Изборът на убиеца

ДЕВЕТА ГЛАВА

Когато в някоя фирма постъпи на работа нов служител, останалите неизменно започват да го одумват, да гадаят какво представлява и в общи линии да си правят собствени изводи за него. Ако той разнообрази работния ден с някоя живописна постъпка, колегите му често продължават да го обсъждат вечерта с жените си. Дисекцията обикновено става по време на вечеря.

Полицаите все пак са обикновени служители, на заплата към градската управа. Котън Хоуз несъмнено бе обогатил работния ден с твърде живописна постъпка, така че вечерта…

— Добре, разбирам, нека си е учтив човекът — рече Майер Майер на жена си, докато режеше бифтека. — Нямам нищо против. Когато човек е учтив, вари го, печи го, той пак ще си остане учтив. Веднъж ако са ти набили в главата добрите обноски, отърваване от тях няма. Прав ли съм?

Сара Майер кимна и започна да разсипва картофеното пюре в чиниите на трите им деца. Беше трийсет и четири годишна жена с кестенява коса и очи, сини като на Майер. Около масата седяха още Алън, Сюзи и Джеф, и тримата — миниатюрни синеоки копия на родителите си.

— Учтивостта обаче — продължи да развива мисълта си Майер и постави парче бифтек в чинията на Сара — е нещо, с което трябва да се внимава. — Постави второ парче бифтек в чинията на Сюзи, после сервира и на момчетата. Себе си обслужи последен. Децата наведоха глави и сключиха ръце пред гърдите си. Майер също наведе глава и произнесе: — Благодаря ти, Боже, за насъщния. — След това взе вилицата. — Може и да е много учтиво да почукаш на една врата и да кажеш: „Извинете, господине, аз съм от полицията. Бихте ли имали любезността да отворите?“ Това може би е много учтиво в трийсети участък. Нищо чудно там лакеи да Отварят вратата на крадците. Може би в трийсети участък тъй работят.

— Да не са ранили Стив? — попита Сара.

— Не, слава Богу, не го раниха — успокои я Майер. — Но не по вина на Котън Хоуз. Което си е вярно, вярно си е — Хоуз се постара, не можем да му го отречем на човека.

— Котън е тъпо име — изказа се осемгодишният Джеф.

— Теб никой не те пита — сопна му се Майер. — На Стив за едното чудо да му отнесат глава. Извади късмет, че не е нащърбена. Сара, мила, може ли граха?

Сара му подаде граха.

— Почукал на вратата! Можеш ли да си представиш! Взел, че почукал на вратата!

— Амчи не бива ли да се чука на вратата, татко? — обади се и единайсетгодишният Алън.

— Не „амчи“, а „ами“ — поправи го Сара.

— Нали се чука? — настоя Алън.

— Ако искаш да влезеш в нашата спалня — обясни Майер сериозно — и вратата е затворена, трябва да почукаш. Това е признак на добро възпитание. Или пък като отидеш някъде на гости и видиш затворена врата, също трябва да почукаш. Това също говори за добри обноски. Но сега не става дума за твоите обноски, Алън, или за твоите, Сюзи, или за твоите, Джеф.

— А за чии обноски говорим? — попита десетгодишната Сюзи.

— Говорим за обноските на полицейското управление — каза Майер. — Най-доброто полицейско управление е това, което няма никакви обноски.

— Майер! — предупреди Сара. — Децата слушат.

— Ние вече посочихме разликата между децата и ченгетата — поясни Майер. — Би ли ми подала филия хляб? А и децата знаят, че каквото си говорим между тези четири стени, си е наша семейна работа и не трябва да излиза навън. Прав ли съм, деца?

— Да, татко — каза Джеф.

Сюзи и Алън кимнаха важно, сякаш Майер току-що им бе поверил чертежите на нова атомна подводница. Майер потърси с очи нещо на масата.

— Хайде да не се увличаме — каза. — Прекален евреин и Богу не е драг. Мила, дай ми малко масло, ако обичаш.

Сара стана от масата с престорено сърдита усмивка.

— Езичник такъв — каза му с обич в гласа.

— Езичник съм — съгласи се Майер. — И съм ченге. Трябва да си пазя силите. Кой знае, може някой ден да ми се случи да работя в тандем с господин Котън и да заловим някой престъпник, търсен в двайсет щата, и господин Котън да му връчи патлака си с думите: „Бихте ли били така любезен да подържите за малко това нещо?“ За такива случаи на човек са му нужни сили.

