Императрица Сиси

„Тя се е върнала...”

Дали се дължеше на баварския въздух, или на нежните грижи на добродушно гълчащия ме доктор Фишер, но лятото в Кисинген съществено стабилизира увреденото ми здраве. Отново беше време да кроя планове за бъдещето. Знаех, че ме очакваха във Виена, ала преди да се изправя пред това предизвикателство, потърсих сили и подкрепа в моя любим „Посенхофен".

По най-различни причини обаче идиличните летни дни край Щарнбергското езеро се оказаха значително по-кратки и по-тревожни от предвиденото. Така например императорската свита, без която Франц Йозеф не ме пускаше да пътувам, се нахвърли върху безметежния дом на родителите ми с такава неприкрита арогантност и презрително свити устни, че дори клетата ми майка най-после придоби бегла представа за онази безочливост, на която бях изложена ката ден във Виена.

И понеже безброй роднински връзки свързваха баварската висша аристокрация с австрийската, всяка неприязнена дума по тайни пътища се връщаше обратно в „Поси".

Високомерните особи се мусеха и наричаха дома на родителите ми „голташко домакинство". Те разглеждаха под лупа родословното дърво на мамините придворни дами и изливаха порой от подигравки върху жени, всяка от които ми беше по-скъпа от цялата високоблагородна виенска тълпа.

Тереза Фюрстенберг например злобеела, че тези жени, с едно-единствено изключение, произхождали от готвачки, търговски щерки и тем подобни. В писмата си до Виена се оплаквала от непрестанния шум, от нравите по време на хранене и дори от кучетата в маминия дом. Едва ли не всяка бълха, загнездила се в козината на някое от животните, била преднамерена обида на рода Вителсбах към Хабсбургската монархия. Заключението на шикозната ландграфиня и нейните приятелки: кой би могъл да уважава императрица, произхождаща от подобни условия?

Ако исках да избегна шушукането, би трябвало да върна цялата си свита във Виена. И тъй като това не беше възможно, просто игнорирах дамите. През последните години бях постигнала голямо майсторство в това отношение. Дали някога ще ми бъде позволено да се обградя със спътнички, които да не служат на свекърва ми?

За щастие в „Посенхофен" не зависех от компанията на Фюрстенберг и другарките й. Моите „италиански сестри", както вече наричаха Мария – понастоящем бивша кралица на Италия – и Матилда, графиня Трани, ми предлагаха много по-любвеобилни и по-занимателни развлечения. Те също бяха дошли в „Поси" без съпрузите си; използвахме дните, за да задълбочим сърдечните си взаимоотношения.

Вече не бяхме баварски принцеси, ала в живота ни имаше много сходства. Никоя от трите не бе намерила в брака си дори подобие на онова щастие, което обединяваше Нене и княз Фон Турн унд Таксис или Лудвиг и неговата „проста гражданка" Хенриета. Бяха ни омъжили за монарси, за мъже от каймака на аристокрацията, но зад блясъка на големите имена се криеше пълна самота.

Така например съпругът на Мария беше с разклатено здраве; пламнала от смущение и неловкост, тя ни довери, че не водела с него нормален брачен живот, понеже той не бил способен на такъв. Затова пък царственият му брат, граф Фон Трани, компенсирал този факт, като преследвал с любезностите си не само Матилда, но и всички дами от обкръжението си, без да подбира много-много.

Предвид на тези обстоятелства дори мама си позволи да отправи извънредно необичайна критика към италианските братя.

– Искаше ми се дъщерите ми да имат способни мъже, мъже с характер – унило въздъхна тя. – Двамата италианци не са опора за жените си.

Замълчах си и се запитах какво ли би казала, когато научи за пълния размер на катастрофата? Мария още пазеше срамната си тайна, но рано или късно доктор Фишер щеше да се види принуден да съобщи на херцогинята какво се крие зад мнимата слабост на Мария, която той лекуваше по нейно желание.

Изгнанието в Рим, което Мария споделяше със съпруга си, със сестра си и с нейния мъж, беше направило самотното сърце на бившата кралица особено уязвимо за някои изкушения. По-специално – за обаянието на един белгийски граф, който служел като офицер в личната гвардия на папата. Арман дьо Лавай бил комендант на отряд от зуави²⁰, командирован за охрана на двореца „Фарнезе", където се бил настанил бившият крал Франц II със съпругата си Мария. Разочарованата бивша кралица почти не оказала съпротива на изкусителната усмивка на белгиеца. Все пак била едва на двайсет и две години и бракът й бил само на хартия.

– Не съм родена за монахиня, Сиси – гордо и упорито оправдаваше тя своята слабост. – Искам да живея, а не да бъда жива погребана. Исках да разбера какво е любов.

– Можеше да го обичаш и без веднага да го пускаш в леглото си – упрекът сам се изплъзна от устата ми. – Как можа да бъдеш толкова неблагоразумна?

Въпреки че се намираше в отчайващо положение, Мария се засмя.

– Що за хладна и блудкава щеше да е тази любов, Сиси, ако не беше реализирана? Исках да опозная страстта, опиянението от пълното отдаване, което да ме утешава в досадната скука на дните ми.

Нещо в слисания ми поглед вероятно издаде на сестрите ми, че си нямах представа за какво говори Мария.

– Но нали Франц Йозеф е безумно влюбен в теб... — промърмори под нос тя, после притихна и се спогледа многозначително с Матилда, един вид изключвайки ме от тяхната компания.

– Не върви да сравняваш един император с обикновен гвардейски офицер – избухнах по-остро, отколкото възнамерявах, понеже се чувствах неловко. Не ми допадаше двете ми малки сестри да се перчат, че уж имали опит.

– И защо не, Сиси? И двамата са мъже, в любовта различия няма. На пипане влюбеният император сигурно е същият като влюбения гвардейски офицер – дръзко възрази Матилда.

– Как можеш да говориш подобни неща, врабченце? Това е нередно, вулгарно и греховно. Нямаш ли достойнство?

– В любовта достойнството не важи, Сиси! – Мария отново се намеси в спора.

– Кажи го на мама, когато узнае за детето ти. Обзалагам се, че тя ще погледне по друг начин на ситуацията.

Малко след това баварската херцогиня бе запозната с проблема на Мария – както се очакваше, тя беше извън себе си. За разлика от херцог Макс, който го възприе като венец на всички неприятности, сполетели го през това лято и нарушили обичайното му спокойствие. Моят мил и търпелив баща, който ме съпровождаше и подкрепяше във всяко отношение по време на лечението ми в Бад Кисинген, за нула време се превърна в навъсен тиранин, изнервен от „женското кудкудякане" дотолкова, че да избухне.

Предполагам, че тук си каза думата и раздразнението му от значителната по размерите си придворна свита, която от известно време бе разквартирувана отчасти в дома му, отчасти в селото и в странноприемниците около „Посенхофен". Въздишките на трите сестри, обединени от злощастието си, към които довтаса от Регенсбург и спешно привиканата Нене, окончателно го довършиха. „Посенхофен" беше негов дом, а не убежище за недоволни съпруги и вайкащи се дъщери.

Татко получи един от онези пристъпи на лудост, от които се бояхме още като деца, и на бърза ръка ни изхвърли, всички до една. Много по-късно забелязах, че тираничната му мъжка натура съзираше причината за всички злини единствено в жените. Не искаше да проумее, че личната катастрофа на Мария е причинена от мъж, нито пък, че именно той бе дал благословията си за този неудачен брак.

Днес ми се струва, че през онова лято беше посято и семето на последвалия по-късно конфликт между баща ми и мен. Той вече не беше свободолюбивият герой от момичешките ми години. Беше мъж, който не дава пет пари за чувствата на жените. Нито на собствената си съпруга, нито на многобройните си дъщери, фактът, че е мъж, му даваше правото да се държи по този начин – но това ли беше справедливостта, която инак така разпалено изискваше за всички?

Вероятно в любопитните очи на външния свят двете с Матилда внезапно сме осъзнали дълга към съпрузите си и сме побързали да се върнем при тях. В действителност причината се криеше в деспотизма на един разгневен баща, който счита дъщерите си за бреме и е намерил начин да се отърве от тях. С мамината помощ Мария потърси убежище в манастир, тъй като нямаше как да се върне в Италия. Докато светът тънеше в спекулации дали бившата кралица на Неапол е решила да се замонаши, тя тайно роди момиченце.

Клетата ми нежелана племенница бе предадена на грижите на приемно семейство. По-късно научих, че Арман дьо Лавай взел дъщеря си и тя израснала под крилото на семейството му в Белгия. Мария се завърна в Италия при съпруга си. Нямаше друг избор.

Години след това бившият крал започна лечение, в резултат на което Мария му роди малка принцеса, ала и това щастие се оказа кратко. Мария Пиа, второто и последно дете на моята жизнерадостна сестра, почина едва на няколко месеца по вина на една небрежна бавачка.

Безапелационното решение на баща ми създаде трудности и на мен. Както всяка година, императорското семейство заедно с херцогинята се намираше в лятната резиденция в Бад Ишъл. Не изпитвах ни най-малкото желание да допълвам с присъствието си тази деспотична идилия. Бад Ишъл беше запазена територия на леля София и появата ми там би била равна на капитулация. Не исках да й давам повод за триумф. Ако Франц Йозеф желаеше да отпразнува с мен трийсет и втория си рожден ден на 18 август, то щеше да му се наложи да го стори във Виена. Завоалирах това условие в едно крайно мило писмо до императора, ала въпреки това нещата твърде приличаха на ултиматум.

Франц Йозеф взе решение в моя полза. Заповяда да бъде организирано преждевременното завръщане на съпругата му във Виена и лично ме пресрещна във Фрайласинг. Дори си беше обръснал бакенбардите, които не харесвах; сияеше, когато ме прегърна на перона.

– Цялата империя е в краката ти, Сиси – поздрави ме той, преливащ от възторг, и нежно ме целуна. – Изглеждаш прекрасно, толкова млада и здрава. Аз съм най-щастливият човек на света, че те виждам в толкова добра форма.

– И аз съм щастлива – трогнато отвърнах на прегръдката му аз, после се отдръпнах леко. – Да не мислиш, че дългото боледуване ми доставяше удоволствие, Франци? Ще направя всичко да не ми се случва повече.

– Сигурен съм, че няма такава опасност, Сиси, толкова цветущ вид имаш. Как го постигаш? Ти не старееш, а само хубавееш.

Той ме обсипа с комплименти, а аз бях очаквала упреци. Изглежда, не се сърдеше, задето съм го измъкнала от Бад Ишъл. Поздрави най-сърдечно и брат ми Бърборко, който, естествено, вече трябваше да бъде наричан с кръщелното си име Карл Теодор.

Бърборко беше пораснал – млад мъж, който скоро трябваше да си търси булка. Взела го бях под крилото си с цел да придобие малко светски маниери и известен опит в посещенията на чужди дворци. А също и за да имам край себе си частица от Бавария, след като татко ме прогони от родния ми дом така грубо и егоистично.

– Ще се погрижим да се позабавляваш и във Виена – дружелюбно обеща Франц Йозеф на брат ми. – Виенските девойчета никак не са лишени от чар, макар да не могат да се мерят по красота със сестра ти.

– Той преувеличава най-безсрамно, Бърборко – възразих аз, въпреки че всъщност бях очарована от любезностите на Франц Йозеф.

– Ни най-малко – императорът отново целуна ръцете ми. – Ти си най-красивото бижу в цялата ми империя, Сиси! Нищо чудно, че светът ми завижда за моята грациозна императрица.

Колко мило се изрази само. И как ме гледаше! Сякаш виждаше нещо прекрасно. Добре помнех и други негови погледи. Загрижени, раздразнени, нетърпеливи или недоумяващи погледи, от които ме хващаше страх. Докато при тази наша среща имах чувството, сякаш ме ухажваше както навремето, когато бяхме сгодени. Това поведение ми допадна. То ми вдъхна сили да се опълча на виенския двор.

Естествено, бях наясно, че дамите и господата от висшата аристокрация няма да приветстват завръщането ми така въодушевено като императора. Знаех, че първите семейства на страната ще се мръщят на баварската роза по-безсрамно от всякога. Нека! За първи път се чувствах достатъчно силна, за да се противопоставя на всички тях.

Все пак виенските вестници, които информираха най-подробно за моето посрещане в столицата, бяха единодушни, че завръщането ми дава на народа повод за ликуване. Те намираха най-ласкателните думи, за да опишат външността, поведението и добротата ми. Когато пренебрегнах предварително подготвената реч за приема при кмета и му отговорих със собствени слова, бях възнаградена с такива бурни аплодисменти, че дори забравих стария си навик да се усмихвам със затворена уста.

Бях трогната и същевременно дълбоко изненадана, че петнайсет хиляди души споделяха радостта ми. Вечерта виенчани се отправиха на великолепно факелно шествие до двореца „Шьонбрун", където се бяхме настанили първоначално. Сърдечността, с която ме обсипа обикновеният народ, ме порази дотолкова, че по изключение забравих дълбоко вкоренения си страх от многолюдни човешки тълпи.

Уплашената младоженка в стъклената каляска, която трепереше от страх пред бъдещите си поданици, се бе превърнала в зряла императрица, грациозно приемаща изразите на преданост към нея. Върху почвата на тази симпатия вирееше и крепнеше едно ново самочувствие. Франц Йозеф беше първият, който го усети.

– Тези глупави предписания, ритуали и нрави на дворцовия протокол са толкова досадни – изненадах аз съпруга си с открит бунт срещу скования испански церемониал. – Не искам да се съобразявам с правила, които не са променяни от шестнайсети век. И без това повечето са напълно безсмислени. Защо да нося обувките си само веднъж и да се обаждам на главния ти управител, когато пожелая да говоря с теб? Него какво го засяга?

– Моля ти се, Сиси, така трябва – Франц Йозеф ме изгледа, сякаш току-що му бях предложила публично да прегърне най-сърдечно Гарибалди, водача на италианските бунтари. – Всичко ще се обърка, ако не спазваме реда.

