Изкуплението на Алтал

Глава 29

— Ти как дойде тук, Дрегон? — попита сержант Гебел.

Стояха на брега на бурната река, стичаща се от двете страни на Кулата на Дайвер.

— През пещерите, разбира се — отвърна Дрегон. — Ти наистина ли не знаеш нищо за пещерите под Кулата?

— Познавам само пещерата, от която излезе — отвърна Гебел. — Да не искаш да ми кажеш, че има и други?

— Май вече остаряваш, Гебел — отбеляза Дрегон. — Целият този хълм е прояден от пещери. Извади късмет, че ги знам аз, а не твоите врагове. Ако те знаеха за съществуването им, щяха да се появят направо зад гърба ти.

— Не ми навирай това в очите, Дрегон — навъси се Гебел. — През последните няколко дни си имах достатъчно грижи.

— Длъжен съм да ти кажа, че земетресението превърна преминаването през пещерите в наистина много вълнуващо преживяване — каза Дрегон и погледна към небето.

— Вярвам ти — съгласи се Гебел.

През това време откъм източния водопад се появиха Елиар и огненокосият Салкан.

— Сержант Халор, вашият приятел Кройтер е долу и преследва ансуйците — каза Елиар.

— Е, най-сетне се появи — каза Халор, след като заедно с другите отиде до ръба на скалата и погледна какво става долу. — Вече започвах да се чудя защо се бави. Трябваше да е тук още завчера.

— Не знаех, че разполагаме с конни войници — каза Салкан на Елиар.

— Моят сержант винаги организира всичко както трябва — отвърна Елиар.

— Понякога обаче не му е лесно да казва истината — отвърна Салкан. — Беше започнал да ме убеждава, че си мъртъв.

— Наложи се да те излъже, Салкан — включи се в разговора Бейд. — Враговете ни разполагаха с шпиони в собствените ни окопи и не искахме да разберат, че Елиар е на път да оздравее.

— На мен можехте да кажете това, ваше преподобие — отвърна Салкан. — Аз мога да пазя тайни.

— Така се получи по-добре, Салкан — каза Бейд. — Елиар е твой приятел и искахме новината за неговата смърт да те разгневи. Може би нямаше да се биеш толкова яростно, ако знаеше, че той не е мъртъв. Всъщност нашата цел бе не да те излъжем, а да подадем лъжлива информация на враговете си.

— Виждам, че вие, чернодрешковците, сте много по-хитри от нашите жреци — отбеляза Салкан.

— Понякога се налага да бъдем хитри, Салкан — каза Бейд. — Политиката е сложно нещо.

— Май ще продължа да си паса овцете — каза Салкан. — От време на време при мен идват жреци и се опитват да ме убедят и аз да стана жрец. Това обаче никога не ме е привличало. Знам как да се грижа за овце. Но за хора… — Салкан разпери ръце. — Мисля, че ме разбирате.

Бейд кимна.

— Разбирам те, Салкан.

— Виждам, че младият Елиар наистина много го бива да борави с меча, Халор — каза Дрегон.

— Да. Дава известни надежди — съгласи се Халор.

— Не можах обаче да разбера тази история с камата. Той можеше да разцепи оня изрод на две с меча си. Защо му трябваше да го хвърля и да вади камата?

— Тази кама е древна ансуйска реликва, капитан Дрегон — започна да лъже без никакво неудобство Алтал. — Ансуйците са суеверно племе и вярват, че попадането в обсега й е най-лошото нещо, което може да се случи на човек. Младият Елиар я размаха пред очите на Пехал и го пусна, за да може този скот да разправя на всички ансуйци, че сме се сдобили с нея. Мога да ти гарантирам, че през следващите десет поколения ансуйците изобщо няма да се мярнат на границата с Векти.

— Признавам, че използуването на суеверията на другите е хитър начин да се свърши работа. Самият ти обаче как се оказа замесен точно в тази война? Доколкото разбрах, ти си висш служител в правителството на Остос.

— Тази война е част от една по-голяма война, капитане — обясни Алтал. — В Некверос живее един мъж с имперски амбиции, който в последно време започна да се съюзява с какви ли не идиоти.

— Ти самият срещал ли си този така наречен господар на света?

— Да. Веднъж или дваж. Не се харесахме.

— Трябвало е да го убиеш, щом си имал такава възможност.

— И по този начин да оставя всичките си арумски приятели без работа? Това едва ли щеше да се възприеме като проява на добросъседско поведение, капитане.

— Не можах обаче да разбера как в този ров се появи река — призна сержант Гебел. — И въобще откъде се появи самият ров.

— А, за това ли става дума? — подметна небрежно Алтал. — Това е дребна работа, сержанте. Просто се поразмърдах и направих чудо.

— Наистина ли?

— Не си ли виждал чудеса?

— Говоря сериозно, Алтал. Какво всъщност се случи?

— Искаш да кажеш, че не приемаш случилото се за моя заслуга, така ли?

— Позна.

— По този начин се губи цялата красота на случката. Всъщност става дума за съвпадения. Предполагам, че този хълм е разположен върху доста неустойчива почва. Беше редно да си дадем сметка за това още когато го видяхме. Не може току-така в равнината да изникне нещо подобно. Значи нещо трябва да го е изтласквало отдолу. Не си направихме и труда да изследваме пещерата с извора. Ако бяхме влезли по-навътре в нея, сигурно щяхме да открием другите пещери, за които говори капитан Дрегон. При такава неустойчива почва и при наличието на пещери няма защо да се учудваме на станалото.

— Звучи правдоподобно — съгласи се Гебел. — Откъде обаче дойде водата?

— Вероятно от същото място, откъдето и водата от извора — каза Алтал. — А и има ли всъщност значение откъде, след като ни спаси? Спаси и храната ни, и самите нас.

— Водата не тече отдолу нагоре — заинати се Гебел.

— Обикновено, не. Ще изкажа обаче едно мое предположение. Предполагам, че някъде наблизо тече голяма подземна река, стичаща се от планините на Кагвер или от другаде. Тъй като почвата тук е неустойчива, тази река по всяка вероятност е била заприщена преди неколкостотин години от земетресение и под налягането е започнала да се издига. Новото земетресение я отприщи, и то тъкмо навреме и водите й отнесоха войските, които ни нападнаха.

— Та казваш, става дума за чисто съвпадение, а? — попита Гебел скептично.

— Ако съвпаденията те смущават, можем да потърсим обяснение в чудесата — предложи Алтал.

— Престани с тези глупости, Алтал! — троснато каза Гебел.

— Не бъди толкова груб, Гебел! — отвърна Алтал с престорено възмущение. — Обиждаш ме.

— Алтал, според мен веднага след залез-слънце заедно с останалата част от семейството трябва да се върнете у дома — каза Двейя.

— Правилно — съгласи се друг глас.

Алтал примигна. Стори му се, че вторият глас е на Андина.

— Какво става все пак? — попита той.

— Става това, че семейството става по-голямо — обясни Двейя. — Докато Елиар се съвземаше, решихме да си уплътним времето. Не бях планирала това, но сега ми се струва, че в крайна сметка постъпихме разумно.

— По този начин Лейта се успокои, Алтал — добави гласът на Елиар. — Не й беше удобно да остава насаме с мен, така че Еми покани и Андина да се присъедини към нас. В главата ми известно време бе доста оживено.

— Нека не се занимаваме с подробностите сега — смъмри го Двейя. — Засега обаче няма да включваме Бейд и Гер. А и не искаме Коман да ни подслушва. Нека изчакаме да настъпи нощта и тогава ще си поговорим по-свободно.

— Приятно е да се върнеш у дома — каза Алтал, като огледа помещението в кулата на Дома.

— Колко време в крайна сметка беше необходимо, за да ти се оправят очите? — обърна се Гер към Елиар.

— Започнах да виждам проблясъци от светлина без чужда помощ след няколко дни — отвърна Елиар. — Измина доста време обаче преди да успея отново да виждам ясно света.

— Значи Еми е спряла хода на времето?

— Не обърнах внимание на това — отвърна Елиар. — През това време станаха други, много по-интересни неща.

— Може би ще е по-добре аз да обясня това, Елиар — каза Двейя.

— Кое те накара да решиш да се свържеш с Алтал чрез Гер? — попита Бейд.

— Той беше свободен и освен това подхождаше за целта — отвърна Двейя. — Целта ни бе да укрием действията си от Коман и Алтал бързо схвана това. Ако Генд знаеше, че Елиар се възстановява, щеше да действува по друг начин.

— Под този хълм има ли наистина пещери? — попита Бейд.

— Не са толкова много, колкото си въобразява капитан Дрегон — отвърна Елиар с едва забележима усмивка. — Повечето пещери, през които той мислеше, че минава, са тук, в Дома. След като той вдигна лагер в равнината, го заведох на километър от планината и отворих врата, през която той се върна в Дома. Не искахме да се доближава повече до Коман. През това време Лейта дежуреше до прага на Коман и винаги, когато той започнеше да се досеща с какво в действителност се занимаваме, ме предупреждаваше, за да мога да го отклоня от следата. През това време Андина следеше Кройтер и неговите плакандци в техния лагер и ме уведомяваше за техните планове.

Елиар се почука по челото и добави:

— През повечето нощи тук се провеждаше военен съвет.

На лицето на Бейд се изписа копнеж.

— Можеш да се присъединиш към нас, ако желаеш — каза му Лейта. — Можеш да го направиш дори и да не го желаеш.

— Аз не ща — заяви категорично Гер.

— Гер, това въобще не боли — каза му Андина.

— Просто не ща и толкова.

— Той е прав — каза Двейя на Андина. — Твърде е малък за някои неща. Колкото до Бейд…

— И аз си помислих същото — каза Лейта и погледна дяволито жреца. — Ела, братко Бейд. Ела при мен и аз ще се погрижа за теб.

— Тези думи ми звучат познато — безмълвно каза Алтал на Двейя.

— Доказано успешните думи са за предпочитане — отвърна тя.

Беше ранен следобед. Алтал, застанал до прозореца, наблюдаваше как кавалерията на Кройтер громи ансуйските конници в подножието на Кулата на Дайвер.

— Наистина са по-добри, отколкото каза сержант Халор, нали? — попита безмълвно Елиар, като се присъедини към Алтал.

— Не е необходимо да правиш това тук, Елиар — отвърна му Алтал на глас.

— Просто ми стана навик — отвърна Елиар. — Много е по-бързо, нали? Може да предадеш незабавно завършена мисъл, без да ти се налага да си губиш времето за търсенето на думи.

— Как се чувствуваш сега? — попита Алтал. — Беше в доста лошо състояние, когато те отнесоха.

— Сега съм добре, Алтал. От време на време страдам от главоболие, но Еми казва, че това е в реда на нещата. И косата ми започна да расте. Виждал ли си Гелта?

Алтал поклати глава.

— Предполагам, че вече се е отказала от участие поне в тази война. Вероятно е оставила ансуйците да се оправят сами.

— Ако това се разбере, ще й е трудно да наеме нови войници.

— Срамна работа наистина… Онзи там на пътеката не е ли Кройтер?

Елиар надникна през прозореца, присви очи и каза:

— Наистина прилича на Кройтер. И май води някаква жена.

— Струва ми се, че си прав, Елиар. Разстоянието е голямо, но май наистина виждам жена. Може би няма да е зле двамата с теб да проверим на място какво точно се е случило. — И продължи мислено: — Еми, с Елиар ще отидем за малко при вектианците. Появи се Кройтер и вероятно ще иска да получи остатъка от възнаграждението си. Искам да си поговоря с него. Може по-късно пак да ни потрябва.

— Не закъснявай за вечеря, Алтал.

— Няма. Да вървим, Елиар.

— Халор, струва ми се, че си човекът с най-голям късмет на света — каза набитият Кройтер. — Вероятно, когато хората са измислили думата „непревземаема“, са имали предвид тъкмо глупавата планина, на която случайно си попаднал. Сигурен съм, че лично аз не бих желал да я щурмувам.

— Ти и жените ли поведе на война, Кройтер? — попита с любопитство Халор.

— Това е племенницата ми Астарела — отвърна Кройтер и погледна високата тъмнокоса млада дама, която го придружаваше при изкачването. — Баща й, мой брат, неотдавна умря, така че се наложи да я взема под своя закрила. Поне докато вразумя големия й брат.

— И при вас ли има семейни разправии?

— Племенникът ми е абсолютен разбойник. Решил да омъжи Астарела за пари, при това за крайно неподходящ съпруг. Бях готов да го убия. Научих за това обаче едва след нашето кратко събеседване в Хердон, така че не ми остана друг избор, освен да я взема с мен.

— Значи затова се забави толкова дълго?

— Не ставай смешен, Халор. Астарела язди не по-зле от всеки мъж. Щях да съм тук още преди няколко дни, ако ти не променяше толкова лесно решенията си.

— Какво каза?

Кройтер извървя последния метър от пътеката. Племенницата му го следваше по петите.

— Първо ми изпрати вестоносец, който каза: „Побързай!“ После проводи друг, който ми предаде „Почакай!“ По едно време бях готов да се откажа и да се върна в Плаканд.

— Кройтер, изпратих ти само един вестоносец.

— Е, при мен пристигнаха двама.

— Някой от противната страна си е играл игрички с нас — каза Алтал. — Вероятно ще трябва да открием начин да не допуснем подобно нещо по време на следващата война. Врагът ни очевидно разполага с доста добри шпиони.

— Не е зле в подобни случаи да се договарят пароли — предложи племенницата на Кройтер.

— И паролите не помагат, когато шпионите са добри — възрази княз Алброн. — Да не забравя: казвам се Алброн.

— Моите обноски оставят какво да се желае — извини се Халор. — Този красив младеж е князът на нашия род и се самопокани при нас, за да се изучи на военно изкуство.

— Длъжен съм да отбележа, че не ни пречеше — каза Гебел. — Напротив, неговите „адски храсталаци“ ни бяха от голяма полза.

— Защо всичките носят поли, чичо? — попита Астарела.

— Досега никога не си бях задавал този въпрос, дете мое — отвърна й благо Кройтер. — Вероятно имат някакви основания за това. Всъщност защо носиш пола, Халор?

Погледът на Халор се втвърди.

— Би ли имал добрината да не задаваш такива въпроси, Кройтер? Поне докато си още жив и здрав?

— Това не са поли, а фустанели, госпожице Астарела — обясни любезно княз Алброн на младата дама. — Фустанелите на всеки род имат различни шарки. Така можем да разпознаваме веднага приятелите си на бойното поле.

— Тези фустанели всъщност са красиви, княже — каза девойката, като погледна голите крака на княза. — Знаете ли, че имате трапчинки на коленете?

Княз Алброн се изчерви, а Астарела избухна в смях, наподобяващ сребристи вълни.

— Защо не се преместим на сянка? — предложи Алтал. — Предстои ни да обсъдим някои делови въпроси, така че е добре да намерим място, където можем да поседнем спокойно.

— Много бих се радвал да ви помогна, Халор — каза Кройтер, след като седнаха в една палатка, за да си уредят сметките, и претегли с ръка торбата със златни монети, която току-що бе получил. — Заплащането е наистина добро, обаче първо трябва да уредя малкия си семеен проблем. Не знам колко време ще ми трябва, за да открия племенника си, а трябва да се разбера с него. Не мога да оставя Астарела беззащитна.

— Аз мога и сама да се защитя, чичо — заяви Астарела. — Добра съм с ножа и ако онзи вонящ стар развратник, който ме купи от брат ми, се доближи до мен, знам как да му разпоря корема.

— Същинска малка тигрица, нали? — каза Дрегон на Гебел.

— Наистина — съгласи се Гебел.

— На този проблем може да се намери решение — отбеляза княз Алброн. — Известно ми е едно място в Треборея, където госпожица Астарела би могла да изчака завършека на войната. Там има и други дами, така че обстановката е подходяща. Освен това никой не може да преодолее отбраната на този дом.

— Княже, не можем да я отведем там! — възрази Халор.

— Защо не? Тя е член на рода на Кройтер, а ние сме негови съюзници. Би трябвало да сме не по-малко загрижени от него за нейната сигурност.

Халор стрелна Алтал с поглед и попита:

— Ти какво мислиш по въпроса?

— Възможно е — отвърна Алтал. — Стига да формулираме искането както трябва.

После стрелна с поглед Алброн, чието внимание изглеждаше изцяло погълнато от Астарела, и прошепна на Халор:

— Ти познаваш Алброн по-добре от мен. Ще сгреша ли, ако кажа, че е съвсем хлътнал по племенницата на Кройтер?

— И аз го забелязах — съгласи се Халор. — Това би следвало да се поощри. Ако го оженим, може би ще миряса и ще престане да ми пречи да си гледам работата.

— Ако изложа на Двейя проблема в тази светлина, тя сигурно ще се съгласи. Тя много обича да сватосва хората.

— А може и да те навика.

Алтал вдигна рамене и каза:

— Няма да ми е за пръв път.

— Бейд непрекъснато се изчервяваше, а понякога дори се ококорваше — докладва Гер на Алтал и Елиар, когато се върнаха в Дома. — Разбира се, той беше сам с три жени, които вероятно докосваха разума му едновременно от три места. Не вярвам вече да възприема света така, както преди.

— Сигурен съм, че си прав — каза Елиар. — Аз самият вече възприемам света иначе. Разбира се, струва ми се, че започнах да се променям от много по-отдавна. Още от момента, когато Андина започна да ме храни.

— Брат Бейд определено трябваше да се отърси от някои свои предубеждения спрямо жените — отбеляза Алтал. — Противно на това, което може да е чул от своите учители, жените наистина имат разум. Той не винаги функционира като нашия, но съществува. Искам вие двамата на вечеря да имате готовност да ме подкрепите. Ще се опитам да предложа нещо на Еми.

— За Астарела ли става дума? — полюбопитствува Елиар.

— Да.

— Коя е Астарела? — попита Гер.

— Племенница на Кройтер — отвърна Алтал. — Тя и княз Алброн проявяват интерес един към друг, а сержант Халор силно желае да задоми княза. Алброн иска да доведем Астарела тук. Казва, че е загрижен за нейната сигурност, но според мен съображенията му са основани и на други неща.

— Да не би да имаш предвид отношенията между мъжете и жените? — попита Гер с пренебрежение.

— И това, но и друго. Има и съображения от военно естество. Според мен Кройтер ще ни потрябва и по-нататък. Той е загрижен за племенницата си. Ако тя е в безопасност, ще ни сътрудничи. Ако не е, няма да го направи.

— Не виждам никакви причини това да не стане — съгласи се Двейя, след като Алтал й изложи предложението си по време на вечерята.

— Значи нямаш възражения? — попита той изненадано. — Значи няма да съскаш или да настръхваш? Това май ти е забавно, Еми.

— Това е смислено, Алтал. Освен това ще взема мерки племенницата на Алтал да не научи прекалено много неща за нашия Дом. Предполагам, че княз Алброн ще поиска да я придружи.

— Ако питаш мен, Еми, ще трябва волски впряг, за да го отдръпнат на повече от три метра от нея — каза Елиар. — Изглежда, страда от тежка форма на заболяването, наречено любов от пръв поглед.

— Това е хубаво — измърка Еми.

— Ще ми позволиш ли да те помоля за нещо, Двейя? — обади се Бейд.

— Днес добре ли се държа?

— Опитах се да се държа добре, разбира се. Трудно е да не се държиш добре, когато три дами са кацнали на рамото ти.

Бейд втренчи замислен поглед в тавана и продължи:

— Още от момента, когато започнахме да отваряме врати, се замислих дали да не доведем тук овчаря Салкан. Искам да проведа един дълъг разговор с този младеж. Имам чувството, че в него са заложени огромни способности и че би било грехота да се похабят. Гледането на овце е достойно занимание, обаче едва ли подхожда много на Салкан.

— Да не би да си решил да вербуваш нови жреци, братко Бейд? — попита го Лейта и вдигна вежди.

— Това ни се вменява в дълг още докато сме послушници, Лейта — отвърна той. — Издирването на способни хора е едно от първостепенните ни задължения.

— И към коя точно вяра смяташ да привлечеш този млад човек, Бейд? — попита дяволито Двейя.

— Все още не съм съвсем наясно към коя, но не бива да го изпускаме — отвърна Бейд.

— Е, като цяло всичко се получи добре — обобщи накратко обстановката Дрегон на следващата сутрин, когато военачалниците заедно с Елиар и Алтал се събраха в една голяма палатка близо до пещерата.

— Само дето бях принуден да изоставя позицията си — намусено каза Гебел.

— Стига си се оплаквал, Гебел — каза Халор. — Тази планина е по-надеждно укрепление дори от траншеите ти.

— Хората ми вложиха огромни усилия в изкопаването им.

— Нали си получиха парите?

— Халор, колко време ще е необходимо на твоя княз и моята племенница, за да стигнат до онзи дом? — попита Кройтер.

— Около седмица — отвърна уклончиво Халор. — Ще изпратя войски, които да ги придружат дотам. Освен това ти гарантирам, че племенникът ти въобще няма да открие това място.

— Чудесно. Сега ми кажи друго: ти намекна, че се задава нова война. Какво имаше предвид?

— Обстановката в Треборея отново се нагорещява — каза Халор. — Всъщност ние по начало бяхме наети за война там. Войната, която приключихме вчера, бе нещо като странично занимание. Нека бъдем искрени, господа: тази война никой от нас не я прие сериозно. Не ще и дума, между двете войни има връзка от стратегическо естество, но нещата свършват дотам.

— Излиза, че говорим за една и съща война, така ли? — попита Кройтер.

— Говорим за един и същ враг — уточни Халор. — Главният смутител на реда се намира в Некверос. Мисля, че ще се наложи да отидем там и да го помолим да престане да мъти водата.

— За да останем безработни? — каза сърдито Гебел. — Не говори глупости, Халор. Тази война в Треборея да не би да е продължение на конфликта между Кантон и Остос?

— В известна степен, да.

— Последния път ти работи за кантонците. Сега пак ли ще вземем тяхната страна?

— Не, Гебел. Сега ще се бием на страната на другите. Владетелката на Остос предложи по-добро заплащане.

— На мен това ми стига — каза Кройтер. — Аз работя за пари, а не за удоволствие. Очакваш ли в тази война да има нещо необичайно?

— Не. Засега всичко, което очаквам, са конвенционални военни действия. Съвсем определено обаче ще ни потрябва още кавалерия.

— За това ще имам грижата аз — увери го Кройтер. — Ще се върна в Плаканд и ще докарам още хора и коне. — После погледна Алтал в очите и добави: — Ще ми трябват обаче няколко от твоите буренца със злато.

— Очаквах този въпрос да се повдигне по-нататък — каза Алтал.

— Кобилата не тича без пари — цитира Кройтер известната поговорка.

— Няма ли да се задоволи и с овес?

— Тя може и да се задоволи, обаче аз няма да се задоволя.

Халор се отпусна на стола си, погледна към тавана и каза:

— Не съм наясно с най-новото развитие на обстановката в Треборея, но ако не ни бъдат поднесени някакви изненади, войната ще е доста банална. Установих контакт с някои близки родове, които ще мога да използувам в началната й фаза. Ако вие, господа, започнете да се придвижвате към Остос, ще можете да се включите във войната по-късно. Хазната на Остос е препълнена, така че ще има достатъчно пари за всички ни. Предполагам, че обстановката ще е повече или по-малко стабилизирана, когато пристигнете, така че ще успеете да наклоните везните в наша полза.

— Овчарите биха ми свършили добра работа — каза Дрегон.

— Чакай малко! — викна Гебел. — Тези с прашките са мои хора.

— Аз пък бях останал с чувството, че този път не искаш да участвуваш в играта — каза Халор.

Гебел вдигна рамене и изсумтя:

— Пътят ми така или иначе минава оттам. Освен това съм сигурен, че Гвети ще пожелае да участвува. Да не забравя: ако пристигна достатъчно късно, няма да ми се наложи да се занимавам с дълги и скучни обсади. Ще дойда да те избавя, Халор, така че да ми благодариш. А и сигурно ще си достатъчно щедър, след като ти измъкна задника от огъня.

— Ти каква роднинска връзка имаш с княз Гвети? — попита подозрително Халор.

— Пада ми се трети братовчед — призна Гебел.

— Така си и мислех. Значи това си е родова черта.

— Всички обичат парите, Халор. Хората от моя род ги обичат малко повече от останалите, това е всичко.

— Може би няма да е съвсем лесно да получите от Едон разрешение да изведете Салкан и момчетата му от Векти — предупреди ги Бейд.

— Хич и не мисля да му искам разрешението — каза надменно Гебел. — Ще им предложа злато и веднага ще зарежат овцете.

— В такъв случай аз ще трябва да им предложа повече — въздъхна Дрегон.

— Няма да посмееш! — възкликна Гебел.

— Ще видим дали няма да посмея — отвърна Дрегон и се ухили.

В късния следобед Елиар преведе Алтал и Бейд през главната порта на храма в Кейвон.

— Какви вести има от бойното поле? — попита с оживление жрецът с бели дрехи, който седеше в приемната на екзарх Едон.

— Би могло да се каже, че спечелихме войната — отвърна Елиар.

— Хвала на Дейвос! — възкликна жрецът.

— Не бих казал, че Дейвос бе пряко ангажиран със случилото се — отвърна Елиар. — Просто нашата войска бе по-добра.

— Екзарх Едон свободен ли е? — любезно попита Бейд.

— За вас е винаги свободен, скопас Бейд — отвърна жрецът. — Даде указания да бъдете приет незабавно, когато се появите. Нашествието много го разтревожи.

— Вече няма за какво да се тревожи — промърмори Алтал. — Бихте ли му предали, че сме тук?

— Веднага — отвърна жрецът, отиде до вратата, отвори я и надникна в кабинета на екзарха. — Скопас Бейд е тук, ваше преосвещенство.

— Да заповяда, братко Ахас — чу се пресипналият глас на Едон.

