Измамата на краля

16

8:30 ч. вечерта

Катлийн обичаше да се връща в Оксфорд. Четири години беше учила там. Затова с удоволствие прие инструкциите от лаптопа, според които трябваше да пропътува стоте километра в северозападна посока.

Градът бе основан през X в. Първият замък бе построен от норманите. През XIII в. бе основан и първият колеж. Сега в готическите постройки в меден цвят се помещаваха 39 самостоятелни и яростно конкуриращи се институции с имена като „Корпус Кристи“, „Хертфорд“, „Крисчън Чърч“, „Модлин“ и „Тринити“. Всички те бяха обединени в най-старата Федерация на Англия, известна като Оксфордски университет.

На това място се сливаха реките Темза и Черуел. Катлийн беше прекарала много приятни следобеди в гребане по спокойните води, усвоила бе много добре управлението на плоскодънните лодки. Тук беше умрял крал Харолд. Тук се беше родил Ричард Лъвското сърце. Тук беше получил образованието си Хенри V, а Елизабет I се беше забавлявала сред високите кули, манастирите и затворените комплекси на градчето. Това място беше център на историята, теологията и академичния живот, където се бяха обучавали велики политици, духовници, поети, философи и учени. Някъде беше чела, че Хитлер умишлено не бе бомбардирал Оксфорд, възнамерявайки да го превърне в своя английска столица.

А поетът Матю Арнолд го бе нарекъл „Града на мечтаещите кули“.

Докато шофираше, тя отново се замисли за Антрим. Изпитваше отвращение при мисълта, че трябва да го види отново. Той беше човек, който никога не изпускаше нищо. Егото му бе твърде крехко, за да поиска прошка. С колко жени бе имал връзка след нея? Беше ли се оженил, станал ли бе баща?

По време на втората им среща Матюс не й предложи никакви подробности в тази посока. Просто й нареди да отиде директно в Джизъс Колидж, който беше разположен в самия център на града, между магазини и пъбове. Основан от уелсец и с осигурена издръжка от Елизабет I, той оставаше единственият колеж в Оксфорд, създаден по време на нейното управление. Бе малък, с не повече от 600 студенти, включително докторанти и преподаватели. Катлийн винаги беше харесвала типичната елизабетинска атмосфера, която цареше там. Добре познаваше централната зала, която беше почти идентична с тази на Мидъл Темпъл. Същата правоъгълна форма, същите паравани от резбовано дърво, картуши и маслени портрети, сред които доминираше този на самата Елизабет, окачен на северната стена над високата маса. Единствената разлика беше липсата на типичния за стила „Тюдор“ таван с носещи греди. Таванът в Джизъс Колидж беше покрит с гладка мазилка.

Катлийн се безпокоеше дали ще може да влезе в колежа, тъй като беше петък вечер. Но порталът на ъгъла между Търл и Шип стрийт беше отворен, а в осветената зала я чакаше дребна жена на средна възраст с прибрана в кок посивяла коса. Беше със старомоден тъмносин костюм и обувки с нисък ток. Представи се като доктор Ева Пазан, преподавател по история в Линкълн Колидж, друг престижен колеж в Оксфорд.

— Всъщност съм учила в „Ексетър“ — уточни Пазан. — А доколкото съм осведомена, вие сте били в „Сейнт Ан“.

И двата колежа бяха неразделна част от престижната група на 39-те учебни заведения в Оксфорд. По традиция „Сейнт Ан“ приемаше повече студенти, завършили средното си образование в държавни училища, а не в частни. И до ден-днешен приемането й в колежа си оставаше едно от най-важните събития в живота на Катлийн. Неволно се запита на колко години трябва да е доктор Пазан, тъй като до 1979 г. „Ексетър“ бе само за мъже.

— Може би сте били една от първите жени там? — подхвърли тя.

— Точно така — кимна сивокосата дама. — Ние променихме историята.

Тя отново се запита защо е тук, а Пазан бързо усети притеснението й.

— Сър Томас ме помоли да ви запозная с някои детайли, които не са ви предоставили в Лондон. Това е информация, която по понятни причини не съществува в писмена форма, а той реши, че аз съм най-подходящият човек да ви запозная с нея. Моята специалност е епохата на династията на Тюдорите в Англия. Именно това преподавам в „Линкълн“, а от време на време помагам и на нашите разузнавателни централи.

— Сър Томас ли избра мястото на нашата среща? — попита Катлийн.

— Да — кимна Ева. — Той го предложи, а аз го приех. — Тя посочи стената в дъното. — Това там е портретът на Елизабет Първа, който епископът на Кентърбъри дарил на колежа през хиляда шестстотин осемдесет и шеста година. Той ще играе съществена роля в нашия разговор.

Катлийн извърна глава към образа на кралицата, облечена в дълга до земята рокля с геометрични мотиви на ръкавите и полата, а подгъвът бе поръбен с дребни перли. Двойка херувими държаха венец над главата й.

— Портретът е рисуван през хиляда петстотин и деветдесета година, когато кралицата е била петдесет и седем годишна.

Но лицето беше на далеч по-млада жена.

— Това се случило по времето, когато всички неподходящи портрети на Елизабет били конфискувани и изгорени. Не останал нито един, който можел да загатва, че и тя е смъртна. Този тук е рисуван от Никълъс Хилиард, който наложил модел на лицето за всички художници, решили да рисуват кралицата. „Маската на младостта“, както я наричат в двора. Благодарение на нея Елизабет трябвало да изглежда вечно млада.

— Никога не съм предполагала, че е била толкова чувствителна по отношение на възрастта си — отбеляза Катлийн.

— Елизабет е била истинска загадка. С много изразителни черти на лицето, едновременно високомерни и изпълнени с достойнство. Иначе е ругаела като мъж, изразявала се е грубо, но едновременно с това била умна, хитра и лукава — достойна дъщеря на родителите си.

Катлийн се усмихна, припомняйки си историите за Хенри VIII и Ан Болейн.

— Какво знаете за Елизабет? — попита Ева.

— Нищо повече от онова, което е описано в книгите и филмите. Управлявала страната много дълго време. Никога не се омъжила. Последният монарх от династията на Тюдорите.

Ева кимна.

— Изключителна личност. Нейно дело е учредяването на този колеж като първата протестантска институция на Оксфорд. По време на нейното управление били екзекутирани трийсет местни свещеници и членове на колежа, които проповядвали католицизма или не я признавали за глава на Църквата.

Катлийн отново се загледа в портрета, който изведнъж й се стори повече карикатура, отколкото реалистично изображение на жена, починала преди повече от 400 години.

— Подобно на баща си, Елизабет се заобикаляла с компетентни и амбициозни хора — продължи Ева. — Но за разлика от него тя ги подкрепяла през целия си живот. Вие вече сте получили кратки сведения за един от тях.

В очите на Катлийн се появи недоумение.

— Казаха ми, че сте разгледали една-две страници от шифрования дневник — поясни Ева.

— Но никъде не се споменава кой е създателят му.

— Този дневник е дело на Робърт Сесил.

Беше чувала за фамилията Сесил, една от известните в Англия.

— За да разбере какъв е бил Робърт, човек трябва да познава баща му Уилям.

Разказът на Ева беше кратък, но съдържателен.

Уилям Сесил бил роден в Уелс. Членовете на семейството му се сражавали на страната на Хенри VII, първия крал от династията на Тюдорите. Малкият Сесил израснал в двора на Хенри VIII, където се запознал с изкуството на управлението. След смъртта на Хенри VIII през 1547 г. настъпил десетгодишен период на политически хаос. Най-напред на престола се възкачил малолетният Едуард I, който обаче умрял още на петнайсетгодишна възраст. Мястото му заела неговата полусестра Мери, дъщеря на Хенри от първата му съпруга. Но тя бързо си спечелила прозвището „Кървавата Мери“ поради охотата, с която изгаряла протестантите на клада. По време на петгодишното управление на Мери Сесил се грижил в дома си, далече от кралския двор, за младата принцеса Елизабет, дъщеря на Ан Болейн, втората съпруга на краля.

През 1588 г., когато Елизабет най-после се възкачила на престола, тя моментално назначила Уилям Сесил за свой главен секретар, който по-късно получил титлата държавен секретар. Тази позиция го превърнала в главен съветник на кралицата и най-близкия й човек. Той се ползвал с безрезервното й доверие: Никой европейски владетел не притежава съветник, какъвто имам аз. В продължение на повече от четирийсет години Сесил бил главният архитект на управлението на Елизабет. Спечелих повече от умереност и въздържание, отколкото от умствените си качества. Един от тогавашните наблюдатели отбелязва, че „Сесил няма близки приятели, с които обичайно се обкръжават влиятелните мъже. Никой не знае тайните му — факт, който някои хора смятат за грешка, но други са на мнение, че това е още едно потвърждение за изключителната му мъдрост. Защото, когато не споделяш тайните си с никого, те ще си останат тайни завинаги“.

Томас, първородният син на Сесил, се оказал по-подходящ за армията, отколкото за управлението. Но самият Уилям нямал особено добро отношение към армията. От една година мир държавата печели повече, отколкото от десет години война, казвал той. На по-късен етап станал главен ковчежник, получил благородническо звание и се превърнал в лорд Бъргли. Служил на кралицата до самата си смърт през 1598 г. След него длъжността главен съветник поел вторият му син Робърт, който наследил и благородническата му титла лорд Бъргли.

— Уилям Сесил бил великолепен администратор — каза в заключение Ева. — Един от най-добрите в историята на страната. Елизабет дължи успехите си единствено на него. Той е основател на баронската фамилия Сесил, дала на Англия двама министър-председатели. Тя съществува и до днес.

— Но доколкото ми е известно, те всички са завършили Кеймбридж — подхвърли с усмивка Катлийн.

— Не можем да ги виним за това — поклати глава Ева, направи кратка пауза и продължи: — Робърт Сесил много приличал на баща си, но бил по-потаен и прикрит. Умрял млад, на четирийсет и осем години, през хиляда шестстотин и дванайсета година. Той служил на Елизабет през последните пет години от управлението й, а после още девет при Джеймс Първи. През цялото това време бил държавен секретар. При Джеймс поел управлението на шпионажа. Това станало малко след като разкрил Барутния заговор и спасил живота на краля. Негов учител бил великият Франсис Уолсингам.

Името й беше познато. Бащата на британското разузнаване.

— Уолсингам бил особняк — продължи Ева. — Обличал се само в черно и правел всичко възможно да не привлича вниманието. Бил груб и жесток човек, но кралицата ценяла съветите му и уважавала компетентността му. Затова толерирала и неговата ексцентричност. Именно Уолсингам открил доказателства за предателството, които принудили Елизабет да екзекутира братовчедка си Мери, кралица на Шотландия. Уолсингам също подготвил плановете за разбиването на Испанската армада. В крайна сметка кралицата го удостоила с рицарско звание. Разказвам ви всичко това, за да разберете какви хора са обучавали Робърт Сесил. За съжаление, подобно на баща си, Робърт също не оставил почти никакви писмени следи. Затова е трудно да се каже какво е знаел или не е знаел и какво всъщност е постигнал. Но ние все пак разполагаме с един доказан исторически факт.

Ева направи кратка пауза, а Катлийн мълчеше.

— Именно Робърт Сесил осигурил престола на Джеймс Първи след смъртта на Елизабет.

Катлийн кимна, но все още не разбираше какво общо има това с Блейк Антрим. Явно имаше. В противен случай Матюс нямаше да я изпрати тук.

Затова тя мълчеше и слушаше.

— Елизабет не се омъжила и нямала деца — продължи Ева. — Тя била последната от петимата монарси от династията на Тюдорите и управлявала страната в продължение на четирийсет и пет години. В края на нейното управление всички били изнервени. Кой щял да я наследи? Кандидатите били много и това било предпоставка за гражданска война. Но Робърт Сесил се погрижил на трона да седне Джеймс, крал на Шотландия, син на екзекутираната братовчедка на Елизабет Мери, кралица на Шотландия. Запазена е част от кореспонденцията между Робърт и Джеймс, в която се съдържат подробности за плана за осъществяването на тази цел. Писмата датират между хиляда шестстотин и първа и хиляда шестстотин и трета година, когато умряла Елизабет. Въпросният план бил наречен „Обединение на короните“. Англия и Шотландия се обединили и поставили основите на Великобритания. Джеймс поел престола и страната започнала да се променя. Необратимо и завинаги.

