Изкуплението на Алтал

Глава 16

Лицето й бе все още лицето, изпълвало спомените му повече от две хилядолетия. Лице, изразяващо древно и спокойно съвършенство. Тя стана и зелените й очи проникнаха в душата му още преди закръглените й ръце да се протегнат към него и да го стиснат в страстна прегръдка.

Всичките му сетива бяха задействувани от близостта с нея и той потъна в целувката й.

Така и никога нямаше да узнае колко време е продължила прегръдката им. Притиснал я до себе си, чу познат звук, който го изпълни с почуда. Богинята, обитавала сънищата му, непрестанно го бе придружавала тук, в Дома, и животът и на двамата се бе превърнал в едно цяло. Много неща, които преди не бе успявал да си обясни, сега му станаха ясни.

— Правиш това, за да ми напомниш, че никога не сме се разделяли, нали? — попита я той.

— За какво говориш, Алтал?

— Та ти мъркаш, Еми.

— Разбира се, че не мъркам! — възкликна тя и мъркането спря. Алтал се усмихна мислено и запамети този факт. Значи тяхната игра очевидно още не бе приключила.

— Вероятно съм си въобразил — каза той, после пак целуна меките й съвършени устни и тя отново замърка.

— Говори ми, Алтал — каза тя, като го придърпа към себе си.

— За какво?

— Започваме да се увличаме.

— Стори ми се, че тъкмо това желаеш.

— Не сега, любими. По-късно ще разполагаме с неограничено време за това. Сега обаче главите ни трябва да са ясни.

Обля го гореща вълна от разочарование. Успя обаче да надвие чувствата си.

— Права си. Трябва да си поговорим.

Тя прокара пръсти през косата си и попита:

— За какво по-точно?

— Нали ти наистина си Двейя? Поне това ми каза, когато прекосявахме Магу.

— И ти дори си го запомнил. Изненадваш ме.

— Дръж се възпитано — каза й той по навик. — Това, което искам да разбера, е дали и останалите ще те възприемат така, или ти ще бъдеш Двейя за мен, но ще си останеш Еми за пред тях.

— Това би било малко трудно, Алтал. Вероятно бих могла да го направя, но — дали ще има смисъл?

— Тази ти външност е прекалено впечатляваща. На другите им предстои да вършат разни неща, върху които ще трябва да съсредоточат вниманието си. Дали твоят божествен облик няма да ги разсее?

Тя се засмя със сребърния си глас и го прегърна.

— Много си мил. — И отново го целуна. — Искаш да ме запазиш само за себе си, така ли?

— Как да ти кажа… — започна той. — Може и да си права, но все пак си заслужава да обсъдим този въпрос. На всеки ще му е много трудно да се съсредоточи, когато ти си пред взора му, Двейя.

— Благодаря ви, любезни господине — отвърна тя с престорена скромност.

— Не можеш ли да се държиш сериозно? Може да възникне проблем и е по-добре да обмислим нещата още сега. Андина и Лейта вероятно ще позеленеят от завист, когато те видят, а да се опитвам да обяснявам нещо на Елиар или Бейд, когато ти си наблизо, ще е равносилно на разговор със стена. Самата ти външност ще ги побърка.

— Не го правя нарочно, любими. С братята си съществуваме на различно равнище на реалността и това, изглежда, винаги проличава, дори когато се опитваме да го прикрием. Замислиш ли се за това, вероятно ще си спомниш, че то проличаваше на моменти дори и когато бях котката Еми. Любвеобилна съм по природа и това винаги се усеща.

— Все още продължавам да мисля, че може би ще е добре да се покриеш отново с козина, Еми. Така децата няма да изгубят способността си да разсъждават. Нещо, което едва ли ще им е по силите в присъствието на един несекващ изгрев.

— И това е едно от нещата, които трябва да бъдат преодолени, Алтал. Трябва да свикнат с мен. По-добре е новият ми облик да предизвика изненада у тях тук, а не някъде другаде в разгара на криза.

— Може пък и да си права — отвърна Алтал с известно колебание. — Няма ли да привлечеш прекалено силно хорското внимание, когато излезем от Дома? Струва ми се, че ще биеш твърде много на очи.

Тя повдигна рамене.

— В такъв случай пак ще се превърна в котката Еми.

— Това твоя идея ли бе, или брат ти е ти забранил да се появяваш навън в истинския си облик?

— Да ми забрани? — Гласът й изрази удивление, дори враждебност.

— Ами… все пак си е Бог.

— И аз съм богиня, Алтал, и никой не може да ми нарежда. Котката Еми я измислих аз, не брат ми. Използувам я, когато искам да остана незабелязана. Това желание би трябвало да ти е ясно. То е присъщо не само на твоята, но и на моята професия. Братята ми няма защо да знаят какво правя и така и не го узнават.

Тя се засмя и добави:

— Понякога наблюдавам Дейвос без да се усети.

— Много сте близки с Дейвос, нали?

— Не бих казала. Имаме различни интереси, така че няма много за какво да разговаряме. Поздравяваме се, когато се видим, и толкова.

— Навярно е много самотно да си бог.

— Не е. Винаги се радваме на компанията на собствените си мисли — каза тя и го погледна изпитателно. — А сега вече освен с мислите си разполагам и с теб, нали?

— Така е. И при това никога няма да се отървеш от мен — каза той. После се сети за нещо. — Я ми кажи, след като ти и братята ти сте съвършени, защо Дейва е решил да промени всичко? Каква изгода очаква от това?

— Всичко това започна много отдавна, Алтал — отвърна тя замислено. — Дейва наистина руши. Но той руши единствено нещата, които ние с Дейвос му позволяваме да руши. Това няма как да не понижи статута му. Превърнал се е във вехтошар на вселената, като събира около себе си онези, които ние отхвърлихме. В известен смисъл се е превърнал в Бог на Нищото и заради това блуждае самотен из пустотата и мрака. Дейвос изпитва щастие от съзиданието, а аз — от грижите за това, което е създал. В пустотата обаче няма щастие, така че когато Дейва се почувствува непоносимо самотен, издири Генд и му възложи да намери хора, с които да я запълни. Струва ми се, че брат ми направи грешка, когато се спря на Генд.

— На теб май ти е жал за него, Двейя. Нали?

— Малко ми е жал, наистина. Известна съм със своето мекосърдечие.

Алтал надникна през източния прозорец, видя, че утринната звезда е изгряла, и каза:

— Време е да събудим децата. — После се почеса по брадичката. — За отделните спални вероятно си права, съгласих се. Няма ли обаче да е разумно да има едно неутрално помещение, например столова, където да се срещат? Когато поставиш високи стени между хората-момчета и хората-момичета, те прекарват по-голямата част от времето си в мисли как да преодолеят тези прегради. Ако им позволим да се срещат тук по време на храна, за да общуват помежду си, биха могли да обърнат внимание на нещата, които си решила да им преподаваш. Такова едно общуване, контролирано, разбира се, би могло да помогне за сдържането на някои страсти. Нали разбираш какво искам да ти кажа?

— Идеята ти е много разумна, Алтал. Понякога ме изненадваш. Защо в такъв случай не се заемеш ти с устройването на столова в близост до спалните ни? Заеми се с тази работа, а аз ще те изчакам. По този начин може би донякъде ще ги подготвиш предварително за срещата с новата Еми.

— Права си.

— Да не забравя: тъй като наближава времето за закуска, има още нещо, което бих искала да ти кажа.

— Какво?

— Когато седна на трапезата, не искам да виждам риба.

— Бях останал с чувството, че обичаш риба.

— Еми обича риба, Алтал. Самата аз не мога да я понасям.

Алтал „направи“ за бъдещата столова доста луксозни мебели. Всъщност това не се оказа по-трудно от направата на груби маси и столове. Реши, че една по-приятна обстановка ще подтикне „децата“ да се отпуснат и да общуват свободно. Мислеше, че ако успеят да се сплотят преди отново да минат по подвижния мост, начинанията им ще се осъществяват по-лесно. За да им хареса още повече помещението, приготви закуска, достойна за крал.

Събуди ги, като почука на вратите им, а после зае позиция в коридора пред новата столова, подобно на нетърпелив ханджия.

— Побързайте — каза им, когато заизлизаха от спалните. — Еми ни очаква горе, а знаете много добре, че се дразни, когато закъсняваме.

— Тя няма ли да закуси с нас? — попита Елиар.

— Този път не — отвърна Алтал. — Помоли ме да предупредя всички ви, че вече не е Еми котката.

— Защо? — попита обидено Елиар. — Котката много ми харесва.

— След малко ще я видиш променена.

— Тя да не би да е приела истинския си облик? — попита със затаен дъх Лейта.

— Прие го — отвърна ентусиазирано Алтал. — Вече е самата Двейя и според мен ще трябва да положите доста усилия, за да свикнете с нея.

В същия миг Алтал усети как някой докосва мислите му.

— Боже мой! — възкликна Лейта и прехапа устна.

— Какво има? — попита Андина.

— Тя наистина ли изглежда така? — попита Лейта Алтал.

— Вероятно да. Имам набито око за подробностите.

— Боже мой! — възкликна отново Лейта.

— Какво имаш предвид, Лейта? — попита озадачено Андина.

— Пред нея ще приличаме на гарги, Андина!

— Нима наистина е толкова красива?

— Дори повече.

— Не може ли да разискваме този въпрос по време на закуска? — попита Елиар. Гладният му поглед шареше по претрупаната маса.

— Елиар е прав — каза Алтал — Нека изядем закуската си преди да е изстинала. После ще отидем горе и ще ви запозная с Двейя.

— Нещо нямам апетит — въздъхна Лейта.

След закуска всички нервно последваха Алтал по стълбището към кръглата стая на върха на кулата.

Двейя бе седнала на мраморната маса с ръка, небрежно положена върху Книгата. Бе облечена с бяла туника с древна кройка, която оголваше ръцете й до раменете. Косата й, с цвят на залез, бе спусната свободно върху гърба й. Съвършеното й лице бе загадка.

— Добро утро, деца! — поздрави ги тя.

Настъпи странно мълчание. Всички впериха поглед в нея.

— Нима ти наистина си нашата Еми? — попита най-сетне Гер.

— Да, Гер — отвърна му нежно тя. — Известно време се крих зад облика на Еми, но това вече не е необходимо, така че престанах да се крия.

После погледна към Алтал и продължи:

— Нашият славен вожд бе разтревожен от тази промяна. Бе убеден, че от моето съвършенство ще обезумеете.

Направи кратка пауза, сякаш се вслушваше в нещо. После каза:

— Странно. Струва ми се, че не чувам никакви лудешки брътвежи. Дали Алтал не е бил прав? Дали пък случайно не е недооценил способността ви да приемате реалността?

— Добре де, не бях прав — съгласи се неохотно Алтал. — Не е необходимо да го натякваш.

— Естествено. Натякването е по твоята част, нали?

— Ти наистина ли си сестра на Бога? — попита Бейд с треперещ от благоговение глас.

— Зависи от гледната точка, Бейд — отвърна Двейя с лека усмивка. — Спрямо мен Дейвос е брат на Богинята. Уверена съм, че той възприема връзката между нас иначе, но това си е негов проблем, нали? И тримата — Дейвос, Дейва и аз — възприемаме действителността от леко различаващи се позиции. От моя гледна точка Дейвос създава разни неща, за да има какво да обичам, а Дейва изхвърля боклука.

— Това са много любопитни определения, уважаемо божество — отбеляза Лейта. — Споделяли ли сте ги в последно време с братята си?

— Това би било чиста загуба на време, Лейта. И двамата ми братя са твърде впечатлени от собствените си личности, за да могат да възприемат нещата такива, каквито са.

Двейя изгледа присъствуващите и леко присви очи.

— Виждам, че вече привикнахте към новата обстановка, така че може би няма да е зле да се заемем с работа. Алтал, направи малко мебели. Няма защо да не поживеем при известни удобства.

— Ей сега, Двейя.

— Уважаемо божество, не бихте ли могли да си сложите на лицето малко лунички? — попита Лейта. — Иначе вашето съвършенство много ще измъчва и клетата Андина, и самата мен.

— Ние всъщност не се конкурираме, Лейта — любезно каза Двейя.

— Това съвсем не бе светски отговор — промърмори Андина.

— Как да се обръщаме към вас? — попита Бейд, след като всички седнаха на удобните столове, направени от Алтал.

— Трудно ли ти е да произнесеш името „Двейя“, Бейд? — попита Лейта с престорено любопитство.

— Някои наши ордени смятат, че е забранено да се произнася името на Бога — обясни Бейд.

— Грешат — каза му Двейя. — Дребните умове се опитват да прикрият незначителността си с безсмислени формалности и безкрайни спорове за още по-безсмислени баналности. Ти си се издигнал над тези неща, братко Бейд, иначе нямаше да си тук. Имам си име и те моля да го използуваш. Много е досадно, когато някой впери взор в небесата и каже: „Боже мой!“ С братята ми не можем да разберем към кого точно от трима ни се обръща — каза Двейя и се засмя. — Спомням си, че по този повод в Плаканд възникна нова религия. Когато и тримата се обърнахме едновременно към един жрец, той прие това за откровение и скоро в Плаканд започнаха да се появяват триглави идоли.

— Някои ордени отричат изображенията на Бога — смутено каза Бейд. — Казват, че никому не е по силите да види неговия лик.

— Добре де, Бейд, ти ме виждаш, нали? — попита Двейя. — Ще призная, че статуите много-много не ни вълнуват. Ако изключа онова чудовищно изображение в храма в Магу, естествено.

Двейя направи кратка пауза, без да вдига ръка от Книгата. После каза:

— Струва ми се, че избързваме. Най-добре ще е нещата да вървят по естествения си ред и всички да започнем от една и съща отправна точка. Между другото, и тримата — Дейвос, Дейва и аз — съществуваме открай време и рядко е имало въпрос, по който да сме на едно мнение.

— Искаш да кажеш, че Боговете воюват помежду си? — попита Елиар.

— Ние сме само трима, Елиар, така че трудно би могло да се говори за война. Докато съществувахме само тримата, различията ни водеха в някои случаи само до интересни спорове, но до нищо повече. Винаги се държахме много възпитано един с друг, когато се срещахме, което не ставаше често, и с това всичко приключваше. Нещата обаче напълно се промениха, когато се появи човекът. Останалите създания възприемат света такъв, какъвто е. Впрочем, така го възприема и по-голямата част от човечеството. Има обаче едно малцинство от хора, изпълнено с желанието да прави промени. Някои от тези промени са добри, а други не. Природата на човеците обаче ги кара да ги правят, за да проверят какъв ще е резултатът.

— Кога се случи всичко това? — попита Бейд.

— Ако става дума за споровете, те се водят открай време. Човекът обаче се появи на света преди около десет хиляди години. Търсеше открити пространства, на които да сее жито. Вероятно нищо не промени света толкова силно, колкото го промени пшеницата. Тя осигури оцеляването на човека и му даде възможност да се задържи по-дълго време на едно и също място, така че той се зае с построяването на села и градове. Така възникна цивилизацията. Първите хора дойдоха от юг, откъм Меуза и Плаканд. В прародината им имаше обширни тропически гори. Мисълта, че ще трябва да изсекат огромните дървета с каменни брадви, за да открият простор за селскостопански земи, никак не им се стори привлекателна. В търсенето на открити пространства се отправиха на север.

— Това преди десет хилядолетия ли се случи? — попита Бейд.

— Да. Приблизително. Тогава хората не разполагаха с добри календари, а пък аз и братята ми не обръщаме особено внимание на времето. Случи се така, че един от първите заселници в Медио бе Генд. Той имаше много високо мнение за себе си и това дразнеше племенния му вожд, така че когато трябваше да се свърши някоя особено мръсна и неприятна работа, вождът винаги се сещаше за него. Колкото и да се стараеше Генд да изпълнява съвестно заповедите на вожда, той никога не намираше работата му за удовлетворителна. Постепенно неприязънта на Генд към вожда, подобно на старателно поливано растение, прерасна в люта ненавист. Това е тъжна история, повтаряла се многократно през вековете. Раздутото самочувствие на Генд понякога му пречеше да разбере абсурдността на собствените му действия. Струва ми се, че ако той бе способен да се присмее над самия себе си, нещата щяха да се развият другояче. Генд обаче бе лишен от тази способност и именно заради това стана плячка на Дейва. Това не му отне много време. Дейва предложи на Генд слава, власт и безсмъртие и Генд охотно ги прие. После, за да закрепи още по-силно властта си над душата на Генд, Дейва го отведе в Нагараш и там го поквари още повече.

— Само не и там! — възкликна уплашено Лейта.

— А къде другаде можеше да го отведе? — попита Двейя. — В края на краищата центърът на властта на Дейва се намира в Нагараш.

— Не си спомням да съм чувал за този град — каза Елиар.

— Нагараш се намира в Некверос — каза Лейта. — Намира се дълбоко под земната повърхност и е неописуемо ужасно място.

— Става ужасно само по желанието на Дейва, Лейта — поправи я Двейя. — Дейва се опита да пороби Генд и заради това му даде всичко, което той поиска. Колкото до самия Генд, той възприе Нагараш като изключително приятно място. В началото Дейва едва ли не слугуваше на Генд, но след като плени душата му, нещата се промениха. Ходът на времето не означава нищо в Нагараш, а Дейва има безкрайно търпение. Когато Генд напусна Нагараш, вече бе слуга. Господарят бе Дейва.

— Очите му наистина ли горят така, както когато се яви в съня ни в Авес? — попита Елиар.

— Да — отвърна Алтал. — Генд може да осветява пътя си и в най-гъстата гора само с помощта на очите си.

— Това е Знакът на Дейва — каза Бейд.

— Не съвсем — възрази Двейя. — Огънят в очите на Генд си е негов собствен, а не на Дейва. Както и да е, след като установи пълен контрол над Генд, Дейва го изпрати в Медио със същата задача, която Ножът възложи на Алтал.

— Да търси? — попита Алтал. — Какво трябваше да търси?

— Това, което трябваше да търсиш и ти, мили — отвърна Двейя. — Дейва се нуждаеше от някои хора, и изпрати Генд да ги издири. Ние вече се срещнахме с тях, така че ги познавате.

— Пехал и другите?

