах, спалнята се въртеше като въртележка пред очите ми. Придворните дами си разменяха многозначителни погледи. Повикаха ерцхерцогинята, дойде дворцовият лекар и накрая последна узнах за какво беше цялата суматоха.

Очаквах дете!

Времето на мечтанията бе отминало, застигнала ме бе реалността.

ЛЯТОТО НА 1855 – ЛЯТОТО НА 1858 ГОДИНА

„Съвършеното домашно щастие?”

– Представяш ли си, Нене? Тя настоя да се представя пред хората в парка на „Лаксенбург". Трябвало да се покажа. Демонстрира пред виенчани наедрялото ми тяло, сякаш съм панаирджийска атракция. Сякаш е нейна заслугата, че Франц Йозеф ми е направил дете!

– Моля те, Сиси – укорително поклати глава Нене. Седяхме на старата детска люлка в „Поси", а юнският ветрец си играеше с косите ни. Бяхме сами, наистина сами. Нито главна придворна дама, нито флигеладютант, нито редова придворна дама с наострени уши, та после да предадат разговора ни във Виена. За скъпоценно кратко време ние бяхме просто две сестри, бърборещи си в сянката на един огромен кестен.

– Не бива да говориш като кухненско слугинче, сега си императрица – напомни ми Нене.

– Бих искала ти да си императрицата – изплъзна ми се от устата. – Каква глупачка съм била, Нене! Ако знаех какво ще бъде, щях да се скрия в хотела в Бад Ишъл и нямаше да мръдна от стаята си.

Странно, но можех да споделя всичко именно с Нене. Пред мама думите засядаха в гърлото ми, а с татко пък съвсем не беше редно да говоря за това. Той беше мъж. Изведнъж тази дума бе придобила съвсем различно значение за мен. Може би мъжете наистина не разбираха какво чувства и мисли една жена? Не ми се щеше дори да си помисля, камо ли да знам дали той върши с мама същите неща, които Франц Йозеф изискваше от мен, след като угаснеха лампите.

– Ах, Сиси, не знаеш какви ги говориш. Та ти обичаш мъжа си, а Франц Йозеф те обича също толкова силно, това го виждат дори слепците. Той иска да бъдеш щастлива. Нали сам те е посъветвал да ни гостуваш? Дори леля София не е възразила, значи не може да е толкова проклета, колкото си мислиш. И се грижи за вашата дъщеричка, докато ти си почиваш при нас.

– Тя е много повече от проклета – изсмях се иронично аз. – Понятие си нямаш каква е. Препоръча ми да ви гостувам само за да ме разкара от Виена. По този начин ще има цялото влияние върху малката София. С най-голямо удоволствие би се отървала от мен напълно. Колко тъпо, че родих момиченце. Сигурно свекърва ми ме обвинява, че не съм успяла да й дам мечтания наследник.

– Сега вече прекаляваш.

– Така ли смяташ? А защо клетото мъниче се казва София? Никой не ме попита дали това име ми харесва, или не. Защо детската стая е непосредствено до покоите на ерцхерцогинята, а не до моите? Защо назначиха бавачката, дойката, камериерката и Бог знае още колко слуги, без нито веднъж да ме попитат дали одобрявам тези хора? Известно ли ти е, че тя изисква от мен да се обаждам предварително, ако пожелая да видя собственото си дете? Ужасна жена!

Този път Нене не се осмели да възрази. Изобщо никой не се осмеляваше да ми възразява, откакто дойдох в „Поси" на гости на семейството си – за първи път от близо две години. Сега бях императрицата, а не малката Сиси. Отнасяха се към мен с респект, който отчасти ми допадаше и същевременно ми се виждаше малко странен. Една императрица също може да греши и да се заблуждава, но май никой дори не го допускаше.

– Ами Франц Йозеф? – наруши бунтарските ми мисли Нене. – И той ли е ужасен?

– Не, разбира се – неволно се засмях, толкова нелеп ми се стори този въпрос. Вярно, Франц Йозеф беше послушен син на своята строга и жадна за власт майка, но въпреки това той беше мой мъж и аз не се съмнявах, че ме обича. – Направо е пощурял от щастие заради малката, а мен обсипва с подаръци и бижута. Знаеш ли, че държа ръката ми през цялото време, докато се роди София? Беше съвсем пребледнял, клетият, но не мръдна от мястото си. Понякога се чудя защо ме обича толкова.

– Нима не знаеш? – звънко се засмя Нене. – Ти си същата наивница както преди две години, Твое Императорско Височество. Защото си красива като картинка! Защото се държиш както никоя друга от нас, твоите сестри, и защото никой не може да ти устои, когато го погледнеш и му се усмихнеш. Да не би да не знаеш какво си в състояние да постигнеш с усмивката си? Виенчани сигурно са в краката ти. Портретът ти е във всички вестници, всичко живо говори само за красивата императрица във Виена.

