Изкуплението на Алтал

Глава 41

Останал сам в кулата на Двейя, Алтал наблюдаваше началото и края на искрящия огън Господен отвъд края на света със смесица от разсеяност и изумление. Доколкото бе успял да разбере, огънят Господен не служеше за нищо полезно, но затова пък бе приятен за гледане. Наблюдаването на неговите игриви движения в северното небе бе разтоварващо, а в момента Алтал наистина се нуждаеше от разтоварване.

Лишено от червените раса на Арган, селското въстание се бе провалило. Бейд с изненадваща и неприсъща му бързина назначи своите жреци на важни длъжности. Склонността му да мъдрува болезнено и продължително над всяко решение бе започнала да отслабва и той започна да се справя грубо с всеки, който му противоречеше, сякаш бе по-младо копие на екзарх Емдал. В самото начало перквейнската аристокрация прие Бейд като свой закрилник, обаче той й помогна бързо да се отърси от това заблуждение и благородниците с удивление установиха, че жреците със сиви раса не могат да бъдат нито подкупени, нито сплашени.

Когато зимата започна да отстъпва мястото си на пролетта, перквейнските благородници започнаха да разбират, че последната дума има екзарх Бейд. Наближи време за сеитба и селяните дадоха ясно да се разбере, че нито едно зърно няма да докосне земята без разрешението на екзарх Бейд. Той пък не даваше признаци да има нагласа за даване на такова разрешение.

В южен Перквейн дойде пролетта и благородниците от този район започнаха да се тревожат все повече и повече, като виждаха как владенията им остават неизорани и незасети. Призивите им към екзарх Бейд да даде разрешение ставаха все по-изпълнени с паника.

Бейд отговори на тези призиви с някои „предложения“.

Когато ги чуха, благородниците се възмутиха.

Бейд не каза нищо и реши да ги изчака да размислят. Лейта духовито окачестви поведението му като „печелене на време по бейдски“.

Пролетта напредваше и „предложенията“ на Бейд прераснаха в „условия“. Един по един благородниците в южен Перквейн започнаха да капитулират. Подпомогнат от пролетта, Бейд измъкна отстъпка подир отстъпка от паникьосаните аристократи. Оттам потегли на север, като използуваше настъпващата пролет като боен кон и побеждаваше всичко, оказало се на пътя му. Някои от най-надменните благородници окачествиха условията на Бейд като „нагли“. На това Бейд отвръщаше с усмивка и имаше грижата тези благородници да се превърнат в назидателен пример за останалите. Скоро стана съвсем ясно, че когато екзарх Бейд казва „окончателно предложение“, то е именно окончателно. През тази година доста имения в централен Перквейн останаха незасети.

След няколко седмици Бейд престана да се опитва да обяснява своята способност да бъде на три или четири места едва ли не едновременно. В началото на лятото вече почти всички в Перквейн се отнасяха с боязън към „светия Бейд“. Благородниците не харесваха начина, по който той нарушаваше „естествения ред на нещата“, обаче внимаваха да не изразят видимо неодобрението си.

— Важното е да се свърши работа — каза Алтал на глас.

— Какво става, татко? Започнахме да си говорим сами, така ли? — попита Лейта от вратата до стълбището.

— Просто разсъждавам на глас — отвърна той.

— Не мислиш ли, че ако всички правят така, ще остана без работа? Да не забравя, Двейя каза, че е време за вечеря — каза Лейта кротко.

Алтал я погледна и попита:

— Все още ли те измъчва това, което стана в Магу?

— То трябваше да се направи — отвърна тя и вдигна рамене. — Просто не ми се искаше да го направя тъкмо аз.

— След време ще ти мине, Лейта — увери я Алтал.

— Сигурно. Обаче от това не се чувствувам по-добре точно сега — отвърна тя. — Хайде да слезем в столовата. Знаеш, че Двейя се сърди, когато закъсняваме.

— Знам — каза той и тръгна с нея по стълбището. — Бейд успя ли да си поспи? Изглеждаше съвсем измъчен, когато се върна тази сутрин от Магу.

— Почина си — отвърна тя. — Не знам дали е спал. Сега умът му е зает с много неща.

— Така е. Рано или късно обаче ще трябва да се научи как да прехвърля правомощията си на други. Човек не може всичко да свърши сам.

— Все още не е успял да разбере това — отбеляза Лейта.

— Жалко, че го няма сержант Халор — каза Алтал. — Той щеше да му го обясни.

— Няма да споделя тази твоя мисъл пред Двейя, татко. Когато Халор си тръгна, тя му даде някои съвсем конкретни указания, свързани с майката на Елиар. Ако я помоля да го върне тук, това няма да й хареса.

— А пък аз се чудех защо той си тръгна така бързо.

— Вече знаеш защо. На твое място не бих се бъркала в тази работа.

— По този въпрос ще позволя да ме напътствуваш ти — каза той шеговито.

— Престани, моля те!

За вечеря Двейя бе приготвила печен бут. Както винаги, бе изключително вкусен. Доколкото Алтал бе успял да установи, в Дома нямаше кухня — очевидно Двейя не се нуждаеше от кухня.

Екзарх Бейд все още изглеждаше изтощен от събитията в Перквейн. Алтал обаче реши да не му дава съвети — Вейд трябваше да свикне сам да взима решения.

Гер излапа вечерята си набързо, както обикновено, и сега шаваше в стола си, но не ставаше от масата, тъй като бе чудесно запознат с въведеното от Двейя желязно правило никой да не става, докато всички не са приключили вечерята.

Алтал нямаше какво да прави, така че отмести чинията си и се порови в спомените си, като потърси в тях нещо, което да развлече Гер.

— Гер, разказвал ли съм ти случката с моето наметало с вълчи уши?

— Не си спомням. Интересна ли е?

— Всичките ми истории са интересни, Гер. Би трябвало досега да си разбрал това.

— Истинска случка ли е, или е една от приказките, които съчиняваш в движение? Предпочитам истинските случки, макар че и измислените ти истории си ги бива.

— Нима можеш да отличиш едните от другите, Гер? — попита Лейта. — Когато Алтал започне да разказва, думите му винаги те увличат.

— Разкажи, Алтал — помоли Гер.

— Всичко това се случи много, много отдавна — започна Алтал. — Това стана още преди да съм чул за Дома на края на света, за Книгите и за много други неща, които се случиха по-късно. Бях решил да огледам равнинните страни, за да се запозная с цивилизацията, и, което бе още по-важно, с богатите хора, живеещи в цивилизования свят. В онези времена проявявах голям интерес към богаташите.

— Да не би да говориш за онези времена, когато са те гонили кучета и си зарязал книжните пари?

— Точно за тях става дума. Както можеш да предположиш, не бях в особено добро настроение, когато напуснах цивилизования свят и се отправих за Хуле. Нито едно от начинанията ми в равнината не приключи така, както ми се беше искало, така че, меко казано, не бях в добро настроение.

Алтал погледна разсеяно останалите и забеляза, че не само Гер се е заслушал в думите му. Беше му приятно да установи, че не е изгубил умението си на разказвач.

— Както и да е, за да стигна до Хуле, трябваше да прекося Арум — продължи той. — Това не ме смущаваше, тъй като винаги се бях разбирал добре с арумците. Беше лято. Тъкмо се изкачвах по хълмовете на южен Арум, когато забелязах една крайпътна кръчма. Реших да се отбия в нея и да изпия една-две чаши хубава медовина — хората от равнините не знаеха как да приготвят медовина. Единственото, което пих там, бе вино, а то оставя кисел вкус. Виното ми се струваше почти толкова неприятно, колкото нещата, които бях преживял.

— Ще започнеш ли да говориш по същество, Алтал? — прекъсна го Двейя.

— Разказвам за мое собствено преживяване, Еми — отвърна той. — Ще го разкажа така, както трябва да се разкаже. Ти впрочем не си длъжна да ме слушаш.

— Добре, Алтал, продължавай — каза тя нетърпеливо.

— Добре, Еми — отвърна й любезно той. — Та, Гер, така или иначе в кръчмата се видях с един доста пийнал мъж, който започна да разказва за един племенен вожд, уж най-големия богаташ в Арум. В началото не му обърнах особено внимание, тъй като в Арум винаги се разпространяват слухове поне за четиридесет или петдесет такива богаташи.

— Вярно е, че в Арум често се говори на тази тема — потвърди Елиар.

— Признавам, че парите са доста интересна тема за разговор — каза Алтал. — В онзи момент обаче ме заинтересува повече наметалото от вълча кожа, което носеше този човек. В онези времена не бе нещо необичайно да видиш хора с дрехи, ушити от кожите на диви животни. Това конкретно наметало обаче бе доста странно. Този, който го бе ушил, бе оставил ушите на вълка и те стърчаха от качулката по доста забавен начин. Дори елегантен, ако щеш. Човекът с наметалото бе типичен арумски кръчмарски плъх: пиян, глупав и не особено чист. Човек като него определено не заслужаваше такава изящна дреха, така че реших да взема някои мерки.

— Досещам се какво си имал предвид — весело каза Гер.

— Не избързвай, Гер — смъмри го Алтал. — Та, както казах, човекът с наметалото и без това беше пийнал, така че го почерпих, за да се напие съвсем. Когато се стъмни, вече беше готов. Реших да приключим по-бързо, тъй че му предложих да излезем за малко на чист въздух. Той реши, че идеята ми е превъзходна, и излязохме от кръчмата. Навън пък се оказа, че той трудно се държи на краката си. Огледах се бързо, за да се уверя, че никой не ни наблюдава, ударих го един-два пъти по главата с дръжката на меча си и той падна.

Гер радостно се засмя.

— Това е наистина великолепна история, Алтал! Какво стана после?

— После се случи това, което хората от моя занаят наричат „прехвърляне на правото на собственост“. Първо смъкнах от него красивото си ново наметало, а после му прибрах и кесията. Вярно, че не бе особено тежка, но моята беше още по-лека. После проверих в какво състояние са обувките му. В никакъв случай не бяха нови, но моите пък бяха толкова протрити, че на слънчева светлина прозираха. След като прибрах новите си вещи, започнах да губя вкус към цивилизацията.

— И каква беше съдбата на това наметало? — попита Гер.

Алтал въздъхна тъжно.

— Наложи се да се откажа от него. Когато навлязох по-навътре в Арум, се сблъсках с нови хора, които ми разказаха същата история за споменатия племенен вожд.

— Нали още не си свършил? — попита оживено Гер. — Обичам истории като тази, които все не свършват.

— Повечето млади хора предпочитат именно такива истории — съгласи се Алтал. — А и мнозина, които не са чак толкова млади, също ги предпочитат. Някои истории имат начало, продължение и край. Други истории нямат край, защото са вечни.

— На мен ми харесват вторите — заяви Гер. — Какво стана след това?

— Как да ти кажа… Това, което стана после, може да се възприеме и като „съвпадение“. Но работата е там, че когато в нещо е замесена Еми, никога не може да се говори за съвпадения. Както се оказа, богатият племенен вожд, за когото ми бе разправял бившият собственик на наметалото, случайно беше вожд на рода на Алброн. Казваха му Гости Големия търбух и той бе собственик на мост, за чието ползуване се заплащаше. Въпросният мост беше нещо като златна мина. Поне така ми казаха посетителите на една малка крайпътна кръчма.

— Елиар, ти чувал ли си за този Гости? — попита Гер. — Щом някога е бил вожд на вашия род, би трябвало да са се запазили някакви спомени за него.

— Чувал съм, разбира се — отвърна Елиар. — Най-известната история, свързана с него, е тази, която сега разказва Алтал. Във всички наши предания Алтал е известен като разбойник. Разбира се, неговата версия може би няма да съвпадне с тази, която знам.

— Сега ще продължа — каза Алтал. — Та, където и да отидех в Арум, всички говореха само за несметните богатства на Гости. В кръчмата реших, че може би ще си струва да погостувам на този богат дебелак, за да проверя доколко са верни приказките за неговите богатства.

— Още тогава ли реши да го ограбиш? — попита с въодушевление Гер.

— Да. Реших, че ще го направя, ако ми се удаде възможност. Отидох в крепостта на Гости и със сладки приказки успях да му вляза под кожата. Това се случи много, много отдавна, и обстановката тогава не бе чак дотам изискана. Домът на Алброн е истински замък, с каменни стени и мраморни подове. Гости Големия търбух живееше в крепост от дървени трупи и в трапезарията му се въргаляха прасета.

Андина изсумтя отвратено.

— Това си имаше и известни преимущества, Андина — обясни Алтал. — Когато държиш прасета под масата, не си губиш времето да изхвърляш боклуците на сметището.

— Няма ли да престанеш? — попита Андина.

— Извинявай — каза Алтал. — Както и да е, прекарах зимата в приказки и хапване с Гости. Разбира се, не пропуснах междувременно да разбера къде си държи парите и да проверя състоянието на ключалката.

— Правилно — каза Гер с тон на познавач.

— Е, дойде пролетта и снегът в проходите започна да се топи. Реших, че е време да се сбогувам с Гости и с прасетата му и една вечер посетих съкровищницата му. И направо се смаях. Приказките за несметните му богатства се оказаха именно приказки. Празни. Не открих никакво злато. Открих само медни монети — и няколко бронзови. Бях изгубил почти цяла зима за нищо. Прибрах бронзовите монети и си тръгнах още преди изгрев слънце.

— Това каква връзка има със загубата на наметалото?

— Ще стигна и до това, Гер. Гости, разбираш ли, беше обикновен дебел вожд на малък род и копнееше за слава. Аз му осигурих тази слава. Веднага след това започнаха да се носят слухове, че свръхопитен крадец обрал съкровищницата на Гости и изнесъл от нея поне десетина торби злато. Той предложи награда за главата ми и цял Арум се сдоби със съвършено точно описание на известното ми наметало. В този момент, ща не ща, нямах друг избор, освен да се отърва от него.

— Ужас — промърмори Лейта.

— Тази история изобщо не е забавна — намръщи се Гер.

— Не всички истории имат щастлив край — каза философски Алтал. — Тази е една от тях.

— Защо не поизменим някои неща в нея така, че да се получи щастлив край?

— Добре, следващия път ще поизменя едно-друго, за да зазвучи по-добре — обеща Алтал.

— Не това имах предвид, Алтал. Не става дума за това какво ще разкажеш. Помислих си, че биха могли да се променят самите тогавашни събития, за да може нещата, които после са се случили, да се развият другояче. Така, както би ни се искало на нас — каза Гер. После за миг сбърчи чело. — Когато всичко това се случи, ти вече беше ли се срещнал с Генд?

— Не. С Генд се срещнах по-късно, когато напуснах Арум и отидох в кръчмата на Набжор в Хуле. Дотогава не бях чувал за Генд, но съм сигурен, че той бе чувал за мен. Когато дойде в кръчмата на Набжор, той каза, че ме бил търсил месеци наред. Какво общо обаче има Генд с цялата тази работа?

— Ти каза, че той те е преследвал?

— Да. Поне така ми каза.

— В такъв случай това, което съм намислил, би могло да се получи. След като той те е преследвал, бихме могли да го използуваме, за да се получи по-хубава история.

— Гер, би ли уточнил какво имаш предвид? — попита Бейд измъчено. — Ти за история ли говориш, или за реалност?

— Та те не са ли едно и също нещо, господин Бейд? Един наистина добър разказвач винаги променя историите си, за да звучат по-красиво. Ние обаче сме тук, в Дома, и разполагаме с нашите врати. Нима не можем по същия начин да променим самата реалност?

— Гер, невъзможно е да се завърнеш в миналото и да го промениш — възрази Андина.

— Защо да е невъзможно? Нали Генд го прави? Защо пък и ние да не се позабавляваме? — Гер замислено почеса рошавата си главица. — Позволи ми да се занимая с този въпрос, Алтал. Имам чувството, че ще можем да нагласим нещата така, че ти да не се лишиш от хубавото си наметало. Ако пък се помъча малко повече, бихме могли да направим така, че на Генд по същото време да се случи нещо много лошо.

— Не знам какви са вашите намерения, но аз смятам да си лягам — каза Елиар и се прозина.

— Хайде да лягаме всички преди Алтал да е започнал да ни разказва нова история — предложи Двейя.

Тази нощ Алтал спа много добре. На другата сутрин обаче очите на Гер бяха подпухнали и на закуска той се прозяваше.

— Какво ти е? — попита Двейя.

— Не спах добре, Еми — отвърна Гер. — Трудно е да спиш добре, когато мислиш за много неща.

— Не трябва да се лишаваш от сън, Гер — смъмри го тя.

— Ще си отспя, когато успея да реша някои въпроси, свързани със сегашното ми занимание.

— Какво те вълнува толкова много, Гер? — попита Андина.

— Цялата работа започна с вълчето наметало, за което Алтал ни разказа снощи. Захвърлил го, след като обрал дебелака, защото дебелакът го описал на всички. Ако искаме да нагласим нещата така, че Алтал да не трябва да го захвърля, ще трябва да открием начин дебелакът да не разправя тази работа на никого.

— Това не е лесно, Гер — каза Алтал. — Гости не се беше разтревожил толкова за парите си, защото те бяха смешно малко. За него важното беше да успее да се похвали, след като го бях обрал.

— Това ми стана ясно веднага, Алтал — отвърна момчето. — На това вече намерих решение. Трябва само да намерим човек, който да ти помогне за обира.

— В онези дни не познавах много хора в Арум, Гер. Не можеш да си позволиш да поканиш съвсем непознат човек да ти стане съучастник.

— Има обаче човек, с когото си се срещнал по-късно и който е много подходящ за целта. Алтал, непрестанно забравяш, че разполагаме с вратите.

— Добре: кой е човекът, когото съм срещнал по-късно и от когото би се получил добър съучастник?

— Генд. Ти не си го познавал, но той те е познавал. Искал е да ти стане приятел, за да успее да те убеди да откраднеш Книгата. Заради това, ако ти му бе предложил да оберете дебелака заедно, той е щял да се съгласи да ти помогне, не е ли така?

— Може и да е така, но аз не го бях виждал, а и после повече не го видях.

— Не може ли да решим въпроса с едно Видение? Това бе първата мисъл, която ми хрумна. Реших, че той непрестанно те е преследвал, където и да си бил, така че с помощта на прозореца на Еми бихме могли да подберем подходящ момент. Да приемем, че ти си в една от тези кръчми и седиш с хора, които си говорят за дебелака, а Генд клечи под прозореца и ви подслушва. Еми ще сътвори едно Видение и Генд вече няма да е под прозореца, а вътре в кръчмата. Нали крадците обикновено се разпознават?

— Общо взето не съм имал затруднения в намирането на съдружници.

— Значи всичко си идва на мястото. Вие двамата слушате приказките за дебелия богаташ, а после ти каниш Генд да си поговорите и му предлагаш да навестите заедно дебелия Гости. Генд не смее да ти откаже, защото го е страх да не би после да му откажеш ти, когато те помоли да откраднеш Книгата.

— Направо обожавам начина, по който разсъждава това момче — каза Лейта. — В такъв случай Генд наистина не би имал никакъв избор. Ще не ще, би трябвало да се съгласи с предложението ти.

— На мен не ми трябваше никаква помощ, Гер — възрази Алтал.

— Нямам предвид самия обир. Не той предизвика проблема. Нали именно бягството ти е станало причина да се откажеш от вълчето наметало?

— По какъв начин привличането на Генд като съучастник би променило това?

— Ако го бе направил по друг начин, изобщо нямаше да ти се наложи да бягаш. Да допуснем, че вие с Генд открадвате много злато от Гости.

— Вече ти казах, Гер, че нямаше никакво злато.

— Това може да се уреди за минута. В кулата на Еми все още има бурета със злато като тези, с които бе платено на арумските войници. Вкарваме едно от тези бурета в съкровищницата на Гости, а после вие с Генд се промъквате вътре и го открадвате. Дебелакът си няма и представа за тази работа, обаче това не те интересува, защото човекът, когото искаш да измамиш, е Генд. След като открадвате златото, си го разделяте и ти предлагаш на Генд да се разделите, за да е по-трудно да ви открият. После яхваш коня и тръгваш в една посока, а Генд тръгва в друга. Още в момента, когато се изгубва от погледа ти, ти даваш твоя дял от златото на Елиар, който го връща тук, а после се прибираш в крепостта на Гости и се държиш така, сякаш изобщо не си излизал от нея. След това събуждаш Гости и му казваш, че си видял Генд да се вмъква в съкровищницата му, за да краде. Гости си няма и представа за златото и си мисли, че там има само медни монети. Иска обаче хората да го смятат за богат и затова започва да се вайка, че Генд го е обрал. Само дето вместо да описва теб, ще описва Генд. Генд е човекът, който ще бъде описван от всички, и ще се укрива, за да не изгуби живота си. През това време ти ще си живееш при Гости, сякаш не си направил нищо лошо. Ще си седиш пред огнището, ще ядеш пилета и ще разказваш забавни истории цяла зима на Гости, а през това време всички в Арум ще търсят Генд, защото ще си мислят, че е откраднал много злато. След около седмица ти казваш на Гости, че имаш някаква важна работа и трябва да тръгваш. Казваш му довиждане и тръгваш към Хуле, за да се срещнеш там с Генд. Този път обаче ще си запазил наметалото си. Когато пристигаш в Хуле, казваш на Генд, че си успял лесно да се укриеш, а когато той започне да ти разправя за неприятностите си, му съчувствуваш. Той все още няма да знае, че си го измамил, и ще те смята за приятел. И когато той поиска от теб да откраднеш Книгата, ти ще поискаш да ти плати за услугата със своя дял от златото, уж откраднато от дома на Гости. То няма да е откраднато, разбира се, защото нали ние ще сме го оставили там. Как мислиш, планът ми няма ли да успее?

— Ти успя ли да проследиш последователността на всичко, Алтал? — попита Андина озадачено.

— В общи линии да. Има някои подробности, които не успях да схвана напълно, но цялостният му замисъл ми стана ясен — отвърна Алтал. После се обърна към Еми и попита:

— Ти какво ще кажеш, Еми? Мисълта, че можем да изиграем Генд по този начин, ми допада.

— Не е невъзможно — отвърна Двейя. — Не виждам особен смисъл в това, но можем да го направим.

— Двейя, та това е въздействие върху реалността! — възкликна Бейд. — Ако промениш миналото, знаеш ли какво би могло да се случи с настоящето?

— Вече видяхме как изглежда днешното „сега“, Бейд — каза Гер. — И то не ни харесва особено. Няма ли да стане по-зъбавно, ако си направим едно различно сега? Ако се позанимаем малко по-усърдно с миналото, рано или късно ще си създадем едно различно сега, което нас ще ни устройва напълно, а на Генд никак няма да му хареса. Нима самият Генд не прави същото с помощта на собствените си видения? Опитва се да промени днешното сега, така че на него да му харесва. Ние само ще променим миналото съвсем мъничко, колкото днешното сега да се хареса на нас, а не на Генд. А освен това Алтал ще запази наметалото, което толкова много му е харесвало.

— Ако започнем обаче да се занимаваме с миналото, няма да остане нищо постоянно.

— Къде остана любовта ти към приключенията, Бейд? — попита Лейта. — Не намираш ли, че неизменните неща понякога са много скучни? Няма ли да е по-зъбавно да живеем в свят, който Гер е в състояние да промени винаги, когато поиска?

— „Зъбавно“ ли каза?

— Не допускаш ли, че не само обстоятелствата, но и самият език ще се промени?

— Добре дошъл в света на Гер, екзарх Бейд.

— Стига, Лейта — каза разсеяно Двейя.

Алтал я погледна и видя, че наблюдава Гер със странно изражение.

На следващия ден след вечеря Двейя отмести чинията си и каза високо:

— От известно време размишлявам по един въпрос, по който бих желала да споделя мислите си с вас.

— Да не би Генд пак да крои нещо? — попита Елиар.

— Доколкото ми е известно, не. Разбира се, когато става дума за Генд, нищо не може да се твърди с абсолютна сигурност. Става дума за някои възможни промени. Докато всички слушахме как Алтал и Гер се гласят да променят реалността, нещо ми хрумна.

— Ние само се шегувахме, Еми — каза Алтал и се обърна към Гер. — Нали не смятахме да направим нищо сериозно?

— Защо пък да не направим? — възрази Гер. — Ще е интересно. Това ми харесва.

— И на мен ми харесва, Гер — каза Двейя. — Само че ти направи една грешка.

— Каква?

— Обърна прекалено голямо внимание на онова смешно наметало.

— Виж сега… — почна Алтал.

— Ако наистина чак толкова ти е притрябвало наметало с уши, мили, веднага ще направя едно. С магарешки уши ще ти хареса ли?

— Еми!!!

— Не ме прекъсвай — отвърна тя. — Виждате ли, когато някой разкаже на Гер някаква история, той веднага търси начин да я подобри. Този път той изложи една много интересна възможност. Ако наистина създадем Видение в мястото и времето, когато Алтал е бил обикновен крадец, той наистина би могъл да прикотка Генд да му стане съучастник в открадването на прословутите богатства на Гости. Основната цел на първоначалния план на Гер бе да подреди нещата по такъв начин, че Алтал да задържи глупавото си наметало. Това обаче не е особено умна цел, не мислите ли? Все едно да изградиш замък, за да има къде да оставиш шапката си. Планът на Гер е прекалено добър, за да бъде пропилян за нещо толкова дребно, не сте ли съгласни?

— Помислих си, че ще е зъбавно — наежи се Гер.

— Струва ми се, че се досетих за начин, по който всичко да стане още по-зъбавно — отвърна му тя с топла усмивка. — Много ми хареса моментът, в който Алтал подлъгва Генд да му стане съучастник. Още повече ми допадна вариантът, при който Алтал издава Генд на Гости и Генд бяга, за да отърве кожата. След това обаче се стига до задънена улица. Не мислиш ли, че не бива план като твоя да се похабява за една глупава дреха?

— В моя план цялото злато остава у Алтал! — каза Гер.

— Но това злато и без това е негово, нали?

— Всъщност да. Замисълът ми обаче бе това злато за известно време да остане у Генд, а после да му бъде отнето с измама.

— А защо да не използуваме твоя план, за да отнемем с измама от Генд нещо много по-важно от златото?

— Какво може да бъде по-важно от златото, Еми? — попита удивено Гер.

