Изкуплението на Алтал

Глава 1

Алтал се спуска цели десет дни по пътя от планините Кагвер към имперската столица Дейка. Докато слизаше по един хълм, премина покрай кариера за варовик, където нещастни роби прекарваха целия си живот под камшика на надзиратели в усърдно изрязване на строителни блокове от варовика с помощта на тежки бронзови триони. Алтал естествено бе чувал за съществуването на робство, но дотогава не бе виждал роби. Докато продължаваше пътя си към равнините на Екверо, проведе кратък разговор по въпроса със своя късмет. Помоли го, ако наистина го обича, да направи всичко възможно, за да не допусне собственикът му да попадне в робство.

Град Дейка бе разположен в южния край на голямо езеро в северната част на Екверо и великолепието му надминаваше това, което бе известно от славата му. Бе обграден от висока стена, изградена от варовикови блокове. Сградите зад стената също бяха каменни.

Широките улици на Дейка бяха павирани с каменни плочи, а обществените сгради се извисяваха към небесата. Всички обитатели на града, които се смятаха за важни, бяха облечени във великолепни ленени роби. Всеки частен дом бе украсен със статуя на собственика си. Обикновено изображението бе така идеализирано, че всякаква прилика на статуята с изобразявания се оказваше случайна.

Алтал бе облечен с дрехи, подхождащи за граничните области на държавата, така че неведнъж стана обект на неодобрителните погледи на минувачите, докато се възхищаваше на великолепието на имперския град. Скоро това го отегчи и той се насочи към един квартал, където минувачите имаха по-прости дрехи и не така надменни изражения.

Най-сетне реши да се отбие в една рибарска кръчма до брега на езерото и да послуша какво си говорят посетителите. Знаеше, че в цял свят рибарите са разговорливи. Уедини се в един ъгъл с чаша кисело вино в ръка, докато изцапаните с катран мъже около него си чешеха езиците.

— Май не съм те виждал досега тук — каза му един от мъжете.

— Не съм от този град — отвърна Алтал.

— Така ли? Откъде си тогава?

— Дойдох от планината. За да огледам цивилизования свят.

— Е, и хареса ли ти нашият град?

— Впечатлява, не ще и дума. Хареса ми почти толкова, колкото някои от богатите граждани харесват самите себе си.

Един от рибарите се засмя презрително и каза:

— Обзалагам се, че си минал през форума.

— Ако става дума за мястото, където са най-лъскавите здания, наистина минах оттам. Мога да те уверя, че не са ми притрябвали.

— Не те ли впечатлиха нашите богаташи?

— Личи си, че са хора, изпитващи уважение към себе си, не ще и дума. Хората от нашата черга би трябвало да избягват богаташите, когато могат. Рано или късно бихме могли неволно да им увредим зрението.

— Какво имаш предвид? — попита друг рибар.

— Ами, всички богаташи на форума, за тези, дето са облечени с нощници ми е думата, до един обръщаха носове, когато ме видеха. Ако оглеждаш всички хора по този начин, рано или късно ще станеш кривоглед.

Рибарите се засмяха и обстановката в кръчмата стана по-ведра и приятелска. Алтал умело поде темата, най-драга на сърцето му, и заедно със събеседниците си прекара целия остатък от следобеда в разговор за градските богаташи. Когато настъпи вечерта, вече бе запаметил няколко имена. После задели още няколко дни на пресяването им и накрая се спря на един богат търговец на сол, казваше се Квесо. После посети облицованата с мрамор обществена баня, отиде на централния пазар и измъкна от кесията си малко пари, с които си купи дрехи, в по-голяма степен подхождащи от неговите на модата в Дейка. Съвършено ясно е, че за крадец, който си подбира работно облекло, най-важното е дрехите му да не привличат чуждото внимание. След това се прехвърли в богатския квартал на града и посвети няколко дни и нощи на оглеждането на обградения с каменен зид дом на търговеца. Самият Квесо бе розовобузест плешив дебеланко с приветлива усмивка. Алтал дори успя да се доближи няколко пъти до него, за да чуе гласа му. Дебеланкото дори му стана симпатичен, и в това няма нищо учудващо. Замислим ли се, и на вълка вероятно сърните също са му симпатични.

Алтал успя да научи името на един от съседите на Квесо и една сутрин с делови вид отиде до дома на търговеца и почука на вратата. След малко един слуга отвори.

— Да?

— Бих искал да поговоря с господин Мелгор — учтиво каза Алтал. — По делови въпроси.

— Боя се, че сте объркали къщата, господине. Домът на господин Мелгор е през две врати. — каза слугата.

Алтал се плесна по челото.

— Колко съм несъобразителен! Наистина много съжалявам, че ви обезпокоих.

Очите му междувременно съвсем не безделничеха. Бравата на вратата на Квесо не изглеждаше много сложна, а зад гърба на слугата се виждаше антре с няколко врати.

— Надявам се, че не съм смутил спокойствието на господаря ви — продължи тихо Алтал.

Слугата се усмихна.

— Не ми се вярва. Спалнята на господаря е на горния етаж, в задната част на къщата. А и той и без това по това време вече е буден.

— Слава Богу — каза Алтал. Очите му продължаваха да шарят. — Та, казахте, домът на Мелгор е през две врати?

— Да. — Слугата се подаде през вратата. — Онази къща там. Със синята врата. Няма как да я объркате.

— Много ви благодаря, приятелю, и още веднъж ме извинете за безпокойството.

След това Алтал се обърна. Усмихваше се. Късметът му продължаваше да го притиска плътно към гърдите си. От номера с „объркването“ на къщата бе получил повече информация, отколкото бе очаквал. Късметът му бе поощрил слугата да му съобщи ценни сведения. Часът бе все още много ранен. Следователно, щом Квесо вече бе буден по това време, той нямаше как и да не си ляга рано. Следователно към полунощ щеше да е потънал в дълбок сън. Градината около дома му бе стара, с големи дървета и гъсти храсталаци, зад които човек можеше лесно да се укрие. Влизането в дома нямаше да е проблем, а освен това Алтал вече бе научил къде се намира спалнята на Квесо. Значи трябваше само да се шмугне в дома в полунощ, да отиде направо в спалнята, да го събуди и да опре бронзов нож в гърлото му, за да го подтикне към сговорчивост. Цялата операция щеше да приключи съвсем бързо.

За нещастие обаче събитията съвсем не се развиха по този начин. Зад чипоносото благо лице на търговеца на сол очевидно се криеше много по-остър ум, отколкото бе предполагал Алтал. Малко след полунощ хитрият крадец се прехвърли през оградата на дома на търговеца, прекоси градината и безмълвно се вмъкна в дома. Задържа се за миг в антрето и се ослуша. Ако се изключеха похъркванията от стаите на слугите, домът бе потънал в тишина. Тихо като сянка Алтал отиде до стълбите и започна да ги изкачва.

Точно в този момент домът на Квесо се изпълни с шум. Трите кучета бяха големи като телета и от лая им стените чак затрепериха.

Алтал незабавно преразгледа плана си. Чистият въздух на нощната улица внезапно му се стори много привлекателен.

Кучетата обаче очевидно имаха други планове. И смущаващо големи зъби.

Откъм горния етаж се чуха крясъци и някой започна да пали свещи.

Алтал изчака кучетата да се доближат до него и с неподозирано от самия него акробатическо умение скочи високо над тях, стигна до стълбището и побягна навън.

Докато тичаше през градината — кучетата бяха по петите му, — чу покрай лявото си ухо тихо избръмчаване. Някой от обитателите на дома — или Квесо с измамно добродушното лице, или някой от добре възпитаните слуги — очевидно умееше да стреля добре с лък.

Алтал бързо се закатери по оградата. Кучетата ръмжаха по петите му, няколко стрели се удариха в нея в непосредствена близост до главата му и го засипаха с късчета мазилка.

Прехвърли се от другата страна на оградата и краката му започнаха да тичат още преди да достигнат плочника. Събитията не се бяха развили така, както ги бе планирал. При бягството си от къщата се бе натъртил и ожулил на много места. При прехвърлянето си през оградата бе успял да изкълчи единия си глезен. Бързо закуцука, изпълвайки въздуха с проклятия.

А после някой от обитателите на дома на Квесо отвори портата и оттам излетяха кучетата.

Алтал реши, че това е прекалено. Бе признал поражението си, като бе побягнал. Квесо обаче очевидно не се удовлетворяваше само с победа. Искаше и кръв.

След известно тичане и прескачане на огради крадецът успя да се отърве от преследващите го кучета, прекоси града, за да се отдалечи от източника на безпокойство, и се устрои удобно на една обществена пейка, за да обмисли случилото се. Цивилизованите хора очевидно не бяха толкова кротки, колкото изглеждаха, а и Алтал реши, че в град Дейка вече не е останало нещо друго за гледане. Най-много обаче бе озадачен от това, че късметът му не го предупреди за кучетата. Дали не се бе успал? Май щеше да му се наложи да си поговори с него по въпроса.

Алтал — в много лошо настроение — се бе укрил в сянката до входа на една кръчма в хубавата част на града. Изчака двама добре облечени нейни посетители да излязат на улицата с неустойчива походка и убедително им даде да разберат, че трябва да си подремнат, като сръчно ги удари в тиловете с тежката дръжка на късия си бронзов меч. След това прехвърли собствеността върху съдържанието на кесиите им, както и върху няколко пръстена и една доста хубава гривна върху себе си. Остави и двамата кротко да си подремнат в канавката.

Ограбването на пияни мъже на улицата не бе в неговия стил, обаче му трябваха пари за път. Двамата мъже бяха първите клиенти, които напуснаха кръчмата, а пък операцията бе добре отработена, така че не криеше особени рискове. Алтал бе решил, че ще е добре да избягва всякакви рискове, преди да проведе продължителен разговор с късмета си.

Докато вървеше към главната порта на града, претегли с ръка двете кесии. Изглеждаха доста тежки, така че реши да предприеме стъпка, за която иначе въобще нямаше да помисли. Напусна град Дейка и продължи да куца по пътя, докато не го настигна зората, и накрая спря до впечатляваща с вида си селска къща. Там си купи кон. Именно купи, тъй като наистина даде пари за него. Това нещо бе в разрез с принципите му, но той наистина бе решил да не поема рискове преди да е поговорил с късмета си.

Яхна коня и без дори да поглежда назад, тръгна на запад. Колкото по-бързо напуснеше Екверо и Дейканската империя, толкова по-добре. Дали бе възможно географията по някакъв начин да въздействува върху хорския късмет? Например в определени места той да не сработва? Тази мисъл бе доста смущаваща и го измъчва цял ден.

След два дни Алтал стигна в град Кантон в Треборея. Задържа се известно време пред градските порти — искаше да се увери, че прословутата и явно безкрайна война между Кантон и Остос не се е развихрила отново. Не видя обсадни машини около града, така че влезе в него.

Форумът на Кантон доста приличаше на форума на Дейка, обаче богатите хора, които идваха тук да слушат речи, не изглеждаха толкова обременени от мания за величие, като аристократите на Екверо. Алтал реши, че не трябва да приема тяхното съществуване като обида. Дори веднъж се застоя на форума, за да послуша речи. Те обаче се оказаха най-вече разобличителни слова, насочени срещу града-държава Остос в южна Треборея, и оплаквания от неотдавнашното повишаване на данъците, така че не бяха интересни.

След това реши да посети кръчма в някой от по-скромните квартали. Влезе в едно донякъде западнало заведение и установи, че късметът му отново е проработил. Двама от клиентите спореха разгорещено кой е най-богатият човек в Кантон.

— Омесо е къде-къде по-богат от Вейкор — каза високо единият. — Има толкова много пари, че не може да ги преброи.

— Има си хас и да няма, глупако. Омесо не може дори да брои до десет, ако преди това не си е свалил обувките. Наследи всичките си пари от чичо си, без самият той да е спечелил стотинка. Вейкор започна от нула и неговите пари са спечелени, а не са му поднесени на тепсия. Парите на Омесо намаляват, тъй като той знае само да ги харчи, докато парите на Вейкор се множат. Да знаеш от мен, че след десет години Вейкор ще може да си купи и самия Омесо, стига да поиска, макар и да не знам защо някой би трябвало да го купува.

Алтал се извърна и излезе от кръчмата, без дори да си поръча питие. Бе получил точно тази информация, която му трябваше. Значи късметът бе започнал отново да му се усмихва. Изглежда, географията наистина имаше някакво отношение към пръста на съдбата.

Броди два дни из Кантон, като разпитваше за Омесо и Вейкор. Накрая постави на челно място в списъка си Омесо — най-вече, защото Вейкор имаше репутацията на човек, умеещ да пази спечелените си с труд пари. Алтал определено не изпитваше желание по време на работа да се среща отново със свирепи кучета.

Номерът със „сбърканата“ къща отново сработи и му предостави възможност да огледа бравата на вратата на Омесо. След неколкодневни допълнителни проучвания Алтал разбра, че Омесо почти никога не се прибирал у дома преди зазоряване и че по това време вече бил толкова пиян, че не бил в състояние да забележи в къщата си дори и пожар. Слугите му естествено били наясно с привичките на господаря си, така че и те прекарвали нощите си извън града. Още при свечеряване домът на Омесо бил почти винаги пуст.

И така, в една топла лятна нощ Алтал безшумно се промъкна в къщата и започна огледа си.

Почти веднага забеляза нещо, в което просто не пожела да повярва. Домът на Омесо изглеждаше великолепен отвън, обаче бе мебелиран с овехтели и разбити маси и столове, които биха засрамили и просяк. Завесите бяха парцаливи, килимите протрити, а най-красивият свещник в дома бе от потъмнял месинг. Мебелировката по-ясно от всякакви думи даваше да се разбере, че това не е домът на богат човек. Омесо очевидно вече бе успял да пропилее наследството си.

Въпреки това Алтал упорито продължи огледа. Прекрати го едва след като провери всички стаи. В целия дом нямаше нищо за крадене.

Все още имаше пари, така че се задържа в Кантон още няколко дни. Веднъж, съвсем случайно, се озова в кръчма, посещавана от занаятчии. Както и повечето кръчми в равнината, и тази не предлагаше медовина, така че бе принуден да си поръча кисело вино. Огледа се. Занаятчиите по начало имаха немалко възможности да надничат в домовете на богатите хора.

— Господа, дали някой от вас не би могъл да ми обясни нещо? — попита Алтал. — Преди няколко дни имах възможността да посетя по работа дома на Омесо. Всички граждани твърдяха, че бил много богат, обаче още като влязох в къщата му, не можах да повярвам на очите си. В дома на този човек имаше столове само с по три крака, а някои от масите бяха толкова паянтови, че можеше да се разпаднат от едно кихане.

— Това е най-новата мода в Кантон, приятелю — отговори му един оцапан с глина грънчар. — Аз вече не мога да продам свястно гърне, кана или бутилка. Всички искат съдове, които или са нащърбени, или са без дръжки.

— Ако това те учудва, ела да видиш какво има в моята работилница — включи се в разговора един дърводелец. — Някога имах сметище, където изхвърлях повредените мебели. Откакто обаче въведоха новото законодателство, вече не мога да продам нова мебел. Но пък благородниците са готови да заплатят всякаква цена за един стар счупен стол.

— Нищо не разбирам — призна Алтал.

— Няма нищо трудно за разбиране, страннико — каза един хлебар. — Предишният владетел управляваше с помощта на данък върху хляба. Всеки, който ядеше хляб, издържаше правителството. Старият Арио обаче миналата година умря, а синът му, младият Арио, който зае престола, е много образован млад човек. Бе ученик на философи със странни идеи. Те го убедиха, че данъкът върху печалбата е по-справедлив от данъка върху хляба, тъй като повечето хляб го купуват бедните, а повечето печалби ги прибират богатите.

— Това какво отношение има към разнебитените мебели? — попита намръщено Алтал.

— Мебелите са за пред хора, приятелю — обади се един опръскан с вар зидар. — Богаташите ни се опитват да убедят бирниците, че са много бедни. Бирниците естествено не им вярват, така че от време на време правят внезапни проверки. Ако някой богат жител на Кантон е достатъчно глупав, за да държи в дома си дори и една-единствена скъпа мебел, бирниците веднага изпращат отряди, които да изкъртят плочите на пода.

— Защо пък трябва да се разрушава подът?

— Защото той е мястото, където е най-удобно да се крият пари. Хората изваждат една-две плочи от пода и на тяхно място изкопават дупка, която облицоват с тухли. После укриват в нея парите, които твърдят, че не притежават. После връщат плочите на мястото им и ги замазват. В началото го правеха много грубо, така че всеки можеше да познае къде се е копало. Днес обаче вместо да зидам стени, уча хората как да си приготвят по-хубави замазки, и така печеля доста повече пари. Печеля толкова добре, че неотдавна и на самия мен ми се наложи да си направя скривалище под пода.

— Защо в такъв случай вашите богаташи не наемат професионалисти да свършат тази работа?

— В началото го правеха, обаче бирниците започнаха да ни предлагат награди, ако им съобщим къде в града се слагат нови плочи. — Зидарят се засмя цинично. — Пък и това си бе наш патриотичен дълг, в края на краищата, а и наградите съвсем не бяха малки. Днес всички богаташи в Кантон са зидари любители. Колкото и да е странно, нито един от учениците ми не носи някое познато ми име. Ако съдя по имената, които ми съобщават, всичките упражняват някакви почтени професии. Струва ми се, че се опасяват да ми кажат истинските си имена, за да не би да ги издам на бирниците.

Алтал отдели много време и усърдие за осмислянето на тази информация. Данъчните закони на философски настроения владетел на Кантон можеше да го доведат до фалит. Щом човек е достатъчно съобразителен, за да успее да укрие парите си от бирниците и от техните добре оборудвани проверяващи екипи, какви можеха да бъдат шансовете на един порядъчен крадец? Можеше лесно да проникне в домовете им, но от мисълта, че можеш да се разхождаш цял ден около изпочупената овехтяла мебелировка, а богатството да е скрито само на сантиметри от краката ти, нямаше как да не те побият тръпки. Отгоре на всичко, къщите на богатите бяха така плътно прилепени една към друга, че само един писък щеше да разбуди целия квартал. Тук умението да станеш невидим и заплахата с насилие вероятно щяха да се окажат безполезни. Мисълта, че богатството е едновременно толкова близо и толкова далеч от него, започна да го измъчва. Реши, че ще е най-добре веднага да си тръгне, преди да се е поддал на изкушението да остане в града. Този град, както се оказа, бе по-лош даже и от Дейка.

Напусна Кантон още на следващата сутрин и пак пое на запад. Докато яздеше през богатите ниви на Треборея към Перквейн, мислите му бяха определено мрачни. Не ще и дума, че тук, в цивилизования свят, наистина имаше несметни богатства. Хората обаче, които бяха проявили достатъчно съобразителност, за да ги натрупат, проявяваха не по-малка съобразителност и в опазването им. Алтал започна да изпитва носталгия по родния си край и да съжалява за деня, когато бе научил думата „цивилизация“.

Прекоси реката и се озова в Перквейн, богатия равнинен селскостопански район, за който говореха, че земята била толкова плодородна, че не трябвало дори да се засява. Всяка пролет перквейнските селяни обличали най-хубавите си дрехи, отивали на нивата и казвали „Пшеница, ако обичате“. Или: „Ечемик, моля“. И след това се прибирали и си лягали. Алтал бе сигурен, че в тези думи има някакво преувеличение, но тъй като не разбираше нищо от селско стопанство, допускаше, че в тях може и да има зрънце истина.

За разлика от обитателите на останалия свят, перквейнците се кланяха на женско божество. Това се възприемаше като нещо напълно противоестествено от повечето хора както в цивилизования свят, така и в глухата провинция, обаче не бе лишено от логика. Цялата култура на Перквейн се основаваше върху обширните житни поля, така че в манията на перквейнците на тема „плодородие“ нямаше нищо учудващо. Когато стигна до Магу, Алтал установи, че най-голямото и най-великолепно здание в целия град е храмът на Двейя, богинята на плодородието. Спря за миг, за да надникне в него, и му се стори, че гигантската статуя на богинята на плодородието се гласи едва ли не да скочи върху него. Реши, че скулпторът, който я е изваял, очевидно е бил или съвсем ненормален, или обхванат от религиозен екстаз, за да сътвори това чудовищно нещо. Макар и неохотно, Алтал не отрече, че творението свидетелствува за наличието на определена, макар и извратена логика. Плодородието предполагаше майчинство, а майчинството предполагаше кърмене. Статуята създаваше впечатлението, че богинята Двейя е в състояние да кърми едновременно стотици младенци.

