Изборът на убиеца

ТРЕТА ГЛАВА

Жената в малката всекидневна бе на петдесет и четири години и навярно някога бе имала коса, червена като на дъщеря й. Сега беше на сиви кичури, но не създаваше впечатлението на червена коса, побеляваща от годините, а по-скоро приличаше на бяла коса, напръскана с ръжда.

Лицето на жената беше набраздено от сълзи. Те вече бяха размазали туша около очите й, който се стичаше по лицето, и бяха започнали да унищожават напластения фон дю тен. Жената по начало не беше красива, а сега на всичкото отгоре скръбта бе пронизала като с кама очите й и рушеше безмилостно маската на хубостта, която си бе надянала за пред света, маска, която съобщението за смъртта разкъсваше парче по парче.

Детективът Бърт Клинг седеше срещу нея и я наблюдаваше. Не обичаше да разпитва жени, още по-малко плачещи жени. При убийства и самоубийства жените винаги плачеха. Чувстваше се неловко в присъствието на плачеща жена. Отскоро беше детектив, при това съвсем млад детектив, и още не бе усвоил нито умението да съчувства, нито лекотата при общуването, които притежаваше един опитен детектив като Карела. Сълзите на жената размиваха нещо повече от старателно гримирано-то й лице. Размиваха и външната самоувереност на Бърт Клинг, който сега седеше като провинил се ученик, неспособен да промълви и дума.

Холът бе обзаведен уютно и с вкус. Мебелите не бяха скъпи, но имаха изчистени модерни линии, без тромавостта и тежестта, които убиват пространството и карат малките апартаменти да изглеждат претрупани. Бяха тапицирани в жизнерадостни светли цветове, рязко контрастиращи с жената, седнала на дивана и попиваща с кърпичка очите и лицето си, цялото на кафяви бразди. На стената над канапето висеше огромна цветна снимка на жизнелюбиво червенокосо момиче, фотографирано на фона на поле с изкласила пшеница. Главата му бе отметната назад и яркорижата коса струеше върху раменете. Лицето му излъчваше такава неподправена радост от живота, че Клинг се сети за лицето, което бе видял върху дървения под на магазина. Замисли се мимолетно за живота и смъртта, за радостта и скръбта.

— Това е Ани — каза жената, проследила погледа му.

— Да — отвърна Клинг.

— Тази снимка е правена преди седем години. По време на медения й месец. Тогава отидоха във фермата на баща му в Индиана. Прекараха там един месец. Беше толкова щастлива.

— Тед Бун — каза Клинг. — Нали така се казваше мъжът й?

— Да, Теодор. Аз винаги го наричах Теодор. Беше добро момче. Фотограф. Той направи тази снимка. Увеличи я от съвсем малък формат. Много е талантлив.

— Имате ли представа защо се разведоха?

— Да.

— Защо?

— Той надрасна дъщеря ми. — Жената не вложи чувства в тези думи, изрече ги просто като констатация.

— Какво имате предвид, госпожо Травейл?

— Той просто надрасна дъщеря ми. Ани не беше много умна. Тя ми е… тя ми беше дъщеря, но не беше много умна. Винаги забавна, пълна с живот, сигурно познавате такива момичета. Винаги се смееше и танцуваше… и въобще беше весела. Теодор я хареса. Много момчета я харесваха. След време обаче — тук госпожа Травейл замълча и макар че на лицето й продължаваше да е изписана скръб, сега тя не мислеше за смъртта. Опитваше да изрази с думи неща, които навярно не бе споделяла с никого, неща, които една майка не говори дори на дъщеря си. Сега обаче странницата Смърт се бе намесила и вече нямаше тайни, нямаше чувства за укриване, нито опасност да се уязви нечие самолюбие — Теодор израсна. Не само с фотографията, за нея бях сигурна, че ще постигне голям успех, но и тук — докосна тя слепоочието си. — Искаше нещо повече. Беше жаден да научи повече, да трупа опит, да получава нови стимули. Ани не можеше да му ги даде. Затова той поиска развод.