— Да. Пехал бе първият и неговото спечелване не представляваше особена трудност. Генд напусна Нагараш и се завърна в Медио преди около девет хиляди години. Тогава Пехал бе убиец, навъртащ се около селата в централната част на Медио. Убиваше заради дрехи, заради храна, заради оръжие, заради какво ли не. Понякога убиваше и хора, които не притежаваха нищо. Ако беше гладен.

— Не говориш сериозно! — възкликна Андина.

— Андина, в онези времена това бе нещо съвсем обичайно, а Пехал бе абсолютен дивак. С помощта на своята Книга Генд подчини този скот и след това го спечели на своя страна с помощта на развлечения, за които е по-добре да не говорим тук.

— Ти виждал ли си този Пехал, Алтал? — попита Гер.

— С Еми се срещнахме с него в Арум, когато търсех Ножа — отвърна Алтал. — Не останах с чувството през тези хилядолетия да е станал по-добър.

— Трябвало е да го убиеш, ако си имал такава възможност.

— Беше ми наредено да не го правя. Доколкото разбрах, убийството му не влизаше в плановете на Еми.

— Чудесно знаеш, че причината бе съвсем различна — каза Двейя.

— Права си, мила — отвърна смирено Алтал. — Кой бе следващият, когото Генд вербува, след като установи контрол над Пехал?

— Следващият бе Хном — отвърна тя. — Това обаче стана след като медите заселиха Векти, Плаканд и Екверо. Дотогава изминаха хиляда и петстотин години, обаче Генд е търпелив и изчака. Хном живееше в Екверо, в град Ледан, и бе известен мошеник. Търгуваше главно с лен, но в балите с лен, които продаваше, имаше твърде много обикновени плевели. Накрая жителите на Ледан го изгониха от града и известиха и съседните градове, че на този човек не може да се има доверие. Пред Хном се затвориха всички порти, а през това време шансовете за оцеляване на човек, прокуден от обществото, бяха много малки. Генд и Пехал го откриха в един върбалак до езерото, вече умиращ от глад. На Генд въобще не му бе трудно да го вербува, тъй като Хном нямаше при кого да отиде.

— Спомням си, че продаваше паници и тенджери в Авес, когато го видяхме с Алтал — вметна Елиар.

— Само се правеше, че продава паници и тенджери — поправи го Алтал. — Всъщност задачата му бе да ни следи.

— Хном е голям хитрец и може само за миг да променя изражението и говора си — каза Двейя. — Може да бъде много мил и очарователен, обаче само един глупак би му се доверил.

— Историята става много интересна! — възкликна Гер. — Кой е следващият от лошите, вербувани от Генд?

— Гелта.

— Онази с желязната ризница, дето конят й беше стъпил върху облаците?

— Точно тя. Преди шест хиляди години беше вожд на войнствен род в Ансу.

Бейд се намръщи и попита:

— Това не е ли малко странно? Доколкото ми е известно, в Ансу мъжете не възприемат жените като човешки същества.

— Ти вече я видя, Бейд — напомни му Двейя. — Едра е като мъж и много свирепа. Тя е простовата жена със сипаничаво лице и голям нос. Израснала е сред войниците на баща си и разсъждава повече като мъж, отколкото като жена. Проляла е много кръв, за да извоюва престола си, и всеки човек, който е повдигал въпроса за нейния пол, не е доживявал да види залеза.

— И как успя Генд да вербува такава жена? — попита Бейд.

— Предложи й власт, Бейд. Гелта обича много неща, но жаждата за власт е най-силната й страст. Генд й предложи царства и владения, ако в замяна му даде душата си, и тя се съгласи. При това бе убедена, че е сключила изключително изгодна сделка.

— Кой е следващият? — попита Елиар.

— Изминаха цели хиляда години преди да открие следващия — отговори Двейя. — След религиозните войни и упадъка на Медио започна възходът на дейканската империя. В началото на шестото хилядолетие в град Дейка живееше жрец, почитащ екверския бог Апвос. Казваше се Арган и не криеше несъгласието си с първожреца относно някои много заплетени проблеми на астрологията. Накрая първожрецът му заповяда да се покае, но Арган не се подчини. Тогава първожрецът използува властта си и изгони Арган от храма.

— За Бога, та това е ужасно! — възкликна Бейд.

— И Арган мислеше така. Животът му бе лишен от смисъл и той бе обзет от абсолютно отчаяние. Генд го вербува със същата лекота, с която се откъсва презрял плод.

— Има ли наистина бог на име Апвос? — попита Гер.

— Това име е вариация на „Дейвос“ — обясни Двейя. „Апвос“ означава „Бог на водата“ така, както „Хердос“ означава „Бог на добитъка“. Погледът на медите е обърнат към небето. На екверците — към езерата им. На вектите и плакандците — към техните стада овце и крави. Използуват различни имена, но имат предвид един и същ бог.

— Това известно ли им е?

— В действителност, не — отвърна Двейя и повдигна рамене. — Мен например ме наричат с поне десетина имена, откакто започна всичко. Както и да е, последният човек на Генд живееше в Регвос преди около три хиляди години. Има дарбата на Лейта.

— Не бих я нарекла „дарба“ — възрази Лейта.

— Коман е на друго мнение. Регвос е размирна земя. Била е колонизирана от остосите, обаче почвата не я бива, а и златото там е малко.

— Все още има няколко наши селища по крайбрежието й — добави Андина. — Разходите по тях са много по-големи от приходите. Те са бреме за хазната.

— Коман използуваше дарбата си, за да научава тайни, които после продаваше — продължи Двейя. — Срещата му с Генд бе случайна и това, което Коман видя в главата на Генд, много му хареса. Не се наложи да го вербуват, той предложи услугите си доброволно. — Двейя й се усмихна. — Алтал постъпи ужасно с клетия Коман, когато го срещнахме. От всички ви Лейта най-добре ще оцени чувството му за хумор.

— Еми ме предупреди, че Коман ще се опита да се вмъкне в мислите ми — поясни Алтал. — Каза ми, че за да не го допусна там, е най-добре да почна да броя, като обаче наруша естествения ред на числата: например, като броя „едно, две, три, седемнадесет, девет, четиридесет и три“ и така нататък. За да стане по-забавно, добавих и дроби: седем цяло и пет осми, деветдесет и две и дванадесет тридесети и така нататък. Странно, но Коман не успя да оцени шегата ми.

Очите на Лейта внезапно се разшириха и тя потрепери.

— Алтал, моля те! Обещай ми, че никога няма да ми погодиш този номер!

— Това наистина ли би било толкова неприятно? — обърна се Анди на към приятелката си.

— Направо ужасно! — Лейта пак потрепери. — Алтал, как реагира Коман, когато направи това с него?

— Тръгна по пътя и започна да си говори сам. Използуваше доста цветист език.

— Не е ли време за обяд? — внезапно попита Елиар.

— Минаха само няколко часа, откакто закусихме — напомни му Андина. Гласът й бе изпълнен с учудваща доброта. Нямаше и следа от обичайната надменност или враждебност, които проявяваше към младия арумец.

— Знам, че на останалите може би ви е досадно от това, че непрестанно говоря за храна — каза Елиар, сякаш се извиняваше. — Работата е там, че просто не мога да се сдържа. Само час след като съм ял, отново изпитвам вълчи глад.

— Няма ли да е по-добре да натъпчеш джобовете си с храна? — попита Гер. — По този начин винаги ще имаш нещо за хапване подръка, когато огладнееш.

Елиар го изгледа смаяно.

— Не мога да направя това, Гер! Да се храня сам пред вас би било страшно невъзпитано.

Андина избухна в смях, който запълни кулата като музика.

Глава 17

На останалите Домът се струваше странен, но Алтал го възприемаше като домашно огнище и се радваше, че е там. Двейя продължи да дава уроци по история на света, обаче Алтал слушаше разсеяно. Смяташе, че вече знае достатъчно за света. Щом Двейя бе решила да си губи времето с уроци по история, това си беше нейна работа. Пък и Алтал знаеше, че ще останат в Дома най-късно до пукването на пролетта.

След няколко седмици обаче се сети за нещо интересно и когато остана насаме с Двейя, я попита:

— Този Дом нали го е построил Дейвос?

— Правилната дума в случая е „направи“. Разликата е съществена.

— Той подари ли ти го?

— Не, аз го обсебих.

— Двейя!

Тя се засмя.

— Това нямаше как да не привлече вниманието ти, нали? След като Дейвос сътвори и звездите, дойде тук да обмисли някои неща. А после напусна Дома. Тъй като той не го използуваше, в него се настаних аз. В облика на котката Еми.

— Ами ако той реши, че трябва да му го върнеш?

— Това не би било красиво, Алтал. Домът вече е мой. Ако на Дейвос отново му е потрябвал Дом, нека си го построи другаде. Ако ще и на луната.

— Това твое становище известно ли му е?

— Би трябвало. Доста пъти съм му дала да го разбере. Той сътвори този свят и го засели с хора. От него друго не се и очакваше. Той сега е мой и Дейвос вече само би ми пречил.

— Преди настъпването на пролетта няма да тръгваме на път, нали?

— На това място сезоните не са особено важни, приятелю. Би трябвало отдавна да си разбрал това. Ще тръгнем на път, когато станем готови.

— Еми, не можем да пътуваме посред зима.

— Сериозно? — попита тя лукаво.

— Скоро снегът ще стане пет метра дълбок, а слънцето въобще ще се скрие. При това положение не можем да излезем оттук.

— Не е съвсем така, Алтал. Просто наблюдавай какво става около теб и се учи.

— Дразниш ме, Еми.

— Радвам се, че го разбра — отвърна доволно тя.

— Господин Алтал, цялата тази история ще продължи ли още дълго? — попита Гер след няколко дни.

— Какво имаш предвид, Гер?

— Всичко тези приказки за това кой какво е направил преди хиляда години в места, за които не съм и чувал. Може и да не споделяш думите ми с Еми, но това ми се вижда ужасно скучно. Кого може да го е грижа какво се е случило в дейканската империя преди пет хиляди години?

— Бил съм и там — каза Алтал на момчето. — Това стана преди да дойда тук и Еми да ме докопа с лапите си. Дейканските търговци бяха много богати, но лишени от здрав разум. Реших, че това предоставя големи възможности на хората от нашата професия. Мисълта за глупави богаташи винаги ми сгрява сърцето.

— И какво стана? — възбудено попита Гер.

Алтал му разказа силно разкрасена версия на приключението в дома на Квесо. Гер се оказа превъзходен слушател и Алтал бе в много добро настроение — докато Двейя не ги подсети, че е време за учение.

Когато тръгнаха нагоре по стълбите, Алтал видя на лицето на Андина лека усмивчица. Подобна усмивка се таеше и върху устните на Двейя. Очевидно се кроеше нещо.

— Има нещо, което ми е трудно да разбера — каза Бейд, когато Двейя отново им разказа историята на Треборея. — Ти няколко пъти даде да се разбере, че бреговата линия на южното море се променя.

— Да, променя се.

— Какво може да предизвика такава промяна? Винаги съм мислил, че планините и бреговете са вечни и неизменни.

— Не е така, Бейд — отвърна Двейя и се засмя. — Те непрестанно се променят. Целият свят постоянно се променя. Планините се появяват и изчезват, също като приливите и отливите, а най-малката промяна на климата е в състояние да промени стотици километри брегова ивица. Отделният човек живее твърде кратко, за да е в състояние да забележи тези промени, но те стават непрестанно. През последните две хилядолетия сушата се уголемява.

Двейя посочи северния прозорец и добави:

— Причината за това е ей този лед.

— Как е възможно ледът в далечния север да се отрази върху състоянието на южното крайбрежие?

— Ледът е замръзнала вода, нали?

— Разбира се.

— Количеството на водата е неизменно. Част от нея се намира в моретата, друга част във въздуха, като облаци например, а трета част е застинала в ледниците. Климатът периодично се променя. Става по-студено и ледниците започват да растат. Все по-голяма част от земната вода се превръща в ледници, а в моретата и облаците остава все по-малко вода. Валежите вече не са така чести, а равнището на морето започва да спада. Именно този спад променя бреговата линия. Южното море открай време е било плитко, така че когато водата отстъпва, сушата се увеличава.

— Чудни са делата Господни! — рече вдъхновено Бейд.

— Сигурна съм, че на брат ми му би било приятно да чуе тези думи — сухо каза Двейя.

— Дейвос е нашият Бог.

— Имах предвид другия си брат.

Бейд я погледна ужасено.

— Тази конкретна промяна на климата е дело на Дейва — обясни му Двейя. — Времената са интересни. Дейва събра своите хора, а аз — моите. Намираме се пред прага на доста хубава война, Бейд, и Дейва прави всичко възможно, за да постави Генд в по-добра позиция. Моретата пресъхват, а ледниците, когато се раздвижат, ще стрият планините на прах. Засушаванията ще предизвикат масов глад и империите ще се разпаднат.

— Та това би било краят на света! — възкликна Бейд.

— Ако ние победим, той няма да настъпи.

— Бейд, нали това ти помага да усетиш собствената си значимост? — лукаво попита Лейта. — Хайде, момче, спасявай света, и то по-бързо!

— Стига, Лейта! — смъмри я Дейва.

— Бе твърде удобна възможност да му го кажа, Двейя.

— Не е ли време за… — започна Елиар.

Андина, която седеше до него и през цялото време не откъсваше поглед от младия арумец, докосна китката му и му подаде голямо парче сирене. Елиар механично го взе и почна да яде.

Лицето на Андина грейна като слънце.

Двейя стрелна с поглед Алтал и безмълвната й мисъл замърка в главата му.

— Видя, нали? — попита тя.

— Разбира се — отвърна й той също така безмълвно. — Това твоя идея ли беше?

— Не, нейна. Под стола си държи торбичка с храна и отсега нататък винаги, когато стомахът на Елиар започне да стърже, ще има грижата да засища глада му. Ако се вгледаш по-внимателно, вероятно ще забележиш, че той дори не забелязва, че се храни. Андина твърди, че прави това, та Елиар да престане да прекъсва останалите. Според мен обаче работата е по-дълбока. Бих я свързала и с желанието на Андина да подстриже Гер.

— Не намираш ли, че Андина е доста сложно девойче?

— Вярно е — съгласи се Двейя. — Забавно е обаче.

— От колко време сме тук, Алтал? — попита Елиар след няколко дни, докато изкачваха стълбището към стаята в кулата.

— Поне от месец — отвърна Алтал.

— И аз така си помислих. Навън да не би да става нещо странно?

— Какво имаш предвид?

— Дните би трябвало да стават по-къси. Доколкото обаче мога да преценя, това не се случва.

— Вероятно е работа на Двейя.

— Не разбирам.

— И аз не разбирам. Или поне не разбирам всичко. Двейя си играе с хода на времето. Най-вероятното е в момента да изживяваме непрестанно все един и същ ден. Въпреки, че при всяко поредно изживяване се случват различни неща.

— Ако ти кажа, че това е невъзможно, ще има ли полза от думите ми?

— По всяка вероятност не особена. Навън действува Генд и винаги, когато реши да направи нещо, трябва да имаме готовност да пъхнем пръти в колелата му. Работата е там, че още нямаме такава готовност. Именно заради това Двейя ни доведе в този Дом. Тук времето тече така, както тя намери за добре. Ако за подготовката ни бъдат потребни години, тя ще ни ги даде. Когато обаче излезем навън, ще се окаже, че е изминал само ден.

— С тази разлика, че всички ще сме по-стари.

— Мисля, че не си прав, Елиар.

— Нищо не мога да разбера.

— Не само ти си в това положение.

— Ще престанеш ли да надничаш насам-натам, Лейта? — попита Двейя.

— Не мога да контролирам мислите си — призна Лейта и въздъхна. — Винаги, щом погледна някого или го чуя да говори, моето умение, или както и да го наричате, веднага се задействува. После някой друг каже нещо и то се задействува и спрямо него. Не го правя нарочно и дори не го искам — умението ми се проявява инстинктивно.

Двейя разтвори Книгата и каза:

— Няма да е зле да вземем някои мерки още сега. Дарбата ти, ако решим да назовем това твое умение така, се провява съвършено безконтролно.

Прелисти първите страници на Книгата и след малко очевидно успя да открие необходимата.

— Ето, тук пише как Дейвос се е справил с този проблем — каза тя. — Подходът към решаването му е малко по-прост от моя, така че ще е най-добре да го прочетеш още сега. По-късно пък ще ти обясня как самата аз се справям с този проблем.

— Готова съм на всичко, Двейя — отвърна Лейта разгорещено. — Самата аз не желая това нещо постоянно да затормозва разума ми.

После взе напукания пергаментов лист от Двейя, погледнато и се намръщи.

— Не мога да го прочета. Въобще не мога да разбера буквите.

— Това е древна азбука, Лейта — каза Двейя. — Има обаче и по-бърз начин да прочетеш текста. Просто сложи листа върху Книгата и после сложи ръката си отгоре.

— Да го прочета с ръката си? — попита с недоумение Лейта.

— Освен ако не предпочиташ да го прочетеш с крак. Направи каквото ти казах, Лейта.

Бледата русокоса девойка с известно съмнение нагласи страницата върху бялата Книга и я притисна с длан. В следващия миг сините й очи се разшириха.

— Не може да е толкова лесно! — възкликна тя.

— Защо не се опиташ и не се убедиш сама? — предложи Двейя.

Лейта седна и затвори очи. На лицето й се изписа почти нечовешко спокойствие. След това очите й широко се разтвориха и тя рязко си пое дъх.

След това внезапно изкрещя.

— Отиде твърде далеч, Лейта — каза й Двейя. — Не биваше да бързаш толкова.

— Всичко е така пусто! — каза Лейта с треперещ глас. — Тук вече няма нищо!

— Ти се извиси прекалено много, мила. Искаш да се извисиш над това, но не трябва да отиваш чак толкова нависоко. Практиката ще ти помогне да се справиш по-добре. Всъщност сега ти се опитваш да придаваш насоченост на дарбата си. Искаш да я насочиш малко над главите на хората около теб. Пак ще чуваш непрестанното тихо мърморене, което си чувала цял живот, обаче вече няма да чуваш самите мисли. Когато самата ти пожелаеш да ги чуеш, ще е достатъчно да насочиш дарбата си към човека, когото искаш да чуеш.

Лейта отново потрепери и попита:

— Каква беше тази ужасна пустота?

— Звученето на нищото, Лейта. Ти бе насочила дарбата си към тавана.

— Някой от вас разбра ли нещо? — попита Елиар озадачено.