— Наистина ли Робърт Сесил организирал всичко това?

— Разбира се. Лично Елизабет го потвърдила.

— Сесил веднага свикал съвета и го информирал за избора на кралицата — продължи разказа си Ева. — Присъствалите край ложето потвърдили новината. Още на следващата сутрин от двореца „Уайтхол“ под тържествения акомпанимент на тромпетите Сесил прочел лично прокламацията, обявяваща шотландския крал Джеймс Шести за крал на Англия под името Джеймс Първи. Същия ден прокламацията била прочетена из цялата страна. Нямало противници на това решение. С бързи и решителни действия Робърт Сесил успял да осигури наследник на престола мирно и без кръвопролития. Това било голям успех, нали? Особено при положение че властвалата четирийсет и пет години кралица нямала преки наследници.

— Ще трябва да ми обясните каква е връзката между всичко това и задачата, която сър Томас желае да изпълня — решително отвърна Катлийн.

— Знам и ще го направя — кимна по-възрастната жена. — Да излезем навън. Струва ми се, че дъждът най-сетне спря.

Напуснаха просторното помещение и се озоваха в квадратния вътрешен двор, покрит с безукорно подстригана трева. От всички страни ги заобиколяха сгради в готически стил с нарядко осветени прозорци. Едва забележими арки тъмнееха над входните врати. Дъждът наистина беше спрял, нощното небе се беше изчистило.

Бяха съвсем сами.

— Ние все пак имаме достъп до един артефакт от този период, въпреки че и двамата Сесил били изключително предпазливи и не са оставили никакви лични архиви — добави Ева. — Доколкото съм осведомена, вие вече сте имали възможност да видите заснетото му изображение.

Катлийн си спомни страницата, запълнена с лишени от смисъл думи.

— Шифрованата тетрадка на Робърт била запазена в Хатфийлд Хаус, където той живял до смъртта си през хиляда шестстотин и дванайсета година. За съжаление, оригиналът беше откраднат преди почти година.

Една от кражбите, за които беше споменал шефът на Катлийн.

— Казаха ми, че човек на име Фароу Къри е успял да разбие шифъра — подхвърли тя.

— Може би. Именно затова е абсолютно наложително да се доберете до всички данни, събрани от Къри.

— Страницата, която видях, беше абсолютно неразбираема — поклати глава Катлийн.

— Защото Сесил е искал да бъде такава. Шифърът е издържал през всичките тези години, но ние имаме известни идеи как да го разбием. Искате ли да разгледате още изображения от въпросния дневник?

Катлийн кимна.

— Те са тук, в сградата. Изчакайте ме, ще отида да ги взема.

Тя се обърна и тръгна обратно към осветената зала.

Катлийн чу тих пукот, сякаш някой беше плеснал с ръце. После още един.

Тя се обърна.

Върху дясното рамо на сакото на Ева се появи назъбена дупка. Възрастната жена изпъшка.

Още един изстрел. Бликна кръв. Ева рухна по очи на каменните плочи.

Катлийн светкавично се обърна и успя да зърне фигурата на стрелеца върху отсрещния покрив, отстоящ на трийсетина метра.

Дулото на пушката му бавно се завъртя към нея.

17

Антрим се приближаваше към Тауър, древната цитадела на река Темза, и живописния Тауър Бридж наблизо. На мястото на дълбокия ров, ограждал някога крепостта, днес зеленееше морава, осветена от редица лампи. От реката полъхваше хладен нощен ветрец, който беше прогонил бурята.

Той познаваше това място още от детството си. Все още помнеше струпаните наоколо магазинчета за платове и дрехи и индийски ресторанти. Някога Ийст Енд беше сметището на града, около което се заселваха най-вече имигранти. Следващият ден беше събота, пазарен ден. Това означаваше, че околните улички и алеи щяха да бъдат пълни със сергии, предлагащи плодове и дрехи втора употреба. Като хлапе беше бродил между тях, жаден да опознае живота. Беше се сближил с много от търговците.

Обектът пред него забави крачка пред плаката, рекламиращ някакво кабаретно шоу, после прекоси улицата.

Вдясно се издигаше грамадата на многоетажен паркинг, но тъмнокосият мъж го подмина с умерена крачка. Високо над Тауър плющеше националният флаг, облян от светлината на прожектори. По това време на денонощието крепостта беше затворена за посетители. Будките за входни билети бяха тъмни и празни. По брега на Темза отвъд тях се виждаха хора, които разглеждаха осветения Тауър Бридж в далечината, оборудван с действащи дори в този късен час светофари.

Тъмнокосият се насочи към брега на реката и седна на една пейка. Антрим се приближи и седна до него.

Студенината на камъка бързо проникна през панталона му. Сякаш за да напомни за приближаващата се зима. Слава богу, че носеше ръкавици и подплатено палто.

— Надявам се да е важно — обади се другият мъж. — Имах планове за тази вечер.

— Току-що убиха един от хората ми.

Мъжът продължаваше да гледа водата.

Антрим му разказа какво се беше случило в „Сейнт Пол“. Мъжът, който беше вторият човек в посолството на САЩ, бавно се обърна и закова поглед в лицето му.

— Англичаните знаят ли какво правим? — попита той.

Срещата беше уредена от Лангли веднага след като той докладва за инцидента, умишлено пропускайки някои подробности. Най-вече самоличността на убиеца и случилото се в Темпъл Чърч.

— Не знам — отвърна той. — Но нещата са под контрол.

— Нима? — попита с недоверие мъжът. — Наистина ли са под контрол, Антрим?

Намираха се на обществено място и бяха длъжни да спазват благоприличие.

— Разбираш ли какъв е залогът, Антрим? — добави мъжът.

Естествено, че той разбираше. Но сметна, че най-добре бе да използва димната завеса на добронамереността.

— Защо не ме просветите? — подхвърли той.

— Правителството на Шотландия е взело решение да освободи Ал Меграхи. Пълно безумие. На борда на онзи самолет загинаха четирийсет и трима граждани на Обединеното кралство, на земята умряха единайсет шотландци. Но по всичко личи, че тези хора имат къса памет.

— В полет сто и три на „Пан Ам“ изгуби живота си и един резидент на ЦРУ. Нещастието не подмина и Военното разузнаване, и Службата за охрана на дипломатическия корпус. Четирима агенти на тези ведомства бяха на борда, пътувайки за дома. Затова много добре разбирам какъв е залогът.

— Получихме уверения, че ти разполагаш с начин да спреш тази глупост. Но това, разбира се, беше преди година. И ето ни тук, неспособни да спрем каквото и да било. Освобождаването на онзи затворник ще покаже на целия свят колко сме слаби. Представяш ли си какво ще се случи след това? Кадафи ще ни се изсмее в лицето, а после ще покаже Ал Меграхи пред всяка камера, която е готова да го заснеме. С кристално ясното послание: Съединените щати не могат да убедят дори най-близкия си съюзник да не освобождава масов убиец, сред жертвите на който са и граждани на Великобритания. Това повдига един прост въпрос, на който трябва да получа отговор. Можеш ли да спреш това, Антрим?

Той все още чакаше потвърждение, че онази бъркотия с Котън Малоун и Иън Дън е приключила успешно. И вече започваше да се тревожи, че въпросното потвърждение се бави.

— Единственият начин да го спрем, е да притиснем англичаните — отговори на въпроса той. — Шотландците не правят нищо без съгласието на Лондон. Те нямат собствена политика. И двамата знаем, че шотландското правителство действа с мълчаливото съгласие на англичаните. Една дума от Лондон би отменила сделката с либийците.

— На мен ли го казваш — мрачно поклати глава събеседникът му.

— В момента работя върху нещо, което ще принуди англичаните да действат.

— За което ние нямаме никаква информация.

— Ще я получите, но когато му дойде времето. Единственото, което мога да кажа, е, че сме близо. Много близо.

— За съжаление, времето ти изтича. По последни сведения трансферът ще се реализира през следващите няколко дни.

Това беше ново за него. Поредният пропуск на Лангли. Който означаваше, че тревогата най-вероятно щеше да бъде отменена. Особено след смъртта на агента, който участваше в операцията. Дали пък не го бяха подхлъзнали умишлено, запита се той. Такива неща се бяха случвали и преди. Никой от висшите ешелони, тоест от директор нагоре, нямаше да поеме вината за грешките, допуснати от подчинените му.

Ти си дребно човече, което не струва нищо.

Още се чувстваше жегнат от думите на Дениз, изречени в Брюксел.

— Жалкият либийски мръсник трябваше да бъде обесен или разстрелян, но тъпите шотландци нямат смъртно наказание — процеди дипломатът. — Според тях това е прогресивно. Според мен обаче е пълна глупост!

По неизвестни причини англичаните демонстрираха желание да пренебрегнат мнението на най-близкия си съюзник по този въпрос. Ако ЦРУ не беше научило за тайните преговори, никой нямаше да разбере нищо преди окончателното сключване на сделката. За късмет, въпросните преговори се бяха затлачили на по-ниско ниво. Но вече бяха на път да се финализират.

— Ти си на ход — добави мъжът до него. — Ние не можем да принудим Лондон да направи каквото и да било. Опитахме всичко — убеждение, оферти, компенсации. Дори и молби. Но Даунинг стрийт отсече, че няма да се намесва. Остава единствено вашата операция. Можеш ли да я осъществиш?

Антрим беше работил за Централното разузнавателно управление достатъчно дълго, за да знае, че когато един объркан политик на властови позиции те пита можеш ли да направиш нещо, правилният отговор е само един.

Същевременно обаче си даваше сметка, че той ще бъде лъжа. На практика не беше по-близо до решаването на проблема в сравнение с времето преди месец, а и преди година. Повторната поява на Иън Дън му даваше известни надежди, но те бяха много далече от спасението.

По тази причина каза единственото, което можеше да каже.

— Не знам.

Дипломатът отново извърна глава към реката. По течението й плаваха последните за деня туристически корабчета, насочили се на запад към Гринич.

— Поне си честен — тихо рече той. — Нещо, което не може да се каже за други хора.

— Имам един въпрос — вдигна глава Антрим. — Защо англичаните не желаят да се намесят? Това не е типично за тях. Какво ще спечелят от освобождаването на този престъпник?

— Отговорът е сложен и не те засяга — изправи се дипломатът. — Просто си свърши работата. Или поне онова, което е останало от нея.

След тези думи той му обърна гръб и се отдалечи.

18

Оксфорд

Катлийн се шмугна зад мократа каменна пейка миг преди стрелецът да се прицели в нея. Приклекна и стегна мускули, готова за действие. От устата й излитаха малки облачета бяла пара.

Очите й бяха приковани във фигурата, която използваше за прикритие назъбения покрив на отсрещната сграда. Преди това тя бе успяла да зърне издутината на цевта на пушката — доказателство, че стрелецът използва заглушител.

Самата тя обаче не носеше оръжие. Агентите на АБТОП рядко носеха пистолети. Когато се нуждаеха от огнева мощ, те по правило се обръщаха към местната полиция. Няколкото каменни пейки по алеите бяха единственото прикритие в квадратния вътрешен двор, осветен от шест лампи. Тя извърна глава към Ева Пазан, която лежеше неподвижно на стъпалата към арката.

— Госпожо Пазан! — извика Катлийн.

Нищо.

— Госпожо!

Тя видя стрелеца да изчезва от покрива. Възползва се от това и се стрелна наляво към покритата веранда, в дъното на която се виждаше масивна махагонова врата с чукче от излъскан бронз.

Беше заключено. Катлийн започна да удря с чукчето, надявайки се някой да я чуе. Никакъв отговор.

