Искри

Четиридесет и седма глава

Джуди се усмихна предпазливо на Кристин.

— Ще отскоча до банята — каза тя. — Веднага се връщам.

— Разбира се, мадмоазел.

Джуди хукна към сервизните помещения толкова бързо, колкото можеше да тича с кремавите си обувки на високи токчета „Джими Чу“. Едва успя да стигне навреме. Затвори се в най-близката кабинка, свлече се на колене и повърна обилно.

Само секунда забавяне и щеше да повърне направо на пода.

Не спря да бълва, докато в стомаха й не остана нищо. Така ставаше поне четири пъти в седмицата, всяка сутрин. А и дори да не повръщаше, непрестанно й се повдигаше.

Беше подложена на стрес, какъвто не бе и подозирала, че съществува. След като уволниха Том, в компанията всички започнаха да се държат язвително с нея; колегите й подмятаха обидни забележки на всяка крачка.

Сега властта бе в ръцете на други. И тя не можеше да разчита на никаква подкрепа.

За пръв път от осем години насам Джуди нямаше на кого да се опре в „Масо“. И разбираше колко силно я мразят всички. Дори и новата й секретарка не прикриваше ненавистта си.

Онзи проклетник Грегоар бе отново в кабинета си — кабинета на Том; и за него бе истинско наслаждение да я унижава. Постоянно й правеше груби забележки, и то публични — сякаш за него тя бе просто елитна проститутка.

А Том бе съвършено дистанциран. Единственото, което донякъде я крепеше, бе, че все още живее в замъка. Той не би могъл просто да изпъди майката на детето си.

И тя разчиташе на това, беше се вкопчила в тази мисъл.

Тя бе Джуди Дийн от Охайо и не се отказваше лесно. Бе част от историята на семейство Масо; част от играчите край голямата шахматна игра. И бе твърдо решена да спечели.

Седнал зад бюрото си, Грегоар Лазар изруга. Секретарката току-що му бе донесла нов куп документи, изпратени от адвокатите; Том Масо бе завел нов иск.

Разглезеният хлапак не се предаваше.

Лазар ненавиждаше цялото семейство Масо. Всички. Защо просто не се оттеглеха? Спомни си за Софи и колко близо бе до… Толкова близо. А ето че сега отново бе тук и отново се мъчеше да се катери към върха. Лазар стисна гневно документите. „Пиер Масо, прекалено дълго ти се разминава всичко…“

Чу се трясък и през вратата нахлу шефът му. Лазар въздъхна с презрение. Искаше му се и американецът да се махне.

— По дяволите! — изрева Стоктън. — Поглеждал ли си напоследък проклетите акции, Лазар?

Той само се завъртя на стола си. Не можеше да понася новия си шеф, а точно днес пък изобщо не искаше да се преструва.

— Не обвинявай мен за това — сопна се той. — „Мейбъри“ е твоя компания. Аз отговарям само за „Масо“. И едва отскоро съм тук.

— Стига си намирал оправдания — изръмжа Стоктън. — Доведох те тук, за да спреш разрухата. Вместо това потъваме като проклетия „Титаник“, натъпкан с бетон.

Лазар отговори спокойно:

— Нищо не мога да направя, докато не овладееш положението. Навсякъде се говори само за „Монфърт джуълс“.

— Казах ти да не споменаваш това копеле! — викна американецът. Пръски слюнка овлажниха устните му; Лазар усети как в стомаха му се надига погнуса. — Пак започваш със старите си номера. Безделничиш, докато конкуренцията не те смачка напълно. Седиш си тук и си чакаш заплатата. Защо мислиш, че изобщо се насочихме към „Масо“? Именно защото потъваше, защото си пълен загубеняк.

Лазар бе уморен. И отегчен — беше му дошло до гуша от цялата компания, от противния дебелак Стоктън, от целия род Масо. Искаше му се всички да се продънят в ада. Но парите му трябваха…

— Значи всички ще те сметнат за истински глупак, задето си ме назначил отново — просъска той, изненадан от собствената си злъч. — И не забравяй, че именно ти го оповести публично. На кориците си сниман как ме прегръщаш през рамо, а Джуди разтръби навсякъде, че изборът е лично твой. Помниш ли?