— Да, ваше преосвещенство — отвърна жрецът, отвори вратата по-широко и се поклони на Бейд. — Заповядайте, скопас Бейд.

Бейд въведе приятелите си в изящно мебелирания кабинет на Едон, поклони се небрежно и каза:

— Нося добри новини, ваше преосвещенство. Нашествениците бяха отблъснати и опасността премина.

— Спасени сме! — възкликна Едон и на набръчканото му лице изгря усмивка.

— Поне засега — поправи го Алтал.

— Нима допускате, че нашествениците могат да се върнат?

— С каква сила? Малцина от тях останаха живи. Сержант Халор е много добросъвестен човек. Той не просто се задоволи с разгромяването на ансуйците, а ги смля на кайма. При все това няма да е зле на границата да се разположат хора, за да следят какво става. Просто за всеки случай.

— Смятате ли, че Салкан и другите овчари ще са в състояние да защитят границата? — попита Едон.

— Във връзка с тях възникна малък проблем, ваше преосвещенство — отвърна Алтал. — Нашите генерали бяха много впечатлени от вашите овчари, така че решиха да ги привлекат към една война, която се разгаря в Треборея.

— Не позволявам! — извика Едон и се изправи. — Няма да допусна чадата ми да бъдат изложени на ересите на Запада. Нито един вектианец не може да напусне страната без изричното ми разрешение.

— Нима вашата вяра е наистина толкова крехка, ваше преосвещенство? — възкликна Бейд. — Нима толкова много се боите от чужди идеи и вярвания, че сте готов да оковете народа си?

— Господа, нека си спестим теологическите дискусии — намеси се Алтал. — Говорим чисто и просто за бизнес. Дойдохме тук и спасихме страната ви, екзарх Едон, и ще приберем Салкан и овчарите като заплащане на услугата. В този свят няма нищо безплатно. Когато получаваш нещо, трябва да го заплатиш. Събитията в Треборея са част от войната, която водихме тук, ако това ви успокоява. Нашият общ враг е Дейва, така че овчарите на Салкан ще бъдат вашият принос към битката между Доброто и Злото. Не се ли гордеете с това?

Едон го изгледа намръщено, после присви очи, погледна Бейд и каза:

— Има нещо, което ми е трудно да разбера, скопас Бейд. Може би вие бихте могли да ми го обясните.

— Ще се опитам, ваше преосвещенство.

— Изпратих послание до екзарх Емдал, в което му изразих своята благодарност, а той въобще не разбра за какво му пиша. Ако трябва да съм още по-точен, въобще не е чувал за вас. Това не ви ли се струва странно?

— На ваше място, Едон, не бих отправял обвинения към Бейд — каза любезно Алтал. — Той не искаше да ви мами: аз го принудих да направи това. Не за друго, а за да не усложняваме нещата и да спечелим време. Разбира се, можеше и да ви кажем истината, но тя щеше малко да разколебае вярата ви.

— Значи всичко е било измама! — възкликна Едон.

— Не съвсем. Бейд ви каза, че ние изпълняваме повелята на една висша инстанция, и това е самата истина. Той послъга съвсем малко, когато каза, че става дума за екзарх Емдал. Ако трябва да говорим по същество, нарежданията ни бяха дадени от инстанция, стояща няколко степени над Емдал. И над вас.

— Да не би да ви ги е дал Дейвос? — попита подигравателно Едон.

— Не той, а сестра му. Войната, която разтърсва света, е част от семейна кавга. Дейвос има брат и сестра, които не се разбират. В Книгата всичко това е описано в най-големи подробности.

— В коя книга?

— В Бялата книга. На ваше място не бих се доверил особено на написаното в Черната книга. Вярно е, че когато Генд ми я показа, бях неграмотен и не знам съдържанието й. Двейя обаче ми обясни, че там събитията са изложени изопачено. Предполагам, че Дейва я е написал, за да си присвои заслугата за създаването на вселената.

— Ти нима наистина си видял Книгите? — попита Едон. Лицето му бе побеляло, ръцете му трепереха.

— Ако не ги бях видял, всичко това, което се случва сега, щеше да изглежда безсмислено.

— Досега мислех, че Книгите са просто мит.

— Съвсем реални са, Едон. Бялата съм я прочел от кора до кора. Нямаше как да не го направя — богинята Двейя през цялото време ми висеше на главата с тояга в ръка и не ми даде да пропусна нито ред.

— Нищо не разбирам.

— Това е много хубаво. Според Двейя неразбирането е първата стъпка към мъдростта. Боговете не възприемат света така, както го възприемаме ние, Едон. Колкото и да се мъчим да ги измамим, за да обърнат нещата така, че ние да извлечем полза от тях, те си правят каквото си знаят и в крайна сметка измамените сме ние. Независимо дали това ни е приятно или не, длъжни сме да вършим това, което те ни наредят.

— Да разбирам ли, че ти си първожрецът на богинята Двейя? — ахна Едон.

Бейд внезапно избухна в смях.

— Нещо смешно ли казах? — попита Едон и присви очи.

— Ваше преосвещенство, в целия свят е трудно да се намери човек, който по-малко да прилича на жрец — отвърна Бейд, без да спира да се смее. — Той е лъжец, крадец и убиец и освен това, когато Двейя му нареди да направи нещо, винаги й възразява.

— Никой не е съвършен — каза Алтал. — Да се каже, че съм жрец на Двейя, би било пресилено. Аз съм по-скоро агент на Двейя. В смисъла, в който Генд е агент на Дейва. Когато започна цялата тази работа, изпълнявах поръчка на Генд. Така и не я изпълних, щом се срещнах с Двейя. Сега съм на служба при нея, макар тя не винаги да одобрява моите методи. Аз съм най-обикновен човек. Продължавам да мисля, че моята реакция на цялата тази история е за предпочитане пред нейната.

— Това е светотатство! — възкликна Едон.

— И какво от това? Тя ще ми го прости, когато всичко приключи. Всъщност това, което съм длъжен да направя, за да се сложи край на цялата тази глупост, е да намеря Генд и да го убия. Двейя ще ми се посърди неколкостотин години, но това ми се е случвало и преди, а и тя в крайна сметка ще се успокои.

— Ти си позволяваш неподчинение към своя Бог?

— Не става дума за неподчинение, Едон. Когато тя ми нареди да направя нещо, аз започвам да го правя. Как обаче ще се справя със задачата си е моя грижа, не нейна. Ако ще говорим по същество, в действителност боговете не се отличават с особена сложност. Поради божественото си естество са малко вдетинени. Може би защото винаги получават това, което искат. Може би ако от време на време разочаровам Двейя, тя най-сетне ще порасне.

Погледът на Едон се изпълни с истински ужас.

— Той понякога я лъже — поясни Бейд. — Тя отначало не му вярва, обаче Алтал умее да говори бързо и убедително, така че накрая се съгласява с него.

— Бих се радвал да побеседваме още на тази тема, екзарх Едон — каза Алтал. — Обаче трябва да се прибирам. Двейя наистина никак не обича да я карат да чака.

— Бързо се прибрахте — каза Двейя, когато тримата влязоха през вратата, отворена от Елиар.

Алтал бързо се огледа и попита:

— Къде са княз Алброн и госпожица Астарела?

— Долу са в трапезарията, заедно с Лейта, Андина и Гер — отвърна Двейя. — Нямат работа в кулата. Как мина срещата в Кейвон?

— Опитах се да се държа дипломатично — отвърна Бейд. — Алтал обаче наговори на клетия Едон малко повече истини, отколкото той бе способен да поеме. Алтал е доста груб, когато бърза.

— Едон ме подразни — каза Алтал. — Убеден е в собствената си святост малко повече, отколкото трябва. Вече взе ли решение дали да допуснем Салкан в нашата част на Дома?

— Брат Бейд смята, че това е добра идея — отвърна Двейя. — Не би трябвало да е трудно. Стига да не го допускаме до кулата.

— Еми, хайде да не избързваме с това и да изчакаме да се появи в някой от коридорите на Дома заедно с Гебел и Дрекон — предложи Алтал. — Тогава с Елиар ще го сграбчим и ще го докараме тук, без никой да разбере. Можем да го докараме и сега, но ще трябва да наговоря куп лъжи, за да хвърля прах в очите на хората, а след известно време такова нещо омръзва.

— Оставям на теб да решиш това — съгласи се тя. — Да не забравя: Андина иска да си поговори с княз Дакан в Остос. Сигурна е, че кантонците скоро ще нападнат. Вземете с вас сержант Халор, за да обясни на княза сегашната ни стратегия.

— Добре, Еми — каза Алтал.

Вечерта Елиар отведе Алтал, Андина и Халор в двореца в Остос, точно пред вратата на княз Дакан и почука.

— Зает съм — чу се гласът на Дакан. — Махайте се.

— Аз съм, Дакан — каза Андина. — Нося добри новини.

Дакан отвори вратата, поклони се и каза:

— Прощавайте, господарке. Цял ден ми досаждаха хора, които носят лоши новини. Влезте, моля ви.

— Дакан, запознай се със сержант Халор — каза Алтал. — Срещнахме се с него на границата с Екверо. Той приключи войната, за която говорихме последния път, и сега войските му се приближават насам. Иска да знае каква е обстановката тук.

Дакан погледна строгото лице на Халор, кимна с разбиране и каза:

— Сержанте, боя се, чу тук обстановката не се развива добре.

— Да не би да са нахлули кантонците?

Дакан пак кимна.

— Да. Преди няколко дни. Армията им е огромна и нашите сили не успяха да забавят настъплението им.

Халор посочи голямата карта на стената зад писалището на Дакан и каза:

— Покажете ми къде са.

Отидоха до картата и Дакан започна да обяснява:

— Граничният район не е най-богатата земя в Треборея, така че много не ни е интересувало кой в действителност го владее. Кантонците нахлуха в нашите земи през територията, разположена на север от това езеро, и при това със значителна армия, съставена от наемници.

— Пехотинци или кавалеристи?

— И пехотинци, и кавалеристи.

— Имате ли представа откъде са?

— Трудно ми е да кажа. Повечето треборейци не правят разлика между арумци и кагверци.

— Аз ще ги разпозная, когато ги видя — каза Халор. След това посочи три имена, изписани върху картата. — Това градчета ли са, или села?

— Всъщност това са доста големи градове.

— Имат ли крепостни стени?

— Стените на Кадон и Мавор са в добро състояние — каза Дакан. — Стените на Пома обаче са доста занемарени. Формално погледнато, тези три града са част от остоския съюз. Допреди няколко века са били независими градове-държави, но когато Кантон е започнал да проявява имперски експанзионизъм, сме се обединили, за да отблъснем кантонците. Херцозите на тези три града формално са независими, но когато трябва да се взимат важни решения, изпълняват нарежданията на Остос.

— Виждам, че политическият живот на равнинните страни е по-сложен даже и от религиите им — отбеляза Халор.

— Сложността е част от щастието да си цивилизован, сержант Халор — отвърна сухо Дакан. — През последните няколко века сме водили немалко войни с кантонците, като бойните действия винаги са се водели срещу градовете, защото именно там са съсредоточени богатствата. Този път войната е съвсем различна. Нашествениците избиват всеки, който се окаже на пътя им.

— Да не би да избиват и селяните? — попита Андина.

— Боя се, че да, господарке — отвърна Дакан.

— Та това е идиотизъм! Селяните нямат никакво отношение към войната между градовете! Досега никой не е убивал селяни. Та те сами по себе си представляват богатство! Ако няма селяни, кой ще произвежда храна?

— Нашествениците, изглежда, не мислят за това, господарке — отвърна Дакан. — Селяните са обхванати от паника и бягат. Задръстили са всички пътища, водещи на юг.

— Може би нашествениците целят именно това — разсъди Халор.

— Ако градовете бъдат препълнени от бежанци преди началото на обсадата, храната няма да стигне и градовете няма да издържат дълго.

— Това е твърде брутален начин на водене на война — изсумтя Дакан.

— Изправени сме пред брутален враг, княже — отвърна Халор и хвърли поглед към картата. — Ще се опитам да отгатна нещо. Възможно ли е един от пълководците на настъпващата армия да е жена?

— Жена?!

— Срещали сме я вече. Казва се Гелта и я наричат Кралицата на нощта. Тя е маниачка с бичи плещи и обича вкуса на кръвта.

— Не е обикновена жена, княже — поясни Алтал. — Тази война също не е обикновена. Колкото до владетеля на Кантон, той е само марионетка, на която друг дърпа конците.

— Войската ми вече е тръгнала насам, княже Дакан — каза Халор. — Искам да огледам тези градове. В момента най-важното, което трябва да направим, е да изпратим там войски, които да задържат нашествениците и да ми дадат възможност да огледам отбранителните съоръжения. Трябва да вкараме сили между Гелта и тези градове.

— Може би Смегор и Таури ще свършат тази работа — предположи Алтал.

— Само не и те! — възкликна Андина. — Те са като фурнаджийски лопати, Алтал, и ще ни предадат при първа възможност.

— Ще се опитат да ни предадат, моето момиче — отвърна Алтал. — Аз обаче ще съм с няколко хода пред тях. Независимо дали това им е приятно, или не, Смегор и Таури ще имат значителен принос към нашата победа.

Когато Кралицата на нощта седна на престола на Остос, листата бяха червени като кръв. Пленената владетелка на Остос бе докарана във вериги и й бе наредено да коленичи пред страшната Кралица на нощта, унищожила всички, изпречили се на пътя й.

— Подчини ми се, дете! — заповяда Кралицата на нощта. — Ако твоето смирение ми допадне, може би ще пощадя живота ти.

След тези думи залата се изпълни с ужасяващ стон. И ариа Андина коленичи, за да покаже смирението си.

— Ближи земята! — заповяда сурово Гелта. — Пълзи пред мен, за да ме убедиш в искреността на подчинението си!

Плачещата ариа Андина притисна лице към студените каменни плочи на пода.

Сърцето на Гелта се изпълни с радост. Вкусът на победата бе силен и сладък.

Тя стъпи с грубия си ботуш върху меката шия на пълзящата Андина и опиянена от победата си, тържествено каза:

— Всичко, което е било твое, Андина, сега е мое! Дори твоят живот и твоята кръв вече ми принадлежат!

Победните думи на Кралицата на нощта отекнаха от мраморните стени на двореца на унизената ариа на Остос.

Глава 30

— Какъв ужасен кошмар сънувах тази нощ! — възкликна Астарела на закуска.

— И аз не спях добре — призна княз Алброн.

Двейя ги погледна, направи едва забележимо движение с ръка и тихо каза:

— Дрем.

Алброн и Астарела веднага застинаха. В широко отворените им очи зееше празнота.

Озадаченият Халор размаха ръка пред лицето на своя княз. Лицето на Алброн бе неподвижно, погледът му беше празен.

— Какво стана? — възкликна Халор.

— Трябва да си поговорим, сержанте — отвърна Алтал. — Не е необходимо Алброн и Астарела да знаят какво ще си кажем.

— Това магьосничество ли е? — попита удивено Халор.

— Самата аз не бих използувала тази дума, макар че в известен смисъл е подходяща — каза Двейя. — Вероятно вече си разбрал, че много от нещата, които се случват тук, излизат от рамките на обикновеното. Астарела и твоят княз ще си починат, докато разговаряме. Колкото до този похват, той би могъл да се използува и при други обстоятелства, за да не отидат някои работи твърде далеч.

— На Кройтер не би му било приятно, ако точно сега неговата племенница и княз Алброн отидат твърде далеч — съгласи се Халор.

— Напълно си прав. Преди това би трябвало да се изпълнят някои формалности. Може би няма да е зле да повдигнеш този въпрос при следващата си среща с Кройтер.

— Така бихме намерили решение на доста проблеми, нали? — каза Халор. — Какви бяха тези приказки за кошмари?

— Ти не сънува ли нещо тази нощ? — попита Двейя.

— Сънувах — призна Халор. — Сънят ми се стори безсмислен, но пък всички сънища са безсмислени.

— Този не е бил безсмислен, сержанте — каза Двейя. — Наситен е със съвсем определен смисъл.

— Какво крои Генд? — попита с недоумение Бейд. — Досега си мислех, че се опитва да промени само миналото. Този сън обаче бе насочен към бъдещето, нали?

— Може би вече започва да го обзема отчаяние — каза Двейя. — Неговите видения, насочени към миналото, се оказаха неуспешни. Надушвам, че брат ми никак не е доволен от това. Нищо чудно Генд вече да е получил някаква нова заповед от него. Макар че да бърникаш в бъдещето е много рисковано занимание.

После се обърна към Лейта и попита:

— Успя ли да докоснеш разума на Гелта по време на този сън?

— Сънят бе много нагласен — каза Лейта. — Гелта вмъкваше в него неща, които не съвпадат с истината. Войната всъщност съвсем не се развива така успешно за нея, както е показано в съня.

— Както разбирам, не за пръв път всички сънувате един и същ сън — каза Халор.

— Лошите се опитват да си играят с нашите мисли, господин Халор — поясни Гер. — Този Генд пъха в сънищата ни глупости, които не са се случили, и се опитва да ни внуши, че са се случили. Този сън обаче не беше обърнат към миналото, както досегашните. Струва ми се, че в него се описват неща, които трябва да се случат след месец.

— Как стигна до този извод, Гер? — попита Бейд.

— Листата по дърветата, които се виждаха от стаята, където Андина лежеше на пода, бяха червени. Това не означава ли, че действието се развива през есента?

Халор присви очи и каза:

— Наистина бяха червени. Това означава, че тези събития би трябвало да се случат след месец и половина. — После се обърна към Двейя. — Тези сънища неизменни ли са? Възможно ли е сега този Генд пак да се промъкне при нас, да посипе сняг по земята и да ни накара отново да му сънуваме съня?

— Не вярвам да се осмели да го направи — отвърна Двейя. — При прекомерно подскачане из времето в такива видения възниква опасността от парадокс. Ако на едно и също място в едно и също време се случат две съвсем различни неща, реалността започва да се разпада, а ние не желаем подобно нещо да се случи. Промяната на миналото е сравнително безопасна, стига да не навлезеш прекалено навътре в него. Промяната на бъдещето е нещо съвсем различно.

— Миналото вече се е случило, Двейя — възрази Бейд. — То не може да бъде променено.

— Не се и налага да бъде променено, братко Бейд — каза тя. — Видението променя нашия спомен за миналото. В реалния свят Гелта така и не успя да завладее Ансу. С кървава сеч тя си проби път към престола на шест княжества в Ансу, но след това останалите княжества се съюзиха и я разгромиха. Щяха да я обезглавят, но Пехал я избави. Тя обаче не си спомня такова нещо. Вярва си, че е станала господарка на цяло Ансу. Генд пък може да използува виденията си, за да накара всички останали ансуйци да повярват в това. Именно поради тази причина те нападнаха Векти, когато тя им заповяда да го направят.

— Някой от вас успя ли да разбере нещо? — отчаяно попита Елиар.

— Не е чак толкова сложно, Елиар — отвърна Гер. — Виденията са просто шмекерии.

— Може би наистина е най-добре да се възприемат именно по този начин — съгласи се Двейя. — Вярно е, че нещата са малко по-сложни, но думата „шмекерия“ не е неточна, когато става дума за видения, насочени към миналото. Този път обаче Генд се опитва да ни пробута видение за бъдещето.

— Как може да го предотвратим? — попита Андина.

— Не съм съвсем сигурна дали ще поискаме да го предотвратим, мила — каза Двейя. — Струва ми се, че можем да пожелаем да си поиграем с това видение.

— Не! — изкрещя Андина. — Никога няма да се поклоня на тази сипаничава крава!

— Забравяш нещо, Андина — каза Двейя. — На острието на Ножа не пишеше ли, че трябва да се подчиняваш?

— Това не означава, че трябва да се подчинявам точно на Гелта!

— Смисълът на думите, изписани върху Ножа, е доста неясен, мила. На Елиар бе казано, че трябва да „води“, но това съвсем не означаваше, че ще командува армия. Оказа се, че трябва да ни води през вратите, които отваря. На Лейта бе казано да слуша, но тя не слуша с ушите си. Когато Ножът ти нареди да се подчиняваш, той всъщност ти даде оръжието, с което ще победиш Гелта.

— Това никога няма да го направя! По-скоро ще умра!

— Нямаш избор, мила. Не си длъжна да харесваш това, което ти е наредено. Просто трябва да го изпълниш.

— Струва ми се, дами и господа, че сте в състояние да решите тези малки проблеми и без моята помощ — обади се сержант Халор. — Бих предпочел да огледам тези три града.

— Почакай малко, сержант — каза Алтал. — Искам да си поговоря със Смегор и Таури. Струва ми се, че е време да мобилизираме сили, които да забавят нашествието. — После се обърна към Лейта. — Добре ще е да дойдеш и ти. Иска ми се да разбереш какво точно мислят тези двамата.

— Ще сторя всичко, което ми наредиш, преславни! — отвърна Лейта с малко прекален плам.

— Бейд, би ли си поговорил с нея? — обърна се Алтал към жреца. — И без това съм прекалено напрегнат, за да трябва отгоре на всичко да понасям и тези заяждания на дребно всеки ден.

— Ах, Алтал, как можеш да говориш такива ужасни неща! — каза Лейта с престорено възмущение.

Алтал и Лейта тръгнаха по безмълвните коридори към югоизточното крило на Дома и той й обясни някои неща в движение.

— Те не виждат стените и пода, Лейта. Мислят си, че са в планините на Кагвер.

— Как успяваш да направиш това, Алтал?

— Самият аз не правя нищо, така че не ми задавай такива въпроси. Това е грижа на Двейя.

— Ти много я обичаш, нали?

— Чувството ми е нещо по-голямо от обичта. Както и да е, двете войски са се разположили на място, което възприемат като планински проход. Ще те оставя на позиция, не много отдалечена от техния лагер, и ще им дам заповед да тръгнат на път. Искам да разбера каква ще е реакцията им и по какъв точно начин смятат да не изпълнят това, което ще им наредя. Не ни трябват изненади.

— Ще се опитам да разбера — обеща тя.

Завиха в един коридор и видяха пред себе си арумска войска.

— Изчакай ме тук, Лейта — каза Алтал. — Това разстояние би трябвало да те устройва.

Както винаги му се случваше при подобни обстоятелства, Алтал изгуби донякъде ориентация. Виждаше едновременно както коридора, така и кагверските планини — контурите им се размазваха и се сливаха пред очите му. Чувството за разстояние също бе изкривено, така че часовоите с фустанели повървяха доста на място, докато заведат Алтал до щаба.

— Добро утро, господа — поздрави Алтал двамата князе, след като влезе в палатката. — Всичко наред ли е?

— Не съвсем — отвърна кисело пъпчивият Смегор. — Алтал, ние оглавяваме родове, а ти ни пращаш на поход с обикновените войници. Това е обидно.

— Вие получихте пари — каза Алтал. — Трябва да ги отработите.

— Какво трябва да се направи? — попита жълтокосият Таури.

— Кантонците нахлуха в Остос и дойде време да действуваме — отвърна Алтал. — Извикайте военачалниците си. Искам да обсъдя някои подробности с тях.

— Ние сме техни князе — каза надменно Смегор. — Ще имаме грижата да им предадем нарежданията.

— Моля да ме извините, ако думите ми ви се сторят груби, княже, обаче вие двамата нямате и представа от военни операции. Искам да съм сигурен, че вашите военачалници ще разберат съвсем ясно каква е обстановката и какво точно трябва да направят. Не искам да има неясноти.

— Прекаляваш, Алтал — заяви Таури. — Ние ще преценяваме какви заповеди ще даваме на хората си.

— В такъв случай прекратявам плащанията още сега. Можете да направите кръгом и да се приберете в Арум.

— Та ние имаме споразумение! — възкликна Смегор. — Не можеш да се отмяташ от него!

— Току-що го направих. Или извикайте командирите си, или си вървете у дома. Представлявам ариа Андина и или ще правите каквото ви казвам, или веднага развалям договора.

Таури се обърна към часовоя пред входа на палатката.

— Ей, ти, как ти беше името? Докарай тук Вендан и Гелун. Веднага!

— Слушам, княже — отвърна часовоят. Алтал забеляза, че на лицето му се появи лека презрителна усмивка. Очевидно двамата князе не се радваха на особен авторитет сред хората си.

— Какво си намислил, Алтал? — попита Смегор и очите му се присвиха.

— Нашествениците напредват по-бързо, отколкото предполагахме. Подготвили сме им посрещане и не искаме да подранят за него. От вас двамата искам да ги забавите.

— Разстоянието е много голямо, Алтал! — възкликна Таури. — Как е възможно да стигнем там навреме?

— Чрез движението, известно като „тичане“, княже. Наподобява ходенето, но е по-бързо.

— Никак не ми харесва тонът ти, Алтал.

— Съжалявам. Вие двамата тръгнахте на поход преди месец, а още не сте изминали голямо разстояние. Сега ще трябва да наваксате пропуснатото. Това е война, господа, а не следобедна разходка. По-добре кажете на хората си да се приготвят. До час трябва вече да сте на път.

— Трябваме ли ви, княже? — попита един строен войник, който влезе в палатката заедно с някакъв много висок човек.

— Да, Гелун — отвърна Таури. — Това е Алтал, един от слугите на нашата работодателка. Има указания за теб. Ще ти ги съобщи навън, ако нямаш нищо против. Ние с княз Смегор сега ще закусваме и не искаме никой да ни безпокои.

— Слушам, княже — отвърна капитан Гелун и отдаде чест. После се обърна към Алтал. — Алтал, ако дойдете с нас, ще можем да обсъдим всичко в подробности.

— С удоволствие — отвърна Алтал, поклони се на Смегор и Таури и каза: — Пожелавам ви приятна закуска, но да не е твърде продължителна.

— Дали само си въобразявам, или наистина долових враждебност във въздуха? — попита високият военен, който придружаваше капитан Гелун, щом излязоха от палатката.