В момента се намираше под каменния свод, извън обхвата на стрелеца. Но заключената врата и липсата на помощ означаваха, че си оставаше в капан. На десетина метра от нея се отвори друга врата — с по-богата резба с палми и херувими. Светлината отвътре позволяваше да се видят очертанията на ажурни прозорци. Тясна ивица зеленина разделяше каменната пътечка от външните стени на сградата. По най-близката от тях пълзеше внушителна глициния, стигаща чак до покрива. Можеше да се справи, стига да действа бързо и да се движи близо до нея. За да я хване на мушката си, стрелецът би трябвало да се надвеси от самия край на стряхата. А с пушка в ръце това със сигурност щеше да му отнеме известно време. Може би достатъчно, за да се спаси.

Залепила гръб на заключената врата, Катлийн напрегнато оглеждаше вътрешния двор. В съзнанието й бавно изплуваха откъслечни спомени от времето на първоначалното й обучение, когато инструкторите обясняваха най-добрите начини за измъкване от подобни ситуации. Единият от тях беше да се придържа плътно до стените, за да не се превърне в лесна мишена.

Умът й препускаше. Кой искаше да убие нея и професорката? Кой знаеше за появата й тук?

Тя си пое дълбоко дъх, за да се овладее. И друг път беше попадала в опасни ситуации, но винаги с подкрепления около себе си. Което нямаше нищо общо със случващото се в момента. Но тя щеше да се справи.

Протегна шия и внимателно се отлепи от вратата. Не видя нищо.

Едно. Две.

Събрала достатъчно адреналин, тя изскочи навън и светкавично преодоля десетте метра до следващата каменна арка.

Не последваха изстрели. Дали стрелецът бе избягал? Или просто се спускаше на земята?

До нея имаше врата от масивен бук. Беше затворена, но със свалено резе. Зад нея се намираше колежанският параклис — дълго и тясно помещение с два реда резбовани пейки под ажурните прозорци. Умалено копие на параклиса в „Сейнт Джордж“.

Подът беше покрит с красиво подредени мраморни плочи, които опираха чак до олтара в далечния край, над който се издигаше прозорец с витражи. Помещението се осветяваше от оранжевото сияние на три големи свещника.

Макар че вече беше вътре, далече от мушката на стрелеца, Катлийн бързо се огледа. Оказа се, че вратата зад гърба й е единственият вход и изход на параклиса. На стената зад нея се издигаше внушителен орган, чиито тръби опираха чак в извития таван. Тясно стълбище водеше към мястото на органиста.

Зад органа се появи фигурата на мъж. На около три метра над главата й. Беше облечен с тъмно яке, а лицето му беше скрито под качулка.

Мъжът вдигна оръжието си, прицели се и натисна спусъка.

Иън влезе в таксито заедно с Котън Малоун. Към гърдите си притискаше найлоновата торбичка с личните си вещи, които най-после беше получил обратно. Отвори торбичката и измъкна книгите.

„Айвънхоу“ и „Смъртта на Артур“.

— Моите книги също носят печат с името ми — обади се Малоун и посочи титулните страници.

— А откъде това име Котън?

— То е съкращение на пълното ми име — Харолд Ърл Малоун.

— Но защо Котън?

— Дълга история.

— Ти също не обичаш да отговаряш на въпроси, нали?

— Предпочитам ти да го правиш — натъртено отвърна Малоун и отново погледна книгите. — Имаш добър вкус. „Айвънхоу“ е сред любимите ми заглавия, а крал Артур си е недостижим връх.

— Харесвам Камелот, рицарите на Кръглата маса, Свещения граал. Мис Мери ми даде още една-две истории за Мерлин и Гуиневиър.

— Аз също обичам книгите.

— Никога не съм казал, че ги обичам — тръсна глава момчето.

— Не е нужно. Начинът, по който ги държиш, те издава.

Хлапакът не беше предполагал, че книгите могат да се държат по специален начин.

— Обгръщаш я с длан — поясни Малоун. — Това означава, че цениш тази книга, въпреки че е доста употребявана.

— Книга като книга — сви рамене Иън, но гласът му не прозвуча убедително.

— Винаги съм си представял книгите като идеи, регистрирани завинаги — добави Малоун и посочи едното от изданията с меки корици в ръцете на Иън. — Малори пише последната част от „Крал Артур“ през петнайсети век. Което означава, че четеш мислите му отпреди петстотин години. Никога няма да познаваме Малори, но вече познаваме въображението му.

— Мислиш, че Артур изобщо не е съществувал ли? — подхвърли момчето.

— А ти как мислиш? Живял ли е в действителност, или е плод на въображението на Малори?

— Разбира се, че е живял в действителност! — обяви Иън, а после се сви, усетил, че се разкрива много пред един непознат.

— Говориш като истински англичанин — засмя се Малоун. — Не съм и очаквал друго.

— Аз не съм англичанин, а шотландец.

— Наистина ли? Доколкото си спомням, англичаните и шотландците са равноправни граждани на Великобритания от седемнайсети век насам.

— Може и да си прав, но за мен тези саксончета прекалено много си вирят носа!

— Отдавна не бях чувал някой да нарича англичаните „саксончета“ — засмя се Малоун. — А ти говориш като истински жок…

— Откъде знаеш, че на шотландците им викат жокеи? — озадачено го погледна Иън.

— Аз също чета — простичко отвърна Малоун.

Момчето най-после започна да проумява, че за разлика от повечето хора, които познаваше, този до него наистина мислеше и не пропускаше нищо. Освен това не приличаше на човек, който позволява да му извиват ръцете. В бившата конюшня се беше държал спокойно и хладнокръвно, сякаш държеше положението под контрол. Въпреки пищовите на фалшивите ченгета. И приличаше на състезателен кон, който всеки момент ще бутне бариерата и ще полети с пълна скорост по трасето. Късо подстриганата му кестенява коса излъчваше блясъка на полирана от ветровете скала. Беше висок и мускулест, но не прекалено. Лицето му бе красиво. Не се усмихваше често, но в момента едва ли имаше причини да го прави. Гари бе казал, че баща му е адвокат — като онези, които самият той беше виждал да влизат и излизат от лондонските съдилища, парадиращи със своите перуки и дълги роби. С тази разлика, че Малоун изобщо не изглеждаше надут като тях.

Всъщност приличаше на човек, на когото можеше да се вярва.

Но през краткия си живот Иън беше вярвал на много малко хора.

Катлийн нямаше време да реагира. Мъжът натисна спусъка и към нея полетя нещо като стрела. Трябваше й само един безкрайно дълъг миг, за да осъзнае, че оръжието в ръцете му не е пушка, а електрошоков пистолет „Тейзър“.

Електродите пронизаха рамото й. Тялото й се скова от мощния заряд, коленете й се подгънаха. После електрошокът прекрати действието си.

В ушите й се появи пронизително пищене. Всяко мускулче по тялото й остана сгърчено в продължение на няколко непоносимо дълги секунди. След това дойде ред на конвулсиите. Силни и абсолютно неконтролируеми. Никога не беше изпитвала подобно нещо.

Лежеше по гръб върху шахматно подредените мраморни плочи, опитвайки се да възстанови контрола върху тялото си. Очите й бяха затворени. Внезапно почувства натиск върху дясната си буза. Подметка.

— Вероятно разбираш, че нарочно те подмамих тук — прозвуча мъжки глас.

Това наистина беше така.

— Следващия път ще използвам куршуми, госпожице Ричардс.

Изпита гняв, но беше безсилна да направи каквото и да било. Мускулите й продължаваха да се тресат от конвулсии.

Подметката се отмести от бузата й.

— Не мърдай и слушай! — заповяда мъжът, очевидно на крачка зад нея. — Ако си обърнеш главата, ще получиш още една доза електрически ток.

Тя остана неподвижна. Единственото й желание беше мускулите й да реагират на командите на мозъка.

— Ние предупредихме Антрим, а сега предупреждаваме и теб. Забрави тази история!

Тя се опита да анализира хладния и лаконичен глас. Принадлежеше на млад човек. В интонацията му имаше нещо от гласа на Матюс, но с по-малко официалност.

— Ние сме защитниците на тайните — добави мъжът.

Какво означаваше това, по дяволите?

— Пазан е мъртва, защото знаеше прекалено много. В момента ти знаеш малко. Моят съвет е да оставиш нещата така, защото обратното ще бъде фатално за теб.

Тялото й започна да се отпуска, болката изчезна, способността да разсъждава се завръщаше. Но тя остана с глава, притисната към пода, защото мъжът продължаваше да стои зад нея.

— Domine, salvam fac Regnam.

Познанията й по латински от гимназията бяха достатъчни, за да разбере какво казва мъжът. „Боже, пази кралицата.“

— Това е нашият дълг — добави той. — Et exaudi nos in die qua invocaerimes te.

„Чуй ни в деня, в който се обърнем към Теб.“

— Единствената награда за всичко, което правим. Живеем единствено за нея. Не забравяй тези думи. Отправяме ти първо и последно предупреждение. Забрави тази история.

Тя трябваше да го погледне. Дали изобщо той беше мъжът, който използва тейзъра? Или тук имаше и някой друг?

Облечена в ръкавица ръка измъкна електродите. Тя чу как вратата на параклиса се отваря.

— Не мърдай. Изчакай известно време, преди да станеш.

Вратата се затвори. Тя веднага направи опит да се изправи. Цялото тяло я сърбеше. Чувстваше се замаяна, но краката й все пак се подчиниха на волята. За момент остана права. Залитна, но успя да възстанови равновесие. Пристъпи към вратата на параклиса, вдигна резето и надникна към осветения квадрат навън.

Нищо. Дворът беше пуст. Излезе навън. Хладният нощен въздух бързо прочисти главата й. Как успя да изчезне толкова бързо този човек?

Погледна надясно, към вратата на десетина метра по-нататък, където беше потърсила убежище. Най-близкият изход. Приближи се към нея и натисна бравата. Все още беше заключена. Очите й се спряха на стъпалата, водещи към трапезарията.

Тялото на Ева Пазан беше изчезнало.

19

Седнал на пейката, Антрим гледаше към тъмните води на Темза. Арогантният негодник от Държавния департамент си беше отишъл. Ветеран с двайсетгодишна служба зад гърба, Антрим не понасяше да го командват като някакъв дребен наемник. На всичкото отгоре трябваше да отговаря пред Лангли за смъртта на един оперативен агент, а в такива случаи началниците му изобщо не се шегуваха.

А сега и този неясен срок. Няколко дни. Никой не си направи труда да бъде по-конкретен.

Дали наистина му бяха направили постановка? В много случаи това си беше част от бизнеса. Добър си точно толкова, колкото и последният ти ход. А неговите последни ходове никак не бяха впечатляващи. Беше се надявал, че тази операция ще му донесе спасение.

Идеята му хрумна за пръв път, когато попадна на доклад на ЦРУ от 70-те години на миналия век. Малка и почти неизвестна ирландска политическа партия беше предложила радикален начин за прекратяване на британското присъствие в Северна Ирландия. Напълно в рамките на закона, без употреба на насилие. Не бяха открити никакви доказателства, че идеята е получила подкрепа от когото и да било, въпреки че в доклада бяха описани цял куп конкретни факти. Когато той предложи тази концепция, къртиците в британското разузнаване — вероятно същите очи и уши, които алармираха Лангли за предстоящия трансфер на либийския затворник, моментално изровиха допълнителна информация от отдавна погребани досиета на МИ6. Тя беше достатъчна за одобрението на „Измамата на краля“ и възлагането й на контраразузнаването. Но след година къртовски труд се оказа, че не разполагат с абсолютно нищо. С изключение на информацията, умряла заедно с Фароу Къри.

А и Орденът на Дедал. Два факта, които потвърждаваха подозренията му, че има какво да се открие.

Съзнанието му бе изтерзано от месеците на тревога, планиране и мечти.

Пет милиона паунда. Толкова му предлагаха хората от Ордена на Дедал. Само за да се оттегли. Дали пък да не ги вземе? И бездруго нещата вървяха към провал. Защо да не спечели и нещо за себе си? Особено след току-що получения есемес.