Разбира се, че Стоктън помнеше, отлично при това.

— Вината е изцяло твоя — спокойно заяви Лазар. — Твое беше гениалното решение да уволниш Хю Монфърт.

— Благодари на Бога, че го направих. Той не бил дал и пет пари за теб, никога. И те презира не по-малко от мен.

— О, така ли — присмя му се Грегоар. — Бих отбелязал, че на Уолстрийт теб те презират далеч повече. След като отряза Монфърт, ти си изложен на подигравките им като бездарен глупак, какъвто всички знаят, че си открай време.

— Подъл мошеник! — изруга Стоктън. — Ще те уволня на секундата, безполезен глупак такъв.

— Не вярвам, че ще го направиш. — Лазар се засмя. — Би бил голям наивник, ако смяташ, че няма да изпея всичко пред пресата. Мислиш ли, че няма да им разкажа за дребнавите ти планове за спасяване на собствената ти репутация и как държиш Джуди в компанията само защото спи с малкия Масо? Ти също имаш шефове. Бордът на директорите може да се освободи от теб, а и двамата знаем отлично, че в момента танцуваш върху много тънък лед.

— Върви по дяволите — изръмжа Стоктън. Но после прехапа устни, защото Лазар беше прав. — Ако уволнят мен, и ти си отиваш — ехидно се озъби той. — Никой няма да държи на работа човек, когото аз съм назначил и който не постига нужните резултати. По-добре си трай, нещастен жабар. Защото, ако потъна аз, и с теб е свършено.

Двамата се вторачиха един в друг с омраза.

Поглъщането на „Масо“ от страна на „Мейбъри“ бе истински провал. Пазарът бе реагирал остро на уволнението на Хю Монфърт, а след това се разнесе и мълвата за масовите оставки на ключови фигури в представителните магазини. Както и за напускането на основните дизайнери на марката, които не бяха обвързани с договори; последваха и делата, заведени в Лондон, Париж и Ню Йорк от Томас Масо, в които той настоява да бъде върнат на поста главен изпълнителен директор, както и да получи компенсация от милиони евро. Стоктън се бе надявал, че поне те ще бъдат отхвърлени в съда, но младият Масо водеше битката на живот и смърт. Иск след иск се завеждаха в съда от „Елджин и Хартфорд“, от кантората на „Линкълнс Ин“, от „Луи Фош“ на улица „Фобур“ и от „Робъртс, Естрада и Джоунс“ на Пето Авеню в Ню Йорк. Масо явно имаше подробна информация за мерките им за съкращаване на разходите и съответно атакуваше всяка една. Срещу „Мейбъри“ бяха заведени искове по всевъзможни параграфи на международното корпоративно право.

Измъчен от всичко това, в края на краищата Стоктън бе предложил споразумение. Но разглезеният нехранимайко бе заявил, че не желае нищо друго, освен оставката на Стоктън, както и тази на Грегоар. „Иначе и двамата ще бъдете уволнени — се отбелязваше в писмения му отговор, — което би ме удовлетворило още повече“.

Пресата, разбира се, се наслаждаваше на скандала. Намираха си всевъзможни поводи да раздухат отново легендарната история за семейство Масо. За несметното им богатство, бижутата, замъка. И за необяснимото изчезване на Пиер Масо.

И всичко това още преди да се появи „Монфърт джуълс“.

Стоктън отново изруга мислено, когато се замисли с омраза за Хю Монфърт. Ненавиждаше го с всяка частица от съществото си. Тъкмо когато си мислеше, че най-сетне е успял да съсипе напълно надменния глупак, англичанинът отново бе надигнал нахалната си глава. Започваше от нулата и бе обявил пред целия свят, че неговата бижутерийна къща ще бъде това, което „Мейбъри-Масо“ „би трябвало да бъдат“. Точно така се бе изразил. И за да подчертае намеренията си, бе изнамерил старците Брант, както и Клодет Широн, и въобще цялата пасмина от магазините, а на всичкото отгоре и Софи Масо, за която се бил сгодил.