– Точно това намирам за толкова досадно – разпалих се аз. – Не ми харесва, когато хората ме зяпат. Все ми се струва, че искат да ме обърнат с хастара навън. Знаеш ли, че дори не можем да минем през „Пратера"¹⁴ , без да се събере тълпа? Виенчани ме плашат, когато ме притесняват така, дъх не мога да си поема от тях.

Нене ме огледа изпитателно.

– Не смяташ ли, че е време да свикваш полека-лека с факта, че твоят живот представлява интерес за публиката? Сама ще си създадеш проблеми, ако непрекъснато си навиваш на пръста колко много те смущавал този интерес.

– Не мога, Нене! – само с голямата си сестра можех да съм толкова откровена. – Наистина се опитвах, но то противоречи на цялата ми душа. Всички тези хора не се интересуват истински от мен като личност. Никой не ще и да знае как се чувства Сиси, винаги нещата се въртят около императрицата.

– Нужно ли е така да усложняваш всичко? – попита Нене, както обичайно с разсъдливост и спокойствие. – Ти си императрицата.

– Да не си се наговорила с майката на Франц Йозеф? Винаги сте се разбирали добре двечките. И тя повтаря същото и обосновава с него всяко нареждане, дори най-глупавото. Все едно дали става въпрос колко често да яздя, или дали е редно да нося корсет.

Нене се засмя.

– Да не би да твърдиш, че ти заповядва и по този въпрос?

– И още как – разгорещих се аз и в интерес на истината додадох: – Е, това беше само в периода, през който очаквах малката София. Ерцхерцогинята се опасяваше, че пристягането ще увреди детето. Страхуваше се дори, че можело да ми навреди, ако говоря с папагала или дам захарче на конете.

– Това пък защо?

– Някакъв глупак й внушил, че внучето й можело да прилича на папагал или на кон.

– Не говориш сериозно, нали?

– Напротив – въздъхнах аз. – Представа си нямаш колко са глупави хората в двореца. Интересуват се само от клюки и интриги. Кой за кого е женен и кой на кого изневерява, кой с кого е бил видян в „ Бургтеатър" или в операта и кой е задлъжнял така, че палатът му вече принадлежи на банката. И без това ходят на театър само за да си покажат роклите и да разберат коя актриса с кой благородник спи. Когато някой от тях вземе в ръцете си книга, то е, защото иска да го нарисуват как държи книга, а не защото възнамерява да я чете. Дори императорът се отнася към книгите с подозрение. Казва, че му се налагало да чете толкова много документи, та не му оставали сили за подобни глупости. Майка му твърди, че главоболието ми се дължало на многото четене. Насъска Франци да ми забрани да чета, представяш ли си? Какво друго можех да правя в дългия период на очакване? Да се побъркам?

– Със сигурност съветите й са били добронамерени – не без основание предположи Нене.

– О, да! – кимнах аз. – Ако зависеше от нея, трябваше през цялото време да се разхождам в парка като буре на два крака. Може би с графиня Врана за компания, която да носи след мен дворцовия протокол в марокенена подвързия.

– Не си справедлива към главната си придворна дама, Сиси – вметна Нене. – Графиня Естерхази е натоварена с важна задача.

– И още как! Тя надзирава протокола – дори самата дума ме дразнеше до смърт. – Всичко се върти около тъпия етикет и смехотворните предписания. Около кухите разговори и постулата, че не бива да се пренебрегва, обижда или забравя никой, който има поне двайсет предци с достъп до двореца. Тежко ти и горко обаче, ако обърнеш внимание на градинаря или на коминочистача. Монархията ще рухне, ако размениш с такъв човек повече от две думи. Векбекер ми го наливаше в главата през цялото лято.

– Флигеладютантът на императора? Какво общо има той?

– Ерцхерцогинята му възложи да ме обучи по дворцово беседване. Представяш ли си? Всяка вечер седеше с Враната на нашата маса и ме караше да бърборя за незначителни неща, вместо да си приказвам с Франци. И всичко това – само за да не обидя с мълчанието си болните от подагра пълномощни министри и склерозиралите генерали, когато бъдат приемани в двореца. Би ли ми казала защо трябва да говоря с тях, след като изобщо не ги познавам?

– Ами точно защото трябва да се запознаеш с тях – отвърна Нене, колкото енергично, толкова и логично. – Прекаляваш с чувствителността, Сиси, това не ти се отразява добре. Вразуми се, макар само заради Франц Йозеф. Вече не си дете.

Права бе, признавах. Както си седях тук и гледах към езерото и ливадите, започвах да осъзнавам, че чувствата, които изпитвах във Виена, май са били малко пресилени. Може би кънтящите, ветровити зали на „Хофбург" бяха виновни за потиснатото ми настроение. Неуютното великолепие на златните орнаменти и тежките кадифени драперии направо те смазваха, докато не разбереш, че няма нито баня, нито други практични съоръжения. И това беше в съответствие с испанския дворцов церемониал. Отвън впечатляващо, зад фасадата – ужасяващо празно. През зимата твърде студено, през лятото твърде топло. Никога практично. Никога уютно.