— Ти си капитан Вендан, нали? — попита Алтал.

— На твоите услуги, Алтал — отвърна високият мъж с пресилена любезност.

— Надявам се да е така. С онези двамата не успях много-много да се разбера.

— Колко странно — отвърна с ирония Гелун. — С Вендан не ни бе никак трудно да ги убедим, че трябва да продължим похода си. Имахме си трудности само тогава, когато трябваше да им обясняваме, че трябва да изминаваме по повече от километър на ден.

— Какво накара твоята ариа да ни натресе на главата тези двама некадърници, Алтал?

— Внимавай, Вендан — предупреди го Гелун. — Хората не бива да чуят как се изразяваш за нашите уважаеми князе. Това ще отслаби бойния им дух.

— Ариа Андина не познава много добре социалната структура на арумците, господа — отвърна бързо Алтал. — Тя смята, че всички кланове функционират така, както функционира кланът на Твенгор. Той обаче води хората си лично. Опитах се да й обясня, че Смегор и Таури не правят същото, обаче тя не успя да ме разбере. Изглежда, все още продължава да мисли, че именно те са началниците ви. Прекалено е млада.

— Тази грешка не е непоправима, Алтал — отвърна Гелун. — Ето я и нашата палатка. Заповядай вътре, за да обсъдим подробностите.

— Взел съм карта — каза Алтал, когато влязоха в палатката — беше разположена само на няколко метра от палатката на князете, — бръкна под туниката си, извади една от грижливо изработените карти на Халор и я разгъна на грубата маса. — Нашествениците напредват към тези три града. Трябва да забавите настъплението им.

— Кой е главнокомандуващият нашите сили? — попита Вендан.

— Познавате ли сержант Халор?

— Да — отвърна Вендан. — Били сме противници в няколко войни. Ако ще говорим сериозно, щом разполагаш с Халор, останалите не сме ти нужни.

— Толкова ли е добър? — попита Гелун.

— По-добре е да не му се изправяш насреща.

В отговор Гелун изръмжа.

— Алтал, нали знаеш какво предполагат действията за забавяне на противника? — попита Вендан.

— Ами… главно засади и изгаряне на мостове.

— Това го мислят политиците и дипломатите — каза Вендан. — Войните в действителност са по-различно нещо. Войниците огладняват няколко пъти дневно, така че трябва да бъдат нахранени. Най-сигурният начин да ги забавиш е да ги лишиш от храна. Време е да се прибира реколтата и вероятно заради това кантонците са нахлули точно сега. Надявам се твоята ариа да не държи прекалено много на тазгодишната си реколта от пшеница, защото от нея нищо няма да остане, когато с Гелун стигнем границата. Ще изгорим всичко на сто километра от двете й страни.

— И ще отровим всички кладенци на пътя си — добави Гелун.

— Наистина ли?

— Наистина — потвърди Гелун. — Ако вземеш трупа на кон или крава, умрели преди седмица, и го хвърлиш в кладенеца, водата му не може да се пие.

— Ако няма животински трупове, винаги ще се намерят човешки. По време на война човешки трупове има колкото щеш — добави Вендан. — Човешките трупове вонят по-отвратително дори от кравешките.

Алтал изтръпна, после попита:

— Смятате ли, че можете да попречите на княз Смегор и княз Таури да ви се месят в работата?

— За тях всичко, което е на повече от километър от княжеската им палатка, е разположено на другия край на света — презрително каза Гелун. — Нашите славни водачи не обичат много физическите упражнения. Когато ни заповядат нещо, ние с Вендан отдаваме чест, обаче когато се отдалечим от тях достатъчно, за да не могат да ни видят и чуят, правим това, което трябва да се направи. Кажи на сержант Халор, че ще му изпратим нашественици, които ще бъдат ужасно гладни и жадни. Той ще знае как да се справи с тях.

— Остави ни обаче картата — каза Вендан. — А сега, ако нямаш нищо против, ще отидем да кажем на хората си да се подготвят за път.

— Пожелавам ви приятно пътуване — каза Алтал и излезе от палатката.

— Все още си твърде недодялан, Алтал — каза му Лейта, когато се върна при нея. — Не смяташ ли, че се държа прекалено грубо със Смегор и Таури?

— Можеше да се държа и по-лошо. Какво си казаха, след като се разделихме?

— И двамата са много объркани и разтревожени. След срещата на вождовете не са успели да установят контакт с Генд и не знаят какво трябва да правят. При нормални обстоятелства поддържат връзка с него чрез Арган. Не са го виждали обаче няколко седмици. И двамата са много объркани и уплашени. Страх ги е, защото знаят, че ако направят нещо не както трябва, Генд ще ги накаже. Ще ги убие.

— Какъв ужас — отвърна подигравателно Алтал. — Ние двамата с теб по-добре да се прибираме, преди Халор да е побеснял.

— Има още нещо, Алтал — каза разтревожено Лейта и се намръщи. — Не мога обаче да го разбера.

— Така ли?

— Арган е човекът, който вербува шпиони на Генд. Най-често, като им предлага пари. Поне във Векти постъпи по този начин. В Треборея обаче прави нещо различно. И там подкупва различни длъжностни лица, обаче в разговора между Смегор и Таури бе споменат няколко пъти изразът „обръщане в истинската вяра“, и това нещо ги ужасява. Приятно им е да взимат пари от Арган, обаче изглежда, че този път са им поставени и някои други условия.

— Само това ни трябваше — каза Алтал. — Никак не обичам религията да се обвързва с политиката.

— Струва ми се, че бе редно да научиш това.

— Много ти благодаря — отвърна той и се замисли. — Как се чувствува Бейд? Гер каза, че му се видял доста разтревожен, когато си отворила някои врати пред него. Знаеш какво имам предвид.

Лейта се изкиска.

— Не беше съвсем готов за някои от нещата, които се случиха. Нямаше нищо против размяната на идеи, но размяната на чувства малко го смути.

— Лейта, имаш ли нещо против да ти дам един съвет? — попита Алтал, когато започнаха да изкачват стълбите.

— Зависи от съвета.

— Би ли могла да го даваш малко по-кротко с Бейд, поне за известно време?

— Какво ще рече „по-кротко“?

— Престани да го караш да се черви всяка минута. Престани да му подаваш „смущаващи мисли“. Най-малкото преди да е свикнал да понася присъствието на чужди хора в главата си.

— Но той е толкова мил, когато се изчервява… — възрази тя.

— Засега си намери някакво друго развлечение. Имам силното подозрение, че скоро ще ни потрябва неговият разум, и то в чудесна форма. Той и без това няма да ти избяга, така че се дръж добре с него.

— Добре, татко — отвърна тя послушно.

— Това пък какво беше?

— Държиш се с нас като баща, Алтал, и то не отсега. Сигурно, защото възприемаш всички ни като деца. Бащинството не ти подхожда много, но така или иначе друг баща си нямаме, скъпи татко.

— Стига, Лейта!

— Как ще ме напляскаш? Собственоръчно ли? — продължи въодушевено Лейта.

— Престани.

— Добре, татко — отвърна покорно Лейта.

Стражите пред портите ги разпитаха доста обстойно преди да ги пуснат в града. Алтал не скри раздразнението си от това, когато и тримата тръгнаха по тесните улички към замъка на херцог Олкар.

— Обстановката е военновременна, Алтал — обясни сержант Халор. — Тези хора нямаше да постъпят професионално, ако просто ни бяха пуснали.

— Показах им пропуск с подписа на Андина! — възрази Алтал и размаха къс хартия.

— Много впечатляващ е, не ще и дума, обаче грамотните войници не са много. Стражите постъпиха правилно. Престани да мислиш за тях.

— Крепостните стени ми се сториха надеждни — отбеляза Елиар.

— Здрави са — съгласи се Халор. — Но малко подобрения няма да им навредят.

— Какви подобрения?

— Сети се сам, Елиар. Какво би трябвало да добавиш към една крепостна стена, за да затрудниш тези, които биха се опитали да я преодолеят?

— Може би би следвало горната й част да е изпъкнала напред.

— Това не би й навредило. Равните стени се изкачват по-лесно. Нещо друго?

— Може би изпъкнали кули по краищата. За да могат да се обстрелват нападателите, катерещи се по подвижни стълби.

— И това е добра идея.

— Защо правиш това, Халор? — попита Алтал.

— Какво имаш предвид?

— Защо непрестанно го изпитваш?

Халор повдигна рамене.

— От мен се очаква да се държа като учител, Алтал, а учителите изпитват. Истината е, че последния изпит го провежда врагът. Ако ученикът ми е жив, след като битката е приключила, значи е издържал изпита успешно. По-добре дръж пропуска с подписа на Андина подръка. Това е дворецът на херцога, а разполагаме с твърде малко време, за да го губим в някоя чакалня.

Подписът на Андина им осигури незабавен достъп до разкошния кабинет на херцог Олкар. Херцогът на Кадон бе възпълен мъж на средна възраст с консервативно облекло и малко надменно изражение.

— Всичко това се отразява много лошо на бизнеса, княз Алтал — каза той, след като гостите му седнаха. — Целият ми град е претъпкан със селски простаци, които очакват да ги храня.

— Нашествениците ги избиват, ваше сиятелство — изтъкна Алтал. — Ако напролет всички селяни са мъртви, кой ще засее новата реколта?

— Прав сте, прав сте — съгласи се неохотно Олкар. — Тази война няма да продължи дълго, нали? Имам стока, която трябва да се превози, а пътищата сега не са много надеждни.

— Ваше височество, тепърва ще става по-лошо — отвърна откровено Алтал. — До седмица или най-много десет дни вашия град ще бъде обсаден. Крепостните ви стени се нуждаят от допълнително укрепване, а и ще ви трябват доста големи запаси от храна. Разполагам с войски, които ще ви се притекат на помощ и ще свалят обсадата, обаче добре ще е да се запасите така, че да изкарате цялата есен.

— И есента ли? — възкликна Олкар. — Та ако това стане, тази година няма да спечеля и стотинка!

— Обаче ще сте жив и когато настъпи следващата година — отбеляза Алтал. — Всеки от нас изживява от време на време трудни години.

— Трябва да се срещна с вашите строители, ваше височество — каза Халор. — Добре ще е да се заемат незабавно с укрепването на градските стени, а и искам да споделя с тях някои мои идеи. Да не забравя: към града се е упътила войска от арумски наемници, които ще го отбраняват. Ще трябва да им осигурите помещения.

— Не могат ли да си направят лагер извън града? — попита почти разплаканият Олкар.

Халор не му отговори, а само го погледна продължително в очите.

— Всъщност, прав сте — съгласи се Олкар. — Замисли ли се човек, няма как да го направят. Арумците обаче са много шумни и много буйни. Можете ли да им обясните, че трябва да се държат възпитано, докато са в Кадон? Гражданите на Кадон са порядъчни хора и се обиждат, когато ги нагрубяват.

— Може би, ако се опасявате, че арумците ще се държат невъзпитано, ще е по-добре сам да защищавате града си.

— Не, не, сержанте, нямам никакви възражения — побърза да отговори Олкар.

— Чия войска според теб ще е най-добре да отбранява Кадон? — попита Алтал, след като напуснаха града.

— Войската на Лейвон — отвърна Халор. — Той е почти толкова добър войник, колкото Твенгор, и притежава здрав разум. Родът на Лейвон е участвувал в няколко обсади, така че знае какво трябва да се прави. Не искам от него да прогони обсаждащите. Градът на надутия херцог ще задържи поне една трета от нахлуващите армии за толкова време, колкото ми е необходимо.

После Халор погледна през рамо към града и каза:

— Струва ми се, че вече не ни виждат. Отведи ни в Пома, Елиар.

Прекосиха за миг Дома и се озоваха в град Пома.

— Така си спестяваме разговори със стражите — обясни Елиар.

Сержант Халор впери удивен поглед в градските стени и сякаш не повярва на очите си.

— Тези хора какво си въобразяват?

— Стената май не те очарова — каза Алтал.

— Достатъчно ще е някой да кихне срещу нея и тя ще се срине — каза Халор. — Как се казваше човекът, който управлява този град?

— Мисля, че Бердор — отговори Алтал.

— Сигурно му казват Бердор Идиота — изръмжа Халор. — Хайде да го потърсим.

Дворецът на помския херцог имаше жалък вид. Няколко счупени прозореца бяха заковани с дъски, а мръсотията в двора можеше да се рине с лопата.

Пропускът, подписан от Андина, отново им осигури достъп в двореца. Кабинетът на херцога не впечатляваше с нищо. Още по-малко впечатляваща беше личността му.

Бердор бе почти момче и лицето му издаваше слаб характер.

— Знам, че не всичко при нас е съвсем наред, княже Алтал — извини се той плахо, след като Алтал му обърна внимание на състоянието на градската стена. — Нещастният ми град обаче е пред прага на пълен банкрут. Мислех си да увелича данъците, за да поправя стените, но търговците ме предупредиха, че едно повишаване на данъците ще предизвика колапса на цялата градска икономика.

— На колко възлиза сегашният ви данъчен процент, ваше сиятелство? — попита Алтал.

— На три процента и половина, княже Алтал — отвърна Бердор с треперещ глас. — Според вас това много ли е?

— Ще е много, ако възлезе на осемдесет процента, ваше сиятелство. Три процента и половина е направо шега. Нищо чудно, че живеете в кочина.

— Вече е късно да се направи нещо сериозно — каза Халор. — Тези стени ще бъдат преодолени най-много за два дни. Тук ще е най-добре да дойде Твенгор. Ще се наложи да се водят улични боеве, а в тях ще се прояви най-добре именно той. Ако е трезвен, разбира се.

После сержантът погледна уплашения херцог и добави:

— Вашите стиснати търговци скоро ще получат един бърз урок за ползата от разумно данъчно облагане, ваше сиятелство. След няколко седмици улични боеве от града няма да остане много, без да отчитаме грабежите, на които ще бъде подложен от двете армии. Вашите търговци са ви измамили, за да забогатеят, но след войната от богатството им няма да остане много.

— Боже мой, виждали ли сте такова нещо? — възкликна Халор, когато видяха стените на Мавор.

— Изглеждат внушително, нали? — съгласи се Алтал, като огледа впечатляващите защитни съоръжения на града.

— Внушително? На света не могат да се намерят толкова пари, достатъчно, за да ме накарат да обсадя този град. Не бих искал обаче да съм тукашен данъкоплатец. Как се казваше херцогът?

— Нитрал, струва ми се — отвърна Елиар. — Дакан май каза, че Нитрал бил архитект. Доколкото успях да разбера, от двадесет години се занимавал с преустройството на целия град.

— Е, съвсем определено няма да ни се наложи да берем грижа за тези стени — каза Халор. — Бих казал, че Мавор е непревземаема крепост. Тук май ще поставим човек, който ще знае как да се възползува от това преимущество.

— За Желязната челюст ли мислите? — попита Елиар.

— Позна, Елиар — отвърна Халор. — Той е най-подходящият човек за това място.

— Кой е Желязната челюст? — попита Алтал.

— Той е вождът, на когото долната челюст стърчи по-далеч от носа му — отвърна Халор. — Почти не говори и е човекът с най-голям инат в цял Арум. Захапе ли нещо, не го пуска. Ако разположим войските на Колейка Желязната челюст в Мавор, Гелта може и да се опита да обсади града. Нито обаче ще влезе в него, нито ще може да го напусне.

— Нещо не мога да те разбера — призна Алтал.

— Ако се опита да се изтегли, Колейка ще излезе през портите и ще разкъса армията на части — поясни Халор. — Обсаждащите войски няма да могат да се измъкнат оттук. Това е в известно съответствие с мислите на Гелта, за които ни разказа Лейта. В тях имаше нещо, което пречеше на нашествениците да настъпят срещу Остос. Струва ми се, че това е съчетанието от тази крепост и Желязната челюст. Взети заедно, те превръщат този град в естествен капан. Няма да успеят нито да влязат в него, нито да го напуснат. Това е най-доброто, което може да се случи. — Халор започна да се смее. — Почти ми е жал за тях. Нека влезем в града, за да се запознаем с този инженерен гений. Трябва да го предупредим за идването на Колейка и да му кажем какво да очаква. После ще се върнем в Остос, за да си поговоря с командирите на армията на Андина.

Беше краят на лятото и горещините в Остос действуваха потискащо. По искане на Андина княз Дакан свика местните военачалници. Събрани в тронната зала, те се потяха от горещината и тихо разговаряха, докато очакваха появяването на владетелката.

— Добре ще е да им оставите известно време, за да се успокоят, господарке — каза Дакан, като погледна през вратата към военните.

— Армията на Остос много ли е голяма, че имате толкова много генерали? — попита Халор.

— В Остос военните чинове са наследствени — отвърна Дакан. — В течение на вековете нашата армия се е сдобила с твърде многотрайно командуване. Единственото преимущество от наличието на толкова много генерали е, че така се създава известна възможност поне един от тях да си разбира от работата.

— Вие сте циник, княже.

— Това е едно от предимствата на дълголетието, сержанте — отвърна Дакан с усмивка. — Имате ли нещо против, ако ви представя като фелдмаршал?

— Защо е необходимо това?

— Сержантският чин не е сред най-високите в нашата армия, приятелю. Нашите надути генерали и полковници могат да се отнесат надменно към един сержант.

— Ще ги излекувам набързо от надменността им — отвърна Халор и се ухили. После погледна Андина, която се потеше в тежкото си официално облекло, и попита: — Девойче, ще се разсърдиш ли, ако изпочупя част от мебелите?

— Повеселете се, сержанте, ако това ви доставя удоволствие — отвърна тя с дяволита усмивка и се обърна към управителя си. — Време ли е да влизаме, Дакан?

— Да, можем да влезем. Сержанте, моля ви да не избивате много военни. Държавните погребения са ужасно скъпи.

— Ще се опитам да провя самообладание — обеща Халор, приближи се към един от въоръжените стражи и го попита любезно: — Войнико, би ли ми услужил с брадвата си?

Войникът бързо погледна княз Дакан в очакване на указания. Дакан присви очи и заповяда:

— Дай му брадвата.

— Слушам, княз Дакан — каза войникът и подаде на сержанта бойната си брадва с дълга дръжка.

Халор я претегли с ръка и каза одобрително:

— Тежестта й е подходяща. — После прокара пръст по острието. — Добре си я наточил. — И потупа войника по рамото. — Добър войник си.

— Благодаря ви, господине — рече стражът и гордо се изпъчи.

— Добре ще е да приключим с всичко това преди да е станало още по-горещо — предложи Халор. — Вие защо не заемете местата си? После княз Дакан ще ме представи на генералите и ще започнем.

— Постарайте се да не проливате много кръв, сержанте — каза Андина уж на шега, но и сериозно. — Петната върху мрамора се измиват много трудно.

— Ще се постарая да пазя чистота — обеща Халор.

Дакан даде знак на тръбачите и се разнесоха тържествени, макар и малко продължителни звуци.

Сетне царствената Андина и облеченият в броня Елиар до нея бавно и тържествено се запътиха към престола й. Утихналите генерали направиха дълбок поклон.

— Отваряй си добре ушите, Лейта — промърмори Алтал на русокосото момиче. — Почти съм сигурен, че Арган е вербувал някой и друг генерал.

— Ще ги открия — обеща Лейта.

На трона на Андина се бе настанила котката Еми и грижливо чистеше лапичките си. Щом видя Андина, измяука въпросително.

— Ето те и теб — каза Андина и я гушна. — Къде изчезна, палаво котенце?

После с Еми в ръце седна на трона. Генералите възобновиха разговорите си.

Пред престола бе поставена катедра. Дакан застана зад нея и почука по наклонената дъска.

— Моля за вашето внимание, господа.

Повечето от генералите въобще не му обърнаха внимание и продължиха разговорите си.

— Тишина! — разнесе се внезапно звучният глас на Андина. Генералите веднага млъкнаха.

— Благодаря ти, господарке — тихо промърмори Дакан.

— За какво си ни извикал, Дакан? — обади се един месест генерал с позлатени доспехи.

— Как да ви кажа, генерал Теркор, води се една малка война — отвърна Дакан. — Не знаехте ли?

Генералът се усмихна подигравателно.

— Струва ми се, че ще е добре да започнеш да говориш по същество, Дакан. И да свършиш преди да е станало още по-горещо.

— С такива искания ме лишаваш от приятни преживявания, Теркор — възрази Дакан. — Както и да е, искам да запозная всички ви с един сержант. Казва се Халор. Предупреждавам ви, че трябва да сте любезни с него, тъй като има лют нрав, а ви предстои да изпълнявате неговите заповеди.

— Аз съм генерал, Дакан, и не се подчинявам на сержанти — отвърна Теркор.

— Много ще ни липсвате, генерал Теркор — промърмори Дакан. — Както и да е, ще ви направим хубаво погребение.

Халор влезе и небрежно тръгна към трона, като полюшваше бойната брадва. Спря до катедрата и попита:

— Ще позволите ли?

— Разбира се, сержант Халор — отвърна любезно княз Дакан и се отдалечи.

Халор застана зад катедрата и не каза нищо. Възмутените генерали продължиха да си бърборят.

Но разговорите спряха, когато брадвата направи катедрата на трески.

— Започнаха да ми похабяват мебелите — промърмори Андина, вперила поглед в тавана.

— Добро утро, господа — изрева Халор с глас, подходящ повече за плац. — Имаме много неща за обсъждане, така че млъкнете и ме слушайте внимателно.

— Как си позволявате?! — викна възмутеният генерал Теркор.

— Ако пак си отвориш устата, ще разцепя и тебе! — кресна Халор. — Хайде да не се занимаваме сега с всички тези глупости, свързани с чиновете. Аз съм арумец и нашите воински звания не съответствуват на вашите. При нас „сержант“ означава „главнокомандуващ“. — После вдигна бойната брадва и попита:

— Виждате ли това? Това е моето звание и именно то ме поставя начело на нашата малка компания. Ако някой от вас има възражения, готов съм за двубой с него. Сега и тук.

— Тази реч той я е произнасял много пъти — тихо каза Елиар на спътниците си. — Не знам защо, но никой не се усъмнява в истинността на думите му.

Генералите не откъсваха поглед от брадвата, която Халор държеше в ръка.

— Превъзходно, господа — каза Халор. — Виждам, че ще се разберем. А сега слушайте: неотдавна в страната ви нахлу наемна армия на кантонския идиот и вашата очарователна малка владетелка ме нае, за да обясня на нашествениците, че трябва да се махат. Нашият враг, поне на пръв поглед, е владетелят на Кантон. Познавам го добре, тъй като командувах неговите войски при последната война, която води срещу Остос. Казва се Пелгат и няма и грам мозък в главата. Надявам се, че няма да ви обидя, господа, обаче вашите вечни треборейски войни започнаха да ми омръзват, така че ще ги приключа веднъж и завинаги. Единственото, което се иска от вас, е да защитавате този град. Не се намесвайте в нещата, които ще върша в другите градове и в селата, защото въобще няма да ви обърна внимание. Ариа Андина нае именно мен за тази война и аз ще имам грижата тя да завърши успешно за нея. Младият човек до владетелката ви е ефрейтор Елиар, който е под мое командуване. Когато той ви нареди нещо, знайте, че говори от мое име, така че не му възразявайте. Подготвил съм плановете за тази кампания в най-големи подробности и съм привлякъл армии от страни, за които вероятно дори не сте и чували. Чудесно знам какво правя и не ми трябват никакви съвети от любители. Първата ми работа ще е да унищожа нахлуващите армии, а след това ще разруша град Кантон. Това ще е последната война в Треборея, господа, така че й се наслаждавайте, докато не е приключила. И нека всички си гледаме работата.

После прокара пръст по острието на бойната брадва й отбеляза:

— Малко я нащърбих. — Погледна към войника, застанал до вратата на тронната зала. — Съжалявам, че нащърбих брадвата ти, боец. Благодаря ти, че ми услужи с нея. Когато я наточваш, използувай много вода.

— Слушам! — излая войникът и застана „мирно“.

— Господа, щастливи сте, че имате момчета като това във войската си — заяви Халор на генералите, стисна дръжката на брадвата и викна: — Дръж! — И метна брадвата. Тя се завъртя във въздуха над главите на привелите се генерали. Войникът с ловко движение хвана въртящото се оръжие.

— Добре се справи — каза му Халор.

Войникът само се усмихна и после отново застана „мирно“.

Глава 31

След като потресените генерали си тръгнаха, Андина отведе всички в покоите си.

— Моля да ме извините за миг, но ще трябва да се освободя от това — каза, като докосна царствената си дреха. — Иначе след малко ще се разтопя. Брокатът наистина е красив, но определено не е подходящ за лятото.

Гостите насядаха в удобните кресла в приемната на владетелката.

— Вашият подход към генералите беше може би малко грубоват, сержант Халор, обаче те съвсем определено разбраха това, което им казахте — отбеляза княз Дакан.

— Радвам се, че ви допадна, княже — отвърна Халор с широка усмивка.

— Нали не смятахте наистина да ги избиете?

— Вероятно нямаше да го направя. Те обаче не знаеха това, нали?

— Израстването в една военна култура навярно е много вълнуващо.

— То си има и хубави страни, княже. Трудното е да се живее достатъчно дълго, за да станеш пълнолетен. Едно младо момче с току-що набола брада е склонно много да се хвали и рано или късно трябва да подкрепи хвалбите си с дела. Това обикновено предполага сбивания, а не е хубаво малките момчета да се бият, когато около тях се търкалят твърде много брадви и мечове — отвърна Халор. После се обърна към Алтал. — Алтал, трябва да си поговоря с жена ти.

— Не знаех, че сте женен, княз Алтал — каза Дакан изненадано.

— Съпругата ми е домашарка — отвърна Алтал.

— Имате ли си дом?

— Да. Той всъщност е неин. Приятно и уютно местенце.

Котката Еми с беззвучни стъпки се доближи, и спря пред креслото на сержант Халор, погледна го с яркозелените си очи и измяука въпросително.