Вестниците и списанията направо полудяха.

Стоктън не разполагаше с властта да ги спре. Прекалено високоплатената му отговорничка за медиите Джуди Дийн със сигурност не полагаше необходимото усърдие да ги озапти, а и тя бе чиста загуба на време и пари. Навсякъде гръмваха все нови и нови статии. Всички пишеха как Монфърт е отмъкнал най-доброто, което е имало някога в „Масо“. И навсякъде имаше снимки на новите колекции бижута, както и адреса на компанията „Монфърт джуълс“ в интернет.

Това бе последната капка, която преля чашата. Докато той се мъчеше да намали разходите и да реши проблемите с персонала, както и да намери начин да представи продуктите на „Мейбъри“ в магазините на „Масо“, Хю чисто и просто бе заобиколил целия този скъп организационен кошмар. Той продаваше глупавите си брошки и пръстени по интернет. Никакви разходи за наем, никакви заплати. Чиста печалба.

И както пресата не спираше да изтъква, Хю Монфърт забогатяваше с всеки изминал ден. Ако излезеше с акции на борсата, те сигурно щяха да се вдигнат до небесата. Докато тези на Пийт вече опираха дъното.

Бе изгубил доста пари. Премията му за годината бе отишла по дяволите. Стойността на дяловете му бе намаляла драстично, а някои инвестиции, които бе направил, се бяха оказали неудачни. Може би щеше да се наложи да продаде вилата в Хемптънс. Клаудия му мрънкаше непрестанно по телефона.

Някой ден щеше да си отмъсти на Грегоар Лазар.

— Ако аз потъна, и с теб е свършено — повтори злобно Пийт.

— Да, да — съгласи се Лазар.

Грубо му обърна гръб и се зае да преглежда вестниците. И днес имаше хвалебствени статии за първата колекция на Монфърт. Новият брой на списание „Вог“ горещо хвалеше бижутата. Истинска сензация.

— Трябва някак да спрем тези отзиви за компанията им. Трябва да прекратим и съдебните дела на Том Масо. — Стоктън продължи да хапе устната си, върху която се бе появила лека раничка. — Трябва да кажем на света, че тези хора са просто долни лъжци и мошеници!

Лазар се замисли. После скочи от мястото си, сякаш столът му се бе подпалил.

Стоктън изруга.

— Не ме плаши така — каза той и се хвана за сърцето. — Не понасям изненади.

Лазар не му обърна внимание.

— Ще използваме Джуди. Джуди Дийн.

Стоктън трагично вдигна очи към тавана.

— О, стига! За нищо не става. Шеф на отдел „Връзки с обществеността“? Няма абсолютно никаква полза от нея. Отдавна вече за медиите не е никаква новина, че за нас работи любовницата на Томас Масо. Всъщност имам намерение да я уволня. Тъкмо ще си спестим още една заплата от половин милион долара.

— Не, ти не разбираш. — Лазар се усмихна лукаво. — Ще използваме нея, за да отклоним атаките срещу нас. Нали искаш някаква пикантна история? Такъв скандал ще разбуним, че никой няма да обърне и грам внимание на преструктурирането на компанията ни. И поне мадам Масо ще се оттегли от сцената. Тя е плаха и кротка жена — сви рамене той. — Свършено е с нея. Няма начин да понесе удара. Ще унищожим и майката, и сина.

— Предполагам, че все някога ще благоволиш да ми кажеш за какво, по дяволите, бълнуваш.

— Джуди Дийн не е просто любовницата на Том Масо — каза Лазар. — Тя беше любовница и на Пиер Масо. Или по-скоро, една от многото му любовници. — Сви устни презрително. — Въпреки че с нея се задържа най-дълго. Купи й апартамента на улица „Де Клош“. Повиши я. Само заради него тя се задържа в компанията. А понеже хлапакът много прилича на баща си, сега спи с него.

Той се усмихна злобно.

— Чакай да повторя. Била е любовница на бащата, а сега на сина?

Лазар кимна.