Сетих се за малката ерцхерцогиня, която спеше там в своята люлка. Не се съмнявах, че е добре. Обгрижвана от баба, дойка и детегледачка, тя нямаше да забележи отсъствието на собствената си майка. Бяха я изтръгнали от ръцете ми, преди да съм опознала чувството да я държа, отново изтъквайки, че като императрица имам да върша по-важни неща от дундуркането на новороденото.

Кое беше това по-важно нещо, което трябваше да придаде смисъл на живота ми? Франц Йозеф също не можа да отговори на този въпрос, когато ме прегърна отново във Виена. През това лято не му бе останало време да замине за Бад Ишъл с ерцхерцогинята и с останалата част от семейството. Заради несигурния алианс с Русия, проблемите с Италия и много други въпроси неговите съветници и министри бяха настояли да не напуска столицата. А аз останах до него, тъй като ценях високо всеки скъпоценен километър, който ме разделяше с майка му.

Установихме се в „Лаксенбург" за лятото, защото августовската жега превръщаше ветровитите коридори на „Хофбург" в същинска пещ. Възхищавах се на Франц Йозеф, задето при тези обстоятелства обработваше планините от документи ден след ден в безупречно закопчана униформа, посрещаше молители и преглеждаше спешните донесения на правителствената канцелария. Нямаше ли нещо, в което неговата императрица би могла да му е от помощ? Въпросът ми направо го стресна.

– Не, Бог ми е свидетел, че тези неща не са за хубавата ти главица, Сиси – отблъсна той интереса ми по време на вечерята. – Политиката е прекалено сложна за теб. Освен това се радвам, че с теб забравям досадните проблеми и не ми се налага да говоря за тях. По-добре ми разкажи какво прави днес.

От само себе си се разбираше, че не бива да му възразявам. Главната придворна дама седеше на масата ни, предполагах, че докладваше най-предано всяка моя дума на ерцхерцогинята. Освен това не ми се искаше да ядосвам Франц Йозеф с досадно твърдоглавие. Той вече беше единственият ми съюзник, моята опора, моят мъж, моят приятел, моето семейство. Правех всичко, за да му се харесвам.

Дори пишех редовно изключително учтиви писма до майка му в Бад Ишъл. Той ме бе помолил да я държа в течение за нас и за малката София. Изпълнявах дълга си и разказвах най-вече за напредъка на София – че нашето весело мъниче се развива отлично и укрепва с всеки изминал ден. След това добавях обичайните фрази и поздрави и завършвах, както подобава на една дама:

Заедно с императора Ви целувам ръка и оставам Ваша предана снаха Елиза.

В тази церемониална кореспонденция се бях превърнала в Елиза, защото сърце не ми даваше да споделям с нея името Сиси, което Франц Йозеф използваше с толкова обич. Предполагах, че тя бездруго ми се сърди тайничко, задето трябваше да дели с мен чувствата му.

След раждането на София поне ми бе позволено отново да яздя в „Лаксенбург", така че прекарвах на седлото по много часове на ден. Твърде дълго се бях лишавала от движение на чист въздух, докато очаквах детето си. Бях започнала да се тревожа заради собствената си тромавост и сега с радост открих, че с всеки изминал ден се чувствам по-гъвкава и по-здрава.

Франц Йозеф гледаше на заниманията ми със загриженост, но и с радост.

– Нужно ли е непрекъснато да яздиш и да скачаш, Сиси? Ако прекаляваш, ще се поболееш.

– Така ли ти изглеждам?

Въпросът ми си беше чисто предизвикателство, защото всяка сутрин виждах в огледалото как искрят очите ми и как блести косата ми. Фигурата ми отново беше станала по момичешки стройна.

– Изглеждаш чудесно – Франц Йозеф съпроводи комплимента си с нежна целувка. – Сигурно си пила от някакъв извор на младостта, докато беше в Бавария.

– Да беше дошъл с мен – усмихнах се аз, – щяхме и двамата да се подмладим.

– Но ние сме си млади и така – подсмихна се Франц Йозеф.

Не смеех да му противореча. По Коледа щях да стана на 18 години, но понякога ми се струваше, че животът ми вече е свършил. Какво ме очакваше? Безкрайна върволица от скучни приеми и уморителни церемонии, също толкова безсмислени, колкото и предписанието да нося всеки чифт обувки само по един ден и да се храня с ръкавици на тържествените банкети. И, разбира се, бременности.

Втората дойде толкова скоро след първата, че отначало и сама не повярвах. Обаче придворният лекар на императора, доктор Зеебургер, не остави място за съмнение.