– В такъв случай искам в бъдеще сама да си определям реда – отвърнах невъзмутимо и му се усмихнах. – Бъди сигурен, че ще ти помагам във всичко, когато се налага. Не разбирам обаче как укрепвам устоите на монархията, като се преобличам по пет пъти на ден и се храня обилно, строго по часовник, макар да не съм гладна.

– Но дворецът трябва да се движи по план, Сиси. Не може всичките му там приеми, аудиенции и обсъждания да се провеждат ей така, произволно – протестира императорът. – Знаеш колко е важно да се съхрани достойнството на монархията.

– Моят главен управител, граф Кьонигсег, винаги ще бъде в течение на намеренията и желанията ми. Дворецът да съгласува с него. Ако искам да живея във Виена и да бъда здрава и занапред, трябва да го направя по моя си начин, Франци.

Тайно затаих дъх в очакване на възражения. Императорът обичаше нормите и утвърденото разпределение на деня си. Знаех, че му беше трудно дори да разбере желанието ми за свобода и независимост. Дали щеше да ме призове към ред?

– Е, тогава прави каквото трябва. Единственото ми желание е да си щастлива, Сиси – предано отвърна той и изпусна тежка въздишка.

– Щастлива съм, Франци – весело потвърдих аз и отвърнах на нежната целувка, която, естествено, не можех да му откажа след този подарък.

Веднъж успяла да прокарам границите между моята самостоятелност и двореца, аз пристъпих към подредбата на новия си начин на живот. Заповядах към апартамента ми в „Хофбург" да се добави гимнастическа стая, която беше обзаведена в точно съответствие с моите представи. Бях се убедила, че движението и гъвкавостта са неразривна част от доброто ми здраве. Тъй като и без това се събуждах по-рано от останалите, възнамерявах занапред да използвам сутрешните часове, за да укрепвам и тренирам тялото си на халките и трапеца.

Новата ми здравна програма включваше също редовни масажи и бани, затова заповядах да снабдят покоите ми със специална масажна маса и да обзаведат модерна баня. Нека Франц Йозеф да се задоволява с умивалник и тоалетен стол с дупка, аз обаче исках истинска вана, течаща вода и английски клозет с водно промиване.

Разбира се, тази така наречена склонност към „необяснимия лукс" породи безброй завистници. Този път обаче бях подготвена за долните клюки и ги отминавах със смях. Нали в крайна сметка всеки ден четях в очите на Франц Йозеф одобрение на моята красота, подвижност и на младежката ми фигура. Не ми изглеждаше да съществува полска графиня или разкрепостена актриса, която да му харесва повече от собствената му съпруга.

По онова време стройното ми тяло тежеше 46 килограма при ръст 172 сантиметра и исках да си остане така, доколкото зависеше от мен. Не виждах причина обиколката на талията ми някога да надхвърли петдесет сантиметра; започнах да обръщам повече внимание на облеклото и на външния си вид. Огледалото, в което доскоро хвърлях бегъл поглед, сега се превърна в най-важната контролна инстанция във всекидневието ми.

Кога аз – крехкото девойче, болната жена и уморената пътешественичка – се бях превърнала в бляскава императрица? Не можех да определя точно, ала ми харесваше да бъда красива и да ме боготворят заради външността ми. След толкова критики, придирчивост и унизителни подмятания изпитвах естествено удовлетворение от новото за мен одобрение.

Императорът се гордееше безумно със съпругата си. Посъветва ме да си направя от онези модни фотографии на господин Ангерер²¹ и бе извънредно поласкан, когато техните многобройни варианти се появиха във всички европейски дворци. Харесваше му, че другите владетели му завиждат за красивата императрица. Беше ме завоювал и никой не можеше да му отнеме тази победа. Тя го утешаваше за безбройните му политически и военни поражения в миналото. Тази причина бе достатъчна, за да се отнася снизходително към многото ми „шантави приумици", както ги наричаше.

Ежедневното контролиране на теглото и мерките ми отнемаше доста време, но пък така можех да предприема незабавни стъпки, ако съм надхвърлила определения лимит. Това се случваше рядко, защото контролирах грижливо храната си, а редовното движение както в гимнастическата стая, така и върху конското седло поддържаше безпроблемно желаната форма на фигурата ми.

За щастие и без това не чувствах кой знае каква нужда от обилно ядене и от претъпканите със захар тестени храни, сладкиши и шоколадови бонбони, които дамите от моята свита поглъщаха в изобилие. Всяко нещо, надхвърлящо обичайното количество, ми причиняваше стомашно неразположение и по тази причина го избягвах. Чаша топло мляко, малко концентриран говежди бульон или няколко плода ми бяха достатъчни, за да се чувствам добре. След като се бях отървала от диктата на семейните хранения и от орловия поглед на ерцхерцогинята, си позволявах лукса да ям само когато изпитвам глад, а не когато се налага по план.

Появявах се на дворцовата трапеза единствено когато нямаше друг начин. В тези неизбежни случаи хапвах толкова малко, че критиците ми, естествено, се нахвърлиха върху моя „недостатък". Но те щяха да ме нападат и ако се тъпчех като хусарски лейтенант, прегладнял след тридневна езда.

Висшата аристокрация, която по традиция и от жажда за власт се усукваше около майката на императора, възприе с робска преданост антипатията на височайшата дама към екстравагантната й снаха. Блюстителите на закостенелите нрави, които надушваха опасност за Запада, ако по време на „Кръга" измърморя стандартните фрази без необходимия патос, не криеха неблагоразположението си. Прецизното изброяване на въображаемите ми грешки се превърна в тяхно любимо забавление.

Дали галопирах из „Пратера" по изгрев-слънце заедно с моя английски началник на конюшнята, или прекарвах времето си с гимнастически упражнения, дали посрещах братята и сестрите си във Виена, или си купувах ново куче – те винаги намираха за какво да се захванат. Учудвах се само на чудесната им информираност. Откъде черпеха точни сведения за дневните ми занимания?

Направо паднах от небето, когато открих причината – и то върху писалището на императора. Бях потърсила Франц Йозеф, за да разговарям с него за Рудолф, който ми се виждаше твърде сериозен и прекалено ангажиран във всекидневния възпитателен маратон на престолонаследника. Ала забравих за всичко, след като намерих докладите върху писалището на Франц Йозеф.

–Ти караш полицията да ме шпионира? – изумих се аз, втренчена невярващо в точното описание на деня ми, в което бе регистриран и най-дребният детайл.

–Моля те, Сиси, не се горещи толкова, това е съвсем безобидно.

В този ден обаче обичайната фраза не бе в състояние да ме умилостиви, нито пък възхитеният поглед на императора, който се плъзна по новата ми рокля от розово моаре с прикачени тъмнорозови панделки.

– За какво ме молиш? – извиках гневно. – По-добре ми обясни откъде на твоя господин министър на полицията му е хрумнало да шпионира собствената си императрица!

– Това няма нищо общо с шпионирането, Сиси – опита се да ме успокои той. – Единствената цел е да се гарантира твоята сигурност. Задача на държавната полиция е да държи императрицата под око. Живеем в опасни времена. Бунтовници, анархисти и други субекти може да се приближат до теб, за да ти навредят. Агентите са натоварени със задачата да те пазят.

– И това ще ме предпази? – грабнах най-горния лист с вчерашните ми дейности и го размахах пред очите му. – Ама че пазачи, да описват върху сума ти страници как преди два дни собственоръчно съм си купила бонбони с аромат на теменужка! Не желая полицейски шпиони по петите си, Франци! Погрижи се да ме оставят на мира!

Изхвърчах от кабинета му и треснах вратата толкова силно, че сигурно се чу из целия „Хофбург". Бях възмутена до дъното на душата си и дори не помислих как враговете ми ще интерпретират тази бурна проява.

Внезапно прозрях кой разпространяваше безбройните недискретни клюки, на които толкова се бях чудила. Барон Фон Кемпен, министърът на полицията, и без това не се числеше към моите приятели. Отново почувствах, че не мога да дишам в „Хофбург".

Някои събития, неподвластни на влиянието ми, допълнително даваха повод за злобни клюки около моята персона. Най-големият ми брат се бе отказал от правата си, за да се ожени за красива актриса без благородно потекло – този факт се пишеше на моята сметка, както и брачните проблеми на Мария, които се обсъждаха публично. Никой не знаеше все още за тайната й бременност, но аз живеех в постоянен страх, че и този скандал ще бъде разкрит рано или късно.

До ушите ми стигна дори мълвата, че клюкарите сравнявали основателното бягство на Мария при майка ни с моите пътувания до Мадейра и Корфу. Две сестри, които си нямат друга работа, ами бягат от коронованите си съпрузи. Колко глупави бяха хората! И на най-големия си враг не пожелавах да преживее моите болки, безсънните ми нощи и онова ужасяващо чувство за надвиснала опасност от смъртоносно задушаване, което ме бе принудило да предприема и двете пътувания. Да не говорим пък за личното злощастие на Мария.

Всяка сутрин наблюдавах състоянието си с нарастващ страх. Грижливо проверявах функциите на тялото и свежестта на кожата си. Стана ми навик да обсъждам с моите лекари и най-малкия повод за тревога. Дори повиках доктор Фишер във Виена, защото единствено на него имах достатъчно доверие, за да се чувствам сигурна. Впрочем той потвърждаваше в детайли диагнозите на виенските си колеги. Нямаше признаци за ново увреждане на белите ми дробове, докторът не намираше за какво да се захване, като изключим обичайното напомняне да се храня по-разумно и по-обилно.

Франц Йозеф смяташе тревогите ми за преувеличени и безпочвени. Според него доктор Фишер просто потвърждаваше това, което съпругът ми виждаше всеки ден със собствените си очи.

– Не знам какво в теб би могло да стане още по-съвършено и по-красиво, Сиси – в изблик на обич каза той, когато научи за резултата от прегледа. – С всеки изминал ден те обичам все повече и повече. Най-много ми се иска да те държа в обятията си ден и нощ.

Това „нощ" ме накара да наостря слух. След раждането на Рудолф Франц Йозеф не се бе позовавал сериозно на съпружеските си права. Опитах се да прикрия с усмивка неудоволствието си.

– Твоите министри и чиновници няма да бъдат очаровани, ако се наложи да вършат цялата работа сами, Франци.

– От мен може да изискват много, но не и всичко. Аз не съм само император. Аз съм и мъж. Твоят мъж.

Мили Боже, той наистина имаше предвид онова, от което се опасявах. Прехапах долната си устна и трескаво си заблъсках главата в търсене на правилния отговор. Но освен „Не!" и още веднъж „Не!" не ми хрумваше подходящо възражение, което да звучи достатъчно дипломатично, за да пощади чувствителната му мъжка гордост.

Мълчанието ми не породи съмнения у Франц Йозеф. Той все повече се разгорещяваше по опасната тема, рисувайки последиците от желаната близост в най-пъстри краски.

– Би било прекрасно нашият мъничък Рудолф да си има братче или сестриче, Сиси – без заобикалки поде той. – Не ти ли се иска отново да държиш бебе в ръцете си?

Още едно дете, което ерцхерцогинята да отчужди от мен и да го възпитава по своему? Никак даже! С мъка овладях ужаса си. Типично за Франц Йозеф – след толкова години да не забележи колко ми е трудно да му отдавам тялото си за интимни занимания. Не бях в състояние да изпитам при този акт нещо различно от отвращение и мъка, когато той се превръщаше в пъшкащ, безпардонен непознат, търсещ единствено собственото си удоволствие.

Не изпитвах нито опиянението, възхитата и забравата, по които се превъзнасяха Мария и Матилда, нито спокойното равнодушие, което мама ми бе препоръчала преди първата ми брачна нощ. Та нали ставаше въпрос за моето тяло, защо не можех сама да определям какво да се случва с него? Как тъй една обикновена брачна клетва позволяваше толкова насилие и принуда?

До раждането на Рудолф понасях търпеливо отвратителните интимности, защото в крайна сметка беше мой дълг да родя престолонаследник. Но сега? Да не би Франц Йозеф да възнамеряваше да продължи изтощителния кръговрат „зачеване-раждане", докато природата не му сложи край? Ужасяваща мисъл!

– Сигурно и ти копнееш за обятията ми, Сиси – настоя императорът въпреки мълчанието ми. Сякаш изобщо не му минаваше през главата, че бях изумена, а не притеснена. Притисна ме така силно към себе си, че дъхът ми секна.

– Моля те, причиняваш ми болка... – прошепнах.

Напразно. Той обсипа с целувки устните, бузите, челото и затворените ми очи, а аз замръзнах под настойчивите му ласки. Бях си въобразила, че съм в безопасност. Каква съдбовна заблуда.

– Вече имаме три деца... – пак опитах да го възпра аз.

Този път той реагира. Престана да ме целува и ме изгледа намръщено. Вероятно бях бледа като смъртник.

– Имаме само един наследник – педантично ме поправи той.

– И без това само един може да носи короната – отвърнах по-раздразнено, отколкото възнамерявах.

Нима не бях изпълнявала безропотно дълга си като съпруга и императрица години наред? Не му ли бяха достатъчни Рудолф и Гизела? Мили Боже, как да отблъсна претенциите му, без взаимоотношенията ни отново да се влошат? Знаех, че реагира извънредно чувствително и на най-малкия намек за критика към мъжките му качества. В началото на брака ни бях направила един-единствен плах опит да го помоля за повече нежност и търпение.

Надменният му отговор се беше врязал в паметта ми: „Просто ми имай доверие, Сиси. Ти, разбира се, си нямаш понятие за любовта. Аз обаче знам какво трябва да направя. Досега съм доставил удоволствие на всяка жена, с която съм бил." Не можех да му кажа, че в моя случай се лъже...

