Изкуплението на Алтал

Глава 7

— Не влизай там, Алтал! Какво има там не е твоя работа!

— Тази врата ти я отвори, Еми — отвърна кротко той. — Сигурно ти е ясно, че през нея може да се преминава в двете посоки.

— Просто си гледай работата и престани да надничаш. Ще трябва да започнеш да внимаваш повече, когато ти говоря. Когато ти назовавам думата, която трябва да използуваш, аз ти изпращам картинен образ на това, което ще направи тази дума. Длъжен си да задържиш в главата си както образа, така и самата дума. Думата, взета сама по себе си, е просто звук, приятелю. Ако просто започнеш да предизвикваш шум, нищо няма да се получи. А сега опитай отново.

— След колко време ще тръгнем на път?

— След месец. Най-много след месец и половина. Настъпи ли пролетта, ще тръгнем веднага, независимо дали си готов, или не.

— Ще трябва ли да вземем нещо от Арум?

— Да, Ножа.

— Кой нож? Този, с който ще убия Генд ли?

— Ще престанеш ли?

— Нали това е смисълът на цялата работа? Генд пречи на делата на Дейвос и заради това аз ще трябва да освободя света от него. Това занимание не ми е съвсем непознато, Еми. Правил съм го и преди. Аз съм преди всичко крадец, но извършвам и убийства, стига да са добре заплатени. Предположих, че точно това имаш предвид.

— Съвсем определено не!

— Решението е съвсем просто, Еми, и дори няма да ти се наложи да изцапаш малките си лапички. Ще отидем в Арум и ще приберем ножа. След това ще отидем в Некверос и аз ще прережа гърлото на Генд с него.

— Ножът няма такава функция, Алтал. Върху неговото острие е написано нещо. Има някои хора, които ще ни бъдат потребни. Ще можем да разберем кои са благодарение на това, че ще им е по силите да прочетат текста.

— Това не ти ли се струва малко странно? Защо по-добре не се свържеш с брат си и не го попиташ кои са тези хора? Той ще ти каже, и след това ще ги издирим.

— Не се действува така, Алтал. Обстановката се променя. Ако събитията се развият по един начин, ще ни трябват едни хора. Развият ли се по друг начин, ще са ни необходими други. Именно обстоятелствата ще определят кои точно хора ще ни бъдат необходими.

— Това какво означава? Че текстът върху острието на ножа ще се променя според обстоятелствата?

— Не, текстът няма да се промени, приятелю. Ще се промени прочитът му.

— Почакай малко. Нима текстът не се възприема по един и същ начин от всички?

— Разбира се, че не. Всеки, който прочете какъвто и да било текст, го разбира по свой начин. Когато ти погледнеш текста върху острието, ще съзреш определена дума. Други хора ще видят други думи. Трети въобще няма да съзрат думи — ще приемат знаците само като украса. Хората, които са ни нужни, ще видят дадена дума и ще я произнесат на глас.

— Откъде ще можем да разберем, че са я прочели правилно?

— Ще разберем, приятелю. Повярвай ми, ще разберем.

Зимата продължи още месец и нещо, след което една нощ от югозапад повя топъл вятър и веднага започна да стопява снега. Алтал, застанал пред южния прозорец, гледаше мътните кафяви поточета, които се стичаха от склоновете на кагверските планини.

— Ти ли направи това, Еми?

— Кое?

— Ти ли докара вятъра, който разтапя снега?

— Аз не се занимавам с климата, Алтал. На Дейвос не му е приятно, когато правим това.

— Ако не му кажем, може и да не забележи. И без това вече прибягваме до хитрости. С какво ще ни навреди още една малка лъжа? Може би си заслужава да поработим в тази насока. Ти ще ме учиш как да използувам Книгата, а пък аз ще те науча как да лъжеш, мамиш и крадеш.

И се ухили.

— Това съвсем не е смешно, Алтал! — отвърна тя възмутено.

— На мен ми беше приятно да го правя. Искаш ли да се обзаложим кой от нас пръв ще поквари другия?

— Не.

— Покварата е много забавно нещо, Еми. Сигурна ли си, че не искаш да я опознаеш?

— Престани!

— Добре, Еми. Помисли си все пак по въпроса и ако размислиш, кажи ми го.

През следващата седмица и двамата не бяха в особено добро настроение, тъй като им се наложи да изчакат отслабването на пролетното пълноводие. След като планинските потоци се прибраха в руслата си, двамата започнаха да се подготвят за път.

Той облече наметалото си и се огледа. После каза:

— Готов съм. Струва ми се, че това място ще ми липсва. Преди това не бях имал постоянен дом. Допускаш ли, че някой ден ще се върнем тук?

— Струва ми се, че да. Ще тръгваме ли?

Той я вдигна и разтвори качулката на наметалото си.

— Имаш ли нещо против да пътуваш там, Еми? След като излезем, ще е добре и двете ми ръце да са свободни.

— Добре — чу гласа й в главата си. Тя се покатери на рамото му и се настани в качулката. — Удобно е.

— Ще могат ли други хора да те видят, когато излезем?

— Ако желаем това — да. Ако не го желаем, няма да ме видят.

Той огледа извитата стена и видя, че Еми е върнала вратата на мястото й.

— Имаш ли въпроси? — попита тя.

Той усети разочарование в безмълвно произнесените думи.

— Ах, Еми, прощавай, как щях да пропусна!

Направи крачка назад и се престори, че е удивен.

— Изумително! — възкликна. — Някой е пробил дупка в стената! Дори я е запушил с врата! Представяш ли си!

В отговор тя изсъска в ухото му.

Той се засмя, отвори вратата и започна да слиза по стълбището.

— Не забравяй да загасиш лампата — каза й, докато слизаха.

На подвижния мост си спомни още нещо.

— Еми, когато ти кажа нещо, което според теб е маловажно, винаги се сърдиш. Има една работа, която искам да споделя с теб. Още когато идвах насам, някакво животно ме преследваше. Така и не го видях, но през цялото време го чувах.

— Какъв звук издаваше?

— Виеше, но не като вълк. През цялото време слушах воя му.

— Отчаяние ли изразяваше? Наподобяваше ли вика на човек, падащ от скала?

— Донякъде. Но воят определено не беше човешки.

— Да, и аз не вярвам да е бил човешки.

— Според теб дали не е трябвало да се скрия някъде и да го изчакам да се появи, за да го видя как изглежда?

— Едва ли е щяло да ти бъде приятно да видиш това същество. Според мен е някакво създание, на което Генд е наредил да те следи. Искал е да е сигурен, че си се отправил към мястото, където те е изпратил.

— През някой от близките дни ще си поговорим с Генд и по този въпрос. Дали това създание продължава да ни чака от другия край на моста?

— Напълно е възможно. Едва ли обаче бихме могли да му направим нещо.

— Мога да го убия.

— Не можеш. То е призрак. Убийството винаги ли е първият ти отговор на всеки проблем?

— Не на всеки. Мога обаче да убивам разни същества, включително и хора. При това не се просълзявам. Това е част от професията ми. Ако си върша работата добре, не ми се налага да убивам никого. Ако обаче нещата не се получат както трябва, как да ти кажа…

— Алтал, ти си ужасен човек.

— Знам. Нали затова ме нае?

— Аз да съм те наемала?

— Ти искаш нещо да се направи и искаш да го направя аз. Някой от тези дни ще трябва да си поговорим за възнаграждението ми.

— За възнаграждение ли?

— Аз не работя безвъзмездно, Еми. Това би било непрофесионално.

Алтал продължи по моста, стиснал копието си.

— Предполагам, че ще поискаш злато — рече тя насмешливо.

— Може и злато, не ще и дума. Все пак бих предпочел да ми се заплати с любов. Тя не може да се преброи и вероятно поради това е по-ценна от златото.

— Объркваш ме, Алтал.

— Такава беше целта ми.

— Да не си решил да ме дразниш?

— Аз да те дразня? Аз да си позволя подобно нещо спрямо теб?

Стигнаха края на моста и Алтал спря. Вслуша се внимателно с надеждата да чуе воя на пратеника на Генд, но гората и планината бяха безмълвни.

— Сигурно му е омръзнало да ни чака — каза накрая.

— Може би си прав. — Гласът й издаваше известно съмнение.

Той се извърна, за да погледне за последен път Дома, но него вече го нямаше.

— Ти ли направи това? — попита Алтал.

— Не. Той сам се грижи за себе си. Когато ти се появи тук, успя да го видиш, защото именно това се очакваше от теб. Не бе предвидено други очи да могат да го виждат, затова и остана невидим за тях — каза тя. — Време е да тръгваме за Арум, приятелю.

След тези думи се намести удобно в качулката на наметалото му и заспа.

През този ден изминаха около двадесет и пет километра, като вървяха по ръба на пропастта, която Алтал все още продължаваше да възприема като край на света, макар на север от нея вече да стърчаха върховете на ледници. Наближи вечерта и двамата се подслониха в горичка хилави дръвчета. Алтал накладе огън, а Еми му съобщи думите, които ги снабдиха с хляб и печено пиле.

— Не е зле — рече тя, като отхапа късче пилешко месо. — Не е ли все пак малко по-препечено, отколкото трябва?

— Досега не съм се произнасял критично за твоите ястия, Еми.

— Не те критикувах, просто изказах предположение.

Той се облегна на едно дърво и опъна крака към огъня.

— Има нещо, което бих искал да споделя с теб, Еми — каза след известно колебание. — Непосредствено преди Генд да ми възложи кражбата на Книгата, късметът ми съвсем ме бе напуснал. Може би сега вече всичко е наред, обаче тогава нищо не се получи така, както го бях замислил.

— Да, знам. Ако питаш мен, поставянето на книжни пари в касата на Друигор не бе лишено от хумор, не си ли съгласен?

Той я погледна.

— Това ти ли го направи? Ти ли си причината за този мой лош късмет?

— Естествено. Ако късметът ти не се бе отвърнал от теб, ти въобще нямаше да се замислиш върху предложението на Генд. Не съм ли права?

— Добре, а преди това да стане, твое дело ли беше добрият късмет, с който бях известен?

— Естествено, че бе мое дело. Ако дотогава не ти беше вървяло, как щеше да разбереш после, че късметът ти е обърнал гръб?

— Еми, да не би да си богиня на съдбата?

— Това го върша между другото, приятелю. Всички ние си играем с късмета на някои хора. Това е начин да ги накараме да бъдат сговорчиви.

— Значи дълги години съм те боготворял.

— Знам, и това ми бе много приятно.

— Почакай малко — възрази той. — Ако съм запомнил добре, ти ми каза, че не ти е било известно, че именно Генд ми възложи да открадна книгата. След като през цялото време си била кацнала на рамото ми и си се забавлявала с моя късмет, как можеше това да не ти е известно?

— Алтал, не съм била чак толкова близо до теб. Знаех, че някой ще ти възложи да откраднеш Книгата, но не ми бе известно, че това ще е самият Генд. Предполагах, че той ще се опита да ти възложи това чрез някой от подчинените си. Арган или Хном например. Сигурна съм, че нямаше да изпрати Пехал.

— Кои са те?

— Те са слугите на Генд. Сигурна съм, че ще се запознаеш с тях преди всичко това да приключи.

— Знаеш ли, че в Екверо ти насмалко не ме уби? Някои от стрелите прелетяха съвсем близо до мен, когато бягах през градината на Квесо.

— Но не те улучиха, нали? Приятелю, нямаше да позволя да ти се случи нищо лошо.

— А книжните пари са твоя измислица, нали? Човек трудно би повярвал, че хартията може да струва нещо.

— Тази идея съществува доста отдавна. Хората, занимаващи се с покупки и продажби, си разменят малки бележки. Тези бележки всъщност са обещания за бъдещо плащане и не са толкова тежки и неудобни като златото. Идеята я осъществиха жителите на Магу.

— Ти ли накара Гости Големия търбух да ме излъже за съдържанието на касата си?

— Не. Това вероятно е дело на Генд. Той имаше не по-малко основания от мен да се лишиш от късмета си.

— Виждам, че нямам причини да се чудя защо тогава въобще не ми провървя. И двете воюващи страни са имали интерес да се лиша от късмета си.

— Не ти ли е приятно, че си бил предмет на такова голямо внимание?

— Да смятам ли, че отново съм се сдобил с късмет?

— Разбира се, Алтал. Отсега нататък твоят късмет съм аз и ще те обичам безкрайно. Разбира се, докато правиш точно това, което ти казвам.

И погали бузата му с топлата си лапичка.

След няколко дни достигнаха изсъхналото дърво.

— Още ли е тук? — учуди се Алтал.

— Да, приятелю. Използуваме го като ориентир.

На това място завиха на юг и около седмица вървяха през Кагвер. В един късен следобед видяха бедно селце, сгушило се в съседната долина.

— Какво ще кажеш, Еми? — попита Алтал. — Дали не си заслужава да се отбием там и да си поговорим с местните хора? От доста време съм изгубил допир със света, така че може би не би било зле да проверя какво става в него.

— Нека не оставяме спомени за нашето преминаване, приятелю. Генд има очи и уши навсякъде.

— Права си — съгласи се той. — Нека в такъв случай преспим тук. Утре преди изгрев ще заобиколим селцето.

— Алтал, не ми се спи.

— Оставаше и да ти се спи. Ти и без това спиш по цял ден. Аз обаче през това време вървя и сега съм уморен.

— Добре, добре. Дай в такъв случай малко почивка на клетите си малки крачета.

Алтал в действителност не бе чак толкова уморен. В селото обаче имаше нещо, което веднага привлече вниманието му — в южната част имаше заградено място, където се разхождаха коне, а на самата ограда бяха закачени няколко седла. До Арум оставаше още много път, който с езда можеше да се измине по-лесно и по-удобно, отколкото пешком.

Реши да не занимава Еми с плана си. Можеше да открадне кон, без да се нуждае от ничия помощ. Или коментар.

Погрижи се за вечерята и след като се нахраниха, се сгушиха под наметалото му и се унесоха в сън.

— Какво си решил? — попита го безмълвно заспиващата Еми, след като разбра, че е решил да тръгне отново на път малко след полунощ.

— Реших, че ще е разумно да станем рано и да заобиколим селото преди жителите му да са се събудили. Пътуването през нощта е най-добрият начин да не бъдеш забелязан.

— Нали няма да имаш нищо против, ако аз си поспя малко по-дълго?

— Ни най-малко, Еми. Просто се намести удобно в качулката и спи.

Когато той стана, тя се размърда в качулката и след леко мъркане заспа пак.

Събуди се обаче внезапно, тъкмо в момента, когато Алтал пришпори новия си кон в галоп.

— Трябваше да се сетя — промърмори тя.

— Еми, нали сме се отправили на свещен поход? — реши да се оправдае той с благородни подбуди. — След като сме тръгнали да спасяваме света, не е ли редно и другите хора да ни подпомогнат мъничко?

— Алтал, ти смяташ ли някога да се промениш?

— Вероятно няма да се променя, Еми. Сега най-добре си поспи. Всичко е наред.

Вече се придвижваха по-бързо. Само два дни след като Алтал се сдоби с коня, напуснаха Кагвер и навлязоха в обширните гори на Хуле.

В тези гори вече се бяха появили селища и това раздразни Алтал. Хуле по начало трябваше да си остане пустош, но ето че се бяха появили малки опърпани човечета, които замърсяваха гората с присъствието си. Селищата бяха сиромашки — колиби, вдигнати направо в калта и заобиколени от купища нечистотии. Сами по себе си бяха неугледни, не ще и дума, обаче Алтал се възмути най-вече от пъновете. Проклетите пришълци бяха започнали да изсичат дърветата.

— Цивилизация! — промърмори той презрително.

— Какво? — попита Еми.

— Започнали са да изсичат дърветата, Еми.

— Тази дейност е присъща на хората, приятелю.

— Искаш да кажеш, на хорицата. На малките човечета, които се страхуват от мрака и откриват начини да говорят за вълци, без да произнесат думата „вълк“. Хайде да се махаме оттук. Гледката на това сметище ми разваля настроението.

Докато пътуваха на юг, минаха покрай още няколко подобни селища, при което мнението на Алтал за обитателите им не стана по-добро.

Настроението му се подобри, когато започнаха да изкачват хълмовете на Арум. Бе уверен, че колкото и да се цивилизоват хората, едва ли могат да успеят да унищожат и самите планини.

Продължиха на юг. След два дни, когато започна да се свечерява, Алтал се отби от пътя и започна да подготвя място за нощувка на една малка поляна.

— Бихме ли могли да си хапнем риба, приятелю? — попита Еми, след като той накладе огъня.

— Мислех си за говеждо.

— Говеждо ядохме снощи.

Той понечи дай отговори, но вместо това се разсмя.

— Не сме ли водили и по-рано подобни разговори? Доколкото си спомням, спорехме с часове дали си струва да се вечеря едно и също по цяла седмица.

— Тогава беше различно.

— Права си, мила. Добре, щом желаеш риба, ще имаме риба за вечеря.

Тя започна да мърка в радостно очакване.

През нощта Алтал спа добре. Непосредствено преди зазоряване обаче внезапно се събуди. Един полузабравен инстинкт го предупреди, че наблизо се таи опасност.

— Някой се е запътил насам, Еми — предупреди я той.

Зелените й очи веднага се разтвориха и той почувствува бързите й мисли. След това тя засъска.

— Какво има? — попита той.

— Това е Пехал! Пази се, Алтал, той е много опасен!

— Нали той беше един от хората на Генд?

— По-точно би било да кажеш, че е едно от животните на Генд. В Пехал не е останало почти нищо човешко. Сигурна съм, че ще се опита да те убие.

— Мнозина са се опитвали да го направят, Еми — отвърна той. Измъкна се изпод наметалото и посегна към копието си.

— Не се опитвай да се биеш с него, Алтал. Той е пълен дивак и е много жесток. Ще се опита да отклони вниманието ти с приказки, за да те подмами в обсега на меча си. Предполагам, че и без това си търси закуска.

— С хора ли се храни? — възкликна Алтал.

— Това е една от най-милите му привички.

— Струва ми се, че знам как да го задържа на разстояние — каза Алтал и се усмихна.

Чу се пукот на счупени съчки и Алтал се скри зад едно дърво.

Човекът бе огромен, а скотското му лице бе лишено от човешки черти. Пробиваше си път през гората, като размахваше огромен меч, който очевидно не бе направен от бронз.

— Къде си? — изрева с груб животински глас.

— Нейде тук — отвърна Алтал. — Според мен не би трябвало да се доближаваш повече.

— Покажи се!

— Защо?

— Защото искам да те видя!

— Не съм чак толкова привлекателен.

— Покажи се! — изрева повторно звярът.

— Е, щом си рекъл, ще се покажа — отвърна любезно Алтал, излезе иззад дървото и се вгледа внимателно в тежко въоръжения дивак. След това каза „деу“.

Дивакът се извиси във въздуха и изрева от изненада.

— Това е само малка предпазна мярка, приятелю — поясни възпитано Алтал. — Струва ми се, че тази сутрин не си в настроение. Може би храносмилането ти не е наред.

— Свали ме на земята!

— И защо? Там си си добре.

Оскотелият дивак заразмахва меча си, сякаш се опитваше да разруши това, което го държеше във въздуха.

— Нали няма да възразиш, ако го огледам? — попита Алтал, протегна ръка напред и каза „гвем“.

Огромният меч се измъкна от ръката на великана и послушно полетя към Алтал.

— Бива си го! — каза той, след като претегли с ръката си тежкото оръжие.

— Върни ми го!

— Съжалявам. На теб и без това няма да ти трябва повече.

Алтал забучи тежкия меч в земята и след това прибра и камата и кесията на скота.

Пехал започна да реве, дивашкото му лице се разкриви от гняв.

Алтал отново повдигна ръка и повтори „Деу“.

Пехал се издигна на още десетина метра във въздуха. Лицето му побеля, очите му се разшириха и той престана да мърда.

— Каква е гледката оттам? — попита Алтал. Цялата тази история започна да му доставя удоволствие. — А дали пък не би искал да огледаш света от малко по-голяма височина? От няколко километра, да кажем? Само пожелай и веднага ще го изпълня.

Пехал го погледна с очи, изпълнени с внезапен ужас.

— Разбрахме ли се, приятелю? — попита Алтал. — Когато видиш отново Генд, предай му много здраве от мен и му кажи да престане с тези игрички. Вече не работя за него, така че няма право на никакви претенции към мен.

Алтал взе новите си придобивки. Кесията прибра в джоба си, измъкна новия си меч от земята и го удари с дръжката на камата. Мечът изкънтя. Той прокара пръст по острието. Изглеждаше много по-остър от бронзовия.

— Много мило — промърмори Алтал, после погледна Пехал.

— Искам да ти изразя моята благодарност, приятелю — каза му с насмешка. — В замяна за тези дарове мога да ти дам старото си оръжие. Тъй като си много по-благороден от мен, едва ли ще ми се разсърдиш.

Захвърли бронзовите си оръжия на земята и каза:

— Някой от тези дни ще трябва пак да си поиграем. Сигурен съм, че днешният ще ти се стори много приятен.

— Да не би да си решил да го оставиш там горе? — попита с укор Еми.

— Е, тази нощ ще залезе едновременно със слънцето. Или ако не точно тази нощ, то следващата. Или по-следващата. Не е ли по-добре да закусим и да продължим пътя си?

Тя се опита да сдържи смеха си, но без особен успех.

— Ужасен си!

— Всичко това не ти ли се струва забавно? Наистина ли този глупак е един от най-добрите служители на Генд?

— Генд използува Пехал, когато трябва да се демонстрира груба сила и диващина. Другите са много по-опасни.

— Добре, че е така. Иначе може да ни налегне скука — каза Алтал, после извади камата и я огледа. — Какъв е този метал?

— Хората го наричат стомана. Научиха се да го произвеждат преди около хиляда години.

— Точно тогава бях зает. Навярно заради това съм пропуснал да го видя. От какво се добива?

— Нали си виждал червените скали на Плаканд?

— Разбира се. Целият Плаканд е почервенял от тях.

— Те съдържат метал, наречен желязо. Хората съумяха да го извлекат от тези скали едва когато се научиха да кладат по-горещи огньове. Желязото е по-твърдо от бронза, но е крехко. За да могат от него да се произвеждат оръжия и сечива, трябва да му се добавят други метали.

— Да разбирам ли, че напълно е заменило бронза?

— Почти напълно, да.

— Вероятно е по-качествено от бронза, но не е така красиво. Този сив цвят ми действува потискащо.

— Цветът има ли някакво значение?

— Въпрос на естетика, Еми. По начало се стремим да изпълваме живота си с красота.

— Не мога да съзра никаква красота във вещ, замислена за убийството на хора.

— Във всичко има красота, Еми. Просто трябва да знаеш как да я откриеш.

— Ако ще ми изнасяш проповеди, по-добре да се свия на кълбо и да заспя.

— Прави каквото искаш, Еми. Да не забравя: знаеш ли у кой от родовете на Арум се намира ножът, който търсим? Ако се наложи да претърсим всички хора в тези планини, това би ни отнело доста време.

— Знам къде е, приятелю. Ти вече си бил там. Дори се ползуваш с известност в рода, който притежава Ножа.

— Аз ли? Та аз се стремя да избягвам известността по всякакви начини!

— Интересно защо. Нали не си забравил пътя към селото на Гости Големия търбух?

— Там ли се намира Ножът?

— Да. Притежание е на сегашния вожд на рода. Той няма представа откъде го има и не разбира неговата стойност. Заради това го държи в помещението, където е складирано и останалото му оръжие.

— Това съвпадение ли е? Имам предвид факта, че ножът е в дома на Гости.

— Вероятно не.

— Би ли ми обяснила защо?

— Не. Не знам защо, но думата „съвпадение“ винаги предизвиква спорове от религиозно естество.

През следващите няколко дни вървяха по пътя, по който някога Алтал бе избягал от Гости. Най-сетне стигнаха прохода над каньона, разположен над селото на Гости. Сега на мястото на дървената крепост се издигаше голям каменен замък. Някогашният паянтов мост, послужил за източник на оскъдните приходи на Гости, бе заменен от голям каменен мост с няколко арки. Алтал пришпори коня си, отклони се от пътя и се върна в гората.

— Няма ли да се спуснем? — попита Еми.

— Вече почти се е стъмнило, Еми. Нека да го направим утре сутрин.

— Защо?

— Защото инстинктът ми говори, че така трябва. Нали не възразяваш?

— Добре, добре — отвърна му тя с пресилен сарказъм. — В края на краищата трябва да се доверяваме на инстинктите си, нали?

— Дръж се възпитано — промърмори Алтал, слезе от коня, отиде до края на горичката и отново огледа селището около замъка. Нещо му се стори странно. — Защо всички мъже са облечени с поли?

— Това не са поли, а фустанели, Алтал.

— Полата си е пола, Еми. Защо не харесват панталоните? Като моите, например?

— Защото предпочитат фустанелите. Не повеждай обаче с тях разговори за облеклото им. Запази собственото си мнение за себе си.

— Слушам, госпожо. Какво ще желаете за вечеря? Предполагам, риба?

— Ако не ви затруднява.

— А ако ме затрудни?

— По-добре ще е да не те затрудни.

Глава 8

На следващата сутрин Алтал и Еми се събудиха рано, но изчакаха да мине известно време и селяните да се пораздвижат. После Алтал пое по пътеката надолу.

Стигнаха до селището тъкмо в момента, когато някакъв мрачен мъж с мръсна фустанела излезе от една от къщите до стената на замъка. Протягаше се и се прозяваше, но когато Алтал го доближи, очите му внезапно се изпълниха с тревога.

— Ти си чужденец — каза мъжът.

— На мен ли говориш? — попита невинно Алтал.

— Щом не живееш тук, значи си чужденец, нали?

Алтал се огледа и каза:

— Странна работа, изглежда, си прав. Не е ли още по-странно това, че самият аз не го бях забелязал?

Подозрителността в погледа на мъжа отслабна и той се засмя.

— Нещо смешно ли казах? — попита Алтал и си придаде невинно изражение.

— Веселяк си, както виждам.

— Старая се. Намирам, че малко веселие отслабва напрежението в моментите, когато се запознавам с някого. Така хората разбират, че не съм чужденец, а просто приятел, с когото се срещат за пръв път.

— Ще трябва да запомня тази приказка — отвърна мъжът и се ухили. — Как се казваш, приятелю, с когото се срещам за пръв път?

— Алтал.

— Това шега ли е?

— Не го бях замислил като шега. Защо, какво му е на името?

— Нашият род пази едно много старо предание за мъж на име Алтал. Да не забравя, казвам се Дегрур.

Човекът протегна ръка. Алтал се ръкува с него и каза:

— Приятно ми е. Кое е забавното в историята, свързана с другия Алтал?

— Ами, оказало се, че бил крадец.

— Наистина ли? Какво е откраднал?

— Доколкото си спомням, пари. Тогава старейшината на рода се казвал Гости Големия търбух. Бил най-богатият човек на света.

— Боже мой!

— Така било. Стаята, където Гости държал парите си, била препълнена догоре със злато. Именно тогава се появил онзи Алтал, който с шегите си успявал да разсмее даже и стените. Та една вечер, след като всички се изпонапили и заспали, Алтал се промъкнал в стаята и откраднал всичкото злато на Гости, до последната монета. Според преданието му се наложило да открадне цели двадесет коня, за да успее да го отнесе.

— Това е много злато.

— Така е. Предполагам, че с течение на времето разказвачите са допуснали известно преувеличение. Нищо чудно в стаята да не е имало чак толкова много злато.

— Сигурен съм, че си прав, Дегрур. Аз пък веднъж слушах легенда за човек, който бил голям като планина.

— Имам работа в замъка — каза Дегрур. — Защо не дойдеш с мен, за да те представя на нашия вожд? Вярвам, че ще му е приятно да се запознае с човек, който се казва Алтал.

— Навярно, за да ме държи под око. Виждам, че тук името ми би могло да събуди известни подозрения.

— Не се безпокой, приятелю. Никой вече не вярва в тези стари легенди.

— Дано да си прав.

— Ще се разтревожиш ли, ако ти кажа, че от качулката на наметалото ти наднича една котка?

— Не. Знам, че е там. Дойде при мен в планината, докато си почивах. Вероятно, за да краде храна. Допаднахме си обаче и от известно време пътуваме заедно. Как се казва вашият вожд?

— Алброн. Млад е, но според нас се справя добре с работата си. Баща му, Баскон, прекарваше по-голямата част от времето си, потопил глава в най-близката бъчва с бира. Един пиян родов старейшина нерядко допуска грешки.

— Защо, какво стана с него?

— Една нощ се напи до козирката, качи се на най-високата кула в замъка и предизвика Бога на двубой. Някои говорят, че Бог го бутнал от кулата, но според мен просто не е успял да запази равновесие. Падна в двора и се уби.

— Е, всички ще умрем.

Влязоха в двора на каменния замък. Алтал забеляза, че е павиран така, както бе павиран дворът на Дома на края на света. Дегрур го поведе по стълбище, водещо към масивна врата. Влязоха и се озоваха в осветен с факли дълъг коридор, водещ към столовата.

Там разположили се около дълга маса брадати мъже закусваха от дървени чинии. Алтал се огледа. Мрачните каменни стени бяха украсени с бойни знамена и оръжия. Цепениците, горящи в камината, пукаха весело. Каменният под очевидно бе пометен тази сутрин, а в ъглите на помещението не се криеха кучета, ръфащи кокали.

— Чистотата наистина е хубаво нещо — промърмори одобрително Еми.

— Вероятно по принцип си права, но едва ли е чак толкова важна — отговори той.

В най-далечния край на масата седеше мъж с фустанела, умни очи и бръснато лице.

— Княже — рече му Дегрур. — Този пътник преминава през нашите земи. Реших, че може би ще пожелаеш да го видиш, тъй като е много известен.

— Така ли? — попита старейшината на рода.

— Всеки го знае, господарю. Казва се Алтал.

— Шегуваш се!

Дегрур вече се хилеше.

— Поне на мен така ми каза, княже Алброн. Разбира се, може и да ме е излъгал, за да приспи бдителността ми.

— Това ми звучи безсмислено, Дегрур.

— Княже, та аз съвсем преди малко се събудих. Трябва ли в такъв момент да търсиш смисъл в думите ми?

Алтал направи крачка напред и елегантно се поклони.

