Искри

Пета глава

Колата тихичко бръмчеше, докато се движеха по лъкатушещите улички на Париж. Движението не бе много натоварено; щеше да пристигне навреме. Софи се опита да овладее нервността си. Бе се почувствала принудена да вземе това решение — беше в интерес на Том. И слава богу, най-лошото вече бе отминало — посещението при свекърва й, а после писмото и ужасният разговор с Том по телефона.

Самотата, която изпитваше и с която се мъчеше да свикне толкова години, не можеше да се сравни с болката от раздялата със сина й.

Дали не проявяваше прекален мелодраматизъм? Наистина бе усетила раздялата като загуба. На онова жизнерадостно, буйно и весело малко момче, което растеше пред нея — променено, разбира се, след изчезването на баща му, тогава бе единайсетгодишен. Макар че някъде дълбоко вътре в душата й той си беше нейният Том, светлината на дните й. Единственият смисъл в живота й, единственият мотив да става сутрин и да си ляга вечер. Дори някога, когато все още бе до тях, Пиер рядко посещаваше леглото й, а и правенето на любов с него, ако изобщо можеше да се нарече така, бе хладно и някак по задължение. След раждането на Том то бе престанало напълно. За нея бе облекчение.

Не би го споделила с никого, разбира се — една младоженка би трябвало да обича секса, нали? Но на Софи не й бе харесало. Пиер не бе нежен и не я бе възбуждал; тя приемаше ласките му с някакво примирение. Семейните хора правят секс. Но винаги настояваше светлините да са угасени, за да не види той как тя прехапва устни или понякога се присвива от болка. По негласно споразумение извън спалнята двамата никога не говореха за това. Пиер не се оплакваше. А Софи не искаше да задълбава.

Той им бе осигурил разкошен живот. Не биха могли и да мечтаят за повече. Освен това понякога я целуваше, стискаше ръката й, правеше й дребни комплименти. Софи ценеше високо тези жестове на внимание; не осъзнаваше, че копнее за истинска силна любов. Но безрезервната любов на бебчето й бе променило нейния свят и тогава тя истински бе разцъфтяла, като цвете, което разтваря листенцата си под слънцето.

Нямаше представа кога Том е започнал да се отдалечава от нея. Може би в „Итън“. В пансиона. Може би към края на престоя му там. Сега, докато седеше на задната седалка в колата, отново изпита познатата остра болка, която я бе измъчвала много пъти и преди. Дали не бе направила фатална грешка да го изпрати надалеч? Но Пиер толкова твърдо бе настоявал да не го превръща в мамино синче, а и тя, разбира се, не би искала подобно нещо.

Точно защото бе единственото й дете, нейното слънчице, внимаваше да не го задуши с любовта си, опасяваше се да не го превърне, опазил Бог, в женствено подобие на мъж. И когато до нея започнаха достигат коментари за поведението му, когато й се обадиха от училището във връзка с някаква история с местно момиче, ами… въпреки вярата си в Бог Софи тайничко бе въздъхнала от облекчение. Беше нормално момче. Разбира се, тогава му се беше скарала сурово. Подчерта, че баща му никога не би направил подобно нещо.

После се бе изповядала заради облекчението и радостта, които бе изпитала по повод на онази връзка, а сетне се бе принудила да изслуша строга поучителна проповед. Но сега — сега вече не се радваше толкова. Около Том имаше прекалено много жени, безчет — така бе чувала от непредпазливите подхвърляния на негови приятели. И вярваше, че е точно така. Макар че бе успял да влезе в „Оксфорд“, Том не залягаше над учението, изглежда, съвсем не си правеше труда, прахосваше будния си ум.

Още повече я болеше, че синът й проявява все по-малко желание да общува с нея. Струваше й се, че нейното бебче изведнъж е започнало да мрази всичко, свързано с майка си.

Това обаждане… Беше направо ужасно. Очакваше го, но все пак беше ужасно.

Правеше всичко за доброто на Том. Тя отвори дамската си чантичка „Шанел“ и извади носна кърпичка на точки — носталгичен спомен от детството й, късче от английския й живот, което носеше навсякъде със себе си. Скрит бунт срещу Пиер и цялото му старание да я превърне в дама от френския бомонд. Не че бе кой знае какъв бунт. Подчиняваше му се във всичко останало.

