Изборът на убиеца

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ако има нещо по-лошо от това да те разпитва ченге, то е да те разпитват две ченгета. Неприятно е срещу теб да застанат двама мъже с непроницаеми лица и да ти задават въпроси. Може би детективите работят по двойки именно за да постигнат този психологически ефект. Двамата, застанали срещу Патриша Колуърти, бяха детектив Майер Майер и детектив Бърт Клинг. Никога през живота си Патриша не бе виждала толкоз безизразни лица. Когато им отвори вратата, тя първоначално най-искрено помисли, че са погребални агенти, дошли да я известят за смъртта на боледуващата й леля от Тюсон, щата Аризона. А те се оказаха ченгета. Не приличаха на Джо Фрайдей или Франк Смит от телевизионната серия „Драгнет“. Призна пред себе си, че я разочароваха. Русият беше хубавец, но и неговото лице беше не по-малко безизразно, отколкото на плешивото ченге.

— Открихме името ви в телефонното тефтерче на Ани Бун — каза плешивият. — Предположихме, че може да е ваша приятелка.

— Да — отвърна Патриша Колуърти.

— Близка приятелка ли ви беше, госпожице Колуърти? — попита русото ченге.

— Доста близка.

— От колко време я познавахте?

— Поне от две години.

— Знаехте ли, че е разведена? — Този въпрос беше зададен от плешивото ченге.

— Да.

— Познавахте ли бившия й съпруг? — попита русото ченге.

— Не.

— Тед Бун?

— Не.

— Кога я видяхте за последен път?

— Преди две съботи. Отидохме заедно на среща с две момчета.

— С кого?

— С две момчета.

— Ясно. Кои бяха?

— Моят приятел, Стив Бразил. И момчето, с което ходеше Ани.

— Как му е името?

— Франк. Франк Ейбълсън.

— Познавате ли Ейбълсън отпреди?

— Да. Тя се срещаше с него от време на време.

— Имаше ли нещо сериозно между тях?

— Едва ли. А вие защо не разпитате бившия й съпруг? Ани ми беше казала, че се опитвал да й вземе детето. Той е имал причини да я убие. А Ейбълсън за какво да я убива? Той е много мило момче.

— Господин Бун може и да е имал причини — обади се русото ченге, — но не е имал възможност да го стори. Бил е на четирийсет мили от града, когато бившата му жена е била убита. Собственикът на един крайпътен ресторант потвърди това. Господин Бун не е могъл да убие Ани.

— Значи е вън от играта, така ли?

— Да.

— Е, тогава и Франк Ейбълсън не го е направил. Обзалагам се, че и той има непоклатимо алиби. Ще го разпитате ли?

— Може би.

— А защо не разпитвате когото трябва?

— Кого например? — попита русото ченге.

— Когото трябва.

— Ани Бун пиеше ли? — попита плешивото ченге.

— Какво?

— Пиеше ли?

— Вие будалкате ли ме?

— Говоря сериозно.

— Къде сте чули такова нещо?

— Чухме.

— Господи, такава глупост отдавна не бях чувала! Направо ми скрихте шапката.

— Значи не е била алкохоличка?

— Мисля, че най-силното, което пиеше, беше шери. Алкохоличка! Не сте с всичкия си.

— Сигурна ли сте?

— Сигурна съм, как да не съм сигурна. Толкоз често сме излизали заедно. Да изпие най-много чаша или две шери. Уиски — никога. Ани — алкохоличка! Направо ми обрахте точките!

Плешивото и русото ченге се спогледаха.

— Някой ви е казал, че Ани е била алкохоличка, така ли? — попита Патриша.

— Да.

— Тогава внимавайте. Има хора, които гледат само своите интереси. Хич не им пука дали ще оклеветят някое мъртво момиче.

— Кои хора имате предвид, госпожице? — попита плешивият.

— Хората въобще. Гледат само на себе си. Не го ли знаехте?