Перквейн бе заселен сравнително по-неотдавна от Треборея и Екверо. Поради това перквейнци страдаха от известна недодяланост, която ги уподобяваше повече на обитателите на граничните райони, отколкото на надутите жители на Изтока. Кръчмите в най-сиромашките квартали на Магу бяха по-западнали от тези в Дейка и Кантон, обаче това не смути особено Алтал. Той пообиколи града, докато най-сетне не попадна на заведение, в което посетителите не се караха, а разговаряха. Седна в един ъгъл и се заслуша в разговорите им.

— Касата на Друигор буквално бъка от пари — разказваше един посетител на кръчмата на приятелите си. — Завчера се отбих в сарафницата му, и вратата й бе широко отворена. Имаше толкова много пари, че направо не можеше да се затвори.

— Това е логично — съгласи се друг посетител. — Друигор наистина умее да се пазари и да извлече максимална изгода от всяка сделка.

— Говорят, че щял да се кандидатира за сената — рече един мършав човечец.

— Побъркал се е — отвърна презрително първият събеседник. — Няма благородническа титла.

Мършавият човечец присви рамене и каза:

— Ще си купи. Благородници с големи титли и празни кесии вече има под път и над път.

Разговорът се прехвърли на други теми, така че Алтал стана и безмълвно излезе от кръчмата. Навън спря един добре облечен минувач.

— Извинете за безпокойството — започна учтиво. — Търся сарафницата на Друигор. Дали случайно знаете къде се намира?

— Че в Магу всички знаят къде е дюкянът на Друигор — отвърна човекът.

— Не съм тукашен — каза Алтал.

— А, ясно. Близо е до западната порта. Идете в този квартал и всеки ще ви упъти.

— Много ви благодаря, господине.

Кварталът до западната порта бе изпълнен главно с големи складове. Един любезен гражданин посочи на Алтал този на Друигор. Изглеждаше оживен. Непрестанно влизаха и излизаха хора, а на рампата чакаха реда си каруци, натоварени с издути чували. Алтал задели известно време на огледа му. Потокът от хора, движещи се в двете посоки, свидетелствуваше, че бизнесът на Друигор върви много добре. Това му хареса.

Тръгна по-нататък по улицата и се отби в друг, не така оживен склад. Там един запотен човек влачеше по пода тежки чували и ги подреждаше до стената.

— Прощавай, мой човек, кой е собственикът на този магазин? — попита Алтал.

— Гарвин — отвърна запотеният човек. — Обаче го няма.

— Жалко, че съм го изтървал. Ще се отбия по-късно — каза Алтал. Излезе и се запъти отново към дюкяна на Друигор. Влезе в него и се присъедини към хората, които чакаха реда си за разговор със собственика.

Накрая Алтал влезе в претрупана с вещи стая. Мъж със суров поглед седеше зад една маса.

— Да? — рече мъжът със суровия поглед.

— Виждам, че сте зает човек — каза Алтал. Очите му огледаха цялото помещение.

— Вярно е, така че говорете по същество.

Алтал вече бе видял това, което искаше да види. В ъгъла на стаята имаше масивна бронзова каса със сложна брава.

— Казаха ми, че сте надежден човек, господин Гарвин — рече Алтал с най-любезния възможен тон, на който бе способен. През това време очите му не престанаха да шарят.

— Имате грешка — рече човекът зад масата. — Аз съм Друигор. Дюкянът на Гарвин е на четири или пет врати оттук.

Алтал разпери ръце.

— Знаех си, че човек не бива да се доверява на пияници. Човекът, който ми каза, че тук е дюкянът на Гарвин, едва се държеше на краката си. Като изляза оттук, ще имам грижата да разбия мутрата на този нещастник. Моля да ме извините за безпокойството, господин Друигор. Ще имам грижата да накажа този пиян идиот.

— Гарвин по работа ли ви трябва? — В гласа на Друигор имаше любопитство. — Кажи-речи няма стока, за която да не мога да предложа по-добра цена от неговата.

— Ужасно съжалявам, господин Друигор, но този път ръцете ми са вързани. Тъпият ми брат е обещал някои неща на Гарвин, които, ща не ща, ще трябва да изпълня. Струва ми се, че след като се върна вкъщи, ще трябва да зазидам устата на брат си. Може би ще успеем да си поговорим с вас при следващото ми идване в Магу.

— Много ще се радвам на това, господин…?

— Квесо — Алтал назова първото име, което му дойде наум.

— Да не сте случайно роднина на търговеца на сол от Дейка?

— Пада се братовчед на баща ни — излъга хладнокръвно Алтал. — Напоследък обаче не другаруват много-много. Семейни разправии, нали разбирате. Както и да е, господин Друигор, вие сте зает човек, така че няма да ви отнемам повече време. Първо ще се оправя с пияницата, а после ще се отбия при господин Гарвин, за да разбера каква част от семейното имущество е успял да пропилее моят брат.

— Значи договорихме се да се видим при следващото ви идване в Магу, нали?

— Точно така, господин Друигор — каза Алтал, поклони се и излезе.

Доста след полунощ Алтал отвори вратата на склада на Друигор, тихо прекоси ухаещото на пшеница помещение и стигна до стаичката, в която бяха разговаряли. Вратата й, не ще и дума, бе заключена, но това не беше проблем. Щом влезе, Алтал бързо запали с огнивото си свещта, оставена върху масата, и внимателно огледа сложната брава на масивната бронзова каса. Както винаги, сложността на бравата бе обусловена най-вече от желанието да се обезкуражат хората, способни да проявят любопитство към съдържанието на касата. Конструкцията на бравата бе добре позната на Алтал, така че той я обезвреди за броени мигове.

Отвори касата и бръкна в нея с треперещи от възбуда пръсти.

В касата обаче нямаше монети. Имаше само късове хартия. Алтал взе една шепа и започна да ги разглежда. Върху всичките бяха изобразени рисунки, чийто смисъл не разбра. Хвърли ги на пода и взе друга шепа. И върху тях имаше рисунки.

Алтал отчаяно прерови цялата каса, но ръцете му не напипаха нищо, което да наподобява пари.

Цялата работа му се стори безсмислена. Кой би си направил труда да държи под ключ късове непотребна хартия?

След четвърт час Алтал прекрати усилията си. За миг се замисли дали не си струва да събере всички тези парчета хартия на пода и да ги подпали, но се отказа от тази идея. Огънят щеше да се разпространи, а един горящ склад щеше да привлече хорското внимание. Промълви няколко тихи, но съдържателни ругатни, и излезе.

Замисли си дали не си струва да посети отново кръчмата, в която бе влязъл в първия ден на престоя си в Магу, и да не си поговори с постоянния й клиент, който бе възхвалил така красноречиво съдържанието на касата на Друигор. Отказа се и от тази мисъл. Поредицата разочарования, които бе изпитал през това лято, го бе направила избухлив. Не бе сигурен дали ще е в състояние да се контролира, ако реши да наказва някого. В сегашното му състояние някои хора можеше напълно основателно да възприемат разбиранията му за наказание като опит за убийство.

Върна се сърдит в странноприемницата и прекара остатъка от нощта, седнал на леглото с поглед, вперен в късчето хартия, което бе взел от касата на Друигор. Рисунките върху хартийките не бяха красиви. Защо по дяволите Друигор си бе направил труда да ги заключва? На сутринта събуди съдържателя, за да се разплати, бръкна в джоба си и каза:

— А, сетих се нещо. Вчера намерих това парче хартия на улицата. Имаш ли представа какво представлява?

— Разбира се. Това са пари — отговори съдържателят.

— Пари ли? Не мога да те разбера. Парите са направени от злато или сребро. Понякога от мед или бронз. А това е просто хартия. Нищо не струва.

— Ако я занесеш в менителницата зад Сената, за нея ще ти дадат сребърна монета.

— Защо ще ми я дават? Та това е само къс хартия!

— Защото върху този къс хартия е положен печатът на Сената. Значи все едно че е сребро. Не си ли виждал книжни пари?

Алтал бе напълно смазан. Късметът го бе изоставил. Не си спомняше да е имал толкова лошо лято. Очевидно късметът му не желаеше той да остане тук. В равнинните градове наистина имаше несметни богатства, но независимо от усърдието си той не бе успял дори да ги докосне. Докато се качваше на коня си, той се поправи. Всъщност тази нощ бе докоснал толкова много пари, колкото едва ли щеше да види до края на живота си, но ги бе оставил, тъй като не беше разбрал, че са истински пари.

С мъка си призна, че няма работа тук. Неговото място бе в крайграничните райони. Животът тук бе прекалено сложен за него.

Отиде до централното тържище на Магу, за да замени дрехите си на гражданин с други, по-подходящи за земите, където щеше да тежи на мястото си.

Продавачът го измами, но Алтал повече или по-малко бе очаквал това. В равнината в нищо не му вървеше.

Когато излезе от магазина, не бе особено учуден от това, че някой междувременно бе откраднал коня му.

Глава 2

Обзет от чувство за поражение, Алтал прояви известна грубост към първия човек, който късно през следващата нощ премина покрай мястото, където крадецът бе застанал в засада. Алтал се измъкна от мрака, хвана нищо неподозиращия човек за туниката и с все сила го блъсна в каменната стена. Омекналото тяло на човека се отпусна безсилно в ръцете му и това разгневи Алтал още повече. Поради някакви неведоми причини му се искаше човекът да окаже поне мъничко съпротива. След като изпадналата в безсъзнание жертва се свлече в канавката, Алтал бързо отряза кесията й. После, по причини, които също не можа да си обясни, завлече отпуснатото тяло на човека в сенките и открадна всичките му дрехи.

Докато вървеше по тъмната уличка, се сети, че това, което току-що бе направил, всъщност е глупаво. И все пак нещо го караше да мисли, че е постъпил правилно, тъй като по този начин бе дал израз на мнението си за цивилизацията. Странно защо осъзнаването на нелепостта на положението го накара да се почувствува по-добре.

След като извървя още известно разстояние обаче вързопът с дрехи под мишницата му започна да му пречи и той го захвърли, без въобще да си направи труда да провери дали някои от дрехите не му стават.

За негов късмет, градските порти бяха отворени, така че Алтал спокойно напусна Магу. Беше почти пълнолуние, така че светлината бе предостатъчна, и той тръгна на север, като с всяка измината стъпка се чувствуваше по-добре. Когато се зазори, вече бе на няколко километра от Магу. На розовата утринна светлина видя в далечината снежните върхове на Арум.

От Магу до подножието на Арум разстоянието бе много голямо, но това не смути Алтал. Колкото по-бързо напуснеше цивилизования свят, толкова по-добре. Въобще целият този замисъл да посети равнината се бе оказал голяма грешка. И не защото не се бе облагодетелствувал от пътуването си. Алтал така или иначе пропиляваше всяка придобита стотинка. Това, което го разтревожи, бе видимото отчуждение, настъпващо между него и късмета му. Парите не значеха нищо, късметът значеше всичко.

Към края на лятото достигна подножието на планините. В един златен следобед спря до порутена крайпътна кръчма. Не защото бе много жаден, а защото изпитваше желание да си поговори с хора, които можеше да разбере.

— Нямаш представа колко е дебел — обясняваше на кръчмаря един полупиян човек. — Пък и защо да не е? Може да си позволява да яде колкото си иска. И без това вече сигурно е събрал половината богатства на Арум.

Тези думи незабавно привлякоха вниманието на крадеца, така че той седна близо до разговорливия клиент с надеждата да чуе още нещо.

— Какво искаш, приятелю? — попита кръчмарят.

— Медовина — отвърна Алтал.

От месеци не бе изпил дори и чаша свястна медовина — жителите на равнината очевидно не умееха да я приготвят.

— Прощавайте, че ви прекъснах — каза любезно Алтал на разговорливия човек.

— Няма нищо — отвърна човекът. — Тъкмо обяснявах на Арек колко е богат един племенен вожд от Севера. Има толкова много пари, че още не са измислили число за назоваването на броя им.

Човекът имаше червеното лице и лилавия нос на закоравял пияница, обаче Алтал не се интересуваше от външността му. Неговото внимание бе привлечено от наметалото му от вълча кожа. По някаква неведома причина шивачът бе оставил вълчите уши на качулката на наметалото. Алтал реши, че е много красиво.

— Та как казваш му беше името на този вожд? — попита.

— Гости Големия търбух. Сигурно заради това, че единственото му телесно движение е мърдането на ченето. От сутрин до вечер непрекъснато яде.

— Ако съм те разбрал добре, е в състояние да си го позволи.

Пияният продължи обстойно да описва богатствата на дебелия племенен вожд. Алтал си даде вид, че това му е много интересно, и не престана да поръчва нови чаши медовина. Към залез-слънце човекът вече бе съвсем пиян, а на пода до Алтал имаше голяма локва от излята медовина.

След залез в кръчмата започнаха да влизат други клиенти. Колкото по-тъмно ставаше навън, толкова по-шумно ставаше вътре.

— Не знам как се чувствуваш ти, приятелю, но на мен вече ми се ще да изхвърля част от тази медовина — каза дружески Алтал. — Хайде да излезем навън и да се порадваме на звездите.

— Чудесна идея — съгласи се пияният. — И моята медовина иска да погледа звездите.

Станаха от масата и Алтал хвана клатушкащия се мъж за ръката и каза:

— Дръж се, приятелю.

Излязоха навън.

— Най-добре да отидем ей там — каза Алтал и посочи една близка борова горичка.

Мъжът само изръмжа и се заклатушка към дърветата. Дишаше тежко. Спря и се подпря на един бор.

— Нещо ми се вие свят — рече, и главата му започна да клюма.

Алтал бързо измъкна от пояса си тежкия си къс бронзов меч и го хвана откъм острието.

— Приятелю, чуваш ли ме добре?

— Ъ?

Човекът го погледна тъпо.

Алтал го удари в средата на челото с тежката дръжка на меча и човекът се килна напред.

Докато падаше, Алтал го удари и по тила и човекът се свлече на земята.

Алтал коленичи до него и леко го раздруса.

Човекът започна да хърка.

— Май е готов — промърмори Алтал. После остави меча и се зае с работа. Първо смъкна наметалото от вълча кожа от изпадналата в безсъзнание жертва, а после прибра кесията й. Не бе тежка, но затова пък обувките на непознатия си ги биваше. В резултат на дългото пътуване от Магу обувките на Алтал почти се бяха разпаднали, така че подмяната им с нови беше добре дошла. Мъжът имаше и почти нова бронзова кама, така че Алтал оцени цялата операция като доходна. Завлече жертвата си на още по-усойно място, после обу здравите обувки и се загърна с великолепното наметало.

— Свърши се с неизброимите богатства — въздъхна Алтал. — Май пак ще трябва да започна да крада дрехи и обувки. Е, щом късметът ми е пожелал да правя това, няма как да не го послушам.

После се обърна към хъркащата си жертва, леко й се поклони и си тръгна. Не бе преизпълнен от щастие, но все пак настроението му бе по-добро отпреди.

Тръгна с бърза крачка, тъй като му се искаше да се озове в земите на следващия род, живеещ в северна посока, преди предишният собственик на хубавото ново наметало да се събуди. На следващата сутрин вече бе уверен, че е далеч извън обсега на вчерашната си жертва, така че се отби в кръчмата на едно малко селце, за да отпразнува видимата промяна в късмета си. Наметалото с вълчи уши значително се отличаваше от несметните богатства в дюкяна на Друигор, но все пак бе добро начало.

Именно в тази кръчма той отново чу да се говори за Гости Големия търбух.

— Чувал съм за него — каза той на постоянните посетители. — Не мога обаче да си представя защо един племенен вожд ще позволява на хората си да го наричат така.

— Би трябвало да го познаваш, за да разбереш — отвърна един мъж. — По начало си прав. В смисъл, че един подобен прякор би се възприел като обида от повечето племенни вождове. Гости обаче наистина се гордее с шкембето си. Дори се смее доволно, когато се хвали, че от години не е виждал краката си.

— Чувал съм, че бил богат — каза Алтал, за да насочи разговора към темата, която го интересуваше.

— Което е вярно, вярно си е. Наистина е богат — потвърди думите му друг посетител.

— Да не би родът му да е попаднал на златна жила?

— Почти позна. След като баща му загина по време на последната междуплеменна война, Гости стана вожд на племето, въпреки че повечето мъже от собствения му род нямаха особено високо мнение за него, тъй като бе много дебел. На Гости обаче му помогна един негов братовчед, Галбак — висок е два метра и е по-зъл от змия. Така или иначе, Гости реши, че един мост през реката в неговата долина може да му улесни живота и връзките с другите родови старейшини. Така че нареди на хората си да построят мост. Мостът не чини много-много, паянтов е и човек си рискува живота, когато минава по него. Реката обаче е от тези, които един благоразумен човек не би дръзнал да прекоси през брод. Течението е толкова силно, че може да те отнесе заедно със сянката ти, докато мигнеш. Заради това този мост е не по-малко доходоносен от златна мина. Използуването му е единственият начин да си спестиш пет дни по заобиколен път и хората, които са с всичкия си, използуват моста. Галбак пък ги кара да заплащат безбожна пътна такса. Именно благодарение на нея Гости присвоява голяма част от свободните пари в долината.

— Интересно — рече Алтал.

Различните земи изискват различни подходи. Тук, в платата на Арум, стандартният план за действие на нашия герой винаги предполагаше влизането под кожата на влиятелните и могъщи мъже с помощта на весели истории и забавни анекдоти. Разбира се, подобен подход щеше да се окаже неуместен в равнинните градове, където анекдотите бяха забранени и смехът се възприемаше като проява на крайно лош вкус.

Алтал много добре знаеше, че кръчмарските истории са по начало преувеличени. Историите за богатството на Гости Големия търбух обаче се оказаха достатъчно широко разпространени, за да го наведат на мисълта, че дебелакът има пари, оправдаващи времето и усилията за едно пътуване до неговите земи. Поради това се отправи към земите на рода на Гости Големия търбух, за да се запознае с проблема по-отблизо.

Докато пътуваше на север, към планините на Арум, от време на време чуваше странен жаловит вой от далечните хълмове. Не можа веднага да определи какво точно животно издава този звук. Тъй като обаче воят се разнасяше от достатъчно голямо разстояние и не представляваше заплаха, реши на първо време да не му обръща внимание. Понякога обаче нощем воят сякаш се разнасяше отблизо и тогава Алтал настръхваше.

Стигна до паянтовия дървен мост и го спря як, зле облечен събирач на такси. Ръцете му бяха украсени с татуировки на рода на Гости. Алтал насмалко не се задави, когато чу от татуирания мъж размера на таксата, обаче си плати, тъй като приемаше този разход като инвестиция.

— Много хубава дреха имаш, приятелю — каза събирачът на данъци, след като огледа със завист наметалото с вълчите уши.

— Пази ме от лошото време — каза Алтал и повдигна рамене.

— Къде се сдоби с нея?

— В Хуле — отвърна Алтал. — Попаднах на вълк, който реши да ми разкъса гърлото, за да ме изяде на вечеря. Открай време много обичам вълците, защото много хубаво пеят, но никога не съм ги обичал чак толкоз, че да им осигурявам вечеря. Особено когато аз ще съм основното ястие. За щастие, разполагах с тези два зара и успях да убедя вълка, че ще е много по-интересно да решим проблема чрез игра на зарове, вместо да се търкаляме по земята и да се опитваме да си прегризем гърлата. И така, заложихме каквото заложихме и започнахме да хвърляме заровете.

— Какво заложихте? — попита брадатият мъж.

— Моето месо и неговата кожа, разбира се.

Събирачът на данъци започна да се смее.

— Както и да е — продължи Алтал, решил да бъде по-многословен. — По една случайност аз съм най-добрият играч на зарове на света. Освен това играехме с моите зарове, а аз тях отдавна съм ги обучил да правят точно това, което искам от тях. Накратко, вълкът не извади късмет и сега аз се топля с неговата кожа, а самият той трепери гол в горите на Хуле.

Татуираният мъж започна да се смее още по-гръмко.