— Работата е съвсем проста, Елиар — каза Гер. — Лейта си има втори комплект уши. С него може да чува това, което мислим, дори когато не иска. Еми току-що я научи как да насочва тези уши в други посоки. Всичко е съвсем ясно.

Лейта погледна удивено момчето и попита:

— Ти как разбра това?

— Нищо не съм разбрал — каза Гер. — Просто това обяснение ми се стори разумно. Разбира се, аз започнах да ти бягам още от първата ни среща.

— Да бягаш?

— Усещах какво правиш, така че се отмествах и бръмченето ти минаваше покрай мен.

Погледът на Двейя, вперен в момчето, издаваше абсолютно удивление.

— Я виж ти — промърмори Алтал.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Двейя.

— Нищо, мила — отвърна невинно Алтал. — Абсолютно нищо.

— Не е ли време за… — започна Елиар.

Андина му подаде един плод и той млъкна.

— Забавлявай ги за известно време, любими — каза Двейя на Алтал. — Аз пък ще ги привиквам един по един, за да им обясня някои неща.

Той я погледна озадачено.

— Така ще спестим време, Алтал. Когато са насаме с мен, ще разкрият сърцата си. Трудно биха го направили пред останалите. Всеки човек има слабости, които предпочита да не разкрива пред всички.

— Не споделяш идеята за открита изповед, така ли?

— Това е една от най-глупавите човешки идеи, Алтал. Публичното обявяване на собствените грехове е ексхибиционизъм. Безцелно е, и при това си е чиста загуба на време.

— Бях останал с чувството, че разполагаме с безкрайно много време.

— Не. Не чак с толкова много.

— За какво си говорят, господин Алтал? — попита Гер и кимна към Бейд и Двейя, които седяха пред разтворената Книга.

— Предполагам, че Двейя разчиства мозъка на Бейд от разни предубеждения. Той е учил за жрец и астролог. Главата му е пълна с глупости и сега Двейя се опитва да ги разчисти.

— Има ли хора, които сериозно вярват в астрологията? — попита Гер.

Алтал повдигна рамене.

— Хората искат да знаят какво ще се случи. Смятат, че астрологията ще им го каже. Най-често грешат, но въпреки това продължават да вярват.

— Това не ти ли се струва глупаво?

— Умерено глупаво, бих казал. Повечето хора обаче изпитват потребността да вярват в нещо. Има едно малцинство, което не вярва, но такива хора не са много.

— Аз самият много-много не вярвам. Слънцето по всяка вероятност утре ще изгрее, а след зимата настъпва пролетта. Всичко останало обаче според мен става случайно.

— Струва ми се, че си доста близко до истината. Аз някога вярвах в късмета си, но Двейя ме излекува от тази вяра.

Гер внезапно се усмихна и каза:

— Андина отново го нахрани. Според мен Елиар даже не си дава сметка, че го храни. Как мислиш?

— Вероятно не си дава — съгласи се Алтал. — Елиар е много мило момче, но душевността му не е особено сложна. Докато тя му подава храна, няма да задава въпроси. Вероятно и не обръща особено внимание на действията й.

— Не мога обаче да разбера защо го прави. Когато се присъединих към вас, тя въобще не го понасяше. Сега обаче непрестанно се грижи за него.

— Държи се майчински, Гер. На жените това често им се случва. В началото го мразеше, но сега нещата се промениха.

— Радвам се, че си избра него, а не мен — каза Гер. — Мразя да ме подстригват.

След няколко дни Двейя остави Бейд да се занимава сам с Книгата и насочи цялото си внимание към Андина. Много от събеседванията им можеха да бъдат чути и от останалите. Владетелката на Остос бе красива млада дама с тъмна коса и огромни тъмни очи, обаче емоциите й бяха взривоопасни. Ножът я бе инструктирал „да се подчинява“, а това никак не й допадаше.

За да не пречи, Алтал бе преместил стола си близо до вратата. Прекарваше по-голямата част от времето си в наблюдения на останалите. Стараеше се и това му занимание много да не бие на очи.

— С какво се занимаваш, Алтал? — попита го Двейя един късен следобед, когато бяха останали сами в кулата.

— Наблюдавам, Еми. Наблюдавам и се уча. Нали именно това очакваше от мен?

— И какво научи?

— Мило мое котенце, събрахме доста странна колекция от хора. Те съвсем не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Ако изключим Гер, останалите не са много щастливи от това, което се очаква да направят. Андина определено ненавижда думата „подчинявам се“, а колкото до Елиар, не му е приятно, че трябва да „води“, тъй като му е добре известно, че още не е готов да командува армия.

— Думата „води“ при тези обстоятелства означава съвсем друго нещо, приятелю. За това ще поговорим по-нататък. Какво научи за другите?

— Струва ми се, че ти прояви известна грубост към Бейд. След като му отне астрологията, той остана съвсем без опора. Не знае вече в какво да вярва и е на път да престане да вярва в каквото и да било. Сигурен е, че „просветлявай“ означава, че трябва да проповядва. Навярно е доста трудно да се съчини проповед, в която да те призоват да не вярваш в нищо.

— И той все още не е разбрал всичко, Алтал — отвърна Двейя. — Когато му дойде времето, ще разбере. Какво ще ми кажеш за Лейта?

— Именно тя ме смущава най-много. Гледа умно и прави умни бележки, обаче е прочела върху Ножа нещо, което вероятно не е трябвало да прочита. Останалите не разбират напълно какво точно иска Ножът от тях. Лейта го знае. Лейта знае съвсем точно какво трябва да направи и на кого трябва да го направи. Това не й е приятно, Еми. Животът досега е бил суров към нея и тя е почти сигурна, че ще стане още по-суров.

— Много е по-силна, отколкото изглежда, Алтал. В определен момент ще й потрябва помощ, така че стой близо до нея. Бъди винаги готов да й я дадеш.

— Много загадъчно се изразяваш, Еми — упрекна я той.

— Алтал, на теб ти бе наредено да „търсиш“. Сигурна съм, че ще откриеш начин да й помогнеш. Стига да се постараеш, разбира се.

Двейя и Гер бяха седнали до източния прозорец и си говореха. До южния прозорец Елиар разказваше на Андина военни истории, а тя се преструваше, че се възхищава от тях, и в същото време му подаваше късчета храна. Лейта и Бейд, седнали пред мраморната маса, се бяха задълбочили в Книгата. Алтал така или иначе бе останал сам. Стоеше до северния прозорец и наблюдаваше ледените планини отвъд края на света. Независимо от казаното му от Еми продължаваше да възприема ръба на северната пропаст като край на всичко. Това, че светът си имаше съвсем ясно определена граница, го устройваше. Смисълът на думата „безкрайност“ не го интересуваше.

— Все още ли ме възприемаш като вещица, Бейд? — попита Лейта младия жрец.

— Естествено, че не! — отвърна Бейд. — Защо мислиш така?

— Знам, че не ме харесваш.

— Това е смехотворно, Лейта. Много те харесвам. Ти си един от другарите ми.

— Караш ме да се чувствувам като неодушевен предмет.

— Не мога да разбера накъде биеш.

— Ти си единственият мъж, когото познавам, който май не отчита факта, че съм жена.

— Давам си сметка за това, Лейта. Това няма връзка с нещата, които ни предстои да направим, обаче бъди сигурна, че си давам сметка.

— Не се замисляш върху това обаче — въздъхна тя. — Още в края на детството ми всички мъже от селото започнаха да ме оглеждат и да си мислят разни неща.

— Имаш предвид нещата, за които си е мислел Амбо?

— Да. Всички мъже в селото си мислеха такива неща, когато ме видеха.

— Ти наистина си много красива, Лейта.

— Благодаря ви, любезни господине — каза му тя подигравателно.

— Кое те кара да мислиш, че не те харесвам?

— Не събуждам у теб такива мисли, каквито събуждам у другите мъже.

— Тези мисли са нечестиви, Лейта. Жреците са длъжни да ги потискат.

— Може и да си прав, Бейд, обаче това много ме смущава. Ти презираш тези нечестиви мисли, но след като ги потиснеш, усещам само омраза. Тя е насочена към тези мисли, обаче аз я възприемам като омраза, насочена към мен.

— Съвсем определено не съм целял такова нещо.

— Струва ми се, че мога да предложа решение на проблема.

— Ще се радвам да го чуя, Лейта.

— Престани да потискаш чак толкова силно тези нечестиви мисли и пусни някои от тях на свобода.

— Какво?

— Не най-нечестивите, разбира се — така и двамата бихме се почувствували неловко. Няколко палави мисли обаче не биха навредили никому.

Лейта се засмя и вдигна палец и показалец.

— Ако бъдат само ей тоничко нечестиви, ти няма да нарушиш обета си, обаче пък аз ще знам, че ме възприемаш като жена. Бих използувала израза „умерено нечестиви“. На теб това не би ти струвало нищо, а аз бих се чувствувала много по-добре.

Бейд я погледна, после се усмихна.

— Добре, Лейта. Струва ми се, че ще мога да се справя с няколко „умерено нечестиви“ мисли, щом те ще ти помогнат да се почувствуваш по-добре. Нали приятелите трябва да си помагат?

Тя му отвърна със сияйна усмивка.

— Не подслушвай, Алтал — разнесе се мъркащият глас на Двейя.

— Добре, мила.

— Нарастването на ледниците предизвика суша, която причинява големи смутове в южните земи — обясни им Двейя след няколко дни. — Богатството, силата и могъщите градове стават безсмислени, когато няма какво да се яде. Очевидно именно това лежи в основата на плановете на Генд. Негов съюзник е хаосът, а ледниците пораждат именно хаос.

— Ако не се лъжа, ти веднъж каза, че това вече се е случвало — каза Алтал.

— Така е. Този е четвъртият ледников период през последните няколко милиона години. Досегашните се дължаха на промени на климата или на промени в движението на океанските течения. Това последно заледяване обаче е причинено от Дейва. Планът на Генд е да наруши толкова силно функционирането на южните империи, че народът да последва всекиго, който му обещае стабилност. Цивилизацията вече е на прага на разрухата, а на хоризонта се очертава всеобща революция.

— Моят народ никога не би въстанал срещу мен! — възкликна Андина.

— На твое място не бих била така уверена в това, мила — възрази Двейя. — Генд точно сега предизвиква смутове сред гражданите на Остос, а и вашата война с Кантон улеснява работата му.

— Не ние започнахме тази война.

— Знам. Когато с Алтал пътувахме от Арум за Остос, срещнахме Халор, командира на Елиар. Той ни описа владетеля на Кантон като полуидиот. Сигурна съм, че ако се поразровим в случилото се, ще установим, че някои от военните решения на кантонския владетел са му били подсказани от слугите на Генд.

— Сержант Халор никак не хареса тази война — обади се Елиар. — И се изрази много неласкаво за владетеля на Кантон.

Андина присви големите си очи и попита:

— Да разбирам ли, че в крайна сметка именно Генд е виновен за смъртта на баща ми?

— Да. В крайна сметка отговорен за тази смърт е именно той — потвърди Двейя.

— Елиар? — Андина вложи в гласа си целия си чар и обаяние.

— Да, Андина?

— Имаш ли желание да работиш за мен?

— Какво имаш предвид?

— Нуждая се от опитен професионален войник. Ще го възнаградя много богато — и с пари, и с други неща.

При тези думи Андина положи ръка върху голото му коляно.

— Ще трябва да поискам разрешение от командира си, Андина, но съм сигурен, че ще намерим някакво решение. Какво точно очакваш да направя?

— Ще ти бъда страшно благодарна, ако откриеш Генд и го заколиш. При това искам да гледам как го колиш. Искам кръв, Елиар, много кръв. Искам да чуя и страшни писъци. Колко според теб би могло да ми струва това?

— От теб въобще не бих взел пари за такова нещо, Андина! — увери я той. — Сега вече сме приятели и въобще не би било възпитано от моя страна да взимам пари от теб за такава дребна услуга. Не си ли съгласна?

Андина изпищя от радост, прегърна Елиар и страстно го целуна, после викна на другите:

— Не е ли най-милото момче, което сте виждали?

На следващата сутрин Двейя изглеждаше замислена. Седна до мраморната маса, положи ръка върху Книгата и зелените й очи издадоха, че е потънала в размисъл.

Алтал и останалите безмълвно заеха обичайните си места.

— Сега искам от вас да ме слушате много внимателно — каза Двейя. — Вече знаете как трябва да се „използува“ книгата и как Елиар „използува“ Ножа. Настъпи моментът да се научите как да се „използува“ Домът.

Тя се изправи и ги погледна.

— Това може да ви се стори трудно, а и няма да ви е лесно да усвоите някои от нещата, които ще чуете, но ще трябва да ми имате доверие. Няколко пъти подметнах, че Домът в действителност не е тук, но това не е съвсем точно. Домът се намира тук, но в същото време се намира и навсякъде другаде.

— Да не би да искаш да кажеш, че се движи? — попита недоверчиво Гер.

— Не съвсем — отвърна тя. — Не е необходимо да се движи, Гер. Той се намира навсякъде, и то в един и същи момент. Предполагам, че вече всички сте забелязали колко е голям.

— Така е — потвърди Алтал. — Когато дойдох тук, за да открадна Книгата, реших, че ще ми потрябват седмици, за да успея да претърся всички стаи.

— Дори и след цели векове търсене, Алтал, пак щеше да си докоснал само повърхността. Бих могла да кажа, че Домът е всъщност светът, но това би било опростенчество. Той е всъщност доста по-голям. Когато казвам, че се намира навсякъде, това означава наистина навсякъде. Когато Дейвос го направи, нямаше друга стая освен тази. Той излезе от нея, за да сътвори всички останали места, и направи и врати, които да водят до тях. Именно благодарение на това Домът стана по-голям. Именно поради това важното в този Дом са не стаите, а вратите. Ако Андина пожелае сега да се отбие в тронната си зала, за да си поговори със своя върховен управител княз Дакан, би трябвало да яхне коня си, да пресече Кагвер и да мине покрай Кантон, и едва тогава ще се озове в Остос. Може да стигне дотам обаче и по друг начин. Достатъчно е да тръгне по южния коридор и да отвори една врата в Дома, и ще стъпи направо в тронната си зала.

— Не може да е толкова просто! — възкликна Бейд.

— Прав си, не е просто. Тя трябва не само да отвори правилната врата, но и да вярва, че именно тя е правилната врата. Ключът на тази врата е вярата.

— А ако не вярва? — попита Гер.

— Ако не вярва, просто ще влезе в една празна стая. Когато казах, че ключът е вярата, имах предвид точно това.

— Значи това е въпрос на вяра? — попита Бейд.

— Да. Ние създаваме нещата, като вярваме, че ги създаваме.

— Еми, извън Дома е пълно с хора, които вярват в много странни неща — каза Елиар. — Можем ли да кажем, че тези неща стават истински, защото хората вярват в тях?

— За тях са истински.

— Точно заради това е най-добре да не вярваш в нищо, Елиар — каза Гер. — Така няма опасност да се объркаш.

— В такъв случай светът не би ли станал твърде самотно място? — попита Елиар.

— С това се свиква.

— Човечеството трябва да вярва в нещо, Гер — каза Бейд на момчето.

— Защо?

— Защото… — Бейд се запъна.

— Предстои ни да изминем дълъг път заедно с Гер, нали? — попита Лейта.

— Бих казал, че да — съгласи се Алтал. — Той обаче е много добро момче, така че ще има добрината да ни го посочва.

— Не това имах предвид, Алтал.

— Разбирам, но все ще трябва да тръгнем по този път.

— Стига, Алтал — твърдо каза Двейя.

— Добре, мила.

Гер се намръщи и попита:

— Нали и на Генд му е по силите да прави същото? Разбрах, че си има къща в Некверос и че и тя си има врати също като на нашия Дом, нали така?

— Да. Неговият дом се казва Нагараш.

— Значи именно с помощта на тези врати той и неговите хора могат да се появяват навсякъде, сякаш от нищото, нали? Цялата тази работа ще стане много интересна.

— Обясни ми какво разбираш под „интересно“ — каза му Двейя.

— Ще бъде весело — отвърна Гер. — Генд ще се появи на едно място, ние — на друго. Никой няма да знае къде е другият или с кого ще е, когато се появи. Това ще е най-зъбавната игра, която е съществувала.

— „Зъбавна“? — каза Елиар. — Доколкото ми е известно, такава дума не съществува.

— Ти нали разбра какво искам да кажа? — попита Гер.

— Да, но…

— Щом си ме разбрал, значи такава дума съществува. Не съм ли прав?

— Струва ми се, че с това дете ще си имам главоболия — каза Двейя.

— Това е Остос! — възкликна Андина, когато Елиар отвори вратата в дъното на един от дългите слабо осветени коридори в южното крило на Дома.

— Само погледай, Андина — нареди й Двейя. — Не влизай. Нямаме време да те търсим.

Алтал забеляза, че прагът на вратата е с неясни очертания — но отвъд него всичко бе съвсем ясно и видимо. Виждаше се павирана улица, от двете страни на която бяха разположени някои от магазините, познати му от последното му пътуване в Остос. Улицата завиваше към хълма, водещ към двореца на Андина.

— По-добре затвори вратата, Елиар — каза Двейя. — През нея изтича времето.

— Как така, госпожо? — попита озадачено Елиар.

— Сега не трябва да разместваме хода на времето. Още не сме готови за това. Предстои ни да направим доста приготовления и не бива да допускаме ходът на времето да се наруши преди да сме приключили с тях.

— Еми, така и не те разбрах — каза Елиар, след като затвори вратата.

— Засега не е и необходимо да ме разбираш.

— Говориш за времето, сякаш говориш за климата, божество — отбеляза Лейта.

— Те си приличат, Лейта — каза Двейя и изгледа с любопитство бледото момиче от Кверон. — Защо така упорито продължаваш да ме наричаш „божество“?

— По този начин давам израз на уважението си, божество — каза Лейта. Сините й очи гледаха съвсем невинно.

— Това не е вярно, Лейта. Ти не уважаваш никого. Правиш го, за да ме дразниш.

— Никога не бих си позволила да дразня едно божество, Двейя — протестира Лейта.

— Би си го позволила, разбира се. Това никак не ме дразни, но мислех, че трябва да сме наясно по този въпрос.

— Така дразненето престава да е забавно — възрази Лейта.

— Нямам нищо против закачките, Лейта. Възприемам ги като игра. Освен това доста дълго бях Еми котката, така че разбирам от игри. В близките дни ще ти го докажа.