В главата й изплуваха картини от брака й; от годините, в които се опитваше да се впише в средата. В началото на семейния им живот отчаяно се бе старала да задоволи очакванията на съпруга си милионер. Тогава нервността и плахостта я караха да премълчава много неща. Спомни си колко неловко се чувстваше на официалните вечери — не бе сигурна дори коя вилица да използва. Светските познати на Пиер, все бляскави фигури от висшето общество, аристократи и милиардери, направо я ужасяваха. Бе свикнала да си мълчи, да не изразява мнение. Криеше се зад Пиер и отчаяно търсеше одобрението му, което той все не показваше. Искаше да му докаже колко е благодарна, че може да се научи — стараеше се да бъде съпругата, която той желае. Тиха, възпитана, скромна. В крайна сметка бе свикнала да живее в сянката му; красива и стилна жива статуя, а с много практика се бе превърнала и в отлична домакиня. Но раждането на детето бе променило всичко; когато се появи Том, тя сякаш се съживи.

А сега нейното бебче крещеше и беснееше насреща й.

Софи леко попи влажните си очи с кърпичката. Да не мисли повече за това. Любовта към децата често кара човек да прави неща, които на тях не им харесват. И на майките се пада да понасят гнева и сълзите им.

Том трябваше да продължи нататък. Не беше здравословно да очаква с маниакална настойчивост някого, който няма да се върне. А колкото до компанията „Дом Масо“, тя не се съмняваше, че всичко е наред, но и не смяташе, че превишава правата си в желанието си просто да провери как стоят нещата. Предстои да минат още цели три години, преди Том да поеме ръководството й.

Софи си каза, че ще прегледа бизнеса, така както преглежда чековата си книжка. Все още харчеше за себе си само сумата, която Пиер й бе определил като издръжка, нито цент повече. Водеше сметка за всяко похарчено евро. Това също й бе навик от детството, толкова естествен, колкото и миенето на зъбите.

Нямаше от какво да се страхува. Просто по-голяма чекова книжка, казваше си тя наум. О, ето че стигнаха до улица „Трико“. Тук бяха офисите на Пиер. Денят бе облачен, по-хладен от обичайното и сивото небе идеално се сливаше с цвета на сградата. Както и на настроението й. Мрачно и сериозно. Бе избрала костюм — модел на „Диор“, — съзнателно бе предпочела женствената му кройка, разбира се, задължителното траурно черно, но с копчета от слонова кост и наниз от перли в същия цвят. Бижу на „Масо“, естествено; Пиер й ги бе подарил на двадесет и петия й рожден ден. Бе сложила и съвсем малко парфюм на китките си — „Шанел 19“, много лек пролетен аромат. Нямаше смисъл да облича костюм на райе, нито да се прави на бизнес дама. Не искаше да изглежда нелепо.

Шофьорът й отвори вратата, задържа я и почтително докосна фуражката си, докато тя слизаше. И изведнъж Софи усети прилив на надежда.

Може би това щеше да е последното изпитание. Но трябваше да организира и погребалната служба. Не бе сигурна как трябва да постъпи. Можеше да я проведе в тесен семеен кръг в параклиса в замъка. Много вероятно бе и Катрин Масо, и Том да откажат да присъстват. Катрин презираше всички свещеници, а Том от известно време бе престанал да ходи на църква. Тя не смееше да настоява. Щеше да организира частна служба за Пиер.

Но това сега бе последното ужасно публично изпитание. Бе се изправила срещу Катрин и сина си, в момента й оставаше само да провери как стоят нещата тук и после можеше да се върне обратно в замъка и да забрави за всичко и всички.

Софи нямаше търпение всичко да продължи по стария нормален и спокоен начин. Тези конфликти, толкова необичайни за нея, я бяха изтощили, беше напрегната и нещастна.

Наближаваше лятото и искаше да продължи да се занимава с билковата градина, която бяха планирали. През цялото време на семестъра, докато Том го нямаше, тя работеше по градините на замъка. Така имаше конкретно занимание и се чувстваше полезна. Можеше да създаде нещо красиво.

Отвори тежката входна врата с месингова дръжка и влезе в офис сградата. Сърцето й започна да бие ускорено, но тя си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Нямаше нужда да нервничи; та нали те всички вероятно се плашеха от нея — злата вдовица, която сега държи всички акции. Тази представа бе толкова нелепа, че се усмихна.

— Да, моля? С какво мога да ви помогна? — попита момичето на рецепцията с леко предизвикателен тон.

— Мадам — подчерта Софи. Изплъзна й се, преди да се усети.

— Моля? — повтори ядосано момичето.