– Някой ден Рудолф ще ни е благодарен, ако има братя, на които да разчита в трудни времена, Сиси – чух го да казва сега. -Един император се нуждае от семейство, на което да има доверие. Не знам какво бих правил без моите братя, Сиси.

Спонтанно ми хрумнаха няколко отговора, всички до един неподходящи да бъдат изречени на глас. Нито Максимилиан, нито Карл Лудвиг или Лудвиг Виктор бяха сред съветниците на Франц Йозеф. Ако изобщо слушаше някого, това беше майка му, но не и братята. Те го ядосваха, когато дръзваха да изразят мнение, различно от неговото.

Франц Йозеф продължаваше да смята мълчанието ми за женски свян. Потупа ме галено по рамото, сякаш бях кученце, нуждаещо се от успокояване.

– Ще видиш, че ще ти хареса пак да си имаме детенце, Сиси. Вече нямам търпение, така се радвам!

Аз обаче никак не се радвах, а нежеланието ми прерасна в паника. Същата вечер, когато Франц Йозеф дойде в спалнята ми, цялата треперех от треска и имах непоносимо главоболие.

– Толкова съжалявам, Франци... – прошепнах не съвсем искрено аз, а той направи крайно разочарована физиономия. Заприлича ми малко на Рудолф, когато му отнемат любимата играчка.

– Надявам се само да не е нещо сериозно, Сиси – промърмори съпругът ми, угрижен, но и разгневен. – Повика ли вече доктор Фишер?

– Утре, Франци – обещах аз. – Ще го повикам утре сутринта...

– После искам веднага да знам какво е открил.

Излезе, без да ми пожелае лека нощ или да ме целуне. Не му се сърдех. Изпитвах единствено облекчение, задето поне тази нощ не ми се наложи да изпълнявам така наречените му „мъжки желания". Въпреки това не можах да спя. Колкото повече мислех, толкова повече се вцепеняваше и изстиваше тялото ми. Вече проклинах красотата, гъвкавостта и грацията, които привличаха Франц Йозеф. Как можех да съм толкова глупава!

Доктор Фишер още беше във Виена. Появи се рано-рано и ме прегледа основно. После ме погледна с тъжните си добри очи.

– Ваше Императорско Височество, изглеждате ми напълно здрава. Сърдечният ритъм и пулсът са наред, не установих и заболяване на вътрешните органи.

– Знам, въпросът е, че... – усетих как се изчервявам като рак.

При цялото ми доверие към доктор Фишер – как да изразя с думи какво ме вълнуваше? От една страна, и без това не можех да изрека дори звук, от друга – в присъствието на придворна дама ми бе забранен всякакъв намек, че проблемите ми евентуално имат нещо общо с императора. Какво да кажа, за да го насоча поне малко?

– Негово Величество ще си помисли, че само си въобразявам. Питайте обаче моите дами, наистина имах висока температура...

Дали намекът беше достатъчен? Може би из коридорите на „Хофбург" вече клюкарстваха как императорът е напуснал спалнята ми с крайна неохота само след няколко минути? Нямаше тайни под този покрив.

– Имате само временен проблем с кръвообращението, Ваше Императорско Височество – успокои ме доктор Фишер и така многозначително погледна нервно преплетените ми пръсти, че отново се изчервих. – Не е чудно, предвид на тежкото заболяване, от което наскоро оздравяхте. Истинско медицинско чудо е, че не се случва по-често. Не би трябвало да поставяте на карта постигнатия успех в лечението, като се излагате на прекомерни физически натоварвания...

– Какви натоварвания? – прошепнах разочаровано, защото не това исках да чуя. Вероятно той щеше да ограничи гимнастиката и уроците ми по езда.

– Така например в момента не би било редно Ваше Императорско Височество да поема риска от нова бременност – лаконично отвърна доктор Фишер.

Погледите ни се срещнаха и изведнъж в главата ми се възцари благодатен покой. Сърцето ми се върна към нормалния си ритъм, гърдите ми се изпълниха с поетия дълбоко въздух.

– Негово Величество ще бъде разочарован... – измърморих, потискайки глупавото желание да се разсмея. – Императорът толкова се надяваше...

– Предполагам, че Негово Величество държи най-вече на здравето на Ваше Императорско Височество – почтително отбеляза доктор Фишер.

– Но аз не искам да му създавам грижи – обади се гузната ми съвест. – И бездруго си има толкова много проблеми.

– Ако Ваше Императорско Височество желае, мога лично да се явя пред Негово Величество и да го успокоя – предложи докторът.

– Да, моля ви, съобщете му – припряно избъбрих аз. Колкото по-скоро Франц Йозеф погребе желанието си за нови наследници, толкова по-добре и за двама ни. – И ще му кажете също, че вината не е моя, нали?

Доктор Фишер се поклони отново и напусна покоите ми заднешком, както повеляваше церемониалът. Изведнъж главоболието ми отмина. Отпуснах се с въздишка на възглавниците, като си наложих да не рипна на мига. Отлично осъзнавах присъствието на дежурната придворна дама. Нямах доверие никому. Неприятно щеше да е както за Франц Йозеф, така и за мен, ако тя докладваше, че след като е чула потискащата диагноза, императрицата като по чудо си е възвърнала веселостта.

За кой ли път ми се прииска сред всичките тези високоблагородни дами с безупречно потекло да имаше поне една дружелюбно настроена към мен душа. Приятелка, достойна за доверието ми, с която да споделям и радости, и скърби. Не можех обаче да очаквам приятелство от дамите от виенската аристокрация. Това се потвърди и през следващата зима, която прекарах свободна и необезпокоявана благодарение на съдействието на доктор Фишер.

Дворецът уважаваше моя сан, но не и личността ми. Контесите, графините и ерцхерцогините не проумяваха, че монотонността на дворцовия живот с неговите приеми и чествания, аудиенции и празненства, сковаващи правила и кухи фрази е затъпяваща и скучна. Предпочитах вместо това да яздя из „ Пратера", да чета книга или отново да уча унгарски, те пък смятаха заниманията ми за недопустима критика и посегателство върху техните наследствени позиции и длъжности. Обвиняваха ме, задето ограничавах публичните си изяви, понеже това ограничаваше и техните.

Под грижливо фризираните им, окичени с бижута глави се криеше оскъден интелект, занимаващ се най-вече със семейни клюки, мода, завист и със собствената им значимост. Така например те не проумяваха, че уча унгарски, защото езикът, страната и нейната авантюристична история ме бяха омагьосали още първия път, когато чух за тях в „Поси". Нежният спомен за граф Имре Хуняди бе дълбоко скътан в опърничавото ми сърце. Чаровният унгарец и неговата красива сестра бяха направили дните ми в Мадейра незабравими.

Франц Йозеф, който говореше унгарски от дете, се забавляваше с ненадейно обзелите ме амбиции.

– Нямаше ли да е по-добре да си усъвършенстваш френския или италианския? Така ще ти бъде много по-лесно, когато приемаме нашите посланици.

Завоалираната критика само засили съпротивата ми. Исках да уча унгарски, а не да вземам уроци, за да бъда разбирана по-добре от някакви си посланици.

– Ти понякога приемаш и унгарци, мили мой – заинатих се аз.

– Тук си права – миролюбиво се съгласи той и отново се зае с документите си. – И без това скоро ще установиш, че този език крие коварни изненади.

За моите придворни дами унгарският беше синоним на революция и въстание. Ерцхерцогинята, все още абсолютният и безпрекословен авторитет по въпроса кое подобава и кое не, ненавиждаше маджарите с цялото си сърце. Следователно и техният език беше някаква абракадабра, незаслужаваща да бъде изричана от една дама. Щом императрицата се мъчи да го научи, значи за пореден път доказва, че „щуротиите" й минават всякаква мярка.

Всеобщите настроения обаче само подклаждаха моето усърдие. Всяка унгарска дума, която усвоявах, засилваше интереса ми и ми доставяше удоволствие. Маджарите и тяхната страна все повече ми оживяваха на сърцето. Разбирах гордостта на унгарците и стремежа им към свобода, както разбирах и недоверието, с което се отнасяха към Хабсбургския император, когото политическите раздори бяха превърнали в техен крал.

След насилственото и кърваво разгромяване на революцията от 1848 година страната се владееше и управляваше централно от Виена. Унгария бе загубила привилегиите си, аристокрацията й беше прокудена извън страната, унизена или екзекутирана. Императорската войска задушаваше в зародиш всякаква съпротива. До момента Франц Йозеф не държеше да бъде коронован официално за крал на Унгария. Съображенията му бяха очевидни.

Коронацията предполагаше възстановяването на старата унгарска конституция, а никой във Виена не желаеше да чуе за това. Императорската майка и повечето съветници на Франц Йозеф настоятелно го убеждаваха да не прави каквито и да било компромиси пред унгарците. Те бяха врагове на Унгария, а също и мои. Зад всяко сближаване надушваха измяна – сигурна бях, че същите хора стояха и зад опита на Франц Йозеф да ми избие от главата уроците по унгарски, на които първоначално само се присмиваше.

– Това източно наречие е твърде трудно за теб, Сиси – императорът прикри критиката си с мнима загриженост, когато се видяхме за малко на четири очи преди един от безбройните приеми. – Теб те заболява главата дори, когато ти се наложи да кажеш няколко изречения на френски в „Кръга".

– Заболява ме главата не защото ми е труден езикът, а защото цялата тази дандания е толкова ужасна и безсмислена, Франци – дръзко изрекох голата истина аз. – Дори не е учтиво да казваш едно и също на всеки човек. „Как сте? Харесва ли ви във Виена? Радваме се да ви видим." И всичко това безброй пъти, един след друг, Боже мой, направо е затъпяващо!

Императорът реагира както винаги. Усмихна се снизходително, сякаш съм глупаво дете, което не знае какви ги дрънка. С едното око вече поглеждаше към вратата, която ей сега щеше да се отвори към голямата зала за аудиенции.

– Не е нужно да знаеш чужд език, за да бърбориш като папагал – опитах се отново да привлека вниманието му аз. – Да владееш един език означава да разбираш поезията му, да вникваш в стихотворното му изкуство, в мелодиката му...

– Ах, Сиси, нищо чудно, че горката ти главица те боли толкова често. Ама наистина, трябва да й дадеш покой. По-добре си почивай, за да не пострада красотата ти от това витаене из облаците.

Вратата се отвори и отговорът ми за пореден път бе задушен от добре смазаната машина на дворцовия протокол. Поех си дълбоко дъх, за да преодолея внезапното стягане в гърдите. Когато Франц Йозеф говореше такива неща, аз се напрягах да запазя спокойствие, а това беше далеч по-трудно от ученето на унгарския. Понякога той се държеше не като мой съпруг, а като баща, и все повече заприличваше на такъв.

Опитите му да обедини многото народи от огромната си империя и да ги държи в мир и подчинение често срещаха спънки, което го правеше раздразнителен и отрано издълба строги бразди върху челото му. И в този ден той ми изглеждаше много по-възрастен от годините си. Обичта ми към него пропъди лошото ми настроение, ала скоро бе засенчена от нови, необичайни грижи.

– На мен пък ми се струва, че именно ти трябва да си почиваш по-често, Франци – нежно му напомних аз, докато заемахме местата си под тронния балдахин и дамите ми драпираха около мен шлейфа на обемистата ми официална рокля. – Нужно ли е всяка заран преди шест да засядаш над документите? Нали имаш министри и чиновници, които работят за теб. И аз бих искала да ти помогна. Може би по унгарските въпроси. Научих вече толкова неща и...

– Ти? – недоверчивият му тон ме нарани, а следващите думи още повече влошиха нещата. – Що за идиотска идея? Жените си нямат понятие от политика, Сиси. Само ще объркаш всичко.

– Като майка ти ли? – възмутих се аз, в крайна сметка ерцхерцогинята също беше жена.

– Не, това е друго – пренебрежително махна с ръка императорът. – Не можеш да мериш мама с нормални мерки. Тя беше принудена да действа против природата си, защото нашият баща не й беше кой знае каква опора. Принудена беше лично да се погрижи да получа императорското достойнство, затова и разбира от политика повече от всички мъже, взети заедно.

– Единственият мъж в „Хофбург" – огорчено промърморих аз, защото тази виенска мъдрост, естествено, беше стигнала и до моите уши.

Франц Йозеф се засмя и даде знак на церемониалмайстора, че аудиенцията може да започва.

– Сигурно има известна истина в това. Не знам какво щях да правя без нея. А сега ощастливи с усмивката си американския посланик, нека да докладва отвъд големия океан, че имам за жена най-красивата императрица в цяла Европа.

Прикрих разочарованието си, доколкото ми беше възможно, и продължих с удвоена енергия езиковите си занимания. В същото време полагах грижи и занапред да бъда бляскавата императрица, която Франц Йозеф искаше да вижда до себе си. Всъщност двете задачи се съчетаваха добре. Преговарях думички, докато четкаха косата ми, и се упражнявах да говоря унгарски с камериерката, която ми помагаше за тоалета, а преди това беше служила при една унгарска благородница.

Ежедневно се упражнявах с часове, за да постигна образа, който императорът и всички останали очакваха от мен при всяка моя публична поява. А очакванията се увеличаваха непрестанно. Но пък ми доставяше удоволствие, когато критиците ми капитулираха пред възторга, с който ме посрещаха хората. Химноподобните вестникарски статии за елегантния ми външен вид, за грациозните ми движения и за необикновената ми разкошна коса заглушаваха злостните клюки.

Грижите за тази коса, първоначално тъмноруса на цвят, а през изминалите години потъмняла до златистокестеняво, изискваха значителни усилия. Веднъж на три седмици посвещавах цял един ден на миенето и грижите за пищната грива, която вече ми стигаше до прасците.

За гъвкавост и блясък се прилагаше редовно маска от трийсет сурови жълтъка, разбъркани с ракия. Сместа се втриваше с четка в кичурите, които едно слугинче предварително разстилаше върху масата. Маската действаше един час, после косата се измиваше с топла вода, изплакваше се с отвара от орехови черупки, поръсваше се с розова вода и накрая се изсушаваше. Това отнемаше часове. Денят за миене на косата ми се бе превърнал в ритуал, който ангажираше голяма част от моята прислуга и беше същинско изпитание за търпението ми.