— Ани симпатична ли ви беше?

— Обичах я като сестра. Не ми харесваше всичко, което прави, но това не е моя работа. Щом харесвам някой човек, харесвам го, и толкоз. Не му задавам въпроси е не си пъхам носа в неговите работи.

— За какви работи става дума?

— Моля?

— Какво имахте предвид?

— А, нали ви казах, че не е моя работа.

— Обаче е наша — каза плешивото ченге.

Не беше толкова антипатично, веднъж като му свикнеш. Имаше хубави сини очи и изглеждаше търпеливо.

— Разбирам… Но не обичам да говоря за някого, след като не е жив.

— Това би могло да ни помогне да открием убиеца й.

— Прав сте. Ама на мен няма да ми е приятно някой да говори за мен, ако съм умряла. — Патриша потрепери. — Ужас! Веднага ми настръхва кожата, когато говоря за такива неща. Не понасям смъртта. Аз и на майка си на погребението не отидох. Когато влязохте тук, реших, че сте погребални агенти, и веднага настръхнах. Имам една леля в Западните щати, очаквам я всеки момент да умре. Тръпки ме полазват само като си помисля.

Русото ченге погледна плешивото.

— Не исках да ви обидя — продължи Патриша, — като ви взех за погребални агенти. Ама така сериозно гледахте…

Плешивото ченге погледна русото.

— Ами… — смотолеви Патриша и се отказа да продължи.

— Та с какво се занимаваше Ани Бун? — попита русото ченге.

— С нищо.

— С нещо незаконно?

— Не.

— Да е продавала контрабанден алкохол?

— Какво?

— Да не си е плащала данъците?

— Моля?

— Тогава какво?

— Нищо.

— Нищо незаконно?

— Не. Не знам. Откъде да знам дали е законно, или не?

— Кое?

— Това, което вършеше.

— Какво вършеше?

— Не знам. Тя ми беше приятелка. Вижте какво, не искам да говоря за мъртъвци. Не може ли да сменим темата? Не може ли да говорим за нещо друго?

— Алкохоличка ли беше? — попита плешивият.

— Не.

— Трева ли пушеше? — попита русият.

— Какво?

— Наркоманка ли беше?

— Не.

— Какво е правила тогава? Какво противозаконно е правила?

— Нищо.

— Защо тогава загина от насилствена смърт?

— Не знам. Защо не попитате… — Патриша млъкна насред изречението.

— Кого да попитаме?

— Ами… някой друг.

— Кого например?

— Някой, който я е познавал по-добре от мен. Например Франк Ейбълсън. Той я познаваше по-добре. Или онова другото момче, с което се срещаше, Арти Кордис. Попитайте тях.

— Сериозни връзки ли имаше с тях?

— Не.

— Тогава защо да им задаваме въпроси?

— Не знам. По-добре е тях да разпитвате, а не мен. Аз нищо не знам за нея, не знам какво е правила.

— Кой би могъл да поиска да я убие, госпожице Колуърти?

— Откъде да знам. Не искам да говоря за това. Не искам и да мисля за това.

— Имаше ли врагове?

— Не.

— А близки приятели?

Патриша не отговори.

— Добре — въздъхна плешивото ченге. — С кого спеше?

Патриша също въздъхна.

— С господин Фелпс — отвърна. — Със собственика на магазина, в който работеше.

Франклин Фелпс не живееше в района на 87-и участък.

Там се намираше магазинът му, но самият той живееше в луксозното предградие Нордърн Кресчън. В дом, за който преди десетина години бе платил 35,000 долара и който сега можеше да предложи да всеки търговец с недвижими имоти за 49,500 долара. Къщата сама по себе си не беше нищо особено, но предградието някак бе израснало в социално отношение, бе станало луксозно и цената на всички имоти се бе покачила.