– Ще родите през следващото лято, Ваше Императорско Височество. През юли.

Франц Йозеф се зарадва много на тази новина, ерцхерцогинята изглеждаше доволна, вестниците разпространиха радостната вест с подходящите за случая високопарни слова, а мама ми прати от Мюнхен полезни съвети. Само моят възторг беше умерен. Все пак този път знаех какво ме очаква.

Тайно се молех най-после да родя дългоочаквания престолонаследник. Ала 21-ият топовни гърмежи, които на 12 юли следващата година известиха на света, че съм си свършила работата, не бяха причина за ликуване нито за мен, нито за обкръжението ми. Отново бях дарила Франц Йозеф с дъщеря.

Ерцхерцогинята се въсеше, сякаш съм го направила от чиста злоба.

– Сигурна съм, че единствено лекомисленият ти и нередовен начин на живот е виновен, дето и този път не успя да родиш момче! – раздразнено ме упрекна тя часове след като бях родила.

После взе да се разпорежда и с втората ми дъщеря. По нейна заповед тя бе кръстена Гизела, на светицата-покровителка на Унгария. Този жест трябваше да умилостиви размирните унгарци и да спечели благоразположението им към техния император. Защото те не бяха забравили смъртните присъди, които той бе подписал след последната революция през 1849 година.

Лично аз бих предложила по-смислени мерки за сдобряване с Унгария вместо кръщаването на едно малко момиченце, но никой не ме питаше. Аз бях просто императрицата, която е пропуснала да изпълни дълга си. Този път ми се сърдеха дори обикновените хора от улицата. При раждането на престолонаследник всеки от тях би могъл да разчита на дарение от императора. Мнозина живееха в крайна бедност и бяха възложили всичките си надежди на това подаяние и на престолонаследника. А сега ме обвиняваха за мизерията и глада, без да можех да се защитя.

На всичко отгоре ерцхерцогинята не пропускаше случай да ме ужили, осведомявайки ме най-подробно за разочарованието на поданиците на императора. Вече напълно се беше отказала да се прави на любезна с мен. Когато се възпротивих да отведе и Гизела при сестричката й в детската стая, ме удостои с унищожителен поглед.

– Моля ти се, дете, не ми пречи – сряза ме тя. – Моя задача е да вземам решения относно отглеждането на децата на императора и да ги контролирам. Ти не би се справила. Дори не знаеш как следва да се държи една императрица, а имаш претенции да възпитаваш дъщерите на императора! Да не искаш твоята липса на маниери да се предаде и на клетите малки създания...

Думите й бяха толкова безцеремонни, студени и безсърдечни, че нямах какво да отговоря. Но в същото време бяха и така преднамерено обидни, че за първи път в мен се събуди сериозното желание за отпор. Вече не бях онова наплашено шестнайсетгодишно девойче, което приемаше всичко безропотно. Сега самата аз бях майка. Каквото и да си мислеше ерцхерцогинята, обичах децата, с които бях дарила Франц Йозеф, и носех отговорност за тях. Какви щяха да станат, ако София фон Хабсбург ги възпиташе по свой образ и подобие – леденостудени, безчувствени?

Майката на Франц Йозеф прие мълчанието ми за победа. Представа си нямаше какви мисли бушуваха в мен. За първи път осъзнах, че тя ме подценява, фактът, че досега не й се бях опълчила, създаваше в нея погрешното убеждение, че не съм способна на съпротива. Лъжеше се обаче. Само чаках подходящия момент. Щом като ще се браня, ще го сторя с подкрепата на Франц Йозеф.

* * *

Най-настоятелно Ви умолявам да съдите снизходително Сиси, ако понякога се проявява като твърде ревнива майка – тя е толкова всеотдайна съпруга и майка...

Четях нацупена през рамото на Франц Йозеф писмото, което той най-сетне бе склонил да напише до майка си. Не се осмелих обаче да критикувам формулировките. Радвах се, че изобщо бях успяла да го накарам да хване перото.

Вероятно това чудо се дължеше и на обстоятелството, че бяхме успели да си поотдъхнем по време на септемврийската ни визита в Каринтия, тъй далече от нейната задушаваща и плашеща особа. Посрещани възторжено от хората по градове и села, в непосредствена близост до любимите ни планини и сред волния въздух на върховете ние преоткрихме необременената любов, която ни бе събрала навремето в Бад Ишъл.

За няколко магически дни Виена загуби важността си. Франц Йозеф беше влюбен в мен повече от всякога и ми обеща да изпълни всяко мое желание. Вярно, уплаши се, когато узна за единственото желание, което имах към него, но храбро се зае да спази обещанието си. Неохотно, но все пак драговолно написа оплаквателно писмо до ерцхерцогинята. В него изброи всичките ми искания, макар да ги облече в твърде благовъзпитани и прекомерно церемониални формулировки.