Затова пък всичко живо възхваляваше пищната ми грива. Напразно завистничките ми се опитваха с помощта на изкуствени къдрици да постигнат ефекта, който природата ми бе дала по рождение.

Веднъж на представление в „Бургеатър" бях впечатлена от изисканата фризура на изпълнителката на главната роля, Елен Габийон, и не се поколебах да попитам кой е нейният фризьор. За мое удивление фризьорът се оказа жена – истинска магьосница, творяща чудеса.

– Франциска Ангерер, Ваше Императорско Височество – докладва ми придворната дама, която бях изпратила да разузнае. -Дъщеря на фризьор от Шпителберг. Отскоро е фризьорка в „Бургеатър".

Но не задълго. След като лично одобрих девойката и се убедих както в уменията й, така и в пъргавия й ум, през април 1863 година вестник „Винер Моргенпост" съобщи, че „госпожица Ангерер се отказва от грижата за прическите на придворните актриси и от определения за това хонорар". Затова пък тя стана фризьорка на императрицата, а размерът на годишното й възнаграждение бе определен на две хиляди гулдена. Освен това й бе дадена възможност „да печели от своите умения и другаде", когато не се нуждаех от услугите й.

Не се съмнявах, че госпожица Ангерер ще се възползва от тази възможност – освен че беше сръчна в ръцете, тя се отличаваше със забележителен търговски нюх. Допадна ми това обикновено момиче, което благодарение на таланта и способностите си проникваше стремително в среди, при нормални обстоятелства недостъпни за нея. Тя беше най-доброто опровержение за заблудата на Франц Йозеф. Жените притежаваха и други качества, освен да бъдат хубавки и да раждат деца.

Фани встъпи в длъжност и с безподобна сръчност се зае с косите ми. Тя умееше да сплита и вдига на кок гъстата ми коса така, че да обрамчва челото ми като корона, а значителната й тежест да не натоварва прекомерно тила ми. Освен това ме забавляваше с любопитни клюки за моите завистнички. Антуражът ми откри в нея възможност да извлече ползи и не една дама се опита да я примами тайно. Тъй като не постигнаха успех, скоро се появиха злостни клюки и по адрес на Фани Ангерер. Въпреки всичко тя ми остана безпределно предана, което за мен беше поредното доказателство за вродената й интелигентност.

Изкусните ръце на Фани ми донесоха още по-голямо удивление по балове и публични прояви. След процесията за празника Тяло и кръв Господни, в която участвах в началото на лятото, писаха повече за тоалета и фризурата ми, отколкото за християнския смисъл на самия празник. Що се отнася до мен, всяка крачка от шествието ми носеше неописуем ужас. Изпитвах страх от огромните човешки маси, които се блъскаха край пътя. Те стояха там не от набожност, а от чиста жажда за сензации.

След това събитие мигрената ми се засили до такава степен, че доктор Фишер препоръча да повторя лечението в Бад Кисинген. Явно и императорът упорито свързваше известни надежди с това пътуване, защото пое лично неговата организация. Заминах за Бавария, съпровождана от многобройната си свита и новата си фризьорка и изпроводена с най-добри пожелания от Франц Йозеф.

Наясно бях, че доктор Фишер ми бе осигурил само временна отсрочка. Рано или късно трябваше да възобновя в пълна степен брака си, ала засега предпочитах да отпъждам тази тягостна мисъл. Единствено настоящето имаше значение, а то ме освобождаваше от притесненията на дворцовия церемониал и от неговите кухи предписания. В Бад Кисинген никой не предявяваше претенции към мен. Дори към красотата ми. На слепия херцог на Мекленбург му беше все едно как изглеждам, а на клетия мистър Колет в инвалидната количка му бе достатъчно присъствието ми. Разпусках в компанията на тези прекрасни и умни мъже. Върнах се към естествения ритъм на нормалния живот, в който никой не ме следеше, наблюдаваше и надзираваше.

Бях благодарна, задето Франц Йозеф не се отби при мен при пътуването си за Събранието на владетелите²² във Франкфурт, фактът, че пруският министър-председател Бисмарк беше убедил краля на Прусия да не присъства, едва ли бе подобрил настроението на Франц Йозеф.

* * *

Пределно ясно ми беше, че Прусия се стремеше към ролята на доминираща сила в немски говорещата Европа и, естествено, беше против императора – независимо от многобройните приятелски и роднински връзки, съществуващи между нашите народи. Подозирах също, че Франц Йозеф не е на нивото на сатанинския ум на господин Фон Бисмарк, но нима беше позволено на една жена да критикува така явно съпруга си? Вероятно беше по-добре, че не получих възможност да изразя мнението си, след като императорът бездруго оспорваше правото ми да разбирам от политика.

Малко по-късно братът на Франц Йозеф, ерцхерцог Максимилиан, и съпругата му Шарлота също игнорираха всички добронамерени предупреждения, когато делегация от мексикански емигранти им предложи императорската корона на Мексико. В стремежа си към бленуваната корона заслепената Шарлота не желаеше да чуе, че се впускат в опасна авантюра с неизвестен край. Максимилиан пък открай време си беше мечтател, откъснат от действителността. Те потеглиха към едно толкова несигурно бъдеще, че дори аз изпитах съчувствие към ерцхерцогинята, която неочаквано избухна в сълзи, сбогувайки се със своя син. Майчиното й сърце сякаш усещаше, че повече няма да види ерцхерцога – новоизпечен император.

Съчувствието ми към нея се пренесе и във всекидневното ни съжителство, така че прекарахме един измамлив период в необичайна семейна хармония. През 1864 година аз, повече откогато и да било, се стремях да изпълнявам изискванията към моята длъжност, а тя зачиташе усилията ми, като ограничаваше критичните си забележки. Дори милостиво изтърпя предпазливите ми опити да добия някакво влияние върху двете ми деца.

При всяко мое посещение Гизела продължаваше да ми се покланя безмълвно и благовъзпитано. Винаги беше в безупречни роклички, никога не правеше резки движения и излъчваше някаква възрастна сериозност, която никак не подхождаше на едно осемгодишно момиченце. Сигурно не биваше да я сравнявам с моята жизнена и весела първородна дъщеря, която Бог ми бе отнел толкова рано, но не можех да не го правя. Гизела не приличаше нито на мен, нито на братята и сестрите ми. Мисълта, че би могла да погоди номер на възпитателката си или да тича боса из „Хофбург", беше не само странна, но и абсурдна.

Ако криеше мъничко обич в малкото си сърчице, тя къташе това чувство единствено за ерцхерцогинята и за малкия си брат. С майка си се държеше съвършено дистанцирано и благовъзпитано. Погледнех ли я, сякаш гледах сериозното момичешко лице на ерцхерцогинята, което аха-аха да ме попита какво искам от нея. Исках да я обичам, но колкото повече се опитвах, толкова по-трудно се получаваше.

През това лято Рудолф получи за шестия си рожден ден свита, каквато се полагаше на един принц. Негов главен управител беше генерал-майор граф Леополд Гондрекур, който същевременно изпълняваше и длъжността възпитател на престолонаследника. Графът беше избран лично от бабата на Рудолф; фактът, че от този момент виждах сина си само в униформи, беше достатъчен, за да ми стане подозрителен въпросният господин. Що за възпитател беше този, който превръщаше шестгодишния ми син в детско издание на императорски офицер?

Сърцето ми страдаше за моето нежно, ранимо момченце, което беше твърде чувствително и твърде боязливо, за да си играе на войници. Ако ненавистта на Рудолф към генерал-майора беше дори наполовина на моята, значи трябваше да го освободя от неговата тирания. Само дето не ми се удаваше възможност да се намеся и да помогна. Когато се опитвах да засегна въпроса пред Франц Йозеф, той отказваше да ме изслуша и говореше за „воинска твърдост". Трябвало „да укрепне характерът" на Рудолф, а крехкостта му да отстъпи място на „мъжката сила".

Какво можех да сторя? Императрицата също бе жена, която дължеше абсолютно послушание на мъжа си. Имах само правата, определени ми от Франц Йозеф. Ако въпреки това се помъчех да помогна на Рудолф, щях да вляза в открито противоречие с императора. Това би означавало да заложа на карта влиянието и личната си власт, доколкото ги имах. Нима щях да помогна на престолонаследника, като направя и двама ни нещастни?

Този проблем ме терзаеше толкова, че ми беше трудно да се съсредоточа върху всекидневието. Например върху подробния списък на дамите от старата унгарска аристокрация, измежду които трябваше да си избера нова придворна дама. Унгарка, която да ми помага да уча езика и чието бъдещо присъствие още отсега беше трън в очите на виенските ми дами.

Дворът реагира ужасено на непонятното ми желание, затова пък аз с радост и съвсем преднамерено им сервирах една млада унгарка от най-нисшата аристокрация. Признавам, жестът беше детински и вироглав, но впоследствие се оказа, че съм извадила голям късмет.

През ноември Ида Ференци постъпи при мен на длъжността „четец на Нейно Величество" – етикетът, то се знае, беше проучил, че тя не може да стане придворна дама, тъй като поколенията на нейните предци не са имали достъп до двореца. Аз настоявах на желанието си, а служителите на императора блъскаха дебелите си глави, докато накрая им хрумна решение: да ми назначат не придворна дама, а дама-четец.

Ида притежаваше благородно сърце, за което би трябвало да й завиждат мнозина в двореца. Тя стана моя приятелка, за каквато отдавна копнеех. Още щом погледнах в кротките й момичешки очи, разбрах, че мога да й се доверя. Когато дойде при мен, беше на двайсет и три години, а на мен ми се струваше, че цял живот съм я познавала. Най-после имах доверена душа, която разбираше какво чувствам и мисля. Човек, който по възраст и произход беше изцяло близо до мен, а не до свекърва ми, макар да бяха правени не един и два опита да подкопаят лоялността й.

С помощта на Ида скоро установих, че знанията ми по унгарски вече бяха достатъчни да водя разговор, недостъпен за любопитните уши. Освен нас двете в обкръжението ми нямаше никой – с изключение на императора, – който да разбира и да говори този труден език. Можехме да си бъбрим открито, докато, например, господин Винтерхалтер ме рисуваше в безкрайно дълги сеанси, портрет след портрет.

Желанието на този художник да улови и фиксира върху платното цялата ми същност сякаш нямаше насита. Първоначално трябваше да изготви само една картина, представяща ме в непринуден утринен тоалет и с разпуснати коси. Подарък за работния кабинет на Франц Йозеф. След това обаче веднага сложи на статива следващото платно. Този път стоях на подиума в празнична рокля и със звезди от диаманти в косата, и единствено благодарение на Ида не умирах от скука и нетърпение.

– Вие сте истинско щастие за един художник, Ваше Императорско Височество – отбеляза Винтерхалтер²³, когато се учудих на усърдието му. – Толкова много красота непременно трябва да бъде съхранена за поколенията.

Този човек нямаше спиране. Със сигурност не беше без значение и обстоятелството, че императорът го възнаграждаваше по царски за всяка картина. Понякога ми се струваше, че с всеки нов портрет Франц Йозеф се опитваше да обсеби и частица от моята същност.

– Какво да правя, като ми харесва да ме гледаш, докато седя на писалището – обоснова той новата си страст по моите портрети. – В момента имам твърде малко време за теб.

Така си беше. От ранни зори в кабинета му светеше, а понякога не се явяваше дори на вечеря. Майка му бе възпитала у него чувство за дълг, което го приковаваше към бюрото, докато не прочете и най-маловажния документ и не се подпише лично под него.

Той така се товареше с работа, че през февруари на следващата година дори не можа да ме придружи за сватбата на Карл Теодор в Дрезден. Бърборко се беше влюбил в принцеса София Саксонска и младата двойка – и не само тя – очакваше императорът и императрицата да празнуват с тях.

– Ще заминеш сама – заповяда ми малко рязко той, когато възразих. – И без това пътуваш без мен насам-натам.

Спестих си отговора – каквото и да кажех, щях да сбъркам. Понякога имах чувството, че от устата на императора говори ерцхерцогинята. Дали тя го насъскваше отново зад гърба ми? Подозирах, че рано или късно щеше да се стигне до твърде лош сблъсък. Временното примирие започваше да се руши отвсякъде. Битката, от която се опасявах, се състоя обаче чак през август.

Сватбата на Бърборко, слава Богу, отмина – не ми беше по вкуса стълпотворението от хора, действаше ми на нервите; отмина и ежегодната почивка в Бад Кисинген, и срещата ми с моя братовчед Лудвиг.

След смъртта на баща си Лудвиг беше станал вторият баварски крал, носещ това име. Трябва да призная, че по онова време той беше изключително добре изглеждащ млад мъж. Забавляваше ме с мечтателната си екзалтираност, смеех се на склонността му към преувеличение. Лудвиг се захласваше по мен; бях принудена многократно да му напомням, че съм омъжена императрица. Накрая, без да се замислям, му съобщих, че имам още една неомъжена сестра, и продължих пътя си към Бад Ишъл.

Както всяко лято, така и сега семейството се беше събрало около ерцхерцогинята в императорската вила. Възнамерявах да стисна зъби и да преклоня глава, ала цялата ми добра воля в миг се изпари, когато прегърнах сина си. Едва познах клетото момченце. Той беше блед като платно, потрепваше, когато го докоснех, и реагираше толкова нервно, че се уплаших за душевното и физическото му здраве.

– Не се бой от майка си, Рудолф – измърморих ужасено и погалих хилавото му тресящо се гръбче. – Какво се е случило? Кажи, какво?