Къщата бе построена върху четири декара земя и отстоеше на около петнайсет метра от улицата. Самата криволичеща улица се казваше „Палависта драйв“ и Ма-йер и Клинг караха бавно, за да могат да оглеждат внимателно номерата върху каменните стълбове пред всяка алея за коли. Спряха пред номер 35, паркираха до бордюра и тръгнаха по широката, постлана с каменни плочи пътека към входната врата. Къщата бе двуетажна, облицована с ръчно обработено кедрово дърво, боядисана в метално-син цвят, а кепенците — в бяло. Входната врата също бе бяла и в центъра й бе монтирано голямо медно чукало. Майер повдигна езика и го пусна.

— Обзалагам се, че има прислуга — каза на Клинг.

— Не се хващам — бе отговорът.

Вратата се отвори. През пролуката надникна цветнокожо момиче в розова униформа.

— Да?

— Искаме да говорим с господин Фелпс.

— За кого да съобщя, моля?

— За полицията — каза Майер и показа значката си.

— Един момент, моля — каза момичето и внимателно затвори вратата.

— Да не вземе да духне от задната врата? — попита Майер с усмивка.

— Нищо чудно — каза Клинг. — Да отида да донеса пушката?

— Вземи и няколко ръчни гранати — рече Майер. — Жалко, че господин Котън не е с нас. Отдавна не са стреляли по мен.

Вратата се отвори отново и на прага се показа привлекателна жена на четирийсет и две години, а може би на четирийсет и четири. Косата й, някога руса, сега бе започнала да побелява с кротко достойнство. Имаше големи кафяви очи и приятна усмивка.

— Заповядайте, господа. Франклин тъкмо взема душ. Детективите влязоха в антрето и видяха отраженията си в опушено огледало.

— Защо не влезете в хола? — попита жената. — Аз съм Марна Фелпс.

— Аз съм детектив Майер — представи се Майер Майер. — А това е партньорът ми, детектив Клинг.

— Много ми е приятно — каза госпожа Фелпс. — Желаете ли кафе или нещо друго?

Последваха я в хола. Мебелировката беше направо от Версайския дворец. До стената между двата прозореца имаше секретер в стил „Луи XVI“ с инкрустирани три кръгли и три правоъгълни плаки от севърски порцелан. Срещу него, до другата стена, имаше махагонова библиотечна маса „Ампир“ с два стола отново в стил „Луи XVI“, чиито седалки и облегалки бяха тапицирани с гоблени Бове. В други части на стаята натрапчиво се набиваха в очи вази от скъп порцелан. Майер имаше чуството, че всеки момент в стаята ще влезе Мария Антоанета и ще им сервира чай и пасти. Детективите седнаха с известна неловкост.

— Ще желаете ли кафе? — попита госпожа Фелпс.

— Не, благодаря — отвърна Клинг.

Майер се изкашля и погледна Клинг. Той с удоволствие би изпил чаша кафе, но вече бе изтървал възможността. Госпожа Фелпс бе сменила темата.

— Дошли сте заради Ани, нали? — попита.

— Да — отвърна Клинг.

— Значи тогава знаете?

— Какво да знаем?

— За нея и Франклин.

— Какво имате предвид, госпожо Фелпс? — попита Майер.

— Те имаха връзка — отговори госпожа Фелпс.

Клинг премига. Майер, като по-възрастен, не премига.

— Да, знаем — каза.

— Не я е убил той — каза госпожа Фелпс. — Уверявам ви.

— Откога знаете това?

— За връзката им? Отдавна.

— Откога по-точно?

— Поне от една година. — Госпожа Фелпс сви рамене. — Франклин все пак не е младо момче и не се разтревожих. Такива неща се случват в живота и аз ги разбирам. Ако бях вдигнала скандал, можеше и да го изгубя. Инвестирала съм твърде много в него, за да го загубя ей така. При други обстоятелства всичко щеше да приключи най-много за шест месеца.

— Вие познавате ли я, госпожо Фелпс?

— Срещала съм я веднъж или два пъти в магазина.

