Искри

Тридесет и първа глава

Събуди се призори, още нямаше и шест часа. Софи остана сгушена в меките си пухени възглавници и се загледа навън през плътните стъкла на прозорците; бледите утринни лъчи на зазоряването се открояваха на синьото небе и обещаваха поредния хубав ден.

Измъкна се от леглото, пристъпи боса по каменните плочи на пода и се приближи към прозореца, за да огледа парка. Идеално поддържаните градини на замъка се простираха пред погледа й; езерото все още се очертаваше като тъмен кръг, преди да заискри под слънчевите лъчи. Отвъд него, далеч зад долната морава се намираше домът на свекърва й — виждаха се елегантните пропорции на къщата в стил „Крал Джордж“.

Софи се запита как ли е спала Катрин. Едва ли спокойно, каза си тя.

Щеше да й е трудно да прости на старата жена. Никога не бе мислила, че омразата й към съпругата на сина й, неодобрението й към „недостойния му избор“ може да стигне толкова далеч, че да се опита да издигне стена между Софи и детето й.

Въпреки това те бяха от едно семейство, а също и съседи. Трябваше да се помирят, независимо дали Софи иска или не.

Загледа се как слънцето огрява зелените площи. Кога ли щеше да може отново да им се любува, разхождайки се бавно и свободно? Искаше и Том да е тук, да излязат двамата на пикник край езерото, да обсъдят заедно новите насаждения в крушовата градина. Трябваше да го срещне и с мосю Линдор, управителя на имението. След три години всичко щеше да бъде негово — огромното им имение, наред със задълженията по поддръжката му.

Може би много скоро, много скоро всичко щеше да приключи.

Извърна се от прозореца и отиде да вземе душ. Мислите й се върнаха към снощното парти; Софи усети топлината на приятно задоволство и спокойствие. Бе направила всичко по силите си. Отзивите в пресата или щяха да убедят акционерите да й дадат шанс и нейният план да проработи, или пък — не. И в двата случая вече нищо не зависеше от нея.

Бернард й бе подбрал чудесен тоалет. Софи бе изоставила траура и сега експериментираше с облеклото. Тоалетът бе закачлив, но с делови акцент; не можа да се сдържи и се запита как ли би го оценил Хю Монфърт. Копринената рокля на „Ком де гарсон“ стигаше точно до коляното, тъмнозелена, с копчета от ахат, комбинираше се чудесно с тъмнозелен шал от „Джоузеф Трико“, висящи обеци с перли и гранат и широка гривна от ковано злато; а в добавка към това — голяма чанта от крокодилска кожа на „Прада“ и обувки с много високи токчета.

Дрехите бяха отражение на нарасналото й самочувствие.

Софи добави колие с перидот и цитрин, за да освежи ансамбъла, напръска се с малко розова вода и повика шофьора си.

Дълбоко в подсъзнанието й обаче нещо я измъчваше. Въпреки задоволството й и обещанието за прекрасен топъл ден, както и надеждата за сдобряване с Том имаше нещо, което я притесняваше.

Хю Монфърт. Не, нямаше да мисли за него. Поне засега. Може би след като мине събранието.

Но вероятно бе свързано с Хю все пак…

Телефонът й звънна.

— Ричард ви очаква, мадам.

— Благодаря. Веднага слизам.

Софи затвори вратата на спалнята си и слезе по витите мраморни стъпала; Жуно вече бе на вратата и я държеше отворена за нея; ролс-ройсът мъркаше приглушено пред входа.

Пожела приятен ден на иконома и грациозно се настани на задната седалка. Каза си, че сигурно ще се досети по-късно какво я измъчва.

И докато колата потегляше с ръмжене по пътя и камъчетата хвърчаха под гумите, си спомни.

Джуди Дийн. Монфърт я бе предупредил за Джуди Дийн.

Селин Бусе бе подготвена за всичко.