Стоктън се ухили широко.

— Направо приказно. Съпругата знае ли?

— Е, накрая и тя разбра. Всички в компанията приказваха. Затова Софи я уволни.

— А момчето?

Лазар сви рамене.

— Момчето… просто е себичен глупак. Побесня, задето майка му е заела мястото му, и не съм сигурен дали сега изобщо си говорят.

Стоктън се засмя.

— Чудя се какво ли изпитва към бъдещата си снаха. А дали синът се интересува какъв е бил баща му в леглото? — Усмихна се лукаво. — Пресата направо ще полудее. Нямам търпение да видя тези надути аристократи овъргаляни в калта. „Дом Масо“ ли? По-скоро „Семейство Адамс“.

— Можем да извлечем доста дивиденти. Само трябва да си изиграем картите хитро.

— Продължавай.

— Обади се на младия Масо. Толкова е загрижен за скъпоценната репутация на фамилията си. Кажи му, че ще публикуваме цялата история, ако не оттегли всички съдебни искове и не подпише изявление, че ни подкрепя — нас и новия курс на компанията. Абсолютно категорично. Сам ще напиша изявлението.

— Идеята не е лоша.

— А после се обади на съпругата. И на Монфърт. Кажи им да замълчат с новия си бизнес, ако не иска името на сина й да бъде окаляно.

Очите на Стоктън блеснаха.

— Не е зле, стари мошенико.

— И щом всичко се уреди, бездруго ще изплюем камъчето за аферата на Джуди — възбудено заяви Лазар.

Представи си лицето на Софи! Тази горделива кучка го бе уволнила. Щеше да изпита удоволствие от унижението й. И със сигурност щеше да се постарае да забие ножа дълбоко в раната.

— Ще свикаме пресконференция. Ще обявим, че затова уволняваме Джуди Дийн. Подробно ще обясним. Ще намерим служители, които ще дадат подробности за миналото й.

— Идеално. Да действаме. — Стоктън му кимна. Проклетникът можеше да се окаже и от полза все пак. — Незабавно се обади на Том Масо. Да видим как тези надути аристократи ще затанцуват по свирката ни.

Лазар докосна с устни върховете на пръстите си, сякаш опитваше вкуса на изключително вкусно блюдо.

— С удоволствие.

Том отново погледна двете статии, които бе отделил настрани. Първата бе в „Ню Йорк таймс“ и бе посветена на компанията „Монфърт джуълс“. Бяха публикували голяма снимка на две от бижутата от първата колекция. Брошка-русалка — злато, инкрустирано с дребни перлички по опашката, малки диаманти блестяха в косата, а очите бяха от черен кехлибар; имаше и колие — интересно бижу от много фини златни нишки, преплетени като паяжина, и един паяк от оникс, който стоеше в трапчинката на шията.

Беше уникално. Веднага ставаше ясно, че това са едни от най-добрите творби на двамата Брант. Не е за чудене, че пазарът бе полудял.

Новата компания на майка му жънеше невероятен успех. Въпреки проблемите си той бе горд с нея и го признаваше открито.

Колкото до Хю Монфърт, Том продължаваше да изпитва към него омерзение — или поне така се самоубеждаваше, въпреки че с времето звучеше все по-малко убедително. Докато репортерите душеха наоколо и пишеха какви ли не грозни измишльотини за майка му, подхвърляни от онзи глупак Грегоар Лазар, Хю и Софи запазваха мълчание.

Това бе достойно поведение на истински благородни хора. Което бе запушило устата на клеветниците.

Когато обаче Том заведе съдебен иск, Софи и Хю бяха излезли с кратко изявление пред пресата:

Стилно. Том познаваше донякъде начина на изразяване на Монфърт и беше убеден, че изявлението е писано от него.

Беше прекрасно премерен жест. Всички вестници го публикуваха.

Том направо си представяше как Стоктън скърца със зъби. Изкушаваше се да вдигне телефона, за да чуе гласа му. Но в крайна сметка събитията го увлякоха. Непрекъснато летеше до Ню Йорк и Лондон, за да се среща с адвокатите.

