Искри

Четиринадесета глава

„Палас депе“, сграда в италиански стил от шестнадесети век, бе сгушена уютно и ненатрапчиво на улица „Репюблик“. Днес обаче грееше цялата. Портите, които отделяха красивия старинен двор от уличната шумотевица, сега бяха широко разтворени; огромни факли горяха в редица покрай моравата и осветяваха униформените лакеи, които насочваха лимузините към павирания паркинг отзад. Може да се каже, че по принцип този дворец бе леко скучноват музей на римското владичество в Галия и на епохата на Меровингите във Франция, но тази вечер си бе върнал част от блясъка от предреволюционната епоха, отбеляза мислено Хю. Неговата лимузина бе една от многото, които се редяха в дълга колона, за да се доберат до входа, където човек от охраната, с безукорни маниери и вероятно добре въоръжен, проверяваше всеки гост. Навсякъде имаше полицаи и агенти на тайните служби; набитото му око на бивш военен ги разпознаваше без усилие.

Това съвсем не го учудваше. Цял Париж щеше да дойде тази вечер. Той лично знаеше за присъствието на трима посланици, включително и американския. Събитието бе благотворителна вечер за събиране на средства за повишаване на грамотността, чийто домакин бе съпругата на френския президент; присъствието на всички тези високопоставени персони на практика бе задължително. Луи Метре трябваше да мобилизира най-добрите си връзки, за да му уреди покана почти в последния момент, но бе успял.

Хю си помисли, че човекът заслужава премия. Беше като истинско ловно куче, преследваше целите на Хю като териер. О, най-сетне бе дошъл и неговият ред.

— Име?

— Хю Монфърт.

Мъжът прегледа списъка си.

— Почитаемият Хю Монфърт?

— Да — потвърди Хю.

— Шофьорът ви може да продължи, мосю. Настанен сте на двадесет и трета маса.

— А дали е пристигнала моята приятелка Софи Масо? — любезно се осведоми Хю. — Забравих на коя маса е.

— О, да, мосю; мадам Масо бе сред първите гости — отвърна човекът с много по-приветлив тон. — Тя е сред големите ни спонсори. Настанена е на… момент… пета маса, мосю.

— Благодаря — каза Хю. — Да продължаваме.

Усмихна се. Предвкусваше сравнително лесния успех.

Балната зала бе преобразена, след като бяха махнали витрините с експонати. Организаторите на партито бяха надминали себе си с тази поръчка; вместо да се мъчат да свържат по някакъв начин декора с грамотността, бяха предпочели класическата елегантност; имаше струнен квартет в смокинги, стените бяха покрити с платна от ефирен бял шифон, наоколо в кристални свещници грееха хиляди свещи, цялата зала излъчваше някакво омекотено и чисто сияние, истински извънземен оазис. Приближи се сервитьорка, която му предложи чаша шампанско; той благодари с усмивка и прие. „Перие Жуе“, отбеляза мимоходом; не беше отлежало, но беше добро.

Ловко се промъкна между масите и потърси номер пет, зърна я на няколко метра по-напред. Огледа внимателно тълпата от гости, зоркият му поглед обходи стотиците богати и красиво облечени дами. Къде можеше да бъде тя… къде…

О, ето я. Бе застанала до една колона и разговаряше с по-възрастна жена, облечена в семпла червена рокля. Веднага прецени, че Софи Масо е безукорно облечена: в дълга до земята черна рокля, коприна върху сатен, и шал от черна дантела — очевидно старинна изработка. Със сигурност бе и с обувки на висок ток, които не се виждаха, но Хю безпогрешно знаеше това — от начина, по който бе изправено тялото й. А какви обеци — зашеметяващи! — крушовидни диаманти, които искряха като дъждовни капчици и разпръскваха светлина наоколо, като потрепваха при всяко помръдване на главата й. Те допълваха красотата на източената й шия и нежните извивки на лицето й, като омекотяваха строгата линия на прическата — кестенявите кичури бяха прибрани в строго официален кок.

Монфърт горещо одобри тоалета й; изглеждаше съвършено изискан. Но стилът, разсъждаваше мислено той, бе едно, а бизнес уменията — нещо съвсем друго. Тази жена бе позволила на съпруга си да развратничи из цяла Франция, съвсем открито, години наред. Припомни си всичко това и леко упрекна собствената си лекомисленост, която го бе накарала, макар и мъничко да залитне в оценката си за тази жена само заради външния й вид.