Сутринта й бе направо прекрасна. Най-напред Рене, мъжът, с когото излизаше от три години, бе намекнал, че може би е готов да се ожени за нея. Естествено, тя бе на седмото небе; но после, когато той тръгна за работа, бе започнала да се пита дали всъщност иска да се омъжи за него.

Тази мисъл я бе занимавала през цялото време, докато закусваше само с черно кафе и един много малък кроасан — Селин внимаваше за фигурата си. Наближаваше трийсетте, а бе чувала безброй ужасни истории за това как метаболизмът ти изведнъж се забавя ужасно и внезапно се оказваш с петнайсет килограма отгоре, преди да се усетиш. Красотата и стройната фигура бяха почти синоними според Селин. Тя искаше да запази привлекателността си възможно най-дълго с онази лекота, която демонстрираше Софи Масо.

Освен това денят бе слънчев. А партито бе пожънало голям успех. Бяха останали четири покани, които пазеха за последния момент, но никой не ги бе поискал. Това означаваше и четири красиви брошки. Имаше едно лале, комета, заек и вол. Селин се надяваше да успее деликатно да подхвърли на Софи и може би тя щеше да й даде заека.

Беше подготвила всичко. Нейната шефка, която обожаваше, бе невероятно щедра и мила жена, макар и леко наивна понякога, но все пак не бе излишно да се подготви. Селин бе подредила кабинета на Софи с изключително старание и специално бе подбрала разкошни цветя — кремави и благоуханни портокалови цветове и бледозелени рози; бе избрала много елегантен тоалет за себе си — строг тъмносин костюм с пола и бяла риза от фин памук на „Емпорио Армани“, а накрая, за допълнителна гаранция, бе купила и от онова ароматно американско кафе, което мадам Масо обичаше — с ухание на канела. Бе го изсипала от картонената чаша и го бе поднесла в тънка порцеланова чашка; все още бе горещо, когато Софи пристигна в офиса. Селин бе изчислила времето прецизно.

Лампичката на телефона й светна.

— Да, мадам?

— Би ли дошла за минутка, Селин. Помоли централата да задържат за известно време всички обаждания за мен.

— Разбира се, мадам — ведро отвърна Селин.

Мислеше да помоли за заека, макар че и кометата бе много красива, с малки диаманти по опашката, за да искри. Заекът бе от чисто злато, но тя харесваше повече неговия дизайн; в бягащото животно имаше гъвкавост, която за нея бе въплъщение на грациозността. Дори и след увеличението на заплатата й тя никога не би могла да си позволи подобно бижу. Най-ценното нещо, на което би могла да се надява по отношение на бижутата, несъмнено би бил малкият пръстен, който Рене би й подарил. Ако приемеше предложението му, разбира се.

Почука на вратата. Софи седеше зад бюрото си замислена. Беше си сложила сенки в маслинено и горскозелено, които идеално подхождаха на лицето й. Селин отново се възхити на елегантността й. Съпругът й със сигурност е бил голям глупак…

— Затвори вратата, ако обичаш. Заповядай, седни.

Селин потръпна. Софи май не бе в добро настроение, както се бе надявала. Прекрасното кафе с аромат на канела пред нея изстиваше бързо недокоснато.

— Искам да обсъдим нещо много поверително.

— Чудесно, мадам — предпазливо отвърна Селин. — И какво е то?

— До теб стигат различни клюки във фирмата, нали?

— Никога не им обръщам внимание, мадам — поривисто отвърна Селин.

— Всичко е наред. — Софи се усмихна и успокоително вдигна ръка. — Няма от какво да се страхуваш, всичко, което кажеш, ще си остане между нас. Е — поправи се тя, — поне не бих си позволила да кажа откъде го знам.

— Добре. — Селин се усмихна поласкана.

Харесваше Софи; би било чудесно, ако мадам Масо реши да споделя с нея. По-добре Селин, отколкото…

— Джуди Дийн. Отнася се за Джуди Дийн.

Ужасно. Селин набързо отправи молитва към небето да не й се налага да обсъжда публично скандала.

— Какво има? Казах ти, че няма от какво да се плашиш.

Ами ако мадам се ядосаше?