— Ще се държа добре — обеща Лейта.

— Съмнявам се. Елиар, покажи ни Кантон.

Заделиха цяла седмица за проучване на възможностите на вратите. Или поне им се стори седмица. Алтал вече бе решил да не търси различия между това, което е станало, и онова, което му се е сторило.

Водач им бе Елиар. Двейя не им обясни подробно как се осъществява този процес, но Алтал реши, че той има някаква връзка с Ножа. Елиар винаги ги отвеждаше безпогрешно до необходимата врата, докато Двейя понякога грешеше.

— Изобщо нямам представа как го правя — призна Елиар. — След като Еми каже „агвеси“, веднага знам коя врата трябва да отворя. А в повечето случаи дори и не знам в кои страни са местата, които назовава.

— Това не ти е и необходимо, мило момче — рече му гальовно Андина. — Нали Ножът ти каза да „водиш“, а ти правиш точно това? Няма защо да променяш нищо. Обичаме те такъв, какъвто си — каза и нежно го погали по бузата. Поради някакви неведоми причини Андина непрестанно се стремеше към допир с Елиар.

Двейя предложи да се върнат в класната стая и като насядаха, каза:

— Вече повече или по-малко усвоихме всичко, което трябваше да усвоим тук. Научихме се как да използуваме Дома, поне частично, и усвоихме и някои други неща. Време е да се подготвяме за излизане.

— Частично ли? — попита хитро Гер. — Това означава ли, че Домът е способен не само да ни отвежда на едно или друго място, но и да върши други неща?

— Нека засега не разговаряме по този въпрос — отвърна Двейя.

— Наистина ми е интересно да разбера, Еми — отвърна момчето. — Хрумнаха ми някои работи и бих искал да ги споделя с всички, ако това не те дразни.

— Не е лесно да бъда раздразнена, Гер. Казвай. Споделяй.

— Ти каза, че Домът си играе с времето. Искам да кажа, че времето тече или не тече в зависимост от твоите желания.

— Така е.

— А Домът си играе с разстоянията, като използува вратите, нали така?

— Нещата са малко по-сложни, но в общи линии си прав.

— Щом Домът си играе така с разстоянията, не може ли и да си играе с времето по същия начин? Ти ни каза, че Домът се намира навсякъде в един и същ момент.

— Така е. Продължавай.

— Следователно той съществува не само навсякъде, но и винаги, през цялото време. Това, което предполагам, е, че тук, в Дома, би могла да се открие врата, водеща към миналата седмица или към следващата година. Не съм ли прав?

В погледа на Двейя се появи смущение.

— Гер, все още е рано да задаваш такива въпроси.

— Еми, ти току-що каза „все още“ — каза гордо момчето. — Това означава ли, че след време ще научим отговора и на този въпрос?

Двейя присви очи.

— Сега е мой ред да ти задам един въпрос, Гер.

— Едва ли ще мога да ти отговоря, Еми. Не забравяй, че съм просто селско момче.

— Добре де, нека проверим. Разстоянието е равно на пространство, нали така?

— Ами… всъщност да.

— Каква е разликата между пространството и времето?

Гер се намръщи.

— Според мен няма никаква разлика. Те не са ли едно и също нещо?

Двейя си пое дълбоко дъх.

— С кого си разговарял в последно време, Гер? Откъде ти дойде наум тази мисъл?

— Просто ми хрумна. Когато ти каза „пространство“ вместо „разстояние“, направих връзка между някои неща. Еми, да не би да казах нещо нередно? Извинявай, ако съм те разтревожил.

— Не ме разтревожи, Гер. Просто ме изненада. Единството между пространството и времето е нещо, все още осъзнато от твърде малко хора.

— Започнах да си мисля за всичко това още откакто Елиар ми разказа за общия ви сън в Авес — обясни Гер. — Когато по-късно започнахме да използуваме вратите, за да прескачаме из пространството, ми дойде наум, че може би Генд използува своите врати, за да прескача из времето. И след като прескачането е винаги едно и също, не би трябвало да е от значение дали го вършиш в пространството, или във времето. Нещо ми подсказа, че между тях разлика няма, че те са едно и също нещо. В началото това не изглеждаше много смислено, но сега вече е ясно. Като се замислиш върху това единство, то обяснява много неща, нали?

— Мили Боже! — извика разтревожено Бейд.

— Да, какво има? — попита Двейя.

— Аз всъщност не исках… — смутено започна Бейд.

— Не би трябвало да използуваш с такава лекота думата „Бог“, Бейд — скара му се тя. — Това го разсейва. Да не би поради някаква причина да те смущава това, което току-що каза Гер?

— Това дете човешко същество ли е? — попита Бейд разтревожено. — Мислите му толкова много изпреварват моите, че мога да разбера само половината от това, което казва.

— Вярно е, че е малко необикновен — съгласи се Двейя.

— Необикновен или не, той си е нашият Гер — каза Андина и игриво разроши косата на Гер. — Той е просто рошаво малко момче, което съвсем определено трябва да се изкъпе.

— Миналата седмица се къпах — протестира Гер.

— Време е да се изкъпеш пак.

— Вече?

— Това няма да ти навреди, Гер — каза Андина и се засмя и прегърна момчето.

Глава 18

— Те няма да ти повярват, братко Бейд — каза Елиар на жреца. — Арумците са възпитавани да не вярват в нещата, които им казват хората от долината. Не вярваме във вашите войни. Не вярваме във вашите обичаи. Не вярваме и във вашите богове.

— В такъв случай животът ви е празен.

— Тази празнота се запълва с пари. Поне така съм чувал от сержант Халор.

— Навярно е много лош човек.

— Грешиш, Бейд — възрази Алтал. — Сержант Халор е много добър войник, познава достатъчно живота и не вярва на хората, които му обещават царство небесно, вместо да му платят в аванс. Арумците работят само за пари и това опростява нещата.

— Откъде ще намерим пари, за да наемем всички арумци?

— Имам една тайна малка златна мина, Бейд — отвърна Алтал. — В състояние съм да закупя цял Арум. Дори да го заплатя няколко пъти. Арумците са най-добрите войници на света и знаят как да обучават и други хора да се бият добре. На нас ни трябва точно такова нещо. Парцаливите армии на останалия свят се бият за вярата си, а тя може да се промени с всеки сезон. Арумците воюват за злато, което е неизменно. Взвод арумци може да обучи цяла армия за два месеца. Могат да научат тази армия и на стратегия и тактика. Елиар е само на петнадесет години, обаче вече разбира повече от тактика от повечето генерали от долината.

Елиар леко се намръщи.

— Когато ти преподава сержант Халор, щеш не щеш, слушаш го. Първото, което научаваш, е, че трябва да правиш точно това, което той ти нарежда. Възпитава главно с помощта на юмрук.

— Това е жестоко! — възкликна Андина.

— Не, не е — възрази Елиар. — Това всъщност е израз на обич. Сержантът ни учи как да оцеляваме, а това е именно проява на обич. Във войните загиват хора. Сержантът ни учи как да не се оказваме между загиналите.

— Това да не би да е нещо като любов?

— Чак любов не бих го нарекъл. Той държеше да оцелеем, за да разполага с достатъчно бойци за следващата битка. За всеки стратег най-важното е да запази хората си. Ако той се грижи за тях, те ще се грижат за него.

— Приключихме ли вече работата си в Дома, Двейя? — попита Алтал.

— Засега да.

— В такъв случай, най-добре ще е да поговорим с княз Алброн. Неговият род не е най-големият в Арум, но той ни познава, така че ще можем да започнем разговор по същество без досадни встъпления.

— Нашият княз е високо уважаван от вождовете на останалите родове, Алтал — каза Елиар.

— Сигурен съм, че е така, и отгоре на това с него се разбираме. Разбира се, малко го поизлъгах за Ножа, но вярвам, че ще можем да изясним този въпрос без усилия. Най-важното в случая е, че единствено един княз може да свика съвета на князете от Арум, а няма да разполагаме с време да посещаваме всеки отделен род в страната. Трябва да разговаряме с всичките едновременно, като Алброн ще има грижата за това.

— Най-добре ще е да минем през оръжейната, Елиар — каза Алтал на младия арумец по време на вечеря. — Струва ми се, че не би било разумно да се появим внезапно на улицата пред замъка на твоя княз. Генд вероятно има свои очи и уши навсякъде. Смяташ ли, че ще се справиш?

— Мисля, че да — отвърна Елиар. — Все още не съм се опитвал да правя това, не ще и дума, обаче имам чувството, че бих могъл сам да избера частта от помещението, в което искаме да влезем.

— Позволявате ли и аз да вметна нещо? — попита Лейта.

— Аз нямам нищо против — отвърна Елиар и отново напълни чинията си.

— Това е моя грижа, Елиар — възрази Андина. — Върни тази храна, аз ще ти напълня чинията.

— Прощавай — извини се той.

— Хората няма ли да се изненадат, ако изведнъж всичките се появим просто ей така, от нищото? — попита Лейта.

— Има ли някакъв заобиколен път? — попита Алтал.

— А защо да не влезем направо през вратата? Така или иначе ще минем през врата, така че това ще е по-естествено и за нас, и за хората от другата страна.

— Един вид, отсамната страна на вратата да е тук, а другата от противоположната страна, така ли? — попита Гер.

— Добре го каза, Гер — похвали го Лейта.

— Благодаря — отвърна Гер и леко присви рамене. — Нищо чудно обаче при други обстоятелства да е по-добре да се появим внезапно, сякаш от нищото.

— Защо?

— Защото ще е по-зъбавно — ухили се Гер. — Ще ми е много приятно да видя как всички ще се ококорят. — После се обърна към Алтал. — Така би било много лесно да се ограбват хората, нали, господин Алтал? Появяваш се изведнъж от нищото, грабваш нечия кесия и изчезваш. Така можем да ограбим безброй хора по света. При това без да напускаме Дома.

— Знаеш ли… — започна Алтал замечтано. — Всъщност…

— Няма нужда да обсъждаме тази тема — отсече сухо Двейя.

Андина сложи пълна чиния пред Елиар и каза:

— Яж, преди да е изстинало.

— Да, Андина — отвърна Елиар и взе лъжицата си.

В изражението на Андина, докато наблюдаваше как Елиар се храни имаше нещо, което накара Алтал да отмести поглед встрани.

— Ха, Елиар, ти кога се върна? — попита червенобрадият Ройд, когато влязоха в оръжейната.

— Току-що, Ройд — отвърна Елиар.

Алтал усети лек световъртеж, когато премина през вратата. Изпитваше странно чувство при мисълта, че по този начин прекосява хиляди километри.

— Отпусни се, Алтал — измърка нежно котката Еми, заела обичайното си място в качулката на наметалото му. Алтал си даваше сметка, че е смешно, обаче котката Еми наистина му бе липсвала през последните няколко седмици.

— Не бях сигурен дали опитът ще е успешен, Еми. Едно е да гледаш през вратата към местност, разположена на стотици километри, съвсем друго е да ги изминеш с една-единствена крачка.

— Не ми ли вярваше?

— Разбира се, че ти вярвах Еми, но…

— Само си се преструвал, че ми вярваш.

— Еми, едно е да се каже нещо, друго е да се направи.

— Ще свикнеш с това, Алтал. А сега внимавай. Страх ме е Елиар да не издаде някоя тайна.

— Виждам, че сте се срещнали с нашето момче, господин Алтал — каза Ройд. — Открихте ли ножа, който търсехте?

— Да. Работата се оказа малко по-сложна, отколкото предполагах, но вече всичко е наред.

— Май вече не пътувате сам — отбеляза Ройд, поглади червената си брада и погледна Андина и Лейта.

— Това са мои приятели, с които отдавна не се бях срещал — отвърна Алтал. — Княз Алброн дали в момента е в трапезарията?

— Би трябвало — отвърна Ройд. — Обикновено закуската му продължава дълго. Казва, че може да свърши половината работа за деня, преди да стане от масата. Убийците, изпратени от братовчед ви, създадоха ли ви неприятности в долината?

— Не особено големи — отвърна Алтал. — Успях да им се изплъзна.

— Бихте могли да благодарите на нашия вожд за това — отвърна Ройд. — Той нареди да бъдат задържани всички хора, които разпитват за вас или за странния нож. Определено станахте симпатичен на княз Алброн, господин Алтал.

— Струва ми се, че си допаднахме. Той успя ли да залови мнозина от агентите на братовчед ми?

— Е, неколцина се явиха — отвърна Ройд. — Яви се един здравеняк с чело два пръста, който създал на нашите хора известни проблеми, доколкото успях да разбера. Наложило се да се съберат десет души, за да успеят да го укротят.

— Нима?

— Казва се Пекал или нещо от този род.

— Да не би да е Пехал?

— Точно така, май беше Пехал. Та хората, които го плениха, му сложили желязна халка на врата и впрегнали шест вола, за да го довлекат дотук. Впрягът от два вола се оказал недостатъчен.

— Той все още тук ли е, Ройд? — попита с интерес Елиар.

— Не. Успя да избяга. Някои казват, че изгризал вратата със зъби. Извадили сте късмет, че не сте попаднали на това създание, господин Алтал. Приличаше повече на животно, отколкото на човек.

— Знам — каза Алтал. — Срещал съм го. Приятно ми беше да си поговорим, Ройд. Ще се опитам да се обадя на княза преди да е приключил закуската си. Имам едно малко делово предложение за него.

— Алброн винаги е готов за делови разговори.

Алтал и спътниците му излязоха в коридора.

— Любопитна работа — каза Бейд. — Алтал, сигурно много си ядосал Генд, щом е изпратил по петите ти главния си палач.

— Това не е сигурно, Бейд. Възможно е Пехал да е действувал на своя глава. При последната ни среща не се отнесох много мило с него. Нищо чудно да ми е лично обиден.

— Може ли да понося Еми? — попита Андина. Големите й тъмни очи бяха изпълнени с очакване.

Алтал внезапно изпита неоправдана ревност и изсумтя:

— По-добре да си остане на мястото. Може да ми даде някакви указания, докато разговарям с княза.

— Това е несериозно обяснение — отвърна сърдито Андина.

— О, не ме занимавай повече с това — сопна й се Алтал.

Влязоха в трапезарията. Княз Алброн още не бе станал от масата.

— Дали не ме лъжат очите? Това, изглежда, наистина е господин Алтал! — възкликна князът и стана от масата.

— За мен е голямо удоволствие да те видя отново, княже — каза Алтал и изящно се поклони.

— Сега може би вече ще разберем какво се е случило в Остос — каза Алброн. — Виждам, че Елиар е все още с теб.

— Да, той ми бе от голяма полза. Да не забравя — все още не съм ви заплатил за неговите услуги.

— Нека оставим това за после. Какво си направил там? Хлапетата, които върна тук, разправяха невероятни глупости.

— Може би ще е по-добре да обсъдим това насаме, княже — отвърна предпазливо Алтал. — Има много неща, които искам да споделя с теб, а някои от тях наистина са странни.

— Елиар, ти забрави ли задълженията си? — чу се строг глас от другия край на масата и Елиар примигна и бързо каза:

— Извинявайте, сержант Халор. Не исках да преча на разговора.

— Това не е никакво извинение. Докладвай!

— Слушам! — каза Елиар, изпъна се и отдаде чест на княз Алброн. — Редник Елиар се явява по служба.

Князът отвърна на поздрава му и каза:

— Виждам, че все още растеш, Елиар. И че доста си пораснал.

— Тъй вярно.

— Свободно, момче — каза Алброн и се усмихна. — Майка ти ми каза, че в края на миналото лято си я навестил. Защо не се обади тогава?

— Аз му наредих да не го прави, Алброн — намеси се Алтал. — Тогава изпълнявахме секретна задача и не исках никакви вражески очи да забележат момчето. Това е едно от нещата, за които искам да си поговорим, когато останем насаме.

— Ти съвсем определено разбуди любопитството ми, Алтал. Защо не отидем в кабинета ми, където ще може да разговаряме по-свободно? Имам усещането, че ми предстои да чуя дълга и интересна история. А и бих се радвал да ми представиш тези две очарователни млади дами.

— Ако не възразяваш, може би ще е добре и сержант Халор да присъствува на разговора — каза Алтал. — Струва ми се, че не след дълго той ще бъде привлечен към работата ни, така че вероятно би било добре да чуе историята от самото й начало.

Алброн повдигна въпросително вежда.

— Наемам войници, княже — каза Алтал. — Това представлява ли интерес за теб?

— Винаги имам готовност за делови разговори, Алтал — каза Алброн и потри ръце.

— Какво всъщност се случи в Остос, Елиар? — попита сержант Халор, докато всички следваха княз Алброн по дългия осветен с факли коридор. — Другарите ти бяха много объркани, когато пристигнаха.

— Самият аз не съм съвсем наясно с това, сержант Халор — призна Елиар. — Случиха се много неща, които тогава не успях да разбера, а и днес все още не мога да си обясня напълно. Алтал откупи мен и останалите от Андина. Каза й, че ще ни продаде в Ансу като роби, които да бъдат изпратени в солните мини.

— Доколкото си спомням, Андина искаше да ти изпие кръвта. Кое я накара да промени решението си?

— За това се погрижи Еми.

— Коя е Еми?

— Тя работи при Алтал. Струва ми се, че ще е по-добре той да ви обясни това. Ако се опитам да го направя аз, всичко ще объркам. Казах ви, че все още има много неща, които не мога да разбера.

Кабинетът на княз Алброн се оказа просторно удобно помещение с голяма камина и под, застлан с рогозки. На един рафт имаше доста книги и няколко свитъка.

— Обичаш ли да четеш, Алтал? — попита младият княз.

— Наложи ми се доста да уча, Алброн. Най-вече от една голяма и дебела Книга. Виждам, че и ти си събрал тук доста книги.

— Това е моя слабост. Напоследък се увлякох по треборейската поезия.

— Кой е любимият ви поет? — попита Андина.

— Допада ми мащабният епос на Сендри, госпожо — отвърна Алброн. — Той е един от най-великите поети на Кантон.

— Губите си времето, княз Алброн — отвърна тя разгорещено. — Кантонската поезия струва по-малко от пергамента, върху който е написана.

— Нашата скъпа ариа е категорична в оценките си, княз Алброн — каза Лейта и се усмихна.

— Ариа?