Може би Вие ще разберете какво тягостно чувство изпитваме да виждаме как нашите деца са напълно изолирани във Вашите покои с общ вестибюл, докато клетата Сиси е принудена да изкачва стълбите, след което рядко да намира децата сами, а дори да заварва при тях непознати хора, на които Вие сте имали добрината да ги покажете, което съкращава и за мен малкото моменти, които съм откъсвал от времето си, за да ги прекарам с децата...

Веднъж започнал да описва оплакванията ми, които му бях повтаряла през последните дни, Франц Йозеф не можеше да бъде спрян. Не споделях обаче надеждата, която той формулира в края на писмото като свое лично желание. Що се отнася до мен, нямах нищо против, ако майката на императора установи резиденцията си извън „Хофбург", както ни беше заплашила. Нямаше да пророня сълза за нея, но при все това разбирах, че Франц Йозеф не приемаше това нито като син, нито като император.

Не бих се съгласил никога да напуснете сегашното си жилище или напълно да се изнесете от „Хофбург "– смятайте, че не съм прочел това. Все още се надявам, че всичко ще се уреди по най-добрия начин; децата да се сдобият с много по-добро жилище, в което да останат и занапред, и всички да са удовлетворени.

Както се опасявах, желаното удовлетворение получи единствено императорът. След завръщането ни той с радост научи, че дъщерите му са преместени по-близо до мен и че майка му очевидно е отстъпила. С образцова синовна обич той й благодари за проявеното разбиране, а ерцхерцогинята се правеше на примирена.

В действителност фронтовата линия между леля София и мен се бе втвърдила по твърде некрасив начин. Започнахме позиционна война, която водехме най-ожесточено, макар пред външни хора и пред самия Франц Йозеф да се преструвахме, че всичко е наред. Въпреки противоречията помежду ни и двете съзнавахме, че не бива да го обременяваме с нашите трудни взаимоотношения.

На всичко отгоре ерцхерцогинята владееше Виена, „Хофбург", императора и неговата политика. Без нейното съгласие не можеше да се организира нито едно държавно посещение, да се обнародва нито един декрет, да се произнесе нито една присъда. Нуждаех се от цяла армия съюзници, за да й изляза насреща на всички фронтове едновременно. А бях сама на бойното поле, затова и малобройните ми победи бяха слаби и незначителни. Въпреки това те бяха много ценни за мен. Така например успях да наложа волята си малката София да ни придружи, когато потеглихме на продължително държавно посещение в италианските провинции на императора.

Перспективата да прекарам няколко месеца на юг, далече от Виена, ме въодушевяваше и очаквах с огромно нетърпение това пътуване. В Любляна най-после слязохме от влака, за да продължим към Венеция с карета и кораб, а аз бях толкова щастлива, че първоначално не ми направи впечатление колко сдържано реагира местното население на тази визита.

Венеция и Ломбардия се подчиняваха на австрийското владичество с крайна неохота. От името на императора граф Радецки оглавяваше военно правителство, което не позволяваше нито опозиция, нито националистически тежнения. Ерцхерцогинята го бе препоръчала за този пост, защото той се отличаваше със студена чиновническа душа и с типичното за военните тесногръдие, а тя ценеше високо подобни качества. Дори само по тази причина моите симпатии бяха на страната на клетите италианци, които, разбира се, не бяха склонни да свеждат глави пред един Хабсбургски император.

– Защо не им покажеш, че обичаш всичките си народи и проявяваш разбиране за тяхната национална гордост? – за първи път дръзвах да изразя политическо мнение пред Франц Йозеф. – Въстанията останаха далече в миналото. Не смяташ ли, че е дошло време военното правителство да разхлаби хватката? Разреши на политическите емигранти да се върнат в родината си и отмени конфискацията на имотите им. Ще видиш как ще ги обезоръжиш и ще ги накараш да ти благодарят.

– Амнистия за бунтовниците? – смаяно сбърчи чело Франц Йозеф. – На всичко отгоре да ги възнаградя за непослушанието им?

– И дума не може да става за възнаграждение, Франци, обаче хората от Венеция и Ломбардия също заслужават справедливост. Освен това наближава Коледа, празникът на мира и любовта. Има ли по-подходящ момент за проява на християнско всеопрощение?

Далеч от Виена, далеч от майка си, Франц Йозеф действително се замисли над думите ми. На 3 декември той подписа Декрета за амнистия и настроението във Венеция се подобри осезаемо. Вече беше безопасно да посетя всички църкви, палати и паметници в този прекрасен град, а Франц Йозеф дори призна:

– Ти покоряваш Италия по-успешно от всичките ми войници и оръдия, Сиси!

