Измамата на краля

1

Лондон, петък, 21 ноември

6:25 ч. вечерта

Котън Малоун се изправи пред гишето за проверка на летище „Хийтроу“ и подаде двата паспорта на служителя зад стъклото. Единият на негово име, а другият на сина му Гари. Проблемът възникна заради петнайсетгодишния Иън Дън, който беше с тях.

— Той няма паспорт — поясни на служителя Малоун, а после обясни кой е и с какво се занимава.

Краткият разговор по телефона приключи с устно разрешение Иън да влезе обратно в страната. Малоун не се изненада. Отлично съзнаваше, че след като Централното разузнавателно управление желаеше момчето да се върне в Англия, то вече бе уредило формалностите.

Той беше уморен от продължителния полет, въпреки че бе успял да подремне. Коляното продължаваше да го боли от ритника на Иън в Атланта, който беше направил опит да избяга още на летището. За късмет, собственият му син, петнайсетгодишният Гари бе проявил достатъчно съобразителност да събори на земята непослушното шотландче, преди да изчезне.

Услуга на приятел. Което винаги бе проблем. Този път услугата бе за Стефани Нел, бившата му шефка в отряд „Магелан“. Тя го бе уверила, че това наистина е дело на ЦРУ. Бяха й се обадили директно от Лангли. Неизвестно как, бяха научили за появата на Малоун в Джорджия и бяха поискали от него да придружи момчето до Лондон, за да го предаде в ръцете на тамошната полиция. След това двамата с Гари можеха да отлетят за Дания, и то с билети за първа класа, които получиха още в Атланта.

Не беше лошо. Техните билети бяха за икономична класа.

Причините да отлети за Джорджия четири дни по-рано бяха две. Щатската адвокатска асоциация изискваше от своите лицензирани членове задължително присъствие на 12-часов опреснителен семинар, провеждан веднъж в годината. Макар че беше напуснал флота и отряд „Магелан“, той запази лиценза си, а това означаваше, че трябва да спазва изискванията на гилдията. Предишната година присъства на 3-дневен семинар в Брюксел, на който се разискваха особеностите на мултинационалната собственост върху недвижими имоти. Тазгодишният семинар в Атланта беше по международно право. Не беше най-добрият начин да прекара два дни, но той се беше трудил упорито, за да стане адвокат, и не искаше лицензът му да изгори.

Втората причина беше лична. Гари беше проявил желание да прекарат заедно празниците за Деня на благодарността, защото излизаше във ваканция, а бившата му съпруга Пам реши, че едно пътуване в чужбина е добра идея. Той остана доста учуден от съгласието й, но нещата се изясниха миналата седмица, когато тя му звънна в книжарницата, която държеше в центъра на Копенхаген.

— Гари е бесен и задава много въпроси — съобщи Пам.

— Такива, на които нямаш желание да отговаряш?

— По-скоро такива, чиито отговори ще ми причинят болка.

Тази декларация беше доста мека. Защото само шест месеца по-рано тя, отново по телефона, му бе нанесла жесток удар, признавайки, че Гари не е негов син, а плод на кратка извънбрачна връзка преди шестнайсет години.

А сега му беше казала, че и момчето е нещастно. Малоун можеше да си представи какво изпитва, тъй като самият той беше смазан.

— И двамата не бяхме светци, Котън.

Пам обичаше да му напомня тази истина, сякаш той можеше да забрави обвиненията, че бракът им се бе разпаднал единствено заради неговите изневери.

— Гари иска да знае кой е истинският му баща.

— Аз също.

Тя обаче упорито отказваше да му даде каквато и да било информация по въпроса.

— Той няма нищо общо, защото е чужд на всички ни. Точно както жените, с които си бил ти. Не желая да отварям тази врата. И никога няма да го направя.

— Защо тогава си казала на Гари? Нали се разбрахме да го направим заедно в подходящо време?

— Знам, знам. Грешката беше моя, но трябваше да се случи.

— Защо?

Тя не отговори, а той разбираше защо. Пам обичаше да държи нещата в свои ръце. Всички неща, винаги. А тук нямаше как да го направи. Никой не можеше да го направи.

— Той ме мрази — промълви тя. — Виждам го в очите му.

— Защото си преобърнала живота му.

— Днес каза, че може би ще избере да живее при теб.

— Но ти знаеш, че аз никога няма да се възползвам от това, нали?

— Знам. Грешката е моя, а не твоя. А той направо е бесен. Може би една седмица с теб ще му помогне да се успокои.

Малоун бързо откри, че обичта му към Гари изобщо не е намаляла, поради факта че във вените му не тече кръвта на фамилията Малоун. Същевременно не се заблуждаваше, че не му пука от този факт. Бяха изминали цели шест месеца, но истината продължаваше да боли. Защо? Не беше сигурен, че има отговор. Собствените му изневери се бяха случили главно по времето, когато служеше във флота. Беше млад и достатъчно глупав, за да го хванат. А сега изведнъж научаваше, че и тя беше кръшкала. Щеше ли да го направи, ако той беше останал в правия път?

Съмняваше се. Не й беше в характера. Следователно и той носеше вина за сегашната бъркотия.

Бяха разведени повече от година, но тя сключи примирие с него едва миналия октомври. Нещата се промениха след онова, което се случи в Александрийската библиотека. Към по-добро.

А сега и това. Едно момче, за което носеше отговорност, беше гневно и много объркано.

А другото изглеждаше като престъпник.

Стефани му беше разказала част от историята. Иън Дън бе роден в Шотландия. Баща му бе неизвестен, а майка му го беше зарязала рано. Бяха го изпратили да живее при леля си в Лондон. Известно време се появявал и изчезвал, после окончателно избягал. Имаше досие в полицията. Дребни кражби, незаконно проникване, безделие. ЦРУ бе проявило интерес към него, след като един от агентите му бе скочил или бе блъснат пред връхлитащия влак в метрото. Това бе станало на станция „Оксфорд Съркъс“. Според очевидци Дън може би бе откраднал нещо от мъртвеца. А ЦРУ бе решило, че трябва да си поговори с него.

Лошо решение. Но и това не беше негова работа.

След няколко минути щеше да е изпълнил молбата на Стефани Нел, а после двамата с Гари щяха да хванат полета за Копенхаген и да прекарат цяла седмица заедно. Дали приятно или не чак толкова, зависеше изцяло от въпросите, на които синът му щеше да поиска отговор. Но имаше и още един проблем. Самолетът за Дания излиташе не от „Хийтроу“, а от „Гетуик“ — другото голямо лондонско летище, отстоящо на час път в източна посока. Но това нямаше особено значение, тъй като дотогава имаше още няколко часа. Трябваше само да смени известна сума долари за лири, за да си плати таксито.

Напуснаха митническата зона и се насочиха към въртележката за багажа.

Двамата с Гари имаха само два сака.

— Полицията ще ме прибере, нали? — попита Иън.

— Така ми казаха.

— Какво ще стане с него? — попита Гари.

— Трудно е да се каже — сви рамене Малоун. И наистина беше трудно. Най-вече заради намесата на ЦРУ.

Той метна сака си през рамо и поведе момчетата навън.

— Може ли да си получа нещата? — попита Иън.

Още в Атланта Малоун прибра една найлонова торбичка, която съдържаше швейцарско ножче с всички възможни екстри, метална верижка с религиозен медальон, флакон със защитен спрей, сребърна ножичка и две опърпани книги с липсващи меки корици.

„Айвънхоу“ и „Смъртта на Артур“.

Петна по ръбовете, напукано книжно тяло. И двете бяха поне трийсетгодишни, с печат на първа вътрешна страница, гласящ ВСЯКАКВИ СТАРИ КНИГИ и адрес „Пикадили Съркъс“, Лондон. Самият Малоун продаваше подобна стока в книжарницата си, но неговият печат предлагаше съвсем проста информация: КОТЪН МАЛОУН, КНИЖАР, ХЬОБРО ПЛАЦ, КОПЕНХАГЕН. Съдържанието на торбичката беше собственост на Иън, а самата тя беше конфискувана от митническите власти на международното летище в Маями при опита му за нелегално влизане в страната.

— Това зависи от полицията — отговори на въпроса той. — Моите заповеди са да те предам на тях заедно с личните ти вещи.

Въпросната торбичка беше прибрана в сака му и щеше да излезе от там едва след като полицията поемеше момчето. Същевременно Малоун беше нащрек, защото Иън като нищо можеше да побегне. После той забеляза двама мъже с тъмни костюми, които се появиха в далечния край на залата и тръгнаха към тях. Мъжът вдясно — нисък и набит, с кестенява коса, се представи като инспектор Норс.

Малоун стисна протегнатата му ръка.

— А това е инспектор Дивийн — представи колегата си Норс. — И двамата сме служители на градската полиция. Тук сме, за да ви закараме до „Гетуик“ и да се погрижим за Иън Дън.

— Благодаря за транспорта — кимна Малоун. — В противен случай щях да бъда принуден да платя за такси.

— Това е най-малкото, което можем да направим — усмихна се инспекторът. — Колата ни е пред вратата. Една от малките привилегии на полицията, знаете… Можем да паркираме където пожелаем.

Насочиха се към изхода. Инспектор Дивийн зае позиция непосредствено зад Иън. Умен ход, одобрително си помисли Малоун.

— Значи вие отговаряте за влизането му в страната без паспорт? — подхвърли той.

— Точно така — кимна Норс. — Заедно с още няколко колеги, както вероятно ви е известно.

Беше му известно, и то много добре.

Напуснаха терминала и ги лъхна свежият утринен въздух. Хоризонтът беше покрит с гъсти облаци в потискащо сив цвят. Край тротоара беше паркиран тъмносин мерцедес седан.

Норс отвори задната врата и направи знак на Гари. Момчето влезе в колата, следвано от Иън и Малоун. Инспекторът ги изчака да се настанят и затръшна вратата. После се настани на мястото до шофьора, а Дивийн седна зад волана. Напуснаха „Хийтроу“ и не след дълго поеха по магистрала М4. Малоун познаваше пътя, както и целия Лондон. Преди години беше изпълнявал редица задачи на английска територия. Без да брои почти целогодишното си назначение на Острова по линия на флота. С приближаването им към източните покрайнини на Лондон трафикът постепенно се сгъстяваше.

— Ще бъде ли удобно да се отбием на едно място, преди да се насочим към „Гетуик“? — обърна се да го погледне Норс.

— Разбира се. Разполагаме с доста време до полета. Това е най-малкото, което можем да направим в замяна на безплатния превоз.

Малоун наблюдаваше Иън, който зяпаше навън. Не можеше да не се запита какво щеше да стане с него. Оценката на Стефани съвсем не беше добра. Дете на улицата, без семейство, изоставено на произвола на съдбата. За разлика от Гари, който беше мургав и с тъмна коса, Иън беше рус, с много бяла кожа. И между другото, съвсем не приличаше на гамен, а по-скоро на момче, което бе направило погрешен ход. Но той беше млад, а младостта предлага шансове, които по-късно се превръщат във възможности. Именно по това се различаваше от Гари, който водеше обикновен и доста по-сигурен живот. Сърцето му се свиваше при мисълта, че синът му може да се окаже самотен бездомник.

В колата беше топло, моторът бръмчеше монотонно. Клепачите на Малоун неусетно се затвориха, отстъпили пред часовата разлика.

Когато се събуди, той погледна часовника си. Беше дремнал петнайсетина минути. Наложи си да остане буден. Гари и Иън седяха неподвижно от двете му страни. Небето беше потъмняло още повече. Всеки момент над града щеше да се разрази буря. Малоун огледа колата и едва сега забеляза, че в нея липсва радиостанция или някакво друго средство за комуникация. Освен това стелките и тапицерията бяха в безупречно състояние. Никога досега не беше пътувал в толкова чиста полицейска кола.

После той насочи вниманието си към Норс. Кестенявата му коса стигаше малко под ушите, подстригана на черта. Гъста, без да е рошава. Той беше гладко избръснат, с леко наднормено тегло, облечен в обикновен костюм и вратовръзка. Вниманието на Малоун беше привлечено от лявото му ухо, което бе пробито. Но нямаше обица.

— Може ли да ми покажете някакви документи, инспекторе? — небрежно подхвърли той. — Би трябвало да ви помоля за това още на летището.

Норс не отговори. Въпросът очевидно пробуди любопитството на Иън, който му хвърли заинтригуван поглед.

— Чухте ли ме, Норс? Искам да видя служебната ви карта.

— Наслаждавай се на пътуването, човече — подхвърли през рамо англичанинът.

Тонът му не хареса на Малоун и той се приведе над облегалката с намерението да покаже, че изобщо не се шегува. Посрещна го дулото на пистолет, насочен в главата му.

— Това достатъчно ли е? — попита Норс.

— Очаквах карта със снимка върху нея — отвърна Малоун, посочи оръжието и небрежно добави: — Откога градската полиция използва пистолети глок?

Не получи отговор.

— Кой си ти? — смени тона Малоун.

— Неговият пазач — отвърна Норс и дулото на глока се насочи към Иън.

Момчето се пресегна през Гари и улови никелираната дръжка за отваряне на вратата. Тя обаче не помръдна.

— Ключалките за деца са голяма работа — ухили се Норс. — Благодарение на тях палавниците не могат да се измъкнат от колата.

Малоун се втренчи в момчето.

— Ще ми кажеш ли какво става, синко? — попита той.

Иън не отговори.

— По всичко личи, че тези мъже са преодолели много препятствия, за да се запознаят с теб.

— Спокойно, Малоун — подхвърли Норс. — Това изобщо не те засяга.

— Тук си напълно прав — кимна Малоун и се облегна назад.

С изключение на факта, че и собственият му син беше в колата. Норс остана извърнат назад с насочен в Малоун пистолет. Колата продължаваше да си пробива път сред все по-оживения трафик.

Малоун се опитваше да си припомни топографията на Северен Лондон, през който минаваха в момента. Позна моста, по който прекосиха Риджънтс Канал — воден път, който се извиваше като змия през целия град, за да се влее в Темза. От двете страни на четирилентовата магистрала се издигаха внушителни дървета. Сред все по-натоварения трафик Малоун успя да зърне прочутото игрище за крикет „Лордс“, близо до което се намираше прословутата Бейкър стрийт на Шерлок Холмс. Малко по-нататък беше и Малката Венеция.

Прекосиха канала за пореден път и той успя да зърне ярко боядисаните лодки, които се разминаваха във водата. Повечето от тях бяха дълги, но с ниски бордове, за да могат да се промъкват под схлупените мостчета. От двете страни на булеварда с оголени дървета се виждаха дълги редици еднофамилни къщи, между които тук-там стърчаха високи жилищни блокове.

Дивийн насочи мерцедеса към една от страничните улички. Обстановката не се различаваше особено от тази в Атланта, където някога беше имал собствен дом. Три завоя по-нататък влязоха в просторен двор, ограден от трите си страни с високи храсти. Мерцедесът закова пред преустроена конюшня, боядисана в пастелни тонове.

Норс слезе, следван от Дивийн. После отвориха задните врати.

— Излизайте — нареди Норс.

Малоун стъпи на павираната алея, очертана от изумруден мъх. Гари и Иън направиха същото от другата страна. Иън направи опит да побегне, но Норс го сграбчи и заби главата му в колата.

— Прави какаото ти казват! — изкрещя Малоун. — Ти също, Гари!

Норс заби пистолета си в тила на Иън и го притисна с цялата тежест на тялото си.

— Да не си мръднал! Къде е флашката?

— Каква флашка? — попита Малоун.

— Накарай го да млъкне! — процеди Норс.

Юмрукът на Дивийн потъна в корема на Малоун.

— Тате! — изкрещя Гари.

Малоун се прегъна на две в опит да си поеме въздух, но все пак успя да направи знак на сина си, че е добре.

— Флашката! — извика Норс. — Къде е?

Малоун бавно се изправи, притискайки корема си с длан. Дивийн се отдръпна крачка назад и се приготви да му нанесе нов удар, но Малоун го изпревари и коляното му потъна в слабините на Дивийн. В същия миг десният му юмрук се стрелна напред и го улучи в челюстта.

Може да беше просто един замаян от часовата разлика пенсионер, но това съвсем не означаваше, че е безпомощен. Завъртя се със светкавична бързина. Точно навреме, за да зърне как пистолетът на Норс се обръща към него. Трясъкът на единичния изстрел екна в мига, в който Малоун се просна на паважа. Куршумът потъна в храстите зад него. Малоун погледна към полуотворените врати на мерцедеса, зад които беше намерил укритие Норс. Той се изправи, хвана се за покрива и заби крака в далечната врата.

Тя отхвърча от пантите и се заби в Норс. Фалшивият полицейски инспектор се стовари на павираната алея. Малоун се промуши през отворената врата.

Иън тичаше с всички сили към улицата.

— Върви с него! — изкрещя Малоун, срещнал погледа на Гари. — Изчезвай оттук!

В следващия миг челото му издрънча върху влажните камъни. Прониза го остра болка. Беше решил, че е неутрализирал Дивийн, но това се оказа грешка.

Една силна ръка го стисна за гърлото. Легналото положение не предлагаше достатъчно възможности за маневри, а и Дивийн извиваше главата му назад под неестествен ъгъл.

Околните сгради започнаха да се мержелеят пред очите му. Кръвта от разцепеното чело пълнеше очите му. Последното нещо, което видя, преди да потъне в мрака, бяха фигурите на Иън и Гари, които се стопиха зад ъгъла.

2

Брюксел, Белгия

7:45 ч. вечерта

Блейк Антрим не си падаше по нафуканите мадами. Но беше принуден да ги понася, защото в Централното разузнавателно управление гъмжеше от представителки на женския пол с огромно самочувствие. Това обаче не важеше за свободното му време, макар че като ръководител на екип от деветима агенти, разпръснати из Англия и Европа, той рядко разполагаше с такова.

Дениз Жерар беше наполовина фламандка и наполовина французойка, което в нейния случай означаваше комбинация от висок ръст, безупречни форми и разкошна тъмна коса. Лицето й привличаше мъжките погледи като магнит, а тялото й пробуждаше желание за прегръдка. Запознаха се в Градския музей на Брюксел, където откриха, че имат обща слабост към старите географски карти, архитектурните реликви и картините. Оттогава се срещаха още много пъти. Направиха няколко екскурзии извън Брюксел и една до Париж, която остави трайни спомени и у двамата.

Тя беше вълнуваща, дискретна и напълно лишена от задръжки. Прекрасна. Но вече не беше такава.

— Къде сбърках? — попита тя. — Защо слагаш точка именно сега?

В гласа й нямаше нито шок, нито тъга. Изрече думите спокойно, сякаш прехвърляше върху него вече взето решение. И това го ядоса още повече.

Беше облечена с фантастична копринена рокля, която подчертаваше както твърдите й гърди, така и дългите й бедра. Той винаги се беше възхищавал на плоския й корем и продължаваше да се пита дали го поддържа с физически упражнения, или бе прибягнала до услугите на опитен пластичен хирург. Но по тялото й нямаше никакви белези, а мургавата й кожа беше гладка като порцелан.