— Колко съм разсеян! — каза Алтал. — Княже, тъмнокосата млада дама с мелодичния глас е ариа Андина, владетелката на Остос. Русокосата дама, която говори умно, е Лейта, вещица от Кверон.

— Вещица? — възкликна изненадано Алброн.

— Алтал, ще ми платиш за това — рече Лейта и после се обърна към княза, — Княже, всъщност става дума за недоразумение. Местният ни жрец бе изпълнен с неблагочестиви страсти и като свят човек реши, че всяка млада жена, която ги разпалва, непременно е вещица. Искаше да ме използува вместо дърва за горене, обаче Алтал и Бейд го убедиха да не го прави.

— Вашето посещение е чест за моя дом, уважаеми дами — каза Алброн и се поклони.

— Младият Бейд е жрец на Дейвос от град Авес, в Медио — продължи Алтал. — Момчето се казва Гер. То е от Хуле и сега го въвеждам в занаята на крадците.

— Свитата ти е доста пъстра, Алтал. Да не забравя: откри ли ножа, който търсеше?

— Да, за щастие. Сега е затъкнат в пояса на Елиар.

— Бях останал с чувството, че трябваше да го занесеш на чичо си в Ансу.

— Това, което ти разказах при предишното си посещение, не бе съвсем вярно — каза Алтал с известно неудобство. — Ако трябва да бъда съвсем точен, бе изцяло измислено. Ако ти бях обяснил още тогава за какво всъщност ми трябва този нож, щеше да ме сметнеш за опасен луд и да наредиш да ме оковат във вериги. Неприятно ми е да го призная, но сега върша една божествена работа.

— Ти ми се стори прекалено разумен човек, за да се занимаваш с такава работа, Алтал. Сериозно ли говориш?

— Да. Нямах такова намерение, но Богинята винаги намира начини да убеди хората да правят това, което им нарежда.

— Богинята?

— Нещата са доста сложни.

Алброн поклати глава и на лицето му се изписа съмнение.

— Имах по-добро мнение за теб, Алтал — каза той. — Боя се, че няма да извадиш късмет в Арум. Ние не участвуваме в религиозни войни. От една страна, много са объркани. От друга, не желаем след това младите ни мъже да се завръщат от война с глави, претъпкани с глупости. Ние воюваме за пари, не заради религии.

— Аз плащам пари, Алброн, и не очаквам от никого да повярва в каквото и да било, за да работи за мен — каза Алтал, пъхна ръка под наметалото си и извади две кюлчета злато. — Тези неща представляват ли интерес за теб?

Алброн претегли кюлчетата на ръка и на лицето му се изписа широка усмивка.

— Виждам, че наистина има за какво да разговаряме, Алтал.

— Радвам се, че приемаш предложението ми. Предлагам злато, Алброн, а не вечен живот или място на трапезата на Господа. Води се война, за която ми трябват войници, а не верующи.

— Ако постоянствуваш в този подход, всички родове в Арум ще те последват.

Алтал прибра двете кюлчета.

— Искам да се знае, че се отнасям сериозно към финансовите въпроси. Защо не използуваме случая, за да уредим сметката за Елиар? Колко ти дължа за неговите услуги, оказани ми през миналото лято?

— По колко вървят тези услуги днес, сержант Халор? — попита Алброн.

— Две жълтици би трябвало да са достатъчно, княже — отвърна офицерът с фустанелата.

— Цели две? — протестира Алтал. — Та той е още момче!

— Притежава обаче командирски качества, Алтал.

— Аз не купувам това, което ще прави в бъдеще, Халор. Купувам това, което прави сега. Една сребърна монета би трябвало да е достатъчно. След време може да стане и генерал, но сега не е.

— Ти го взе със себе си, без да искаш разрешение от княз Алброн — отбеляза Халор. — За това трябва да заплатиш известна надценка.

— Той тогава бе пленник и Андина се канеше да го нареже на парченца.

— Това е вярно — съгласи се Халор. — Ти наистина имаш известен принос за спасяването на живота му. Заради това съм готов да намаля сумата на една жълтица.

— Ще ти дам половин и нищо повече.

— Петнадесет сребърни гроша — контрира Халор.

— Дванадесет.

— За да си запазим приятелството, защо не дадеш тринадесет?

— Ще знам, че никога не трябва да купувам коне от вас, сержант Халор — кисело каза Алтал. — Добре, тринадесет.

— Май е време сержант Халор да бъде повишен в звание — промърмори под носа си Алброн.

— Не знам дали е необходимо още отсега да ти разказвам всичко в подробности, княже — каза Алтал след малко. — Ако трябва да се изложи цялата работа накратко, водим война не толкова в защита на нашата религия, колкото против една чужда религия. Има един мъж, казва се Генд, който иска да накара целия свят да се кланя на неговия Бог. Ние няма да допуснем това. Малки тайни групи от привърженици на Генд в страните от равнината сеят размирици. Официалните армии на тези страни стават главно за паради. Умеят да лъскат доспехите си, но не ги бива много в битките. Това е причината да дойда тук. Арумците са истински войници и искам да ги наема да обучат жителите на равнината да воюват сами. Поне в тази война.

— Искаш от мен да фалирам, Алтал — възрази Алброн.

— Не е така. След като разгромим войските на Генд, нещата ще се върнат в нормалното си русло. Князете от равнинните страни няма да прекратят дрязгите си и щат не щат, ще трябва отново да потърсят в Арум професионални войници, които да се бият за тях. Това е въпрос на икономика, Алброн. Обучението и поддържането на професионална армия е много скъпо нещо. Трябва да храниш войниците дори и в мирно време. В крайна сметка на тези князе ще им излиза по-евтино да наемат арумци.

— С каква хазна разполагаш, Алтал? — попита Алброн.

— С достатъчно пълна, надявам се. Колко време според теб ще е необходимо, за да се съберат родовите вождове на съвет? Бих искал да разговарям с всички едновременно.

— Това може да стане най-рано следващата пролет — отвърна Алброн. — След като проходите се покрият със сняг, никой в Арум не пътува.

Алтал си даде вид, че се замисля и зададе беззвучен въпрос към котката:

— Това устройва ли ни, Еми?

— Отговорът не е неочакван за мен, Алтал — отвърна тя. — Познавам арумците достатъчно добре и знам, че им отнема доста време да почнат каквото и да било. Генд обаче също не е готов. Бих казала, че войната ще започне чак някъде в средата на следващото лято.

Студените бистри реки течаха в каньоните. Из висините се рееха орли, а в горите бродеха вълци.

Планините и горите бяха потънали в безмълвие. После се раздаде воят, изпълнен с крайно отчаяние. След това откъм запад заприиждаха хора. Бяха облечени бедно, в полуизгнили животински кожи. Сечивата и оръжията им бяха червени мотики и брадви, направени от мед.

А сред хората бродеше Генд и шепнеше. И очите му горяха с червения цвят на медта.

И хората се страхуваха.

И Генд ги накара да отидат при реките, и те отидоха при реките, за да търсят злато. И Генд им заповяда: „Търсете злато, хора, и го дарете на Дейва, защото той е вашият Бог, а златото радва очите на Дейва и той ще ви благослови, когато му го дадете!“

И хората започнаха усърдно да се трудят и да търсят жълто злато във водите на реките. През цялото време воят не престана да се разнася откъм планините и хората бяха изпълнени със страх.

— Доста неприятна нощ, нали? — обърна се Алтал към смутения княз Алброн на следващата сутрин.

— И теб ли те измъчваха кошмари? — попита Алброн.

— Да. И не само мен, а вероятно и всички останали. В това няма нищо странно. От едно недобре сварено парче месо в яхнията могат да пострадат всички пируващи. Този кошмар обаче не бе предизвикан от недоварено месо. Бе ни подарък от Генд. Ти какво сънува? Уплашени хора, облечени в кожи, нали?

— Откъде знаеш?

— Защото сънувах същото, Алброн. По всяка вероятност и всички останали хора в замъка са го сънували. Генд и преди е правил това. Той се опитва да промени реалността. Това е и причината за тази война. Генд се опитва да промени някои неща, които ние не искаме да се променят, и заради това ще трябва да го спрем.

— Нима е възможно да бъде спрян човек, притежаващ такива способности? — попита Алброн. Лицето му бе пребледняло, а ръцете му трепереха.

— Аз пък си мислех, че мога да го убия. Поне мъничко. Хората стават по-сговорчиви, след като ги убиеш.

— Искаш ли да ти услужа с меча си? — предложи Алброн, после попита: — Докато сънуваше, чу ли ужасяващ вой?

— Чух го! — отвърна разгорещено Алтал. — Когато чуеш този вой, знай, че Генд се опитва да погоди разни номера на разума ти. И че това, което виждаш в момента, го е измислил той.

— Откъде знаеш?

— Едва ли искаш да ти отговоря на този въпрос, Алброн. Ти си убеден скептик и ако ти кажа откъде имам тази информация, би могъл да се усъмниш, че искам да те обърна в своята вяра. Не съм мисионер и не се меся във вярванията на останалите. Двейя не ме нае заради това. Нае ме, защото съм най-добрият крадец на света.

— Плащат ли ти за тази работа?

— Разбира се. Би било съвсем непрофесионално да работиш даром. Да не забравя: през следващите няколко дни ще отсъствувам. Ще трябва да посетя набързо златната си мина, освен ако ти и останалите князе на Арум не сте готови да ви подпиша полица. С удоволствие бих я подписал, но… — Алтал така и не довърши мисълта си и на лицето му се изписа широка усмивка.

— Ако ти е все едно, приятелю, не е ли по-добре разплащането да става в брой? — отвърна Алброн.

— Бях сигурен, че ще предпочетеш този начин на разплащане. Може би името ми е причината за това. Нали една от божиите заповеди в арумската религия е да не се хваща вяра на човек, който се казва Алтал?

— Така е. И това е първата божия заповед, приятелю.

— Перквейн? — Елиар не се опита да скрие недоверието си, когато на следващата сутрин заедно с Алтал и Бейд се завърнаха в Дома. — Алтал, в Перквейн няма никакво злато.

— Зависи къде ще го търсиш — отвърна Алтал. — Нямам предвид природни златни залежи, Елиар. Става дума за съкровищница, скрита под развалините на една древна къща.

— Как я откри? — попита Бейд.

— Еми ми я показа, когато пътувахме из Остос. Какви подробности ти е необходимо да знаеш, за да откриеш правилната врата, Елиар?

— Не ми трябват много подробности — отвърна Елиар. — С Еми практикувахме доста, преди да отидем в замъка на моя княз. Ти си длъжен да знаеш къде точно искаш да отидем. Не е необходимо аз да го зная.

— Това ми звучи безсмислено, Елиар — възрази Бейд.

— Знам. Казах това на Еми, но тя ми доказа, че именно аз греша, а не тя. За това играе някаква роля Ножът. Ако в разума на Алтал се появи изображение на мястото, Ножът ще го регистрира и ще ми посочи необходимата врата. Предполагам, че Ножът прави това, което прави и Лейта. Извлича необходимата му информация от чуждия разум. После ми казва къде да отида. Еми не ми обясни съвсем точно начина, по който функционира. Знаете, че понякога е потайна. Каза ми, че на мен не ми трябва да зная как функционира. Достатъчно било, че функционира.

— Такава си е Еми — съгласи се Бейд. — Освен това съм сигурен, че има много други неща, свързани с този Нож, за които не ни е казала нищо.

— Някой ден може и да си поговорим с нея по този въпрос — каза Алтал. — Сега обаче е по-добре да вземем лопати, защото ни предстои да копаем злато.

Елиар ги поведе по коридор в южното крило на Дома и в средата на коридора спря пред една врата, която по нищо не се отличаваше от останалите.

— Тази е — каза и я отвори.

Непосредствено пред вратата имаше път и от дясната му страна Алтал видя добре познатия му хълм.

— Правилно — рече той. — Точно тук трябваше да дойдем.

След това мина през вратата и с лопатата си направи голям знак в пръстта непосредствено до пътя.

— Защо направи това? — попита Елиар.

— За да знаем къде точно се намира вратата.

— Аз знам къде е, Алтал.

— Не искам да рискувам. Изгубим ли тази врата, ще трябва да бием доста дълъг път до Дома.

Отидоха на южния скат на хълма и Алтал ги поведе към мястото, където бе копал предната пролет.

— Тук е. Почвайте да копаете. Трябва да стигнем дълбочина от метър и половина. Не изхвърляйте пръстта много надалеч — ще ни потрябва, за да зарием дупката, преди да си тръгнем.

— Защо? — попита Бейд.

— За да скрием златото, което ще остане тук.

— Няма ли да вземем всичкото злато?

— Надявам се, че не. Едва ли ще ни е нужно чак толкова много, за да платим на арумците.

— Колко злато има там?

— Нямам точна представа. При предишното си идване извадих около петдесет килограма. Вече знаем пътя дотук, така че ако ни потрябва още, ще дойдем пак. Да почваме.

След петнадесетина минути стигнаха до плочата, Алтал я повдигна, бръкна в дупката и извади едно кюлче. Издуха праха от него и показа на другите тъмножълтия метал.

— Боже Господи! — възкликна Бейд.

— Красиво е, нали? — каза Алтал. — Дръжте го за малко, докато направя факла. Нямам представа какви са размерите на това подземие. Там долу е наистина тъмно.

Подаде кюлчето на Бейд, произнесе думата „лап“ и в ръката му се появи факла. Той я запали, скочи долу и я вдигна.

Подземието бе дълбоко около три метра и навсякъде се виждаха купчини злато.

— Боже мой! — тихо промълви Алтал.

— Има ли достатъчно? — попита го Елиар отгоре.

— Едва ли скоро ще свърши — отвърна Алтал. — Ще ви подавам кюлчетата, а вие ги трупайте до отвора. Бейд, ти ги брой. Двеста и петдесет би трябвало да покрият текущите ни разходи.

— Толкова ли много злато има? — попита развълнувано Бейд.

— Тези кюлчета ще са съвсем нищожна част от него, братко Бейд. Тази сутрин ще забогатеем, господа. Искам това злато да е в Дома и дупката да е зарита преди залез-слънце.

Глава 19

— Защо не го оставим на кюлчета? — попита Елиар, след като тримата вече бяха в кулата и внимателно разглеждаха богатството, което току-що бяха вкарали в Дома.

— Повечето хора не са виждали златни кюлчета — обясни Алтал. — Затова пък монетите им са добре познати, тъй като ги ползуват ежедневно.

— Навярно си прав — съгласи се Елиар. — Защо обаче трябва да са именно перквейнски монети?

— Перквейнските монети се възприемат като стандартни в целия свят — каза Бейд. — Чувал съм, че теглото им напълно съответствува на обявеното, и освен това в перквейнските монети от благородни метали няма примеси, за разлика от монетите на други страни.

Елиар огледа кюлчетата и попита:

— Това няма ли да ни отнеме доста време?

— Няма — успокои го Алтал. — Последния път, когато го направих, Еми ме научи на някои хитрини.

— Кога беше това?

— Непосредствено преди да те откупя от Андина — каза Алтал и си почеса ухото. — Първо обаче ще направя малко здрави бурета. Двадесет хиляди златни монети са твърде много, за да ги прибера в кесията си.

— Сега зает ли си, Алброн? — обърна се Алтал към младия княз на следващия ден, след като приключиха закуската.

— Не. Защо питаш?

— Има нещо, което бих искал да ти покажа.

— Добре. Къде е?

— Не е много далеч оттук — отвърна неопределено Алтал.

— Сигурно вече си видял, че навън вали сняг.

— Това няма значение. Ще тръгваме ли?

В коридора до оръжейницата на Ройд ги очакваха Елиар и Бейд. Елиар застана мирно и отдаде чест на княза.

— Какво кроиш, Алтал? — попита Алброн. В гласа му се бе прокраднало съмнение.

— Искам да ти докажа, че наистина разполагам със средствата, необходими за наемането на родовете на Арум.

— Да не би да криеш златото си в моята оръжейна?

— Не съвсем. Ще трябва обаче да минем през нея, за да стигнем до мястото, където го съхранявам. Преведи ни през вратата, Елиар.

— Слушам — каза Елиар и отвори вратата.

Прекрачиха прага и се озоваха в стаята в кулата на Дома.

— Това не е оръжейната ми! — възкликна Алброн и се огледа удивено.

— Това е наистина друго място, Алброн. Не се вълнувай. Тук си в безопасност.

— Просто използувахме един пряк път, за да дойдем тук, ваше височество — каза Елиар. — Тук няма опасности. Това е вероятно най-безопасното място на света.

— Алброн, поканих те тук, за да ти покажа ей това. — Алтал посочи дървените бурета, подредени до извитата северна стена. — След като видиш какво има в тези бурета, ще се върнем в замъка ти.

Алброн, все още удивен от видяното, продължаваше да държи ръката си върху дръжката на меча си.

— Що за… — започна, но гласът му секна внезапно, когато Бейд вдигна капака на едно от буретата и извади оттам шепа жълтици. После разтвори пръсти и дрънчащите монети се изсипаха отново в бурето.

— Красиви са, нали? — промърмори Алтал.

— Да не би всички тези бурета да са пълни със… — Алброн отново не довърши мисълта си, защото Бейд извади от бурето още една шепа златни монети и пак ги пусна да издрънчат вътре.

— Защо не се увериш сам, Алброн? — подкани го Алтал. — Ако искаш, отвори всички бурета и изсипи съдържанието им на пода. Нали заради това дойдохме тук? Не е важно как сме дошли. Това е дребна подробност, която няма защо да те вълнува. Целта на тази сутрешна екскурзия е да ти докажа, че не се опитвам да измамя нито теб, нито останалите вождове. Наистина разполагам със злато и наистина съм готов да го похарча. Провери монетите. Ако искаш, захапи ги, ако искаш, удари ги в стената, за да се увериш, че наистина са златни. Бе ми наредено да те запозная със своите пълномощия и реших, че това е най-бързият начин да го направя.

Алброн замислено огледа една златна монета, после каза:

— На тегло е наред. При това е сечена съвсем скоро. Всичките ли са еднакви?

— По-добре се убеди сам. Може да ти отнеме известно време, но не бързаме.

Алброн пусна монетата в бурето, после отвори няколко други бурета и зарови ръце в жълтиците.

— Пълномощията ти са много убедителни, Алтал — каза накрая и се засмя. — Чувствувам се като малко момче в магазин за сладкиши. Толкова много злато може да те замае.

Алброн продължи с наслаждение да пъха ръцете си в златото.