Замислено отпи от шампанското си и се огледа да зърне Грегоар Лазар. Не се виждаше наоколо. Хю изчакваше — човекът би могло да е до тоалетната или да вземе питие за Софи, а можеше да разговаря наблизо и с някоя от групичките гости. Поигра си с чашата и изчака цели десет минути; но мадам Масо явно беше без придружител. Най-сетне дамата в червено се отдалечи и Софи се запъти към масата си. По лицето й за миг се изписа лека сянка на досада, но той забеляза, че тя бързо я прикри.

Да, не биваше да се изненадва, че дамата има светски обноски. Какво друго обаче бе научила през всички тези години?

Това бе моментът. Хю, който никога не чакаше шансът да почука два пъти на вратата му, тръгна смело към нея.

— Извинете, мадам Масо.

Тя се обърна и мигновено вдигна глава при звука на английския акцент. Диамантите на ушите й затанцуваха и заискриха под светлината на свещите. Забеляза, че очите й са сиви; необичаен цвят — много красиви.

— Да? — отзова се тя.

Хю се поклони леко.

— Мисля, че не се познаваме лично — каза той. — Питах се дали бих могъл да отнема няколко минутки от времето ви, мадам. Казвам се Хю Монфърт.

Тя леко трепна, но веднага се овладя. Хю си каза, че би било прекалено да очаква, че изобщо няма да е чувала за него.

— Разбира се, господин Монфърт — отвърна му хладно. — С какво мога да ви бъда полезна?

Той отбеляза колко приятен глас има — акцентът й бе от Южна Англия, приятно модулиран от дългите години, прекарани отсам Ламанша.

— Имам предложение за вас, мадам Масо, и предпочитам да поговорим, когато не сте заобиколена от съветници — започна Хю. Озари я с онази пряма и топла усмивка, която караше жените на три континента да подгъват колене. — Вие сте начело и искам да говоря направо с вас.

— Господин Монфърт — сега гласът й режеше като лед, — това е светско събитие, сър. Надявам се, че не се каните да повдигнете делови въпрос.

Хю замръзна. Колкото и да се смяташе за освободен от предразсъдъци, той притежаваше вродено чувство за мястото си в този свят. Софи стоеше много по-ниско от него в класовата йерархия, независимо от цялата си елегантност и стил, а току-що му бе направила категорична забележка за етикета.

И беше права. Това го жегна.

За пръв път усети, че остава без думи. Просто не можеше да намери подходяща реплика; та тя направо го бе обвинила, че не се държи като джентълмен.

— Имате пълно право, мадам — кимна той и с ужас установи, че май се изчервява. Не можеше да си спомни случай, в който да е бил по-засрамен. Това бе последното, което бе очаквал да чуе от нея. — Моментът наистина не е подходящ. Моля да ме извините. — Отново се поклони и понечи да се отдалечи.

— Минутка, моля — леко извиси глас Софи и го накара да се закове на място. — Позволете ми да ви спестя усилия, господин Монфърт. Отговорът е „не“ и ще остане такъв.

— Не сте видели числата, мадам Масо.

— Изпълнителен директор на компанията е мосю Грегоар Лазар — натърти тя. — Надявам се, че го познавате.

— Той не прави най-доброто за интереса на акционерите ви, мадам — твърдо заяви Хю.

Тя не се разколеба.

— Ако имате предложение, което да отправите към него, моля, обадете му се в работно време. Сигурна съм, че ще ви приеме. — Сивите й очи с тъмни мигли (не вярваше да използва спирала, бяха толкова естествено тъмни) го изгледаха враждебно. — Номерът ни — продължи тя — е в телефонния указател. Приятна вечер, сър.

Отдалечи се от него, прошумолявайки нежно с копринените си поли, а Хю остана на мястото си — вбесен, объркан и — въпреки волята си — изпълнен с възхищение. Трябваше да признае, че обидата бе поднесена с много стил. „Номерът ни е в указателя“. Превъзходно. Явно това далеч не бе безмозъчна кукла.