— За мен е чест да се запозная с вас, княже Алброн. Виждам, че от деня на последното ми идване тук са настъпили значителни подобрения — добави, след като огледа помещението.

— Идвали сте тук и по-рано, така ли? — рече Алброн и присви вежда.

— Да, преди доста време. Тогавашният вожд държеше в гостната си прасета. Прасенцата са наистина мили животинчета, добри към майките си и така нататък, обаче ми е трудно да ги възприема като домашни любимци. Пък и гостната едва ли е най-подходящото помещение, където да се отглеждат. Освен ако човек не държи месото, с което се храни, да е наистина съвсем прясно.

Алброн се засмя.

— Наистина ли се казвате Алтал?

Алтал въздъхна с престорена скръб.

— Уви, княже Алброн, това е моето име — отвърна театрално. — Бях предположил, че вашият род вече ме е забравил. Славата си има и своите неудобства. Не мислите ли така, княже? Както и да е, след като ужасната ми тайна вече е разкрита и ми се струва, че в момента не сте зает, бихме могли да си поговорим делово. Откакто за последен път бях тук, успя ли вашият род да събере достатъчно злато, за да ви обера повторно?

Старейшината Алброн примига, после избухна в смях.

— Щом вече знаете ужасната ми тайна, няма смисъл да го увъртам — продължи Алтал. — Кой според вас би бил най-подходящият момент да ви ограбя? Знаете, че подобни действия често са съпроводени от крясъци, суетня, потери и други подобни неща. Обирът може да бъде много досадно занимание.

— Изглеждате много добре за възрастта си, господин Алтал — отбеляза старейшината с усмивка. — Според приказката, която научих още в детството си, вие сте ограбили Гости Големия търбух преди почти три хиляди години.

— Толкова много? Боже мой, как лети времето!

— Защо не закусите заедно с нас, господин Алтал? — покани го Алброн. — След като така или иначе сте решили да ме лишите от всичкото ми злато, ще ви трябват няколко десетки коня, за да отнесете плячката. Бихме могли да обсъдим този въпрос по време на закуска. Разполагам с няколко излишни коня, някои от които дори са запазили всичките си четири крака. Вярвам, че бихме могли да ги спазарим. Нали сте съгласен, че желанието ви да ни ограбите не бива да пречи на съвместния ни бизнес?

Алтал се засмя и се присъедини към групата хранещи се мъже. След като си побърбориха и се нахраниха, младият княз предложи на Алтал халба, пълна с течност, наречена „бира“.

— Внимавай — промърмори гласът на Еми.

— Не би било възпитано да откажа, Еми — отвърна й безмълвно Алтал, надигна халбата и отпи.

Наложи му се да използува цялото си самообладание, за да не изплюе ужасната течност на пода. Съвсем друго си бе хубавата медовина. Течността, която му предложи Алброн, бе толкова горчива, че Алтал насмалко не се задави.

— Предупредих те — прозвуча самодоволният глас на Еми.

Алтал внимателно остави халбата на масата.

— Гостуването при вас е много приятно, княже Алброн, но бих искал да ви задам един въпрос.

— Какъв? Откъде точно да избягате, след като ме ограбите?

Алтал се засмя.

— Съвсем не, ваше височество. Ако бях наистина онзи Алтал, щях да съм планирал бягството си още преди да дойда тук. Както вероятно сте забелязали по дрехите ми, не съм от Арум.

— Предположих това, господин Алтал.

— Дойдох откъм изтока, от Ансу. От няколко години се опитвам да открия една вещ.

— Нещо ценно ли е?

— За другиго едва ли, но на мен ми е необходима, за да предявява претенции върху едно наследство. По-големият брат на баща ми е аркхайн на нашия район.

— Аркхайн?

— Това е благородническо звание, ваше височество, приблизително съответствува на вашата собствена титла. За нещастие моят братовчед, единственият син на чичо ми, преди няколко години влезе в спор с една мечка. Малко са мъжете, които излизат победители в такива спорове, тъй като в Ансу мечките са много големи и злонравни. Както и да е, моят братовчед загуби спора, и тъй като чичо ми няма други синове, въпросът за наследяването на титлата му остана открит.

— И ще я наследите вие? Поздравявам ви, господин Алтал — каза Алброн.

— Нещата, уви, не са така прости, ваше височество — каза мрачно Алтал. — Имам още един братовчед, син на по-малкия брат на баща ми. С него се родихме в едно и също лято. В Ансу не разполагаме с надежден календар, така че не се знае кой от двама ни е по-възрастен.

— Заради такива неясноти избухват войни.

— Моят чичо аркхайнът също знае това, ваше височество. Заради това ни извика заедно с братовчед ми в своя замък и ни нареди съвсем недвусмислено да престанем да набираме войски и да сключваме съюзи. После ни разказа една история. Преди много години един от нашите прадеди притежавал много красива кама. По време на една от многото малки войни, които редовно избухват в Ансу, бил убит. След залез-слънце разбойниците, които се навъртат като лешояди около полесражението, отишли на бойното поле, за да ограбят труповете.

— Да, така е — съгласи се мрачно Алброн.

— Сигурен съм, че и вие сте били свидетел на подобни неща. Както и да е, един от тези мерзавци откраднал камата на нашия прапрапрадядо. Не била украсена със скъпоценни камъни, но била така изящно изработена, че мръсникът решил, че си заслужава да бъде открадната и продадена. Чичо ми каза и на двама ни, че ни предлага състезание. Щял да завещае титлата си на този от нас, който успее да открие камата и му я занесе.

Алтал въздъхна театрално и продължи.

— Оттогава посветих всичките си дни на това търсене. Просто няма да ми повярвате колко интересен може да е животът, когато с едно око търсите древен предмет, а с другото следите да не ви открият убийци.

— Убийци ли?

— Братовчед ми е доста ленив човек, ваше височество. Мисълта, че трябва да си губи времето да обикаля света в търсене на едно древно оръжие, определено не му се нрави. Очевидно е решил, че би му било много по-лесно да организира убийството ми, отколкото да се състезава с мен. Както и да е, преди време попаднах на човек, който ми разказа, че някога посетил вашата оръжейна. Беше почти сигурен, че е виждал там нож като този, който му описах.

Алтал погледна вожда. Очакваше историята, която току-що бе съчинил, да разпали неговото въображение. С удоволствие констатира, че не е сгрешил.

Княз Алброн се изправи и предложи:

— Нека се разходим до оръжейната, аркхайн Алтал.

— Все още не съм аркхайн, ваше височество — поправи го Алтал.

— Ще станете аркхайн, стига тази кама да е в оръжейната ми, господин Алтал. Вие сте човек с изящна реч и чувство за хумор, а това са качества на благородник. Колкото до вашия братовчед, той е жалък слуга. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна да наследите титлата на чичо си.

Алтал направи дълбок поклон.

— Вие ми оказвате голяма чест, ваше височество.

— Малко не преигра ли? — попита гласът на Еми.

— Познавам жителите на Арум, Еми, така че знам какво точно трябва да им разказвам. Всъщност историята, която съчиних, много си я бива. Съдържа всичко: опасност от гражданска война, герой, злодей, плюс изпълнена с опасности битка. Какво повече й трябва на една приказка, за да бъде красива?

— Може би една капчица истина нямаше да й навреди.

— Не обичам да развалям красивите приказки с истини, Еми. Не смяташ ли, че по такъв начин бих изневерил на творческата си същност?

— Боже мой! — въздъхна тя.

— Довери ми се, малко котенце. Смятай, че ножът е вече в ръцете ми. Даже няма да ми се наложи да давам пари за него. Алброн направо ще ми го подари, че и дори ще ме благослови, отгоре на това.

Оръжейната на Алброн представляваше стая с каменни стени в дъното на замъка. Бе пълна с какви ли не мечове, брадви, пики, шлемове, ками и ризници.

— Това е моят оръжейник Ройд — каза Алброн на Алтал, като му представи набит мъж с фустанела и набола червена брада. — Опишете му ножа, който търсите.

— Дълъг е около половин метър, уважаеми оръжейнико — започна да обяснява Алтал на червенобрадия мъж. — Има и много странна форма, наподобява лавров лист. Върху острието му има рисунка. Доколкото успях да разбера, всъщност тя представлява надпис на древен език, който никой вече не разбира.

Ройд се почеса по главата.

— Аха! — рече след малко. — Сещам се. Значи, става дума за оня нож. Много красив, наистина, обаче прекалено елегантен за моя вкус. Самият аз предпочитам оръжия с по-делови вид.

— Значи е тук, така ли?

— Ами, доскоро беше тук. Младият Елиар, преди да тръгне на война в Треборея, се отби при мен. Хареса този нож и му го дадох.

Алтал погледна озадачено Алброн.

— Нима сте се скарали с някого в Треборея, ваше височество?

— Съвсем не. Става дума за сделка. Още от древни времена жителите на равнината постоянно се опитват да образуват съюзи с князете на Арум. Съюзи, при които ние си проливахме кръвта, докато печалбите оставаха за тях. Преди около петдесет години всички князе на Арум провели събор, на който решили да не сключват повече такива съюзи с жителите на равнината. Взело се решение, ако те наистина се нуждаят от войници, да си плащат за тях.

— Да си плащат?

— Това ни устройва, господин Алтал. По време на тези войни не се съюзяваме с никого, така че няма опасност да бъдем измамени при делбата на плячката. Отношенията ни с жителите на равнината вече са поставени на делова основа. Ако им трябват войници, трябва да си платят за тях, и то предварително. При това не приемаме ценни книжа или книжни пари. Плащат в злато, и то преди нашите мъже да тръгнат на война.

— Те как приемат това ваше решение?

— Доколкото разбрах, отначало надали възмутен писък до небесата. Князете на Арум обаче проявили твърдост, така че жителите на равнината или си плащат, или сами си водят войните.

Алброн се почеса замислено по брадичката.

— Жителите на Арум сме войнствени. Имало е времена, когато война между отделните родове е могла да избухне по най-незначителни поводи. Това обаче отдавна е приключило. От близо четиридесет години в Арум не са се водили войни.

Алтал се усмихна.

— Съвсем правилно. Защо трябва да подпалваш дома на съседа си за удоволствие, когато можеш да подпалиш Перквейн и Треборея срещу заплащане? Кой треборейски град ползува в момента услугите на младия Елиар?

— Ройд, не беше ли Кантон? — попита Алброн. — Не мога да ги запомня всичките. Понякога наши хора участвуват едновременно в няколко войни.

— Да, господарю — отвърна Ройд. — Тъй като на младия Елиар това му е за пръв път, ти го изпрати на една по-лека война, за да набере опит. Войната между Кантон и Остос се води от десет века и никой отдавна не я приема сериозно.

— В такъв случай очевидно ще трябва да отида в Кантон — рече Алтал. — Всъщност това ще ми дойде добре.

— Така ли? Защо? — попита Алброн.

— Треборея е равнинна страна без гори. Не искам да ви обиждам, ваше височество, но в Арум има прекалено много дървета за моя вкус.

— Не обичате ли дърветата?

— Не и когато зад всяко от тях могат да се крият убийци, изпратени от братовчед ми. Знам, че равнинните и обезлесени страни са скучни, обаче малко скука може би ще се отрази добре на нервите ми. В последно време бяха опънати като лък. Как изглежда Елиар?

— На вид е жилав — започна червенобрадият оръжейник. — Само на петнадесет години е, така че още расте. Ако остане жив, по всяка вероятност ще стане впечатляващ воин. Не изглежда прекалено умен, но може би ще поумнее. Изпълнен е с ентусиазъм и се смята за най-великия воин на земята.

— В такъв случай ще е добре да побързам — каза Алтал. — Младият Елиар, изглежда, е от хората, които са препълнени догоре с преливаща смъртност.

— Красиво го казахте, господин Алтал — рече с възхищение Алброн. — Такава характеристика би могла да се даде на почти всеки юноша в Арум.

— Това обаче се отразява добре на бизнеса, нали, княже?

— Естествено — доволно отвърна Алброн. — За такива младежи по правило искам двойна цена.

На следващата сутрин Алтал и Есмералда напуснаха замъка на Алброн и се отправиха на юг.

— Знаеш ли пътя за Кантон? — попита го Еми, когато навлязоха в едно дефиле.

— Разбира се, Еми. Известни са ми поне по няколко пътища до всеки град на света.

— Сигурно и по още няколко, по които да се измъкнеш?

— Естествено. При моята професия е добре да умееш да се измъква бързо.

— Да бе.

— Дръж се възпитано, Еми. Къде трябва да отидем, след като вземем Ножа от Елиар?

— Нямам представа.

— Какво?!

— Успокой се, Алтал. Това ще разберем от текста върху Ножа.

— Бях останал с чувството, че от думите, изписани върху Ножа, ще разберем кои са ни необходимите хора.

— Прав си, но ще разберем и други неща. Текстът върху острието е много сложен, приятелю, и при това се променя в зависимост от обстоятелствата. От него ще разберем къде да отидем, кого да открием и каква да бъде следващата ни стъпка.

— Говориш така, сякаш става дума за Книгата.

— В известен смисъл си прав. Книгата обаче, за разлика от Ножа, не се променя. Да вървим, Алтал, че ни чака дълъг път.

Спуснаха се в равнината на Перквейн и след около седмица стигнаха Магу. От последното посещение на Алтал в Магу бяха настъпили много промени, обаче древният храм все още продължаваше да бъде най-забележителната сграда в града. Когато минаха покрай него, Алтал бе удивен от реакцията на Еми. Както винаги, тя пътуваше в качулката на наметалото му. Когато видя храма, присви уши и изсъска.

— Това пък защо? — попита той.

— Ненавиждам тази сграда! — отвърна раздразнено тя.

— Защо?

— Защото е гротескна!

— Малко е претенциозна на вид, наистина, обаче не се отличава много от другите храмове, които съм виждал.

— Алтал, имам предвид не сградата, а статуята в нея.

— Да не би да имаш предвид статуята с многото гърди? Та това е просто местната богиня, Еми. Не би трябвало да я възприемаш толкова сериозно.

— Възприемам я съвсем сериозно, Алтал!

Той усети лошото й настроение и бързо се извърна. Изведнъж му дойде нещо наум и реши да надникне в тази част от разума й, която тя бе обявила за лична и забранена за пришълци. Остана изумен от откритието си.

— Всъщност това наистина ли си ти? — възкликна удивено.

— Не ми се говори по този въпрос, Алтал!

— Значи ти си Двейя? Прав ли съм?

— Браво. Дори успя да произнесеш името правилно.

Тонът й бе язвителен. Тя определено не бе в добро настроение.

— Защо досега не ми каза коя си в действителност?

— Не е твоя работа коя съм.

— Ти в истинския си облик така ли изглеждаш?

— Питаш ме дали приличам на свиня за разплод? Или на цяло стадо свине?

— Не, не, имах предвид лицето ти, а не тези допълнителните… — той се запъна, тъй като не успя да открие дума, която да не прозвучи обидно.

— И в лицето няма прилика.

— Богиня на плодородието? Че какво общо има плодородието с нашите занимания?

— Би ли формулирал въпроса си другояче, докато все още си здрав и читав?

— Не, може би ще е по-добре да не го задавам.

— Мъдро решение.

Излязоха от Магу. Алтал все още се опитваше да осмисли откритието си. Всъщност нещата започнаха да се избистрят.

— Еми, не ми се сърди, но бих искал да си изясня някои работи. Нали нямаш нещо против? Дейвос създава нещата, нали така?

— И какво от това?

— Значи първо ги създава, а след това се заема със създаването на други неща. Тези, които вече е сътворил, предава на теб. Ти пък се грижиш за оцеляването им, като им осигуряваш потомство.

После му дойде наум друга мисъл.

— Нали заради това мразиш Дейва толкова силно? Той иска да разруши всичко, сътворено от Дейвос, докато ти искаш да го запазиш. Случайно ли е, че имената и на трима ви започват с един и същ звук? Дейвос, Двейя и Дейва? Означава ли това, че ти си сестра и на Дейвос, и на Дейва?

— Нещата са малко по-сложни, Алтал, макар и да се доближаваш до ръба на истината. Виж, на пътя има някакви хора.

— По-добре се скрий в качулката, докато разбера кои са — каза Алтал.

Когато ги доближиха, Алтал видя, че са с фустанели. Мнозина бяха омотани с кървави превръзки, други се придвижваха с помощта на импровизирани патерици.

— От Арум са — промърмори Алтал. — От шарките на фустанелите им се вижда, че са от племето на Алброн.

— Какво правят тук, в Перквейн?

— Нямам представа, Еми. Ей сега ще ги попитам.

Алтал се доближи с коня си до ранените.

Човекът, водещ групата им, бе висок, строен и тъмнокос. Главата му бе увита с окървавен бинт, а на лицето му бе изписано раздразнение.

— Както виждам, господа, сте доста далеч от дома — каза Алтал вместо приветствие.

— Сега се опитваме да се доближим до него — отвърна мъжът.

— Вие сте от рода на Алброн, нали?

— Откъде разбра?

— От шарките на фустанелите ви, приятелю.

— Нямаш вид на арумец.

— Наистина не съм арумец, но познавам обичаите ви. Май сте си имали неприятности?

— Така е. Княз Алброн ни изпрати да воюваме като наемници в Треборея. Мислехме си, че става дума за обикновена спокойна малка война, а пък тя излезе изпод контрол.

— Да не би да става дума за разправиите между Кантон и Остос? — попита Алтал и усети как стомахът му изстива.

— Значи знаеш за тази война?

— Ние съвсем наскоро гостувахме на княз Алброн.

— Ние?

— Аз и котката ми — обясни Алтал.

— Една котка е твърде странен спътник — отбеляза стройният мъж, след това огледа измъчените си подчинени и нареди:

— Почивка! — Седна на тревата до пътя и каза: — Ако разполагаш с малко време, бих искал да чуя какво ни чака напред.

— Разбира се — каза Алтал и слезе от коня. — Между другото, казвам се Алтал.

Раненият воин го погледна удивено.

— Чисто съвпадение е — побърза да поясни Алтал. — Не съм оня Алтал.

— Въобще не допуснах това. Аз пък се казвам Халор. Аз съм Древен на остатъците от тази група.

— Не ми се виждаш чак толкова древен.

— „Древен“ в случая е треборейска титла, приятелю Алтал. Когато идваме в равнинните страни, за да водим войни вместо техните жители, приемаме титлите им. Когато съм си у дома, съм просто сержант. На път от планината попадна ли на групи въоръжени мъже?

— Не видях нищо извън обичайното, сержант Халор. Просто неколцина ловци. Според мен ще се приберете без никакви затруднения. Доколкото разбрах от вашия княз, родовете в южен Арум живеят в относителен мир помежду си. Какво се случи с теб и с хората ти?

— Преди половин година Алброн ни изпрати като наемници в Кантон. Както вече ти казах, предполагаше се, че става дума за една малка спокойна война. Мислехме, че от нас се очаква само да отидем в местностите, където могат да ни видят войските на Остос, да размахаме мечове и брадви и да надаваме бойни викове. Въобще да вършим всички глупости, които очакват от нас жителите на равнината. Но слабоумният глупак, който заема трона на Кантон, ни заповяда да нахлуем в Остос.

При тези думи сержантът поклати възмутено глава.

— Не можахте ли да го убедите да не го прави?

— Опитах се, Алтал. Бог ми е свидетел, че наистина се опитах. Казах му, че сме твърде малко и че ще трябва да наеме поне десет пъти повече хора, преди да предприеме нашествие, обаче този глупак въобще не ми обърна внимание. Много е трудно да обясняваш военните дела на жител на равнината.

— И те ви разгромиха, ако съм разбрал добре?

— „Разгромиха“ е меко казано. Ако искаш да знаеш истината, направо ни смазаха. За нещастие, изненадахме жителите на Остос, когато прекосихме границата им.

— Защо „за нещастие“?

— Защото не бяха очаквали, че ще направим такова нещо, и ги сварихме неподготвени. Вследствие на това кантонският идиот се главозамая и ми заповяда да обсадя самия град Остос. Аз нямах достатъчно хора, за да образувам даже рехав обръч около града, но глупакът от Кантон не пожела дори да ме изслуша.

Алтал започна да ругае.

— Когато речникът ти започне да се изчерпва, ще можеш да чуеш от мен много нови неща за бившия ми работодател. През последните две седмици и половина се занимавам изключително с измислянето на нови ругателства специално за него. Виждам, че приемаш тази работа много присърце.

— Така е, и имам основания за това. От дълго време търся един младеж, който е под твоето командуване. Казва се Елиар. Да не би случайно да е сред ранените, които са с теб?

— Боя се, че не, Алтал. Предполагам, че отдавна е мъртъв. Освен ако малката дивачка от Остос не продължава и сега да го реже на малки парченца.

— Какво се случи?

— Елиар се включи много въодушевено в тази война. Знаеш как се държат младите, когато за пръв път отиват на война. Владетелят на Остос — титлата му е „арио“ — бе наредил на войските си винаги при сблъсък с нас да се оттеглят. Елиар и още неколцина от нашите новобранци решиха, че насреща си имат страхливци, а не мъже, ръководени от умен водач. Когато стигнахме стените на града, жителите му просто затвориха портите и ни призоваха да се опитаме да влезем, ако можем. Нашите ентусиазирани новобранци с пяна на уста настояха да им разреша да се опитат да щурмуват стените. Най-много шум вдигаше Елиар, така че му възложих командуването и му наредих да щурмува портата. Исках да видя колко от хората му ще бъдат убити.

— Доста грубо се изразяваш.

— Това е единственият начин да се разбере дали един млад човек има качествата на командир. Елиар бе мило момче и останалите младежи му се подчиняваха. Това също е част от работата ми. Едно от задълженията ми е да следя хората с качества на водачи и да ги вкарвам в ситуации, при които те разкриват дали притежават, или не качествата на командири. Човешките жертви са част от цената, която неизбежно трябва да се плати за такава проверка. Накратко, Елиар и останалите хлапаци се устремиха през полето към стените на града, като надяваха писъци и крясъци, сякаш си мислеха, че от това те ще се сринат сами. Когато обаче бяха на около петдесет стъпки от портите, те се разтвориха и оттам излезе ариото на Остос. Бе решил лично да поведе войските си, за да даде урок по добри обноски на моите млади варвари.

— С ръцете си, предполагам — вметна мрачно Алтал.

— И с краката си. Първо стъпкаха моите момчета. Елиар се оказа в самия център на битката и се справяше доста добре. Поне до момента, когато се изправи срещу самия арио. Той пък по случайност бе въоръжен с брадва. Елиар замахна лудешки с меч към главата му, но той спря удара с брадвата си. Мечът му се счупи и аз реших, че с момчето е свършено. То обаче ме изненада, а вероятно още по-изненадан остана владетелят — Елиар захвърли остатъка от меча в лицето му, измъкна ножа си, нахвърли се върху него и започна да му нанася удари. Поне двадесетина, като при всеки удар му нанасяше рана, в която можеше да се провре ръка. Дотогава не бях предполагал, че тази декоративна кама може да бъде опасна, обаче тя наистина оставя много големи рани в човешкото тяло, стига човек да я използува както трябва. После хората на владетеля се нахвърлиха върху Елиар, взеха него и някои от другите младежи в плен и ги отведоха в града.

— А коя е жената, която спомена преди малко?

— Тя е дъщеря на покойния владетел. Девойка, която вероятно с гласа си може да реже стъкло от километър разстояние. Чухме я съвсем ясно, когато войниците й занесоха тялото на убития й баща. Чухме как заповяда на войниците да излязат от града и да ни накълцат на парченца. Не бях вярвал, че истински войници ще се подчинят на заповедите на жена, обаче Андина има глас, който не можеш да пренебрегнеш. Още продължава да кънти в ушите ми. Не вярвам някога да си чувал такъв глас. Оттогава изминаха две седмици и половина, обаче никак не бих се учудил, ако и сега продължава да крещи и да обяснява по колко метра от червата ни трябва да бъдат омотани около всяко дърво в околността.

— Андина ли се казва? — попита Алтал.

— Да. Хубаво момиче с хубаво име. Само дето мислите му са много грозни.

— Виждал ли си я?

— Да. Бе застанала на градската стена и наблюдаваше как войниците й се разправят с нас. При това размахваше във въздуха ножа на Елиар. Абсолютна дивачка, но днес е владетелка на Остос.

— Въпреки че е жена? — Алтал изрази недоумението си.

— Тя не е обикновена жена, Алтал. Направена е от стомана. Бе единственото дете на владетеля, така че сега навярно всички й се кланят и я величаят като „Ариа Андина“. Ако Елиар е извадил късмет, сигурно са го убили веднага. По-вероятно обаче е да е започнала да изрязва парченца от него със собствения му нож и да му нарежда да ги изяжда, докато го наблюдава. Не бих се учудил също и ако чуя, че е открила начин да изреже сърцето му и да го изяде, докато той е все още в съзнание и може да я гледа. Стой по-далеч от нея, Алтал. Изчакай да минат поне четиридесет или петдесет години, докато се поуспокои.

Глава 9

— Защо трябва да ни е грижа дали тя ще го убие, или не? — попита Алтал. — Нали нас ни интересува Ножът, а не някакво си хлапе от Арум?

— Алтал, кога ще се научиш да виждаш по-далеч от носа си?

В гласа й имаше повече снизхождение, отколкото желание да уязви.

— Престани да ми говориш така, Еми — отвърна й сопнато той.

— Съжалявам — извини се тя. — Разбирам, че думите ми не ти харесват. Това, на което искам да ти обърна внимание, е, че всичко е взаимно свързано. Нищо не трябва да се разглежда единствено само по себе си. Елиар навярно е някакъв груб и необразован варварин от селата на Арум. Факт е обаче, че именно той е взел Ножа, който ни интересува, от оръжейната на Алброн. Възможно е това да е било само прищявка, но така или иначе ще трябва да го проверим. Ако той не успее да прочете текста, написан върху острието, ще го потупаме по главата и ще му кажем да се прибере у дома. Ако обаче успее, ще трябва да дойде с нас.

— Представи си, че знае толкова, колкото знаех аз преди да вляза в Дома. Тогава не можех да прочета дори собственото си име.

— Не съм забравила. Дали той знае, или не знае да чете в случая не е важно. Ако е един от избраниците, ще разбере смисъла на текста.

— Как ще можем да сме сигурни, че го е разбрал правилно?

— Ще разберем, повярвай ми.

— Защо не ми обясниш за какво става дума? Кажи ми какво пише върху острието.

— Различни неща. Всеки, който ги прочете, ще ги възприеме по различен начин.

— Еми, не мога да открия никакъв смисъл в това, което ми казваш. Една дума е неизменна, нали? Всяка дума си има съвсем конкретен смисъл.

— Думата „дом“ има ли конкретен смисъл?

— Разбира се. Означава мястото, където човек живее. Или мястото, където се е родил.

— В такъв случай смисълът на тази дума ще е различен за всеки отделен човек, не си ли съгласен?

Той се намръщи.

— Не се вълнувай от това, приятелю. Думата, изписана върху острието на Ножа, е заповед. На всеки един от хората, които трябва да открием, заповядва нещо различно.

— В такъв случай думата не може да бъде само една.

— Не съм казала, че е само една. Всеки обаче ще я прочете по различен начин.

— В такъв случай тя променя ли се?

— Не. Неизменна е. Самото изписване е неизменно. Различен е единствено прочитът.

— Не мога да проумея нищо, Еми.

— Не е и необходимо, Алти. Нещата ще ти станат по-ясни, след като Ножът се окаже в ръцете ни. Нашият проблем сега е как да отнемем Ножа от Андина. И Елиар, разбира се.

— Струва ми се, че вече открих решение на този проблем, Еми. Просто ще ги откупя.

— Ще ги откупиш?

— Да, ще й дам пари, за да ми ги даде.

— Алтал, Елиар е човек. Хората не се купуват.

— Грешиш, Еми. Елиар е военнопленник, а това ще рече, че сега е роб.

— Това е отвратително.

— Права си, но такъв е животът. Ще ми се наложи първо да ограбя неколцина богаташи, тъй като за Елиар и за Ножа ще ми потрябва доста злато. Ако сержант Халор се окаже прав относно намерението на ариа Андина да убие Елиар по най-жесток начин, ще ми трябват купища злато.

— Може би си прав — промърмори Еми. — А може и да не си. Може би ако използуваме Книгата както трябва, тя ще ни го продаде с най-голямо удоволствие.

— Еми, повярвай ми, наистина ще ни потрябват купища злато. И друг път съм попадал на отмъстителни жени. Ако сержант Халор е прав, точно сега кръвта на Елиар много ще й се услади. Значи първо ще трябва да открия дома на някой богаташ. После ще го ограбя и след това ще отидем при Андина.

— Алтал, има и други начини за сдобиване със злато.

— Известни са ми. Например копането на земята. Не горя от желание да копая. По планинските склонове на Кагвер съм виждал много изкопани дупки. Както са ми казвали, шансът да се открие дори и люспа злато в тях е едно към сто.

— Бих могла да увелича тази вероятност.

— Дори и при това положение не искам да копая. От копаенето ме заболява гърбът.

— Това е, защото си се обездвижил. Добре, да продължим по пътя си. Ще изминат няколко дни до момента, когато ще трябва да копаеш.

— В низините няма злато, Еми.

— Има, стига да знаеш къде да го търсиш. Хайде, пришпорвай коня.

През следващите няколко дни продължиха на юг през прегорелите от слънцето ниви на Перквейн. Три дни след срещата със сержант Халор Алтал спря коня и слезе.

— Защо спираме? — попита Еми.

— Защото конят е преуморен. Ще се разходя малко, докато си почине. — Алтал огледа нивите и каза: — Никак не я бива.

— Какво имаш предвид?

— Реколтата. Както я гледам, тази година едва ли ще си струва да се жъне.

— Това е заради сушата. Почти не вали.

— Би трябвало да се доближим до брега, Еми. Там винаги вали.

— Сега бреговата линия е далеч от мястото, където е била някога, приятелю. Не си ли спомняш, че разговаряхме за това в Дома? С всяка година ледовете сковават все по-голяма част от водата на света. Именно това причинява сушата и спадането на морското равнище.

— Можем ли да променим нещата?

— Какво искаш да кажеш?

— Можем ли да стопим ледовете, за да се върне светът в предишното си състояние?

— Защо хората винаги искат да променят естествения ход на нещата?