— Много е приятно на допир.

— Нали вече се убеди, че ти казвам самата истина? — попита Алтал.

— Убедих се, естествено — каза Алброн, измъкна ръцете си от буретата с известна неохота и погледна към северния прозорец. Там се виждаха ледените планини отвъд края на света.

— Не сме в Арум, нали?

— Не, не сме. Далеч сме от Арум — засмя се Алтал. — Алброн, не си мисли, че можеш да обсадиш този замък. Просто няма да го видиш.

— Е, не си помислих такова нещо. Или поне не си го помислих сериозно. Алтал, не е разумно да се показва на един арумец толкова много злато, събрано на едно място.

— Би ли искал да огледаш и други части на Дома?

— Струва ми се, че да. Ти успя да разпалиш любопитството ми.

— Добре. Нека първо направим една обиколка и докато се разхождаме, ще обсъдим сделката.

— Ние ще ви изчакаме тук — каза Бейд.

— Тъкмо щях да ви помоля за това — отвърна Алтал и поведе Алброн към вратата.

Спуснаха се по стълбите и Алтал показа на облечения във фустанела арумски княз столовата и спалните.

— Разкошни са — отбеляза Алброн.

Алтал повдигна рамене и каза небрежно:

— А, това са просто помещения за хранене и спане.

— Днес май си в особено настроение, приятелю — отбеляза Алброн.

— Домът променя настроението ми — отбеляза Алтал и поведе Алброн по един дълъг коридор. — Настроението ми винаги се променя, когато съм тук.

— Често ли посещаваш това място?

— Сега идвам за трети път. Първите ми две посещения обаче бяха доста продължителни.

— Отговорът ти е неясен.

— Това ми е известно. Няма как обаче да говоря иначе. Домът е нещо като храм и ми бе категорично наредено да не говоря много за него.

— Кой ти дава заповеди? Младият жрец ли?

— Не. Той е мой подчинен. Заповедите, предназначени за мен, идват от най-високо място. Ти си скептик, Алброн, и ми бе наредено да не поставям под въпрос твоя скептицизъм. Не те доведох тук, за да се опитвам да те привлека към своята вяра.

Продължиха да вървят по коридора и да надничат в стаите. Всички до една бяха празни.

— Тази къща е много особена — каза Алброн. — Сякаш няма край, а почти всичките й стаи са празни.

— Празни са само тогава, когато не са ми потребни. Ако дойдат гости, мога да ги обзаведа.

— Имаш ли прислуга?

— Не. Не ми е потребна.

— Получаването на информация от теб може да се сравни с изцеждането на камък, Алтал — укори го Алброн.

— Съжалявам, но в момента съм скован от редица ограничения. Пазене на фирмени тайни и така нататък. Вярвам, че ме разбираш.

Алброн се замисли, после каза:

— Всичко това би трябвало да ме кара да бъда нащрек, приятелю, но поради някаква необяснима причина съм спокоен. Нямам представа къде съм и как се озовах тук, но това ни най-малко не ме смущава. Освен това започнаха да ми идват наум някои странни идеи.

— Така ли?

— Дойде ми наум, че може и да си истинският Алтал.

— Нима вече из околностите броди някакъв фалшив Алтал?

— Много забавно — отвърна сухо Алброн. — Всъщност, когато за пръв път ми каза името си, ти не се пошегува. Нали съм прав?

— В известен смисъл, да.

— Ти си същият този Алтал, който е обрал Гости Големия търбух преди три хиляди години, нали?

— Всъщност оттогава изминаха само около две хиляди и петстотин години. Не ги прави повече, отколкото са в действителност.

— Как успя да живееш толкова дълго?

— Научиха ме да усъвършенствувам дишането си — сухо отвърна Алтал. — Сигурен ли си, че наистина желаеш да научиш какво действително се случи?

— Разкажи ми, пък аз после сам ще преценя в каква степен да ти вярвам.

— Добре, Алброн. Аз бях крадец. Това бе във времената, когато хората още не умееха да произвеждат стомана. Моят късмет ми бе обърнал гръб и много страдах от това. Преминавах през Арум и чух, че Гости бил много богат. Отидох в неговата крепост и цяла зима го развличах с най-различни шеги и истории. Когато настъпи пролетта и снеговете започнаха да се топят, го ограбих. Повярвай ми обаче, че в случая съвсем не става дума за двадесет бурета със злато. Гости се оказа дебел самохвалко, който искаше хората да мислят, че е богат. Прословутите му богатства се оказаха почти изключително медни монети.

— И аз съм се съмнявал в слуховете за богатствата му — призна Алброн.

— Вече няма защо да се съмняваш повече. Както и да е, след като успях да избягам, попаднах на един човек на име Генд, който ме нае да открадна една Книга. Тя се намираше в този Дом, така че дойдох тук. Когато пристигнах, се оказа, че тук ме очаква богинята Двейя. Тогава не знаех, че е богиня, защото имаше облика на котка.

— Да не би да е същата котка, която се гуши в качулката на наметалото ти?

— Точно тя е. Нарекох я Есмералда, защото очите й са зелени като изумруд. Когато започна да ми говори, си помислих, че съм обезумял. После тя ме научи да чета. Прекарах дълги години в изучаване на Книгата, която Генд ми бе наредил да открадна. Благодарение на това, че дълги години изучавах Книгата, успях да се сдобия с много умения, които останалите хора не притежават. През миналата пролет с Есмералда, или Еми, както й викам, напуснахме Дома, тъй като трябваше да открием някои хора. Става дума за Елиар и за останалите ми спътници. След като ги открихме, се върнахме в Дома, за да получат образование. Тогава Двейя ни разкри истинския си облик.

— Просто не мога да повярвам, че слушам всичко това — каза Алброн и разтърси глава. — Което обаче е по-лошо, почти ти вярвам.

Алтал го стрелна с поглед.

— Аз съм превъзходен разказвач, Алброн. Това ми помагаше да намирам достъп до богаташите. Развличах цяла зима дебелака Гости, за да го ограбя.

После се огледа. Коридорът изглеждаше празен. Той обаче бе сигурен, че не е празен.

— Вероятно ще си имам неприятности — рече. — Като възпитан човек, съм длъжен да споделя с теб нещо: този разговор с положителност е манипулиран.

— Манипулиран? Как?

— И аз не знам как, но ти ми задаваш уместни въпроси, а аз ти давам верни отговори. Когато Двейя тази сутрин ми каза да те доведа тук, реших, че иска само да ти покажа буретата със злато. Вече не съм съвсем сигурен в това. Може би златото е послужило само като примамка, за да те доведа тук, за да можем да проведем точно този разговор. Сега съм почти сигурен, че тя е някъде наблизо и те захранва с въпроси, а мен — с отговори. Поради някакви причини тя иска ти да узнаеш какво се е случило тук. Няма намерението да те привлича към своята вяра, но иска да разполагаш с определена информация.

— Не ставаш ли прекалено мнителен, Алтал?

— Разсъди сам, Алброн. Нормален човек би ли повярвал в невероятната история, която току-що ти разказах?

Алброн се засмя глуповато.

— Всъщност… — започна и не довърши мисълта си.

— Алтал, престани! — раздаде се гласът на Еми в главата на Алтал и той се засмя.

— Кое ти е толкова забавно? — попита Алброн.

— Току-що получих ясно потвърждение на подозренията си — отвърна Алтал. — Категорично ми наредиха да престана.

— Нищо не чух.

— Няма и как да го чуеш. Еми разговаря с мен направо тук. — Алтал се почука по челото. — Тази идея й хрумна още преди да напуснем Дома миналата пролет. Прекарах близо половин година, през която тази котка, наместила се в качулката на наметалото ми, ми казваше какво точно трябва да правя. Тези напътствия всъщност не ми бяха необходими, тъй като и сам умея да съчинявам лъжи. Двейя обаче съвсем определено бе решила, че трябва да се меси в работата ми.

Алтал вдигна рамене и продължи:

— Всъщност, тя е жена, а подобно поведение, изглежда, е присъщо на всички жени. Прехвърлянето на правомощия им се струва противоестествено. Първо ти нареждат да правиш нещо, а после си пъхат носа в заниманията ти, докато се опитваш да го направиш, и в крайна сметка само ти пречат.

— Не те ли е страх, че можеш да си имаш неприятности, ако говориш така за нея?

— Какво може да ми направи? Нуждае се твърде много от мен, за да ме изгори жив или да ме превърне в жаба. Знае, че я обичам, а за нея любовта е нещо по-важно от сляпото подчинение или робското угодничене. Непрестанно се караме, но и караниците ни са своеобразна игра. Двейя е прекарала твърде много време в облика на котката Еми, така че игрите са станали нейна втора природа.

— Струва ми се, че бих се радвал да се запозная с нея.

— Едва ли би се радвал, ако искаш да запазиш душата си. Според мен причината за този конкретен разговор бе нейното желание да си добре подготвен, когато се свика съветът на вождовете. Дори няма да споменавам религията. Вместо това ще говоря за политика, така че всички да си помислят, че става дума за обикновена война. Предполагам, че ще трябва да ги лъжа, и че от теб се очаква да потвърдиш лъжите ми. Ти самият не си длъжен да повярваш в нищо от това, което току-що ти разказах, и това би било наистина най-доброто. Тя обаче е решила, поради някакви свои съображения, че трябва да знаеш за него. Алброн, виж за какво става дума: и двамата ще станем участници в една измама. Аз работя от религиозни съображения, а ти — за пари. Въпреки това обаче ние сме партньори, така че трябва да се разбираме.

— Вече започна да говориш смислено, Алтал — каза Алброн и се ухили. — Ако си сътрудничим на тази основа, ще се разберем чудесно. — И му подаде ръка. — Договорихме ли се?

— Договорихме се — отвърна Алтал и стисна ръката му.

Цели две седмици след посещението на княз Алброн в Дома валя сняг и цял Арум побеля. Планинските проходи бяха затрупани, така че на пратениците на Алброн при другите князе се наложи буквално да си пробиват път през преспите, за да се върнат в замъка, разположен в централен Арум.

— Получи се това, което очаквах — каза Алброн в един снежен следобед, когато бе останал насаме с Алтал в кабинета си. — Повечето вождове ще вземат участие в съвета.

— Повечето?

— Родовете ни са общо десет. Родовете на Делозо и Агус обаче се извиниха и казаха, че не могат да участвуват. В интерес на истината, очаквах това. Земите им са разположени на западната граница на Арум и повечето от нас ги възприемаме по-скоро като кагверци, отколкото като арумци. В този граничен район има много смесени бракове, така че представителите на тези два рода всъщност не са чисти арумци. Родовете им обаче са малобройни, а отгоре на всичко не са и добри войници — каза Алброн и погледна към тавана. — Всъщност няма да ми липсват. Не обичам Делозо и направо презирам Агус.

— Защо?

— И двамата непрестанно се надпреварват как да угодничат на собствениците на мини в Кагвер. Богатството им идва оттам. Тези два рода изцяло се занимават с охраняването на мините. Не се занимават нито с походи, нито с битки. Просто стоят на пост. Станали са дебели и мързеливи и са готови да работят за малко пари, тъй като седенето на пост не е изнурително занимание.

— Предполагам, че ще се оправим и без тях. Останалите родове имат ли особености, които според теб да си заслужава да знам?

— Ние сме арумци, Алтал. Всеки наш род е особен. Няма арумец, който да е съчинил стих или написал песен. Ние сме чисти варвари.

— Доста си самокритичен, Алброн.

— Ти още не си видял останалите. Сигурен съм, че веднага ще забележиш, че се отнасяме почтително към Делур. Ако неговият род не бе най-многобройният в Арум, вероятно нямаше да му обръщаме никакво внимание. Той е почти на осемдесет години и му е приятно да си въобразява, че е вожд на вождовете. Старият глупак дори носи корона. Хората му са добри войници, така че го търпим. Той е досаден изкуфял глупак, но аз ще го обсипя с ласкателства, защото ролята му в нашето начинание е много важна. Спечеля ли Делур, и останалите по всяка вероятност ще се съгласят. Лично той не ни е потребен, обаче многото добри бойци, с които разполага, ще ни бъдат необходими.

— Ти го познаваш по-добре, Алброн, така че го оставям на теб.

— Чудесно. Така ще си спечеля и комисиона.

— Комисиона?

— Алтал, нима не си готов да ми заплатиш за всеки вожд, когото успея да привлека?

— Добре де, за това ще поговорим после. Разкажи ми нещо за останалите князе.

— Родът на Гвети е почти толкова многоброен, колкото рода на Делур. Гвети обаче никой не го обича, защото е алчен и стиснат. Плаща на хората си най-ниските заплати в цял Арум и ги кара сами да си купуват оръжията. Те го ненавиждат, но го търпят, тъй като им е вожд. Той е мършав човечец с посивяла коса и изпито лице. Заделя по-голямата част от времето си за броене на пари и освен това мирише неприятно.

— Май и той не ти е симпатичен.

— Защо говориш така, Алтал? — отвърна с престорено възмущение Алброн. — Почти съм сигурен, че Гвети притежава някакви добродетели. Това, че аз не съм успял да ги забележа, съвсем не означава, че не ги притежава. Добре е обаче отсега да те предупредя да внимаваш с Твенгор. Той е едър, як и войнствен. Готов е да се ядоса за нищо, така че внимавай как ще разговаряш с него. Пие прекалено много и нормалният му говор наподобява оригване. Има рошава черна брада, стърчаща във всички посоки, и съм сигурен, че през последните десет години не се е къпал. Войниците му обаче са готови да го последват и в ада. Има невероятен късмет в битките и винаги дава под наем целия род. Никога не дава под наем само взвод или батальон. При Твенгор важи принципът „или всичко, или нищо“, и при това той лично повежда хората си.

— Въодушевен човек, ако съм те разбрал добре?

— Да, въодушевен е. Неговият племенник Лейвон е почти същият, така че дотук се събраха цели двама ентусиасти.

— Те към различни родове ли принадлежат? Това не е ли малко необичайно? Мислех, че един род представлява едно уголемено семейство.

— Преди неколкостотин години наистина е било така. Тогава е имало само един род, който си е имал източен и западен клон. Свързвала ги е тясна пътека, преминаваща над дълбоко ждрело. Преди около двеста години обаче лавина разрушила пътечката и контактите прекъснали. Така на мястото на единствения род се появили два. Между родовите войни отдавна са приключили и сега представителите на един род могат да прекосяват в безопасност земите на друг род. Между тези два рода обаче има много смесени бракове и подозирам, че когато Твенгор умре от препиване или в някоя битка, Лейвон ще се опита да ги обедини отново. Вероятно, като прокара нова пътека над ждрелото.

— Арумската политика е по-сложна, отколкото предполагах.

— Войни има само през лятото, Алтал. Политиката е целогодишно занимание. Колкото до южните родове, тези на Смегор и Таури, те са доста многобройни, обаче не са добри войници. Според мен това се дължи на прекалената им близост до цивилизацията. Така или иначе, хората от долината не ги наемат за сериозни войни. Смегор и Таури научиха хората си да строят красиви дворци и хубави пътища, така че те сега са по-добре квалифицирани като строители, отколкото като войници. Смегор и Таури, изглежда, все още не са осъзнали докрай своята самоличност. Пред жителите на долината се преструват на арумци, а пред нас си дават вид, че са цивилизовани жители на долината.

— Значи са нито риба, нито рак?

— Точно така. Боя се, че на тяхната дума не може да се разчита. Ще ти приберат парите веднага, но може да мине доста време преди да се явят на бойното поле.

— Ще го имам предвид — каза Алтал. — Дотук станаха девет рода, ако броим и твоя. Кой е вожд на последния?

Алброн направи гнуслива гримаса.

— Негвал. Не мога да докажа подозренията си, но според мен е потомък на общия ни любимец Гости Големия търбух. Боговете са ми свидетели, че сигурно е почти толкова дебел, а и навярно толкова умен. Не е добре със здравето обаче.

— От какво заболяване страда?

— Преяжда до смърт — отговори Алброн. — Толкова е дебел, че не може да мине през обикновена врата, и издава звука на пробит мях при най-малкото физическо усилие. Сигурен съм, че няма да се яви на съвета, а ще изпрати сина си Колейка. Колкото баща му е дебел, толкова пък той е слаб. Има голяма долна челюст и почти не говори. Той е истинският вожд на рода, обаче си дава вид, че за всичко трябва да получи разрешение от баща си. Така има възможност да провери накъде духа вятърът преди да се обвърже с нещо.

— Какво излиза? Че арумците не сте толкова прости, както е прието да се мисли, така ли?

— Така е, Алтал. Ти обаче разполагаш с едно преимущество: двадесетте бурета със злато. Разигравай тази карта колкото се може по-усърдно. Давай им възможност непрестанно да виждат злато. Подрънквай с него, докато говориш, и те ще се съгласят с всичко, което кажеш. Ти си интересен събеседник, съдружнико, обаче те ще намерят златото ти за много по-интересно. И най-тъпият човек на света става невероятно очарователен, когато прехвърля жълтици от едната си ръка в другата.

Зимата изглеждаше безкрайна, снежните бури се редуваха една след друга. Алтал си уплътни времето, като въведе Гер в едно изящно изкуство — джебчийството. Детето, не ще и дума, имаше бързи рефлекси, но понякога се разсейваше.

— Слушай ме внимателно, Гер — смъмри го веднъж Алтал. — Последното ти движение бе невероятно тромаво.

— Извинявайте, господин Алтал. Просто ми дойде нещо наум и се разсеях.

— Какво точно ти дойде наум?

— Генд се опитва да промени всичко в света, като се връща във „винагито“ и си играе с нещата, които наистина са се случили, нали така?

— Да, така казва Двейя.

— Щом Генд може да прави това, не можем ли да го правим и ние?

— Вероятно ще можем да го правим, стига Двейя да ни позволи.

— Това няма да е трудност. Ти можеш да накараш Двейя да направи почти всичко, което пожелаеш. Винаги, когато я докоснеш, започва да мърка. Същите са и отношенията между Андина и Елиар. Не знам какво точно става с хората, когато пораснат. Както и да е, ако Генд започне да променя нещата във винагито, ти можеш просто да тръгнеш подир него и да ги промениш отново, нали така?

— По всяка вероятност да.

— Няма ли в такъв случай да е по-лесно да се върнеш във винагито и да убиеш бащата на Генд? Така Генд ще престане да съществува, нали?

Алтал примига.