Държим едното момче, но Дън изчезна.

Идиоти. Как бе възможно да изпуснат едно 15-годишно хлапе? Заповедта беше проста и ясна: Прибирате Малоун, сина му и Дън от „Хийтроу“ и ги откарвате в къща, близо до Малката Венеция. Там обезвреждате Малоун и прехвърляте Дън и сина му на друго място. Всичко това вероятно се беше случило, но с изключение на най-важното. Да държат Иън Дън.

Последва второ текстово съобщение:

Къщата близо до Малката Венеция беше оборудвана с апаратура за аудио- и видеонаблюдение. Той влезе в софтуера и откри скритата камера. На екрана на смартфона му се появи записът. Котън Малоун събираше пръснатите по пода дрехи и ги слагаше обратно в голям пътнически сак. Иън Дън стоеше до него и го наблюдаваше.

Антрим приближи дисплея към очите си.

Какъв удар! Малоун и Дън си тръгнаха заедно.

Вчера той си беше изработил план. Безспорно находчив и най-вече изпълним. Но сега в главата му се появи друга идея. Която може би щеше да оправдае премията от пет милиона. Но преди това трябваше да си изясни нещо. Вдигна телефона си и изпрати есемес до своите хора:

Беше ги предупредил да проверят дали работи джипиесът на телефона на Малоун и да открият номера му. Отговорът дойде почти веднага:

Малоун и Иън слязоха от таксито. За късмет, шофьорът се съгласи да приеме американски долари и Малоун го възнагради с една допълнителна двайсетачка.

Специалното скривалище на Иън се намираше в лондонския квартал „Холбърн“. Пресечката гледаше към парк, заобиколен от тясна уличка с едно платно и многоетажни тухлени сгради с разноцветни фасади. Малоун обърна внимание на табелите покрай вратите, указващи, че зад тях има действащи адвокатски кантори. Но той отдавна знаеше, че тази част на Лондон е окупирана от адвокати. Характерно за този квартал бе богатата смесица от колонади, вътрешни дворове и пасажи. Какво бе казал Ричард III в пиесата на Шекспир? Когато бях за последен път в Холбърн, аз обърнах специално внимание на прекрасните ягоди във вашата градина, милорд…

Лехите с ягоди отдавна ги нямаше, а старият пазар се беше превърнал в диамантена борса. За Средновековието напомняше единствено осветеният парк зад алеята — едно безупречно аранжирано пространство, осеяно с чинари.

Наближаваше девет вечерта, но тротоарите продължаваха да са оживени. Една майка подканяше момченцето си да не се размотава и изведнъж му напомни за Пам. Тя винаги преценяваше нещата и си мереше думите, обикновено лишени от емоции. Още го беше яд на нея за начина, по който прехвърли върху него проблемите с Гари. Естествено, поради бремето на вината, която й тежеше от доста време. Но нима не беше проумяла, че не бива да отваря вратите, зад които има само скелети? Преди шест месеца, когато му бе съобщила, че не е истинският баща на Гари, тя беше казала, че иска да бъде честна. Откога, по дяволите? Беше пазила тайната си толкова дълго време. Защо не я беше запазила завинаги? Ако си беше мълчала, нито той, нито Гари щяха да заподозрат каквото и да било.

Какво беше пробудило внезапния й стремеж към истината?

Преди много време, като млад и глупав лейтенант във флота, той беше наранил чувствата й. След това ходиха на брачни консултации, изгладиха отношенията си и той беше повярвал, че искрената му молба за прошка е била чута. Едва десет години по-късно, когато тя го напусна, той си даде сметка, че бракът им не е имал никакви шансове.

Изгубеното доверие никога не се връща.

Беше го чел някъде. И знаеше, че наистина е така. В същото време продължаваше да се пита какво изпитва човек, който е свидетел на все по-здравата връзка между баща и син, но прекрасно знае, че тази връзка, поне частично, е само една илюзия.

Той опипа джиесема в джоба си, очаквайки да звънне всеки момент. Не беше предал на Иън подробности от предишния си разговор. Разбира се, нямаше никакво намерение да разменя момчето. Нуждаеше се от компютърната флашка.

Преметнал двата сака през рамо, той последва Иън по тъмната уличка, която водеше към вътрешен двор, ограден от всички страни от тухлените стени на околните къщи. Светлината от няколко нарядко разположени прозореца беше достатъчна, за да види някаква малка каменна конструкция в далечния край на двора. Веднага разбра какво представлява тя — един от многобройните стари кладенци, пръснати из цял Лондон. Повечето градски квартали носеха имената на водоизточниците, които бяха използвали техните жители: Кембъруел, Кларкс, Сейнт Клемънтс, Садлърс. Съществуваха и свещените кладенци. Повечето от лековитите извори, известни още от времето на келтите, бяха отдавна изчезнали, но не и забравени.

Малоун се приближи и надникна през високата до кръста каменна стена.

— Там няма нищо — обади се Иън. — Запечатан е с бетонна плоча на около метър под отвора.

— Къде е специалното ти скривалище?

— Ей там.

Иън пристъпи към метална решетка в една от тухлените стени.

— Вентилационна шахта, която води към мазето — поясни той. — Никога не е била прикрепена стабилно.

Малоун наблюдаваше как момчето повдига решетката и започва да опипва вътрешността на тръбата. Миг по-късно той направи крачка назад. В ръката му се поклащаше още една найлонова торбичка от „Селфриджис“.

— Над решетката има нещо като лавица — поясни Иън. — Открих я случайно.

Малоун се възхити на изобретателността на хлапето.

— Да се върнем на улицата — предложи той. — Там е по-светло.

Напуснаха вътрешния двор и седнаха на някаква пейка под близкия уличен стълб. Малоун взе торбичката, изсипа съдържанието й и започна да го изследва. Две джобни ножчета, някакви накити, три ръчни часовника, банкнота от двайсет паунда и компютърна флашка с 32 гигабайта памет. Достатъчна за съхранението на огромно количество информация.

— Това ли е тя? — попита той.

Иън кимна.

— На пипане ми заприлича на запалка или на диктофон…

Малоун вдигна флашката и я огледа.

— Какво ще правим сега? — попита Иън.

Очевидно се нуждаеше от застраховка.

— Ще потърсим компютър, за да видим какво има вътре — отвърна Малоун.

Гари лежеше на канапето. На крачка от него седеше мъжът, който смучеше билков бонбон. По приблизителните му пресмятания от пристигането им тук беше изтекъл още половин час. Завързаните на гърба ръце го боляха, лицето му се потеше под вълнената шапка, ризата му също беше мокра. Успокояваше нарастващото напрежение в душата си с мисълта, че ако тези мъже искаха да му причинят нещо лошо, отдавна биха го направили. Но по всичко личеше, че го искат жив и здрав. Докога ли?

До слуха му долетя силно блъскане, последвано от остър пукот.

— Какво, по дяволите… — започна мъжът до него.

— Хвърли го! — изкрещя друг глас. — Веднага!

Нещо тежко тупна до канапето.

— На пода! Да ти виждам ръцете!

— Хванахме и другия — обади се някакъв глас от доста по-далечно разстояние.

Разнесоха се стъпки, после:

— Лягай! Редом с приятелчето ти!

Нито следа от британски акцент. Тези хора бяха американци.

Дръпнаха вълнената шапка от лицето му и срязаха въжето, което стягаше ръцете му на гърба. Той разтри китки и премигна на ярката светлина, идваща от запалените лампи. Миг по-късно вече виждаше ясно. Подът беше покрит с протъркан златист килим, стените бяха боядисани в кафяво. Пред канапето имаше два еднакви стола. Изкъртената входна врата висеше на пантите си. Дивийн и Норс лежаха по очи на пода. В стаята имаше още трима мъже, всичките въоръжени. Двама от тях бяха насочили оръжията си към пленниците, а третият седеше на канапето до него.

Гари усети как го залива вълна на облекчение.

— Добре ли си? — попита мъжът.

Той кимна.

Мъжът беше по-възрастен, може би на годините на баща му. Но с по-малко коса и повече килограми в талията. Беше облечен с тъмно палто, закопчана риза с колосана яка и тъмен панталон. Бледосивите му очи гледаха загрижено.

— Добре съм — рече Гари. — Благодаря, че ме открихте.

Нещо в този мъж му беше познато. Беше виждал това лице и преди.

— Срещнахме се в Атланта — досети се той.

— Точно така — усмихна се мъжът. — Майка ти ни запозна. Миналото лято, когато бях в Атланта по работа.

Гари си спомни онзи ден в мола, близо до щандовете с храна. Бяха там, за да купят някакви дрехи. Мъжът бе подвикнал, после се бе приближил и бе започнал да разговаря с майка му, докато Гари продължаваше да рови изложените дрехи. Когато си тръгнаха, майка му бе обяснила, че този човек е стар приятел, когото отдавна не бе виждала.

А ето го сега тук.

Гари направи опит да си спомни някакво име, но мъжът го изпревари и се представи:

— Блейк Антрим.

20

Оксфорд

В главата на Катлийн се въртяха объркани мисли. Беше се изправяла срещу дъжд от куршуми, изстреляни от калашниците и узитата на наркотрафиканти. Един педофил стреля срещу нея почти от упор при опита й да го арестува в хотела му в Тенерифе, за да го върне обратно в Англия. Беше падала с кола в дълбока река, изтласкана от някакъв мост. Но никога през живота си не беше преживявала онова, което й се случи през последните пет минути. Снайперист уби жена пред очите й, а после самата тя стана жертва на електрошок. Накрая над главата й се бе изправил някакъв мъж, който й се представи като пазител на кралски тайни, заплаши я с убийство, а после изчезна като призрак.

Тя стоеше в тъмния квадрат на вътрешния двор. Съвсем сама. Телефонът в джоба на палтото й завибрира.

— Приключихте ли с професор Пазан? — попита Томас Матюс.

— Пазан е мъртва — задавено отговори тя.

— Обяснете!

Тя се подчини.

— Аз съм тук, в Оксфорд. Исках да поговорим след вашата среща. Тръгнете веднага към Куинс Колидж.

Катлийн измина няколко пресечки, следвайки извивките на елегантната главна улица, която се спускаше от центъра на града към бреговете на река Черуел. От двете й страни се намираха голяма част от оксфордските колежи. Минаваше девет вечерта, но наоколо цареше трескаво оживление. Платното беше задръстено от коли и препълнени автобуси, пълзящи и в двете посоки сред облаци отровни газове. Уикендът беше в разгара си. Катлийн правеше отчаяни опити да отпусне опънатите си нерви. Ако не беше тук, най-вероятно щеше да си седи у дома и да чака новината за уволнението си.

Лицето й смъдеше от подметката, която беше протъркала кожата й. Това ли беше идеята? Да я поставят на място? Погрешен ход. Онзи тип със сигурност щеше да си плати за унижението, ако някога се срещнат отново.

Основан през XIV в., Куинс Колидж беше един от най-старите в града. Бе създаден с идеята да попадне под патронажа на бъдещите кралици, по подобие на вече съществуващия Кингс Колидж. Оригиналния комплекс от средновековни сгради отдавна го нямаше, заличен от времето и липсата на средства за поддръжка. Останала беше само една сграда — шедьовър в бароков стил, която изглеждаше малко не на място сред готическото великолепие наоколо. Под централния купол доминираше статуята на кралица Керълайн, съпругата на Джордж II. Много хора бяха убедени, че колежът е кръстен на нея, но той фактически дължеше името си на благодетелка, живяла доста по-рано — кралица Филипа, съпругата на Едуард III.

Катлийн подмина каменния портал с овален купол, след което се озова в покрит с трева вътрешен двор. От двете му страни се простираха осветените колонади, облицовани със стари, позеленели от времето плочи, които придаваха на сградата вид на планински манастир.

Тя забеляза Матюс вдясно от себе си и тръгна към него. С добре изгладен костюм и бастун в ръка, той продължаваше да изглежда като стар и опитен дипломат. На светлината на лампите тя забеляза нещо, което й беше убягнало преди — блед, леко хлътнал белег, който минаваше успоредно на масивната брадичка.