За пръв път в спокойния си и сигурен живот Томас Масо работеше усилено.

И най-странното бе, че му харесва.

Сега виждаше нещата все по-ясно. Беше се проявил като глупак; оставил се бе да го запленят с примамливо звучаща титла в компанията и бе предал пълния контрол другиму. И всичко това, защото… ами защото беше предубеден. И по детински глупав.

Бе искал майка му да остане каквато си е била винаги — просто мама; да си стои у дома, да се занимава с градината и да посреща гости. Бе искал тя да чака, за да може татко му — някой ден — да се върне у дома.

Том прокара длан през челото си. Да. Даваше си сметка, че именно той бе причината за катастрофата. И защо?

Защото съзнанието му все още пазеше картината на онази топла лятна привечер, когато татко му бе дошъл и го бе целунал за довиждане.

Искаше татко му да се върне.

И дълбоко в сърцето си все още се надяваше и го очакваше.

Софи бе променила всичко това — бе сложила край на представата, че нещата могат да бъдат такива, каквито са били в детството му. Именно затова Том се бе възпротивил толкова яростно. Майка му никога не бе ходила на работа, никога не бе излизала на делови срещи, нито на срещи с мъже. Защо да започва тъкмо сега?

Сега обаче бавно започваше да осъзнава мотивите й. Бе го направила заради него, а също и заради самата себе си. И той нямаше право да я вини.

За съвсем кратко време тя бе успяла да представи новото лице на марката, бе наела отлични служители и почти бе отбила атаките на чуждата компания, която искаше да погълне тяхната…

Поглъщане. Определено бе така. Сега го знаеше. И лично той, Том Масо, заедно с баба си им бе поднесъл тази вкусна хапка даром!

Опитваше се да не вини нито Джуди, нито Катрин. Негова бе отговорността да се погрижи за почтеността на сделката. Само той бе виновен и никой друг. Джуди нямаше дял в компанията, а баба му бе просто една стара дама.

Но колко много бе сбъркала и тя!

Том вдигна слушалката и набра номера в дома на баба си. Отговори му Фобер, старият й иконом.

— Здравейте — каза той.

— Обажда се мосю Масо. Мадам Масо вкъщи ли е?

— Да, мосю.

— Можете да ме очаквате след няколко минути.

— Отлично, мосю.

Щеше да посети баба си и да пие чай с нея. Защо не? Нямаше с кого другиго да поговори.

— Том, скъпото ми момче. — Катрин се приближи към него с царствена походка; той се притесняваше, че тя има старо навяхване на тазобедрената кост и ходенето може да й причинява болка, но в движенията й нямаше и следа от страдание. Беше елегантна както винаги, в дълга рокля от тъмнозелена коприна, наниз от перли и прекрасен индийски изумруд на лявата китка. Обгърна го познатото ухание на пудра и нейния специален парфюм с аромат на теменужки. — Колко се радвам да те видя. Чай? Сладкиш?

— Малко кафе.

Не му беше до никакви малки удоволствия, но Катрин би се почувствала засегната, ако не може да му предложи грижите си.

Тя направи знак на Фобер и икономът се оттегли.

— Не те виждам често напоследък — с лек укор го погледна тя. — Не бива да оставяш сама една стара жена. Ти си единствената ми опора, както знаеш.

— Но нали имаш толкова много приятели в Париж?

Знаеше, че баба му има гости почти всеки ден през седмицата. Въпреки възрастта си тя бе важна особа в парижкото добро общество; седеше у дома като същинска кралица и приемаше ласкателствата на почитателите си.

— Не са истински приятели. — Катрин разгъна рязко малкото си ветрило от слонова кост, което лежеше на махагонова масичка до дивана й, и започна да си вее. — Знаеш, че нямам истински приятели.

— Би ли могъл някой да каже кой приятел е верен?

Том се замисли за Поли. Не бе говорил с нея от онзи ден под върбата.

— Как си, скъпи? — угрижено го погледна баба му.

— Добре съм, наистина. — Той се поколеба, тъй като не бе сигурен доколко можеше да я натовари с проблемите си. — Знаеш ли, бабо, положението на компанията никак не е розово.