Нашето малко семейство прекара във Венеция една чудесна и хармонична Коледа. София сияеше по-силно от свещите на коледната елха. Специално за нас донесоха дръвчето от ботаническата градина – съжалявах единствено, че и Гизела не беше с нас. Бяха изминали много седмици, откакто видях за последен път по-малката си дъщеря. Не се съмнявах, че ерцхерцогинята се грижи добре за нейното здраве, но какво ли изпитваше малката й душичка? Дали обичаха детето ми, дали го гушкаха? Дали бавачката й я учеше да се смее от сърце, както вече се смееше София? Тя беше толкова пленително момиченце, че даже вечно намусената Естерхази не можеше да докладва във Виена друго, освен че е добре и че първоначалната й бледност отдавна е изчезнала.

След Венеция отидохме в Милано, така че се върнахме във Виена чак през април. Пристигнахме в „Хофбург" в един дъждовен пролетен ден и най-лошите ми опасения се потвърдиха. Гизела се разрева, когато се наведох над люлката й. Мъничката ерцхерцогиня се уплаши от лицето на собствената си майка.

– Тя не Ви познава, Ваше Императорско Височество – прошепна бавачката, кършейки ръце. – По-добре й дайте време. Страхува се от чужди физиономии.

– Та аз съм нейна майка! – възмутих се обидено, ала съзнавах, че месеците, които бях прекарала далече от детето си, бяха в ущърб и на двете ни. Това не биваше да се случва никога повече. Занапред всичките ми деца щяха да ме придружават, когато напускам Виена.

– Що за глупости – отсече ерцхерцогинята, когато узна за намерението ми. – Не стига ли, дето миланчани твърдят, че императорът бил домъкнал дъщеря си в Италия само за да се предпази от евентуални атентати? Нима искаш да изложиш децата си на подобна опасност?

– Не, както не искам и да бъде извършен атентат срещу моя съпруг, императора – избухнах аз. – Щом наистина се налага да направим визита в Унгария, ще взема и двете си дъщери. Все едно дали това се харесва на баба им, или на унгарците.

– Това не е последната дума по въпроса – надменно оповести императорската майка. – Освен това имаш да изпълняваш далеч по-важни задължения. Както виждам, все още не си забременяла. Короната се нуждае от наследник, или си забравила?

О, не, не бях забравила. Всичко живо се стараеше непрестанно да ми напомня за този мой пропуск. Две деликатни дъщерички не бяха достатъчни за династията Хабсбург. От мен се очакваше син; отвсякъде чувах намеци и съвети, макар да не се нуждаех нито от едното, нито от другото. Враговете ми дори стигнаха дотам да изровят някакъв прастар френски пасквил, в който преди много години бичували мнимите грешки на Мария Антоанета.

Кой знае как древното писание се бе озовало на масата ми – и това в „Хофбург", където се гледаше с извънредно подозрение на всяка хартийка, която не е официален документ. Нечия неизвестна ръка не бе пропуснала дори да подчертае с червено подходящите пасажи: Призванието и естественото предназначение на една кралица е да дари Короната с наследници. Кралица, която не изпълнява този си дълг, се превръща в източник на огромни злини.

Никой не би могъл да ми подхвърли подобни язвителни подигравки без изричното одобрение на майката на Франц Йозеф. Дамите от висшата аристокрация, които ме обграждаха с престорена любезност и издигаха стена от мълчалив укор и саркастичен етикет между мен и външния свят, току свиваха неодобрително уста и злословеха по мой адрес – явно нямаха нищо по-добро за вършене.

Чудно ли е тогава, че бях добила навика да разговарям по-често с конете и кучетата си, отколкото с тях. Животните поне се отнасяха към мен с безрезервна симпатия. Топлината на кучешкото тяло, което се галеше в полите ми, ми помагаше да запазя самообладание, когато ерцхерцогинята се втурваше в покоите ми и се захващаше да критикува всяко движение, което си позволявах – като се започне от излетите на кон и се свърши с всекидневната ми гимнастика.

– Това е неуместно и нездравословно – не преставаше да ме упреква тя. – Ти си императрица, а не акробатка. Тялото ти е предназначено да носи в утробата си наследник, а не да изпълнява фокуси на седлото или на гимнастическите уреди. Ако обичаш, остави тая работа на циркаджиите. Франц Йозеф проявява прекалено търпение към теб.

Тя нямаше никакви скрупули да извади на бял свят надеждите, които напразно хранех месец подир месец. Обиждаше ме, ала през последните месеци самочувствието ми бе укрепнало. В Италия се бях проявила като истинска помощница на Франц Йозеф, а не само като квачка. Способна бях на повече неща, не само да раждам деца.

– Императорът знае отлично какво има в мое лице, майко – бунтарски възразих аз.

– По-важно би било ти да знаеш какво имаш в негово лице – натърти тя с леден тон. – Изпълни дълга си! Знаеш какво се случва с княгините, които не могат да раждат синове.