— Джуди Дийн е ваша много близка приятелка, мадам. Сама ми го казахте, нали?

— Така беше. Но сега забрави за това. Чух някои неща от… — шефката й се поколеба: — … от човек, на когото вярвам. Има ли нещо, което би трябвало да знам за Джуди, Селин?

Секретарката я изгледа с широко отворени очи.

— Сериозно ли ме питате, мадам Масо?

— Напълно.

— Искате да кажете, че не сте знаели?

— Да знам какво? — нетърпеливо попита Софи. — Изплюй камъчето. Ако има нещо за казване, просто го направи.

Селин отново се поколеба. Наистина ли? Нима не знаеше? Как би могла да й го съобщи? Тя бе добра жена — прекрасен човек. Селин изпита прилив на съчувствие. Кой би могъл да предположи, че тази изискана бизнес дама би могла да е толкова наивна?

— Мислех, че знаете, но не ви интересува, мадам. Във Франция е нормално да има хора, на които им е все едно. Богати хора.

Софи само я гледаше и чакаше.

— Говоря за мосю Масо — измърмори Селин. — Всички знаят, мислех, че вие… че знаете. Но някои разправят, че не сте знаели.

— Пиер? — Софи примигна. — Какво за него? Той е мъртъв от седем години.

— Но мадам Джуди е тук много по-отдавна, мадам.

Софи си пое рязко въздух. Бе смаяна, а Селин на свой ред я зяпна учудено. Нима мадам е изненадана? Та нали мосю Пиер бе прословут женкар, направо легенда.

Но англичанката наистина бе изненадана. Селин наблюдаваше как емоциите бързо се сменят по красивото й лице. Разбиране, шок, внимателна преценка и накрая — унижение. Дишането й бе ускорено, като на риба на сухо.

Жалко! Горката Софи.

— Добре ли сте, мадам? — уплаши се Селин.

Софи си пое дълбоко въздух.

— Добре съм, нищо ми няма. Просто съм шокирана. — Секретарката я гледаше как се мъчи да осмисли чутото. — Джуди е спала със съпруга ми? Колко пъти? След някое коледно парти или…

— О, мадам…

Момичето бе силно притеснено.

— Кажи ми най-лошото. Разкажи ми всичко.

— Трябва да знаете, че не съм била тук, когато това е ставало. Била съм тийнейджърка. Но така съм чувала.

— Добре.

— Мадам Джуди е била любовница на мосю Масо дълги години, всъщност веднага щом е дошла в Париж. Той я повишил и й купил апартамента. Това е бил подаръкът му за нея. Без ипотека, без нищо — натърти Селин с нотка на завист. Но веднага се усети. — Когато заминал, никой не смеел да предприеме каквото и да било, в случай че се върне.

— А той имал ли е намерение да… се разведе с мен и да се ожени за нея?

— О! Не, мадам — възкликна Селин с широко разтворени очи. — В никакъв случай. Мнозина в компанията й се присмиват, мадам. Защото тя е само една от многото му любовници все пак. Мисли си, че е по-специална, но кой знае колко много са били като нея. Не знам дали на всички е купувал апартаменти, но е имало доста бижута, а вие знаете, че едно красиво колие струва повече и от апартамент…

— Всички ли каза? — едва-едва продума Софи. — Искаш да кажеш, че е имало и други?

Селин я погледна втренчено. Възможно ли е тя нищо да не е подозирала?

— Наистина ли не знаете, мадам?

Софи мълчеше.

Секретарката реши да рискува. Ако съпругата наистина е била толкова сляпа, по-добре да разбере всичко наведнъж. Нямаше защо Софи Масо да остане единствената жена във Франция, която да не е наясно с „подвизите“ на съпруга си.