— Когато нещо се повреди, поправяме го и толкоз.

— Какво те наведе на нелепата мисъл, че светът се е повредил?

— Не е такъв, какъвто беше, Еми. От наша гледна точка това значи, че е повреден.

— Кажи ми сега кой от двама ни разсъждава като Дейва?

— Пресушаването на океаните и превръщането на света в пустиня не го прави по-добър, Еми.

— Промяната не означава непременно подобрение, Алтал. Промяната си е просто промяна. Изразите „по-добре“ и „по-лошо“ са измислени от човека. Светът непрестанно се променя и никакви оплаквания не могат да попречат на това.

— Бреговата ивица не би трябвало да се променя — повтори заинатено Алтал.

— Можеш да й наредиш да престане да се променя, ако желаеш. Тя може и да те послуша, но на твое място не бих се обзаложила, че ще стане така.

Еми се огледа и каза:

— Утре ще стигнем до мястото, което ни трябва.

— Нещо специално ли търсим?

— Да. Мястото, където ще трябва да се потрудиш, за да си изкараш хляба.

— Това ми звучи противоестествено.

— Но ще ти се отрази добре, любов моя: чист въздух, физически упражнения, здрава храна…

— По-скоро бих предпочел отрова.

Прекараха вечерта в една рядка горичка и призори отново се отправиха на път.

— Ето го — каза Еми след около два часа.

— Кое?

— Мястото, където ще положиш малко честен труд.

— Бих се радвал да престанеш да ми натякваш това — отвърна Алтал. Огледа се и видя малка могила в средата на отдавна изоставена нива. Бе покрита с рядка изсъхнала трева. — Това ли е?

— Да, това е.

— Откъде разбра, че е точно това? Досега минахме покрай десетки такива могили.

— Тази не е обикновена. Това са развалините на древна къща, покрити с пръст.

— Кой я е покрил с пръст?

— Вятърът. Почвата сега е изсъхнала. Вятърът вдига прахта и я разнася, докато достигне някаква преграда. Тогава прахта се отлага.

— По този начин ли са се образували всички могили?

— Не всичките.

Алтал огледа могилата, присви очи и каза:

— Струва ми се, че ще ми трябват инструменти. Ако много настояваш, Еми, ще копая. Няма обаче да ровя с голи ръце.

— Ще имам грижата за това. Ще ти кажа коя дума трябва да използуваш.

— Все още си мисля, че ще ми е по-лесно да ограбя някого.

— В тази могила ще откриеш повече злато, отколкото в цяла дузина богаташки къщи. Нали каза, че за да откупиш Елиар и Ножа от Андина, ще ти трябва злато. Е добре, ето ти златото. Просто трябва да копаеш.

— Откъде знаеш, че тук има злато?

— Знам. Толкова много злато на едно място едва ли си виждал досега. Хайде, раздвижи се.

— Всичко това започна да ми омръзва, Еми.

— Ако направиш това, което ти казвам, няма да ми се налага да ти го повтарям. Така или иначе в определен момент ще го направиш. Защо не се заемеш с работа веднага, вместо да продължаваш да спориш с мен?

— Добре, мила — предаде се Алтал.

— Радвам се, че ме разбра — рече одобрително тя.

Даде му указания как да се сдобие с лопата чрез произнасянето на една-единствена дума и след това му посочи място, разположено на около петдесет стъпки от върха на могилата, откъм южната част на склона. На път за натам той видя няколко блока от варовик, наполовина заровени в пръстта. Очевидно по времето на построяването на дома бяха имали правилна форма, но вятърът и стихиите бяха заоблили краищата им до такава степен, че трудно можеха да бъдат отличени от обикновените камъни.

— Кога е била изоставена тази къща? — попита Алтал.

— Преди около три хиляди години. Човекът, който я построил, бил обикновен орач. После станал първият човек от селото, който отишъл в Арум. Не търсел злато, но въпреки това го намерил.

— Вероятно защото пръв е отишъл в Арум. Защо все пак го е направил, след като не е знаел дали там има злато?

— В селото му се стигнало до конфликт при изясняването на собствеността върху едно прасе. Съселяните му били малко раздразнени, така че той решил да поживее известно време в планините, докато се успокоят. Вярвам, че си ме разбрал. Това е мястото, приятелю. Хайде, слизай от коня и почвай да копаеш.

Той слезе от коня, измъкна Еми от качулката и я сложи върху седлото. След това свали наметалото, нави ръкавите си и попита:

— Колко дълбоко трябва да копая?

— На около метър и половина. Ще стигнеш до няколко каменни плочи, които ще трябва да отместиш. Под тях има малко подземие, където се намира златото.

— Сигурна ли си?

— Престани да си губиш времето и започвай да копаеш, Алтал.

— Добре, мила — въздъхна той и с неохота заби лопатата в пръстта.

Копаенето не се оказа толкова трудно, колкото бе предполагал.

— На твое място не бих изхвърляла пръстта толкова надалеч по склона — каза след малко Еми. — След като приключиш работата си, ще трябва да я върнеш на мястото й и да запушиш отвора.

— Защо?

— За да не открие някой друг златото, което ще оставиш тук.

— Не смятам да оставям никакво злато.

— С какво ще го пренесеш?

— Ти си седнала върху него, любов моя. Кончето е яко.

— Едва ли е чак толкова яко.

— Колко злато има долу?

— Повече, отколкото може да се натовари на коня.

— Наистина ли? — Алтал започна да копае по-бързо.

След половин час попадна на каменните плочи, споменати от Еми, разчисти ги, подпря лопатата на стената на дупката, коленичи и започна да търси процепи между тях с помощта на блестящата си стоманена кама.

— Какво точно трябва да търся, Еми? Тези плочи са така плътно прилепнали, че не мога да вкарам дори върха на ножа в процепите.

— Продължавай да търсиш. Плочата, която ни интересува, е по-хлабава.

Той продължи да търси и накрая я намери. Пръстта, натрупала се в течение на векове в процепите, се бе уплътнила. Наложи му се да положи доста усилия, за да я изчегърта. След това с помощта на лопатата повдигна плочата.

Тя излезе сравнително лесно. Лъхна го застоял въздух. Под плочите имаше дупка, но вътре бе твърде тъмно, за да се види нещо. Извади още една плоча, за да влезе в подземието повече светлина.

Видя старателно подредени една до друга купчини тухли, покрити с дебел слой прах. Заля го вълна от разочарование. Защо обаче собственикът бе положил такова старание, за да укрие обикновени тухли? Посегна и избърса праха от една от тях.

Не можа да повярва на очите си. Тухлата, скрита под слой вековен прах, бе яркожълта.

— Боже мой! — възкликна Алтал и започна да почиства праха от другите тухли.

— Бог точно сега е зает, Алтал. Да му предам ли нещо?

— Тук сигурно има тонове злато!

— Нали ти казах — отвърна доволно тя.

Златото се оказа излято в тежки продълговати кюлчета с дължината на човешка ръка и малко по-дебели от нея. Алтал усети, че ръцете му треперят, когато започна да ги изважда от отвора и да ги слага върху плочите.

— Не се увличай — предупреди го Еми.

— Двадесет ще стигнат ли? — попита той с неохота.

— Кончето едва ли ще може да носи повече.

Алтал се видя принуден да се задоволи с двадесет кюлчета. После постави плочите на мястото им, върна всичката пръст в отвора, изкорени няколко близки храсталаци и грижливо ги засади, за да скрие входа към частната си златна мина.

След това натовари коня, яхна го и започна весело да си подсвирква.

— Нещо си много весел — отбеляза Еми.

— Вече мириша на богатство, Еми — отвърна той въодушевено.

— Колкото до миризмата, усетих я още преди няколко дни. Отдавна трябваше да се изкъпеш.

— Не тази миризма имах предвид, котенце.

— А би трябвало. Такава воня е способна да вкисне и мляко.

— Вече ти казах, че физическата работа не е за мен, Еми — напомни й той.

Късно следобед прекосиха река Остос и си устроиха бивак откъм треборейската страна. За да има мир, Алтал се изкъпа, изпра дрехите си и дори обръсна едномесечната си брада. Еми решително одобри всичко това.

След три дни зърнаха отдалеч крепостните стени на Остос.

— Внушителни са — отбеляза Алтал.

— Вярвам, че твоята оценка ще им допадне. Как смяташ да проникнеш в двореца?

— Все ще измисля нещо. Коя беше думата за „не се приближавай“?

— „Бхойд“. Всъщност тя означава „да накараш някого да осъзнае нещо“. В случая обаче ще ти свърши работа. Защо питаш?

— Защото ще трябва да повървя доста пеша, за да успея да се срещна с някои управници. Никак не ми се ще през това време някой разбойник да открадне коня ми. В последно време много ми домиля.

— И защо ли?

По съвет на Еми Алтал превърна пет златни кюлчета в монети, върху които бе изобразен житен клас — валутата на Перквейн. Отиде в града, отби се при един продавач на дрехи и си купи умерено елегантни одежди, които да прикрият селския му произход. Еми не каза нищо, когато го видя да излиза от магазина.

Той отново яхна коня си и се запъти към обществените сгради край двореца. Бе решил, че е най-добре да се ослуша и да задава въпроси именно там.

— На твое място сега не се бих доближавал до нея, страннико — каза му един висш придворен с посребряла коса в отговор на въпроса му как може да получи аудиенция при ариа Андина.

— Защо? — попита Алтал.

— Още преди смъртта на баща й бе трудно да се общува с нея. Сега вече не е трудно. Направо е невъзможно.

— За съжаление, има делови въпроси, които трябва да обсъдя. Възнамерявах да разговарям с баща й. Не знаех, че е умрял. Как стана това?

— Мислех си, че е известно на всички. Преди месец ни нападнаха кантонци, които изпратиха наемническата си войска да обсади града ни. Благородният арио изведе войската ни извън стените, за да прогони ревящите варвари, и един от тези разбойници го уби.

— Боже мой!

— Убиецът естествено бе заловен.

— Чудесно. Ариа Андина нареди ли да го екзекутират?

— Не, все още е жив. Ариа Андина още не е решила как точно да го умъртви. Сигурен съм обаче, че непременно ще измисли някакъв ужасен начин, по който да го направи. Ти с какво се занимаваш, приятелю?

— Аз съм трудов посредник — отвърна Алтал.

Царедворецът с посребрелите коси го погледна озадачено.

— „Трудов посредник“ определено звучи по-приемливо от „търговец на роби“, не си ли съгласен? Разбрах, че градът ви е бил щурмуван и че вашите войници са пленили мнозина нападатели. Реших, че мога да се отбия до града ви и да ви отърва от тях. В момента собствениците на солни мини в Ансу плащат добри пари за здрави и яки роби. Пленените войници се котират много добре в солните мини, а аз съм готов да заплатя за тях чисто злато. Смяташ ли, че ариа Андина би проявила интерес към такава сделка?

— Думата „злато“ определено ще привлече вниманието й — каза царедворецът. — Вероятно няма да пусне Елиар, младежа, който уби баща й, но останалите ще ти продаде. Как ти е името, приятелю?

— Казвам се Алтал.

— Много древно име.

— Родителите ми бяха консервативни хора.

— Защо не се отбием в двореца, господин Алтал? — предложи царедворецът. — Там ще те запозная с нашата невъзможна ария.

Старият господин го поведе към портите на двореца, където ги пропуснаха, без да им задават въпроси.

— За коня ти ще се погрижат войниците, господин Алтал — каза мъжът с посребрелите коси. — Да не забравя, аз съм Дакан. Все забравям, че чужденците не ме познават.

— Радвам се на нашето запознанство, господин Дакан — каза Алтал и любезно се поклони.

Еми, която до този момент кротуваше на седлото на коня, тихо скочи върху каменния под на двореца.

— Това твоя домашна любимка ли е, господин Алтал? — попита Дакан.

— По-скоро тя ме възприема като свой домашен любимец — отвърна Алтал. — Такъв е характерът на котките.

— Самият аз имам костенурка — каза Дакан. — Не е много пъргава, но същото може да се каже и за мен.

Остос бе древен град и тронната зала бе наистина великолепна. Помещението с мраморен под бе оградено с внушителни колони. В дъното имаше подиум, украсен с пурпурни завеси. Върху него бе поставен изящно изработен трон. Върху трона се бе разположила царствената Андина, ариа на Остос. Съвсем очевидно тя не обръщаше абсолютно никакво внимание на гръмката реч на един набит възпълен човек с бяла тога. Речта представляваше дипломатически упрек към младата ариа, че не обръща достатъчно внимание на държавните дела. Андина бе млада. Всъщност съвсем млада. Алтал реши, че е на не повече от петнадесет години. Всички останали в тронната зала бяха хора с побелели коси. Изключение правеше един младеж с фустанела от Арум, окован с вериги за една колона до трона. Цялото внимание на царствената Андина бе съсредоточено именно върху този младеж — тя го гледаше право в лицето с огромните си черни очи и разсеяно си играеше с голям нож с формата на лавров лист.

— Това е Ножът, приятелю — възкликна безмълвно Еми.

— Да не би човекът, окован за колоната, да е убиецът? — прошепна Алтал на Дакан.

— Той е — отвърна Дакан. — Нашата славна, но малко своеволна владетелка не го изпуска от поглед още от момента, когато го плениха.

— Невъзможно е да не разполага с тъмница.

— Разполага, разбира се. Всички останали пленници са там. Поради някаква неведома причина обаче момиченцето се радва на гледката на младия разбойник. Не му казва и дума, но не откъсва поглед от него и през цялото време си играе с този нож и го наблюдава.

— Той изглежда малко нервен.

— Нима на негово място ти би бил спокоен?

Еми раздвижи изящно опашка, пъргаво прекоси мраморния под и тръгна към подиума.

— Какво правиш? — попита я удивено Алтал.

— Не ми пречи, приятелю — отвърна му гласът й.

Андина отклони за миг поглед от пленника и се взря в зеленооката котка, застанала до коляното й.

— Какво мило котенце! — възкликна тя. — Откъде се взе, котарано?

— Моля ваше величество да ме извини — каза Алтал и направи крачка напред. — Еми, ела тук.

Ариа Андина го погледна озадачено, после каза:

— Струва ми се, че не те познавам. — Гласът й бе плътен и звучен. От онези гласове, от които мъжките сърца се разтуптяват.

— Извинете ме, ваше величество — каза Дакан, направи крачка напред и се поклони. — Това е господин Алтал. Иска да обсъди с вас един делови въпрос.

Еми измяука умолително.

— Искаш ли да седнеш в скута ми, котенце? — попита Андина, наведе се, вдигна Еми и я погледна. — За Бога, та ти си възхитителна! — каза с прекрасния си глас. После я сложи в скута си. — Да, какво желаете, господин Алтал?

Еми замърка.

— Господин Алтал е делови човек, ариа Андина — поясни Дакан. — Търгува с пленници и тъй като е научил за неотдавнашното нападение срещу нашия град, се е отбил, за да проучи възможността да откупи тези варвари от Арум. Предлагам да го изслушате, ваше величество.

— И за какво са ви потрябвали, господин Алтал? — попита Андина с любопитство.

— Ваше величество, имам връзки в Ансу — отвърна Алтал. — Собствениците на солните мини непрестанно се нуждаят от здрави млади мъже. В тези мини хората се изхабяват твърде бързо.

— Да разбирам ли, че сте търговец на роби?

Алтал повдигна небрежно рамене.

— И това е поминък, ваше величество. Робите са ценна стока. Купувам ги от места, където само създават грижи, и ги отвеждам на други места, където могат да бъдат накарани да работят, за да покрият разходите по изхранването си. Така всички са доволни. Хората, които ми ги продават, се сдобиват със злато, а хората, които ги купуват, се сдобиват с работници.

— А самите роби каква полза извличат от тази сделка?

— Изхранват ги, ваше величество. Един роб не трябва да се тревожи за прехраната си. Дори и реколтата да е слаба и рибата да не кълве, той пак не остава гладен.

— Според нашите философи робството е зло.

— Не се занимавам с философия, ваше величество. Приемам света такъв, какъвто е. Готов съм да заплатя по десет златни перквейнски класове за всеки здрав пленник, когото сте готова да ми продадете.

Тя го погледна удивено.

— Това е много добра цена, господин Алтал.

— Когато купувам първокачествена стока, ваше величество, плащам първокачествена цена. Не търгувам със старци или млади жени. Купувам само млади, здрави и силни мъже, които могат да работят здравата.

Погледна младия арумец, окован към колоната и добави:

— С ваше разрешение, ваше величество. — После отиде до стълба, където окованият с вериги Елиар унило бе седнал на пода и викна: — Стани!

— Ти пък кой си? — попита го навъсено Елиар.

Алтал го хвана за косата и го изправи.

— Когато ти нареждам да направиш нещо, ще го правиш! А сега си отвори устата, искам да ти видя зъбите.

Елиар стисна устни.

— Малко е опърничав, господин Алтал — каза Андина. — Опитвам се да го излекувам от това.

— Необходимо е да се прояви малко твърдост, за да се пречупи духът на един роб, ваше величество — каза Алтал, извади камата си и с нейна помощ разтвори устата на Елиар. — Хубави, здрави зъби — отбеляза. — Това е много добре. Робът с лоши зъби е непълноценен.

Елиар се опита да се нахвърли върху Алтал, но веригите му попречиха.

— Малко е глупав — отбеляза Алтал. — Човек обаче винаги може да бъде излекуван от тази болест. Момче, твоят сержант никога ли не ти е обяснявал, че е глупаво да нападаш въоръжен мъж с голи ръце? Особено когато си окован?

Елиар се напъна и се опита да скъса веригите.

— И мускулите му са в добро състояние — отбеляза одобрително Алтал. — Ваше величество, специално за този съм готов да заплатя по-висока цена.

— Точно този не е за продан — отвърна Андина малко троснато. Гласът й стана твърд като стомана, а в черните й очи блесна пламък.

— Всичко е за продан, ваше величество — засмя се цинично Алтал.

— Не действувай прибързано, Алтал — зазвуча в главата му мъркащият глас на Еми. — Все още я обработвам.

— Смяташ ли, че можеш да я убедиш?

— По всяка вероятност да. Тя е млада и податлива на пориви. Поискай да видиш другите пленници. Сигурно ще трябва да ги купиш всичките, за да получиш и Елиар.

— За този бихме могли да си поговорим по-късно, ваше величество — каза Алтал на владетелката. — Бихте ли позволили да огледам останалите?

— Разбира се, господин Алтал — отвърна Андина. — Княз Дакан, покажете му тъмницата.

— Веднага, ваше величество — отвърна възрастният благородник.

— Последвайте ме, господин Алтал.

Двамата излязоха от тронната зала.

— Вашата ариа е много красива — отбеляза Алтал.

— Това е единствената причина, поради която я търпим, Алтал. Прощаваме й недостатъците само заради хубостта й.

— След време ще миряса, Дакан. Съветвам ви да я омъжите. Като народи няколко дечица, ще се успокои.

В тъмницата имаше девет млади арумци с фустанели. Неколцина от тях все още страдаха от раните си, получени в битката. Алтал се престори, че ги оглежда.

— Общо взето, бива ги — каза на Дакан, когато пак тръгнаха към тронната зала. — До сделка обаче няма да се стигне, ако не ми продаде и онзи, който е прикован към колоната. Той е най-добрият. Ако успеем да я убедим да го продаде, ще взема и тези. Ако не даде съгласието си, боя се, че ще трябва да отида другаде.

— Ще поговоря с нея — обеща Дакан. — Може би няма да е зле да й обясниш условията, при които живеят робите в мините в Ансу. Ако малко поукрасиш нещата, няма да навреди. Малкото момиченце е жадно за мъст. Нека я убедим, че животът на един роб в солна мина е по-лош и по-страшен от всичко, което тя би могла да му стори тук. Точно това трябва да направиш. Бъди красноречив, Алтал. Наблегни върху неописуемите ужаси, които ги очакват там. Андина е изпълнена със страсти, а хората, изпълнени със страсти, взимат прибързани решения, като се поддават само на поривите си. Аз ще ти помогна в това, доколкото ми е по силите. Искам да махна младия Елиар от Остос и особено от полезрението на Андина. Ако тя откаже да ти го продаде, ще възложи на мен да предложа начина, по който да го убие. Заради това съм изпълнен с желанието да се отърва от него.

— Разчитай на мен — успокои го Алтал. — Когато става дума за покупко-продажби, няма по-добър от мен.

После се свърза мислено с Еми и попита:

— Успя ли вече да я обработиш?

— Напредвам.

— Опитай се да пробудиш у нея интерес към солните мини.

— Защо?

— За да й разправя някои ужасни неща.

— Пак ще лъжеш, така ли?

— Не, този път ще разкажа самата истина. Освен ако нещо не се е променило, солните мини на Ансу са по-лоши от най-дълбоките зандани в Некверос. Дакан смята, че този номер може да мине. Постарай се да я убедиш. Ако тя откаже да ни продаде Елиар, Дакан ще трябва да организира убийството му.

Когато Алтал и Дакан се върнаха в тронната зала, видяха, че Андина е сложила ножа с острие като лавров лист до трона и е съсредоточила цялото си внимание върху Еми. Усмихваше се с усмивка, наподобяваща изгряващо слънце. Бе красива дори и когато гледаше намръщено Елиар. Сега, когато се усмихваше, красотата й насмалко не подкоси коленете на Алтал.

Дакан отиде до трона и тихо започна да обяснява нещо на младата владетелка, като се държеше все пак на известно разстояние. После даде на Алтал знак да се доближи и той отиде до трона.

— Струва ми се, че вече бихме могли да пристъпим към разговор по същество, господин Алтал — каза Дакан. — Какво е вашето предложение?

— Давам по девет перквейнски златни житни класа на парче за онези, които са в тъмницата — отвърна Алтал.

— Преди малко каза десет! — раздаде се внезапно гласът на Андина. Алтал реши, че сержант Халор е проявил голяма сдържаност в характеризирането на този глас и вдигна ръка.

— Цената може да бъде предмет на договаряне, ваше величество. Ако сте съгласна да продадете и Елиар, ще я увелича. Ще ви платя общо осемдесет и една златни монети за деветимата пленници в тъмницата. Ако се съгласите да прибавите към тях Елиар, ще ви платя сто монети за всичките.

— Това е с цели деветнадесет жълтици повече. Та той не струва толкова! — Тя отново повиши глас.

— Той е първокачествена стока, ваше величество. Когато отида в Ансу, именно него ще изложа на челно място за продан. Сигурен съм, че собствениците ще са готови да закупят цялата партида само и само за да се сдобият с него. Аз разбирам от добра стока. Покажа ли на купувачите Елиар, мога да пласирам дори и сакати в комплект с него.

— А какво правят в солните мини? — попита тя. — Можеш ли да ги опишеш?

Алтал се престори, че изтръпва от ужас, и каза:

— Бих предпочел да не правя това, ваше величество. На изток, във Векти, Плаканд и Екверо, осъдените на смърт престъпници молят да ги екзекутират, когато разберат, че ще бъдат изпратени в солните мини като наказание за извършени от тях убийства и други тежки престъпления. Изпращането в тези мини е много по-страшно от смъртната присъда. Ако един роб извади лош късмет, може да се измъчва и цели десет години в мините. Щастливците умират само след няколко месеца.

— Защо не ми опишете това по-обстойно? — Андина почти замърка.

Алтал започна да описва подробно живота в солните мини. Всъщност почти без преувеличения. Разказа за бързата загуба на зрението и за честите злополуки, при които щастливите роби веднага намираха смъртта си. Не пропусна да спомене и мрака, постоянния студ, праха и жестоките надзиратели и техните бичове.

— Накратко, убийците постъпват мъдро, когато предпочитат обесването пред изпращането на работа в мините — заключи той.

— Значи казваш, че изпращането в солните мини е съдба, по-злочеста от смъртта? — попита Андина и красивите й очи засияха.

— Така е — увери я Алтал. — Много, много по-злочеста.

— Струва ми се, че ще можем да се спогодим, господин Алтал. Значи, вие предложихте сто златни житни класа за всичките, нали така?

— Да, ваше величество, това е моето предложение.

— Съгласна съм. Стига да добавите и котката.

— Моля?

— Това мило малко котенце много ми хареса. Ако ми го дадете, смятайте, че сме се договорили и за останалото.

Глава 10

— Кажи й, че си съгласен, Алтал — разнесе се гласът на Еми в главата му.

— В никакъв случай! — отвърна й той.

— Моля ти се. Не ми казвай, че според теб тя би могла да ме задържи тук. Поискай обаче да ти даде и Ножа.

— Как да го направя?

— Не знам. Измисли нещо. Нали за това ти плащам? Да не забравя — когато ти даде Ножа, просто го пъхни в пояса си и въобще не го поглеждай.

— Защо?

— Не можеш ли просто да изпълняваш това, което ти казвам, без да задаваш въпроси? Не искам изобщо да поглеждаш Ножа преди да сме се махнали оттук. Прави каквото ти казвам и престани да ми възразяваш.

Алтал капитулира.

— Добре, мила — отвърна й безмълвно.

— Какво решавате, господин Алтал? — попита го Андина, докато нежно галеше мъркащата котка, свила се в скута й.

— Ваше величество ме изненада. Аз много обичам котката си — отвърна той и се почеса по брадичката. — Това поставя цялата сделка върху една съвършено различна основа. Робите са просто стока. Включването на Еми в сделката обаче променя характера й. Струва ми се, че е редно и аз от своя страна да поискам да добавите нещо към робите, преди да се разделя с котката си.

— Какво например?

— Не знам.

Алтал си даде вид, че размишлява, после каза:

— Би трябвало да бъде някакво ваше лично притежание. Много обичам котката си, за да я включа в някаква обикновена търговска сделка. Ако просто я продам, ще изпитвам угризения на съвестта.

— Странен човек сте, господин Алтал. — Ариа Андина втренчи в него сияйния си поглед. — Какво мое притежание би могло да удовлетвори вашата чувствителна душа?

— Не е задължително да е нещо, представляващо ценност само по себе си, ваше величество. За Еми не съм плащал нищо. Просто я намерих на пътя и я взех със себе си. Тя е майстор в намирането на път към хорските сърца.

— Забелязах — каза Андина и инстинктивно повдигна котката и я притисна към лицето си. — Просто съм влюбена в тази котка — добави със звънкия си глас. — Хайде, господин Алтал, решете се. Кажете каква цена искате за котката.

Алтал се засмя.

— Не би трябвало да се изразявате така, ваше величество. — Ако не бях честен търговец, можеше да се опитам да се възползувам от внезапната ви привързаност към котката ми.

— Назовете цена. Тази котка просто трябва да бъде моя.

— Не знам, не знам… Впрочем, какво ще кажете за ножа, с който си играете? Виждам, че сте привързана към тази вещ. За мен това е важното — привързаността.

— Изберете нещо друго. — В погледа на Андина се появи смущение.

— Не, ваше величество, не съм съгласен. Съгласен съм да ви дам котката си, ако вие ми дадете ножа. Вие няма да я цените, ако не ми дадете в замяна нещо, което да ви е мило.

— Виждам, че обичате да се пазарите, господин Алтал — рече недоволно Андина.

Еми посегна с лапичка и нежно погали бялата като алабастър буза на владетелката.

— Добре! Добре! — каза Андина и отново притисна Еми до лицето си. — Вземете ножа, господин Алтал. Вземете го. Не ми трябва. Вземете каквото искате. Тази котка просто трябва да бъде моя!

После хвърли ножа на мраморния под.

— Ако ваше величество не възразява, аз ще се погрижа за подробностите — каза любезно среброкосият Дакан. Очевидно именно той движеше делата на Остос.

— Благодаря, Дакан — каза Андина и стана, притискайки Еми към гърдите си.

— Да се държиш добре, Еми — каза Алтал, докато се навеждаше да вземе ножа. — Не забравяй — никакво хапане!

— Ама тя хапе ли? — попита Андина.

— Само понякога — каза Алтал, докато пъхаше ножа в пояса си. — Не много силно обаче. Обикновено само когато се поувлече в играта. Достатъчно е обаче да я ударите по носа и веднага ще престане. Да не забравя, ваше величество — не се изненадвайте, ако реши да ви оближе лицето. Езикът й наистина е малко грапав, но след известно време се свиква.

— Коя е любимата й храна?

— Риба, разбира се — каза Алтал и се поклони. — За мен бе същинско удоволствие да си имам работа с ваше величество.

Дрънченето на дългата верига започна да дразни Алтал още преди да излезе заедно с десетте арумци от главната порта на Остос. То бе постоянно напомняне, че вече не е сам, и това никак не му харесваше.

След като излязоха от града, Алтал изпрати една мисъл към двореца. През последните двадесет и пет века не се бе отдалечавал на такова голямо разстояние от Еми и това никак не му харесваше.

— Точно сега съм заета, Алтал — отвърна му нейната мисъл. — Не ме безпокой. Иди на мястото, където направихме монетите, и ме чакай там.

— Имаш ли представа колко време ще отсъствуваш?

— Довечера ще бъда при теб, Алтал. Задръж Елиар и пусни останалите пленници.

— Току-що платих много пари за тях, Еми.

— Лесно се сдоби с тези пари, лесно и ще се разделиш с тях. Обясни им накъде се намира Арум и им кажи да се прибират у дома. Само ще ни пречат.

Крепостните стени на Остос все още се виждаха, когато Алтал се отби с коня си от пътя, тръгна през полето и стигна малката дъбова горичка, където с Еми бяха превърнали петте златни кюлчета в монети. През цялото време не престана да се вслушва внимателно в това, което си говореха пленниците.

— …Той е сам — чу шепота на Елиар. — Когато се отдалечим от града, ще се нахвърлим всички едновременно върху него и ще го убием. Предай това на другите. Да изчакат да им дам знак. Дотогава да бъдем покорни. Ще станем непокорни, когато останем насаме с него.

Алтал се усмихна. Учуди се, че на Елиар му бяха потрябвали цели няколко часа, за да се реши на такова действие. Бе предполагал, че ще го направи по-рано. Очевидно щеше да му се наложи да предприеме мерки, с които да обезкуражи затворниците.

Когато стигнаха до горичката, Алтал слезе от коня и каза на пленниците си:

— Чуйте ме, господа. Сега искам да седнете и да ме изслушате внимателно. На път сте да вземете едно прибързано решение и ми се струва, че преди това би трябвало да ви покажа нещо.