— Не се дръж така, Еми — смъмри я Алтал.

В отговор котката го погледна хладно и прилепи уши към главата си.

— Много странна котка — каза Халор.

— Всички ние сме й много задължени, сержанте — каза Дакан. — Всъщност преди около година именно тя спаси живота на младия Елиар.

Андина се върна, облечена с лека рокля без ръкави, седна, потупа се по бедрото и каза:

— Ела тук, Еми.

Еми стрелна Алтал с надменен поглед и веднага отиде при Андина.

— Добро котенце — каза ласкаво Андина. После погледна сержант Халор. — А сега какво следва?

— Иска ми се да видя нашествениците, госпожице. Виждал съм повечето армии по света и знам, че всяка от тях си има отличителни белези. Опознаването на врага е много важно, когато водиш война. Опознах доста добре Гелта след войната във Векти, обаче би трябвало да видя и войниците й, за да мога да направя по-точни преценки.

— Това няма ли да е опасно? — попита Дакан. — Твърде ценен човек сте, за да се разхождате пред лицето на врага.

— Известни са ми начини да го наблюдавам, без самият аз да бъда забелязан, княже — отвърна Халор. — Начини, които са или съвсем нови, или толкова стари, че светът ги е забравил. С тях ни запозна съпругата на Алтал, когато бяхме във Векти. Именно заради това искам да си поговоря с нея. При това колкото се може по-скоро.

— Къде е Гер? — попита безмълвно Елиар, когато се върнаха в кулата.

— Играе си — отвърна Лейта. На Алтал му се стори, че гласът й кънти в главата му.

— Не можете ли да се въздържите от това? — попита Алтал. — Не можете ли да водите разговорите си без мое участие?

— Елиар е още неопитен — каза Двейя. — Доколкото си спомням, на теб ти бе необходимо доста време, за да се отучиш да крещиш.

— Какво прави сега Гер? — попита отново Елиар, вече малко по-спокойно.

— В източния коридор е — отвърна Лейта. — С хората на сержант Гебел. Салкан го учи как да стреля с прашка.

— Това беше моя идея, Алтал — призна Бейд. — Оставих Гер със Салкан. Реших, че това е може би най-лесният начин да доведа Салкан в тази част на Дома.

— Трябва да използувам прозорците ви, госпожо — обърна се Халор към Двейя. — Генералите на ариа Андина не са съвсем наясно със състава на нахлуващата армия, така че ще е добре лично да й хвърля един поглед.

— Разбира се, сержанте — съгласи се Двейя.

Халор бързо се огледа и попита:

— Нали не сте оставили моя княз и племенницата на Кройтер сами?

— Сега си почиват, сержанте.

— Елиар, защо не доведеш Гер и Салкан? — безмълвно попита Алтал. — Ако ще слагаме юзди на Салкан, може би е време да го направим.

— Иди с него, приятелю — промърмори Двейя.

— Аз ли? Защо?

— Нека Гер не му казва много неща наведнъж. Искаме Салкан да се чувствува удобно с юздата си. Гер е малко припрян.

— Добре казано — съгласи се Алтал.

— Това е най-важното, Гер — обясняваше Салкан, когато Елиар и Алтал отидоха при тях. — Всеки глупак може да завърти прашка над главата си. Важното е да знаеш кога точно да хвърлиш камъка. Окото ти и ръката ти трябва да действат заедно.

— Обаче е доста по-сложно, отколкото изглежда.

— А, Гер, тук ли си бил? — каза Алтал. — Търсихме те къде ли не.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита Гер.

— Не. Еми реши, че след като сме толкова близо до нейния Дом, можеш да я посетиш. Салкан, може би и ти ще поискаш да дойдеш с него?

— Не знаех, че из тези планини има къщи — каза Салкан.

— Домът е на закътано място, Салкан — каза Елиар. — Еми обича уединението.

Салкан се огледа.

— Не виждам дори пътища или пътеки.

— Стараем се да не оставяме следи — отвърна Алтал. — Домът на Еми е красив и богат, а из тези планини има разбойници. — После се обърна и посочи коридора зад себе си. — Домът на Еми се намира от другата страна на този хълм. И без това е време за вечеря, а Еми готви много по-вкусно от кашаварите на сержант Гебел. Нима не заслужаваме едно хубаво хапване?

— Воденето на война предполага много други неща освен умението да се борави с меч, лък или прашка, Салкан — каза сержант Халор на младия вектианец, след като приключиха вечерята, преминала в истински банкет, и се почука по челото. — Най-важната част на войната се води ей тук. Трябва да мислиш по-бързо от врага си.

— Аз не съм войник, генерал Халор — отвърна Салкан. — Вярно е, че от време на време избухвам, но иначе по начало предпочитам да се грижа за овцете си.

— Струва ми се, че се подценяваш, младежо — каза княз Алброн. — За съвсем кратък срок ти мобилизира единственото, което би могло да се окачестви като вектианска армия. Твоите момчета допринесоха много за съвместния ни успех.

— Независимо дали това ти харесва, или не, Салкан, ти наистина командуваш войски. Според мен ще е добре да поседиш тук и да научиш едно-друго от Халор — каза Алтал на червенокосия младеж.

— Щом казвате, господин Алтал, ще го направя — съгласи се Салкан. — Дали Елиар би могъл да ме отведе в лагера на генерал Гебел, за да си прибера нещата и да поговоря с приятелите си.

— Ще имам грижата за това, Салкан — каза Елиар.

— Това беше хитро — промърмори Двейя на Алтал.

— Не чак толкова, Еми. Младият Салкан по начало обича да доставя удоволствие на хората, стига да му посочиш убедително основание за това. След като е вече в Дома, всички ще имаме достъп до него: Бейд, Халор, ти, Гер, а може би и аз. Преди да е изтекло лятото, ще успеем да го убедим.

На следващата сутрин небето над централна Треборея бе изпълнено с дим от горящите ниви, а пътищата бяха задръстени от бягащи селяни. Лицето на сержант Халор, който наблюдаваше опустошенията от прозореца, бе свъсено.

— Май започвам да остарявам, след като не мога да наблюдавам тези неща безучастно — тихо каза той, сякаш говореше на себе си.

— Войната не сте я измислили вие, сержанте — отвърна му Двейя замислено. — Можете ли да видите това, което ви интересува, от тази височина?

Халор отново погледна нивите, горящи под него, и каза:

— Нека отидем малко по на север, преди да се снижим. Вероятно има неща, които не бих желал да видя в твърде големи подробности.

— Разбирам — каза тя.

В кулата не се чувствуваше никакво движение, но пейзажът, наблюдаван от южния прозорец, непрестанно се променяше.

— Тук можем ли да се снижим малко, госпожо? Бих искал да видя тези войници по-отблизо.

— Разбира се, сержанте.

Алтал отиде при тях.

— Пехотата им, изглежда, е главно от Кверон и Регвос — отбеляза Халор. — Виждам и кагверци, но не изглежда да са много.

— А тези конници? — попита Алтал.

— Това са главно скотовъдци от граничната зона между Перквейн и Регвос — отвърна Халор. — Като ездачи ги бива, но трудно бих ги окачествил като първокачествена кавалерия. При тях обаче виждам разни хора, които не мога да разпозная. Кои са мъжете в черни ризници, които очевидно командуват?

— Това са некверосци, сержанте — отвърна Двейя. — Генд възлага командуването на наемниците на своите собствени офицери.

— Досега не бях виждал некверосци.

— В такъв случай сте имали късмет.

— Как придават този черен цвят на доспехите си? Боядисват ли ги?

— Не. Този черен цвят се придобива благодарение на начина, по който ги изковават. И на мястото, където го правят. Тези хора не са човешки същества в същинския смисъл на думата, сержанте. А и доспехите им служат не толкова, за да ги защитят, колкото за да скрият истинския им облик. Не са същества, приятни за гледане.

От столовата дойдоха Елиар и Гер.

— Жените пак започнаха да си говорят за дрехи, а Бейд и Салкан си говорят за овце — оплака се Гер. — На нас с Елиар не ни беше интересно, така че решихме да дойдем и да видим какво става с войната.

— Какво прави моят княз? — попита Халор.

— Същото, което прави през последните няколко дни, сержанте — отвърна Елиар. — Стои като вцепенен и не откъсва поглед от госпожица Астарела. — Елиар внезапно примига и стисна дръжката на Ножа. — Това там долу да не е Треборея?

— Да — отвърна Алтал. — Сержантът пожела да види отблизо вражеските войски.

— Там някъде долу е Генд! — каза рязко Елиар. — Ножът насмалко не изскочи сам от пояса ми.

— Можеш ли да го откриеш? — попита Халор.

— Да. Намира се някъде при опожареното село там, на изток.

Картината пред очите им леко се размаза. Елиар изпита леко виене на свят, тъй като очите му му казваха, че се движи, докато тялото му говореше обратното.

— Ей го там — прошепна Елиар и посочи две фигури до развалините на една опожарена селска къща.

— Кой е с него? — попита Халор.

— Арган — отвърна кратко Двейя.

— Прокуденият жрец ли?

— Да. Генд впрочем не обича много Арган. Арган е прекалено цивилизован, а Генд в крайна сметка си е варварин. Арган освен това е много амбициозен и изглежда смята, че русата му коса е признак за някакво расово превъзходство. Точно затова го изгониха.

— Искам да ги чуя, госпожо — нервно каза Халор.

Тя кимна и след малко чуха гласа на Генд.

— Не ме интересува как ще ги откриеш, Арган — каза с раздразнение Генд. — Но ще ги откриеш, и ще им кажеш да наредят на войниците да спрат да палят нивите. Армията ми ще умре от глад, ако не престанат.

— Нима Гелта и останалите наемници не си носят припаси? — попита Арган.

— Те са примитиви, а примитивите се отнасят към земята, сякаш са добитък.

— Гелта наистина прилича на крава — съгласи се Арган. — А и мирише като крава. Добре. Ще наредя на Смегор и Таури да сложат край на палежите, обаче не вярвам да има особена полза.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да обръщаш по-голямо внимание на прислугата, приятелю. Ти похарчи прекалено много злато за тези двамата. Те имат титли, но не и реална власт. Решенията се взимат от техните военни.

— Заповядай им да се размърдат и да поемат командуването лично. Искам тези палежи да бъдат прекратени.

— Ще им предам, приятелю, щом смяташ че ще има някаква полза. Лично аз смятам, че грешиш, но това го знаете само ти и Господарят, нали?

— Ти поддържаш ли контакт с Яхаг? — попита Генд.

— Естествено, приятелю, добре съм го дресирал. Яхаг не смее дори да се почеше по носа, преди да поиска разрешение от мен.

— Кажи му да държи некверосците изкъсо. Искам Алтал да научи за съществуването им колкото се може по-късно.

— Знам добре какво правя, Генд.

— Постигна ли някакви успехи в Остос?

— Да. Нашата религия определено допада на някои аристократи. Думата „смирение“ определено не се харесва на мнозина от благородниците и това работи за нас.

— Не изпускай от поглед тези глупаци, Арган — каза Генд. — Първо обаче намери Смегор и Таури.

— Слушам, велики вожде — отвърна Арган и се поклони подигравателно.

— Има ли възможност да убием Арган преди да се е срещнал със Смегор и Таури? — обърна се Халор към Двейя.

— Не. На Арган му предстои да свърши още някои неща, така че нека засега го оставим жив.

— Длъжни сме да предотвратим тази среща — настоя Халор. — Ако двамата изменници поемат командуването лично, опожаряванията ще спрат, а именно недостигът на храна забавя нашествениците.

— Може ли и аз да кажа нещо? — попита Гер.

— Кажи, момче — отвърна Халор.

— Не е ли достатъчно да приберем Смегор и другия, как му беше името, в някоя от стаите на Дома? Тогава бившият жрец няма да успее да се свърже с тях.

— Това е интересна мисъл, Халор — каза Алтал.

— Прав си, но не ми е ясно как ще я обясним на Вендан и Гелун.

— Защо да не се разпространи слухът, че Арган е наемен убиец? — предложи Гер. — Ще кажем, че Гелта се е вбесила от опожарените ниви и е платила на Арган, за да им пререже гърлата. Като научат това, двамата ще си изкарат акъла и ще потърсят къде да се скрият. Тогава ще намерим някоя крепост, най-добре на върха на някой хълм. Ще кажем на двамата, че там ще бъдат надеждно охранявани и пазени от много стражи, за да не ги избие Арган. Те ще си мислят, че са в крепостта, но в действителност няма да са там. Ще бъдат тук, в Дома. Охраната ще си мисли, че Арган ги търси, за да ги убие, и ще го дебнат. Арган пък ще реши, че те се крият от Генд, който е вбесен заради опожарените ниви и е решил да ги убие. Как мислите, това не е ли подходящо решение?

— Алтал, ти не пожела да ми продадеш това момче. Защо тогава не ми позволиш да го осиновя? — попита жално Халор.

— Не го давам, сержанте. Той си е мой и ще си остане мой — отвърна категорично Двейя и прегърна малкия Гер.

— Добре ли се справих със задачата, Еми? — попита я Гер.

— Чудесно се справи, Гер — увери го тя и притисна лице към рошавата му коса.

— Ами нека ги убие — каза равнодушно Гелун. — Ако толкова много му се иска да ги убие, готов съм да му услужа със собствения си нож.

— Това обаче не трябва да става точно в разгара на война, Гелун — възрази високият капитан Вендан. — Ще възникнат спорове кой да ги наследи и въобще ще настъпи суматоха. И аз съм сигурен, че на нашите братя ще им е по-приятно без Смегор и Таури, но тази работа трябва да я оставим за след войната.

— Тук да не би да се крои метеж? — попита лукаво Алтал.

— Крои се, дрън-дрън — отвърна кисело Гелун. — Устройва ли те такъв отговор? Вендан е прав. И аз много бих се зарадвал на две княжески погребения, но сега нито му е времето, нито му е мястото.

— Халор успя да открие място, където вашите князе ще бъдат в безопасност, господа — каза Алтал. — Става дума за стара крепост, построена преди няколко века и после изоставена. Тази граница винаги е била несигурна, така че наоколо има много подобни крепости. Тази е впечатляваща и добре запазена, така че рота войници би трябвало да е достатъчна за надеждната им охрана. Може да се наложи да постегнете покрива, обаче иначе е в добро състояние.

— Една крепост с дебели стени и много пазачи по-скоро наподобява затвор — каза Вендан. — На пръв поглед целта е онези двамата да бъдат опазени от наемни убийци, но всъщност по този начин Смегор и Таури няма да могат да излязат от нея.

— А и когато дойде време да се прибираме, можем да забравим къде точно сме ги оставили — добави Гелун.

— И на мен паметта започна да ми изневерява в последно време — каза с лека усмивка Вендан.

— Това е напълно обяснимо, капитан Вендан — каза Алтал. — Нали сега умът ви е зает с много неща. Продължавайте да опожарявате нивите. След като нашествениците изядат конете си, ще трябва да изядат и обувките си, а босоногите войници не напредват много бързо. Разпространете и рисунка на убиеца, за да знаят всичките ви хора как изглежда. Ако извадите късмет и го убиете, едва ли ще е необходимо да съобщавате това на Смегор и Таури.

— Те са важни мъже с важни мисли в главите, Алтал — каза Вендан. — Не бихме могли да си позволим да ги занимаваме с такива дреболии.

— Виждам, че си въплъщение на учтивостта, капитан Вендан — каза Алтал и се засмя. — Господа, ще държим връзка, а междувременно се занимавайте с войната си.

— Вече започват да се отчайват — каза сержант Халор. Стоеше до южния прозорец на кулата. — По селата няма нищо за ядене. Ако не успеят да превземат някой град, и то скоро, ще започнат да измират от глад. Може би ще е добре да докараме Лейвон и неговите хора зад стените на Кадон. Имай грижата за това, Елиар.

— Слушам — отвърна Елиар и отдаде чест.

— Аз ще го придружа — каза Алтал и също отдаде чест. — Вижданията за света на княз Лейвон и херцог Олкар малко се различават, така че между тях биха могли да възникнат търкания.

— Малко? — промърмори Андина. — Смятате ли, че княз Лейвон има и най-бегла представа за значението на думата „дипломация“?

— Лейвон е наистина доста непосредствен — съгласи се Халор.

— Аз ще имам грижата всичко да е наред — увери ги Алтал. — Елиар, да вървим.

— Готов съм — отвърна младежът. — Неговият род се намира в югозападното крило на Дома.

— Как се спогаждате с Андина? — обърна се Алтал към младия си приятел, когато започнаха да слизат по стълбището.

Елиар погледна към тавана и попита:

— Помниш ли как преди време изпитвах непрестанен глад?

Алтал се засмя.

— Естествено. Тогава се боях да те вкарвам в гори, тъй като ако случайно задремех, можеше след като се събудя да установя, че си изял дърветата.

— Е, това е малко пресилено — възрази Елиар.

— Да де, но малко — пак се засмя Алтал.

— Андина успя почти да ме излекува от този постоянен глад. Вече има моменти, когато гледката на храна ме отвращава. Винаги, когато я видя, тя държи нещо за ядене и е готова да ми го пъхне в устата.

— Тя те обича, Елиар, а според мозъците на някои жени, както и на всички птици, храненето е израз на любов.

— Сигурно си прав, но понякога ми се иска да открие други начини да покаже обичта си.

— Уверен съм, че ще открие такива начини, Елиар. Засега обаче Двейя продължава да затиска капака на тенджерата. Когато капакът затропа, ще трябва да внимаваш.

Елиар се изчерви.

— Не искаш ли да говорим за нещо друго?

— Разбира се, Елиар, разбира се — отвърна Алтал. Беше му забавно. — За времето може би?

Продължиха по коридора и след малко стигнаха югозападното крило на Дома. Там откриха рода на Лейвон. Хората продължаваха да вървят по коридора: лицата им бяха безизразни.

— В момента си въобразяват, че се намират в подножието на южен Кагвер — тихо каза Елиар. — Еми ми обясни как трябва да подготвя разума им преди да ги прехвърля от едно място на друго. Не съм сигурен как точно успява да го прави, но след като им кажа, че нещо вече се е случило, тя го фиксира в паметта им и те го запомнят като нещо, което действително са преживели. Тя много държи на имената на местностите. Каза ми винаги да съм точен в това отношение. Когато назова името на местността, хората я виждат и остават със спомена, че са им били необходими месец или два, за да я достигнат.

— И аз предполагах, че използва подобен механизъм. Значи държи много на точното название на местността, така ли?

— Да. И ми обясни защо. Останах с чувството, че ако не кажа името на местността, хората, на които говоря, няма да могат дори да я видят.

Малко след това ги заведоха при княз Лейвон.

— Какво правиш тук, управителю Алтал? — попита князът.

— Идвам при теб — отвърна Алтал.

— Радваме се, че ви открихме — побърза да се намеси Елиар. — Вървели сте по-бързо, отколкото очаквахме. Град Кадон е разположен точно зад ей онзи хълм и тъй като вие сте най-близо до него, сержант Халор иска да подсилите тамошния гарнизон. Нашествениците са само на два дни от града и по всяка вероятност ще го обсадят. Имахте ли си някакви неприятности по пътя?

— Не се случи нищо особено — отвърна Лейвон. — Кантонците, изглежда, са се увлекли в нашествието. Не срещнахме нито един, докато прекосявахме територията им. Какво става с войната? Не съм чул никакви новини.

— Нашествениците са раздразнени — каза Алтал. — Войските на Смегор и Таури опожариха нивите, така че ги оставиха без храна.

— Не предполагах, че Смегор и Таури ще се сетят за такова нещо.

— Не се сетиха те. Сетиха се техните военачалници.

— Да де, трябваше да се сетя. Колко са надеждни стените на Кадон?

— Станаха по-надеждни, след като сержант Халор направи няколко предложения за укрепването им — отвърна Елиар.

— Това е в стила на Халор — сухо каза Лейвон. — Предполагам, че иска просто да удържа града.

— Позна — отвърна Алтал. — Докато удържаш Кадон, ще приковеш към себе си една трета от вражеската армия.

— Скучна работа — отбеляза Лейвон.

— Плаща ти се, за да скучаеш, княже.

— А къде ще изпратите чичо ми?

— На изток има един град, Пома — отвърна Алтал. — Неговите крепостни стени са смехотворни, така че на нашествениците ще им е лесно да ги преодолеят. Халор реши, че на чичо ти ще му е приятно да води улични боеве.

— Така е. Хем ще може да се поразведри — въздъхна тъжно Лейвон.

Алтал изпревари войската и отиде при херцог Олкар, за да го предупреди за идването на Лейвон.

— Дали няма да ми направят града на нищо? — попита разтревожено херцогът.

— Не ми се вярва — успокои го Алтал. — Най-много да разбият някой и друг прозорец и да изпочупят мебелировката в кръчмите. Не ми се вярва обаче, че ще опожарят прекалено много здания.

Херцог Олкар го погледна ужасено.

— Само се пошегувах, ваше сиятелство — засмя се Алтал. — Княз Лейвон държи хората си изкъсо. След като приключи войната, изпратете ми сметката за нанесените щети.

При тези думи Олкар се оживи.

— Сметката трябва да е съвсем точна, ваше сиятелство — каза категорично Алтал. — Да няма никакво творчество. Ще поискам да видя парчетата от всяка счупена чиния. Няма да успеете да ме измамите, херцог Олкар, така че по-добре дори и не се опитвайте. А сега защо да не отидем до портите, за да посрещнем доблестните защитници на вашия прекрасен град?

Херцог Олкар и княз Лейвон очевидно не си допаднаха и Алтал призна пред себе си, че и самият той има известна вина за това. Бе забравил да спомене, че арумците са облечени във фустанели, и реакцията на херцога при вида на традиционното им облекло се чу в целия град. „Та те са облечени с рокли!“, възкликна херцог Олкар още когато армията наближи портите. Това не бе добро начало на запознанството. Лицето на княз Лейвон заприлича на буреносен облак и на Алтал му се наложи да заговори много бързо, за да предотврати кръвопролития.

После стана дума за дима. През последните няколко седмици ветровете бяха духали от изток и бяха отнасяли дима от горящите ниви далеч от Кадон. Сега обаче времето се бе успокоило и зад войските на княза се виждаха високи стълбове гъст дим.

— Какво гори там? — попита с подозрение херцог Олкар.

— Ниви, засети с пшеница — отвърна безразлично Лейвон.

— Ти луд ли си? — почти изкрещя Олкар.

— Може и да си прав — отвърна Лейвон. — Ако бях с всичкия си, въобще нямаше да се съглася на такава работа. Мислех си, че всички знаят как се водят войни. Тебе са те нападнали, градски човече, а два рода се опитват да задържат настъплението. Опожаряването на реколтата е първото, което се прави в подобна обстановка. Повечето армии предпочитат да не вървят през огън, но причината за опожаряването е друга.

— Вашите хора изгарят милиони!

Лейвон вдигна рамене.

— Има ли значение? Това сега е вражеска територия, така че ти и без това не можеш да прибереш реколтата. Тази реколта си я изгубил още в момента на нахлуването им. Врагът вероятно е смятал да изхранва армията си с нея. Сега няма да могат да го направят и ще минат на по-малки дажби. За предпочитане е войниците на врага да започнат да измират от глад, вместо да мрат, докато щурмуват крепостта. Ти наистина ли вярваше, че те щяха да ти позволят да прибереш реколтата?

— Но тя е моя! — възкликна Олкар. — Платил съм я.

— Ами тогава дай ги под съд — посъветва го весело Лейвон. — За да ги закараш пред съдията обаче, ще ти потрябват неколкостотин хиляди стражари. Както и да е, сега имам други грижи. Кажи ми къде да настаня хората си.

— В другия край на града, до езерото, има няколко свободни склада — отвърна Олкар. — Твоите хора би трябвало да се поберат там. Не искам обаче смутове в централната част на града, така че влезте през задната порта.

— Браво! — прекъсна го Лейвон. — Алтал, дай си ми парите сега и ще смятам, че сме квит. Ще ме кара да влизам през задната порта!

После се обърна към своите облечени във фустанели съплеменници и изрева:

— Братя, нямаме повече работа тук! Прибираме се в Арум!

— Нямаш право! — опита се да възрази Олкар.

— Държането ти никак не ми харесва, дребосъко! Защитавай сам келявия си градец!

На Алтал му отне повече от час да разсее получилото се недоразумение, като при това му се наложи да упражни доста голям натиск върху херцог Олкар. Херцогът си тръгна обиден, а Лейвон се изплю върху мястото, където до преди малко бе стоял надутият требореец.

— Ако трябва, Алтал, заключи този глупак в двореца му, но да не ми се мярка повече пред очите, защото ще го убия! — закани се князът. — Дай сега да огледаме крепостната стена. И аз имам някои идеи.

— Както заповядате, княже — отвърна Алтал и се поклони.

— Моля те, престани с тези номера! — отвърна раздразнено Лейвон.

— Вашите капитани разполагат с шпиони, господа — каза Алтал на Смегор и Таури. — Тези шпиони са разбрали, че нашествениците са решили да убият и двама ви. Тази крепост ще ви защити.

— Да ни убият ли? — възкликна пъпчивият Смегор.

— Такива неща се случват по време на война, княже — отвърна спокойно Алтал. — Би трябвало да сте поласкани от това. Щом врагът ви ненавижда толкова силно, че иска да ви убие, това означава, че си вършите работата както трябва.

— Че ние нищо особено не сме направили — възрази Таури.

— Да, нищо извън обичайното — съгласи се Алтал. — Предполагам обаче, че вашите хора се справят с работата си много добре.

— Какво точно правят сега Вендан и Гелун? — попита Смегор.