— Това е най-лесният начин да убиеш всеки. И всъщност не го убиваш. Убиваш само баща му — намръщено каза Гер. — Но пък, разбира се, в такъв случай не би имал и основания да го убиеш, нали? Какъв е смисълът да убиеш човек, който въобще не е живял? Не това обаче ме разсея, когато бръкнах в джоба ти. Тогава си помислих, че трябва да съществува някакъв начин да се измами Генд. След като той се връща назад във винагито, не можем ли ние да отидем напред? Искам да кажа, че ако сега стане едно нещо, то през следващата седмица ще стане друго нещо.

— Това се нарича „причинно-следствена връзка“, Гер.

— Сигурно — отвърна разсеяно Гер. — Да кажем, че ти взимаш камък от едно място и го поставяш на друго място. Следиш ли мисълта ми?

— Следя я.

— Нека предположим обаче, че ти отиваш напред във винагито и връщаш камъка точно там, където си е бил. Не би ли се получило, че въобще не си го премествал? В това нещо започвам да напипвам някакъв проблем. Така би излязло, че ти в определен момент едновременно правиш нещо и не го правиш.

— Гер, от такива приказки започва да ме боли глава.

— Остави ме да продължа. Почти съм сигурен, че мога да открия решение на проблема.

— Какво имаш предвид?

Гер го изгледа с недоумение.

— Нима не разбираш? Ако направим това на Генд, сиреч, ако направим така, че той в определен момент да направи нещо и същевременно да не го направи, той ще застине като камък. След това ще можеш да го използуваш като закачалка за шапки. Почти сигурен съм обаче, че в случая нямаме движение по права линия. По-скоро става дума за кръг. Ако променим нещо, което се случва където и да било в големия кръг на винагито, то ще промени и всичко останало, нали? Това не е ли най-зъбавното нещо на света? Излиза, че във всеки момент може да променим всичко, което някога се е случвало.

— Защо все на мен се случват такива работи? — изстена Алтал и закри лицето си с ръце.

Рано на другата сутрин в замъка пристигна окалян арумец и докладва на Алброн, че княз Делур ще пристигне на следващия ден.

— Не е ли малко подранил? — попита Алтал. — Някои от проходите са все още покрити със сняг.

— Това не би смутило Делур, приятелю — отвърна Алброн. — Неговият род е най-многобройният в цял Арум и той обича да ни напомня това. По всяка вероятност е наредил неколкостотин души да разчистят пътеки в проходите. Твърде стар е, за да язди, и затова пътува или с носилка, или с шейна. Природните стихии не го вълнуват. Той вярва, че е нещо като крал на Арум, и иска да пристигне пръв и да държи обстановката под контрол.

— Вождовете на другите родове ще му обърнат ли внимание?

— Ще обърнат много повече внимание на твоето злато, обаче трябва да го спечелим на своя страна, тъй като разполага с много бойци. Това ще предизвика у него готовност да се присъедини към нас, а твоите бурета със злато просто ще узаконят сделката.

— Тези бурета са предназначени точно за това, Алброн. С двадесет бурета злато може да се спечелят много спорове.

Княз Делур бе висок старец със снежнобяла коса и дълга бяла брада. През по-голямата част от времето съзнателно стоеше изправен, сякаш на гърба му бе вързан прът. Когато обаче се разсееше, веднага се отпускаше и стойката му се променяше под тежестта на годините. Дрехите му бяха от скъпи кожи, а стоманеният шлем силно наподобяваше корона, тъй като бе опасан от широка златна лента.

— Радвам се да те видя, сине Алброн — каза старецът с глас, който не издаваше никаква сърдечност.

— Моят дом е почетен от твоето присъствие, велики вожде — отвърна Алброн и се поклони. — Не те очаквахме толкова рано.

— Посланието ти събуди голямо любопитство у мен, сине мой — отвърна старецът, после погледна лукаво придружителите си. — Пък и видях, че мъжете от моя дом се измъчват от липсата на физически усилия, и реших да им направя една разходка, която да укрепи телата им и да прочисти мозъците им, за да могат да ми служат по-добре. Те непрестанно ме уверяват, че това служене е единственият смисъл на живота им.

Тази иронична реплика накара Алтал да се замисли. Реши, че характеристиката, дадена на госта от Алброн, не е съвсем точна. Делур очевидно съвсем не бе толкова изкуфял, колкото си мислеха останалите племенни вождове. Алтал реши, че ще е по-добре сам да наблюдава стареца и да си състави лично мнение за него.

— Да влезем в замъка — каза Алброн на госта си. — Времето е студено и неприветливо, а горящите огньове в гостната ще се радват да те посрещнат и стоплят.

Глава 20

В една ветровита нощ около седмица по-късно Еми събуди Алтал — прекъсна дълбокия му сън, като докосна врата му с нос. Носът й, както винаги, бе влажен и хладен и Алтал се дръпна и изсумтя:

— Добре ще е най-после да спреш да правиш това.

— Защо, след като така мога да те събуждам? Хайде, Алтал, събуди останалите. Има някои неща, които трябва да обсъдим. В Дома.

Той отметна завивките, облече се и излезе в коридора, за да събуди приятелите си.

— Нещо не е наред ли? — попита тихо Бейд, когато се събраха в трапезарията.

— Не знам. Тя нищо не ми каза, но иска да разговаря с нас. Отведи ни в Дома, Елиар.

— Добре — отвърна младежът и ги поведе към оръжейната. Отвори вратата й и всички се озоваха в добре познатата им стая в кулата.

— Някакви проблеми ли има, Еми? — обърна се Гер към Двейя, след като тя прие истинския си облик.

— Не. Просто трябва да се разберем как да изложим предложението си на вождовете. Всичко ще стане по-лесно, ако всички говорим едно и също. Естествено няма да им кажем какво става в действителност. Ако Алброн е прав, арумците не обичат да ги въвличат в религиозни войни. Следователно ще трябва да изложим пред тях някакви политически мотиви.

— Ако ти е необходимо оправдание за война, Двейя, готова съм да ти помогна — предложи Андина. — Става ми приятно от мисълта, че всички арумски родове биха могли да се отправят към Кантон.

— Това изглежда убедително — съгласи се Бейд. — Вечната война между Остос и Кантон е добре известна на арумците, така че няма да е необходимо да се измисля ново обяснение за необходимостта ни от голяма армия.

— А и аз бих могла лично да изложа пред тях мотивите си да искам съдействието им за разгромяването на кантонските изроди — добави Андина.

— Над това си заслужава да се помисли, Двейя — каза Алтал. — Андина е владетелка на Остос, така че е напълно обяснимо именно тя да се разпорежда с хазната на страната си. Така би могъл да се обясни и произходът на златото. Стига владетелите да се интересуват от това.

— Бива ли те да говориш пред публика, Андина? — обърна се Лейта към малката си приятелка.

— Да не си спала през последните няколко месеца, Лейта? — сопна й се Андина. — Та аз винаги говоря пред публика. Нима смяташ, че моят начин на говорене е случаен? Гласът ми е най-добре настроеният инструмент в цяла Треборея. Мога да надпея птиците по дърветата, стига да поискам. Мога да разплача и камъните, ако наистина го пожелая. В случая по всяка вероятност бих се справила и без буретата със злато. Дайте ми половин час и подходящо помещение и ще привлека арумците само със силата на гласа си.

— Възможно е да е права — каза Елиар. — Когато ме бяха оковали за стълба в тронната й зала, тя наговори много неща. Дори успя да убеди и самия мен, че чудовището Елиар трябва да бъде наказано наистина ужасно.

— Тази възможност би могла да се използува, Двейя — съгласи се Алтал. — Алброн ще я представи на вождовете, а тя ще отправи сърцераздирателна молба за помощ. После ще даде думата на мен, а аз ще изложа подробностите и ще направя предложението. Алброн знае какво всъщност става, така че ако се наложи, ще замаже нещата. Намирам само един недостатък на този план: редно ли е един владетел лично да се занимава с такива неща? Нали е прието за тази цел да се използуват дипломати?

— Откъде си останал с впечатлението, че се държа като останалите владетели? — попита Андина. — Аз никога не върша очаквани неща, Алтал. Ето как ще се представят нещата: въпреки възраженията на моите съветници аз съм пренебрегнала всякаква предпазливост и в компанията само на неколцина телохранители съм тръгнала за Арум, за да поискам помощ във войната срещу нечестивите кантонци. Изложила съм се на голям риск и съм пренебрегнала опасността само и само за да дойда в замъка на Алброн, където да изложа молбата си за помощ пред благородните князе. Смелостта ми е толкова невероятна, че смайва всички.

— Това не е ли все пак малко мелодраматично? — опита се да възрази Бейд.

— Ще говоря пред арумци, Бейд — отбеляза Андина. — В Перквейн или Екверо бих използувала друг подход. Арумците имат вкус към мелодрамата, така че ще им изнеса незабравимо представление. Само кажете на Алброн да ме представи, и после не ми пречете. След половин час тези вождове ще бъдат мои.

— Не сме ли прекалено уверени в силите си? — попита Лейта.

— Ни най-малко, Лейта. Аз съм наистина най-добрата — отвърна Андина.

— И аз искам да кажа нещо — рече Гер.

— Кажи, Гер — поощри го Алтал. — Какво искаш да добавиш?

— Не опростявате ли малко нещата? Как ще успеете да убедите арумците, че за завладяването на един-единствен град са необходими чак толкова много войници?

— Забележката му е разумна, Алтал — съгласи се Елиар. — Сержант Халор ни обяснява, че обитателите на равнината винаги се стремят да наемат колкото се може по-малко войници. Ако искаме князете да ни повярват, ще трябва да им опишем една по-мащабна война.

— С друга война в момента не разполагаме — каза Алтал.

— Не си прав — каза Гер. — Нали се води война между теб и Генд?

— Това е религиозна война, Гер. Не чу ли думите на Алброн? Той каза, че арумците не дават да ги въвличат в религиозни войни. Ще трябва да се придържаме към политиката и да не намесваме религията.

— А защо не кажем просто, че кантонците работят за Некверос? Или че са съюзници на некверите? От Лейта разбрах, че хората не знаят много неща за тях, освен че в страната им стават страшни неща. Не бихме ли могли да кажем, че в Нагараш има крал или някакъв друг владетел, който е решил да завоюва целия свят, и че е привлякъл като съюзник глупака, който управлява Кантон? Пък и подобно обяснение няма ли да е по-близо до истината? Не е ли добре в една лъжа, за да бъде убедителна, да има все пак някакъв примес от истина? Ако говорим само за война между Андина и кантонския глупак, историята ще изглежда прекалено нагласена. В нея би трябвало да има някаква неопределеност, нещо, което не сме напълно в състояние да обясним.

— На твое място бих внимавала, Алтал — каза Лейта. — Това момче е на път да те достигне.

В нощта, след като Алтал и приятелите му се завърнаха в замъка на княз Алброн, в арумските планини задуха силен вятър, който започна да разтопява снеговете в проходите така, както нагорещен нож разтопява масло. Буйните потоци излязоха от руслата си, а после, когато пълноводието позатихна, започнаха да пристигат и вождовете на останалите родове.

В замъка на Алброн пръв пристигна Колейка, вероятният наследник на Негвал. Бе строен мъж с черна коса и издадена долна челюст. Гледаше сърдито, беше облечен в кожени дрехи и бе предпочел прилепнали кожени панталони пред традиционната фустанела на повечето арумци. Говореше много малко и когато го правеше, горната му устна не се движеше. При пристигането си размени няколко думи с Алброн и после замълча.

След няколко дни пристигнаха Смегор и Таури, вождовете на двата южни рода. Смегор бе набит и с червендалесто лице, изпъстрено с пришки и дълбоки белези. Излъчваше престорено добродушие, но малките му очички бяха студени. Таури имаше рядка жълта коса и никаква брада. Очевидно се смяташе за голям чаровник. Бе облечен с елегантни, макар и не особено чисти градски дрехи и оглеждаше всички жени в двора на Алброн с нескривано сладострастие. Също като Колейка, Смегор и Таури не показаха голяма разговорливост.

— Във въздуха сякаш ухае на древни вражди, Алброн — каза Алтал. — Според теб става ли нещо, което е редно да знам?

— Това са наслоения, останали от времето на старите войни между родовете, Алтал — каза Алброн. — Няма вожд, който наистина да изпитва доверие към останалите. Съветът, който ти ме помоли да свикам, е в разрез с традициите и заради това всички се отнасят с недоверие към него. Историята на Арум е тъжно редуване на измами, предателства и убийства. Винаги сме нащрек, когато навлизаме в територията на друг род. Ако не бях споменал твоето злато, повечето князе вероятно щяха да отклонят поканата. Обстановката би трябвало да се поразведри, след като пристигне Твенгор.

Вождът Твенгор, огромен, плещест и брадат, пристигна в замъка на Алброн мъртвопиян. Племенникът му, княз Лейвон, яздеше до него и го придържаше, за да не падне от коня. Твенгор пееше пиянски песни и гласът му ечеше над долината. Лейвон бе грубоват млад човек, определено губещ се в сянката на прочутия си чичо.

Последен пристигна вождът Гвети и Алтал веднага забеляза, че всички останали вождове правят всичко възможно, за да го избегнат. Гвети имаше много голяма глава и малко лице, заемащо едва една четвърт от нея, и заради това изглеждаше изпит. Изпъкналите му очи непрестанно шареха, имаше и тик на едната буза. Гласът му наподобяваше блеенето на овца.

— Мислех си, че ще приличат на Алброн, а пък те се оказаха същински варвари — намръщено каза Андина.

— Да не би вече да не сме съвсем уверени в ораторските си способности, мила? — попита я Лейта.

— А, не — отвърна Андина. — Но ще трябва да променя подхода си. Алброн е сравнително цивилизован, обаче гостите му едва ли ще са в състояние да улавят нюансите. Очевидно ще трябва да им набивам с чук в главите това, което искам да им кажа.

— С нетърпение очаквам да чуя словото ти, Андина.

— Ще ти призная, че и аз съм нетърпелива — отвърна Андина.

На другата сутрин след пристигането на Гвети облечените във фустанели вождове на Арум и техните многобройни свити се събраха на закуска в гостната на Алброн. Шумът бе доста по-силен от обичайния. Алброн обичаше да се пази тишина по време на хранене, обаче някои от гостите му бяха шумни хора. След закуската князът предложи на вождовете и техните съветници да се съберат в някое по-спокойно място, за да обсъдят причината, поради която е свикал съвета.

Помещението, в което ги отведе, се намираше в задната част на замъка, далеч от шумната трапезария. Стаята бе надеждна, добре охранявана и не се намираше в някоя от кулите. Според стара арумска народна легенда преди години нечии гости били подложени на поголовна сеч в една кула, така че по традиция всички срещи на вождовете се провеждаха в някое приземно помещение. В центъра на стаята имаше маса, около която бяха поставени големи столове за вождовете, а зад тях по-малки, предназначени за техните съветници. Двадесетте бурета, които Алтал и Елиар бяха донесли от Дома, бяха наредени дискретно в един ъгъл. В другия край на масата, срещу столовете на вождовете, бяха подредени столове за Алтал и неговите приятели.

— Каква е тази работа, Алброн? — попита Твенгор с гърления си глас. — От цял век не е свикван съвет.

— Обади ми се владетелят на един от треборейските градове-държави — отвърна Алброн. — Изглежда, господа, че се очертава възможност за работа.

— И ти си решил да споделиш поръчката с нас? — изблея Гвети. — Да не си се побъркал?

— Въпросният владетел иска да наеме повече войници, отколкото мога да предложа аз, Гвети — отвърна Алброн. — Още по-точно, за целта не биха стигнали войниците на всички ни, взети заедно. Накратко, за всички здрави мъже в цял Арум ще има достатъчно работа. И достатъчно злато.

— Приятно ми е, когато се говори за злато — каза Гвети и на изпитото му лице се изписа замечтана усмивка.

— Вероятно тези чужденци са пратеници на владетеля, за когото ни говориш — каза Колейка и погледна Алтал.

— Време е да засегна и този въпрос — каза Алброн. — Жителите на низините имат някои странни обичаи. Колкото и необичайно да ни се струва това, там долу се приема в реда на нещата престолът да се заема от жена.

— Та това е извратеност! — възкликна Твенгор. — Ще те изслушам, Алброн, но да знаеш, че ми падна в очите.

След това гостът впери кръвясалите си очи в буретата и добави:

— Защо не търкулнеш едно от тези бурета насам? Малко бира ще ни помогне да преглътнем по-лесно това, което ще ни кажеш.

— Тези бурета не са пълни с бира, Твенгор — отвърна Алброн с усмивка. — Съдържанието им обаче би могло да ти помогне да преглътнеш по-лесно факта, че владетелят, който иска да ни наеме, е жена.

— Аз си тръгвам — каза намръщено Колейка и стана.

— Една много богата жена, Колейка — добави Алброн. — Не е ли добре да чуеш предложението й преди да си тръгнеш?

— Твоите хора едва ли ще те заобичат повече, ако се откажеш от много злато, Колейка — отбеляза Лейвон. — Когато вождовете допускат груби грешки, могат да избухнат и бунтове.

Колейка почеса издадената си челюст.

— Добре — каза той и седна. — Добре. Обаче нищо не обещавам.

— Мен пък никак не ме смущава възможността да работя за жена — изблея Гвети. — Стига да е богата. Бих работил дори и за някоя богата коза, ако ми предложи достатъчно злато.

— Коза? — Гласът на Андина бе изпълнен с възмущение.

Лейта докосна ръката на малката си приятелка и каза:

— Мълчи засега.

— Мисля, че е време да пристъпим към деловата част — продължи спокойно Алброн. — Младата дама, която сякаш изгаря от желание да издере очите на Гвети, е ариа Андина, владетелката на Остос. Тя би искала да ни каже нещо, свързано със злато.

— Ще ползувам някои от твоите доводи, Алтал — промърмори Андина. — Може после да се наложи да попромениш собственото си слово. — След това се изправи. Огромните й черни очи бяха изпълнени с пламъци.

— Хубавка е, нали? — каза Таури на Смегор. — Би могла да предложи нещо повече от злато.

— И аз така мисля — ухили се пъпчивият Смегор.

— Приличам ли достатъчно на коза, за да удовлетворя вашия вкус, княз Гвети? — попита Андина.

— Може би не използувах подходящите думи — изблея Гвети. — Ще откриете ли в сърцето си сила да ми простите?