— Мадам, много съжалявам — започна тя внимателно и спокойно. — Винаги сте били много мила с мен. Всички смятат, че може да не сте знаели за Джуди. Но никой не е предполагал, че не знаете за останалите. Мосю Масо, докато беше жив, бе един от най-прочутите любовчии. Не знам точната дума. Как се казва… плейбой. Имал е много любовници. Всички го знаят. Момичета, с които е бил един месец, два месеца. Различни жени в различните градове. Понякога дори и проститутки, много елитни и скъпи… — Тя се прокашля смутено. — Простете, мадам. Но предимно са били съвсем обикновени момичета. Избирал ги лично, давал им подаръци и пари. Случвало се е дори и преди да се ожените.

Софи се чувстваше зле. Главата й се въртеше и единственото, което можеше да направи, бе просто да се опитва да запази равновесие. Най-лошото бе да види съжалението в очите на секретарката си. Селин очевидно искаше да я прегърне и да я утеши — тя, великата господарка на замъка, вдовицата милионерка бе обект на съчувствие.

А щом Селин я съжаляваше, Софи не се съмняваше, че много други я презират.

Ядоса се на себе си. Нима бе публична тайна? Всички освен нея ли знаеха? Спомни си за онези години, в които покорно бе организирала партита и бе посрещала гости. Нима са приказвали зад гърба й? Присмивали са се? Катрин знаела ли е?

Помъчи се да се овладее.

— И не е престанал? Дори след сватбата ни?

Селин поклати глава.

— Не и според онова, което съм чувала от по-старите служители. Но както вече казах, не съм била тук.

— Тогава откъде знаеш, че е вярно?

— Не знам, мадам — простичко отвърна момичето, — но всички така казват. Бих могла да помоля някоя от по-възрастните жени да поговори с вас, ако така предпочитате.

Но Софи й вярваше, вярваше на всяка болезнена дума. От друга страна, тя се бе доверила и на Грегоар, и на Джуди.

И на Пиер, напомни си с горест.

Край. Дори това да й костваше още болка и срам, искаше доказателства.

— Да — каза тя. — Кого би посочила… чакай… ще се обадя в „Човешки ресурси“. Сама ще избера някого.

Секретарката й остана да седи кротко и мълчаливо да я гледа със съчувствие, докато тя набираше номера на „Човешки ресурси“ и питаше за имената на жени, които са в компанията повече от десет години и които работят в рекламния отдел.

— Ще ми изпратят Франсоаз Делмен и Мари Пусе — каза Софи.

— Те ще знаят, мадам.

— Покани ги да влязат, щом дойдат. И задръж всичките ми обаждания.

— Да, мадам.

— И още нещо, Селин. Благодаря ти.

— За нищо — съчувствено отвърна тя.

Излезе от кабинета. Друг път щеше да повдигне въпроса за брошките.

Джуди веднага разбра, че нещо не е наред.

Мари изчезна, без да й каже и дума, а след това, само пет минутки по-късно телефонът й звънна.

— Джуди Дийн.

Беше Софи.

— Ела незабавно в кабинета ми — нареди Софи. После затвори.

Джуди внимателно остави слушалката. Стана, взе снимката на майка си от бюрото и я сложи в чантата си. С високо вдигната глава отиде в дъното на коридора, където бе гардеробът с палтата им, и откачи наметката си „Бърбъри“ от закачалката.

Нямаше нищо друго за взимане. Не бе от жените, които отрупват бюрото си с плюшени животинки и пластмасови талисмани или пък залепват плакати на красиви филмови звезди и изгледи от хавайски плажове.

Някъде в подсъзнанието си винаги бе очаквала този миг. Още от деня, в който Пиер изчезна. Бяха изминали седем дълги години на опасения и тя бе подготвена във всеки един момент да си тръгне с достойнство.

Софи знаеше.

Нямаше друго обяснение. Софи бе разбрала за Джуди и Пиер. Изненада се само от собствената си реакция. Механично вършеше всичко, както бе планирала отдавна. Бавно, без да бърза, тя облече палтото си пред погледа на всички секретарки, намести удобно чантата си и се усмихна леко. Но вътрешно съвсем не бе спокойна.