Извади ключа от веригите им и освободи крайния пленник.

— Ела тук и застани пред другите — каза му. — Ще направим едно малко представление на твоите приятели.

— Решил си да ме убиеш, нали? — попита момчето с треперещ глас.

— След като дадох за теб толкова пари? Не бъди глупак.

Отведе момчето на поляната до горичката.

— А сега гледайте внимателно — каза на останалите и протегна ръка с длан нагоре към треперещото момче. „Деу“, рече и бавно повдигна ръката си.

Пленникът започна да се издига и нададе удивен писък. Продължи да се издига все по-високо, докато Алтал с театрален жест продължаваше да повдига ръката си. След малко младежът се превърна в точица в небето над главите им.

— Я ми кажете сега — обърна се Алтал към зиналите от удивление пленници. — Какво усвоихте от този урок? Какво според вас ще стане с нашия приятел, ако го пусна да падне от тази височина?

— Ще падне ли? — попита глухо Елиар.

— Позна, Елиар. И какво според теб ще му се случи, ако падне?

— Вероятно ще загине.

— Елиар, думата „вероятно“ в случая е съвсем неуместна. Направо ще се пръсне като презрял пъпеш. Това е днешният ни урок, господа. Вие не желаете да се спречквате с мен. Вие, напротив, сте готови да изминете дори много дълъг път, само и само за да не се спречквате с мен. Някой има ли въпроси?

Всички с енергично кимане дадоха да разберат, че нямат въпроси.

— Чудесно. След като вече всички сте наясно с обстановката, смятам, че бихме могли да приземим вашия приятел.

След това Алтал каза „дреу“ със същия тон, с който го бе казвал преди време на обувката си в Дома на края на света, и внимателно спусна ръката си.

Момчето се отпусна безсилно на земята и запелтечи нещо.

— Престани, моля те. Нищо лошо не съм ти направил — каза му Алтал. След това взе ключа и се зае с освобождаването на пленниците. Не отключи единствено оковите на Елиар. Накрая посочи с ръка на север.

— Арум се намира натам, господа! Приберете развълнувания си приятел и си тръгвайте. Да не забравя — когато пристигнете, кажете на княз Алброн, че съм намерил Ножа, който търсех, и че Елиар за известно време ще ми прави компания. Кажете му също, че ще уредя сметката за тази услуга при следващата ни среща.

— За какво става дума? — попита Елиар.

— С твоя княз се разбрахме известно време да поработиш за мен — каза Алтал и стрелна с поглед останалите младежи. — Нали ви казах да си тръгвате? Защо сте още тук?

В следващия миг те побягнаха.

— Няма ли да ме освободиш от оковите? — попита Елиар.

— Нека не избързваме.

— Ако наистина си се договорил с нашия княз, няма защо да ме държиш окован. Аз няма да изневеря на дадената от него дума.

— Елиар, с тази верига ще ти е по-лесно. Докато си окован с нея, няма да ти се наложи да водиш трудна вътрешна борба с моралните си принципи. Гладен ли си?

— Не — отговори мрачно младежът. Очевидно му отиваше да е сърдит. Независимо от намусения си вид, бе красив млад човек, висок и русокос. Въпреки младостта си имаше широки рамене, а краката под фустанелата му бяха мускулести. Не бе трудно да се разбере защо другите младежи от войската на сержант Халор го бяха приели за свой водач.

Алтал нави веригата на Елиар около един дъб, заключи я и след това се излегна върху покритата с листа трева.

— Съветвам те да се опиташ да подремнеш — каза на младежа. — Очаква ни дълъг път, и то скоро. Не след дълго времето за сън едва ли ще ни достига.

— Къде ще ходим? — попита Елиар, у когото любопитството явно бе започнало да надделява над гнева.

— Нямам представа — призна Алтал. — Предполагам, че Еми ще ни каже, щом дойде.

— Коя Еми? Твоята котка ли?

— Не трябва да се подвеждаш по външния вид на нещата, Елиар. Опитай се да поспиш по-добре.

— Можеш ли да ми дадеш малко хляб или нещо друго за ядене?

— Бях останал с чувството, че не си гладен.

— Размислих. Малко храна би ми дошла добре.

Елиар извика един хляб и го подхвърли на пленника.

— Как го направи? — възкликна Елиар.

— Просто трик, който усвоих преди няколко години. Нищо особено.

— За пръв път виждам такъв трик. Ти май се отличаваш от другите хора, нали не греша?

— Не много, Елиар, не много. По-добре си изяж вечерята и се опитай да поспиш.

Малко след полунощ Еми се вмъкна безмълвно като призрак в дъбовата горичка и завари Алтал тъкмо в момента, когато се събуждаше.

— Не се ли държиш малко безотговорно, приятелю? — смъмри го тя.

— Защо?

— Бях останала с чувството, че ще пазиш Елиар.

— Той няма да избяга, Еми. Освен ако не е решил да понесе това дърво със себе си.

— Трудно ли ти бе да убедиш приятелите му да си тръгнат?

— Не особено. Е, на път за това място се опитаха да заговорничат, но успях да ги убедя, че това не е добра идея.

— Така ли? Как?

— Избрах наслуки един и направих с него това, което направихме с Пехал. Веднага схванаха какво искам да им кажа. След това ги освободих и им казах да си вървят. Тръгнаха си много бързо.

— Панаирджийски номер.

— Еми, познавам много добре начина на мислене на арумците. У тях чувството за дълг е много развито, така че се видях принуден да направя нещо много впечатляващо, за да им помогна да го преодолеят. Не вярвам, че би искала да ни устроят засада в някой храсталак. Наистина бях убедителен.

— Ножът у теб ли е?

— Да.

— Излез на лунната светлина — каза тя и го поведе.

— Какво ще правим?

— Ще прочетеш какво е написано върху Ножа.

— Еми, аз приемам заповеди от теб, не от тази антика.

— Това е просто предпазна мярка, Алтал. Ножът ще ти помогне да не изгубиш интерес към нашето дело.

— Какво става? Нямаш ли ми доверие?

— На теб ли да имам доверие? — отвърна му тя със смях.

— Еми, това изобщо не е възпитано от твоя страна.

— Хайде, взимай Ножа и чети, Алтал. Трябва да приключим с това.

Той извади Ножа от пояса си и го погледна на лунната светлина. Надписът върху острието бе много сложен — начупени линии, преплитащи се една в друга. Писмеността определено се различаваше от пиктограмите, които Алтал бе видял в Книгата, и знаците сякаш преминаваха един в друг. При все това той с лекота откри една дума, тъй като тя сияеше с бледа светлина.

— Каква дума откри? — попита напрегнато Еми.

— „Търси!“ — отговори той веднага.

Разнесе се тих мелодичен звук, който след малко се засили и започна да го обгръща. Възприе го почти като ласка. Звукът бе толкова красив, че Алтал внезапно се просълзи.

— Сега вече си мой — рече тържествуващо Еми.

— И без това вече бях твой, Еми. Ножът наистина ли умее да пее?

— Да.

— Защо?

— За да ме уведоми, че си един от избраниците. И че ще продължаваш да изпълняваш точно това, което ти казвам. — Тя го погледна лукаво. — Седни, Алтал.

Той веднага седна.

— А сега стани.

Той незабавно се изправи и каза сърдито:

— Стига, Еми!

— А сега танцувай.

Той заподскача по ливадата.

— Да знаеш, някой ден ще ти го върна тъпкано!

— Няма. Можеш вече да спреш да танцуваш. С това исках само да ти покажа могъществото на Ножа. И ти ще можеш да го използуваш по същия начин, стига Елиар или някой от другите избраници, които предстои да издирим, да не излезе изпод контрол.

— Това е хубаво — каза Алтал и огледа острието на Ножа по-отблизо. — Това е единствената дума, която успях да разчета. От двете й страни има плетеници.

— Въпросните „плетеници“, както им казваш, са предназначени за други.

— Защо не мога да ги прочета аз?

— На никого не е по силите да прочете целия текст, Алтал. Някои от тези думи са били предназначени за хора, живели преди хиляди години. Други предстои да бъдат прочетени от хора, които ще се родят след хиляди години. Сегашната ни криза не е единствената в историята на света. Мислех, че си наясно с това.

— Е, Ножът наистина успя да привлече вниманието ми. Разбра ли от него къде трябва да отидем сега?

— Това ще разберем след като Елиар прочете указанието, предназначено за него. Всяко нещо трябва да се върши в подходящото време и на подходящото място.

— Разбрах те, мила — отвърна Алтал и се намръщи. — Нека сега си изясня дали съм те разбрал правилно. Текстът върху Ножа може да бъде прочетен само от някои хора, така ли?

— Точно така.

— А всички останали ще възприемат плетениците единствено като безсмислена рисунка, така ли?

— Вече го казах.

— А какво ще се получи, ако покажа Ножа на Генд? Или на Пехал или Хном?

— Вероятно ще нададат отчаяни писъци. Самото показване на Ножа причинява неописуема болка на слугите на Дейва.

Алтал се ухили.

— При това положение може би ще е по-добре да не го използувам за рязане на сланина.

— Само да си посмял!

— Пошегувах се, Еми. Този Нож ще ни бъде наистина много полезен. Струва ми се, че ще го пазя много старателно.

— Съжалявам, приятелю. Не е предвидено да го носиш ти.

— А кой?

— Вероятно Елиар.

— Ти сигурна ли си? Този човек е наемен убиец, Еми. Ако му дам Ножа, може веднага да ми разпори корема.

— Човек не може да е абсолютно сигурен в нищо, Алтал. Такъв е животът.

— Благодаря ти, Еми — отвърна й той саркастично.

— Спокойно можеш да се обзаложиш за противното. Шансът да те убие е не по-голям от шанса слънцето тази сутрин да изгрее от запад.

— Е, бих могъл да рискувам малко пари за такъв облог. Защо не събудим Елиар, за да прочете текста?

— Нека си поспи. След като прочете думата, ще разберем къде трябва да отидем, и при това ще се наложи да тръгнем на път незабавно. Няма смисъл да пътуваме в мрака.

— Ти командуваш, Еми — каза Алтал и сви рамене. После я огледа с любопитство. — Как успя да влезеш под кожата на Андина? Тя всъщност нямаше желание да ми продаде Елиар.

— Внуших й обич към мен, по-силна от омразата към него.

— Не знаех, че подобно нещо ти е по силите.

— Не аз предизвиках тази й обич, приятелю. Тя си съществуваше. Аз просто я стимулирах. Андина е млада и изпълнена със страсти. Когато обича и мрази, прави го от цялото си сърце и душа, с цялото си същество. При това при нея обичта е по-силна от омразата. Наложи се просто да разчистя пътя за обичта й, така че да прерасне в обожание. Вероятно не си забравил, че притежавам това умение.

— Май не си съвсем искрена, Еми.

— Не те лъжа. Андина е много красива и мирише много приятно. Освен това е мека и топла, а гласът й е като звънче. Лесно е да бъде обикната, а тя пък отвръща на тази обич. Не съм измамила и нея, Алтал. Обикнах я и продължавам да я обичам.

— Аз пък си мислех, че обичаш само мен.

— Що за смехотворна идея? Това, че я обичам, не означава, че обичта ми към теб е отслабнала. Моята обич е безгранична, както знаеш.

— Обаче избяга от нея. Измамихме я: само за един ден я лишихме и от Елиар, и от Ножа, и от теб. Струва ми се, че трябва да се махаме оттук, Еми. При това веднага.

— Погрижих се тя да се събуди чак сутринта. След това първата й работа ще е да нареди да претърсят целия дворец, за да ме открият. Чак по-късно ще се сети, че може да изпрати войниците си да ни търсят.

— Сигурна ли си?

— Казвам ти самата истина, повярвай ми.

Елиар се събуди малко преди зазоряване. Очевидно бе забравил, че е окован за дървото, защото веднага се опита да се откачи от веригата.

— Спри! — викна Алтал. — Така само ще се нараниш!

Елиар вдигна ръка, раздрънка веригата и каза:

— Няма нужда да ме държиш повече окован. Нощес размислих и реших, че щом наистина си се договорил с моя княз, ще трябва да правя това, което ми наредиш. Ако пък се окаже, че ме лъжеш, ще си понесеш отговорността пред него.

— Виждам, че започна да говориш разумно — каза одобрително Алтал. — Мислех си, че може да ми се наложи да положа доста усилия, за да ти обясня как стоят нещата в действителност.

— Аз съм съвестен войник и трябва да изпълнявам заповедите на командира си. Не ми е нужно да разбирам нищо. Просто трябва да изпълнявам това, което ми се заповяда.

— Като гледам, ще постигнем разбирателство — каза Алтал. — Дай си ръцете. Време е да те освободя от тези глупави вериги.

Елиар протегна ръце и Алтал му свали веригите. Младежът се изправи и се разкърши. После каза:

— Тези глупави вериги подрънкваха при всяко мое помръдване. Заради това не спах добре. Как трябва да се обръщам към теб? „Сержант“ ли да ти казвам? В никакъв случай обаче няма да те назова „господарю“.

— Само да си ми казал „господарю“, ще ти счупя главата. Казвам се Алтал.

— Наистина ли? В нашия род има стара легенда за човек на име Алтал.

— Това ми е известно. Княз Алброн реши, че става дума просто за съвпадение, обаче сгреши — каза Алтал. След това се усмихна лукаво. — От тази легенда единственото вярно е моето име. Всичко останало е най-голямата лъжа, която съм чувал. При това знай, че съм се наслушал на доста лъжи. Ще бъда искрен с теб, Елиар. Аз съм същият този Алтал, който преди две хилядолетия и половина ограби Гости Големия търбух. Гости обаче нямаше никакво злато, в съкровищницата му намерих само медни и малко бронзови монети. Той искаше хората да вярват, че е най-големият богаташ на света, и заради това разпространи невероятни лъжи за това колко злато съм бил откраднал от него. Едва ли ще разбереш какви неприятности си имах заради това.

— Никой не може да живее толкова дълго — възрази младежът.

— И аз мислех така, обаче Еми ме излекува от недоверието ми. Толкова по този въпрос. Знаеш ли да четеш?

— Войниците не си губят времето за такива глупости.

— Има нещо, което ще трябва да прочетеш.

— Току-що ти казах, че не знам да чета, Алтал. Ще трябва ти да ми го прочетеш.

— Ако се опитам да го прочета аз, няма да се получи нищо — отвърна Алтал. След това измъкна Ножа от пояса си, вдигна го пред очите на Елиар и му посочи сложния рисунък върху острието. — Какво пише тук?

— Казах ти, че не мога да чета.

— Първо го погледни, Елиар. Ако не го погледнеш, наистина няма как да го прочетеш.

Елиар погледна острието с форма на лавров лист и рязко отметна глава назад.

— Пише „Води!“ — възкликна той. — Наистина успях да го прочета! — И се свлече на земята, тъй като чу песента на Ножа.

— Красиво усещане, нали? — попита Алтал.

Застаналата наблизо Еми, която ги наблюдаваше, отиде при тях и погледна право в лицето Елиар. После каза:

— Заповядай му да направи нещо, Алтал. Трябва да се увериш, че си в състояние да го контролираш, преди да му дадеш Ножа.

Алтал даде знак, че е разбрал, и викна:

— Елиар, стани!

Младежът се изправи, олюля се и се пипна по челото.

— Все още съм малко замаян…

— Танцувай! — нареди му Алтал.

Елиар започна да подскача.

— Спри.

Елиар застина неподвижно.

— Вдигни си ръцете над главата.

— Защо? — попита момчето, докато изпълняваше нареждането му.

— За да се уверим, че всичко е наред. Можеш да си свалиш ръцете. Усети ли нещо странно?

— Ти ми нареди да направя неща, които ми се сториха глупави — отвърна Елиар.

— Щом са глупави, защо ги направи?

— Аз съм войник, Алтал. Винаги изпълнявам това, което ми нарежда моят командир. Ако ми нареди да правя глупости, той е глупакът, не аз.

— Това май престана да бъде забавно, Еми — каза Алтал. — Ножът ли накара Елиар да подскача, или разбирането му за дисциплина?

Елиар погледна удивено Еми и попита:

— Как котката ти успя да избяга от Андина?

— Тя е голяма хитруша.

— Андина страшно ще се ядоса. Най-добре ще е бързо да се махнем оттук. Веднага след като закусим.

— Гладен ли си?

— Винаги съм гладен, Алтал.

— Е, тогава защо пък да не хапнем? — каза Алтал и подаде Ножа на момчето. — Заповядай. Именно на теб е възложено да носиш това нещо. Пъхни го в пояса си и не го губи.

Елиар сложи ръце зад гърба си.

— Алтал, вероятно си разбрал, че в нощта, преди да се опознаем, бях намислил да те убия. Може би е добре да се замислиш още веднъж дали трябва да ми върнеш ножа.

— Добре де, нали вече няма да се опитваш да ме убиваш?

— Вече не.

— Защо?

— Защото вече си командир. Договорката ти с княз Алброн те прави мой командир. Добрите войници никога не убиват началниците си.

— В такъв случай няма за какво да се тревожа. Вземи Ножа, Елиар, и да хапнем. Прясна шунка ли предпочиташ или пушена?

— Все едно ми е. Тази, която ще се появи по-бързо.

Алтал поръча шунка и един черен хляб. И голяма чаша мляко. Елиар започна да нагъва така, сякаш не бе ял цяла седмица. Алтал поръча още храна.

— Колко време може да продължи закуската му? — обърна се безмълвно към Еми.

— Нямам представа — отвърна му също така безмълвно тя, без да сваля поглед от Елиар. Големите й зелени очи бяха изпълнени с удивление. — Опитай се да го поразсееш и да го накараш да ми покаже Ножа. Искам да разбера къде трябва да отидем.

— Елиар, яж си, но покажи Ножа на Еми — каза Алтал.

Елиар промърмори нещо.

— Не говори с пълна уста — каза Алтал. — Просто извади Ножа и й го покажи.

Елиар премести парчето шунка, което ядеше, в лявата си ръка, избърса мазнината от дясната си ръка в тревата, извади Ножа и без да спира да дъвче, го тикна пред очите на Еми. Тя стрелна с поглед острието и каза:

— Авес.

— Това не са ли някакви развалини? — попита Алтал.

— И така да е, какво от това?

— Просто попитах. Ще отида да оседлая коня.

Еми продължаваше да наблюдава дъвчещия Елиар.

— Няма за къде да бързаме, Алтал. — От начина, по който изрече тази безмълвна реплика, му се стори, че й е забавно. — Ако не греша, нашето момче тепърва започва да закусва.

Глава 11

— И къде точно се води тази война? — попита Елиар, който подтичваше покрай коня на Алтал. — Какво знаеш за хората, срещу които ще се бием?

— За каква война говориш? — попита Алтал.

— Хората не наемат войници току-така, Алтал. Сержант Халор винаги ни е казвал, че трябва да се стремим да научим колкото се може повече неща за хората, срещу които ще се бием.

— Сержантът ти е бил много умен човек, Елиар.

— Уважавахме го, макар че понякога беше много дребнав. Често ни мъмреше по цял ден за едно петно от ръжда върху меча.

— Е, така е във войската — каза Алтал. — Лично аз не обръщам особено внимание на подобни работи. Човек може еднакво успешно да бъде убит и с ръждясала, и с излъскана сабя.

— Май ще се разбираме с теб — отвърна Елиар и се ухили. — Кажи ми все пак: срещу кого ще се бием?

— Войната, в която ще се включим, не е обикновена война. Или поне все още не е. Още не сме си изяснили кои са армиите и къде са бойните полета.

— Значи още не сме решили на чия страна да застанем?

Алтал примига, после се засмя.

— Думите ти доста точно описват положението.

— Внимавай какво говориш — смъмри го мислено Еми. Изглеждаше леко раздразнена.

Алтал се засмя пак, после каза на младежа:

— Точно заради това ни бе необходим Ножът, Елиар. Само той може да ни обясни кои са на наша страна. С нас са тези, които могат да прочетат надписа. На други това не е по силите. Еми може да прочете повече, отколкото ти и аз, и освен това научава от Ножа къде трябва да търсим хората, които ни трябват.

— Значи тя не е обикновена котка? И майка ми има котка, обаче тя само спи, яде и лови мишки. Ако Еми наистина е толкова важна, ти се изложи на голям риск, когато я замени срещу Ножа. Андина е много странна. Добре че не се сети да върже Еми за леглото си.

— Така, както бе оковала теб към стълба в тронната си зала?

Елиар потрепери.

— Това беше много неприятно преживяване, Алтал. От погледа й кожата ми настръхваше. Играеше си с часове с ножа ми и ме гледаше право в очите. Жените са много странни същества, нали?

— Прав си, Елиар. Наистина са много странни същества.

Малко преди пладне Алтал забеляза в далечината някаква ферма, отклони се от пътя и пое към нея.

— Да вървим, Елиар. Трябва да ти намерим кон.

— Мога да вървя и пеша, Алтал.

— Прав си, но все пак ни очаква дълъг път. Ще поговоря със стопанина и ще видя какво може да ни предложи.

Докато Алтал разговаряше с бедно облечения селянин, Елиар огледа конете зад къщата и каза:

— Ей този. — И поглади зад ушите един голям кафяв кон. Селянинът понечи да възрази, но размисли, щом Алтал развърза кесията си.

— Много пари му даде — каза Елиар, когато си тръгнаха.

— Парите са без значение.

— Парите никога не са без значение. Освен ако не ги създаваш така, както създаваш храната, която ядем. — После го погледна в очите. — Нали и сега постъпи по този начин? Просто махна с ръка и изведнъж се появи купчина злато. Нали така направи?

— Не, аз всъщност… — започна Алтал и спря по средата на изречението. Очите му внезапно се разшириха. — Това нещо по силите ли ми е? — отправи безмълвно въпрос към Еми, която продължаваше да дреме в качулката му.

— Вероятно да.

— Защо в такъв случай ме накара да копая?

— Защото малко честен труд нямаше да ти навреди. Пък и работата не е толкова проста. Храната е едно нещо, а минералите съвсем друго.

— Защо?

— Просто защото е така, Алтал. Има някои баланси, които е по-добре да не нарушаваме.

— Би ли ми обяснила какви?

— Не.

Продължиха да яздят бързо още два дни, докато не се отдалечиха от Остос. След това забавиха ход, за да дадат на конете възможност да си починат. Изсушените от лятното слънце пустинни земи на Треборея действаха на Алтал потискащо и заради това той отклони вниманието си от тях, като запълни времето си с дълги разкази за приключенията си в дните преди да се озове в Дома на края на света. Подобно на всички арумци, Елиар обичаше такива истории. Алтал се радваше най-много на такива слушатели.

Все пак от време на време бе принуден да прибягва до малки хитрини. Когато забележеше, че Елиар започва да се разсейва, веднага привличаше вниманието му с помощта на пилешка кълка или на парче топъл хляб. Това даваше резултат.

Колкото до Еми, поради неведоми причини тя предпочиташе дрямката пред изслушването на дълги истории.

Когато спираха за нощувка, за конете се грижеше Елиар. Алтал набавяше необходимите овес и сено, а нерядко и вода. Колкото до Елиар, той имаше грижата да ги храни, и конете го обикнаха. Алтал беше доволен от това разпределение на задълженията.

След няколко дни минаха покрай стените на град Левкон, прекосиха река Кантон и се оказаха в земите на Екверо. Осеяната с езера страна не бе така пострадала от сушата, както земите на Перквейн и Треборея, и жителите й не бяха принудени да се струпат покрай бреговете на бавно пресъхващи езера и реки.

Прекосиха Екверо за десет дни, след което навлязоха в Медио, древната люлка на човечеството. След пет дни стигнаха мястото, където река Медио се раздвояваше. Там се намираха развалините на древния град Авес.

— Какво е станало тук? — попита Елиар, докато изчакваха на западния бряг на реката сала, който срещу заплащане прехвърляше пътниците на другия бряг, където се намираха развалините.

— Доколкото ми е известно, тук се е водила война — отвърна Алтал. — В онези времена Медио и околностите му били управлявани от жреци. Те обаче станали много алчни, така че в един момент военните решили, че светът ще стане по-приятно място, ако броят на духовните лица малко се съкрати. После навлезли в страната, за да решат този проблем. Жреците обаче разполагали със собствена войска, така че двете армии провели доста продължителни дискусии по улиците на Авес.

— Това сигурно е станало много отдавна. По улиците са поникнали грамадни дървета.

— Алтал, време е да си поговоря с Елиар — промърмори Еми. — Ще се наложи да ми услужиш с гласа си. Ще ми е по-лесно, ако той ме държи, докато разговаряме.

— Защо?

— Просто направи каквото ти казвам, Алтал — отвърна му тя. — И престани да ми задаваш глупави въпроси.

Алтал я извади от качулката си и я подаде на младия си спътник.

— Вземи я — каза. — Иска да си поговори с теб.

— А, не — възрази Елиар.

— Направи каквото ти казвам. Вземи я.

— Не разбирам езика на котките, Алтал — запротестира Елиар, но все пак взе Еми.

— Сигурен съм, че ще я разбереш.

— Хайде, Алтал, престани да се месиш — каза гласът на Еми. — Брой дървета или прави нещо друго от този род, защото ще използувам гласа ти и не искам да се обаждаш.

След това Алтал чу как собственият му глас произнася: „Елиар, чуваш ли ме?“ Гласът му бе станал по-напевен и малко по-писклив.

— Разбира се, че те чувам, Алтал — отвърна Елиар. — Нали си до мен. Гласът ти обаче звучи малко странно.

— Не съм Алтал, Елиар — произнесе гласът, излизащ от устата на Алтал. — Аз просто използувам гласа му. Гледай мен, не него.

Елиар погледна удивено Еми. Тя смръщи нос и каза:

— Време ти е да се изкъпеш.

— В последно време бях доста зает, госпожо — отвърна младежът.

— Ако искаш, можеш да ме погалиш — каза тя.

— Да, госпожо — отвърна Елиар и започна да я потупва.

— Не така силно.

— Прощавайте, госпожо.

— Много мило момче — промърмори тихо Еми с взетия на заем глас. — Добре, Елиар, слушай ме внимателно. На другия бряг по всяка вероятност ще се сблъскаме с врагове. Ти как постъпваш с враговете?

— Убивам ги, госпожо.

— Правилно.

— Еми! — възкликна Алтал, за миг възвърнал контрола си върху собствения си глас.

— Не се обаждай, Алтал. Този разговор засяга само мен и момчето. Елиар, оттатък реката ще се срещнем с жреци. Искам да покажеш Ножа на всеки от тях. Можеш ли да се направиш на глупак?

Елиар се ухили.

— Госпожо, та аз съм селско момче от арумските планини. Тази дума — „глупак“ — сме я измислили ние.

— Бих предпочела да ме наричаш Еми, Елиар. Няма защо да се държим толкова официално. Значи искам от теб следното: когато срещнем жрец, ще се направиш на най-големия тъпак и ще му покажеш ножа. После ще го попиташ: „Прощавай, ама можеш ли ми каза какво пише на тоз нож?“

— Е, не бива да се увличаме чак толкова, Еми — каза Елиар и се ухили. — Нима има по света чак толкова простодушни хора?

— Би се изненадал от броя им, Елиар. Запомни този въпрос и се постарай да не се кикотиш, когато го задаваш. Повечето жреци няма да разберат нищо от надписа. Или ще си признаят, че не могат да го прочетат, или ще се престорят на заети. Човекът, когото търсим, ще прочете надписа така, както го прочете и ти, и ще чуе песента на Ножа, когато произнесе думата на глас.

— И аз предположих, че ще се случи нещо подобно, Еми. Каква връзка обаче има това с враговете?

— Ако случайно покажеш Ножа на враг, той ще изкрещи и ще се опита да закрие очите си.

— Защо?

— Защото самото попадане на Ножа пред взора му ще му причини такава болка, каквато не е изпитвал през целия си живот. Ако някой реагира по този начин, забий Ножа право в сърцето му.

— Добре, Еми.

— Въпроси имаш ли?

— Не, Еми. Никакви. Тук командуваш ти. Ако ми наредиш да направя нещо, ще го изпълня. Сержант Халор винаги ни е казвал, че трябва да изпълняваме заповедите незабавно и без да задаваме тъпи въпроси. Твоята заповед е наистина съвсем ясна: ако някой изкрещи, когато му покажа Ножа, ще бъде мъртъв още преди гласът му да е заглъхнал.

Еми посегна с мека лапичка, погали го по бузата и измърка:

— Браво, Елиар, харесваш ми.

— Благодаря, Еми. Ще се постарая.

— Алтал, надявам се да си слушал внимателно. Може би си струва да се замислиш над някои неща. Нямаш представа колко време се пести, когато хората просто изпълняват заповеди, без да задават глупави въпроси. За разлика от някои мои познати.

— Мога ли вече да си ползувам гласа?

— Можеш. Повече не ми трябва, поне засега. Потрябва ли ми пак, ще те предупредя.

Прекосиха западния ръкав на река Медио със сала и се озоваха сред развалините на града. Жреците, които живееха в него — всичките облечени с наметала с качулки, — си бяха построили груби колиби сред развалините. Между отделните групи имаше различия. Тези, които обитаваха северната част на развалините, бяха с черни раса. Живеещите в централната част бяха облечени в бяло, а тези, които се бяха разположили най-близо до реката, — в кафяво. Алтал забеляза, че не разговарят много-много помежду си. Но пък спореха.

— Нищо не си разбрал — обясняваше един облечен с черна дреха жрец от северната част на града на някакъв дебел жрец с бяло расо. — Когато това се случи, Вълкът бе в деветата клетка, не в десетата.

— Изчисленията ми са правилни — отвърна разгорещено дебеланкото. — Тогава слънцето вече се бе преместило в четвъртата клетка, така че Вълкът нямаше как да не бъде в десетата.

Алтал зададе безмълвен въпрос към Еми.

— За какво разговарят?

— За астрология. Тя е крайъгълен камък на религията.

— На коя религия?

— На повечето религии. Религиите са основани върху желанието да се узнае бъдещето. Астролозите смятат, че то се контролира от звездите.

— Прави ли са?

— Какво общо имат тук звездите? Освен това повечето звезди, за които спорят жреците, вече не съществуват.

— Не те разбирам, Еми.

— Звездите са огньове, а огньовете все някога изгасват, нали?