Мина известно време, но постепенно той изля цялата кошмарна история, прекъсвана от силни ридания: Гондрекур беше на път да съсипе духа и тялото на престолонаследника. Неговите методи на възпитание произлизаха директно от школата за кадети. Съжалявах със задна дата клетите момчета, които вероятно е тормозел, преди да се захване с престолонаследника. Закалявал сина ми с безсмислено поливане със студена вода, плашел го до смърт със среднощни пистолетни изстрели до възглавницата му и през миналата зима дори го накарал да марширува в адски студ, леко облечен, в снега пред стаята на баща си.

Върхът на всички жестокости било посещението на зоологическата градина в Лайнц²⁴ и твърдението, че ще бъде нападнат от глиган. Почти обезумял от страх, Рудолф блъскал по заключената порта и се молел за помощ, а неговият възпитател – по-скоро палач, отколкото педагог – очаквал този ужасен експеримент да укрепи смелостта на императорския син.

Нищо чудно, че Рудолф боледуваше постоянно. Най-страшното от целия му сподавен разказ беше обаче, че и баща му, и баба му са знаели за тези бруталности. С тяхно одобрение генерал-майорът се отнасял към единствения син на императора като към някакъв изнежен кадет. Нима всички бяха обезумели напълно?

– Това ще свърши, Рудолф, обещавам ти! – утеших сина си аз и се запътих право при баща му.

Спестих си предварителния разговор с ерцхерцогинята. Имах лоши спомени за аргументите й. Когато пътувах до Мадейра и Корфу, тя ме упрекваше, че съм зарязала децата си. Смяташе ме за безотговорна и неспособна да се грижа за Гизела и Рудолф, които всъщност бяха в много по-голяма степен „нейни" деца, отколкото мои. Присвояваше си правото да се грижи за възпитанието на децата на императора и многократно ми го натякваше. Този път обаче ставаше въпрос за нещо повече: на карта беше заложено психическото и физическото здраве на сина ми!

– Ако не се намесиш, този ужасен човек ще превърне Рудолф в кретен! – нахвърлих се на Франц Йозеф аз. – В изтъкан от нерви неудачник, така залутан, че няма да си спомня дори кои са родителите му.

– Хайде сега, пак прекаляваш, Сиси – възмути се Франц Йозеф, по-скоро от държането ми, отколкото заради сина си.

– Гондрекур прекалява! – креснах, извън себе си от гняв. – Смяташ ли, че дете, малтретирано чрез поливане с ледена вода и пистолетни изстрели, ще се приучи към храброст? Най-много да научи, че заобикалящите го възрастни са брутални идиоти.

Никога не бях дръзвала да говоря на императора с такъв тон. Видях как челото му почервеня и ми се стори, че глупавите бакенбарди, които не можех да понасям, настръхнаха повече от обичайното. Въпреки това не отстъпих и на милиметър.

– Аз съм майка на твоя син и искам без ограничения да определям какво ще се случва с него, къде ще живее и кой ще ръководи възпитанието му – настоях най-категорично.

– Но досега то...

– ... се определяше от майка ти, наясно съм – прекъснах го аз. – Това ще се промени!

Погледнах императора право в лицето и се смразих чак до върха на пръстите. Дали ще ме предаде? Дали ще постави майка си над мен? Не можех да понеса тази мисъл, но също така не можех да понеса и страданията на сина си. Както и да приключеше сегашната разправия, аз не биваше да отстъпвам. Всичко в мен се съпротивляваше на тази мисъл.

Напуснах Франц Йозеф, без да му кажа довиждане. В покоите си веднага седнах на бюрото, за да изложа писмено исканията си. Достатъчно добре познавах съпруга си и можех да предскажа неговата реакция. Без този документ той щеше да се опита да остави нещата такива, каквито са. За него беше валидно само писаното слово. Е, добре – щеше да го получи черно на бяло. Налагаше се да реши: Гондрекур или аз! Перото ми полетя по хартията сякаш от само себе си:

Желая да ми бъде гарантирано неограниченото правомощие по всички въпроси, засягащи децата – изборът на тяхното обкръжение, мястото на тяхното пребиваване, цялостното ръководство на тяхното възпитание, с една дума, само и единствено аз да решавам и определям всичко до момента на пълнолетието им. Освен това желая само и единствено аз да определям и решавам всичко, отнасящо се до личните ми дела, между другото – изборът на моето обкръжение, мястото на моето пребиваване, всички промени в дома и т. н., и т. н.

Елизабет Бад Ишъл,

24 август 1865 година

Заложих всичко на една карта. Единственото оръжие, с което можех да накарам Франц Йозеф да се осъзнае, беше красотата ми. Дали тя щеше да бъде достатъчна, за да пречупя влиянието на ерцхерцогинята?

Аз победих, ала в нощ като тази ми се струва, че победата, която извоювах заради Рудолф, бе платена твърде скъпо. Да, питам се дори дали ако не се бях намесила, щях да спестя на сина си болката от един провален живот...

Гондрекур бе отстранен от обкръжението на престолонаследника, императорът го назначи за командващ на армейски корпус. Нужно ли е да добавям, че неговите войници първи бяха унищожени при Кьониггрец²⁵? Че хората говореха за него не заради военните му успехи, а заради срамната случка, когато в гнева си откъснал ухото на свой войник?

На важния пост като нов възпитател назначих Йозеф Латур фон Турмбург. Четирийсет и четири годишният старши лейтенант беше войник до мозъка на костите, с което получи одобрението на императора, но освен това беше следвал и право, а от 1860 година служеше като флигеладютант на императорското семейство. Ценях дискретността и приятните му обноски и знаех, че ще бъде подходящ възпитател на моя чувствителен син.

Излязох права. Рудолф обикна този човек, който насърчаваше природонаучните му дарби, изостряше интелигентността му и по този начин, без да иска, му отваряше очите за грешките на монархията. Това беше началото на онези проблеми, които все повече отдалечаваха Рудолф от баща му и правеха сина ми нещастен и недоволен.

По онова време обаче ми беше ясно само едно – че с намесата си се бях опълчила публично на императорската майка. Тонът помежду ни, и без това хладен, стана леден. Тя ме упрекваше, че с красотата си съм завладяла Франц Йозеф, за да го манипулирам.

– С цялото си сърце и душа съжалявам, задето отстъпих и разреших този брак – хвърли в лицето ми тя.

Беше права, но не би ме разбрала, ако го бях изрекла на глас. Ограничих се с учтив поклон и запазих мислите за себе си.

Как не виждаше, че решението на нейния син бе повлияно не от любов, а от слабост? Императорът мразеше да го принуждават да действа против волята си. Затова пък винаги даваше право на онзи, който му се противопоставяше и не му оставяше друг изход.

Можех ли да обичам такъв слабохарактерен мъж?

ВИЕНА, ЯНУАРИ 1866 – ДЕКЕМВРИ 1866 ГОДИНА

„Сърдечните, неразривни връзки“

– Значи това Дюла Андраши²⁶.

– Нямаше нужда да ми го представят. Той стърчеше сред редиците на унгарската делегация като самотна скала в морето. Носеше извезаната със сърма дреха на маджарските князе. По обточената му със скъпоценни камъни мантия искряха златни бродерии, на излъсканите му до блясък ботуши дрънчаха шпори. Тигровата кожа, преметната върху раменете му, го превръщаше донякъде в цигански предводител, донякъде в татарски главатар.

Какъв мъж само! Изпод гъстите вежди гледаха тъмни, пламенни очи, върху високото чело падаха непокорни черни къдрици. Изящни мустаци, твърд контур на брадичката, пружинираща походка на опитен ездач – тези детайли допълваха образа на героя, който въпреки войнствената си поза притежаваше и излъчването на елегантен артист. Под мишница носеше калпака си, окичен с птичи пера, на хълбока – украсената със скъпоценни камъни сабя, неделима част от парадния костюм.

Мили Боже, дали ми пролича, че сърцето ми се запремята като лудо? Зави ми се свят от възбуда, докато си спомнях всички онези неща, които Ида ми бе разказвала за храбрия заместник-председател на унгарския Парламент. Тя се възхищаваше от него и, ако можеше да й се вярва, в това отношение споделяше компанията на всички унгарки – от селското девойче до благородната дама.

Андраши беше сред унгарските революционери от 1848 година осъдени задочно на смърт. Палачът заковал на бесилото черна табела с името му и по този начин го обесил „il effigie”²⁷ , така да се каже образно, а не ефективно. През това време честитият мъртвец, пращящ от здраве, живеел в изгнание в Париж, където дамите го нарекли „lе beau pendu" – обесеният хубавец, и се избивали за благоволението му.

Една от тях, красивата му сънародничка Катинка Кендефи, успяла да заплени сърцето и душата му. Ида твърдеше, че не му били необходими и двайсет и четири часа, за да си осигури ръката й. Всичко това ми се струваше невероятно, докато не го видях. Той беше мъж, който бе в състояние да предизвика и най-доброто, и най-лошото в една жена. Досега познавах такива мъже само от картините и от легендите за герои.

Пак от Ида знаех, че майка му използвала цялото си значително влияние във Виена и в Унгария, за да издейства помилването му. След като се завърнал в родината с жена си и сина си, той й се отблагодарил, като от бивш революционер се превърнал в ловък политик. Имал само една цел: мир за Унгария! Заради нея бил готов дори да се сдобри с императора, подписал навремето смъртната му присъда.

Първите преговори с унгарските либерали се бяха състояли още през декември миналата година, а посещението на тази делегация, която бе пристигнала, за да ми честити рождения ден, макар със закъснение, беше непосредственото следствие от онова първо сближаване. Групата се състоеше от най-важните мъже на унгарския Парламент. Предвождаха я унгарският политик Ференц Деак²⁸, унгарският кардинал и папски наместник и граф Андраши. Ида ми беше разказвала за тях и за техните политически цели много повече, отколкото подозираше Франц Йозеф.

За императора това беше просто един от многото приеми по случай новата година. За мен беше нещо повече: уроците по унгарски език, разговорите с Ида и сърцето ми казваха, че унгарците имат право на национална идентичност и на собствена конституция. Убеждението ми беше толкова дълбоко, че се одързостих да се застъпя за тях по изключително сензационен начин.

Вместо обичайната рокля с шлейф облякох дворцов вариант на унгарската национална носия. Тясно черно елече, искрящо от пер лени нанизи и диаманти, пристягаше бухнала бяла блуза с широки ръкави. Върху плисетата на бялата копринена пола бях запасала изящна престилка от скъпа тъкана дантела; Фани бе увенчала диамантената диадема в сплетените ми коси по изключително очарователен начин с миниатюрна шапчица, украсена с разноцветни ленти.

При появата ми по редиците на унгарската делегация премина вълна на възбуда, после гостите безмълвно ме аплодираха. Без много думи пратениците разбраха, че императрицата е на тяхна страна. Огненият поглед на гордия граф Андраши беше неотклонно впит в мен; през всички пластове от бижута, дантели и коприна той проникна право в разтрепераното ми сърце.

Докато кардиналът се кълнеше на изискан език в лоялността на унгарската нация към императора, престолонаследника и императрицата, аз трудно се концентрирах върху речта му. Усещах погледа на графа и не смеех да погледна към него. Не знаех какво става с мен. Как в това състояние да произнеса дори една дума на благодарност?

Когато ми дойде редът, заговорих без много-много да му мисля – словото извираше право от душата ми. Обърнах се към гостите си на унгарски и само след няколко думи почудата в техните очи бе заменена от едва сдържан възторг.

– Откакто провидението ме свърза със сърдечни и неразривни връзки с Кралство Унгария благодарение на Негово Величество, моя обичан съпруг, благоденствието на Унгария винаги е било предмет на моето най-живо съпричастие.

Надигнаха се първите възгласи „Да живее!", ала аз продължих невъзмутимо:

– Приемете моята най-искрена благодарност и отнесете сърдечните ми благопожелания на онези, които са ви изпратили тук, докато бъда удостоена с честта, в съответствие с желанието на страната ви, да се явя сред тях заедно с августейшия си съпруг.

Франц Йозеф кимаше утвърдително на това изобилие от високопарен дворцов патос, макар че възгласите „Eljen!"²⁹, които се издигаха чак до изографисания таван на залата за аудиенции, вероятно му се струваха малко подозрителни. Унгарци да изразяват възторга си във Виена? Напълно непознато явление! Обикновено подобни аудиенции преминаваха в крайно скована атмосфера. Наложи се церемониалмайсторът да повиши глас, изричайки поканата за официалната дворцова вечеря, за да бъде чут.

– Надявам се, че ще се явиш на вечерята? – загрижено попита императорът, преди да се разделим. Обикновено избягвах подобни банкети. – Както изглежда, унгарците имат слабост към теб, трябва да се възползваме.

Нямаше да пропусна тази вечеря, дори да бях на смъртно легло, но, разбира се, не го изрекох на глас. Ограничих се с покорното „Както желаеш, Франци!" и се запътих към покоите си още по-забързано от обикновено.

Необичайно развълнувана от вечния женски въпрос какво да облека за това събитие, аз внесох пълно объркване сред придворните дами, докато се спрях на бяла рокля с шлейф, извезана с перли. Фани сплете в косите ми наниз от матовобели перли, а Ида избра подходящо ветрило, обточено с бели лебедови пера. Дали усещаше желанието ми тази вечер да съм особено красива? Да се харесвам, да блестя, да покорявам?

Откъде идваха тези нови, смущаващи копнежи? Не ми се искаше да мисля за това. Твърде опасна беше пътеката, по която можеха да ме отведат разсъжденията ми. Нима не се гиздех за моя съпруг, както винаги досега? Във всеки случай Франц Йозеф смяташе така. Той ме целуна почти благоговейно по челото, преди да се отправим подръка към дворцовата трапеза.

– Моята обична императрица – натърти някак по-особено върху стандартната фраза той. – Ти разпръскваш по-ярка светлина от всички свещи в „Хофбург", взети заедно.