— И до това ще стигнем, Гер. Забелязах, че ти винаги започваш изложението на своите планове с думите „какво би станало, ако…“. Моето „ако“ е малко по-различно. Какво би станало, ако Алтал използува твоя план не за да запази наметалото си и не за да отнеме от Генд злато, което и без това му принадлежи, а за да открадне вместо това Книгата на Генд?

— Боже! — възкликна Бейд.

— Точно сега съм малко заета, екзарх Бейд — каза Двейя. — Нещо важно ли искаше да кажеш?

— Ако Алтал му открадне Книгата и я хвърли в огъня, Генд ще се провали — обади се Елиар.

— Не това имах предвид, Елиар — отвърна Двейя. — Да оставим настрана факта, че Книгата на Генд не гори. Цялата процедура е малко по-сложна. Според мен планът на Генд е предвиждал занасянето на Книгата на Дейвос в Нагараш. Разбира се, нищо нямаше да се получи дори и при това положение. Щеше да разполага с две Книги, но нямаше да има третата.

— Има само две Книги, Двейя — възрази Бейд.

— Грешиш, Бейд. Има три Книги: Книгата на Дейвос, Книгата на Дейва и моята Книга.

— Твоята Книга? Никога не бях чувал, че и ти имаш Книга. — Бейд се ококори. — Къде е?

— Тук, при нас — отвърна спокойно Двейя. — Пъхната е в пояса на Елиар.

— Това е Ножът, а не Книга — възрази Бейд.

Двейя отчаяно въздъхна.

— Какво точно според теб представлява една Книга, Бейд?

— Листове, върху които е написано нещо.

— А на острието на Ножа не е ли написано нещо?

— Но то е само една дума!

— Само една е думата, която ти можеш да прочетеш. Алтал прочита друга дума. Елиар, Андина и Лейта прочитат други думи. Моята Книга е много особена. Тя съобщава на всеки от вас една-единствена дума, а после вие прекарвате целия си живот в опити да разберете нейния смисъл. Книгата на Дейвос се намира тук, където е в безопасност. Моята Книга трябваше да излезе извън Дома, така че от съображения за сигурност я замаскирах. Защо според вас Пехал и останалите не бяха в състояние да задържат поглед върху нея? Та всички те и преди бяха виждали ножове, а като този има хиляди други. Не нож видяха те пред очите си, а моята Книга. Именно тя ги ужаси. Те не можеха да я погледнат, защото тя им бе съдник.

Междувременно Елиар бе извадил Ножа от пояса си и внимателно го разглеждаше.

— По нищо не се отличава от обикновен нож, Еми — каза младежът.

— Точно такъв бе моят замисъл.

— Каква е на цвят? — попита Гер. — За твоята Книга ми е думата. Книгата на Генд е черна, а Книгата върху масата е бяла. Каква е на цвят твоята Книга.

— Златна, естествено. В крайна сметка тя е най-важната от трите Книги.

— Можем ли да я видим? В истинския й облик, искам да кажа — каза възбудено Бейд.

— Все още не, Бейд. Все още е рано за това. Преди да й върна истинския облик трябва да се случат няколко неща. Точно тях ще обсъдим сега. Ако започнем да изпълняваме плана на Гер и чрез Видение накараме Генд да помогне на Алтал в ограбването на Гости, Генд ще трябва да отиде в крепостта на Гости. А където отива Генд, там отива и Книгата на Дейва.

— Сега разбирам — каза Гер. — Докато Алтал и Генд са в крепостта на Гости, Алтал ще се промъкне и ще открадне неговата Книга.

Двейя поклати отрицателно глава.

— Не. Алтал ще открадне Черната книга едва когато се срещне с Генд в странноприемницата на Набжор в Хуле.

— Защо тогава не си спестим целия театър в крепостта на Гости? — попита Бейд. — Защо не оставим по-голямата част от миналото на мира и не съсредоточим усилията си върху открадването на Черната книга в момента, когато Генд се окаже в Хуле?

— Защото ако Генд установи, че Книгата му я няма, веднага ще тръгне по следите на Алтал. Трябва да открием начин, по който да го забавим. Според мен една имитация на Книгата може да ни е от полза. Аз мога да направя фалшификата, но преди това трябва да видя и да докосна оригинала.

— Ако вече имаш Книгата тук, защо трябва да си правим труда да я връщаме на Генд? — попита Алтал. — Ти ми дай фалшификата, аз ще го пъхна в дисагите му и той въобще няма да си даде сметка за подмяната.

— Не е така, любов моя — възрази тя. — Рано или късно Генд ще отвори Книгата и ще почне да чете. И веднага ще разбере, че тя не е истинската. Не искам да направи това преди да те е наел да откраднеш Бялата книга. Няколко дребни промени в миналото няма всъщност да се отразят особено върху настоящето. Ако обаче Генд съобщи на Дейва, че трябва да напусне Нагараш, за да си възвърне Черната книга, няма да успеем въобще да разпознаем настоящето. Поради това трябва да разполагаш с копие, което да оставиш на мястото на Книгата, която ще открадне, а такова прилично копие мога да направя само аз. Освен това така ще ни бъде много по-забавно.

— Забавно ли? — попита Бейд с недоумение. — Та нима трябва да търсим някакво развлечение във всичко това?

— Алтал винаги се справя по-добре със задачите си, когато се развлича, Бейд — отвърна Двейя с усмивка. — Всъщност това по начало важи за повечето хора.

После погледна усмихнато Алтал.

— Доколкото си спомням, при нашето запознанство сключихме с теб малка сделка. Аз ти обещах да те науча да използуваш Книгата, а ти в замяна щеше да ме научиш как да лъжа, мамя и крада. Не си спомням и дали не се обзаложихме за нещо.

— Да, спомням си, че проведохме разговор на подобна тема — потвърди Алтал.

— Какво ще кажеш, приятелю? Моят малък план достатъчно ли е непочтен, за да ти хареса?

— Толкова е непочтен, че ме кара да изпитвам известно неудобство — отговори Алтал.

— Значи успях да се справя? — каза тя, имитирайки един от любимите въпроси на Гер.

Той се засмя.

— Успя да се справиш, Еми. Всъщност успя да се справиш чудесно.

— Оставаше и да не се справя! — каза тя и отметна глава. — Нима не знаеше, че съм съвършена?

— Все още не мога да разбера смисъла на това начинание — каза Андина. — Какво ще направим с Книгата на Генд, след като Алтал я открадне? След като не изгаря в огъня, как ще я унищожим?

Изражението на Двейя стана сериозно.

— Ще я донесем тук — отговори тя. — Това е смисълът на целия план. Когато и трите Книги се окажат една до друга в едно и също време на едно и също място, ще се случи нещо много важно.

— Така ли? — каза Бейд? — Какво е то?

— Не мога да ти отговоря съвсем определено, защото досега това не се е случвало. С братята ми сме имали дребни разправии, но никога не сме замесвали в тях Книгите. Книгите са въплъщение на първични сили и никой не знае какво ще се получи, когато се съберат на едно място. Ако бяха само две, това можеше и да се предскаже. Тъй като обаче са три… — Двейя повдигна рамене и разпери ръце. — Кой може да знае?

— В такъв случай няма ли да е по-добре да не рискуваме? — попита разтревожено Бейд.

— Вече нямаме избор, Бейд — отвърна Двейя. — Не знам защо Дейва пожела този път да замеси и Книгите, но го направи. Остави ни без избор още в момента, когато нареди на Генд да наеме Алтал, за да открадне Книгата на Дейвос. Не ни остава друго освен да се включим в играта и да чакаме да видим какво ще се случи.

Глава 42

И тъй се случи, че през един ден в началото на есента Алтал крадецът и младият му другар, яхнали конете си, се озоваха в гористите планини на Арум и слушаха нежната песен на Ножа. Сърцето на Алтал бе изпълнено с щастие, защото отново бе облечен в дреха от великолепна кожа.

В една златна утрин двамата се отбиха в крайпътна кръчма, скрита в планините, за да се освежат и да си отпочинат от изнурителния път. Влязоха в помещение с нисък таван, изпълнено от златната светлина на слънцето, седнаха на една красива и ярко осветена от лъчите му маса и поръчаха на кръчмаря да им донесе светла пенлива медовина.

Наблюдателният Алтал се огледа и в другия край на помещението видя човек с познато лице. Крадецът се озадачи, защото въпреки всичките си усилия не можа да си спомни чие е това лице и кога се е срещал с притежателя му. Косата на познатия непознат бе права, черна и мазна, а малките му хлътнали очи бяха изпълнени с огън. До него бе седнал нисък мъж с хитро лице и угоднически обноски.

И други люде имаше в това място, и тези люде бяха в добро настроение и си говореха за един арумски племенен вожд, известен с невероятното име Гости Големия търбух.

— И аз съм чувал за него, и останах изненадан — рече Алтал. — Стори ми се странно дори и един незначителен вожд да позволи на съплеменниците си да се обръщат към него по този начин, защото подобно име на вдъхва уважение.

— Това е само една от многото странности на Гости, пътниче — рече един от мъжете, заседнали в кръчмата още от сутринта. — Напълно си прав: подобен прякор би обидил всекиго от арумските князе. Всекиго, освен Гости. Той наистина много се гордее с търбуха си и със смях се хвали, че не бил виждал краката си от години.

Мъжът бе развеселен и веселите му очи издаваха добро настроение.

— Хората казват, че бил невероятно богат — рече крадецът Алтал и внимателно се подготви да чуе отговора на мъжа.

— Думата „богат“ не е достатъчна дори за началото на описанието на съкровищата на Гости — рече друг от посетителите.

— Да не би да го е споходило щастието да открие златна мина? — попита обнадежденият Алтал.

Последва звучен смях, който заглуши дори песента на Ножа.

— Не, пътниче — рече човекът. — Щастието не се усмихна на рода на Гости, макар понякога да е дарявало със сенките на усмивки. Преди години един пътник, преминаващ през земите на рода на Гости, попадна на много самородно злато. Глупав бе човекът, защото започна да разправя наляво и надясно и надълго и нашироко за намереното злато навсякъде по кръчмите, където продават медовина, та неговото откритие скоро стана известно в цял Арум. Мнозина люде решиха да си опитат късмета и да открият състояние в земите на Гости.

И озадачен остана от тези думи крадецът Алтал.

— Всичко е просто, пътниче — разнесе се друг глас. — Няколко години преди това бащата на Гости бе убит във война между родовете и Гости стана вожд. Вярно е, че имаше в рода люде, които се съмняваха в кадърността на Гости, обаче чичовият му син Галбак, човек с огромен ръст и нрава на свирепа мечка, го подкрепи. Та другите люде от рода мъдро решиха да замълчат, когато стана дума да се обсъдят достойнствата на Гости. Всички мислят, че хората с голям търбух имат малки мозъци, но това твърдение не важи за вожда Гости. Бащиният му дом е на брега на река, която е толкова бурна, че може да завлече и сянката ти, и никой не е толкова глупав, че да се опита да я пресече, вместо да потърси брод другаде, та ако ще да загуби за това и пет дни. Тогава хитрият Гости и огромният Галбак решиха да издигнат мост над лудата река и после започнаха жестоко да изнудват за пари всички, които минаваха по него. В началото не печелеха много, защото взимаха само медни монети, обаче след като в близките планини бе открито злато, нечестивият род на Гости започна да изнудва хората за злато, а не за мед. Знай, че планините на Арум са много красиви, но че човек, който е копал цяла година твърдата скала, не се интересува от красота. Такъв човек е жаден за хубава пенлива медовина и за компанията на чевръсти дами, които не се интересуват дали един мъж е мръсен или брадясал, ако в кесията му подрънква злато. Както можеш да си представиш, такива мъже ще заплатят всичко, което им поискат, само и само за да пресекат моста на Гости и да стигнат по-бързо до удоволствията на другия бряг. Така съкровищницата на Гости се напълни с хубаво жълто злато, което други люде измъкнаха с труд от недрата на планините.

— Отмести си погледа и погледни Генд в лицето — прошепна малкият Гер. — Струва ми се, учителю, че неговата мисъл се движи много близко до твоята.

Озадачен остана Алтал крадецът от това, че другарят му Гер се изрази по такъв начин, защото младият Гер бе неграмотен и невъзпитан. Умният Алтал обаче реши да не размишлява за тези неща и погледна лицето на Генд. И съзря в очите му алчността, присъща на всички, посветили се на любимия и на самия Алтал занаят.

— Може би ще е умно да се свържеш със странника Генд — прошепна Гер на ухото му. — Ако излезе, че мислите му са като твоите, дали няма да си пречите един на друг в преследването на една и съща цел?

И прецени Алтал, че младият Гер говори мъдро, и реши да последва хитрия съвет на детето.

— Нещата в действителност не се случиха по този начин — промърмори в леглото си полузаспалият Алтал.

— Мълчи — нареди му гласът на Двейя. — Мълчи и спи, защото иначе никога няма да приключим тази работа.

— Добре, мила — отвърна той с дълбока въздишка и отново потъна в съня си.

И тъй се случи, че златното утро премина в златно пладне, и Генд с дългите коси и дребният му лукав спътник Хном допиха медовината си й се наканиха да си тръгнат.

И не по-малко хитрият Алтал и младият Гер също станаха и излязоха от кръчмата.

И тъй като случайно конете им бяха вързани на едно и също място, умният Алтал съвсем неволно погледна Генд в огнените очи и проговори.

— Струва ми се, че ваша милост разсъждава досущ като моя милост. Слухът за златото май избива искри от твоя мозък, както ги избива от моя.

— Вярно е — рече Генд. — Златото свети радостно в очите ми и кънти радостно в ушите ми.

— И с мен е тъй — призна хитрият Алтал. — Добре ще е да проявим благоразумие и мъдро да обсъдим този въпрос, защото тръгнем ли поотделно в една и съща посока, бихме могли да се сблъскаме на всички завои и така да си пречим.

— Мъдро говориш — рече Генд. — Нека да се отдалечим от това място и да си поговорим другаде по този въпрос. Чини ми се, че ти ми предлагаш да се съюзим за тази работа, а такъв съюз раздвижва моето въображение.

— Е, това достатъчно ли ти е за начало? — попита Двейя на другата сутрин на закуска.

— Какво направи с устата ми, Еми? — попита удивено Гер. — Та аз дори не знам смисъла на всички тези думи.

— Получи се прекрасно, Гер. Ти говори като поет — каза Андина.

— Не аз говорех така, Андина — отвърна Гер. — Стори ми се, че Еми пъхна лапичка в устата ми и вадеше думите.

— На това се казва „високопарен“ стил, Гер — поясни Бейд. — Съмнявам се дали изобщо са съществували хора, разговарящи по този начин.

— Вярно е, че измина доста време, откакто се ползуваше този стил — съгласи се Двейя. — Да оставим обаче засега настрана проблемите на стила и да се заемем със самото събитие. Ще можеш ли да градиш върху основата, която положих, Алтал, или ще ти трябва още помощ?

— Еми, след като тъй и тъй ще правим това, има ли значение дали ще казвам „ваша милост“ вместо „ти“?

— Останах с впечатлението, че ваша милост, изисканий Гер, вече започна да говори по същество — закачливо каза Андина.

— Еми, кажи й да престане — оплака се Гер.

— Не виждам как това би могло да се случи — каза Елиар. — Тогава не са били открити златни залежи.

— Сега обаче са открити — възрази Двейя. — Елиар, не се е променило кой знае какво. Златото от залежите е било извлечено за десетина години и не е представлявало нищо особено. Единственото нещо, което сега ще придобие действително значение, е участието на Генд в обира. Слънцето ще продължи да се движи по своя път, земята и луната също. Едно съвсем леко разместване на човешката история няма да промени вселената. Алтал, има нещо, което не бива да забравяш. Нашето Видение се случи преди малко. Вие с Гер ще го запомните, защото прекарахте нощта в Дома. Когато отидете в миналото, Генд няма да го е запомнил, защото за него то все още няма да се е случило.

Алтал зловещо се изкиска.

— Това ми е достатъчно, Еми. Ще го изям на обяд. Кога почваме?

— Беше ли намислил да правиш нещо важно днес?

— Не, Еми. Нищо важно.

— В такъв случай можем да започнем веднага след закуска.

Подготовката не им отне много време. На Алтал естествено му се наложи да се раздели със стоманения си меч, но това не го притесни. Зарадва се на стария бронзов меч, с който някога се бе появил в Дома. Двейя промени дрехите на Алтал и Гер и махна от тях и копчетата, а Алтал се отби за малко при княз Алброн, за да вземе два коня. Върна се усмихнат.

— Еми, сержант Халор помоли да ти предам много поздрави. Аз пък ти съобщавам, че всичко се развива така, както го бе предвидила.

— Радвам се да чуя това — отвърна тя. — Алтал, разполагаш ли с достатъчно пари?

— Струва ми се, че да. Ако ми потрябват още, ще обера някого.

— По-добре ще е да не го правиш — каза тя неодобрително.

— Това се дължи на възпитанието ти, Еми — отвърна той снизходително. — След като и ти взе решение да лъжеш, да мамиш и да крадеш, ще трябва да ти устроя някои демонстрации на това. Просто гледай и се учи.

— Хайде, Алтал, тръгвай — нареди тя и му посочи вратата.

— Слушам, госпожо.

Елиар отведе Алтал и Гер през специалната си врата до една пътека, водеща към планините на южен Арум.

— Оставил съм конете ви ей там — каза младежът и им посочи един близък гъсталак.

— Чудесно, Елиар — каза Алтал. — А сега изчезвай, защото Генд вероятно е някъде наблизо, а не бих искал да те види.

Елиар кимна и каза:

— Ще ви наблюдавам от прозореца. Ако ти потрябва помощ, просто ми се обади.

— Добре — отвърна Алтал.

Елиар се обърна и изчезна.

— Това винаги ми се струва зловещо — каза Гер. Отново беше облечен в парцали. — Чудесно знам какво прави, но като го виждам как ей така просто изчезва, винаги настръхвам.

Алтал се огледа, за да се ориентира, и каза съвсем сериозно:

— Ето как ще действуваме, Гер. На около километър пред нас би трябвало да има кръстопът. Аз ще вървя по пътеката, а ти мини през гората заедно с конете и ме чакай на този кръстопът. Ще се срещнем там и ще се престорим, че отдавна сме планирали да направим това, което сме намислили.

— Защо трябва да постъпваме така? — озадачено попита Гер.

— Защото в кръчмата на Набжор Генд ми каза, че ме е следил. Нищо чудно да е някъде наблизо. Може и да не е, но не искам да рискувам. Когато напуснах Магу, бях сам и без кон. Ако Генд ме е следил, не искам да се случи нищо, което няма логично обяснение. Ако просто се тътри подир мен, вероятно е полузаспал и бих искал да си остане в това състояние. Ако се събуди, може да започне да забелязва неща, които предпочитам да не забележи.

— Страшно те бива за такива неща — каза Гер.

— Аз съм най-добрият — каза скромно Алтал. — Да не забравя: Андина и Лейта се опитват да те учат да говориш правилно. Забрави това, което си научил, и започни да говориш отново като селско момче. Ако го направиш, Генд може би няма да разбере колко си умен.

Гер потъна в гората, а Алтал продължи да върви по пътеката, като се опита да си припомни всички подробности от това, което се бе случило преди двадесет и пет века, за да може мъничко да ги промени. Продължи да си повтаря думата „мъничко“, докато вървеше напред.

На кръстовището завари Гер, седнал върху пън. Конете бяха вързани наблизо до един храсталак.

— Виждам, че си получил посланието ми — извика Алтал.

— Получих го. Не си си избрал добър вестоносец, Алтал. Беше доста пиян, когато ми обясняваше какво искаш, така че не бях съвсем сигурен дали съм го разбрал добре.

— За толкова малко време друг не успях да намеря. Струва ми се, че си разбрал достатъчно, щом си вече тук.

— Наложи ми се доста да се чудя какво иска да ми каже. Оттук накъде ще вървим?

— Към Хуле, там се чувствувам най-добре. Цивилизацията ми омръзна. Да си виждал някъде наблизо кръчми? Наложи ми се доста да вървя, така че съм жаден.

— На няколко километра оттук има кръчма — каза Гер. — Дето има село, има и кръчма.

— Прав си — съгласи се Алтал. — В такъв случай да се качваме на конете и да тръгваме.

— Справих ли се добре, Алтал? — попита момчето, когато се доближиха до конете.

— Справи се чудесно, Гер. Ако Генд ни е подслушвал, е чул това, което ние искахме да чуе.

— А ако не ни е подслушвал?

— Ще имам грижата и това да стане, когато отидем в кръчмата.

— Няма да ти се наложи да правиш такова нещо — обади се безмълвно Елиар. — Генд е на седем-осем метра от теб заедно с Хном.

— Значи всичко се развива както трябва — отвърна също така безмълвно Алтал. — Благодаря ти, Елиар.

— Няма за какво — отвърна гласът на Двейя. — Да не забравя: поощрих Хном да мисли за жажда, така че вероятно ще стигнат в кръчмата преди вас.

— Поощри го?

— Някой ден ще ти покажа как се прави и това, любов моя. Никак не е трудно.

— Гер, да вървим — каза Алтал на глас и пришпори коня си.

Кръчмата бе в общи линии такава, каквато я бе запомнил Алтал, с изключение на един дръглив сив кон и едно кафяво конче с измъчен вид, вързани до входа.

— Сивият кон е на Генд — каза Алтал на малкия си приятел, когато слязоха от седлата. — Да вържем и нашите на същото място.

— Добре — съгласи се Гер. — Аз ще мога ли да пия медовина?

— Не — отвърна категорично гласът на Двейя.

— Прощавай, Еми — каза Алтал. — Ако детето не пие нещо, може да събуди подозрения у Генд. Нека пие, пък аз ще имам грижата да не пие много.

— Ще си поговорим после и за това, Алтал — отвърна тя заканително.

— Винаги ми е приятно да събеседвам с теб, Еми — отвърна той покорно.

Вързаха конете и влязоха в кръчмата.

— Ей там са — каза Гер тихо, като направи знак с брадичката си.

— Добре. Да не сядаме прекалено близо до тях.

Седнаха на една грубо скована маса до вратата и Алтал поръча медовина.

— Много хубаво наметало имаш, приятелю — каза кръчмарят.

— Пази ме от вятъра — отвърна Алтал и повдигна рамене.

— Колко взима?! — чу се гласът на един от другите посетители. Въпросът бе отправен към негов събеседник, който очевидно току-що бе казал нещо изумително.

— По цяла унция злато взима — отвърна човекът. — Освен това Гости Големия търбух държи няколко души с брадви, за да не забравиш да си платиш преди да минеш по моста.

— Че това е направо безсрамно!

— За предпочитане е пред плуването или пред това да обикаляш пет дни. Този мост на Гости си е направо узаконена кражба. Всичките златни мини са от другата страна на реката, обаче никой не може да стигне дотам или да се върне, ако не плати това, което му каже Гости.

— Моля да ме извините — каза Алтал. — Не ви подслушвам, обаче с моя млад приятел сме тръгнали за Хуле. Ако мостът, който току-що споменахте, се намира на пътя ни, вероятно ще трябва да си намерим заобиколен път.

— Ако си тръгнал за Хуле, няма да имаш проблеми, пътнико. Пътят за Хуле е от отсамната страна на реката и за него не се плаща нищо. Кесията ти ще олекне само ако решиш да отидеш от другата страна на реката. Оттатък има злато и Гости Големия търбух се е погрижил всеки, който е решил да търси злато, да си плати за това.

— Как е могъл един племенен вожд да се сдобие с такова име? — попита Алтал. — Според мен то не е признак на особено уважение към него.

— Би трябвало да си виждал Гости, за да разбереш това — намеси се друг постоянен посетител. — Прав си в смисъл, че подобно име би се възприело като обида от повечето други родови вождове в Арум. Гости обаче се гордее с търбуха си. Дори се смее на глас, когато се хвали, че от години не е виждал краката си.

— Ако взима по една златна унция на човек за минаване по моста, би трябвало доста да се е позамогнал.

— Той си е направо богат — каза човекът, който бе съобщил размера на таксата. — Много, много богат.

— Да не би да е накарал хората си да построят моста веднага след като е разбрал, че в планината има злато?

— Не. Моста го построи преди въобще да се разбере за златото. Цялата история започна преди няколко години. Имаше една война, по време на която загина бащата на Гости. Гости го наследи, макар че на мнозина това не им хареса. Гости много-много не го обичаха, тъй като се предполага, че един вожд трябва да е герой, а дебелаците никога нямат героичен вид. Гости обаче си има един братовчед: Галбак му е името, два метра е висок и е по-злобен от змия. Да знаеш, че самият Гости не е най-предприемчивият човек на света. Той е наистина много дебел и като повечето дебелаци е мързелив. От време на време обаче един вожд трябва да навестява другите вождове, а на Гости никак не му се искаше да бие пет дни път, за да достигне до някой брод, и заради това нареди на хората си да построят мост. След като го построиха, му хрумна да накара всички, които не са членове на рода, да плащат за минаването. Първо взимаше за това по една медна монета, обаче после, когато откриха злато в планината, цената значително се увеличи.

— Една цяла златна унция е доста повече от „значително“, приятелю — сухо каза Алтал. — Кой човек с всичкия си ум ще плати такива пари?

— Плащат си, и то с удоволствие. Човек, който е копал половин година дупка в планината, изпитва голяма жажда. А и започва да се чувствува самотен и да му липсва компанията на хубави жени. От тези, които не се интересуват кой как мирише, стига в джоба му да има злато. За да се стигне до планината, трябва задължително да се мине през владенията на Гости, така че той прибира своя дял от всяка златна песъчинка, която са открили златотърсачите. При това, без да си мърси ръцете. Не знам дали въобще съществува дума, която да опише истинския размер на богатството на Гости.

Гер сръга Алтал с лакът и изсъска:

— Погледни Генд! Направо започнаха да му текат лигите!

Алтал уж случайно плъзна поглед по лицата на другите посетители и го задържа съвсем кратко върху Генд. Дългокосият мъж с горящите очи бе побледнял. Изражението му бе гротескно преувеличение на неприкривана алчност.

— Струва ми се, че глътна въдицата, Алтал — рече доволно Гер. — Сега трябва само да го изтеглим.