— Виждал ли си гол вълк, с кожа, настръхнала като на оскубана кокошка? — попита Алтал дружелюбно. — Много жалка гледка. Стана ми тъжно за него, разбира се, обаче облогът си е облог и той го изгуби. Съвсем не вървеше да му върна кожата, след като я спечелих с честна игра, нали си съгласен?

Събирачът на такси вече бе започнал да се превива от смях.

— И все пак ми стана малко жал за клетото животно. Пък и ми бе малко съвестно. Ще ти призная, че все пак няколко пъти измамих вълка по време на играта. За компенсация обаче проявих човещина и му позволих да запази опашката си.

— Много весела история ми разказа, приятелю — каза събирачът на такси и потупа Алтал по гърба с месестата си ръка. — Гости непременно трябва да я чуе!

След това настоя лично да преведе Алтал през паянтовия мост и през унилото селище от дървени къщи със сламени покриви. Оттам го поведе към внушителна дървена крепост, разположена на най-високото място, за да има обзор над селището и над моста, пресичащ пенливата река.

Влязоха в задимено преддверие. Алтал бе посещавал много подобни жилища на племенни вождове от възвишенията на Арум и небрежният подход на тези хора към чистотата и реда му бе добре известен. В приемната на Гости обаче мръсотията бе издигната до степен на изкуство. Както повечето подобни помещения, и това бе с под от отъпкана пръст и с огнище в центъра. Подът бе застлан с рогозки от тръстика, които обаче май не бяха сменяни десетки години. В ъглите се търкаляха кокали и друг изискан боклук, сред който дремеха кучета и прасета. Всъщност Алтал за пръв път научи, че и прасетата могат да бъдат възприемани като домашни любимци. В предната част на помещението имаше грубо скована маса, на която бе седнал най-дебелият човек, когото Алтал бе виждал — тъпчеше се с храна с две ръце. Не бе необходимо да пита кой е този човек, тъй като прякорът Големия търбух наистина му отиваше. Имаше малки свински очички, а долната му устна провисваше почти под брадичката му. На омазнената маса пред него имаше печен свински бут и той лакомо късаше мръвки и ги тъпчеше в устата си. Непосредствено до него бе застанал едър мъж със суров недружелюбен поглед.

— Редно ли е да го обезпокояваме по време на обяд? — попита тихо Алтал водача си.

Татуираният мъж се засмя.

— Не. При Гости е трудно да се определи кога обядва, вечеря или закусва, тъй като времето за ядене при него някак си се слива. Гости яде непрестанно, Алтал. Някои хора се кълнат, че се храни и по време на сън, макар да трябва да призная, че самият аз не съм бил свидетел на това. Ела да те запозная с него и с братовчед му Галбак.

Доближиха се до масата.

— Здравей, Гости! — изкрещя татуираният, за да привлече вниманието на дебелака. — Искам да ти представя Алтал. Накарай го да ти разкаже как се е сдобил с това наметало с вълчи уши.

— Добре — отвърна Гости с плътен дрезгав глас и отпи глътка медовина от един рог. После погледна Алтал с малките си свински очички.

— Нали нямаш нищо против да продължавам да се храня, докато ми разказваш историята?

— Ни най-малко, Гости — отвърна Алтал. — Едно малко петънце под нокътя на лявото ти кутре издава, че си започнал да слабееш. Не бих искал да гледам как се стопяваш пред очите ми.

Гости примигна и след това избухна в смях, като опръска цялата маса с мазни слюнки. Галбак обаче дори не се и усмихна.

Алтал разкраси историята за играта на зарове с вълка така, че тя зазвуча като епос. Още преди настъпването на вечерта вече се бе настанил удобно в креслото до огромния дебелак. След като разказа няколко различни версии на историята, за да развесели облечените в кожи членове на племето, които непрестанно прииждаха в помещението, започна да измисля нови, за да поддържа настроението. Въпреки всичките си усилия обаче Алтал не съумя да предизвика дори и сянка от усмивка върху лицето на надвисналия над масата Галбак.

Така или иначе, изкара зимата там. Бе винаги добре дошъл на отрупаната с ястия и медовина маса на Гости Големия търбух, тъй като непрестанно измисляше нови истории и шеги, от които коремът на Гости не преставаше да се тресе от смях. От време на време се обаждаше и Гости, обаче приказките му очевидно бяха омръзнали на неговите съплеменници, тъй като по правило се свеждаха до хвалби за златото му. Хората от племето очевидно се бяха наслушали до насита на тези хвалби и ги знаеха наизуст. Алтал обаче ги намираше за вълнуващи.

Зимата свърши и настъпи пролет. Алтал вече бе опознал всички кътчета на дома на Гости Големия търбух.

Помещението, в което държеше богатствата си, не бе трудно за откриване, тъй като пред него имаше охрана. Намираше се в другия край на коридора и към яката врата водеха три стъпала. Масивната бронзова ключалка навеждаше на мисълта, че зад нея се крият ценни предмети.

Алтал забеляза, че пазачите от нощната смяна не приемат задълженията си много сериозно. Към полунощ обикновено вече бяха потънали в дълбок сън. Нещо обичайно за хора, които застъпват на смяна с огромни кани медовина в ръка.

Сега само трябваше да изчака снегът да се стопи. До този момент Алтал щеше да остане в компанията на Гости и на неговия братовчед, великана с вечно киселото лице. На Алтал щеше да му се наложи много да побърза, когато напуснеше селото. Галбак бе дългокрак и на Алтал никак не му се искаше да забавя хода си, като гази в дълбоки преспи.

Алтал често се разхождаше по двора, за да проследява доколко е напреднало топенето на снеговете. След като и последната следа от сняг изчезна от близкия проход, реши, че вече е време да си тръгва.

Оказа се, че складовото помещение на Гости не е чак толкова надеждно охранявано, колкото бе предполагал. В една нощ, когато огънят в средата на помещението се бе превърнал в тлееща жарава, а Гости и съплеменниците му хъркаха пиянски по ъглите, Алтал отиде до склада, прекрачи спящите стражи, справи се набързо с простата брава и влезе. В центъра на стаята имаше грубо сковани маса и скамейка, а в единия ъгъл се търкаляха кожени кесии, пълни с нещо тежко. Алтал взе една, сложи я на масата и се зае с преброяването на новите си богатства.

Кесията беше колкото човешка глава. Алтал бързо я развърза, бръкна и извади шепа монети.

Погледна ги и сърцето му се сви. До една бяха медни. Извади друга шепа. Този път сред тях имаше и няколко с жълт цвят, обаче се оказаха бронзови, а не златни. Накрая Алтал направо изсипа кесията върху масата.

Злато нямаше.

Взе факлата и огледа стаята. Може би Гости държеше златото си в друга кесия. Развърза още няколко кесии и изсипа и тях на масата. Тя се изпълни с мед, сред която тук-там блещукаха късчета бронз.

Алтал бързо развърза всички останали кесии. Не откри дори една-единствена златна монета. Гости го бе измамил. Така, както бе измамил всички останали жители на Арум.

Алтал започна да ругае. Бе изгубил цяла зима само и само за да наблюдава как един дебелак се тъпче с храна. Което бе по-лошо, бе повярвал на всичките лъжи на този дебелак. Едва успя да удържи желанието си да се върне в гостната и да забие камата си в гърдите му. Вместо това се зае да събира бронзовите монети. Чудесно знаеше, че няма да го възмездят за времето, което бе изгубил, обаче все пак бяха за предпочитане пред нищо.

След като прибра всички бронзови монети, погледна презрително масата, покрита с малоценни късчета мед, събори я и си тръгна отвратен.

Мина по коридора, мина и през калния двор, а после и през сиромашкото селище, като се сърдеше на собствената си наивност. Бе го яд, че не се бе сетил още в началото да се вмъкне в стаята, за да се увери в истинността на хвалбите на дебелака.

Въпреки горчивото си разочарование ускори ход. Не бе оставил всичко в изрядно състояние и дебелакът скоро щеше да разбере, че са го обрали. Кражбата не бе особено голяма по размери, но все пак нямаше да е зле да прекоси землищата на още няколко рода, за да се окаже в безопасност. Галбак имаше вида на човек, който не си оставя каруцата в калта, така че Алтал реши да набере значителна преднина спрямо братовчеда със суровото лице.

След няколко дни ускорен преход Алтал реши, че вече е в безопасност и може да си позволи да се отбие в някоя кръчма, та най-сетне да се нахрани като хората. Както и всички останали обитатели на граничния район, той имаше прашка, умееше да си служи с нея и от време на време убиваше зайци и катерички. Бе крайно време обаче да се нахрани пълноценно.

Спря пред една схлупена селска кръчма, но изведнъж чу разговора, който се водеше в нея — за човек с наметало от вълча кожа с вълчи уши.

Застана до вратата и се заслуша.

— Та Гости Големия търбух насмалко не получил удар — каза един глас. — Онзи, Алтал, цяла зима му ял храната и му пил медовината, а после да вземе за благодарност да се вмъкне в съкровищницата му и да отнесе две големи кесии, тъпкани догоре с жълтици…

— Ужас! Та как казваш изглежда този крадец?

— Ами, доколкото разбрах, среден на ръст и с черна брада. Това обаче може да се каже за половината мъже в Арум. Издава го обаче наметалото с вълчите уши. Галбак, братовчедът на Гости, предлага голяма награда за главата му, ама да си я държи. На мен са ми по-интересни двете кесии с жълтици, които е отмъкнал този Алтал. Ще го проследя и ще го хвана, да знаеш! И хич няма да си правя труда да му режа главата и да я продавам на Галбак. — Последва циничен смях. — Аз не съм алчен човек, приятели. Мен две кесии с жълтици ми стигат.

Алтал се скри от другата страна на кръчмата и изруга. Най-обидна му бе абсурдността на положението. Гости отчаяно желаеше всички в Арум да го смятат за богат. Това нелепо обещание за награда не бе нищо друго освен поредна хвалба на дебелака. В този момент Гости най-вероятно пак се тъпчеше и навярно си умираше от смях. Алтал бе откраднал само шепа бронзови монети, а сега трябваше да се спасява, за да не изгуби живота си. Гости щеше отново да се прослави, а по петите на Алтал бяха тръгнали всички мъже от Арум.

Очевидно щеше да му се наложи да се раздели с великолепното си наметало. Отиде до вратата и надникна в кръчмата, за да огледа мъжа, който току-що бе описал външността му. Виновен за случилото се бе Гости, но тъй като в момента го нямаше, наказанието щеше да отнесе бъбривият кръчмарски плъх.

Алтал запомни как изглежда човекът, излезе от селото и зачака.

По здрач човекът излезе от кръчмата с несигурна походка. Държеше късо копие с широк бронзов връх. Подсвиркваше си безгрижно.

Престана да си подсвирква, когато Алтал със силен удар на тоягата си го събори на земята.

После го завлече в храсталаците край пътеката и го обърна по гръб.

— Останах с впечатлението, че ме търсиш — каза иронично. — Какво според теб трябваше да обсъдим?

Съблече мъжа, свали и собственото си великолепно наметало и го хвърли върху лицето на кандидат-убиеца. Навлече неговото опърпано наметало, прибра кесията му и копието му и си тръгна.

Не остана с особено високо мнение за човека, когото току-що бе ограбил. Бе уверен, че идиотът наистина ще започне да носи вълчето наметало и че това ще спомогне още повече за объркването на следите. От думите му бе разбрал, че е запомнен като чернобрад, така че на следващия ден спря при едно горско езерце, в което можеше да види отражението си, и се обръсна с бронзовата си кама.

След като реши и тази задача, прецени, че вероятно ще е по-разумно да се придвижва на север по хребетите, а не по падините. Обръснат и с други дрехи, вероятно щеше да успее да укрие самоличността си от хората, търсещи човек с черна брада и с наметало с вълчи уши. Докато беше живял при Гости обаче, там се бяха отбили немалко хора, които можеха да го разпознаят. А дори и те да не успееха, Галбак, братовчедът на Гости, със сигурност щеше да го познае. Алтал познаваше достатъчно добре арумските планини и бе убеден, че преследвачите му ще го търсят долу, в падините. Катеренето по хребетите бе неудобно, а и по тях нямаше много кръчми, където човек да си почине и да се освежи. Алтал бе съвсем сигурен, че е абсолютно невъзможно да се открие истински планинец на по-малко от километър от най-близката кръчма.

Бе изпълнен с горчивина. Не ще и дума, бе успял да избяга. Бе твърде умен, за да позволи да го заловят. Душата му обаче страдаше от това, че неговото бягство щеше да придаде по-голяма убедителност на самохвалството на Гости. Дебелакът щеше да затвърди репутацията си на най-голям богаташ в планините на Арум благодарение на факта, че най-големият крадец на света бе пътувал до селото му специално за да го ограби. Алтал тъжно заключи, че лошият късмет продължава да го преследва.

На хребета имаше влажни останки от зимните преспи и това донякъде го забави. Въпреки това той продължи упорито да върви на север. На тази височина нямаше много дивеч, така че нерядко прекарваше цели дни, без да има какво да яде.

Още веднъж чу странния вой, който бе чул предната есен, когато се бе запътил към селото на Гости. Очевидно създанието, което го издаваше, беше наблизо. Алтал се замисли дали по някаква неведома причина то не е решило да го преследва. Каквото и да представляваше, бе доста шумно. Ехото на жаловития му вой, разнасящо се сред планинските скатове, започна да го изнервя.

Беше убеден, че съществото не е вълк. Вълците се движеха на глутници, а това същество бе самотно. И воят му бе изпълнен с отчаяние. Алтал предположи, че може би е настъпил любовният му сезон и че жаловитият му стон просто е уведомление, че би се радвало на компания. Каквато и да бе истината, Алтал започна страстно да желае съществото да си потърси компания другаде. Неземните звуци, изпълнени с отчаяние, започваха да обтягат нервите му.

Глава 3

Алтал бе в мрачно настроение. Естествено и преди бе имал неуспехи. Човек не може да е непрестанно в печеливша позиция. По-рано обаче късметът му бързо се бе завръщал. Сега обаче се бе получило нещо различно. Всяко начинание, с което се заемеше, неизменно се проваляше. Късметът му не просто го бе изоставил. Късметът му сякаш усърдно се бе заел да провали всичко, което предприемеше. Да не би да бе направил нещо, което бе превърнало любовта на късмета му в омраза? Така и не бе успял да се освободи от това съмнение, когато се спусна от планината и навлезе в гъстите гори на Хуле.

Хуле беше убежище на мъже, станали злощастни жертви на неразбирателства в околните земи. Любезни мъже, готови винаги „да ти поразведем коня, за да се поразтъпче“, или „да ти вземем за малко сребърните монети, за да ти ги върнем излъскани“. Тези мъже неизменно намираха убежище в Хуле. Хуле бе земя, където не съществуваше нищо, наподобяващо правителство или закони. А пък в земя, където няма закони, няма как да има и закононарушители.

Алтал продължаваше да е в лошо настроение и когато се оказа в Хуле. Същевременно изпитваше голямо желание да пообщува с хора. С хора, с които можеше да е съвсем откровен. Поради тази причина се запъти към сравнително постоянното убежище на Набжор. Набжор умееше да приготвя хубава медовина, която продаваше на достъпна цена. Освен това разполагаше с няколко възпълни млади дами, готови да развличат или да утешават самотни клиенти.

Обширните гори на Хуле са добре известни. Дърветата в тази далечна северна земя са великани и пътникът може да броди цели дни под безкрайната сянка на техните клони, без дори да види слънцето. Повечето дървета са иглолистни и игличките им образуват плътен влажен килим, заглушаващ стъпките на пътника. В Хуле няма пътеки, тъй като дърветата непрестанно ръсят повърхността с мъртви иглички, които замитат всякакви следи от преминаването на човек или звяр.

Убежището на Набжор бе разположено на малка поляна до брега на ромолящо поточе, което весело си пробиваше път през кафяви скали. Алтал бе предпазлив. Човек, който е набеден, че носи две натъпкани със злато кесии, няма как да не проявява предпазливост преди да влезе в каквото и да било заведение. След като наблюдава известно време постройката, укрил се зад ствола на едно паднало дърво, Алтал реши, че наоколо няма жители на Арум, и се изправи.

— Здравей, Набжор! Аз съм, Алтал! Не се бой! Аз съм!

Набжор винаги държеше подръка тежка бронзова брадва, с чиято помощ поддържаше реда и се пазеше от наглеци, склонни да му задават неудобни въпроси, така че бе разумно да не го изненадва.

— Здрасти, Алтал! — изрева Набжор. — Добре дошъл! Тъкмо бях започнал да мисля, че в Екверо или Треборея отдавна са те заловили и са те обесили.

— Не успяха! — отвърна със смях Алтал. — Успях да удържа краката си на земята, макар и да не бе лесно. Готова ли ти е медовината? Последния път, когато се отбих при теб, не струваше.

— Ела я опитай — покани го Набжор. — Този път стана добра.

Алтал се появи на поляната и изгледа стария си приятел. Набжор бе плещест здравеняк със сивокафеникава коса и брада. Имаше голям месест нос и хитри очички и бе загърнат с опърпано наметало от меча кожа. Набжор бе честен търговец — продаваше качествена медовина и даваше дами под наем. Освен това купуваше неща от хората, които се препитаваха с кражби, без да им задава въпроси.

Двамата сърдечно си стиснаха ръцете.

— Сядай, приятелю — каза Набжор. — Ще донеса медовина, а ти пък ще ми опишеш великолепието на цивилизования свят.

Алтал седна на един пън до огнището, над което цвърчеше печащ се бут от зубър, а Набжор напълни две големи глинени чаши с пенлива медовина.

— Та кажи, как прекара там? — попита Набжор, след като се върна при огъня и подаде на Алтал едната чаша.

— Ужасно — навъсено отвърна Алтал.

— Наистина ли? — Набжор седна на един пън от другата страна на огъня.

— Ужасно, че даже и по-зле, Набжор. Не вярвам някой да е успял да измисли думи, с които да може да се опише това, което преживях.

Алтал отпи голяма глътка медовина.

— Виждам, приятелю, че този път се е получила много хубава.

— Радвам се, че ти харесва.

— Цената същата ли е?

— Днес не мисли за цената, Алтал. Днес ще полеем нашето приятелство.

Алтал отново вдигна чашата си.

— Да пием за приятелството в такъв случай. В цивилизования свят и медовина не могат да правят. В кръчмите там дават само вкиснато вино.

— И това за цивилизованост ли го смятат? — удиви се Набжор и поклати глава.

— Върви ли бизнесът? — попита Алтал.

— Не е зле — отвърна доволно Набжор. — Заведението ми се сдоби с добра слава и кажи-речи цяло Хуле вече знае, че ако човек иска да изпие чаша хубава медовина на разумна цена, трябва да се отбие при Набжор. Че ако иска да се порадва на компанията на хубава дама, трябва да дойде при мен. Че ако е попаднал на нещо ценно, което иска да продаде, без да му се задават невъзпитани въпроси, с удоволствие ще го изслушам.

— Живееш си весело и ще умреш като богат човек, Набжор.

— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да си поживея като богат човек. Както и да е. Разкажи ми какво се случи с теб там долу. Цяла година не сме се виждали, така че навярно имаш да разказваш много неща.

— Приготви се да се разочароваш, Набжор — предупреди го Алтал. — Няма нищо весело за разказване.

След това му описа подробно патилата си в Екверо, Треборея и Перквейн.

— Та това е ужасно! — каза Набжор. — Нямаше ли поне едно нещо, което да се получи както трябва?

— Нямаше. Така не ми провървя, че ми се наложи да причаквам хората, излизащи от кръчмите, за да се сдобия с пари за следващия си обяд. Късметът ми ме напусна, Набжор. Всичко, до което се докоснах през изминалата година и половина, се превърна в пепел. По някое време си помислих, че късметът ми е решил да не ме придружава в равнината, но нещата не тръгнаха по-добре и след завръщането ми в Арум.

После описа на приятеля си патилата си в дома на Гости Големия търбух.

— Ти май наистина имаш сериозен проблем, Алтал — отбеляза Набжор. — Открай време си известен най-вече с късмета си. Трябва да измислиш нещо, за да го накараш да се върне при теб.