Благодарих с лек реверанс за милия комплимент, ала ръцете ми бяха леденостудени от вълнение. Добре, че официалният тоалет предвиждаше копринени ръкавици, а безбройните свещи в залите на „Хофбург" разпръскваха допълнително топлина. Не бих могла да кажа какво ядох и пих през онази вечер. Часовете бяха обвити във воал от възбуда, предвкусване и трепетно очакване.

Всичко бе съсредоточено върху онзи специален момент, в който Дюла Андраши щеше да се наведе над ръката на своята императрица и да я целуне.

Установих, че нямам проблем да намеря правилните думи за този пратеник. Естествено, приветствах го на унгарски с добре дошъл във Виена и изразих надеждата си, че тук ще му хареса.

– Вие говорите унгарски с невероятно съвършенство, Ваше Императорско Височество – похвали той начина ми на изразяване, а на мен ми се струваше, че очите му изсмукваха от мен всяка искрица живот.

– Заслугата е единствено на една ваша сънародничка, графе -трескаво се помъчих да скрия вълнението си аз. – Без моята мила Ида Ференци не бих научила толкова много за вашия език, за родината и целите ви. Благодарение на нея Унгария ми е оживяла на сърцето. Вижте, мен ме боли, когато делата на императора в Италия вървят на зле; когато обаче същото се случва в Унгария, то ме убива.

– Унгарците ще се хвърлят в краката на своята кралица и императрица – убедено изрече той. – Няма нещо, за което моят народ да копнее повече от това да се запознае със своята повелителка. Ще приемете ли поканата ни, Ваше Императорско Височество? Буда и Пеща³⁰ очакват своята господарка!

– Колкото ни е възможно по-бързо, графе – обещах аз и използвах цялата си енергия, за да убедя и Франц Йозеф да осъществим това пътуване. Знаех си, че рано или късно щеше да отстъпи, стига да упорствах достатъчно дълго.

Още в края на същия месец отпътувахме за Унгария, а групичката около ерцхерцогинята бълваше змии и гущери. Едно беше да настояваш за приключване на досадния конфликт с Унгария и съвсем друго – с решаването на проблема да се заеме именно критикуваната от тях императрица.

Свекърва ми и нейните съветници не криеха бурното си недоволство при известията за възторженото ни посрещане в Буда и Пеща, за баловете в крепостта „Офен" и за симпатията, с която ме приемаха из цяла Унгария. Но аз и без това не правех нищо както трябва според тази злобна жена, особено след конфликта ни относно възпитанието на Рудолф.

В онези дни Виена беше далече, а възторгът на унгарците ме радваше и отвличаше вниманието ми от тъжните спомени, макар в началото на пътуването да се страхувах от тях. Смъртта на София остана в миналото, а настоящето и бъдещето победиха скръбта ми. За първи път, струваше ми се, и Франц Йозеф ме считаше за способна на нещо повече, отколкото само да демонстрирам красивата си фасада.

– Унгарците чисто и просто предпочитат да чуят някои политически истини от красивата ти уста – похвали усилията ми той. – Трябва да кажа, че си ми от голяма помощ, особено задето говориш така добре унгарски и умееш да общуваш с аристокрацията.

Разбира се, тази похвала ме насърчи още повече и аз се стараех да удостоявам с присъствието си безбройните приеми, празненства, приветствени речи, разглеждания, паради и балове – всички без изключение. Нервите ми се опъваха не толкова от гигантската програма, колкото от свързаното с нея непрестанно обличане и събличане. За всеки повод трябваше да се явявам с нов тоалет, който се натъкмяваше над безбройните долни фусти, корсета, кринолина и другите подробности и чието обличане и събличане изискваше безкрайно много време. Понякога се занимавах с процедурата по-дълго, отколкото носех самата дреха.

Как щях да навредя на отношенията с Унгария, ако поне един следобед носех една и съща рокля?

– Биха го изтълкували като неуважение – деликатно ме предупреди Ида, щом понечих да се разбунтувам. – Хората тук са извънредно чувствителни, когато става въпрос за възможно унижение от страна на Виена.

Подчиних се на логиката на този аргумент. Свикнах да усещам около себе си постоянното благотворно присъствие на граф Андраши, моя добър гений. И най-строгият критик не би открил недостатъци в неговите думи, в делата и в уважителното му държане. Той беше съвършен слуга на своята кралица. Когато стоеше до мен, извисил внушителния си ръст, нямаше трудности, нямаше неочаквани събития. Поне не видими...

Защото на някакво далечно, непознато ниво на съзнанието си още тогава подозирах, че това няма да е всичко. Неизречените сигнали на неговото присъствие ме объркваха и тревожеха, ала те ме и съживяваха по чудодеен начин. Дори само заради това не пожелах да приключим престоя си едва след десет дни.

– Не бива да обиждаме така унгарците, Франци – настоях за промяна на плана аз. – Знам, че господин Кренвил те съветва да тръгваме, защото не може да понася Ференц Деак и неговите либерали. Но ти си императорът, ти определяш какво да се случва. Ако отстъпиш, той ще си въобрази, че може да манипулира императора. Това ли искаш?

Понякога се срамувах мъничко, задето през последните седмици ми беше толкова лесно да направлявам съпруга си в желаната посока. Годините на нашето съжителство ми бяха отнели илюзиите, но ме бяха дарили със съзнанието за силата на моята красота. Франц Йозеф не смееше да ме разгневи, докато ме ухажваше и копнееше отново да сподели леглото с мен.

Генерал-адютантът граф Кренвил не беше единственият, комуто се наложи на свой гръб да разбере, че Франц Йозеф се страхува от личностна конфронтация като дявол от тамян. Императорът го държеше в постоянно очакване на заминаването, ала в крайна сметка останахме пет седмици, преди да се върнем във Виена. Невероятно дълго време за държавно посещение в Унгария и ясен сигнал, определящ бъдещата политическа насока.

– Ще продължите ли да ме осведомявате за усилията си? -попитах граф Андраши на гарата, когато той за последен път се наведе над ръката ми.

– Щом Ваше Императорско Височество желае това – многозначително отвърна той и ме дари с един от онези натежали погледи, които неизменно разтуптяваха сърцето ми и ускоряваха дишането ми.

Каква пленителна дързост! Откъде черпеше куража да се доближава по такъв рафиниран начин до своята кралица не само като политик, но и като мъж?

– Желая го, графе – отвърнах аз величествено, но толкова тихо, че да стигне само до неговите уши. И без това всички бяха свикнали императрицата никога да не повишава глас – в случая това се оказа предимство. – Ако обаче имате да ми казвате нещо поверително, по-добре да го съобщите на милата ми Ида. Вътрешният глас ми нашепва, че едва ли случайно съм я избрала за една от моите дами.

– Забележителна мисъл, Ваше Императорско Височество – похвали ме той с усмивка, колкото одобрителна, толкова и закачлива. – Ние, унгарците, не можем да се отблагодарим на свети Стефан, задето ни изпрати кралица, която е не само приказнокрасива, но и надарена с държавническа мъдрост.

Както винаги думите му намериха път право към сърцето ми. Досега никой не бе сметнал за необходимо да похвали моя интелект. Красотата ми, грациозността ми – да, но не и това, което имах в главата. Ако Унгария беше като този мъж, то нейната свобода заслужаваше всичките ми усилия.

– Ласкаете ме – отклоних хладно комплимента аз и измъкнах пръстите си от ръката му. Странно, но не изпитвах никакво смущение, когато той ме докосваше.

– Как бих могъл да лаская една владетелка, която по природа вече е благословена с всички богатства и с най-забележителни качества, Ваше Императорско Височество! Просто казвам истината.

– В такъв случай се надявам, че Господ няма да ви държи отговорен за тези очарователни лъжи, графе – промърморих аз, като внимавах да не зърне зъбите ми, докато се усмихвам. – Запазете благоразположението си към мен, докато се видим отново във Виена.

– Ваше Императорско Височество знае, че не бих могъл да постъпя другояче.

Погледите ни се срещнаха за последен път, а после някой се прокашля дискретно до мен, за да ме подсети, че не сме сами. Изчакваха да приключа. Качих се на влака, сбогуването с Унгария изведнъж ми се стори толкова трудно, както обикновено чувствах раздялата с „Поси". Важна част от мен остана между възвишенията на Буда и из необятната унгарска пуста.

Подобни сантиментални скрупули бяха чужди на Франц Йозеф. Още по обратния път той вече се занимаваше с друг политически проблем: Прусия.

Пруският министър-председател, граф фон Бисмарк, подстрекаваше враждата и сееше раздор – през април до Виена стигна новината, че Прусия тайно е сключила договор с Италия против Австрия. Ако и Франция ни нападнеше в гръб, щяхме да сме загубени. Императорът постъпи по единствения правилен начин, като от своя страна сключи съюз с френския император Наполеон III³¹. Един скъпо струващ пакт, защото му се наложи да предложи на Франция провинция Венеция като гаранция. Въпреки това и този алианс не ни опази от най-лошото.

Малко след това, на 15 юни 1866 година, Прусия обяви война на великата сила Австрия. Пруският крал нехаеше, че излиза срещу армия, за която се предполагаше, че има съществено надмощие. Той не се страхуваше от общността, състояща се от Австрия, Саксония, Бавария, Вюртенберг, Баден, Хановер и Хесен-Касел. Вероятно Бисмарк по-рано от всички беше предвидил, че тъкмо големият брой на съюзниците накрая ще се окаже фатален за нас. Беше невъзможно да се постигне съгласие, така че цялата ни военна мощ съществуваше само на книга.

Лошите известия ни засипваха толкова бързо, че оставих децата при баба им в Бад Ишъл и незабавно се върнах при Франц Йозеф във Виена. Опитът от миналото ме караше да се опасявам, че и този път ще се наложи да оборудваме болници за ранените. И не се излъгах. Саксония и Бохемия първи паднаха в жертва на Прусия. На 3 юли 1866 година Австрия и Прусия се изправиха една срещу друга на бойното поле при Кьониггрец. В онзи ден под знамената ни се сражаваха невъобразим брой войници – 450 000. Ала въпреки числовото превъзходство войските на императора и на неговите съюзници претърпяха съкрушително поражение.

Първоначално знаехме за ужасните подробности единствено от телеграмите. После на Северната гара пристигнаха първите влакове с ранени и злощастието на тази война ни връхлетя с пълна сила. Благодарих на Бог, задето бях оставила децата в Бад Ишъл, защото се говореше, че победоносните пруски войски възнамерявали да настъпят към Виена. Всеки, който можеше да си го позволи, избяга от града. Страстите бяха възбудени до крайност, всичко вреше и кипеше; наложи се дори спешно да опаковат документацията от „Хофбург" в безброй сандъци и заедно с най-ценните предмети от съкровищницата и от библиотеката да я изпратят с кораб на сигурно място, в Буда и Пеща.

Сред министрите, генералите и служителите на Франц Йозеф настъпи тягостна неразбория. Издаваха се противоречиви заповеди, а скудоумието на раздутия административен апарат, в който и най-некадърните се стремяха към постове и титли, ускори всеобщия крах. Тромавата администрация на старците, която майката на императора бе изградила и управлявала, се оказа още по-неспособна и по-безпомощна, отколкото предполагаха дори най-строгите й критици.

– В нищо не ми върви – самообвиняваше се Франц Йозеф, но накрая не му остана друго, освен да се съгласи на задушаващия мир с краля на Прусия. Беше принуден да приеме разпускането на Германския съюз³² и да понесе реорганизацията на Германия без Австрия, под пруско ръководство. Въпреки това опасността не беше отминала напълно.

Хитрият стратег Бисмарк подкрепяше онези сили в Унгария, които работеха против Андраши и Деак и ратуваха за тотално отделяне от Австрия. Привържениците на тази опозиция се множаха с всеки изминал ден. Ако следващата революция избухнеше в Унгария, щеше да възникне второ военно огнище, което отслабената и без това династия на Хабсбургите нямаше да преживее. Според мен имаше една-единствена възможност в последния момент да се повлияе на нещата в наша полза, затова не се поколебах да изложа предложението си на императора.

– Позволи ми да замина за Буда и Пеща с престолонаследника и сестра му. Унгарците ме харесват. Ако императрицата избяга с децата си и потърси тяхната закрила, това ще бъде апел към рицарството и гордостта им.

Франц Йозеф беше толкова отчаян, че без особени дискусии се съгласи с плана ми. Доведоха Рудолф и Гизела от Бад Ишъл във Виена. Протестът на ерцхерцогинята срещу пътуването ни остана нечут. В случая с Кьониггрец императорът също бе принуден да признае, че съветите на мъдрата му майка невинаги му носеха полза. Та нали именно тя най-горещо му бе препоръчала всички онези надути аристократи и генерали, които така плачевно се бяха провалили на бойното поле и в дипломацията, представяйки ги за уж умни глави и надеждни съветници.

„Когато целият свят е срещу теб и нямаш нито един приятел, изгледите ти за успех са сведени до минимум. Трябва обаче да се съпротивляваш, докато можеш, да изпълняваш докрай дълга си и накрая да загинеш с чест", писа на майка си той и превърна думите си в дела.

Възхищавах се на почтеното поведение, което демонстрираше напук на всички нещастия, ала симпатията ми все повече се превръщаше от съпружеска любов в приятелско съчувствие. Искаше ми се да го отведа в Унгария заедно с децата и да оставя на ерцхерцогинята да се справя с хаоса във Виена, за който тя носеше немалка вина.

Съжалявах, че със заминаването си се отказвам от грижата за болниците, но унгарският въпрос ми се струваше по-важен. Щях да направя повече за ранените войници, ако предотвратя нова война, вместо да седя край леглата им и да слушам ужасяващи разкази за дезорганизация и некадърност.

Така щях да направя повече и за Франц Йозеф, чиято популярност сред населението бе намаляла драматично в хода на тази опустошителна война. Дори съвсем открито настояваха да абдикира. Надигаха се гласове в полза на Максимилиан, който си имаше своите проблеми в Мексико. Опитах се да докажа публично лоялността си към императора, като целунах ръката му пред очите на всички при сбогуването ни на виенската гара.