А какво ухание лъхаше от нея. Странна смесица от сладък лимон и розмарин. Тя имаше нещо общо с парфюмерийния бизнес. Спомена за това, докато пиеха кафе на Гран Плас, но той беше разсеян и не я слушаше. Мислите му бяха насочени изцяло към една операция в западната част на Германия, която току-що се беше провалила. Поредната. Издънките следваха една след друга.

Официалната му длъжност беше координатор на специалните контраоперации в Европа. Това звучеше така, сякаш участваше в бойни действия — нещо, което беше много близо до истината, защото действително беше част от необявената война срещу тероризма. И той го приемаше съвсем сериозно. Заплахите бяха факт, макар и да идваха от много странни места. Напоследък все по-ясно личеше, че възникват предимно в страните съюзници на Америка, а не в нейните врагове.

Оттам идваше и наименованието на отряда, който командваше. Специални контраоперации.

— Кажи ми как да оправя нещата, Блейк — добави тя. — Искам да продължаваме да се срещаме.

Не беше истина. Тя просто си играеше с него.

Седяха в апартамента й — скъпо и екстравагантно жилище с мебелировка от началото на миналия век, което гледаше към сочната зеленина на Брюкселския парк и граничеше с Кралския дворец и Двореца на нациите. През френския прозорец се виждаха класическите скулптури, разположени между дървета с безупречно подрязани клони. В този час алеите на парка бяха безлюдни, лишени от присъствието на обичайните групи чиновници, любители на бягането за здраве и семейства, излезли да подишат чист въздух. Наемът на този апартамент със сигурност е няколко хиляди евро на месец, помисли си той. Абсолютно недостъпен за хора като него, които разчитат на държавна заплата. Но той по принцип се срещаше с жени, които печелеха много повече от него.

Професионалистки. И измамнички. Като Дениз.

— Вчера излязох да се поразходя и стигнах до Гран Плас — рече той. — Бях чул, че Манекен Пис е с нов костюм. На акордьор на органи.

Прочутата статуя се намираше недалече от сградата на общината — шейсетсантиметрова бронзова скулптура на момченце, което пишка във фонтана. Поставена там още през 1618 г., тя постепенно се беше превърнала в национален символ. Доста по-късно се бе родила традицията бронзовата скулптура да се облича в различни костюми няколко пъти седмично, всеки от тях уникален.

Блейк беше там, защото имаше среща с един от своите информатори. И така зърна Дениз. С друг мъж. Хванати за ръце, двамата се наслаждаваха на хладния въздух, гледаха фигурката и си разменяха леки целувки. Тя се държеше напълно непринудено както с него. А той неволно се запита с колко ли мъже поддържаше връзка. Отговор на този въпрос нямаше и до днес.

— На френски му казваме le petit Julien — усмихна се тя. — Малкият Жулиен. Виждала съм го с най-различни дрехи, но никога облечен като акордьор на органи. Хубав ли беше?

Той й даде шанс да си признае, но лъжата очевидно беше общ знаменател на предпочитаните от него жени.

Един последен опит.

— Нима си пропуснала тази гледка? — подхвърли с престорено учудване той.

— Бях извън града по работа. Може би ще имам друг шанс да го видя с този костюм.

Той стана да си върви.

— Защо не останеш още малко? — надигна се тя.

Беше му ясно за какво става въпрос. Вратата на спалнята беше отворена. Но днес нямаше да се получи.

Позволи й да пристъпи към него.

— Съжалявам, че няма да се виждаме повече — прошепна тя.

Поредната лъжа пробуди гнева в душата му. Както винаги. Той направи опит да се овладее, но дясната му ръка се стрелна нагоре и я стисна за шията. Вдигна я във въздуха и я заби в стената. Пръстите му се стегнаха около гърлото й, очите му се забиха в нейните.

— Ти си една лъжлива кучка!

— Не, Блейк — успя да прошепне тя, но в очите й нямаше страх.

— Ти ме мамиш. Вчера те видях… Кой е той?

Пръстите му леко разхлабиха хватката си.

— Това не е твоя работа.

— Не деля с никого! — изсъска той.

— Значи трябва да си промениш навиците — усмихна се тя. — Обикновените момичета трябва да са благодарни, че ги обичат. Но другите, които не са чак толкова обикновени се справят далеч по-добре.

Истината в тези думи го вбеси още повече.

— Ти просто не предлагаш достатъчно, за да станеш единствен — добави тя.

— Не съм те чувал да се оплакваш — каза Блейк.

Сантиметри разделяха устните им. Той усещаше топлия й дъх и сладкия аромат на тялото й.

— Имам много мъже, Блейк. Ти си само един от тях.

Тя знаеше за него, че е служител на Държавния департамент, изпратен на работа в посолството на САЩ в Белгия.

— Аз съм важна личност — каза той, без да отпуска гърлото й.

— Но не достатъчно, за да ме притежаваш изцяло.

Той се възхити на куража й. Отдръпна ръката си и впи устни в нейните. Тя му отвърна страстно. Езикът й докосна неговия. Сигнал, че може би не всичко бе загубено. Той се отдръпна.

Коляното му се заби в корема й. Въздухът шумно напусна гърдите й. Тялото й се прегъна надве, ръцете притиснаха корема. Тя се закашля. После падна на колене и повърна на излъскания паркет. Самообладанието я напусна.

А той усети как потръпва от възбуда.

— Ти си нищожество! — рече на пресекулки тя.

Но мнението й вече нямаше значение.

Блейк се обърна и излезе.

Не след дълго той стигна до кабинета си в американското посолство, намиращо се от източната страна на Брюкселския парк. Напусна апартамента на Дениз с чувство на задоволство, но и на леко объркване. Питаше се дали тя ще се обърне към полицията. Най-вероятно не. Първо, защото нямаше свидетели на конфронтацията между тях, и второ, защото гордостта й нямаше да го позволи.

Освен това той не беше оставил никакви следи.

Жените като нея преглъщат ударите и продължават напред. Но с разколебана самоувереност. Дениз дълго време щеше да си задава въпроси от сорта на: Дали мога да изиграя този мъж? Или той може би вече знае?

Като Блейк.

Съмненията й му носеха удовлетворение.

Но се чувстваше зле заради коляното в корема. Нямаше представа защо го беше предизвикала чак дотам. Прелюбодейството е достатъчно тежък грях. Но лъжата го правеше още по-тежък. Грешката си беше нейна. Въпреки това утре щеше да й изпрати цветя. Любимите й бледосини карамфили.

Включи компютъра и вкара днешния код за достъп. Пощата не съдържаше кой знае какво, но вниманието му беше привлечено от мигащия надпис СПЕШНО над съобщение, изпратено от Лангли. Това беше новост, въведена непосредствено след 11 септември. Някои хора на високи позиции в Лангли най-сетне бяха проумели, че е по-добре да разпространяват информацията в цялата мрежа на Управлението, вместо да я пазят за себе си, а после да поемат и отговорността. Повечето съобщения с този надпис не се отнасяха до него. Неговата област се наричаше „Специални контраоперации“, което, преведено на нормален език, означаваше само едно: операции извън нормата на закона. Строго засекретени и неподлежащи на външен контрол. Блейк докладваше за тях единствено на прекия си началник. В момента в ход бяха пет такива операции, а други две бяха във фаза на планиране. После изведнъж той си даде сметка, че мигащото на екрана предупреждение е предназначено за него. Само за него и за никой друг. Компютърът започна автоматично да го дешифрира.

Това съвсем не беше неочакван вариант. Нещата в Англия не вървяха добре. Допреди няколко дни, когато най-после пробивът беше осъществен.

Но той се нуждаеше от повече информация. Вдигна слушалката и се свърза с Лондон. Неговият човек вдигна на второто позвъняване.

— Иън Дън и Котън Малоун са на територията на летище „Хийтроу“ — докладва той.

Блейк се усмихна. След седемнайсет години служба в ЦРУ той отлично знаеше как се върши работа. Присъствието на Котън Малоун и Иън Дън в Лондон беше доказателство за това. Защото именно той го беше организирал.

Бившият суперагент в специалния отряд „Магелан“ към Министерството на правосъдието Котън Малоун се беше оттеглил след престрелка в Мексико Сити и дванайсет години вярна служба. В момента живееше в Копенхаген и имаше антикварна книжарница, но продължаваше да държи връзка със Стефани Нел, дългогодишен шеф на отряда. Именно чрез нея Блейк бе успял да привлече Малоун в Лондон. Достатъчно беше да се обади в Лангли, откъдето установиха контакт с главния прокурор, а той от своя страна бе помолил Нел да се свърже с Малоун.

Той се усмихна отново. В този скапан ден все пак се беше случило и нещо добро.

3

Замъкът „Уиндзор“, Англия

5:50 ч. вечерта

Катлийн Ричардс никога не беше влизала в замъка „Уиндзор“ — непростим пропуск за човек, роден и израснал в Англия. В замяна на това тя добре познаваше миналото му. Построен през XI в. като отбранителна крепост на брега на река Темза, той бил предназначен да спре норманското настъпление към разрастващия се Лондон и станал кралски анклав още по времето на Уилям Завоевателя. Непристъпната каменна крепост бе оцеляла по време на Първата война на бароните през XII в., английската Гражданска война през XVI в. и две световни войни. А след опустошителния пожар през 1992 г. се бе превърнала в най-големия обитаван замък в света.

Трийсетте километра от Лондон до тук тя измина под непрестанен есенен дъжд. Замъкът се издигаше на висока скала от варовик. Сивите му стени, оръдейните и стражевите кули, разположени върху площ от над петдесет декара, почти не се виждаха в дъжда и сгъстяващия се мрак. Шефът й се беше обадил преди час с кратката заповед веднага да тръгне към замъка.

Това я изненада. Главно защото беше в принудителен неплатен едномесечен отпуск, от който бяха изтекли само двайсетина дни. Оказа се в това положение веднага след провалилата се операция в Ливърпул срещу нелегална оръжейна доставка за Северна Ирландия. Тримата участници в нея бяха побягнали, а тя организира преследването им с няколко автомобила и в крайна сметка успя ги обкръжи. За съжаление, с цената на небивал хаос по местните пътища, довел до осемнайсет тежко катастрофирали коли с няколко ранени, включително и такива с опасност за живота. За щастие, без жертви. По нейна вина? Ни най-малко.

Но шефовете й бяха на друго мнение. А и медиите не проявиха никаква милост към АБТОП.

Агенцията за борба с тежката организирана престъпност е английското ФБР и се бори с наркотрафика, прането на пари, измамите, компютърните престъпления, търговията с хора и незаконното притежание на огнестрелно оръжие. Вече десет години Катлийн беше част от нея. Когато я назначаваха, й беше обяснено, че добрият агент трябва да притежава минимум четири качества: способност да работи в екип, да постига конкретни резултати, да бъде лидер и да умее да променя нещата. Искаше й се да вярва, че притежава три от тях, но определено имаше проблеми с „работата в екип“. Не защото имаше проблем с общуването, а защото предпочиташе да работи сама. За щастие, оценките за резултатите й бяха отлични, с много висок процент на осъдени нарушители на закона. Дори беше получила три награди за добре свършена работа. Но въпреки това непрекъснато си създаваше проблеми — главно поради бунтарството, което, изглежда, бе неразделна част от характера й. И тя се мразеше за това.

Докато се мотаеше из апартамента през последните двайсет дни, тя постоянно се питаше кога ще приключи кариерата й в правоохранителните органи. Катлийн имаше добра работа. Трийсет и един дни годишен отпуск, пенсионен фонд, много възможности за обучение и развитие, щедри добавки за майчинство и отглеждане на дете. Не че някога щеше да има нужда от последните две. Почти се беше примирила, че бракът не е за нея, тъй като изискваше прекалено много споделяне.

В момента тя се питаше какво търси в замъка „Уиндзор“, ескортирана под дъжда към „Сейнт Джордж“, готически параклис, построен през XV в. от Едуард IV. Там бяха погребани десет английски монарси. Никой не й обясни защо я викат тук, а и тя не попита. Просто прие заповедта като поредната особеност на професията на агент на АБТОП.

Тя влезе в църквата, отърси дъждовните капки от дрехите си и с възхищение огледа високите сводове, красивите витражи и богатата дърворезба. Над редовете пейки висяха разноцветните знамена на рицарите на Ордена на жартиерата. Емайлирани табелки маркираха местата на сегашните и предишните им собственици. Централната пътека бе облицована с черни и бели мраморни плочи, разположени шахматно и излъскани до огледален блясък, нарушен от дупка до единайсетото място. Около нея се бяха събрали четирима мъже, един от които беше нейният шеф. Той дойде да я посрещне и я отведе настрана.

— През целия ден църквата остана затворена поради инцидент, станал тази нощ. Опитали са да отворят един от кралските гробове. Извършителите са използвали имплозивни заряди, за да проникнат в него.

Катлийн отлично знаеше за какво става въпрос. Тези експлозиви причиняваха големи щети чрез висока температура при ниско ниво на сътресение и минимален шум. Още при влизането си тя беше усетила характерната миризма на въглерод, съпътстваща подобни експлозии. Взривните материали от този тип бяха изключително сложни и не се продаваха на пазара. Привилегията да ги използват имаха единствено военните. В съзнанието й моментално изникна логичният въпрос: кой може да има достъп до тях?

— Катлийн, предполагам, си даваш сметка, че си пред уволнение — подхвърли шефът й.

Разбира се, че тя си даваше сметка, но изречени гласно, тези думи здравата я разтърсиха.

— Предупредих те да промениш стила си — добави той. — Бог ми е свидетел, че постигаш отлични резултати, но въпросът как ги постигаш, е съвсем друга работа.

Служебното й досие беше пълно с инциденти като този в Ливърпул. Залавяне на група пристанищни работници с 37 килограма кокаин, но с цената на два потопени плавателни съда. Умишлено предизвикан от нея опустошителен пожар, за да прогони наркотрафиканти от скъпо имение, което би могло да донесе милиони на хазната след конфискацията му. Ликвидиране на банда интернет пирати с простреляни четирима души по време на ареста. И най-лошото — мрежа от частни детективи, които незаконно събираха поверителна информация и я продаваха на корпоративни клиенти. По време на акцията един от тях насочи пистолет в гърдите й и тя го застреля на място. Макар и типичен случай на самозащита, този инцидент принуди ръководството да я изпрати на психотерапия. Заключението на терапевта беше, че рисковото й поведение се дължи на неудовлетворителен личен живот. Проклетият доктор така и не си направи труда да й обясни какво точно означава това. Тя изтърпя задължителните шест сеанса и после се отказа.

— Освен за теб отговарям за още четиринайсет души — продължи шефът й. — Но никой от тях не ми създава подобни неприятности. Защо става така, че те постигат резултати без неприятни последици?

— Не съм казала на онези типове в Ливърпул да си плюят на петите — отвърна тя. — Те сами решиха да го направят. А аз прецених, че трябва да ги спра, защото рискът си струваше предвид оръжията и мунициите, които пренасяха.

— Но с цената на ранени хора на магистралата. Невинни хора, които пътуват с колите си. За случилото се няма извинение, Катлийн.

По време на принудителния отпуск се беше наслушала на подобни обвинения.

— Защо съм тук? — попита тя.

— Дати покажа нещо. Ела.

Върнаха се при тримата мъже. Край дупката в краката им лежеше черна мраморна плоча, разцепена на три парчета, събрани плътно едно до друго. Това позволи на Катлийн да прочете надписите върху нея.

Един от мъжете обясни, че Хенри VIII пожелал издигането на голям паметник тук, в „Сейнт Джордж“, който да засенчи статуята на баща му в Уестминстър. За целта била отлята голяма метална негова статуя и масивни свещници, но Хенри умрял преди завършването им. След него настъпила епоха на радикален протестантизъм, по време на която църковни паметници не се строели, а се рушали. После дъщеря му Мери се завърнала за кратко от Рим и възпоминанията за краля на протестантите Хенри VIII станали опасни. Кромуел разтопил статуята и продал канделабрите. Хенри най-накрая бил погребан в параклиса, като гробът му бил маркиран само с черна мраморна плоча.

Катлийн гледаше в дупката, осветена отвътре благодарение на дълъг кабел, който пресичаше пода и изчезваше в нея.

— Досега криптата е била отваряна само веднъж — подхвърли един от мъжете.

Шефът й го представи като пазача на църквата.

— Това станало на първи април хиляда осемстотин и тринайсета година — добави мъжът. — Дотогава никой не знаел къде е погребан обезглавеният Чарлс Първи. Решението да се отвори гробът било взето, тъй като много хора вярвали, че той лежи редом с Хенри Осми и третата му съпруга Джейн Сиймур.

А сега го бяха отворили за втори път.

— Моля да ни извините за момент, господа — обади се шефът й. — Ние с инспектор Ричардс трябва да поговорим.

Мъжете кимнаха и тръгнаха към външния портал на двайсетина метра от гроба.

Стана й приятно да чуе официалната си титла. Инспектор. Беше работила упорито, за да я получи, и не можеше да си представи, че може да я загуби.

— Ще те помоля да си държиш устата затворена и да слушаш, Катлийн — тихо, но решително започна шефът й.

Тя кимна.

— Преди шест месеца имаше кражба в архивите, съхранявани в Хатфийлд Хаус. Изчезнаха няколко много ценни издания. Месец по-късно същото се случи и в Националния архив в Йорк. Последва серия от кражби на исторически документи из цялата страна. Преди месец засякоха някакъв мъж да преснима документи в Британската библиотека. За съжаление, той успя да се измъкне, преди да бъде арестуван. А сега и това…

Страхът й се стопи, заменен от любопитството.

— Това, което виждаме, означава ескалация на процеса — мрачно добави шефът й. — Проникване в тази свята сграда. В кралски дворец. — Той замълча за миг, а после добави: — Крадците очевидно действат по план.

Катлийн приклекна на ръба на дупката.

— Давай — насърчи я той. — Разгледай всичко.

Струваше й се непочтително да безпокои тленните останки на хора, живели толкова отдавна. Някои неща имаха значение за нея, въпреки че шефовете й в АБТОП смятаха, че е груба и безкомпромисна. Например уважението към мъртвите. Същевременно тя си даваше сметка, че в момента се намира на местопрестъпление. Това я накара да легне на мраморния под и да надникне долу.

Криптата беше укрепена с тухлен свод, широк около два метра и половина, дълъг три метра и дълбок метър и половина. Тя преброи четири ковчега. В оловния капак на единия от тях, точно под надписа КРАЛ ЧАРЛС, 1648 г., зееше квадратен отвор, изрязан с хирургическа точност. Двата по-малки ковчега до него бяха непокътнати. Четвъртият беше най-голям, може би около два метра. Външната му обвивка от дебело около пет сантиметра светло дърво беше напълно изгнила. Под нея се виждаше оловен сандък, в средата на който имаше видими следи от разбиване.

Катлийн знаеше на кого принадлежи той.

На Хенри VIII.

— Непокътнатите ковчези са на кралицата Джейн Сиймур, погребана заедно с господаря си, и на детето на кралица Ана, починало много по-късно — поясни шефът й.

Тя си спомни, че Сиймур е била съпруга номер три — единствената от шестте законни съпруги на Хенри, която го беше дарила с наследник. Едуард бе станал крал, бе управлявал шест години и бе умрял, преди да навърши шестнайсет.

— По всичко личи, че останките на Хенри са били целта на проникването — добави шефът й. — Ковчегът на Чарлс е бил отворен преди двеста години, но сега нито той, нито двата други ковчега са представлявали интерес за извършителите.