— Не веднага, княз Гвети — отвърна Андина. — Може би ще трябва да ви оставя днес без вечеря, преди да обсъдим този въпрос утре. — После огледа всички вождове със сияйните си очи. — Да не губим време, господа. Искам да ви покажа нещо преди да си поговорим. Елиар, би ли имал добрината да отвориш едно от тези бурета?

— Веднага, ариа — отвърна Елиар, стана и махна капака на едно от буретата.

— Изсипи го на пода — заповяда Андина.

— На пода ли?

— Да, Елиар. На пода.

— Щом заповядваш.

Елиар взе бурето и бавно го наклони. Порой от ярки жълти монети задрънча по плочите.

— Красиви са, нали? — обърна се Андина към слисаните вождове.

Те не отговориха. Повечето от тях бяха престанали даже да дишат. Елиар изсипа и последната монета.

— Изсипи още едно — нареди му Андина.

— Слушам — каза Елиар и обърна още едно буре. След третото Андина му даде знак да спре и каза:

— Засега това е достатъчно. — После погледна купчината жълтици и с хитра усмивка се обърна към арумските вождове. — Успях ли да привлека вниманието ви, господа?

— За останалите не знам, но на моето внимание можете да разчитате — отвърна със задавен глас Гвети.

— Може би днес все пак няма да ви оставя гладен, княз Гвети — отвърна тя със звънкия си глас. — Виждате, господа, че няма да ви е трудно да постигнете разбирателство с мен. — Гласът й се промени и зазвуча предизвикателно. — Смисълът на тази малка демонстрация бе да онагледя желанието си да наема войници. Проявявате ли интерес към това?

Старият вожд Делур трепереше от възбуда.

— Целият ми род е на ваше разположение, владетелко!

— Вие сте много мил възрастен господин — каза сърдечно Андина.

— Кажи кого искаш да убием, момиче! — каза Твенгор. — Само го назови, и ще ти донеса главата му.

— Изненадана съм! — каза Андина с престорено удивление. — Казват, че произнасянето на речи не е лесно. Мен въобще не ме затрудни.

— Речите стават по-убедителни с помощта на музикален акомпанимент, Андина — каза Лейта. — Оказа се, че Елиар умее да свири на бурета със злато като виртуоз.

— Досега не бях слушал по-красива музика от тази — каза страстно Колейка. — Радвам се, че останах на концерта.

— Аз съм само едно глупаво малко момиченце — каза Андина на вождовете. — С досадните подробности ще ви запознае моят главен управител. След като вече си спечелих вашата любов, уверена съм, че горите от желание да изпълните молбата ми.

— Как ще формулирате тази молба, ваше величество? — попита Гвети.

— Знам ли? Ако ви кажа: „Палете! Воювайте! Убивайте!“, това достатъчно ли ще е?

— Няма проблеми, ариа Андина — отвърна княз Лейвон. — Само кажете и ще палим, ще воюваме и ще убиваме.

— Скъпата ми господарка ме затрудни — обърна се Алтал към князете малко смутено. — Първоначално бе предвидено именно аз да ви покажа това красиво злато.

— Една жена никога няма да пропусне възможността да впечатли околните — каза Таури и се засмя като познавач.

— Вероятно сте прав — съгласи се Алтал. — Така или иначе, първоначално бе предвидено именно аз да ви опиша обстановката и после да покажа златото, за да ви убедя, че господарката ми е готова да си плати. Тя обаче успя да ми отнеме основния ми довод.

— Затова пък си спечели нашето внимание, управителю Алтал — каза Алброн. — Струва ми се, че няма да сгреша, ако кажа, че се смятаме за наети. От вас се иска само да назовете хората, имали нещастието да се окажат на пътя й.

— Как да ви кажа… — започна Алтал. — В момента гневът й е насочен към Кантон, но може би ще се наложи да се отиде отвъд него. Владетелят на Кантон си мисли, че му е по силите да стане владетел на цяла Треборея. Мисленето обаче не е най-изявената му добродетел. „Полуидиот“ е най-любезната дума, с която го окачествяват.

Вождовете се засмяха.

— В действителност обаче кантонците се оказаха измамени от некверците. Любимата ми владетелка е известена за това. Нека невинният й поглед не ви измамва, господа. Умът й е по-остър от нож и тя чудесно знае кой е истинският враг. Агенти на Нагараш са започнали да вербуват смутители на спокойствието във всички равнинни страни. Владетелката ми ще ви е много благодарна, ако поизколите малко тези смутители на реда.

— Коленето не е ли завършен процес, управителю Алтал? — попита Алброн. — Просто не виждам как някой може да бъде заклан „малко“. Както и да е, след като започнем да газим в кръв до колене, тя иска да завземем Некверос, така ли е?

— Може би по-късно — отвърна Алтал. — Ариа Андина смята, че преди да се нападне Нагараш, тилът ни ще трябва да бъде напълно прочистен от всякакви вражески сили. Тя държи на чистотата.

— Чистотата наистина е хубаво нещо — избоботи Твенгор. — На мен обаче призивът й „Палете! Воювайте! Убивайте!“ ми хареса още повече. Дали не бива тези думи да бъдат извезани върху бойното ни знаме? — И се заля в пиянски смях.

— Очертава се нещата да бъдат малко по-сложни, управителю Алтал — натърти пъпчивият Смегор. — Може да отправяме всякакви закани към врага, но фактът е, че тук не става дума за обикновена обсада или за обикновена битка. Говорите за война, простираща се от Ансу до Регвос. Ние арумците наистина сме най-добрите войници на света, обаче дали сме подготвени за такъв вид война?

— Смегор е прав — подкрепи го Таури. — Златото е много хубаво нещо, но човек трябва да е жив, за да може да го похарчи. Една такава война ще ни накара така да разпръснем силите си, че да нямаме никаква възможност да я спечелим.

— Ако така виждаш нещата, Таури, по-добре си стой у дома — избоботи Твенгор. — Досега не съм изгубил нито една битка. Готов съм да се опълча и срещу слънцето при добро заплащане.

Последвалите дискусии протекоха в духа на последните две реплики. Смегор и Таури започнаха да излагат все нови и нови възражения, като наблягаха върху факта, че няма достатъчно арумци, за да водят всеобхватна война, а Твенгор и останалите князе не преставаха да отричат истинността на това твърдение.

— Времето напредна, господа — каза княз Алброн по залез. — Дали няма да е по-добре да вечеряме и да продължим събеседването си утре?

— Нашият домакин е прав, деца мои — подкрепи предложението му старият княз Делур. — Нека първо вечеряме, а после да поспим, за да може сутринта да размишляваме с по-бистър ум.

— Добре казано — промърмори Колейка, без въобще да се усмихне.

— Убеден съм, че грешиш, Лейта! — възкликна Алброн, след като оставиха останалите вождове да пируват в столовата.

— Не, княже — решително отвърна бледото момиче — Смегор и Таури работят за Генд.

— Дали не трябва да ги убием? — попита Гер.

— Такова нещо въобще не трябва да се допуска — каза Алброн. — Подобно убийство би било най-бързият начин да избухне междуродова война.

— Така е, пък и бихме се лишили от нещо, което би могло да ни свърши много добра работа — съгласи се Алтал. — След като ни е известно, че работят за Генд, бихме могли без усилия да му подаваме фалшива информация. Бих могъл да ги използувам, за да водя Генд за носа.

— Не за дълго, Алтал — вметна Бейд. — След като го подведат няколко пъти, той сигурно ще нареди да ги убият.

— Колко тъжно! — въздъхна Алтал с престорено съжаление. — Убие ли ги, родовете на Смегор и Таури няма как да не се почувствуват морално задължени да започнат война срещу Генд. Не е ли така? Ние не искаме ли именно това? Всички безкрайно ще скърбим за гибелта им, не ще и дума, но съм почти сигурен, че тази мъка няма да ни сломи.

На следващия ден веднага след закуска вождовете отново се събраха в заседателната зала.

— Къде е златото? — попита с тревожно блеене княз Гвети.

— Преместихме го на сигурно място — отвърна Алтал. — Нали трябва да го пазим от крадци.

— Бог да ни пази от тях! — каза разгорещено Гвети.

— От най-сигурен източник знам, че Бог ще има тази грижа — каза Алтал. — Да смятам ли, господа, че сте решили да работите за моята скъпа владетелка?

— Непосредствено след пазарлъка — каза Твенгор и погледна Андина. — Колко сте готова да платите, малка госпожице? И за колко време?

— За изясняване на този въпрос прибягнах до услугите на сержант Халор — отвърна Андина. — Той е един от най-опитните военачалници на княз Алброн и знанията му в тази област са толкова големи, че никога не бих могла да се надявам да ги постигна. Той ще има грижата да не бъда измамена. Колкото до вас, господа, вие ще трябва да се погрижите за себе си.

— Познавам го — каза Гвети, без да прикрива разочарованието си. — А пък се бях надявал, че…

— Че ще може лично да ме измамите, така ли? — отвърна Андина. — Е, шегувам се. Вие никога не бихте се възползували от невежеството на едно клето невинно малко момиче, нали? — И тя впери в него невинен поглед.

Той въздъхна примирено.

— Не, разбира се, никога не бих го направил.

— Много сте мил — каза сладко Андина. — А сега с Лейта ще ви оставим, господа, за да можете да работите спокойно. Доколкото ми е известно, пазарлъкът може да бъде много вълнуващо занимание, свързано с много живописен език, който е по-добре да не достига до ушите на невинни дами.

И излезе заедно с Лейта.

Сержант Халор твърдо защити позицията за „стандартна надница“ като основа за преговори, независимо от някои шумни възражения. Гвети настояваше за договореност на основата на една доста странна „служебна надница“. Очевидно бе направил някои изчисления и бе установил, че при „стандартна надница“ голяма част от двадесетте бурета ще остане извън неговия обсег.

— Всъщност, княз Гвети, аз съм щедър — заяви Халор. — Готови сме да наемем всички мъже, които осигурите. Достатъчно е някой да може да стои изправен, да вижда мълниите и да чува гръмотевиците, и ще го наемем. Както виждате, не настоявам за занижена тарифа за сакатите, което съвсем основателно бих могъл да направя. Ние сме честни арумци и благородници. Какво ще кажат хората, ако разберат, че сме измамили едно невинно младо момиче?

— А бе кого го интересува какво ще кажат хората! — възкликна Гвети.

— Вас би трябвало да ви интересува, княже — отвърна Халор. — Ако ви излезе славата на мошеник, никой няма да иска да си има работа с вас. Войниците ви ще си стоят у дома и ще трябва вие да ги изхранвате. Ще побелеете и ще остареете, потънал в дългове, преди някой да се реши отново да има взимане-даване с вас.

— Сержантът говори самата истина, сине Гвети — важно рече княз Делур. — Нищо чудно благоденствието на цял Арум да зависи от това, което ще решим днес. Както цял свят знае, арумските войници са наистина най-добрите на света. Ако обаче арумските вождове се окажат безчестни люде, кой ще дойде в нашите свещени планини със злато, за да се пазари с нас? Нека сега се задоволим с по-малко, деца мои, за да може после да получим повече.

Алтал внимателно следеше Смегор и Таури. Те бяха седнали малко встрани от останалите и тихо си говореха. Очевидно нещо ги бе разтревожило. Представлението на Андина от предния ден явно ги бе сварило неподготвени.

Алтал плъзна поглед по лицата на придружителите на двамата вождове, седнали непосредствено зад тях, и по израженията им позна, че са недоволни от позицията на князете си. Реши, че Смегор и Таури едва ли се радват на голяма обич в родовете си. Разбра, че тактиката на Андина, която показа златото на всички присъствуващи, е дала плодове. Реши да запомни това и евентуално да го използува в бъдеще. Точно сега Смегор и Таури можеха да се окажат много полезни, обаче когато някой ден станеха безполезни, един добре организиран бунт можеше да се превърне в бързо решение на проблема.

Пазарлъкът продължи и през останалата част от деня, като всеки племенен вожд излагаше причини, поради които следва да получи по-голям дял от златото. Сержант Халор обаче остана непреклонен и не отстъпи от първоначалната си оферта да плаща само за бройки войници. Непрестанно използуваше израза „по толкова на глава“, сякаш ставаше дума за закупуването на овце. Вождовете на по-малките родове протестираха, но Халор не обърна внимание на доводи като „по-добре обучени“, „по-храбри“ или „по-добре въоръжени“.

Накрая прекрати пазарлъците съвсем грубо.

— Това е моето предложение, господа — каза. — Дали ще го приемете или ще го отхвърлите, зависи само от вас. Ако в Арум не се намерят достатъчно хора, ще можем да ги открием в Кверон или Кагвер. Сигурен съм, че ако им кажа какво доходно плячкосване ще падне в тази война, няма да изпитам затруднения в намирането на необходимия брой войници. Разбира се, бих предпочел да са арумци, обаче ще се задоволя с каквото намеря.

След тези думи вождовете престанаха да се пазарят.

— Да не забравя — каза Халор. — Ще се плаща на място. За обещания не плащам. Искам да видя бойци пред себе си и чак тогава ще развържа кесията.

— Ама това не е прието! — възрази Гвети. — Нашата дума винаги е била достатъчна!

— Този път няма да е така, княже — отвърна Халор. — Купувам войници, не обещания.

Алброн се наведе към Алтал и прошушна с усмивка:

— Казах ти, че Халор си разбира от работата. Не смяташ ли, че услугите му заслужават някаква премия?

— Разбира се, Алброн — съгласи се Алтал. — И ей сега ще ти кажа каква ще е. Аз съм собственикът на тази златна мина, така че мога да си купя практически всичко. Давам ти обаче честна дума, че никога няма да направя опит да наема Халор без твое знание. Това харесва ли ти като премия?

Някъде след полунощ Еми събуди Алтал. Носът й не бе станал нито по-топъл, нито по-сух.

— Трябва да отидем в Дома, Алтал — каза тя разтревожено.

— Неприятности ли има?

— Генд крои нещо. Още не сме съвсем готови за отпор, обаче трябва да реагираме.

Алтал се облече и тръгна по осветения с факли коридор, за да събуди приятелите си. Отново влязоха в оръжейната и отново изкачиха стълбите на кулата.

— Векти е пред разгром — каза им Двейя. — Не трябва да допускаме това.

— Векти? — попита Бейд. — Че кого го интересува Векти? Векти е само едно голямо пасбище.

— Ако падне Векти, ще падне и Плаканд, братко Бейд — отвърна сухо Двейя. — Оттам ще продължат към Медио. Авес е разположен на източната граница на Медио и този път при една битка от града няма да остане наистина нищо. Разрушаването на Авес открай време е неделима част от плана на Генд.

— Откъде ще намерим достатъчно хора, за да ги отблъснем, Еми? — попита Елиар. — От Арум до Векти се пътува месец, ако не и повече.

— Използувай вратите — предложи Гер.

— Не мога да вкарам арумски войници в Дома, Гер — възрази Елиар.

— Няма защо да ги докарваш в Дома — каза Гер. — Вместо това закарай Дома при тях. Даже не целия Дом, а само две врати.

— Би ли ми обяснил какво искаш да кажеш? — попита с измъчен глас Елиар.

— Разсъждавал съм по този въпрос — призна Гер. — Ние не искаме всички да знаят за Дома и за вратите, но ми се струва, че арумците биха могли да бъдат преведени през тях, без въобще да разберат за това. Ще ни трябват обаче много храсталаци.

— Храсталаци?

— Да. За да прикрием това, което правим. Ти ще поведеш армията от арумци по някоя пътека, около която има гъсти храсталаци. Сред храсталаците ще има врата и те ще преминат през нея и ще влязат в Дома. Само че няма да го разберат, защото зад вратата ще сме струпали други храсталаци. После… — Той спря и се намръщи. — Май пропуснах нещо.

— Какво имаш предвид? — попита Елиар.

— Не съобразих нещо. Вратите не са достатъчно широки. Хората са много и би трябвало да преминават един по един.

— Нека размерите на вратите не те тревожат, Гер — каза му Двейя. — Това е по моята част. Те ще бъдат толкова широки или тесни, колкото аз реша.

— Това е прекрасно, Еми! — възкликна Гер. — А би ли могла да направиш толкова тясна врата, че само аз да мога да преминавам през нея?

— Отклоняваш се от темата, Гер — каза Лейта. — Така, вече си събрал една армия в коридора. Какво ще правиш с нея?

— Ах, да. Елиар ще преведе войниците през врата, която те не могат да видят. Те ще са в Дома, но няма да знаят, че са в Дома, защото храсталаците ще го скриват. Оттам ще преминат през друга врата и ще се озоват във Векти. Тръгват оттук и се оказват там, без въобще да разберат това.

— Само дето ще вървят по планини и изведнъж ще се озоват в равнина — възрази Елиар.

— За това ще се погрижи Домът. След като той се намира във винагито, пътуването на тези войници ще продължи толкова, колкото желае Еми. Войниците ще си мислят, че са пътували цели седмици, обаче когато излязат, ще е изтекла само минута. Ние ще знаем за това, обаче самите те няма да го знаят, Еми, смяташ ли, че това може да се направи?

— Струва ми се, че да. Кое те накара да разсъждаваш по този въпрос, Гер?

— Завчера чух вожда със смачканото лице да разговаря с вожда с голямата челюст. Първият каза на втория, че ще е хубаво да се плащат надници, тъй като цели седмици войниците няма да се занимават с нищо друго освен с вървене. Тогава се сетих, че Домът може да промени и разстоянието, и времето. Домът е нещо като пряк път, но ние не искаме това да стане известно на други. Някои хора биха могли да се развълнуват от това, или да се опитат да използуват Дома по нежелани за нас начини. Тогава се сетих, че можем да използуваме храсталаци. Хората няма да научат нищо за Дома, защото въобще няма да разберат, че са били в него. Това не е ли разумно решение, Еми?

— Ти си цяло съкровище, Гер — отвърна му Двейя с топла усмивка. — Според мен ти дължа няколко прегръдки и целувки.

Гер се изчерви.

— Една обикновена благодарност ми е достатъчна, Еми. Не обичам прегръдките и целувките. Човек само го мачкат и целият става лепкав.

— Като пораснеш още малко, мачкането ще ти стане интересно, Гер — каза му Андина, после изгледа Елиар с големите си очи и на устните й се появи палава усмивка. Не добави нищо, но въпреки това Елиар също се изчерви.