— Ани даде ли му го?

— Да, макар че никак не й беше приятно. Вече им се беше родила Моника, дъщеричката им, моята внучка. Всяка жена изпитва страх от развода, господин Клинг. Една жена, която е била омъжена пет години, живяла е с един мъж, станала е съпруга и майка, изпитва страх от развода. Тя вече не знае… как се играе играта. Играта на неженените. Не е лесно да осъзнаеш, че трябва отново да започваш. — Госпожа Травейл въздъхна. — Тя обаче не се възпротиви. Не можеш да задържиш орел, ако самият ти си врабец, господин Клинг. Просто не можеш.

— Без лоши чувства ли се разделиха?

— Има ли разведена двойка, която да се разделя без лоши чувства?

— Ами…

— Знам, знам, държаха се като цивилизовани съвременни хора. Останаха приятели и след развода. Пък и, разбира се, той идваше при Моника. Не е лесно обаче, господин Клинг, за двама души, които са се познавали най-интимно, познавали са своите взаимни желания, мисли и мечти, изведнъж да се разделят и да се държат помежду-си като чужди. Не можеш в такъв случай да не изпитваш неприязън към човека, който те познава прекалено добре. Помолил си го повече да не споделя живота ти, но ти е неприятно, че някога го е споделял.

— Сигурно сте права. Значи не е имало открито скъсване на отношенията? Имам предвид когато е идвал на гости. Не се ли караха за нещо?

— Теодор не е убиец — заяви госпожа Травейл безпрекословно.

— Не трябва да пренебрегваме нито една възможност, госпожо Травейл.

— Знам. Дъщеря ми бе убита, господин Клинг. Тя не беше много умно момиче, но не трябва да мислите, че не съм я обичала силно. Много я обичах. И аз дори държа полицията да не пренебрегне нито една възможност. Теодор обаче не е убиец. Той е творец. А творците не рушат.

— Разбирам ви — въздъхна Клинг. Знаеше много добре, че ще разпитат Бун независимо дали беше творец, разрушител или и двете. Но вече знаеше, че методите на полицейското разследване се разясняват само в границите на определени рамки, и то ако човек е настроен великодушно. Беше открил, че най-добрият начин да разясниш тези методи е като не разясняваш нищо. Слушай, наблюдавай, помни, приемай съвети. А след това си върши работата както си я вършил и преди.

— Тя кога се разведе?

— Преди две години.

— В този град ли?

— Не. Нямаше изневяра. Теодор си живееше по правилата, докато бракът им бе в сила.

— Виждам. Дъщеря ви в Рино6 ли отиде?

— Не. В Лас Вегас7. Теодор пое разноските.

— А детето?

— Моника остана при мен, докато Ани бе на запад.

— Имате ли други деца, госпожо Травейл? Ани имаше ли брат или сестра?

— Брат.

— Къде мога да го открия?

— Той е мъртъв.

— О, извинете.

— Загина във Втората световна война. Беше картечар на самолет на военноморските сили.

— Извинете.

— Загина на деветнайсет години. Първо изгубих мъжа си, а сетне единствения си син. Остана ми само Ани. После имах и Теодор. След това Теодор си отиде, а сега… а сега пак останах сама. Имам само детето. Имам това малко момиченце.

— Разбирам — каза Клинг.

— Но една жена трябва да има мъже около себе си, господин Клинг. Жените се нуждаят от мъже.

— Разбирам.

— Теодор беше добър човек.

— А дъщеря ви, госпожо Травейл…

— Да?

— Тя в последно време срещаше ли се с мъже?

— Да.

— С кои?

— С няколко.

— Бихте ли ми казали имената им?

— Разбира се. Срещаше се с един мъж на име Артър Кордис. Виждаха се, кажи-речи, през седмица.

— Той оттук ли идваше да я взема?

— Да.

— Знаете ли къде живее?

— Някъде в Изола. Не знам адреса му. Той е касиер в банка.

— С кого още се срещаше?

— С Франк Ейбълсън.

