Искри

Тринадесета глава

Всичко бе започнало толкова тривиално. По време на ваканция.

— Татко. — Софи най-сетне бе събрала смелост.

— Да?

Майк Робъртс не вдигна очи от вестника си. Не бе и очаквала да го направи. Баща й не я харесваше особено. Осемнадесет години се сърдеше, задето не е момче. А майка й се стремеше единствено да му угоди.

— Искам да отида в Кан с Джоана Уилсън.

— Джо Уилсън? Това момиче е една малка развратница. — Робъртс изсумтя. — И къде се намира Кан?

— Във Франция. Само за уикенда. — Софи се опита да го предразположи. — За обогатяване на общата култура и нали миналата година си извадих паспорт.

— Няма да ти дам и пени. И бездруго издръжката ти ми излиза солено.

— Спестила съм малко пари — примоли се Софи. — От работата. Може ли да замина?

Мъжът се извърна и погледна дъщеря си — силно притеснена, кльощава и плаха. Напомняше му за жена му в най-дразнещите й моменти. Защо не им се бе родило момче!

— Прави каквото искаш — вдигна рамене той. — И бездруго скоро заминаваш в колеж.

Софи грейна от радост.

— Благодаря, татко.

Обърна се към майка си, но Ан бе заета с приготвяне на агнешкото бутче за обяд; както обикновено, тя не показа никакъв интерес към плановете на дъщеря си.

Софи се покатери в малката си стаичка на горния етаж и се зае да приготвя куфара си. Беше благодарна, че баща й проявява такова безразличие и не я бе спрял. Щеше да се махне оттук. И то във Франция!

Франция бе чужбина. Кан — легендарният град, където се провеждаше прочутият филмов фестивал. Джоана й разправяше как ще срещнат куп звезди и знаменитости. Принцове на Монако, богати мъже, все от този род. Джо бе обявила, че заминава, за да си търси късмета, и бе предложила на Софи да тръгне с нея.

Беше съвсем естествено: Джо беше русокоса и светла, а златистите си кичури задължително оформяше в салона „Видал Сасун“. Малкото провинциално градче Тънбридж Уелс бе напълно подходящо за Софи, но не би могло да задържи пъстроцветна пеперуда като Джо — тя бе призвана за по-друга съдба, мислеше си Софи.

Ако Джо бе пеперуда, то тя бе молец; обикновено забила нос в книгите, потънала в някой любовен роман или съсредоточена в уроците си. Винаги бе с училищната си униформа, затова не се открояваше по никакъв начин. Дори и през уикендите предпочиташе обикновени и съвсем семпли дрехи. Момчетата никога не й обръщаха внимание, макар че, както снизходително подхвърляше Джо, Софи можеше да бъде и хубава.

— Трябва да го направиш — предлагаше приятелката й. — Да се понагласиш малко.

— Какво имаш предвид?

— Да изрусиш косата си. Бих могла да ти помогна. Да носиш къси поли, високи токчета. Купи си сутиен с подплънки! — Джо отметна русата си грива. — Малко сини сенки на очите! Сега никой не може да види как изглеждаш под тоя бретон.

— А, не, благодаря — възрази Софи. — Баща ми ще ме убие.

Някои от момичетата в училище се чудеха защо Джо се мотае със Софи Робъртс. Господин Робъртс беше толкова скучен, просто някакъв вестникар с не особено голяма къща. Тя дори нямаше и хубави братя.

Софи обаче знаеше защо: Джо не обичаше да има конкуренция, а тя не бе никаква заплаха за нея. Самочувствието й бе толкова осакатено от липсата на любов от страна на егоистичните й родители, че бе безкрайно доволна, задето просто има приятелка. Мотивите на тази „приятелка“ нямаха значение — никакво.

А тази вечер бе още по-щастлива. Щеше да бъде компаньонка на Джо във Франция! На истински чуждестранен плаж, където щеше да види истински филмови звезди! Един кратък поглед, хвърлен към „истинския“ живот извън рамките на нещастното й детство в малкото градче. Можеше дори да се окаже слънчево, кой знае. По телевизията винаги даваха слънчево време в чужбина. Софи погледна таванския прозорец, върху който барабанеше дъждът, и се озърна в тясната и сива стаичка, като отправи гореща молба към небесата да не би да се обърка нещо; дано баща й да не измисли някакво извинение, за да я спре. Тогава я очакваше все същото ежедневие: да стои със сведена глава и да не му се мярка пред очите.