— Ще се радвам да го направя, Набжор, но не знам как. Досега късметът ми толкова много ме обичаше, че успявах да го задържа в джоба си без никакви усилия. Готов съм да открадна нечия коза и да му я предложа като жертвоприношение. Както обаче са тръгнали нещата напоследък, козата сигурно ще ми строши черепа с копито, преди да съм успял да й прережа гърлото.

— Недей така, Алтал, не унивай. Сигурен съм, че късметът ти пак ще проработи.

— Надявам се. По-лошо от това, което е сега, не може да бъде.

Точно в този миг Алтал отново чу познатия му жаловит вой, раздаващ се нейде далеч в планината и попита:

— Имаш ли представа що за животно е способно да издава такива звуци?

Набжор се приведе напред и се заслуша, после каза:

— Не мога да го разбера. Дали не е мечка?

— Не ми се вярва. Мечките реват по-различно. Този звяр го чувах всеки ден, след като пристигнах в Арум.

— Може би е чул лъжите на Гости и те преследва, за да ти отнеме златото.

— Много смешно — кисело каза Алтал.

Набжор се засмя, взе чашите и ги напълни отново.

— Заповядай — рече, когато отново седна до огъня. — Развесели сърцето си с тази чаша и не се бой от животните. Те се страхуват от огъня, така че каквато и твар да вие в гората, едва ли ще дойде при нас, за да ни прави компания.

Двамата приятели изпиха по още няколко чаши медовина, след което крадецът забеляза, че при Набжор се е появила нова госпожица. Погледът й бе нахален, а походката — предизвикателна. Алтал реши, че няма да е зле да я поопознае по-отблизо. Точно сега много се нуждаеше от приятелско отношение.

И така, Алтал остана в заведението на Набжор доста време, и се порадва на достъпните там забавления. Набжор разполагаше с много медовина, на огнището непрестанно се печеше месо, а госпожицата с нахалния поглед се оказа много надарена. Отгоре на всичко в заведението непрестанно се отбиваха други крадци, стари приятели на Алтал, и той прекарваше с тях дълги часове в раздумки или игра на зарове. След последната година Алтал наистина се нуждаеше от малко отпускане, за да възстанови доброто си настроение и да успокои нервите си. Негова специалност бяха шегите и остроумията, а един раздразнен човек не може да е добър разказвач.

Скромните му запаси от бронзови монети обаче не бяха неизтощими и не след дълго кесията му изтъня. Той с мъка реши, че е време отново да се заеме с работа.

Някъде в края на лятото, в един мрачен ден, когато облаците закриваха слънцето, в кръчмата на Набжор пристигна мъж, яхнал мършаво сиво конче. Конникът имаше хлътнали очи и дълга права мазна коса. Смъкна се от гърба на умореното животно и се доближи до огъня, за да стопли ръцете си. После извика с дрезгав глас:

— Медовина!

— Не те познавам, приятелю — каза недоверчивият Набжор и стисна дръжката на тежката си брадва. — Първо ми покажи парите си.

Погледът на странника сякаш се втвърди и той безмълвно показа тежка кожена кесия.

Алтал започна дискретно да оглежда пришълеца. Мъжът носеше бронзов шлем, стигащ до раменете му, а черната му кожена дреха бе обшита с тежки бронзови плочки. Имаше и дълго черно наметало с качулка, което изглеждаше скъпо. Алтал реши, че това наметало ще му е тъкмо по мярка, стига странникът да пийне повече от медовината на Набжор преди да заспи. На колана на мъжа висяха тежък меч и тънка бронзова кама.

В чертите на пришълеца имаше нещо старовремско, нещо сякаш недовършено. В интерес на истината, Алтал не се загледа особено старателно в лицето му. Това, което се опитваше да открие с поглед, бяха родовите татуировки на жителите на Арум. Точно в този момент Алтал смяташе, че ще е разумно да избягва компанията на жителите на Арум. По ръцете на пътника обаче нямаше никакви татуировки, така че крадецът се отпусна.

Тъмнокосият странник седна на един пън до огнището и впери проницателен поглед в Алтал. В резултат вероятно на някаква игра на светлината пламъците на огъня се отразяваха в очите на пришълеца и Алтал се почувствува неловко. Не всеки ден срещаш човек с очи, изпълнени с огън.

— Виждам, че най-сетне те открих — каза странникът. Говореше някак странно.

— Търсил си ме? — попита Алтал с колкото се може по-спокоен глас. Мъжът бе въоръжен, а доколкото бе известно на Алтал, в Арум все още предлагаха награда за главата му. Внимателно отмести ръката си така, че да е по-близо до меча.

— Да, от доста време — отвърна странникът. — Попаднах на следите ти в Дейка. Там все още разправят колко бързо можеш да бягаш, когато те гонят кучета. После разбрах, че в Треборея си посетил град Кантон, а в Перквейн си се отбил в Магу. Друигор все още недоумява защо си захвърлил всичките му пари върху пода и не си взел нищичко.

Алтал трепна.

— Не си разбрал, че това са пари, нали? — попита дяволито странникът. — Както и да е, след Магу отидох в Арум. Там има един дебел мъж, чието желание да те срещне бе не по-малко от моето.

— Това не ми се вярва — отвърна Алтал. — Гости иска хората да го смятат за богат, а аз съм може би единственият човек, който знае, че в така наречената му съкровищница има само медни монети.

Странникът се засмя.

— И на мен неговият разказ за това, как си го ограбил, не ми прозвуча много убедително.

— За какво си ме търсил през цялото това време? — Алтал реши да говори по същество. — От дрехите ти виждам, че си от Некверос. Изминаха много години, откакто за последен път бях там. Сигурен съм, че скоро не съм открадвал нещо от теб.

— Успокой се, Алтал, и остави меча си на мира. Иначе ще ти изтръпнат пръстите. Не съм дошъл да ти взимам главата, за да я нося на Гости. Смяташ ли, че би проявил интерес към едно делово предложение?

— Зависи какво е.

— Казвам се Генд и ми трябва опитен крадец, който да познава добре тези земи. Познаваш ли добре земята на кагверците?

— Ходил съм там няколко пъти — отвърна предпазливо Алтал. — Нямам особено високо мнение за кагверците. Имат лошия навик да подозират всеки пришълец в желанието да ограби златните им мини. Какво искаш да открадна за теб? Изглеждаш ми човек, който може сам да се справя с такива неща. Защо ти е да плащаш на някой друг да открадне нещо, което ти трябва?

— Алтал, не си единственият, за чиято глава е обявена награда — отвърна Генд и се намръщи. — Не вярвам тъкмо сега да бъда посрещнат с почести в Кагвер, ако река да се отбия там. Както и да е, в Некверос има човек, комуто съм задължен, и не е от хората, които бих искал да разочаровам. В Кагвер има нещо, което много му трябва, и той ми каза да отида и да го взема. Вярвам, че разбираш моите притеснения. И ти би се оказал в такова положение, ако някой ти каже да отидеш в Арум именно сега, за да му набавиш нещо оттам. Не си ли съгласен?

— Съгласен съм. Разбирам проблема ти. Искам обаче да те предупредя, че моите услуги не са евтини.

— Не очаквах да са евтини, Алтал. Това, което иска моят приятел от Некверос, е доста голямо и доста тежко. Готов съм да ти дам злато със същата тежест, ако успееш да го откраднеш и да ми го донесеш.

— С тези думи ти си спечели моето внимание, Генд.

— Славата ти на велик крадец наистина ли е оправдана? — попита Генд и очите му сякаш започнаха да светят по-ярко.

— Аз съм най-добрият — отвърна Алтал и небрежно повдигна рамене.

— Казва ти самата истина, страннико — потвърди Набжор, който донесе на Алтал нова чаша с медовина. — Алтал може да открадне всичко, което има два края и горна и долна част.

— Това е малко преувеличено — каза Алтал. — Една река има два края, но никога не съм открадвал река. Едно езеро има горна и долна част, но и езеро не съм открадвал. Какво точно иска човекът от Некверос, че е готов да заплати тежестта му в злато? Някакво украшение или нещо от този род?

— Не е украшение — отвърна Генд. — Това, което желае и което е готов да заплати със злато, е една Книга.

— Генд, ти току-що произнесе повторно вълшебната дума „злато“. Бих могъл да те слушам цял ден, ако ми говориш за злато. Стигаме обаче до трудната част. Какво по дяволите представлява една книга?

Генд отново го стрелна с поглед, при което светлината на огъня пак се отрази в очите му и те засияха с червен отблясък.

— Сега разбирам защо си захвърлил парите на Друигор на пода. Не си разбрал, че са пари, защото не умееш да четеш.

— Четенето го оставям на жреците, Генд, а аз открай време избягвам взимане-даване с тях. Няма жрец, с когото да съм се срещал, който да не ми е обещавал място на трапезата до своя бог. Стига, разбира се, да му дам всичко, което имам в кесията си. Сигурен съм, че трапезите на боговете са много богати, обаче за да получиш покана да вечеряш със съответния бог, трябва преди това да умреш. А пък аз никога не съм бил чак толкова гладен.

Генд се намръщи.

— Работата май се очертава да стане по-сложна, отколкото предполагах. Книга значи събрани заедно страници, които хората четат.

— Умението да чета не ми е необходимо, Генд. Важното е да е по силите ми да я открадна. За целта трябва да знам къде се намира и как изглежда.

Генд го изгледа въпросително. Хлътналите му очи продължаваха да сияят.

— Всъщност може и да си прав — каза сякаш на себе си. — По една случайност имам една Книга. Ако ти я покажа, ще знаеш какво да търсиш.

— Правилно — каза Алтал. — Защо не извадиш тази книга, за да я погледна? Нали си съгласен, че не е задължително да знам какво пише в нея, за да мога да я открадна?

— Не е — съгласи се Генд. — Съвсем не е задължително.

После се изправи, отиде до дисагите си, които беше внесъл, и извади оттам нещо четвъртито и доста голямо. След това се върна при огъня.

— По-голяма е, отколкото предполагах — каза Алтал. — Това е нещо като кутия, нали?

— Важното е това, което се намира в кутията — отвърна Генд, вдигна капака й, извади шумолящ лист от материя, наподобяваща суха кожа, подаде го на Алтал и каза:

— Ето така изглежда писаното слово. Когато намериш кутия като тази, първо я отвори, за да се убедиш, че в нея има такива листове, а не например копчета или инструменти.

Алтал взе листа, огледа го и попита:

— Кое животно има толкова тънка кожа?

— Взима се телешка кожа и се разцепва на тънки слоеве — обясни Генд. — После те се притискат с тежести и се изсушават. После върху тях се пише, за да могат едни хора да прочетат това, което са написали други.

— Жреците само ни усложняват живота — каза Алтал и огледа внимателно знаците, подредени в стройни редици върху листа. — Приличат на картинки.

— Това са писмена — обясни Генд. Взе една клечка и изписа с нея дъга върху пръстта до огъня. — Този знак например означава „крава“, тъй като се предполага, че наподобява кравешки рога.

— Досега си мислех, че да се научиш да четеш е трудно — каза Алтал. — Говорим си за писменост едва от няколко минути, а вече знам как да чета.

— Можеш да прочетеш само думата „крава“ — поправи го тихо Генд.

— На тази страница нищо не пише за крави — каза Алтал.

— Това е, защото я държиш наопаки.

— Разбирам — каза Алтал. Обърна страницата и отново я разгледа. Някои от символите, грижливо изобразени върху пергамента, изпълниха сърцето му с необясним хлад.

— Нищо не мога да разбера — призна Алтал. — Това обаче не ми е и необходимо. Достатъчно ми е да знам, че трябва да търся черна кутия, пълна с кожени листове.

— Кутията, която ни трябва, е бяла — поправи го Генд. — При това е малко по-голяма от тази.

Повдигна своята Книга. Върху корицата й бяха изобразени в червен цвят символите, които бяха накарали сърцето на Алтал да се свие.

— Колко по-голяма от твоята е книгата, която ни трябва? — попита Алтал.

— На дължина и широчина е като ръката ти до лакътя. Дебелината й е като дължината на стъпалото ти. При това е доста тежка.

После взе пергамента от Алтал, прибра го в кутията с почтително движение и попита:

— Е, проявяваш ли интерес към моето предложение?

— Бих искал да науча повече подробности. Къде точно се намира книгата и как се охранява?

— Намира се в Кагвер, в Дома на края на света.

— Знам къде е Кагвер — отвърна Алтал. — Не ми беше известно обаче, че там се намира краят на света. Къде точно в Кагвер се намира това място? В каква посока?

— На север. В онази част на Кагвер, където през лятото слънцето не залязва, е през зимата няма ден.

— Много интересно място за живеене.

— Така е. Собственикът на Книгата обаче вече не живее там. С други думи, няма да има кой да ти пречи, когато влезеш и откраднеш Книгата.

— Това ме устройва. Можеш ли да ми посочиш някои ориентири? Ще стигна по-бързо до къщата, ако знам накъде трябва да вървя.

— Просто върви по ръба на света. Когато видиш къща, ще знаеш, че си стигнал. Друг дом на Края на света няма.

Алтал отпи от медовината си и каза:

— Всичко изглежда много просто. Добре, а след като открадна книгата, как да те открия, за да си получа парите?

— Аз ще те открия, Алтал. — Хлътналите очи на Генд загоряха с още по-силен пламък. — Повярвай ми, ще те открия.

— Добре. Ще обмисля предложението ти.

— Значи си съгласен?

— Казах, че ще си помисля. Междувременно защо не си пийнем още малко медовина? Нали ти плащаш?

На другата сутрин Алтал не се чувствуваше много добре, но няколко чаши медовина успокоиха треперещите му ръце и угасиха огъня в стомаха му.

— Набжор, ще се наложи да те напусна за известно време — каза той на приятеля си. — Кажи на момичето с палавите очи, че му изпращам много здраве и някой ден пак ще дойда.

— Значи реши? Реши да откраднеш книгата, за която говореше Генд?

— Виждам, че си чул разговора ни.

— Разбира се, че го чух. Сигурен ли си, че тази работа наистина си струва? Генд не престана да споменава думата „злато“, но не си спомням да съм видял да ти го покаже. Много е лесно да кажеш „злато“. Виж, да го покажеш е малко по-трудничко.

Алтал вдигна рамене и каза:

— Ако не си плати, няма да получи книгата. — След това погледна Генд, който се беше завил с прекрасното си черно вълнено наметало.

— Когато се събуди, кажи му, че съм тръгнал за Кагвер, за да открадна книгата, която му трябва.

— Ти имаш ли му доверие?

— Почти — отвърна Алтал и се изсмя. — Цената, която ми обеща, ме кара да си мисля, че когато настъпи моментът да си поискам парите, около нас ще има мъже с ножове. А и по начало, когато някой ми предложи да ми плати, за да открадна нещо и да му го дам, винаги съм сигурен, че то струва поне десет пъти повече. Не вярвам на Генд, Набжор. Вчера той няколко пъти ме погледна, след като огънят отдавна бе угаснал, и очите му все още горяха. Горяха с яркочервена светлина, огънят им не бе отражение на пламъци. А и в листа изсъхнала кожа, който ми подаде, също имаше нещо странно. Повечето знаци бяха обикновени, обаче някои горяха със същия червен пламък, който излъчва погледът му. Каза, че знаците изобразявали думи. Не бих искал никой да изрече пред мен думите, изобразени с тези знаци.

— Щом мислиш така, защо въобще се заемаш с тази работа?

Алтал въздъхна.

— При нормални обстоятелства никога не бих се заел с такова нещо, Набжор. Нито вярвам на думите на Генд, нито ми е симпатичен. Късметът ми обаче ме изостави, така че ще трябва да се заема с всичко, което ми попадне. Поне докато късметът ми не реши да се завърне отново при мен. Работата, която ми предлага Генд, на пръв поглед изглежда съвсем лесна. Трябва просто да отида в Кагвер, да открия една празна къща и да взема една бяла кожена кутия. Това би могъл да го направи всеки глупак, но Генд се спря именно на мен. Работата е лесна, а парите си ги бива. Не би трябвало да ми е трудно да я свърша. Тогава може би късметът ми ще се върне и ще започне отново да ме обожава.

— Много странна религия изповядваш, Алтал.

Алтал се ухили.

— Тази религия напълно ме устройва, Набжор. Забележи, че не ми трябва и посредничеството на жрец, който да прибере половината печалба.

После отново погледна спящия Генд.

— Боже мой, насмалко щях да забравя да си прибера новото наметало!

Отиде при Генд, внимателно взе наметалото му, загърна се и попита Набжор:

— Какво ще кажеш?

— Така добре ти стои, сякаш ти е правено по мярка — засмя се Набжор.

— Нищо чудно да е било точно така и Генд да ми го е откраднал в някой момент, когато съм се разсеял.

Алтал извади от кесията си шепа бронзови монети, подаде ги на Набжор и каза:

— Направи ми една услуга. Снощи Генд изпи доста медовина и забелязах, че не носи много на пиене. Когато се събуди, няма да се чувствува особено добре, така че ще му е необходимо малко лекарство. Дай му толкова, колкото може да изпие, а пък ако утре отново се почувствува зле, дай му още. Ако пък реши да те пита какво се е случило с наметалото му, смени темата.

— Ще откраднеш ли и коня му? По-лесно е да се язди, отколкото да се върви пешком.

— Когато някой ден краката ми отслабнат до такава степен, че да не мога да вървя, ще застана край пътя и ще прося. Един кон само би ми пречил. Ако ти е по силите, поддържай пиянството на Генд поне седмица. Бих искал в момента, когато изтрезнее, да съм високо в планините на Кагвер.

— Той каза, че го е страх да ходи в Кагвер.

— Не му вярвам и за това. Той знае пътя до тази къща, но според мен изпитва страх само от нея, а не от целия Кагвер. Никак не ми се иска да се укрива нейде из близките храсталаци, когато изляза от къщата с книгата под мишница. Накратко, постарай се да поддържаш пиянството му колкото се може по-дълго, за да не успее да ме проследи. Помогни му да се почувствува добре, когато се събуди.

— Алтал, та нали за това съм тук — каза Набжор благочестиво. — Приятел съм на всички жадни и болни хора. Хубавата ми медовина е най-доброто лекарство на света. Сигурен съм, че ако успея да накарам някой мъртвец да си пийне няколко глътки от нея, и той ще се съживи.

— Красиво се изразяваш — рече Алтал с възхищение.

— Винаги си казвал, че имам дар слово.

— Имаш и умението да вариш медовина. Сприятели се с Генд, Набжор, и го откажи от всякакви евентуални опити да ме преследва. Не обичам някой да върви по петите ми, когато работя. Положи усилия да си остане тук жив, здрав и пиян, за да не ми се налага да го убивам някъде в планините.

Глава 4

Беше краят на лятото и това помагаше на Алтал да се придвижва в гористите планини на Хуле по-бързо, отколкото в друго годишно време. Огромните дървета поддържаха вечен полумрак, а килимът от иглички бе много плътен и улесняваше вървежа.

Алтал винаги проявяваше предпазливост, когато се движеше из Хуле, но този път, когато прекосяваше гората, бе дваж по-предпазлив. Човек, напуснат от късмета си, е длъжен да взима допълнителни предпазни мерки. Гората прекосяваха и други хора и макар и да бяха негови братя по съдба, сиреч разбойници, Алтал ги отбягваше. В Хуле не съществуваха закони, но съществуваха правила за поведение, чието несъблюдаване бе много нездравословно. Ако един въоръжен човек ти е дал да разбереш, че не иска компания, не бива да му се натрапваш.

Когато наближи западната част на земята на кагверците, Алтал се сблъска с някои от създанията, които обитаваха горите на Хуле, и тази му среща породи известно напрежение. Глутница вълци усети миризмата му. Алтал така и не можа да си обясни поведението на вълците. Повечето животни не си губят времето за плячка, която не е лесно да бъде настигната и изядена. Вълците обаче, изглежда, имат вкус към предизвикателствата и понякога са готови да преследват някого цели дни, просто ей така. Алтал обичаше смешните истории за вълци, но остана с чувството, че вълците на Хуле нямат особено чувство за хумор.

Накратко, изпита известно облекчение, когато стигна кагверските възвишения. Там гората се разреди, вълците нададоха вой за последно сбогом и го оставиха на мира.