— Ако вече са изгаснали, защо все още спорят за тях?

— Защото не знаят, че са изгаснали.

— За целта им е достатъчно да погледнат нагоре, Еми.

— Нещата не са така прости, Алтал. Звездите са много по-далеч от нас, отколкото си мислят обикновените хора, и на тяхната светлина е необходимо много време, за да достигне до нас. Вероятно половината звезди, които виждаш на нощното небе, вече не съществуват. Нека се изразя иначе: жреците се опиват да предсказват бъдещето с помощта на призраците на мъртви звезди.

— Е, поне си уплътняват времето — каза Алтал и огледа още веднъж разрушените сгради и изпълнените с развалини улици. Облечените в раса жреци се движеха на малки групи или поединично. В Авес обаче имаше и хора, облечени в светски дрехи. Алтал видя един мъж, направил до полусринатата стена нещо като магазин. Пред него имаше грубо скована сергия с паници, тигани и чайници.

— Заповядайте — каза човекът и потри ръце. — Продавам най-качествените паници и чайници в цял Авес. Никъде няма да намерите по-ниски цени.

— Внимавай, Алтал — промърмори Еми. — Това е Хном. Той работи за Генд.

— Значи Генд знае, че сме тук?

— Вероятно не знае. По-скоро е наредил на агентите си да ни търсят. Запомни лицето на Хном. Вероятно ще се срещнем с него отново.

— Търсите ли нещо определено? — попита любезният търговец. Бе дребен човек и старателно избягваше да погледне Алтал в очите.

— Само малко информация — отвърна Алтал. — Не знам кой се разпорежда с имотите в Авес. Мога ли да си отворя магазин в която и да било необитавана сграда?

— Това не би било разумно — отвърна търговецът. — Повечето сделки в Авес се сключват тук, в централната част на града. Белодрешковците, които я контролират, искат от всеки, който реши да се заеме с бизнес, да им направи „дарение“.

— Искаш да кажеш, да им даде рушвет?

— Не бих използувал тази дума пред тях. Добре ще е в такъв случай да се престориш на верующ наивник. Всички жреци обичат слабоумните миряни — отвърна Хном и погледна изкосо Алтал, за да разбере как ще реагира на светотатствените му думи.

Алтал не промени изражението си, но попита:

— Как биха реагирали, ако си устроим бивак зад магазина?

— Това не би им харесало. Пък и не би трябвало да го правиш. Непрестанно се молят, и при това молитвите им са шумни. Деловите хора, които сме останали тук, живеем от лявата страна на развалините на източната стена на града.

— Откъде жреците намират пари?

— Продават хороскопи на наивниците, които вярват в подобни глупости, и при това на висока цена.

— Добре. Щом те мамят миряните, ние ще измамим тях. Много обичам да сключвам сделки с хора, които са твърдо убедени, че са по-умни от мен. Благодаря за информацията.

— Радвам се, че можах да ти бъда полезен. Трябват ли ти паници или чайници?

— В момента не. Благодаря.

— Той знае кой си, Алтал — предупреди го гласът на Еми.

— Разбрах. Признавам че е умен, обаче не е търговец.

— Откъде разбра?

— Не ме попита какво продавам. Това е първият въпрос, който задава всеки търговец. Никой търговец не иска да му се появи конкурент точно от другата страна на улицата. Трябва ли да се отървем от него? С Елиар можем да го убием веднага.

— Не. Не на вас двамата е отредено да се справите с Хном. Просто се пази от него и толкова.

— Къде ще отидем сега? — попита Елиар.

— До източната стена — отвърна Алтал. — Ще си устроим бивак там и утре още призори ще започнем да търсим необходимия ни човек.

— Можеш ли да ми намериш сапун? — попита Елиар, докато водеха конете по обсипаната с развалини улица.

— Мога. Защо ти е?

— Защото Еми ми каза да се изкъпя. Дали това е първата мисъл, която винаги се появява в един женски ум? Винаги, когато се прибирам у дома, това са първите думи, които казва майка ми.

— Ако съм те разбрал добре, май не обичаш много къпането. Така ли е?

— Не, винаги се къпя, когато е необходимо, но веднъж на седмица според мен е достатъчно, не мислиш ли? Разбира се, стига междувременно да не си чистил обори.

— Еми има много остро обоняние, Елиар. Хайде да не я обиждаме.

— Ти също се изкъпи, Алтал — промърмори гласът на Еми.

— Не се нуждая от баня, Еми — възрази той безмълвно.

— Грешиш. Съвсем определено се нуждаеш. След няколко седмици езда миришеш направо на кон. Изкъпи се, и то бързо, ако обичаш.

Започнаха работа рано на следващата сутрин и след няколко първоначални неумели опита Елиар започна да се справя със задачата си. Откритото му младежко лице го улесни в установяването на контакт с качулатите жреци. Алтал забеляза, че повечето от тях отказват да признаят, че не са в състояние да разчетат непознатите знаци, които им показваше Елиар. Най-честият им отговор бе „нямам време за такива глупости“. Неколцина обаче по принцип не възразиха да преведат текста — само че срещу заплащане. Един фанатик с празен поглед ги прокле, като заяви, че всеки шрифт, който не можел да разчете, нямало как да не е дело на самия дявол.

— Задава се още един — каза Алтал. — Може би е време да започнем да се обзалагаме какво ще ни казват, когато им показваме Ножа. Този ми изглежда да е от типа на „нямам време за такива глупости“.

— По-скоро бих го поставил в групата на „ще трябва да ми платиш“ — отвърна Елиар.

— Кое те кара да мислиш така?

— Кривоглед е. Едното му око шари по небето с надеждата оттам да се покаже Дейвос, а другото наблюдава земята, за да не пропусне някоя изтървана дребна монета.

— Надявам се да не е като последния. Ако още един окачестви Ножа като инструмент на дявола, направо ще му смачкам физиономията.

Жрецът, който се приближаваше към тях, беше неприветлив и мрачен. Разногледите му очи и чорлавата му коса му придаваха вид на безумец. Опърпаното му кафяво наметало бе мръсно, и освен това вонеше.

— Моля ваше благочестие да ме извини — започна учтиво Елиар, като се доближи до разногледия духовник. — Току-що купих този нож и ми се струва, че на острието му е написано нещо. Тъй като така и не се научих да чета, не мога да разбера какво е. Бихте ли ми помогнали?

— Дай да видя — отвърна жрецът с груб стържещ глас.

Елиар вдигна острието пред лицето му.

Жрецът внезапно изкрещя и ехото от ужасения му вик отскочи от разрушените стени на околните сгради. Той отстъпи крачка назад, закри очи с ръце и продължи да крещи, сякаш го бяха потопили в казан с вряща смола.

— Моля ви да не се обиждате, ваше благочестие — каза Елиар и заби Ножа право в сърцето му.

Писъкът внезапно спря и мъртвецът се свлече на земята, без дори да потрепне.

Алтал се огледа. За щастие никой не ги беше видял.

— Скрий го някъде! — викна той на Елиар. — Бързо!

Елиар бързо прибра ножа, хвана тялото за китките и го замъкна зад една близка стена. Върна се и попита задъхано:

— Видя ли ни някой?

— Мисля, че не — отвърна Алтал. — Остани на пост. Искам да претърся тялото.

— Защо? — попита Елиар. Ръцете му все още леко трепереха.

— Стегни се — каза му Алтал.

— Нищо ми няма — отвърна Елиар. — Той просто ме изненада с този внезапен писък.

— Ти защо му се извини преди да го убиеш?

— Просто исках да се държа възпитано. Майка ми винаги ме е учила на добри обноски. Знаеш какви са майките.

— Наблюдавай улицата. Ако забележиш нещо, което ти направи впечатление, предупреди ме — каза Алтал. След това набързо претърси тялото. Нямаше представа какво точно трябва да търси, обаче джобовете на мъртвеца така или иначе бяха празни. Нахвърли с крак малко отпадъци върху тялото и се върна при Елиар.

— Намери ли нещо? — попита младежът.

— Успокой се — рече му Алтал. — Ако ще правиш нещо, прави го както трябва. Нервните хора допускат грешки.

На улицата се появи друг жрец — с черно расо — и се запъти към тях. Беше млад мъж с тъмнокестенява коса. Тъмните му очи горяха от възмущение.

— Видях какво направихте! — каза той. — Вие сте убийци!

— Не намирате ли за редно да ми обясните на какви основания отправяте такива обвинения към нас? — попита го спокойно Алтал.

— Вие го убихте най-хладнокръвно!

— Кръвта ми не бе особено хладна — отвърна Алтал. — Твоята беше ли хладна, Елиар?

— Не особено — отвърна Елиар.

— Този човек не беше жрец, ваше преподобие — каза Алтал. — Бе тъкмо обратното. Освен ако в последно време Дейва не е решил да си създаде собствено духовенство.

— Дейва!? — възкликна младият жрец. — Откъде знаете това име?

— Нима то е тайна? — попита простодушно Алтал.

— Населението не трябва да има достъп до тази информация. Обикновените хора няма да могат да я разберат.

— Обикновените хора може би са по-мъдри, отколкото предполагате, ваше преподобие — отвърна Алтал. — Няма семейство, в което да не се открият няколко черни овце. В това действително няма нищо необичайно. На Дейвос и Двейя не им е приятно, че брат им е тръгнал по лош път, но те въобще не са виновни за това.

— Вие сте жрец, така ли?

— Карате ме да възприемам тези думи едва ли не като обвинение — отвърна Алтал с усмивка. — С Елиар наистина работим за Дейвос, но би било малко пресилено да се каже, че сме негови жреци. Човекът, когото уби Елиар, бе един от хората, работещи за Дейва. Убихме го веднага щом установихме това. В момента се води война, ваше преподобие. Елиар и аз сме войници и няма да бягаме от тази война.

— Аз също съм войник на Дейвос — каза жрецът.

— Това все още не е доказано. Преди това би трябвало да преминете през едно малко изпитание. Видяхте какво се случи тук. Човекът, който сега лежи зад оная стена, не го издържа, и заради това Елиар го уби.

— Звездите не са ми казали, че има война.

— Може би още не са научили новината.

— Звездите знаят всичко.

— Възможно е. Нищо чудно в такъв случай да им е било наредено да не споделят информацията си. Ако аз водех война, едва ли щях да изписвам военните си планове върху небосвода всяка нощ. А вие?

В погледа на жреца се появи смущение.

— Вие нападате самата сърцевина на религията!

— Не е така. Аз просто разкривам една заблуда. Вие наблюдавате нощното небе и ви се струва, че там виждате рисунки. Има ли ги обаче наистина? Там има единствено несвързани помежду си точки светлина. На небосвода няма нито Гарван, нито Вълк, нито Змия, въобще няма никакъв измислен образ. Войната се води тук, а не там горе. Впрочем, всичко това няма отношение към нашата мисия. Нека проверим дали наистина сте един от воините на Небесния бог.

— Дал съм обет да му служа — каза страстно жрецът.

— А той някой път казвал ли ви е дали приема този обет? — попита лукаво Алтал. — Нищо чудно да е сметнал, че сте недостоен за това.

В очите на младия човек се появи още по-силно смущение.

— Ще сгреша ли, приятелю, ако кажа, че сте изпълнен със съмнения? — попита го съчувствено Алтал. — Това чувство ми е много добре познато. Понякога вярата ти отслабва и всичко, в което искаш да вярваш, започва да ти се струва измама и подигравка, нещо като зловеща шега.

— Аз искам да вярвам! Правя всички възможни усилия, за да мога да вярвам!

— С Елиар ще ти помогнем — увери го Алтал. — Елиар! Покажи му Ножа!

— Веднага — отвърна послушно Елиар и погледна смутения жрец. — Не се притеснявайте, ваше преподобие. Сега ще ви покажа моя Нож. Не ви заплашвам с него. Върху острието му има знаци, които очакваме да разчетете. Ако не успеете, ще се разделим като приятели. Ако пък откриете върху острието една дума, ще се присъедините към нас. Това е изпитанието, за което говори Алтал.

— Просто му покажи Ножа, Елиар. Не е необходимо да му обясняваш — каза Алтал.

— Понякога е ужасен мърморко — каза Елиар на вече съвсем изумения жрец. — Той е най-старият човек на света, а старците са по начало мърморковци. Добре е да започнем преди да е започнал да подскача и да бълва пяна.

— Елиар, покажи му Ножа! — почти изкрещя Алтал.

— Разбрахте какво имам предвид, нали? — попита Елиар и извади Ножа от пояса си и посочи сложния рисунък върху острието. — Трябва да се опитате да прочетете това. Думата просто ще се появи в съзнанието ви, така че дори няма да са ви необходими усилия.

— Елиар! — повтори Алтал заплашително.

— Просто се опитвам да му помогна, Алтал — Елиар извъртя Ножа така, че острието да се окаже непосредствено пред бледото лице на жреца. — Та какво пише тук, ваше преподобие?

Младоликият жрец пребледня още повече и на лицето му не остана и капка кръв.

— Пише „Просветлявай!“

Произнесе думата почтително, сякаш се молеше. Ножът в ръката на Елиар запя радостна песен.

— Знаех, че е един от нас, Алтал — каза уж небрежно Елиар. — Точно заради това се опитах да го улесня. Ти си добър сержант, но понякога си малко груб. Би трябвало да се замислиш над това, ако нямаш нищо против.

— Благодаря — отвърна Алтал с хладен, почти враждебен тон.

— Това е мое служебно задължение, Алтал — отвърна Елиар, докато затъкваше Ножа в пояса си. — Аз съм нещо като твой непосредствен заместник, така че ако ми се стори, че нещо може да се направи по-добре, съм длъжен да го споделя с теб. Разбира се, ти не си длъжен дори да ме изслушваш, обаче аз бих постъпил непочтено към теб, ако не ти го кажа, не си ли съгласен?

— Не му отговаряй, Алтал — нареди безмълвно гласът на Еми.

— Няма, мила — въздъхна примирено Алтал.

Глава 12

Младият жрец с кестенявата коса се бе отпуснал неподвижно върху един покрит с мъх камък и не откъсваше изпълнения си с изумление поглед от земята.

— Добре ли си? — попита Елиар новия им спътник.

— Видях Божието слово — отвърна жрецът с треперещ глас. — Дейвос разговаря с мен.

— Прав си — отвърна Елиар. — И ние го чухме.

После обаче реши да се поправи.

— Всъщност ние чухме Ножа. Но тъй като този Нож принадлежи на Бога, все едно че сме чули самия Него.

— Защо Ножът издаде такъв звук? — попита жрецът. Треперещият му глас все още бе изпълнен с удивление.

— Според мен Бог по този начин реши да ни обясни, че ти си човекът, когото търсим. Името ми е Елиар.

— Аз се казвам Бейд — отвърна жрецът и погледна озадачено младия арумец.

— Приятно ни е да се запознаем с теб, Бейд — каза Елиар и стисна ръката му.

— Не си ли твърде млад за жрец? — попита Бейд. — Повечето жреци, които познавам, са доста по-възрастни.

Елиар се засмя.

— Никой досега не ме е възприемал като жрец, а и наистина не съм жрец — рече той. — Аз съм просто войник, който по случайност в момента работи за делото на Бога. Не знам какво всъщност става, но това не ме смущава. Един войник не е длъжен да разбира. Просто трябва да изпълнява заповеди.

Бейд понечи да се изправи, но Елиар постави ръка върху рамото му и каза:

— Може би ще е по-добре първо да си починеш. И аз се чувствувах така, когато прочетох думата върху Ножа. В момента вероятно си отпаднал. Гласът на Бога е много силен. Навярно вече си забелязал това.

— Така е — отвърна разпалено Бейд. — А сега какво трябва да правим?

— Питай Алтал. Само той може да разговаря с Еми, а решенията ги взима тя.

— Коя е Еми?

— Доколкото разбираме, тя е сестра на Бога, но в момента има облика на котка и непрестанно дреме в качулката на наметалото на Алтал. Малко ми е сложно да ти го обясня. Еми е по-стара от слънцето и е много мила, обаче ако неволно я излъжеш, веднага ще те одраще по носа.

Бейд се обърна към Алтал и попита:

— Това момче наред ли е?

— Елиар ли? Да. От два часа обаче не е ял нищо, така че може би заради това говори така разпалено.

— Абсолютно нищо не разбирам — призна Бейд.

— Прекрасно. Това е първата стъпка към мъдростта.

— Алтал, ако съставя хороскопи на двама ви, някои неща биха могли да ми се изяснят. Тогава вероятно ще ми стане ясно кои сте.

— Ти наистина ли вярваш в хороскопи, Бейд? — попита Алтал.

— Астрологията е сърцевината на всяка религия — отвърна Бейд. — Дейвос е изписал нашата съдба върху звездите. Дълг на духовенството е да ги изследва, за да може да съобщи на хората словото Божие. Кой е твоят знак? Кога си роден?

— Роден съм много отдавна, Бейд — отвърна Алтал. — Не вярвам да ти бъде лесно да ми съставиш хороскоп, тъй като оттогава звездите много се измениха. Не само имената им бяха различни, но и хората, които тогава наблюдаваха небето, ги виждаха в съвършено други съчетания. Половината от Вълка тогава бе част от друго съзвездие, което тогавашните астролози наричаха Костенурката. Другата й част бе това, което днес наричат Глигана.

— Това е светотатство! — възкликна Бейд.

— Бейд, на твое място не бих се вълнувал от тези работи. Тези астролози отдавна измряха, така че днес няма да има кой да те обвини.

— Не това имах предвид.

— Разбрах де, но не си ли съгласен, че те биха възприели думите ми именно по този начин? Повярвай ми, Бейд. Върху небосвода наистина няма рисунки. Както ти казах, рисунките, образувани от звезди, ги съставяме самите ние. Това обаче и ти вече си го разбрал, нали? Заради това именно имаш проблеми с вярата си. Иска ти се да повярваш, че там горе наистина са изобразени Вълк, Глиган и Дракон, обаче когато погледнеш, не ги съзираш. Не е ли така?

— Старая се — почти проплака Бейд. — Старая се с все сили, обаче не мога да ги открия.

— Всички събития вече са преподредени, Бейд. Вече няма да ти се налага да поглеждаш към небесата, защото Елиар разполага с Ножа на Дейвос. Той ще ни каже къде трябва да отидем.

— Ще напуснем ли Авес?

— Сигурен съм, че ще трябва да го направим. Че ще ни чака дълъг път.

— Губиш си времето, Алтал — рече гласът на Еми в главата му. — По-добре ще е с Бейд да поговорите за звездите по време на обратното пътуване до Остос.

— Остос? Та нали вече бяхме там?

— Знам. Сега ще трябва да се върнем.

— Ти сега с Еми ли разговаря? — попита Елиар. — В Остос ли трябва да ходим? Не мога да се върна там, Алтал. Направя ли го, Андина ще нареди да ме убият.

— Проблем ли има? — попита Бейд. Гласът му изразяваше недоумение.

— Току-що научихме маршрута си. На Елиар не му харесва.

— Защо? Нещо важно ли съм пропуснал?

— Еми току-що ми каза, че трябва да отидем в Остос.

— Боя се, че все още не ми е ясно коя е тази Еми.

— Еми е пратеник на Дейвос. Всъщност нещата са по-сложни, но нека засега не ги усложняваме допълнително. Дейвос съобщава на Еми какво трябва да се направи. Тя го съобщава на мен, а аз го предавам на вас.

— Какво излиза? Че изпълняваме заповедите на една котка? — попита изумено Бейд.

— Не. Изпълняваме нарежданията на Бога. За това обаче е по-добре да поговорим по време на пътуването до Остос. Еми настоява да тръгнем незабавно.

Алтал се огледа и добави:

— Нека нахвърляме малко камъни върху този мъртвец, за да не бие толкова на очи. После ще приберем нещата ти и ще ти купя кон. Ще трябва да отпътуваме още на зазоряване.

Затрупаха тялото и се отправиха към развалините в северния край на Авес.

— Коя е тази Андина, която спомена? — попита Бейд Елиар.

— Тя е владетелката на Остос и иска да ме убие — отвърна младежът.

— Защо?

— Как да ти кажа… — започна Елиар. — Всъщност аз убих баща й, но това стана по време на война, а на война такива работи се случват. Просто си вършех работата, но Андина възприе постъпката ми като лична обида. А пък съвсем нямах намерение да я обиждам. Просто изпълнявах заповеди, обаче тя май не успя да разбере това.

Бейд погледна удивено Алтал.

— Ти нещо разбра ли от всичко това?

— Историята е доста сложна — отвърна Алтал. — Нека по-добре да я обсъдим на път за Остос.

Отидоха в северния край на Авес, където живееха жреците с черни раса, прибраха одеялата и малкото други лични вещи на Бейд и се върнаха в бивака. После Елиар и Алтал отидоха при най-близкия търговец на коне и след малко доведоха кон за най-новия член на групата.

— Алтал, страшно съм гладен — рече с въодушевление Елиар. — Може ли днес да поднесеш за вечеря говеждо вместо риба?

— Ще наклада огън — предложи Бейд.

— Няма нужда — отвърна му Алтал и след миг им поднесе доста голямо парче печено говеждо и два хляба.

Бейд подскочи от удивление и бързо произнесе някакво заклинание.

— Първия път ти настръхват косите, нали? — попита развеселеният Елиар. — Първия път дори се поколебах дали да ям храната, получена по такъв начин, но после установих, че наистина си я бива.

След тези думи Елиар въодушевено започна да се храни.

— Как постигаш това? — обърна се Бейд към Алтал с разтревожен глас.

— На това нещо Еми му казва „използуване на Книгата“. Научи ме да го правя в Дома на края на света, където се намира тази книга.

— За коя Книга говориш?

— За Книгата на Дейвос, разбира се.

— Искаш да кажеш, че си видял Книгата на Дейвос?

— Да съм я видял? — Алтал се засмя. — Бейд, та аз живях с тази Книга цели двадесет и пет века! В състояние съм да я декламирам от начало докрай, отляво или отдясно. Или дори отзад напред, ако желаеш да я чуеш по този начин.

— И как точно Книгата на Дейвос ти помага да вършиш чудеса?

— Книгата е всъщност словото Божие, Бейд. Написана е на древен език, който прилича на днешния, но не е същият. За да се случат нещата, които желаеш, трябва да произнесеш думи от древния език. Ако например просто кажа „говеждо“, няма да се случи нищо. Ако обаче произнеса „гвоу“, ще се сдобием с вечеря. Е, има още някои процедури, но най-важното е това. Наизустяването на Книгата ми отне много години.

Алтал докосна челото си.

— Сега Книгата е тук и не се налага да я нося със себе си. Всъщност това не е и разрешено. Книгата трябва да си стои в Дома. Изнасянето й в реалния свят не би било безопасно. А сега по-добре се нахрани преди вечерята да е изстинала.

Бяха в Авес. Алтал бе сигурен, че е именно Авес, обаче нямаше сгради. Можеше ясно да се види мястото, където река Медиос се разклоняваше, но там, където имаше развалини, сега имаше вековна гора. Той се разходи под клоните на могъщите дъбове, после погледна на запад и в далечината видя хора. Докато гледаше как прекосяват полето и се приближават, чу глух стон. Бе изпълнен с мъка и отчаяние, които разкъсваха душата му.

Хората, дошли от другата страна на реката, вече бяха наблизо и той успя да ги огледа по-добре. Бяха облечени в животински кожи и имаха копия с каменни върхове.

Той се обърна на другата страна, промърмори нещо под одеялото и се опита да напипа камъка, който се бе забил в бедрото му. Най-сетне го откри, захвърли го встрани и отново потъна в сън.

Сред дърветата имаше примитивни колиби и между тях се движеха облечените с кожи хора. И си шепнеха боязливо. „Той иде — казваха. — Дайте му път, защото той е Бог.“ По лицата на едни хора бе изписана възбуда, по лицата на други — ужас. И не преставаха да шепнат: „Той иде, той иде, той иде“.

И сред тях се появи Генд и шепнеше ли, шепнеше. А хората се отдръпваха от него и на лицата им бе изписан страх. А Генд не обърна внимание на страха им и очите му продължаваха да горят.

И Генд вдигна лице и погледна Алтал с пламтящ поглед. И погледът на Генд обгори душата на Алтал. И Генд проговори и рече: „Бягай, Алтал, бягай, жалък крадецо. Ще те преследвам нощи и години, и Книгата не ще ти помогне, защото ще те изправя пред трона на Дейва. И ти ще му служиш безкрайни еони. Така, както му служа аз. А когато еоните свършат, ще започнем отново, от самото им начало. И сетне ще започнем всичко пак, и знай, че те няма да бъдат като предишните.“

Стенанието премина в ужасяващ писък.

Алтал се събуди, плувнал в пот и разтреперан, и възкликна:

— Боже мой!

— Кой беше той? — разнесе се ужасеният глас на Бейд в мрака. — Кой беше този мъж с огнени очи?

— И вие ли го видяхте? — попита Елиар. Неговият глас също трепереше.

— Не се обаждай, Алтал. — Гласът на Еми, който се разнесе в главата му, бе категоричен. — Трябва да поговоря с тях.

Алтал реши, че го пренебрегват по съвсем безцеремонен начин.

— Елиар — продължи гласът на Еми. — Кажи на Бейд коя съм.

— Слушам, госпожо — отвърна Елиар. — Бейд, това е гласът на Еми. Тя от време на време ни се обажда. Ти мислиш, че слушаш Алтал, но всъщност тя използува неговия глас.

— Котката ли? — недоверчиво попита Бейд.

— Самият аз не я възприемам като котка — отвърна Елиар. — Тя просто е приела облика на котка, за да скрие от нас своята същност. Струва ми се, че ако ни се разкрие в истинския си облик, ще ни заслепи.

— Престани, Елиар — каза му нежно Еми.

— Слушам, госпожо.

— Това, което току-що всички изживяхте, не бе сън — рече им Еми. — Алтал вече се е срещал с Генд, така че ще може да ви разкаже нещо повече за него. Естествено, след като престана да ползувам гласа му. Та значи това, което току-що видяхте, не бе сън. Не бе обаче и действителност. Това е нещо, което Генд и Дейва искат да превърнат в действителност.

— Кои бяха хората, които видяхме? — попита Бейд с треперещ глас.

— Медите. Първите хора, появили се в тази част на света преди десет хиляди години. Когато дойдоха тук, те се кланяха на Дейвос. Дейва обаче иска да промени това. Иска да промени нещата по такъв начин, че първите меди да се кланят на него, а не на Дейвос.

— Но това е невъзможно — опита се да възрази Бейд. — След като нещо вече веднъж се е случило, то не може да се промени.

— Запомни добре тази своя мисъл, Бейд — посъветва го тя. — По-нататък би могла да се окаже полезна. Дейва обаче не е съгласен с теб. Той смята, че е в състояние да промени миналото, ако промени настоящето. Затова именно и се събираме. От нас се очаква да предотвратим това, което е намислил Дейва. Това, което видяхте, ще се повтори. Ще видите неща, които в действителност не са се случили, и при това не винаги ще сте потънали в сън, когато ги видите.

— Това вече не е забавно, Еми — оплака се Елиар. — Ако такива сънища започнат да се появяват от нищото, подобно на този, откъде ще знаем кое е реално и кое — не?

— Това ще ви стане ясно благодарение на стенанието — отвърна тя. — Чуете ли това стенание да се разнася в далечината, това е сигурен признак, че Генд се опитва да промени миналото. Когато стенанието започне, ще знаете, че вече не сте в настоящето. Можете да се окажете в миналото или в бъдещето, но в никакъв случай в това, което наричаме „сега“.

Алтал погледна на изток, където първите лъчи на новия ден вече докосваха хоризонта.

— Зазорява се. Да си събираме нещата и да се подготвяме за път.

— Нали преди това ще закусим? — попита разтревожено Елиар.

— Да, Елиар, ще закусим — въздъхна Алтал.

Слънцето тъкмо изгря, когато ладията ги прехвърли през реката и поеха на запад. След като изминаха няколко километра, Бейд се доближи до Алтал и попита:

— Можем ли да поговорим?

— Предполагам, че вече е разрешено — отвърна Алтал.

— Ти как успя да разбереш къде се намира Книгата на Дейвос? — попита Бейд. — От дълги години съм слушал за нея. За съществуването й се спори от векове. Повечето от моите учители твърдяха, че Книгата се намира на нощното небе. Според други тя обаче действително съществува. Очевидно именно те са били прави.

— Така е. Книгата действително съществува — отвърна Алтал.

— Как успя да я откриеш? Бог ли ти се яви в някое видение?

Алтал се засмя.

— Не, не се яви Бог. Яви ми се Генд.

— Генд?

— Той ме издири и ме нае, за да открадна Книгата. Именно той ми обясни къде се намира Домът.

— Че как би могъл един честен човек да приеме такава поръчка?

— Един честен човек не би приел такава поръчка, Бейд. Пред мен обаче не стоеше такъв проблем. Аз съм крадец.

— Крадец?

— Точно така. Човек, който незаконно присвоява разни неща. Вероятно съм най-добрият крадец на света. Поне репутацията ми е такава. Генд ме намери и ми каза, че ще ми даде пари, ако открадна Книгата и му я занеса. След това ми обясни къде се намира.

— В Дома на края на света?

— Така му казват. Построен е на ръба на скала в северен Кагвер. Най-голямата сграда, която съм виждал. Почти напълно празна е обаче. В нея има само една мебелирана стая и там се намира Книгата. Разбира се, там открих и Еми. Когато пристигнах, тя ми се скара, задето съм закъснял, и реших, че съм обезумял. Тя обаче ми каза да не се правя на глупак и после ме научи да чета.

— Книгата на Дейвос ли? — попита почтително Бейд.

— Там друга книга няма.

— Как изглежда?

— Представлява кутия, покрита с бяла кожа. Листовете, от които се състои Книгата, се намират в кутията. Еми много се дразнеше, когато обърквах страниците. Така или иначе, научих се да чета Книгата и после с Еми открихме начин да събеседваме, без да използуваме гласовете си. После излязохме от Дома и започнахме да търсим Ножа. Разбрахме, че е у Елиар. Той е наемник и тогава участвуваше във войната, която водят помежду си Кантон и Остос от четиридесет или петдесет поколения насам. При схватка пред стените на Остос Елиар бе убил неговия арио, владетеля на града. Андина, дъщеря му, съвсем не бе във възторг от това и обмисляше най-различни мъчения, на които да го подложи. Престорих се на търговец на роби и го откупих. После дойдохме тук, за да те открием. Сега пътуваме към Остос, за да открием още някого.