— Скучно ми е — заяви Джоана.

Облегна се върху фините завивки на хотелското легло.

— Скучно ли? — шокира се Софи.

Как Джо бе могла да каже подобно нещо? Послушно я бе следвала навсякъде. Бяха видели толкова много филмови звезди и красавици, а Джони Холидей, известният френски певец, дори бе намигнал на Джо! Софи го забеляза. Бяха пили вино — Джо май тотално прекали — и бяха хапвали кроасани, къпаха се в морето. Всъщност Джо прекара доста време на пясъка, за да показва невероятните си червени бикини. Софи имаше цял бански, но бе прекалено свенлива, за да го носи, и затова остана с късите си панталони и чехлите.

— Не сме излезли с никого.

— Нали пихме кафе с онези французойки — възрази й Софи.

— Пфу! Момичета — презрително отрони Джо. — Не съм дошла заради момичетата. Искам да си намеря гадже. Или да срещна някой филмов режисьор — прокара пръсти с яркочервени нокти през косата си, като се оглеждаше в огледалото на вратата на гардероба. — Дойдох, за да бъда открита.

— Повечето мъже са много по-възрастни от нас…

— И какво от това, скъпа? Зрелите, преуспели мъже харесват млади момичета. Може би някой ще ни покани на яхтата си — развълнувано размаха ръце Джо.

Софи се изчерви. Момичетата по яхтите често седяха на палубите без горнище на банските си и показваха гърдите си на целия свят!

— Не мисля, че баща ми ще одобри такова нещо.

— Баща ти не харесва нищо от онова, което правиш — изтъкна Джо с жестока прямота. — Поживей си, Соф! Или поне гледай как го правя аз — засмя се звънливо тя. Преметна дългите си крака над леглото и отвори рязко вратата на гардероба, която заяждаше. — Евтин мотел — изсумтя тя. — Трябва да живеем в лукс!

Софи се разсмя.

— Едва ли ще ни се случи. Нали не си въобразяваш, че ще срещнеш принца от приказките?

— Ако някой може да го срещне, със сигурност ще съм аз — убедено заяви Джо. — Гледай! Пазя я специално. Какво ще кажеш?

Извади прозрачна бяла рокля и я вдигна пред себе си. Дрехата прилепваше върху извивките на слабото й тяло, беше с опасно дълбоко деколте и бе толкова къса, че едва покриваше ханша й.

Софи се засмя.

— Сериозно говоря! — настоя Джо. — Ще бъда много секси!

— Мисля, че е малко прекалено.

Приятелката й се нацупи.

— Ти изобщо не искаш да се забавлявам. Не си ли забелязала как се обличат другите момичета?

— На мен ми остана само розовата рокля.

Тя й беше любима. Моделът беше копиран от едно списание, носеше го Джаки Кенеди; стигаше до коленете и беше с елегантно лодка деколте, при това Софи смяташе, че с нея изглежда по-голяма.

— Скууучнооо — отсече Джо. — Ти си носи твоята, а аз ще облека бялата. Ще идем на „Кроазет“. Вчера чух да говорят, че Пиер Масо щял да бъде там.

— Поредната филмова звезда — въздъхна Софи.

Звездите никога не се оказваха там, където Джо бе планувала, и двете само обикаляха и ги търсеха, докато им излязат мазоли заради високите платформи на сандалите.

— Не! Той е французин, бижутер. Притежава онази известна верига магазини, като „Жарар“ или нещо подобно.

— О, да — сети се Софи.

Обичаше бижутата, макар че нямаше нито едно. Но й харесваше да ги гледа в списанията на Джо и да се възхищава на онези, които ги носеха — манекенките и принцесите.

— Все едно, той е прекрасен и безумно богат. И се говори, че обича красивите момичета — Джо вече сваляше джинсите си и посегна към парчето бял плат. — Само гледай, Соф. Това е моята вечер. Усещам го!

Плажът „Кроазет“ бе претъпкан. Нощта бе топла и лекият бриз откъм морето бе приятен; както и ароматите, които се носеха от ресторантите наоколо, всички пълни до пръсване. Кан съществуваше заради филмовия фестивал и го правеше по наистина великолепен начин. Но Софи, макар да не го признаваше гласно, нямаше търпение да се прибере у дома. Не й беше мястото тук; този град бе за пеперуди, а не за сиви молци.