— Нашествието започна през лятото и това не е случайно, както навярно си давате сметка — каза Алтал. — Пшеницата е зряла и наемниците на владетеля на Кантон съвсем определено разчитат да се хранят с нея по време на своя поход на юг. Вендан и Гелон се погрижиха по нивите да не остане нищо освен пепел. Опожариха и пасбищата. По на сто километра от двете страни на вражеската войска не остана нищо, с което да могат да се изхранват хора и коне. Нашествениците и конете им буквално умират от глад.

— Ами ние не сме заповядвали такова нещо! — възкликна Таури и пребледня.

— Това не е необходимо, княже. Опожаряването на реколтата е рутинна практика. Мислех, че това ви е известно.

— За пръв път чувам такова нещо! Кажи на Гелун и Вендан веднага да прекратят палежите!

— Защо трябва да им нареждам такова нещо, Таури? Та то дава резултати! Забавя настъплението на противника и същевременно предоставя на нашата войска повече време за подготовка. Вашите хора правят точно това, за което плащам на вас двамата.

— Обаче… Обаче… — опита се да възрази Таури.

Смегор рязко го сръга с лакът в ребрата и каза доста неубедително:

— Много се радваме, че нашите хора се справят така добре със задълженията си.

— На ваше място бих стоял по-далеч от прозореца, господа — предупреди ги Алтал. — Някой стрелец би могъл да ви улучи. — После бръкна в туниката си и извади лист хартия. — Един от нашите шпиони е доста талантлив. Това е рисунка на човека, на когото е заплатено, за да ви убие. Стражите на тази крепост разполагат с копия от рисунката, така че знаят кого да търсят. Тук наистина сте в безопасност, но на ваше място не бих излизал навън. А сега ви моля да ме извините, но трябва да ви напусна, тъй като ме чака много работа.

— Получи ли се, господин Алтал? — попита оживено Гер.

— Хванаха се като шарани, Гер — отвърна доволно Алтал. — И двамата познаха на рисунката Арган и знаят, че най-вероятно го е пратил Генд. Малката ни измислица, че Арган е убиец, напълно обосновава поставянето им под стража за тяхно собствено добро, така че те не могат да възразят, без да предизвикат подозрения. Положението им се утежнява от още нещо. Те чудесно знаят, че ако не обяснят на Генд, че опожаряването на реколтата не е извършено по тяхно нареждане, той по всяка вероятност наистина ще изпрати някой да ги убие. Предполагам, че в момента не са наясно от какво по-напред да се страхуват. Каквото и да направят, някой ще поиска да ги убие.

— Обзалагам се, че ще се побъркат — ухили се Гер.

— Притиснати са до стената. Разбира се, бихме могли да им кажем, че сме наясно, че работят за Генд, и че са заключени именно заради това.

— Това не бива да се прави, господин Алтал. Много по-зъбавно е да си останат в неведение.

— Прав си, Гер. Наистина е много по-зъбавно — отвърна Алтал. — Какво правят дамите?

— Еми учи Андина как да се преструва — обясни Гер. — Това има някаква връзка със съня, в който лошата жена бе стъпила на шията на Андина. Тя наистина побесня, когато Лейта й разказа, че двама от нейните генерали работят за Генд. Искаше да ги удире живи.

— Да ги удире?

— Да им смъкне кожата. Еми обаче й каза да не го прави. Каза й да се преструва. Да се прави на младо и страхливо момиченце, което се плаши от сянката си и така нататък.

— Та казваш, че Андина е станала плашлива, така ли?

— Все още не може да се преструва както трябва — призна Гер. — Трудно й е да се справя с гласа си. Еми иска гласът й да зазвучи плачливо и уплашено, обаче Андина не знае как да го направи. Гласът й все още може да счупи стъклата на прозорците. Андина е страхотна, когато се ядоса, нали?

— Зависи къде точно си застанал, Гер. Ако в момента, когато започне да използува този глас, случайно си пред нея, няма да ти е много приятно.

— Прав си. Тя няколко пъти ми изкрещя и наистина никак не ми беше приятно.

— Къде е княз Алброн?

— Долу е, при конската госпожица. Тя го учи на номерата, които използуват войниците на кон по време на война. Струва ми се обаче, че не научава много. Непрекъснато я гледа и от много гледане я слуша твърде разсеяно.

— Разбирам.

— Бих се радвал да не го правят пред мен. Непрестанно съм нащрек. Не знам какво ще направят в следващия момент.

Алтал замислено се почеса по бузата и каза:

— Май ще трябва да избързаме с разговора, за който ти споменах, че трябва да проведем, Гер.

Глава 32

— Просто не ми е по силите да направя това! — разнесе се безмълвно гласът на Андина. — Просто не мога да се поклоня на тази сипаничава крава, каквото и да мисли да ми направи.

— Не се получава, Еми — промърмори Алтал тихо в един друг, скрит диапазон на общото им съзнание. — Защо не ме оставиш аз да се опитам?

— Тя защо не прави просто това, което й се обяснява? — попита го сърдито Двейя.

— Виж, котенце, нека аз се погрижа за това. Бива те да подслушваш и да дебнеш, обаче тук става дума за нещо много по-сложно и… Не надничай тук, Лейта!

Лейта, която седеше на мраморната маса и прелистваше Книгата, му отвърна с невинен удивен поглед.

— Говоря сериозно — поясни Алтал. — Не се пъхай тук, освен ако не си поканена.

После погледна Андина, която все още пъхтеше от възмущение, застанала до северния прозорец на кулата и й каза на глас:

— Хайде да си поговорим.

— От такъв разговор няма да има никаква полза, Алтал — сопна му се тя. — Няма да го направя и толкова!

— Защо да не го направиш?

— Защото съм владетелката на Остос, а Гелта е просто едно животно.

— Това не предполага ли, че си по-умна от нея?

— Разбира се, че съм по-умна.

— Точно сега обаче това не личи, Андина.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато подготвяш капан за едно животно, трябва вътре да сложиш стръв. Ако искаш да хванеш птичка, слагаш зрънца. Ако искаш да хванеш вълк или мечка, слагаш месо. Гелта е по-различно животно, така че и стръвта трябва да е различна. Нали си съгласна, че ще е добре да изядем Гелта на обяд?

— Това е отвратително, Алтал.

— Просто се изразих образно, Андина. За изяждането на жена като Гелта просто не биха стигнали подправките. Стръвта, която ще приготвим за нея, ще е толкова примамлива, че тя няма да може да удържи на изкушението. Това е твоя грижа, Андина. Покажи се като изкусителка. Бъди нежна, мила и вкусна. До момента, когато те докосне. Тогава аз ще затворя капана и после ще пъхна плячката в пещта.

Андина присви очи, замисли се и след малко каза:

— Само при едно условие, Алтал.

— Да?

— Аз ще изям сърцето й.

— Андина! — възкликна Лейта. — Та ти си по-лоша и от Гелта!

— Аз също се изразих образно, разбира се — засмя се Андина.

— Всичко се развива както трябва, Алтал — промърмори Двейя. — Не променяй нищо.

— Защо? — попита Салкан Бейд с такъв тон, че Алтал разбра, че сигурно спорят още от сутринта.

— Защото открай време е било така — отвърна Бейд на младия овчар.

— Това обаче не означава, че е правилно, братко Бейд — възрази Салкан. — Ако някой желае да разговаря с Бога, трябва да може да го направи когато си поиска и където и да се намира. Не е необходимо да влиза в храм и да плаща на някой алчен жрец, за да пренася посланията му. Не искам да те обидя, братко Бейд, но по мои наблюдения жреците се интересуват повече от парите, отколкото от Бога или от добруването на хората.

— Струва ми се, че те постави натясно, Бейд — каза Елиар. — Жреците винаги се интересуват от пари.

— Не и истинските жреци — възрази Бейд.

— Може и да си прав — съгласи се Салкан. — Как обаче ще отличиш истинските от фалшивите? Нали са облечени в еднакви дрехи? Предпочитам да си паса овцете. Не вярвам от мен да излезе добър жрец. Така и не се научих да лъжа.

— На твое място не бих проявявал такава настойчивост, Бейд — каза му безмълвно Алтал. — Салкан още няма готовност за това. Още по-малко пък я притежаваш ти.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бейд.

— Доколкото си спомням, твоите теологически убеждения се промениха доста от миналото лято. Би било по-добре да проведеш един дълъг разговор с Еми преди да се заемеш с привличането на езичниците в лоното на правата вяра.

После погледна Елиар и каза на глас:

— Сержантът ти ни вика, Елиар.

— Добре — каза Елиар и стана.

— Какво е намислил Бейд? — попита го Алтал, когато излязоха в коридора.

— Не знам точно — отвърна Елиар. — Мислите му доста се объркаха. Еми проби голяма дупка в убежденията му, когато му обясни, че астрологията е чиста глупост. Положението му се влоши доста повече, когато Лейта го въведе в семейството.

— Тази работа със „семейството“ може би се оказа погрешна — въздъхна Алтал.

— Сама по себе си не е лоша обаче. Отначало не ми хареса, но след като с Лейта и Андина се върнахме в Дома, започнах да свиквам.

— След като беше погълнат, ти доста се промени, Алтал.

— Не се ли промени и ти, след като Еми те погълна?

— Предполагам, че да. Необходимо е обаче известно време, за да привикнеш, нали?

— Така е — каза убедено Елиар. — На теб обаче ти е било лесно, Алтал. Първоначално ти е трябвало да привикнеш единствено към Еми, докато в моята глава се появиха едновременно трима души. За какво точно ме търси сержант Халор?

— Иска да поговори с Кройтер и Дрегон, а не му е известно в коя точно част на Дома се намират. Не е необходимо да говориш за това, Елиар, обаче ми се струва, че твоят сержант все още се чувствува неудобно в Дома. Твоите врати му харесват — докато ти ги отваряш. Не вярвам обаче Халор да желае да предприема излишни рискове. Когато Гелта те нападна с брадвата, той успя да зърне за миг Нагараш и не вярвам да има желанието да направи грешката да отвори тъкмо вратата, която води към него.

— Те мислят, че са се разположили на лагер на западния бряг на екверското езеро Дасо — каза Алтал на сержант Халор, докато Елиар ги водеше по източния коридор към един доста голям лагер. — Вероятно не трябва да им казваме нищо, което да противоречи на това им убеждение. По-добре е да не ги объркваме.

— Самият аз съм доста объркан — призна Халор. — Защо трябва да очаквам те да се различават от мен? — После се усмихна. — Прощавай, Алтал, но трябваше да го призная.

Срещнаха се с Кройтер и с облечения във фустанела Дрегон в брезентова палатка в центъра на коридора. Халор им подаде грижливо изработената от него карта.

— Бива те да правиш хубави карти, Халор — отбеляза среброкосият Дрегон. — Разстоянията точно ли са дадени?

Халор кимна утвърдително.

— Постарах се да ги отразя с максимална точност. Картата, с която разполагах, не бе съвсем точна, така че се наложи да внеса някои корекции.

— Тези три града ще удържат ли? — попита Кройтер.

— Кадон ще удържи най-малко три месеца — отвърна Халор. — Там е Лейвон, който знае как да вгорчава живота на нападателите.

— Вярно е — съгласи се Дрегон.

— Колейка Желязната челюст ще заеме позиции в Мавор — продължи Халор. — Херцогът на Мавор очевидно е решил да превърне града си в най-добре укрепеното място на света. Градските къщи са доста невзрачни, обаче градските стени съвсем не събуждат желание да ги щурмуваш. Струва ми се, че съчетанието между тези стени и Колейка, най-големия инат на света, доста ще поизмъча нападателите.

— А третият град, Пома? — попита Кройтер.

— Точно тук имаме проблем — призна Халор. — Стените му биха се разпаднали и при най-лекия повей. Там ще изпратя Твенгор. Сигурен съм, че в Пома ще се водят улични боеве, а Твенгор много го бива в тях.

— Стига да е трезвен — добави Дрегон.

— Твенгор има ли проблеми с пиенето? — попита Кройтер.

— Не бих казал — отвърна Дрегон. — За една сутрин може да види сметката на цяла бъчва хубава бира. Разбира се, следобеда не може да се държи на краката си, но лично той не възприема това като проблем. Има склонността да опустошава всеки град, в който влезе. Самият той е голям като къща и се блъска в какво ли не, когато върви. Обикновено нещата, в които се блъска, се разпадат.

— Ненавиждам да работя с пияници — каза Кройтер.

— Аз ще имам грижата да е трезвен — обеща Алтал.

— Не съм сигурен дали ще успееш — усъмни се Кройтер. — Не познавам закоравял пияница, който да се е отказал от порока си.

— Уверявам ви, генерал Кройтер, в този случай разчитайте на мен — каза Алтал.

— Как е Астарела? — обърна се Кройтер към сержант Халор.

— Добре е, Кройтер. Князът си е загубил ума по нея.

— Наистина ли? Това е нещо, за което си заслужава да си поговорим. Предполагам, че бих могъл просто да убия този негодник, брат й, както и стария глупак, който се опита да я купи. Това обаче вероятно би причинило избухването на войни в цял Плаканд. Може би няма да е зле да си поговоря с нея и да питам тя какво мисли по въпроса. Твоят княз е красавец и нищо чудно и тя да изпитва същите чувства към него. Да не забравяме това, Халор. То би могло да реши доста наши проблеми.

— Напълно съм съгласен с теб, Кройтер. Ако успея да задомя княза, може би ще си стои у дома и няма да ми пречи да си гледам работата.

На следващата сутрин Алтал и Халор завариха княз Твенгор мъртвопиян в северния коридор на Дома. Огромният арумски вожд се бе излегнал върху огромен стол, а до дългата, скована от груби дъски маса до него имаше огромно буре. При това князът пееше.

— Ще му трябва цял ден, за да изтрезнее — каза Халор на Алтал.

— Може би и по-малко — отвърна Алтал и се опита да си припомни някои от научените неща.

— Здрасти, Халор! — изрева Твенгор и размаха големия рог, който държеше. — Сядай и почвай, че имаш много да наваксваш!

— Виждам, че доста си ме изпреварил, княже — съгласи се Халор.

— Така е — избуботи Твенгор. — Три дни как съм почнал.

Тази информация се оказа полезна. Ако на Твенгор му бяха трябвали три дни, за да се докара до сегашното си състояние, може би щеше да е по-лесно да бъде отведен напред във времето, вместо да се връща назад. Алтал погледна червеното като цвекло лице на Твенгор и тихо каза „егрио“.

Княз Твенгор затвори очи и бавно се свлече от стола. След малко изпод масата се разнесе хъркането му.

— Струва ми се, че нашият вожд вече те изпревари, Халор! — каза с пиянски смях един от заместниците на Твенгор.

Алтал отново произнесе думата, която току-що бе приспала брадатия Твенгор, и над целия лагер се възцари тишина, нарушавана единствено от похърквания.

— Какво направи? — попита Халор.

Алтал повдигна рамене.

— Струва ми се, че се казва „ускоряване“. Те така или иначе бяха тръгнали в тази посока, но може би щеше да им трябва още ден, за да достигнат сегашното си състояние.

— Ще им трябва обаче поне още един ден, за да изтрезнеят — каза Халор.

— Не съвсем — възрази Халор, погледна към дъното на коридора и каза: — Елиар, можеш да дойдеш.

Русокосият младеж се присъедини към тях и сбърчи нос.

— Не ухаят особено приятно.

— Дишай по-плитко и през устата — посъветва го Алтал. — Коя врата води към пътя за Пома?

— Ей тази — каза Елиар и посочи.

— Отвори я. Трябва да раздвижим тези хора.

— Те са заспали, Елиар.

— Ние с теб го знаем, но те не го знаят.

— Това ми се струва безсмислено, Алтал — протестира Халор.

— След минута ще стане смислено — отвърна Алтал и се обърна към Елиар. — Освен вратата за пътя към Пома ще ми трябва и вратата към миналата седмица.

— Към миналата седмица ли? — попита озадаченият Елиар.

— Времето е единственото средство за изтрезняване, така че ще ми трябва поне седмица. Ще накарам нашите наквасени приятели да се раздвижат, както си спят. От теб ще искам да ги отведеш към миналата седмица и да ги върнеш. После ще ги преведем през вратата, която води за Пома.

— Не е ли по-лесно да обединим двете врати в една?

— Можеш ли да направиш това? — попита с изумление Алтал.

— Мисля, че да — каза Елиар, стисна дръжката на Ножа и се съсредоточи. — Да — продължи уверено. — Сега се сетих как точно трябва да се направи. Непрестанно забравям. Пространството се крие в самата врата, а времето — в рамката й.

— Става ли ти ясно какво говори? — обърна се Халор към Алтал.

— В общи линии да — отвърна Алтал. — Като минат през вратата, Халор и неговите хора ще се озоват в миналата седмица, а после ще се върнат. Тук са пияни, но там ще бъдат трезви, защото минаването през вратата за тях означава две седмици за изтрезняване. А тъй като са заспали, така и няма да разберат какво се е случило.

— По-добре го направете, а не ми го обяснявайте. Понякога и двамата сте като Гер — каза Халор.

— Ама тези хора не са сериозни! — избухна княз Твенгор, когато видя стените на Пома.

— Херцог Бердор е безхарактерен, княже — поясни Халор. — Местните търговци не искат да плащат данъци, а Бердор е съвсем безгръбначен и не смее да настоява.

— Искам да ми предоставиш пълна свобода на действие, Алтал — каза сухо съвършено трезвият Твенгор. — Искам въобще да не ми се месиш.

— Какво точно си намислил?

— Ще накарам тези търговци да си платят данъците с лихвите. Именно те ще имат грижата за укрепването на градските стени.

— Не ми се вярва да се съгласят.

— Някъде в багажа имам камшик — отвърна мрачно Твенгор. — Ще се съгласят. Когато ти казвам, че ще се съгласят, можеш да ми повярваш. Хайде сега да си поговорим с тази медуза, херцога.

Влязоха в града и княз Твенгор се възмути още повече, когато се озоваха в търговската част — канторите приличаха на дворци. А когато стигнаха занемарения дворец на херцог Бердор, лицето на Твенгор се бе вкоравило като стомана.

— Това е княз Твенгор, ваше сиятелство — каза Халор на мекушавия владетел на Пома. — Той ще се заеме с отбраната на вашия град.

— О, чудесно! — възкликна младият Бердор с треперещия си глас.

— Ваше сиятелство, ще трябва да свършим някои неща — грубо каза Твенгор. — Нали ще си помагаме?

— Разбира се, княже Твенгор! Разбира се!

— Чудесно. Искам до половин час всички граждани на Пома да са се събрали на площада пред вашия дворец. Трябва да си поговоря с тях.

— Не знам дали търговците ще се съгласят, княже Твенгор. Те не обичат да ги прекъсват, когато се занимават със сделки.

— Ще се съгласят, ваше сиятелство, повярвайте ми — увери го Твенгор. — Кажете им, че моите хора ще обесят всеки, който откаже да се яви. При това ще ги обесят точно на табелите, които виждам над вратите на хубавите магазини.

— Няма да посмеете!

— Ще посмея, и още как.

— Съвсем различен е, когато е трезвен, нали? — обърна се тихо Елиар към сержант Халор.

— Вярно е — съгласи се Халор. — Някога по начало си беше такъв. Това стана преди да започне да плува към дъното на всяка срещната бъчва. Не си спомням през последните десет години умът му да е бил така бистър.

Твенгор изпрати няколко от хората си да придружат дворцовите стражи, на които бе възложено да съберат гражданите на площада, и скоро по-голямата част от населението на Пома се яви там. Разкошно облечените търговци бяха възмутени, че ги откъсват от работата им.

— Моля да ме извините… — започна плачливо херцог Бердор от дворцовия балкон, извисяващ се над площада. — Моля ви…

Тълпата въобще не му обърна внимание.

— Нека по-добре аз да си поговоря с тях, ваше сиятелство — каза Твенгор, излезе на балкона с брадва в ръка и изрева с могъщия си глас. — Тишина!

Площадът внезапно затихна.

— Кантонците нахлуха в земите на владетелката на Остос — съобщи делово Твенгор. — Някои от вас може би вече знаят това, но както и да е: аз съм Твенгор от Арум. Възложиха ми да защитавам вашия град. Това означава, че аз ще издавам заповедите, и че ще обеся всекиго, който не ми се подчини.

— Няма да се осмелите да го направите! — възкликна един от търговците.

— Сигурен ли си? Я се огледай. Мъжете с мечове и брадви, които виждаш, са моите хора, и ще направят всичко, което им наредя. След като вече отговарям за Пома, заповядвам ви да укрепите градските стени.

— Това е грижа на херцог Бердор, а не наша — каза друг търговец.

— Вие в чий град живеете? — попита Твенгор. — Ако кантонците разрушат стените, ще изгорят града до основи и ще избият всички ви. Това не означава ли, че състоянието на градските стени е именно ваша грижа? — Той направи кратка пауза, за да си поеме дъх. — Всичките вие от много акъл сте заявили на херцога си, че десетпроцентовите данъци са непосилни за вас. Кантонците ще ви наложат стопроцентов данък. След като плячкосат града, тук няма да остане нищо освен трупове, които не се нуждаят от нищо. Не съм ли прав? Хайде, заемайте се със стените.

— Откъде да намерим строителни материали? — чу се глас от тълпата.

Твенгор огледа града.

— Дори оттук виждам всякакви камъни, годни за градеж: къщи, магазини, кантори и какво ли не. Докато всичко приключи, можете да живеете на палатки, но поне ще сте живи. По-добро не мога да ви предложа. Хайде, почвайте да рушите.

— Чудесна реч — коментира Халор.

— Аз съм си красноречив — отвърна скромно Твенгор.

— Заслужава си да видите това, господин Алтал — каза Гер. — Арган се опитва да проникне в укреплението, където бяха Смегор и оня, другият. Ще ми се да видя изражението му, когато разбере, че не са там.

— Как се развиха нещата в Пома? — попита Андина.

— Твенгор прояви съвсем умерена грубост, девойче — отвърна Халор. — Успя обаче да убеди местните граждани в правотата си. В момента всички са се включили в нова дейност. Вярно е, че като зидари много-много не ги бива, но поне работят с въодушевление.

— Крепостните стени ще удържат ли?

— В никакъв случай — каза Халор. — Взех на заем от Дрегон и Гебел някои от овчарите на Салкан, така че Твенгор ще може да разчита не само на собствените си стрелци, но и на техните прашки. Това, което в момента прави в Пома, е да разчиства булевардите, за да има простор за техните камъни, след като врагът проникне в града. Когато приключи, от Пома няма да е останало много.

Алтал и Гер наблюдаваха разположеното на хълма укрепление, където се предполагаше, че се укриват Таури и Смегор.

— Къде е Арган? — попита Алтал. — Не го виждам.

— Скрил се е зад онези храсталаци на запад — отвърна Гер. — Трябва да призная, че го бива за разузнавач. Чака да се стъмни, за да влезе и да каже на Смегор и на другия да престанат да опожаряват нивите. Разбира се, няма да ги открие. Затова пък ще открие бележката, която оставихме с Елиар.

— Бележка ли?

— Елиар нищо ли не ти каза? Останах с чувството, че той ще има грижата да те уведоми.

— Навярно е забравил. Защо не ми обясниш това ти, Гер?

— Завчера разговаряхме с Елиар за Смегор и за другия. Попитах Елиар защо тези двама генерали просто не убият своите князе, след като не ги обичат. Елиар ми обясни, че подобно убийство би предизвикало ужасни битки. Арумците, изглежда, имат доста странни представи кое е ужасна битка, нали?

— Арумците по начало имат странни представи за много неща. Защо не ми кажеш за бележката?

— А, да. Та тогава се сетих как казахме на Смегор и на другия колко много им е сърдит Генд, задето са запалили нивите, и ни дойде наум нещо друго. Решихме, че ако Генд наистина повярва в някаква измишльотина за Смегор и за другия, наистина ще изпита желание да ги убие. И че ако ги убие той, вместо да ги убиват генералите, няма да има причини арумците да се карат. Вместо това гневът им ще се насочи към Генд. Нали е много хитро?

— Кажи ми какво пише в бележката, Гер — настоя Алтал. — Дума по дума.

— Само се опитах да ви обясня защо я написахме, господин Алтал — защити се Гер. — Както и да е, Арган е толкова способен разузнавач, че ще се промъкне в укреплението. Затова решихме да оставим там бележка, уж написана от сержант Халор. Написа я Елиар, тъй като моят почерк все още не е хубав. Преписахме я четири-пет пъти, за да стане хубава. В бележката се казва на Смегор и на другия да продължават да се преструват, че работят за Генд, и да хвърлят вината за изгарянето на храната върху своите генерали. Освен това им се казва да се опитат да научат плановете на Генд от някои от неговите хора и да ни ги съобщят, за да знаем предварително какво са си наумили да направят. Освен това с Елиар написахме и колко злато ще платим на онези двамата. Накрая написахме, че сме наистина разтревожени от хода на войната, както и няколко много лоши неща за брата на Еми. Как мислиш, господин Алтал, от това ще има ли полза?

— Ако Генд се обърка толкова, колкото се обърках и аз, вероятно ще има — каза Алтал.

— Забравих да ти кажа нещо. Малко се смутих, когато започна да ме разпитваш за бележката.

— Добре, какво пропусна? — попита Алтал.

— След като войната свърши, нали няма да има смисъл да задържаме Смегор и другия в Дома?

— Вероятно не.

— С Елиар решихме, че би било умно да ги преведем през някоя врата до място, където Генд би могъл лесно да ги намери. Той ще е наистина вбесен от поражението и вероятно дори ще ги измъчва преди да ги убие. Те си го заслужават, понеже се опитаха да ни измамят. След като Генд ще има грижата за убийството им, двамата генерали няма да си омърсят ръцете и в Арум няма да има кавги. Нали всичко е замислено добре?

— Поне аз не виждам слаби места в плана ти — призна Алтал.

— Та точно затова те извиках до прозореца — каза Гер. — Щеше ми се да видиш изражението на Арган, когато прочита бележката. А после, ако имаме време, би било хубаво да видим изражението и на самия Генд, когато Арган му предаде бележката. Правилно ли постъпих?

