Изкуплението на Алтал

ПОСЛЕСЛОВ

— Беше едно от онези неща, които човек трябва да види с очите си, за да повярва, че наистина съществуват, Твенгор — каза плешивият Гебел на брадатия племенен вожд, когато Алтал и неговите приятели се събраха в замъка на Алброн за предстоящата сватба на Халор и Алайя. — Това чудо стърчеше от равнината на северно Векти като огромен пън. Само дето рядко можеш да видиш пън, висок повече от триста метра.

— Все още не мога да разбера какво те е накарало да напуснеш окопите си, Гебел — каза неотдавна сдобилият се с титлата си княз Вендан. — Ти току-що беше разгромил ансуйската кавалерия и бе отблъснал изненадващата атака откъм тила ти. Защо не остана там? Укрепленията ти са били надеждни.

— Разузнавачите на Халор ни съобщиха, че наближават ансуйски подкрепления, които ще достигнат нашите окопи много преди Кройтер и Дрегон да ни се притекат на помощ — обясни Гебел. — Траншеите са хубаво нещо, стига обаче врагът да няма огромен числен превес. Когато съотношението на силите стане пет към едно в негова полза, е време да се оттегляш.

— Всичко се получи добре — каза Халор. — Признавам, че самият аз изпитвах известни съмнения в тази кула, обаче изворът и хранителните запаси, складирани в пещерата, наклониха везните в нейна полза.

— Така е — съгласи се Гебел и се усмихна. — Господа, ако нямате нищо против да ви дам един съвет, не играйте на зарове с Халор. Напоследък невероятно му върви. Дори самата природа се е съюзила с него.

— Тъй ли? — рече Колейка Желязната челюст.

— В съвършено спокойно утро над равнината се появява ураган, и то тъкмо в мига, когато трябва да се разпали степен пожар. После земетресение отваря пропаст тъкмо пред лицето на безумеца, решил да щурмува укреплението ни на върха на хълма. Отгоре на всичко се появява река, която тече в две посоки и изхвърля в бездната войските на врага — каза Гебел и потри голото си теме с ръка. — Случиха се най-различни работи, които не успях да разбера.

— Допускаш ли възможността от божествена намеса, сержанте? — лукаво попита Бейд.

— Аз съм арумец, братко Бейд — отвърна Гебел. — Ние предпочитаме да не разсъждаваме за такива работи. — После вдигна рамене. — Не знам как точно се случиха тези неща, но се радвам, че в тези битки бяхме съюзници с Халор.

— Късметът му не го е изоставил — каза Твенгор и се ухили. — Видях дамата, за която ще се ожени, и трудно мога да си представя по-голям късмет.

Алтал, отпуснал се в креслото си, се усмихваше. Съберяха ли се някъде повече от трима арумци, започваха да си разказват спомени от войните. С течение на времето историите им ставаха все по-интересни. След няколко години някои от историите се превръщаха в легенди, а в легендите се описват най-невероятни неща. След няколко години арумците щяха да разказват за реки, които текат в две посоки, за нож, който пее, и за девойка, която чува мислите на ближните си. Събитията от последните две години щяха да се превърнат в част от царството на народните предания, в които се разхожда Еми с меките си лапички. Никой нямаше да разбере в каква степен се бе намесвала тя в действителността.

— Ти обаче все още не си забравил това, нали, приятелю? — измърка топлият й глас в разума му.

— Без значение е това, което съм забравил аз, Еми — отвърна той. — В моя разум определението на думата „невъзможно“ изчезна. Не виждам какво вече би могло да ме развълнува.

— Струва ми се, че ще открия нещо, което може да те развълнува, любов моя — измърка Еми.

Церемонията по бракосъчетанието на Халор и Алайя бе извършена от брат Бейд. След приключването й Двейя се присъедини към гостите, които поздравяваха младоженците в замъка на Алброн.

— Струва ми се, че открих начин да реша един проблем, приятелю — каза безмълвно на Алтал.

— Така ли? За кой проблем ти е думата?

— Ще стигнем и до него, любов моя. Първо трябва да приключим с още две сватби.