Тя добре знаеше, че Хенри VIII е бил висок, някъде над метър и осемдесет, а в края на живота си бил и много дебел, буквално обездвижен от тлъстина. Пред очите й лежаха тленните останки на крал, водил войни с Франция, Испания и Свещената Римска империя, за да превърне Англия от остров в периферията на Европа в могъща и самостоятелна империя. Той се бе противопоставил на господството на папата и бе имал куража да създаде своя собствена религия, която петстотин години след него продължаваше да процъфтява. Каква дързост!

Тя бавно се изправи.

— Случват се сериозни неща, Катлийн.

Той й подаде една от визитките си, на гърба на която имаше изписан със синьо мастило адрес.

— Иди там.

Тя погледна адреса. Мястото й беше познато.

— Защо не ми кажеш за какво става въпрос?

— Защото това не беше моя идея.

После й върна служебните документи и баджа на АБТОП, които лично й беше отнел преди три седмици.

— Нали ти казах, че беше пред уволнение?

— Тогава защо съм тук? — объркано го погледна тя.

— Защото те поискаха. Поименно.

4

Лондон

Иън беше наясно къде се намира. Леля му живееше наблизо и той редовно скиташе из Малката Венеция — най-вече следобед през уикендите, когато улиците бяха пълни с хора. А когато избяга окончателно от дома на леля си, разкошните вили и модерните жилищни блокове му осигуриха възможност за успешните първи стъпки в самостоятелния живот. Районът гъмжеше от туристи, привлечени от старинните сгради, синкавите железни мостове, множеството кръчми и ресторанти. Корабчета и водни таксита неуморно пореха кафявите води на канала, превозваха тълпите от туристи към зоопарка на отсрещния бряг и предлагаха изобилие от благоприятни шансове на крадците. В момента той се нуждаеше от подобен шанс, за да разкара Норс и Дивийн, които със сигурност щяха да се втурнат подире му, след като се справят с Котън Малоун.

Беше сигурен, че апартаментът на леля му е най-доброто убежище, но стомахът му се сви само при мисълта, че ще се появи на прага й да моли за помощ. Въпреки голямата опасност, която го заплашваше, той просто нямаше да изтърпи граченето на тлъстата глупачка. Освен това онези, които знаеха за днешното му завръщане в страната, със сигурност бяха научили и за съществуването на леля му.

Затова той продължи да тича по тротоара в обратната на дома й посока, към широкото авеню, пресичащо улицата петдесетина метра по-нататък.

Но Гари изведнъж спря и задъхано извика подире му:

— Трябва да се върнем обратно!

— Баща ти каза да изчезваме — възрази Иън. — Онези типове са мръсници. Знам го.

— Откъде знаеш?

— Опитаха се да ме убият. Не тези педали, а други.

— Точно затова трябва да се върнем.

— Ще се върнем. Но първо трябва да се отдалечим достатъчно от онова място.

Американецът нямаше представа какво представляват лондонските улици. Тук човек не стои да чака бедата, а и със сигурност не тръгва да я търси.

Пред очите му се появи червено-бяло-синьото лого на метростанцията. Но това едва ли беше неговият път за бягство, защото нямаше нито карта, нито пари, а и не разполагаше с достатъчно време, за да открадне нещо. Всъщност беше доволен, че Гари Малоун изглежда абсолютно загубен. Нямаше и следа от войнственото му поведение, с което бе предотвратил опита му за бягство на летището в Атланта.

Това тук беше неговият свят. А той знаеше правилата. Затова хукна пръв, а Гари беше принуден да го последва.

Пред очите му се появи застоялата вода край брега на Малката Венеция, където беше струпана цяла флотилия от тъпоноси корабчета. Вляво от тях се издигаха модерни жилищни блокове. Трафикът около сиво-кафявата вода беше сравнително спокоен за петък вечерта. Повечето от крайбрежните магазини бяха отворени. Неколцина собственици на водни таксита усърдно лъскаха лакираните бордове на превозните си средства. Един от тях пееше на висок глас. Над главата му се поклащаха разноцветни крушки, окачени на дълъг кабел.

Иън реши, че това е шансът му. Насочи се към водата и затрополи надолу по дървените стълби, които свършваха на кея. Широкоплещестият мъж усърдно търкаше корпуса от тиково дърво. Подобно на всички лодки наоколо, и неговата имаше формата на дебела пура.

— Ще ходиш ли към зоопарка? — попита Иън.

— За момента не — прекъсна работата си мъжът. — Може би по-късно. Защо питаш?

— Надявах се да ни вземеш.

Лодкарите бяха известни с приятелското си отношение и често превозваха безплатно абсолютно непознати хора. Наблизо се поклащаха две от големите корабчета, превозващи туристи по предварително фиксирано разписание. Кабините им бяха празни в очакване на обичайното оживление през уикенда. Иън полагаше усилия да изглежда такъв, какъвто вероятно си го представяше лодкарят — хлапе, което търси приключения.

— Подготвяш се за уикенда, а? — подхвърли той.

Мъжът се поля с маркуча и приглади назад черната си коса.

— Подготвям се за седмичната си почивка — поясни той. — Утре и вдругиден тук ще бъде пълно с народ, затова мисля да отплавам надолу по течението на Темза.

Идеята беше прекалено съблазнителна.

— Искаш ли компания?

— Не можем да тръгнем! — притеснено прошепна Гари, но Иън не му обърна внимание.

— Какъв ти е проблемът, синко? — изпитателно го погледна човекът. — В беда ли сте? Къде са родителите ви?

Твърде много въпроси.

— Забрави, няма нищо — махна с ръка Иън. — Просто си помислих, че едно такова плаване ще ни бъде приятно. — Той извърна очи нагоре, към нивото на улицата.

— Изглеждаш ми ужасно притеснен — отбеляза лодкарят. — Може би искаш да стигнеш донякъде?

Иън нямаше намерение да отговаря повече.

— Хайде, пак ще се видим — каза той и пое по пътеката, която се виеше успоредно на брега.

— Защо не сте си у дома вие двамата? — подвикна след тях мъжът.

— Не се обръщай! — извика Иън.

Продължиха напред по посипаната с чакъл пътека. В следващия миг той забеляза син мерцедес, който завиваше по крайбрежната улица горе, вдясно от пътеката. Надяваше се, че това е друга кола, но надеждите му се изпариха в мига, в който Норс стъпи на тротоара. Бяха в опасност. Позицията им под нивото на улицата и в непосредствена близост до канала не беше добра. Възможностите за бягство бяха само две — или напред, или назад. Останалите посоки бяха недостъпни, защото вдясно от тях беше водата, а вляво се издигаше каменната стена.

Усети, че и Гари е на същото мнение. Единствената им възможност беше да бягат напред, следвайки извивките на пътеката, но Норс и Дивийн със сигурност щяха да ги настигнат. Иън добре знаеше, че когато пътеката свърши, насреща им щеше да се появи стръмен и непристъпен бряг, опасан от високите огради на имотите покрай водата. Затова той кривна към близките стълби и започна да взема каменните стъпала по две наведнъж. Стигнал горе, той свърна вдясно и се понесе по железния мост над канала. Беше предназначен само за пешеходци, тесен и безлюден. Мерцедесът спря с остро скърцане на спирачките точно когато стигнаха до средата на моста. От колата изскочи Дивийн и се втурна подир тях.

Двамата с Гари се обърнаха с намерението да се върнат обратно, но в основите на моста ги чакаше Норс. Явно бяха отгатнали намеренията им.

— Край на глупостите, става ли? — подхвърли Норс към Иън. — Знаеш какво искам. Просто ми дай флашката.

— Изхвърлих я.

— Хайде, дай ми я, преди да съм се ядосал!

— Къде е баща ми? — попита Гари.

— Да, къде е баща му? — моментално се включи Иън.

— Този янки не е твой проблем. Ние сме твоят проблем.

Норс и Дивийн бавно се приближаваха. Широчината на мостчето позволяваше да се разминат не повече от двама души. Бягството беше изключено.

Преследвачите им бяха на по-малко от десет метра.

Иън погледна вляво и забеляза мъжа с черната коса да потегля с лодката си. Вероятно беше решил да тръгне към Темза още сега. Носът на лодката зави наляво и се насочи право към моста. Трябваха му няколко секунди, за да изпълни онова, което беше намислил. Бръкна в джоба на якето си, после извади ръката си и я прехвърли през железния парапет.

— Още една крачка, и това нещо отива на дъното! — предупредително изкрещя той.

Двамата мъже се заковаха на място.

— Недей, няма смисъл — подвикна Норс и шеговито вдигна ръце над главата си. — Дай ни „това нещо“ и ние забравяме за теб.

Иън въздъхна с облекчение. Явно никой от двамата не беше забелязал, че шепата му е празна. Ръката му остана провесена през перилото. Китката му беше извита под ъгъл, който не позволяваше на Норс и Дивайн да разкрият измамата.

— Какво ще кажеш за петдесет паунда — подхвърли Норс. — Петдесет лири срещу флашката, след което отиваш където пожелаеш.

Боботенето на мотора заглъхна и лодката се скри под насрещния парапет.

Нещата висяха на косъм.

— Нека бъдат сто — подвикна в отговор Иън.

Норс бръкна в джоба си.

— Скачай! — прошепна на Гари той. — И гледай да улучиш лодката, която минава отдолу.

Ръката на Норс се появи обратно с пачка банкноти.

— Направи го! — напрегнато прошепна той.

Докато Норс преценяваше колко да плати, а Дивийн чакаше решението на очевадно по-старшия си партньор, Иън прескочи парапета и полетя надолу, молейки се горещо да улучи палубата на дългата лодка, която се плъзгаше по водата на три метра под него. Стовари се върху покрива на кабината с краката напред, претърколи се и изгуби равновесие. В последния момент успя да се хване за някакво късо метално перило и краката му се люшнаха във въздуха, почти докосвайки водата. После започна да се изтегля нагоре, докато лодката бавно се отдалечаваше от моста и продължаваше пътя си в средата на канала.

Изправен на кърмата, едрият мъж с черната коса придържаше руля.

— Помислих си, че ще ти трябва малко помощ.

Иън погледна назад и видя Норс да скача от моста, опитвайки се да повтори упражнението. Тялото му завърши триметровия си полет в задната част на лодката, но нейният собственик заби лакът в гърдите му и фалшивият инспектор цопна във водата. Главата му изскочи на повърхността на двайсетина метра зад кърмата и той заплува към брега.

Осветеният мост остана зад тях, после каналът направи плавен завой и светлините изчезнаха. Последното нещо, което видя, беше Гари Малоун, който се мъчеше да се изтръгне от хватката на Дивийн. Беше крайно време да изчезва.

Зърна друг осветен мост, появил се в далечината. По-широк и по-солиден, изграден от тухли. По него и в двете посоки се движеха автомобили. Изчака лодката да вземе завоя и скочи на затревения бряг.

— Къде отиваш? — извика спасителят му. — Нали искаше да плаваш?

Иън му помаха, а после тръгна към металната стълба, която го изведе на нивото на оживената улица, по която фучаха коли. Прекоси платното и потърси укритие във входа на затворена кръчма, пред който имаше зелени растения в големи кашпи. Сви се зад тях и изчака да се успокои.

Ноздрите му потръпваха от острия лондонски въздух. Очите му не се отделяха от платното, търсейки синия мерцедес. Но Норс и Дивийн едва ли очакваха да остане в района след смелия опит за бягство. После от близката фурна го лъхна ароматът на прясно изпечен хляб. И той осъзна колко е гладен. Не беше хапвал нищичко с изключение на лекия обяд, който им бяха поднесли в самолета. Редките минувачи изобщо не му обръщаха внимание. По принцип хората рядко го забелязваха. Нямаше никаква представа какво е да си различен от другите, уникален. Беше напуснал училище доста рано, но все пак умееше да чете и пише. И се радваше на това. Особено на четенето, което се беше превърнало в едно от малкото му удоволствия.

Това го накара да си спомни за найлоновата торбичка в сака на Котън Малоун. В нея бяха вещите му. Струваше си да ги потърси.

Иън се изправи и напусна укритието на тъмната ниша.

5

Лондон

6:30 ч. вечерта

Таксито прекоси дълбоката локва на неравния паваж и спря до тротоара. Блейк Антрим слезе и потръпна от влажния вечерен въздух. Преди час над града се беше излял проливен дъжд и бе обвил града с хладна мокра пелена. Пред очите му се издигаше куполът на катедралата „Сейнт Пол“. Надяваше се, че лошото време е обезкуражило обичайната тълпа от туристи.

Той плати на шофьора и заизкачва широките циментови стъпала към входа на църквата. Масивните бронзови крила на портала звучно хлопнаха зад гърба му. Това се случи в мига, в който екна мелодичният звън на Биг Том, часовника в южната кула, който обяви трийсетте минути на последния час.

Блейк беше излетял веднага след срещата със своя агент в Брюксел, като използва услугите на самолета на Държавния департамент по маршрута до Лондон. По време на краткия полет успя да прегледа всички доклади, опитвайки се да запомни всяка подробност, свързана с операцията.

Проблемът беше прост и ясен. Шотландия възнамеряваше да освободи от затвора бившия офицер от либийското разузнаване Абделбасет ал Меграхи, обвинен за смъртта на 270 души от взривения самолет на „Пан Ам“ над шотландското селце Локърби през 1988 г. През 2001 г. Ал Меграхи бе осъден на доживотен затвор, но само след няколко години зад решетките се бе разболял от рак и по „хуманитарни причини“ шотландците бяха решили да го върнат да умре в Либия. До този момент нямаше официално съобщение в тази връзка просто защото свръхсекретните преговори продължаваха. ЦРУ разполагаше с информация по въпроса вече повече от година. Вашингтон бе изразил категорично несъгласие с намеренията на шотландския съд и бе призовал Даунинг стрийт да ги отхвърли. Но англичаните бяха отказали с мотива, че това е вътрешна работа на Шотландия, в която не желаят да се замесват.

Откога, по дяволите? — беше реакцията на повечето дипломати. Защото Лондон се бъркаше в политиката на Единбург от хиляда години, а днес това беше по-лесно от всякога, тъй като и двете държави се намираха във Великобритания.

Но въпреки това англичаните отказаха. Връщането на Ал Меграхи в Либия щеше да бъде звучен шамар за паметта на 189 убити американски граждани. На ЦРУ бяха нужни цели тринайсет години, за да залови терориста, да го предаде на съда и да получи обвинителна присъда. А сега трябваше да го пуснат просто ей така?

Либийският лидер Кадафи несъмнено щеше да използва завръщането на Ал Меграхи, за да натрие носа на Вашингтон и да затвърди авторитета си сред арабските лидери. Терористите по света щяха да се почувстват по-силни в своята кауза, усещайки слабостта на Америка, която стига дотам, че да не може да попречи на най-верния си съюзник да пусне един убиец на свобода.

Блейк разкопча връхната си дреха и се насочи към високия олтар покрай страничен параклис, осветен от големи червени свещи, които блещукаха в кехлибарената светлина. Агентът му беше предложил да се срещнат тук, защото по цял ден работеше по църковните архиви, използвайки фалшиви документи на журналист.

Той тръгна по южната пътека и стигна до стръмно каменно стълбище, което се виеше спираловидно нагоре. За пореден път спря и се огледа. По всичко личеше, че надеждите му за слабо посещение заради лошото време щяха да се оправдаят. В храма почти нямаше хора. А англичаните, слава богу, все още не проявяваха интерес към операция „Измамата на краля“.

Блейк мина под близката арка и пое нагоре по стръмното стълбище, броейки стъпалата. Кожените подметки на обувките му преодоляха точно двеста петдесет и девет от тях, преди да стигне до Галерията на шепота.

Там го очакваше бял мъж с бледозелени очи и старчески петна по оплешивялото теме. Но тези физически недостатъци бледнееха пред умствените му способности. Този човек беше най-добрият историк в екипа на Антрим и бе изключително ценен за текущата операция.

Блейк мина през вратата и излезе на тясната кръгла галерия. Полиран железен парапет бе единствената бариера към покрития с мраморни плочи под, трийсет метра по-надолу. Антрим различи подобен на компас символ, обрамчен с бронзова решетка. Той знаеше, че под тези плочи се намира гробницата на Кристофър Рен — архитекта, изградил „Сейнт Пол“ преди близо 400 години. Около кръглия слънцеподобен символ се виждаше надпис на латински, посветен на Рен: ЧИТАТЕЛЮ, ОГЛЕДАЙ СЕ НАОКОЛО, АКО ТЪРСИШ НЕГОВИЯ ПАМЕТНИК.

И Антрим го бе направил. Онова, което бе видял, никак не беше лошо.

Пътеката между металния парапет и каменната стена на галерията беше малко по-широка от метър. Обикновено тя беше задръстена от туристи, но тази вечер тук бяха само двамата.

— Какво име използваш? — тихо попита Антрим.

— Гейъс Даймънд.

Антрим отново насочи вниманието си нагоре към купола. Погледът му се спря на фреските, изобразяващи различни моменти от живота на свети Павел.

Тропотът на дъждовните капки се усилваше.

— В момента разполагаме с Котън Малоун и Иън Дън, които транспортираме с наша кола — добави Даймънд. — Надявам се, че момчето е запазило флашката. Ако е така, има всички шансове рискът да бъде оправдан.

Но Антрим не беше толкова сигурен.

— Пъзелът, който се опитваме да решим, е на петстотин години — каза неговият човек. — Отделните късчета са били замаскирани много добре. Беше ни много трудно да ги открием, но вече постигаме напредък. За съжаление, в гробницата на Хенри Осми не открихме нищо.

Той беше одобрил този опасен ход, защото преждевременната смърт на Фароу Къри ги бе върнала доста назад и рисковете станаха наложителни. Досега гробницата била отваряна само веднъж, през 1813 г. В присъствието на самия крал Уилям IV, който разпоредил всички действия да бъдат описани най-подробно. Но никъде сред тях не фигурирало отварянето на саркофага на Хенри. Което би трябвало да означава, че неговите тленни останки са неприкосновени от 1548 г. насам. Той се беше надявал, че старият дебел Тюдор е отнесъл тайната със себе си.

Но в ковчега нямаше нищо друго освен кости. Още един, и то много скъпоструващ провал.

— За съжаление, този път англичаните ще реагират, защото ние осквернихме тяхната кралска гробница — обади се Антрим.

— Работата беше свършена чисто, без свидетели. Няма как да ни заподозрат.

— Знаем ли нещо повече за смъртта на Къри?

Преди около месец Фароу Къри беше паднал на релсите пред връхлитащ влак в метрото. Или го бяха бутнали. Иън Дън бил забелязан там в момента, в който бъркал в джоба на Къри, и после държал компютърна флашка в ръка, преди да нападне някакъв мъж и да успее да избяга. Те трябваше да чуят какво щеше да им каже момчето и — преди всичко, да приберат флашката.

Навън продължаваше да вали.

— Разбирате, че всичко това може да се окаже само една легенда — добави Даймънд. — Без капчица истина в нея.

— Тогава защо Къри беше толкова развълнуван? Какво е открил?