— Колко често се срещаше с него?

— Не много редовно. И двамата не значеха нищо сериозно за нея. Бяха й просто… компаньони Предполагам, че бихте ги нарекли компаньони.

— А той къде живее?

— И той живее в Изола.

— Още с кого се срещаше?

— С едно момче на име Джейми.

— Джейми чий?

— Не знам. С него съм разговаряла само по телефона. Никога не е идвал тук.

— Обаче дъщеря ви се е срещала с него?

— Да. Срещали са се някъде. Не знам защо никога не идваше тук.

— Сигурна ли сте?

— Сигурна съм. Много често я търсеше по телефона. И тя ми е говорила за него. Казваше, че е много мило момче.

— А какви бяха приятелките й, госпожо Травейл?

— О, Ани имаше доста приятелки. Искате ли да ги изброя? Няма ли да е по-лесно да ви дам нейното тефтерче с телефонните номера?

— У вас ли е?

— Да.

— Тогава ще го взема, преди да тръгна.

— Ще ви го дам.

— Така — рече Клинг, като преглеждаше бележките си. — Дайте сега да сверим някои неща. Тя е работила в магазина за спиртни напитки около година, правилно ли съм разбрал?

— Да. Непосредствено след развода работеше другаде. След това отида да работи при господин Фелпс.

— Тя разбираше ли се с него?

— Да. Много мил човек.

— Мил в какъв смисъл?

— Като работодател. Държеше се е любезно с нея.

— Да… — каза Клинг, спомняйки си какво му бе разправил Майер за Фелпс. — Какво разбирате под любезно държане?

— Ани говореше винаги с добри чувства за него. Спомням си освен това, че веднъж, когато беше болна и остана вкъщи, господин Фелпс й изпрати цветя.

— Така ли?

— Да. Дузина червени рози.

— Това не ви ли се вижда малко необичайно?

— Жените обичат цветя — заяви госпожа Травейл. — Пък и Ани беше съвестен работник.

— А преди това къде работеше, госпожо Травейл? Преди магазина за спиртни напитки.

— В мебелен магазин. „Хърмън Додсън“.

— Какво точно вършеше там?

— Беше продавачка.

— А защо напусна?

— Не знам. Никога не сме говорили за това. Май заплатата й се виждаше малка.

— А как бе назначена в магазина за спиртни напитки?

— Не знам. Беше чула от някого.

— Разбирам.

— Имате ли представа кой е извършил това, господин Клинг?

— Не. Още не. Сега сме едва в началото на разследването, госпожо Травейл. Понякога търсенето може да отнеме много време. Вярвам, че ме разбирате.

— Разбирам. Наистина разбирам.

— Бихте ли ми дали телефонния бележник?

— Да. Тя го държеше в стаята, върху масата. Ей сега ще го донеса.

Госпожа Травейл попи размазания грим от очите си и излезе от стаята. Клинг остана да я чака. Когато се отвори входната врата, той машинално се извърна към нея и ръката му леко се придвижи към служебния пистолет 38-и калибър, поставен в кобур под мишницата му. Когато видя кой стои до вратата, ръката му се отпусна.

— Здрасти — каза момиченцето.

— Здрасти, Моника — отговори той с усмивка.

Момиченцето бе озадачено. Имаше яркочервена коса, сплетена на плитки. Беше облечено с карирана пола с презрамки и бяла блузка. Крачетата му бяха стройни, зъбите — хубави, и бе отправило към Клинг поглед, изпълнен с ококорена детска непосредственост.

— Откъде знаеш как се казвам?

— Просто така, знам — отвърна Клинг.

— Баба вкъщи ли е?

— Да. Отиде да донесе нещо от стаята на мама.

— Аз не й казвам „мама“ — сподели Моника. — Баба не обича да й казвам така. Казвам й „майко“.

— А на баба си как казваш? „Стара майко“?

— Само когато може да ме чуе — засмя се Моника. — А ти как се казваш?

— Бърт.

— Ти да не си някой от приятелите на майка ми?

— Не.