— Приятно ми е, че отново съм тук — промълви възрастният мъж. — Куинс Колидж е много внушителен, но аз винаги съм бил убеден, че най-красивите и надарени хора излизат от „Пемброук“.

Лекото разтегляне на тънките му устни би трябвало да означава, че това е шега. Или самоирония. Нещо й подсказваше, че това се случва много рядко.

— Би трябвало да се досетя, че сте випускник на „Пемброук“ — отвърна на глас тя.

— От времето, когато се дипломирах, изминаха четирийсет и две години — кимна Матюс. — Но тук всичко си е все същото. Това му е хубавото на този град. Винаги е един и същ.

Тя искаше да научи повече за Ева Пазан.

— Обезпокоен съм от инцидента, за който ми съобщихте — въздъхна Матюс. — Явно съм недооценил мащабите на случващото се. Ние вече имахме конфликт с групата, в която членува онзи, който ви е притиснал в параклиса. Същите хора нападнаха и Блейк Антрим в Темпъл Чърч.

— А вие очевидно сте знаели това още преди да ме изпратите тук.

— Да, знаех. Но нямахме представа, че те знаят и за вашето участие. Идеята беше ние двамата да осъществим скрито наблюдение над Антрим. Провалът ни показва, че имам проблем със сигурността.

— Каква е тази група?

— Много отдавна не бяхме имали проблеми с нея. За последен път са проявили подобна дързост преди гражданската война, довела до абдикацията на Едуард Осми.

Всеки англичанин познаваше сагата на краля, който се беше влюбил в една разведена американка.

— Каква е тази група? — повтори Катлийн.

— Наричат себе си Орден на Дедал. Доколкото ни е известно, орденът е бил създаден в началото на седемнайсети век лично от Робърт Сесил.

— Пазан ми спомена нещо в тази връзка. Този човек е бил изключително близък както с Елизабет, така и с Джеймс Първи.

— Благодарение на него Джеймс станал крал — разбира се, с помощта на Елизабет — кимна възрастният мъж. — Шотландецът със сигурност дължи престола си на Робърт Сесил.

— Няма ли да потърсим професор Пазан? — попита тя.

— Не. Не бива да я търсим ние. Има хора, които ще свършат тази работа. Вече съм се разпоредил. А ние с вас трябва да продължим напред. Защото никой от нас не може да свърши работата самостоятелно.

Последните думи бяха изречени със стоманена твърдост. И с известна доза предизвикателство.

— Какво очаквате от мен?

— Нещата се усложняват от присъствието на Ордена на Дедал. От вас искам да се грижите за себе си с максимална съсредоточеност.

Твоето първо и последно предупреждение.

Забрави тази история.

— Мисля, че имам нужда от огнестрелно оръжие.

Матюс бръкна под палтото си, измъкна автоматичен пистолет и й го подаде.

— Ето, вземете моето.

Катлийн издърпа затвора и провери пълнителя. Пистолетът беше напълно зареден.

— Не ми ли вярвате? — изгледа я той.

— В този момент не знам какво да мисля, сър Томас — откровено отвърна тя.

— Бих казал, че вълнението, което сте преживели, е нищо в сравнение с онова, което е отбелязано в досието ви.

Погрешен подход.

— Върша каквото трябва и когато трябва — хладно отвърна тя.

— Ръководил съм и други агенти с подобно отношение — сбърчи вежди Матюс. — Повечето от тях или са мъртви, или вече не служат при мен.

— Не съм молила да бъда включена в тази операция.

— Точно така. Аз ви избрах. Предполага се, че съм знаел какво ще получа, нали?

— Нещо такова.

— Признавам, че отношението ви е правилно — кимна той.

Тя замълча в очакване на онова, което щеше да последва.

— Ако си спомняте, по време на разговора ни в Инс ъф Корт, аз ви споменах за голямата тайна на Хенри и Катрин Пар. Предполага се, че става въпрос за светилище или крипта, в която е скрита голяма част от богатството на Тюдорите.

— Значи всичко това е заради някакво скрито съкровище?

Тя усети раздразнението му.

— Само отчасти, госпожице Ричардс. А вие защо сте толкова учудена? В една крипта може да се съхранява богата информация. Ние знаем за съществуването на тайни проходи, които свързват различните правителствени сгради и „Уайтхол“. Предполагам, ви е известно, че част от тях се използват и до днес.

Наистина й беше известно. С допълнението, че днес достъпът до тях бе ограничен с помощта на стоманени врати, снабдени с електронни ключалки. Веднъж й се беше случило да използва такъв подземен тунел.

— Хенри Осми е използвал тези проходи, за да стига до своя тенискорт и алеята за боулинг в двореца „Уайтхол“. Според нас е имало и проходи с различно предназначение, които е построил баща му или просто ги е открил. И те остават скрити в продължение на цели петстотин години.

Това беше твърде вероятно, тъй като Лондон лежеше върху истински лабиринт от тунели, строени в различни исторически епохи. Археолозите непрекъснато попадаха на тях.

— Катрин Пар е била длъжна да предаде тайната на Едуард, по-малкия син на Хенри. Но доказателства, че го е направила, липсват. Самата тя умира двайсет и един месеца след Хенри. А ние имаме основания да подозираме, че тя все пак е предала тайната. Но не на Едуард, а на някой друг.

— На кого? На някой от двамата Сесил?

— Невъзможно. Хенри Осми умира петнайсет години преди Уилям Сесил да се домогне до властта заедно с Елизабет, и трийсет преди Робърт Сесил да наследи баща си. Това означава, че Катрин Пар е споделила тайната не с тях, а със съвсем друг човек.

— Откъде знаете всичко това?

— Просто приемете, че го знам. Помолихме професор Пазан да ви инструктира за различните варианти, свързани с тетрадката на Робърт Сесил. Дешифрирането на тази тетрадка е ключът към всичко. Богатството на Тюдорите никога не е било открито или преброено. Но в днешни пари със сигурност струва милиарди.

— А американците искат нашето съкровище, така ли?

— Винаги ли сте толкова подозрителна? Нима не разбирате, че тук става дума за въпроси, които са пряко свързани с националната сигурност? Отговорите им може би нямат отношение към онова, което се очаква от вас. Но аз имам конкретни задачи, които трябва да ви възложа. Не можете ли просто да ги изпълните?

— Любопитна съм за едно нещо — отвърна тя. — СИС отговоря за заплахите срещу британски граждани в чужбина, нали така? Защо тогава МИ5 не провеждат това разследване? Нали именно те отговарят за вътрешните заплахи?

— Защото такава е заповедта на министър-председателя.

— Не знаех, че министър-председателят има право да нарушава закона.

— Ама вие наистина сте нетърпима!

— Преди малко беше убита една жена, сър Томас. Аз искам да знам защо. Вие очевидно не сте впечатлен от това престъпление.

Този път лицето на възрастния мъж наистина се разкриви от гняв. Явно не беше свикнал да го предизвикват.

— Ако не се нуждаех от услугите ви, със сигурност щях да подкрепя намеренията на преките ви началници да ви уволнят! — процеди той.

— Значи имам късмет, че изведнъж се оказвам толкова ценна за вас.

— Имате късмет и защото ситуацията се промени. Антрим е замесил Котън Малоун — онзи бивш американски агент, за когото ви споменах. Направил е всичко възможно да го вкара в играта. От вас искам да разберете защо. Вече ви казах, че ключът към успеха на операцията е разшифрирането на дневника на Робърт Сесил. В рамките на следващите няколко часа Антрим може би ще успее да го направи. Как мислите, способен ли е този човек да извлече материална полза от късмета си?

— Той не е малоумен, ако това ме питате. Но не е и гений. Бих казала, че е по-скоро неискрен и обича да лъже.

— Такава е и моята преценка — кимна Матюс. — Притеснен е, защото не му върви работата, а шефовете го притискат. В случая това е добре, защото времето е малко и няма да успее да се добере до онова, което му трябва.

Матюс погледна часовника си и извърна глава към вътрешния двор. Хора се суетяха напред-назад от улицата към колежа.

— Искам да заминете за Лондон — обяви той. — Още сега!

— Професор Пазан не ми каза онова, което исках да знам. Когато я простреляха, беше тръгнала обратно с намерението да ми покаже още няколко шифровани страници.

— В трапезарията не открихме нищо — поклати глава Матюс.

Това изобщо не я изненада.

— Май всичко тук е необяснимо — отбеляза тя. — Не съм свикнала да работя в такива условия.

— В колко разузнавателни операции сте участвали? — пожела да узнае Матюс.

Поредното ужилване.

— Извършила съм хиляди разследвания — принуди се да отговори тя. — Вярно е, че нито едно от тях не беше свързано с националната сигурност, но всички засягаха човешки живот, частна собственост и обществената сигурност. С това искам да кажа, че мога да оценявам сериозността на всяка ситуация.

Матюс се облегна на бастуна си, а тя отново беше привлечена от необичайната му дръжка.

— Подарък, който си направих преди няколко години — забеляза той и вдигна бастуна. — Солиден къс слонова кост, превърнат в глобус от безспорно талантлив майстор. Не се разделям с него, защото този глобус ми напомня за важността на онова, което върша в полза на целия свят.

Тя схвана посланието.

Това са важни неща. Трябва да работиш с мен.

— Добре, сър Томас. Край на въпросите. Веднага тръгвам за Лондон.

— А аз ще ви уредя още една среща — кимна той. — Междувременно се пазете и бъдете нащрек.

21

Малоун откри едно интернет кафене близо до „Холбърн“, влезе и бързо огледа посетителите. Повечето бяха непретенциозни хора на средна възраст. Най-вероятно адвокати, тъй като се намираха недалече от Инс ъф Корт. Плати за един десктоп в ъгъла и веднага влезе в мрежата. Иън застана до него. Изглежда, проявяваше интерес и не мислеше да бяга. Телефонът на Малоун все още мълчеше и тревогата му нарастваше. Беше свикнал да работи под натиск, но когато нещата са свързани с близък човек, те винаги изглеждат различно. Фактът, че Гари бе единственият коз на похитителите му и че те отлично го знаеха, беше слаба утеха.

Той вкара флашката. На екрана се появиха три файла. Той провери изписаните под тях килобайти и установи, че единият е малък, а останалите два — доста големи.

Най-напред отвори малкия. Пред очите му се появи гъсто изписан текст.

Малоун престана да чете.

Изправен до него, Иън не отделяше очи от текста.

— Какво означава всичко това? — попита той.

— Добър въпрос. По всичко личи, че Фароу Къри е провел доста интересно историческо проучване.

— Онзи, който умря на „Оксфорд Съркъс“?

— Именно — кимна Малоун. — Това са бележките му по доклада, който очевидно е подготвял.

Очите му отново се насочиха към текста.

Разказът продължаваше със стенографски бележки. Сякаш Къри всеки момент щеше да се върне, за да довърши работата си. В няколко от тях се споменаваше за Хатфийлд Хаус, имението на Робърт Сесил на север от Лондон. А също и за Портрета с дъгата на Елизабет I, който висеше там. Нито дума повече за легендата, каквато и да беше тя. Но бележката най-отдолу гласеше: Има само един начин да разберем за какво става въпрос — да го видим с очите си.

Вторият и най-голям файл съдържаше снимки на написания на ръка дневник — зеленикаво-златисти страници, запълнени със стегнат почерк. Заглавието му беше ОРИГИНАЛЪТ НА ДНЕВНИКА НА СЕСИЛ. Очевидно тук бяха текстовете, които Къри беше успял да дешифрира. Обяснения липсваха.

Последният файл се оказа защитен с парола и Малоун не успя да го отвори.

Вероятно най-важният.

— Откъде ще вземеш паролата? — попита Иън.

— Има специалисти, които ще се справят с нея.

Телефонът му иззвъня и той побърза да измъкне флашката.

— Ние спасихме Гари, господин Малоун — обяви непознат глас.

Какво?! Добре ли беше чул?

— Всеки момент ще бъдем при вас — добави гласът.