В Кагвер имаше злато и това правеше жителите му необщителни. Алтал бе забелязал, че златото променя хората по странен начин. Човек, който има в кесията си само няколко медни монети, може да е най-големият веселяк и добряк на света. Достатъчно е обаче да му дадеш само малко късче злато, и той веднага се изпълва с подозрителност и мнителност и почти непрестанно се събужда от мисълта за крадци и разбойници.

Кагверците бяха измислили очарователен начин да държат пришълците далеч от своите мини и от потоците, на чието дъно редом с кафяви камъчета се търкаляха гладки кръгли късчета злато. Когато някой пришълец видеше забучен в земята кол, украсен с череп, разбираше веднага, че наближава забранена земя. Някои от черепите бяха животински. Повечето обаче бяха човешки. Посланието бе съвършено ясно.

Що се отнасяше до Алтал, златните мини на Кагвер нямаше защо да се боят от него. Измъкването на злато от планините бе съпроводено от продължителен изнурителен труд, за който си имаше по-подходящи хора. Алтал в края на краищата бе разбойник и искрено вярваше, че да се изхранваш с труд е неиздържано от етична гледна точка.

Указанията на Генд не бяха много конкретни, но Алтал бе запомнил, че първо трябва да попадне на края на света. Проблемът бе, че нямаше представа как може да изглежда краят на света. Може би бе мъглива местност, в която непредпазлив пътник можеше просто да се подхлъзне в пропаст и да пада за вечни времена в царството на звездите, които дори нямаше да го забележат. Думата „край“ обаче навеждаше на мисълта за някаква разделителна черта. Може би линия, разделяща земната твърд от звездите. Може би краят на света представляваше стена от звезди. Или пък звездно стълбище, водещо към трона на местния бог на Кагвер.

Алтал всъщност не изповядваше ясно определена религиозна система. Бе му известно, че е дете на съдбата, и се надяваше, макар и в момента да не бе в напълно добри отношения с нея, не след дълго отново да си извоюва нейната благосклонност. Колкото до Владетеля на Вселената, възприемаше го като нещо далечно. Отдавна бе решил, че трябва да остави Бог — каквото и да му бе името — да си гледа работата, тоест да се оправя със залезите и изгревите, с годишните времена и с фазите на луната, без да му дава акъл. Накратко, между Алтал и Бог имаше добри отношения, тъй като не си пречеха един на друг.

Генд бе казал, че краят на света е на север, така че когато Алтал се озова в Кагвер, зави наляво, вместо да продължи направо към планините, където се намираха златните мини, охранявани от войнствените кагверци.

Срещна неколцина просто облечени брадати мъже, които поради някакви свои съображения не пожелаха да му обяснят къде се намира краят на света. Очевидно им бе забранено да водят разговори на тази тема. Алтал и по-рано се бе сблъсквал с такова поведение и то винаги го бе дразнило. Ако откажеш да говориш за нещо, то няма да престане да съществува. Ако пък наистина съществува, никаква словесна акробатика няма да го накара да изчезне.

Продължи да върви на север. Въздухът стана по-хладен, а разстоянието между селищата започна да се увеличава. По някое време те съвсем изчезнаха и Алтал се озова съвсем сам в пустоша на далечния север. Една нощ, както бе седнал пред догарящата жарава на огъня, на който бе сготвил храната си, плътно увит се с новото си наметало, забеляза на север нещо, което го наведе на мисълта, че е на прав път.

Над източните планини се спускаше мрак, но на север, където нощта отдавна бе започнала, небето гореше.

Небесният пожар приличаше на дъга — многоцветна, но отличаваща се от дъгите, които се образуват след дъжд. Беше като пулсираща завеса от многоцветни светлини, които проблясваха и се смесваха в северното небе. Алтал не бе суеверен, обаче гледката на запаления небосвод не е нещо, което човек може да пренебрегне ей така.

Реши да внесе корекции в плановете си. Генд му бе описал края на света, но бе пропуснал да му каже за запалените небосводи. В този небесен пожар бе имало нещо, което бе уплашило Генд, а той нямаше вида на човек, който лесно може да бъде уплашен. Алтал реши, че няма да се отказва от намерението си. Ставаше дума за злато и, което бе по-важно, за възможността да се раздели с лошия късмет, преследвал го повече от година. Така или иначе, небесният пожар го накара да бъде нащрек. Бе настъпил моментът да обръща много по-голямо внимание на нещата, които ставаха около него. Ако започнеха да се редуват нови необичайни събития, може би щеше да е разумно да си намери работа другаде. В Ансу или в южните равнини на Плаканд.

На другата сутрин непосредствено преди настъпването на изгрева го събуди човешки глас, който го накара де си измъкне изпод наметалото и да посегне към копието си. Гласът бе само един, но този, който говореше, очевидно водеше някакъв разговор: задаваше въпроси и изслушваше отговори.

Говорещият беше сгърчен старец с измъчен вид — ходеше едва-едва и се подпираше на тояга. Косата и брадата му бяха мръснобели. Всъщност целият бе мръсен и бе облечен с полуизгнили парчета кожа, неумело съшити с лико и жили. Лицето му бе покрито с бръчки, а сълзливите му очи бяха изпълнени с безумие. Размахваше ръка и често поглеждаше към бледите небеса.

Алтал въздъхна облекчено. Този човек не представляваше заплаха за него, пък и състоянието му не бе дотам необичайно. Алтал знаеше, че на хората им е отредено да живеят определено време, но че ако някой случайно пропусне мига, в който е редно да умре, разумът му се променя. Това се случваше най-често при много старите хора, но от него страдаха и млади хора, безгрижно пропуснали момента, когато е трябвало да се срещнат със смъртта. Някои смятаха, че лудите са обладани от демони, но нещата едва ли бяха чак толкова сложни. Алтал предпочиташе да се придържа към собствената си теория по въпроса. Лудите бяха просто обикновени хора, живели прекалено дълго. Да продължаваш да вървиш по земята, след като би трябвало отдавна да си легнал удобно в гроба, бе нещо, от което всеки щеше да полудее. Затова и те започваха да разговарят с хора или с други събеседници, които всъщност не съществуваха, и да виждат неща, които никой друг не можеше да съзре. Не представляваха опасност за никого, така че Алтал ги оставяше на мира. Хората, неспособни да се занимават със своята си работа, винаги се дразнеха от лудите. Алтал обаче отдавна бе решил, че повечето хора по начало са повече или по-малко луди, така че отношението му беше еднакво към всички.

— Ей, ти — подвикна той на лудия старец. — Не се плаши от мен, нищо лошо няма да ти направя.

— Кой си ти? — попита старецът и вдигна тоягата с две ръце, за да се защити.

— Пътник. Изглежда, съм се заблудил.

Старецът отпусна тоягата и каза:

— Из нашите краища няма много пътници. Нашето небе май не им харесва.

— Видях небето ви. Защо е такова?

— Защото там се намира краят на света — обясни старецът. — Защото тази огнена завеса в небето е мястото, където всичко свършва. Откъм нашата страна всичко е създадено: и планини, и дървета, и птици, и буболечки, и хора, и зверове. Завесата бележи мястото, откъдето не започва нищо.

— Нищо?

— Нищо, пътниче, нищо. Господ още не се е заел с него. От другата страна на завесата няма нищо.

— Значи не съм се заблудил. Точно това търся — края на света.

— Защо?

— Защото искам да го видя. Чух за него и пожелах да го видя със собствените си очи.

— Няма нищо за гледане.

— Ти самият виждал ли си го?

— Много пъти. Живея тук. Краят на света е най-отдалеченото място, до което мога да стигна, когато пътувам на север.

— Как да стигна дотам?

Старецът посочи с тоягата си.

— Върви натам и след половин ден път ще стигнеш.

— Лесно ли се разпознава?

— Няма начин да не го видиш — каза старецът. — Трябва да внимаваш много. Направиш ли една погрешна стъпка, когато стигнеш до края на света, пътешествието ти ще продължи много повече от половин ден. Ако наистина желанието ти да го видиш е чак толкова силно, тръгни между тези два хълма. Ще видиш едно голямо изсъхнало дърво. По-далеч няма да можеш да отидеш, освен ако не ти поникнат криле.

— Е, щом съм толкова наблизо, ще отида да му хвърля един поглед.

— Това си е твоя работа. Самият аз имам по-сериозни занимания от това да зяпам нищото.

— С кого разговаряше преди малко?

— С Бога. С него си говорим непрекъснато.

— Наистина ли? В такъв случай при следващия ви разговор му предай много здраве от мен.

— Стига да не забравя.

След тези думи старецът продължи пътя си, без да престава да говори с празното пространство около себе си.

Алтал се върна при огъня, прибра нещата си и тръгна към двата ниски закръглени хълма. Слънцето изгря иззад заснежените върхове на Кагвер и започна да разпръсва нощния хлад.

Хълмовете бяха покрити с тъмни гори, между които се виеше тясна пътечка, отъпкана от горски животни. Алтал вървеше предпазливо и оглеждаше следите. Местността изглеждаше особена и нямаше да има нищо странно, ако тук живееха особени същества. А особените същества често имаха особени хранителни навици, така че човек трябваше да е предпазлив.

Вървеше бавно и често спираше, за да се оглежда и ослушва. Единствените звуци, които чуваше, бяха птичи песни и ленивото бръмчене на насекоми, току-що пробудили се след хладната нощ.

Когато стигна края на пътеката, спря и се загледа на север. Не защото там имаше нещо за гледане, а защото нямаше. Пътеката свършваше при тясна тревна ивица до изсъхналото дърво, споменато от лудия старец. Отвъд това дърво нямаше нищо. Нямаше нито далечни планински върхове, нито облаци. Имаше само небе.

Сухото дърво беше бяло като кост и изкривените му клони сякаш отправяха безмълвна молитва към безразличното утринно небе. В тази гледка имаше нещо тягостно и Алтал усети, че се изпълва с напрежение. Тръгна много бавно към тревната ивица, като често се извръщаше. Досега наистина не бе видял нищо застрашително, но мястото бе много особено и не му се искаше да рискува.

Стигна до дървото, хвана се за него и предпазливо надникна над ръба на нещо, което наподобяваше пропаст.

Долу не се виждаше нищо освен облаци.

Много пъти бе изкачвал планини и често бе посещавал места, намиращи се над облаците, така че гледката не му се стори съвсем необичайна. Тези облаци обаче се простираха без прекъсване на север и целостта им никъде не се нарушаваше от някой извисяващ се над тях планински връх. Да, светът наистина свършваше тук и не се виждаше нищо друго освен облаци.

Отстъпи крачка назад и се огледа. Взе един камък, върна се при дървото и хвърли камъка с все сили колкото се може по-надалеч в бездната. После застина неподвижно и се заслуша.

Слуша дълго, но не чу никакъв звук.

— Добре. Това ще да е мястото — промърмори.

Отдръпна се на известно разстояние от края на света и тръгна на североизток.

Тук-там имаше свлачища и Алтал се замисли дали тези свлачища не са смутили спокойствието на звездите. Тази мисъл, странно защо, му се стори забавна. Мисълта, че звездите, подобно на уплашено ято пъдпъдъци, могат да се разбягат във всички посоки, го развесели. Хладното безразличие на звездите понякога го дразнеше.

В късния следобед извади прашката си и събра няколко кръгли камъка от изсъхналото русло на един ручей. Наоколо имаше зайци, както и лалугери, големи като бобри. Реши, че ще е добре да си разнообрази вечерята с малко прясно месо. Определено щеше да е за предпочитане пред жилавото сушено месо, което носеше.

Ловът не продължи дълго. Лалугерите са любопитни животни и имат навика да застават на задните си крака до дупките си и да наблюдават какво става наоколо. А Алтал имаше точно око и умееше да борави много добре с прашката си.

Отиде до една малка борова горичка, накладе огън и изпече един лалугер. След като приключи вечерята си, остана до огъня и продължи да наблюдава пулсиращата многоцветна светлина, запалена от Бог в северното небе.

По-късно, малко след като луната изгря, пак отиде до края на света.

Някъде долу в низините луната нежно галеше мъглявата повърхност на облаците. Алтал и преди бе наблюдавал това явление, обаче тук гледката бе различна. По време на нощната си разходка луната изсмуква всички цветове от земята, морето и небето. Не можеше обаче да изсмуче цветовете на Божия огън, които също се отразяваха върху повърхността на ниските облаци. Стори му се, че вълните многоцветна светлина си играят с облаците и че бледата светлина на луната поощрява любовната игра на небесния огън. Омагьосан от блясъците и движенията на цветната светлина, която го обкръжаваше почти отвсякъде, Алтал остана да лежи върху тревата, подпрял брадичка с ръце, и да наблюдава играта на луната с Небесния огън.

Далеч отвъд острите планински зъбери отново чу самотния вой, който бе чул първо в Арум, а после в гората край убежището на Набжор. Изруга, изправи се и се върна при огъня. Каквото и да бе виещото създание, то очевидно го преследваше.

Тази нощ не спа добре. Огънят, запален от Бог в северното небе, и воят, разнасящ се от гората, по някакъв начин се сляха в съзнанието му в едно цяло, чийто смисъл той така и не успя напълно да разбере, макар и да се постара. Някъде призори цветовете и воят бяха заменени от друг сън.

Косата й имаше цвят на есен, а крайниците й бяха толкова съвършени, че сърцето му се сви. Бе облечена в къса старовремска туника, а есенната й коса бе старателно сресана. Чертите й, изразяващи съвършено спокойствие, бяха някак си извънземни. По време на неотдавнашното си пътуване в цивилизованите южни земи Алтал бе успял да види много древни статуи и реши, че лицето на посетителката на съня му наподобява в много по-голяма степен някогашните лица, отколкото лицата на неговите съвременници. Челото й бе широко и високо и носът сякаш започваше направо от него. Чувствените й сочни устни приличаха на череши. Очите й бяха големи и много зелени и му се стори, че с тях тя надникна право в душата му.

На устните й се появи едва доловима усмивка и тя му подаде ръка.

— Ела — каза му тя нежно. — Ела с мен. Аз ще се грижа за теб.

— Бих искал, но ми е много трудно — отвърна Алтал и се ядоса но собствените си думи.

— Дойдеш ли с мен, никога няма да се върнеш тук — каза тя с някак трептящ глас. — Ще се разхождаме заедно сред звездите и късметът никога повече няма да ти изневери. Дните ти ще бъдат изпълнени със слънце, а нощите ти — с любов. Ела с мен, мили мой. Ще се грижа за теб.

И му даде знак да я последва. Напълно объркан, той я послуша. Тръгнаха по облаците, а луната и Божият огън ги приветствуваха и благословиха тяхната любов.

Събуди се с чувство за абсолютна празнота. Целият свят му се стори изпълнен с горчивина.

През следващите няколко дни продължи на североизток. По някое време му се прииска от равното облачно покритие да се подаде планински връх или поне някаква сянка, за да му докаже, че тук не е краят на света, че тук не е мястото, където всичко свършва. Постепенно обаче, макар и с голяма неохота, се видя принуден да признае пред самия себе си, че стръмният ръб на пропастта, по който се движеше, е наистина краят на света, отвъд който не съществува нищо друго освен изпълнена с облаци пустота.

Докато продължаваше да върви по ръба на края на света, дните започнаха да стават по-къси, а нощите — по-хладни. Замисли се дали няма да му се наложи да преживее една много неприятна зима. Ако не успееше скоро да открие дома, описан му от Генд, щеше да е принуден да се върне и да си намери някъде храна и убежище за презимуване. Реши, че веднага след като първата снежинка докосне лицето му, ще тръгне на юг и ще си намери място, където да дочака пролетта. Продължи да върви по ръба на света, но започна често да отклонява поглед на юг в търсене на планински проход.

Може би именно заради това раздвояване на вниманието забеляза постройката едва в момента, когато вече бе съвсем близо до нея. Сградата бе каменна, нещо твърде необичайно в този граничен район, където повечето постройки бяха дървени. Нещо повече — каменните къщи, които бе виждал в цивилизования свят, бяха направени от варовик. Тази къща обаче бе изградена от гранитни блокове. А гранитът бе материал, който веднага изхабяваше бронзовите триони, с които робите разрязваха камъка.

Досега Алтал не бе виждал подобна сграда. Гранитната къща на края на света бе огромна. Бе по-голяма дори от дървената крепост на Гости Големия търбух и от храма на Апвос в Дейка. Бе по-голяма дори от няколкото съседни хълма. Едва след като видя прозорците, той реши, че наистина вижда къща. Защото природата понякога създава образувания с квадратна форма. Възможни ли бяха обаче природни образувания с прозорци? Едва ли.

Беше привечер. Алтал предпазливо се приближи до сградата. Генд му бе казал, че е необитаема. По всяка вероятност обаче не бе идвал тук. Алтал продължаваше да е убеден, че Генд изпитва страх от къщата.

Безмълвната постройка бе разположена върху издатина, стърчаща от самия край на света. До нея можеше да се стигне единствено по подвижен мост, спуснат над дълбоката бездна, която отделяше дома от тясното плато, бележещо края на света. Ако къщата бе наистина безлюдна, собственикът й определено щеше да е вдигнал моста по някакъв начин. Мостът обаче бе спуснат и сякаш подканваше възможните посетители да влязат. Всичко това се стори на Алтал много странно, така че той се скри зад една обрасла с мъх скала и започна да гризе ноктите си и да обмисля бъдещото си поведение.

Денят вече бе към края си, така че трябваше бързо да реши дали да влезе направо, или да изчака нощта. Нощта бе най-удобното време на денонощието за всички крадци, обаче дали при тези обстоятелства нямаше да е по-безопасно да мине по моста на дневна светлина? Не познаваше вътрешността на дома. Ако вътре наистина имаше хора, през нощта те щяха да бъдат нащрек и щяха да знаят как най-лесно да го нападнат, ако се осмелеше да влезе без разрешение. Дали нямаше да е най-добре просто да мине по моста и да потропа на вратата? Това може би щеше да убеди незнайните обитатели, че няма лоши намерения. Бе сигурен, че може да говори достатъчно бързо, за да успее да ги убеди да не го хвърлят веднага в бездната.

— Може би си струва да опитам — каза на глас. Ако домът бе необитаем, щеше да му се наложи да изхаби най-много гласа си, а глас не му липсваше. Един опит да се промъкне в дома скришом, през нощта, можеше да му струва скъпо. Най-добрият подход в момента съвсем определено щеше да е демонстрацията на дружелюбно простодушие.

След като взе това решение, Алтал се изправи, взе копието си и тръгна към моста. Ако в дома имаше някой, нямаше как да не го забележи. А и бавното му минаване по моста щеше да свидетелствува по-добре от всякакви думи, че няма лоши помисли.

Мостът водеше към масивна арка. Точно под нея имаше широк плочник. Тук-там между плочите растеше трева. Алтал стисна по-силно копието си и викна:

— Ей! Чувате ли ме?

Никакъв отговор.

— Има ли някой тук? — извика той отново.

Тишината бе потискаща.

Вратата бе масивна. Алтал удари по нея няколко пъти с копието си, но тя не помръдна. Ако къщата действително бе изоставена от дълго време, както бе казал Генд, вратата щеше да е изгнила. На това място обикновеният здрав разум обаче като че ли беше безполезен. Алтал бутна вратата, отвори я и извика пак:

— Има ли някой?

Изчака, но пак не чу отговор.

Широк коридор водеше към вътрешността на дома. На равни интервали от него се разклоняваха други коридори, по всеки от които имаше много врати. Търсенето на книгата очевидно щеше да му отнеме повече време, отколкото бе предполагал.

Светлината в дома започна да отслабва и Алтал си даде сметка, че вече се здрачава. Значи трябваше да открие място, където да прекара нощта. Огледа на къщата можеше да остави за другия ден.

Надникна в един от страничните коридори и видя в дъното му закръглена стена, очевидно основата на кула. Стая, разположена в кула, щеше да е по-сигурно място от помещение на приземния етаж. Реши, че в момента най-важното нещо за него е сигурността.

Тръгна с бързи стъпки по коридора, спря пред една врата, малко по-голяма от останалите, и почука по нея с дръжката на меча си.

— Има ли някой?

Естествено и този път никой не му отговори.

Вратата бе затворена с бронзово резе, чийто език влизаше в отвор, издълбан в каменната стена. Алтал отмести резето с дръжката на меча си, промуши острието между вратата и стената, с рязко движение отвори и отскочи назад, стиснал меча и копието си.