Нямаше значение; вече нямаше никакво значение. Сега момчето бе нейно. Джуди не изпитваше страх, а само странна, дива възбуда; дори и някакво облекчение. Можеше да се изправи срещу Софи, щеше да й се наложи. Най-накрая щеше да има възможност да каже всичко, което някога бе искала, още от първия миг преди толкова много години, когато бе разбрала, че заради тази невзрачна английска кукла Пиер — великият, фантастичният Пиер, какъвто бе в нейните очи — никога няма да бъде неин.

Отиде до асансьора и натисна копчето. Вратата сигнализира тихо и една ръка с перфектен маникюр дръпна настрани старинната решетка — Франсоаз, заедно с Мари след нея, излезе отвътре. Франсоаз я изгледа с едва прикрито тържество, докато Мари все пак се изчерви и изглеждаше леко гузна под възбудата, изписана върху розовите й бузи.

— Довиждане, Мари — каза на френски Джуди.

— Сигурно искахте да кажете „сбогом“ — ехидно подметна Франсоаз.

— Съвсем не — поправи я Джуди. — Ще се върна.

Мари понечи да каже нещо, но злорадстващата й приятелка я дръпна настрани. Джуди затвори решетката и натисна бутона за последния етаж; чу възбудения шепот, с който секретарките разменяха клюките помежду си, като някакво жужене, докато старата машина със скърцане я изкачваше нагоре.

О, да, нямаше вече никакво съмнение. Софи знаеше. Онази малка глупачка Селин Бусе седеше с изпънат като по учебник гръб и върху невзрачното й лице бе изписана някаква нова дързост. Джуди понечи да я попита дали тя е издрънкала всичко, но се отказа. Нямаше защо да си губи времето; нямаше да разменя реплики с разни секретарки, докато се появи охраната и я изхвърли от компанията на Пиер.

Имаше само една жена, с която си струваше да говори.

Джуди отвори вратата към кабинета на Софи, без да си даде труд да почука; затвори след себе си, после застана в средата на стаята и я погледна право в лицето. Софи Масо я огледа от глава до пети, погледът й леко се задържа върху палтото и чантата й.

— Седни — каза тя.

Джуди остана на мястото си; вирнала предизвикателно брадичка.

— По-добре не — отказа тя. — Да не протакаме нещата, а? Имам куп задачи.

— Само това ли имаш да ми кажеш? Никакво извинение? Оправдание?

Джуди се изсмя.

— Извинение? За какво?

— Задето си спала със съпруга на друга жена като начало — студено заяви Софи. — Естествено, сега знам, че не си била нищо специално, просто едно от многото момичета на Пиер. Предполагам, че си е имал график. Трябваше ли да координираш всичко с останалите жени?

Лицето й пламна; ударът бе точно в болното й място.

— Поне никоя от нас не се е съобразявала с теб — отвърна тя.

— Разочарована съм, Джуди. — Софи се държеше ужасно хладнокръвно и това бе допълнителен повод да я мрази от все сърце. — Смятах, че имаш прекалено голямо себеуважение и индивидуалност, за да се примириш да бъдеш част от подобна серийна линия. Толкова е безлично да си част от харем.

Джуди реши да отвърне.

— Може и да е имало други…

— Очевидно, това е извън всякакво съмнение.

— По онова време и аз не знаех. — Устните й потръпнаха. — И аз бях в неведение, Софи, също като теб — е, почти.

— Със сигурност си знаела, че има жена и дете.

— О, недей да ми се правиш на много праведна — сопна се Джуди. — Моля те. Омъжила си се за него, без да го познаваш изобщо. О, да, сигурна съм, че те е привлякло личното му обаяние. Съвсем не си мислила за огромния замък и милионите франкове…

— Знаела си, че Пиер има семейство.

— Аз го обичах — заяви Джуди и изпъна рамене. Говореше гордо и гледаше Софи право в очите. — Явно не можеш да го разбереш. Аз го обичах. Между нас имаше страст. И не бях просто поредната му афера. Бяхме заедно години наред. Той ми купи апартамент…

— Бих казала, твърде буржоазен жест. От Пиер бих очаквала доста по-елегантно решение. Но предполагам, че е искал да те настани някъде, където няма да го види никой от познатите му.