Очите му се извърнаха към витрината. Една кола спря до тротоара.

— Стой тук! — прошепна Малоун и се стрелна към изхода.

От задната врата на колата излезе Гари.

Благодаря ти, Господи!

— Добре ли си? — задъхано попита той.

— Добре съм — кимна момчето.

След него от колата се появи висок мъж с широки рамене и оредяла коса. Някъде около петдесет. Разкопчано тъмносиньо палто до коленете. Мъжът заобиколи багажника и му протегна ръка.

— Блейк Антрим.

— Това е човекът, който ме намери — обади се Гари.

От колата слязоха още двама мъже, облечени в тъмни палта. Позната униформа, помисли си Малоун.

— От ЦРУ ли сте? — попита той.

— По-късно ще говорим. С вас ли е Иън Дън?

— Да.

— Доведете го.

Малоун се обърна към кафенето, но момчето не се виждаше никъде. Втурна се вътре и побърза да провери компютъра. Флашката беше изчезнала. Иън също.

Малоун огледа заведението и впи очи във вратата към кухнята. Втурна се към нея и я отвори. В малкото помещение имаше две жени, които приготвяха сандвичи.

— Излезе отзад — отвърна на въпроса му едната от тях и посочи вратата в дъното.

Малоун я бутна и се озова на тъмна и безлюдна уличка, която извиваше надясно на петнайсетина метра по-нататък.

Не се виждаше жива душа.

22

Антрим влезе в кафенето, следван от Гари.

— Избягал е! — мрачно съобщи Малоун, появил се от задната врата.

— Той наистина ни трябва! — сбърчи вежди Антрим.

— Разбирам ви, но…

— Добре ли беше Иън? — попита Гари.

Малоун не отговори.

Повечето посетители на заведението ги наблюдаваха. Антрим се обърна към изхода и им направи знак да го последват. Спря на крачка от колата с двамата агенти, пристъпи към Малоун и тихо обяви:

— Това е операция на ЦРУ.

— Която привлича доста внимание — отбеляза Малоун.

— Трябваше да спасим сина ви.

— Вие ли я ръководите?

— Вече повече от година — кимна Антрим.

— На летище „Хийтроу“ трябваше да предам Иън Дън на местната полиция — хладно го изгледа Малоун. — Но вместо това се озовах в безсъзнание в някаква къща, а синът ми беше изчезнал.

— Единственото, което мога да ви кажа, е, че възникнаха известни проблеми. Но задачата да открия Иън Дън си остава.

— Защо ви е той?

— Това е поверителна информация.

— Изобщо не ми пука. Как ме открихте?

— Благодарение на Гари. Проследихме телефона ви с надеждата, че все още е у вас.

— А как открихте Гари?

— Да речем, че едно птиче ни каза, и да спрем дотук.

— И това ли е поверителна информация?

— Нещо такова — отвърна Антрим, доловил иронията в гласа му.

Гари стоеше до баща си и слушаше.

— Какво е толкова важно? — настоя Малоун. — Какво правите тук, в Лондон?

— А вие обсъждахте ли задачите си с непознати, когато бяхте един от нас? — засече го Антрим.

Никога, въздъхна наум Малоун.

— Ние си тръгваме — обяви на глас той. — Благодаря, че намерихте сина ми. — Той се обърна към Гари и добави: — Саковете ни са вътре. Прибираме ги и отиваме да си намерим хотел.

Антрим оглеждаше бившия агент на отряд „Магелан“. Според сведенията в личното му досие Малоун би трябвало да е четирийсет и седем годишен, но изглеждаше по-млад. В гъстата му светлокестенява коса проблясваха съвсем малко сребърни нишки. Двамата бяха приблизително еднакви на ръст и дори си приличаха. Малоун изглеждаше в добра форма за човек, който е извън играта вече повече от година. Но най-интересни бяха очите му. Според досието му в Министерството на правосъдието цветът им беше светлозелен.

Дотук беше играл както трябва. Сега предстоеше финалът.

— Почакайте!

Малоун беше доволен от верността на догадките си. Блейк Антрим имаше проблеми. Той го усети в мига, в който агентът разбра, че Иън отново е изчезнал. Нещата явно не се развиваха според плановете му.

Той спря и се обърна.

— Имаме сериозен проблем — пристъпи към него Антрим. — Проблем, който засяга националната сигурност. Иън Дън притежава нещо, от което отчаяно се нуждаем, за да го разрешим.

— Компютърна флашка?

— Точно така. Видяхте ли я?

— У Иън е — кимна Малоун. — Прибра я, преди да избяга.

— Прегледахте ли съдържанието й?

— Само част от него.

— Ще ми разкажете ли?

— Не си спомням.

— Наистина ли? Какво стана с фотографската ви памет?

— А ти май си ме проверявал, а? — заряза официалностите Малоун.

— Направих си този труд, но едва след като научих, че си тук в компанията на Иън Дън, а синът ти има проблеми.

Паметта на Малоун не беше фотографска, а по-скоро насочена към детайлите. Имаше я по рождение и това му помагаше да си спомня дори най-незначителни подробности. Което понякога си беше истинско проклятие, но в повечето случаи помагаше. Той си пое дъх и сбито разказа на Антрим какво беше прочел на монитора. Не пропусна да отбележи, че единият от файловете на Фароу Къри е защитен с парола.

— Имаш ли представа къде може да е отишъл Дън? — попита Антрим.

— Познавам го едва от вчера. А поведението му не беше особено дружелюбно.

— А ти, Гари? — извърна се към момчето Антрим. — Споделил ли е нещо с теб?

— Много малко — поклати глава синът му. — Живее на улицата. Но в самолета спомена за някаква книжарница, в която от време на време преспивал. Мис Мери, съдържателката, била много мила с него.

— Каза ли ти къде е тази книжарница?

— На „Пикадили Съркъс“.

— Това може да се окаже добро начало — кимна агентът.

— Особено предвид факта, че е единственото, с което разполагаш — не се стърпя Малоун.

— По-добре ли се чувстваш от това? — изгледа го Антрим. — Казах ти, че съм в беда, признах, че имам проблем. Какво повече искаш?

— Да се обадиш в Лангли.

— А ти обаждаше ли се на Стефани Нел, когато се сблъскваше с проблеми?

Не го беше правил никога. Нито веднъж.

— И аз така си помислих — сам си отговори Антрим. — Справял си се без чужда помощ. Какво ще кажеш за една услуга? Да отскочиш до тази книжарница и да провериш дали Дън ще се появи. По всичко личи, че между вас двамата все пак се е създала някаква връзка.

— Кои бяха онези на летището? — пожела да узнае Малоун. — Фалшивите ченгета, които ме нападнаха и отвлякоха Гари?

— Работят за сенчеста групировка, наричаща себе си Ордена на Дедал. Проявяват интерес към операцията от известно време насам. Мислех си, че ги държим под контрол, но явно съм сбъркал.

— Иън беше допуснат в страната без паспорт — отбеляза Малоун.

— Това е моя работа. Уредих нещата с британските власти в момента, в който го засякохме в Щатите. На летището ви чакаха мои хора, но онези двамата ни изпревариха. Просто едно от нещата, които се объркаха.

Малоун усети, че е настъпил болното място. И изпита съчувствие към този човек, защото много добре знаеше какво е да усетиш, че въпреки всички усилия операцията ти отива по дяволите.

— Мога да ти кажа само едно — въздъхна Антрим. — Тази операция е изключително важна, а времето изтича. Трябва ни флашката.

— Същото си мислеха и онези двамата, които ме нападнаха.

— Вече ти казах. Орденът на Дедал иска онова, което искаме и ние.

— Иди и го намери! — внезапно се обади Гари.

— Защо? — изненадано го погледна Малоун. — Нас това не ни засяга. Просто си отиваме у дома.

— Какво са няколко часа повече? — сви рамене Гари. — Вече е късно вечерта, а и разполагаме с достатъчно време. Иди и го намери. Ако искаш, ще дойда с теб.

— Изключено! Майка ти ще ме убие, ако научи в какво съм те забъркал! И ще бъде права.

— Аз ще го наглеждам вместо теб — обади се Антрим.

— Изобщо не те познавам — поклати глава Малоун.

— Ами завърти телефоните и ме провери. Ще откриеш, че всичко, което ти казах, е истина. Гари може да остане с нас още няколко часа. Разполагам с достатъчно агенти, но и лично ще се грижа за него.

Малоун се колебаеше.

— Няколко часа, за да потърсиш Дън. Това е всичко, за което те моля.

— Направи го — обади се Гари.

— Но преди това ще завъртя телефоните, както предлагаш — отвърна Малоун.

— Отлично те разбирам — кимна Антрим. — И аз бих постъпил така. Но все пак не забравяй, че аз намерих сина ти.

Открито и ясно. Както очакваше. Но Малоун не беше забравил страховете на Иън.

— Ако тръгна да търся Дън, ще го правя сам — отсече той. — Не искам никой от хората ти наблизо.

— Съгласен съм.

— Наистина ли искаш да го направя? — извърна се към Гари той.

— Да — кимна синът му. — Трябва да го направиш!

Иън не хареса физиономиите на мъжете, които слязоха от колата. Прекалено служебни. Прекалено решителни. Зарадва се, като видя, че Гари се връща при баща си. Но онези фалшиви ченгета на летището го бяха стреснали достатъчно, за да реши, че е време да си плюе на петите.

Прибра флашката по две причини. Първо, защото искаше да я покаже на мис Мери. Тя беше най-умната личност, която познаваше, и му беше любопитно да чуе нейното мнение. Второ, защото имаше голяма вероятност Котън Малоун да тръгне да я търси. А ако го направеше, щеше да знае къде да отиде.

Той се отправи към „Пикадили Съркъс“.

23

Оксфорд

Катлийн беше бясна.

Беше й много трудно да понася отношението на Матюс, който се държеше с нея като с някакъв новак. Отбягваше да отговаря на въпросите й, а на всичкото отгоре най-безцеремонно й заповяда да се върне в Лондон.

Но в Джизъс Колидж беше убита жена, чието тяло тайнствено изчезна. Кой я уби? Защо? Не можеше да повярва, че други ще разследват това престъпление. Нещо решително се беше объркало.

Може би Матюс беше очаквал от нея да прояви усърдие и да му бъде благодарна, без да задава въпроси. Или просто бе човек, свикнал околните да му се подчиняват. Тя наистина се радваше, че все още е на работа. И въпреки че понякога създаваше проблеми на шефовете си, съвсем не беше човек, който можеше да провали кариерата си поради лекомислие или небрежност. Всичко това я накара да тръгне обратно към Джизъс Колидж, вместо да поеме за Лондон. Вътрешният двор беше все така безлюден и спокоен въпреки грохота на дизелови мотори, долитащ от съседните улици. Тя се насочи към каменната скамейка, зад която беше потърсила убежище от изстрелите. Мина покрай стълбището за трапезарията, наведе се и потърка с длан грапавия камък. Върху него нямаше никакви следи от кръв, въпреки че тялото на Пазан беше лежало именно тук. Вдигна поглед към покрива и към парапетите, зад които се бе скрил стрелецът. От там имаше ясна видимост и нищо не би могло да попречи на точния му изстрел.

Дъбовата врата с месинговата брава продължаваше да е заключена.

Катлийн влезе в параклиса, пое нагоре по стръмните стълби към органа и видя къде се бе крил нападателят й — близо до клавиатурата, зад тръбите между инструмента и стената. Което означаваше, че бе чакал там дълго време преди тя да се появи.

С тейзър?

Вероятно вече си даваш сметка, че беше подмамена тук.

Това бяха думите му. Следователно са знаели, че тя ще се появи в Оксфорд и ще се срещне с Пазан именно тук, в Джизъс Колидж. И са имали предостатъчно време, за да се подготвят. После застреляха Пазан, но не и нея.

Защо? Защото са искали да предадат някакво послание? Но при наличието на толкова много по-прости решения, това изглеждаше малко вероятно. И какво се бе случило с тялото на Пазан?