— А защо не е трябвало да почука, татко? — попита Сюзи.

— Дете мое — каза Майер, — човекът в този апартамент е бил търсен за убийство. А човек, дето го търсят за убийство, можеш да го чукаш само по главата.

Сюзи се изкиска, а откъм кухнята се чу гласът на Сара.

— Майер!

— Какво искаш, да ги уча да се държат любезно с убийците?

— Не за това ми е думата, Майер — каза Сара, завърнала се в столовата. — С такива неща човек не си прави шеги.

— Добре, не е шега — съгласи се Майер. — Единствената шега беше Котън Хоуз. Да го беше видяла. Главата му кървеше от сто места.

— Майер! — повтори Сара, вече с острота в гласа.

— Е, добре, какво искаш да кажа? Че не е кървял от сто места?

— Аз пък искам да ти кажа, че вечеряме.

— Знам. Бифтека си го бива. Та му се наложи да отиде в болницата. Нищо сериозно, но така го бинтоваха, че сега прилича на невидимия човек. Страшна работа. Сам си го докара. Да чука на вратата! Боже мой!

— Стив ядосан ли беше?

— Не знам. Не говори много. Този Котън Хоуз би трябвало да си отпечата визитни картички. И на тях да пише „Тук е Котън Хоуз“. Да чука на вратата и след това да ги пуска под нея. Ако този човек продължава да чука на вратите, не му давам три дена живот. Някой ден ще го измъкваме от реката.

— Майер!

— Добре, добре — усмихна се Майер. — Би ли ми подала солта, миличка, нали ще имаш добрината, ненагледна моя?

Лейтенант Питър Бърнс седеше на масата в компанията на жена си Хариет и сина си Лари. Бърнс бе набит и стегнат човек със стегната кръгла глава. Имаше малки сини очи, поставени върху покрито с бръчки и загар лице, разделено на две от крив нос. Горната му устна издаваше слабост, но долната беше издута, с много характер, а брадичката му приличаше на сцепена скала. Главата му се бе разположила уютно върху къса и дебела шия, сякаш можеше внезапно, като костенурка, да я прибере. Имаше яките ръце на честен човек, работил много и здравата през целия си живот.

Седеше на масата и излъчваше напрегнато мълчание, а Хариет го наблюдаваше. Единствените звуци в стаята бяха предизвикани от осемнайсетгодишния Лари, който поглъщаше храната с апетита на вълк.

— Добре — каза най-сетне Хариет. — Казвай какво има.

— Обичам Стив Карела — започна Бърнс. — Наистина го обичам. Обичам това момче. Когато миналата година по Коледа щяхме да го изгубим…

— Да не е направил нещо лошо? — попита Хариет.

— Нищо лошо не е направил — рече Бърнс и поклати глава. — Просто ти казвам, че го обичам. И жена му обичам. Обичам това момиче като дъщеря, кълна ти се. Един началник на полицейски участък не би трябвало да има лични предпочитания, но това момче ми е страшно симпатично. Добро момче е.

Лари Бърнс мълчеше. Лапаше с вглъбената самоотверженост на изгладнял юноша. Не много отдавна бе изпитвал ненаситно влечение не само към здравите младежки развлечения. Не бе забравил, че Стив Карела беше ранен при опит да разкрие едно престъпление, свързано с наркотици, в което бе замесен и той, Лари. Това обаче беше в миналото и се бе превърнало в част от историята на семейство Бърнс, за която вече не се говореше. Лари обаче не беше забравил. Знаеше защо любимото ченге на баща му се казваше Стив Карела. След миналата Коледа неговото собствено любимо ченге стана един полицейски лейтенант на име Питър Бърнс. Лари слушаше баща си внимателно, без да спре да поглъща храната с чисто младежко настървение.

— И аз обичам Стив — каза Хариет. — Какво се е случило?

— Днес насмалко да го убият.

— Какво?

— Точно така. На косъм се размина с четири куршума.

— Стив? Как така?

— Хоуз — лаконично отвърна Бърнс. — Котън Хоуз. Точно на мен трябваше да го натресат. От всички полицейски участъци избраха точно моя. Измъкват го от един участък, дето е школа за благородни девици, и го изпращат точно в осемдесет и седми. Точно в моя участък! С какво съм го заслужил? Какво съм сторил, че трябва на мен да изпращат човек, който чука на вратата на един убиец, за да го предупреди, че полицията му е дошла на гости?

— Това ли е направил? — попита Хариет изумена.