— Компанията на Пиер ще оцелее — самодоволно заяви Катрин. — Прекалено много се тревожиш.

— Може би ще оцелее…

— Какво искаш да кажеш, скъпи? — попита тя и воднистите й сини очи се вторачиха в лицето му.

— Направихме лоша сделка, бабо. Когато продадохме дяловете си. Уволниха ме и сега досъсипват компанията. Акциите ни са спаднали. — Той замълча за миг. — Всъщност положението е доста сериозно.

За миг по лицето й премина сянка на загриженост.

— Все още сме богати, нали?

Том кимна.

— За момента да.

— Тази къща е на баща ти.

— Моя е — поправи я той.

— Скъпи. — Чертите на лицето й се оживиха от раздразнението и Том забеляза следите от някогашната й красота. — Мисля, че се бяхме разбрали, че баща ти е още жив. Не искам да чувам обратното в моята къща.

Том също се подразни. Чула ли бе изобщо, че е уволнен? Явно се интересуваше само от състоянието на попечителския си фонд.

— Технически погледнато, къщата е моя — повтори внимателно той. — Не знам как да се изразя, бабо. Започвам да си мисля, че мама е била права. Както беше права и за всичко, което направи в компанията. — Въздъхна. — Определено не забърка такава каша, каквато сътворих аз.

— Майка ти не разбира нищо нито от семейство, нито от бизнес. — Катрин отмахна сопнато кичур от косата си. — Именно тя се отказа от Пиер. А сега май те е настроила против всички.

— Моля те, бабо — възрази той. — Не съм говорил с майка си повече от месец. Сам стигнах до този извод. Всеки, който погледне финансовия отчет на компанията, ще види същото.

— Бизнес! — намръщи се Катрин. — Майка ти е обикновена домакиня. Бизнесът е стихията на Пиер. Тя само успя да се изложи.

— Напротив. — Том вече усещаше, че започва да се ядосва. Баба му не биваше да говори така… злобно, не намираше друга дума за тона й. — Между другото, в момента майка ми е започнала нов бизнес и се справя отлично. Дори по-добре и от „Дом Масо“. Тя има вроден усет за бижута.

— На Пиер никак няма да му хареса.

— Бабо, баща ми го няма!

— Тя още ли живее с онзи мъж? — рязко попита Катрин.

Том се поколеба. От една страна, не му се нравеше, че Хю е с майка му. Вероятно никога нямаше и да му хареса. Беше смущаващо да мислиш за родителите си, увлечени в романтична връзка. Но злъчният тон на Катрин Масо го предизвика да я защити.

— Бабо — спокойно каза той, — ще те помоля да не използваш такъв тон, когато говориш за майка ми. По закон тя е вдовица и е сгодена за Монфърт. Може и да имаме различия помежду си, но все още сме едно семейство, нали така!

Последва кратко мълчание.

— Разбира се, скъпи.

Баба му говореше кротко, но Том остана нащрек. Сега забелязваше някои нюанси, които му бяха убягвали по-рано. Напрежението в гласа й. Отклоняването на погледа й.

— И като стана дума за семейство — ведро продължи Катрин, — кога можем да очакваме официалното приемане на новата мадам Масо?

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Ами, Джуди, разбира се, скъпи. — Катрин се усмихна. — Изборът ти определено е… смел. Тя е доста по-възрастна от теб, така че децата може да се окажат проблем. И няма добра репутация в парижкото общество, не е от известно семейство, няма никакво положение. „Работещо момиче“, мисля, че така ги наричат.

— Така наричат проститутките.

— Наистина ли? — провлачено възкликна баба му. — Сигурно изразът е друг, предполагам.

— Жена с кариера.

— Но май кариерата й не се развива много добре. Всъщност, ако съдя по думите на приятелите си, скъпи, тя си позволява да говори лоши неща за теб пред вестниците и по радиото. Казват ми, че подкрепяла уволнението ти.

— Работата й е в отдел „Връзки с обществеността“ в „Масо“. — Той погледна остро Катрин. — Мислех, че не знаеш, че съм уволнен.