— Къде точно се намира този мост? — попита внимателно Генд с грубия си глас. — С моя приятел сме тръгнали на север. Вероятно в същата посока, в която и тези двама пътници. — Генд кимна към Алтал и Гер. После добави: — Ако този Гости е наистина толкова алчен, колкото казвате, нищо чудно да е решил да взима пари и за ползуването на пътя за Хуле.

— Е, не ми се вярва да стигне чак дотам, приятелю — каза човекът, който бе описал богатството на Гости. — Другите вождове не биха позволили това. За такива работи дори може да избухне война.

— Вероятно сте прав — съгласи се Генд. — Струва ми се обаче, че с приятеля ми бихме предпочели да заобиколим територията на един алчен човек преди да е решил да разшири малката си империя.

Генд допи чашата си и се изправи.

— За мен бе удоволствие да се запознаем, господа — каза иронично. — Скоро пак ще се видим. — След това двамата с Хном излязоха от кръчмата.

— И ние трябва да излезем — прошепна Алтал на Гер.

— Още не съм си допил медовината — протестира момчето.

— Вече я изпи. Тръгваме си веднага.

Излязоха от кръчмата и тръгнаха към Генд и Хном, които вече бяха при конете си.

— Можеш ли да ми заделиш малко време, приятелю? — попита Алтал.

— Малко бързаме — отвърна Хном.

— Ще ви отнема съвсем малко време — увери го Алтал и го погледна право в очите.

— Ако мога да преценя по изражението ви — а обикновено успявам да преценя, — вие намерихте историята за Гости Големия търбух и златото му за много интересна.

— Да, тя наистина привлече вниманието ми — отвърна Генд.

— Така и предположих. Имате вид на бизнесмен.

— Какъв бизнес имате предвид? Не продавам гърнета, тенджери или овце.

— Аз също не продавам. Имах предвид бизнеса, свързан с прехвърлянето на правото на собственост.

— А, този бизнес ли имате предвид! Съдружникът ми и аз понякога също му отделяме известно внимание.

— Така и предположих. Забелязах, че очите ви светнаха, когато онези прости селяни започнаха да говорят за дебелака и за неговия мост. Признавам ви, че тази история събуди и моето любопитство.

— И какво от това?

— Ако решим и двамата да посетим дебелака с цел да поемем отговорността за част от неговото злато, вероятно бихме си пречили на всеки завой, не смятате ли?

— Не е изключено — съгласи се Генд.

— При положение че аз съм решил да навестя Гости, а вие имате същото намерение, няма ли да е по-добре да обединим силите си, вместо да се състезаваме помежду си? Ако аз се опитвам да надхитря вас, а вие мен, в крайна сметка дебелакът може да надхитри и двама ни и да ни обесят.

— В думите ви има логика — призна Генд. — Но имате ли опит?

— Той е най-добрият — вметна с гордост Гер. — Просто няма да повярвате какви пари взима от семейството ми, за да ме обучи. Алтал може да ограби и самия Бог.

— Доста смело казано — изкикоти се Хном.

— Достатъчно е само да покажете на Алтал в каква посока се намира Домът на Бога и да не му пречите — продължи Гер.

— Може би си струва да си поговорим за това малко по-обстойно — каза Генд. — Нека обаче първо се махнем оттук. Дворът на една кръчма не е най-подходящото място за такива разговори.

— Тъкмо мислех да предложа същото — каза Алтал. — Инстинктите ви са в ред.

Четиримата се качиха на конете си, прекосиха селото и навлязоха в гората.

— Намери някое подходящо място, Гер — каза Алтал на момчето.

— Веднага — отвърна Гер, пришпори коня си и се устреми напред.

— Изглежда будно момче — отбеляза Хном.

— Толкова е умно, че понякога ми отваря работа — отвърна кисело Алтал. — Винаги когато му предложа план за обикновен обир, започва да го усложнява.

— Да не забравя, казвам се Генд — каза Генд и свали странния си шлем. — Това е Хном.

— Това е полезна информация. Аз се казвам Алтал, а момчето е Гер.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Генд с лека усмивка.

— Струва ми се, че успях да открия подходящо място — разнесе се гласът на Гер. — Наблизо има поляна с няколко дръвчета по средата. Можем да си поговорим там, без никой да ни види. Никой няма да успее и да ни подслуша.

— Заведи ни — нареди му Алтал.

Поляната бе наклонена, а няколкото дръвчета в центъра й бяха разположени на неколкостотин метра от заобикалящата ги отвсякъде гора.

— По обичайния начин ли ще действуваме? — попита Гер, когато слязоха от конете. — Пак ли ще се сторим, че не се познаваме?

— „Ще се сторим?“ Какво значи това? — попита изненадано Хном.

— Гер обича да си измисля думи — обясни Алтал. — Иска да каже „ще се престорим“. Вероятно е прав. Едва ли ще искаме Гости да ни възприеме като група. Според мен ще е най-добре да си дадем вид, че не се познаваме, и да не общуваме много-много помежду си, когато се озовем в дома на Гости. Ще трябва да спечелим доверието му, а това ще ни отнеме известно време. Разбира се, ще трябва да измислим и няколко убедителни лъжи, но това едва ли ще е проблем за професионалисти като нас.

— Така е — съгласи се Генд. — Навярно ще е добре да се разделим още тук.

— Съгласен съм — каза Алтал. — Защо в такъв случай вие с Хном не тръгнете на север? Ние с Гер ще останем тук още около час и после ще тръгнем на изток. Ако някой реши да ни следи, няма да разбере, че се познаваме.

— Виждам, че те бива, Алтал — рече с възхищение Генд. — Не забравяш подробностите. Когато всичко приключи, няма да е зле отново да си поговорим. Струва ми се, че имам едно делово предложение за теб, но… Нека поговорим за него след като оберем Гости.

— Точно така. Не бива да се правят по няколко неща наведнъж. Добре. Имаш ли достатъчно злато, за да си платиш минаването по моста?

— Имам много злато — отвърна Генд и добави лукаво: — На теб трябва ли ти?

— Ако случайно ти кажа „да“, нашето партньорство ще приключи веднага, не съм ли прав?

— Вероятно да.

— Лесно се разбират, нали? — обърна се Гер към Хном.

— Така е, момчето ми. Ако не бяхме внимавали, можеше да пропуснем нещо много интересно — съгласи се Хном. — Пред нас са двама майстори. Можем да се престорим, че не го виждаме, но все пак е по-добре да си отваряме очите.

— Прав си.

— С Гер ще дойдем ден след като пристигнете вие — продължи Алтал. — И ще страним от вас. Успя ли да огледаш добре наметалото ми?

— Естествено — отвърна Генд.

— По начало няма да си слагам качулката. Ако обаче я нахлузя и видиш двете вълчи уши да стърчат, това ще е знак, че искам да си поговорим, съгласен ли си?

Генд кимна и каза:

— Аз пък ще използувам по същия начин бронзовия си шлем. Ще го нося на пояса си. Сложа ли го на главата си, това ще означава, че искам да разговарям с теб.

— Всичко се подрежда както трябва — каза Алтал. — Засега едва ли е необходимо да договаряме повече неща. Ще трябва да направим оглед на терена преди да се разберем за повече подробности. Предлагам да ги изясним след като разберем къде дебелакът държи парите си.

— Съгласен съм — отвърна лаконично Генд.

— Смяташ ли, че има още нещо за уточняване?

— Според мен засега не — отвърна Генд.

— В такъв случай всичко е наред. Вие двамата най-добре тръгвайте. Ще се видим отново в дома на Гости.

— Там ще се „сторим“, че не се познаваме — ухили се Хном на Гер.

— Схватлив е, нали? — обърна се Генд към Алтал. — Ако откраднем повечко злато, ще го купя и ще го науча на занаята.

Тези му думи изненадаха Алтал.

— Не се тревожи, Алтал — каза Гер с нахална усмивка. — Все още най-добрият си ти. Вероятно ще ми трябва цял месец, дори два, за да стана по-добър от теб. Може би дори и три.

Генд се засмя. После двамата с Хном яхнаха конете си и потеглиха на север.

Глава 43

— Това не ми е в характера, Генд — каза Хном на съдружника си. Алтал и останалите наблюдаваха от прозореца на Дома как двамата яздат към земите на рода на Гости. — Наистина ли трябва да оставим половината злато на този крадец?

— Необходим ни е, Хном — отвърна Генд. — Ако искаш лично да влезеш в Дома на Дейвос и да откраднеш Книгата му, това е друга работа.

— Не горя от такова желание — каза Хном и потрепери. — Чувал съм ужасни неща за това как Двейя се разправя с хората, които й досаждат. В сравнение с тях пърженето в горящ катран може да ти се стори дори приятно. Добре, а какво ще кажеш за времето, след като той ти донесе Книгата? Той повече няма да ни е необходим, така че бихме могли да му прережем гърлото и да приберем неговия дял от златото на Гости, не си ли съгласен? След като ни донесе Книгата, можем спокойно да му видим сметката.

Генд се засмя подигравателно.

— Хном, ти май не си готов да проявиш лоялност към никого, така ли?

— Не и към хората, които ми пречат — призна Хном. — Обичам златото. Няма да се успокоя, докато всичкото злато не се окаже в ръцете ми.

— Забрави моя дял — каза Генд. — Да не би да си решил да откраднеш и него?

— Не, разбира се — отвърна Хном твърде бързо. — Алтал и това съобразително момченце са ни чужди, Генд. С теб сме като братя, обаче тези двамата не са ни никакви. Единственият смисъл на съществуването им е да ни помогнат да ограбим дебелака, а после да откраднат Книгата по наша поръчка. След като свършат тези неща, можем да ги очистим.

— Подсети ме никога да не заставам с гръб към теб, Хном — каза Генд.

— Няма за какво да се тревожиш, мили братко — каза Хном лицемерно.

— Поне не в близко време — уточни Генд.

— Май не изпитват особено приятелски чувства един към друг — коментира Гер.

— Така е — каза Двейя. — Генд спаси живота на Хном, след като го изгониха от Ледан, обаче благодарността е качество, несвойствено на Хном. Наблюдавай го внимателно, Гер. Той е хитър, подъл и съвсем безнравствен, и отгоре на всичко е твоя отговорност.

— Моя ли?

— Твоя, разбира се. Елиар се справи с Пехал във Векти. Андина надхитри Гелта в Треборея, а Лейта и Бейд елиминираха Арган и Коман в Перквейн. Сега е твой ред и човекът, с когото трябва да се справиш, е Хном.

— Едва ли ще ми създаде много трудности, Еми — каза момчето. — Ножът ми каза да мамя. Това не означава ли, че ми е позволено да го измамя? Аз вече направих това, когато измислих Видението, в което той и Генд ще ни помогнат да ограбим Гости. Толкова съм изпреварил Хном, че вече не може да ми види гърба.

— Не бъди прекалено самоуверен, Гер — смъмри го Двейя. — Хном е по-умен, отколкото изглежда. Не усложнявай нещата. Ако започнеш да ставаш прекалено оригинален, той ще усети, че нещо не е съвсем наред, и ще бъде нащрек. Той вече знае, че си умен. Трябва да се погрижиш да продължава да вярва, че си решил да измамиш Гости, а не Генд.

— Няма да забравя това, Еми — обеща Гер.

Два дни по-късно Генд и Хном стигнаха до моста. Наложи им се да почакат известно време, докато якият пазач се разправяше с един кандидат-златотърсач, облечен в дрипи.

— Не може ли да платя след като открия златото? — питаше човекът.

— Не се прави на глупак — отвърна татуираният страж с глас, изпълнен с презрение. — Или ще платиш сега, или няма да те пусна.

— Това просто не е справедливо — възрази дрипльото. — Там има злато, а ти не ме пускаш, за да прибера своя дял.

— Ти изобщо имаш ли пари?

— Все още нямам, но когато открия злато, ще забогатея.

— Само ми губиш времето. Отмести се и не пречи на платежоспособните пътници.

— И аз имам право да мина.

— Стража! — изкрещя пазачът на двама мъже, облечени в животински кожи и с бронзови брадви в ръце. — Този глупак ми пречи да работя. Защо не го хвърлите в реката, за да проверим дали може да плува?

Двамата яки войници се ухилиха и тръгнаха към златотърсача.

— Ще разкажа всичко това на моя вожд! — заплаши ги човекът и побягна.

— Това често ли се случва? — обърна се Генд към татуирания пазач.

— Непрестанно. Нямате представа какви обещания съм чувал. Само един от десет души има достатъчно пари, за да си позволи да мине по моста.

— Колко струва? — делово попита Генд.

— По една златна унция на човек — отвърна татуираният.

Генд развърза кесията си и извади небрежно две монети. После попита:

— Как мога да се срещна с вашия вожд? Искам да проведа един делови разговор с него.

— Той е в крепостта. По всяка вероятност е в трапезарията.

— Не бих искал да го смущавам, докато се храни.

— В такъв случай ще ви се наложи да почакате доста дълго. Той се храни от сутрин до вечер. На ваше място не бих позволил това да ме смущава. Той спокойно може са се храни и да разговаря едновременно.

— Точно това едновременно хранене и говорене създава проблеми на Гости — засмя се един от войниците. — От устата му летят пръски и масата пред него се цапа.

— Ще имам това предвид и ще стоя по-далеко от него — каза Генд. После двамата с Хном тръгнаха по моста.

— Тези хора изобщо не приличат на арумци — каза Елиар. — Защо не носят фустанели като истинските арумци?

— Защото тогава още не е имало търговски връзки между Арум и Векти, Елиар — обясни Двейя.

— Това каква връзка има с облеклото им?

— Непосредствена. Фустанелите се правят от вълна, а арумците не се занимават с овцевъдство. Не забравяй, че всичко това се случва преди две хиляди и петстотин години. Тогава повечето планинци са се обличали в животински кожи, а оръжията им са били от бронз.

— Много странен начин на живот — неодобрително каза Елиар.

— Този мост е по-добър от предишния — отбеляза Алтал. — Старият мост можеше да се разпадне от едно кихане.

— Човекът с татуировката същият ли е, с когото си разговарял тогава? — попита Гер.

— Същият е — потвърди Алтал. — Сега обаче се държи по-важно. Вероятно защото се е вдигнала таксата. — После огледа крепостта отвъд реката. — По-голяма е, отколкото при предишното ми посещение. Еми, би ли ни доближила малко до нея? Бих искал да видя какви точно промени са внесени.

— Разбира се, любов моя.

Изображението зад прозореца леко се размаза и след миг Алтал установи, че гледа крепостта на Гости отгоре.

— Има някои разлики — отбеляза той. — Предишния път този плевник в северния край се намираше отвъд стената, а прасетата се разхождаха спокойно из двора. Виждам, че сега си имат кочина.

Имаше и други промени. Крепостта на Гости бе много по-спретната. Основната сграда вече бе масивна и доста се отличаваше от паянтовата постройка, която помнеше Алтал. В двора имаше работилници и стопански сгради. Конюшните бяха разположени до стария хамбар в северната част на двора, а ковачницата, бояджийницата и дърводелската работилница сега се намираха до източната ограда.

— Като пристигнем, ще трябва да направим основен оглед — каза Алтал. — Внесени са много изменения, с които ще е необходимо да се запознаем на място.

— Аз ще се шляя наоколо — каза Гер. — Никой не обръща особено внимание на малките момчета.

— Добра идея.

— Сега въвеждат Генд в крепостта, за да го представят на Гости — каза Лейта на Алтал. — Сигурно ще искаш да чуеш какво ще си говорят.

— Да. Не бих искал Генд точно в този момент да стане прекалено разговорлив.

Изображението отново се размаза и след миг Алтал видя Гости и неговата трапеза.

— Та той е направо отвратителен! — възкликна Андина с погнуса.

— Не случайно го наричат Гости Големия търбух — каза Елиар.

— Един толкова дебел човек може ли въобще да се движи? — попита Андина.

— Той не се движи — поясни Алтал. — В това кресло също така спи. Освен това си похапва и по време на сън.

Един облечен с кожи войник с копие с бронзов връх въведе Генд и Хном при дебелака и каза:

— Тези непознати искат да говорят с теб, Гости. Било по работа.

— Да заповядат — отвърна Гости и изтри мазните си ръце в огромната си дреха. — За делови разговори винаги съм готов.

— Този казва, че името му било Генд. Тъкмо той иска да разговаря с теб.

— Приятно ми е да се запознаем, Генд. — Гости се оригна. — За каква работа става дума?

— Всъщност не става дума за нищо особено важно, княже — отвърна Генд. — Имам работа в Екверо. Обикновено пътувам дотам през Перквейн и Треборея. За съжаление, там има някои хора, които не ме обичат, така че със слугата ми решихме да отидем в Екверо по северния път. Закъсняхме обаче малко и се боим, че няма да успеем да прекосим планините преди да е завалял сняг. Замислих се дали не бих могъл да ви убедя да ни позволите да прекараме зимата тук.

— Да ме убедите ли? — попита Гости и заръфа една мръвка.

— Иска да каже, че е готов да заплати, княже — преведе Хном.

— Тази думичка, „плащане“, много радва сърцето ми — измляска Гости и покри цялата маса с мазни пръски. — Поговорете с братовчед ми Галбак и той ще се погрижи за настаняването ви.

След тези думи Гости кимна към един великан с късо подрязана брада и студени очи и нареди:

— Погрижи се за хората, Галбак.

— Разбрах, братовчеде — отвърна Галбак с гърлен глас.

— Едричък е, нали? — каза Елиар.

— Като бик — съгласи се Гер. — Не ми се ще да го опознаваме откъм лошата му страна. Съмнявам се обаче, че има и добра.

— Гер, пак започваш да говориш не както трябва — смъмри го Андина. — Нали те учим да си възпитан. Какво е това „като бик“?

— Това сега ми е служебно задължение, Андина — обясни Гер. — Алтал иска да говоря пред Генд и Хном така, за да не ме заподозрат. Иска да разсъждавам умно и да се държа глупаво. Щом е решил, че така трябва, така и ще се държа.

— Поне ще е забавно — отбеляза Лейта.

— Къде ще отидем, Алтал? — попита Гер.

— Ще изчакаме да минат няколко дни. Трябва да дадем време на Генд и Хном да се устроят, а на останалите да свикнат с тях. Ако се явим при Гости прекалено рано, някой може да заподозре, че между нас има връзка. Държа всички там да останат с впечатлението, че с Генд никога не сме се срещали.

Алтал и Гер прекараха следващите два дни във внимателно наблюдение на Генд и Хном. На третия ден Алтал взе решение и каза на детето:

— Е, вече сме готови. Утре сутрин и ние сме там.

— Готов съм, Алтал.

На следващия ден, когато се събраха за закуска, Двейя даде на Алтал и Гер много съвети. Алтал реши да пренебрегне повечето от тях.

— Тя май обича да дава съвети, прав ли съм? — обърна се Гер към Алтал веднага щом последваха Елиар към южното крило на Дома, където бяха конете.

Алтал вдигна рамене.

— Нищо не ни струва да си седим кротко и да я изслушваме, щом това й доставя удоволствие.

— Ти обаче никога не правиш точно това, което ти нарежда.

— Прав си, не го правя много често — съгласи се Алтал. После се обърна към Елиар. — Елиар, най-добре ще е да се озовем на пътя на петнадесетина километра от моста. За всеки случай. Не знаем къде точно Гости е поставил наблюдателни постове.

Когато се озоваха на пътя, видяха, че листата на върбите покрай реката вече са почервенели.

— Гер, когато стигнем до моста, ще говоря само аз — предупреди го Алтал.

— Ясно де — каза Гер.

Стигнаха по пладне и татуираният пазач им поиска две унции злато.

— Много хубаво наметало имаш, приятелю — каза той, след като Алтал плати таксата.

— Пази ме от дъжда — отвърна небрежно Алтал.

— Къде го намери?

— В Хуле — отвърна Алтал така, както бе отвърнал предишния път. — Един вълк тъкмо се беше наканил да ми прегризе гърлото и да ме изяде за вечеря. Винаги съм обичал вълците, най-вече защото пеят много хубаво. Не обичам обаче да им правя компания за вечеря, особено когато аз съм основното блюдо. Е, за мой късмет имах зарове и предложих на вълка да решим въпроса чрез хвърляне на зарове, вместо да се търкаляме по земята и да се хапем.

Както и предния път, стражът бе очарован от смешната история как Алтал играл на зарове с вълка. Тя очевидно се хареса и на Гер. Алтал се зарадва, че не е изгубил професионалното си чувство за хумор, и добави към историята още няколко забавни небивалици.

— Това е наистина страхотна история, приятелю! — каза смеещият се страж, след като чу края, и потупа Алтал по рамото с месестата си ръка. — Гости трябва непременно да я чуе! — После се обърна към един от също така ухилените войници. — Смени ме! Искам да представя нашия приятел на Гости.

— Слушам — каза войникът.

— Това беше наистина страшно забавна история, Алтал — каза с възхищение Гер, докато следваха стража.

— Радвам се, че и ти я хареса.

— Ти миналия път същото ли му разказа?

— Горе-долу същото. Е, все пак този път малко я поукрасих.

Последваха облечения в кожи мъж през селото, минаха през вратите на крепостта и накрая се озоваха пред Гости, който ръфаше печен свински бут.

— Здравей, Гости! — извика силно стражът, за да привлече вниманието на дебелака. — Това е Алтал. Нека ти разкаже как се е сдобил с това наметало.

— Добре — отвърна Гости и отпи голяма глътка медовина от един рог. — Нали нямаш нищо против да продължа да се храня, докато ми разказваш?

— Ни най-малко — отвърна Алтал. — Никак не би ми се искало да стана свидетел на това как започваш да се топиш пред очите ми.

Гости примигна, а после започна да се смее, като опръска с мазни капки цялата маса.

Алтал бързо огледа задименото помещение и видя Генд и Хном, седнали до огнището. Генд едва забележимо кимна и после нахлузи на главата си странния си бронзов шлем.

Алтал започна да разправя разширена версия на историята за играта на зарове с вълка. В късния следобед с Гер вече се бяха сдобили с постоянни места на трапезата на огромния дебелак.

След залез слънце Гости заспа, а високият брадат Галбак се наведе над масата и каза:

— Ако ти и момчето ти нямате друга работа, Алтал, ще те отведа до стаята ви, където ще можете да поспите. Когато Гости започне да хърка, никой не може да заспи.

— Наистина съм уморен, Галбак — призна Алтал. — Разказването на смешни истории понякога е доста уморително.

— Не ме лъжи, Алтал. Видях че на самия теб това ти достави много голямо удоволствие — засмя се Галбак.

Алтал се усмихна и даде знак на Гер да стават от масата.

— Ти, изглежда, си дясната ръка на Гости, Галбак — каза Алтал, докато огромният арумец ги извеждаше от помещението.

— По-скоро лявата — изръмжа Галбак. — Дясната му трябва за ядене. Боя се, че в крайна сметка именно това ядене ще го убие. Няма нищо лошо в това да си дебел, но Гости е изгубил всякакво чувство за мярка. Вече не може да спи легнал, а има и моменти, когато му е трудно да диша.

— Ако му се случи нещо, ти ли ще го наследиш?

— По всяка вероятност, да, но съвсем не чакам смъртта му. С Гости сме като братя — и затова просто наблюдавам как копае собствения си гроб със зъбите си.

Генд стана от скамейката, на която бяха седнали с Хном, и се обърна към Алтал.

— Твоята история ми хареса, страннико.

— Това е Генд — представи го Галбак. — А това е неговият слуга Хном. Те са от Регвос и ще изкарат зимата тук.

— Приятно ми е да се запознаем, Генд — каза Алтал. — Вие явно сте възпитан човек и имате чувство за хумор.

— Благодаря — каза Генд и седна на скамейката.

— На твое място не бих приел думите му за чиста монета, Алтал — каза Галбак, докато ги извеждаше в коридора. — Генд е много затворен човек и не съм забелязвал да се усмихва дори и на най-смешните истории.

— Всякакви хора има по света — каза Алтал и повдигна рамене. После хвърли поглед през рамо и видя как Хном произнася беззвучно: „конюшнята“. Кимна му незабележимо, че е разбрал, и последва Галбак и Гер.

Стаята, където ги отведе братовчедът на Гости, нямаше врата. Нямаше и някаква особена мебелировка. В единия ъгъл бе струпана купчина слама, която очевидно бе замислена да служи като легло.

— Знам, че не е нищо особено — извини се Галбак. — Гости обаче предпочита да харчи пари за храна, а не за мебели.

— Нас това напълно ни устройва — увери го Алтал. — С момчето само ще отидем до конюшнята, за да си вземем одеялата, и после лягаме.

— В такъв случай ще се видим утре сутрин — каза Галбак и ги остави.

— Засега всичко е наред, Алтал — каза Гер, докато вървяха към конюшнята. — Какво мислиш за този висок мъж?

— Имам усещането, че по-нататък може да ни е полезен — отвърна Алтал. — Самият Гости очевидно се занимава единствено с ядене и е поверил всички останали грижи на братовчед си. Това може да се окаже важно.

Излязоха от главната сграда, минаха покрай няколко открити работилници и стигнаха до хамбара, който се намираше в североизточния ъгъл на укреплението. Оттам отидоха в конюшнята, разположена до северната му стена. В полумрака видяха, че Генд и Хном вече са там.

— Доста се забавихте — изръмжа недоволно Генд.

— Няма закъде да бързаме — отвърна Алтал. — Проходите вече са затрупани със сняг, така че ще можем да се махнем оттук чак напролет.

— Това ми е известно, Алтал — отвърна Генд. — Започнах обаче да се чудя дали не си размислил.

— За да ти оставя всичкото злато на Гости ли? Моля те, не говори глупости. Успя ли да разбереш къде го държи?

Генд кимна утвърдително и каза:

— На долния етаж е. Трябва да се мине покрай трапезарията и да се изкачат няколко стъпала. Не съм влизал, обаче предполагам, че подът е дървен. Вероятно от грубо сковани дъски. Нито един човек, който е с всичкия си, не би държал злато в стая с пръстен под.

— Така е — съгласи се Алтал. — Особено пък в район, където повечето хора са златотърсачи и носят кирки и лопати. Стаята охранявана ли е?

— Непрекъснато, обаче това не би трябвало да е проблем. Стражите, които пазят през нощта, обикновено застъпват на смяна с голяма делва медовина. Ако действуваме след полунощ, вероятно ще са задрямали и ще успеем лесно да ги убием.

— А успяхте ли да огледате ключалката?