Нямаше никого. Имаше обаче стъпала, водещи нагоре.

Алтал реши, че тези стъпала съвсем не се намират тук случайно. Умният крадец изпитва дълбоко недоверие към случайностите. В случайностите винаги се крият капани. А ако в този дом имаше капани, то щеше да има и някой, който ги е поставил.

Междувременно дневната светлина вече бе отслабнала съвсем, а Алтал не изпитваше желание да се сблъска с някого на тъмно. Пое си дълбоко дъх, след това силно натисна първото стъпало с тъпия край на копието, за да се убеди, че тежестта на крака му няма да задействува някаква тежест, която да се стовари отгоре му. По този начин човек не се изкачва много бързо, но пък е по-сигурно. Първите десет стъпала можеха да се окажат надеждни, обаче това съвсем не означаваше, че единадесетото няма да го убие. Като имаше предвид състоянието на късмета си напоследък, Алтал съвсем не намираше тези допълнителни предпазни мерки за неуместни.

Най-сетне стигна до вратата в горния край на стълбите. Този път реши да не чука. Прибра меча под лявата си мишница и бавно измъкна резето. След това отново стисна меча и блъсна вратата с коляно.

И видя стая. Голяма, кръгла и с под, гладък като лед. Къщата по начало му се бе сторила странна, но тази стая беше още по-странна. Стените й бяха гладки и полирани и в горната си част се извиваха и образуваха купол. Алтал никога не бе виждал такова помещение.

Следващото нещо, което забеляза, бе, че стаята е топла. Огледа се, но не видя никъде огнище или камина.

Разумът му говореше, че стаята не би трябвало да е топла, тъй като никъде нямаше огън, а имаше четири широки прозореца, разположени един срещу друг. През тези прозорци — а те бяха без стъкла — би трябвало да нахлува студен въздух. Обаче не нахлуваше. Това му се стори съвсем противоестествено. Наближаваше зима и въздухът навън беше студен. Поради някаква неведома причина обаче този въздух не влизаше в помещението.

Алтал продължи да оглежда внимателно кръглата стая. Срещу вратата имаше нещо, което приличаше на много голямо каменно легло. Беше покрито с тъмни бизонски кожи. Върху каменен пиедестал в центъра на помещението имаше маса, също изработена от полиран камък. До нея пък имаше изящно изваяна каменна пейка.

В самия център на блестящата полирана маса се намираше Книгата, описана от Генд.

Алтал внимателно се доближи до масата, подпря копието си на нея и после, стиснал меча в дясната си ръка, с лявата колебливо посегна към Книгата. Начинът, по който Генд бе докосвал Книгата в черната кутия в кръчмата на Набжор, бе навел Алтал на мисълта, че с книгите трябва да се борави с крайна предпазливост. Докосна с пръсти меката бяла кожа, с която бе обвита кутията, в която се намираше Книгата, и веднага отдръпна ръката си и посегна към копието, тъй като чу слаб звук.

Звукът бе наистина съвсем слаб и изглежда, идваше откъм покритото с кожи легло. Не бе равен и ту се засилваше, ту отслабваше. Наподобяваше дишане.

Преди обаче да си изясни източника на звука, вниманието му бе привлечено от нещо друго. Навън се спускаше мрак, който обаче не проникваше в стаята. Отправи нагоре поглед, изпълнен с удивление. Куполът бе започнал да сияе. Сиянието се засилваше със същата скорост, с която навън се спускаше мракът. Единственият източник на светлина освен слънцето, луната и трептящата светлинна завеса на Бога на края на света, който Алтал познаваше, бе огънят. Куполът над главата му обаче не гореше.

Звукът, разнасящ се от леглото, стана по-силен. Светлината, излъчвана от купола, също се засили и Алтал успя да види източника на звука. Примига от удивление и после изпита желание да се разсмее. Звукът бе издаван от една котка.

Бе много тъмна, почти черна на цвят. Не я бе забелязал при влизането си, тъй като цветът на козината й почти се сливаше с цвета на бизонските кожи. Котката бе легнала по корем и главата й бе изправена, макар очите й да бяха затворени. Бе протегнала предните си лапи напред и лекичко ги помръдваше. Звукът, който така бе изненадал Алтал, бе мъркане.

После котката отвори очи. Повечето котки, които Алтал бе срещал, имаха жълти очи. Очите на тази котка обаче бяха яркозелени.

Котката се изправи, прозина се, изви лениво гръбнак и навири опашка. После приседна и погледна Алтал с пронизващия си зелен поглед така, сякаш го бе познавала цял живот.

— Доста се позабави, докато дойдеш — каза котката с определено женски глас. — Защо не затвориш тази врата? През нея влиза студен въздух, а аз направо ненавиждам студа.

Глава 5

Алтал не можеше да повярва на ушите си. Накрая тъжно въздъхна и унило се отпусна на пейката. Късметът му не се бе задоволил със злините, които му бе сторил досега. Бе решил наистина да го довърши. Алтал проумя причината, поради която Генд си бе потърсил наемен крадец, вместо сам да открадне Книгата. Домът на края на света въобще не се нуждаеше от стражи или от хитро заложени капани, за да го защитават. Той се защитаваше сам. Защитаваше и самия себе си, и Книгата от крадци, като лишаваше от разум всеки, осмелил се да проникне в него. Алтал отново въздъхна и погледна укорително котката.

— Да? Какво има? — попита го тя с отвратително надменния тон, присъщ на всички котки.

— Няма защо да ми говориш. И ти, и този дом се справихте успешно със задачата си. Напълно обезумях.

— За какво говориш?

— Котките не могат да говорят. Просто е невъзможно. Всъщност, ти не ми говориш, а ако се замисля повече, вероятно въобще не съществуваш. Виждам те и чувам думите ти само защото съм обезумял.

— Ставаш смешен.

— Всички луди са смешни. По пътя си срещнах един луд, който разговаряше с Бога. Много са хората, които се обръщат към Бога, но единствено този клет старец си бе повярвал, че Бог му отговаря.

Алтал въздъхна страдалчески и добави:

— Сигурно скоро всичко ще приключи. След като вече се лиших от разум, навярно не след дълго ще скоча през прозореца и ще падам безкрайно сред звездите. Лудите постъпват именно така.

— „Ще падам безкрайно“. Какво искаш да кажеш с тези думи?

— Нали домът се намира точно на края на света? Скоча ли през прозореца, просто ще падам безкрайно през нищото, което се намира отвън.

— Откъде ти дойде наум тази смехотворна мисъл? Че това е краят на света?

— Всички го казват. Хората от Кагвер дори не искат да разговарят на тази тема, защото ги е страх. Погледнах натам и видях, че има само облаци. Облаците са част от небето, а това означава, че ръбът на тази пропаст бележи мястото, където светът свършва и започва небето. Не съм ли прав?

— Не — отвърна котката и разсеяно облиза първо едната си лапичка, после другата. — Въобще не си прав. Долу има нещо. Наистина, то е много, много далеч оттук, обаче го има.

— И какво е то?

— Вода, Алтал. А това, което си видял, когато си надникнал отвъд ръба на пропастта, е мъгла. Мъглата и облаците са кажи-речи едно и също. Само дето мъглата е по-близо до повърхността на земята.

— Ти знаеш името ми?

Това го изненада.

— Разбира се, че го знам, глупако. Изпратиха ме тук, за да те посрещна.

— И кой те изпрати?

— Виждам, че все още ти е доста трудно да убедиш самия себе си, че си с всичкия си. Не ме карай да избързвам и да ти разказвам неща, които все още не си в състояние да разбереш. По-добре ще е вместо това да започнеш да свикваш с мен, Алтал. Предстои ни да прекараме много време заедно.

Алтал се отърси от вцепенението си и каза:

— А не. Струва ми се, че разговаряхме достатъчно. Разговорът с теб бе наистина много приятен, обаче ще те помоля да ме извиниш. Просто ще прибера Книгата и ще си тръгна. Наистина би ми доставило удоволствие да си побъбрим повечко, обаче се задава зима и не искам да зъзна по обратния път.

— Как точно възнамеряваш да излезеш от този дом? — попита го спокойно котката и започна да се чеше по ушите.

Той рязко се извърна. Вратата, през която бе влязъл, вече я нямаше.

— Как успя да направиш това?

— Тази врата няма да ни е потребна. Поне за известно време. Пък и оттам влизаше студен въздух. Теб те домързя да я затвориш, когато влезе.

Крадецът се паникьоса. Осъзна, че е попаднал в капан. Книгата го бе подмамила в този дом, а сега котката го бе пленила и оставила без изход.

— Ще взема да се самоубия — скръбно каза той.

— Няма да се самоубиеш — отвърна съвсем спокойно котката, докато приглаждаше козината по коремчето си. — Ако искаш, може и да се опиташ, обаче нищо няма да се получи. Не можеш да излезеш от стаята, не можеш да скочиш през прозореца, не можеш и да се нараниш с меча или копието си. Ще трябва да свикнеш с тази мисъл, Алтал. Ще останеш да ми правиш компания, докато свършим това, което трябва да свършим.

— Тогава ще мога ли да си тръгна? — попита той обнадеждено.

— Тогава ще ти бъде наредено да си тръгнеш. Някои неща ще трябва да свършим тук, а други — на други места.

— А тук какво ще правим?

— От мен се очаква да те уча, а от теб — да усвояваш това, на което те уча.

— Какво трябва да усвоя?

— Книгата.

— Искаш да кажеш, че трябва да се науча да я чета?

— Това е част от учението — отвърна котката и започна да почиства опашката си, като я доближи с лапичка към лицето си. — Първо ще се научиш да я четеш, а после — да я използуваш.

— Да я използувам ли?

— И до това ще стигнем. Засега толкова информация ти стига. Виждам, че все още ти е трудно да осмислиш дори само това, което вече ти казах.

— Аз пък ще ти кажа нещо, което е добре да ти стане ясно още отсега. Няма да се подчинявам на заповедите на една котка — отвърна той разгорещено.

— Ще се подчиняваш, и още как. Разбира се, ще ти отнеме известно време да свикнеш с тази мисъл, но това не е проблем, защото разполагаме с безкрайно много време.

Котката опъна лапичките си и се прозина. След това се огледа.

— Така, вече съм спретната и чистичка — каза тя доволно, отново се прозина и добави:

— Имаш ли да ми казваш някакви други глупости? Аз вече ти съобщих всичко, което трябваше да ти съобщя.

Светлината в купола над главите им започна да отслабва.

— Какво става? — попита сърдито Алтал.

— Става това, че вече си почистих и огладих козината и ще си подремна.

— Та ти съвсем наскоро се събуди.

— Нима това има отношение към съня ми? След като ти все още очевидно не си готов да направиш това, което се очаква от теб, не виждам защо да не си подремна.

След тези думи котката легна на кожите и затвори очи.

Алтал продължи да недоволствува, но спящата котка не реагира дори с потрепване на ухо. Накрая той се отказа да протестира, зави се с наметалото, легна близо до мястото, където се бе намирала вратата, и също заспа.

Успя да издържи цели няколко дни, обаче поради професията си бе по начало напрегнат и принудителното безделие започна да му лази по нервите. Обиколи няколко пъти стаята и надникна през прозорците. Установи, че може без никакви усилия да подаде през тях главата си или ръцете си, но когато се опиташе да подаде туловището си, нещо невидимо го спираше. Каквото и да бе това нещо, то не допускаше в стаята да нахлуе студеният въздух отвън. В тази стая имаше много неща, на които крадецът не можеше да даде никакво обяснение. Най-сетне любопитството в него надделя.

— Добре, предавам се. Ти победи — каза на котката една сутрин, когато дневната светлина започна да разпръсква мрака.

— Разбира се, че победих — отвърна котката, отвори яркозелените си очи, прозина се и лениво се протегна. — Няма ли да дойдеш при мен, за да си поговорим? — попита.

— Мога да разговарям с теб и оттук — отвърна Алтал. Не му се искаше да се доближава твърде много до котката. Бе разбрал, че тя притежава умения отвъд неговото разбиране и не му се искаше да му направи нещо.

Ушите й леко трепнаха.

— В такъв случай извести ме, когато бъдеш готов да приемеш предложението ми — рече котката и отново затвори очи.

Той промърмори няколко ругатни и накрая реши да се откаже от упорството си. Стана от пейката, отиде до покритото с кожи легло, седна, посегна колебливо към котката и докосна с пръсти косматия й гръб, сякаш за да се убеди, че тя наистина съществува.

— Бързо реагираш — каза котката, отвори очи и започна да мърка.

— Нямаше особен смисъл да продължавам да упорствувам. Очевидно тук ти контролираш положението. Та каза, че искаш да разговаряме.

Тя докосна ръката му с муцунка.

— Радвам се, че ме разбра. Не те извиках при себе си току-така, Алтал. Засега съм котка, а котките се нуждаят от допир. Държа да си близо до мен, когато разговаряме.

— Какво излиза? Че не винаги си била котка?

— Ти колко говорещи котки си срещал в живота си?

— Боя се, че не мога да си спомня коя беше последната.

Тя се засмя и той усети удовлетворение. Това, че бе способен да я разсмее, означаваше, че тя не контролира положението напълно.

— Всъщност, Алтал, с мен никак не е трудно да се общува — каза котката. — Просто трябва от време на време да ме галиш и да ме чешеш зад ушите, и ще се разбираме чудесно. А сега ми кажи: има ли нещо, от което да се нуждаеш в момента?

— Няма да е зле да изляза за малко, за да убия някакъв дивеч. Трябва да се нахраним — каза той с престорена небрежност.

— Гладен ли си?

— Точно сега не съм, но съм сигурен, че скоро ще огладнея.

— Аз ще имам грижата да ти осигурявам храна, когато си гладен — отвърна котката и го стрелна с поглед. — Всъщност ти наистина ли повярва, че можеш да се измъкнеш така лесно?

В отговор той се ухили.

— Заслужаваше си да направя опит. — После взе котката и я вдигна в скута си.

— Вече никъде няма да ходиш без мен, Алтал. Свикни с мисълта, че ще бъда заедно с теб до края на живота ти, а той наистина ще бъде много дълъг. Ти бе избран, за да извършиш някои неща, а аз бях избрана, за да ти обясня как точно да ги извършиш. Животът ще ти се стори много по-лесен, когато свикнеш с тази мисъл.

— И как така избраха именно нас? Кой ни избра?

Котката докосна бузата му с меката си лапичка.

— И за това ще си поговорим. По-нататък. Е, защо да не започнем занятията си?

Тя слезе от леглото, отиде до масата и без никакво усилие скочи върху полираната й повърхност.

— Време е да се заемем с работа, приятелю. Седни тук, за да почна да те уча на четмо.

Урокът представляваше превод на стилизирани рисунки, подобни на рисунките в книгата на Генд. Рисунките изобразяваха думи. Усвояването на конкретни понятия като „дърво“, „камък“ или „прасе“ бе лесно. По-трудно бе осмислянето на понятия като „истина“, „красота“ и „порядъчност“.

Алтал по начало лесно се нагаждаше към промяната в обстановката — това е задължително качество за един крадец, — но тук това нагаждане донякъде го затрудни. Когато огладнееше, храната просто се появяваше на масата. Първите няколко пъти това го изненада, но после той въобще престана да му обръща внимание. И чудесата стават банални, когато започнат да се случват често.

На края на света започна зимата, слънцето се скри и повече не се появи и настъпи вечна нощ. Котката търпеливо му обясни това явление, но той го разбра само в основни линии. С разума си успя да схване, че земята кръжи около слънцето, а не то около нея, но му бе трудно да свикне с тази мисъл. Когато започна безкрайната нощ, той престана да брои дните. Реши, че те просто са престанали да съществуват. Престана и да поглежда през прозорците. Почти непрестанно валеше сняг, а снегът го потискаше.

Постигна напредък в четенето. След като попаднеше няколко пъти на една и съща дума, накрая започваше да я разпознава. Думите привлякоха цялото му внимание.

— Нали не винаги си била котка? — попита той веднъж, когато и двамата лежаха върху бизоновите кожи, след като се бяха нахранили.

— Струва ми се, че веднъж ти отговорих на този въпрос.

— А какво си била преди това?

Котката го изгледа продължително със сияещите си зелени очи.

— Все още не си подготвен за такава информация, Алтал. Засега се справяш добре с учението. Никак не ми се иска да започнеш отново да се блъскаш в стените както в деня, когато пристигна.

— Преди да се превърнеш в котка имаше ли име?

— Да, имах. Едва ли обаче би могъл да го произнесеш. Защо питаш?

— Не ми се иска да продължавам да те наричам „котка“. Все едно че те наричам „магаре“ или „кокошка“. Имаш ли нещо против да ти измисля име?

— Не, стига да е хубаво. Чух някои от думите, които изричаш, когато мислиш, че съм заспала. Те не ми харесват.

— Заради изумрудените ти очи бих могъл да те нарека Есмералда.

— Да. Това е приемливо име. Пък и навремето имах много красив изумруд. Това бе преди да дойда тук. Обичах да го държа на слънчевата светлина и да наблюдавам сиянието му.

— Значи преди да се превърнеш в котка си имала ръце — хитроумно заключи той.

— Да, имах. А сега ще започнеш ли да гадаеш колко са били на брой и по кои части на тялото ми са били прикрепени? Престани да хитруваш на дребно, Алтал. Някой ден ще узнаеш коя съм в действителност, и това може да те изненада. Не е необходимо обаче да го узнаваш още сега.

— Може и да е така — отвърна той лукаво. — От време на време обаче неволно ми казваш нещо за себе си, и аз не го забравям. Скоро ще науча доста неща за теб. За това каква си била преди.

— Ще ги научиш едва когато аз пожелая, Алтал. Сега за теб е най-добре да се съсредоточиш върху учението. Ако се появя в този Дом в истинския си облик, това няма да ти бъде по силите.

— Толкова ли си страшна?

Котката се отри в него и замърка.

— Ще видиш и това, приятелю. Когато му дойде времето.

Независимо от надменното си държане, за което Алтал заподозря, че е част от нейната истинска същност, Есмералда бе мило същество, стремящо се непрестанно към близък физически допир с него. Когато той спеше върху меките кожи, тя винаги се свиваше до него и мъркаше доволно. В самото начало той се противеше на тази близост — завиваше се с вълненото си наметало и го затягаше плътно около врата си. Есмералда мълчаливо го гледаше, застанала до леглото. После, когато той се унасяше в сън, тихо се качваше на леглото и се наместваше до главата му. Ловко докосваше шията му с влажното си хладно носле, при което Алтал автоматически се отдръпваше. Точно в този миг тя се шмугваше под наметалото, наместваше се удобно до гърба му и започваше да мърка. Мъркането й му действуваше успокояващо, така че присъствието й не го дразнеше. Тя очевидно се развличаше от тази игра, така че Алтал продължи да затяга наметалото около врата си, за да й дава възможност да го изненадва всяка вечер. На него това не му струваше нищо, а пък нея я развличаше.

Тя обаче имаше една привичка, която определено не му харесваше. От време на време сякаш проявяваше неудържимо желание да измие лицето му — обикновено когато той бе потънал в дълбок сън. Внезапно отваряше очи и осъзнаваше, че котката е обгърнала с лапички шията му, за да не му позволява да избяга, и облизва цялото му лице, от брадичката до челото, с грапавото си влажно езиче. Първите няколко пъти се опита да се отърси от нея, но още при първите му помръдвания тя помръдваше леко лапички и от тях се подаваха ноктите й. Той веднага схвана смисъла на този намек. Всъщност тези импровизирани измивания не му пречеха чак толкова и той се научи да ги изтърпява. Когато две същества създават общо домакинство, винаги се налагат някакви взаимни компромиси. Ако се изключеха няколко нейни лоши привички, Есмералда всъщност бе напълно поносима.

Макар вечната нощ, покриваща далечните северни земи, да бе заличила всякаква представа за понятието „ден“, Алтал бе убеден, че дневното им разписание по всяка вероятност повече или по-малко съвпада с часовете на изгревите и залезите в южните земи. Нямаше причини да мисли така, нито му бе възможно да провери истинността на предположенията си, но те му се струваха логични.