— Не съм им баща — опита се да възрази Алтал след няколко дни. И двамата бяха в кулата.

— Не спори с мен, Алтал. Просто кротувай, гледай бащински и да й благословията си. Това е древен ритуал, а дамите държат на ритуалите. Не се опитвай да превръщаш всичко в шега. Не казвай, че не съм те предупредила.

— Добре, Еми. Не виждам защо трябва да ти настръхва опашката.

— Тази приказка за настръхналата опашка започна да ми омръзва. Всъщност никога не съм я намирала за забавна и освен това започва все повече да ме дразни.

— Виждам, че не си в настроение, Еми. Какво ти е?

— Нашите деца ни изоставят, Алтал — замислено отвърна тя. — Елиар и Андина ще заминат за Остос, а Бейд и Лейта ще останат в Магу.

— Остава ни Гер, мила. Ще мине доста време, докато порасне.

— Ще стигнем и до него, приятелю. Гер никога не е имал нищо, което дори отдалечено да е напомняло нормално детство. Ще трябва да вземем мерки. След сватбата.

— Очакват ни две сватби, Еми.

— Нека се ограничим с една, любов моя. Раздялата сама по себе си е болезнена, така че нека не я удължаваме.

— Кой според теб трябва да извърши бракосъчетанието? Може би Емдал?

— Не и в моя храм.

Алтал примигна от удивление.

— Да не би да си решила с тази работа да се заемеш самата ти?

— Естествено, глупчо. Те са мои деца, така че трябва да имам грижата всичко да стане както трябва.

— Добре, Еми — съгласи се той.

В една златна лятна утрин Алтал, седнал в кулата, се правеше, че преглежда Книгата. Двейя, в цялото си великолепие, бе седнала до южния прозорец.

Вратата откъм стълбището се отвори и влезе Гер, облечен отново като паж.

— Искат да те видят, Алтал — каза момчето. — Андина дори ме инструктира как точно да ти го предам. Държиш ли да го чуеш?

— Добре е да приключим с това, Гер — каза Двейя. — Предай думите й изискано, както е редно.

— Наистина ли трябва да го направя, Еми? — Хлапето се намръщи.

— Дамите обичат изискаността, Гер.

Гер въздъхна и се изкашля.

— Добре, Еми — отвърна. — Всемогъщий татко — обърна се към Алтал. — Твоите любящи чада те умоляват да благоволиш да ги изслушаш по въпрос от изключителна важност.

— Отговори както трябва, Алтал — нареди строго Двейя.

— Добре, Еми — каза Алтал и се обърна към Гер. — Съобщи на благородните ми чада, че ще изслушам тяхното прошение, чадо мое. Предай им още, че ако изключим евентуални непредвидени искания, с радост ще да удовлетворя всичките им молби, и нека нашата скъпа и обичана Богиня ми даде сили за това!

— Непредвидени искания? Какво искаш да кажеш? — попита Двейя.

— Просто предпазна мярка, Еми. Зестрите трябва да бъдат на разумно равнище.

Влязоха Андина и Елиар, официално облечени и хванати за ръка. Плътно ги следваха Лейта и Бейд.

Последваха доста официални поклони.

— Явяваме се тук, за да изложим в този светъл ден нашата молба към теб, о, наш благородний и любими родителю — започна Андина. — Явяваме се, защото ти си този, който ни напътствува във всичко. Благородният Елиар и благочестивият Бейд ще те уведомят за нашето прошение, но знай, че любезната ми сестра и аз горещо го подкрепяме. Дълъг и мъчителен бе пътят до днешната ни молба и видно е, че ако великодушно решиш да я удовлетвориш, то всички народи по света ще да ликуват.

— Готова ли си, славна владетелко, да приемеш това бреме во веки веков? — попита Алтал, като умишлено заговори още по-официално от Андина. — Колкото и изящно да звучат твоите слова, не ще ли да е по-добре да оставим смелия Елиар и праведния Бейд сами да кажат какво искат?

— Последната ти реплика е неуместна! — избухна Андина. — Двейя, кажи му да спре!

— Замълчи, Алтал — смъмри го Двейя. — Продължавай, Андина.