— Много е проста — увери го Хном. — С такава ключалка мога да се справя и насън. Можем да си свършим работата още тази нощ, ако питаш мен.

— Много е опасно — побърза да каже Гер. — Вие двамата сте тук от няколко дни, а ние с Алтал току-що пристигнахме. По-всяка вероятност ще ни следят по-внимателно, отколкото вас, защото сме новодошли. Оня бик Галбак сигурно е предупредил стражите, че ще ги одере живи, ако се напият до безсъзнание. Според мен трябва да изчакаме да свикнат с нас. А дотогава снегът ще стига до коремите на конете.

— Той е прав — каза Алтал. — Искам да разполагам с простор, след като откраднем златото. Галбак е дългокрак и сигурно може да тича като сърна ден и половина, преди да се умори. Обирът трябва да се смята за завършен една след като си се измъкнал.

— Виждам, че разбираш от тези работи, Алтал — отбеляза Генд.

— Разбрах много отдавна, че добрите обири трябва да се предшествуват от добри планове. Предстои ни дълга зима, обаче имаме с какво да си запълним времето. Трябва да опознаем всеки сантиметър от тази крепост, за да можем да се ориентираме в нея и в пълен мрак. Основният ни проблем произтича от това, че се намираме в група сгради, оградени със стена. Влизането е лесно. Излизането със златото обаче може да се окаже доста трудно.

— Аз разбирам от пожари — каза Хном. — Цялата крепост е дървена, а хората, чиято къща гори, рядко обръщат внимание на нещо друго освен на пожара.

— Този вариант заслужава да се има предвид — съгласи се Алтал. — Нека обаче обмислим и други решения. Един пожар би ни дал най-много два часа преднина, а това не е достатъчно. Ако се наложи, аз бих могъл да се измъкна през вратата на крепостта и с лъжи, щом не ни е останал друг изход. Важното е обаче да не убиваме стражите. Кръвта привлича вниманието не по-малко от огъня. Освен това не трябва да разбиваме ключалката на съкровищницата. Ако си свършим работата както трябва, ще мине поне ден преди да разберат, че са ги ограбили. Ако разполагаме с един ден преднина, можем да сме спокойни. Ако разполагаме само с пет минути, ще си имаме големи неприятности.

— И не трябва да забравяме да се преструваме, че не се познаваме — вметна Гер. — Не трябва да разговаряме пред хората, както разговаряме тук.

— Имаме цяла зима, за да уточним подробностите — каза Алтал. — Самият аз няма да ви бъда от голяма полза, защото ще прекарам по-голямата част от времето при Гости и неговите хора, за да ги развличам с шеги и забавни истории. Това означава, че основната работа ще трябва да я свършите вие тримата. Сега е добре да се прибираме. Не бива да забравяме, че ни наблюдават. Ако отсъствуваме дълго време, нищо чудно някой да започне да ни търси.

Алтал забеляза, че очите на Генд пламтят в полумрака.

— Добре ще е да не прекъсваме контактите си, когато всичко това приключи — каза Генд със стържещия си глас. — Иска ми се да обсъдим с теб деловото предложение, което ти споменах, когато се запознахме.

— Винаги съм готов да те изслушам, приятелю — отвърна Алтал. — Но сега ще е по-добре да се приберем преди някой да е започнал да ни търси.

Алтал и Гер взеха одеялата си и тръгнаха през двора.

— Всичко това навярно ти се вижда много странно, Алтал — каза Гер, докато постилаха одеялата си върху сламата. — Имам предвид, че веднъж вече си го преживял.

— Разликите са достатъчно, за да не губя интерес — отвърна Алтал. — Замислиш ли се над това, което правим, ще разбереш, че в момента осъществяваме едновременно две измами. Мамим Гости за едно нещо и мамим Генд за друго. Това би трябвало да е достатъчно, за да ме поддържа във форма.

Седмица след пристигането на Алтал и Гер в крепостта зимата настъпи с пълна сила. Развихриха се снежни бури и виелици. В самата сграда обаче беше сухо и топло. Алтал продължи да развлича Гости и приятелите му с шеги и весели приказки. Освен това направи всичко възможно, за да се сближи с огромния Галбак. Огромният мъж обикновено бе мрачен, и не бе трудно да се разбере защо. Арумците са изключително лоялни към близките си и Галбак, поради близкото си родство със своя вожд, бе много привързан към него. На всички бе ясно, че здравето на Гости видимо се влошава. Дебелакът пъшкаше, когато говореше, и му трябваше чужда помощ, за да стане от стола.

— Давам му още две години живот, Алтал — каза веднъж Галбак, когато двамата бяха отишли в конюшнята, за да огледат конете. — Или най-много три. Гости никога не е бил мършав, обаче десет години непрестанно ядене го превърнаха в планина. По-лесно е да го заобиколиш, отколкото да го прескочиш.

— Вярно е, че не е дребосък — съгласи се Алтал.

— Имаше времена, когато не беше такъв — тъжно каза Галбак. — Когато бяхме малки, той тичаше и си играеше заедно с другите деца. След като обаче умря по-големият му брат, Гости разбра, че му предстои да стане вожд на рода. Точно тогава започна да преяжда. Колкото повече ядеше, толкова повече му нарастваше апетитът. Сега вече не може да спре. Трябва непрестанно да яде.

— Това е наистина много тъжно, Галбак, но какво можеш да направиш?

— Нищо. Той вече престана да обръща внимание на нещата, които се случват около него, така че се наложи с неговата работа да се заема аз. Аз броя и меря златото, което се трупа в съкровищницата му. Той вече дори не ще и да го погледне. Веднъж седмично му съобщавам размера на приходите, но това само го кара да яде повече. Дебел е, но е щастлив.

След това пояснение Алтал реши да внесе в плана си леки промени. Беше съвсем очевидно, че Гости е запазил само представителни функции, а истински вожд на рода е Галбак. Именно той щеше да заповядва какво да се прави, след като се разбереше за кражбата. Това в известен смисъл затрудняваше задачата на Алтал. Събуждането на Гости през нощта можеше да се окаже невъзможно, а вероятно щяха да са необходими поне още час-два, за да му се обясни, че е ограбен. Галбак обаче щеше да реагира мигновено.

Зимните вечери бяха дълги. Алтал продължи да посвещава времето си на забавляването на Гости, като остави останалите грижи по подготовката на Гер, Хном и Генд. Една нощ, когато огънят в огнището в столовата почти бе угаснал, Алтал случайно дочу разгорещен спор между двама белокоси стари арумци.

— Ти си глупак, Игнис — каза презрително единият от старите бойци на другия. — Плевникът няма друга врата.

— Има — отвърна разгорещено Игнис. — Ти няма как да знаеш това, Мерг, защото никога през живота си не си работил. Ти четиридесет години лежа по гръб, а аз през цялото това време работех. Много добре си спомням, че още като млад съм прехвърлял сено през тази задна врата.

— Не ми се вярва да си спомняш. Сигурно не можеш да си спомниш и какво си правил тази сутрин.

— Плевникът има задна врата!

— Няма.

— Има!

— Няма.

Гости хъркаше, а двамата старци продължаваха да разменят своите „има“ и „няма“.

Разбира се, съвсем не бе трудно да се открие решение на спора. Алтал обаче реши да не им го предлага. След като на двамата стари мърморковци този спор им доставяше удоволствие, защо трябваше да им пречи? Вместо това тихо стана и отиде да провери лично.

До задната стена на плевника бе вдигната голяма купа сено. Алтал се покатери върху нея и започна да опипва стената. След малко откри това, което търсеше. Очевидно прав беше Игнис. Алтал напипа кръгъл прът, преминаващ през доста голям отвор в гредата. След малко откри още един отвор. Хвана пръта и го бутна първо на едната, после на другата страна. Прътът се движеше свободно.

— Да, да, да… — рече си Алтал. — Интересна работа…

Слезе от купа и отиде да търси Гер.

Откри хлапето в кухнята.

— Стига си ял, Гер — каза му Алтал. — Намери Генд и му кажи, че искам да поговоря с него.

— В конюшнята ли?

— Не, в плевника. При сеното открих нещо, което доста ще ни улесни.

— Отивам — отзова се охотно Гер.

— Върви — каза разсеяно Алтал, взе парче хляб и го потопи в чиния със сос.

След четвърт час Гер доведе Генд и Хном в плевника.

— Какво има, Алтал? Нещо не е наред ли? — попита Генд.

— Напротив, извадихме късмет. Успях да науча нещо полезно от спора между двама старци.

— Интересно си прекарваш времето — коментира Хном. — За какво спореха?

— За плевника.

— Че какво има да се спори за плевника? — попита подигравателно Генд.

— Нямаха си друга работа и си припомняха доброто старо време. Старците често се отдават на такива занимания. Та този път стана дума за плевника. Единият старец каза, че имало само една врата, а според другия — две. Реших лично да проверя как стоят нещата и установих, че е прав вторият старец. Виждате ли тази купа сено до външната стена?

Генд се втренчи в полумрака и каза:

— Почти нищо не се вижда. Трябваше да донесеш факла.

— В плевник? Това е най-сигурният начин да се привлече хорското внимание, приятелю Генд. Както и да е, покатерих се върху сеното и опипах стената. Напипах прът, който залоства нещо. Не съм чувал да се залостват стени без врати. Щом има прът, има и врата. Ако успеем да отворим тази врата, няма да ни се налага да излизаме през предната врата, когато изнасяме плячката.

— Наистина сме извадили късмет — съгласи се Хном. — Това е едно от нещата, които най-много ме смущаваха.

— Ако съдя по състоянието на гредите, този плевник е поне с няколко поколения по-стар от стената около крепостта. Предполагам, че хората на Гости са я построили след откриването на злато в планината и може би заради това таксата за ползуване на моста се е повишила. Преди това не е имало нужда от ограда, защото е нямало какво да се краде. Вече има какво да се краде. Това сено е старо. Предполагам, че е тук от години, вероятно от времето, когато още е нямало ограда. Тъй като стената на плевника тъй и тъй си е била тук, вероятно са я включили в оградата. Едва ли е имало особен смисъл да строиш нова стена там, където вече си има стара. За всеки случай нека утре Гер излезе навън, уж за да си поиграе на снега, а всъщност да огледа това място. Ако наистина има врата и успеем да я отворим, ще се измъкнем с конете оттук много преди някой да е разбрал, че ни няма.

— Имаме още една причина да изчакаме снегът да се стопи, преди да навестим съкровищницата на Гости — каза Хном. — Следите по снега ще са смъртна опасност за нас. Струва ми се, че шансовете ни за успех току-що се удвоиха.

— Да си поиграя на снега ли казваш? — попита Гер.

— Направи снежен човек или нещо от този род — предложи Хном. — Нали малките момчета и без това непрестанно се занимават с такива работи?

— Само ако си нямат сериозна работа — възрази Гер. — Предпочитам да си използувам времето, за да се науча да крада истински ценни неща. Дори не знам как се прави снежен човек.

— Вземи и Хном, Гер — предложи Алтал. — Той ще ти обясни как се правят снежни човеци.

— Благодаря, Алтал — каза Хном враждебно.

— Няма за какво — отвърна Алтал с усмивка. — Искам да проверите дали има врата много старателно. Нали сте съгласни, че е редно да установим това преди да сме си свършили работата?

— Прав си — въздъхна Хном.

— След като приключим работата си и се измъкнем през тази врата, ще е най-добре да се разделим — продължи Алтал. — С Гер ще тръгнем на юг и ще се постараем да оставим много следи — през пролетта почвата е мека. Ще тръгнем на юг от тази страна на реката. Вие двамата по-добре тръгнете на север, но не по пътя. Постарайте се да не оставите никакви следи. Ние с Гер ще минем в галоп през всички села по пътя ни и ще вдигнем много шум.

— Могат да ви уловят и да ви обесят — предупреди Хном.

— Няма такава опасност — отвърна Алтал. — По пътя има един каменист участък, по който не остават никакви следи. Там ще направим завой и ще отидем в планината. Хората на Гости дори няма да разберат, че сме се отбили от пътя, и ще продължат да ни гонят на юг, а когато осъзнаят грешката си, ние с Гер вече ще сме далеч от тях.

— Защо именно ти поемаш най-големия риск, Алтал? — попита с подозрение Генд.

— Защото ме бива повече от теб в тази работа. Знам, че мога да се измъкна. Ти не си сигурен дали можеш да кажеш същото. Вие вървете право на север и идете в Хуле. Там разпитайте как да откриете странноприемницата на Набжор. Ние с Гер ще дойдем там. Ти ми каза, че имаш някакво делово предложение, и ми се иска да чуя нещо повече за него. След като свършим работата си тук, разбира се.

— Значи не крадем по няколко неща едновременно, така ли? — попита Хном.

— Точно така. Да приключим първо с тази кражба, а после ще поговорим за следващата.

Глава 44

Наближаваше пролетта. Крадците вече бяха опознали добре и най-закътаните ъгълчета в дома на Гости. Оставаше само да изчакат да се стопи снегът.

Алтал започна да си намира поводи да излиза извън крепостта. Бе си набелязал една преспа в близката планина като ориентир.

— Когато тя се стопи, тогава ще изчезнем и ние — каза на другите.

По едно съвпадение, макар и Алтал да не вярваше много-много в съвпадения, Галбак го уведоми, че родът всяка пролет отбелязва едно подобно събитие.

— Гости бе роден в началото на пролетта — каза Галбак. — Ние арумците нямаме навика да броим с особена точност дните и месеците, както правят това хората от равнинните страни. Заради това отбелязваме рождения ден на Гости в деня, когато се стопят последните преспи по близките хълмове. Нас и такава точност ни устройва.

— Важното е вас да ви устройва — отвърна любезно Алтал и нахлузи на главата си качулката с вълчите уши.

— Студено ли ти е? — попита Галбак.

— Не, нещо ми се е схванал вратът.

След четвърт час четиримата крадци се събраха в конюшнята.

— Нещо не е наред ли? — попита Генд.

— Съвсем не — отвърна Алтал. — Напротив. Галбак преди малко ми каза, че чествуват рождения ден на Гости в деня, когато се разтапя снегът на близките хълмове. Под чествуване арумците разбират преди всичко сериозно пиене, така че нас това напълно ни устройва. До вечерта няма да е останал и един трезвен арумец, а към полунощ всичките ще хъркат и ще са така пияни, че крепостта ще може да се срути отгоре им, и пак няма да усетят.

— Това сякаш са го организирали специално за нас — каза Хном и се ухили. — След като приключи тяхното празненство, ще почне нашето.

— А и на следващата сутрин няма да са достатъчно изтрезнели, за да започнат веднага да ни търсят — каза Гер.

— Ще поднесем на Гости доста интересен подарък — каза Генд със зла усмивка. — Съвсем определено никога няма да забрави точно този си рожден ден.

— Той се отнесе добре към нас, така че му дължим нещо — каза Алтал. — Подготовката на празненството ще им отнеме седмица, така че ние ще разполагаме с достатъчно време за собствената си подготовка. Задната врата на плевника вече може и да не е дотам интересна, но нека все пак я използуваме. Няма смисъл да минаваме през селото, ако не е задължително. По-добре е да оставим следи по земята, а не в паметта на някой буден селянин. Има и още нещо. След като си почиваха цяла зима в конюшнята, конете ни може би са станали лениви, така че няма да е зле да ги пораздвижим преди да настъпи великият ден. Тогава ще бързаме и едва ли ще можем да обясним това на конете си.

— Виждам, че мислиш за всичко, Алтал — каза Генд.

— Поне се опитвам. Това е най-добрият начин да не те обесят.

— Защо да не донесем украшения? — попита Гер.

— Не те разбрах, момче — каза Хном.

— Ще се престорим, че сме решили да отсечем клони от гората, за да украсим с тях голямата стая, където всички ще се занимават с ядене и пиене. Все едно че сме решили да помагаме за празненството. Така ще можем да обясним защо отиваме с конете си в гората.

— Това е хитро, Гер — каза Генд. — Така освен това ще имаме и възможност да потърсим посред бял ден най-добрите пътища за бягство.

— Ще кажа това на Галбак — каза Алтал. — А сега е добре да се приберем, преди да сме привлекли нечие внимание. Денят на кражбата наближава, така че ще трябва да следим още по-внимателно това, което става около нас. Не искаме на рождения ден на Гости да ни се поднесе някаква изненада, нали?

Алтал и Гер изчакаха Генд и Хном да се махнат, след това минаха през двора и отидоха в плевника.

— Гер, ти скачал ли си някога от купа сено? — попита Алтал.

— Че защо ми е да скачам от купа сено?

— За удоволствие. Трябва обаче да се приземиш на меко. Така че вземи сено от купата, която закрива задната врата, и го постели пред нея.

— Това не е лека работа, Алтал — възрази Гер.

— Няма защо да бързаш. Цялото това сено трябва да се премести едва в деня на празненството. Ако някой те види как го местиш, му обясни, че си подлагаш сено, за да скачаш на меко.

— Това е страшно много работа, Алтал.

— Затова пък заплащането е добро. Ще обясня на Галбак с какво си се заел. Ще му кажа, че малките момчета обичат да си играят или нещо от този род. Така Галбак няма да заподозре нищо.

— Защо трябва все аз да се занимавам с тези неща?

— Това е част от обучението ти, Гер. Освен това малко физически упражнения няма да ти навредят.

— Ти си лош човек, Алтал.

— И това е част от работата ми, Гер. Някой трябва да премести сеното, което закрива вратата. Ако започна да правя това заедно с Генд, хората няма как да не се усъмнят в действията ни. Направиш ли го ти, никой изобщо няма да ти обърне внимание. Ще решат, че просто си играеш.

На другия ден към пладне Галбак излезе на двора и внимателно огледа стръмните склонове на хълмовете, извисяващи се покрай реката. После каза:

— Денят на празненството наближава. След пет дни ще чествуваме рождения ден на Гости.

Хората отвърнаха на думите му с радостни възгласи.

— Всичко ли ще е готово навреме? — попита Хном същата вечер, когато четиримата крадци се събраха в плевника.

— В общи линии, да — отговори Алтал. — Трябва само да раздвижим конете си. Не трябва обаче да яздим заедно. Сега, когато моментът наближава, не трябва да ни виждат повече заедно, дори и само за минути. Какво става със сеното, Гер?

— Има още доста работа, Алтал — отвърна момчето. — Пред тази врата е натрупано огромно количество сено.

— Ще се опитам да ти помогна.

— Как ще го направиш, без да те забележат?

— Само наблюдавай какво правя, Гер — отвърна дяволито Алтал. — Гледай и се учи.

Когато се върнаха в столовата, Алтал цъкаше и клатеше глава.

— Какво е толкова смешно, Алтал? — не скри любопитството си Галбак.

— Разсмива ме младият ни приятел. Не си ли забелязал, че когато възложиш на едно момче някаква работа, то веднага започва да хленчи и да се оплаква?

— Не се бях замислял. Всъщност обаче си прав. Мисълта, че трябва да свършат някаква работа, не радва особено момчетата.

— Когато обаче става дума за игра, могат да преместят и планина. Описах на Гер как си играехме с братята ми, когато бяхме малки, и думите ми, изглежда, разпалиха въображението му. Имахме един стар плевник на село и заедно с братята ми цяла зима скачахме в сеното. Така или иначе, Гер реши, че трябва и той да изживее това удоволствие. Отиде в плевника и започна да си постила сено, което сваля от голямата купа.

— Да не повярваш! — засмя се Галбак.

— Нямаш представа колко усърдно се е заел с тази работа!

— И как точно си играехте, Алтал? — попита един от арумците.

— Ами качвахме се на купата и скачахме — отвърна Алтал. — Все едно че летиш.

— Я виж ти — рече арумецът.

Когато на следващата сутрин Гер отиде в плевника, завари безброй помощници, които усърдно смъкваха сеното, струпано пред отдавна забравената врата. После започнаха скоковете и плевникът се превърна в най-оживеното място в цялата крепост. На Гер това не му хареса.

— Не мога дори да се доближа до сеното — промърмори той. — Арумците се редят на опашка, за да скачат. Просто не мога да се вредя.

— Стига си се оплаквал — каза му Алтал. — Нали свършиха работата вместо теб? Дай сега малко да пояздим. Пък и трябва да се свържа с Еми.

Излязоха с конете от крепостта, за да търсят клони за украса, и веднага щом се озоваха в гората, Алтал погледна нагоре и каза на въздуха над главата си:

— Трябва да си поговорим, Еми.

— Върни ги у дома, Елиар — чу гласа й и след малко Елиар се появи на пътеката пред тях.

— За колко време ще ти трябва Книгата на Генд, Еми? — попита я Алтал, щом се озоваха в Дома. — Ако е само за малко, с Гер бихме могли да отвлечем вниманието на Хном.

— Прекалено много се тревожиш за времето, любов моя. Чудесно знаеш, че тук времето не тече така, както извън Дома, но постоянно забравяш за това.

— Искам просто да се уверя, че не съм пропуснал нищо. Нека ти изложа това, което съм намислил, а ти ще ми кажеш дали не съм догледал нещо.

— Добре, приятелю.

— Ще ограбим Гости в полунощ на рождения му ден. Дотогава всички обитатели на крепостта би трябвало да са извън строя. Лично ще се погрижа за това.

— Точно във връзка с това исках да ти кажа нещо, Алтал — намеси се Бейд. — Познавам хора, които могат да се наливат със силна бира цяла седмица и въпреки това стоят на краката си. Какво ще стане, ако дори един от хората на Гости притежава тази способност.

— И за това съм помислил, братко Бейд — усмихна се Алтал. — Нали си спомняш херцог Нитрал?

— Разбира се. Херцогът на Мавор. Човекът, който използува течен огън срещу хората, които бяха обсадили града му.

— Точна за този течен огън ми е думата. Той е смес от катран, сяра, петрол и една течност, която се получава при дестилирането на силна бира. Тъкмо тази течност придава силата на бирата, виното и медовината и размеква коленете и размътва умовете. Ще имам грижата медовината, която ще пият гостите на рождения ден на Гости, да е достатъчно силна, за да си свърши работата. Ако изпият това, което им предложа, гарантирам ти, че до полунощ там няма да остане буден човек.

— Това си е чиста измама — обади се Лейта.

— Няма да насилвам никого да я пие, Лейта — каза Алтал. — Ако им се услади, това вече си е тяхна работа. Освен това ще предложа на Генд обирът да бъде извършен от двама ни, а през това време Гер и Хном ще оседлаят конете и ще ги преведат през задната врата на плевника. Ще имам грижата обирът да продължи достатъчно дълго, за да успее Гер да „змами“ Хном, да подаде Книгата на Генд на Елиар и да я върне, когато Еми приключи с нея. После ние с Генд ще отнесем златото в конюшнята, ще го натоварим на конете и ще излезем заедно през задната врата. След това ще се разделим. Генд и Хном ще се отправят на север, към Хуле, а ние с Гер ще тръгнем уж на юг, към Треборея, но ще предадем нашия дял от златото на Елиар, за да го върне тук, ще се промъкнем обратно в крепостта и ще си легнем. Дотук пропуснал ли съм нещо?

Алтал погледна останалите, но никой от тях не реагира.

— В такъв случай ще продължа — каза той. — На сутринта ще се престоря, че не ми е добре, и „случайно“ ще забележа, че Генд и Хном ги няма. После ще си „спомня“, че ми се е сторило, че съм забелязал около полунощ Генд да минава през двора и да мъкне нещо тежко.

— Това възможно ли е? — попита Андина. — Ако си решил да изтровиш всички, другите ще се чувствуват още по-зле и от теб.

— Това не е точно отрова, Андина — възрази Алтал.

— Наистина ли? — попита тя. — Искам да кажа, че ако си прекалено деликатен, може би няма да разберат какво всъщност искаш да им кажеш.

— В такъв случай ще им говоря по-открито, Андина. Ще разберат какво искам да им кажа, повярвай ми. Когато слънцето изгрее, хората на Гости вече ще са тръгнали по следите на Генд.

— Момент, татко — весело каза Лейта. — Ти откъде ще минеш?

— Естествено ще оставя следи, за да ги открият хората на Гости. Ще наглася нещата така, че дори слепец да може да проследи Генд. С това моето участие приключва. Оттам нататък ще действува Гер.

— А какви са твоите планове, Гер? — обърна се Лейта към момчето.

— Все още не са съвсем готови — призна Гер. — Ще измисля нещо обаче, не се съмнявайте. — И като имитира доста удачно Алтал, добави: — Вярвайте ми.

— Моля те! Само не почвай и ти!

— Така ме обучават — ухили се Гер.

Денят преди рождения ден на Гости бе ясен и слънчев, но Галбак не бе в добро настроение.

— Неприятности ли имаш? — попита го Алтал.

— Бях намислил да поднеса на Гости една приятна изненада, но се боя, че нищо няма да се получи — каза високият арумец.

— Каква изненада?

— Реших, че може би ще е забавно да го разбудим рано сутринта, да го качим на купата сено и да го хвърлим оттам.

— На теб това може и да ти се струва забавно, Галбак, но не съм сигурен дали и Гости би го оценил така. Какво те накара да се откажеш?

— Подът на плевника не е достатъчно здрав. Едно нещо е да полетиш от купата сено, друго е да пробиеш пода и да се озовеш в торището. Това едва ли би развеселило Гости.

— Прав си — съгласи се Алтал. — И все пак би било забавно да се види изражението му в този момент.

Когато Алтал и Гер се върнаха в стаята, където спяха, Алтал чу безмълвния глас на Елиар.

— Току-що изсипах твоята течност в медовината — съобщи младият арумец.

— Не в цялата, надявам се.

— Не. Обработих единствено десетте делви в дъното на склада. В делвите пред тях има обикновена медовина. Те са първите, които ще бъдат изпити. До делвите с твоята „специална“ медовина ще стигнат чак утре вечер.

— Чудесно — каза Алтал и потри ръце. — Не искам да се напият преди да настъпи вечерта. Човек, който се напие до безсъзнание до обяд, се буди преди полунощ. Ти опита ли „специалната“ медовина?

— Не — тъжно отвърна Елиар. — Еми не ми позволи.

— Тогава ще взема да се отбия до кухнята и да проверя дали наистина е толкова силна, колкото трябва — каза Алтал и с известно колебание добави: — Не е необходимо да казваш това на Еми.

— Чух те, Алтал.

— Тъй ли? — попита Алтал. — Здравей, Еми. Как си?

