Искри

Пролог

— Десет милиона долара, американски — каза Пиер Масо.

Човекът в другия край само изсумтя, по линията се чу пращене. Надяваше се да не прекъсне внезапно. Там телекомуникациите бяха несигурни.

— Двадесет.

— Нямам толкова. — Говореше спокойно и уверено. — Дванадесет. Само толкова мога да дам. Плюс оборудването. Взимаш ги или край.

Последва пауза. Масо знаеше, че съдбата му зависи от отговора.

— Много добре.

Въздържа се да не въздъхне. Беше усвоил навика да не показва слабост.

— Но трябва да пристигнеш скоро.

— Тръгвам още тази нощ. — Пиер се усмихна. — Ще се видим скоро.

Затвори. Отлично… Отлично.

За пръв път усети вълнение. Не повърхностната тръпка на богатия — такива тръпки търсеше и получаваше ежедневно — а истинска възбуда. Страст, кипене на кръвта. Нещо, което Пиер Масо не бе усещал много отдавна. От раждането на Томас. А преди това… Много преди това…

Огледа се в просторния си ъглов офис в сградата от осемнадесети век. Беше елегантен, малко безличен — идеално място за сериозен бизнес. В сърцето на Париж. Някога се бе виждал като грамаден паяк: диаманти и скъпоценни камъни проблясват като капчици роса по паяжината му и примамват плячката.

Обикновено, когато човек постигне всичко, което е желал, става тромав и мързелив. Пиер, който все още правеше по сто лицеви опори на ден, не искаше това.

А сега се бе открила възможност да се издигне до една съвсем нова висота. Такава, каквато можеше да се достигне само с огромен личен риск. Париж му принадлежеше, скоро и целият свят щеше да е негов. Като при „Тифани“. Или още по-добре — „Де Биърс“…

„Дом Масо“ продаваше страхотни бижута. Пиер обаче искаше нещо повече. Суровините.

Диамантите.

Отиде до бюрото си и с малкото златно ключе, което носеше на врата си, отвори тайното чекмедже. Върху поставка от дебело тъмнозелено сукно проблясваха мострите.

Пиер ги извади и ги разстла върху изпънатата си длан. Зашеметяващо. Блещукаха в помръкващата светлина на вечерта като мънички ледени кристалчета, искрящи върху кожата; сякаш лунната светлина е уловена и затворена в ослепителните хладни камъни. Един прикова неустоимо погледа му: беше нежнорозов като утрото над замъка му. Хубав, естествен розов цвят, отлична чистота и дълбока наситеност на нюанса. Поне три карата. Само той струваше най-малко десет милиона франка.

Реши, че когато се върне от пътуването до онова забравено от бога място, ще поръча да подредят всички тези камъни в една огърлица. Колие от диаманти, инкрустирани в двадесет и четири каратово злато, а розовият камък с капковидна форма ще е в центъра. Колие за шията на съпругата му Софи; защото и тя, както и диамантите, мините, както всичко останало… му принадлежеше.

Телефонът му звънна.

— Да?

— Извинете, мосю — беше секретарката му, хладнокръвна и изпълнителна в офиса и нетърпелива да му угоди извън него, когато той имаше настроение за това. — Мадмоазел Джуди е на телефона — пролича неприязънта й. Пиер се забавляваше с ревността й. — Да ви свържа ли?

Той се замисли. Можеше да мине седмица, вероятно и две, преди да се върне. По време на пътуването може би нямаше често да се радва на компанията на някоя дама. Младата Джуди го боготвореше коленопреклонно… и беше толкова гъвкава, толкова стегната… Никой не го бе обожавал така след Наташа, а и той се наслаждаваше. Но не, не и тази вечер. Не искаше да се разсейва. Щеше да пази енергията си, както правеше винаги във важни моменти.

— Не, зает съм — и добави с нотка на жестокост: — Връщам се в замъка за вечеря със съпругата и сина си.

Почти недоловима въздишка от другата страна на линията му подсказа, че е засегнал болезнено място. Обичаше често да напомня на любовниците си къде им е мястото; това предотвратяваше неприятни ситуации, а и всякакви неразумни очаквания.

— Разбира се, мосю. Приятна вечер, мосю.

Замисли се дали да не посети заместника си Грегоар Лазар. Но се отказа. Лазар и бездруго знаеше прекалено много. Утре щеше да узнае, че Пиер е заминал; а той самият междувременно щеше вече да е прекосил френската граница. Колкото по-малко се знаеше за ходовете му, толкова по-добре. Пиер Масо си оставаше единак.

Искаше да види своя син и наследник. Без да разговаря с никого, той прибра обратно мострените диаманти, взе палтото си и влезе в личния си асансьор, който слизаше директно в гаража.

Без сбогувания, без усложнения. Така му харесваше.

Минаваше осем и половина, когато спря колата пред замъка. Това бе един от любимите му моменти от деня — ранна привечер, време, когато синът му се забавлява във ваната, а Софи, младата му жена, го очаква с приготвен коктейл. Пиер предпочиташе „Том Колинс“ и се наслаждаваше на леко притеснения й вид почти толкова, колкото и на питието. На тридесет и две години Софи не беше онова момиче, за което се бе оженил някога, но все още имаше млечнобяла кожа на англичанка и високи скули. Щеше да съхрани красотата си дори и след като мине петдесетте. Пиер бе пресметнал това от самото начало.