— Мадам — извинително поясни Софи. — Нали разбирате: „С какво мога да ви помогна, мадам?“. Трябва да сме учтиви с клиентите си, нали? Както впрочем и с всеки, който прекрачи прага. Просто е въпрос на добри маниери.

— Имате ли уговорена среща с някого? — настоятелно попита момичето.

Софи усети, че я залива горещина. Мразеше разправиите. Нямаше опит в тях. Но нямаше как. Погледна момичето право в очите.

Сега то се изчерви.

— Защо ме зяпате така? Ще повикам охраната — заплаши то.

Софи не помръдна. Служителката я огледа добре. Отбеляза красивия скъп костюм, огромните перли, чантата „Шанел“, ненатрапчивото и непогрешимо излъчване на много пари. Колелцата в главата й бавно се завъртяха.

— О! — възкликна все така неприветливо тя. — Имате предвид, че трябва да кажа „мадам“. Имате ли уговорена среща с някого, мадам? — изрече това с равен глас и клокочещи нотки на негодувание.

— С мосю Грегоар Лазар — отговори Софи.

Момичето пак се изчерви.

— Разбира се, мадам. Моля, приемете извиненията ми. Ще запомня какво ми казахте.

— Това просто предразполага хората — обясни Софи, сякаш искаше някак да се извини, след като вече бе спечелила рунда.

— Несъмнено — съгласи се момичето. — Мадам.

„Тя ме мрази“, въздъхна мислено Софи.

— Името ви, ако обичате, мадам.

— Софи Масо.

Очите на девойката се окръглиха от страх.

— Да, да, мадам Масо, веднага! — разбърза се тя и се хвърли към телефона. — Мосю, мадам Масо е тук — заслуша се в слушалката, после затвори. — Аз… Господинът е на десетия етаж, мадам — на пресеклив английски продължи тя. — Аз ще ви заведа.

— Асансьорите стигат ли до десетия етаж?

Момичето кимна вцепенено.

— И сама мога да се оправя.

— О, моля ви, мадам — едва не изплака момичето. — Много ви моля да ме извините и да не споменавате пред мосю Лазар… Нуждая се от тази работа, от мястото си тук.

— Няма да спомена нищо — отвърна Софи, отвратена от факта, че някой може да се страхува от нея до такава степен. Девойката не изглеждаше много по-голяма от Том. — Само искам на хората да им е приятно да посещават „Дом Масо“, мадмоазел. Не се притеснявайте излишно.

Момичето кимна и прехапа устни.

— Всичко е наред! — сърдечно я увери Софи и се качи в асансьора.

Кабината бе много малка и тъмна, тапицирана в червено кадифе, от старите модели, в които човек трябва да издърпа и да затвори металната решетка, за да тръгне. Тя потръпна и натисна копчето за десетия етаж.

Софи страдаше от лека клаустрофобия, а и докато асансьорът потракваше и скърцаше при издигането си в шахтата, все още можеше да чуе обърканите възгласи на момичето долу. То, разбира се, се бе държало непоносимо грубо, но все пак…

Дюлок, градинарят, вече бе излязъл с термоса си с кафе и сега сигурно заравняваше влажната рохкава почва, която се обръщаше в лопатата му като масло. О, колко мразеше всичко тук. Ядно прокле в мислите си Пиер, задето се бе оставил да го убият. Едва от пет минути бе тук, а вече искаше да си бъде у дома.

Най-сетне, слава богу, приличният на ковчег асансьор спря. Отвори сама вътрешната врата; външната й отвори секретарка, облечена в красив костюм от две части в морскосиньо, който Софи искрено одобри.

— Реших да се кача сама — побърза да каже, забелязала как по-възрастната жена се оглежда да зърне провинилата се рецепционистка.

— Много добре, мадам. Добре дошли в „Дом Масо“ — тя стисна енергично ръката й. — Казвам се Сесил Лизбън и съм секретарка на мосю Лазар. За нас е голяма чест да ни посетите. Последвайте ме, моля.

Софи послушно тръгна с нея покрай работните места. В просторния офис нямаше вътрешни преградни стени и служителите седяха пред компютрите си или говореха си телефона, разделени един от друг с ниски преградни екрани. Повечето изглеждаха отегчени, макар че неколцина я зяпнаха с неприкрито любопитство. Изобщо не й приличаше на централа на голяма модна къща за бижута и дрехи; изглеждаше като всяка друга офис сграда. Някога, като момиче, бе придружила баща си на работното му място в местния вестник. Атмосферата тук й напомни за онзи ден. Но пък, от друга страна, може би бизнесът изглеждаше един и същ във всички сфери и бе толкова скучен, колкото й го описваше Пиер.