Малката императрица смело продължи словото си, по време на което Алтал няколко пъти се прозя.

— Въобще не допускам, че бих могла да надмина по красноречие нашата мила владетелка — каза Лейта. — Заради това ще се изразя по-простичко. Отдавна съм хвърлила око на екзарха със сивите дрехи. Дай ми го. Искам го.

— Лейта! — възкликна Андина. — Та това трябваше да се каже съвсем иначе!

— Е, господа? — обърна се Алтал към Елиар и Бейд. — Вие какво ще кажете?

— С Андина искаме да се оженим — отвърна простичко Елиар. — Нали може?

— Самият аз нямам нищо против — отвърна Алтал. — Ти какво ще кажеш, Еми?

— И аз не възразявам — отвърна тя с лека усмивка.

— Значи всичко е наред. Бейд, ти искаш ли да добавиш нещо?

— Не знам дали трябва да добавям нещо, Алтал — отвърна Бейд. — И аз желая Лейта така, както ме желае тя. Може би и малко повече. Официалното бракосъчетание не е лоша идея, макар че някои неща така или иначе ще се случат. С или без церемонии.

— Напредва, нали? — каза Лейта и се усмихна.

— Какъв отговор ще даде великодушният Алтал на нашата скромна молба? — попита Андина, като се опита да спаси поне частица от официалните слова.

— Ако ви кажа „да“, ще останете ли доволни? — попита Алтал.

— Това ли е всичко? — изрази недоволството си Андина. — Само едно „да“ и нищо друго?

— Отговорът му не е лишен от първичен чар — коментира Лейта. — А сега, ако не възразявате, с брат Бейд ще се опитаме да изясним какво е искал да каже с това „с или без церемонии“. Нали нямате нищо против?

Бейд се изчерви.

В един ден, когато златната есен бе разпростряла красотата си върху цялата земя, от всички известни земи се стекоха хора, които запълниха великолепния храм на богинята Двейя в славния град Магу. Благоуханни бяха цветята, които покриваха олтара, а всички присъствуващи изпитваха радост, че са свидетели на щастливото бракосъчетание.

Богинята Двейя, майката на живота, се усмихна и усмивката й пречисти хората от всички грижи и ги хвърли във възторг.

Лицето на тази, която е майка на всичко и е изпълнена с любов, се уголеми, защото няма човешко тяло, способно да поеме толкова много обич. И заговори тя на древен език, защото както тя бе майка на любовта, така и този език бе майка не езиците на всички човеци. Странно и неразбираемо прозвуча езикът, на който заговори, и въпреки това всички разбраха думите, защото Двейя се обърна към сърцата и умовете, а не към ушите.

Майката на любовта говори за любовта, изпълнила сърцата на младите още преди тя да благослови техния съюз. Тя отвори между тях врати, които дотогава никога не бяха отваряни, и разумът на високия Елиар завинаги се свърза с разума на малката Андина. Двамата се потопиха в древния език и се сляха в едно неразделно цяло, и бяха бракосъчетани.

Сетне божествената Двейя се обърна към благочестивия Бейд и бледоликата Лейта. Разумът и сърцето на Бейд бяха изпълнени със смут, защото в изблик на гняв бе нанесъл смъртен удар на друго човешко същество и душата му страдаше под бремето на чувството за вина. Богинята Двейя с лекота и с безпределна любов опрости този грях на бившия жрец и душата му бе пречистена. После богинята дари с безпределното си опрощение бледоликата Лейта. Голяма бе болката, която тя изпитваше от някои свои действия, предизвикани от необходимостта, и все още се измъчваше от страданието, което бе причинила на Коман. Божествената Двейя без усилия освободи паметта на дъщеря си от спомените за Коман и младата двойка бе напълно освободена от това, което й причиняваше болка, и също бе бракосъчетана.

Дори и древните камъни на храма на Двейя се включиха в тържествената песен, която разсея тъгата, наследена от жреците, обсебили свещената сграда и отклонили я от нейната същинска цел — възхвалата на любовта и радостта.

И цял Магу сподели ликуването на храма на Двейя.