— Виж! — Джо се вкопчи в ръката й, тъй като залитна на високите си платформи. — Мисля, че това е той, Соф! Познах го, виждала съм го в списанията.

Софи погледна. Не видя нищо особено — тълпа блондинки, повечето само по бански, се смееха звънко безспир, скупчени около един мъж. Той сочеше голяма и прекрасно екипирана яхта и няколко от момичетата хукнаха натам.

— Това е „Наташа“. Неговата яхта! Сигурно е над двайсет метра.

— Хубава е.

— Хубава! — изсумтя Джо. — Знаеш ли колко пари са нужни за поддръжката на такова нещо? Има прислуга. И огромен замък близо до Париж. С фазани в парка. Много е известен.

— Идва насам — плахо промълви Софи. Изпита внезапно желание да се обърне и да побегне. В сравнение с миниатюрните парченца плат, които другите момичета носеха около телата си, дори и бялата мини рокличка на Джоана изглеждаше старомодна. — Хайде да слезем на пясъка и да пошляпаме във водата…

— Никъде няма да шляпаме.

— Джо… ще изглеждаме много глупаво, не мислиш ли? — опита се да я вразуми Софи.

Но приятелката й не й обърна никакво внимание.

— О, не е ли истински красавец!

Софи се вгледа по-внимателно. Наистина ли? Бе вярно донякъде. Май бе прекалено слаб за нейния вкус. Но кой ли е тръгнал да му търси недостатъци? Този мъж бе толкова самоуверен, движеше се като кралска особа, като млад султан от Ориента, заобиколен от харем засмени момичета. Фотографите го бяха заобиколили и непрекъснато го снимаха — изглеждаше така, сякаш светът му принадлежи.

— О! Соф, идва насам! — изхлипа Джоана.

Вярно бе — вървеше право към тях. Софи, в скромната си розова рокля, с неизрусена кестенява коса, падаща свободно върху раменете й, направо искаше да побегне. Разбира се, това би било още по-глупаво и от преднамерено предизвикателното поведение на Джоана. Тя прехапа устни и се помоли: дано да ги подмине.

Но не стана така. Пиер бе погледнал над морето от ухилени до уши блондинки по бански костюми край себе си, показващи прелестите си, и бе видял нея. И я бе повикал.

— Виж! Забеляза ме. Вика ме да ида при него — превъзбудено възкликна Джоана. Стисна силно ръката на Софи и нареди: — Не мърдай! Дръж се естествено! Идва насам. Кажи нещо. Заприказвай ме!

— Студено ми е — измънка Софи, понеже не можа да измисли друго.

— Извинете ме, дами — обърна се към тях на френски Пиер Масо и леко им се поклони.

Едно от момичетата, увиснало на ръката му, се засмя звънко.

— Ние сме англичанки — изтърси сковано Софи.

— Естествено — с възхищение отвърна той, — с тази кожа. — Обърна се и заговори нещо на френски на блондинките; тонът му бе любезен, но твърд; те се нацупиха и се разпръснаха.

Джоана му се усмихна тържествуващо.

— Мадмоазел — обърна се Пиер към Софи, — ще ми окажете ли честта да вечеряте с мен?

— Ами аз? — извика Джоана.

Пиер погледна момичето — платиненорусо и с много дълги стройни крака.

— Ако искате и вие да дойдете, мадмоазел, няма проблем — каза той.

Софи се изчерви. Правилно ли бе чула?

Джоана се намръщи.

— Заети сме. Хайде, Софи — ядно каза тя и я задърпа настрани.

Но Софи за първи път се възпротиви. Не знаеше какво я накара — у този мъж имаше нещо… в погледа му… нещо, което я завладя. Нещо в дълбините на съзнанието й й нареди да се възползва от шанса си. Сега. Веднъж.

— Ще се видим по-късно, Джо — каза тя и се обърна към Пиер: — Мисля, че може, само една вечеря.

— Ти си глупава гъска, Софи Робъртс! — просъска Джо. — Да не си посмяла да се върнеш в мотела.