Къри наистина се беше обадил няколко часа преди смъртта си, за да докладва за решителен пробив. Той беше анализатор и специалист по криптиране, специално нает от ЦРУ за операцията. Но след липса на напредък в продължение на няколко месеца Антрим беше все по-склонен да го смени. Телефонното обаждане бе прогонило тези мисли от главата му и той бе изпратил специален човек да го посрещне на „Оксфорд Съркъс“, за да могат час по-скоро да разберат какво беше открил Къри. Но контактът така и не беше осъществен.

Какво се беше случило? Убийство? Самоубийство? Нещастен случай? Никой не знаеше. Възможно ли бе флашката в ръката на Иън Дън да съдържа отговор на всички тези въпроси?

Антрим много се надяваше да е точно така.

— От днес нататък оставам тук, в града — обяви той.

Довечера възнамеряваше да посети един от любимите си ресторанти. Собствените му кулинарни умения се изчерпваха с рецептите, изписани върху вратичката на микровълновата му печка. Затова той се хранеше предимно навън и наблягаше повече на качеството, отколкото на цената. Може би на смяна щеше да бъде познатата му сервитьорка. Ако не, щеше да й се обади. Вече няколко пъти се бяха срещали и бяха доволни един от друг.

— Имам един въпрос — обади се Даймънд. — Защо трябваше да замесваме Котън Малоун? Според мен това не беше наложително.

— Трябваше да използваме всяка налична помощ.

— Той отдавна се е оттеглил. Не виждам каква полза бихме имали от него.

— Възможно е и обратното.

С това се изчерпваше всичко, което той беше готов да сподели.

На няколко метра от тях се отвори вратата, през която Антрим беше стигнал до галерията. Зад нея го чакаше още един мъж.

— Изчакай тук, докато сляза — обърна се към Даймънд той. — Не е нужно да ни виждат заедно долу.

След тези думи пое по извитата галерия, която обграждаше горната част на храма. Даймънд остана трийсетина метра по-назад, заковал поглед в отдалечаващата се фигура на шефа си. Табелата на стената информираше, че ако се обърне към стената и произнесе няколко тихи думи, те ще бъдат чути чак отсреща. Оттук идваше и наименованието Галерия на шепота.

Антрим реши да провери дали е така, приведе се към каменната стена и промърмори:

— Направи всичко възможно да не прецакаме нещата с Малоун и Дън.

Даймънд вдигна ръка в знак, че е разбрал, а после изчезна под близката арка. Антрим понечи да стори същото, но в същия момент във въздуха екна оглушителен трясък. Последван от вик, долетял от насрещната страна на галерията.

Още един трясък. Викът се превърна в стенание.

Той хукна обратно и надникна през изхода. Не видя нищо и предпазливо тръгна напред към извитото стълбище. Няколко стъпала по-надолу попадна на Даймънд, който лежеше по очи, а от двете рани в тялото му бликаше кръв. Антрим го претърколи по гръб и срещна невярващия му поглед.

— Не мърдай, отивам за помощ — понечи да се изправи Антрим.

Пръстите на Даймънд се вкопчиха в полите на палтото му.

— Това… не трябваше да се случи…

После тялото му замря. Антрим машинално потърси пулс, но такъв нямаше. Тръсна глава, сякаш за да прогони кошмарната реалност.

Какво става, по дяволите?!

Далече долу прозвучаха стъпки, които бързо заглъхваха. Той не беше въоръжен. Изобщо не беше очаквал да има проблеми. Заслиза обратно по всичките 259 стъпала, които беше преброил на идване. Оглеждаше се внимателно, опасявайки се, че стрелецът може да го дебне зад всеки от многобройните завои. Когато най-сетне стигна до подножието на стълбите, той спря и внимателно надникна към централния неф. В далечния му край имаше няколко посетители. После той зърна самотна фигура на мъж, който бързо се отдалечаваше встрани. Той изведнъж спря, вдигна пистолета си и се прицели.

Антрим се просна на пода, очаквайки изстрел. Но такъв не последва. Когато вдигна глава, стрелецът вече излизаше през главния портал.

Дъждът продължаваше да вали. В един момент Антрим успя да зърне фигурата на мъжа, който тичаше към Флийт стрийт.

6

Гари Малоун беше завлечен в синия мерцедес, където му вързаха ръцете на гърба, а на главата му нахлузиха вълнена маска.

Сърцето му се свиваше от страх. Но кой на негово място не би се страхувал? Той дори се безпокоеше повече за баща си, за чиято съдба не знаеше нищо. Никога не би побягнал, ако Малоун не го беше подтикнал. Може би трябваше да зареже Иън и да остане близо до него. А сега Иън беше скочил от проклетия мост. Като му каза да направи същото. Но кой нормален човек е готов на такова нещо? Норс се опита и се провали. И сега псуваше, седнал в колата с прогизнали дрехи.

Но Гари се принуди да признае, че това момче Иън Дън наистина притежава кураж. Както и самият той.

Вчера си беше у дома и подреждаше багажа си за това дълго пътуване. В главата му цареше пълен хаос, защото само преди две седмици майка му беше признала, че мъжът, когото наричаше татко, всъщност не му е истински баща. А после му бе обяснила какво се беше случило преди раждането му — кратка извънбрачна връзка, след която забременяла. Тя му бе признала, че това била нейна грешка, и му се бе извинила. Отначало Гари прие факта спокойно. Какво толкова се беше случило? Котън Малоун винаги щеше да бъде негов баща. Но после започнаха да го обземат съмнения.

Защото това наистина беше важно. И имаше значение. Кой всъщност беше той? Откъде се беше появил? Къде бяха неговите корени? При майка му, при фамилията Малоун или при някой друг? Нямаше никаква представа, но искаше да знае.

Пред себе си имаше цели десет дни ваканция и нямаше търпение да прекара празниците в Копенхаген, на хиляди километри от Джорджия. Може би защото имаше нужда от бягство. Поне за малко.

В душата му постепенно се трупаше горчивина, която му беше трудно да контролира. Винаги беше демонстрирал уважение към майка си, слушаше я, не й създаваше неприятности. И може би затова лъжите й му тежаха още повече. Защото тя винаги беше настоявала, че той трябва да говори истината.

А защо самата тя не го правеше?

— Готов ли си? — попита майка му, преди да тръгнат за летището. — Току-що разбрах, че ще отскочите и до Англия.

От баща си вече знаеше, че се налага да кацнат в Лондон, за да предадат на местната полиция момче на име Иън Дън, а веднага след това щяха да хванат връзката за Копенхаген. После забеляза, че очите й са зачервени.

— Плакала ли си? — учуди се той.

Тя кимна.

— Мразя да те няма. Толкова ми липсваш.

— Но няма да ме има само една седмица.

— Надявам се да е така — отвърна тя.

Той знаеше какво има предвид — разговора им преди една седмица, когато той за пръв път спомена, че може би трябва да живее някъде другаде.

— Можем да се разберем по този въпрос, Гари — прехапа устни тя.

— Кажи кой е истинският ми баща.

— Не мога — поклати глава тя.

— По-скоро не искаш — процеди той. — Има разлика.

— Обещах си този човек никога да не бъде част от живота ни. Допуснах грешка, че бях с него, но това съвсем не означава, че съм допуснала грешка да имам теб.

Той беше чувал това обяснение и преди, но не му беше много лесно да направи разликата. Може би защото и двете неща се базираха на лъжата.

— Нищо няма да се промени, ако знаеш кой е този човек — добави с треперещ глас тя.

— Но въпреки това искам! — тръсна глава той. — Цял живот си ме лъгала. Знаела си истината, но не си я споделила с никого, включително и с татко. Давам си сметка, че и той е вършил лоши неща. От теб знам, че е имал и други жени. Но мен не ме е лъгал.

Майка му се разтака. По професия беше адвокат и защитаваше хората в съдебната зала. Веднъж я беше наблюдавал как го прави и се бе впечатлил от твърдостта и уменията й. Мислеше, че един ден и той може да стане адвокат.

— Аз съм на петнайсет и вече не съм дете — обяви той. — Имам право да знам истината. Ако не можеш да ми кажеш откъде съм се появил, значи ние с теб имаме сериозен проблем.

— Това означава ли, че ще останеш да живееш в Копенхаген? — попита тя.

А той реши, че няма смисъл да увърта.

— Може би ще го направя.

Тя го погледна през сълзи и тъжно поклати глава.

— Съзнавам, че оплесках нещата, Гари. Грешката е изцяло моя. И ще си понеса последствията.

Той не се интересуваше от последствията. Единственото му желание беше да прогони несигурността в душата си, която нарастваше с всеки изминал ден. Не искаше да я презира, защото тя му беше майка и той я обичаше. Но не му беше лесно.

— Прекарай добре с баща си — въздъхна тя и избърса сълзите си. — Забавлявай се.

Точно това възнамеряваше да направи.

Чувстваше се безкрайно уморен от тези битки.

Родителите му се разведоха преди повече от година, малко преди баща му да напусне Министерството на правосъдието и да се пресели в чужбина. Оттогава майка му излизаше с разни познати, но не много често. Той винаги се беше питал защо. Но темата беше неудобна и нямаше как да я обсъжда с майка си. В крайна сметка това си беше нейна работа.

Живееха в хубава къща в скъп квартал. Той ходеше в едно от най-добрите училища. Оценките му не бяха отлични, но бяха доста над средните. Играеше бейзбол и баскетбол. Не беше опитвал нито цигари, нито дрога, макар че му се предлагаха всеки ден. Беше пробвал бира, вино и малко твърд алкохол, но не остана особено очарован. Беше добро момче или поне се мислеше за такова.

Но защо тогава бе толкова бесен?

В момента лежеше на някакво канапе с ръце, завързани на гърба и вълнена шапка на главата. Единствено устата му беше свободна. Пътуването с мерцедеса бе продължило около трийсет минути. Предварително го предупредиха, че ако издаде дори звук, ще му запушат устата. И той предпочете да мълчи. Което му помогна да си отпусне нервите.

Усещаше движение, но не чуваше звуци. Само някакво далечно звънтене. После някой се приближи и седна до него. Разнесе се шумолене на опаковъчна хартия, последвано от мляскане. Изведнъж усети глад. В ноздрите го блъсна познатият аромат на билкови бонбони, каквито много обичаше.

— Да ти се намира още някой от тези? — подхвърли той.

— Млъквай, хлапе. Имаш късмет, че все още си жив.

7

Малоун се свести с пулсиращо главоболие. Колегиалната услуга се беше превърнала в сериозен проблем. Премигна и направи опит да се съсредоточи. Опипа с пръсти засъхналата кръв и голямата цицина на челото си. Вратът го болеше от атаката на Дивийн. Отворените сакове лежаха наблизо, а съдържанието им беше разхвърляно из цялото помещение. Включително найлоновата торбичка с личните вещи на Иън.

Надигна се, чувствайки краката си сковани и уморени.

Къде беше Гари?

Някой беше направил всичко възможно, за да докопа Иън Дън. Но още по-обезпокоителна беше информационната мрежа, до която имаше достъп този някой. Хора на официална позиция бяха уредили безпрепятственото преминаване на Иън през границата и митницата. Беше ясно, че Норс и партньорът му са фалшиви полицейски служители, но много по-тревожен беше фактът, че човекът или хората зад тях бяха успели да заобиколят британската паспортна служба.

А след това Норс поиска някаква флашка от Иън.

Сега най-важното беше да открие Гари. Самият той беше наредил на момчетата да бягат. Дано да бяха някъде наблизо, очаквайки подходящия момент да се появят.

Но къде бяха всъщност?

Погледна часовника си. Това му помогна да установи, че е бил в безсъзнание около двайсетина минути. И толкова. Зърна джиесема си между разхвърляните дрехи. Дали да се обади в полицията? Или да направи опит да се свърже със Стефани Нел от отряд „Магелан“? Не. Това си е негов проблем. Само в едно беше абсолютно сигурен: няма да се обади на Пам. Бившата му съпруга не биваше да научи нищо за случилото се. Достатъчно й бяха ежедневните рискове, на които се беше подлагал в продължение на години.

Но сега беше забъркал и Гари. Непростимо.

Малоун огледа вътрешността на някогашната конюшня. Градински сечива, две газови бутилки, маса с инструменти. Дъждът плющеше зад отворената врата. Той извърна глава към мократа алея, която стигаше до улицата с два реда дървета по тротоарите. Сякаш очакваше да зърне момчетата.

Трябваше да събере дрехите си.

Градската полиция със сигурност бе замесена.

Това беше умният ход.

Вниманието му беше привлечено от някакъв шум, идващ от храстите край съседните къщи. Някой си пробиваше път от там. Момчетата?

Реши, че е най-добре отново да се просне на земята. Притисна лицето си в студения камък и притвори очи.

Иън избра страничните улички, като използва за прикритие бурята, дърветата и оградите на околните скъпи квартали. Броени минути по-късно той откри двора, в който беше спрял мерцедесът. Вратата на преустроената конюшня продължаваше да зее отворена, но колата я нямаше.

Той се огледа. Околните къщи изглеждаха безлюдни. Насочи се към отворената врата. Почти веднага видя разхвърляните дрехи и проснатото край стената тяло на Малоун. Пристъпи към него, наведе се и успя да долови разпокъсаното му дишане. Прииска му се да го разтърси и да го върне в съзнание, но после се отказа. В крайна сметка не беше го молил за помощ и не виждаше смисъл да го забърква повече.

Огледа бързо разхвърляните вещи и откри найлоновата торбичка, полускрита под някаква измачкана риза. Вероятно не й бяха обърнали внимание. Онези мъже търсеха компютърна флашка, а не стари книги, сгъваемо ножче и други дребни вещи.

Събра си нещата обратно в торбичката и извърна поглед към Котън Малоун. Американецът изглеждаше свестен мъж. Може би неговият баща приличаше на него. За съжаление, небрежността на майка му го беше лишила от възможността някога да го опознае. Ясно видя тревогата в очите на Малоун, когато разбра, че Норс няма нищо общо със Скотланд Ярд. Примесена със загриженост и за двете момчета. А самият той беше изпитал леко облекчение от факта, че пътуват в една и съща кола. Малко бяха хората, проявявали загриженост към него. А още по-малко бяха онези, към които той беше имал някакви чувства. Едва ли точно сега трябваше да проявява такива.

Животът е труден. Котън Малоун със сигурност щеше да го разбере. Това си мислеше, когато се обърна и се приготви да тръгне.

Малоун се надигна и изрева:

— Къде е Гари?

Иън светкавично се обърна. На лицето му се изписа облекчение.

— Триста дяволи! — възкликна той. — Мислех, че си в безсъзнание!

— Разбрах защо си тук. Да си прибереш нещата и нищо повече.

Очите на момчето предизвикателно проблеснаха.

— Не съм те молил за нищо, не съм те замесвал в нищо! — отсече то. — Ти не си мой проблем!

Но зад тази декларация се долови някакво колебание, а изражението на лицето му изразяваше колкото гняв, толкова и желание да се защити. Малоун прецени това за част от секундата и отново попита:

— Къде е Гари?

— Ченгетата го спипаха.

Малоун се изправи и се опита да преодолее виенето на свят.

— Прекрасно знаеш, че те не са ченгета — промърмори той. — Как стана така, че хванаха него, а не теб? Доколкото знам, именно ти им трябваш.

— Аз избягах, а той не успя.

Малоун се втурна към момчето, сграбчи го за раменете и здраво го разтърси.

— Зарязал си го, така ли?

— Казах му да скочи с мен, но той не го направи.

Да скочи?! Малоун направи усилие да се овладее и изслуша историята на Иън за случилото се в Малката Венеция.

— Онези типове хванаха Гари — завърши момчето.

Малоун дръпна торбичката от ръцете му.

— Къде е флашката, която искаха от теб? — попита той.

Иън не отговори. Отдавна бе разбрал, че може да оцелее на улицата само ако си държи езика зад зъбите.

— Чуй какво мисля да направя — мрачно добави Малоун. — Оставям полицията да се разправя с теб и тръгвам да търся Гари. — Пръстите му се стегнаха около лявата китка на момчето. — Гарантирам ти, че ще съжаляваш в мига, в който опиташ някой от твоите номера!

И наистина беше готов да го направи. Защото не беше просто ядосан, а направо бесен. На себе си и на това гаменче. Но в гнева му прозираха объркване и страх. За малко не го застреляха заради хлапето, което стоеше пред него, а сега и синът му беше в опасност. Напрегна всичките си сили, за да се успокои.

— Какво мислиш да правиш сега? — обади се Иън.

— Поверили са те на мен.

— Аз не съм твоя собственост.

— И слава богу. Ако беше, ние с теб щяхме да имаме много „по-задушевен“ разговор.

Веднага усети, че момчето разбира какво има предвид.

— Ще ти дам един последен шанс — процеди той. — Защо те преследват тези хора?

— Защото бях там, когато онзи мъж умря — тихо отвърна Иън. — Преди месец, на метростанция „Оксфорд Съркъс“.

8

Изправен под осветената информационна табела в дъното, Иън наблюдаваше оживлението на перона. С цел да открие следващия обект.

Отначало се спря на жена на средна възраст, облечена със сиво палто от туид, която се придвижваше тромаво като сакато куче. Тя държеше чантичката си под мишница, с отворена закопчалка, а капакът й подскачаше в такт с тромавите крачки. Поканата беше толкова откровена, че той заподозря постановка. Понякога полицията залагаше подобни капани из различните станции на метрото.

След няколко секунди внимателно наблюдение Иън стигна до заключението, че тук става въпрос за реална жертва, и започна да си пробива път сред тълпата забързани пътници.

„Оксфорд Съркъс“ беше любимото му „работно“ място, тъй като тук се пресичаха трите линии на метрото — „Бейкърлу“, „Сентръл“ и „Виктория“. Сутрин и вечер станцията се задръстваше от хиляди хора, повечето от тях тръгнали към модните бутици и молове, разположени на трийсет метра над тях, по известните Оксфорд и Бонд стрийт. Някои като достолепната дама, която той наблюдаваше, бяха натоварени с маркови торбички и представляваха лесна мишена за онова, което той беше усъвършенствал през последните пет години от своя петнайсетгодишен живот.

Работата му се улесняваше от факта, че никой не го възприемаше като заплаха. Беше висок едва метър и петдесет, с гъста руса коса, която редовно подрязваше със задигната от „Хародс“ ножица. Оказа се толкова добър в оформянето на прическите, че сериозно се замисляше за бъдеща кариера в този бранш. Някой ден, когато животът на улицата щеше да остане зад гърба му. Засега тези умения му помагаха да създава благоприятно впечатление у непознатите хора. За щастие, в този град имаше достатъчно магазини за дрехи втора употреба почти без пари. Той предпочиташе кадифени панталони и широки ризи, които му придаваха безгрижния външен вид на Оливър Туист, любимия му герой от книгите. Беше твърдо убеден, че това е идеалният външен вид за всеки находчив джебчия.

Шотландската му майка го беше кръстила Иън и това беше единственото, което беше направила за него, след като му беше дала живот. Беше изчезнала само три месеца след раждането му и грижите за него беше поела английската му леля, на която дължеше фамилното име Дън. За последен път я видя преди три години, малко преди да скочи от прозореца на втория етаж и да потъне в лабиринта на лондонските улици, където оцеляваше благодарение на умели комбинации между благотворителност и престъпност.