— Насам, мадам.

Секретарката отвори една красиво резбована врата от масивен орех и я покани в кабинета на Лазар.

Беше обзаведен с безспорен вкус. Софи разбираше от тези неща. Забеляза мекия тъмносин килим, кремавите стени, махагоновото бюро, което бе покрито — доста неочаквано — с тъмносиня кожа, вместо с обичайното бургундскочервено или тъмнозелено. Големи прозорци, разположени в полукръг, откриваха гледка към парижките улици, където купувачи, туристи и бизнесмени щъкаха в студеното утро. Софи си каза, че ако работеше тук, щеше да отрупа ниския перваз с меки възглавнички и да се сгуши там като котка, да се взира в улиците и да търси вдъхновение…

Но това бе наистина прекалено наивно и тъкмо по тази причина мосю Лазар бе изпълнителен директор, а тя — домакиня.

— Мадам, очарован съм — посрещна я Лазар. Заобиколи махагоновото си бюро и се наведе над ръката й, като кавалерски притисна устни към нея. После постави длан върху нейната. — Безкрайно съжалявам за загубата ви. Мосю Масо, или ако мога да го наричам така, Пиер, беше добър шеф и добър приятел. На всички много ни липсва през тези години.

Софи усети как в очите й напират сълзи, предизвикани от топлото му посрещане.

— Благодаря — каза само тя. — Аз, както знаете, говоря френски, ако така ще ви е по-удобно.

— Категорично не, наредил съм всички служители да говорят на английски. Моля, мадам, заповядайте, седнете.

Столът пред бюрото му изглеждаше толкова строго официален, че Софи изпита неловкост; избра да приседне леко с изправен гръб върху едно диванче, тапицирано с разкошна бледосиня коприна.

— Сигурен съм, че няма да пожелаете да се заровите прекалено дълбоко в делата на „Дом Масо“.

— Надявам се, че не.

— Но докато сте тук, ще се наложи да прегледате купища документи, да задавате различни въпроси, за да се уверите как точно вървят нещата. Достатъчно сложно е и на родния език, без да се налага човек да използва втория, който владее. И без друго всички наши служители говорят два езика — голяма част от бизнеса е свързана с Лондон и Ню Йорк, а и, разбира се, трябва да се съобразяваме с „Де Биърс“ в Южна Африка. На всички ще се отрази добре да потренират английския си.

Тя се отпусна. Добре. Той изобщо не се държеше враждебно и не смяташе, че тя проявява нахалство, като се бърка в бизнеса.

— Много сте мил.

— Нищо подобно, мадам. Нали сега вие сте шефът — усмихна й се и очите му проблеснаха весело. — Е, откъде ще искате да започнете?

Добър въпрос. Софи нямаше и най-малка представа.

— Прочетох годишния отчет на компанията, но…

— Знам, пълно е с правна терминология. Невъзможен е за четене. Мога ли да ви предложа нещо? — почтително я погледна той.

— Разбира се.

— Вероятно ще желаете да се срещнете с шефовете на отделите, със служителите. Можем да свикаме съвещание или да ви разведа наоколо, за да видите всеки на обичайното му работно място.

Софи се оживи.

— Звучи чудесно.

— А после, ако имате време, бих могъл да ви заведа на обяд и да ви представя в най-общ план състоянието на компанията и позицията ни на пазара. Много е важно да прецените как управляваме наследството на Пиер.

Тя се усмихна.

— Да, благодаря. Планът ми харесва.

Човекът беше мил и изобщо не я плашеше, макар че бе толкова висок.

— На мен също. Много ми е приятно наистина да поговоря с вас, мадам. Само ми се щеше поводът да е по-радостен.

— Моля ви, наричайте ме Софи — предложи тя.