— Това кога се случи? Имам предвид времето, когато Генд те потърси?

— Еми каза, че се било случило преди две хиляди и петстотин години. Обясни ми, че в Дома хората не стареят. Това е хубаво. Ако не беше така, сега щях да имам бяла брада, дълга двадесет километра.

— Еми наистина ли е сестра на Бога?

— Поне така ми каза. Името й е Двейя и по нейните думи съвсем не прилича на статуята в храма в Магу.

— Ти боготвориш женска богиня? — Очите на Бейд се изпълниха с възмущение.

— Не я боготворя, Бейд. Обичам я, обаче не я боготворя. Боготворенето предполага абсолютно послушание и доста раболепие. Аз най-често изпълнявам това, което Еми ми казва, но не падам на колене. Всъщност непрестанно спорим. Еми обича да спори не по-малко, отколкото обича да ме следи.

— Мога ли да я докосна? — попита Бейд почтително.

— Еми! — провикна се Алтал през рамо. — Събуди се! Бейд иска да те почеше зад ушите.

Еми подаде сънлива муцунка от качулката и промърмори:

— Това е много мило.

Алтал я измъкна от качулката и я подаде на Бейд.

— Заповядай, Бейд. Тя ще открадне душата ти, разбира се, но защо ли пък трябва да се различаваш от Елиар и от мен?

Бейд отдръпна ръката си като опарен.

— Само се пошегувах — каза Алтал.

— Сигурен ли си в това, приятелю? — попита Еми и в зелените й очи се появи лукавство.

Ръцете на Бейд все още трепереха, когато я пое от Алтал. Когато обаче тя започна да мърка, той се успокои.

— Кога ще спрем, за да обядваме? — чу се зад тях гласът на Елиар.

Прекосиха западната част на Медио, като избягваха главните пътища. От внезапната поява на разногледия мъж в Авес стана ясно, че Генд има свои агенти навсякъде. Алтал знаеше, че може да се справи с тези агенти, обаче излишните убийства бяха в разрез с принципите му. Един добър крадец не трябва да убива хора.

В средата на лятото наближиха моста над левия ръкав на река Остос. Алтал благоразумно се отклони от пътя и отведе Елиар и Бейд в една близка горичка.

— Еми — каза безмълвно, след като слязоха от конете — Кажи ми сега кого точно трябва да издирим в Остос?

— Познай — отвърна тя закачливо.

— Моля те, без такива приказки — смъмри я той.

— Ти вече си я срещал, приятелю.

Той примигна.

— Не можеш да казваш това сериозно. — Насмалко не изрече тези думи на глас.

— Съвсем сериозно го казвам.

— И как ще влезем в двореца й?

— Ти си крадец, Алтал. Щом можеш да крадеш каквото ти попадне, би трябвало да ти е по силите да откраднеш едно малко момиче.

— Еми, дворецът й се охранява от цяла армия. Достатъчно е да изписка и върху мен веднага ще се нахвърлят тридесетина въоръжени стражи.

— В такъв случай не би трябвало да й позволяваме да пищи, нали? — каза Еми и се замисли. — Може би ще е най-добре да оставим Елиар и Бейд тук. Също и коня ти. Аз съм котка, а ти — крадец. Знаем как да се движим безшумно. За разлика от тях.

— Ти откога знаеше, че и Андина ще се присъедини към нас?

— Още от момента, когато Елиар прочете думата върху Ножа.

— Защо тогава не я взехме с нас преди да заминем за Авес?

— Защото щяхме да нарушим последователността на събитията. Всяко нещо трябва да се прави, когато му дойде времето.

Алтал погледна Елиар и си спомни как го гледаше Андина.

— Брат ти има доста нащърбено чувство за хумор, Еми.

— Алтал, изненадана съм от думите ти. Направо съм смаяна.

Някъде след полунощ Алтал и Еми се промъкнаха в двореца на Андина. Този път Еми предпочете да върви сама. Тръгна на няколко крачки пред крадеца и от време на време го предупреждаваше. Накрая го отведе до покоите на владетелката.

— Заспала е — каза Еми. — Пред вратата й има двама стражи. Прикани ги да си подремнат.

— Как?

— Произнеси думата „леб“.

— Ще свърши ли работа?

— Досега винаги е свършвала работа. След като излезем обаче, отново ги разсъни. Хората ще се изненадат, ако разберат, че са спали петдесет или шестдесет години. В Дома ти спеше горе-долу по толкова време.

— Ти така ли ме приспиваше?

— Разбира се. Почвай да действуваш, Алтал. Нощта няма да продължи вечно.

Двамата стражи до вратата на Андина все още бяха изправени, но главите им бяха клюмнали върху гърдите и те леко похъркваха. Алтал ги отмина и хвана дръжката на вратата.

Точно в този момент Еми изсъска.

— Какво има? — прошепна той.

— Арган!

— Какво е арган?

— Арган не е нещо, а е някой. Арган е стражът, застанал от лявата страна.

— Това име трябва ли да ми говори нещо?

— Веднъж го споменах. Арган е един от слугите на Генд.

— Това е хубаво — отвърна Алтал и понечи да извади камата си.

— Прибери това нещо — ядосано каза Еми.

— Еми, това е едно просто и удобно решение.

— И така да е. Как обаче би решил проблема, който ще възникне после?

— За какъв проблем ти е думата?

— Как ще го съживиш преди момента, когато трябва да е жив и здрав?

— Не мога да те разбера.

— Аз и не очаквах да ме разбереш. Прибери ножа си, Алтал. Не ти си този, който трябва да се справи с Арган. Така, както не от теб се очакваше да се справиш с Пехал или Хном. Просто го остави на мира.

— Почакай малко, Еми. Това не означава ли, че нашето идване тук е известно на Генд?

— Вероятно му е известно.

— Как е успял да разбере?

— Вероятно го е научил от Дейва.

— Той пък как го е научил?

— Научил го е така, както го научих и аз. Алтал, ние с него виждаме неща, които ти не можеш да видиш. Аз знам за съществуването на хора като Хном, Пехал и Арган. Дейва пък знае за съществуването на хора като Елиар, Бейд и Андина. Те са важни хора, а важните хора излъчват звук, който ние можем да чуем. Остави Арган на мира. Трябва да приберем Андина и да се махнем оттук преди да се е събудил.

Глава 13

Имаше пълнолуние и лъчите на бледата лунна светлина, проникнали през отворения прозорец на спалнята, падаха върху лицето на спящото момиче. Тъмните му коси бяха разпилени върху възглавницата. Сънят бе смекчил царственото изражение на девойката и тя изглеждаше уязвима и много, много млада.

Тиха като сянка, Еми скочи на леглото и седна до главата на спящото момиче. Зелените й очи, оглеждащи лицето на бившата й господарка, бяха изпълнени с тайнственост. После започна да мърка.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита безмълвно Алтал. — Предполагам, че бих могъл да я нося, обаче…

— Тя сама ще върви — отвърна Еми. — Намери някакви дрехи и тъмно наметало.

— Не трябва ли да е будна, за да може да върви? Няма ли да се разпищи още преди да отвори очи?

— Знам какво правя, Алтал. Довери ми се. Хайде, потърси някакви дрехи.

Алтал се порови из помещението и откри подходящи дрехи, ботуши и едно добре скроено наметало. Когато се извърна, видя, че Андина е седнала на леглото. Големите й очи бяха отворени, но очевидно не виждаха нищо.

— Дрехите ги вземи ти — каза Еми. — Ще я накарам да ги облече сама, когато излезем от града. Засега наметалото е достатъчно.

Андина стана, все още с празен поглед, и гушна Еми. Алтал я загърна с наметалото.

— Колко време можеш да я задържиш в това състояние? — обърна се към Еми.

— Колкото е необходимо.

— Може би ще е добре това да продължи поне месец-два. Ако първото лице, което види, е това на Елиар, обстановката може да стане доста шумна.

Еми се замисли, после промърмори:

— Май си прав. Ще направя необходимото. Ще тръгваме ли?

Поведоха спящата си пленница в коридора. Алтал за миг се спря до спящия Арган и огледа внимателно лицето му. Слугата на Генд имаше жълта коса и правилни черти.

— Какво правиш? — попита Еми.

— Искам да го запомня, за да го позная веднага, когато го видя пак — каза мрачно Алтал.

След като завиха по друг коридор, Алтал разсъни Арган и другаря му и после мълчаливо поведе владетелката на Остос извън двореца.

Прекосиха мълчаливо тъмните улици, Алтал приспа стражите пред градската порта с думата „леб“ и излезе от града.

— Струва ми се, че си прав, Алтал — каза Еми, докато Андина се обличаше с несръчни движения. — Може би ще е по-добре разумът й да се пробуди едва когато пресечем границата с Перквейн. Утре по пладне войниците й вероятно ще започнат да претърсват всички храсталаци в Треборея.

Скоро стигнаха при Елиар и Бейд. Елиар се взря внимателно в лицето на младата жена, която навярно все още гореше от желание да го убие.

— Добре ли е? — попита загрижено. — Нали не се наложи да я нараните?

— Еми я приспа — отвърна Алтал. — Може би ще е по-добре да продължава да спи, докато се измъкнем от Треборея.

— В това състояние тя няма да може да язди — каза Бейд.

— Аз ще се погрижа за нея — каза Елиар. — Ще я сложа на моето седло, пред мен. Ще я придържам и няма да падне.

— Добре, ти поемаш отговорността за нея — каза Алтал. — Хайде да се махаме. Искам утре сутрин вече да сме далеч от Остос.

Два дни по-късно пресякоха река Магу на север, непосредствено до перквейнския град Гаган, и навлязоха в поразената от сушата селска местност. През цялото това време ариа Андина не се събуди. Елиар не престана да показва изненадваща загриженост за нея. Придържаше я, докато яздеха, и бе много внимателен, когато я сваляше от коня. Лично я хранеше, когато настъпеше време за обяд или вечеря, като при това собственият му апетит значително спадна.

— Дали аз си внушавам, или той действително се държи малко странно? — попита Бейд, когато прекосиха реката.

— Елиар се отнася много сериозно към всички свои задължения — отвърна Алтал. — Винаги е готов да помогне с каквото може. Вероятно след време ще му мине.

Бейд тихо се засмя.

— Ако съм те разбрал добре, не би трябвало да е близо до Андина, когато тя се събуди. Ако тя наистина го ненавижда така силна, както ми каза, вероятно ще се опита да го удуши или да изтръгне сърцето му веднага щом дойде в съзнание.

— Надявам се скоро да разберем това. Тази нощ Еми ще събуди нашето малко момиченце и ние с теб вероятно ще трябва да сме нащрек, когато Елиар й поднесе Ножа за прочит. Нищо чудно да възприеме това като покана.

Същия следобед се приютиха в развалините на някаква отдавна изоставена къща и Алтал поднесе за вечеря говеждо преди Еми да успее да поръча риба. Елиар, вече свикнал със задълженията си, наряза храната за Андина и внимателно я нахрани. Тя седеше безметежно с ръце, сгънати в скута, и отваряше уста, за да поема поредните хапки, така, както я отваря врабче.

След като се нахраниха, Еми отново използува гласа на Алтал, за да им даде указания.

— Елиар, искам да си застанал точно пред нея, като Ножът бъде непосредствено пред очите й. Така, след като я събудя, първо ще види Ножа, а едва после теб. След като прочете думата върху острието, тя повече или по-малко ще се чувствува задължена да прави това, което й се казва. Може и да бесува известно време, но няма да се опита да те убие.

Елиар сложи пленницата да седне върху един квадратен камък до огнището, извади Ножа и застана пред нея така, че острието да е пред очите й. Еми скочи в скута й, гушна се и измърка.

Огромните тъмни очи на владетелката отново се изпълниха с живот.

— Ваше величество, можете ли да ми кажете какво пише тук? — попита Алтал и посочи Ножа.

— „Подчинявай се“ — отвърна Андина почти автоматично. Ножът радостно запя и Еми замърка още по-силно.

Андина изглеждаше едновременно удивена и замаяна. Изведнъж усети, че Еми е в скута й, и я притисна към себе си.

— Лошо котенце! — скара й се. — Друг път да не бягаш така! Къде беше?

После се огледа и видя развалините. Ножът продължаваше да пее.

— Къде съм? — попита удивено Андина.

— Ваше величество, по-добре не ставайте — каза Алтал. — Вероятно все още сте малко замаяна.

Владетелката обаче не му обърна внимание. Бе втренчила поглед в Елиар.

— Това си ти! — изкрещя тя, хвърли котката и се хвърли върху младия арумец, за да му издере очите. — Убиец!

Изгуби равновесие и насмалко щеше да падне, ако Елиар не я бе задържал.

— Внимавайте, ваше величество! — възкликна младежът. — Ще се нараните!

— Нека аз се погрижа за нея, Елиар — предложи Бейд. — Нека се опитаме да я успокоим.

— Сам ще се справя, Бейд — възрази Елиар. — Тя не може да ми направи нищо лошо.

— Възможно е да си прав, но пък твоето присъствие навярно й причинява болка. Сигурен съм, че в крайна сметка ще се успокои, но може би няма да е зле на първо време да стоиш по-далеч от нея.

— Вероятно е прав, Елиар — съгласи се Алтал. — Тя очевидно е малко емоционална натура.

— Малко? — попита Елиар и въздъхна със съжаление. — Всъщност може би сте прави. Може би наистина ще е добре на първо време да стоя по-далеч от нея.

Алтал и Бейд върнаха Андина на мястото й до огнището и Еми отново се настани в скута й.

— Къде сме? — попита Андина със звънкия си глас.

— В Перквейн, ваше величество — отвърна Алтал.

— В Перквейн? Това е невъзможно!

— На ваше място не бих бързал да използувам тази дума, ваше величество — каза Бейд. — Алтал е в състояние да извърши много неща, а Еми още повече.

— Струва ми се, че не те познавам — каза му Андина.

— Аз съм Бейд — представи се той. — Жрец съм. Или по-скоро, бях, преди Алтал да ме призове.

— Какво става тук, господин Алтал? — попита момичето. — Доколкото разбрах, трябваше да отведете в солните мини на Ансу робите, които купихте от мен.

— Малко ви поизлъгах, ваше величество — призна Алтал. — Трябваше ми само Елиар. Останалите ги пуснах да си вървят.

— Крадец! — викна тя.

— Характеристиката ви е точна — съгласи се Алтал. — А сега, нека си изясним обстановката. Вие току-що постъпихте на служба при Дейвос.

— Това е нелепо!

— Андина — твърдо каза той. — Какво прочете върху Ножа?

— „Подчинявай се!“ — отвърна тя.

— Така. А сега замълчи и не ме прекъсвай. Аз съм учител, а ти — ученичка. От мен се очаква да те науча на нещо. От теб се очаква да мируваш и да гледаш тъпо.

— Как смееш!…

— Млъкни, Андина!

Очите й се разшириха и тя се опита да възрази, но от устата й не излезе нито дума.

— Струва ми се, че от време на време такъв подход е полезен — промърмори Бейд, сякаш говореше на себе си.

— Млъкни, Бейд — каза му Алтал.

— Извинявай.

Алтал търпеливо обясни обстановката на ученичката си и тя го изслуша, макар и с неохота.

— След известно време човек свиква с това — каза й той. — Когато Еми за пръв път ме докосна с лапички, си помислих, че съм обезумял. След време обаче свикнах. Навярно и ти вече си разбрала, че тя владее някои малки хитрости.

— Какво искаш да кажеш? — попита момичето.

— Събуди се, Андина. Нима ти наистина щеше да ми продадеш Елиар, ако нещо много силно не бе докоснало с лапички твоето сърце? Та единственото нещо, което ти желаеше в деня, когато влязох в двореца, бе да го убиеш! Точно тогава Еми се озова в скута ти и започна да мърка. След около половин час ти щеше да бъдеш готова да ми предложиш град Остос за нея, не си ли съгласна?

— Как да ти кажа… — Андина погледна безсилно котката в скута си. — Та тя е наистина толкова мила… — След което вдигна Еми и притисна лице към косматата завоевателка на сърцето си.

— Значи вече си забелязала това — отбеляза Алтал сухо. — Не се опитвай да й противоречиш, защото тя винаги излиза победителка. Просто й се отдай с цялата си любов и прави това, което ти казва. Знай обаче, че тя е готова да излъже, когато реши да направи това, което си е наумила.

— Достатъчно, Алтал — разнесе се в главата му строгият глас на Еми.

— Добре, мила — отговорни той. — Ти успя ли да разбереш какво каза Ножът, когато Елиар го показа на Андина?

— Разбира се.

— Сега къде трябва да отидем?

— В Хуле.

— Хуле е голяма страна, Еми. Не успя ли случайно да разбереш името на човека, който ни трябва?

— В този случай името му няма да ни е нужно. Той сам ще те намери.

— Вие двамата сега разговаряте, нали? — попита Елиар с известно учудване.

— Тя току-що ми даде поредните указания. Трябва да тръгнем към Хуле.

Очите на Елиар се изпълниха с надежда.

— В такъв случай ще минем през Арум, нали? Ще мога ли да се отбия да видя майка си? Тя много се тревожи за мен.

— Струва ми се, че ще уредим тази работа — даде съгласието си Алтал. — Не трябва обаче да й казваш с какво се занимаваме.

Елиар се усмихна.

— Това го умея. Като бях малък, правех много неща, за които не й казвах нищо. Разбира се, никога не съм я лъгал. Едно момче никога не бива да лъже майка си. Просто понякога забравях да й кажа някои неща.

— Разбирам те — засмя се Алтал. — И аз непрестанно забравям някои неща.

— Малко съм гладен, Алтал — каза Елиар. — Напоследък от много грижи за нейно величество пропуснах няколко вечери. Направо умирам от глад.

— По-добре го нахрани, Алтал — каза Бейд. — Не искам да го слушам как мрънка.

— Няма да е зле да попитате и нейно величество дали и тя не би хапнала нещо — добави Елиар. — По време на последния обяд не можах да я накарам да поеме почти нищо.

Андина ги погледна учудено.

— Ах, да, Андина, това навярно не ти е известно — каза Бейд лукаво. — След като Еми те приспа, Елиар през цялото време се грижеше за теб така, както квачка се грижи за единственото си пиленце. Задели повече време, за да храни теб, отколкото за да се храни самият той. Точно в този момент храната е много важна за младия Елиар. Ако се вгледаш в него, ще забележиш, че расте почти пред очите ти.

— Какво искаш да кажеш? Та той е голям мъж.

— Не, той е още момче — поправи я Бейд. — Вероятно не е много по-голям от теб.

— По-едър е от всеки мъж в Остос.

— Арумците са по начало по-едри от треборейците — каза Алтал. — Колкото по на север отиваш, толкова по-високи стават хората. Вероятно за да могат да надничат иззад високите преспи.

— Щом е момче, защо е отишъл на война?

— Защото войната е в основата на неговата култура. Става дума за култура, по-ранна от тази на цивилизованите народи. Това бе първата му война и се очакваше да протече без проблеми. Полуидиотът, който заема трона на Кантон, обаче се увлякъл и заповядал на войниците, които наел от племенния вожд на Елиар, да нахълтат в територията на баща ти. Това е било глупаво и въобще не е трябвало да става. С други думи, той е виновен за смъртта на баща ти, а не Елиар. Той просто е изпълнявал заповеди. Цялата тази история е наниз от глупави грешки. Такива, впрочем, ако не се лъжа, са всички войни. Замислиш ли се всъщност по-дълбоко, една война не може да бъде спечелена. Искаш ли да хапнеш нещо? Не си длъжна да го правиш, разбира се. Елиар обаче наистина е разтревожен от това, че по време на пътуването ни от Остос дотук си яла твърде малко.

— Защо пък трябва да се тревожи?

— Защото му бе възложено да отговаря за теб, а той се отнася към задълженията си много сериозно.

— Поверили сте ме на грижите на това чудовище? — Гласът й се извиси. — Добре, че не ме е убил!

— Той нямаше в никакъв случай да го направи, Андина. По-скоро е вярно друго. Ако някой те бе застрашил по време на пътуването, Елиар щеше да го убие или да загине за теб.

— Лъжеш!

— Попитай го сама.

— По-скоро ще умра, отколкото да го заговоря.

— Не говори така, Андина. Все някой ден ще трябва да го направиш.

— Престани, Алтал — каза му гласът на Еми. — Тя още не е готова за това. Нека засега не общуват. Нека на първо време с нея се занимава Бейд. Ще имам грижата да й помогна да преодолее тези си чувства.

— Да й купя ли кон?

— Нека първо се поуспокои.

— Дали няма да се опита да избяга?

— Ножът няма да й позволи да избяга, приятелю. Тя обаче още не иска да приеме истината за Елиар и това би могло да й причини голяма болка. Нека засега с нея се занимава Бейд и да й помага, доколкото му е по силите. Ти пък не позволявай на Елиар да се доближава много до нея. Нека бъдем по-внимателни с децата, докато се успокоят.

Продължиха на север през опустошените от сушата поля на Перквейн. Алтал и Бейд се стараеха да държат Андина на разстояние от Елиар. Алтал скоро установи, че младият жрец с кестенявата коса е много умен. След като се излекува от заблудата си относно възможностите на астрологията, той започна да използува ума си по много по-полезен начин.

— Алтал, не знам дали не си внушавам, но ми се струва, че между децата като че ли започва да възниква нещо — рече му един следобед, когато бяха останали сами. — Никога не се поглеждат в лицето, но поради някакви неведоми за мен причини непрестанно се следят с поглед.

— Това е от възрастта, Бейд — отвърна Алтал.

— Не те разбирам.

— И двамата са юноши, а това е възраст, заредена с изпитания. Боя се, че те могат да засегнат дори и нас двамата.

— Прав си — съгласи се Бейд. — Има такова нещо.

— И двамата сега изпитват силни желания. Най-простият начин да се реши проблемът е едно бракосъчетание. След това бихме могли да им предоставим седмица, за да разберат каква е разликата между момчетата и момичетата, и да се заемем отново с работа.

Бейд се засмя.

— Струва ми се, че би било малко трудно да убедим Андина да направи това. Прилича ми на чайник, чийто капак може да отхвръкне във всеки момент.

— Сравнението е удачно, Бейд — каза Алтал. — Елиар е съвсем просто устроен, докато Андина е негова противоположност. Предполагам, че Еми вече има някакви планове за тях.

— Казала ли ти е нещо?

— Не, а и не е необходимо. С Еми вече общуваме от доста време и усещам намеренията й. Събирането на момчета с момичета е част от природата й. Не забравяй това, Бейд. Предполагам, че вече ти търси жена.

— Аз съм жрец, Алтал. Мъжете от моя орден не се женят. Дал съм обет.

— Може би в такъв случай няма да е зле да се запишеш в друг орден. Ако Еми реши да те ожени, непременно ще го направи, независимо дали го желаеш, или не.

Когато доближаваха Магу, Еми отправи внезапно безмълвно предупреждение към Алтал. „Внимавай!“

— Какво има?

— Човекът от лявата страна на пътя се казва Коман. Бъди нащрек. Ще се опита да проникне в разума ти.

— И той ли е някой от слугите на Генд?

— Да. И при това може би най-опасният. Вмъкни се между него и Елиар. Момчето още не знае как може да се справи с него.

— А аз какво да правя?

— Застани между него и останалите. Погледни го в лицето и започвай да броиш дърветата.

— Пак ли трябва да броя дървета, Еми? — запита той отегчено.

— Не съвсем. Пропускай някои числа.

— Не мога да те разбера.

— От шест премини направо на осем. После се върни към три. Въобще, объркай числата така, както се бъркат яйца.

— Какво очакваш да се получи?

— Това ще го разсее и ще провали усилията му. Той ще се опита да проникне в разума ти. Ако ти нарушиш естествения ред на числата, той няма да може да се съсредоточи и да проникне нито в твоя разум, нито в разума на останалите. Ще се опита да получи информация, обаче ние няма да му я предоставим. Просто ще блокира, Алтал.

— Надявам се да си права, Еми. Добре поне че не поиска отново да ти имам доверие.

Човекът, застанал до пътя, имаше грубо лице и къса брада. Алтал забеляза, че очите му светят така, както бяха светили очите на Генд в кръчмата на Набжор. Спря коня си и погледна човека право в лицето.

След това започна да брои наум.

— Едно, две, три, четири, деветстотин четиридесет и две, осем, девет, дванадесет.

Човекът започна да мига, после разтърси глава, сякаш искаше да се освободи от нещо.

— Деветнадесет, осемдесет и четири, две, четири, шест, петдесет и две.

Коман го погледна с нескрита омраза.

— Забавно ли ти е? — попита го сухо Алтал и продължи да брои. — Единадесет милиона и четвърт, тринадесет, деветдесет и седем цяло и седем осми, четиридесет и три…

Коман си тръгна, като мърмореше нещо под носа си.

— Радвам се, че успяхме да си поговорим, приятелю — подвикна Алтал зад гърба му. — Вероятно скоро пак ще се срещнем.

— Дробите бяха наистина гениално хрумване — измърка весело гласът на Еми.

— Помислих, че това може да ти достави удоволствие.

— И как така успя да се сетиш?

Той вдигна рамене.

— Просто ми дойде наум. Сетих се, че щом целите числа го дразнят, то дробите направо ще го подлудят.

Спряха до една селска къща в покрайнините на Магу и Алтал купи една кротка кобила за Андина — въпреки уверенията на Еми, че девойката се е примирила с положението си, за всеки случай благоразумно реши да купи кон, който не може да тича прекалено бързо.

Напуснаха Перквейн и продължиха през хълмовете на Арум. Бейд и Андина яздеха един до друг и жрецът с кестенявите коси задели цели дни, за да й обясни защо снегът по върховете на арумските планини не се топи дори и през лятото. Учителите на Андина вероятно бяха вярвали прекалено в логиката, тъй като независимо от гледката на заснежените върхове тя продължи да обяснява на Бейд, че след като планините са по-близо до слънцето, то няма как в горната им част да не е по-топло.

След три дни подобни аргументи Бейд се отказа да спори.

В един прекрасен летен ден стигнаха долината, където се намираше замъкът на княз Алброн, и Алтал каза на Елиар:

— Гледай да не се задържаш прекалено дълго при майка си, Елиар. Нали знаеш вира до водопада?

— Разбира се. Там ходехме да плуваме — отвърна Елиар.

— Е, там ще спрем. Постарай се да се присъединиш към нас преди да се е стъмнило.

— Ще дойда навреме — обеща Елиар, после пришпори коня си и препусна към долината.

— Повече няма да го видим — каза Андина иронично.

— Защо мислиш така? — попита я Алтал.

— Защото ще избяга и ще се скрие.

— Не ми се вярва.

— Досега беше с нас само защото ти имаш някакъв контрол върху него. Той е убиец, а на убийците не трябва да се вярва. Отгоре на всичко му даде и ценния Нож, който ти е толкова необходим. Можеш да забравиш и него.

— Всичките ти страхове са неоснователни, Андина. Елиар е войник, а един войник изпълнява заповедите, които са му дадени. Ще бъде отново при нас преди да се е стъмнило, а колкото до Ножа, той е човекът, комуто е отредено да го съхранява. Просто иска да види майка си.

— Омръзна ми да слушам за майка му — сопна се Андина.

— Те са много близки, Андина — обади се Бейд. — Често съм разговарял с Елиар за нея. Баща му е бил убит в една война преди няколко години и сега Елиар е единственият, който издържа семейството. Бил е твърде млад, за да ходи на война, дори за арумец, обаче майка му се е нуждаела от войнишката му заплата. Колкото и странно да ти се стори, Елиар отишъл на война, за да засвидетелствува уважение към майка си и към паметта на баща си. Баща ти, за свое нещастие, се е озовал на пътя му тъкмо когато момчето е демонстрирало почитта си към родителите си. Нима ти не си била готова да направиш същото, като го убиеш, преди да се появи Алтал?

— Става дума за различни неща, Бейд — отвърна тя сърдито. — Баща ми беше владетел на Остос. Бащата на Елиар е бил прост войник.

— Наистина ли вярваш, че Елиар обича по-малко своите родители, отколкото ти — твоите? Всички почитаме родителите си, Андина. Знай, че един селянин или прост войник тачи родителите си и скърби за тях не по-малко от един благородник. Може би няма да е зле да се позамислиш върху думите ми преди да си произнесла следващата си тирада.

Спряха на бивак в еловата горичка до водопада. Андина прекара следобеда сама, седнала върху един пън и с поглед, втренчен в пенещите се води.

— Може би си засегнал някоя нежна струна в душата й, Бейд — каза Алтал. — Нашата малка владетелка може би преоценява някои от предубежденията си.

— Класовите различия са препятствие за разбирателството между хората, Алтал — каза Бейд. — Всичко, което пречи на това разбирателство, трябва да се отхвърли.

— Може би не трябва да споделяш тази своя мисъл с всекиго, Бейд — предупреди го Алтал. — Има среди, където тя никак няма да се хареса.

Както предсказа Алтал, Елиар се върна при тях по залез-слънце. Ариа Андина, изглежда, се бе заредила с хапливи думи, обаче кратката проповед на Бейд очевидно я бе подтикнала към размисъл. Заяви, че много я боляла главата, и заради това ще си легне да спи.

Лятото вече отиваше към своя край. Напуснаха северните хълмове на Арум и навлязоха в гъстите гори на Хуле. Независимо от всичко, случило се дотогава, Алтал се радваше, че се връща там. Веднъж бе казал на Еми, че Домът на края на света е най-близкото нещо, което може да възприеме като собствен дом. Сега обаче си даде сметка, че тогава не е бил съвсем прав. Колкото и надалеч да пътуваше, винаги се чувствуваше добре, когато се завърнеше в Хуле. Даде си сметка, че ако някъде има място, където може да се почувствува у дома си, това е именно Хуле.

След като навлязоха под величествените дървета, Алтал с удоволствие и с известна изненада установи, че все още е в състояние да се ориентира из гората. Поради някаква неизвестна причина не бе изненадан, когато откри, че една местност, която познаваше много добре, все още си е на мястото и още не е омърсена от по-късните заселници на Хуле и техните грубо сковани колиби и кални улици.

— Ще спрем тук — каза Алтал на другарите си.