— И какво ви е мнението за нея?

— Много красиво момиче. Франклин има вкус.

— Май гледате доста либерално на нещата, госпожо Фелпс.

— Вие женен ли сте, детектив… детектив Майер, нали?

— Да.

— Поговорете с жена си. Попитайте я колко време е заделила, за да ви превърне в мъж. Това е инвестиция, детектив Майер. Единствената инвестиция на една жена е нейният мъж. И децата й, разбира се, ако е имала щастието. Аз нямам деца. Вие имате ли деца, детектив Майер?

— Да, три.

— Жена ви е имала по-голям късмет от мен. Аз имам само Франклин. Той е и единствената ми инвестиция, делото на моя живот. Мъжете имат разни неща, жените имат само мъжете си. Той е моят бизнес. Аз съм вложила много в този бизнес, детектив Майер. Дадох на Франклин всичко, което можех да дам. Бях добра съпруга. В резултат на това той днес е мъж. Не беше такъв, когато се запознахме. Аз обаче видях неговите потенциални възможности и инвестирах. Инвестирах единственото, което притежавах. Себе си.

— Разбирам — каза Майер.

— И какво трябва да направя, когато видя инвестицията си заплашена от една красива жена? Правя това, което ми подсказва здравият разум. Седя и изчаквам. Нима ще имам глупостта да затворя магазина само защото в склада е имало малък пожар? — Госпожа Фелпс приятно се усмихна. — За шест месеца всичко щеше да приключи. Всичко щеше да се върне на мястото си.

— Ани Бун знаеше ли, че тази връзка ви е известна?

— Не.

— А съпругът ви знаеше ли?

— Не. И сега не знае. Ще съм ви благодарна, ако не му кажете. За една съпруга не е добре да изглежда прекалено интелигентна. — Госпожа Фелпс отново се усмихна. — Издавам ви търговска тайна, детектив Майер. Жена ви едва ли би ми благодарила.

— Тя не се нуждае от намеци къде да инвестира-усмихна се Майер. — Вече е вложила всичко, което има.

— Сега ще му кажете ли, че тази връзка ви е известна?

— Да.

— По-добре недейте. Не вярвам да ви бъде от особена полза. Той не е убиецът.

— Тогава кой е убиецът? — попита Майер.

— Не знам — каза госпожа Фелпс и отново се усмихна. — Нали нямате нищо против да кажа нещо жестоко?

— Нямам — рече Майер.

Госпожа Фелпс продължаваше да се усмихва.

— И хич не ми пука.

— За какво не ти пука, мила? — попита Франклин Фелпс откъм вратата.

— Не ми пука дали ще покажеш нашите кучета-отговори тя, пренагласяйки рефлексите си почти мигновено към новата ситуация.

Фелпс се усмихна на детективите.

— Имаме три ловджийски кученца. Аз се гордея с тях, а Марна не обича да ги показваме. Детектив Майер, прощавайте, че не ви познах.

— Добър ден, господин Фелпс — стана Майер с протегната ръка. — Това е партньорът ми, Бърт Клинг.

— Приятно ми е, детектив Клинг — каза Фелпс и стисна ръката му. Беше висок мъж с побеляваща коса, облечен със синя хавлия, препасана с колан на кръста. Не беше впечатлил Майер при първата им среща, но неизменно започваш да гледаш на човек различно, когато разбереш, че е имал връзка с червенокоса красавица, десетина години по-млада от него. Фелпс имаше издаващ сила прав нос и пронизващи сиви очи. Устните му говореха за чувственост и силен характер. Челюстта му ставаше за укрепване на железопътни траверси.

— Съжалявам, че ви измъкнахме от душа, господин Фелпс — каза Майер, — но бихме искали да ви зададем още няколко въпроса.

— Държах се малко глупашки при първата ни среща — рече Фелпс.

— Е… — отказа Майер да се ангажира с мнение.