Този сензационен жест трябваше да му покаже, че съм до него, особено в онези тежки дни. Възмущавах се, че всичките блюдолизци и лицемери, които обикновено пълзяха в краката му, сега се осмеляваха да го критикуват. Моите унгарски приятели споделяха възмущението ми – верният Ференц Деак ме посрещна на гарата с думите:

– Смятам, че би било проява на малодушие да обърнем гръб на унгарската кралица, след като бяхме близки с нея, докато делата на династията вървяха добре.

Докато той говореше, аз отново усетих върху себе си настойчивия поглед на Дюла Андраши. Той ме докосваше с очи, обгръщаше ме отвсякъде, проникваше под кожата ми. Трудно ми бе да съсредоточа вниманието си върху Деак и да му благодаря за приятелството с добре обмислени думи. По-късно щях да имам време да се обяснявам с обаятелния граф, който никога не бе напускал мислите ми въпреки угнетяващата ситуация и безбройните проблеми през тази ужасна година.

Първоначално обаче хвърлих енергията си в спешната задача да убедя унгарците в добрите намерения на императора. Ако Деак и Андраши ще бъдат водачите в едно бъдещо либерално унгарско правителство, ползващо се с благоволението на Франц Йозеф, то следваше това да се обясни най-напред на собствения им народ. Защото мнозина се бяха ориентирали накъде духа вятърът и бяха започнали изведнъж да флиртуват с почти забравените революционери, без да разбират, че само единството с императора обещаваше истински мир.

Усилията ми се саботираха от две страни. Първо, от унгарските патриоти, които надушваха в конфликта между Австрия и Прусия ненадейния шанс за пълна самостоятелност. Второ, налагаше се отново и отново да опровергавам съмненията на Франц Йозеф. Без мен той беше изложен без защита на антиунгарското влияние на двореца и скоро започна да реагира с раздразнение на всяко предложение, идващо от Унгария, с презумпцията, че едно либерално правителство в Буда и Пеща би било не по-малко лошо от окончателния крах на Хабсбургската монархия.

За него беше непоносима дори мисълта да удостои с частна аудиенция бунтовник, когото лично бе осъдил на смърт през 1849 година. Моето предложение да назначи Андраши за външен министър в новото правителство на Унгария пък съвсем го ужаси. Да не съм се сближавала много-много с него, телеграфира ми припряно веднага след като бе получил писмото ми.

Наложи се да използвам цялото си влияние, за да опровергая опасенията му. Стигнах дори дотам, че включих в играта и Рудолф, на когото исках един ден да кажа, че не нося вина за нещастията на баща му. Отговорът на Франц Йозеф звучеше леко примирено: „Е, добре, ще го изслушам спокойно и ще го оставя да говори, а после ще го поразпитам хубавичко, за да видя дали мога да му имам доверие."

Когато научи за това, граф Андраши сведе красивата си глава в знак на признателност за усилията ми:

– Провидението е било благосклонно към страната ми, когато е насочило погледа на императора към прелестната баварска принцеса.

По-късно си спомних тези думи, когато приказката за „красивото провидение", на което Унгария дължала толкова много, тръгна от уста на уста.

Както можеше да се очаква, срещата на двамата толкова различни мъже първоначално донесе чисто дипломатически успех. Предполагах, че външността, гордостта, пламенният темперамент и харизмата на унгареца са смутили императора повече, отколкото политическите му планове. Мъжете от сорта на Дюла Андраши не четяха документи, те действаха. От същото тесто бяха замесени героите на този свят – за разлика от предпазливите императорски чиновници. Неминуемо Франц Йозеф се бе стъписал от подобно изобилие на мъжествена енергия и храброст, противоречащо на собствения му характер.

През следващите месеци се отдадох на уморително сноване между Виена, Буда и Пеща. Опитвах се да влияя върху събитията в мой интерес, но успехът се бавеше.

Междувременно непосредствената военна опасност за Виена бе предотвратена, ала боевете в южната част на империята продължаваха, а Бохемия страдаше най-тежко под пруската окупация. Всички тези обстоятелства ми даваха аргументи за оставането ми в Унгария. Първите информации за условията, които Берлин диктуваше на императора, ме накараха да онемея.

Не стига, дето Австрия вече нямаше да бъде част от Германия, ами трябваше и да плати двайсет милиона талера за този срамен мир. По изключение споделях възмущението на виенската аристокрация от позорния пакт, както и тъгата й заради края на някогашното ни отечество. Не можех да си представя, че вече няма да се наричам германка.

Сега разбирах по-добре от когато и да било защо унгарците държаха така упорито на националната си идентичност. Граф Андраши искаше да предам на императора унгарския меморандум относно преобразуването на монархията, ала моментът не беше подходящ. През това лято Франц Йозеф се тревожеше повече за опустошената от войната Бохемия, която страдаше от епидемии и глад.

Знаех, че дългът ми повелява незабавно да се запътя към Виена, дори може би към Бохемия. Но знаех също, че нямаше да постигна кой знае какво там. Хората в Бохемия се нуждаеха не от утеха, а от ясен мир. Императорът можеше да им осигури храна и лекари. Ако обаче напуснех точно сега Унгария, щях нанеса смъртоносен удар на всички надежди на моите приятели за по-добро бъдеще.

Наясно бях, че във Виена нямаше да проявят разбиране към поведението ми. Императорският двор беше свикнал да ме смята за хубава, но празна главица, която не разбира от политика и мисли само за собственото си благополучие. Затова ги оставих да клюкарстват на воля и се заех да помогна на моята Унгария. В дългите си писма и по време на кратките си връщания се опитвах да убедя Франц Йозеф, че действам в негов интерес. Той обаче не искаше да го проумее.

Вместо да отговори на предложенията ми, изпълваше страниците на писмата си с лични назидания: пази си силите, грижи се за здравето си, недей да яздиш прекалено много, не чети прекомерно, не разговаряй много-много с унгарците, ела скоро пак да ме видиш, не ме карай да се тревожа за теб... Не знаех дали да се трогна от загрижеността му, или да му се ядосвам, задето не се отнасяше с необходимата сериозност към писмата ми. Понякога оставах с впечатлението, че той чете единствено донесенията на полицейските си агенти и писанията на вестникарските драскачи по мой адрес. Какво да направя? Как да сложа край на ужасната му нерешителност по политическите въпроси?

– Търпение – посъветва ме Андраши, когато му изплаках болката си. – Може би наистина ще е добре Ваше Императорско Височество и децата да се върнете във Виена. Не бива да гневите императора. Може би дори е препоръчително за известно време да не засягате унгарския въпрос в разговорите си.

– Вие искате да се отървете от мен! – спонтанно го упрекнах аз и цялата пламнах, защото миг по-късно осъзнах, че не подобава на една императрица да говори така.

Той ме удостои с един от онези продължителни, пламенни погледи, които всеки път ме оставяха без дъх, после смело посегна към ръката ми и я поднесе към устните си. Невъобразим жест! Никой не може да докосва императрицата, ако сама не му е разрешила. Но... да ме прости Господ... усещането беше възхитително!

Приела го бях неофициално, затова не носех ръкавици. Почувствах сдържаната милувка на чувствените му устни направо върху деликатната ми гола кожа. Меките косъмчета на мустаците му докоснаха треперещите ми пръсти и изпратиха градушка от непознати усещания към най-дълбоките кътчета на душата ми, пък дори и на тялото ми.

– Само три неща са по-важни за мен от живота ми: моята кралица, синът ми и Унгария! – изрече той и стисна целунатата ръка с пръстите си, сякаш искаше да я смачка.

Не почувствах болка, твърде запленена бях от внезапната, неочаквана интимност на тази минута. Сякаш бяхме сами на света. Правилно ли бях разбрала? Той бе назовал на първо място своята кралица, а Катинка, съпругата му, липсваше в този списък.

– Вие сте луд, скъпи приятелю – прошепнах едва-едва аз и най-сетне освободих ръката си от хватката му. – Не знаете какво говорите.

– Напротив, знам – възрази той с дълбок, многозначителен глас, който премина като бурна милувка през сетивата ми. – И Ваше Императорско Височество го знае.

О, да, знаех го – и в същото време се страхувах от него. Това не беше очарователно бъбрене, нито безобиден флирт по време на бал, а този унгарец не беше някакъв миловиден флигел адютант или симпатичен ерцхерцог. Той беше мъж – и за първи път аз осъзнах цялото значение на тази обикновена дума. Дали обичта ми към Унгария беше толкова силна, защото графът олицетворяваше най-ценните й добродетели? Смелост, свободолюбив дух, авантюризъм и красота? Боже, накъде се бяха запътили мислите ми? Не можех да остана повече, не биваше. Трябваше да замина!

– Прав сте, граф Андраши – измърморих пресипнало и се помъчих да накарам глупавото си сърце да замълчи, защото ми се струваше, че биенето му заглушава гласа ми. То протестираше срещу толкова много благоразумие. Боеше се от самотата, която сега го застрашаваше повече от преди. Но кога ли ми е било позволено да се вслушам в сърцето си? – Време е да се върна във Виена. Императорът ме очаква – промълвих аз.

Нямаше какво повече да добавя. Заминах за Виена, за да може императорът да отпразнува рождения си ден заедно със съпругата и с децата си.

* * *

– Ще рече човек, че си е намерила изгора в Унгария.

– Кой, императрицата ли? Ама моля ви се, драга моя. Тази жена няма сърце. В противен случай нямаше непрекъснато да зарязва горкия император в тези трудни времена.

– Е, със сигурност има сърце, но вероятно бие за унгареца. Разправят, че бил голям женкар, бонвиван и обигран донжуан. Граф Хюбнер го познава от Париж; чух да го нарича „играч". Възможно ли е да се заиграва с короната? От този мерзавец може да се очаква всичко.

Двата злобно съскащи гласа потънаха в общия шум на празненството за рождения ден на императора, без да успея да ги идентифицирам. Отровата на поредните язвителни забележки ме засегна особено болезнено, макар да ми бяха известни клюките, които непрекъснато се разпространяваха по мой адрес. Доскоро можех да се чувствам засегната като всяка жена с чиста съвест, обвинена несправедливо. Сега обаче възмущението ми бе примесено с мъничко гузност. Сетих се за старата поговорка „Няма дим без огън".

Кой на кого изневерява и с кого – това беше абсолютната любима тема на виенската аристокрация, но досега не бях давала истински повод на злите езици да се занимават с личния живот на императорското семейство. Не бях мамила Франц Йозеф, откакто му се заклех във вярност и покорство преди много години в църквата „Свети Августин". Възпитана бях да спазвам клетвите си. Нима вече ми личеше как отчаяно се борех срещу изкушението? И че частица от мен, за жалост, беше склонна да се отдаде на един сладък, забранен блян?

Общо взето, моето завръщане от Унгария не премина под щастлива звезда, макар че Франц Йозеф страшно се зарадва. Гизела се втурна в прегръдките на баба си, сякаш не я е виждала от години, а престолонаследникът дари ерцхерцогинята с чаровната усмивка, която превръщаше сериозното момченце в прелестен херувим. Трудно ми беше да скрия майчината си ревност към тази демонстрация на радост.

Колкото и да се стараех да въздействам на Рудолф, той твърде рано беше отучен да проявява спонтанност и сърдечност. Остана си тих и сдържан и при новия си възпитател, а когато го заговорех, само ме гледаше безмълвно с големите си очи. Дърпаше се, щом понечех да го прегърна; откажех ли се от намерението си обаче, поглеждаше толкова разочаровано, сякаш вината беше в мен, че не полагам повече усилия да се сближа с него.

Докато пребивавахме в Буда и Пеща, Гизела създаде в мен обезкуражаващото впечатление, че не изпитва абсолютно нищо. Нито радост, нито тъга; нито възторг, нито интерес. Затова бях толкова изненадана от нежността, която прояви към баща си и баба си във Виена. Като че ли аз пречех на живота на моите деца. Когато направих лекомислена забележка в този дух, ерцхерцогинята не пропусна да бръкне в раната ми.

– И още се чудиш? Ама че смешка! Те са свикнали майка им да се занимава повече със себе си, с болестите си, с пътуванията си, с конете си, с косата си и с красотата си, отколкото със семейството си. Какво очакваш от тях? Това са умни деца, които отлично разбират какво става – тонът й беше толкова безпощаден и леден, че онемях.

За първи път тя се обръщаше към мен с повече от обичайните скъпернически и хладни думи. Трябваше да дам заден ход, когато я заварих при Гизела, но не можеш да обърнеш гръб на императорската майка, колкото и сериозна причина да имаш за това. Дъщеря ми седеше на столче с прилежно скръстени в скута ръце и целомъдрено сведени към земята очи. Нима ерцхерцогинята възнамеряваше да ми вдигне скандал пред нея?

Видът на безучастното момиченце задуши желанието ми да й се противопоставя. Вирнах брадичка и се взрях в бабата на Гизела. Беше се променила. Чертите на закръгленото й лице се бяха изострили, дълбоки бръчки се бяха врязали. Силната ерцхерцогиня се бе превърнала в стара, уморена жена.

– Ако децата ми са толкова умни, колкото твърдите, те ще разберат, че винаги съм им желаела доброто – отвърнах гордо, направих реверанс и напуснах стаята.

Не си струваше да се занимавам с тъпите й упреци. Отдавна не се вълнувах от приказките, разпространявани по мой адрес от скучаещи придворни дами и завистливи аристократки.

В двореца цареше неприятна атмосфера. Всички тези князе, благородници и генерали, които бягаха от прусаците и се стичаха към Виена, сееха недоволство и създаваха напрежение. Всеки очакваше незабавно решаване на проблемите си от един император, който не знаеше как да се справи дори със собствените си затруднения. През онези дни мисленето и действията му се отличаваха с такава мудност, че направо ме хващаше страх. Скоро нямаше да му се налага да взема каквито и да било решения, ако най-сетне не проумееше колко необходима му беше една силна и либерална Унгария, която да бъде на негова страна.