Беше добър познайник на полицията, която го беше арестувала няколко пъти в различни метростанции и веднъж на Трафалгар Скуеър. Но нито веднъж не беше останал в ареста. Три пъти го бяха осиновявали. Хората правеха каквото могат, за да го вкарат в правия път, но той бе избягал и от трите места. Възрастта беше на негова страна, също като разкаянието. Състраданието като емоция беше много удобно за манипулиране.

Приближи се към възрастната жена, като използва прикритието на тълпата. Методологията му беше рожба на продължителни тренировки. Едно едва забележимо побутване и толкова.

— Извинете — продума той с очарователна усмивка.

Жената моментално реагира, както той очакваше.

— Няма нищо, младежо — отвърна с усмивка тя.

Трите секунди, необходими за побутването и реакцията й, бяха достатъчни. Ръката му се плъзна в чантата, сграбчи каквото можа и светкавично излезе обратно, умело прикрита от разкопчаното яке. Миг след като изчезна в тълпата, Иън се обърна. Жената не беше усетила нищо. Той се измъкна от блъсканицата, разтвори дланта си и погледна онова, което стискаше в нея.

Малък кафяв цилиндър с черно пластмасово капаче.

Надяваше се да е запалка или нещо друго, което може да заложи или продаде. Но се оказа, че е откраднал флакон с лютив спрей. И преди беше попадал на такива. Поклати глава и с отвращение прибра флакона в джоба си.

После откри втора възможност. Петдесетгодишен мъж с вълнено сако. Капачето на десния джоб беше пъхнато вътре и предлагаше добър шанс. Добре облечените мъже винаги представляваха най-богатата плячка. Този беше висок, с гърбав нос. Беше обърнат с лице към релсите и непрекъснато поглеждаше часовника си, а после вдигаше глава към електронното табло, на което пишеше, че влакът ще се появи след една минута.

От черната дупка на тунела излетя облак топъл въздух, последван от бързо нарастващ грохот. Хората се струпаха на края на перона, готови да атакуват вагоните в мига, в който вратите се отвореха, а металният глас започнеше да ги предупреждава за процепа между вратите и перона.

Втората му мишена се присъедини към тълпата и успя да заеме челно място. Това беше моментът на максималното отвличане на вниманието. Всички бяха уморени и бързаха да се приберат у дома. Обичайната предпазливост ги беше напуснала.

Първата жертва не донесе нищо. Той се надяваше, че сега ще има по-голям успех.

Приближи се към добре облечения мъж и без колебание мушна дясната си ръка в джоба на сакото му. Блъскащите се наоколо хора предлагаха максимално удобно прикритие. Пръстите му сграбчиха правоъгълно парче пластмаса и изскочиха навън в мига, в който влакът се показа от тунела.

После чифт ръце блъснаха добре облечения мъж на пътя на връхлитащия влак. Разнесоха се викове на ужас. Острото скърцане на спирачките се превърна в оглушителен грохот. Хидравликата издаваше пронизително съскане. Гласовете се сляха в уплашен вой.

Иън внезапно осъзна, че е съвсем сам на перона, стиснал в длан предмета, който беше откраднал от джоба на мъртвеца. Изведнъж се почувства гол. Никой обаче нему обръщаше внимание. С изключение на висок мъж с къдрава пепелява коса и мустаци в същия цвят.

После му просветна. Ръцете, които блъснаха човека пред влака, със сигурност принадлежаха на тоя изверг. Очите им се срещнаха. Къдравия протегна ръка, но по неизвестни причини Иън отказа да постави в нея онова, което беше откраднал. Вместо това той се обърна и хукна към изхода, разблъсквайки тълпата. Две ръце моментално го обгърнаха изотзад. Той вдигна крак и с всичка сила стовари обувката си върху тънката, добре обработена кожа. Къдравия извика от болка и разхлаби хватката си.

Иън се понесе напред. Никой не направи опит да го спре. Вниманието на тълпата беше насочено към влака и към мъжа, който беше паднал на релсите. В следващия миг вратите се отвориха и пропуснаха нова група пристигащи пътници.

Иън продължаваше да се промъква към изхода. Не знаеше дали Къдравия го следва. Единственото му желание беше час по-скоро да се измъкне от лудницата, в която се беше превърнала метростанцията „Оксфорд Съркъс“.

Той се добра до изхода и затича нагоре по облицования с плочки коридор. Тук имаше малко хора, защото основната част от тълпата беше останала долу на перона. Чу пронизителни полицейски свирки и отскочи към стената, за да пропусне двете ченгета, които тичаха надолу към перона. Все още не знаеше какво беше измъкнал от джоба на мъжа, който полетя към релсите, и извади правоъгълния предмет. Оказа се компютърна флашка.

Безполезна вещ, разочаровано поклати глава той. Довечера май щеше да се наложи да хапне в някоя от благотворителните мисии. А се беше надявал на хубаво парче пица.

Пъхна флашката в джоба си и забърза към ескалаторите. Горе преодоля въртележката с помощта на карта за градския транспорт, която по-рано беше откраднал в „Челси“. Бутна опушените стъклени врати и се озова на мокрия от дъжда тротоар.

Студеният вятър го принуди да вдигне ципа на якето и да пъхне ръце дълбоко в джобовете си. Преди два дни бе изгубил ръкавиците си в района на Ийст Енд. Забърза по оживения тротоар и свърна зад ъгъла, на който имаше сергия за вестници и будки за продажба на цигари, свел поглед към мокрите плочи.

— Ето те и теб — прозвуча приятелски глас. — Отдавна те чакам.

Вдигна глава към Къдравия, който го прегърна през раменете и го побутна към някаква кола, спряла до тротоара. Острието на ножа се плъзна под якето и се притисна към меката плът на бедрото му.

— Кротко, иначе ще видим цвета на кръвта ти — тихо го предупреди мъжът.

Три крачки бяха достатъчни, за да стигнат пред отворената задна врата на тъмно бентли. Къдравия го блъсна вътре и се настани на допълнителната седалка, която гледаше назад. Вратата се затръшна и колата потегли.

Иън седеше с изправен гръб и ръце в джобовете. Вниманието му се насочи към мъжа, който седеше до Къдравия. Беше възрастен, облечен в тъмносив костюм с жилетка. Седеше изправен, заковал поглед в лицето му. Зеленикавите му очи с кафяви точици бяха очи на човек, свикнал да му се подчиняват. Гъстата му бяла коса падаше над прорязаното с бръчки чело.

— Имаш нещо, което искам — гърлено обяви непознатият.

Думите бяха изречени бавно и отчетливо.

— Не правя бизнес с непознати — отсече Иън.

Втренченият поглед на по-възрастния мъж омекна, на лицето му изплува насмешлива усмивка.

— Аз също не правя бизнес с улични безделници — обяви той. — Дай ми флашката.

— Какво й е толкова важното на тази флашка?

— Забравих да ти кажа, че не давам обяснения.

По гърба на Иън се плъзна студена капка пот. Нещо в израженията на двамата мъже подсказваше, че положението му е отчаяно. И това не му хареса.

— Хвърлих я — излъга той.

— Дребните крадци като теб не изхвърлят нищо.

— Нямам навик да събирам боклуци.

— Убий го — процеди по-възрастният мъж и се облегна назад.

Къдравия се наведе напред с нож в ръка.

— Добре, добре — бързо отвърна Иън. — У мен е.

Непознатият вдигна дясната си ръка и спря атаката.

Попаднало в оживен трафик, бентлито започна да намалява скоростта си. Колите наоколо направиха същото. Явно наближаваха светофар. Час пик в Лондон. Никой не може да кара бързо. Бързият преглед на шансовете показа, че те са доста ограничени. Къдравия продължаваше да го наблюдава с нож в ръка. Другият също не го изпускаше от очи, а ограниченото пространство в купето не предлагаше кой знае какви възможности за маневри.

— Това ли искате? — попита той и измъкна флашката от левия си джоб.

— Добро момче — кимна по-възрастният мъж.

Дясната ръка на Иън помръдна, издавайки следващия му ход. На лицето му се появи подобие на усмивка. Пръстите му се увиха около флакона с лютив спрей. Доскоро го смяташе за нещо абсолютно безполезно. Е, сега се оказа безценно.

Белокосият протегна длан за флашката. Иън извади спрея и го натисна.

Двамата насреща му нададоха колективен вой, притиснали ръце към парещите си очи.

— Убий го! — изкрещя непознатият. — Веднага!

Все още със затворени очи, Къдравия пусна ножа, бръкна под палтото си и измъкна пистолет.

Иън отново натисна флакона. Къдравия изрева. Иън спокойно щракна копчето, което блокираше вратата, натисна ръчката и стъпи на мокрия асфалт. Преди да затръшне вратата, той се наведе и грабна ножа, който се търкаляше на пода.

Жената от съседната кола му хвърли подозрителен поглед. Но той не й обърна внимание и тръгна на зигзаг между колите. Миг по-късно стигна до тротоара и изчезна в сгъстяващия се мрак.

Малоун изслуша разказа на момчето, без да го прекъсва.

— Значи си бил там, за да крадеш — отбеляза той.

— Задигнах някои неща. После измъкнах флашката от джоба на онзи мъж миг преди един гадняр да го блъсне на релсите.

— А ти го видя, така ли?

Иън кимна.

— Не очаквах подобно нещо и побягнах. Но горе ме спипа онзи, който блъсна мъжа, и ме напъха в някакво бентли.

Малоун вдигна найлоновата торбичка и леко я разклати.

— Къде е флашката?

— Прибрах я, а после избягах от колата. Реших, че може да струва нещо.

— А крадците като теб не изхвърлят вещи, които може да струват нещо, нали?

— Аз не съм крадец.

Търпението на Малоун започна да се изчерпва.

— Къде е проклетата флашка? — изсъска той.

— На специално място, където си пазя нещата.

Телефонът на Малоун иззвъня и той трепна от изненада.

После осъзна, че това може да е Гари, и блъсна Иън навътре. В очите му се четеше предупреждение. Намери телефона си и го включи.

— Гари?

— Държим сина ти — обяви познатият глас на Дивийн. — Знаеш какво искаме.

Онова, което искаха, беше на крачка от него.

— Аз пък държа Дън.

— Значи можем да направим размяна.

Малоун въздъхна, усетил, че всичко му идва малко в повече.

— Кога и къде? — попита той.

9

Антрим вдигна яката на палтото си, за да се защити поне отчасти от ледения дъжд. Мъжът, когото следеше в тази отвратителна нощ, току-що беше убил агент на американското разузнаване. А той искаше да разбере кой стои зад този акт и защо бе извършен.

Защото много неща зависеха от него. Може би всичко.

Темпото на забързаните по тротоара минувачи беше в синхрон с автомобилите, които задръстваха уличното платно. Винаги ставаше така в час пик, може би защото в Лондон живееха повече от осем милиона души. Той знаеше, че във всички посоки под краката му пътуват влакове на метрото, към които са се устремили тълпи от хора, привлечени от познатото лого — червен кръг със синя черта, маркиращо входовете на метростанциите. Всичко това му беше твърде близко, тъй като именно в този град бяха минали първите четиринайсет години от живота му. Баща му беше дипломат от кариерата, прекарал повече от трийсет години на различни позиции в американските посолства в чужбина като служител на Държавния департамент. Докато бяха в Лондон, родителите му живееха под наем в „Челси“, който самият той познаваше като петте си пръста.

Ако можеше да се вярва на думите на баща му, той лично беше трасирал пътя към прекратяването на Студената война. Но действителността беше по-различна. Баща му беше дребен чиновник, заемащ незначителна длъжност в огромната машина на американската дипломация. Беше починал в Щатите преди петнайсет години, издържайки се с половината от държавната си пенсия. Другата половина получи майка му след трийсет и шест години брак. Никой от двамата не си направи труда да му обясни защо бяха стигнали до решението да се разделят и да разбият семейството си. Семейство, състоящо се от трима души, абсолютно отчуждени един от друг във всяко едно отношение.

Животът на майка му беше преминал в усилия да угоди на съпруга си. Страхуваше се от външния свят, беше несигурна и колеблива. Затова търпеше крясъците, обидите и плесниците на баща му. Нещо, което се отразяваше не само на нея, но и на психиката на подрастващото момче.

И до ден-днешен Антрим не понасяше да докосват лицето му.

Причината за това бяха плесниците, които баща му раздаваше без причина. Нещо, срещу което майка му изобщо не роптаеше. А и защо да го прави? Тя не мислеше за себе си, а още по-малко за сина си.

Много пъти се беше разхождал по Флийт стрийт. За пръв път го направи преди близо четирийсет години, едва на дванайсет, в опит да избяга от родителите си. Кръстена на една от призрачните подземни реки, които течаха под огромния град, тази улица си беше спечелила репутацията на седалище на лондонската преса. Но през 80-те години на миналия век вестниците се преместиха в предградията. Съдилищата и адвокатските кантори обаче останаха и сега заемаха по-голямата част от масивните сгради и затворени комплекси от двете страни на уличното платно.

Преди време той имаше желанието да следва право, но в крайна сметка предпочете кариерата на държавен служител. За разлика от баща си обърна гръб на Държавния департамент и предпочете офертата на ЦРУ. Баща му живя достатъчно дълго, за да стане свидетел на този избор, но нито веднъж не намери добри думи за него. А майка му отдавна беше изгубила представа за действителността и се рееше в някаква своя мъгла. Веднъж отиде да я посети в старческия дом, но това се оказа толкова потискащо, че изобщо не повтори. Продължаваше да е убеден, че дължи страховете си на нея, а дързостта — на баща си. Имаше моменти обаче, в които си мислеше точно обратното.

Обектът крачеше равномерно на трийсетина метра пред него. А той беше в паника. Някой най-после беше дал ход на операция „Измамата на краля“.

Той се огледа. Темза течеше на стотина метра вляво от него, а сградите на Инс ъф Корт бяха на една пряка. Това беше Сити, автономен район в сърцето на града, който от XIII в. насам се подчиняваше на свои собствени закони. Някои го наричаха „Квадратната миля“, заселена от римляните още през I в. Тук се бяха родили великите средновековни занаятчийски гилдии, които постепенно се бяха превърнали в световни търговски компании. Лондонското Сити продължаваше да има важно значение за икономиката и финансите на Великобритания, а той се запита дали неговият обект има нещо общо с това.

Мъжът пред него зави наляво. Антрим ускори крачка с мокро от дъжда лице. В резултат успя да види как нападателят се насочва към масивния каменен портал на Инс ъф Корт.

Мястото му беше добре познато. То бе дом на рицарите тамплиери до началото на XIV в., а двеста години по-късно Хенри VIII бе прогонил от там наследилите ги религиозни секти и бе позволил в него да се настанят адвокати и да създадат комплекса, известен и до днес като Инс ъф Корт. По-късно Джеймс I се бе погрижил да узакони присъствието им там със специален кралски указ. Като момче Антрим беше бродил на воля из лабиринта от каменни сгради и вътрешни дворчета. Все още помнеше величествените чинари, слънчевите часовници и зелените морави, спускащи се към укрепения речен бряг. Уличките и алеите на комплекса като Кингс Бенч Уок и Мидъл Темпъл Лейн се бяха превърнали в легенда благодарение на книгите и филмите, които ги описваха с най-големи подробности.

Антрим напрегна поглед и успя да засече своя човек, който бързаше надолу по тясна павирана уличка. После тръгна след него, използвайки за прикритие група от четирима мъже, които забързано влязоха през портала. Светлината идваше от няколко прозореца и включените над входовете лампи.

Неговият човек отново зави наляво. Антрим ускори крачка, задмина групата и хлътна под малка колонада, от която се влизаше във вътрешен двор. Видя неговия човек да влиза в Темпъл Чърч и се закова на място.

Познаваше добре вътрешността на църквата. В сравнително тясното пространство нямаше скрити места. Защо мъжът влезе точно там? Имаше само един начин да разбере.

Антрим се върна обратно, излезе под дъжда и пое към страничната врата на църквата. Изправи се на прага, присви очи и огледа мрачното пространство. Дълбоката тишина започна да му действа на нервите. Под извития свод лежаха каменни кръстоносци в пълно бойно снаряжение. Той огледа мраморните колони с арки между тях и орнаменти, изсечени от ръката на опитен каменоделец. Кръглият храм разполагаше с шест прозореца. Слабо осветеният олтар се виждаше отвъд правоъгълната платформа на църковния хор, пред която се издигаха още три масивни колони. Обектът не се виждаше. Всъщност църквата изглеждаше абсолютно безлюдна. Но нещо не беше наред.

Той се обърна с намерението да се върне обратно.

— Почакайте малко, господин Антрим.

Гласът беше кух и уморен, като на възрастен човек. Той рязко се обърна.

От непрогледния мрак покрай стените се отделиха шест тъмни фигури, които бавно се насочиха към ротондата с мраморните рицари. Лицата не се виждаха, само силуетите. Бяха облечени в костюми. С ръце отстрани на тялото. Приличаха на лешояди.

— Трябва да поговорим — добави същият глас.

Вляво, на около три метра от него, се появи още един мъж. И неговото лице беше в сянка, но оръжието в ръката му се виждаше съвсем ясно.

— Моля, елате в ротондата — заповяда старецът.

Той нямаше друг избор, освен да се подчини. Насочи се към мраморните статуи. Шестимата мъже светкавично го заобиколиха.

— Нима убихте моя човек само за да ме доведете тук? — попита той.

— Убихме го, за да привлечем вниманието ви.

Брадичката на говорещия изглеждаше твърда като желязна броня.

Какво беше казал Даймънд? Това не трябваше да се случи.

— Как разбрахте, че ще се появя в „Сейнт Пол“?

— Оцеляването ни винаги се предхожда от безупречно разузнаване. От доста месеци наблюдаваме действията ви на територията на страната.

— Кои сте вие? — попита с искрено любопитство Антрим.

— Нашият основател ни нарече Ордена на Дедал. Познавате ли историята на Дедал?

— Никога не съм се интересувал от митология.

— Вие, търсачът на тайни?! — небрежно подхвърли мъжът. — За човек като вас митологията би трябвало да е много важна.

Антрим не хареса снизходителния му тон, но премълча.

— Дедал означава „лукав човек“ — добави възрастният мъж.

— А какво представлявате вие? Може би някакъв клуб?

Останалите петима мълчаха, без да помръдват.

— Ние сме пазачи на тайни. Закрилници на крале и кралици. Бог ми е свидетел, че те се нуждаят от закрила, най-вече от самите себе си. Орденът ни е създаден през хиляда шестстотин и пета година. Специално за тайната, която търсите.

Започваше да става интересно.

— Нима твърдите, че тя наистина съществува?

— А вие защо я търсите? — обади се един от петимата. Гласът му също беше дрезгав като на по-възрастен човек.

— Отговорете! — заповяда трети. — Защо се бъркате в нашите дела?

— Това разпит ли е?

— Нищо подобно — засмя се първият мъж. — Но все пак ни е любопитно защо един агент на американското разузнаване се рови в древната история на нашата страна, търсейки нещо, за което знаят само малцина в света. В „Сейнт Пол“ попитахте своя човек какво се е случило с Фароу Къри. Ние го убихме. С надеждата, че ще прекратите търсенето. Но това не стана. Тази вечер убихме още един от вашите хора. Трябва ли да убием и трети?