Ужасена се загледах подире й; когато вечерта Франц Йозеф дойде при мен, още не можех да дойда на себе си. Наистина ли щеше да ме натири, ако не му родя син? Знаех, че ерцхерцогинята е способна да го принуди и на това. Какво щеше да се случи с мен и с дъщерите ми, ако императорът се отвърне от нас?

Франц Йозеф се изсмя на тревогите ми. Дори не ме попита кой ми е втълпил подобни идеи, а предположи, че сама съм стигнала до тях.

– Какво глупаче си ми ти – смъмри ме той, трогнат и донякъде смаян. – Ни най-малко не се съмнявам, че ще имаме син. Ще видиш. Хайде да си лягаме.

Искаше ми се да ме беше прегърнал и да бе попитал кой е посмял да ме разтревожи така; да се бе отнесъл с разбиране и търпение към страховете ми. Но това не беше в характера му. Трябваше ли да го упреквам? Бях неопитна и наистина смятах, че грешката е в мен, когато с цената на огромни усилия изтърпявах бурно пламващата страст на Франц Йозеф. Въпреки това тайно се заклех да сторя всичко, наистина всичко, за да зачена най-после този тъй важен син.

Никой не разбираше колко самотна, неуверена и безпомощна се чувствах. Каква остра нужда имах от женски съвет и от нежна подкрепа. Но дори майка ми само ме наставляваше в писмата си да се нагодя най-сетне към „изискванията на обстоятелствата".

За щастие приготовленията за пътуването ни до Унгария ме откъснаха от тези мрачни мисли. Напук на неприкрития гняв на леля София ние в крайна сметка заминахме с двете си дъщери. През май 1857 година заедно с малките София и Гизела стъпих за първи път в страната, която през следващите години щеше да се превърне в моя родина – повече от Австрия и от любимата ми Бавария.

Родина по най-различни причини, защото никоя друга страна не ме дари с толкова щастие, но и не ми донесе толкова мъка, колкото Унгария. Добре, че не подозирах всичко това, когато в унгарската кралска крепост „Офен"¹⁵ облякох за първи път великолепната рокля, която наподобяваше народната носия на маджарите, доколкото е допустимо за един бален тоалет. Ефирната бяла блуза с въздушни, бухнали ръкави, широката плисирана пола и дантелената престилка, както и стегнатият елек напомняха малко баварската селска носия, така че се усмихвах с лекота, докато се представяхме на висшата унгарска аристокрация.

Не мога да кажа доколко тази усмивка плени унгарците и доколко за това допринесе амнистията, която Франц Йозеф бе приготвил. Професор Майлат, който преди женитбата ми ме запознаваше в „Посенхофен" с историята на Хабсбургската империя, беше унгарец. Със сигурност неговите уроци ми помогнаха да разбера защо първоначално ни посрещнаха с такава горда сдържаност.

– Трябваше да облечеш унгарска униформа – отвърнах аз на недоволството на Франц Йозеф от този факт. – Не е много дипломатично да се явяваш като австрийски маршал. Не си ли ти унгарският крал?

– Не ги разбираш тия работи, Сиси!

Кога беше усвоил от майка си този отговор? Тя презираше унгарците и, както изглежда, бе заразила и сина си. Не желаех Франц Йозеф да се ръководи по тези глупави предразсъдъци.

– Бъркаш гордостта с надменността, Франци. Унгарците желаят единствено да бъдат зачитани техните традиции и ценности. Ако ги уважаваш, те ще ти се отблагодарят с лоялност и преданост. Нима не ти давах добри съвети в Италия? Помниш ли как казваше, че умея да покорявам един народ по-успешно от твоите войници?

– Във всеки случай умееш да се усмихваш много по-сладко от тях, Сиси – сърдечно отвърна Франц Йозеф. – Унгарците още отсега са в краката ти. Да видим какво ще кажат, когато утре приемеш редом с мен големия парад на кон.

О, те изпаднаха в луд възторг. Вестниците им ме превъзнасяха като „царица на амазонките", което извънредно ми се понрави, защото подобен комплимент от един народ на ездачи значеше много. Отдавна не се бях чувствала толкова добре, когато неочаквано се появи доктор Зеебургер. Ерцхерцогинята настоявала придворният лекар да се включи в свитата ни, за да наглежда София и Гизела. Тя не спирала да се тревожи за здравето на двете си внучки, аз пък не се съмнявах, че изрично е предупредила доктор Зеебургер колко неблагоразумна е императрицата. Дали си въобразявах, или наистина долових неизказаното задоволство в гласа на доктора, когато ме информира, че моята малка Гизела вдигнала температура и имала диария?

– Безобидно смущение, но не е възможно принцесите да пътуват, Ваше Императорско Височество – заяви той, твърде надменно според мен. – Освен това не изключвам ерцхерцогиня София вече да се е заразила и е възможно също да се разболее.

Оказа се прав. Докато Гизела се възстанови бързо от оплакванията си, при София не се забелязваше съществено подобрение и след десет дни. Колебаех се дали да придружа Франц Йозеф в планираната му обиколка из провинциалните градове, която вече беше отложена с десет дни.