Потърси своята маса, където, разбира се, се оказа сред куп непознати. Всички останали се познаваха отлично помежду си и след формалното представяне просто го оставиха изолиран, насаме с мислите му.

Монфърт мислено се смъмри строго да не оценява ситуацията като пълен аматьор и да не се подвежда по едно красиво лице и интелигентен разговор. Ако Софи Масо не бе толкова глупава, колкото бе смятал, значи обратното — тя е изключително пресметлива и навярно твърде егоистична жена. Бе допуснала бракът й да се превърне в маскарад, а сега бе готова да лиши своите акционери, както и сина си от дивиденти за акциите им, и то заради какво? За да угоди на любовника си? Жалка история. Зарадва се, когато усети как решимостта му се завръща с нова сила.

— И какво ви води в Париж, мосю Монфърт? — любезно се обърна към него една от дамите на масата.

Съпругът й бе инвестиционен банкер и той забеляза, че тя носи обеци на „Мейбъри“ — капчици лапис, изпъстрени с кристали и сапфири, както и проблясващи циркони — модел от миналогодишната колекция „Ледени висулки“.

Хю отвърна на усмивката й и се постара да й отговори достатъчно високо, за да чуе добре и съпругът й.

— В Париж съм, за да купя „Дом Масо“ — каза той.

Когато се върна в хотела, най-напред се обади в Лос Анджелис. Хю много често бе благодарен за часовата разлика; когато му хрумнеше нещо посред нощ, нямаше проблем да звънне веднага — можеше да завари Пийт Стоктън в работно време.

— Играе голф, сър — каза Мейзи, секретарката му. Говореше с онзи момичешки задъхан тон, който силно го дразнеше, но се опитваше да не й обръща внимание.

— Свържи ме, моля — уморено нареди той.

Пийт по-скоро би отишъл някъде без портфейла си, отколкото без мобилния си телефон. Долови как Мейзи въздиша неодобрително, но все едно. Беше понеделник следобед; малко повече работа и по-малко забавления щяха да се отразят добре на председателя на борда.

— Хю, стари друже — малко недоволно се обади Пийт. — Важно ли е?

Стоктън искрено вярваше, че много умело използва британския жаргон, и Хю не намираше сили да го разубеди в това.

— Съжалявам, че прекъсвам играта ти — поде Монфърт. — В Париж съм; каня се да се заема с изкупуването на „Масо“.

— Нещо е станало значи? Извини ме, Питър — обърна се той встрани от слушалката към партньора си.

Недоволството му се бе стопило, както и бе очаквал Хю. Ставаше дума за пари, а това бе най-любимият спорт на Пийт; голфът изобщо не можеше да се мери с него.

Хю накратко го осведоми за развитието на нещата.

— Затънали са дълбоко — заключи той. — Акционерите никак няма да харесат идеята за връзката на вдовицата и главния изпълнителен директор. А дори и без акциите на семейството има достатъчно свободни дялове на пазара, нали?

— Ще бъде сложно — призна Хю. Знаеше, че майката също има собствени акции. — Но нямат петдесет и един процента, дори да гласуват като един. Трябва да стигнем до акционерите.

— Убеден си. — Беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Те няма да проявят сантименталност по отношение на името; интересуват ги дивидентите. Да, напълно съм убеден. Искам пълномощия, за да подготвя офертата; да намеря финансиране, да потърся правна форма, всичко.

— Преносимият ми компютър е с мен. — Монфърт изобщо не се изненада. — Ще ти изпратя всичко необходимо до петнайсет минути.

Хю си помисли, че единственото хубаво, което можеше да се каже за Пийт, бе, че когато става въпрос за собствените му пари, действа наистина светкавично. Монфърт бе убедил борда на директорите, че изкупуването на „Дом Масо“ ще ги издигне до нивото на „Тифани“. Сега Пийт Стоктън неистово желаеше тази сделка почти колкото самия Хю.

— Благодаря — рече кратко. — Задължен съм ти.

Хю затвори и с уморено удоволствие хлътна в мраморния лукс на разкошно обзаведената баня, за да се измие преди лягане. Когато привърши, видя, че под вратата му дискретно е пъхнат плик. В него имаше подписано пълномощно от Пийт Стоктън.

Монфърт се усмихна и го остави на шкафчето до леглото. Спа спокойно, както винаги преди битка.