— Аз съм добре — отвърна тя. — На теб обаче може да ти стане зле, ако се увлечеш с дегустацията.

— Това заплаха ли е, Еми?

— Не, Алтал. Това е обещание.

Алтал тръгна към кухнята. Гер го следваше по петите. Щом влязоха, Алтал загреба един рог от една от делвите от предната редица, а втори от една от делвите от втората редица. Медовината от първия рог бе приятна на вкус. Медовината от втория напълни очите му със сълзи.

— Елиар направил ли е каквото трябва? — прошепна Гер.

— Да — отвърна Алтал, като се опитваше да си поеме дъх.

— Хората на Гости няма ли да усетят разликата?

— Съмнявам се. Когато стигнат до последните десет делви, вече ще са пияни и главите им ще са твърде размътени, за да разберат какво точно пият. Когато започне да се свечерява, занеси няколко рога на стражите, които са на пост пред склада. Занеси им първо от обикновената медовина, а после от другата. Генд е склонен да ползува ножа си с твърде голяма лекота, така че не искам тези стражи да са будни, когато настъпи моментът на обира. Не ми се вярва сред гостите да има даже и един, който да е достатъчно трезвен, за да се сети да провери какво правят стражите. Ако обаче им прережат гърлата, и най-пияният арумец ще бие тревога.

— Един обир винаги ли е толкова сложен? — попита Гер. — Струва ми се, че в последно време ти започна да броиш дори листата по дърветата.

— Дотам още не съм стигнал — отвърна Алтал. — Когато обаче планираш обир, винаги трябва да се опиташ да предвидиш всички възможни варианти на събитията. Само крадецът, който използува главата си, я запазва.

— Ще го запомня.

— Добре. Сега нека се смесим с гостите. Гости вероятно всеки момент ще се събуди. Не е ял цели шест часа, а обикновено не може да издържа повече.

— Заради това ли спи на стола си?

— Предполагам, че тази е една от причините. Вероятно има и друга: сигурно вече не може да се движи. Не прави никакви физически упражнения, а тежи като вол. Навярно краката вече не го държат.

Празненството започна нормално. Галбак държа едно доста пищно слово и накрая предложи наздравица за вожда.

Думата „наздравица“ бе посрещната с въодушевление.

Гости леко кимна в знак на благодарност и се нахвърли върху храната с настървението на лешояд.

Алтал изчака дебелакът да позасити глада си с около половин свински бут и след това се отпусна в стола си и заговори.

— Гости, дали съм ти разказвал историята за лудия, когото срещнах веднъж в северен Кагвер?

— Не си спомням да си ми я разказвал, Алтал — отвърна дълбокомислено Гости, без да спира да мляска. — Ти пък как успя да разбереш, че е луд? Не си спомням кагверец, който да не е бил малко странен.

— Кагверецът, за когото ми е думата, беше по-странен от останалите, Гости — отвърна Алтал. — Разхождаше се покрай края на света и прекарваше по-голямата част от времето си в разговори с Бога. Бях чувал, че много хора се обръщат към Бога, но този човек си мислеше, че Бог му отговаря.

— Значи наистина е бил луд — съгласи се Галбак.

— Разкажи ни тази история, Алтал — обади се някой от присъствуващите.

— С удоволствие — отвърна Алтал. — Това се случи преди доста време. Бях влязъл в Кагвер откъм Хуле, защото имах работа там, и когато минах покрай края на света, чух, че някой си говори сам.

После описа подробно лудия старец и разказа фантастична история, която нямаше почти нищо общо с истината.

Обстановката ставаше все по-шумна и оживена и избухнаха първите кавги. Доброто настроение се върна чак вечерта, когато се появиха първите делви с обработена медовина.

Час след това започнаха песни. Малко по-късно започна да се разнася хъркане.

— Гер, занеси силната медовина на пазачите пред склада — каза Алтал. — После иди в конюшнята и оседлай конете.

— Слушам — отговори Гер.

— Знаеш ли какво искам от теб? Искам да разсееш Хном достатъчно дълго, за да мога да предам на Еми Книгата на Генд.

— Ще се справя, Алтал — увери го Гер.

Малко след като Гер излезе, се измъкна и Хном. След няколко минути Алтал даде знак на Генд.

Човекът с огнените очи се изправи, сложи бронзовия си шлем и тихо излезе от помещението.

Алтал бавно брои до сто и след това също стана. Погледна още веднъж пияните арумци и се запъти към вратата.

— Защо се забави? — прошепна Генд.

— Исках да се уверя, че не е останал нито един буден — отвърна Алтал. — Хайде, да се залавяме за работа.

Тръгнаха по коридора и след малко изкачиха трите стъпала, водещи към съкровищницата. Двамата стражи лежаха неподвижно пред входа на стъпалата и хъркаха.

— Да ги убием ли? — попита Генд.

— В никакъв случай — отвърна категорично Алтал. — Убитите винаги привличат вниманието, а това е последното, което ни трябва. След като откраднем златото, ще заключа и съкровищницата ще изглежда така, както е изглеждала винаги. Ако извадим късмет, ще се сетят да надникнат в нея чак след два-три дни, така че ще разполагаме с достатъчно време.

— Умно — каза Генд с възхищение.

— Радвам се, че одобряваш действията ми — каза Алтал, изкачи трите стъпала и огледа ключалката.

— Ще се справиш ли? — попита нервно Генд.

— С такава ключалка ще се справи дори Гер — отвърна надуто Алтал, измъкна от ботуша си дълга бронзова игла, бръкна с нея в ключалката и се чу шумно щракане.

— Готово — каза Алтал и открехна тежката врата. — Влез. Аз после ще затворя.

Генд се шмугна през отворената врата.

Алтал извади факлата, поставена в бронзов пръстен до вратата, и го последва. Огледаха съкровищницата. До стената бяха подпрени торби, направени от животински кожи.

— Това ще ни отнеме доста време — каза Генд.

— Не ми се вярва — отвърна Алтал. — Дори и немарлив човек като Гости няма да остави мед и злато на едно място.

После пъхна факлата в една халка на стената, отиде до една от торбите и я разтърси.

— Медни монети.

— Как позна?

— По звука. Медните монети дрънчат по-различно от златните. Звукът на златото е по-мелодичен — каза Алтал и продължи да проверява торбите.

— Готово — каза след малко доволно. — Тази е напълнена с пясък и тежи много повече от другите.

— С пясък ли?

— Златотърсачите нямат нито оборудване, нито време и желание да разтопят златото и да го направят на кюлчета. Така че плащат таксата за моста в пясък. С монети плащат онези, които идват от другата страна. — После развърза торбата, бръкна и извади шепа жълти песъчинки. Разтвори ръка и песъчинките се изсипаха обратно в торбата като светещ златен дъжд. — Красиво е, нали?

Генд бе сякаш парализиран. Очите му горяха по-силно отпреди.

— Помогни ми да ги сортираме — каза Алтал. — Глупаво ще е да вземем по погрешка торба с медни монети.

— Веднага — каза Генд.

Сортирането на торбите им отне около четвърт час.

— Това май е всичко — каза Алтал. После замислено претегли на ръка една от торбите и каза:

— Тежи около тридесет кила.

— Какво от това? — попита Генд.

— Разполагаме с четири коня, съдружнико. Ако хората на Гости се събудят рано и започнат да ни преследват още от сутринта, ще е добре нашите коне да могат да бягат като подплашени кошути. Не вярвам да е разумно да натоварим по повече от две торби на кон. Впрочем, на коня на Гер бихме могли да натоварим и четири, но това после би могло да ни скара. Да взимаме осем торби и да се махаме.

— Но тук има почти двадесет торби! — протестира Генд.

— Ти вземи колкото торби искаш, Генд, обаче тежестта им ще те забави. Ако те заловят хората на Гости, няма да имаш възможност да похарчиш и стотинка от златото си.

— В конюшнята има още много коне.

— Там е работата, че липсващите коне привличат вниманието почти толкова, колкото и мъртвите пазачи. Ако започнем да убиваме хората на Гости и да му крадем конете, можем да се простим с този свят. Предпочитам да пътувам с по-малко злато, но да остана жив, а какво ще решиш ти си е твоя работа.

— Прав си — отвърна Генд с нескрито съжаление и въздъхна тежко.

— Златните монети са в отделни торби — каза Алтал на своя дългокос съучастник. — Те са за предпочитане пред торбите с пясък. Монетите се пласират лесно, докато пясъкът би трябвало да го претопяваме в кюлчета, а в това занимание не ме е бивало никога. — Отиде до вратата и надникна в коридора. — Чисто е. Да се измъкваме. Ще оставим торбите в кухнята, аз ще затворя вратата и ще я заключа. После ще отнесем плячката в плевника. Не вярвам в цялата крепост да е останал дори един буден човек, но нека за всеки случай се движим в сенките.

— Добре — каза Генд. — Да почваме.

Всеки взе по две тежки торби, бързо тръгнаха по коридора и ги оставиха в кухнята. После се върнаха в съкровищницата и взеха по още две торби. Алтал остави своите на горното стъпало и каза:

— Ти тръгвай, ще те настигна след малко.

— Какво ще правиш?

— Ще подредя всичко така, че да не личи, че сме влизали. Така, че дори и Галбак да не разбере, че нещо е разместено, ако рече да надникне. Ако извадим късмет, може да разбере, че Гости е обран, чак след седмица.

— Хитър си, Алтал — каза с възхищение Генд. — Гледай обаче да не се бавиш много.

После тръгна към кухнята. Алтал се върна в стаята и затвори вратата. Бързо развърза няколко торби с медни монети и ги изсипа на пода. Изсипа върху тях и съдържанието на една от торбите със златен пясък и после обърна масата.

— Готово — каза доволно. После излезе, сложи факлата на мястото й и внимателно заключи вратата.

— Бързо се справи — каза Генд, когато Алтал влезе в кухнята.

— Когато се налага, мога да бъда и бърз — отвърна Алтал. — Ако Галбак отвори утре съкровищницата, ще види точно това, което искам да види. Да вървим в плевника. Добре ще е по изгрев слънце да сме далеч оттук.

— По последното нямам възражения — отвърна Генд.

Двамата отново взеха по две тежки торби и излязоха през кухненската врата.

— Защо се забавихте толкова? — тихо попита разтревоженият Гер, когато влязоха в конюшнята. — Щях да полудея!

— Какво стана?

— Лошо, Алтал.

— Говори по-тихо! — изсъска Генд. — Какво се е случило?

— Ей това — каза Гер и посочи една неподвижна фигура до вратата на конюшнята. — Това е Хном, ако вече не си го познал. Тъкмо когато бяхме оседлали конете и ви чакахме, дойде един пиян арумец — мърмореше, че щял да скача от купата. Хном се опита да му пробута някаква лъжа, за да обясни защо сме тук. Арумецът обаче бе твърде пиян, очевидно реши, че искаме да скачаме преди него, и удари Хном по главата с ей онова ведро. После се покатери на купата и скочи. Не падна обаче там, където трябваше, и май си счупи врата. Не ми дойде наум друго, освен да го покрия със сено. Мисля, че Хном диша, но не мога да го свестя. Какво ще правим?

— Отвори задната врата — каза му Алтал. — С Генд ще отидем да приберем останалото злато. Ще решим какво да правим с Хном, когато се върнем.

По пътя към кухнята Генд не престана да бълва ругатни.

— Тъпа работа! — обобщи накрая.

— Ще го полеем с вода — каза Алтал. — Ако и това не го свести, ще го вържем на седлото и ще водиш коня му. Не можем да си позволим да го оставим тук. Галбак ще измъкне истината от него само за минута. Хайде първо да си приберем златото, а после ще решим какво да правим с Хном.

Прибраха и останалите четири торби и се върнаха в конюшнята.

— Дава ли признаци на живот? — попита Генд.

— Никакви — отвърна Гер. — Залях го със студена вода, обаче не шава. Този арумец май здравата го е халосал.

Генд коленичи до приятеля си и започна да го щипе по носа и да го пляска по бузите.

— Какво се случи в действителност, Гер? — прошепна Алтал.

— Ами… халосах Хном с ведрото! — призна Гер. — Хном е хитър, така че очаквах да предположи, че и аз съм хитър. Един вид, да очаква, че може да се промъкна тихо зад него и да го ударя в гръб. Заради това реших да се държа другояче. Взех кофата и се запътих направо към него, без въобще да се крия. Той ме гледаше и даже ми се усмихваше. Дори и не мигнах, а направо го фраснах с все сила. Изглеждаше много изненадан. После го заудрях още, но Еми ми нареди да спра. Сигурно й бе забавно, защото се смееше. После ми каза, че ще направи така, че Хном да не си спомня кой го е ударил.

Гер изглеждаше малко засрамен.

— Това не беше хитруване по правилата, Алтал. Истинско хитруване щеше да е да се промъкна до него незабелязано, а аз не го направих. Просто го ударих по главата.

Алтал насмалко не избухна в смях, но се сдържа.

— Справил си се добре, Гер. Направо чудесно.

— Елиар занесе на Еми Книгата на Генд и след секунда я върна — каза Гер. — Сигурно пак си е играла с времето. Книгата сега си е там, където си беше преди да халосам Хном.

— Направихме всичко, което трябваше, и това е най-важното. Хай де да си прибираме златото и да тръгваме.

Глава 45

Генд беше много ядосан и ругаеше сърдито.

— Можеше да е и по-лошо, Генд — каза Алтал. — Може да е малко трудно да водиш коня на Хном, обаче ако е вързан както трябва, няма да падне. Ние с Гер ще имаме грижата никой да не ви следва, така че няма да има нужда да препускате.

— Може и да си прав — изръмжа Генд. — Всичко се развиваше така хубаво, а изведнъж това ни се стовари на главата!

— Случва се — каза Алтал. — Не може да се предвиди абсолютно всичко. Можеше да е и по-лошо. Арумецът можеше да убие Хном и да вдигне тревога.

— Прав си — отвърна Генд. После отиде до отворената врата и впери поглед в звездното небе. — Колко часа според теб остават до разсъмване?

— Горе-долу четири. Все още имаме достатъчно време.

— Сигурен ли си, че после ще дойдете в Хуле? Нали не си забравил, че ни предстои да обсъдим още един въпрос?

— Ще дойдем — обеща Алтал. — Вие с Хном тръгвайте. Ще се срещнем в странноприемницата на Набжор. С теб се сработихме, Генд, така че партньорството ни изглежда обещаващо.

— Кога ще дойдете в странноприемницата?

— Зависи от времето, което ще бъде необходимо на хората на Гости да се съвземат от празненството. Ако минат два дни, докато се сетят да ни преследват, ще пристигнем при Набжор само ден или два след вас. Ако започнат да ни търсят веднага, може и да се забавим една-две седмици. При Набжор има много развлечения, така че времето там тече бързо.

Вдигнаха неподвижното тяло на Хном, качиха го на коня и го вързаха за седлото.

— Тръгвайте — каза Алтал на Генд. — С Гер ще поразтребим малко и после ще се срещнем в края на гората.

— Какво ще разтребвате?

— Ще подредим всичко така, както си беше преди празненството. Ако има някакви промени, някой може да се усъмни.

— Какво ще направите с мъртвия арумец?

— Просто ще го посипем с повечко сено. Все още е студено, така че в близките дни няма да започне да мирише. Всъщност това няма да е от особено значение, след като Галбак разбере, че сме виждали съкровищницата. Да ти се намира въже, Генд?

— Въже ли?

— Трябва да намеря начин да върна този прът на мястото му. Не върви да си тръгнем и да оставим вратата да зее.

— Прав си — каза Генд и започна да рови в дисагите си. По едно време измъкна Книгата.

Алтал затаи дъх.

— Това ще свърши ли работа? — попита Генд и му показа едно намотано на кълбо въже.

— Да, благодаря.

— Няма защо — отвърна Генд, прибра Книгата в дисагите си и ги завърза. — Не се бави много.

После излезе, като водеше коня на Хном.

— Ти защо се развълнува? — попита Гер.

— Допусках, че може да установи някаква промяна в Книгата си — призна Алтал. — Някаква следа от присъствието на Двейя.

— Нали не смяташ да затваряш тази врата?

— Разбира се, че не — каза Алтал. — Просто исках да спомена, че трябва да го направя преди Генд да ме подсети.

После Алтал започна да се преструва, че се опитва да затвори вратата. Звездната светлина не бе ярка, обаче Генд имаше особени очи и Алтал не бе сигурен дали не може да вижда в мрака. Накрая с Гер се качиха на конете, препуснаха към близката гора и се присъединиха към Генд и все още не дошлия в съзнание Хном.

— Това е всичко, Генд — каза Алтал. — Мисля, че ще е по-добре да не яздиш много бързо. Ако конят на Хном започне да препуска, нашият приятел може да се изхлузи от него и да ти отвори още работа. Ще наваксаш скоростта след като Хном се свести. Дръж се встрани от пътя и не вдигай шум, когато минаваш покрай села. С Гер ще оставим достатъчно следи и ще вдигнем достатъчно шум, за да убедим Галбак, че всички сме тръгнали на юг. Не би трябвало да имаш проблеми, но все пак бъди внимателен.

— Добре. Значи ще се видим при Набжор.

— Приятно пътуване — каза Алтал. — Хайде, Гер.

След като Генд и неговият приятел се отдалечиха, Алтал спря и попита:

— Тук ли си, Елиар?

— Че къде другаде да съм? — чу се гласът на Елиар точно зад гърба им.

— Помислих си, че Андина или Бейд може да са те ангажирали с нещо. Сега ще ти подам златото. Прибери го на сигурно място.

— Ще имам грижата за това — обеща Елиар.

— Алтал — чу се шепотът на Двейя.

— Да, Еми?

— Би могъл да върнеш това злато на мястото му.

— Не говори глупости — изсумтя той.

— Това злато не ти трябва, любов моя. Забрави ли, че имаш собствена златна мина?

— Хвърлих доста труд за това злато и не смятам да го връщам.

— Знаех си, че ще ми отговориш така.

Алтал вдигна торбите над главата си, от нищото се подадоха ръцете на Елиар и ги взеха.

— А сега, бързо да разседлаем конете и да ги върнем в конюшнята — каза Алтал. — После ще отидем да събудим Галбак. Не ми се иска Генд да се отдалечи много.

— Остави ли достатъчно следи по пътеката, за да могат Галбак и хората му лесно да ги открият? — попита Гер.

— Оставих — отвърна Алтал. — От задната врата на плевнята до края на земите на Гости има следи от два коня. Толкова ясно се виждат, че ще ги забележи и дете. Хората на Галбак няма да са във форма, обаче и те няма как да не ги видят.

— Сигурен ли си, че ще успееш да събудиш Галбак? Когато го оставихме, бе страшно пиян.

— Елиар вече се е погрижил за това — увери го Алтал. — Обработил го е така, както навремето обработи княз Твенгор. Галбак е направил кратко пътешествие до вдругиден, а после се е върнал в нашето време и ефектът от препиването е съвсем отслабнал. Все още няма да се чувствува съвсем добре, но поне ще разбере това, което ще му кажа.

Алтал потупа коня си по врата и животното послушно се върна в конюшнята.

— Предполагам, че вече сме готови да съобщим какво е направил Генд. Почваме ли?

— Отдавна очаквам този момент — отвърна нетърпеливо Гер.

— Когато отидем в трапезарията, искам да седнеш някъде близо до Галбак.

— Да се правя, че спя, така ли?

— Точно така. Аз ще разкажа на Галбак една малка история, към която ти нямаш отношение. Просто се преструвай на заспал и не си отваряй очите преди Галбак да се развика. А той непременно ще се развика, след като чуе това, което ще му кажа.

Гости хъркаше в огромния си стол, повечето от останалите се търкаляха по пода. Алтал забеляза, че хъркането им от време на време се прекъсва от стонове и каза:

— Скоро ще започнат да се будят. Хайде, Гер, заемай позиция и се преструвай на заспал.

— Готово — каза Гер и седна близо до стенещия Галбак.

Алтал се затътри към масата, като стискаше главата си с ръце. Коленичи до братовчеда на Гости и леко го разтърси.

— Галбак — рече с измъчен глас. — Събуди се!

Галбак изхърка. Алтал го разтърси по-силно.

— Галбак! Събуди се! Нещо не е наред.

— Ооох! — изстена Галбак и докосна челото си с трепереща ръка.

— Галбак! Събуди се! — продължи да го разтърсва Алтал.

— Ти ли си, Алтал? — попита Галбак и го погледна с кръвясал поглед. — Какво има?

— Тая медовина беше нещо много силна — каза Алтал. — Чувствувам се по-зле от куче. Но май видях в двора нещо, което трябва да знаеш.

— Главата ми буквално се пръска — изстена Галбак. — Остави ме да спя. Ще ми го разкажеш утре сутрин.

— Тогава вече може да е късно — разтревожено каза Алтал. — Стори ми се, че видях нещо, което не е наред, и ще е добре да го провериш и ти. Не съм съвсем сигурен, но ми се струва, че преди малко ви ограбиха.

— Какво? — извика Галбак, седна и стисна главата си с ръце. — Ужас! За какво говориш, Алтал?

— Преди малко станах, защото стомахът ми буквално изгаряше — каза Алтал. — Измъкнах се на двора и повърнах. И преди съм страдал от махмурлук, но никога, както досега. Както и да е, видях, че през двора минават двама души. Мъкнеха тежки торби. Вгледах се и видях, че това са Генд и слугата му Хном. Непрестанно се озъртаха и останах с чувството, че ги е страх да не би някой да ги види. Тогава Хном изтърва една от торбите и тя издрънча. Не съм съвсем сигурен, но ми се стори, че в нея имаше пари.

Галбак го погледна изумено.

— Както и да е — продължи Алтал. — И двамата отидоха в конюшнята, а след няколко минути чух скърцане, сякаш се отваря врата. Звукът идваше като че ли откъм плевника. После чух тропот на два коня. Според мен няма да е зле да надникнеш в съкровищницата на Гости. Разумът ми още не е съвсем избистрен и е възможно да съм си въобразил всичко това, обаче при всички случаи ще е добре да я провериш.

Галбак с мъка се изправи, веднага се присви и започна да повръща. Когато се посъвзе, успя да каже:

— Ела с мен!

Двамата тръгнаха по коридора и след малко стигнаха до стъпалата пред съкровищницата. Двамата стражи кротко похъркваха. Галбак ги прекрачи и се опита да отвори вратата. След това тихо се засмя.

— Нямаш представа как ме уплаши, Алтал! Вратата е заключена, така че всичко е наред. Сигурно си имал кошмар.

— Все пак няма да е зле да надникнеш вътре, Галбак — каза Алтал. — Аз съм имал кошмари и преди, обаче досега никога не съм имал кошмар, в който да повръщам. Ще се чувствувам много по-добре, ако все пак надникнеш вътре, за да се убедиш, че всичко е наред.

— Може и да си прав — отвърна Галбак. — Пък и това няма да ми струва нищо.

Извади от джоба си дълъг бронзов ключ, отключи, свали факлата от стената, отвори вратата и влезе.

Алтал едва успя да скрие усмивката си. Купчината медни монети на пода и обърнатата маса нямаше как да не привлекат вниманието на Галбак.

— Ти беше прав, Алтал! — изкрещя Галбак. — Ела с мен!

Двамата забързаха към трапезарията.

— Ставайте всички! — изрева Галбак и започна да разбужда гостите с ритници. — Ограбиха ни!

— Какво има, Галбак? — сънено попита Гости.

— Ограбили са съкровищницата ти, Гости! — изкрещя Галбак в ухото на братовчед си. — На пода са разпилени монети, а няколко чувалчета със злато липсват!

— Ти си пиян, Галбак — надменно каза Гости. — Главната порта е заключена. Никой не може да влезе в крепостта и да ме ограби.

— Крадците са били в крепостта, глупако! — викна Галбак. — Ограбили са те Генд и слугата му. Алтал ги е видял как се промъкват през двора с торби злато в ръце.

После Галбак започна отново да разбужда съплеменниците си с ритници.

— Идете в конюшнята и яхвайте конете! Крадците едва ли са далеч! Бързо!

— Някой може ли да ми обясни какво става тук? — попита Гости.

— Разкажи му това, което разказа и на мен, Алтал — рече Галбак.

— Събудих се, защото ми се гадеше — започна Алтал. — Излязох на двора и започнах да повръщам, и изведнъж видях Генд, човека, който каза, че идва от Регвос. Заедно с приятеля си минаха през двора и се озъртаха като кокошки, които се пазят от ястреб. Така се прокрадват само хора, които крият нещо, и заради това ги проследих с поглед. Хном изтърва нещо и то издрънча. Оттам отидоха в конюшнята и малко след това чух тропота на коне, отправили се на север.

— Видя ли ги да излизат през главната порта? — попита Гости.

— Не ги видях, обаче чух тропота на коне, които се отдалечават.

— Това са били чужди коне — каза Гости. — От крепостта може да се излезе единствено през главната порта.

— Грешиш, Гости — обади се белокосият арумец, който бе спорил с другия старец. — Плевникът има още една врата. Не е използувана от години, обаче си е на мястото. Може и да е била закована, но този Генд беше тук доста време, така че може и да е успял да я разкове.

— Галбак! Иди в съкровищницата и провери дали всичко е наред! — извика Гости.

— Вече ти казах, че бях там, Гости! — извика и Галбак. — Ограбиха те, братовчеде!

— Хванете бързо разбойниците! — изрева Гости. — Искам си златото!

— Нали точно това ти обяснявах досега, дебелако!

— Чиста работа — прошепна Гер на Алтал.

— Радвам се, че ти хареса.

— А сега какво ще правим?

— Ти стой тук. Ако някой те пита къде съм, кажи, че пак съм излязъл да повръщам. Не искам да участвуваме в потерята. Не искам Генд да ни види сред преследвачите си.

След четвърт час арумците вече бяха строени на двора с конете си. Следотърсачите на Галбак бяха открили следите — Алтал се бе погрижил те да започнат още от вратата на плевника и да продължат към пътя, минаващ покрай реката. Отвориха главната порта и Галбак и хората му излязоха.