— Проблемът, Гер, се състои в това, че не можем да разберем на какво точно се дължи бъркотията през последните няколко години. Не знаем дали те са следствие от деянията на Генд, или се дължат на природната глупост и злонамереност на много хора от така наречения „реален свят“. Струва ми се, че през близките няколко години ще трябва да ги наблюдаваме отблизо. Тези глупави войни съвсем ми омръзнаха.

— Защо не оставиш аз да се занимая с тази работа, Алтал? — попита Гер. — Ако отново напуснеш Дома и започнеш да шеташ из света в търсене на лоши хора, Еми ще ти се скара. Доколкото разбирам, тя иска да си стоиш тук.

— Тя ще ми се скара още повече, ако те оставя да се оправяш сам.

Гер се намръщи и след кратък размисъл щракна с пръсти.

— Мисля, че открих решение на въпроса, Алтал.

— Надявам се наистина да си го открил. На мен не ми идва наум нищо, което да не разсърди Еми. Какво предлагаш?

— Не смяташ ли, че след всичко, което се случи през последните няколко години, ако някой глупак реши да разпали война, първото, което ще направи, ще е да се обърне към сержант Халор? Когато водехме нашата война, Халор разгроми всички, които се изпречиха на пътя му. Значи, ако някой е решил да започва война и да постигне победа, ще трябва да се обърне към Халор.

— Е, и ние му помогнахме малко, нали?

— Разбира се, че му помогнахме, но глупаците не знаят това, защото се постарахме да не бием на очи. Обзалагам се, че според повечето хора Халор е тридесет метра висок, може да върви по водата и да разчупи планина с юмрук.

— Какво си намислил, Гер?

— Ако искаш да съм някъде, където да мога да надуша неприятностите още преди да са започнали, най-добре ще е да съм близо до Халор. Да се лепна за него като сянка.

— Как да те разбирам? Че не би имал нищо против да напуснеш Дома и да отидеш да живееш при Халор и новата му съпруга, така ли?

— Виж какво, Алтал, с Халор си допадаме. Колкото до майката на Елиар, мога да я въртя на малкия си пръст. Достатъчно е да погледна една жена като малко сираче, и тя веднага започва да се държи майчински към мен. Ще се привърже към мен като патица към вода. Мога да се настаня в предишната стая на Елиар и няма да се хваля с бързината на мисълта си. Ще се преструвам, че не мисля нищо, обаче ако някой се яви при Халор или при княз Алброн, за да търси наемници, ще ти го съобщя още преди да се е усетил. После с теб можем да отидем при съответния глупак и да му кажем, че ако не забрави за войната, ще му извадим черния дроб и ще го накараме да го изяде суров.

— А ние с Еми и Домът няма ли да ти липсваме?

— На Еми погледът й напоследък е прекалено сватбарски, Алтал. Няма защо да й казваш това, но бих предпочел известно време да съм другаде. Ако съм в Арум при Халор и при другите хора, поне ще има с кого да си говоря. Страх ме е, че тук, в Дома, скоро ще се почувствувам самотен. Пък и нали ще се занимавам с много важна работа?

— Прав си, Гер, прав си — каза Алтал замислено, като се постара да си даде вид, че все пак изпитва някакви съмнения. — Ще обмисля идеята ти, а и ще трябва да чуем какво мисли Еми по въпроса.

— Това беше много хитроумно от твоя страна — каза с възхищение Еми.

— Така е — съгласи се Алтал. — Когато искам от някого да направи нещо, гледам да наглася нещата така, че той да остане с усещането, че това е негова идея. Искахме Гер да отиде в Арум и да живее при Халор и Алайя, защото преценихме, че това ще е най-добре за него. Трябваше само да го подтикна към тази мисъл, за да я възприеме като своя. Ако просто му бяхме заповядали да отиде, той щеше да си помисли, че го гоним, защото искаме да се отървем от него. Знаеш, че ние никога не бихме си позволили подобно отношение към него. Сега Гер ще се сдобие със семейство и с дом, сиреч с неща, които никога не е имал, а Халор и Алайя ще се сдобият със син, без да са го създали самите те. Всичко се нареди в съответствие с твоите желания, Еми. Нали за това ме нае навремето?