Софи потрепери, но Пиер Масо, този непознат мъж с отлично скроен костюм, се обърна спокойно към приятелката й:

— Мадмоазел Софи Робъртс изобщо няма да се връща в мотела ви, госпожице. Аз ще се погрижа за нея — подаде ръка на Софи и тя свенливо и предпазливо я пое. — Тръгваме ли? — предложи той.

И я поведе.

Не запомни името на ресторанта; помнеше само, че бе много далеч от шумните тълпи на Кан, в Кап Д’Антиб. Пиер я заведе там с личния си хеликоптер; пилотът я поздрави с докосване на фуражката, когато слизаха от машината. Тя бе толкова впечатлена, че не можеше да продума.

— Какво ще поръчаш? — попита Пиер и й подаде листа с менюто.

Софи сведе поглед към кристалната си чаша шампанско.

— Каквото вие изберете. Не се храня често в скъпи ресторанти — добави искрено тя.

— Много си красива — каза той.

— Благодаря.

Тя се изчерви.

Тъмните пресметливи очи на Масо я оглеждаха от глава до пети. Вниманието му бе съсредоточено право върху нея, като фокусиран лазерен лъч, а Софи не бе свикнала с подобно отношение.

Харесваше й.

Той я разпитваше внимателно, деликатно. Тя му отговаряше съвсем честно; беше на осемнадесет; надяваше се да учи в колеж; не беше близка с родителите си; водеше затворен живот.

— Религиозна ли си?

— Да, ние сме католици — почувства се длъжна да добави: — Смятаме за грях секса преди брака.

Той се усмихна.

— Колко необичайно. Имала ли си много приятели момчета?

— Нито едно — открито заяви Софи. — Не се интересуват от мен, защото… Ами… не съм много хубава.

Тя притеснено отметна кичур кестенява коса зад ухото си.

— Глупости. Прелестна си — каза го толкова категорично, че тя грейна от удоволствие. — И макар да не разполагаш с големи възможности, притежаваш естествен стил — отпи от чашата си. — Никакви момчета… Значи си чиста като сълза. Кажи ми, харесваш ли живота си?

— Не особено — погледна го втренчено. — Има ли човек, който да харесва живота си?

— О, да — засмя се. — Аз.

— Значи сте голям късметлия.

— Сам определям съдбата си — уверено й кимна той.

Софи го погледна с възхищение. Естествено, след като му бе казала, че няма да правят секс, никога вече нямаше да иска да я види. Но пък колко имаше да разказва на момичетата в родния си град! Струваше си да ядоса Джоана дори и само заради това.

— Бих искал да ти покажа дома си.

— Наблизо ли живеете?

— Съвсем не. В покрайнините на Париж. Но ще отидем с хеликоптера — загледа се в притесненото й лице. — Можеш да останеш да пренощуваш — ще бъдеш сама в стая, разбира се. На другата сутрин ще те изпратя обратно в Англия, ако желаеш, с първокласен билет.

— Дрехите ми са в мотела.

— Ще ти купя други.

Софи не се поколеба. Странно, но й се стори по-безопасно да се съгласи, отколкото да откаже. Той просто не бе човек, на когото можеш да откажеш.

— Много благодаря — каза тя.

Пиер Масо се усмихна.

— Ти ме заинтригува — отвърна той.

— Но къде сме? — попита Софи. Тя побърза да се махне от хеликоптера и бързо въртящите се перки, които повдигаха роклята над коленете й. — Не разбирам. Къде е къщата?

Стояха на площадка за кацане близо до огромен и величествен замък насред прекрасен парк. Покритата с чакъл алея бе осветена от факли, които огряваха и красивия замък.

— Тук.

Той се усмихна.

— Това? Това… не е ли някакъв културен паметник? Или музей?

— Замък. Шато дез Етоал, тоест замъкът на звездите. Моят дом — кратка усмивка. — Може би, някой ден, и твой.

Софи се засмя нервно.

— Шегуваш се.

— Никога не се шегувам — отново й подаде ръка. — Обадих се да предупредя. Прислугата е приготвила дрехи в твой стил, а тоалетни принадлежности за пренощуване ще намериш в апартамента за гости, Орлеанския апартамент. Ще разполагаш и с нови дрехи за сутринта, когато можеш да се обадиш на родителите си.

— Баща ми ще ме убие — прошепна тя.