— Идваше при мен по три пъти в седмицата.

— И вероятно си се напивала сама от мъка всяка Коледа. О, познавам този тип жени. Това е старо като света, Джуди.

— Можеш да остроумничиш колкото си искаш. — Джуди я изгледа гневно. — Вярно, ти притежаваш стил, Софи. Предостатъчно. Но у теб няма и грам топлина или страст. Бракът ви бе само формален. По задължение. Сама ми го каза. — Постара се да остане твърда. — Пиер идваше при мен за любов.

— Искал е секс. От теб и от останалите. Също и от проститутки, както разбирам. Предполагам, че да ти купи апартамент и да те назначи в компанията, просто му е излизало по-евтино.

Джуди пламна. Нямаше да позволи на тази жена да я убеди в думите си.

— Аз не съм проститутка — отвърна тя. — Може би не е зле да се погледнеш в огледалото, Софи. Разликата между мен и теб е, че аз обичах Пиер. Ти вече ми сподели, че не си го обичала. Но остана омъжена за него. Ние правехме секс — да, страхотен секс — и аз ценях обичта му. Обичах го. От цялото си сърце. Ти не би могла да кажеш същото. Именно ти си се омъжила по сметка и си била омъжена за този човек, без да го обичаш. Кой е запазил почтеността си? Аз? Или ти? Казваш, че ме е искал само заради секса; аз мога да кажа, че теб те искаше само заради детето.

Софи се сви под думите й. Прекалено много истина имаше в тях. Целият й брачен живот е бил лъжа, всички тези години са били само илюзия; празна мечта, в която единственото истинско нещо за нея бе любовта към Том.

— Махай се — уморено каза тя. — Ти си истинска змия. Не уважаваш себе си и заради това не цениш другите хора.

Джуди се усмихна. Бе нанесла сериозен удар. Значи перфектната домакиня все пак можеше да изпитва чувства. И тя като Джуди можеше да усеща болка.

— Моят съпруг може да ме е избрал, за да родя сина му — каза Софи, докато Джуди стискаше чантичката си, — но това значи много, Джуди. Означава семейство; означава любовта, която съм дала на детето си и която съм получила в замяна. Убедена съм, че си опитала какво ли не, за да промениш това, да накараш Пиер да предпочете теб пред нас. Но той никога не го направи, нали?

— Довиждане, Софи — каза само Джуди.

— Той избра мен — спокойно продължи Софи. — В крайна сметка избра мен. Никога не забравяй това, Джуди. Пиер можеше да е с теб, но не искаше. Много е просто.

Сълзи напираха в очите на Джуди. Думите на Софи отвориха старите рани в сърцето й и те отново започнаха да кървят.

Софи не обичаше Пиер; следователно неговото предателство не би могло да я нарани толкова дълбоко, колкото бе наранило Джуди, заради това, че в крайна сметка остана при семейството си — не при нея. Вдовицата бе права и двете го знаеха.

— Не можа да разбиеш семейството ми — с болезнена прямота заяви Софи. — А сега сбогом.

Но вместо да помръкне и да побегне обляна в сълзи, Джуди поспря за миг, обърна се и отвърна със злокобна усмивчица:

— Така ли смяташ? Ще видим!

После се завъртя енергично на високите си токчета и излезе.

Софи остана слисана за момент, сетне се овладя. Нямаше да се остави госпожица Дийн да я разиграва повече с игричките си, стига толкова. Обади се на рецепцията, както и на охраната и ги уведоми, че Джуди Дийн е уволнена и не бива да бъде допускана отново в сградата, след като напусне, дори за да вземе личните си вещи. След това се свърза с „Личен състав“, продиктува заповедта за уволнение и нареди да опаковат всички лични вещи, които Джуди е оставила, и да ги изпратят по куриер заедно със заповедта до апартамента й.

После отново повика Франсоаз Делмен.