В крайна сметка тя реши да компенсира неподчинението си с повишена доза старание. Макар че представляваше обединение от трийсет и девет самостоятелни колежа, Оксфордският университет поддържаше централизирана администрация, която отговаряше за патрулите, обикалящи улиците, парковете и самите сгради. От студентските си години тя все още помнеше сградата, в която се помещаваше тя — в непосредствена близост до полицейското управление на Оксфорд. Служебната карта на АБТОП свърши своето и дежурните служители проявиха очевидна готовност да отговорят на въпросите й.

— Разполагате ли със списък на университетските служители? — беше първият от тях.

— Още на първия ден от назначението си всеки от тях получава бадж и служебна карта — усмихна се младата жена на гишето. — И са длъжни да ги носят по време на дежурствата си.

В това имаше логика.

— А фигурира ли сред тях служителка на Линкълн Колидж на име Ева Пазан?

Жената набра името на клавиатурата, а после се втренчи в монитора.

— Не виждам такова име — отвърна тя.

— Опитайте поотделно, на Ева, а след това на Пазан…

Пауза, после служителката поклати глава.

— Няма.

— В други колежи?

Ново почукване по клавиатурата. Нищо. Защо ли не беше изненадана?

Обърна се и напусна административната сграда.

Може би Пазан просто я беше излъгала. Но защо? Специално беше подчертала, че преподава история в „Линкълн“, а е завършила Ексетър Колидж. И че я изпраща Матюс. Което беше потвърдено от шефа на шпионите.

А после я застреляха. Дали бе умряла? Или просто си бе тръгнала? Което обясняваше липсата на следи от кръв. А сега се оказа, че жена с това име изобщо не съществува.

Развоят на събитията изобщо не й харесваше. Само няколко часа по-рано я бяха изпратили в Инс ъф Корт, и то точно когато и Блейк Антрим се намираше там. Всичко беше координирано прецизно. Което не беше чак толкова изненадващо. В края на краищата си имаше работа със Сикрет Интелиджънс Сървис.

В Мидъл Хол си беше представяла, че е кон или топ на шахматната дъска. Но сега се чувстваше като обикновена пешка. Което я правеше подозрителна.

Към всичко.

Малоун слушаше Стефани Нел.

Бе й се обадил преди двайсетина минути с молба да му достави сведенията, от които се нуждаеше. А тя му звънна преди малко.

— Антрим е служител на ЦРУ, в Отдела за специални контраоперации. Там обикновено се занимават с неща извън правилника — тайни операции, оправдавани със застрашена национална сигурност. Той служи там от двайсет години и действително е един от ръководителите на операцията, която се провежда при вас под името „Измамата на краля“, но Лангли отказа да ме запознае с подробности.

— Какво стана с обещанието за тясно сътрудничество, дадено след Единайсети септември?

— Бе забравено още на дванайсети.

Което му беше известно.

— Някакви проблеми с Антрим?

— Нямах достатъчно време за подобна проверка, но моят източник щеше да ме предупреди, ако ставаше въпрос за непредсказуем играч. По всяка вероятност той е типичен агент от кариерата.

Всичко съвпадаше. Контраоперациите изискваха търпение, а не героизъм. А самият Антрим приличаше на човек, който е по-скоро колеблив, отколкото решителен самотен рейнджър.

— Наред ли е всичко при теб? — попита Стефани.

— Вече да. Но доскоро бях на ръба.

Той я запозна с подробностите и добави:

— Трябваше да летя с икономична класа.

— Знаеш, че винаги можеш да си тръгнеш.

— Така е — кимна той. — Но преди двамата с Гари да си легнем, мисля да направя един последен опит с Иън Дън.

Защото искаше да разбере защо момчето избяга и защо отнесе и флашката със себе си.

— На твое място не бих се задълбавала толкова — предупреди го Стефани.

— Нямам такива намерения. Но записаното на онази флашка пробуди любопитството ми. Какво ли са намислили всички тук?

— Никой не знае. Но щях да се прибера у дома и да ги оставя да се оправят сами.

Добър съвет.

Напуснаха кафенето и потеглиха към някаква къща отвъд Портман Скуеър. Малоун познаваше тази част на Лондон, близо до оживената Оксфорд стрийт. Винаги беше отсядал в хотел „Чърчил“ в западния край на площада. Гари, Антрим и двамата агенти влязоха в къщата, а той остана отвън, за да довърши разговора си.

— Тук става късно. Не можем да заминем преди утре сутринта. Освен това съм задължен на Антрим, защото откри Гари.

— Съжалявам за бъркотията — въздъхна Стефани. — Мислех, че става въпрос за елементарна услуга.

— Вината не е твоя. По-скоро аз си търся белята както винаги.

С това разговорът приключи.

Входната врата се отвори и Гари тръгна по тротоара към него.

— Какво мислиш да правиш? — попита той.

— Ще отскоча да потърся Иън. Антрим действително е агент на ЦРУ. Ще бъдеш в безопасност с него.

— Изглежда свестен. Предложи ми да видя част от нещата, по които работи.

— Няма да се бавя. Час-два, не повече. После ще си потърсим хотел, а сутринта потегляме.

Наистина мислеше това, което сподели със Стефани. Фароу Къри беше попаднал на нещо необикновено — особено предвид факта, че ставаше въпрос за контраразузнавателна операция на територията на най-близкия съюзник на Съединените щати.

— Нали знаеш защо исках да прекарам с теб Деня на благодарността?

— Мама ми каза за истинския ми… Искам да кажа, за родния ми баща.

— Всичко е наред, синко. Знам, че ти е трудно.

— Но тя отказа да ми каже кой е той. Аз обаче искам да знам. Наистина ли и на теб никога не ти е казала нищо?

— Допреди няколко месеца изобщо не подозирах за подобно нещо — въздъхна Малоун. — И на мен не спомена име. Ако беше, щях да ти кажа.

Изобщо не се опитваше да злепостави Пам, но нямаше как да сподели само половината от една толкова необикновена история.

— Като си тръгнем от тук, искам да ми разкажеш всичко, което се е случило преди раждането ми. Всичко, чуваш ли?

Това едва ли беше любимата му тема. Кой обича да говори за грешките си? Но Пам го беше лишила от избор.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш — кимна той.

— Бих искал и мама да направи същото — мрачно добави Гари.

— Не я съди прекалено строго. Сигурен съм, че тя вече съжалява.

От двете страни на улицата бяха паркирани коли. Откъм оживения булевард на трийсетина метра по-нататък долиташе монотонният грохот на трафика.

— Мислиш ли, че Иън е в беда? — попита Гари.

В гласа му имаше загриженост, която Малоун напълно споделяше.

— Страхувам се, че е така — отвърна той.

24

Антрим беше доволен. Успя да се свърже с Малоун и да го убеди да потърси Иън Дън, а артистичните му качества се оказаха достатъчни за внушението, че цялата операция е под заплаха. Всъщност това не беше чак толкова трудно, защото наистина беше така. При нормални обстоятелства никога не би споделил проблемите си с непознат човек. Но му трябваше малко допълнително време.

Защото беше извършил тези маневри по привличането на Малоун в Лондон единствено заради Гари.

— Ти ме излъга! — извика той.

Седнала зад бюрото си на 12-ия етаж на офис сградата в центъра на Атланта, Пам Малоун спокойно издържа погледа му. Два дни по-рано се бяха срещнали случайно в някакъв мол. Не се бяха виждали и разговаряли цели шестнайсет години. По онова време той беше оперативен агент на ЦРУ във Висбаден, Германия, а съпругът на Пам — дипломиран юрист, с чин старши лейтенант, служеше в контингента на Съединените щати в НАТО. Двамата се запознаха, имаха една кратка връзка, а после тя просто я прекрати.

— Никога не лъжа — отвърна тя. — Просто не казвам цялата истина.

— Това дете е мое!

Той го разбра в мига, в който зърна Гари Малоун. Момчето му беше одрало кожата. Сякаш виждаше себе си на младини.

— Има моите сиви очи — добави той.

— Очите на бившия ми съпруг също са сиви.

— Пак лъжеш! Аз добре помня името на бившия ти съпруг. След като бяхме заедно, го чувам много често. Действително е бил отличен агент. Вчера обаче си направих труда да изтегля досието му и мога да твърдя, че очите му са зелени. Докато твоите са сини.

— Нещо си се объркал.

— Затова ли трепериш?

Беше я открил след една бърза справка в щатската адвокатура на Джорджия. По време на случайната си среща в мола и двамата се държаха непринудено. В един момент тя спомена, че е адвокат, а останалото беше лесно. Той се появи в кантората без предупреждение, за да я изненада. Отначало тя отказа да го приеме, обяснявайки чрез секретарката, че е много заета. Въведоха го в кабинета й едва след като помоли момичето да й предаде, че ще я посети вкъщи.

— Ти си един жалък и безполезен негодник, който обича да се държи зле с жените! — посрещна го на нож тя.

Раздялата им не мина без последствия. Тя го заряза без предупреждение и без никакви видими причини. И му причини болка, защото той я харесваше. Дори нещо повече. Винаги беше предпочитал омъжените и нещастни жени. Защото бяха всеотдайни и в повечето случаи благодарни. Достатъчно беше да им засвидетелства някакви чувства. Пам не беше изключение. Убедена, че съпругът й я мами, тя търсеше взаимност и с готовност му се отдаде.

— Допуснах голяма грешка с теб — призна тя. — И предпочитам да я забравя.

— Но не можеш, защото резултатът е пред очите ти всеки ден.

Той усети, че ударът му попадна в целта.

— Това е единственото нещо, което ненавиждам в сина си — прошепна тя. — Прости ми, Господи!

— Няма смисъл да се чувстваш по този начин. И не забравяй, че той е нашият син.

Очите й блеснаха гневно.

— Да не си посмял! Забранявам ти да говориш така! Той не е наш син, а мой!

— А какво ще кажеш за бившия си съпруг? Сигурен съм, че не подозира нищо.

Мълчание.

— Може би трябва аз да му кажа…

Отново мълчание.

— Очевидно имаш проблеми по този въпрос — засмя се той. — Много добре те разбирам. Неочакваната ни среща в мола трябва да е била голям шок за теб.

— Надявах се да си умрял.

— Стига, Пам. Не бях чак толкова лош.

— Ти ми счупи ребрата!

— А ти ми разби сърцето. Просто ми посочи вратата и каза, че вече не искаш да имаш нищо общо с мен. След всичките сладки мигове, които преживяхме заедно! Едва ли си се надявала, че ще си тръгна просто ей така.

— Напусни кабинета ми!

— Кога разбра, че си бременна?

— Какво значение има?

— Знаеше ли го, когато скъса с мен?

Тя не отговори.

— Може би… Може би трябваше веднага да прекъсна тази бременност.

— Не го мислиш. Да абортираш собственото си дете? Не, това не е в стила ти.

— Какво знаеш за стила ми, нещастник такъв? Нима не разбираш? До ден-днешен гледам детето, което обожавам, и виждам теб! Бях на крачка от решението да абортирам. На една мъничка крачка! Но вместо това запазих детето и излъгах съпруга си, че е негово. Имаш ли представа как се живее с подобна лъжа?

— Трябваше да ми кажеш — сви рамене той.

— Махай се!

— Окей, тръгвам си. Но на твое място бих казал истината не само на бившия си съпруг, но и на момчето. Имай предвид, че вече знам всичко и едва ли ме виждаш за последен път.

И той наистина мислеше така.

Почти веднага нае частни детективи да следят както Пам, така и Гари Малоун. Това му струваше две хиляди долара месечно, но парите нямаха значение. Искаше да знае къде ходят и с кого се срещат, искаше да е наясно с техните потребности и желания. Така разбра, че Котън Малоун е научил неприятната новина и вече знае, че не е биологичният баща на Гари. Двамата с Пам бяха провели доста разгорещен разговор. Според нея Гари бил много разстроен и затова пожелал да прекара ваканцията по случай Деня на благодарността в Дания, при него. А фактът, че момчето и Малоун изобщо не познаваха Антрим, се оказа предимство за него.