Масо поклати глава.

— Не мисля.

Погледна го свенливо. Може и да бе сбъркала. Вероятно все пак имаше принцове от приказките…

Пиер наистина я спаси. Само след два месеца се бе изнесла от къщата на родителите си, пренесе се във Франция и се омъжи в църква като истинска Пепеляшка, в разкошна бална рокля, ушита специално за нея от „Живанши от кутюр“, тиара с крушовидни диаманти и старинни сатенени пантофки, а после бе отведена с каляска, теглена от коне, в собствения си замък, където в замяна на цялата приказка и на мъжа, който казваше, че я обича, тя можеше да предложи единствено девствеността си.

Пиер бе идеалният съпруг. Даваше й всичко и не предявяваше големи очаквания. Софи също. И макар да се страхуваше и да се чувстваше скована от свекърва си, бе идеалната съпруга: покорна, изпълнена с желание да му угоди, готова да учи нови неща — бе му позволила да извае личността й. Разбираха се прекрасно. Първата година бе изминала много приятно. Но непрекъснато имаше усещането, че е избягала отнякъде.

След това… ами, вълнението сякаш бе помръкнало, поне донякъде; е, не много. Тя не можеше да си представи, че ще прояви нелоялност; колкото хладно донякъде да се държеше Пиер, колкото и усилено да работеше, той все пак бе добър съпруг, беше й дал всичко, беше й дал Том, а Том бе наистина всичко за нея — нейното бебче, любовта на живота й.

Софи вярваше, че е изпълнила своята част от сделката. Бе посветила близо двадесет години от живота си на това да се превърне в идеалната съпруга; последните седем от тях — в самота. Бе изпълнила всичко, което Пиер би искал. Ето такъв бе бракът й.

Сега тя се замисли за Грегоар. Беше ли готова наистина за нов брак?

По-късно мислено се питаше защо е решила да си тръгне от офиса; защо не бе отишла право при Грегоар и не го бе попитала за онова, което й бе казала Джуди. Може би някакво съвсем леко подозрение, интуитивно усещане… Но тя не бе пожелала да чуе този вътрешен намек. Не и тогава.

Обади се на шофьора си от офиса и му нареди да я чака, после взе няколко от по-важните доклади — поне тя така прецени — и тръгна към тесния и задушен асансьор. Вратата към кабинета на Лазар бе затворена, а Джуди говореше по телефона. Повечето служители в тесните стъклени кабинки не извърнаха глави към нея. Тя слезе от десетия етаж с известно притеснение: бягаше ли от нещо?

Денят бе приятен, малко мрачен. Изчака шофьорът да й отвори вратата и се настани на задната седалка.

— Добро утро, мадам — никога не би я попитал защо си тръгва толкова рано. — Накъде?

— Към дома.

— Чудесно, мадам.

Той ловко се включи в движението по улицата.

Тя си каза, че просто ще се върне в замъка и ще обмисли трезво нещата. Ще…

Не. Изведнъж мисълта за замъка я отблъсна. Беше огромен и празен. Можеше да седне в малката библиотека, която гледаше на запад и която бе избрала сред многото стаи за свой работен кабинет, но все пак…

— Всъщност ще идем в Сент Од.

— При отец Сабен ли отивате, мадам?

— Да — отвърна тя и се облегна на меката кожа на задната седалка.

— Скъпа моя, каква чудесна изненада.

— Надявам се, че не те притеснявам, отче.

— Никак даже. Нямам никакви ангажименти. Влез, влез.

Софи се усмихна благодарно на възрастния човек, който я канеше да влезе в къщата на енорийския свещеник. Отвори малката портичка от ковано желязо, влезе в двора и мина по каменните плочи на алеята, която прекосяваше малката градинка на свещеника. Отец Сабен бе голям почитател на английските градини и с голяма грижа бе отгледал теменужки, ружи и лупини, както и глицинии и диви шипки; през лятото тясното му дворче искреше от цветове и ухаеше божествено.

— Не съм те виждал отдавна — отбеляза той меко. — Чай?

— Да, благодаря.

Софи приседна както винаги на ръба на един от старите му фотьойли, разръфани от ноктите на отдавна починалия му любим котарак Лутер. Софи непрекъснато се опитваше да купи нови мебели на отец Сабен и той винаги приемаше с благодарност даренията й, които обаче веднага похарчваше за бедните в енорията.