Той знаеше кого имаха предвид, но въпреки това тръсна глава.

— Длъжен съм да си свърша работата.

— Ние също — обади се друг глас.

— Няма да постигнете нищо — добави втори.

— Защото ние ще ви попречим — отсече трети.

Първият вдигна ръка и хората му се смълчаха.

— Досега нямате особени успехи, господин Антрим — каза той. — А аз имам чувството, че след окончателния ви провал вашите шефове ще прекратят операцията завинаги. За нас остава да направим всичко възможно това наистина да се случи.

— Защо си криете лицата?

— Секретността е наш съюзник — отвърна възрастният мъж. — Действаме извън закона и трябва да останем невидими. Защото ние решаваме кое и какво е най-доброто за нас. — Замълча за момент, после добави: — И изобщо не се интересуваме от политика.

Антрим преглътна буцата в гърлото си.

— А ние няма да позволим освобождаването на либийския убиец — твърдо рече той. — Не и без последствия и възмездие.

— Вече споменах, че ние не се интересуваме от политика, господин Антрим. Но все пак сме любопитни да чуем от вас наистина ли вярвате, че можете да промените нещата чрез онова, което търсите?

Неприятно бе обзелото го чувство на безсилие.

— Вие убихте агент на американското разузнаване! — процеди той. — Това няма да ви се размине.

— Трябва ли да сме уплашени? — подигравателно изсумтя старецът. — Мога да ви уверя, че сме получавали по-сериозни заплахи от по-опасни врагове! Кромуел и неговите пуритани обезглавиха Чарлс Първи въпреки нашите усилия да ги спрем. Но в замяна на това организирахме свалянето на Кромуел и завръщането на Чарлс Втори на престола. Бяхме там, когато Уилям и Мери трябваше да укрепят кралската власт. Успяхме да обуздаем лудостта на Джордж Трети и да предотвратим назряващия бунт. Твърде много бяха провалените крале и кралици — всеки по-деструктивен от предишния. Но ние останахме на мястото си докрай, с единствената цел да запазим държавата. Не изпитваме страх от Съединените американски щати. Ние с вас добре знаем, че ако се стигне до публичност на разследването ви, никой отвъд Атлантика няма да поеме отговорност. Ще ви зарежат на произвола на съдбата.

Антрим замълча, защото старият негодник имаше право. Това бе изричното условие за провеждането на операцията. Прицелваш се, стреляш, а после продължаваш напред. Но ако те хванат — сам си. Няколко пъти беше работил при подобни условия, но за щастие, не бяха успели да го хванат.

— Какво искате? — попита той.

— Можем да ви убием, но това ще предизвика нов интерес и ще привлече още агенти. Затова ви молим сам да се откажете.

— И защо трябва да го направя?

— Защото се страхувате. Виждам го по лицето ви, в очите ви. Страхът има парализираща сила, нали?

— Стигнах до тук, преследвайки вашия човек — изтъкна Антрим.

— Това е вярно — кимна старецът. — Но нека бъдем честни. Във вашето минало липсва героизъм. В служебното ви досие е отбелязано, че сте предпазлив и разсъдлив човек. Научихме много неща за вас, господин Антрим. За съжаление, нищо не ни впечатли.

— Не се обиждам от оценките ви.

— Ще ви платим — обади се една от сенките. — Готови сме да депозираме пет милиона паунда в сметка по ваш избор. А на шефовете си ще кажете, че не сте открили нищо.

Той машинално преизчисли сумата. Седем милиона долара. Лично негови. Трябваше само да се обърне и да си тръгне.

— Бяхме убедени, че офертата ни ще ви заинтригува — рече възрастният мъж. — Защото не притежавате почти нищо и нямате спестявания. На даден етап ще престанете да бъдете полезен за вашите работодатели — ако това вече не се е случило… Какво ще правите тогава?

Изправен в кръга слаба светлина сред мраморните рицари, Антрим се почувства победен. Дали това не беше целта на тази необикновена среща?

Навън дъждът продължаваше да вали.

Тези хора действаха по добре обмислен сценарий. А той беше принуден да признае, че офертата им е много съблазнителна. Вече беше на петдесет и две и все по-често се замисляше какво ще прави с остатъка от живота си. Обикновено оперативните агенти се пенсионираха на петдесет и пет, но той все още не можеше да си представи как ще живее с мизерната пенсия на държавен служител.

Седем милиона долара. Адски привлекателна сума.

Проблемът беше там, че мъжете насреща му отлично познаваха слабостите му.

— Помислете си, господин Антрим — подхвърли старецът. — Добре си помислете.

— Не можете да избиете всички агенти на американското правителство — почувства се длъжен да отвърне Антрим.

— Наистина е така. Но като платим на вас, ние ще си гарантираме провала на операцията, а това означава спиране на потока американски агенти, пристигащи на британска земя. Вие ще докладвате, че сте се издънили, и ще поемете цялата вина. Убедени сме, че това е много по-добър метод от принудата. За наше щастие, си имаме работа с човек като вас, който е податлив на преговори.

Още една обида, която Антрим се принуди да остави без последствия.

— Ние искаме това да приключи. И с ваша помощ ще го постигнем.

Дясната ръка на сянката се вдигна нагоре, после рязко се спусна. Въоръженият мъж се стрелна напред.

Тялото на Антрим се парализира, неспособно да реагира. Той дочу тихо пропукване. Нещо прониза гърдите му. Остра и пареща болка. Краката му омекнаха. Той рухна на плочите сред мъртвите рицари.

10

Катлийн паркира колата си на Тюдор стрийт, съвсем близо до портала. Върху картата, с която я беше снабдил шефът й, беше изписано МИДЪЛ ТЕМПЪЛ ХОЛ, част от Инс ъф Корт, обитаван от лондонските адвокати от 400 години. Две от големите адвокатски колегии, Мидъл Темпъл и Инър Темпъл, се помещаваха тук още от времето на Хенри VIII. Самият Дикенс бил член на Мидъл Темпъл и Катлийн много харесваше написаното от него за живота в Инс ъф Корт.

„Който пристъпи зад тези стени, оставя шума зад гърба си.“

Все още беше развълнувана от гледката с костите на Хенри. Никога не беше допускала, че ще види подобно нещо. Кой си бе позволил да оскверни гробницата? Със сигурност бяха проявили невероятна дързост, тъй като замъкът „Уиндзор“ се охраняваше строго. Какво са очаквали да открият там? Тези въпроси я измъчваха през цялото пътуване обратно към Лондон. Нямаше търпение да разбере какво я очаква в Мидъл Темпъл.

Дъждът продължаваше да връхлита на талази. Наскоро изсъхналата й къса кестенява коса бързо се намокри. На портала нямаше охрана, а паркингът зад него беше празен. Беше петък, седем и половина вечерта. Работният ден в Инс ъф Корт отдавна беше приключил.

По всичко личеше, че нейният едва започваше.

Прекоси прочутата Кингс Бенч Уок и навлезе в лабиринт от тухлени сгради с тъмни прозорци, който свършваше пред известната Темпъл Чърч. Тя продължи нататък и се озова пред Мидъл Хол. Подмина табелата с надпис ЗАТВОРЕНО ЗА ПОСЕТИТЕЛИ и отвори вратата.

Осветеното пространство вътре беше дълго трийсетина метра и широко около петнайсет, разположено под покрив, чиито подпорни греди от солиден дъб бяха на повече от 900 години. Високите прозорци от двете страни бяха украсени с рицарски брони и хералдически символи на някогашните членове на Мидъл Темпъл. Сред тях освен Дикенс фигурираха имена като сър Уолтър Рали, Уилям Блекстоун, Едмънд Бърк и Джон Марстън. Помещението беше запълнено от четири реда масивни дъбови маси със столове. Върху издигнатия подиум в дъното, над който бяха окачени пет големи маслени платна, се виждаше масата, предназначена за осемте най-старши членове на адвокатската колегия, които се хранеха тук от XVI в. насам. Портретите зад тях не бяха сменяни двеста години. Чарлс I, Джеймс II, Уилям III, Чарлс II, кралица Ана и, полускрита в далечния край, Елизабет I.

Именно от там се появи непознат мъж.

Нисък, около шейсетгодишен, с обветрено лице, кръгло като месечина. Посребрената му коса беше сресана толкова безупречно, че човек почти изпитваше желанието да я разроши.

Когато се приближи, Катлийн получи възможност да се увери, че масивните очила със стоманени рамки не само криеха очите му, но и нарушаваха естествената симетрия на безизразните му черти. Беше облечен в стилен тъмен костюм с жилетка, от джобчето на която висеше сребърен ланец. Куцаше силно с десния крак и се подпираше на бастун.

Катлийн веднага разбра кой е той, въпреки че го виждаше за пръв път.

Сър Томас Матюс. Директор на Сикрет Интелиджънс Сървис.

Едва шестнайсет човека бяха оглавявали агенцията, отговаряща за всички въпроси на външното разузнаване от началото на XX в. насам. Американците предпочитаха да я наричат МИ6 — име, което бе станало популярно по време на Втората световна война.

Катлийн замръзна на място. Не знаеше какво да каже и как да се държи.

— Доколкото съм осведомен, вие сте член на адвокатската колегия на Мидъл Темпъл — каза мъжът с тих, но гърлен глас.

Катлийн кимна, безпогрешно доловила присъствието на лондонския диалект в гласните.

— Завърших право в Оксфорд и ми предложиха членство — отвърна тя. — Изяла съм доста храна в тази зала.

— След което решихте, че прилагането на закона е по-интересно от неговото тълкуване, така ли?

— Нещо такова — кимна тя. — Обичам си работата.

Мъжът насочи показалец в гърдите й и обяви:

— Осведомен съм за това, което направихте преди две години с онази риба!

Тя си спомни за партидите тропическа риба, внесени от Колумбия и Коста Рика за продажба като храна за домашни любимци. Контрабандисти бяха разтворили кокаин в прозрачни пликчета, а после ги бяха скрили между рибите. Но тя успя да разкрие измамата.

— Проявили сте голяма находчивост — похвали я мъжът. — Жалко, че кариерата ви в момента е застрашена.

Тя замълча.

— Ако трябва да бъда откровен, аз разбирам началниците ви много добре — добави той. — Агенти, които отказват да проявят здрав разум, обикновено свършват с куршум в главата, но често стават причина и за смъртта на други хора.

— Извинете, но обидите за тази вечер ми стигат — твърдо отвърна тя.

— Винаги ли сте толкова пряма?

— Сам споменахте, че най-вероятно ще изгубя работата си. Каква полза да увъртам?

— Може би моята подкрепа ще спаси кариерата ви.

Това беше неочаквано изявление.

— В такъв случай кажете какво искате — заяви тя.

Матюс размаха бастуна си.

— Кога за последен път бяхте тук? — пожела да узнае той.

Катлийн се замисли. Беше преди почти една година. Градинско парти на приятел, който беше избран за старши член — един от малцината, които управляваха колегията.

— Доста отдавна — отвърна на глас тя.

— Аз с удоволствие идвам тук — добави Матюс. — Тази сграда е свидетел на толкова много събития в нашата история. Само си представете: стените и таваните са същите от времето на Елизабет Първа. Тя лично е идвала тук. На това място се е състояла премиерата на Шекспировата „Дванайсета нощ“. Всичко това ме впечатлява. А вас?

— Зависи дали ще запазя работата си, или не.

— Случва се нещо необичайно, госпожице Ричардс — усмихна се Матюс.

Тя запази безизразното изражение на лицето си.

— Ще разрешите ли да ви разкажа една история?

Принц Хенри се насочи към кралските покои в двореца „Ричмънд“. Беше пристигнал тук по изричното настояване на своя баща крал Хенри VII.

В това искане нямаше нищо необичайно, предвид особените отношения помежду им след смъртта на брат му Артър — събитие, което го направи пряк наследник на престола. Разбира се, той вече беше свикнал на честите повиквания от страна на баща си, чиято цел най-често беше да му втълпи някои уроци и да го накара да извлече поуки от тях. Правеше го, защото отчаяно искаше да разбере дали вторият му син щеше да бъде в състояние да запази стабилността на кралството.

Кралят лежеше върху алено-златисти завивки, подпрян с възглавници. Край високия балдахин на леглото му се бяха струпали монаси с бръснати глави, лекари и куртизанки. Принцът се вцепени от изненада. Той добре знаеше за предишните болести на баща си — първо възпаление на гърлото, после ревматична треска, хроническа умора, загуба на апетит и пристъпи на депресия. Но никой не го беше информирал за новото неразположение, което изглеждаше доста сериозно.

Изправил се в долния край на ложето, изповедникът изпълняваше своя последен ритуал, мажейки голите глезени на краля със светено масло. Баща му целуна разпятието, поднесено пред устата му, после стаята се изпълни от дрезгавия му глас, с който го беше хокал толкова много пъти:

— Призовавам всемогъщия Бог да ме дари с милостива смърт.

Принцът беше заковал поглед в лицето на този хитър и пресметлив мъж, който беше управлявал Англия в продължение на двайсет и три години. Хенри VII не беше наследил короната, а я беше извоювал на бойното поле, разбивайки армията на омразния Ричард III на Босуърт Фийлд. Така той бе сложил край на династиите Йорк и Ланкастър, за да изгради нова. Династията на Тюдорите.

Кралят му направи знак да се приближи.

— Смъртта е противник, който не може да бъде купен или надхитрен — каза той. — На нея не й влияят нито парите, нито предателството. И тя най-сетне ми се представи.

Хенри не знаеше какво да отговори. От опит знаеше, че най-добрата тактика е мълчанието. Той все пак беше Йоркският херцог, вторият син на краля, и никога не беше мислил, че може да наследи престола. Тази чест се падаше на по-големия му брат Артър, получил романтичното име с единствената цел да легитимира още повече претенциите на династията Тюдор към английския престол. Артър беше получил всякакви привилегии, включително брак с бляскавата принцеса Катерина Арагонска като част от договора с Испания, утвърждаващ солидните позиции на Англия в Европа. Но Артър умря само пет месеца след този брак, едва шестнайсетгодишен. През следващите седем години много неща се промениха.

Почина папа Александър, представител на династията на Борджиите. Наследилият го Пий III се задържа на Светия престол едва двайсет и шест дни. Мястото му беше заето от Юлий II, който години наред се хвалеше, че държи под контрол Свещената кардиналска колегия. В качеството си на Божи наместник, този човек беше проявил достатъчно здрав разум да се вслуша в молбата на Хенри VII. Още на първия ден след Коледа на 1503 г. той бе издал декрет за анулиране на брака на Катерина Арагонска с покойния Артър и разрешение да сключи брак с по-малкия му брат.

Така Катерина се оказа сгодена. Но брак не последва. Умиращият крал беше използвал състоянието си като примамка за Испания и Свещената Римска империя, опитвайки се да получи повече.

— Трябва да поговорим — промълви баща му. При всяка дума от гърлото му излитаха мъчителни хрипове. Очевидно не можеше да си поеме дъх. — Майка ти, с която скоро ще се видя, много те ценеше.

Хенри обожаваше Елизабет Йоркска. Като втори син, той беше оставен изцяло на нейните грижи. Тя го научи да чете и пише, тя го учеше да разсъждава. Красивата и нежна кралица беше починала преди шест години, само няколко месеца след смъртта на първородния й син Артър. А той често се питаше дали съществува друга толкова съвършена жена.

— Аз обичах майка ти повече от всичко на света — задъхано промълви баща му. — Мнозина не биха повярвали, но това е истината.

Ушите на Хенри винаги бяха нащрек. Чуваше всичко, което се говореше за баща му — твърд, строг, упорит, коравосърдечен крал, който не се радваше на народната обич. Той приемаше Англия като своя собственост, защото я беше извоювал на бойното поле. Нацията трябваше да му е задължена. С това убеждение беше започнал да трупа огромното си богатство от новопридобити имения, повечето от тях конфискувани от враговете му. Той знаеше цената на изнудването и ползата от великодушието, проявено към онези, които можеха да платят за своите привилегии — благодарение на него.

— Ние сме християни, синко. Затова трябва да имаме съвест, по-чиста дори от съвестта на Светия отец. Трябва да запомниш това.

Поредният урок? Той беше вече на осемнайсет — висок, здрав, с широки гърди и силни крайници. Мъж във всяко едно отношение. Мъж, на когото му беше дошло до гуша от нравоучения. Освен това беше учен, поет и музикант. Умееше да подбира и използва способните хора и се беше заобиколил с най-интелигентните сред тях. Не странеше от удоволствията, но никога не пренебрегваше дълга си. И изобщо не се страхуваше от провал.

Преди време мечтаеше да стане свещеник. А сега щеше да стане крал.

Още на влизане беше усетил особеното гузно напрежение в двореца. Смъртта винаги е време за кралско покаяние. Предстоеше помилване на затворници, раздаване на милостиня и отслужване на траурни литургии. Канцеларията на Уестминстър щеше да се изпълни с хора, желаещи да платят за окончателно помилване. Настъпваше време за опрощение в буквалния и в преносния смисъл на тази дума.

— Ти си един коравосърдечен негодник! — процеди баща му. — Чуваш ли какво ти говоря?

По навик принцът трепна от гневния му глас и насочи вниманието си към леглото.

— Чувам.

— Всички да се махат! — гневно изкомандва баща му.

Хората около леглото побързаха да напуснат. Баща и син останаха сами.

— Искам да споделя с теб една тайна, за която никога не съм ти говорил — рече кралят.

Лицето му придоби особено изражение.

— Ще наследиш от мен богато и процъфтяващо кралство. Аз отдавна се научих да не вярвам на другите. И ти трябва да бъдеш такъв. Нека си въобразяват, че имат твоето доверие, но вярвай само на себе си. Аз успях да натрупам голямо богатство, което по право принадлежи на Тюдорите.

Нима?

— Скрил съм го добре, на едно място, което някога е принадлежало на тамплиерите.

Хенри от доста време не беше чувал името на този орден. Вече двеста години членовете му ги нямаше никъде. Останали бяха само техните храмове и имения, пръснати из всички краища на страната, някои от които той беше посещавал лично. Кое от тях криеше тайната на краля?

Трябваше да разбере това. Затова реши за последен път да влезе в ролята на покорен син. И се постара това покорство да проличи в погледа, който отправи към баща си.

— Твой дълг е да пазиш съкровището и да го предадеш на първородния си син. Аз се сражавах да поставя семейството ни на престола, а твоята мисия е с Божията помощ да продължиш моето дело.

По този въпрос нямаха различия.

— А мястото ще ти хареса — добави кралят. — Ще ти служи добре, както служеше на мен.

— Истина ли е това? — прошепна Катлийн, заковала очи в лицето на Матюс.

— Доколкото ни е известно, да — кимна той. — Тази история се съхранява в архиви, недостъпни за широката публика.

— Но тук става въпрос за информация на петстотин години!

— Най-смайващото е, че въпреки това все още е актуална. Именно затова ние сме тук.

Как е възможно това, запита се тя, но запази мълчание.