— Има много време до мръкване, Алтал — отбеляза Бейд.

— Още по-добре. Тъкмо ще си починем. Това е най-подходящото място.

— Не те разбирам — каза Бейд.

— Ножът ни каза да отидем в Хуле, Бейд. Това е Хуле.

— Не изминахме ли последните петнадесетина километра вече в Хуле? След още петнадесет километра няма ли пак да сме в Хуле?

— Не съвсем. Нека да чуем какво мисли и Еми, обаче съм сигурен, че именно това е най-подходящото място. Тук започна всичко, драги приятелю. Именно тук Генд ми предложи да отида в Дома на края на света и да открадна Книгата на Дейвос. Именно тук бе кръчмата на Набжор. Когато бях в Дома, с Еми дълго разговаряхме за съвпаденията. Така и не постигнахме еднакво мнение по въпроса, но имам силното чувство, че някои неща, които на пръв поглед са съвпадения, съвсем не са такива. Те са неща, които са били предварително замислени. Когато Еми погледна Ножа и ми каза, че на него е изписано „Хуле“, това бе първото място, за което се сетих. Предполагам, че идването ни тук не е случайно. Мястото е важно, Бейд, така че нека останем тук за известно време и да проверим дали важните събития се случват на важни места.

— Виждам, приятелю, че започна да се вживяваш в нашето начинание — безмълвно го похвали Еми.

Алтал реши да се поразходи из околностите и да провери дали вековете са оставили някакви следи от заведението на Набжор. Стигна тясното дефиле между двете големи скали, където някога Набжор бе варил медовината си. В дъното на дефилето имаше купчина камъни, върху която лежаха корозиралите остатъци от голяма бронзова бойна брадва. Алтал веднага я позна и въздъхна.

— И все пак някой те е обичал достатъчно, за да ти направи прилично погребение, скъпи приятелю — рече той. После се усмихна и добави: — Набжор, ако сега беше тук, щях да ти разкажа една много интересна история. Ти много обичаше интересните истории. Жалко, че те няма. Няколко чаши от твоята медовина сега щяха да ни дойдат много добре. Може би някой ден, след като всичко приключи, ще седнем на някой облак с чаша медовина в ръка и ще ти разкажа всичко за Дома на края на света.

После отново въздъхна.

— Спи спокойно, стари приятелю.

Беше малко след полунощ и огънят вече догаряше. Алтал не се изненада, когато уж притъпените му инстинкти му дадоха да разбере, че някой се опитва да се промъкне в лагера. Тихо се измъкна изпод одеялото и се скри в тъмните сенки.

— И ти ли го чу? — разнесе се шепотът на Елиар иззад сянката на едно гигантско дърво.

Дори и това не изненада Алтал.

— Мисля, че това е човекът, когото очакваме — прошепна в отговор. — Може да се опита да избяга. Залови го, но без да го нараниш.

— Добре.

Продължиха да чакат със затаен дъх. След малко Алтал чу съвсем слаб пукот, раздаващ се от гората и прошепна на Елиар:

— Не го бива за тази работа.

— Какво прави?

— Опитва се да се промъкне в лагера ни. Вероятно за да открадне каквото успее да докопа. Съвсем неук е, щом не може да се придвижва по-тихо. Ще отиде при конете.

— Мислиш, че ще се опита да ги открадне?

— Вероятно. Мини от онази страна и го следи откъм гърба. Аз ще отида при конете. Той няма да ме види, така че ще го изненадам. Ако успее да ми избяга, ще го заловиш ти.

— Добре — отвърна Елиар и изчезна в сенките.

Залавянето на неопитния крадец не се оказа трудно. Когато той стигна мястото, където бяха вързани конете, Алтал вече го очакваше в сенките, а Елиар бе само на метър зад него. Хванаха го почти едновременно.

— Та той е съвсем малко момче, Алтал! — каза Елиар, като държеше с лекота мятащия се пленник.

— Забелязах — каза Алтал. Хвана детето за яката и го повдигна пред огъня.

— Нищо лошо не съм направил! — протестира детето с пискливо гласче и се опита да се откопчи.

— Вероятно защото си много несръчен за тази професия — отбеляза Алтал. — Как се казваш?

— Алтал се казвам — отговори момчето прекалено бързо.

Елиар внезапно се запревива от смях.

— Избери си друго име, момче! Истинският Алтал е човекът, който в момента те държи за яката.

— Тъй ли? — попита удивеното хлапе. — Аз пък си мислех, че това е само легенда.

— Кое е истинското ти име, момче? — попита Алтал. — И не ме лъжи повече.

— Казвам се Гер, господин Алтал — каза момчето и спря да се съпротивлява.

— Покажи му Ножа, Елиар — каза Алтал. — Струва ми се, че Гер е този, когото очаквахме.

Елиар извади Ножа и попита:

— Какво пише на острието на този Нож, момче?

— Не мога да чета, господине.

— Все пак опитай.

Гер погледна острието.

— Струва ми се, че пише „Измамвай!“ — каза с известно съмнение. — Това ли очаквахте?

Ножът вече бе започнал да пее радостната си песен.

— Мисля, че да — каза Елиар и се обърна към най-новия член на групата. — Добре дошъл при нас, Гер.

Глава 14

— Животът ми стана доста труден, откакто миналата година баща ми умря от препиване — каза Гер. — Вършех дребни услуги на Двени, който държи кръчма недалеч оттук. Той ми позволяваше да изяждам огризките от масата и да спя под един навес зад кръчмата. Кръчмата на Двени се посещава от много крадци и често слушам техните истории, но никога не задавам въпроси. В какво сгреших, когато се опитах да се промъкна във вашия бивак, господин Алтал?

— Някога не ти ли е идвало наум, че в такива случаи не трябва да вдигаш шум?

Момчето се оклюма.

— Мислех си, че всички сте заспали.

— И така да е, пак не трябваше да вдигаш толкова много шум. Стъпваше като пияна мечка.

— В такъв случай дали бихте могли да ми дадете някои полезни съвети? — попита обнадеждено Гер.

— Ще видим.

Гер имаше мръсна сплъстена и чорлава руса коса. Бе облечен в дрипи, които се бе опитал да позакърпи, но без особен успех. Дрехите му бяха мръсни. Лицето и ръцете му не бяха по-чисти.

— Ти нямаш ли роднини? — попита Елиар.

— И да имам, не ги познавам. Баща ми, преди да умре, вече много-много не помнеше. Нищо чудно и да е имал братя и сестри, обаче никога не ми е говорил за тях. Вечно беше пиян и не можеше да говори смислено.

— Какво знаеш за майка си?

— Не знам дали въобще съм имал майка.

Елиар леко се изкашля и попита:

— Не се ли чувствуваш леко замаян?

— Не. Трябва ли?

— Аз се почувствувах замаян, когато разчетох надписа върху Ножа.

— Чувствувам се добре. Ти за господин Алтал ли работиш?

— Би могло да се каже, че да.

При огъня дойде Бейд и каза:

— Чух песента на Ножа. — След това погледна Гер. — Този ли е най-новият ни спътник?

— Според Ножа е той — отвърна Алтал.

— Та той е още дете! — възрази Бейд.

— Това може да го обясниш на Ножа, Бейд, стига да имаш такова желание. Не ги избирам аз. Аз само ги издирвам. Казва се Гер.

— Каква дума прочете?

— „Измамвай!“ Нали така, Алтал? — каза Елиар.

— Аз поне така го разбрах.

Бейд се намръщи.

— „Търси!“, „Води!“, „Просветлявай!“, „Подчинявай се!“ и „Измамвай!“ Последното някак си не се връзва. Не мога да разбера логиката на редуването.

— Еми може да я обясни — каза Елиар. — Еми може да обясни всичко.

— Какво правите? — попита сърдито Андина. — Смятате ли, че е възможно да се спи при цялата тази шумотевица?

— Андина, тъкмо мислехме да ти представим нашия най-нов спътник — каза Алтал.

— Този ли? — попита тя и погледна Гер с пренебрежение. — С този ли ще трябва да работим?

— Всичко ще се изясни, когато му дойде времето — каза Бейд с престорено благочестие.

— Бейд, по-добре иди да си изнасяш проповедите другаде! — избухна тя. След това отново погледна Гер. — Изпод някой камък ли е изпълзял? Или се е измъкнал от най-близката помийна яма?

— Длъжен ли съм да търпя такива приказки, господин Алтал? — попита разгорещено Гер.

— Позволи му да й отговори, Алтал — прошепна гласът на Еми.

— Ако го направя, нощта дали няма да стане малко шумна? — опита се да възрази той.

— Просто го направи.

— Добре, Еми, ще го направя — каза Алтал и погледна момчето. — Гер, имаш свободата да й отговориш. Подготви се добре обаче. Нашата мила Андина има много изразителен глас. И много силен.

— Какво искаш да кажеш? — попита Андина; гласът й се извиси с няколко октави.

— Много харесваме гласа ви, ваше величество — отговорни той. — Заслужава си обаче малко да поработите върху кресчендото. Не би било зле да опитате с дълбоко дишане. Да тренирате така гласа си, че да не преминава от шепот в писък с такава бързина. Ще стане много по-впечатляващ, след като се научите да го контролирате.

После се обърна към Гер.

— Ти имаш ли нещо да добавиш, момче?

— Искам само да й кажа, че изобщо не може да ме обиди с надутите си приказки — каза Гер и погледна Андина в очите. — Добре де, госпожа, хванали са ме от гората. Какво от това? Ако не ти харесвам, не ме гледай. Нямам майка и баща и съм облечен с парцали, защото нямам други дрехи. Това обаче не е твоя работа. Аз се чудя как да оцелея и нямам време да мисля за дрехи. Ако не ти харесвам, това е твой проблем.

— Отмести се, Алтал — каза властно Еми. — Трябва да свърша една работа.

Той почувствува как тя изтласква съзнанието му. Андина бе зяпнала от удивление.

— Никой не си позволява да разговаря така с мен!

— В лицето може и да не ти казват нищо — отвърна Гер. — Обаче ако си затвориш устата и от време на време слушаш какво говорят другите, може и да разбереш какво наистина мислят за теб. Ти обаче не искаш да научиш това, нали? Мен не са ме възпитавали в дворец като теб. Израснал съм на сметище и затова нямам възпитани обноски.

— Не съм длъжна да слушам това!

— Може и да не си длъжна, но няма да ти навреди! И аз като тебе дишам, а ти не си собственик на въздуха. Остави ме на мира, че ми става лошо, като те гледам!

Андина избяга.

— Ти ли направи това? — попита безмълвно Алтал.

— Разбира се — отвърна Еми. — Казах ти, че в такива случаи трябва да прибягвам до твоето посредничество. Гер ще се справи, Алтал… Няма да е зле обаче малко да го поизмиеш.

Останаха на мястото на старата кръчма на Набжор няколко дни, за да запознаят Гер с новото му положение. Момчето схващаше бързо и при други обстоятелства Алтал охотно щеше да го вземе за чирак, тъй като показваше големи заложби. Срещна известни трудности само докато убеди Гер в ползата от редовното къпане. С помощта на Еми Алтал набави нови дрехи за новобранеца и той вече престана да прилича на живо плашило.

Андина избягваше Гер с едва ли не религиозно усърдие. На четвъртия ден обаче се появи пред него с решителен израз и с ножица и гребен в ръце.

— На теб говоря! Сядай там, и то веднага! — каза тя и му посочи един пън.

— Какво ще ми правиш?

— Ще те подстрижа. Косата ти прилича на купа сено.

— Мога да я пригладя, ако това те дразни.

— Млъквай и сядай.

Гер погледна Алтал.

— Трябва ли да изпълнявам заповедите й?

— На твое място бих се подчинил. Важното е да има мир в семейството.

— Ти как можеш изобщо да гледаш през тази коса? — попита Андина, като стисна перчема, закриващ лицето на Гер. После започна да го подстригва с намръщено от съсредоточаване лице. По някакви неизвестни причини възприемаше работата си много сериозно.

Гер очевидно не бе свикнал да го стрижат, така че непрестанно мърдаше, а Андина го сгълчаваше. Сресва го и го подстригва близо час, като от време на време правеше крачка назад, за да огледа резултатите от труда си.

— Готово! — рече най-сетне и отряза едно непокорно косъмче. После погледна Алтал. — Какво ще кажеш?

— Чудесно — отвърна той.

— Та ти дори не го погледна!

Гласът й се извиси с една октава.

— Добре, добре. Ще го погледна. Не се сърди.

Рошавата коса на Гер сега бе старателно подстригана и сресана. Андина бе оголила челото му, а останалата част от косите на детето бе подстригана до яката му, както бе модно в Остос.

— Съвсем не е зле, ваше величество. Откъде усвоихте това умение? — попита Алтал.

— Подстригвах баща си. Видя ли несресана коса, започват да ме сърбят пръстите.

— Поне вече не прилича чак толкова на овчарско куче — отбеляза Бейд.

Андина стисна Гер за брадичката, погледна го право в очите и каза:

— Вече имаш съвсем друг вид, Гер. Вече си чист, с нови дрехи и нова прическа. Когато си играеш, внимавай да не се изцапаш.

— Ще внимавам, госпожо — отвърна Гер и я погледна почти стеснително. — Страшно сте красива — добави. — Съжалявам за онези неща, които ви наговорих.

— Вярвам ти — каза тя и му кимна. После го погали по косата и го целуна по бузата. — Хайде, Гер. Бягай да си играеш, обаче си пази косата и дрехите.

— Добре, госпожо — обеща момчето.

Андина огледа останалите, като разсеяно щракаше с ножиците и попита:

— Иска ли още някой да го подстрижа?

В този следобед Еми каза на Алтал:

— Отиваме в Кверон. Оттам трябва да приберем още един човек. И не е зле да побързаме.

На следващия ден тръгнаха през вековната гора на северозапад. Андина настоя Гер да се качи при нея, на кротката й кобила.

— Останах с чувството, че при запознанството си май много-много не си допаднаха — каза Елиар на Алтал и Бейд. — Да не би междувременно да се е случило нещо, което не ми е известно?

— Гер й каза нещо, което очевидно я нарани — обясни Бейд. — Сигурен съм, че той е първият човек от народа, с когото е разговаряла. Вероятно въобще си няма представа колко нещастен е животът на повечето обикновени хора. Гер пък е малко цапнат в устата и нашата малка принцеса, изглежда, бе изненадана от факта, че той въобще може да говори. Като го подстрига и го покани да язди при нея, тя всъщност му се извини за обидата.

— Имаш малко прекалено радикални възгледи за духовник, Бейд — каза Алтал.

— Човечеството трябва да се стреми към справедливост, Алтал. Със сърцата си хората искат да бъдат справедливи и добри, но някои неща им пречат. Задължение на духовенството е да води хората по правилния път.

— Не е ли малко ранен часът за философски дискусии? — попита Алтал.

— Никой час не е ранен или късен, за да научиш нещо, сине мой — отвърна назидателно Бейд.

— Тези думи наистина са обидни.

— Радвам се, че ти допаднаха — отвърна Бейд с усмивка.

В Кверон бе настъпило началото на есента и листата на трепетликите и брезите бяха започнали да окапват. Алтал не бе посещавал тези планини много често, защото по времето, когато бе срещнал Генд и бе отишъл в Дома на края на света, в Кверон не живееха много хора. Селищата тук бяха малки и примитивни, а обитателите им изглеждаха наплашени и затворени.

— Какво ще кажете? Май не са много дружески разположени към непознати, нали? — попита Елиар, докато вървяха по калната главна улица на поредното селце. — У нас, минат ли непознати, цялото село идва да ги види. Тук обаче хората се крият.

— Кверонците имат славата на суеверни хора — каза Бейд. — Чувал съм, че се сърдят, когато ги докосне чужда сянка. Предполагам, че това се дължи на близостта с Некверос. Според легендите откъм Некверос от време на време се промъкват ужасни създания.

— Еми каза ли ти къде точно отиваме? — обърна се Елиар към Алтал.

— Сигурен съм, че ще ми го каже, когато му дойде времето — отвърна Алтал.

През следващата седмица продължиха да яздят на запад, прекосиха планините и стигнаха до брега на дългия тесен залив, който бележеше западния край на Кверон. Заливът, както и прилежащото към него море, бе пълен с лед.

— Вече наближаваме, Алтал — промърмори гласът на Еми в един късен следобед. — Нека се върнем отново за малко в гората. Имай грижата за лагера, а сетне тримата — Бейд, ти и аз — ще посетим две от крайбрежните селца.

— Кого търсим, Еми?

— Една вещица.

— Не говориш сериозно, нали?

— Местните хора я наричат вещица, но тя, естествено, не е. Ще ни се наложи да поговорим с жреците в тези селца, а това Бейд най-добре го умее. Не използувай обаче думата „вещица“ пред други хора. Тя е от тези думи, от които много хора се плашат.

Върнаха се в гората, Алтал поговори с Бейд и после нареди на Елиар, Андина и Гер да ги чакат.

— С Бейд ще се наложи да разузнаем едно-друго — каза им. — Кверонците са доста странни хора. Бих предпочел да не нахълтваме всичките едновременно в тези села.

Алтал и младият жрец напуснаха бивака.

— Трябва да си поговоря с него — каза Еми на Алтал. — Защо не си починеш за малко?

— Много смешно.

— Просто се отдръпни за малко, Алтал. Можеш да ни слушаш, ако желаеш, но не взимай участие в разговора.

След тези думи Еми отново изтласка съзнанието му и попита:

— Бейд, чуваш ли ме?

Бейд втренчи поглед в Алтал и удивено попита:

— Еми, ти ли си?

— Да. Ще се наложи известно време отново да се държиш като жрец и да си припомниш знанията си по астрология. Когато отидем в тези села, искам да се запознаеш с местните жреци. Представи им се и им кажи, че си дошъл, за да провериш нещо, което си прочел с помощта на звездите.

— Би трябвало да бъдеш малко по-конкретна, Еми.

— В такъв случай им кажи, че ако си разчел звездите правилно, в най-близко време тук ще има големи свличания на земни маси.

— Ще има ли наистина такива свличания?

— Почти мога да ти ги гарантирам, Бейд. Ако се наложи, Алтал може да събори цяла планина. Искам да се престориш, че си много разтревожен. Да кажеш, че си пропътувал половината свят само и само за да ги предупредиш. Покажи, че си възбуден. Използувай думата „природно бедствие“ под път и над път. После Алтал ще смъкне няколко акра скали от някой планински склон и всички ще те възприемат като истински спасител и ще ти повярват.

Бейд изглеждаше озадачен.

— Какво точно целим тук, Еми?

— В едно от селата е окована жена, която мнозина смятат за вещица. Имат намерението да я изгорят на клада и по този повод да организират голямо тържество. Длъжен си да ги убедиш вместо това да ти я предадат. Можеш да им кажеш, че трябва да я отведеш в Авес, за да я разпиташ.

— Това може да се окаже доста трудно — каза той с известно съмнение.

— Не си прав. Кажи им, че в Авес трябва да узнаят какви са замислите на Дейва, за да ги провалят. Наговори каквото си знаеш за съдбата на света, вечния мрак, дяволите, излизащи от преизподнята, и други подобни дивотии. Аз пък ще имам грижата Алтал да придаде повече убедителност на думите ти с помощта на мълнии и земетресения, а може би и на небесни фанфари.

— Еми! — протестира той.

— Какво? Някакъв проблем ли има?

— Еми! Това, което предлагаш, е чисто мошеничество!

— Какво от това?

— Аз съм жрец, Еми, не шарлатанин. Не мога да постъпвам така.

— Защо да не можеш?

— Длъжен съм да казвам истината.

— Та това е самата истина, Бейд. Просто трябва да опростиш нещата, за да те разберат и обикновените хора.

— Жената, която ще спасяваме, настина ли е вещица?

— Разбира се, че не е. Тя е една от нас. Или по-точно, ще стане една от нас, след като прочете текста върху острието на Ножа. Тя ни е нужна на всяка цена, Бейд. Без нея ще се провалим.

— Караш ме да нарушавам един от най-свещените си обети.

— Съжалявам. Впрочем, можем да постъпим и по друг начин. Можем да избием всичко живо в тази част на Кверон. Ще си потънал в кръв, но душата ти ще е чиста и красива. Би ли се гордял с това?

— Това, което казваш, е чудовищно!

— От теб зависи как да постъпим, Бейд. Ще трябва да бъдеш или измамник, или касапин. Хайде, Бейд, решавай! Ако ще трябва да убиваме, по-добре да почваме веднага.

— Не си ли прекалено жестока към него? — обади се тихо Алтал от едно ъгълче на главата си.

— Трябва да се научи да изпълнява това, което му казвам, приятелю. Посланията, които всеки един от вас прочита върху острието, са валидни за всички ни. Ти не си единственият, който търси, а Андина не е единствената, която трябва да се подчинява. Всичките търсим и всичките се подчиняваме.

После Еми се обърна на глас към смутения млад жрец.

— Добре, Бейд, какво предпочете? Лъжите или кръвта?

— Нима имам избор? — каза той безпомощно. — Ще трябва да ги излъжа.

— Чудесно — рече Еми с одобрение.

Спуснаха се в бедното селище. Вероятно някога, преди замръзването на залива, то беше било рибарско. Алтал слезе от коня и попита един селянин — брадат мъж, който водеше кротък вол.

— Извинете. Знаете ли къде мога да открия местния жрец?

— Храмът е ей там. Нищо чудно обаче жрецът още да не се е събудил.

— В такъв случай ще го събудя — каза Алтал. — Господарят ми трябва да си поговори с него.

— Той не обича да го будят.

— Още по-малко пък ще обича да го погребат жив.

— Да го погребат жив ли? — възкликна брадатият мъж.

— Да. Да се окаже под лавината.

— Каква лавина?

— Тази, която скоро ще се свлече от склона на планината. Благодаря ти за информацията, приятелю. Приятен ден.

— Не биваше да казваш това, Алтал — изсъска Бейд, когато се отдалечиха от разтревожения мъж.

— Това е предварителна подготовка, Бейд — обясни му Алтал. — В такива случаи ужасните слухове много помагат.

Местният жрец бе висок мъж със занемарена външност и тъжни очи. Казваше се Теркор.

— Боя се, че не съм се занимавал достатъчно с астрология, братко — каза той на Бейд. — Тук сме в един затънтен край, далеч от цивилизацията. Грижа се за болните, успокоявам тъжните и се стремя да разрешавам местните конфликти. Не ми остава много време за учение. Какво ти казват звездите?

— Драконът се е преместил в седмата клетка — отговори хладнокръвно Бейд. — Има и пълнолуние, така че опасността от природно бедствие е много голяма. Сигурен съм, че разбираш за какво става дума.

— Приемам думите ти на доверие, братко — каза Теркор. — Говориш за неща отвъд пределите на моите познания.

— Драконът е един от трите земни знака — обясни Бейд. — Луната пък има признаци на нестабилност. Би могла да предизвика земетресения, срутвания и какво ли не. Като гледах движението на Мечката, стигнах до извода, че това е най-вероятно да се случи тук, в Кверон. Бях длъжен да дойда и да те предупредя. Заедно с моя слуга веднага се отправихме насам. Слава Богу, че успяхме да дойдем навреме.

— Благороден човек си, братко. Повечето ми познати не биха си направили такъв труд.

— Това е мой дълг, братко. Нали заради това чета звездите. За да мога да помагам на хората, когато предстои тези неща да се случат. Повечето от моите познати в Авес съставят хороскопи срещу заплащане. Аз пък предпочитам да следя звездите, за да разбера кога наближава опасност.

— Успя ли да разбереш какво точно бедствие ни застрашава?

— Положението на луната ме навежда на мисълта, че най-вероятно е част от планинския склон да се свлече.

— Боже мой!

— Така мисля аз. Някои от братята в Авес смятат, че в земята ще се блъсне комета. На мен обаче това не ми се вярва. Петелът не е в подходящата клетка за комета.

— Комета или срутване… Има ли значение, братко? При всички положения ще загинат много хора.

Бейд се огледа, сякаш за да се увери, че са сами, после попита:

— Братко Теркор, в последно време тук случвало ли се е нещо необичайно? Усещам присъствието на голямо зло недалеч от нас. Звездите, изглежда, се преподреждат, за да му се противопоставят.

— От другата страна на залива се намира Некверос — сухо отвърна Теркор. — За друго зло не ми е известно.

— Не, братко Теркор, има нещо тук. В Кверон. Нещо, което обаче сигурно се укрива.

— Нищо чудно това да е вещицата, която брат Амбо наскоро откри в село Петелея, на два километра на юг оттук. Брат Амбо обича да лови вещици.

— Вещица ли? — възкликна Бейд с престорен ужас.

— Според брат Амбо е вещица. Ако питаш мен, доказателствата му не се особено убедителни. Казва се Лейта и брат Амбо е решил утре при изгрев слънце да я изгори на клада.

— Ще го накарам да размисли — мрачно каза Бейд.

— Не ми се вярва. Брат Амбо е абсолютен фанатик, когато става дума за вещици.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че решението на миналогодишния събор още не е известно тук? — попита Бейд. — Съборът, в който участвуваха духовници от всички вери, взе единодушно решение: всички вещици да бъдат изпращани в Авес, за да бъдат разпитани. Какво прави вашият екзарх? Това решение трябваше отдавна да бъде оповестено навсякъде!

— Кверон е доста далеч от Авес, братко Бейд — отвърна Теркор. — Съмнявам се нашият екзарх въобще да знае къде точно се намира Авес. Защо трябва да изпращаме вещиците там, вместо да ги изгаряме?

— Защото трябва да ни се предостави възможност да ги разпитаме, братко Теркор. Вещиците са в съюз с Дейва. Ако успеем да ги убедим да говорят, ще разберем какви са плановете на демона. Нищо чудно съдбата на цялото човечество да зависи от научаването на тези отговори.

— Досега не съм срещал вещица, която да си признае, че е вещица.

— Това е, защото не знаете как да ги разпитвате. В Авес има свещени предмети. Нито един от слугите на злото не се осмелява да ги погледне. Болката, която изпитват от гледането на тези свещени предмети вещиците и останалите слуги на Дявола, е толкова силна, че те са готови да разкажат всичко, което им е известно, само и само за да не ги гледат. Чрез това можем да научим най-съкровените помисли на Дейва.

— Нашият любим екзарх очевидно не е смятал, че трябва да бъдем осведомени за това — каза Теркор.

— Длъжни сме да отидем в Петелея и да убедим брат Амбо да ни предаде тази прокълната жена, за да я отведа в Авес за разпит. Нищо чудно съдбата на човешкия род да зависи от това.

— Отивам да оседлая коня си — каза Теркор и излезе.

— Много добре се справяш, Бейд — каза с възхищение Алтал.

— Беше ми неприятно — отвърна Бейд. — Теркор е добър човек.

— Прав си — съгласи се Алтал. — Ти обаче всъщност не го излъга. Напълно е възможно съдбата на човечеството да зависи от това, което правим. Той върши нещо правилно на основата на погрешни съображения. Важното обаче е, че е правилно.

— Братко Бейд, ще трябва да бъдеш наистина много красноречив, за да успееш да убедиш брат Амбо да ти предаде Лейта — каза Теркор, докато яздеха на юг. — Той има репутацията на човек, който обича да изгаря хората, без да си е направил труда да събере убедителни доказателства, че наистина са вещици и вещери. Достатъчно му е да се сдобие с едно-две обвинения и веднага започва да приготвя кладата. На твое място бих наблегнал върху това, което са ми казали звездите. Ако съм те разбрал правилно, възможно е между бедствието и вещицата от Петелея да има някаква връзка.

— Нищо чудно да си прав, Теркор — съгласи се Бейд. — Звездите понякога ни разкриват такива връзки. Техните послания са предупреждения, в които често пъти са обяснени начините за предотвратяване на бедствията.

Бейд бръкна под наметалото си и извади свитък с картата на звездното небе.

— Трябва да я разгледам още веднъж.

— Ако не съответствува напълно на това, което казваш, измисли съответствието — промърмори тихо Алтал.

— Разбрах те — отвърна шепнешком Бейд. — Предупреди Еми, че след малко може да ми се наложи да я помоля да изтърколи няколко скали от планината, за да съм по-убедителен.

Жрецът на Петелея бе мършав човек с вид на мъртвец. Върху лицето му сякаш бе залепен израз на възмущение. Благодарение на изгарянето на вещици се радваше на широка известност в западен Кверон. Идеята, че трябва да предаде пленницата си на Бейд, съвсем не съответствуваше на разбиранията му за добре свършена работа.

— Съборът на Авес няма никаква власт над мен, Бейд — заяви той с почти войнствен тон.

— Възможно е и да няма, Амбо — отвърна хладно Бейд. — Звездите обаче имат власт над теб. Виждам, че си готов да пренебрегнеш предупреждението им и да се погубиш. Под кой знак си роден?

— Под знака на Глигана — отвърна малко нервно Амбо.

— Така си и помислих. Звездите ни учат да се пазим от хората, родени под знака на Глигана.

— Имаш наглостта да обиждаш моя знак, така ли? — ококори се Амбо.

— Глиганите сте опърничави хора — студено каза Бейд. — Понякога на звездите се налага да започнат да падат покрай ушите ви, за да успеят да привлекат вниманието ви.

След това вдигна ръце и каза високо:

— Аз сторих това, което ми наредиха звездите. Щом си решил да не ме слушаш, няма да нося отговорност за това, което може да се случи.

— Думата, която трябва да произнесеш, е „твай“, приятелю — прошепна Еми на Алтал. — Когато я произнасяш, мисли си за силен тътен. Все пак прояви известно чувство за мярка.

Алтал погледна планината, извисяваща се над селото и промълви:

— Твай.

Тътенът се разнесе на километри под земната повърхност. Бе толкова силен, че хората по-скоро го усетиха, отколкото чуха. Заглъхна бавно в северозападна посока.

— Какво беше това? — възкликна Амбо.

— Склонен съм да мисля, че това бе последното предупреждение, което ти бе отправено — отвърна Бейд. — Бих предложил да се помириш с Бога. Не ми се вярва да доживеем до залеза, ако продължаваш да отказваш да ми предадеш вещицата.

— Това бе съвпадение — каза презрително Амбо.

— Съвпадения няма, братко мой. Всичко, което се случва, е следствие на Божия помисъл. Решавай какво ще правиш, Амбо. Животът на всички живи същества в Петелея зависи от твоя избор.