Макар всичко да се развиваше точно според плана, Алтал се чувствуваше неловко. Галбак му бе симпатичен и Алтал не се гордееше от начина, по който бе измамил братовчеда на Гости. Вярно, че това бе задължителна част от плана и че крайната цел на този план бе благородна, но все пак…

— Гости, шансът Галбак да хване крадците е доста голям — каза той, когато се върна в трапезарията. — Генд и Хном имат най-много един час преднина и освен това не познават околностите така добре като Галбак: — После се усмихна на дебелака. — И още нещо: може и да ти се стори странно, но алчността на Генд работи в наша полза.

— Не те разбрах, Алтал — каза Гости.

— Златото е тежко нещо, Гости — каза Алтал. — Ако съм разбрал добре от думите на Галбак, липсват около осем чувалчета.

— Осем чувалчета! — изстена Гости.

— Щеше да е добре алчният Генд да бе награбил още повече злато, но и осем чувалчета не са малко. Генд и Хном имат само два коня, а така натоварени коне не могат да се движат бързо. Галбак и хората му не са натоварени, така че могат да се движат бързо. Предполагам, че ще настигнат крадците още следобед.

— Разсъжденията ти звучат убедително, Алтал — каза Гости и се усмихна облекчено.

— Очевидно твоето злато много те обича, Гости. Забележи как помага на двама ви с Галбак да заловите крадците.

— Обича ме, така ли? Досега не се бях замислял за това.

— Това злато е било предназначено за теб, Гости, и сега прави всичко възможно, за да се върне отново тук.

— Допада ми твоят начин на мислене, Алтал.

— Никога не е зле да се гледа оптимистично на живота.

Алтал и Гер останаха при Гости още два дни. Настроението на техния дебел домакин започна да се влошава, защото пратениците на Галбак не носеха добри новини.

— Време е да си тръгваме — каза Алтал на Гер на третия ден. — Ще минем по моста на Гости и ще се видим с Елиар на отсрещния бряг. Оттам ще се върнем в Дома.

— Аз пък си мислех, че ще отидем в Хуле, за да се срещнем с Генд.

— Искам преди това да поговоря с Еми. В последно време доста променихме действителността. Според мен би било редно нещата да се върнат повече или по-малко в първоначалния си вид, преди да продължим. Доколкото мога да преценя, ние променихме само една случка. Ако се забавим повече, може да се променят още неща. С две променени събития мога да се справя, но ако станат десет или дванадесет, не съм сигурен дали ще успея.

— Така би станало още по-зъбавно — каза Гер и очите му светнаха.

— Не ни трябват такива забавления — твърдо отсече Алтал.

Двамата си прибраха нещата и отидоха да се сбогуват с Гости.

— Бихме се радвали да останем повече време при теб, Гости — каза Алтал. — Трябва обаче тази пролет да се срещна с един човек в Магу, а той много ще ми се разсърди, ако го накарам да чака до лятото. Предстои ни да решим няколко делови въпроса, а той е мърморко, който не обича закъсненията.

— Разбирам те, Алтал — отвърна Гости.

— Бихме се радвали, ако можем да минем по моста, но точно сега съм малко зле с парите. Смяташ ли, че…

— Ще предам на хората си да те пуснат — прекъсна го Гости. — Смятам, че ти дължа това. Твоите приказки внесоха светлина в една мрачна и дълга зима, а отгоре на всичко именно ти откри обира. Ако не бе видял как Генд се измъква от крепостта, може би щеше да мине седмица преди да разберем, че ни е ограбил.

— Радвам се, че приемаш нещата така. Ще се отбием отново при теб при следващото си идване в Арум. Тогава пък ти ще ми разкажеш как Галбак е заловил Генд и го е заковал с гвоздеи за някое дърво, та да го изядат вълците.

— Галбак не би направил такова нещо, Алтал.

— В такъв случай можеш да му го подскажеш.

— От това би се получила една наистина хубава история, нали? — усмихна се малко зловещо Гости.

— Прав си. А ако се разчуе, ще мине много, много време преди някой да си помисли, че може да те ограби.

Алтал и Гер отидоха в конюшнята, оседлаха конете си и тръгнаха. Стражът на моста ги пусна безпрепятствено.

— Всичко мина чудесно, нали, Алтал? — гордо каза Гер.

— Мина почти съвършено, Гер — съгласи се Алтал. — Съжалявам единствено, че се наложи да измамим Галбак.

— Защо те смущава това?

— Защото ми е симпатичен.

— Елиар ни чака — каза Гер. — Ако побързаме, Еми може би ще успее да ни приготви нещо за обяд. През тази зима много ми липсваха нейните манджи.

— И на мен, Гер.

Елиар ги пресрещна и те го последваха в гората.

— Еми е силно впечатлена от теб, Алтал — каза младежът. — Не съм сигурен дали всичко, което направихте, й хареса, обаче не престана да се смее, докато водехте Генд за носа.

— Тя има артистична нагласа, Елиар — обясни Алтал. — Номерът, който с Гер пробутахме на Генд, бе наистина произведение на изкуството. Ако разполагам с малко повече време, ще я превърна в един от най-добрите крадци на света.

След малко вече бяха на стълбите, водещи към кулата на Двейя.

— Приветствуваме победоносния рицар — каза Лейта, щом влязоха.

— Защо говориш така?

— За да изразя обичта си към теб, татко — отвърна тя с лъчезарна усмивка.

— Еми, мога ли да погледна твоя фалшификат на Книгата? — попита Алтал.

— Разбира се, приятелю. Ето там е, на мраморната пейка.

Алтал отиде до пейката и взе черната книга.

— Корицата й е досущ като тази на истинската.

— Естествено.

Той отвори капака на кутията и извади най-горния лист.

— Не знам защо, но сега ми се вижда различен — призна, след като се втренчи в него.

— Вероятно защото вече си в състояние да го прочетеш — каза Двейя.

— Може и да си права. Когато навремето Генд ми показа истинската Книга, не можах да разбера нищо. Прави ми впечатление обаче, че някои от думите все още са написани с червени букви. Мислех си, че мога да прочета всякакъв текст, но просто не мога да схвана смисъла на думите, написани с червено мастило.

— Не е и необходимо. Върни листа на мястото му.

— Може ли да видим какво прави в момента Генд, Еми? — попита Гер. — Едва ли е в добро настроение.

— По-точно ще е да се каже, че се чувствува умерено зле — каза Андина и се изкиска.

— Гер, не мислиш ли, че действува прекалено рязко спрямо Хном? — попита Бейд. — Ножът ти каза „излъжи го“, а не „удари го по главата“.

— Повече няма да допускам такова нещо — отвърна Гер, докато отиваше към южния прозорец. — Нямах намерение да разочаровам Ножа, но ми се наложи да извадя Хном от строя за достатъчно дълго време, за да успея да взема Книгата на Генд. Освен това реших, че „излъжи“ може да се изтълкува и като „направи нещо, което Хном няма да очаква, че ще направиш“. Последното, което той очакваше, бе удар по главата.

— Логиката ти е безупречна, макар и малко особена — призна Бейд.

— Клетият Генд в момента си има неприятности — съобщи Лейта, която бе заела позиция до прозореца. — Галбак го е притиснал натясно.

— Колко тъжно — каза разсеяно Алтал.

— Какво те смущава, Алтал? — попита го Двейя. — Мислех си, че такъв поврат на събитията ще те зарадва.

— Донякъде — да. И все пак ми се искаше нещата да се развият малко по-различно.

— На Алтал не му е приятно, че докато лъжехме Генд, му се наложи да излъже и Галбак — обясни Гер. — Алтал и Галбак се сприятелиха, а Алтал не обича да мами приятелите си.

— Нима си станал моралист, Алтал? — попита Двейя с престорена изненада.

— Става дума за етика, Еми — поправи я той. — Вероятно знаеш, че между морализаторството и етиката има разлика.

— Аз разглеждам нещата от малко по-различна перспектива, любов моя. След като всичко приключи, може би ще обсъдим тази тема в течение на няколко века.

— Нали Хном умее същото, което умее и Елиар? — попита внезапно Гер. — Нали той е човекът, който отваря вратите му?

— Да — отвърна Двейя.

— Защо тогава се плашат? Ако ние се опитвахме да избягаме, щяхме веднага да помолим Елиар да ни отвори една врата и да се отдалечим на сто или на хиляда километра.

— Това не става по тяхна вина, Гер. Дейва държи своите агенти много изкъсо. Не понася творческата дейност, а освен това е много чувствителен, когато става дума за вратите на Нагараш. Не позволява хората му да ги използуват без негово разрешение и наказва много сурово онези, които нарушават забраната му.

— Това е просто глупаво, Еми — възрази Гер.

— Тази дума доста точно характеризира поведението на брат ми — каза Двейя. — По-точно, и на двамата ми братя.

— Двейя! — възкликна Бейд.

— И двамата са глупави по различен начин — поясни тя. — Глупостта обаче си остава глупост, независимо как ще се опитваме да я разкрасяваме. Дейвос и Дейва непрестанно се месят в делата на хората. Аз съм просто по-безгрижна от тях. Установих, че щом моите хора ме обичат, събитията неизбежно ще се развият по начин, който ми допада. — После погледна Алтал. — Ти нали бе решил в най-скоро време да се отбиеш в Хуле, любов моя?

— Струва ми се, че трябва да обсъдим този въпрос, Еми — каза той сериозно. — Не смяташ ли, че вече доста се месихме в реалността?

— Не мога да те разбера.

— Последния път Генд пристигна в странноприемницата на Набжор в началото на есента. Какво ще се получи, ако сега пристигне в началото на лятото? Ако ме наеме да открадна Книгата, няма ли да пристигна три месеца по-рано? Ако това се случи, колко още други неща могат да се променят?

Тя се намръщи.

— Може и да си прав. Има някои неща, които ще е по-добре да не се променят.

— Това не би трябвало да е трудно, Еми — каза Гер. — Просто трябва да нагласим нещата така, че Генд и Хном да не се отърват лесно от Галбак. Може да ги следим от прозореца. Винаги, когато Галбак изгуби следата му, Елиар може да го насочи повторно към нея. Така Генд ще изкара едно доста напрегнато лято и ще пристигне при Набжор точно тогава, когато трябва.

— Заслужава си да направим такъв опит, Еми — съгласи се Алтал. — Тогава няма да е необходимо да бързаме да отидем при Набжор. Поне ще имам достатъчно време да се изкъпя и да облека чисти дрехи.

— Ох, ще припадна!

— Престани да се шегуваш, Еми. За няколко века човек може да привикне и към къпането.

— Нали си решил да се отървеш от това смехотворно наметало?

— В никакъв случай. Трудих се цяла зима, за да го запазя.

— Аз пък си мислих, че си използувал зимата, за да измамиш Генд и да откраднеш Книгата му.

— И това е вярно, но основната ми цел бе да си запазя наметалото.

— Ще трябва да поработя още над възпитанието ти — въздъхна Двейя.

Глава 46

— Приятно е да се върнеш у дома — каза Гер, когато в началото на есента двамата с Алтал отново се озоваха в гъстите гори на Хуле. — Липсваха ми дърветата. Дали обаче са същите дървета?

— Някои може и да са същите — отвърна Алтал. — Поне по-малките.

— Дърветата наистина ли живеят толкова дълго?

— Някои от тях.

— И стават все по-големи и все по-големи, така ли?

— Е, все имат някакъв предел на растежа си.

— И къде точно отиваме?

— Вероятно ще познаеш мястото, Гер. Това е мястото, където ти се присъедини към нас. Мястото, където те хванахме с Елиар, когато се опита да откраднеш конете ни. От време на време попадаме и на такива „паметни“ места.

— Това ми се струва малко зловещо — каза Гер.

— Изясни този въпрос с Еми, щом мислиш така — каза Алтал и огледа огромните дървета. — Променихме много неща, но дърветата са си все още същите. Предполагам, че и странноприемницата на Набжор не се е променила много. Този път обаче се чувствувам по-добре. Предния път бях в лошо настроение, тъй като бях изкарал една невероятно неприятна година. Късметът ми ме бе изоставил.

След тези думи Алтал отметна глава и се вслуша в един звук, който се разнасяше още от момента, когато излязоха от вратата.

— И звукът е различен — добави. — Предния път чувах само вой и стенания. Сега чувам песента на Ножа.

— Това означава, че ще победим, така ли?

— Рано е да се каже, но съм склонен да мисля, че успехът ще е на наша страна. Лагерът на Набжор е съвсем близо. Скоро ще ви запозная. А после ще дойде Генд, така че ще е добре Набжор да не знае кой си. Когато мамиш някого, трябва да умееш да се представяш за друг човек.

— Да се правя, че съм друг?

— Точно така. Един добър крадец носи поне десетина различни самоличности в дисагите си. Трябва да овладееш всичките възможни роли и да изиграеш тази, която ще ти е най-полезна — каза Алтал и замислено се почеса по бузата. — Може би сега ще е добре да се държа като щастливия Алтал. Последния път говорех само за лошия си късмет, но сега късметът ми заработи.

— Това означава, че държиш обстановката под контрол, така ли?

— Това е нашата цел, Гер. Последния път положението го контролираше Генд. Този път ще го контролирам аз. Сега разсъждавам над историята, която ще разкажа на Набжор. В нея няма да има много истина, но това не е съществено.

— Струва ми се, че грешиш, Алтал — каза Гер. — Този път променяме събитията, така че каквото и да кажеш, все ще е вярно. Нали не си решил да се преструваш?

Алтал примигна.

— На твое място преди всичко ще си спестя кучетата, които са те нападнали в дома на богаташа в Дейка — продължи Гер. — Ако е нямало кучета, историята ще се получи различна, нали така? Важното е, че сега от историите можеш да изхвърлиш всичко, което наистина се е случило, но не ти е харесало. Видението, в което живеем, е твое Видение, така че можеш да го променяш както си искаш. Каквото и да разкажеш, ще бъде самата истина.

— Гер, започваш отново да ме объркваш.

— Това, което ти казвам, изобщо не е трудно, Алтал. Ще ти е много по-лесно, ако не забравяш, че говориш единствено самата истина. Всъщност ти сега не можеш да излъжеш никого, дори и да го поискаш.

— Само ме затрудняваш — каза Алтал и спря коня си. — Най-добре ще е вече да предупредя Набжор за нашето пристигане. Той не обича при него да пристигат хора, без да го предупредят. — Здравей, Набжор! — изкрещя той. — Аз съм, Алтал! Не се тревожи! Ей сега ще дойда при теб!

— Здравей, Алтал! — разнесе се в отговор силният вик на Набжор. — Добре дошъл! Бях започнал да се тревожа, че екверците или треборейците са те заловили и са те обесили с главата надолу.

— Това е невъзможно, Набжор — отвърна Алтал. — Знаеш, че никой не може да ме улови. Медовината ти втасала ли е? Последния път не беше съвсем готова.

— Ами влез и я опитай — отвърна Набжор. — Тази година стана добра.

Алтал и Гер излязоха на полянката пред странноприемницата. Алтал усети прилив на тъга, когато видя стария си приятел. Знаеше, че Набжор е отдавна мъртъв в света, от който бяха излезли двамата с Гер, за да се върнат в миналото. В сегашния свят обаче Набжор не се беше променил. Бе все така едър, с дяволито изражение и облечен в опърпана мечешка кожа.

Алтал слезе от коня и се ръкува сърдечно с него.

— Кое е това момче? — попита с любопитство Набжор.

— Казва се Гер — отвърна Алтал. — Взех го под крилото си и го уча. Има заложби.

— Добре дошъл, Гер! — каза Набжор. — Заповядайте. Ще донеса медовина, а пък вие ще ми опишете великолепието на цивилизования свят.

— На момчето не се полага медовина — побърза да каже Алтал. — Гер има по-голяма сестра, която решително не одобрява пиенето. Няма нищо против лъжата, измамата и кражбата, но е в състояние да му се кара седмици наред, задето се е докоснал до някои от простите житейски радости. Ако разбере, че съм му позволил да пие, може да си го прибере.

— Има и такива жени — каза Набжор. — То жените по начало са доста странни. Имам малко ябълков сок, който все още не е съвсем ферментирал. Чиракът ти може ли да пие такова нещо?

— Предполагам, че сестра му не би възразила.

— Чудесно. Ще донеса медовина за нас и сок за Гер. На огъня се пече бут от зубър. Ще донеса и хляб.

Алтал и Гер седнаха до огъня и си отрязаха месо от бута, а Набжор напълни две пръстени чаши с пенлива медовина и една със златист сок. После попита:

— Та какво става в цивилизования свят?

Беше настъпил най-важният момент. Точно сега на Алтал му предстоеше да промени хода на събитията.

— Оказа се много по-благодатен, отколкото бях очаквал, Набжор! — възкликна той. — Късметът ми през цялото време ми се усмихваше. И сега, впрочем, продължава да ме обожава. — После отпи голяма глътка от медовината и каза: — Този път се е получила чудесна.

— Радвам се, че ти харесва.

— Приятно е да се прибереш у дома, където има медовина. Там долу, в цивилизования свят, не знаят как да я приготвят. Единственото, което можеш да пиеш в техните кръчми, е кисело вино. Как върви търговията?

— Не е зле — похвали се Набжор. — На моята кръчма й излезе добра слава. Вече цяло Хуле знае, че ако някой иска да изпие чаша хубава медовина на разумна цена, най-подходящото място е странноприемницата на Набжор. Ако му потрябва компанията на хубава женичка, пак тук ще я намери. Ако е попаднал на нещо ценно, което е решил да продаде, без да му задават неприятни въпроси, знае, че съм готов да обсъдя този въпрос.

— Ще умреш като богат човек, Набжор.

— Предпочитам да живея като богат човек. Я сега ми разкажи какво става в равнините. Не сме се виждали цяла година, така че сигурно има много неща за разказване.

— Просто няма да повярваш как ми потръгна, Набжор — отвърна Алтал с широка усмивка. — Всичко, до което се докоснах, се превърна в злато. Късметът на това момче работи не по-зле от моя, така че когато се събрахме заедно, нямаше как да не спечелим. Това го установихме още в Дейка. Още когато видяхме за пръв път претенциозните им каменни сгради, „случайно“ научихме за един богат търговец на сол, Квесо. Сигурен съм, че това не бе просто съвпадение. От едната страна работеше моят късмет, от другата — късметът на Гер. Ако скоро си купувал сол, няма защо да ти обяснявам причините, поради които търговците на сол са по-богати от собствениците на златни мини.

— Така е. Те са най-големите изнудвачи — потвърди Набжор.

— Добре — продължи Алтал. — Открихме дома на Квесо и изпратих Гер да попита за адреса на един от съседите. И за да огледа отблизо ключалката на вратата на Квесо, разбира се.

— Не представляваше нищо особено, господин Набжор — вметна Гер. — Изглеждаше голяма и здрава, но можех да я отворя с нокътя на малкия си пръст.

— Това момче наистина ли е толкова добро? — обърна се Набжор към Алтал.

— Ти за какво мислиш, че съм го взел за чирак? — отвърна Алтал. — Както и да е, два дни по-късно в полунощ отидохме в дома на Квесо, отворихме и влязохме. Слугите на търговеца спяха, а и самият той хъркаше. Престана да хърка, когато опрях ножа си до гърлото му, и трябва да ти кажа, че се оказа много сговорчив. Няма нищо по-добро от един нож, за да привлечеш нечие внимание. Няколко минути след това с Гер се сдобихме със значително количество пари. Благодарихме на Квесо за гостоприемството, вързахме го, напъхахме парцал в устата му, за да не смущава съня на прислугата, и напуснахме великолепния град Дейка. Дори си купихме коне. След като бяхме богати, нямаше смисъл да продължаваме пътя си пеша.

— А къде отидохте после? — попита Набжор.

— После отидохме в Кантон — отвърна Алтал. — Това е град в северна Треборея. Той има нов владетел, който има твърде своеобразни разбирания за данъците.

— Какво значи „данъци“?

— И аз не мога да ти обясня съвсем точно. Излиза, че хората трябва да си плащат, за да им се позволи да живеят в собствените си домове и да дишат въздуха, който градоначалникът любезно им предоставя. Дишането в Кантон е много скъпо занимание. За него вземат почти половината пари на хората. Местните богаташи са решили, че не е добре да им личи, че са богати. По тази причина в Кантон похабената и потрошена мебел се радва на голямо търсене, а богаташите взимат частни уроци по зидане от зидарите, за да не могат данъчните агенти да открият каменните плочи, под които богаташите крият златото си. За наше щастие, с Гер попаднахме в кръчмата, където разливат кантонските зидари, и то точно в момента, когато обсъждаха един човек, получил голямо наследство. От думите им излезе, че човекът е от ония безделници, които прекарват нощите си в най-долните заведения покрай реката, та реших, че ръцете му през този ден са треперели, когато е полагал каменната плоча на мястото й. За наше щастие и слугите му бяха като него. Уж трябваше да пазят имуществото му, но четвърт час след като той излезе от дома си, те също се изпариха.

— Срамна работа — неодобрително каза Набжор.

— Както и да е, с Гер още същата вечер попаднахме и на други богатства. Бяхме се сдобили с толкова много пари, че пренасянето им започна да ни затруднява, и затова ги заровихме. Това, между другото, не ни беше за пръв път. Заровихме пари на пет-шест места. Имахме повече пари, отколкото можехме да носим, и количеството им непрестанно растеше.

— Не си спомням кога за последен път съм имал подобен проблем — засмя са Набжор.

Алтал премълча епизода с книжните пари, тъй като реши, че Набжор няма да го разбере.

— Бих могъл да разказвам дни наред за успешните ни измами и кражби, обаче най-големи успехи имахме в Арум.

— Чух, че там били открили злато — каза Набжор. — Само не ми казвай, че и ти си започнал да копаеш.

— Не и аз — отвърна Алтал. — За копаенето си има хора. С Гер бяхме напуснали Перквейн и се бяхме запътили за Хуле. Отбихме се в една кръчма и точно там срещнахме един човек с великолепно наметало от вълча кожа, върху което бяха запазени вълчите уши.

— Виждам, че това наметало е сменило собственика си — каза Набжор, като огледа дрехите на Алтал. — Ти измами ли човека, или просто му плати дрехата?

— Пепел ти на езика! Аз крада злато, Набжор, не го харча! Както и да е, там местните пияници си говореха за един богаташ на име Гости Големия търбух, който имал платен мост. По една случайност този мост се намирал на единственото място, където може да се прекоси реката, разделяща Арум от района на златотърсачите. Таксата на Гости е безсрамно голяма, но хората с удоволствие я заплащат, и благодарение на това Гости забогатява с часове. Както ти е известно, не съм от хората, които пропускат такива шансове, така че реших да си опитам късмета.

— Кога направи това? След като стана собственик на наметалото ли? — попита лукаво Набжор.

— Това не ни отне никакво време, господин Набжор — обади се Гер. — Човекът с наметалото излезе за малко от кръчмата, Алтал го последва, удари го по главата с дръжката на меча и му взе наметалото и обувките.

Набжор повдигна вежда.

— Признавам, че тогава малко се поувлякох — каза Алтал. — Собствените ми обувки обаче бяха пред разпадане. На този човек пък въобще не му трябваха обувки, тъй като си личеше, че не отива по-далеч от кръчмата. С Гер се качихме на конете и продължихме пътя си. След ден се озовахме в друга кръчма, където хората също разговаряха за богатствата на Гости Големия търбух. Там научихме малко повече подробности, така че решихме, че прибирането на златото на Гости няма как да се осъществи като обикновен обир и че ще ни трябва помощ. Тук нашият късмет отново ни се притече на помощ. В кръчмата имаше още двама мъже, които привлякоха вниманието ми още когато влязох, тъй като им личеше, че не са арумци. Очите им започваха да светят, когато чуеха думата „злато“, така че реших, че са от нашия занаят. Поговорихме си с тях и решихме, че ще е по-добре да се съюзим, отколкото да се конкурираме.

— Проникнахме в дома на Гости поотделно и си дадохме вид, че не се познаваме — вметна Гер. — Другите двама крадци се казваха Генд и Хном и ние дори не се доближихме до тях. Поне не на места, където хората на Гости можеха да ни видят. Срещахме се обаче късно през нощта в конюшнята или в плевника, за да се разберем как да действуваме по-нататък. Изкарахме там цялата зима и опознахме всички кътчета на къщата. Алтал пък случайно чу спора между двама дъртаци — спорели дали плевникът има друга врата. Всъщност са можели просто да отидат там и да проверят, но очевидно самият спор им е доставял удоволствие. Ние с Алтал обаче за нищо не спорехме, така че отидохме и проверихме. Врата имаше. Пред нея бе струпана грамадна купчина сено и Алтал ми каза да я махна. Това не ми хареса, обаче не ми се наложи да я местя аз, тъй като арумците решиха, че е по-приятно да скачаш от купа сено, отколкото да стоиш до Гости и да наблюдаваш как се тъпче. И значи арумците преместиха сеното и аз не можах да скокна от купата повече от веднъж или дваж, защото те се наредиха на опашка, за да си чакат реда. Нямаше да е справедливо да ги лишавам от това удоволствие, нали така?

— Това дете не спира ли от време на време, за да си поеме дъх? — попита изненадано Набжор.

— Не знам. Нищо чудно под ризата си да има хриле. Понякога съм го чувал да говори час или два, без да си поема дъх. Започне ли да говори, по-добре да се отпуснеш и да го чакаш да свърши, защото обича да говори дълго. Та значи когато настъпи пролетта, братовчедът на Гости каза, че винаги отбелязвали рождения ден на Гости в деня, когато се разтопи последният сняг, и това нещо се вписа чудесно в плановете ни. Пътеките щяха да са чисти, а гостите в крепостта щяха да са толкова пияни, че да не усетят дори земетресение или вулкан.

— Чудесно! — каза Набжор.

— Това ни устройваше. Гер и Хном отидоха в конюшнята, за да оседлаят конете, а ние с Генд прескочихме двамата заспали пазачи, които уж трябваше да охраняват златото, отключихме бравата, която изглеждаше много внушително, но можеше да бъде отключена и от четиригодишно дете, и огледахме нашето новопридобито злато.

— Много ли беше? — попита Набжор.

— Повече, отколкото можехме да пренесем.

— Аз бих могъл да пренеса доста злато, Алтал.

— Дори и ти не би се справил с толкова много злато. Отне ми доста време да обясня на Генд, че една кражба може да се смята за успешна само когато се измъкнеш безнаказано. На него му хрумнаха разни нелепи идеи от типа на открадването на още коне, за да се пренесе цялата плячка. За щастие, успях да го убедя, че първостепенната ни цел трябва да е да останем живи и че привличането на хорското внимание не спомага за постигането й.