Свещеникът се засуети в кухнята; чуваше как шумоли расото му, докато се навежда да вземе мляко от хладилника. Той бе старомоден човек и все още се обличаше с черно расо и носеше малка квадратна шапчица. Младата жена направо потръпна, като си представи какъв ли хаос е сътворил в малката кухничка, докато се суети с електрическия чайник, но се въздържа да му предложи помощта си. Отец Сабен се гордееше със своята самостоятелност; не й позволяваше да разчиства из дома му, нито да плати за камериерка, нито дори да му помогне да приготви чая.

— Съжалявам — каза тя. — Бях заета, в Париж.

— Само момент.

Софи се загледа през прозореца в едно от разцъфналите напръстничета и в тромавия стършел, който се бе заровил в една от камбанките. Усети как я обзема спокойствие.

— Ето, готово — обади се отец Сабен, който се появи тържествуващо с очукана порцеланова чаша, от чийто ръб висеше конецът на торбичката с черен чай.

— Чудесно — прие Софи с престорена бодрост, като измъкна торбичката и тайничко я хвърли в кошчето.

Свещеникът се гордееше с умението си да приготвя хубав чай и даже бе поръчал на своя позната монахиня да му изпраща чай от Кардиф.

— Била си в „Дом Масо“ — каза отецът. Това не беше въпрос.

— Да, исках да проверя дали всичко е наред. Става дума за наследството на Том, нали разбираш — с лека нотка на оправдание изрече Софи. Но пък защо? За какво имаше да се оправдава пред най-стария си и доверен приятел? — Смятам, че Пиер би искал от мен да се постарая всичко да бъде в ред.

— Не, не смяташ.

Софи се сепна.

— Моля?

— Не мислиш така — търпеливо поясни отец Сабен. Очите му бяха замъглени и изгубили остротата си от възрастта, но умът му бе пъргав като на младини. — Твоят съпруг никога не би пожелал ти да се занимаваш с бизнеса му, Софи. Никога.

Шокирана, тя остави чашата си на масата. Думите му отекваха в съзвучие с тези на Катрин и Том. И вероятно тъкмо поради факта, че ги чува от него, тя осъзна, че може би са верни; и двамата знаеха, че това е истината.

— Пиер имаше много ясен план за своята съпруга. Да се включиш в управлението на бизнеса би било последното, което би пожелал.

— Значи мислиш, че бъркам, отче — окаяно пророни тя.

— Разбира се, че не. Ти не си глупава, каквото и да ти е казвала напоследък мадам Катрин.

— Но ти каза, че Пиер…

— Твоят съпруг беше глупак. Дано почива в мир — прекръсти се свещеникът. — Глупак и… — той спря рязко. — „За мъртвите или добро, или нищо“. Онова, което би искал той, няма значение. Мъртъв е и сега ти носиш отговорността. Само казвам, скъпа моя, че не бива да се заблуждаваш. Вършиш това, защото така трябва; заради Том. Но го правиш и защото ти самата го искаш.

— Защото аз… — Софи не довърши изречението. Наистина ли го искаше? Дълг, чест, оцеляване, майчина любов… всичко това можеше да приеме като мотивация. Но не и…

Толкова бе свикнала да прави онова, което искат от нея — да бъде покорна, вярна на Пиер, и то по единствения познат й начин, а това означаваше да следва безпрекословно волята му.

Освен в този случай, както изтъкна нейният изповедник и приятел. Да поеме контрола над компания „Масо“ — Пиер категорично не би го позволил.

— Смяташ, че действам егоистично ли?

— Мисля, че би го направила заради интересите на сина си, но освен това вярвам, че и ти го искаш, Софи. Заради самата себе си. — Възрастният човек махна с ръка към бързо изстиващия й чай в очуканата чаша. — Пий чая си, скъпа.

Тя послушно отпи глътка.

— Това е хубаво нещо, дете мое. Нормално е да имаш свои желания. И да вършиш каквото решиш.

Софи се замисли за Грегоар.

— Може би няма да се налага да прекарвам много време там. Имам доверие на ръководството на компанията…

— Май не ми казваш всичко — погледна я той проницателно. — Да не би да има някой мъж?

Софи се изчерви силно.

— Отче!