– И без това не можеш да направиш нищо за малката, Сиси – твърдеше Франц Йозеф. – Тя е в сигурните ръце на доктор Зеебургер. Имам нужда от теб, добре знаеш, че за унгарците е много по-важно да видят красивата си кралица, отколкото своя крал. Трябва да заминеш с мен.

Обстоятелствата не ми оставяха право на избор, макар вътрешният глас да ме предупреждаваше. Известието, което получихме малко по-късно, потвърди най-лошите ми опасения. То ме призоваваше да се върна край креватчето на малката София. Първородната ми дъщеря се бореше със смъртта. Безобидната диария изведнъж бе престанала да бъде безобидна. Доктор Зеебургер внезапно назова страховитото име на нейното заболяване: тиф!

Нямам думи, с които да изразя отчаянието, болката и самообвиненията си. Цялата ми обич не бе в състояние да излекува София, която се бореше отчаяно с ужасната болест. Напразно. На 29 май тя почина в ръцете ми, а аз си повтарях едно: ако я бях оставила във Виена, със сигурност нямаше да се разболее!

Върнахме се във Виена с ковчег, очертанията на столицата бяха размити от сълзите ми. Егоистичното ми желание да не се лишавам дори за ден от усмивката на София бе наказано по най-жесток начин.

Следващите месеци са от онези периоди в моя живот, които бих искала да забравя. Не се интересувах какво се случва около мен. Единствено Франц Йозеф бе в състояние да ме изтръгва понякога от мрачните, мъчителни самообвинения, които заплашваха да съсипят и моето здраве. Точно доктор Зеебургер, комуто не можех да спестя упрека, че твърде късно разпозна заболяването на София, се грижеше за мен през този период. Ерцхерцогинята не искаше и да чуе за лишаване от неговите услуги. Тя обвиняваше за смъртта на София мен, а не доктора. Чудно ли е, че въпреки непрестанните му усилия все още бях бледа сянка на самата себе си, когато през декември 1857 година установих, че отново ще имам дете.

Франц Йозеф реагира на тази вест с изблик на радост.

– Колко хубаво за теб, Сиси – сияеше той, напълно грешейки относно чувствата ми. – Най-после няма да си толкова нещастна.

– Искаш да кажеш, че трябва да забравя София и да я заменя с новото дете? – попитах с цел да се уверя дали съм го разбрала правилно.

– Сега София е при ангелите, Сиси. Сигурно е щастлива. И ти ще бъдеш такава, когато най-после вземеш на ръце нашия син. Всичко ще се оправи.

Франц Йозеф ме гледаше с толкова нежна загриженост, че всякакви възражения заседнаха в гърлото ми. За него сложната смесица от тъга, страх от бъдещето, самообвинения и самота, която ме потискаше и поболяваше, беше просто едно типично женско настроение. Химера, която бременността щеше да помете – колко практично...

За едно беше прав: през първите месеци ми беше толкова зле, че имах едно-единствено желание – всичко да свърши час по-скоро. Докато дворът честваше дъщерята на белгийския крал, Шарлота, която се бе омъжила за девера ми Максимилиан, аз се опитвах да спазвам всички правила, дори най-абсурдните, та този път наистина да се сдобия със син.

Ами ако не родя момче? Дори не смеех да си го помисля. Дали щяха да убедят Франц Йозеф да се разведе с мен? Дали щяха да му доведат по-покорна, по-добра и по-здрава императрица? Разкъсвана от паника и отчаяние, се питах какво би се случило с мен тогава. Гизела ще остане при баба си, това беше ясно. След провала с пътуването до Унгария не посмях да се противопоставя на ерцхерцогинята, когато отново взе под крилото си малкото момиченце.

За щастие Господ ми влезе в положението. На 21 август 1858 г., беше зноен летен ден, аз родих „Рудолф Франц Карл Йозеф, принц-престолонаследник на Австрийската империя, кралски принц на Унгария и Бохемия, на Ломбардия и Венеция, на Далмация, Хърватия, Славония, Галиция, Лодомерия и Илирия", както гласеше официалната му титла в документите. Още с раждането си миниатюрното детенце беше ерцхерцог на Австрия, рицар на Златното руно и собственик на Пехотен полк №19. Кардинал Раушер извърши кръщенето на имперския принц, както бе кръстил и другите ми деца, в отсъствието на майка му.

Това беше най-тежкото от всичките ми раждания. Не забелязах ликуващите 101 топовни гърмежи, които екнаха в небето над Виена, както не забелязах и обстоятелството, че този път Франц Йозеф почти не прояви интерес към майката – грижа го беше само за неговия жадуван син. Бях изпълнила дълга си. Дано най-сетне да са доволни от мен.

ВИЕНА 1858-1860 ГОДИНА