— Какво се случи после с този Генд? — попита Набжор.

— Нямам представа. Разделихме се, след като излязохме от крепостта на Гости. Замисълът ни бе да объркаме евентуалните преследвачи. Договорихме се, ако те с Хном успеят да се измъкнат, да се съберем тук. Още в дома на Гости Генд ми каза, че иска да ми направи едно делово предложение, а аз от такива предложения никога не бягам.

— Аз пък останах с чувството, че тази година си събрал достатъчно пари, за да излезеш в пенсия.

— И какво да правят тогава, Набжор? — засмя се Алтал. — Не съм от тези камъни, дето събират мъх. Да седя на едно място и да безделнича не ми е в характера.

— Искаш ли още медовина? — попита Набжор.

— Отдавна очаквах да се сетиш да попиташ — каза Алтал и подаде празната си чаша.

Набжор отиде с чашите до тесния процеп между две големи скали, където държеше делвите, за да донесе още медовина.

— Чудесно се справяш, приятелю — каза одобрително гласът на Еми. — Успя да смесиш този отрязък от времето така добре с предишния, че те вече се сляха.

— Това е дарба, Еми. Към лъжите винаги трябва да се добавят малко истини. Разбира се, според логиката на Гер именно сега говоря истината, докато това, което се случи по-рано, е лъжа.

— Престани да се хвалиш, Алтал — смъмри го тя.

Набжор донесе пълни чаши и тримата продължиха да разговарят чак до настъпването на нощта. Алтал забеляза, че в странноприемницата се е появило ново момиче. Имаше кръшна походка и палави очи и той реши, че при други обстоятелства нямаше да е зле да се поопознаят малко по-добре. Прецени обаче, че Еми по всяка вероятност няма да се отнесе одобрително към подобна идея.

След известно време Гер заспа, но Алтал и Набжор продължиха да разговарят до полунощ. После Алтал взе одеялата, които с Гер носеха зад седлата си, зави детето, без да го буди, легна до гаснещия огън и също се зави. Заспа почти мигновено.

На другата сутрин Гер се събуди рано, но Алтал спа до късно. Нямаше закъде да бърза, така че реши да си отспи. Знаеше, че трябва да е в добра форма, когато се срещне с Генд и Хном — един недоспал човек не съобразява достатъчно бързо, а това не биваше да се допуска, особено след като му предстояха важни дела.

Когато се събуди и реши да изплакне лицето си, видя, че Гер седи на една пейка до момичето с палавите очи. Косата му бе измита, а момичето кърпеше един от чорапите му. Алтал поклати учудено глава. Гер очевидно притежаваше излъчване, което караше всички жени да се държат с него майчински. Така се бяха държали с него Андина, а после и Лейта. Еми естествено не влизаше в сметката. Еми се държеше майчински към всички.

Алтал и Гер безделничиха почти седмица в странноприемницата на Набжор, докато в един мрачен ден, когато слънцето бе закрито от облаци, не пристигнаха Генд и Хном.

— Е, ето ви най-сетне и вас! — каза Алтал вместо поздрав. — Защо се забавихте толкова?

— Бях останал с чувството, че ще ни опазиш от преследването на Галбак — отвърна уморено Генд. — Слънцето още не бе изгряло, когато той и хората му тръгнаха по петите ни.

— Дявол да го вземе! — изруга Алтал. — Вие сигурни ли сте, че се движехте встрани от пътя за Хуле?

— Направихме всичко, което ни каза — отвърна Хном. — Нищо не се получи така, както очаквахме. Мисля, че виновна за това е проклетата хрътка на Галбак. Винаги, когато минавахме през мека почва, замитахме следите си, обаче тя въпреки това ни откриваше. По-лошо лято през живота си не съм имал. Дори извървяхме над тридесет километра по една река, но Галбак въпреки това не изгуби следите ни. Вие двамата как се измъкнахте?

— Не беше трудно — отвърна Алтал и повдигна рамене. — Ние тръгнахме на юг, като оставихме много следи. След това се прехвърлихме на една скалиста пътека, прекосихме планините, навлязохме в Кагвер и после дойдохме в Хуле. Бяхме сигурни, че и вие ще се измъкнете без затруднения. Защо му е трябвало на Галбак да ви преследва из пустошта вместо да върви по път, препълнен със следи?

— Струва ми се, че Галбак ни надхитри, Алтал — тъжно отвърна Генд. — Може би не бяхме достатъчно съобразителни. Очевидно той е достатъчно хитър, за да пренебрегне път, където следите бият на очи.

— Още не мога да разбера как все пак Галбак е могъл да се окаже по петите ви — каза Алтал. — Когато си тръгнахме, беше мъртвопиян. Бях сигурен, че няма да се събуди поне до вечерта, а и че когато се събуди, ще се чувствува прекалено зле, за да може дори да се замисли върху съдбата на златото на Гости.

— И двамата навярно недооценихме размерите на Галбак — каза Генд. — Един едър мъж може да поеме много повече медовина от един дребосък.

— Както и да е. Важното е, че пристигнахте благополучно. Тук сте в безопасност, така че можете да си починете и да се отпуснете — каза Алтал и после се обърна към Набжор. — Набжор! Донеси медовина! Тези са двамата приятели, за които ти говорих. Имали са много неприятности през лятото.

Генд уморено се отпусна върху един от пъновете край огъня, разтри лицето си и каза:

— Бих могъл да спя цяла седмица.

— Това е подходящо място за спане — каза Алтал. — Как все пак успяхте да се отървете от Галбак?

— Просто извадихме късмет — каза Генд. — Арумците се занимават с лов в тези планини. Ловят сърни, мечки и елени, така че са опитни следотърсачи. Каквото и да правехме, те все бяха по петите ни. Укрихме се за една седмица в една пещера зад един водопад, и точно тогава ни застигна лятна буря. Тогава напуснахме пещерата. Бурята размиваше следите ни още преди да сме ги оставили. След това прехвърлихме хребета — и после беше лесно.

Набжор донесе медовина и Генд и Хном се поотпуснаха.

— Резнете си месо от бута на шиша — каза Набжор.

— Колко ще струва? — попита Хном.

— Не мислете за това. Алтал вече се погрижи за сметката.

— Благодарим ти, Алтал — каза Хном. — Много мило от твоя страна.

— Не забравяйте, че аз ви поканих да дойдете тук — напомни им Алтал. — Освен това нима парите имат някакво значение за нас, след като всички сме безобразно богати?

— Пепел ти на езика! — каза Хном. — Вие двамата да не би наистина да сте донесли всичките си пари тук?

— Нима наистина изглеждам толкова глупав, Хном? — попита Алтал. — Взехме си пари колкото за текущи разходи, а останалите скрихме на сигурно място.

— Така ли? Къде?

— Нима мястото ще е наистина сигурно, ако започна да разправям наляво и надясно къде се намира?

На лицето на Хном за миг се изписа разочарование, което той не успя да прикрие, и Алтал се усмихна наум. Очевидно мисълта, че някъде наблизо са заровени четири торби със злато, които не могат да бъдат открити, причиняваше на Хном по-голяма болка от сблъсъка с ведрото на Гер.

Изпиха по още няколко чаши медовина и се нахраниха. След като Генд и Хном видимо се поотпуснаха, Алтал реши, че е настъпило време за делови разговор.

— Генд, миналата зима ти ми спомена някакво делово предложение — каза той. — Отказал ли си се от него, или остава в сила?

— Не съм се отказал — отвърна Генд. — Работата е следната: имам един познат в Некверос, на когото съм много задължен. Не е от тези, които един нормален човек би си позволил да разочарова. Не знам дали ме разбираш.

— Да не е някой от „ония“?

— Той е този, които измисли „ония“, приятелю. Хората, които са се спречквали с него, обикновено не са доживявали достатъчно дълго, за да съжаляват за това. Съществува нещо, с което той силно желае да се сдобие, и ми даде да разбера, че очаква именно от мен да свърша тази работа. За нещастие това, което му трябва, се намира в една къща в Кагвер, а това много ме затруднява. Трябва да знаеш, че в Кагвер хич не ме обичат. Преди две години с Хном изкарахме едно много успешно турне там, а местните хора са злопаметни. Там има няколко души, пред които Галбак изглежда като ангел, и много им се ще да ме докопат.

— Разбирам проблема ти, Генд. И аз избягвам някои области.

— Сигурен съм в това, Алтал. Ти си много добър крадец, така че на теб може да се разчита. Струва ми се, че точно ти си човекът, който би могъл да ми помогне.

— Аз съм най-добрият — каза Алтал и небрежно повдигна рамене.

— Той казва самата истина, Генд — обади се Набжор, който бе донесъл поредните чаши с медовина. — Алтал може да открадне всичко, което има два края.

— Е, това е може би малко преувеличено — каза Алтал. — Досега никога не съм открадвал река. Какво точно иска да му занесеш този страшен обитател на Некверос? Някаква скъпоценност ли?

— Не е скъпоценност — отвърна Генд с жаден поглед. — Иска нещо друго, за което е готов да плати. Една Книга.

— Думата „плащам“ ми е позната и радва слуха ми — каза Алтал. — Сега обаче стигаме до трудната част. Какво по дяволите е книга?

Генд го погледна изненадано и попита:

— Ти не знаеш ли да четеш?

— Четенето е занимание за жреците, Генд. Аз нямам взимане-даване с тях и гледам да ги избягвам.

— Това донякъде усложнява задачата — каза Генд и се намръщи.

— Генд, приятелю, аз си нямам и представа как се обработват скъпоценни камъни, обаче съм откраднал безброй бижута. Понятие си нямам как се извлича злато от камънаците, обаче от време на време се сдобивам с него. Кажи ми как изглежда тази книга и аз ще я открадна. Разбира се, стига заплащането да е добро и да ми кажеш къде да я търся.

— Всъщност случайно нося една книга със себе си. Ако ти я покажа, ще знаеш какво трябва да търсиш.

— Правилно. Защо не извадиш тази книга, за да я огледаме с Гер? Не сме длъжни да знаем какво пише в нея, за да можем да я откраднем, нали така?

— Прав си — съгласи се Генд, стана, отиде до коня си, бръкна в дисагите и извади Черната книга. После я занесе до огъня.

— Това е просто кожена кутия, ако не ме лъжат очите — каза Алтал.

— Важно е съдържанието й — отвърна Генд, вдигна капака, извади един лист пергамент и го подаде на Алтал.

— Искам да видиш как изглежда писаният текст. Когато видиш кутия като тази, отвори я, преди да я откраднеш, за да не би да ми донесеш по погрешка кутия с копчета или куки за плетене.

Алтал вдигна пергамента пред очите си и се престори, че не разбира нищо.

— Това ли е писмото? — попита. — На мен ми прилича на безсмислени драсканици.

— Обърнал си листа наопаки — каза Хном.

— Така ли? — каза Алтал и обърна листа. — Пак нищо не разбирам.

Истината бе, че едва се сдържа да не захвърли ужасния пергамент в огъня. Книгата на Дейва не бе четиво за слабосърдечни хора, а някои от буквите й направо обгаряха погледа.

— Все още не разбирам нищо — излъга и върна пергамента на Генд. — Това обаче е без значение. Единственото, което ми трябва да знам, е, че ще търся черна кутия, пълна с кожени листове.

— Кутията, която ни трябва, е бяла — поправи го Генд и почтително върна пергамента на мястото му. — Е? Интересува ли те моето предложение?

— Бих искал да науча малко повече подробности. Къде точно се намира тази Книга и как точно се охранява?

— Намира се в Кагвер, в Дома на края на света.

— Знам къде е Кагвер, но не ми бе известно, че светът свършва там. Къде точно в Кагвер се намира този дом?

— В северната част. В тази част на Кагвер, където през зимата слънцето не изгрява, а през лятото няма нощ.

— Доста странно място за живеене.

— Така е. Собственикът на Книгата обаче вече не живее там, така че никой няма да ти попречи да влезеш в Дома и да откраднеш Книгата.

— Това е хубаво. Можеш ли да ми съобщиш някои ориентири? Ще се движа по-бързо, ако знам откъде да мина.

— Просто върви по края на света. Когато видиш един Дом, ще знаеш, че си пристигнал. Друг Дом там няма.

Алтал отпи глътка медовина и каза:

— Задачата ми изглежда проста. Добре, а след като открадна Книгата, как ще те намеря, за да си прибера парите?

— Аз ще те намеря, Алтал — отвърна Генд и пламъците в очите му започнаха да горят още по-ярко. — Повярвай ми, ще те намеря.

— Добре. Ще обмисля предложението ти.

— Съгласен си значи?

— Казах, че ще обмисля предложението ти. А сега защо да не пийнем още малко от медовината на Набжор? Напоследък се сдобих с парици, така че можем да си позволим малко веселие.

Продължиха да разговарят и да пият медовина. След известно време Набжор започна да се прозява.

— Защо не си легнеш, Набжор? — попита Алтал.

— Трябва да ви обслужвам, Алтал.

— По-добре просто сложете един белег върху делвата, господин Набжор — предложи Гер. — Отбележете черта на равнището на медовината сега, и я отбележете още веднъж утре сутрин. Така ще знаете колко медовина сме изпили. Аз ще имам грижата да им поднасям чашите.

Набжор погледна въпросително Алтал. Алтал му кимна и му намигна.

— Наистина съм уморен — призна Набжор. — Господа, нали няма да имате нищо против да ви оставя да се оправяте сами?

— Ни най-малко — отвърна Хном. — Тук сме все стари приятели, така че няма опасност да започнем да се караме и да изпочупим мебелите.

Набжор се засмя.

— Трудно бих окачествил няколко грубо одялани пъна като мебели. Лека нощ, господа.

Гер пое грижата да поднася медовина на мъжете, насядали около огъня. Алтал скоро забеляза, че неговата собствена медовина е доста разводнена. Предположи, че и в медовината на Генд и Хном също е добавено нещо, но различно от вода.

Облагородяването на медовината за Генд и Хном скоро започна да дава резултати. Те и без това бяха много уморени, а медовината, която им поднесе Гер, съвсем ги довърши. Огънят в очите на Генд помътня, а Хном започна да се олюлява. След още малко подобрена медовина и двамата се свлякоха на земята и захъркаха.

— Къде откри тази специална медовина? — обърна се Алтал към Гер.

— Дамата, която ми закърпи чорапите, ми разказа за нея. Набжор от време на време я поднасял на някои от своите клиенти. На тези, които имат много пари, но не обичат да ги харчат.

— Какво точно си намислил, Алтал? — попита Набжор с груб шепот от мрака. — Тези двамата не ти ли бяха приятели?

— Не бих казал, че са ми приятели, Набжор. Съдружници, да, но не и приятели. Генд се опитва да ме подлъже да открадна нещо, което е много по-ценно, отколкото той е готов да признае, и при това от едно място, което е толкова опасно, че самият той не се осмелява да отиде там. Това едва ли би могло да се окачестви като приятелска постъпка, нали?

— Прав си — съгласи се Набжор. — Ако обаче си решил да ги убиваш, не го прави тук.

— Въобще не мисля да ги убивам, Набжор — отвърна Алтал с лукава усмивка. — Просто ще докажа на Генд, че съм много по-хитър от него. Гер, донеси ми фалшификата на Книгата.

— Веднага — отвърна ухиленият Гер.

— Останах с чувството, че въобще не знаеш какво значи книга — каза Набжор. — Беше доста убедителен.

— Той просто се правеше на глупак, господин Набжор — обясни Гер. — Винаги е по-лесно да измамиш човек, който се смята за по-умен от теб. — После отиде при конете и донесе книгата, която им бе дала Двейя. — Сега ли да я подменя, Алтал?

— Това е твоя грижа, Гер — отвърна Алтал. — Само се постарай след като приключиш, дисагите на Генд да не изглеждат различно.

— Да не си решил да ми обясняваш и как се говори? — попита Гер.

— Това момче е и умно, и устато — каза Набжор.

— Прав си — съгласи се Алтал. — Но е способно, и затова го търпя.

После извади една златна монета и я показа на Набжор.

— Направи ми една услуга, приятелю. Генд и Хном изпиха доста от твоята специална медовина преди да заспят, така че едва ли ще се чувствуват много добре, когато се събудят. Ще им потрябва малко лекарство, за да се почувствуват добре. Дай им толкова специална медовина, колкото могат да поемат, а ако и вдругиден са все още неразположени, предложи им от същото лекарство.

— Ти откъде научи за моята специална медовина?

— Самият аз понякога съм я ползувал, Набжор, така че ефектът от нея ми е ясен.

— Да не би да си решил да им откраднеш и златото?

— Не. Не бих искал да се превъзбудят и да се вгледат прекалено внимателно в Книгата на Генд. Оставих им едно доста добро копие, но то не е досущ като оригинала. Постарай се и двамата да си останат пияни и щастливи, а ако те питат за мен, кажи им, че съм заминал за Кагвер, за да им донеса Книгата, която ми поръчаха да открадна.

— След като цялата тази история приключи, ми се обади, за да ми разкажеш как си се справил — каза Набжор и се усмихна широко.

— Непременно — обеща Алтал, макар чудесно да знаеше, че вижда Набжор за последен път. — Отнасяй се към Генд и Хном като дружелюбен кръчмар. Ако решат да тръгнат по стъпките ми, опитай се да ги разубедиш. Не обичам да ме следят, когато работя. По-добре ще е за тях да си стоят при теб читави и пияни, отколкото да ми се налага да ги убия някъде в планината.

— Можеш да разчиташ на мен, Алтал — отвърна весело Набжор и чевръсто измъкна монетата от пръстите на приятеля си.

Глава 47

Когато двамата с Гер напуснаха странноприемницата на Набжор и тръгнаха на изток, Алтал бе малко объркан. Променянето на миналото се бе оказало успешно. Дори може би твърде успешно. Не бяха променили кой знае какво, но определено бяха задвижили някои неща, които Алтал не можеше напълно да осмисли.

— Много си се умълчал — каза Гер, докато яздеха през гората.

— Просто съм малко напрегнат — отвърна Алтал. — Може би са се отворили някои врати, които не искахме да се отворят.

— Еми ще има грижата за тях.

— Не съм съвсем сигурен. Имам чувството, че това ще е моя грижа.

— Колко време ще продължи тази разходка? — попита Гер. — Знаеш, че е достатъчно да извикаме Елиар, за да си бъдем след миг у дома.

— Мисля, че не трябва да го викаме, Гер. Имам чувството, че се случиха някои неща, които не бива да пренебрегваме.

— Какви например?

— Не знам. Точно затова съм напрегнат.

— Сподели ли това с Еми?

— Все още не съм, но и това ще стане. След ден-два.

— Пак ще ти се карат, Алтал.

— Няма да ми е за пръв път — отвърна Алтал. — Струва ми се, че вече променихме достатъчно голяма част от миналото, Гер. Измамихме Генд, запазих наметалото си и отгоре на всичко откраднахме Книгата на Дейва. Според мен не бива да променяме нищо повече. Последния път се случи нещо, което трябва да се случи и сега. Ако не се случи, цялата тази работа може да се стовари върху нас.

— Сигурен ли си, че в кръчмата на Набжор не си пил от чашата, предназначена за Генд? Думите ти не звучат особено смислено.

— Ще разберем това после.

Над гъстите гори на Хуле започна да се зазорява. Алтал и Гер продължиха да яздят сред гигантските дървета.

— Пази се от вълци — внезапно каза Алтал.

— Вълци ли? — попита изненадано Гер. — Не бях чувал, че в Хуле има вълци.

— Сега има. Сега сме в едно различно Хуле, Гер. Това не е страната, която познаваш. Сега е много по-дива, отколкото ще е в бъдеще. Вълците не би трябвало да ни плашат, тъй като имаме коне. Все пак няма да е зле да си отваряш очите и ушите.

— Значи навремето пътешествието ти е било по-вълнуващо, така ли?

— Да. Но не и по-опасно. Да продължим, Гер. Ако Набжор изпълни това, което му заръчах, ще мине доста време, докато Генд се събуди и разбере какво сме направили. Искам обаче да се отдалечим колкото се може повече от него. За всеки случай.

— Че какво би могъл да ни направи?

— Ами например да изправи пред нас една армия. Не забравяй, че в това конкретно време той все още има на свое разположение Пехал и Гелта.

— Не се бях сетил за това.

— Знаех си.

— Да пришпорим конете тогава.

Когато навлязоха в кагверските планини и завиха на север, дърветата се разредиха. Движеха се съвсем близо до пътя, който Алтал бе изминал преди две хиляди и петстотин години.

Въздухът ставаше все по-студен. През една хладна нощ, когато седяха до огъня, Алтал видя в нощното небе нещо познато и каза:

— Според мен вече сме близо, Гер.

— Така ли?

Алтал махна на север.

— Това е огънят Господен. Не съм съвсем сигурен, но мисля, че предстои да се случи едно от тези неща, които се случиха и предишния път.

— Ще се радвам, ако ми обясниш малко по-ясно какво предстои да видим.

— И аз бих се зарадвал да го науча, ако знаех. Надявам се да го разпознаем, когато се случи.

— Надявам се и аз. Зимата наближава, а все още сме много далеч от къщи.

— Ще стигнем там навреме, Гер — увери го Алтал. — В това съм съвсем сигурен. Не забравяй, че вече съм минавал по този път.

Непосредствено преди изгрев ги събуди човешки глас. Глас, който Алтал помнеше.

— Не се тревожи — тихо каза той на Гер. — Това е лудият, за когото разказвах на Гости. Не е опасен.

Лудият бе прегърбен старец, който се подпираше на тояга. Косата и брадата му бяха бели и бе облечен в животински кожи. Лицето му бе сбръчкано, а очите му бяха хитри. Говореше звънко на език, който Алтал не успя да разпознае.

— Здравейте — каза Алтал на лудия. — Нямаме лоши намерения, така че не се безпокойте.

— Кои сте вие? — попита старецът и вдигна тоягата с две ръце, готов да се отбранява.

— Пътници. Заблудихме се.

— По нашите краища няма много пътници — каза старецът и отпусна тоягата. — Не харесват небето ни.

— Видяхме небесния огън. На какво се дължи?

— Казват, че е предупреждение. Някои мислят, че светът свършва на няколко километра на север оттук и че Бог през нощта запалва небето, за да предупреди хората да не се доближават.

Алтал се намръщи. Лудият старец не изглеждаше толкова луд, колкото последния път. И външността му не бе съвсем същата.

— Струва ми се, че не сте съвсем съгласен с тези, които мислят, че някъде тук се намира краят на света — отбеляза Алтал.

— Хората могат да вярват във всичко, в което им се вярва — повдигна рамене старецът. — Те грешат, не ще и дума, но това не е моя работа, не сте ли съгласен?

— С кого разговаряхте преди малко? — попита Алтал, като се опита да вкара разговора в някогашното русло.

— Със себе си, естествено. Да не би да виждате тук други хора? — каза старецът. След това се изправи и с безразличие захвърли тоягата си. — Нищо няма да се получи, Алтал — каза старецът. — Ти промени твърде много неща. Разговорът ни няма да протече както предишния.

После се усмихна лукаво и добави:

— Разбира се, последният ни разговор се получи доста глупав. Сега обаче имаме по-важни неща за изясняване. Когато се върнеш в Дома и видиш сестра ми, кажи й, че я обичам. С Двейя не можем да постигнем съгласие за твърде много неща, но въпреки това я обичам. Кажи й, че този път трябва много да внимава. Целият този ваш план е безспорно умно измислен, но е много опасен. Нашият брат е достатъчно хитър и вече е разбрал какво гласите, така че няма да позволи на Двейя да постигне намеренията си, без да й окаже съпротива.

— Ти да не би да си… — заекна Алтал.

— Нима не можеш да приемеш очевидното, без да задаваш идиотски въпроси, Алтал? Мислех си, че Двейя е успяла да те превъзпита поне в това отношение.

— Пак теб ли срещнах и предния път?

— Естествено. Двейя те очакваше в Дома, а тя не обича да я карат да чака. Нима още не си забелязал това? Ти се нуждаеше от някой, който да те упъти, и аз дойдох тук и те упътих. Това е част от работата ми. Пътят вече ти е известен, така че сега ще ти дам няколко съвета.

— Съвети ли? За Божи заповеди ли става дума?

— Няма такива работи, Алтал. Решенията трябва да ги вземеш ти. И да понесеш последствията им, естествено.

— Двейя непрекъснато ни заповядва.

— Това ми е известно. Тя се опитва дори и на мен да заповядва. В повечето случаи обаче не й обръщам внимание.

— В такива случаи не се ли вдига голяма шумотевица? — попита Гер.

— Става доста шумно, разбира се, но това е част от забавлението. Двейя е ужасно мила, когато избухва, така че от време на време обичам да я дразня. Играем с нея тази игра от много време, но това всъщност си е наше семейно занимание, което не ви засяга.

Внезапно лицето на стареца стана много сериозно.

— Ти все още не си се сбогувал с Генд, Алтал. Предстои ти да го срещнеш още веднъж, така че е добре да се подготвиш за това.

— Какво ще трябва да направя?

— Ще трябва да решиш сам. Когато реши да се завърнеш в миналото и да промениш някои неща, ти едновременно промени и други. Планът ти беше наистина много умен, признавам, но и крайно опасен. Когато Генд се яви при теб, ще е толкова отчаян, че ще отвори врати, които не трябва да бъдат отваряни, и ти ще трябва да му отговориш със същото. Ако се позамислиш малко, ще се сетиш какво трябва да се направи. Моля те да бъдеш много внимателен. Заделих много време и усилия за това място и не бих искал да го обезсилиш.

— Да го обезсиля?

— Думата наистина не е съвсем точна, но пък изобщо не съществува дума, за да опише това, което ще се случи, ако не си внимателен. На твое място точно сега не бих докосвал тези врати. Ти ги използуваш, за да променяш действителността и за да разместваш някои неща, които е по-добре да не се докосват. Една смяна на годишните времена точно в този момент не би била уместна.

— Размишлявах по този въпрос още преди да напуснем Хуле.

— Ти успя да налучкаш правилно поне някои неща. Последния път пристигна в Дома в началото на зимата. На твое място не бих променил това. За всяко нещо си има време и сезон, и колкото е по-важно това нещо, толкова по-ключово значение придобива времето. Разбирам, че не искаш да пристигнеш късно в Дома, но и подраняването е опасно.