Вече не бе толкова недодялана, не излъчваше предишната безкрайна благодарност и нервност. Несметното му богатство вече не предизвикваше у нея страхопочитание. Но въпреки това все още бе леко притеснена в негово присъствие, изпитваше известна неловкост; държеше се някак плахо с господаря на къщата. И със свекърва си, страховитата и студена Катрин, която така и не благоволяваше да й засвидетелства одобрение и топлота.

Софи се бе посветила изцяло на Том. Което впрочем идеално съвпадаше с плановете на Пиер за нея. Беше вярна, любезна и стилна. Прекрасна домакиня, любяща майка; покорна съпруга и жена за показ.

Може би недотам вълнуваща. Но пък той търсеше вълнения другаде. Качествата, които ценеше у съпругата си, нямаха нищо общо с онези, които търсеше в една любовница.

Е, по света имаше достатъчно жени, но никоя от тях не можеше да му даде всичко, от което се нуждаеше.

Той прекоси с бодра крачка настланата с чакъл алея, която водеше към внушителната колонада на входа на замъка. Серкур, икономът му, го чакаше и безмълвно пое палтото му.

— Малкият господар Томас още ли е във ваната?

— Предполагам, че да, мосю. Мадам е с него в източното крило.

Пиер не го изчака да довърши, а изтича с големи крачки нагоре по стълбите, после към банята на сина си.

— Папа!

Том бе разпознал стъпките на баща си — Пиер чу развълнувано разплискване, докато спираха крановете на ваната. Вратата се отвори широко. Софи стоеше и се усмихваше нежно.

— Подранил си, шери — каза тя. — Съжалявам… не съм ти приготвила питието…

— Няма нищо, скъпа. — Пиер я целуна сдържано по бузата. — Това е времето за къпане на Том. — Усмихна се на мокрото голо телце на сина си. — Графикът винаги трябва да се спазва, нали?

— Излизам! — нетърпеливо викна Том, подскочи и грабна дебела пухкава хавлия.

Пиер се загледа очарован в сина си. Том имаше неговите черти и му беше странно и безкрайно учудващо да види радостта и любовта, изписани на лицето му, сякаш вижда себе си като дете в някаква паралелна вселена, където баща му го обича. Том бе той самият, но променен — различен, по-добър. Бе предоставил на сина си единственото кътче в сърцето си, което не бе здраво залостено.

— Целият си червен като бретонски рак — мило вметна Софи и го целуна.

Том се дръпна, преструвайки се на смутен, но очите му грейнаха.

— Папа — нетърпеливо извиси глас той. — Папа, ще ми почетеш ли преди лягане?

— Разбира се, миличък. С удоволствие — наведе се и вдигна на ръце увитото в хавлията дете, а на жена си подхвърли през рамо: — Ще се видим в дневната.

— Добре. Сладки сънища, миличко!

Софи целуна мократа буза на Том и безшумно излезе.

— Хайде — Пиер протегна ръка към момчето. — Какво да бъде? Може би Дюма, „Желязната маска“.

Когато синът му заспа, той слезе при Софи, която го чакаше. Беше се преоблякла в красива рокля от яркожълта коприна, изпъстрена със зелено и бяло в долната част на полата, и бе сложила жълти перлени обици от Южните морета — бе й ги подарил за Великден. Забързано прекоси стаята да му подаде питието, но той го остави настрани. Нямаше намерение да пие тази вечер.

— Как си, скъпи? Как мина денят ти?

— Добре — усмихна й се студено. — У дома всичко ли е както трябва?

Тя потръпна леко както винаги — от страх пред неодобрението му.

— Скъпи… какво имаш предвид?

Той леко сви рамене.

— Градинарите. Паркът… прислугата…

— Всичко е идеално, точно както трябва да бъде. — Софи изглеждаше притеснена. — Защо, да не би да си забелязал нещо нередно?

Той поклати глава. Да, спокойно можеше да я остави да се оправя сама. Не би променила нищо в установения ред.

— Виждала ли си се скоро с майка ми?

— Отидох да я посетя тази сутрин на чай — бързо отговори тя.

Пиер знаеше колко много мрази тези посещения жена му, но въпреки това продължава да ходи при майка му, защото отлично разбира какво значи семейство. Това го радваше. Приближи се до нея и я целуна по бузата. Съпругата му го погледна изненадана.

— Ела с мен до вратата. Да ме изпратиш — каза Пиер. — Връщам се обратно в Париж — стисна дланта й. — Трябва да свърша някои неща; може да остана в града няколко дни.

— Ще ни липсваш — каза Софи. — Върни се скоро.

Той се обърна и тръгна към колата си; прелестната привечерна светлина вече тъмнееше над овощната градина.

Пиер Масо се качи в колата си и потегли. Софи остана на прага загледана след съпруга си, докато автомобилът се изгуби от погледа й.