— Много правилно, Гер — отвърна Алтал и избухна в смях.

На другата сутрин веднага след закуска Елиар, Алтал и сержант Халор тръгнаха по коридорите към лагера на княз Колейка Желязната челюст и го отведоха на пътя, водещ към град Мавор.

— Мили Боже! — не се сдържа обикновено мълчаливият Колейка. — Що за стени!

— Внушителни са, нали? — попита Халор.

— Построяването на подобно нещо навярно е струвало цяло състояние!

— Доколкото успях да разбера, през по-голямата част от живота си херцог Нитрал е изучавал архитектура и инженерство — каза Алтал. — Ходил е в Дейка, в Авес и в много други градове специално за да пречертае стените им и обществените сгради. Мавор е разположен на река Остос и е много богат град. Когато херцог Нитрал взел властта, решил да се отдаде на своята страст. Възнамерява да превърне Мавор в най-великолепния град в Треборея.

— Убеден съм, че ще успее — каза Желязната челюст. — Радвам се, че сме на негова страна. Не бих искал да нападам този град.

— Няма и да ти се наложи — каза му Халор. — Колко време смяташ, че ще можеш да удържиш Мавор?

— Реката минава непосредствено пред стените, така че градът винаги ще разполага с много вода. Ако в складовете има достатъчно храна, бих могъл да го удържа и десет години.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да го удържаш толкова дълго — каза Алтал. — По-важно обаче е да не допуснеш врага да се откаже от обсадата и да продължи към Остос.

— Стига да дойдат, ще ги задържа тук — увери ги Колейка, при което долната му челюст се издаде още повече. — Това място е съвършен капан. Ще им позволя да се доближат и да започнат обсадата. Ако се опитат да се оттеглят обаче, ще ги унищожа. Ще трябва да струпат цялата си армия тук, защото в мига, когато се опитат да се оттеглят, ще изляза от крепостта и ще ги направя на нищо. Няма да ми избягат, Алтал, гарантирам ти.

— Досега не бях чувал от теб такава дълга реч, княже Колейка — отбеляза Халор.

— Съжалявам — извини се Колейка. — Поувлякох се. Тези стени наистина ме впечатлиха.

— Да влезем в града — предложи Алтал. — Ще те представим на херцог Нитрал, а вие после ще се договорите какво да правите.

Херцог Нитрал обаче го нямаше в двореца.

— Негово сиятелство е на брега на реката — обясни им един от стражите. — Надзирава някакъв нов строеж. Струва ми се, че има отношение към доковете.

— Това е нещо необичайно — отбеляза Халор. — Повечето благородници не се занимават с такива неща.

— Не познавате нашия херцог — засмя се стражът. — Когато някое от неговите начинания го погълне, той просто сваля палтото си и започва да реди тухли заедно с обикновените зидари. Разбира от този занаят не по-малко от хората, които се препитават с него. Вярно е, че по този начин похабява много скъпи дрехи, но това очевидно не го смущава.

— Ще се радвам да се срещна с този човек — каза Колейка. — Щом е готов да си изцапа ръцете, значи е творец. Очевидно именно заради това тези стени са толкова красиви.

Отидоха до портата, водеща към реката, и излязоха на къс широк павиран път, минаващ под стената. На реката имаше кейове, над които множество работници делово строяха куполи.

— Нитрал ли ви трябва? — попита един надзирател, когато Халор му обясни, че търсят херцога. — На горния кей е. Има трудности при забиването на пилоните.

Когато Алтал и приятелите му стигнаха на северния кей, видяха, че работниците са се втренчили разтревожено в мътните води.

След малко един човек, в когото Алтал разпозна Нитрал, изплува от водата и си пое дъх.

— Попаднахме на скала — обясни на хората на кея. — Ще трябва да я пробиваме. Трябва да забием тези пилони на всяка цена.

— Ваше сиятелство, искат да ви видят едни странници — каза му един от хората на кея.

— Кажи им, че съм зает.

— Те са вече тук, ваше сиятелство.

Междувременно Колейка бе започнал да се съблича. После каза на херцога:

— Изчакайте ме. Идвам при вас.

И скочи от кея и изчезна под повърхността.

На Алтал се стори, че Колейка се задържа под водата цяла вечност. Усети, че също изпитва потребност да си поеме дъх.

След миг Желязната челюст се появи на около десет метра от кея.

— Можете да забиете пилона тук, ваше сиятелство — каза, след като си пое дъх. — Точно под мен в скалата има триметрова пукнатина.

— Отбележете това място! — каза херцогът на работниците.

— Да, ваше сиятелство — отговори надзирателят.

Желязната челюст доплува до кея и каза на плуващия до него херцог на Мавор:

— Целта на тези куполи е да защитават снабдителните кораби, нали?

— Точно така — отвърна Нитрал. — От другата страна на реката имам приятел, който ще закупува жито от перквейнците и ще ми го изпраща, когато Мавор се окаже под обсада. Не искам вражеските кораби да нарушат снабдяването ни. Изглежда, разбирате доста от изграждането на укрепления.

— Мога и да ги изграждам, когато ми се наложи — отвърна Колейка. — Задачата ми обаче е много по-лесна, тъй като те вече са си на мястото. Казвам се Колейка и ме наеха, за да накажа както трябва враговете ви.

— Приятно ми е да се запознаем, княз Колейка — каза херцог Нитрал и му протегна ръка.

— Може ли да отложим ръкостискането за по-късно, ваше сиятелство? — попита Колейка. — Не съм много добър плувец, а ръцете ми точно сега са заети. Имаме ли още работа тук?

— Струва ми се, че вече приключихме — отвърна Нитрал.

— Защо в такъв случай не излезем от водата? Реката е много студена и направо замръзвам.

Глава 33

Това бе очевидно свързано с формата на ръката й, реши Алтал, докато разглеждаше Двейя, която седеше замислено на масата, положила ръка върху Книгата. В приятно закръглените ръце на Двейя имаше почти безкрайно съвършенство, от което коленете му омекваха.

— Пак си ме зяпнал, Алти — каза тя, без дори да повдига очи.

— Знам. Така или иначе, това ми е позволено. Знаеш ли, че имаш много красиви ръце?

— Да.

— И останалата част от теб е красива, но не мога да откъсна очи от ръцете ти.

— Радвам се, че ти харесват. По-добре си мисли за нещо друго, Алти. Разсейваш ме. Извикай децата. Искам да си поговоря с тях. Всъщност би могъл да приспиш за малко Алброн, Астарела и Салкан, просто за наше спокойствие.

— Добре, Еми — отвърна Алтал и докосна с мисълта си все още непривичното за него групово съзнание. — Еми иска да разговаря с всички ни в кулата — съобщи безмълвно на останалите.

— Пак крещиш, Алтал — отбеляза Двейя.

— Не съм свикнал с това, Еми. Досегът с останалите е различен от връзката, съществуваща само между двама ни.

— Нашата връзка е просто по-дълбока, любов моя.

— Забелязах това. Все още можем да разговаряме само помежду си, нали?

— Естествено.

— Защо казваш „естествено“? Помислих си, че след като сме свързани и с други, те присъствуват непрестанно.

— Не присъствуват, Алтал. Тази конкретна връзка е много лична. Тя съществува само между двама ни. Предполагам, че скоро ще се установят и други такива частни връзки.

— Имаш предвид връзки между Елиар и Андина и Лейта и Бейд?

— Да. Не им го казвай обаче, любов моя. Нека ги открият сами. Освен това ми е интересно колко време ще им отнеме да ги създадат.

— Не възразявам, Еми — отвърна Алтал. После се сети за нещо и попита:

— Какво ще правим със Салкан? Бейд отделя твърде много време и усилия, за да привлече това момче към своята религия. Струва ми се, че това е безполезно. Не вярвам от Салкан да се получи добър жрец. Прекалено независим е по характер, а и няма особено високо мнение за духовенството.

— Засега нека си продължава, приятелю. Бейд изживява лична криза.

— Така ли?

— Вие двамата с Елиар го откъснахте от традиционното духовенство с черни дрехи и сега той изпитва чувство за вина. Опитът му да приобщи Салкан към църквата може би представлява вид изкупление.

— Мислех си, че тази връзка отдавна приключи, Еми.

— Бейд смята, че е изоставил ордена си и е нарушил обета си. Може би смята да предложи на своя орден човек, който да го замести.

— Искаш да кажеш, че се опитва да се откупи от църквата, като й даде Салкан?

— Изразяваш се доста грубо, но и доста точно. Остави ги на мира, Алтал. Бейд с нищо не вреди на Салкан, а точно сега се опитва да реши един свой личен проблем. Не след дълго Бейд ще се осъзнае и ако проповедите му пред Салкан ускорят този миг, нека си проповядва. А сега подтикни Алброн, Астарела и Салкан към малко сън. Трябва да си поговоря с теб и с децата.

— Искаше ми се да споделя нещо с теб, Двейя — каза Андина, след като всички се събраха в кулата. — Не можем ли да се преместим в моя дворец в Остос, вместо да оставаме в Дома? Наистина е редно да съм там. Възможно е да потрябвам на Дакан.

— Ако нещо се случи, аз ще го науча, Андина — увери я Двейя. — Причините да сме тук, а не в твоя дворец, наистина са основателни. Ако щеш дори и само заради това, че тук няма шпиони.

— Ако позволиш на Лейта да ми каже кои са тези шпиони, веднага ще се освободя от тях.

— Точно това е едно от нещата, за които искам да си поговорим — каза Двейя и се огледа. — През последните дни всички вие кроите най-различни планове. Някои от тях са умни, но други са доста глупави. Както и да е, всичко това го казвам между другото. Искам всички да разберете съвсем ясно, че не ви се позволява да предприемете каквото и да било начинание преди Гелта да влезе в замъка в Остос. Ти чуваш ли ме, братко Бейд? — обърна се тя строго към жреца.

— Разбира се, божество — бързо отвърна Бейд.

— В такъв случай кажи на убийците си да се върнат.

Алтал погледна удивено младия жрец и попита:

— Какво си направил, Бейд?

Бейд се изчерви и каза:

— Не ми е позволено да говоря за това, Алтал.

— Позволявам ти да говориш, братко Бейд — каза му Двейя доста студено.

Бейд примигна и смутено започна:

— Как да ви кажа… Църковната политика е нещо много сложно и понякога, макар и не много често, някои се отклоняват от нея и стават някак си неудобни. Съществуват законови процедури, с които тези хора могат да се санкционират, обаче понякога откритите съдебни процеси смущават някои от представителите на църковната йерархия. Църквата разполага и с алтернативни способи за действие при такава обстановка.

— Ако те разбирам добре, говориш за наемни убийци — отбеляза Алтал.

— Не се изразяваш съвсем точно, Алтал — възрази Бейд.

— Кого си решил да убиеш?

— Бих се радвал, ако не използуваш тази дума, Алтал — каза Бейд малко притеснено.

— Ние професионалистите използуваме тази дума като работен термин, братко Бейд. Та кого си решил да убиеш?

— Става дума за Пелгат, владетеля на Кантон. Докато той заема кантонския престол, в Треборея ще има безредици, а Генд залага именно на безредиците.

— Превъзходна идея! — възкликна Андина.

— Нека всички започнем да се придържаме към някои правила още отсега — строго каза Двейя. — Не позволявам никакви убийства, никакви армии, появили се от нищото, никакви залавяния на шпиони и никакви бунтове в арумските родове преди Гелта да влезе в тронната зала на Андина в Остос. Не ви се позволява да направите нищо, което да попречи на това видение. Ако някой от вас ме зашлеви през лицето с парадокс, много ще се разсърдя.

— След като тези сънища са толкова важни, защо не си създадем собствени сънища? — попита Гер.

Двейя го изгледа. Личеше, че й е забавно.

— За какво според теб сме се събрали тук, Гер?

— Не знам. Да не би защото господин Алтал ни нареди да се явим тук?

— Защо според теб го направи?

— Не знам. Може би, защото ти си му наредила.

— Защо според теб изпълнява моите нареждания?

— Всички изпълняваме твоите нареждания, Еми.

— Защо?

— Защото сме длъжни да го правим. Не знам защо е така, но сме длъжни.

— Така е. Виденията на Дейва са прекалено очебийни. Моите видения са много по-изтънчени. Понякога не са потребни особено големи усилия, за да се промени реалността, Гер. Понякога за целта е достатъчна една проста дума. Това вече всъщност се случи — каза Двейя и се обърна към Андина. — Ти какви думи прочете върху острието на Ножа, мила?

— „Подчинявай се!“ — отвърна Андина.

— Какво ще се случи с Гелта, след като ти й се подчиниш, когато тя ти нареди да коленичиш пред нея?

— Ще се озове в моята тъмница.

— Имаш ли други въпроси, Гер? — обърна се Двейя към момчето.

Той се усмихна.

— Не, Еми. Струва ми се, че вече всичко ми стана ясно.

— Радвам се да чуя това — отвърна му тя ласкаво.

Нашествието откъм Кантон бе буквално прекратено до момента, когато на юг потеглиха големи кервани с продоволствие за гладуващата войска. В този момент Гелун и Вендан спряха опожаряването на нивите и се заеха с устройването на засади на керваните. Все пак достатъчно каруци успяха да си пробият път и да осигурят на нашествениците поне минимална прехрана. Настъплението срещу град Кадон скоро бе възобновено и той бе обкръжен. Елиар и сержант Халор започнаха да стават раздразнителни.

— Бихте могли да се редувате на смени — каза им Лейта. — Не е необходимо да бодърствувате денонощно и двамата едновременно.

— Тя е права, Елиар. Защо не си подремнеш? — каза Халор, който наблюдаваше град Кадон през прозореца.

— Защо не си починете вие, сержанте? — възрази Елиар. — Засега те само устройват лагерите си и докарват обсадните машини.

— Ще ме събудиш ли веднага, ако се случи нещо необичайно?

— Сержанте, неведнъж съм бил на пост и знам какво се очаква от мен.

— Наистина съм малко уморен — призна Халор.

— В такъв случай си легнете.

— Слушам — отвърна Халор с лека усмивка.

— Грижата за здравето на командира е едно от моите задължения, сержанте.

— Не се престаравай — прозина се Халор.

— Приятни сънища, сержанте — каза Лейта.

— В подобни обстоятелства бих предпочел да не сънувам нищо — каза той, докато се отправяше към стълбището. — Не знам защо, но от мисълта, че Гелта може да се вмъкне в леглото ми, кръвта ми изстива. — Прозина се още веднъж и излезе.

— Наистина много ми се иска да разбера дали нашият замисъл се осъществи, Елиар — каза Гер. — Това няма да ни отнеме много време.

— Съжалявам, Гер, но сержантът ще ме одере жив, ако напусна поста си — отвърна Елиар.

— За какво спорите? — попита Двейя.

— Гер иска да напусна поста си, за да проследим Арган — отвърна Елиар.

— Това е много важно, Еми — каза Гер. — Оставихме писмото от сержант Халор в крепостта, където се предполагаше, че се укриват Смегор и другият. Не е ли редно да разберем дали го е намерил?

— Той има основания да настоява — каза Алтал. — Ако писмото създаде у Генд убеждението, че Смегор и Таури са го предали, той ще има грижата да им види сметката и няма да се наложи с това да се занимават Гелун и Вендан. Метежите по време на война наистина не са хубаво нещо. В арумските родове има множество кръвни връзки и ако неколцина втори братовчеди решат да защитават семейната чест, тези два рода, вместо да отблъскват нашествениците, могат да започнат война помежду си, а ние не искаме да се случва подобно нещо, нали?

— Прозорецът трябва да си остане такъв, какъвто е — заинати се Елиар.

— Мъжки работи — каза Двейя на Лейта и въздъхна.

— Разочароват ни, нали? — каза русата девойка и се обърна към Алтал с нахална усмивка. — Виждам, че в кулата има още три прозореца, татко. Не ги ли забеляза?

— Двейя, кажи й да млъкне — каза Алтал.

— Нали разбра какво иска да ти каже?

— Ти наистина ли можеш да направиш това?

— Разбира се. Нима не знаеше?

— Понякога татко не слуша много внимателно — отбеляза Лейта.

— Започваш да ми омръзваш с това твое „татко“, Лейта — скара й се Алтал.

— Моля те да ме извиниш — отвърна Лейта с престорено съжаление.

Алтал понечи да отговори, но Двейя го изпревари.

— Защо пък да не видим каква физиономия ще направи Генд, докато Елиар продължава да е на пост? — каза тя и ги поведе към Северния прозорец.

— Това място не ми е познато — каза Бейд, когато видя през прозореца военен лагер. — Къде точно се намира, Двейя?

— Нямам представа — отвърна тя. — Съсредоточих се върху Генд, а не върху някаква конкретна местност. Заради това прозорецът се проектира направо върху самия Генд, без да се интересува от географията.

— Какъв чудесен прозорец! — възкликна Гер.

— И на мен ми харесва — съгласи се Двейя.

— Това не е ли Арган? — попита Лейта, като посочи един самотен конник, който се приближаваше към лагера.

— Вероятно е той — отвърна Двейя.

— Това, че Арган се появява тъкмо в момента, когато започнахме да гледаме, съвпадение ли е? — попита Андина.

— Не съвсем — каза Двейя. — Това, което ще видим, всъщност се случи преди два дни.

После се усмихна и каза:

— Отработила съм много отдавна тази процедура. Много е по-лесно да изучаваш история по този начин, отколкото да прелистваш стари прашни книги.

Арган стигна до центъра на лагера, спря, слезе от коня и изкрещя на един от войниците с черни ризници:

— Заведете ме веднага при Генд!

— Слушам, ваша милост — отвърна войникът с кух глас.

Междувременно Генд бе излязъл от крещящо оцветената си шатра и грубо попита Арган:

— Къде беше?

— Търсих Смегор и Таури — отвърна той. — Нали ми нареди да правя това.

— Предаде ли им моите заповеди?

— Щях да им ги предам, но не можах да ги открия. Оказа се, че не са в тази крепост.

— Какво искаш да кажеш?

— Претърсих цялата сграда, обаче не открих и следа от тях. Ако изключим това нещо — каза Арган и подаде на Генд един лист.

— Какво е това?

— Прочети го сам. То говори само за себе си.

Влязоха в шатрата и Генд отнесе листа до един пукащ факел и прочете писмото на сержант Халор.

— Това е невъзможно!

— Сърди се на Коман, приятелю — хитро каза Арган. — Той е виновен, не аз.

— Тези двама идиоти не са достатъчно умни, за да измамят Коман — настоя Генд.

— Възможно е някой да им е помогнал, Генд — каза Арган съвсем сериозно. — Знаеш, че Коман не е единственият човек на света, способен да чете чужди мисли. Вещицата от Кверон веднъж го блокира, доколкото си спомням.

— Ще си платят за това! — разгневи се Генд.

— Ще трябва обаче първо да ги намериш. Защото те наистина не са в тази крепост. Можеш да започнеш да ги търсиш и из миши дупки, но това ще ти отнеме много време. Струва ми се, че в момента основната цел в живота им е да останат извън обсега ти. Първо прибраха твоите пари, а после прибраха и парите на Халор, за да работят срещу теб. Те ти струваха доста злато, Генд. Хилеха ти се и угодничеха, а после насмалко не умориха от глад цялата ти войска. Вероятно са наясно как се чувствуваш, така че едва ли ще ти е лесно да ги откриеш.

— Ще ги открия, Арган — отвърна Генд. — Повярвай ми, ще ги открия.

— Можеш да възложиш на Яхаг да ги открие — предложи Арган.

— Не. Не занимавай Яхаг с тази работа. За Смегор и Таури ще се погрижа лично.

— Както кажеш, приятелю — отвърна Арган.

Южният прозорец гледаше към град Кантон. Бейд даде на Елиар адреса на една невзрачна кръчма в търговския квартал.

— Докато вие двамата сте в кръчмата, няма да затварям вратата — каза Елиар на Бейд и Алтал. — Когато пожелаете да се приберете у дома, трябва само да ми дадете знак.

— Не е необходимо да идваш с мен, Алтал — каза Бейд. Изглеждаше развълнуван.

— Какво те смущава, братко Бейд? — попита Алтал.

— Как да ти кажа… Предполага се, че нямам право да разказвам на никого за съществуването на тези хора. Това е една от най-внимателно пазените тайни на нашата църква.

— Би трябвало вече да си наясно с това на кого дължиш лоялност, Бейд — грубо каза Алтал. — Двейя доста се ядоса на този твой план, така че ще ми се наложи да я успокоявам. Лично аз съвсем не съм така смутен от тази история, обаче бих се радвал за видя твоите убийци, за да преценя сам дали са професионалисти, или просто религиозни ентусиасти.

— Добре, добре, Алтал, съгласен съм — предаде се Бейд.

— В такъв случай да тръгваме.

Минаха през вратата и се озоваха в уличката зад кръчмата. И двамата бяха облечени в обикновени дрехи, да не привличат вниманието.

Отвън кръчмата изглеждаше спокойно, дори скучно място. Пред входа й бяха застанали двама мъже с външността на търговци и разговаряха за времето. Бейд мина малко пред Алтал, направи особен жест с пръсти и двамата учтиво се отдръпнаха.

— Това е само предпазна мярка — тихо каза Бейд на Алтал, докато влизаха. — Собственикът не обича тук да влизат случайни хора. — След това леко се усмихна. — Длъжен съм да те предупредя: на твое място не бих отпивал големи глътки от бирата, която се поднася тук.

— Така ли?

— Вкусът й е лош. В кръчмата могат да попаднат и случайни хора, които нямат работа тук. Никога обаче не идват втори път.

— Бирата наистина ли е чак толкова лоша?

— Дори още по-лоша. От това заведение се очаква само да прилича на кръчма, но същинската му функция е съвсем друга.

Бейд отведе Алтал на една маса в дъното на кръчмата и каза:

— Ще отида да взема две халби и да поговоря със собственика. Той трябва да открие Сарвин и Менг.

— За твоите убийци ли става дума?

Бейд кимна утвърдително.

Алтал седна и внимателно огледа фалшивата кръчма. Малцината посетители бяха прилично облечени и разговаряха тихо. Халбите им стояха почти недокоснати. Алтал бе силно впечатлен от видяното. Цялата кръчма, в това число и повечето клиенти, представляваха всъщност театрален декор. Бе сигурен, че ако тук влезе случаен човек, бързо ще бъде прогонен.

Бейд се върна с две халби. Алтал помириса своята и реши, че изобщо няма да опитва бирата.

— Ужасна е, нали? — попита Бейд.

— Може и да ти свърши работа, ако си решил да си изпереш чорапите — съгласи се Алтал. — Тази кръчма откога съществува?

— Поне от няколко века. Треборейското духовенство в по-голямата си част носи черни одежди. По този начин заявява, че се кланя на истинския Бог. В същото време обаче отказва да признае върховенството на нашия свят екзарх. От хилядолетия се опитваме да ги убедим, че тяхната позиция граничи с ерес, но те са обладани от такова невежество, че… — Бейд внезапно спря, защото забеляза, че Алтал се усмихва. — Защо се смееш?

— Прецени сам, Бейд — отвърна Алтал. — Нима в последно време религиозните ти убеждения не се поизмениха?

— Аз само се опитах… — започна Бейд, после се засмя малко тъжно. — Всъщност това вече ми стана навик. Може би съм се обучавал твърде дълго и заради това отговорите ми са автоматични. Ако ще говорим по същество, между религиозните вярвания на Треборея и тези на Медио няма съществени различия. Вижданията ни не съвпадат единствено по въпросите на църковната политика, и това е всичко. Така или иначе, тази кръчма е своеобразен преден пост на истинската вяра, ако такава вяра въобще съществува, и е място, където можем да обсъждаме политиката на духовенството с черни одежди.

— Ако съм те разбрал добре, тази политика предполага от време на време да се извършват и убийства, така ли?

— Само от време на време. Не правим често такива неща, разбира се, но понякога и те са необходими.

— Няма защо да се чувствуваш неудобно пред мен, Бейд. Самият аз проявявам разбиране към тези неща Предполагам, че твоите убийци получават заплата.

— Така е. Получават годишна заплата плюс премия за всяко убийство.

— Значи, не са фанатици, които убиват в името на своя бог?

— О, не! Фанатиците искат да бъдат заловени и екзекутирани. Това ги превръща в мъченици, а мъчениците получават възнаграждение на небесата. Нашите убийци са опитни професионалисти, които никога не позволяват да бъдат заловени.

— Това е много разумно. Не бива да се наемат аматьори, когато могат да се ползуват услугите на професионалисти.

— Идат — каза Бейд, като погледна към другия край на кръчмата.

Двамата мъже, които влязоха в кръчмата през задната врата, бяха толкова невзрачни, че изглеждаха почти невидими. Думата „среден“ като че ли най-добре характеризираше външния им вид. Не бяха нито високи, нито ниски. Нито светли, нито тъмни. Дрехите им не бяха нито опърпани, нито прекалено нови.

— Не мога да разбера какво й става на Енгена напоследък, Менг — разправяше единият на другия, докато наближаваха масата. — Вече нищо не й харесва. Престанаха да й харесват и домът ни, и съседите ни. Престана да й харесва дори и кучето ни.

— Жените понякога са странни, Сарвин — отвърна Менг. — Те не разсъждават като нас. Направи й някой и друг подарък и се престори, че много ти е домиляла. Когато моята Пелквела започне да ми мрънка, правя точно това. Дори не подаръците са толкова важни, а оказването на внимание. Престанеш ли да обръщаш внимание на жена си, няма как да си нямаш неприятности.

Менг бързо отмести поглед към Бейд и каза:

— Здравейте, господин Бейд. Отдавна не сме ви виждали.

— В последно време бях доста зает — обясни Бейд. — Господа, няма ли да ни направите компания?

— С удоволствие, господин Бейд — каза Сарвин.