Алтал раздвижи земната твърд още веднъж. Този път малко по-силно.

По стръмния скат започнаха да се търкалят скали.

— Следващите вече ще ни улучат — каза спокойно Алтал и погледна към планината. — Сбогом, господарю Бейд. Ако извадим късмет, камъните ще ни убият на място. Самият аз не понасям мисълта, че мога да бъда погребан жив.

— Взимайте я! — почти изкрещя Амбо. — Прибирайте си вещицата и я водете в Авес!

— Бях сигурен, че по някое време ще дадеш съгласието си — каза Алтал.

Глава 15

Вещицата Лейта имаше ленена коса, сякаш изпълнена с вътрешна светлина. Кожата й бе много светла, с цвят като на мрамора, така харесван от скулпторите. Бе висока и стройна, а очите й — големи, сияещи и изпълнени с мъдрост — бяха наситеносини. Бе окована с верига за каменен стълб в центъра на Петелея. Стълбът бе почернял от предишните клади.

Лицето й беше студено, но погледът й бе изпълнен с обида.

— Това е само отсрочка, вещице — каза грубо Амбо, докато отключваше веригата. — Жреците от свещения град Авес ще те разпитат най-строго и ще те накарат да си признаеш всичко за връзките си със зловещия си господар. След това ще те изгорят на клада.

— Аз нямам господар, Амбо — отвърна тя спокойно. — Надникнах в душата ти, жрецо, и тя е пълна с низост. Пламъците в нея са твое, а не мое дело. Не са дело и на всички онези, които ти изгори на кладата. Единственото зло нещо в нея е твоята похот, а ти не можеш да унищожиш тази похот, като изгаряш предметите на нейните въжделения. Нарушаваш своя обет с всяка своя мисъл и пламъците, в които ще гориш, са далеч по-страшни от пламъците, в които изгаряш нас. Махни се и се опитай да пречистиш душата си.

Амбо я погледна. На намусеното му лице внезапно се изписа чувство на вина и на погнуса от самия себе си. Той се обърна и бързо се отдалечи.

Алтал плати безбожна цена за един кон за Лейта, сбогува се с Теркор и се запътиха към планините. Когато се отдалечиха от селото, спря коня си и каза:

— Нека се отървем от тези вериги още сега. — Помогна на Лейта да слезе от коня, огледа пренебрежително примитивния катинар, с който бяха вързани ръцете й, и го отключи. Свали веригите и във внезапен прилив на гняв ги захвърли с все сила в храсталаците.

— Благодаря ти, Алтал — тихо каза тя.

— Знаеш името ми? — изненада се той.

— Вече го знам.

— Боже мой! — промърмори Еми.

— Какво има? — попита той смутено.

— Двейя разбра, че мога да чета мислите ти, Алтал — каза Лейта с лека усмивка. — Струва ми се, че това я смущава.

— Значи наистина можеш да правиш това? — възкликна Бейд.

— Да. Винаги ме е озадачавало, че другите не могат.

— И значи заради това Амбо искаше да те изгори!

— Не. Амбо е дал обет за целомъдрие, а главата му е непрестанно изпълнена с мисли, нарушаващи този обет. И е решил, че трябва да обвинява за това не себе си, а хората, които неволно предизвикват тези мисли. Доколкото съм успяла да забележа, много други хора постъпват по същия начин.

— Това е голяма дарба, Лейта.

— Може и да си прав, ако трябва да приемем това качество като дарба. Бих се радвала да я споделя с теб, ако можех. Безмълвието вероятно е нещо чудесно.

После Лейта впери поглед в Еми и каза:

— Няма смисъл да се прикрива такова качество, Двейя. Всички рано или късно узнават за него. В Петелея направих грешката да се опитам да го укрия, и виж какво щеше да ми се случи.

— Махни се от пътя ми, Алтал — заповяда Еми.

— Мога да те чуя и без помощта на неговия глас, Двейя — каза Лейта. — Не мисля, че изпитвам желанието да се присъединя към вас.

— Мисля, че нямаш избор.

Лейта въздъхна и тъжно промълви:

— Може и да си права.

— Какво става? — обърна се Бейд към Алтал.

— Дамите започнаха разговор — отвърна Алтал и се потупа по челото. — Разговарят тук. Главата ми е вече доста пренаселена. Да вървим, че скоро ще се мръкне.

Когато стигнаха при Елиар, Андина и Гер, вече се здрачаваше.

— Тя ли е избраницата? — попита Гер.

— Според Еми е тя — отвърна Алтал.

— Много е хубава, нали?

— Хубава е, наистина. Насмалко щяха да я изгорят жива. Жрецът от нейното село има навика да изгаря хубавите момичета на клада. Хубавите момичета предизвикват у него палави мисли и той смята, че може най-лесно да се отърве от тях с помощта на огън.

— Уби ли го? — попита сърдито Гер.

— Дойде ми наум такава мисъл, обаче Еми ме разубеди. Много обичам Еми, но тя понякога е твърде неразумна. Не одобрява убийството на създания, които не смяташ да изядеш.

— Ако искаш, мога да уредя тази работа с помощта на Елиар. Ти ще разсееш Еми, а ние с Елиар през това време ще проникнем в селото и ще убием жреца.

— Тя после ще разбере това и ще ни се кара цяла седмица — отвърна тъжно Алтал.

— Чух какво каза, Алтал — разнесе се недоволният глас на Еми.

— Това никак не ме учудва, Еми. Ако не си пъхаш носа в неща, които не те засягат, ще си спестиш много неприятности.

— Смятащ ли, че ти е по силите да озаптиш Гер? Той е абсолютно диваче.

— Харесва ми такъв, какъвто е. Лейта тази вечер ли ще прочете надписа върху Ножа?

— Ще изчакаме до сутринта. Мисля, че е добре преди това да поговоря с нея. Тя наистина няма никакво желание да участвува в това, което правим.

— Нима някой друг от нас е изпитал подобно желание?

— Дръж се добре, приятелю.

— Добре, мила.

Гората бе мрачна и гъста, а небето бе стоманеносиво. Алтал се бе заблудил и не можеше да си спомни откъде точно бе минал преди да навлезе в тази мрачна гора. Разумът му бе разсеян и всеки път, когато се опитваше да се съсредоточи, кухият звук на стенанието объркваше мислите му и го оставяше да броди безцелно из храсталаците. Струваше му се, че тази прокълната гора няма край, но въпреки това с безсилно примирение продължи да върви напред.

Разумът му внезапно се пробуди и той се опита да си пробие път през мислите си, объркани като горските дебри. Тъкмо тогава стенанието отново го захвърли в глъбините на подобния на черна паяжина свят, който Генд бе изтъкал около него.

„Тя иде“, запяха дърветата. „Тя иде“, отвърнаха им дивите лози. „Падни пред нея по лице и признай жалкото си поражение!“

И Генд прекоси още веднъж гората и равнината, когато настъпи изгревът. „Как ще я поздравиш, крадецо?“, попита Генд и очите му се изпълниха с огън.

„Ще я предизвикам — отвърна Алтал. — Така, както отправям предизвикателство към теб. Така, както отправям предизвикателство към твоя Господар.“

„Жалката ти напереност е съвършено неуместна, Алтал“, отвърна Генд с горящите очи. „Гелта, кралицата на нощта, ще те надвие. Аз, слугата на мрака, ще те хвърля в бездната. Дейва, Господар на всичко съществуващо, ще прибере душата ти.“

Алтал му се присмя. „В илюзията ти няма истина, Генд. Придържай се обаче към нея, щом си длъжен да го направиш. Притисни илюзията към гърдите си с цялото старание, на което е способен човек. Въпреки всичките ти усилия аз ще изтръгна тази илюзия от ръцете ти и слънцето отново ще поеме по своя път. Времето няма да се върне в отправната си точка. Илюзиите ти са глупави, а проклятията ти — безплодни. Хвърлям ръкавица в лицето на Кралицата на мрака. Хвърлям ръкавица в твоето лице, Слуга на мрака. Хвърлям ръкавица в лицето на този, който е твой Господар, но никога няма да бъде мой.“

Тогава Генд изкрещя…

…и Алтал се събуди.

— Полудя ли? — извика Еми и гласът й затрептя в главата му.

— Не знам, Еми — отвърна й спокойно той. — Нали лудите не знаят, че са луди? Ако си спомням добре, по този въпрос вече разговаряхме няколко пъти в Дома. Знаеш ли, дойде ми наум, че би трябвало да се заемем с Генд. Той се опитва да си играе с реалността, обаче и аз съм майстор в това. Известни са ми множество начини, по които мога да променя правилата на играта, както и да ги състави.

— Това не би трябвало да те изненадва, Двейя — промърмори тихият глас на Лейта. — Нали в крайна сметка го нае именно заради това?

— Лейта, нямаш работа тук! — рече остро Еми.

— Просто полюбопитствувах, Двейя — отвърна Лейта. — Пък и няма как да ме изгониш оттук, добре знаеш това.

— Уважаеми дами, не бихте ли могли да проведете разговора си другаде? — попита Алтал. — Иска ми се да поспя, а вие вдигате много шум.

Рано сутринта Алтал, Елиар и Бейд направиха кратък оглед на околността.

— Това не е точно приятелска територия, господа — предупреди ги Алтал. — Кверонците сами по себе си не представляват особена заплаха, но се намираме прекалено близо до Некверос за моя вкус.

Реши да не им казва нищо за нощното посещение на Генд.

Когато се върнаха в лагера, видяха, че Андина и Лейта оживено спорят. Гер, седнал наблизо, ги наблюдаваше отегчено. Момчето засия, когато ги видя и попита обнадеждено:

— Открихте ли нещо?

— Видяхме само една сърна — отвърна Елиар. — Хора нямаше.

— Да нахраним конете, господа — предложи Алтал. — След това ще се погрижа за закуската.

— Тъкмо бях започнал да си мисля, че си забравил за нея, и щях да ти напомня — каза Елиар.

— За какво разговарят дамите, Гер? — попита Бейд, когато отидоха при конете.

— Главно за дрехи — отвърна Гер. — Преди това, за прически. Изглежда, се разбират добре. Естествено Еми лежи в скута на Андина, за да ги опазва от спорове.

— Еми е женска котка, Гер — каза му Елиар. — Тя може би също се интересува от дрехи и прически.

След като нахраниха конете, се върнаха при дамите и Алтал поднесе закуска.

— Досега виждали ли сте нещо толкова странно? — обърна се Елиар към Лейта.

— Странно е, настина — съгласи се тя, като не скри удивлението си от ентусиазма, с който Елиар се зае със закуската.

— Той все още расте — обясни й Бейд.

След като Елиар най-накрая се наяде, Еми се обърна към Алтал и каза:

— Време е да покажем на Лейта Ножа, приятелю. Почти съм сигурна относно следващото ни местоназначение, но нека да играем по правилата.

— Няма нищо страшно, Лейта — каза Андина на новата си приятелка. — Просто ще усетиш лека изненада, и толкова. Лично мен малко ме замая, но на Гер въобще не се отрази. Можеш ли да четеш?

— Да — отвърна Лейта. — Писмеността, която знам, не е като вашата, но не вярвам това да ми попречи.

Елиар избърса устата си с ръкав и извади Ножа.

— Не мисли, че те заплашвам, Лейта — опита се да я успокои той. — Просто върху острието има дума, която трябва да прочетеш.

— Разбрах. Покажи ми го — каза тя.

Елиар поднесе Ножа пред очите й с лявата си ръка.

— Обърнал си го наопаки — каза му тя.

— Вярно, прощавай — каза той и го премести в другата си ръка. — Какво ти казва?

— „Слушай!“ — отвърна тя простичко.

Песента на Ножа този път зазвуча някак си по-наситено и по-силно. Елиар изглеждаше малко изненадан. Лейта посегна и го хвана за китката.

— Не го прибирай. — Не откъсваше поглед от блестящото острие. След това започна да трепери и се олюля, сякаш щеше да изгуби съзнание.

— Не прави това, Лейта — скарай се Еми с гласа на Алтал.

— Извинявай, Двейя — отвърна й Лейта с треперещ глас. — Бях длъжна да го узная. Там са написани толкова много неща…

— Прекалено много, за да ги осмисли човек само за миг, мила — отвърна Еми. — Значи, Алтал, отгатнах. Време е да се прибираме у дома.

— Много сме далеч от дома си, Еми — каза с известно съмнение. — А и зимата вече тропа на вратата.

— От най-сигурно място ми бе казано, че ще пристигнем там без проблеми, приятелю.

— В Петелея съвсем улесних работата на Амбо — разправяше Лейта на Андина, докато прекосяваха планините. — Развличах останалите селски момичета, като им предсказвах съдбата. Знаех какво мислят и какво искат, така че обещавах на всичките богати съпрузи, хубави къщи и много деца. Амбо се възползува от това и убеди селските старейшини, че съм вещица.

— Какво изпитваш, когато прочиташ мислите на другите? — попита с любопитство Андина.

— Преди всичко смущение — отвърна Лейта. — Между мислите и думите на хората няма съответствие. Много по-близо сме до животните, отколкото смеем да си признаем.

Огледа се, за да се убеди, че Елиар е далеч и не може да чуе разговора им.

— Чувствата ти към него са много смесени, нали, Андина? От една страна, иска ти се да го убиеш, защото е убил баща ти. От друга страна, намираш го за много привлекателен във физическо отношение.

— Не е вярно! — възрази енергично Андина и веднага поруменя.

— Вярно е, Андина — усмихна се Лейта. — Ти не си виновна за това. Точно това имах предвид, когато казвах, че у всички ни има нещо животинско. Може би някой ден ще трябва да си поговорим на тази тема с Двейя. Именно тя е отговорна за това, или поне аз така съм разбрала.

Лейта погледна Еми, която се бе настанила на обичайното си място в качулката на Алтал и ги наблюдаваше с интерес и я попита невинно:

— Няма ли да се включиш в разговора, Двейя?

— Не, благодаря.

— Защо използуваш това име, когато се обръщаш към Еми? — попита Андина.

— Защото то е истинското й име, Андина — каза Лейта. — Тя в действителност не е котка. В действителния си облик прилича много на нас. Само дето е много по-красива.

— Тя обича да хитрува.

— Разбира се, че хитрува — отвърна Лейта. — Не хитруваме ли всичките? Не мажем ли миглите си със сажди, за да изглеждат по-дълги? Не щипем ли бузите си, за да изглеждат по-розови? Двейя е момиче, също като теб и мен. Само дето хитрува много по-умело от нас.

— Стига, Лейта — отсече твърдо Еми.

— Защо, не съм ли права? — попита Лейта и я погледна с невинните си сини очи.

— Казах — стига.

— Слушам — отвърна Лейта и се засмя.

— Не искам да слушам и твоите остроумия, Алтал.

— Та аз нищо не съм казал, Еми.

— И не го казвай.

Прекосиха планините на Кверон и навлязоха в Хуле без проблеми. Независимо от уверенията на Еми, Алтал бързаше. Мисълта, че в северен Кагвер може да ги застигне снежна буря, не му се виждаше особено привлекателна. Пък и щеше да е добре да пристигнат седмица по-рано, отколкото половин година по-късно.

Заобиколи малкото селища в Хуле и спечели време. Макар че на думи не обичаше „цивилизацията“, Алтал признаваше, че пътищата наистина правят пътешествията по-удобни и по-бързи.

Когато стигнаха хълмовете на Кагвер, вече бе дошъл краят на есента. Бяха пътували около месец. Всичките вече бяха свикнали с гласовите изяви на Андина и с непрестанния интерес на Елиар към храната. Алтал и Бейд успяха да поогладят някои от грапавините в обноските на Гер и няколко пъти използуваха дарбата на Лейта, особено когато искаха да избегнат срещите с местните жители. Меланхолията на Лейта вече не бе така силно изявена и освен това между нея и често избухливата Андина се установиха приятелски отношения.

Завиха на североизток към неизяснената граница между Хуле и Кагвер и продължиха по пътя, извървян от Алтал преди две хиляди и петстотин години, при първото му пътуване до Дома на края на света.

— Светът тогава бе доста по-различен — каза той един ден на Бейд. Вече наближаваха пропастта, някога възприемана от Алтал като края на света.

— Това е било доста отдавна, Алтал — отбеляза Бейд.

— Знаеш ли, прав си — отвърна Алтал с престорена изненада.

— Добре, добре — каза Бейд и се засмя. — Не знам защо, но понякога изпитвам силно желание да държа проповеди.

— Когато отидем в Дома, Книгата ще те излекува от това желание — каза Алтал. След това се сети за нещо. — Бейд, ти продължаваш ли все още да наблюдаваш звездите всяка нощ?

— Да, това ми е навик. Все още не мога да се отърся от мисълта, че звездите контролират съдбата ни.

Алтал повдигна рамене.

— Всъщност това е едно чисто и безобидно занимание, така че наблюдавай нощното небе колкото си искаш. Би трябвало да му обърнеш по-голямо внимание, когато се озовем по на север. Струва ми се, че северното небе може би ще ти поднесе някои изненади. И то не след дълго.

— Познавам много добре тази част от небето, Алтал. Не вярвам там да има нещо, което да ме изненада.

— Ще видим — каза Алтал. — Добре ще е да потърсим място за нощувка. Слънцето скоро ще залезе.

Стигнаха „края на света“ след два дни.

— Как си могъл да допуснеш, че светът свършва тук, Алтал? — попита Андина. — Виж какви големи бели планини има там.

— Тогава ги нямаше, ваше величество — обясни Алтал.

— Вече те помолих да не се обръщаш към мен по този начин.

— Старая се да поддържам добрите си обноски, Андина.

— Добре, но не го прави пред мен. Няма защо вечно да ми напомняш каква глупачка съм била.

Спряха за нощувка до мъртвото дърво на края на света и Алтал поднесе за вечеря риба.

— Пак ли риба? — оплака се Гер.

— Трябва да поддържаме доброто настроение на Еми, Гер — отвърна Елиар. — Пък рибата е полезна и за теб.

— Защо не им каза нищо, приятелю? — обърна се Еми към Алтал.

— Защото искам да ги изненадам, котенце — отвърна той невинно.

— Държиш се детински.

Той повдигна рамене.

— Това навярно ще да е от напредналата възраст. Моля те, не се намесвай. Искам да видя лицата им, когато това се случи.

— Кога ще пораснеш, Алтал?

— Никога, надявам се.

— Елиар, защо с Гер не съберете още малко дърва? — каза Алтал. — Сутринта ще ни потрябват.

— Добре — каза младият арумец и се изправи. — Да вървим, Гер.

Двамата тръгнаха по тясна затревена ивица и се отправиха към близката горичка. След малко Гер извика пискливо:

— Алтал! Небето се е запалило!

— Я виж ти. Не може да бъде — отвърна спокойно Алтал.

— Това беше жестоко, Алтал — смъмри го Лейта. — Защо не им каза нищо за северното сияние?

— Реших, че ще му се зарадват повече, ако го открият сами — отвърна Алтал.

Всичките не откъснаха очи от гледката, естествено. Огънят на Бога тази нощ бе особено ярък. Сияеше и се спускаше в северното небе на големи трепкащи пелени.

— Какво представлява това? — попита Андина малко уплашено.

— Има много имена и хората намират различни обяснения за него — отвърна Лейта. — Някои от тези обяснения са твърде неразбираеми. Почти винаги са свързани с религията.

Бейд наблюдаваше светлините със зинала уста.

— Та в коя точно астрологическа клетка се намира според теб това нещо, Бейд? — попита лукаво Алтал.

— Не… Не знам — заекна Бейд. — То непрестанно се движи.

— Да не би да е някаква поличба?

— Той те дразни, Бейд — каза Лейта на младия жрец. — В северен Кверон отдавна никой не обръща внимание на тези светлини.

— Те в цялото северно небе ли могат да се видят? — попита Бейд с треперещ глас.

— Очевидно да. Не знаех, че и тук могат да се видят така добре, както в Кверон.

— Всяка нощ ли се появяват?

— Когато е облачно, не се виждат така добре. В някои сезони са много по-ярки.

— Ти знаеше, че това ще стане, Алтал. Нали? — попита с укор Бейд.

— Бях почти сигурен, че светлините ще се появят — отвърна Алтал. — Самият аз навремето ги намерих за доста интересни.

После си спомни нещо, за което отдавна не се бе замислял.

— Видях огъня, когато отивах към Дома на края на света, за да открадна Книгата. Тогава бях доста суеверен и отначало реших, че Бог ми изпраща този огън, за да ме предупреди да се махам. Една нощ отидох до края на света, подадох си главата и надникнах надолу. Луната бе изгряла и под ръба на пропастта се виждаха само облаци. Легнал в тревата, наблюдавах как лунната светлина и огънят на Бога се отразяват в горния слой на облаците. Вероятно това е най-красивата гледка, която съм виждал. Същата нощ ми се яви на сън прекрасна дама, която ми каза, че ако я последвам, ще се грижи за мен за вечни времена. Така си и останах с някои подозрения относно източника на този сън — каза и погледна към Еми.

— Нима аз, бабичката, бих могла да направя такова нещо? — попита невинно Еми.

Лейта се засмя.

— Домът вече близо ли е, Алтал? — попита Елиар след три дни. Бе студена и облачна вечер. — Започва да ми мирише на сняг.

— Вече сме доста близо — отговори Алтал и зави на юг. — Тези планини ми се струват доста познати.

— Какво е това? — възкликна Андина, когато познатият на Алтал вой се раздаде иззад планинските върхове.

— Да спрем тук — каза Алтал. — Това е Генд. Никак не ми се иска да се доближаваме до него точно сега.

— Самият Генд ли? — попита Бейд разтревожено.

— Може би да, може би не. Във всеки случай, чуеш ли този вой, знай, че Генд или някой от слугите му е недалеч от нас.

— Съвсем близо е — каза Лейта. — Самата тя има впечатляваща външност, но изглежда, не може да удържи коня си.

Алтал рязко се извърна към бледото момиче от Кверон.

Отвъд ръба на края на света се бяха образували облаци. Мръсносиви облаци, движени от въздушните течения. Върху един от тези облаци бе застанала тъмна фигура, яхнала черен кон.

Фигурата съвсем определено бе женска. Това личеше от блестящия плътно прилепващ метален нагръдник. Черната коса на жената се развяваше от вятъра. В ръката си жената държеше древно копие, а в пояса си бе затъкнала огромен меч с широко закривено острие. Чертите й бяха груби и лицето й излъчваше студенина.

— Аз съм Гелта, Кралицата на нощта — викна тя глухо.

— Ти си само образът на Гелта — поправи я Лейта. — При това си един съвсем нематериален образ. Върни се при Генд и му кажи друг път сам да си носи посланията.

— Внимавай какво говориш, пиявицо на мисли — сопна се тъмната фигура. — Не разговаряй така с мен, защото ще те накарам да съжаляваш за думите си.

— Ние сме се отправили към Дома на края на света — отвърна Лейта съвсем спокойно. — Ако искаш да продължим този разговор, посети ни там. Стига да смееш, разбира се.

— Я опитай думичката „дреу“, приятелю — предложи Еми. — Може и да не смути Гелта, но на коня й може и да въздействува.

Алтал примлясна, погледна Кралицата на нощта и каза:

— Дръж се!

След това произнесе „дреу“.

Конят изцвили и заедно с ездачката си пропадна под облаците.

— Е, тя е последната — доволно каза Еми. — Все очаквах кога най-сетне ще се появи и тя.

— Ти си знаела, че ще я видим, така ли? — попита Лейта.

— Естествено, Лейта. Това е въпрос на симетрия. Досега вече срещнахме всички останали. Генд нямаше да пропусне да ни покаже и Гелта.

— Това, че те са на брой са колкото нас, съвпадение ли е? — попита Алтал.

— Не, разбира се — отвърна Еми и се нагласи по-удобно в качулката.

— Да разбирам ли, Двейя, че ни предстоят нови срещи с тях? — попита Лейта.

— Естествено — отвърна Еми. — Цялата история е свързана с това, драга.

— Еми, когато стигнем Дома, ще си възвърнеш ли способността да говориш на глас? — попита Алтал.

— Да. Защо?

— Просто исках да разбера. Бих се радвал, ако вие, дамите, престанете да използувате главата ми като заседателна зала.

Елиар бе вперил замислен поглед в Лейта. После каза:

— Радвам се, че сте с нас, госпожо. Вие май от никого не се плашите, нали?

— Почти от никого.

— Да вървим — каза Алтал. — Когато се озовем в Дома, Генд вече няма да може да ни поднася изненади.

Стигнаха до Дома в една хладна утрин. Още от сутринта от разкъсаните облаци се сипеха снежинки.

— Та той е огромен! — възкликна Бейд, като видя масивната гранитна сграда.

— Това е къщичката, която с Еми възприемаме като свой дом — отвърна Алтал. — Да влизаме, че вятърът се засили.

Минаха по подвижния мост. Копитата на конете им глухо затропаха по дебелите дъски.

— Защо на излизане не сте вдигнали подвижния мост? — попита Елиар. — Спуснат той направо кани хората да влязат.

— Не съвсем — възрази Алтал. — Домът може да бъде видян единствено от хората, на които се позволява да го видят.

— Алтал, та той е съвсем на открито!

— Не и за хората, на които е забранено да го видят — каза Алтал, после поведе спътниците си към двора и слезе от коня.

— Алтал, нали не си забравил къде е конюшнята? — попита Еми със собствения си глас.

— Та тя може да говори! — възкликна Андина.

— Права си — потвърди Алтал. — Но съм сигурен, че скоро може би ще съжаляваш за това.

— Погрижете се за конете, Алтал — властно рече Еми. — Аз ще имам грижата да настаня дамите.

После безшумно се измъкна от качулката на наметалото, скочи на плочника и продължи:

— В конюшнята има прясно сено. Разседлай конете и ги нахрани. После ела при нас. Ще те чакаме в кулата.

— Добре, мила — отвърна Алтал.

Еми раздвижи елегантно опашка и поведе Андина и Лейта към къщата. Алтал и останалите поведоха конете към обора.

— Май ще ни се наложи да свикнем с доста нови неща — отбеляза Бейд.

— Така е — съгласи се Алтал. — Когато за пръв път дойдох в Дома, реших, че съм изгубил разума си. Всъщност дори и сега не съм съвсем сигурен дали главата ми е наред.

Алтал поведе Бейд, Елиар и Гер първо по коридора, а после по стълбището към върха на кулата. Усети позната миризма.

— Тук е доста топло — каза Бейд и разкопча наметалото си. — И няма никакво течение.

— Който и да е построил тази къща, построил я е добре — съгласи се Елиар.

— Струва ми се, че би му станало приятно, ако разбере, че я харесваш, Елиар — каза Алтал.

— Ти знаеш ли кой я е построил?

— Вероятно някой, който е живял в нея. Той обича сам да сътворява всичко. Или поне така пише в Книгата му.

Стигнаха до вратата и Алтал почука и попита:

— Може ли да влезем?

Вратата се отвори. Очевидно сама.

— Защо трябваше да чукаш? — попита Еми.

— Елиар напоследък ме учи на добри обноски.

Еми, Андина и Лейта се бяха нагласили на бизонските кожи, покриващи леглото. Куполът над главите им бе започнал да свети.

— Приятно е да се завърнеш у дома — каза Алтал и започна да разкопчава наметалото си.

— Не бързай да се събличаш, приятелю — каза Еми. — Този път настаняването няма да е както преди.

— Какво лошо има в това да живеем тук, както си живеехме?

— Случайно да си забелязал, че в нашата малка група има два различни вида хора? Има хора-жени, които ще останат при мен, и хора-мъже, които ще са с теб.

— Добре — каза Алтал.

— Ти досега не си ли забелязвал различията между хората-жени и хората-мъже?

— Вече ти казах „добре“, Еми.

— Прието е хората-жени и хората-мъже да не спят заедно, ако не са спазени известни формалности, приятелю. Това не ти ли бе известно?

— Тя често ли се държи така? — попита Гер.

— Непрекъснато — отвърна смръщено Алтал.

— Слез долу, Алтал — каза доволно Еми. — От дясната страна на коридора има голяма стая. Там ще спят хората-мъже. Не се опитвай да отваряш вратата от лявата страна на стълбището, защото там ще спя заедно с хората-жени. Ако се опиташ да го направиш, ще ти издера цялата глава.

Помещението от дясната страна на стълбището бе голямо и добре мебелирано. Алтал бе надникнал в него още преди векове, по време на първото си идване, и то тогава беше съвсем празно. Сега, когато Еми използуваше Книгата сама, а не с неговото посредничество, бе дала пълна свобода на творческите си пориви. Подът на стаята бе покрит с килим, на прозорците имаше завеси и цялото помещение бе пълно с тежки красиви мебели. Креватите бяха големи и постлани с одеяла и възглавници, а в средата на помещението имаше голяма масивна маса с четири стола. В камината весело пращеше огън, а в един от ъглите на стаята, както Алтал очакваше, имаше голяма вана.

— Не бях предполагал, че Еми ще е толкова… — Бейд така и не успя да открие нужната дума.

— Толкова предвидлива, искаш да кажеш? — притече му се на помощ Алтал. — Така е, Еми е образец на предвидливост. Кажете, господа, какво ще желаете за вечеря?

— Всичко друго, но не и риба — бързо каза Гер.

— Аз бих си хапнал говеждо — рече Алтал. — В големи количества.

Алтал се измъчваше от безсъние. Наистина, бе се завърнал в Дома. Но без Еми, мъркаща и свила се на кълбо до него, не можеше да заспи.

Накрая се отказа от по-нататъшни опити да заспи, отметна одеялото и излезе в коридора. Домът не се бе променил, но без Еми му се струваше празен. Той се качи по стълбището и отиде в добре познатата му стая в кулата.

Застана до северния прозорец с поглед, втренчен в ледовете, и усети как започват да го изпълват мрачни предчувствия.

После чу тих звук зад гърба си и отново всичко бе както трябва. Мъркането на Еми му напомни, че си е у дома.

— Ела — чу гласа й. — Ела при мен, приятелю, и ще се погрижа за теб.

Той се обърна и ахна от изумление.

Върху покритото с кожи легло до масата с Книгата на Дейвос бе легнала девойката от някогашния му сън.

— Ела при мен, мили мой Алтал — измърка тя. — Ще се погрижа за теб.