— Сър Томас Райътсли грижливо е записал всичко, случило се на двайсети април хиляда петстотин и девета година. Хенри Седми умрял на следващия ден. За съжаление, в записките на Райътсли не се споменава нищо за онова, което кралят споделил със сина си. Знаем само, че Хенри Осми споделил тайната с шестата си съпруга Катрин Пар. Това станало малко преди смъртта му през хиляда петстотин четирийсет и седма година. Знаем също, че богатството на Хенри Седми преди смъртта му възлизало на четири милиона и половина паунда. Тази сума не може да се преизчисли в днешни пари, защото по-голямата част от него са скъпоценни метали с неизвестно качество и количество. Но при всички случаи става въпрос за милиарди лири стерлинги.

После той й разказа какво се бе случило край смъртното ложе на Хенри Осми през януари 1547 г. Разговорът между съпруг и съпруга твърде много приличаше на онзи, който баща и син бяха провели трийсет и осем години по-рано.

— С жените Хенри Осми се държал като глупак — въздъхна Матюс. — Доверил се на Катрин Пар, която го мразела. А тя за нищо на света не би предала информацията на Едуард Шести. — По-възрастният мъж замълча за момент, после попита: — Познавате ли живота на Катрин Пар?

Тя поклати глава.

Матюс обясни, че Пар била дете на една от куртизанките на Хенри VIII и била кръстена на първата му съпруга Катерина Арагонска. Била високообразована. Говорела френски, испански и италиански. Хенри се оженил за нея през 1543 г. Когато умрял през 1547 г., тя била почти на трийсет и шест.

Забременяла малко след четвъртия си брак с Томас Сиймур и отишла да живее в замъка „Съдли“ в Глостършър, където през август 1548 г. родила дъщеря, но шест дни по-късно умряла. Самият Сиймур живял до март 1549 г., когато го екзекутирали за измяна. След това Катрин Пар, Томас Сиймур и дъщеря им Мери потънали в забрава.

— Днес обаче нещата не стоят точно така — добави Матюс.

Случва се нещо много сериозно, беше казал шефът й в „Уиндзор“. Разговорите за края на кариерата й в АБТОП и завръщането й в Мидъл Темпъл пробудиха спомените й за времето, когато се беше хранила на дългите маси в компанията на студенти и колеги адвокати — едно от периодичните задължения на всички членове на колегията. Някога, преди векове, ги бяха призовавали на вечеря с помощта на рог, надуван от специален човек на стълбите пред трапезарията. Но неговите звуци не стигали до хората, които ловували зайци на отсрещния бряг на Темза, и затова рогът постепенно излязъл от употреба и бил прибран в хранилището.

Катлийн често се опитваше да си представи обстановката преди стотици години, когато хората живеели постоянно тук и учели правото. Може би скоро самата тя щеше да дойде тук като бивш агент.

Беше крайно време да се върне в настоящето.

— Защо съм тук? — попита тя.

Поискаха теб, беше казал шефът й.

— Блейк Антрим.

Много дълго време не беше чувала това име. А произнасянето му тук, в Мидъл Хол, само усили изненадата й.

— Предполагам, знаете, че преди време аз бях близка с Антрим — овладя се тя.

— Надявахме се, че някой от нашите агенти ще го познава. Компютърното ни проучване установи, че Антрим е написал блестяща препоръка за назначението ви в АБТОП.

— Не съм го виждала и чувала от десет години — поклати глава тя.

И не искаше да го чува.

— Вашият баща е бил член на Мидъл Темпъл — отвърна Матюс. — Също като дядо ви и прадядо ви. Всичките са били адвокати, а прадядо ви е бил дори член на управата. Би трябвало и вие да вървите по стъпките им, но вместо това решавате да станете инспектор. Но сте запазили членството си в колегията и до ден-днешен, без да бягате от отговорностите, свързани с него. Въпросът е защо?

Бяха я проучили както трябва. Тези подробности ги нямаше в служебното й досие.

— Няма значение защо съм предпочела да не практикувам право — отвърна тя.

— Не съм съгласен — поклати глава Матюс. — Фактически отговорът на този въпрос може да има ключово значение и затова не бива да го пренебрегваме.

Тя замълча, а той моментално усети колебанието й.

Махагоновият му бастун описа полукръг по посока на залата. Едва сега Катлийн забеляза глобуса от слонова кост, който изпълняваше ролята на ръкохватка. Континентите бяха оцветени в черно и контрастираха много добре с полираната му повърхност.

— Тази сграда е на петстотин години и на практика представлява една от последните реликви на династията на Тюдорите. Предполага се, че Войната на розите е започнала в градината на няколко крачки от тук. Участниците в нея се различавали по цветето, което избрали — ланкастърците червена роза, а привържениците на Йорк бяла. Гражданската война продължила петдесет и пет години. — Матюс направи кратка пауза и добави: — Този комплекс е бил свидетел на голяма част от нашата история.

Все още не беше отговорил на първия й въпрос.

— Защо ме повикахте тук?

— Елате, ще ви покажа.

11

Малоун започна да събира нахвърляните наоколо дрехи и да ги тъпче в саковете. Направи му впечатление, че Гари беше сгънал своите така, както той го беше учил. Главата продължаваше да го боли от удара в паважа и всичко се мержелееше пред очите му.

Иън му помагаше, без да прави опити да избяга. Но за всеки случай Малоун беше заел позиция между него и задната стена.

В един момент той спря и седна на земята, за да събере мислите си. Дъждът навън беше преминал в ситен ръмеж. Въздухът беше леден и той бе доволен, че бе облякъл коженото си яке.

— Добре ли си? — подхвърли Иън.

— Не съвсем. Цепи ме главата.

Той вдигна ръка и разтри скалпа си, като внимаваше да не докосва болезнената цицина.

— Не исках да зарежа сина ти — обади се Иън. — Казах му да скача.

— Той не е като теб.

— По време на полета ми каза, че не си истинският му баща.

— Напротив — обиди се Малоун. — Не съм биологичният му баща, но съм истинският!

— Той иска да знае кой е биологичният.

— Така ли каза?

Иън кимна.

Сега не беше време да обсъждат този въпрос.

— В какви други неприятности си се забъркал?

— Не се безпокой, ще се оправя.

— Попитах те друго и искам отговор.

Иън замълча. Но Малоун се нуждаеше от отговори. Късчета от мозайката липсваха. Доскоро това нямаше значение, но след изчезването на Гари нещата се промениха.

— Как стигна от Лондон до Джорджия?

— Когато избягах от колата с компютърната флашка, онези типове започнаха да ме търсят. Посетиха дори мис Мери, но тя не им каза нищо.

— Коя е мис Мери?

— Държи една книжарница на „Пикадили“. Онези ме търсили навсякъде и стигнали до нея. После срещнах един мъж, който ми предложи пътуване до Щатите, и аз приех.

От Стефани Малоун знаеше, че Иън е бил задържан от митническите власти в Маями, докато се опитвал да влезе в страната с фалшив паспорт. Арестували и спътника му — ирландец с няколко заповеди за международно издирване. Така и не станало ясно какви са били плановете му по отношение на Иън. Но безплатните пътувания никога не са безплатни.

— Знаел си, че онзи мъж е престъпник, нали?

Иън кимна.

— Смятах да му избягам още на летището. Мога да се грижа за себе си.

Малоун постави под съмнение последното. Момчето явно е било уплашено до смърт, за да побегне. Стефани му каза, че ЦРУ го издирва от средата на октомври. След залавянето му в Маями (издало го името му) незабавно го прехвърлили в Атланта.

След това им трябвало да му намерят придружител по обратния път за Англия. А именно — него.

— Защо побягна от мен на летището в Атланта?

— Защото не исках да се връщам тук.

— Нямаш ли семейство?

— Не ми трябва семейство.

— Ходил ли си изобщо на училище?

— Не съм чак толкова тъп. Мога да чета. Би било глупаво да ходя на училище всеки ден.

Очевидно въпросът му беше докоснал чувствителна струна.

— Колко пъти си бил в затвора? — продължи разпита Малоун.

— Няколко. Най-вече след едни неприятности, които имах.

Докога ли ще се прави на герой, запита се Малоун. Още в Джорджия беше забелязал страха в очите му при новината, че ще пътуват обратно за Лондон. А също и объркването, изписало се върху лицето на собствения му син.

Допреди две седмици животът на Гари беше спокоен и сигурен. Имаше си майка и баща, семейство, макар и пръснато на два континента. Но днес вече знаеше, че има и биологичен баща. И съвсем естествено искаше да узнае кой е той. Отказът на Пам беше грешка. Гари със сигурност се беше уплашил, че вече не е Малоун. Желанието му да научи произхода си беше най-естественото нещо на света.

— Гари ми каза, че някога си бил таен агент на правителството — обади се Иън. — Като Джеймс Бонд.

— Нещо такова, ама наистина — кимна Малоун. — Ти знаеш ли кой е баща ти?

— Никога не съм го виждал — поклати глава момчето.

— А питал ли си се някога как изглежда?

— Не съм мислил за това. Него просто го нямаше. Майка ми също. Никога не съм изпитвал нужда от родители. Имах достатъчно мозък и навреме разбрах, че мога да разчитам само на себе си.

Това не можеше да е вярно. Децата имат нужда от майка и баща. Поне Малоун мислеше така.

— Трудно е да живееш на улицата, без покрив над главата — заяви той.

— Имам си покрив над главата. Имам и приятели.

— Например?

— Мис Мери, жената с книгите — отвърна Иън и посочи найлоновата торбичка. — Тя ми даде тези книги. Понякога ми позволява да пренощувам в книжарницата, особено когато навън е студено. Тогава мога да чета каквото си пожелая.

— И аз обичам да чета. Имам книжарница.

— Гари ми каза.

— Вие с него доста сте си поговорили.

— Полетът беше дълъг, а и не ни се спеше.

Малоун съвсем не беше изненадан, че момчетата бяха разговаряли помежду си. С кого друг би могъл да си поговори Гари? Със сигурност не с майка си, която не му предлагаше нищо. Нито пък с баща си, който беше научил истината съвсем наскоро също като него.

— Какво каза на Гари за биологичния му баща? — пожела да узнае той.

— Да не се държи като малко дете. Че всичко е окей, докато не сгази лука.

Малоун озадачено го погледна.

— Ние с него сме деца. И току вземем, че сгазим лука. Тогава идва ченгето и става лошо. И ни нареждат какво да правим.

Замълчаха.

— Казах му да направи нещо — обади се след известно време Иън. — С твоя помощ.

Малоун осъзна, че момчето по свой начин се опитва да му направи комплимент.

— Така и не ми отговори защо побягна на летището в Атланта — поклати глава той.

— Ако не беше Гари да ме спре, със сигурност щях да изчезна.

В помътеното му съзнание изплуваха физиономиите на Норс и Дивийн.

— Очакваш, че тук ще ти се случи нещо лошо, нали?

Не получи отговор. Иън гледаше някъде надалече в мрака.

Това беше отговорът, от който се страхуваше Малоун.

12

Антрим отвори очи. Лежеше на каменния под на ротондата редом със статуите на тамплиерите. Ужасната болка в мускулите обясняваше какво се беше случило. Петдесет хиляди волта бяха пронизали гръдния му кош. И в резултат на това беше изгубил съзнание. Бяха го парализирали с тейзър. Беше за предпочитане пред куршума, но все пак си беше гадно.

Орденът на Дедал. Какво, по дяволите, означаваше това?

Той изпита непреодолимо желание да ги приеме за шайка откачалки и да ги забрави. Но тези старци бяха ликвидирали Фароу Къри и неговия човек в „Сейнт Пол“. А на всичко отгоре знаеха почти всичко, което вършеше той самият. Следователно представляваха сила, с която беше длъжен да се съобразява. Очевидно беше попаднал на следа. В продължение на доста време неговите хора събираха исторически артефакти и ръкописи от хранилища, разпръснати из цяла Англия. Бяха успели да заснемат съответните текстове в Британската библиотека, а после дори да проникнат в гробницата на Хенри VIII. Без никакви признаци, че някой е забелязал действията им.

И все пак членовете на Ордена на Дедал знаеха, че тази вечер той ще посети катедралата „Сейнт Пол“. Дали не знаеха и най-важното, запита се той. Не бяха споменали нито дума за Иън Дън, за компютърната флашка или за информацията, записана в нея. Това му даваше надежда.

Последните три години бяха низ от провали. Най-сериозният от тях бе в Полша, където имаше и последици. А Лангли ненавиждаше последиците. Особено онези, които произтичаха от действията на Отдела за специални контраоперации. Задачата на Антрим бе да оправя нещата, а не да ги влошава. Вашингтон търсеше начин да попречи на шотландците да освободят един масов убиец и да го предадат на Либия. Великобритания бе съюзник на Америка. По тази причина инструкциите му бяха ясни още от самото начало.

Направи го. Но гледай да не те хванат.

Той разтри гърдите си, които продължаваха да го болят, а после започна да масажира слепоочията си.

Събитията в „Сейнт Пол“, а после и тук определено не се покриваха със заповедта да не го хванат. Може би наистина бе време да сложи точка на всичко това.

Пет милиона паунда.

Той бавно се изправи. Тишината се нарушаваше единствено от шумоленето на мокрото му палто. Кръглият неф и мястото на църковния хор изглеждаха все така безлюдни на слабата светлина. Все още не беше в състояние да мисли логично, но вече си даваше сметка, че които и да бяха тези хора, те бяха свързани с Мидъл или с Инър Темпъл. Нямаше друг начин да си осигурят такова уединение.

Разтри главата си, която го болеше от падането. Някога имаше гъста кестенява коса, но сега темето му беше полуголо, с прошарени кичури отстрани. И баща му беше оплешивял след четирийсет. Защо да не наследи и това, след като беше наследил всичко останало?

Той извади телефона си и провери за съобщения. Нямаше никакви. Какво ставаше с Котън Малоун и Иън Дън? Трябваше да разбере.

Погледът му попадна върху нещо, което се белееше между статуите. Визитна картичка. Наведе се да я вземе.

Беше една от неговите. Белгийска. Част от камуфлажа на Държавния департамент с адреса и телефоните на посолството, над които се мъдреше официалната му позиция: ПОМОЩНИК-АТАШЕ ЗА ВРЪЗКИ С ОБЩЕСТВЕНОСТТА.

Посланието на гърба й беше изписано със синьо мастило и съдържаше само една дума:

КАРЦЕРЪТ.

Той знаеше за какво става въпрос: малка килия над стълбището, в която някога са затваряли рицарите тамплиери, нарушили правилата на Ордена. Беше я виждал с очите си още като дете.

Погледна към мястото на църковния хор. Какво ли имаше там?

Той прекоси зле осветеното пространство и се насочи към стълбите. От отдавна липсващата врата бяха останали само пантите и резето. Влезе в килията. Светлината проникваше през два тесни процепа — единият към олтара, а другият към кръглия неф. Площта беше малка — с дължина метър и двайсет и ширина не повече от шейсет сантиметра. Което не позволяваше човек да легне дори с минимална доза удобство. Точно такава е била идеята, помисли си той.

Трупът на мъжа с работен псевдоним Гейъс Даймънд беше с опрян гръб на стената. Сгърченото в тясното пространство тяло беше странно извито, с увиснала на една страна глава.

Защо го бяха докарали тук?

Разбира се. За да му покажат на какво са способни.

Ръцете на мъртвеца притискаха някаква книга към гърдите. „Митология на древния свят“.

Той се наведе и я издърпа. Друга негова визитка отбелязваше страница някъде към средата. Би трябвало да пребърка Даймънд, за да се увери, че няма лични документи, но после си даде сметка, че тялото му никога няма да бъде намерено.

Той се обърна и тръгна обратно по стълбите с книгата в ръка. Стигнал долу, той се огледа за миг, а после пристъпи към един от канделабрите, осветяващи мястото на църковния хор. Отвори на отбелязаната страница и веднага видя оградения с кръгче пасаж:

В долния край на страницата, непосредствено под оградения текст, имаше ново послание, изписано със син химикал:

Веднага забеляза промяната в изписването. Сина, а не слънцето1.

Най-отдолу имаше още един, последен ред:

Плюс английски телефонен номер.

Бяха абсолютно сигурни в себе си. Не ако искаш сделка, а когато си готов за нея.

Той вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои. Беше на ръба на паниката, но комбинацията между страха и желанието за спешни действия накара мускулите му да възвърнат част от силата си.

Може би бяха прави. Нещата излизаха от контрол, и то с бързина, с която не беше свикнал.

Той откъсна страницата и я пъхна в джоба си.

13

Катлийн последва Матюс. Двамата прекосиха Мидъл Темпъл Лейн, завиха наляво и влязоха в една от многобройните офис сгради, чиито прозорци гледаха към Пъмп Корт. Малкият вътрешен двор беше получил наименованието си от някогашните противопожарни помпи. Захранваният от подпочвени води резервоар беше монтиран в дъното на плочника. Древният кладенец си беше на мястото, но помпите отдавна ги нямаше. В северния край се виждаха тъмните контури на слънчевия часовник, станал известен с надписа си: Ние сме сенки и като сенки се разделяме.

Всички врати на кабинетите в сградата бяха затворени, в коридорите цареше тишина. Матюс пое нагоре към четвъртия етаж, като почукваше с бастун по дървените стъпала. Инс ъф Корт беше получил името си, поради факта че някога членовете му бяха учили и живели в тези сгради. Някога те били независими юридически колежи със самостоятелно управление, а завършилите получавали правомощия за адвокатска практика.

Всичко ставало съгласно строги правила.

По традиция клиентите се консултирали със своите адвокати не в кабинетите, а на верандата на Темпъл Чърч или в Уестминстър Хол, където съдът заседавал чак до края на XIX в. От тези стари традиции не беше останало нищо. Голяма част от учебните зали в сградите около Мидъл и Инър Темпъл бяха превърнати в работни кабинети. Като жилища се използваха само помещенията на последните етажи.

Катлийн се изкачи по стълбите заедно с Матюс, който отвори вратата на един от апартаментите. Вътре не светеше, но в тъмнината ясно се очертаваха контурите на масивно канапе, столове и библиотека със стъклени вратички. Тук-там по стените се забелязваха куки, на които би трябвало да са окачени картини. Миришеше на прясна боя.

— Ремонтират — отбеляза Матюс, затвори вратата и я поведе към големия прозорец в дъното. През него се виждаха мокрите плочи на вътрешния двор и Темпъл Чърч, полускрита сред останалите сгради.

— Там долу също се е създавала част от нашата история — отбеляза Матюс. — В една или друга форма тази църква съществува вече хиляда години.

Тя знаеше, че едно от условията за дарението на тази земя на юридическата гилдия от страна на Джеймс I било църковният храм да остане място за богослужение. Самата църква излъчваше някаква романтична тайнственост, източник на невероятни легенди, но въпреки това Катлийн продължаваше да я възприема единствено като параклис на Инс ъф Корт.

— Ние, британците, винаги сме се гордели с върховенството на закона — продължи Матюс. — А Инс ъф Корт е мястото, където практикуващите право са усъвършенствали своите умения. Помните ли как някога са наричали това място? Най-благородната люпилня на свободата и хуманността в кралството. Едно изключително уместно определение.

Тя беше съгласна с това.

— Магна Харта постави началото на нашата вяра в закона — добави Матюс. — Тя е един монументален акт. Бароните изискват и получават от своя суверен цели трийсет и седем отстъпки, свързани с кралската власт.

— Повечето от които никога не са се прилагали и постепенно са били премахнати — почувства се длъжна да каже тя.