— Добре се справяш със задачите си, Алти — отвърна тя с лъчезарна усмивка.

— Не ме разбирай погрешно, Еми. Много обичам деца, но ми е приятно да знам, че най-сетне вече сме сами в Дома. Как ще убиваме времето отсега нататък, след като вече спасихме света и оженихме и устроихме децата?

— Все ще измисля нещо — отвърна тя с тон, който недвусмислено издаде намеренията й.

Сякаш в сън, тя му се яви сред играта на лунната светлина и Божествения огън, а около тях се разнасяше Песента на Ножа.

Косата й имаше цвят на есен, а тя бе толкова съвършена, че сърцето му се сви. Бе облечена в къса старовремска туника, а есенната й коса бе старателно сресана. Чертите й, изразяващи съвършено спокойствие, бяха някак си извънземни. Тя му подаде ръка.

— Ела — каза му нежно. — Ела с мен. Аз ще се грижа за теб.

— С удоволствие ще те последвам — отвърна той. — Светът ме уморява и вече ми е омръзнал. Къде ще отидем, мила? И кога ще се завърнем?

— Дойдеш ли с мен, никога няма да се завърнеш тук — рече тя с трептящия си глас. — Ще се разхождаме заедно сред звездите и късметът ти никога вече няма да ти изневери. Дните ти ще бъдат изпълнени със слънце, а нощите ти — с любов. Ела с мен, мили. Ще се грижа за теб.

И го хвана за ръка, и го поведе по добре познатите му стълби към изпълнената със светлина кула, където бяха живели преди.

Когато влязоха, вратата зад тях изчезна и се сля с извитата стена. Изчезнаха и всички останали врати.

Сърцето на Алтал бе изпълнено с щастие, защото вече си беше у дома и нямаше повече да се скита.

Изредиха се няколко годишни времена. Или няколко века. Пролетта се бе завърнала в Дома на края на света и Алтал, седнал на масата, спокойно прелистваше страниците на Книгата.

От покритото с кожи легло се разнесе познат звук.

— Какво става, Еми? — попита той. — Мислех, че вече сме оставили котката в миналото.

— За какво говориш? — попита Двейя с есенните коси.

— Ти мъркаше, Еми.

Тя се засмя.

— Може и да съм мъркала. Не е лесно да се отървеш от стари навици.

— Мъркането е приятен звук, Еми. И изобщо не ме дразни.

Тя стана и се протегна.

— Вероятно мъркам, защото съм щастлива. Няма по-подходящ звук за изразяване на щастието.

— Аз също съм щастлив, Еми, но се оправям без мъркане.

— Ела тук, любов моя. Ела. Трябва да ти кажа нещо.

Той прибра страниците в бялата кутия, отиде при леглото и като погледна планините зад южния прозорец, каза:

— Пролетта настъпи много рано тази година.

— Освен това вероятно ще продължи доста повече от обичайното — каза тя.

— Така ли? Защо?

— Светът празнува, мили — отвърна тя.

— Нещо специално ли се е случило?

— Нещо наистина много специално, любов моя — отвърна тя и нежно го погали по лицето.

— Да не би да си решила да го запазиш в тайна?

— Не е от тези неща, които могат дълго да се запазят в тайна — отвърна тя, усмихна се загадъчно и после леко докосна закръгления си корем.

— Може би в последно време малко прекаляваш с яденето, Еми — каза той.

— Не си прав — отвърна тя и го стрелна с поглед. — Тази сутрин си доста несъобразителен. Освен от храната, от какво друго може да се издуе коремът на една жена?

— Ти сериозно ли говориш?! — възкликна той.

Тя отново потупа корема си.

— Ако не аз, то говори сериозно. Ще си имаме дете, Алтал.

Погледът му се изпълни с удивление. После очите му се напълниха със сълзи.

— Нима плачеш, Алтал? Винаги съм си мислила, че не знаеш какво е това сълзи.

Той я взе в обятията си и я притисна към себе си. По лицето му се стичаха щастливи сълзи.

— Еми, наистина много те обичам! — каза Алтал.

Нищо друго не му дойде наум.