Неговите „дни“ преминаваха на масата. Пред него бе разтворена Книгата, а до нея бе клекнала Есмералда и го наблюдаваше. Разговорите им се свеждаха най-често до въпроси и отговори. Той попадаше на непознат символ и питаше: „Това какво значи?“, тя му отговаряше и той продължаваше да чете, докато не попаднеше на друг непознат символ. Пергаментовите листове в бялата кожена кутия не бяха подшити един към друг и Есмералда много се тревожеше, когато той объркваше подреждането им. „Стават съвсем безсмислени, когато ги разбъркаш“, неизменно му казваше сърдито в такива случаи.

— Много от тях и без това изглеждат безсмислени.

— Постави ги в реда, в който си бяха.

— Добре, добре, няма защо да махаш с опашка.

Тази негова реплика винаги предизвикваше шеговито скарване. Есмералда прилягаше на предните си лапи, присвиваше уши, повдигаше задната част на тялото си и започваше да маха с опашка. След това скачаше върху ръката му и я захапваше. Никога обаче не изваждаше ноктите си и макар и да ръмжеше сърдито, така и не го ухапа.

В такива случаи той реагираше, като със свободната си ръка старателно разрошваше козината й. Това очевидно не й бе приятно, тъй като после й отнемаше много време да се приведе в ред с помощта на езичето си.

Тъй като Есмералда бе котка, поне в момента, и имаше силно развито обоняние, настояваше Алтал да се къпе редовно, едва ли не непрестанно. До леглото им внезапно се появяваше огромна облицована с плочки вана с топла вода. Алтал, в началото с въздишка, ще не ще трябваше да стане и да започне да се съблича. По-късно установи, че му е по-лесно да се изкъпе, отколкото да спори с нея. След време кисненето в топла вода преди вечеря дори започна да му доставя удоволствие.

През тази зима в главата му се появи странна мисъл, предизвикана може би от непрестанния мрак. Все още не бе съвсем сигурен дали не е обезумял. Дали подобно на човека, който разговаряше с Бога, не бе пропуснал момента на смъртта си. Сега обаче допусна и друга възможност. Дали пък този момент не бе настъпил? Дали пък някъде в Хуле или в планините на Кагвер някой не се бе прокраднал зад него и не бе разцепил главата му с брадва? Ако бе станало много бързо, той въобще нямаше как да разбере тази работа и неговият призрак щеше да продължи пътя си. Тялото му може би лежеше някъде с разцепена глава, от която се стичаше мозък, а призракът му бе продължил пътя си към този Дом, без въобще да си даде сметка, че собственикът му е мъртъв. В такъв случай не Алтал се бе срещал с безумеца, който разговаряше с Господа, и не Алтал бе достигнал края на света и наблюдавал огъня на Бога. Всичко това го бе измислил неговият призрак. Този призрак бе стигнал до последното си местоназначение и сега щеше да остане заключен в тази стая с Есмералда и с Книгата за вечни времена. Ако тази теория бе правилна, той вече се бе оказал в отвъдния свят. А на всички е добре известно, че отвъдният свят е изпълнен с най-странни неща, така че няма никакъв смисъл да се удивляваш на стая, която е топла и добре осветена без помощта на огън, нито пък да започнеш да си казваш, че нещо е невъзможно, всеки път, когато станеш свидетел на странно явление. Работата бе ясна — той се бе озовал в собствения си задгробен живот.

Ако обобщеше всичко обаче, този задгробен живот не бе чак толкова лош. Не студуваше, бе добре нахранен и си имаше Есмералда за компания. Е, наистина нямаше да е зле от време на време да се появи медовината на Набжор или някоя от сестрите на момичето с палавите очи от неговото заведение, но с течение на времето тези неща започнаха да му се струват все по-маловажни. Алтал бе слушал някои доста ужасяващи неща за задгробния живот, обаче нямаше никакви признаци, че положението му ще се влоши. Реши, че трябва да свикне с мисълта, че е мъртъв. Изразът „да свикне да живее с тази мисъл“ за случая бе съвсем неподходящ. Единственото, което го измъчваше, бе абсолютната невъзможност да издири човека, който го бе убил. Тъй като сега бе нематериален призрак, нямаше да може да насече този мръсник на парчета. После обаче съобрази, че би могъл да се явява като привидение на неизвестния нападател и че това дори ще е по-добре, отколкото просто да го заколи.

Замисли се дали ще му е по силите да убеди Есмералда да се съгласи с този му замисъл. Можеше да й обещае, че след като изтормози убиеца си до смърт, ще се върне при нея в техния съвместен задгробен живот. Бе обаче почти сигурен, че тя няма да повярва на обещанията на призрака на човек, известен с безкрайните си лъжи. След като обмисли по-внимателно идеята си, реши да не я споделя със своята космата съжителка.

После обаче над покрива на света отново изгря слънцето и заедно с него изчезнаха и подозренията му, че е мъртъв. Продължителният мрак добре пасваше на разбиранията му за задгробен живот, обаче завръщането на слънцето го накара да повярва, че е жив.

Вече се справяше доста добре с Книгата, която започна да му се струва все по-интересна. Една мисъл обаче се загнезди в главата му и един пролетен следобед той сложи ръце върху Книгата и погледна Есмералда — тя лежеше на масата и се правеше, че спи.

— Кое е истинското му име? — попита Алтал.

Тя сънено отвори зелените си очи.

— Чие име?

— Името на този, който е написал Книгата. Никъде в нея не се казва открито кой е той.

— Той е Бог, Алтал.

— Да де, знам. Но кой именно бог? Всяка страна, която съм посещавал, си има собствен бог. Или собствени богове. И всичките си имат различни имена. Да не би да е Хердос, богът на народите на Векти и Плаканд? Или Апвос, богът на Екверо? Как всъщност се казва?

— Дейвос, естествено.

— Дейвос? Богът на медите?

— Разбира се.

— Есмералда, медите са най-глупавият народ на света.

— Това каква връзка има с името на Бог?

— Човек би могъл да очаква, че хората, които се кланят на истинския Бог, са по-свестни.

Тя въздъхна.

— Бог е само един, Алтал. Не успя ли да го разбереш досега? Народите на Векти и Плаканд го наричат Хердос, защото за тях най-важни са стадата им от говеда и овце. Народът на Екверо го нарича Апвос, защото поминъкът му е свързан най-вече с езерата. Колкото до медите, те са най-древният народ в тази част на света. Донесли са името на Бог със себе си още при идването си тук.

— Откъде са дошли?

— От юг, след като се научили да сеят пшеница и да отглеждат овце. След като поживели известно време в Медио, се разпръснали из другите места, а след време тамошните жители променили името на Бога.

Котката се протегна, прозина се и предложи:

— Нека вечеряме с риба.

— Риба ядохме снощи. И по-предната вечер.

— Какво от това? Аз много обичам риба. Ти не обичаш ли?

— Е, обичам. Малко ми поомръзна обаче, след като от три седмици ядем риба три пъти дневно.

— Тогава сам си приготви вечеря.

— Чудесно знаеш, че все още не ми е по силите да направя това.

— В такъв случай, ще се задоволиш ли с това, което ще предложа аз?

— Пак ли риба? — попита той страдалчески.

— Прекрасна идея, Алтал! Как се радвам, че се сети!

В Книгата имаше много понятия, които Алтал не разбираше, така че с Есмералда прекарваха дълги вечери в разговори за тях. Голяма част от времето си посвещаваха на игри. Есмералда в крайна сметка беше котка, а котките са игриви. По време на игрите тя проявяваше престорена сериозност, която я правеше страшно очарователна. Котката запълни повечето празноти в неговия живот. Понякога по време на игрите правеше глупости и почти наподобяваше човешко същество. Алтал реши, че глупаци могат да бъдат само хората. Животните по правило изпитваха твърде голямо себеуважение, за да могат дори да допуснат, че могат да станат за смях.

Веднъж, когато се бе вглъбил в Книгата, с крайчеца на окото си забеляза леко движение и разбра, че котката се прокрадва към него. Когато не й обръщаше особено внимание, тя се развличаше, като му напомняше за съществуването си. Котката бавно се прокрадваше по полирания под, но той вече бе разбрал, че се е запътила към него, така че когато тя скочи, той се извърна и я улови във въздуха. Последва обичайната игра на сърдене, след което той я придърпа към себе си и я притисна до лицето си.

— Да знаеш само колко много те обичам, Еми!

Тя се отдръпна от лицето му.

— Еми? — изсъска. — ЕМИ!?!

— Това е присъщо на хората — опита се да й обясни. — Когато живеят дълго време заедно, си измислят гальовни имена.

— Пусни ме!

— Моля ти се, не се дръж глупаво.

— Еми!? Веднага ме пусни, инак ще ти издера ухото!

Той бе сигурен, че тя няма да го направи, но все пак я сложи на пода и я потупа по главата.

Тя се извърна, с прибрани уши и настръхнала козина, и изсъска.

— Еми, бива ли да се държиш така? — рече той с престорено удивление. — Направо съм изненадан от държането ти.

Котката го наруга и той вече се изненада истински.

— Май си ми сърдита, а?

Тя отново изсъска и той й отвърна със смях:

— Еми, Еми, Еми. — Каза го гальовно.

— Какво има, Алти, Алти, Алти? — отвърна тя презрително.

— Алти ли?

— Да, Алти! — каза котката, качи се на леглото и замълча.

Тази вечер той остана без вечеря, но и с чувството на победител. Вече бе разбрал как трябва да реагира спрямо котката, когато тя започне да се държи надменно. Щеше да е достатъчно да каже „Еми“, за да я накара да промени високомерното си изражение и да предизвика гнева й. Реши, че този похват може да му е от полза в бъдеще.

На другия ден сключиха примирие и животът се върна в нормалното си русло. Вечерта тя му устрои банкет. Стана му ясно, че по този начин му предлага да се помирят, така че не пропусна да похвали всичките поднесени ястия.

След като си легнаха, тя дълго близа лицето му. Накрая измърка:

— Ти вчера сериозен ли беше, когато ми каза това нещо?

— Кое нещо имаш предвид?

Котката присви уши.

— Каза, че ме обичаш. Сериозно ли го каза?

— А, това ли имаш предвид? Разбира се, че го казах сериозно. Въобще не беше необходимо да ме питаш.

— Не ме ли лъжеш?

— Нима смяташ, че съм способен на такова нещо?

— Разбира се, че си способен. Ти си най-големият лъжец на света.

— Благодаря ти за тези думи, мила.

— Не ме ядосвай, Алтал — предупреди го тя. — В момента съм обхванала главата ти с четирите си лапи, така че се дръж добре с мен. Освен ако не желаеш лицето ти да се окаже на гърба ти.

— Ще се държа добре — обеща той.

— В такъв случай повтори го.

— Какво да повторя, мила?

— Знаеш какво.

— Добре, малко мое котенце, много те обичам. След тези думи чувствуваш ли се по-добре?

Тя отри лице в неговото и започна да мърка.

Сезоните отново започнаха да се редуват. Тук, на края на света, лятото бе кратко, а зимата — дълга. След като се смениха няколко пъти, миналото на Алтал започна да избледнява в паметта му. Дните му, посветени на борбата с Книгата, минаваха незабелязано. Започна да прекарва все по-голяма част от времето си, вперил поглед в сияещия купол, докато размишляваше над странните неща, които бе научил от Книгата.

— Какъв ти е проблемът? — запита веднъж раздразнено Есмералда, когато видя, че Алтал, макар да бе седнал на масата, дори не поглежда към Книгата. — Дори не си правиш труда да се престориш, че четеш.

Алтал положи ръка върху Книгата.

— Опитам се да осмисля нещо, което не разбирам.

— В такъв случай попитай мен — отвърна му тя с изпълнен с примирение глас. — Това не значи, че непременно ще ме разбереш, но все пак ще се опитам да ти го обясня.

— Знаеш ли, че можеш да бъдеш много язвителна?

— Разбира се, че знам. Правя го нарочно. Но ти въпреки това продължаваш да ме обичаш, нали?

— Предполагам, че да.

— Само предполагаш, така ли?

Той се засмя.

— Успях да те разсъня, нали?

Тя присви уши и изсъска.

— Дръж се добре — каза й той и я почеса зад ушите. После отново погледна смущаващия го текст. — Ако съм разбрал добре, тук е казано, че всички неща, създадени от Дейвос, имат еднаква ценност в неговите очи. Това означава ли, че за него един човек не е по-ценен от, да кажем, някоя песъчинка или буболечка?

— Не съвсем — отвърна котката. — Означава, че Дейвос не се замисля върху отделните части на това, което е сътворил. За него важно е цялото. Човек играе твърде малка роля в цялото творение и всъщност не се задържа тук за дълго време. Ражда се, живее и умира. Всичко това става за толкова кратко време, че планините и звездите въобще не забелязват неговото появяване.

— Много мрачна мисъл. Какво излиза — че ние не означаваме нищо? Че Дейвос няма да забележи отсъствието ни дори и след смъртта на последния от нас, така ли?

— Вероятно ще го забележи. Имало е и други живи същества, които днес не съществуват, но Дейвос ги помни.

— Защо в такъв случай е позволил да измрат?

— Защото са извършили всичко, за което са били предназначени. Заради това Дейвос им е позволил да изчезнат. Освен това, ако всичко, съществувало някога на този свят, продължаваше да съществува и днес, нямаше да има място за новите създания.

— Излиза, че това рано или късно ще се случи и с хората, така ли?

— Това не е съвсем сигурно, Алтал. Другите създания приемат света такъв, какъвто е, докато човекът го променя.

— А Дейвос напътствува ли ни, когато го променяме?

— Защо му е да се занимава с това? Дейвос не се занимава с дреболии, мили. Той просто задвижва нещата и ги оставя да се движат сами. Всички грешки, които допускате, са си изцяло ваши. Не винете Дейвос за тях.

Алтал разроши козината й.

— Ще се радвам да престанеш да правиш това — каза тя. — Отнема ми много време да се среша отново.

— Е, поне има с какво да запълваш времето между сънищата си, Еми — отвърна й той и отново се вглъби в Книгата.

Глава 6

Колкото повече Алтал постигаше съдържанието на Книгата, толкова по-бързо миналото избледняваше в паметта му. Той вече я бе прочел толкова пъти, че можеше да цитира големи откъси от нея наизуст. Колкото повече Книгата проникваше в паметта му, толкова повече променяше схващанията му за света. Неща, които бе възприемал като много важни, преди да дойде тук, в Дома на края на света, сега му се струваха съвършено нищожни.

— Нима наистина съм бил толкова незначителен, Еми? — попита той другарката си една вечер. Току-що бе започнала една от многото поредни есени на безкрайно точещите се години.

— Какво точно имаш предвид, приятелю? — попита тя, докато разсеяно приглаждаше ушите си.

— Бях убеден, че съм най-великият крадец на света. Сега ми се струва, че съм бил обикновен разбойник, удрящ хората по главата, за да им открадне дрехите.

— Да, това е доста близо до истината. Какво те вълнува?

— Не мислиш ли, че можех да изживея живота си по по-добър начин?

— Точно заради това сме тук, приятелю. Независимо дали го желаеш, или не, сега ще живееш по по-добър начин. Аз ще имам грижата за това.

После го изгледа със загадъчните си зелени очи и каза:

— Струва ми се, че вече е време да се научиш да използуваш силата на тази книга.

— Да използувам силата й? Какво имаш предвид?

— С помощта на Книгата можеш да накараш някои неща да се случат. Откъде според теб идва вечерята, която получаваш всеки ден?

— За това имаш грижата ти, Еми. Нали си съгласна, че от моя страна не би било възпитано да любопитствувам?

— Възпитано или не, ще се научиш да правиш това, Алтал. Някои от думите в Книгата обозначават действия. Например „сека“, „копая“ или „режа“. Би могъл да се научиш да правиш тези неща с Книгата, вместо с мускулите си, стига да знаеш как да я използуваш. Не ще и дума, че в началото ще трябва да докосваш Книгата, когато вършиш тези неща. След като обаче натрупаш известен опит, и това вече няма да е необходимо. За тази цел ще ти бъдат достатъчни само нещата, които си научил от Книгата.

— Книгата завинаги ли ще остане тук?

— Позна, мили. Книгата трябва да остане тук. Не би било безопасно да бъде изнесена извън Дома, особено там, където ти предстои да свършиш много работи.

— Така ли? Какви работи имаш предвид?

— Дреболии. Да спасиш света. Да задържиш звездите в небосвода, където им е мястото. Да гарантираш, че ходът на времето няма да бъде прекъснат. Това имам предвид.

— Ти шегуваш ли се, Еми?

— Не. Както и да е, с тези неща ще се занимаем по-нататък. Сега нека се заемем с лесните задачи. Събуй си обувката и я хвърли върху леглото. После й заповядай да се върне.

— Не вярвам тя да ме послуша, Еми.

— Ще те послуша, стига да използуваш правилната дума. Трябва само да поставиш ръка върху Книгата, да погледнеш обувката и да кажеш „гвем“. Все едно че викаш кученце.

— Това е съвсем старовремска дума, Еми.

— Така е. Тя е една от първите думи. Езикът на Книгата е майка на твоя собствен език. Твоят език се е развил от него. Просто се опитай да направиш това, приятелю. За развитието на езика ще поговорим друг път.

Той с известно съмнение събу едната си обувка и я хвърли върху леглото. После постави длан върху Книгата и каза „гвем“, но с малко унил глас.

Нищо не се случи.

— Нищо не се получи — промърмори Алтал.

— Заповядай й да го направи, Алти — каза Есмералда малко раздразнено. — Едно кученце ще ти обърне ли внимание, ако му говориш с такъв тон?

— „Гвем!“ — изкомандува той строго.

Не бе очаквал и този път нещо да се случи, така че обувката го удари право в лицето.

— Добре че не започнахме опитите с копието ти — отбеляза Еми. — Алтал, добре е, когато издаваш тази заповед, винаги да протягаш ръце напред. Така обувката ще разбере къде точно искаш да отиде.

— Наистина се получи! — възкликна удивено той.

— Естествено, че се получи. Нима не ми повярва?

— Повярвах ти, разбира се. Просто не бях очаквал да се получи така бързо. Предположих, че обувката ще се придвижи по пода. Не очаквах, че ще полети.

— Просто й го заповяда малко по-строго, отколкото трябваше. Тонът, който се използува, е от голямо значение при издаването на такива заповеди. Колкото по-висок глас и по-строг тон използуваш, толкова по-бързо се изпълнява заповедта.

— Ще запомня това. Такова нещо — собствената ти обувка да те ритне в лицето — не се забравя лесно. Все пак защо не ме предупреди?

— Защото не слушаш какво ти говоря, Алти. Предупреждението щеше да е просто загуба на време. Сега опитай още веднъж.

През следващите няколко седмици обувката прелетя доста километри, а Алтал постепенно усвои умението да регулира тона на гласа си. Освен това научи, че различните заповеди карат обувката да върши различни неща. Думата „деу“ например я караше да се издигне от пода и просто да застане във въздуха пред него. Думата „дреу“ пък я спускаше на пода.

Един ден в края на лятото, докато той продължаваше да отработва тези команди, изведнъж му дойде наум една глупава мисъл. Погледна Есмералда, която лежеше на леглото и внимателно почистваше ушите си. Съсредоточи вниманието си върху нея, сложи ръка върху Книгата и каза „деу“.

В следващия миг Есмералда се възнесе на равнището на очите му. Продължи да чеше ушите си, сякаш нищо не се бе случило. След това го погледна и зелените й очи му се сториха изпълнени със строгост и студенина. А после остро каза „благ!“

Ударът й улучи Алтал точно в брадичката и той падна на пода. Дойде сякаш от нищото и го разтърси целия, чак до пръстите на краката.

— Нали няма да си погаждаме такива номера? — каза му тя не без известно удоволствие. — А сега ме спусни.

Алтал все още не бе в състояние да фокусира погледа си. Закри едното си око с ръка, за да може с другото да я види, и произнесе думата „дреу“ с тона на човек, който се извинява.

Есмералда бавно се спусна върху леглото.

— Така е по-добре — каза тя. — Ти ще станеш ли, или ще си починеш известно време пода?

След това пак се зае с почистването на ушите си.

В този момент той разбра, че има правила, които е по-добре да не нарушава. Разбра освен това, че тя му бе преподала и следващия урок. Въобще не беше в близост до Книгата, когато го просна на пода.