— И аз така си помислих. Ще имам грижата да пристигнем в Дома точно в същото време.

— Добре — каза старецът и го погледна изпитателно. — Не мога да разбера защо Двейя не одобрява наметалото ти. На мен лично много ми харесва.

— И на мен винаги ми е харесвало.

— Склонен ли си да го продадеш?

Алтал се поколеба.

— Все едно не съм казал нищо, Алтал. Няма повече да повдигам този въпрос. Има обаче нещо, което е много важно за мен.

— Кое?

— Искам да се държиш добре със сестра ми. Ако я разочароваш или нараниш, ще те държа лично отговорен. Ясен ли съм?

Алтал преглътна и кимна.

— Радвам се, че се разбрахме. Приятно ми беше, че си поговорихме, Алтал. Пожелавам ти приятен ден — каза старецът и се отдалечи с пъргави стъпки, като си подсвиркваше.

— Виж, такива неща наистина не се случват всеки ден — каза Гер с разтреперан гласец. — Ти каза, че навярно ще се случи нещо важно, когато се прибираме у Дома. Това ли имаше предвид?

— Не виждам как може да ни се случи нещо по-важно от това.

— Не е ли добре да се обадим на Елиар и да го помолим да предаде на Еми, че малко ще закъснеем?

— Не — отвърна Алтал. — Старецът каза „съвет“, но разбрах какво иска да ни каже. Каза ни засега да стоим по-далеч от вратите, а вероятно и от прозорците. Този път няма да рискувам.

— Не смяташ ли, че Еми ни е наблюдавала от прозореца?

— Сигурно. Тя обича да ме държи под око. Хайде да си прибираме нещата и да се махаме оттук. Чака ни дълъг път и не бива да закъсняваме.

Закусиха набързо и продължиха към пропастта, която Алтал по навик все още възприемаше като края на света.

— Мислех, че това дърво е мъртво, Алтал — каза Гер и се намръщи. — Сега не ми се вижда мъртво.

Алтал вдигна очи. Дървото все още бе изкривено и бяло като кост. Сега обаче бе украсено с корона от прекрасни червени и златни есенни листа.

— Предния път не беше такова, нали? — каза Гер.

— Не беше — отвърна Алтал озадачено.

— Как е успяло да се съживи?

— Нямам представа, Гер.

— Дали това означава нещо?

— Не знам. Но вече има още нещо, за което трябва да се тревожа.

— Дали да не спрем тук и да не изчакаме нещо да се случи?

— Нямаме време. Да вървим — каза Алтал и пришпори коня си на изток, към ръба на пропастта.

— Сега северът изглежда различен — каза Гер. — От Дома изглеждаше другояче.

— Сега няма лед — каза Алтал.

— Вярно, че няма. Какво стана с всичкия този лед, който се намираше на север?

— Още не се е образувал. Все още се намираме в миналото, в „тогава“. Колкото до „сега“, то ще настъпи след две хилядолетия и половина. Добре ме нареди ти. Тези игри с времето могат съвсем да те объркат.

— Точно затова са забавни — усмихна се Гер.

— На мен досегашните забавления ми стигат — отвърна Алтал. — Оглеждай се за зайци и лалугери. Не взехме много храна, така че ще трябва да си я набавяме сами.

Привечер — тъкмо заобикаляха една голяма канара — видяха в една малка борова горичка огън.

— Трябва да внимаваме с този огън — каза Алтал. — Той е нещо ново. Онзи път го нямаше.

Отидоха до огъня, но не видяха никого.

— Кой е наклал този огън, Алтал? — попита Гер. — Огньовете не се появяват сами.

От огъня се разнесе познато ухание, което наведе Алтал на едно предположение.

— Вечерята е готова, Гер — каза Алтал. — Добре е да я изядем сега, преди да е изстинала. Знаеш, че Еми не обича да закъсняваме за вечеря.

Гер го погледна озадачено, после очите му се разшириха.

— Знаеш ли, Еми понякога е толкова умна, че чак ме дразни — каза момчето. — Иска да ни даде да разберем, че ни е видяла как разговаряме с брат й, без самата тя да се появява тук, и заради това ни поднася вечеря.

— Но пък съвсем определено успя да привлече вниманието ни — каза Алтал и слезе от коня си. — Хайде да хапнем.

— Съгласен съм — каза Гер. — Всъщност отдавна съм съгласен.

Храната бе вкусна, а до огъня бяха оставени няколко торби с припаси. Алтал и Гер се наядоха до насита. Отдавна не бяха яли свястна храна, така че въодушевлението им бе съвсем разбираемо.

После продължиха по ръба на края на света. Мина седмица и есента започна неумолимо да преминава в зима. Един ден след вечеря Гер погледна на север и попита:

— Не ти ли се струва, че огънят е необикновено ярък?

— Защо пък да не го огледаме по-добре? — попита Алтал.

— Наистина, защо пък не? — съгласи се Гер.

Напуснаха лагера тъкмо в момента, когато започна да изгрява луната, и се доближиха до края на света.

Луната нежно галеше с лъчите си разположените далеч: под нея мъгляви облаци и те сияеха. Алтал и преди бе наблюдавал тази гледка, но сега тя му се стори различна. През нощния си поход луната изпива цветовете на земята, морето и небето, но не й бе по силите да изпие Божествения огън. Движещите се многоцветни вълни небесна светлина оцветяваха горната повърхност на облаците. Омаяни от играта и блясъците на цветните светлини, Алтал и Гер лежаха на меката кафява трева и наблюдаваха как небесният огън ухажва луната.

В този момент нейде далеч зад кагверските планини се раздаде мелодичната песен на Ножа на Елиар. Алтал се усмихна. Този път всичко бе различно.

Тази нощ заспа лесно. Божественият огън, изпълнил северното небе, съчетан с песента на Ножа, раздаваща се от гората, създаваше усещане за цялостна хармония и им се стори, че всичко е такова, каквото трябва да бъде. Някъде призори мислите за огъня и песента бяха приглушени от едно Видение.

Косите й бяха с цвета на есента, а от съвършенството на тялото й сърцето го заболя. Тя бе облечена в къса древна туника и есенната й коса бе грижливо сресана. Със съвършеното си спокойствие чертите й изглеждаха някак неземни. По време на неотдавнашното си пътуване из цивилизованите южни земи той бе видял древни статуи и му се стори, че лицето на посетителката на неговите сънища напомня по-скоро лицата от миналото, а не тези на хората, сред които живееше.

Веждите й бяха широки и прави, а носът й не нарушаваше изяществото на челото й. Устните й бяха чувствени и извити и наподобяваха зрели череши. Очите й бяха големи и много зелени. Стори му се, че с тях тя надникна чак в душата му.

На тези устни се появи лека усмивка и тя протегна ръка към него.

— Ела. Ела с мен и аз ще се погрижа за теб.

— Иска ми се да дойда — чу той собствения си глас и се ядоса на самия себе си. — Иска ми се да дойда, обаче трудно ще се освободя.

— Ако дойдеш с мен, никога няма да се завърнеш — каза тя с мелодичния си глас. — Ще вървим заедно сред звездите и щастието никога вече няма да ти изневерява. Дните ти ще бъдат изпълнени със слънце, а нощите ти — с любов. Ела с мен, мили мой, и аз ще се погрижа за теб.

След тези думи му даде знак да я последва и го поведе. Той тръгна с нея и двамата се разходиха сред облаците, а луната и небесният огън ги приветствуваха и благословиха тяхната любов.

Когато на сутринта се събуди, сърцето му бе изпълнено от щастие.

Дните започнаха да стават все по-къси, а нощите — все по-студени. Алтал и Гер продължиха да вървят на североизток и след седмица се озоваха в местност, която им се стори много позната.

— Вече сме доста близо до Дома, нали? — попита Гер.

Алтал кимна утвърдително.

— Ще пристигнем там приблизително утре по обяд. Ще изчакаме обаче известно време преди да влезем.

— Защо?

— Предния път минах по подвижния мост на Дома чак когато настъпи вечерта. Сега ще влезем в същия час. Генд използува тези Видения открай време, и те до едно се стовариха върху главата му. Струва ми се, че съществува нещо, на което не му е приятно, когато започнем да си играем с неща, които вече са се случвали. Точно затова ще се постарая да възпроизведа колкото се може по-точно това, което направих при предишното си идване. Ще стъпвам по същите места, ще почесвам носа си в същите моменти и така нататък. Каквото и да е това нещо, което не обича хората да се бъркат в миналото, ще се опитам да си спечеля неговата благосклонност. Влезем ли в Дома, ще сме в безопасност. Докато обаче сме извън него, ще трябва да сме много предпазливи.

Стигнаха Дома късно следващата сутрин. Алтал внезапно осъзна, че не го е поглеждал отвън от доста време. Знаеше, че е много по-голям, отколкото изглежда на пръв поглед. Самото му разположение — намираше се върху скала, свързана с платото с подвижния мост — навеждаше на мисълта, че е откъснат от света. Алтал бе сигурен, че дори светът да изчезне, Домът ще остане на мястото си.

Слязоха от конете и седнаха на скалата, зад която Алтал се бе укривал преди двадесет и пет века.

По обяд по моста дойдоха Андина и Лейта. Носеха голяма кошница.

— Време е за обяд — каза Лейта.

— Еми да не би да ни се сърди? — попита разтревожено Гер.

— Не — отвърна Андина. — Нещо повече, изглежда много доволна от развитието на събитията.

— Двейя иска да изчакате известно време преди да минете по моста. Часът за това още не е настъпил — каза Лейта.

— Знам — отвърна Алтал.

— Наблюдавайте прозореца на кулата — продължи Лейта. — Бейд ще ви даде знак с фенер, когато дойде времето да влезете. И това е част от работата му.

— Това не го знаех — призна Гер.

— Не си ли спомняш, че Ножът му нареди да „просветлява“?

— С това ли намери да се шегуваш?

— Нима бих си позволила такова нещо? — каза тя и се усмихна. — Клетият Бейд заби поглед в земята още когато видя как разговаряте с брата на Двейя. Съвсем не очакваше такова нещо.

— И аз не очаквах — отвърна Алтал. — Ще трябва да проведем един доста дълъг разговор с Еми по този въпрос. Сигурен съм, че тя и предния път знаеше кой е смахнатият старец, но изобщо не си направи труда да ми обясни. А вие, момичета, защо не се приберете? Тук е доста хладно.

Алтал и Гер се нахраниха и започнаха да наблюдават прозореца на кулата.

Чак когато слънцето се сниши, в прозореца блесна светлина.

— Хайде, Гер — каза Алтал и се изправи. — Да се прибираме.

— Готов съм — каза Гер.

Минаха по моста с конете и влязоха в двора. Елиар ги чакаше.

— Аз ще се погрижа за конете — каза младежът. — Еми иска да ви види в кулата. Вземете Книгата на Генд.

— Разбира се — каза Алтал. — Гер, вземи Книгата.

Тръгнаха по стълбите към кулата.

Двейя ги чакаше на горната площадка. Алтал усети как сърцето му се сви — не си бе давал сметка колко много му е липсвала.

— Носите ли Книгата? — попита тя.

— Съжалявам, Еми, но се наложи да я използуваме за подпалки — отвърна той.

— Много смешно!

— Тук е, Еми — каза Гер и потупа кожената чанта, която носеше през рамо.

— Чудесно. Качи я горе, но засега не я изваждай.

После прегърна силно Алтал и прошепна:

— Не ме напускай повече!

— Няма, Еми, стига да зависи от мен — обеща той.

— Можем ли да видим Книгата? — попита любопитно Гер, когато влязоха в стаята.

— Не — каза Двейя. — Това не е необходимо.

— Двейя! — опита се да възрази Бейд.

— Не искам дори да я докосваш. Още по-малко пък да прочетеш нещо от нея. Донесохме тази книга тук, за да я унищожим, не за да я четем.

— Какво да правя с нея, Еми? — попита Гер.

— Захвърли я под леглото — спокойно отвърна тя.

— Защо не се отървем веднага от това ужасно нещо? — попита Андина.

— Ще изчакаме да настъпи сутринта, мила — отвърна Двейя. — Ще ни трябва много дневна светлина, когато съберем Книгите на едно място. Искам всички следи от мрак да са изчезнали, когато го направим.

— Много си жестока, Двейя! — укори я Бейд.

— Тя просто те защитава, Бейд — каза Лейта. — Твоят глад за книги й е добре известен. В Книгата на Генд има неща, които е по-добре да не знаеш.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че знаеш какво пише в нея?

— Само в най-общи линии, Бейд. Иначе гледам да стоя колкото се може по-далеч от това нещо.

— Този разговор няма да ни доведе доникъде — каза Двейя. — Не е ли по-добре да слезем да вечеряме?

— Не е ли по-добре да остана тук и да пазя Книгата, Еми? — попита Елиар.

— Защо?

— Добре е някой да остане тук и да я наглежда. Ами ако Генд се опита да се вмъкне тук и да си я прибере?

— Генд може да проникне в този Дом само ако някой го покани, Елиар — отвърна Двейя.

В този момент Алтал направи връзка между няколко неща и разбра какво му предстои да стори.

— Има нещо, което ми се иска да обсъдя с теб, Елиар — каза той на младия арумец, когато започнаха да слизат по стълбището. — Ще си поговорим по-късно, ако не възразяваш.

— Когато кажеш, Алтал.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш, любов моя? — обърна се Двейя към Алтал, когато останаха сами.

— В общи линии, да — отвърна той. — Брат ти ми намекна нещо, а вече познавам доста добре Генд и имам представа какво вероятно ще се опита да направи. Моля те да не се месиш, Еми. Генд е мой проблем и ще се справя с него както аз си знам.

— Не искам никакви убийства в моя Дом, Алтал — хладно каза тя.

— Изобщо не смятам да го убивам, Еми. Глася му нещо много по-лошо.

— Това опасно ли е?

— Е, няма да бъде градинска разходка — призна той. — Изборът на точния момент ще е от ключово значение, така че не ме прекъсвай и не ме разсейвай. Имай грижата и другите да не ми се пречкат. Знам какво точно трябва да се направи и не ми трябва чужда намеса.

— Сигурен ли си, че ще се справиш сам?

— Поне брат ти мислеше така. Да не забравя: той помоли да ти предам, че много те обича.

— Ти шегуваш ли се?

— Ти не го ли чу?

— Не. Не успях.

— В такъв случай си изтървала най-интересната част от разговора ни. Трябва да ти кажа, че можеш да въртиш брат си на малкия си пръст. Той буквално те обожава.

Еми започна да мърка. После каза:

— Я ми разкажи по-подробно.

— Вече можем да се заемем и с тази работа — каза Двейя на следващата сутрин. — Слънчево е, така че нека се качим горе.

Станаха от масата и тръгнаха към вратата. Алтал обаче даде знак на Елиар и двамата останаха в трапезарията.

— Слушай ме внимателно, Елиар — почна Алтал. — Това, което ще ти кажа, е изключително важно.

— Какво искаш да направя, Алтал?

— Когато се качим горе, застани до прозореца, където е специалната врата. Когато се убедиш, че никой не те наблюдава, уж неволно леко я открехни.

— Ако Генд търси начин да се промъкне в Дома, а тази врата е отворена…

— Искам той да види, че не е затворена. Искам да се появи от тази врата, когато реши да ме нападне. Не искам да ме нападне в гръб.

— Започвам да те разбирам. А другото кога да го направя?

— Ще чакаш да ти дам знак. Просто имай готовност и действувай, когато чуеш думата. Ще разполагаме само с няколко секунди, така че бъди нащрек. Ако Еми започне да ти крещи, просто не й обръщай внимание. Ще правиш само това, което ти казвам аз.

— Ще ми създадеш неприятности, Алтал.

— След като всичко приключи, ще й обясня защо съм го направил. Непременно трябва да слушаш само мен, когато започне цялата работа. Ако не си свършим работата както трябва, нито един от нас няма да види залеза на слънцето. При положение, че останат слънце и залези.

— Започваш да ме изнервяш, Алтал.

— Поне няма да съм единственият, който е изнервен.

— Вие двамата ще престанете ли да заговорничите? — обади се Двейя в ума му.

— Сега ще дойдем, Еми — отвърна Алтал. — Не се притеснявай!

— А сега ме изслушайте внимателно — каза Двейя, след като Алтал и Елиар се качиха в кулата. — Когато се започне, искам да не се намесвате. Може да се окаже опасно. Гер, донеси ми Книгата на Генд.

— Веднага, Еми — отвърна момчето, отиде до леглото, коленичи, бръкна под мраморната му основа, измъкна кожената чанта, изправи се и я занесе на Двейя.

— Извади Книгата от чантата, Гер — нареди му тя. Ръцете й бяха зад гърба й.

— Няма да ти стане нищо, Еми — увери я Гер. — Малко странна е на пипане, наистина, но не пари.

— Зависи кой я пипа, Гер — отвърна тя. — Извади Книгата и я сложи до нашата Книга. Не бива обаче да се допират.

— Веднага — каза Гер, бръкна в чантата и извади голяма черна кутия.

— Тежичка е — отбеляза и я сложи на блестящата мраморна маса. — Тук ли да я оставя?

— Може би няма да е зле да я доближиш малко повече до Бялата книга — каза Двейя.

Гер приплъзна черната кутия към бялата.

— Така добре ли е?

— Да.

— Не се случва нищо, Двейя — каза Бейд.

— Това е, защото липсва нещо. Дай ми Ножа, Елиар.

— Веднага, Еми — отвърна Елиар и извади Ножа.

Алтал стрелна с поглед южния прозорец. Забеляза, че вратата е леко открехната. Елиар подаде Ножа на Двейя с дръжката напред.

— Не така — каза тя и протегна двете си ръце с длани, обърнати нагоре. — Положи го тук.

— Добре — каза Елиар и положи Ножа върху дланите й.

Тя се обърна към масата и вдигна ръцете си с Ножа над двете Книги. После каза:

— Сега ще чакаме.

— Какво точно ще чакаме, Еми? — попита Гер.

— Да настъпи подходящият момент.

— И как ще го познаем?

— Не знам. Сигурна съм обаче, че всички ще разберем, когато дойде. Ще го разберат и чак в другия край на света.

— А, имаш предвид онези неща.

— „Онези“ неща, както ги наричаш, са част от семейната традиция. В нашето семейство държим на много традиции.

Домът изведнъж започна да трепери, сякаш разтърсен от гръмотевица. Небето навън потъмня.

Контурите на Ножа върху дланите на Двейя започнаха да стават неясни. Песента му закънтя победно. После Ножът се обви в безформена мъгла.

— Какво става? — разтревожено попита Бейд.

Двейя не му отговори. Мъглата над дланите й се сгъсти и на мястото на Ножа се появи изящна златна кутия.

Мракът, спуснал се над Дома, внезапно бе отблъснат от златистото сияние, излъчвано от Книгата на Двейя. Черните като катран облаци, които за миг бяха затъмнили светлината, се отместиха към хоризонта, отблъснати от златната светлина на Книгата и от божествения огън.

— Много ми липсваше — каза нежно Двейя на Книгата си. — Най-сетне настъпи часът да направиш това, за което те създадох.

После, внимателно положи Книгата върху другите две Книги на масата — така, че тя да е над Книгата на Дейвос и Книгата на Дейва.

Домът започна да трепери още по-силно. От глъбините на земята се разнесе звук, толкова нисък, че по-скоро се усещаше, отколкото се чуваше. От небето и от близките планини се разнесе песента на Ножа, смесена с известното на всички стенание.

— Тихо! — каза Двейя някак разсеяно. — И двама ви имам предвид. Опитвам се да се съсредоточа.

Златистата светлина на Книгата стана още по-ярка и обгърна цялата маса със заслепяваща сила.

— Отдръпнете се! — предупреди Двейя. — Започва!

От светлината започна да се издига лека струйка дим.

— Книгите горят ли? — разтревожено попита Бейд.

— Гори Книгата на Генд — отвърна Двейя. — Точно това беше целта.

— Нали каза, че тя не гори? — попита уплашено Андина.

— Не и в обикновен огън, мила — отвърна Двейя. — Това, което виждаш на масата, не е истински огън.

— Това е истината, Андина — обясни й Лейта.

— Но…

— Тихо, мила — каза й бледото момиче. — По-добре се отдръпни.

После Лейта се обърна към Алтал и го предупреди:

— Иде!

— Знам — отвърна мрачно Алтал. — Очаквах го.

Вратата на Елиар рязко се отвори и влезе Генд, целият обвит в пламъци. Зад него бе застанал също пламтящият Хном. Бяха облечени в огнени доспехи и въоръжени с огнени мечове.

— Дошъл съм да взема това, което е мое! — изрече Генд с гръмовен глас. Горящите му очи бяха изпълнени с безумие.

Зад пламтящата двойка, застанала във вратата, се бе отворила още една врата, от която струеше неописуем ужас. И тази врата гледаше към огнен град. Сградите бяха огнени стълбове, а улиците — потоци от течен огън. По огнените улици имаше тълпи, виещи от ужас, а около тях трещяха мълнии.

— Това е твоята гибел, крадецо! — викна Генд и размаха огнения си меч. Около лицето му закръжиха мълнии, горящите му коси се развяха над главата му. След това той с твърди стъпки тръгна към Алтал и към окъпаната от златна светлина маса. Върху мраморния под останаха горящи следи.

Алтал обаче вдигна ръка и произнесе „леот!“ Между масата и Генд се появи стена от чиста светлина. Генд нададе вой, а след него започна да вие и цялата пламтяща рат на Нагараш.

Обезумелият Генд, обвит от мълнии, се опита да пробие стената с огнения си меч. Той обаче изкънтя безсилно в преградата, която Алтал бе създал само с една дума.

— Ще строшиш меча си, Генд — каза Алтал. — Няма да минеш, освен ако аз не реша да те пусна. Готов ли си да ме изслушаш?

Генд, все още окъпан от пламъци, стисна пламтящия си меч с две ръце и го стовари с все сила върху стената.

— Губиш си времето, Генд! — каза Алтал. — А не ти остава много време.

— Какво правиш? — попита Двейя.

— Не се бъркай в тази работа, Еми! — сопна й се Алтал. — Това е нещо само между мен и Генд!

Генд сведе пламтящия си меч, но очите му продължиха да горят. Писъците на ордите на Нагараш не преставаха да кънтят.

— Имаш право на избор, Генд — каза Алтал на заклетия си враг. — При това трябва да го направиш сега. Можеш да продължиш да упорствуваш в този идиотизъм и да поемеш всички негови последствия, а можеш и да се обърнеш и просто да затвориш вратата.

— Ти полудял ли си?! — изкрещя Генд, а пламъците го обгърнаха още по-плътно.

— Затвори вратата, Генд — каза Алтал. — Направиш ли го, огънят ще угасне. Вразуми се и затвори тази врата. Така ще се освободиш от Нагараш и от Дейва. Това е единствената ти възможност за бягство.

— Да бягам?! — изкрещя Генд. — Да бягам тъкмо в мига, когато светът ще се озове в ръцете ми? И то за вечни времена.

— Без своята Книга не можеш да постигнеш това. Никога няма да достигнеш тази Книга в момента, когато би могъл да я използуваш. Ти изгуби битката, Генд. Аз те победих. Ако признаеш това, ще останеш жив. Ако откажеш да го признаеш, ще се погубиш. Избирай, Генд. Направи избора си веднага, за да можем да приключим. Времето изтича.

— Аз ще взема Книгата си!

— Сигурен ли си?

Генд поднови нападението си срещу светлинната стена и Алтал внезапно изпита облекчение, тъй като това го освободи от бремето на някои ограничения.

— Явно ще трябва да направя и това — промърмори Алтал, свали ръката си и каза „гес!“

Все още пламтящият Генд залитна, тъй като преградата от златна светлина внезапно примига и изчезна. Стенанията на нагарашките тълпи преминаха в победни възгласи.

Алтал се отмести встрани, когато отчаяният му враг се устреми към масата. Обвитият от пламъци Генд за миг се поколеба, а после захвърли огнения си меч и посегна с две ръце към трите Книги. Когато потопи ръце в златистата светлина, се раздаде Песента на Ножа и изуменият Генд изруга и се отдръпна.

— Нима наистина си допускал, че ще ти позволя да направиш това? — попита Алтал. — Можеш да прибереш своята Книга, ако наистина толкова ти е притрябвала, но нашите Книги не трябва дори да докосваш. Побързай, Генд! Времето почти изтече!

В отговор Генд изрева като звяр и грабна димящата Черна книга.

— Това все още не е краят, Алтал! — изрева и се запъти към вратата.

— Грешиш, братко, това е наистина краят — чу се глас. Не бе гласът на Алтал, макар и да излезе от неговите устни. А после гласът премина в гръм: — Сега, Елиар!

Чу се кух звук и вратата до прозореца на Двейя изчезна. На нейно място се появи безформен отвор, изпълнен с пустия мрак на Никогата и Никъдето.

Алтал надникна в тази безформена дупка и видя как огнените сгради и стенещите огнени създания, които образуваха самата същност на Нагараш, започнаха да се разтапят и втечняват, и да потъват в огнените реки, които образуваха улиците на града на прокълнатите. Реките стремително изчезваха в някаква невъобразима пропаст, откъдето пропадаха в бездната на абсолютното нищо. Виковете започнаха да звучат все по-приглушено и накрая потънаха в абсолютното безмълвие.

Горящият ужасен Хном се опита да се задържи за ръба на безформения отвор, който неудържимо го засмукваше в нищото, намиращо се отвъд. Усилията му обаче бяха безплодни — Хном премина през вратата на този свят и изчезна.

Генд, все още с огнени доспехи и все още притискащ към гърдите си горящата Книга, се опита отчаяно да се залови за нещо, което да го опази от засмукващата го пустота отвъд вратата. Ръката му напразно се опитваше да се вкопчи в гладката мраморна повърхност на пода. В последния момент той обърна изпълнен с отчаяние поглед към лицето на своя враг, протегна умолително ръка и извика:

— Алтал! Помогни ми!

Но в същия миг изчезна през ужасната врата, все още притиснал Книгата към гърдите си. Отчаяните писъци на Книгата и на Генд се сляха в едно и после угаснаха и изчезнаха в нищото, което най-сетне ги бе потърсило.

— Затвори вратата, Елиар — каза Алтал. Гласът му беше тъжен. — Най-сетне всичко свърши.