Въпреки това се съобразявах с дадения ми съвет и по изключение избягвах тази тема. Единствено пред Ида дръзвах да си излея сърцето. Разбира се, говорехме на унгарски, докато Фани разпускаше за през нощта вдигнатата ми на кок коса, а в небето над парка на „Шьонбрун" грееше бледата луна.

– Ще налея вода в мелницата им, ако тъкмо сега засегна въпроса за моите унгарци, но едва се сдържам, нещата не търпят отлагане, Ида! Той разчита на помощта ми.

И двете знаехме, че с „той" нямах предвид императора.

– Търпение, Ваше Императорско Височество – гласеше съветът на младата ми приятелка. – Сама виждате, че не бива да се дава нова храна на сплетните.

Махнах пренебрежително с ръка, а Фани цъкна тихо и неодобрително с език. Само тя се осмеляваше понякога да се държи с мен така, сякаш бях една от обикновените й клиентки. Това ме разсмиваше или ядосваше, в зависимост от моментното ми настроение.

Тази вечер въздъхнах примирено.

– Ах, Ида, как смеят тези жени да си чешат езиците по мой адрес, сякаш съм някоя глупава гъска, която мами съпруга си? Знаеш, че няма нищо подобно.

– Не се гневете, Ваше Императорско Височество. Известно Ви е, че високопоставената дама неизменно се намира във фокуса на общественото внимание. Завиждат й, затова се опитват да й открият грешки.

– Въпреки това нямат право. В Унгария аз само представлявах интересите на императора. А те ми говорят за изгора, моля ти се, Ида! Сякаш съм млада камериерка, която се захласва по някой хубавичък граф!

– Вие, Ваше Императорско Височество, сте жена, чудно красива жена, а той е мъж, изключително привлекателен мъж. Когато застанете един до друг, направо сте радост за окото, сякаш сте създадени един за друг – Ида сниши глас и дори се поизчерви, заключавайки: – Той Господ си знае работата.

– Ах...

Не ми хрумна друг отговор и дори Фани, която не разбираше и дума унгарски, се сепна и прекъсна за миг работа. Но едва ли фризьорката ми можеше да бъде толкова объркана като мен. Нямах особено доверие в Божията воля. Един Бог, който допускаше хиляди от децата му да бъдат разкъсвани по бойните полета, заслужаваше според мен по-скоро критика, отколкото безрезервна вяра в милостивата му предвидливост.

Фани продължи да ме реши, а аз разглеждах лицето си в огледалото. Тясно, с огромни тъмни очи, сериозно и без бръчки, красиво. Макар да беше еретично, в този момент аз вярвах по-скоро в силата на тази красота, отколкото в Бога на „кардинал Дърдорко".

С помощта на тази красота и с безброй ласкателства успях да получа разрешение от Франц Йозеф да посрещна в Буда и Пеща деня на свети Стефан, големия празник на патрона на Унгария, който се падаше непосредствено след рождения ден на императора.

Не друг, а самият Лайош Кошут³³, най-опасният измежду унгарските емигранти, косвено потвърди правилността на тази ми постъпка. От Италия той бълваше огън и жупел срещу каквото и да било сближаване на Унгария с Австрия и гледаше с огромно недоволство на симпатията, с която ме посрещаха в родината му. От Унгария ни донесоха, че разпращал настоятелни писма до своите привърженици и се обявявал както срещу Дюла Андраши, така и срещу Ференц Деак.

Как можех при това положение да заложа на карта постигнатото дотук и да си стоя тихо и мирно във Виена, боейки се от някакви глупави сплетни?

Дори Франц Йозеф съзнаваше, че присъствието ми в Унгария заедно с престолонаследника и сестра му бе наложително. Ала още в първото си писмо, което скоро след това получих в Унгария, той критично отбелязваше, че съм се била отнесла „твърде лековато" към поредната ни раздяла.

Изтерзана от грижи, тайни угризения на съвестта и от наложителните потребности на деня, аз пращах до Виена все по-дълги, по-любвеобилни и по-приятелски писма. Императорът не биваше да намери и най-малката причина да се съмнява в привързаността и лоялността ми, камо ли пък да ме ревнува. Само аз си знаех, че в действителност имаше основателна причина за това.

Граф Андраши беше не само олицетворението на тайните ми момичешки мечти, но към него ме привличаше и опитът, който бях натрупала като жена. За първи път бях уверена, че той се възхищаваше не само от бляскавата фасада на императрицата, но и от живата, многопластова личност зад нея. Когато разговаряше с мен, не си губеше времето с банални комплименти, нито пък приемаше, че аз, бидейки жена, бездруго съм се родила без капка мозък в главата. Приятните неща, които ми казваше за външността ми, бяха толкова ексцентрични, че аз не само им се радвах, но и се чувствах истински поласкана.

Виенските царедворци, които тъй лицемерно ме заклеймяваха като „унгарско оръдие", биха се учудили, ако знаеха с какво удоволствие изпълнявах ролята на такова оръдие. Най-после някой оценяваше моите вродени и придобити способности и ги използваше без колебание. През изминалите дванайсет години на нашия брак Франц Йозеф знаеше само едно – да пренебрегва и подценява тези таланти.

Последните дни на август в горещата, слънчева Унгария, които ме изтощаваха с безкрайните си тържествени актове за деня на свети Стефан и изискваха цялата ми енергия, същевременно като по чудо съживиха вътрешната ми сила.

От Прага дойде новината за окончателното подписване на мирния договор заедно с поредното писмо от Франц Йозеф, което настоятелно ме приканваше да се върна във Виена. Не ме оставяй толкова дълго сам, пишеше той, а аз потиснах с мъка въздишката си, докато го четях.

Та нали именно той ме оставяше сама дори когато живеех под един покрив с него във Виена. Още в пет сутринта сядаше над документите, които и без това разказваха само общоизвестни неща. Използваше всяка свободна минута, за да отиде на лов, вместо да я прекара с мен. Излетите, разходките на кон, разговорите от ранната фаза на брака ни бяха само спомен. Вече не помнех кога сме били заедно на театър. За Франц Йозеф театърът беше интересен само ако главната роля в пиесата се изпълняваше от някоя красива актриса, по възможност оскъдно облечена.

– Ще заповядате ли да стягаме багажа, Ваше Императорско Височество? – попита главната ми придворна дама. Макар да не беше чела писмото, и тя като всички останали можеше лесно да отгатне какво пише в него.

– Още не, графиньо Кьонигсег – промърморих аз и в същия миг улових погледа на моята Ида, който препоръчваше тъкмо обратното.

Знаех, че е права, но всичко в мен се съпротивляваше на едно сбогуване, което щеше да ми е много по-трудно от това с Франц Йозеф. Започнах припряно да си блъскам главата как да намеря някаква що-годе разумна причина да отсроча заминаването.

– Забравехте ли, че обещах да посетя болницата в замъка „Гьодьольо"³⁴?

Този замък, разположен на един час езда от Буда и Пеща, беше преобразуван в лазарет за унгарците, ранени в битките при Кьониггрец и в Италия. Стоеше празен, откакто бе починал последният собственик, който нямал наследници, и правителството с радост се беше възползвало от възможността да настани ранените войници при относително удобство.

Всички щяха да проявят разбиране, ако бях забравила за това по-скоро маловажно посещение, ала то беше точно онзи предлог, който търсех.

– Ида, моля, кажете на нашия приятел, че бих се радвала да ме придружи за този излет.

Естествено, дадох разпореждането на унгарски, и също така естествено избегнах да спомена лесно разпознаваемото име, което би дало повод за любопитство на главната ми придворна дама. Харесвах Пола Кьонигсег много повече от графиня Естерхази, но пълно доверие имах само на Ида.

– Смятате ли, че е разумно, Ваше Императорско Височество? – плахо възрази тя.

– Не – отсякох. – Но въпреки това ще го направя.

А наум тъжно добавих: „Не мога да се сбогувам с него както с императора, зорко наблюдавана от стотици хора, които коментират всяко мое движение. Поне това трябва да ми е позволено!"

* * *

Яздех в бърз тръс из унгарската пуста, ширнала се чак до хоризонта, а придружителите ми изостанаха толкова, че вече не ги чувах. Странната лекота и новооткритата свобода вливаха в жилите ми повече жизнени сили от всяко лекарство, предписано от докторите. И дума не можеше да става за сравнение дори с най-лудешкия галоп из „Пратера" или в околностите на „Лаксенбург". Ето, това беше чистият еликсир на живота!

Всичко наоколо сякаш бе създадено, за да увеличи насладата на ездача и да го насърчи за високи спортни постижения. Особено като се има предвид, че за целта разполагах с най-прекрасните екземпляри от конюшнята на граф Андраши, след като той се убеди със собствените си очи в майсторското ми владеене на конете.

От същата конюшня беше и огненият вран кон, който ми оседлаха в онзи ден. Расов, необуздан, отличаващ се с деликатна красота, той се нуждаеше от здрава ръка, която да държи юздите, и от опитна ездачка, която да укротява дивия му нрав. Затова пък ми се отплащаше с бързина и с илюзията за безгранична свобода на движението. Само един ездач поддържаше еднакъв ход с него – не беше нужно да се обръщам, за да знам кой бе той.

– Ах, приятелю, как ще ми липсват във Виена нашите разходки с кон! – подвикнах му аз, когато се изравни с мен.

Той ми отговори със смеха на разбойник – силните му бели зъби проблеснаха под мустаците, около катраненочерните му очи се образува венец от фини бръчици.

– Ваше Императорско Височество, Вие сте единствената жена, която може да обуздае този четирикрак дявол – долових гласа му сред тропота на копитата.

– Наистина ли е толкова бърз? – обзе ме отдавна забравената лудешка палавост от детството ми. – Ще го изпробвам. Хайде да се надпреварваме! Да видим кой ще стигне пръв до онази гора там, на хоризонта!

Отпуснах юздите и препуснах, без да изчакам отговора му. Отново бях петнайсетгодишната лудетина, която докарваше до отчаяние възпитателката и родителите си. Онази Сиси, дето тичаше боса към езерото през поляните в „Поси" и пазеше равновесие върху конския гръб без седло.

Този магически ефект се дължеше на Унгария. На Унгария и на Дюла Андраши. Само графът беше достатъчно откачен и необуздан, за да обърка сметките на една пощуряла императрица, да я задмине и да я очаква, вече стъпил на земята, докато достигне огряната от слънцето самотна полянка, към която сякаш от само себе си се бяха устремили двата коня.

Слязох от седлото, останала без дъх, възхитена и малко възмутена, задето се бе одързостил да бъде по-добър от мен. Никога не бях срещала мъж, съперничещ ми по великолепие и рискованост в ездата. Дори императорът не ме превъзхождаше в този спорт.

– Вие сте прекрасна! – викна той в порив на чувства, каквито изпитвах и аз. – Яздите като царицата на амазонките!

Сложих ръце в протегнатите му пръсти и първоначалното докосване някак естествено прерасна в необуздана страстна прегръдка. Погледите ни се преплетоха. Наблюдавах като омагьосана как в тъмните му очи се прокрадна искрица течно сребро, подобна на лунна светлина над среднощно езеро. Това поетично сравнение контрастираше със силата, която ме притисна към мускулестото му, пламенно мъжко тяло – никога не бях виждала и усещала такова плътно сливане.

На някакво далечно ниво на съзнанието ми се удивих, че този необуздан, див изблик на чувства не ме отблъсна. Напротив, поддадох се на натиска и безволево се предадох на жадната целувка, която смаза устните ми и възпламени вътре в мен глад, какъвто не познавах.

Никога не ме бяха целували така. Забравих коя съм, къде съм и в каква лекомислена опасност се впускаме двамата. Значи това беше „то", значи по това копнеех, когато бленувах за любов. Което ми липсваше, когато Франц Йозеф безогледно обладаваше тялото и душата ми. Отдаване, опиянение, забрава, страст – изведнъж тези думи оживяха и пулсираха по вените ми.

В тази изключителна прегръдка не беше неловко да се докосваме, усещаме, опипваме. То се превърна в жизнена необходимост като дишането. Цялото напрежение, неизречените думи и забранените горещи ласки, от които така непоколебимо се бяхме лишавали досега, скъсаха бентовете, преляха през тях и се вместиха в тези вълшебни мигове.

Сега разбрах какво е изпитвала сестра ми Мария. И защо ме гледаше с онази блага усмивка, когато я упреквах, че се е самозабравила заради любовта си с белгиеца. И до днес не знам какво щеше да се случи, ако Андраши не се беше опомнил, ала той се отдръпна и ме пусна от обятията си.

Олюлях се, смразих се, залитнах и захлупих с длани пламналото си лице, за да скрия бушуващите в мен чувства. Както обикновено бях сложила един върху друг няколко чифта ръкавици за езда, защото имах навика да държа юздите силно опънати. Ако не предпазвах двойно и тройно дланите си, юздите щяха да издълбаят грозни бразди в тях. Гладката кожа на ръкавиците беше неочаквано хладна и чужда върху горящите ми страни. Докато се мъчех да си възвърна самообладанието и да нормализирам дишането, долових ужасен стон, подобен на моя, и вдигнах очи.

Пред мен вече не стоеше невъзмутимият, самоуверен унгарски политик. Разтърсваното от емоции лице носеше неговите черти, ала болката в бездънните му зеници беше нова и непозната. Тя приличаше на дивото терзание, което разкъсваше и мен.

– Ержебет – до ушите ми достигна измъченият му сипкав глас. – Боже мили, защо, защо трябваше да си императрица!

Не бях ли произнесла и аз подобна фраза някъде в далечното минало? Сега тя ми се връщаше по ирония на съдбата. Не бях в състояние да издам звук, само стоях като парализирана, впила поглед в него. Изключителната, страстната интимност на това „Ержебет" ме бе докоснала по-силно дори от целувката.