Отново миг пауза.

— Разбира се, че знам, скъпи, казах ти колко съм шокирана. Наистина трябва да ме слушаш, Том. — Отклони поглед отново. — Но вероятно така е по-добре. Впрочем аз смятам, че ти не беше най-подходящият човек за ръководството на компанията.

Той примигна.

— Какво искаш да кажеш?

Фобер се появи със сребърната кана за кафе; Том се облегна в креслото и изчака да му поднесат кафето. Очите му не се отклониха от лицето на баба му. Обмисляше думите й и мислите му никак не бяха приятни.

— Благодаря — кимна той на възрастния човек.

Фобер го погледна леко изненадан, а Катрин — неодобрително.

— Не бива да благодариш на някого само защото изпълнява задълженията си — сопна се тя.

Том се засрами от репликата й. Погледна извинително Фобер.

— Същият си като майка си — ядно продължи Катрин. После леко потръпна и сякаш се стегна. — Джуди… тъкмо говорехме за Джуди, нали? Тя е много различна от Софи според мен. Двете разбират ли се?

Том не можеше да проумее защо в забележката й имаше престорена невинност. Каза си, че трябва да се махне оттук. Да излезе навън. Да помисли спокойно.

— Няма да се женя за Джуди, бабо — с равен глас отсече той.

Катрин се усмихна и за пръв път, откакто бе дошъл, Том реши, че усмивката й е искрена.

— Мисля, че решението ти е мъдро, Томас — каза му кротко. — Несъмнено госпожица Дийн е интересна личност… и вероятно е била забавна. Но определено не е подходяща за теб.

Той се изправи.

— Благодаря за кафето, бабо. Трябва да тръгвам.

— Скъпи. — Катрин не помръдна от мястото си. Том отиде до нея, наведе се и я целуна по бузата; забеляза внимателно нанесения руж върху изтънялата й суха кожа. — Ела пак, по-скоро. Не бива да ме отбягваш — укори го тя. — Ние сме семейство.

— Да. — Той се изправи. — Всички трябва да го помним. Заминавам за Англия за няколко дни, искам да се срещна с майка си.

Катрин стана от мястото си.

— При Хю Монфърт. Врага на баща ти.

— Майка ми твърди, че той не е бил враг на татко. Щом тя ще се омъжва за него, мисля, че му дължа поне възможността да обясни какво е било.

— Нищо не му дължиш. — Катрин презрително стисна устни. — Не мога да повярвам, Том.

Той остана безизразен.

— Решил съм да се сдобря с майка си. Ще се срещна с Монфърт и сам ще го попитам за всичко.

— Ясно.

Катрин го гледаше ядно и той забеляза силния й гняв. Гняв… но и още нещо. Омраза.

Остана шокиран. Сякаш пред очите му се бе вдигнала завеса; той знаеше какво означава този поглед.

— И ти като майка си предаваш Пиер — рязко заяви Катрин. — Винаги съм знаела, че накрая ще свърши така.

— Не знаеш какво приказваш — студено отвърна Том. — Разбирам, че татко е твой син, бабо. Но той е и мой баща. Няма на света човек, който да го обича повече от мен. Никой не го е предавал.

Катрин извърна глава.

— Моля те, напусни къщата ми — каза тя.

— Тръгвам си. — Том й се поклони сковано. — И ще те очаквам на вечеря скоро, когато майка ми дойде на гости. Няма да позволя семейството да бъде разделено по този начин. Трябва да се срещнеш с нея, бабо, ако искаш да продължиш да живееш в имението. Тук е домът и на майка ми.

Бледите очи на Катрин се присвиха.

— Всичко е на Пиер, а не твое. Какво правя и къде живея, зависи от него.

— Мисля, че е време да свикнеш с едно нещо, бабо — студено я прекъсна Том. — Баща ми го няма. Сега аз съм господарят тук. Ако се съмняваш в това, обърни се към адвокатите си. — Обърна се и тръгна към вратата. — Желая ти приятен ден, бабо.

Кимна й от прага и излезе.