— Вие работехте за мосю Керуал, преди госпожица Дийн да ме накара да го уволня, нали?

— Да, мадам. Осем години.

— Значи знаете как да направите изявление за пресата?

— Да, мадам.

— Чудесно. Незабавно изпратете следното съобщение до всички списания, с които работим: „Госпожица Джуди Дийн, бивш старши вицепрезидент и директор на «Връзки с обществеността» в «Дом Масо», е освободена от поста си. Все още няма информация кой ще бъде заместникът й“.

— Разбира се, мадам — тържествуващо потвърди Франсоаз.

Софи потърка с длан челото си. Слепоочията й пулсираха от болка и се чувстваше зле. Не се съмняваше, че Мари и Франсоаз са разказали на всички за сблъсъка в кабинета й; навярно всички във фирмата вече знаеха. До края на деня щяха да научат и приятелите им; репортерите от жълтата преса щяха да се нахвърлят на клюката. Щяха да се появят злобни статийки, в които да се коментира кога е научила Софи. Щяха отново да припомнят явно легендарното минало на съпруга й като плейбой… И какво ли още унизително…

Колко глупава, сляпа и жалка щеше да изглежда в очите на всички. Или още по-лошо, както бе предположила и Селин: щяха да подмятат, че е от онези алчни трофейни съпруги, които се интересуват само от парите и за които единственият изход е да не обръщат внимание на изневерите на съпрузите си.

Софи бе от хората, за които личният живот е неприкосновен. Дори само мисълта за скандала я ужасяваше. Искаше да поговори с отец Сабен. Или просто да се прибере у дома и да остане сама.

Но не можеше да си го позволи.

— Трябва да намерим човек, който да заеме мястото на Джуди — твърдо заяви тя. — Франсоаз, изпрати ми на електронната поща имената на хората за контакт в трите най-големи агенции за връзки с обществеността в Париж. Засега ще използваме външни услуги.

— Веднага, мадам Масо — почтително отвърна Франсоаз.

Софи взе решение. Щеше да наеме някой опитен в бизнеса и уважаван професионалист още преди обяд; през следващите няколко седмици не бе важно кой точно ще изпълнява тази роля. И след като осведоми подробно новия човек, щеше да потърси Том.

Той беше в Париж, а тук слуховете и клюките се разпространяваха светкавично. Той щеше да прочете за случая в сутрешната преса; репортерите можеше и да го издирят и да го нападнат, да поискат от него коментар…

Софи трябваше сама да му каже.

Стана от мястото си настръхнала и се зае да крачи нервно напред-назад.

Трябваше да почака. Не биваше да действа прибързано.

Том боготвореше баща си, все още. А Пиер бе мъртъв. Много го бе заболяло, когато се наложи Софи да го обяви официално за мъртъв. Можеше ли отново да го нарани, като накърни паметта на Пиер?

Вярно, нищо не бе в състояние да спре клюкарските издания да публикуват историите си. Но щяха да са поредните спекулации, хапливи писания, без истинските имена на замесените лица. Все пак щяха да изпитват известен страх — не можеха да докажат нищо, а и Пиер, докато бе жив, водеше много съдебни дела за уронване на името му. Вестниците биха предположили, че и Софи ще реагира по същия начин. Тя разполагаше с пари и власт. Не, едва ли щяха да публикуват нечие име. Тогава защо да го прави?

Сега Софи беше напълно наясно каква унизителна лъжа е бил бракът й и от това я болеше и страдаше много. Но синът й нямаше защо да споделя мъката й.

Реши да не му казва. Нямаше да говори за това с никого. Съпругът й бе мъртъв. Нека си клюкарстват; нека някой й го каже в лицето, ако посмее.

Никой не би посмял. В крайна сметка цели осемнайсет години никой не бе продумал пред нея.

Софи преглътна напиращите си сълзи и се постара да се овладее. После се върна на мястото си и отвори електронната си поща. Сигурно имаше отзиви от пресата за снощното парти; трябваше да назначи човек, който да се погрижи за отговора на компанията, и то възможно най-скоро.