Убийците седнаха на масата и дадоха знак на слугата да донесе бира и на тях.

— Радвам се, че ви виждам, господа — каза Бейд. — Трябва да си поговорим за нещо.

— Така ли? За какво? — попита Менг.

— Имам предвид сделката, която обсъдихме при последната ни среща тук.

Двамата убийци едновременно погледнаха Алтал.

— Това е моят партньор Алтал — поясни Бейд. — По начало не е разговорлив, но напоследък някои обстоятелства се промениха и той реши, че ще е по-добре да поговори с вас лично. В плановете ни трябва да се внесе малка промяна.

— Промяна ли? — сърдито попита Сарвин. — Да не би да ни заявявате, че не се нуждаете повече от нашите услуги? — Погледът му се втвърди.

— Той не каза такова нещо, приятелю — намеси се Алтал. — Променя се времето, и толкова. Работата и заплащането не се променят. Искам просто да забавите малко изпълнението. Пазарни съображения, вярвам, че ме разбирате. Преди да действуваме трябва да се случат няколко други неща и ако вие, господа, избързате, бихте могли да събудите бдителността на нашите конкуренти. Ако трябва да се изразя образно, решили сме да направим голям удар на пазара, и не искам конкуренцията да разбере какво точно гласим. Аз се занимавам с делата ни в няколко други града, докато господин Бейд движи бизнеса ни тук. В нашата работа изборът на подходящия момент е от решаващо значение.

— Това е едно от предимствата на нашата професия — каза съвсем спокойно Менг. — За нас определянето на момента не е от особено значение, когато става дума за работа. Можем да не избързваме, щом вашето желание е такова. Когато дойде време да се действува, нека господин Бейд просто ни даде знак. Господа? — Менг вдигна халбата си.

Алтал направи гримаса и отговори:

— Не пия.

— Така си и мислех — каза Сарвин и отблъсна халбата си колкото се може по-далеч.

— Зает ли си, Алтал? — попита сержант Халор на другата сутрин.

— Не, защо?

— Би ли могъл да се отбиеш в Пома и да видиш какво прави Твенгор? Не че съм разтревожен, защото знам, че той си разбира от работата. Въпреки това бих искал да съм в течение на събитията. Ако съм разбрал добре, нашествениците са заделили около една трета от войската си за завладяването на Пома. Уличните боеве са наистина сложна работа, но ако все пак успеят да разбият Твенгор или да се промъкнат покрай него, Гелта ще се сдобие с допълнителни сто хиляди войници, които може да хвърли срещу Мавор. Самият аз бих отишъл, но сега съм доста зает. Ако Твенгор допуска, че тези хора могат да се измъкнат, добре е да го узная още сега.

Халор за миг се поколеба, после заговори по-тихо:

— А сега ще ти кажа нещо съвсем между нас, Алтал. Това, което всъщност искам да разбера, е дали Твенгор е все още трезвен. Ако пак се е отдал на порока, би трябвало да го зная. По-добре ще е да не споделяш това с никого.

— Ще отида да събудя Елиар — каза Алтал и тръгна към стълбището.

— Та аз току-що си легнах — оплака се Елиар, когато Алтал го събуди.

— Няма да ти отнема много време, момчето ми — каза му Алтал.

— Ще се оплача на Двейя — замърмори недоволно Елиар. — Всички гледате сержант Халор да си отспи, а за мен никой не мисли.

— Елиар, ти си нашият портиер. Стига си се оплаквал. Ще използуваме нормалната врата за Пома.

— А защо да не използуваме специалната врата в кулата?

— Защото по улиците на Пома се водят боеве, Елиар. Не ми се иска, като мина през вратата, да се окажа не там, където трябва. Освен това сержант Халор използува прозореца до вратата.

— Разбрах те. Нормалната врата е в източния коридор.

— И си вземи меча.

— Разбрах.

Прекосиха смълчания Дом и се озоваха в източния коридор. След малко вече бяха в командния пункт на княз Твенгор. Голяма част от града вече бе разрушена и много къщи и магазини горяха.

— Какво има, Алтал? — попита Твенгор, когато един от неговите облечени във фустанели войници въведе Алтал и Елиар при него.

— Нищо особено, Твенгор. Просто решихме да се отбием, за да видим как вървят нещата — отговори Алтал.

— Как да ти кажа, тук не се случва нищо особено. Да не забравя: добре ще е да се поприведеш. В къщата от другата страна на улицата се е притаил един стрелец, доста си го бива. Два пъти насмалко не ми разцепи главата. Изпратих на третия етаж няколко вектиански овчари, за да се опитат да му видят сметката.

— Те как се проявяват?

— Много добре. Разполагам с неколцина стрелци, които са почти толкова добри, но на тях все не им достигат стрелите. На момчетата с прашките им трябват най-обикновени камъни.

— Каква част от града е заета от противника?

— Повече или по-малко контролират северния квартал.

— Повече или по-малко?

— Обстановката е променлива. Те събират много войски на едно място и щурмуват някоя къща или магазин. Заради моите стрелци и заради овчарите с прашките тези атаки им струват много скъпо. — Ние се отбраняваме в къщата известно време и след това се изтегляме. Брадатият княз се засмя. — Враговете ни обаче и в този момент не могат да тържествуват.

— Защо?

— Защото заемането на дом, който след малко се стоварва върху главата ти, трудно може да се окачестви като победа, не смяташ ли? Преди враговете да преодолеят градската стена моите хора разполагаха с достатъчно време, за да отслабят стените и таваните на почти всички сгради в Пома. Докато ние ги заемахме, ги укрепвахме с греди. Когато се оттегляме, издърпваме гредите. Няма да се учудя, ако се окаже, че в крайна сметка врагът е загубил повече хора при срутването на сгради, отколкото от оръжията на моите войници. Казах на хората си точно преди някоя сграда да се срине да се смеят колкото се може по-шумно, за да може врагът да ги чуе и да дойде.

— Твенгор, имаш извратено мислене.

— Така си е, и това много ме радва.

— Щом като тези сгради са опасни, гражданите ще посмеят ли да се завърнат в тях, когато войната приключи? — попита Елиар.

— Лоша работа, наистина — отвърна с безразличие Твенгор. — Ако тези стиснати търговци си бяха плащали данъците, градските стени щяха да издържат и нямаше да се наложи да се отбраняваме по този начин. Когато всичко това свърши, в Пома няма да останат много читави сгради, обаче това никак не ме интересува.

— Има ли според теб възможност нашествениците да се откажат от превземането на Пома и да продължат нататък? — попита Алтал. — Халор малко се тревожи от мисълта, че биха могли да подминат Пома и да продължат към Мавор. Или дори да подминат и Мавор и да тръгнат направо към Остос.

— Струва ми се, че успях да ги заклещя тук, Алтал — отвърна Твенгор. — Оставих ги да окупират няколко квартала в близост до пробива, който успяха да направят в северната стена, за да ги подмамя да влязат в града достатъчно навътре, за да не смеят да се изтеглят. Особено след като разположих стрелците си и овчарите с прашките върху покривите на почти всички сгради в тези квартали. Сега враговете са хванати в капан — допълни Твенгор и злобно се закиска. — Елате сега да видите какво ще стане.

Алтал и Елиар се доближиха до прозореца.

— Моите хора току-що ме предупредиха да наблюдавам какво става в отсрещната къща, която от три дни ме дразни. Едно от момчетата ми се погрижи за нея.

През прозореца избръмча стрела.

— Вече разбрахте какво точно ме дразни — каза Твенгор. — Досега никой не успя да улучи този човек. А сега гледайте.

От прозорците на полусрутената сграда от отсрещната страна на улицата започнаха да излизат облаци дим.

— Та това е каменна сграда — отбеляза Алтал. — Твоите хора как успяха да я подпалят?

— Не сградата гори, приятелю — засмя се гърлено Твенгор. — Оказа се, че един от гражданите на Пома, който никак не е обичал да плаща данъци, е бил търговец на вълна. Опразнихме складовете му и напълнихме мазетата на доста къщи с вълна. После я заляхме с газ за горене, разтопена мас и нафта. Един от стрелците ми току-що изстреля запалена стрела в прозореца на мазето. Вдишването на такъв дим по начало не е здравословно. Най-забавното в случая обаче е, че домът, който току-що бе превърнат в комин, е дворецът на търговеца на вълна.

— Бих казал, че в бъдеще сам ще иска да плаща големи данъци — каза Алтал и примлясна.

— Ще плаща, Алтал. Ще плаща. Та можеш да кажеш на Халор, че тук, в Пома, контролирам положението. Хем раздавам справедливост, хем задържам врага.

— Ще му предам. При необходимост би ли могъл да изтласкаш враговете от града?

— Това няма да е трудно. Защо обаче? Останах с впечатлението, че Халор иска да ги задържа тук.

— Така е, но това е временно положение. Имаме кавалерийски резерв, който трябва да измете есенните листа, когато окапят. Когато настъпи моментът за това, ще те уведомя. Ти тогава ще поканиш гостите си да си тръгнат, а те ще излязат на открито, за да има с какво да се развлича кавалерията.

— Значи ще сме се прибрали у дома преди да настъпи зимата?

— Да. Замисълът беше такъв. А и да се води война през зимата е неприятно.

— Това и аз съм го забелязал. Добре, Алтал, само кажи кога ще изритам неканените ни гости от Пома и ще започна да се готвя за път.

— Няма ли да отпразнуваш победата, Твенгор?

— Този път, не — отвърна Твенгор. — Неотдавна разбрах колко е хубаво да се будиш сутрин, без да изпитваш убийствен главобол. Струва ми се, че съм решил да се порадвам доста дълго на това ново състояние. Та кажи на Халор, че съм все още трезвен и че мога да изгоня врага от града само миг след като ми бъде наредено. Нали той всъщност иска да научи това?

— Ти ме надхитри, княже.

— Надхитрих те, разбира се. Сега, след като образите пред очите ми не са раздвоени, виждам нещата много ясно. Хайде, Алтал, върви си, че съм много зает.

Глава 34

— Вие тримата как успяхте да заобиколите постовете? — попита Колейка, когато Алтал, Елиар и Халор влязоха в двореца на херцог Нитрал в Мавор.

— Дойдохме от другата страна на реката с един от твоите снабдителни кораби — излъга хладнокръвно Алтал. — Наложи се да си поговорим малко с капитана, но в крайна сметка успяхме да го убедим, че сме свои.

— Кадон и Пома как се справят с обсадата? — попита херцог Нитрал.

— Ваше сиятелство, нещата в Кадон потръгнаха, след като Лейвон заключи херцог Олкар в двореца му — отвърна Халор.

— Какво?!

— Олкар през цялото време пречеше, херцог Нитрал — обясни Алтал. — Започваше да крещи всеки път, когато се счупеше някой прозорец или когато Лейвон мобилизираше част от работниците му. Воя се, че поради неведоми причини херцог Олкар така и не успя да разбере значението на думата „война“.

— На Лейвон всичко това му омръзна и му нареди да се прибере в дома си — добави Халор с лека усмивка. — Стените на Кадон държат, така че градът не е застрашен.

— А какво стана с Пома?

— Там нещата се развиха по различен начин. Водят се боеве за всяка къща. Когато Твенгор приключи заниманията си, от Пома няма да е останало много.

— Клетият Бердор — въздъхна Нитрал.

— Сам си е виновен, ваше сиятелство. Ако бе проявил по-голяма твърдост, щеше да успее да укрепи стените. От друга страна пък, от стратегическа гледна точка, тези калпави стени се оказаха нещо чудесно. Нападателите успяха да проникнат в Пома, обаче Твенгор взе мерки да не могат да излязат оттам. Поне до момента, когато ще съм готов да ги посрещна.

Вратата се отвори и в стаята влезе тежко въоръжен треборейски войник.

— Ваше сиятелство, врагът току-що започна нов щурм до главната порта — докладва той и отдаде чест.

— Е, май е време да се заемем с работа — каза херцогът и взе богато украсения си шлем.

— Често ли щурмуват крепостта, княже Колейка? — попита Елиар, след като излязоха на улицата.

— Три или четири пъти на ден — отвърна равнодушно Колейка. — Всъщност не знаят какво точно целят, така че губят много хора.

— Глупавият враг е дар от Бога — каза назидателно Халор.

— Точно този враг губи не само от глупостта си — каза Колейка. — Един от генералите му е жена.

— Да не би да е една едра грозница с креслив глас? — попита Халор.

— Точно такава е.

— Колейка, не подценявай Гелта — предупреди го Алтал. — Тя не е обикновена.

— Ти вече сблъсквал ли си се с нея?

— Да, във Векти. Гелта въобще не жали живота на войниците си. Готова е да пожертвува цялата си армия, за да се сдобие с това, което иска.

— Та това е безумие!

— Думите ти са верни — съгласи се Алтал. — Пехал можеше да я контролира, но вече не е при нея.

Когато се качиха на източната стена, Кралицата на нощта вече се бе развихрила. Катапултите й безспирно мятаха големи камъни по стените.

— Това вече започна да ми омръзва — изръмжа недоволно херцог Нитрал. — Похарчих цяло състояние за мрамори, облицовка, а тя я разбива на парчета с проклетите си машини. Моля да ме извините, господа, но още сега ще взема контрамерки — заяви херцогът и слезе при някакви странни устройства.

— Какви са тези неща? — попита любопитно Елиар.

— Нитрал ги нарича арбалети — отвърна Колейка. — Нещо като грамадни лъкове. Могат да изстрелват копие на километър разстояние. Заедно с Нитрал открихме начин да разнообразим живота на хората с катапултите.

Херцог Нитрал даде кратка заповед на войниците, които обслужваха арбалетите, и след миг от стените на Мавор излетя ветрило от огнени копия.

— Наистина е красиво — коментира Халор. — Не виждам как обаче…

— Само гледай какво ще стане — прекъсна го весело Колейка и започна да потрива ръце.

Огнените копия започнаха изящно да се снижават и паднаха сред обсадните машини на нашествениците. От тях веднага във всички посоки се заизвиваха огнени езици, които обхванаха катапултите.

— Какво стана? — попита удивеният Елиар.

— Веднага си дадох сметка, че едно копие може да убие само един човек — отвърна скромно Колейка. — При това само ако го улучи. Споделих с Нитрал, че според мен замяната на стоманените остриета на копията с глинени стомни, пълни с разтопен катран, ще е подобрение. — Той се усмихна. — Човек трябва да внимава, когато предлага разумни неща на Нитрал. Усвои ли нещо разумно, веднага започва да го обогатява. В случая допълни тази моя идея с още няколко. Тя така му хареса, че добави към катрана нафта, сяра и една течност, която неговите хора извличат при дестилирането на силна бира. За подпалването на тази смес е достатъчна само една искра. Вероятно забелязахте, че към всяко копие бе привързан запален парцал.

Обсадните машини бурно горяха. Около тях тичаха хора, превърнали се в живи факли, и издаваха нечовешки писъци.

— Това се дължи главно на катрана — обясни Колейка. — Той полепва по всичко. Когато стомната се счупи, сместа опръсква всичко, а горящият парцал го подпалва.

Князът хвърли поглед към горящите катапулти и добави:

— Много приличат на комети в нощното небе. Красиво е, нали?

— Те май не очакваха такова нещо — отбеляза Халор.

— Нямаше как да го очакват. Току-що го използувахме за пръв път.

— Как успяхте да постигнете такава точност на попадението?

— Това е заслуга на Нитрал — отговори Колейка. — Той е инженер и предполагам, че е изчислил точно как ще полетят копията. Цели два дни се опитваше да ми обясни нещо, свързано с ъгли, дъги и числа, но не успях да го разбера. Той обаче ме увери, че изчисленията му са верни.

— И аз мисля, че са верни, княже Колейка — съгласи се Халор и посочи огньовете, обхванали обсадните машини. — Би ли ми направил една услуга? Опитай се да научиш от него формулата на горящата смес. Имам предчувствието, че пръскането на огън върху хора ще се окаже важно за решаването на много спорове. Вече наясно ли си как ще попречиш на враговете да се измъкнат оттук и да продължат към Остос?

— Ако се опитат да го направят, ще изгубят повече от половината си войска — отвърна Колейка. — Край задната градска порта минава реката, а Остос се намира на юг, по течението й. Мога да изпратя по реката мои хора с лодки, които да направят засади на всички колони, отправили се към Остос. Отслабят ли обръча около Мавор, ще отворя предната порта и ще ги нападна. Огънят на Нитрал е само едно от нещата, които ще ги поразят. Ще ги задържа така, че да не могат да се оттеглят, а вече се задава и зимата.

— Точно това ни е нужно, княже — каза Алтал. — Ако не стигнат Остос преди първите снежинки, можем да смятаме, че сме спечелили войната.

Когато се върнаха в Дома, Алтал, Елиар и Халор завариха Двейя сама в кулата. Лицето й бе замислено, почти тъжно.

— Струва ми се, че е време да привлечем към действия Кройтер и Дрегон, сержант Халор — каза тя. — Трябва да сме абсолютно сигурни, че Гелта няма да успее да събере истинска армия, когато стигне Остос. Ако Лейта е успяла да разчете правилно мислите й по време на сън, тя разполага само с два полка. Нека толкова си и останат.

— Не мога да разбера как мисли да превземе града само с два полка — каза Халор.

— Ние с Алтал ще проверим това, докато вие с Елиар разговаряте с Кройтер и Дрегон, сержанте. Листата на дърветата започнаха да окапват, така че Гелта трябва да тръгне на път много скоро. Държим да сме абсолютно сигурни, че не ни е приготвила някакви изненади.

— Правилно разсъждавате — съгласи се Халор. — Елиар, да вървим при Кройтер и Дрегон!

— Слушам — отвърна Елиар.

— Изглеждаш тъжна, Еми — каза Алтал, след като Елиар и Халор излязоха.

Двейя въздъхна.

— Есента винаги ме изпълва с тъга, любов моя. През есента светът остарява и се задава зимата.

Тя се протегна и се прозина.

— Освен това, преди да се появят хората, прекарвах зимата в сън.

— Като мечките ли? — попита Алтал. Думите й го удивиха.

— Мечките са по-умни, отколкото изглеждат, Алтал. През зимата така или иначе няма какво да се прави, така че е добре да се използува поне за почивка. След като всичко приключи, можем отново да опитаме този начин на почивка.

После на лицето й внезапно се появи делово изражение.

— Ела до прозореца, Алтал. Искаш ли малко да пошпионираме?

— Готов съм, Еми.

Във вражеския лагер пред Мавор цареше суматоха, очевидно предизвикана от Кралицата на нощта. Разгневената Гелта бълваше ругатни и размахваше брадвата си. Един кантонски генерал безуспешно се опитваше да я успокои. Тя въобще не му обръщаше внимание.

От една палатка излезе Арган, придружен от човек, облечен с черната ризница на некверците.

— Какво й е, генерал Гору? — обърна се Арган към кантонеца.

— Събитията не се развиват точно така, както й се иска, Арган, а това винаги я вбесява.

— Виждам, че и ти си го забелязал това — сухо отвърна Арган. — Има ли начин да се махнеш оттук?

— Изключено е, Арган. Не съм в състояние да превзема града, а ако се опитам да изтегля войските си, хората в града ще излязат и ще унищожат цялата ми армия. Кажи на Генд, че войските, които ми даде, не са достатъчни за превземането на този град.

Гелта продължаваше да бълва проклятия.

— Яхаг, накарай я да замълчи! — раздразнено каза Арган.

Придружителят на Арган повдигна забралото на черния си шлем и се доближи до буйствуващата Кралица на нощта без изобщо да обръща внимание на каменната й брадва.

— Аз пък си мислех, че всички некверци са демони — каза Алтал. — Този има почти човешки облик.

— Огледай го отново, Алтал — отвърна ледено тя. — Това е Яхаг. Той е по-зъл от всички демони на Нагараш.

Алтал се вгледа по-внимателно в човека с черната броня. Лицето му бе изпито и мъртвешки бледо. Бе съвсем безизразно и с вледеняващо мъртвешки очи. Каза нещо съвсем тихо на Кралицата на нощта и тя се разтрепери и се отдръпна.

— Та тя се страхува от него! — възкликна Алтал. — Досега си мислех, че Гелта не знае какво е страх.

— Всички в Нагараш се боят от Яхаг, Алтал — каза Двейя. — Дори и Генд малко нервничи в неговата компания.

— Защо в такъв случай не е член на вътрешния им кръг?

— Вероятно защото Генд не може да го контролира. Яхаг е подчинен непосредствено на Дейва. Той е истинско чудовище.

— Виждам, че изпълнява нарежданията на Арган.

— Не се опитвай да разбереш политическия живот на Нагараш, Алтал. Той е абсолютна лудница.

— След три дни Гелта трябва непременно да е в Остос, Гору — каза Арган. — Трябва й нещо като армия, която да я придружава. Колко войска можеш да й заделиш?

— Може би два полка, но не и повече, а те едва ли ще й стигнат за завземането на Остос.

— Ще видим — отсече Арган. — Два полка би трябвало да стигнат. Имам достъп до някои илюзии, които би трябвало да убедят защитниците на Остос да се явят на масата на преговорите.

— Илюзии ли? — отвърна пренебрежително Гору. — Войните не се печелят с въображаеми войници, Арган.

— Не бъди толкова сигурен, Гору. Заповядай на двата полка да тръгнат към Остос. Първо трябва да си поговоря с Генд и Гелта, а после с Яхаг ще настигнем войските ти.

— Добре, Арган, ще го направя.

В кабинета на управителя нахлу разкошно облечен придворен и викна:

— Княже! Врагът наближава!

— Успокой се, човече. Престани да крещиш и по-добре ми кажи някои подробности — отвърна Дакан. — Колко са враговете и на какво разстояние са от града?

— Милиони са, княже!

— Вейко, та ти не можеш да преброиш до милион дори и животът ти да зависи от това.

— Войската се простира от единия до другия край на хоризонта, княже! — завайка се уплашеният придворен. — Изгубени сме!

— Върви си, Вейко — каза му хладно Дакан.

— Но…

— Излез веднага. И затвори вратата тихо.

Придворният за миг се замисли, сякаш бе готов да спори, но после се отказа и излезе.

— И той е един от тях — каза Лейта на Андина.

— Наистина ли? — попита Андина. Изглеждаше изненадана. — Генд сигурно съвсем е закъсал с агентите, щом е опрял до Вейко. В двора никой не го приема сериозно.

— Той е доста по-умен, отколкото изглежда — каза Лейта. — Членува в една от сектите, които Арган започна да основава в равнинните страни. Обещана му е висока длъжност в новото правителство на Остос. Арган му нареди да всява паника. Замисълът му е да се предадеш без бой.

— Думата „секта“ започва да става все по-разпространена — отбеляза Бейд. — Какво всъщност се крие в тези малки тайни религии, Лейта?

— Сигурен ли си, че наистина искаш да разбереш?

— Не смяташ ли, че би трябвало да съм наясно с тях? Рано или късно аз ще съм този, който ще трябва да им се противопостави.

— Просто вземи всичко, на което са те учили, и го обърни с главата надолу — отвърна тя. — Така ще придобиеш доста ясна представа за сектите. Арган го бива да обещава награди на последователите си. Всички те имат неосъществени желания, най-често свързани с пари, власт и жени. Арган проповядва осъществяването на тези желания. Почти всичко, което ти възприемаш като грях, в новата религия на Арган е обявено за добродетел. — И добави дяволито: — Мога да ти я опиша и в още по-големи подробности, ако желаеш.

— Не, Лейта, не е необходимо — каза Бейд и се изчерви. — Това ми е достатъчно.

— Нямаш чувство за хумор — упрекна го тя.

— Остави го на мира, Лейта — каза й безмълвно Алтал.

Андина стана, погледна през прозореца и каза:

— Листата вече пожълтяват. Нощите стават по-хладни. Колко според теб трябва да проточим преговорите, Алтал?

— Ще се опитам да ги проточа до края на днешния ден — отвърна Алтал. — Утре е денят, когато се предполага, че трябва да се случи всичко, а според мен нашето разписание трябва да съвпадне с това на Гелта. Ако капитулираш днес или вдругиден, Еми по всяка вероятност много ще се ядоса.

— Дакан, по-добре намери пратеник, който да преговаря със сипаничавата грозница — предложи Андина.

— Досега никога не сме капитулирали, господарке — отвърна Дакан. — Имате ли представа къде бих могъл да открия бяло знаме?

— Най-добре му дай някоя от фустите си, мила — предложи дяволито Лейта. — По този начин цялата история ще придобие по-интимен характер.

— Много смешно, Лейта — отвърна малко сърдито Андина. След това се обърна към управителя си и каза сърдито: — Дакан, забранявам ти да напускаш града!

— Не това имахме предвид, Андина — каза Алтал.

— Кой в такъв случай ще бъде нашият пратеник? Трябва да е човек, който да е в течение на всичко.

— Това ми е известно — каза Алтал. — Точно затова ще се нагърбя лично с тази задача.

Кралицата на нощта яздеше начело на колоната си. Спря се, когато видя Алтал и Елиар, придружени от взвод от стражата на Андина, да излизат през главната порта с бяло знаме. Излая няколко кратки заповеди и войниците й бързо разпънаха просташки нашарена шатра за предстоящите преговори. Алтал стрелна с бегъл поглед въображаемата армия зад гърба й. Погледната от стените на Остос, армията изглеждаше съвсем материална. Сега обаче, отблизо, Алтал забеляза, че тя не помръдва и на сантиметър. Беше неподвижна като нарисувана.

— Генд би трябвало да попрактикува малко повече — прошепна безмълвно на Елиар.

— Не те разбирам, Алтал — каза младежът.

— Ако се доближиш малко по-близо до неговата илюзия, виждаш как тя се разпада пред очите ти. На някои от конете и четирите им крака са във въздуха. Знамената пък стърчат така, сякаш са от дърво. Това е само изображение на армия, Елиар. Войската на Гелта са само двата полка около шарената палатка. Когато влезем, дръж ръката си близо до дръжката на Ножа. Гелта не е с всичкия си, така че може и да се наложи да й покажеш острието му, за да я вразумиш.