— Не трябваше да се вайкам чак толкова за стоката си. Наистина не трябваше.

— Е, все пак ставаше дума за доста пари — каза Майер.

— Прав сте, но след като говорих с брокера си, разбрах, че застраховката покрива всички загуби.

— Разбирам — каза Майер с равен глас.

— Исках да кажа всичко това — продължи Фелпс, — за да не останете с впечатлението, че съм простак.

— Никога не съм оставал с такова впечатление-излъга Майер. — Може ли да поговорим, господин Фелпс?

— Разбира се — каза Фелпс с усмивка. Отиде до малка масичка в стил „Луи XVI“, свали капачето на порцеланова кутия и си взе цигара. Тъкмо я запалваше, когато Майер додаде:

— Насаме.

— И без това съм затрупана с работа — каза госпожа Фелпс. — Приятно ми беше да се запозная с вас, господа. — Тя се усмихна отново и напусна стаята.

— Какво има? — попита Фелпс.

— Бихме искали да повторим накратко информацията, която вече ни дадохте, господин Фелпс — каза Майер.

— С удоволствие. — Фелпс дръпна от цигарата. Другата му ръка беше в джоба на хавлията.

— Откога казахте, че познавате Ани Бун?

— Тя беше работила при мен около една година.

— Така. Колко време преди това я познавахте?

— За пръв път я срещнах, когато се отзова на обявата, която бях поместил във вестника.

— Какви бяха отношенията ви с Ани Бун?

— Бях неин работодател.

— Колко й плащахте?

— Сто двайсет и пет долара седмично.

— Да си спомняте веднъж да сте й изпращали рози, когато е била болна?

— Не си спомням.

— Изпратили сте — каза Клинг.

— Възможно е.

— Това не ви ли се вижда малко необичайно?

— Ако съм й изпратил цветя, в това няма нищо необичайно. Ани беше добра служителка. Без нея този магазин нямаше да върви.

— Кога я срещнахте за пръв път, господин Фелпс?

— Когато тя се отзова на обявата ми.

— Къде я поместихте?

— В повечето градски ежедневници.

— Защо я взехте на работа?

— Имаше опит като продавачка.

— В продажбата на уиски?

— Не, в продажбата на мебели.

— Къде беше продавана мебели?

— В „Хърмън Додсън“.

— Тя ли ви каза?

— Да.

— И вие си спомняте?

— Спомням си, разбира се.

— Ани пиеше ли?

— Какво?

— Алкохоличка ли беше?

— Това е лъжа! Разбира се, че не.

— Откъде знаете?

— Знам, защото не съм я виждал да пие повече от чаша… — Фелпс млъкна.

— Чаша какво, господин Фелпс?

— Чаша вино — довърши Фелпс изречението.

— Къде стана това, господин Фелпс?

— Не си спомням.

— Били ли сте в компания с нея, господин Фелпс?

— В компания? Не, разбира се. Не си спомням къде съм я виждал да пие. Може би в магазина.

— Видели сте я да пие от вашата стока?

— Да.

— По какъв повод?

— Нямаше повод… Просто така… Отворихме бутилка вино.

— Значи само тогава сте я виждали да пие?

— Да.

— Тогава откъде знаете, че не е била пияница?

— Ами то се вижда. Нали работеше при мен? Виждал съм я в магазина и никога не е била пияна.

— Колко й плащахте, господин Фелпс?

— Нали вече ви казах. Сто двайсет и пет долара седмично. Що за разговор? Това разпит ли е? Трябва ли да повикам адвоката си?

— Стига да желаете, господин Фелпс. Много лесно можете да сторите това. Предлагам обаче да си останете на мястото и да започнете да отговаряте искрено на въпросите ни.

— Аз отговарям съвсем искрено. Не съм длъжен да отговарям, ако не искам.

— Ще бъдете длъжен, ако ви арестуваме.

— На какво основание?