— Аха! — той се засмя. — Така си и знаех.

— Това не е грях — притеснено отрони тя.

— Защо да е грях? Ти си вдовица; имаш смъртен акт за съпруга си. Аз, естествено, смятам такъв съпруг за голяма грешка.

Софи отпи голяма глътка от чая за подкрепа. Това не бе в стила на отец Сабен, абсолютно не беше. Обикновено обсъждаха само разни скучни неща като случките в селото.

— Явно си срещнала този мъж в офиса.

— Откъде знаеш? — възкликна Софи.

— Мило мое момиче, та ти не си излизала никъде другаде!

— О!

— А и си много богата, скъпа, освен това си по-високопоставена от него! Как се казва на английски… ти си негов шеф.

— Той има собствени пари. Богат човек е… — Тя се опитваше да се съпротивлява като животинче, което мъкнат към клетката.

— Богатите никога не отказват още пари — изтъкна отец Сабен. — Разбира се, решението си е твое, скъпа моя. Но… някои хора са свикнали да смятат, че не можеш да се справиш сама.

Софи се сети за Катрин… за Пиер… за миг дори и за Том.

— Внимавай да не се окажат прави.

Прибра се в замъка и поръча да й донесат чай; този път не от торбичка с конец, а истински черен чай и кифлички с ягодов конфитюр. Лайънъл приготвяше този конфитюр всяка година от дребните диви ягоди, които растяха в покрайнините на дъбовата горичка — беше направо божествен. Софи тъкмо си хапваше с истинско удоволствие, когато я потърсиха по телефона. Мадам Делон, секретарката й, й поднесе телефонната слушалка.

— Извинете, мадам, мосю Лазар иска да говори с вас.

— Благодаря ти, Селин.

— Софи — гласът на Грегоар бе сърдечен и спокоен.

Почувства как я обзема копнеж, желание да усети нечия прегръдка, да бъде ухажвана, обичана… може би трябваше да пристъпва по-бавно, както я бе посъветвал отец Сабен… да бъде по-предпазлива…

— Надявам се, че се чувстваш добре. Джуди ми каза, че си си тръгнала рано от офиса.

— Добре съм, Грегоар.

— Виж — започна той и думите се изсипаха една след друга като поток. — Джуди беше разстроена. Дойде да ме види. Мисли, че е прекалила в разговора си с теб.

— Джуди няма за какво да се тревожи.

— Искам да знаеш, че онова, което ти е наговорила, е нелепо — продължи Грегоар. — Не мисля, че ми нямаш доверие… не позволявай каквото и да било да те държи настрани от нас. Искам да си спокойна и уверена, Софи… искам да останеш в „Масо“, докато сама се увериш в правилността на политиката ми в компанията. Пък и след това! Остани за постоянно, ако искаш моето мнение.

Софи се облегна на златистия брокат на дивана, почувствала се направо замаяна от облекчение. Ето! Сърцето й ликуваше. Той я молеше да остане… нямаше никакво емоционално изнудване… отец Сабен наистина грешеше по отношение на него…

— Не, Грегоар — каза тя. — Няма нужда повече да оставам там. Сигурна съм, че си вършиш работата идеално. Джуди ме увери в това, а тя е умно момиче. Проверих цената на акциите — видях, че се е покачила, както ти ми каза. С девет процента — погледна към докладите, които бе донесла със себе си и които стояха на спретната купчинка върху бюрото й. — Имам ти доверие — каза тя и почувства как от раменете й пада тежък товар.

— Имаш доверие в мен — повтори Грегоар. Звучеше развълнуван, гласът му бе леко задавен. — Ти имаш доверие в мен. Софи… това означава толкова много за мен.

— Радвам се.

Бе доволна от реакцията му, може би само леко изненадана.

— Питам се дали би било уместно да те посетя. Не във връзка с работата. Просто искам да те видя — той се опитваше да звучи спокойно.

Софи грейна. Оказа се права! Грегоар може би наистина сдържаше чувствата си единствено заради това, че работят заедно. Сега щеше да дойде и да й каже истината — че я обича.

— Моля, заповядай — покани го тя с топъл, но равен глас.

— Тръгвам веднага. Нямам търпение да те видя — каза Лазар.

Софи затвори и й се прииска да затанцува наоколо. „Аз също — мислеше си тя. — Аз също!“