Грегоар я разведе по етажите, като насочваше в една или в друга посока дребната й фигурка. Държеше се приятно покровителствено и като истински кавалер отваряше всяка врата и събираше персонала само с едно щракване на пръсти. Толкова много лица за запомняне, но поне в това Софи бе напълно уверена в себе си. Трудните години, през които насила се бе превърнала в идеалната домакиня за Пиер, я бяха научили на много неща, включително бяха тренирали паметта й, така че идеално запомняше лица и имена. Преобладаваха мъжете — Жан-Гом Рубен, жилав, петдесетгодишен, директор на отдел „Продажби“; Ришар Роже, едър и набит мъж, отдел „Нови продукти и пазари“; Феликс Пето, също набит и със зачервен нос поради любовта му към виното — май изобщо не изглеждаше като ръководител на дизайнерите. Директорът на отдел „Връзки с обществеността“ Жил Керуал отсъстваше, бе в Ню Йорк, но заместникът му бе привлекателна и доста строга на вид млада жена — Джуди Дийн. Най-лесно запомни нея от всички вицепрезиденти — единствената американка и единствената жена.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Джуди и стисна решително ръката й.

Софи я огледа внимателно; елегантен вълнен костюм в малиново червено, доста смел избор на цвят. Косата й бе прекалено късо подстригана, но несъмнено тази жена бе много привлекателна. Костюмът бе с къси ръкави и Софи нямаше как да не забележи отличния мускулен тонус на ръцете й.

Почувства се леко засрамена. Самата тя членуваше в няколко престижни парижки клуба за здравословни грижи за тялото, но месеци наред не бе стъпвала в нито един. Струваше й се глупаво да вдига гирички и да бяга на пътечката, след като е прехвърлила трийсетте, но тази жена очевидно го правеше, а едва ли бе чак толкова по-млада — и изглеждаше фантастично.

— За мен е удоволствие. Благодаря за усърдието, с което работите за нас — каза Софи.

— Е, благодаря за заплатата, която ми давате.

Младата жена се усмихна, за да покаже, че се шегува.

— Няма много жени в офиса на „Дом Масо“ — отбеляза Софи.

— Не. Много жени все още предпочитат да си стоят у дома — хладно отбеляза Джуди.

Софи се замисли за миг. Нападаше ли я тази жена? Но пък същевременно се усмихваше, разкривайки американските си невероятно бели зъби.

— Сигурно е така. Но се радвам, че вие сте тук. Ще ми е приятно да чуя мнението и на друга жена, докато преглеждам делата на фирмата.

— Само кажете с какво мога да ви помогна, мадам Масо. Каквото и да било.

— Джуди е една от изгряващите ни звезди — обади се и Грегоар.

— Сигурна съм в това — отвърна Софи. — Радвам се, че се запознахме, Джуди.

— Приятен ден — пожела й по-младата жена и се обърна към компютъра си.

— Защо наистина има толкова малко жени тук? — попита Софи, докато вървеше с Грегоар надолу по стълбите.

Предпочете да слезе пеша, вместо да използва тесния асансьор; може би щеше да е добре да се разпореди да инсталират нов, съвременен модел. Старинните неща имат своето очарование, но не и когато става дума за техника.

— Няма кандидати за работа — отвърна той. — Встрани от блясъка на витрините и модните ревюта бизнесът е много скучен по същество. Само счетоводство и сметки. Дамите имат много по-забавни занимания, с които да запълват времето си, както сигурно знаете, мадам. Софи — поправи се той. — Извинявайте за старомодните ми маниери. Силата на навика.

Стигнаха до първия етаж, където рецепционистката ги изгледа притеснено, но Софи й се усмихна успокоително. Грегоар й отвори вратата; колата му вече ги чакаше и той задържа задната врата, за да се настани тя удобно.

— Имате ли нещо против „Ла Курон“?

Името й беше познато — нов и невероятно скъп ресторант, на който наскоро бяха присъдили заветната трета звезда на „Мишлен“ за класическата му френска кухня. Менюто бе предимно нормандско, с много сметана и ябълки. Софи усети как мислено преглъща.

— Абсолютно никакви възражения.

— Значи отиваме. — Наведе се напред и даде инструкции на шофьора. — Толкова се радвам, че се съгласихте. Чудесно е да имаш интересен събеседник. — Лазар я погледна, а в сините му, леко скосени очи танцуваха пламъчета. — Помня красотата ви, разбира се, но бях забравил колко сте интелигентна.

Софи почувства, че се изчервява до корените на косите си. Много време бе минало, откакто някой й бе правил личен комплимент, а и никога не й се бе случвало да я похвалят за ума й. Погледна Лазар с признателност.

— Благодаря — каза само, спомнила си инструкциите на Пиер.

„Една дама приема комплиментите с усмивка и никога не възразява.“

— Ще се постарая да улесня максимално целия процес за вас — каза Лазар.

И се усмихна.