— Подозрение в убийство — отговори Клинг с равен глас.

Фелпс млъкна за малко.

— Може би ще е най-добре да извикам адвоката си-заяви най-сетне.

— Ако желаете, господин Фелпс — каза Майер, — ще трябва да го сторите от участъка.

Фелпс премига.

— Можете сам да изберете къде да отговаряте на въпросите ни. Щом не сте я убили, няма от какво да се боите.

— Не съм я убил.

— Добре. Защо тогава ни лъгахте?

— Не съм ви лъгал.

— Имахте ли любовна връзка с Ани Бун?

Фелпс мълчеше.

— Имахте ли такава връзка?

— Да.

— Защо не ни казахте още в началото?

— Поради редица причини.

— Кои?

— Първо, не исках да рискувам да ме обвинят в убийство.

— Тази възможност все още съществува, господин Фелпс.

— На второ място, имаше опасност тази история да стигне до вестниците. Не исках Марна… нали ме разбирате?

— Разбирам — каза Майер. — Какво ще речете да започнем сега от самото начало? И да говорите истината.

— Откъде да започна?

— От запознанството ви с Ани.

Фелпс тежко въздъхна.

— Запознахме се в магазина на „Хърмън Додсън“. В секцията за модерна мебел. Бях сбъркал етажа. С Марна предпочитаме стари стилни мебели.

— Продължавайте.

— Поканих я да се срещнем. Тя прие. Е, не веднага. Първо си поприказвахме. Знаете как стават тези работи.

— Не, не знам как стават тези работи — отговори Майер. — Аз съм женен мъж. Вие ми обяснете как стават тези работи, господин Фелпс.

— Не знаех, че полицията има такъв висок морал. Не знаех, че в този щат любовта е престъпление.

— Любовта не е — каза Майер. — За престъпление се смята изневярата.

— Ани не беше омъжена! — изрепчи се Фелпс.

— Вие обаче сте били женен и сега сте женен. За закона е достатъчно да е налице изневяра, когато само единият от партньорите е женен. Дайте да не се откъсваме от темата, господин Фелпс. Сега се занимаваме с убийство.

— Не съм я убил аз.

— Слушаме ви.

— Аз я обичах. Защо да я убивам?

— Май не ви пукаше за нея, когато разговаряхме първия път. Като че ли бяхте по-разтревожен за стоката.

— Беше ми мъчно за стоката, но ми беше мъчно и за Ани. Разбира се, че ми беше мъчно. Познавах я повече от година.

— Защо я назначихте? За да е по-близо до вас ли?

— Не съвсем. Рядко ходех в магазина. Ани се оправяше сама. Минавах обикновено към края на деня, за да прибера парите.

— А отбихте ли се вечерта, когато тя бе убита?

— Да. Вече ви казах. Бях й оставил достатъчно пари за ресто, преди да затвори магазина. Всяка вечер попълвах бланката за касовите приходи през деня и на другата сутрин внасях парите в банката. Това беше обичайната процедура.

— В коя банка внасяхте парите?

— В Първа национална банка. В клона в Кресчън.

— Защо й дадохте тази работа?

— За да й помогна.

— Как?

— Нали знаете, че беше разведена. При „Додсън“ не вземаше кой знае колко. Това го разбрах, след като… след като се опознахме. Реших, че ще й помогна, като я назнача. Плащах й повече от сто двайсет и пет долара седмично.

— Колко й плащахте?

— Двеста долара — каза Фелпс.

— Госпожа Фелпс знаеше ли?

— Не, разбира се. Най-високата заплата, която давам на мой служител, е сто двайсет и пет долара седмично.

— С други думи, господин Фелпс — обобщи Майер, — вие сте прехвърлили Ани към графа „Служебни разходи“.

— Изразявате се много грубо, детектив Майер.

— Тъй ли? А вие как бихте се изразили, господин Фелпс?