— Абсолютно вярно. Фактически само три от тях все още действат. Но Магна Харта е дала началото на един общовалиден принцип: никой свободен човек не може да бъде наказван по друг начин освен чрез законите на страната. А тази концепция промени съдбата на цялата нация.

Дъждът намаля, превръщайки се в монотонен ръмеж. От страничната врата на църквата се появи мъж, който закопча палтото си и пое към Кингс Бенч Уок и портала на входа на комплекса.

— Това е Блейк Антрим — обади се Матюс. — Водещ агент на операция на ЦРУ, известна като „Измамата на краля“, която се провежда в момента в страната ни.

Тя остана да гледа след Антрим, който прекоси жълтеникавата светлина на фенерите от ковано желязо и изчезна в мрака.

— Колко близка бяхте с него? — обърна се да я погледне Матюс.

— Бяхме заедно само една година. Аз следвах право в Оксфорд, а после подадох молба за членство в Мидъл Темпъл.

— Но Антрим промени намеренията ви, така ли?

— Не директно — сви рамене тя. — Докато бяхме заедно, предпочитанията ми бяха на страната на правоохранителните органи, а когато се разделихме, подадох заявление за работа в АБТОП.

— Не ми приличате на жена, която ще позволи на някой мъж да се намесва толкова пряко в живота й. Всичко, което съм слушал или чел за вас, сочи, че вие сте твърда, умна и независима.

— Той беше… как да кажа… труден.

— Шефовете ви твърдят същото за вас.

— Опитвам се да не бъда такава.

— Забелязах, че нямате почти никакъв акцент, но дикцията и синтаксисът ви не са британски.

— Баща ми беше англичанин, но почина, когато бях на осем. Майка ми е американка. Не се омъжи втори път. И си остана американка, въпреки че живеехме тук.

— Познавате ли американец на име Котън Малоун?

Тя поклати глава.

— Бивш агент на американското разузнаване — поясни Матюс. — С висока репутация и компетентност. Коренна противоположност на Антрим. По всяка вероятност Антрим го познава и е улеснил пребиваването му тук, в Лондон. Преди няколко часа в страната се е завърнал и младеж на име Иън Дън, който е пътувал заедно с Малоун. В момента Антрим го издирва навсякъде.

— А вие знаете ли, че ние с Блейк не се разделихме кой знае колко приятелски? — принуди се да попита тя.

— Но въпреки това той ви е дал отлични препоръки за кандидатстване в АБТОП — възрази Матюс.

— Това беше, преди да се разделим.

— Спрях се на вас заради някогашната ви връзка с Антрим, госпожице Ричардс. Ако тази връзка е била повърхностна или несъществуваща, нямам никаква полза от вас. А както добре знаете, вече не сте много полезна за АБТОП.

— А вие ще оправите нещата, така ли?

— Само ако ми помогнете да разреша този проблем — кимна той.

— Аз мога да спечеля благоразположението на Блейк — твърдо отвърна тя.

— Това исках да чуя. Той не трябва да заподозре нищо. При никакви обстоятелства не бива да разбере, че имате контакти с нас.

Катлийн кимна.

После се възползва от нахлуващата през прозореца бледа светлина, за да разгледа топ шпионина на Англия. Една истинска легенда от времето на Студената война. Беше чувала какви ли не истории за него, които за момент я бяха накарали да мечтае за СИС. Но отново да се сближи с Блейк и да разговаря с него? Това без съмнение щеше да й струва много.

— Аз съм от Инър Темпъл — добави Матюс. — Членувам в него от петдесет и пет години, а ей там четях лекции по право… — Той посочи широкия купол на храма, който се виждаше през прозореца.

— Но после и вие сте избрали правоохранителните органи — подхвърли тя.

— Точно така. Както виждате, с вас имаме нещо общо.

— Все още не сте ми казали за какво изобщо става дума.

Матюс пристъпи към близкото бюро, измъкна един стол и с жест я покани да седне.

Тя се подчини. Едва тогава забеляза тъмния правоъгълник на лаптопа пред себе си. Той го включи и натисна един бутон на клавиатурата. Екранът оживя и я заля с ярката си светлина. Тя сведе клепачи, позволявайки на очите си да се адаптират.

— Прочетете това, а после изпълнете инструкциите — нареди Матюс и тръгна към вратата.

— А как ще намеря Антрим? — спря го с въпрос тя.

— Не се безпокойте. Когато му дойде времето, ще получите съответната информация.

— А как ще ме намерите вие?

Матюс спря.

— Не задавайте глупави въпроси, госпожице Ричардс — хладно я изгледа той.

После продължи към вратата.

14

Малоун поведе Иън обратно към Малката Венеция, където имаше много таксита. Дивийн все още не се беше обадил. Сърцето му се свиваше при мисълта, че Гари е в опасност.

Как допусна да се случи това? То беше в разрез с всичко, което се опитваше да направи, след като напусна Министерството на правосъдието.

— Напускам работата си — съобщи той на Гари.

— Мислех, че обичаш онова, което вършиш — отговори момчето.

— Рисковете стават прекалено големи — поклати глава той.

Това се случи в Мексико Сити. Той беше там като участник в съдебния процес срещу трима души, обвинени в убийството на агент на ДЕА. По време на обедната почивка попадна на престрелка в един от градските паркове, която се превърна в кървава баня. Седем убити, девет ранени. В крайна сметка той успя да ликвидира стрелците, но с цената на куршум в лявото рамо. Процесът на възстановяването му продължи месец, осигурявайки му достатъчно време да помисли какво ще прави оттук нататък.

— Ти си на тринайсет — каза той на Гари. — Може би ще ти е трудно да разбереш, но понякога се налага човек да промени живота си.

Вече беше връчил оставката си на Стефани Нел, слагайки точка на 12-годишната си кариера в отряд „Магелан“ и малко повече във флота. През това време беше стигнал до длъжността старши помощник, с възможности да стане и капитан, но нищо повече.

— Ще се преместиш да живееш в чужбина, така ли? — попита Гари.

— Да, но това не означава, че се разделяме.

На практика обаче стана точно така.

Когато реши да напусне, двамата с Пам бяха разделени вече пет години. Един ден, прибирайки се след поредната мисия, той откри, че тя просто се беше изнесла. Кратка бележка на масата го информираше, че с брака им е свършено. Лаконична, студена. Точно в неин стил. Отдолу беше изписала някакъв адрес на другия край на града, където двамата с Гари се бяха преместили, вземайки само най-необходимото. Не бързаха с развода, макар че си говореха само когато трябваше да направят нещо за Гари.

Бяха живели заедно твърде дълго време. Той напусна флота, за да стане адвокат, а после и агент за Министерството на правосъдието. Тя също стана юрист. Той обикаляше света, а тя — съдебните зали на Атланта. Виждаха се през седмица, отделяйки цялото си свободно време на Гари, който растеше много по-бързо, отколкото те предполагаха. Останалото време прекарваха с приятели, които всъщност не познаваха. Това трудно можеше да се нарече живот. Беше по-скоро съществуване. Онзи куршум в Мексико Сити най-после го накара да се запита това ли е животът, който искаше да води. Нито той, нито Пам бяха щастливи. Поне в това бяха сигурни. Но Пам беше онази, която направи малката крачка от нещастието към гнева.

— Кога най-после ще бъдеш доволен? — попита го веднъж тя. — Флотът, школата за пилоти, Юридическият факултет, Военната прокуратура, специалният отряд. А сега и неочакваната ти оставка. Какво още можем да очакваме?

— Отивам да живея в Дания.

Изражението й бе непроницаемо. Спокойно би могъл да й каже, че се мести на Луната.

— Какво ще правиш там?

— Писна ми да стрелят по мен.

— Откога? Нали беше влюбен в специалния отряд?

— Време е да порасна.

— И това чудо ще стане, като се преместиш в Дания?

Той нямаше намерение да навлиза в подробности. На нея всъщност не й пукаше. Нито пък той искаше да бъде обратното.

— Най-напред трябва да поговоря с Гари. Искам да съм сигурен, че няма да има нищо против.

— Откога те е грижа какво ще си помисли той?

— Напуснах заради него. С идеята баща му да е някъде наблизо.

— Това са глупости, Котън. Напусна заради себе си. Не бива да се оправдаваш с момчето. Ти кроиш планове не за него, а за себе си.

— Не е нужно да ми обясняваш какво мисля.

— А кой друг да го направи? Бяхме женени твърде дълго време. Нима мислиш, че ми е било лесно да чакам да се прибереш бог знае откъде? И да се питам дали това няма да стане в чувал за трупове? Аз платих тази цена, Котън. Гари също. Но момчето те обича. Всъщност не, обожава те. И двамата знаем какво ще каже. Имали сме много провали заедно, но Гари е безспорен успех и за двама ни.

Беше права.

— Чуй какво ще ти кажа, Котън. Твоя работа е защо си решил да се преместиш отвъд океана. Ако това ще ти донесе щастие, направи го. Но не се извинявай с Гари. Последното нещо, от което той се нуждае, са опитите на един разочарован родител да компенсира собственото си тъжно детство.

— Харесва ти да ме обиждаш, а?

— Прекрасно знаеш, че истината трябва да бъде изречена.

Истината? Едва ли. Тя пропускаше най-важната част. Ти не си биологичният баща на Гари. Типично за Пам. Един набор правила за нея, друг за всички останали. Но сега и двамата имаха сериозен проблем.

Иън мълчаливо крачеше до него. Странно как инстинктите помагаха на оцеляването дори когато ставаше въпрос за тийнейджър. Той много му се беше ядосал в онази преустроена конюшня, но същевременно съзнаваше, че момчето мълчаливо признава вината си за бъркотията около Гари. Твърдо реши това да не се повтаря повече. Хлапето до него се нуждаеше от състрадание, а не от враждебност.

А от какво се нуждаеше Гари? Да разбере кой бе истинският му баща? Какво добро би му донесло това след петнайсет години неведение? За съжаление, Пам не беше помислила за последствията. Защо ли?

Отговорът беше очевиден. Изобщо не беше мислила. Тя просто действаше.

Жените не бяха силната му страна. Не ги разбираше, не знаеше как да се оправя с тях. И затова ги избягваше. Просто и ясно. С цената на самотата. Гари беше единственото нещо на света, което никой не можеше да му отнеме. Но дали наистина бе така?

Внезапно той осъзна защо бе толкова неспокоен, откакто научи истината. Защото бащинството му беше поставено под въпрос. Когато човек участва в създаването на дете, то е завинаги. Включително и когато съдът ти отнема всякакви родителски права, включително и когато допускаш грешки (а той ги беше допускал с тонове) ти завинаги си оставаш баща.

Нещо, което сега биха могли да му отнемат. Поне частично. Гари би могъл да се запознае с биологичния си баща. Той от своя страна би могъл да се окаже страхотен човек. Шокиран от новината, че има син. Биха могли да се сближат. И обичта на Гари да бъде раздвоена. За самия него това означаваше да сподели с някой друг чувства, които до този момент са били само негови. А може би и да ги изгуби напълно.

Възможност, която възприемаше болезнено.

15

Катлийн прегледа информацията в лаптопа. Историите на сър Томас за случилото се преди смъртта на Хенри VII и Хенри VIII бяха интригуващи, но екранът предлагаше нови подробности.

Хенри VII, първият крал от династията на Тюдорите, успял да натрупа значително състояние, което по-късно преминало в ръцете на сина му, Хенри VIII. През последните пет години от своите трийсет и осем на престола Хенри VIII държал фамилното богатство в железни сандъци в Уестминстър и в други свои замъци. Усвоил много добре методите на баща си, той успял да увеличи многократно състоянието си чрез глоби, данъци, продажба на кралски имоти и събиране на значителни задължения от французите. Още пари дошли от затварянето на манастирите. При възкачването му на престола през 1509 г. техният брой бил 850. През 1540 г. останали едва 50, а богатството на останалите било конфискувано. Според приблизителни изчисления ставало въпрос за десетки милиони паунда (днес милиарди). Същевременно липсват точни данни за състоянието на Хенри VIII. Известно е, че малка част от това богатство стигнала до сина му Едуард VI, наследил престола през януари 1547 г.

Когато баща му умрял, Едуард бил едва 10-годишен. Това наложило създаването на регентски съвет, който управлявал от името на малолетния крал. През март 1547 г. Едуард Сиймур — брат на покойната кралица Джейн Сиймур и вуйчо на краля, бил назначен за протектор на Едуард до навършване на пълнолетието му. Първата му работа била да сложи ръка на петте стаи със съкровища, които Хенри завещал на сина си. В края на 1547 г. регентският съвет създал комисия, която извършила ревизия на остатъците от богатството на Хенри. Тя установила наличието на 11435 лири под формата на златни монети, главно суверени и испански реали.

Съдбата на останалите съкровища била неизвестна.

Съдбата на фамилията Сиймур обаче била кристално ясна.

Хенри VIII изпитвал изключително топли чувства към Джейн Сиймур. Далеч по-топли от чувствата към останалите си пет съпруги. Тя му родила така желания наследник, но умряла неочаквано няколко дни по-късно. Докато Хенри VIII бил жив, фамилията Сиймур се ползвала от всички възможни привилегии. Но след смъртта му всичко се променило. През 1549 г. Едуард Сиймур бил свален от престола, а три години по-късно — през 1552 г., бил екзекутиран за държавна измяна. По-малкият му брат Томас имал същата съдба. През април 1547 г. той се оженил за Катрин Пар, последната кралица на Хенри VIII. Но две години по-късно, през 1549 г., той също бил екзекутиран за държавна измяна. Това станало малко преди брат му да падне от власт.

Едуард VI умрял през 1553 г., без да стигне до пълнолетие.

Отдавна е известно, че Хенри VIII предал на Катрин Пар информация за скривалището на съкровището, което трябвало да бъде поето от сина му. Но тази информация не е нищо повече от бележка под линия. Без почти никакво значение.

Напоследък обаче агенти на американското разузнаване насочват вниманието си точно към тази неяснота. Те търсят скривалището из цялата страна. Вашите шефове вероятно вече са ви информирали за серията кражби, а вие сте видели с очите си поругаването на гробницата на Хенри VIII. Ключът към откриването на въпросното скривалище лежи в съдържанието на един стар зашифрован дневник. По-долу предлагаме една страница от него.

Въпросният шифър най-вероятно е бил разбит от човек на име Фароу Къри, който служи на американците. За нещастие, преди няколко седмици той стана жертва на инцидент в лондонското метро. Според последната информация има шанс неговото проучване да е оцеляло. В тази връзка се нуждаем от вашата помощ. В издирването вече се е включил Блейк Антрим. Предстои среща, на която ще бъдете запозната с детайлите. Моля незабавно да се придвижите към Джизъс Колидж в Оксфорд, където ще се запознаете с въпросната информация.

Това беше целият текст.

Катлийн остана неподвижна в мрака, заковала очи в монитора. В съзнанието й нахлуха спомените за Блейк Антрим. Двамата излизаха цяла година. Тя беше студентка по право, а той й се представи като служител на Държавния департамент, но в крайна сметка й разкри истината за себе си.

— Работя за ЦРУ — обяви Антрим.

Тя се изненада, защото това изобщо не й беше минавало през ума.

— С какво по-точно се занимаваш?

— С оперативни анализи, но скоро ще бъда ръководител на екип. По принцип работя в областта на контраразузнаването.

— Трябваше ли да ми кажеш това?

— Не мисля, че си шпионка — сви рамене той.

— Не ставам за такава работа, така ли? — обиди се тя.

— По-скоро нямаш интерес към такива неща.

Срещнаха се за пръв път в един лондонски пъб, запозна ги общ приятел. Краят настъпи много бързо, защото той я хвана с друг мъж. Но не и преди да се отегчи от него. Най-вече от гневните му пристъпи, които настъпваха неочаквано, без предупреждение. Той мразеше работата си, мразеше и началниците си. Нямаше нито една добра дума за тях. Постепенно тя осъзна каква е истинската му същност. Тъжен и слаб човек, надарен с мъжка привлекателност, но напълно неспособен да бъде искрен.

В съзнанието й изплува денят на раздялата.

— Курва! — извика Антрим с блеснали от гняв очи.

Никога не го беше виждала толкова ядосан. Появи се в жилището й рано сутринта без предупреждение. Мъжът, с когото беше прекарала нощта, току-що си беше тръгнал. Когато на вратата се почука, тя си помисли, че това е новият й любовник, пожелал още една, последна целувка. Но вместо него на прага стоеше Антрим.

— Между нас всичко приключи! — обяви тя.

Той обаче се втурна вътре и затръшна вратата след себе си.

— Така ли го правиш? С друг мъж? Тук? Където с теб сме прекарали толкова време заедно?

— Аз живея тук.

Тя просто искаше той да си тръгне. При вида му буквално й се повдигаше. Не помнеше кога точно престана да го харесва и започна да го ненавижда. И когато се появи другият, който беше пълната противоположност на дребнавия, пресметлив мъж, с когото беше живяла цяла година, изкушението беше твърде силно, за да му устои.

На практика беше решила да му позвъни по-късно през деня и да обяви решението си.

— Всичко свърши — повтори тя. — А сега си върви.

Той се нахвърли отгоре й. Внезапно, с огромна ярост.

Пръстите му се стегнаха около шията й, гърбът й залепна за масата. Халатът й се отвори, разкривайки голото й тяло. Краката й безпомощно увиснаха във въздуха.

Никога досега не беше ставала обект на физическо нападение.

Той се наведе над лицето й. Беше й трудно да диша. Понечи да се съпротивлява, но после си спомни, че той е страхливец. Скоро щеше да спре. Или поне се надяваше, че ще го направи.

— Дано гниеш в ада! — процеди той.

После я събори на пода и излезе.

Отдавна не си беше спомняла този ден. Синините по бедрата я боляха цяла седмица след това. Разбира се, Антрим започна да й звъни по телефона и да й изпраща извинения с есемеси, но тя не им обърна внимание. Месец преди последната им среща той й беше написал блестяща препоръка към заявлението за постъпване на работа в АБТОП. Направи го по своя инициатива, споделяйки, че статутът му в ЦРУ няма как да й навреди, а само може да й помогне. А тя сериозно се замисли дали да обърне гръб на правото, за да се присъедини към правозащитните органи. После дойде и бурната им раздяла.

Никога повече нямаше да позволи подобно отношение към себе си. От никого. И така тя се научи да се защитава, да носи значка, да стреля с оръжие. Освен това разви свой особен дух на бунтарство и нерядко се питаше дали това се дължеше на Антрим, или се бе появило въпреки него.

Хората като Блейк Антрим живееха с убеждението, че са над всички останали. Те вярваха, че мястото им е на върха. А когато фантазиите им неизбежно ставаха жертва на грубата действителност, те реагираха с насилие.

У него имаше нещо сковано, което му пречеше да направи крачка назад. Просто не беше в състояние да го извърши. Защото не само изгаряше мостовете след себе си, а ги превръщаше в обект на радиоактивна зараза. За да станат неизползваеми. Единствената посока, която му оставаше, беше напред.

Затова тя не беше сигурна дали Матюс не бърка. Сближаването й с Антрим след десетгодишна раздяла със сигурност щеше да бъде далеч по-трудно, отколкото си представяха някои хора.