— Няма да я изпускам от поглед — отвърна Елиар.

Пред палатката слязоха от конете и Алтал метна през рамо бялата тога, която бе заел от княз Дакан.

— Ей, ти там — рече високомерно на един от генералите на Гелта. — Отведи ме при командира си, и при това по-бързо!

Генерала почервеня от възмущение, но не каза нищо. Отиде до пъстрата палатка и отметна брезента. Преди да влезе, Алтал с небрежен жест хвърли в краката на генерала медна монета и с възможно най-„господарския“ си тон каза:

— Похарчи я за мое здраве, човече.

— Не преиграваш ли? — прошепна Елиар.

— Просто влизам във форма — промърмори Алтал.

Кралицата на нощта бе седнала в грубо сковано полево кресло и очевидно се стремеше да изглежда царствено.

Алтал направи бърз формален поклон и каза:

— Аз съм Траг. Представлявам нейно величество Андина, ариа на Остос. Какви са исканията ви?

— Отворете портите на града — отвърна със стържещ глас Гелта.

— Не и преди да сме обсъдили условията, уважаема — отвърна Алтал и погледна и нея „господарски“.

— Ако направиш точно това, което ти казвам, може и да пощадя главата ти — отвърна Гелта.

Сега, отблизо, Алтал най-сетне успя да разбере колко е грозна. Лицето й бе истинска плетеница от белези от едра шарка. Големият й нос очевидно бе чупен поне няколко пъти. Имаше малки свински очички и съвсем ясно очертани мустаци. Плещите й бяха като на вол и отгоре на всичко миришеше на нещо кисело.

— Госпожо, нито мястото, нито времето са подходящи за заплахи — отвърна хладно Алтал. — Обстоятелствата ви дадоха леко преимущество и заради това моята господарка ми нареди да проверя какви са вашите условия.

— Няма никакви условия, тъпако! — избухна Гелта. — Или отваряй портите, или ще разруша града!

— Опитайте се да оценявате нещата в перспектива, госпожо — каза Алтал. — Ако желаете, излезте за миг от палатката и погледнете стените на Остос. Тези стени ще издържат, с каквото и да ги замеряте. Една продължителна обсада обаче би причинила известни малки неудобства на гражданите. С две думи: колко искате, за да се махнете оттук?

— Ти хем си съобразителен, хем и много смел човек, Траг — почти измърка Гелта. — Няма да успееш обаче да ме ядосаш. Градът ви не може да издържи напора на моите сили. Утре до обяд ще бъда в двореца на вашата ариа.

Алтал усети внезапно желание да танцува върху масата, обаче успя да запази изражението си на човек, обхванат едновременно от скука и чувство за превъзходство. Гелта съвсем неволно бе издала точния час на Видението, което щеше да внуши Генд.

— Това все още не е сигурно — рече небрежно той. — Иде зима, а стените на Остос съвсем определено могат да дочакат пролетта. И то пролетта на която и да било година. За да се избегнат обаче излишни кръвопролития, моята господарка даде съгласие да капитулира и да ви предостави нашия град за плячкосване както намерите за добре за една седмица, но не и за повече. В отговор на нейното великодушно предложение тя очаква вие да не закачате града до утре до обяд, за да могат мирните граждани да се изтеглят.

Лицето на Гелта потъмня, но празноокият Яхаг, застанал зад импровизирания й трон, я стисна леко за рамото и й прошепна нещо на ухото.

Гелта за миг се присви, но веднага се съвзе и на лицето й се изписа хитро изражение.

— Вашите прости хорица и без това само ще ми пречат — каза Гелта с грубия си глас. — Твоята ариа и велможите й обаче трябва да останете в двореца и да капитулирате пред мен утре преди пладне.

— Вашата молба ми се вижда разумна — отвърна Алтал.

— Това не е молба — сопна му се Гелта.

— Въпрос на словесност може би — учтиво каза Алтал. — Вашето произношение, госпожо, ме навежда на мисълта, че сте от Ансу. Тук, в Треборея, езикът значително е еволюирал през последните няколко еона. Ще съобщя исканията ви на моята ариа и преди залез ще се завърна с отговора. Има още нещо. Не трябва да има никакви палежи. Ако не сте съгласна с това условие, смятайте преговорите за прекратени.

— Защо ми е да опожарявам нещо, което е мое?

— Съвсем уместен въпрос, госпожо. Убеден съм, че престоят ви в двореца на нашата ариа ще ви хареса. Той предлага много удобства, с които може би не сте свикнали. Позволявам си да предложа по време на престоя си да използувате прекрасната баня, която ще откриете в двореца.

На устните на мъртвоокия Яхаг се изписа наченката на усмивка, от която Алтал потрепери.

Веднага обаче се отърси от моментната си уплаха и се поклони на Кралицата на нощта.

— В такъв случай до скоро виждане, госпожо Гелта — каза любезно и двамата с Елиар излязоха от шатрата преди до Гелта да стигне смисълът на репликата му, която бе предизвикала усмивката на Яхаг.

— Тя се издаде без да иска, Еми — докладва Алтал, когато се върнаха при останалите в кулата. — Струва ми се, че и сега не си дава сметка какво е направила. Сигурен съм обаче, че Яхаг я усети. Виж, от него наистина ми изстива кръвта, той няма да допусне никаква непредпазливост. Така или иначе, малкото представление на Гелта е насрочено за утре по пладне.

— Можем ли да приготвим всичко необходимо за този час, сержанте? — обърна се Двейя към Халор.

— На Елиар навярно ще му се наложи тази нощ да бодърствува, но смятам, че ще имаме готовност — отвърна Халор.

— Елиар ще ми бъде необходим за около половин час, сержанте — каза Бейд. — Трябва да съобщя това на моите познати убийци от Кантон.

Двейя кимна с разбиране и каза:

— Може би няма да е зле и да върнем Смегор и Таури в онази крепост. След като Генд обеща лично да се погрижи за тях, няма причини да не го улесним. Лейта, ти успя ли да разбереш какво е намислил Яхаг?

— Той ме блокира, Двейя — отвърна Лейта. — Не знам как го направи. За миг си помислих, че е мъртъв.

— В известен смисъл той е наистина мъртъв, Лейта — каза Двейя. — Не би трябвало да се опитваш да преодолееш неговата бариера. Той е по-стар и по-покварен дори и от Генд.

— Гелта се бои от него — каза Елиар. — Личи си.

— Всички те се боят от Яхаг — каза Двейя. — Дори и самият Генд се бои от него. Дейва държи Яхаг в Нагараш като резерв за спешни случаи.

— Не се ли гордееш от това, че и ти си спешен случай, мила? — обърна се лукаво Лейта към Андина.

— Не съвсем — отвърна Андина и се обърна към Двейя. — Кога Дакан трябва да събере всички шпиони и сектанти в двореца?

— Нека го направи още тази вечер — реши Двейя. — След като се окажат в тъмницата, сержант Халор може да започне да докарва подкрепленията, необходими за обезвреждането на войниците на Гелта още в момента, когато тя стъпи в двореца.

— Май всичко се подрежда както трябва, нали? — рече с въодушевление Гер. — Лошите си мислят, че утре по пладне ще ни победят, обаче ние ще ги прецакаме!

— Това е най-голямото удовлетворение, което човек получава от една добра измама, Гер — обясни му Алтал. — Радват те не толкова парите или вещите, които си отнел, а удовлетворението, че си надхитрил жертвата си. Радва те най-вече разбирането, че тя съзнава какво си й направил. Утре по това време Генд ще гризе собствения си черен дроб.

— Ти си наистина ужасен, Алтал — смъмри го Двейя.

— Бъди искрена, Еми — отвърна той. — Нима мисълта, че Дейва също ще загризе черния си дроб, не би стоплила сърцето ти поне мъничко?

— Това е съвсем различно — каза тя и отметна глава.

— На твое място не бих си поставила такава цел, Алтал — предупреди го Лейта.

През нощта инсценираха евакуация на Остос — дълги колони граждани с факли в ръце излязоха от южната порта за голямо удовлетворение на Гелта. След като улиците на града се поопразниха, служителите на княз Дакан тихо прибраха в двореца хората, които Лейта бе разкрила като вражески агенти. Малко по-късно, около два часа преди зазоряване, Елиар и сержант Халор доведоха в града плешивия сержант Гебел и шест полка от пехотата на княз Гвети.

— Предполагам, че повечето от войниците им ще захвърлят оръжията още като те видят, Гебел — каза Халор на плешивия воин. — Нищо чудно обаче между тях да има и някои ентусиасти. Накажи ги показно, а останалите ще разберат какво трябва да правят.

— Това се разбира от само себе си, Халор — изръмжа Гебел. — Какво искаш да направя с тях след като ги обкръжа?

— Изобщо не ме интересува — каза Халор. — Ще си заловил около десет хиляди пленници. Може да извадиш късмет и да попаднеш на някой търговец на роби.

Очите на Гебел светнаха.

— Това е добра идея.

— Двадесет процента са за мен — каза Халор.

— Не ставай смешен. Най много да ти дам пет процента.

— Петнадесет!

— Добре де, Халор, и без това знаеш, че повече от десет процента няма да ти дам — каза с измъчен глас Гебел. — Защо трябва въобще да ми споменаваш такива безумни цифри?

— Реших, че си струва да опитам — отвърна Халор.

— Добре, Халор. А сега се махай, защото моите хора трябва да заемат позициите си.

— Имай грижата никой да не може да ги види преди да ти дам знак.

— Няма ли да ми напомниш и да им наредя да се обуят, господин велик военен гений?

— Гебел, понякога наистина си много язвителен.

— Тогава престани да ми обясняваш как трябва да си върша работата. Махай се от очите ми, Халор!

Когато тръгна към двореца, все още се смееше.

— Да знаеш, че наистина ми е симпатичен — каза сержантът.

— Точно това пък никога нямаше да ми дойде наум — промърмори Алтал.

Настъпи следващата сутрин, ясна и слънчева. Есента изпълни света с цветове.

— Не си гризи ноктите, Андина — каза Лейта.

— Просто съм малко притеснена, Лейта — отвърна Андина.

— Двейя няма да позволи да ти се случи нищо лошо, мила.

— Не това ме тревожи, Лейта. Смяташ ли, че е редно да направим още една репетиция?

— Андина! Та ние вече репетирахме десетки пъти! Ако досега не си го научила, няма и да го научиш.

— Винаги се притеснявам, когато излизам пред хора — призна Андина. — Започна ли, се успокоявам, но самото очакване е ужасно. — Протегна дясната си ръка, която видимо трепереше. — Виж! Винаги става така!

— Всичко ще се получи както трябва, мила — каза Лейта и прегърна дребничкото момиче.

В кабинета на Дакан влезе Елиар и докладва:

— Алтал, вече започнаха да кладат огньовете на походните си кухни. След като полковете на Гелта закусят, ще бъдат готови за действие.

— Може и да са готови, но предполагам, че Гелта няма да избърза — каза Алтал и се намръщи. — Предполага се, че трябва да стъпи на врата на Андина точно по пладне. Ако го направи по-рано, по всяка вероятност всичко ще се разпадне така, както се получи предишния път.

— Иска ми се тук да беше Еми.

— Тя е тук, Елиар — увери го Алтал. — Може и да не я виждаме, но тя е тук.

Времето продължи да се точи много бавно. Някъде около два часа преди пладне Кралицата на нощта излезе от шатрата си и веднага започна да раздава заповеди. Войниците й се затичаха към конете си, яхнаха ги и се строиха. След това Гелта бавно се качи на коня си и застина. Личеше си, че очаква нещо.

От шатрата излязоха Арган и Яхаг. Арган каза нещо на Кралицата на нощта и между тях избухна свада.

Яхаг веднага се удари с облечената си в броня ръка в гърдите и Гелта и Арган смутено млъкнаха.

После Яхаг им каза нещо. Гелта се опита да възрази, но Яхаг отново издумка по ризницата си.

— Интересен начин да накараш някого да замълчи — отбеляза Халор. — Сигурно крие някаква заплаха.

— Най-вероятно — съгласи се Алтал. — Еми не желае да говори за Яхаг, обаче аз го видях как сплашва Гелта. Тя наистина се бои от него!

— Защо ти, Елиар и Гер винаги наричате съпругата ти „Еми“?

— То е от тези гальовни имена, които съпрузите често използуват — отговори Алтал. — Гер и Елиар също го харесаха. Халор, не изпускай от поглед Яхаг. Генд и Арган кроят нещо и каквото и да е то, Яхаг е ключът към него. Гласи се нещо, което още не мога да разбера, а такива неща винаги ме държат нащрек.

Вратите на Остос бяха широко отворени и без охрана. Това трябваше да покаже на врага, че градът е незащитен. Гелта и Яхаг, яхнали конете си, победно влязоха в града и поеха по широкия булевард, водещ към двореца. Следваха ги двата кантонски полка.

— Тя не остави собствена охрана на градските порти — каза Халор, сякаш не вярваше на очите си.

— Гелта е селско момиче, сержанте — бързо отговори Алтал. — Не знае как да се държи в градска обстановка. Но все пак се е сетила да се обуе.

— Много забавно, Алтал — отвърна иронично Халор.

Кралицата на нощта стигна до двореца, излая няколко заповеди и полковете й обкръжиха огромната сграда.

— Дали да не извикаме Гебел веднага? — каза Халор. — Така тази глупост би се прекратила още сега.

— Направим ли го, ще объркаме представлението на Андина и тя ще има да ни се сърди цели седмици.

— Това е сериозен аргумент. Гласът й наистина е хубав, но не ми е приятно, когато го насочва към мен.

Когато стигнаха тронната зала, Андина все още старателно репетираше раболепно държане.

— Не преиграва ли малко? — тихо попита Халор.

— Аудиторията й няма да е особено изискана — каза Алтал. — А сега, сержанте, слушай ме внимателно. Когато Андина коленичи пред Гелта, това ще е знак за тебе, че трябва да започнеш да действуваш. Искам войските на Гебел да обградят хората около двореца още в мига, когато коленете на Андина докоснат земята. В същия миг твоите хора в двореца трябва да обезвредят телохранителите на Гелта. Ще чуеш някои странни звуци, обаче не им обръщай внимание.

— Жена ти вече ми обясни всичко това, Алтал — каза Халор.

— Така ли? Не ми е казала нищо.

— Може би е искала да те изненада. Знам къде трябва да бъда и какво трябва да направя. Сега защо не влезеш вътре и не ме оставиш да си гледам работата?

Като мърмореше под носа си, Алтал се запъти към тронната зала.

Може би беше съвпадение, а може би и не, но добре познатото на Алтал стенание започна да кънти из двореца тъкмо в момента, когато той влезе в тронната зала. Само миг след това на вратата се появи Кралицата на нощта, следвана плътно от Арган и мъртвоокия Яхаг.

— Кое е момичето, което осквернява престола ми? — сурово попита Гелта.

— Аз… Аз съм Андина, ариа на Остос — отвърна Андина с треперещ глас.

— Била си ариа! Вече не си! Нека момичето бъде оковано във вериги и нека го оковат собствените му слуги! Тези, които ми служат вярно, не трябва да се омърсяват от допира с това гнусно създание!

— Княз Траг, бихте ли ни направили честта да свършите тази работа лично? — развеселено подхвърли Арган на Алтал.

— Както заповядате, уважаеми — отвърна Алтал и се поклони. Нещо не беше наред. В оригиналното Видение Арган и Яхаг не присъстваха. Така или иначе, той се запъти към трона. Андина се бе подготвила добре, но все пак…

— Затвори си устата и сведи очи — посъветва я той безмълвно. — Гелта ще се опита да те подлъже да направиш някаква грешка.

— Ще я убия! — изкрещя безмълвно в отговор Андина.

Алтал благоразумно бе приготвил вериги, еднакви с тези, които бе видял в съня си, и бързо ги омота около китките и глезените на владетелката.

— Не се дърпай! — нареди й безмълвно, след като усети обзелия я гняв. — Оковите не са заключени — добави. След това я улови грубо за ръката и я издърпа от трона.

— Твоето старание няма да остане невъзнаградено, княз Траг — и с решителни стъпки тръгна към трона. — Кажи и на всички останали, че единственият път към живота е покорството.

— Всичко, което заповядваш, ще бъде изпълнено, Кралице на нощта — отвърна Алтал и се поклони до земята.

Стенанието толкова се усили, че стените започнаха да треперят.

Тогава Гелта, Кралицата на нощта, се изкачи на подиума и седна върху златния трон на Остос. Опита се да заеме царствена поза и не скри задоволството си.

— А сега коленичи пред мен и ми засвидетелствувай покорството си, крехко дете — изграчи плещестата като вол Гелта. — Ако твоето смирение ми допадне, може би ще пощадя живота ти.

Алтал улови Андина за ръката и я повлече към подиума.

— Знаеш какво трябва да направиш. Направи го — нареди й безмълвно.

Андина падна на колене.

— Направи с мен каквото пожелаеш, могъща кралице! — каза с най-жаловития тон, на който бе способна. — Умолявам те обаче да пощадиш милия ми град!

— Продължавай да говориш! — изсъска Алтал. — Всяка изречена от теб дума нарушава първоначалния сценарий на Генд.

— Бъди милостива, страшна кралице! — каза Андина още по-високо и гласът й започна да заглушава стенанието, придружаващо всички Видения, измислени от Генд, и още един звук, смесващ се с него.

Алтал стрелна с поглед Елиар, който заедно с Бейд и Салкан бе застанал сред треперещите придворни. Лицето на младия мъж бе мрачно и той бе измъкнал Ножа наполовина. Двейя очевидно даваше указания на всички останали, като бе пропуснала единствено Алтал.

— Притисни лице към земята! — заповяда суровата Гелта на коленичилата владетелка. — Пълзи пред мен, за да ме убедиш в искреността на подчинението си!

И тогава Алтал чу заглушени крясъци, раздаващи се извън двореца. Чу викове, заглушавани едновременно от засилващото се стенание и от песента на Ножа. Очевидно сержант Гебел се бе появил по разписание.

След това чу вика на Лейта в главата си.

— Алтал! — изкрещя Лейта. — Тя е истинска! Тя не е илюзия!

— Кое не е илюзия?

— Войската извън стените! Истинска е! Хиляди войници вървят към портите!

Алтал започна да ругае наум собствената си несъобразителност. Генд разполагаше със свои врати. Яхаг очевидно също имаше някакво отношение към случилото се, обаче събитията вече се развиваха твърде бързо, за да може Алтал да се замисли за това. Видението на Генд бе започнало да се осъществява с пълен размах.

Плачещата ариа Андина притисна лице към студените каменни плочи на пода. Стенанието премина в писък.

Сърцето на Гелта се изпълни с радост. Вкусът на победата бе силен и сладък.

Тя стъпи с грубия си ботуш върху меката шия на пълзящата Андина и опиянена от победата, тържествено каза:

— Всичко, което е било твое, Андина, сега е мое! Дори твоят живот и твоята кръв вече ми принадлежат!

Победните думи на Кралицата на нощта закънтяха по мраморните стени на двореца на унизената ариа на Остос.

В този момент съгласно плана войниците на Халор трябваше да обезвредят телохранителите на Гелта. Некверосците с черни ризници обаче продължаваха да стоят пред всички врати на тронната зала. Звуците, раздаващи се отвън, навеждаха на мисълта, че хората на Халор са се сблъскали с някаква неочаквана съпротива.

— Какво става, Алтал? — попита безмълвно Бейд. — Защо всички тези вражески войници стоят все още пред вратите?

— Това е работа на Яхаг — отвърна му също така безмълвно Алтал. — Вкарал е цяла армия в Остос, докато не сме го наблюдавали.

Песента на Ножа затихна, а стенанието премина в победен вик.

— Успях ли да те измамя, приятел? — каза подигравателно Арган на Алтал. — Би трябвало да си по-внимателен. С Генд може и да се справиш, но въобще не си от моята категория.

После се обърна към Бейд.

— Е, братко, най-сетне се срещнахме. Много мило от твоя страна, че най-сетне се появи. Така ми спести труда да те издирвам. Жалко, че няма да ни остане време за един хубав разговор, но точно сега съм много зает.

След това се обърна към своя облечен в черни доспехи придружител и каза небрежно:

— Яхаг, направи ми една услуга. Нали ще имаш добрината да убиеш този жрец?

Яхаг кимна безизразно и се запъти към Бейд, като понечи да извади тежкия си меч.

В този момент Салкан бързо измъкна меча на Елиар от ножницата му и с един скок се озова пред своя учител.

— Ще трябва да минеш през трупа ми! — изкрещя, като неумело размахваше меча на Елиар.

Яхаг повдигна рамене, с леко движение на ръката си отмести меча, който размахваше овчарят, и след това го прониза със своя меч.

Салкан се преви на две и мечът на Елиар издрънча върху пода на тронната зала.

— Махни се от пътя ми, Бейд! — изкрещя Елиар, когато двамата едновременно се устремиха към плъзгащия се меч.

Бейд успя пръв да стигне до него, грабна го и се устреми към Яхаг, който все още се опитваше да издърпа меча си от неподвижното тяло на Салкан.

Алтал веднага разбра, че Бейд никога не е държал меч. Стиснал дръжката му с две ръце, той го размахваше като брадва и се опитваше да улучи шлема на Яхаг.

Третият удар отхвърли шлема му и Яхаг вдигна ръце, за да защити главата си.

— Прободи го, Бейд! — извика Елиар. — Промуши го!

Бейд несръчно насочи острието срещу черната ризница на Яхаг. Върхът проникна съвсем леко в нея, но Бейд започна да извърта меча така, че да разшири отвора в стоманения нагръдник, после натисна с цялата си тежест и от устата на Яхаг рукна алена кръв.

Яхаг изкрещя и направи отчаян опит да задържи с ръце острието, което Бейд неумолимо вкарваше в тялото му.

Бейд, с изкривено от ненавист лице, натисна още веднъж с все сила. Яхаг започна да вие и ръцете му се пуснаха.

След поредния напън на Бейд Алтал съвсем ясно чу как върхът на меча на Елиар започна да стърже задната част на ризницата на Яхаг.

Стори му се, че за един съвсем кратък миг в погледа на Яхаг проблесна нещо като благодарност. После облеченият в черни доспехи дивак потрепери и се свлече до безжизненото тяло на Салкан.

Бейд погледна с ужас човека, когото току-що бе убил, както и другия, дал живота си за него, и се разрида като дете.

Светлината потрепна още веднъж по познатия им вече начин, Хном се появи от нищото, улови зашеметения Арган за ръката и го вкара в една врата, зад която се виждаха пламъци.

После вратата изчезна. Едновременно с нея изчезнаха и мъжете с черни брони и униформи, които бяха застанали на пост до всички врати на тронната зала.

— Махни си крака, воняща вещице! — разнесе се силният глас на Андина, който наруши тишината и същевременно заглуши гаснещото ужасно стенание и все по-звучната песен на Ножа.

Очите на Гелта се разшириха от удивление и ръката й посегна към дръжката на меча.

— Не прави това — посъветва я сержант Халор. — В момента десет стрели са насочени право към сърцето ти. Ако мечът ти помръдне дори само сантиметър, си мъртва.

Гелта застина неподвижно.

— Махай се от престола ми! — нареди й Андина, изправи се и се освободи от веригите си.

— Това е невъзможно! — възкликна Гелта.

— Току-що стана възможно! А сега се махай оттам, за да не те подхвана лично с една брадва!

— Аз имам войници! — опита се да си даде кураж Гелта. — Те могат да разрушат целия град!

— Та ти наистина ли не видя какво се случи? — попита я Алтал. — Когато Яхаг умря, цялата ти армия изчезна. Ти си съвсем сама, Гелта.

— Оковете веднага тази воняща крава и я хвърлете в тъмницата! — заповяда Андина.

Дворцовите стражи се нахвърлиха върху Кралицата на нощта и я омотаха с веригите, с които допреди малко бе окована Андина. После Алтал съвсем добросъвестно заключи катинарите.

Стражите повлякоха Гелта към една странична врата, обаче песента на Ножа така и не стихна.

— Почакайте малко, моля! — каза Елиар, който току-що бе измъкнал меча си от сгърченото тяло на Яхаг. — Искам да покажа нещо на пленницата.

Прибра меча си в ножницата и извади Ножа.

— Реших, че няма да е зле да видиш това преди да ни напуснеш — каза младежът и вдигна Ножа пред очите на Гелта.

Гелта нададе вик, изпълнен с неописуема болка, и се опита да закрие лицето си с окованите си ръце. Отстъпи с гръб към вратата, която под тежестта на тялото й се отвори — и изчезна.

— Какво направи? — викна Андина на Елиар. От гласа й стъклата на прозорците започнаха да дрънчат.

— Не го измислих аз, Андина — обясни Елиар. — Еми ме накара да го направя.

— Исках да хвърля тази миризлива крава в тъмницата си!

— Боя се, че Еми току-що те лиши от изтривалка, мила — промърмори Лейта. — Сега ще трябва да си бършеш краката в нещо друго.

— Къде е тя, Елиар? — настоя Андина. — Къде пропадна през тази врата?

— В Дома, Андина — отвърна Елиар. — Еми й е приготвила специална стая. При това никак не лоша стая. Ако изключим това, че няма врата. От думите на Еми разбрах, че по-рано Гелта е успявала да избяга от какви ли не затвори. От този затвор обаче няма да успее да избяга.

— И колко време смята Еми да я държи там?

— Не ми каза — отвърна Елиар и вдигна рамене. — На лицето й обаче бе изписано „завинаги“.

— Завинаги? — Очите на Андина се разшириха от ужас.

— Най-малкото завинаги — каза Елиар. — А може и по-длъжко.

В тронната зала настъпи внезапна тишина, нарушавана единствено от неудържимото хлипане на Бейд.