— Опитвах се да помогна на момичето. На нейния гръб лежаха майка и дъщеря. Това беше най-малкото, което можех да направя за нея.

— Ясно. Защо при първия ни разговор се престорихте, че не знаете за дъщеря й, господин Фелпс?

— Не съм се преструвал.

— Казахте, че според вас има син.

— Е, може и да съм казал. Излъгах, защото не исках полицията да разбере доколко познавам Ани. Не исках… не исках да ме замесват в това убийство.

— Към колко часа прибрахте парите от касата оная вечер, господин Фелпс? Вечерта, в която Ани бе убита.

— Към осем. Винаги прибирам парите по това време.

— Тя е била убита някъде към десет и половина, доколкото успяхме да установим. Къде бяхте, между осем и десет и половина?

— Не си спомням — бързо каза Фелпс.

По лицето на Майер се изписа изумление.

— Ами добре ще е да започнете да си спомняте, господин Фелпс. Добре ще е да започнете да си спомняте, и то много много бързо.

— Щом не си спомням, значи не си спомням.

— Тук ли бяхте? — попита Клинг.

— Не, не бях тук.

— Къде тогава?

— Не помня.

— Но си спомняте, че не сте били тук?

— Да, това си го спомням.

— Ами тогава да не сте били в собствения си магазин, да сте стреляли по Ани Бун и да сте унищожавали собствената си стока? — продължи Майер.

— Не ставайте смешен.

— Добре, къде по дяволите, сте били тогава, господин Фелпс? Започвайте да си спомняте! Настойчиво ви предлагам да започнете да си спомняте!

— Вижте…

— Какво?

— Не искам да си мислите… — Фелпс поклати глава. — Вижте, аз…

— Продължавайте, господин Фелпс, изкарайте скелетите от гардероба.

— А вие разпитахте ли Тед Бун? Разпитахте ли бившия й съпруг?

— Той не е бил в града по време на убийството. Алибито му е потвърдено. Той е чист, господин Фелпс.

— И аз съм чист.

— Още не сме чули вашето алиби.

— Не си спомням къде съм бил. Не съм бил близо до магазина.

Майер въздъхна тежко.

— Господин Фелпс, обличайте се.

— Защо?

— Защото ни се струва, че нямате алиби, господин Фелпс. Защото мислим, че много сте замесен с това момиче, Ани Бун. Защото изглежда, че в участъка ще трябва да ви зададем малко повече въпроси. Всъщност много повече въпроси.

— Аз… — Фелпс преглътна. — Аз… онази вечер бях в Изола.

— Къде в Изола?

— На… на булевард „Ендикът“.

— И какво правехте там?

— Ами бях с един човек.

— С кого? — попита Клинг.

— С жена ли? — додаде Майер.

— Да — отговори Фелпс.

Двамата детективи млъкнаха. Накрая Майер проговори.

— Хубав човек сте, господин Фелпс. Наистина солидна инвестиция.

— Инвестиция?

— Който е инвестирал във вас, би трябвало да ликвидира веднага дяловото си участие. Как се казва мадамата?

— Тя не е мадама!

— Как се казва?

— Лидия. Лидия Форестър.

— Адрес?

— Булевард „Ендикът“ номер седемстотин и трийсет. Нали няма да я замесвате в тази история?

— Можете ли, да ни посочите по-добър начин да потвърдим алибито ви?

— Май че не.

— В дома й има ли портиер? Има ли асансьорни оператори?

— Да, защо?

— Господин Фелпс, от това, което чуваме, излиза, че имате крайно основателна причина да не желаете Ани Бун да ви се мотае из краката. Едва ли ще се задоволим само с честната дума на въпросната Причина, че сте били при нея онази вечер. Така че по-добре се молете.

— За какво да се моля?

— Молете се някой друг в тази сграда да ви е видял по времето, когато са убивали Ани Бун. Довиждане, господин Фелпс, ще ви се обадим. Бъдете сигурен, че ще ви потърсим пак.