Той продължи да се упражнява с обувката. Нямаше собствена вещ, която да познава така добре, и освен това лишена от остри ръбове. За да провери новопридобитите си умения, й измисли крилца и тя запърха из стаята и започна да се блъска в стените. Хрумна му, че една хвърката обувка ще предизвика сензация в кръчмата на Набжор или в покоите на Гости Големия търбух. В тези места бе ходил много отдавна. Порови се из паметта си и се опита да се сети колко години бе прекарал тук, в Дома. Поради някаква неизвестна причина не успя да го направи.

— Откога съм тук, Еми? — попита другарката си.

— От доста време. Защо питаш?

— Просто от любопитство. Вече не мога да си спомня времената, когато не бях тук.

— В този Дом времето не означава нищо, приятелю. Ти си тук, за да се учиш, а някои от нещата, написани в Книгата, са много трудни. На твоя разум му потрябва много време, за да ги разбере. Когато се сблъсквахме с такива неща, обикновено карах очите ти да заспиват, докато разумът ти оставаше буден. Така бе по-спокойно. Ти спореше с Книгата, не с мен.

— Не знам дали съм те разбрал добре. Да не би да искаш да кажеш, че е имало случаи, когато съм спал седмица или повече?

Тя му отвърна с надменния поглед, който винаги го дразнеше.

— Месец? — попита той с колебание.

— Повече — каза тя.

— Да не би да си ме приспивала за цели години? — почти изкрещя той.

— Спането ти се отразява добре, мили. Най-хубавото е, че не хъркаш.

— За колко време си ме приспивала, Еми? Колко време съм изкарал с теб?

— Достатъчно, за да се опознаем добре.

След това продължи с една от добре познатите му страдалчески въздишки.

— Алтал, време е да се научиш да се вслушваш в това, което ти говоря. В този Дом ти задели немалко време, за да се научиш как да четеш Книгата. Истински много време обаче ти отне усвояването на умението да я разбираш. Все още не си приключил това, но краят му вече се вижда.

— Това какво означава? Че съм много стар ли? — Алтал хвана кичур от косата си и го премести пред очите си, за да го види. — Не може да съм чак толкова стар! Косата ми дори не е побеляла.

— Защо пък трябва да е побеляла?

— Не знам. Просто знам, че когато човек остарее, косата му побелява.

— Е, Алтал, работата е там, че не си остарял. В този Дом нищо не се променя. Ти си на същата възраст, на която бе в деня, когато дойде тук.

— А ти? И ти ли си на същата възраст?

— Не го ли казах току-що?

— Ако си спомням добре, веднъж ми каза, че не винаги си била тук.

— Така е. Преди много време бях другаде, но после дойдох тук, за да те посрещна.

Тя хвърли поглед през рамо към планинските върхове, които се виждаха от южния прозорец и каза:

— Когато дойдох тук, тези планини още ги нямаше.

— Аз пък си мислех, че планините са вечни.

— Нищо не е вечно, Алтал. С изключение на мен, разбира се.

— Светът ще да е бил много различен в дните преди да се появят тези планини — каза той. — Къде са живели хората тогава?

— Никъде. Тогава нямаше хора. Имаше други създания, но те измряха. Бяха изпълнили предназначението си и Дейвос им позволи да изчезнат. Обаче все още му липсват.

— Открай време говориш за Дейвос така, сякаш го познаваш лично.

— Вярно е, с него се познаваме много добре.

— Как се обръщаш към него, когато разговаряте? „Дейвос“ ли му казваш?

— Понякога. Когато обаче искам да привлека вниманието му, му казвам „братко“.

— Да не би да си сестра на Бога? — удиви се Алтал.

— В известен смисъл — да.

— Не смятам, че имам желание да те разпитвам повече по този въпрос, Еми. Да се върнем към това, за което говорехме. Колко време съм изкарал тук? Назови ми някакво число.

— Миналата седмица се навършиха две хиляди четиристотин шестдесет и седем години.

— Просто си измисляш, нали?

— Не. Защо да го правя?

Той преглътна.

— Излиза, че някои от тези дремки са били доста по-продължителни, отколкото си мислех. В такъв случай не съм ли най-старият човек на света?

— Не съвсем. Един мъж, казва се Генд, е доста по-стар от теб.

— Генд? Не ми се стори да е толкова стар.

Зелените й очи се разшириха.

— Ти познаваш Генд, така ли?

— Разбира се, че го познавам. Именно той ме нае да дойда тук и да открадна Книгата.

— Защо не ми каза? — почти изкрещя тя.

— Сигурно съм ти го казал.

— Не си. Работата е там, че не ми го каза. Глупак! Пропуснал си да ми кажеш това през последните две хилядолетия и половина!

— Еми, успокой се. Няма да стигнем доникъде, ако не се отърсиш от тази истерия.

После я изгледа спокойно и продължително.

— Струва ми се, че вече е време да ми обясниш какво точно става тук, Еми. И много те моля да не отклоняваш въпроса ми с обяснението, че няма да те разбера или че още не съм готов да осмисля някои неща. Искам да знам какво става тук и защо е толкова важно.

— Не разполагаме с време за такива обяснения.

Той се отпусна на пейката.

— В такъв случай ще трябва да го намерим, малко мое котенце. От доста време се отнасяш с мен като с домашно животинче. Не знам дали си забелязала, но нямам опашка. А и да имах, нямаше да я размахвам всеки път, когато ми щракнеш с пръсти. Не си успяла да ме опитомиш напълно, Еми. Заявявам ти съвсем ясно, че няма да правя нищо повече, докато не ми обясниш какво точно става тук.

Погледът й се изпълни с хлад.

— Какво точно искаш да знаеш?

Гласът й бе почти недружелюбен.

Той сложи ръка върху Книгата.

— Не знам. Защо не започнеш от самото начало? После ще продължим по-нататък.

Тя не откъсна поглед от него.

— Нека си спестим големите и страшни тайни, Еми. Започвай да говориш. Ако нещата са наистина толкова сериозни, за каквито ги намираш, бъди сериозна и ти.

— Всъщност може би вече си в състояние да разбереш какво става — съгласи се тя. — Какво знаеш за Дейва?

— Това, което е написано в Книгата. Преди да дойда тук въобще не бях чувал за него. Предполагам, че е много сърдит на Дейвос. Той, от своя страна, изглежда, съжалява, че Дейва изпитва такива чувства към него, обаче е решил да продължава да върши това, с което се е заел, независимо дали то се харесва на Дейва, или не. Вероятно понеже се чувствува длъжен да го направи.

— Това е едно доста свежо тълкувание — каза тя и известно време се замисли над чутото. — Замисля ли се, откривам в него доста истина. Ти всъщност даваш ново определение на схващането за зло. Според теб злото е просто несъгласие относно състоянието на нещата. Дейвос смята, че трябва да бъдат едни, а според Дейва трябва да бъдат други.

— Струва ми се, че преди малко казах точно това. Спречкването между тях е било предизвикано именно във връзка с направата на съществуващите неща, нали?

— Думите ти биха могли да се приемат и като опростенчество, обаче са доста близо до истината. Дейвос създава неща, защото трябва да ги създаде. По-рано светът и небето не бяха завършени. Дейвос разбра това, но Дейва не се съгласи с него. Когато Дейвос сътворява неща, за да придаде на небето и света завършен вид, той ги променя. Дейва смята, че това е нарушение на естествения ред на нещата. Той не иска те да се променят.

— Жалко. Е, доколкото разбрах, той не може много да попречи на това, нали? След като нещо вече е променено, няма какво да се прави. Дейва не може да се върне в миналото и да върне света назад, нали?

— Изглежда, смята, че може.

— Времето се движи само в една посока, Еми. Ние не можем да се върнем в миналото и да променим нещо, което се е случило тогава, само защото не ни харесва как се е получило.

— Дейва смята, че може да го направи.

— В такъв случай колелата на колесницата му са се изхлузили от осите. Времето няма да започне да тече назад само защото това му се е прищяло. Морето може да пресъхне, а планините да се превърнат в прах, обаче времето тече в посока от миналото към бъдещето. Това вероятно е единственото нещо, което не може да бъде променено.

— Нека се надяваме, че си прав, Алтал, защото ако не си прав, Дейва ще победи. Ще разруши всичко, сътворено от Дейвос, и ще върне земята и небето в първоначалното им състояние. Ако е в състояние да накара времето да тече назад, нещата, които прави сега, ще променят нещата, които са се случили в миналото. Ако успее да промени значителна част от миналото, ние ще престанем да съществуваме тук.

— Какво отношение има Генд към всичко това? — внезапно попита Алтал.

— Генд бе един от първите хора, които дойдоха в тази част на света преди около десет хиляди години. Това стана във времето, когато хората още не знаеха как да разтапят някои скали, за да се сдобият с мед, или как да смесват медта с калая, за да получат бронз. Всичките им сечива и оръдия бяха направени от камък. Племенният вожд на Генд го накара да сече дървета, за да разчисти място за ниви, на които племето да посее пшеница. На Генд това не му бе приятно, така че Дейва се свърза с него и го убеди да се откаже от Дейвос и вместо това да боготвори него, Дейва. Дейва може да бъде много убедителен, когато пожелае това. Генд е върховен жрец на Дейва и абсолютен господар на Некверос.

Есмералда внезапно отмести поглед от Алтал, пъргаво скочи от леглото, пробяга по пода и с един скок се озова на перваза на северния прозорец.

— Трябваше да се сетя — каза раздразнено. — Той пак почна.

— Какво почна?

— Ела виж сам.

Той стана и отиде до прозореца. Не можа да повярва на очите си. Бе се появило нещо, което не трябваше да го има. Светът вече не изглеждаше безкраен.

— Какво е това? — попита, втренчил поглед в нещо, което наподобяваше бяла планина.

— Лед — отвърна тя. — Това не го прави за пръв път. От време на време Дейва и Генд се опитват да забавят развитието на света по този начин. Обикновено го правят в моментите, когато смятат, че Дейвос много ги е изпреварил.

— Това е много лед, Еми. Когато пристигнах тук, облаците бяха разположени много ниско. Да не би водата, която е била долу, да е започнала да се издига?

— Не. Просто водата е замръзнала много отдавна. Всяка година пада сняг, който после не се топи. Когато се натрупа много сняг, повишава плътността си и се превръща в лед.

— Каква е дебелината му?

— Около четири километра. Може би и пет.

— Питах за дебелината му, Еми. Не за разстоянието, на което се намира оттук.

— Разбрах въпроса ти. Когато ледената покривка стане достатъчно дебела, ще се издигне над равнището на това, което ти възприемаш като край на света. Тогава ледът ще започне да се движи, ще смели планините и ще ги превърне в прах, който ще разпилее по долините. Нищо няма да може да го спре и хората вече няма да могат да живеят в тази част на света.

— Виждала ли си и по-рано подобно нещо?

— Няколко пъти. Това е кажи-речи единственият начин, по който Дейва и Генд могат да смутят труда на Дейвос. Алтал, боя се, че ще се наложи да променим плановете си.

— Чак сега научавам, че сме имали планове.

— Имаме си план, приятелю. Просто не го бях споделила с теб. Смятах, че разполагаме с повече време.

— Ти вече използува за целта две хиляди и петстотин години, Еми. Колко още време щеше да ти бъде необходимо?

— Може би още две хиляди и петстотин. Ако се бе сетил да ми разкажеш за Генд по-рано, може би щях да внеса някои промени в действията си. Сега ще ни се наложи да послъгваме. Надявам се Дейвос да не ми се разсърди.

— Брат ти е ужасно зает, Еми — каза съчувствено Алтал. — Не си ли съгласна, че би било съвсем безтактно да го занимаваме с разни дребни и незначителни подробности?

Тя се засмя.

— И аз така си мисля, приятелю. Виждам, че сме създадени един за друг.

— Едва сега ли успя да разбереш това? Вероятно най-простият начин да изхитруваме би било аз да отида в Некверос и да убия Генд, не мислиш ли?

— Изразяваш се ужасно грубо, Алтал.

— Аз съм прям човек, Еми. Цялото това туткане е чиста загуба на време. Нали всъщност в крайна сметка ще се стигне именно до това? Генд ме изпрати тук да открадна Книгата, за да може да я унищожи. Ако аз го убия, ще можем да унищожим неговата Книга, така че Дейва ще се види принуден да започне всичко отначало.

— Ти откъде разбра за съществуването на Книгата на Дейва — сопнато попита тя.

— Генд ми я показа още в кръчмата на Набжор.

— Значи носи тази книга със себе си, в действителния свят? Какво крои?

— Не ме питай какво крои някой друг, Еми. Предполагам, че му е било известно, че дотогава не бях виждал никаква книга, и я донесе, за да имам представа какво да търся. Рисунките в неговата книга обаче бяха различни от рисунките в нашата.

— Ти не я докосна, нали?

— Самата книга — не. Той обаче ми подаде една от страниците.

— Книгата — това са нейните страници, Алтал! И си я докоснал с голи ръце? — попита тя с разтреперан глас.

— Да. Това има ли някакво значение?

— Книгите са абсолюти, Алтал. Те са източник на сила в чист вид. Нашата Книга е въплъщение на силата на чистата светлина. Книгата на Генд е въплъщение на силата на абсолютния мрак. Когато си докоснал страница от неговата Книга, би трябвало този допир напълно да те е покварил.

— Аз си бях доста покварен и преди това, Еми, но не можем ли да обсъдим тази тема по-нататък? Какво мислиш за моето предложение? Ще прекося границата с Некверос, без никой да ме усети. След като очистя Генд, ще изгоря неговата Книга и с това ще приключи всичко, не си ли съгласна?

— Боже мой! — въздъхна тя.

— Това е най-простото решение, Еми. Защо да усложняваме нещата, без да е необходимо?

— Защото няма да успееш да навлезеш на повече от километър в Некверос. Не забравяй, че Генд те изпреварва с около седем хиляди и петстотин години. Той знае как да използува своята Книга по начини, които не можеш дори да си представиш. Използуването на една Книга е много сложен процес. Трябва да си в такава степен погълнат от нея, че думите й да ти идват наум автоматично.

После го огледа изпитателно.

— Алтал, наистина ли ме обичаш?

— Разбира се, че те обичам. Не е необходимо да ме питаш. Какво общо обаче има това с нашия разговор?

— Алтал, това е от изключително значение. Любовта ти трябва да е всеотдайна. Иначе нищо няма да се получи.

— Какво няма да се получи?

— Струва ми се, че открих начин, по който да изхитруваме. Имаш ли ми доверие, приятелю?

— Да ти имам доверие? След като толкова пъти скочи върху мен, като се промъкна скришом иззад гърба ми? Не ставай смешна.

— Какво искаш да кажеш?

— Че си хитруша, малко котенце. Много те обичам, мила моя, но не съм толкова глупав, че да ти имам доверие.

— Това бе само игра, така че въобще не трябва да му обръщаш внимание.

— Какво общо имат любовта и доверието с отърваването от Генд и от Книгата му?

— Знам как трябва да се използува нашата Книга, а ти не го знаеш. Затова пък в твоя свят ти умееш да вършиш неща, които на мен не са ми по силите.

— Това е доста точна формулировка на проблема. Как ще го решим?

— Трябва да разрушим бариерите между нас, но това предполага да си имаме пълно доверие. Трябва да получа достъп до разума ти, за да мога да ти казвам какво да правиш и коя дума от Книгата трябва да произнесеш, за да го направиш.

— А после какво? Да те прибера в джоба си и да отидем заедно да убием Генд?

— Нещата са малко по-сложни, Алтал. Според мен ще ме разбереш по-добре, след като разрушим преградата между твоя и моя разум. Първото нещо, което трябва да направиш, е да разтвориш своя. Разтвори го, за да проникна в него.

— Какво имаш предвид?

— Мисли си за светлина. Или за мрак. Или за пустота. Просто изключи разума си.

Алтал се опита да изпразни разума си от мисли, обаче това почти никога не се получава. Разумът е като непослушно дете. Ти му казваш да спре, а то започва да тича още по-бързо.

— Ще трябва да опитаме друг начин — каза Есмералда и ушите й прилепнаха от раздразнение. — Да видим например… — тя се поколеба. — Иди до южния прозорец и се вгледай в планините на Кагвер. Започни да броиш дърветата по най-близката от тях.

— Да броя дърветата ли? Защо?

— Защото аз ти казвам. Не ми задавай повече глупави въпроси. Почвай да броиш.

— Добре де, Еми, не се вълнувай чак толкова — отвърна Алтал и отиде до южния прозорец. Най-близката планина се намираше на около километър и нещо от Дома. Алтал започна да брои покритите със сняг дървета. Снегът почти напълно заличаваше контурите им и броенето бе трудно.

— Отдалечи се малко от мен.

Гласът й сякаш се обади точно зад дясното му ухо и той изненадано извърна глава. Знаеше, че тя не се е покатерила на рамото му, обаче почти усещаше горещия й дъх до лицето си.

Есмералда продължаваше да седи на леглото на няколко метра от него.

— Помолих те да се отдалечиш малко, приятелю. — Гласът й сякаш прозвуча в самата му глава. — Трябва ми малко повече пространство.

— Какво правиш всъщност? — възкликна той.

— Тихо. Работя.

Стори му се, че в главата му нещо започва да се движи.

— Престани да шаваш — чу гласа й. — Не заемам чак толкова много място.

После усещането, че някой е нахълтал в тялото му, започна да избледнява и разумът му усети нежното й мъркане.

— Вече си мой — тържествуващо каза мъркащият глас.

— Какво става? — попита разтревожено Алтал.

— Вече няма да е необходимо да разговаряме на глас, приятелю. — Той усети дъха й върху разума си. — След като вече се настаних тук, съм в състояние да чувам мислите ти. А и ти можеш да чуеш моите, стига да си направиш труда да се вслушаш.

— Как го направи?

— Вече просто произнасяй думите наум, Алтал. Когато едновременно мислиш и произнасяш мислите си гласно, се появява много неприятно ехо.

— Ти сега наистина ли си тук? — помисли си той.

— Съзнанието ми е вече в теб. То се намира също и върху леглото, но да присъствуваш с разума си едновременно на две места е съвсем лесно. Тук има повече пространство, отколкото очаквах. По-умен си, отколкото предполагах. Че си и поетична душа, отгоре на всичко.

— Ти ще престанеш ли да си пъхаш носа насам-натам?

— Съвсем нямам такова намерение, приятелю. Ти не знаеше ли, че котките са любопитни животни?

— Как успя да проникнеш така бързо в главата ми? Мислех си, че това ще отнеме много време.

— Аз също, признавам го най-чистосърдечно. Започнах да руша преградата още преди да почнеш да броиш. Нищо не се получи обаче. Щом започна да броиш, преградата веднага се срина.

— Това означава ли, че винаги, когато пожелая да събеседваме по този начин, ще трябва да броя: едно, две, три…

— Съвсем не, приятелю. Сега съм в теб и вече няма да се отървеш от мен.

— Ще ми трябва известно време, за да свикна с това. Досега никой не бе влизал в главата ми.

— Това наистина ли е толкова неприятно?

— Всъщност, не е.

— Сега вече винаги ще бъде с теб, където и да си.

— Не мислех да си тръгвам без теб, Еми. Тъкмо исках да си поговорим за това. Няма да тръгна за никъде без теб, котенце, та ако ще и светът да се сгромоляса. Светът за мен не е важен. Ти си важната.

— Моля те, Алтал, не говори така.

Гласът й, който чуваше в главата си, сякаш се топеше.

— Като говориш такива неща, затрудняваш мислите ми — поясни тя.

— Забелязах. Ако ще говорим по същество обаче, стана ясно, че това ще се получи, още в момента, когато пристигнах тук. Ти тогава ме заговори на глас, а една говореща котка не е нещо естествено в този свят. Сега просто направихме поредна стъпка напред. Такава стъпка, че няма да ти се наложи да пропилееш още няколко хиляди години, за да ме научиш как да ползувам Книгата. Бихме могли да тръгнем още сега, ако не идваше зима.

Той я изгледа и повдигна въпросително вежди.

— След като вече отвори вратата, през нея започнаха да проникват всякакви неща — каза той на глас. — Не бих искал да ме възприемеш като критикар, Еми, но ако питаш мен, не би трябвало да си мислиш такива неща.

Тя го погледна за миг, след което скочи от леглото и се отдалечи.

— Да не би да се засрами, Еми? — попита я той кротко.

Тя се обърна към него и изсъска.