— Точно това направил.

— И какво?

— Убиецът открил огън. Насмалко да отнесе главата на Стив. А от лицето на Хоуз е направил бифтек. Какво да го правя? Да го изпратя да търси крадени велосипеди? Всяко ченге ми е кът. Хавиланд може и да беше отвратителен като човек, но не беше лошо ченге. Не беше лошо ченге, Хариет. Даваше воля на ръцете си и аз не одобрявах това. Обаче не беше лошо ченге. Никога не правеше тъпи грешки. Не мога да си позволя да рискувам живота на човек като Стив Карела заради тъпите грешки на един глупак като Котън Хоуз.

— А онзи, дето е стрелял, той ли е убиецът на Роджър?

— Изглежда.

— И този Хоуз почукал на вратата?

— Да! Можеш ли да си представиш? Кажи ми, за Бога, ти щеше ли да почукаш на тази врата?

— Щях да я разбия — отвърна спокойно Хариет — и след това щях да стрелям по първото нещо, което помръдне.

— Браво — каза Бърнс. — Искаш ли да започнеш работа в моя участък?

— Аз започнах работа в твоя участък в деня, в който се оженихме — каза Хариет и се усмихна.

Бърнс също се усмихна. Погледна към Лари и въздъхна.

— Сине — каза му, — знам, че се очаква гладна година, но не се озорвай. Запасили сме се с храна в мазето.

Клер Таунсенд и детектив Бърт Клинг се целуваха в гостната на нейния апартамент.

Приятно място за целувки, къде по-удобно от задната седалка на автомобил. Ралф Таунсенд, бащата на Клер, се беше прибрал в стаята си към десет и половина часа, оставяйки хола „на децата“ с надеждата, че нищо страшно или особено не може да се случи между двама души, които вече са сгодени. Тази конкретна вечер той излезе прав, защото Бърт Клинг не бе в състояние да се съсредоточи върху целувките. Въпреки интимното осветление и тихата музика от грамофона на Клинг му се говореше за Котън Хоуз.

— Чука на вратата. Ето ме и мен, най-големия юнак. А оттам излитат четири куршума. Стив за една бройка да осребри застраховката си за живот.

— Цялата вечер само за Котън Хоуз ли ще говорим?

— Опасен е — каза Клинг. — Направо е опасен. Дано не ми се случи да работя в екип с него.

— Нов човек е. Има време да се научи.

— Кога? Когато очистят всички ченгета от участъка ли? Клер, Клер, този човек е направо опасен.

— Много ми се ще ти да станеш малко по-опасен.

— Какво искаш да кажеш?

— Сам се сети.

— Ах — каза Клинг и я целуна. — Как може човек да е толкова загубен? Как може един човек с всичкия си…

— Нима в полицията не е прието да се чука на вратата?

— Прието е. Освен когато човекът зад вратата е заподозрян в убийство.

— Бил ли е заподозрян в убийство?

— Същият, дето блъсна Роджър Хавиланд във витрината.

— Ужас.

— Ти щеше ли да почукаш?

— Аз щях да кажа „Целуни ме, мили“ — каза Клер.

— Какво?

— Целуни ме, мили — повтори тя.

Той я целуна.

Единственият, който тази вечер не се оплакваше, беше самият Стив Карела. Вкъщи, в компанията на жена си Теди, той мислеше за по-важни неща. Не обичаше да пренася полицейската работа у дома. Денем беше свидетел на много неща, от които му се повдигаше. Знаеше, че ченгетата трябва да оставят мръсотията на престъпността на изтривалката пред входната врата. Теди беше мило момиче, Теди беше негова жена. Освен когато в работата му са появеше много костелив орех, нещо много трудно за разкриване, той не обсъждаше с нея проблемите на участъка. Освен това днешните събития вече бяха приключили. Беше се озовал на крачка от смъртта, но бе оживял. Освен това Хоуз може би бе получил урок. Урокът безспорно щеше да е по-убедителен, ако Карела беше убит. За жалост не бе. Хоуз трябваше да извлече необходимите поуки без нагледен пример.

Стив Карела целуна жена си. Беше приятна за целуване. Брюнетка с кафяви очи, сочни устни и налято тяло, така че му бе приятно да я целува. Стаята бе тиха и тъмна освен където светлината на уличните лампи достигаше до отворените прозорци. Стив Карела не разказа на Теди нищо за Хоуз.

Умът на Стив Карела бе зает с по-важни неща.