— А какъв си?

— Ченге съм.

— Наистина ли? — попита Моника с разширени от почуда очи. — Като ченгетата от „Драгнет“8?

— По-добър от ченгетата от „Драгнет“ — отвърна скромно Клинг.

— Имаш ли пистолет?

— Имам.

— Може ли да го видя?

— Разбира се.

Клинг извади пистолета от кобура и провери за всеки случай предпазителя. Моника се приближи, но Клинг не го изпусна от ръката си.

— Истински ли е?

— Истински — потвърди Клинг.

— Откъде го имаш?

— Намерих го в кутия с бисквити.

— Не е вярно!

— Е, шегувам се. Ти на колко си години, Моника?

— На пет. Скоро ще стана на шест.

Клинг прибра пистолета в кобура.

— От училище ли се връщаш?

— Да. Ходя само половин ден, защото все още съм в детската градина. Следващия срок ще бъда първо отделение. Тогава ще ходя по цял ден на училище и ще имам книги. Досега не бях срещала ченге.

— И аз досега не бях срещал малко момиченце от детска градина.

— Е, ние не сме нищо особено.

— Всеки е нещо особено, Моника.

— Защо си тук?

— А, минавам ей така, служебно.

— И в „Драгнет“ казват така.

— Правилно казват.

— А какво проверяваш?

— Проверявам петгодишните момиченца, които ходят на детска градина.

— Защо? — запита Моника сериозно. — Някое да не е направило нещо?

Клинг избухна в смях.

— Не, мила. Само се шегувах.

— Тогава защо си тук?

— Нали ти казах, служебно.

Това не беше негова работа. Не беше негова работа да съобщава на петгодишна кукла, че майка й е убита. Беше положил клетва и се мислеше за добро ченге, но такова нещо не се вписваше в задълженията му. Може би Карела беше способен да друса на коляното си петгодишно червенокосо момиченце и да му обяснява внимателно и търпеливо, че майка му е получила четири изстрела в гърдите, но Клинг все още не можеше. Не сега. Може би след години. Сега обаче не му беше по силите.

— За каква служба говориш? — продължи настойчиво да пита момиченцето и Клинг благодари на съдбата, че госпожа Травейл влезе в стаята.

— Ето го и… А! — Тя видя Моника и погледът й се премести незабавно върху лицето на Клинг. — Да не сте…

— Не съм — каза Клинг.

— Какво да не е направил? — попита Моника.

— Нищо, мила. Запозна ли се с детектив Клинг?

— Името му е Бърт — каза Моника.

— Значи сте се запознали.

— Запознахме се. Той е тука по служба.

— Да — потвърди госпожа Травейл. — Как мина днес училището, мила?

— А, пак същите глупости.

— Моника!

Клинг се опита да скрие усмивката си.

— Защо не се прибереш в стаята си, Моника? — каза госпожа Травейл. — С господин Клинг трябва да довършим един сериозен разговор.

— Ще се прибера — каза Моника. Обърна се към Клинг и го попита: — А къде е Франк Смит9?

— Изпълнява важни задачи — отвърна Клинг и Моника се засмя.

— Ще ми се обадиш ли, когато свършиш, стара майко? — попита тя учтиво.

— Разбира се, мила.

— Довиждане, господин Клинг, надявам се да я намерите.

— И аз се надявам.

Моника излезе от стаята. Госпожа Травейл я изчака да затвори вратата, преди да проговори.

— Тя да не би да имаше предвид…

— Не, не. Става дума за една шега между нас.

— Допускате ли, че дъщеря ми е могла да бъде убита от жена?

— Възможно е.

— Ето ви тефтерчето. Тук са номерата на всичките й приятелки. — Тя го подаде на Клинг.

— Благодаря, госпожо Травейл — каза той. — Благодаря ви за помощта.

— Вие ще се срещнете с Теодор, нали? — попита го тя на вратата.

— Да. Ще трябва да разговаряме с него.

— Не го е извършил той — безизразно каза госпожа Травейл. — Довиждане, господин Клинг.