Браво на момичето.

Той така и не изпълни заканата си да установи контакт с Гари или с Малоун. Защото усещаше, че не бива да поема по този път. Вместо това се въоръжи с търпение и започна да събира информацията, която в даден момент щеше да му свърши работа. Като всеки добър разузнавач. Първоначалните му планове бяха да установи контакт с Гари в Копенхаген някъде през следващата седмица.

Но неочакваната поява на Иън Дън промени нещата. Контактът тук, в Лондон, се оказа далеч по-добро решение. После направи необходимото: заповяда Дън да бъде прехвърлен от Флорида в Джорджия и информира Лангли, че Котън Малоун се намира в Атланта, но всеки момент ще отлети за Европа. Защо да не поискат услуга от сродна агенция? Бившият агент от отряд „Магелан“ помага на ЦРУ по съвсем елементарен начин — като поеме ролята на бавачка. Така ще бъдем сигурни, че прехвърлянето на Дън ще стане по най-безопасния начин.

И нещата се получиха. Благодарение на всеобщата тревога, предизвикана от намеренията на шотландското правителство.

След като спаси Гари, той получи възможност да го наблюдава на воля. Леко сплесканият нос, издължената брадичка, гъстите вежди и най-вече сивите очи. Най-после момчето беше изцяло негово. Пам Малоун не се виждаше никъде наблизо, а Котън Малоун очевидно беше сляп за приликата. Пред онова кафене беше подхвърлил, че няма никакви намерения да се свързва с бившата си съпруга. Сега не му оставаше нищо друго, освен да не позволи на Гари да се обади в Джорджия. Което щеше да стане лесно.

Следващите няколко часа бяха от решаващо значение. Напомни си да действа внимателно. Не би трябвало да има проблеми.

Все пак беше професионалист.

25

11:02 ч. вечерта

Малоун винаги беше харесвал пулсиращия ритъм на „Пикадили Съркъс“. Стремителен, жив и необуздан, предизвикващ неизбежни сравнения с Таймс Скуеър. С една съществена разлика — това шумно и оживено място беше възникнало векове преди американския си аналог. На кръглия площад с емблематичната за Лондон статуя на Ерос се събираха пет централни улици. На няколко пресечки от него се издигаше дворецът „Сейнт Джеймс“ — една от последните резиденции на династията на Тюдорите. Всичко, което съвсем скоро беше прочел за Катрин Пар и Елизабет I, беше успяло да го настрои на вълната на Тюдорите, които бяха управлявали страната от 1485 до 1603 г. По принцип беше чел доста книги за тях, а когато усети, че много хора проявяват интерес към тази част от историята на Англия, не се поколеба да създаде специален раздел за династията на Тюдорите в своята книжарница в Копенхаген. Но сега за пръв път в живота си беше попаднал на нещо, за което не се споменаваше в никоя от тези книги.

На една тайна.

Достатъчно важна, за да привлече вниманието на ЦРУ.

Той се промъкваше между колите, които задръстваха пресечките, потъвайки все по-дълбоко в района за забавления, който започваше веднага след Пикадили. В кината, театрите, ресторантите и кръчмите, разположени в старинните каменни сгради, кипеше петъчно оживление. Древните фронтони и витрините с полупрозрачни стъкла го връщаха в една по-стара епоха. Но това не пречеше на целеустремеността, с която си пробиваше път към адреса, който беше открил в айфона си.

Книжарницата със сполучливото според него име „Всякакви стари книги“ заемаше площ горе-долу колкото неговата в каменна сграда от началото на миналия век, притисната между един типичен лондонски пъб от едната страна и галантериен магазин от другата. Входната врата от масивен бук беше частично остъклена, с поизтрита месингова топка на бравата. Вътрешното разположение също приличаше на неговото — успоредни редици дървени лавици, високи чак до тавана и претъпкани с употребявани книги. Типичната миризма на прах, стара хартия и дърво също напомняше за книжарницата му в Копенхаген. Веднага забеляза и опитите за внасяне на някакъв ред в хаоса — в този случай под формата на прикрепени към лавиците табели, предлагащи информация за съответните раздели. Организацията бе нещо, към което се стремяха всички преуспели собственици на книжарници.

Жената зад щанда беше дребна и слаба, с късо подстригана посребрена коса. Бръчиците по финото й лице бяха почти невидими, като някаква тънка мрежа на възрастта. Говореше тихо, с приятен глас и приветлива усмивка. При това съвсем истинска. Работеше внимателно с касата, прибираше пари, връщаше ресто и благодареше на клиентите.

— Вие ли сте мис Мери? — попита Малоун, търпеливо изчакал да му дойде редът.

— Така ме наричат — кимна жената.

— А това е вашият магазин?

— Да, притежавам го от доста време.

Малоун обърна внимание на купчината книги, която явно беше закупила току-що. И той правеше същото всеки ден. „Купуваш за пенита, продаваш за евро.“ Надяваше се, че двамата му служители в Копенхаген проявяват достатъчно грижи за бизнеса. На другия ден трябваше да бъде обратно на работа.

— Държите отворено до късно — отбеляза той.

— Петък и събота вечер имам доста клиенти. Хората ходят на театър или на концерт, а после искат да вечерят или да пийнат нещо. Много отдавна разбрах, че обичат да купуват и книги.

— Аз също имам книжарница, но в Копенхаген.

— Значи се казвате Котън Малоун — сърдечно му се усмихна тя.

Гари гледаше как Антрим разпределя задачите на подчинените си агенти. Никога досега не беше срещал човек, който работи за ЦРУ. Познаваше ги само от филмите и книгите. Но да контактува лично с някой от тях? Това със сигурност беше рядък шанс. Баща му се оказа бивш агент на Министерството на правосъдието, но той съвсем наскоро разбра какво означава това.

— Ценим помощта на баща ти — подхвърли Антрим. — Дойде точно навреме.

— Какво става тук? — любопитно попита Гари.

— Издирваме някои изключително ценни неща. Занимаваме се с това вече цяла година.

Преди малко се бяха прехвърлили в някакъв склад на брега на Темза, който Антрим нарече команден център. В момента се намираха в малък офис с оскъдно обзавеждане, който се намираше непосредствено до вратата. Тесен правоъгълник с прозорче, което гледаше към вътрешността на склада.

— Какво има там? — попита Гари.

— Разни неща, които сме събрали — отвърна Антрим. — Късчета от един огромен пъзел.

— Звучи страхотно! — усмихна се момчето.

— Искаш ли да им хвърлиш едно око?

— Разбирам, че Иън е вече тук — усмихна се Малоун.

— Той ме предупреди, че ще дойдете. Описа ви абсолютно точно.

— Трябва да го намеря, и то бързо.

— Много хора започнаха да го търсят след смъртта на онзи мъж в метрото.

— И това ли ви каза?

— Да — кимна тя. — С него доста се сближихме, след като един ден дойде в книжарницата.

— И се оказа, че може да чете…

— Абсолютно — усмихна се тя. — Прояви огромен интерес към толкова много книги, струпани на едно място. А аз го насърчих.

Малоун не се остави да бъде заблуден.

— Вероятно за да го накарате да спи тук вместо на улицата, нали? — подхвърли той.

— Не знам дали Иън отгатна истинските ми мотиви, защото не каза нищо, когато му предложих да стане нещо като нощен пазач, за да наглежда книгите ми.

Малоун веднага хареса мис Мери — практична жена с добро сърце.

— Нямах щастието да имам свои деца и вече е късно да мисля за това — добави тя. — Затова приех появата на Иън като божи дар. Прекарваме много време заедно.

— В момента има неприятности.

— Знам. Но е извадил късмет.

— Как така? — любопитно я погледна той.

Жената спокойно издържа на погледа му и отсече:

— Защото за втори път в краткия си живот е открил човек, на когото може да вярва.

— Дори не знаех, че сме станали приятели — сви рамене Малоун. — Фактически отношенията помежду ни не бяха съвсем гладки.

— Но веднага сте разбрали, че той е прибрал флашката с надеждата, че ще тръгнете да я търсите. Това е неговият начин да покаже, че държи на приятелството ви. А сега виждам, че е направил добър избор. Вие наистина приличате на човек, на когото може да се вярва.

— Аз съм просто човек, който не може да откаже, когато му поискат услуга.

— От него разбрах, че сте били таен агент.

— Само един скромен слуга на американското правителство — ухили се той. — Но в момента продавам книги, също като вас.

Изречени на глас, тези думи му харесаха.

— Той и това ми каза. Защото, както вече споменах, вие сте човекът, успял да спечели доверието му.

— Наистина ли го търсят и други хора?

— Преди месец в района се появиха някакви мъже и започнаха да разпитват за него из околните магазини. Част от съдържателите знаеха за Иън и ги насочиха към мен. Но аз ги излъгах, че отдавна не съм го виждала. За нещастие, Иън изчезна само седмица по-късно и не се върна повече. До днес. През цялото време се молех да е добре.

— Вече споменах, че е в беда. Въпросните мъже го търсят, защото се интересуват от нещо, което той притежава.

— Флашката.

Той веднага долови особената нотка в гласа й.

— Прочели сте записаното върху нея, нали?

— Само двата файла, които сте прочели и вие.

— И? — подхвърли той, забелязал нещо в очите й.

Антрим се прехвърли в склада, следван от Гари. Просторното помещение беше осветено от ярки луминесцентни тръби. Двете големи маси бяха отрупани с книги, някои от тях прибрани в найлонови пликове. На трета, по-малка маса бяха разположени три настолни компютъра „Ай Мак“, свързани с рутер и принтер. Това беше работното място на Фароу Къри, който се беше опитал да осмисли абсурдните драсканици в дневника на Робърт Сесил — една на пръв поглед невъзможна задача.

Но събитията през последните двайсет и четири часа бяха обнадеждили Антрим. Оказа се, че задачата не само е възможна, но и се появиха хора, готови да му платят пет милиона паунда, за да й обърне гръб.

— Какво е това? — попита Гари, забелязал каменния къс на пода.

— Открихме го на едно много интересно място. Наричат го „Нонсъч“ и се намира недалече от тук.

— Някой голям замък?

— По-скоро дворец, който отдавна не съществува. Останала е само земята, върху която е бил построен. Някога е бил най-величествената резиденция на Хенри Осми. Наистина магическо място. Той го нарекъл „Нонсъч“, защото бил уникален2. Ние имаме някаква представа за него само от три акварела, които са стигнали до нас.

— Какво се е случило с него?

— Векове по-късно Чарлс Втори го подарил на любовницата си, а тя го разпродала камък по камък, за да изплати дълговете си от хазарт. Постепенно от двореца не останало нищо освен земята. Открихме този камък в една от близките ферми, където векове наред е подпирал някакъв мост.

Гари се наведе да разгледа камъка отблизо. За неговото съществуване се споменаваше още през 70-те години на миналия век в един доклад на ЦРУ.

Върху повърхността на камъка бяха издълбани няколко символа.

— Това са главно абстрактни символи, но между тях има букви от старогръцката и римската азбука — поясни Антрим, след като застана до момчето.

Той виждаше, че момчето проявява интерес, и това беше хубаво. Защото искаше да го впечатли.

— Като изгубено съкровище?

— Нещо такова. Но ние се надяваме да открием много по-важни неща.

— Какво означават тези символи?

— Ключ към шифър, измислен преди столетия от човек на име Робърт Сесил.

През седемдесетте години на миналия век, когато група ирландски адвокати за пръв път бяха обърнали внимание на загадката, компютрите все още бяха примитивни, а програмите за разкодиране — абсолютно елементарни. Модерните технологии обаче коренно бяха променили нещата.

Момчето проследи с пръст издълбаните в камъка символи.

— Искаш ли да видиш най-важното, което сме открили досега? — подхвърли Антрим.

Гари кимна.

— Ела, ще ти го покажа.

Малоун тръгна между лавиците в компанията на мис Мери. Книжарницата й беше по-малка от неговата, но от пръв поглед личеше, че и тя споделя неговите предпочитания към твърдите корици. Липсата на много екземпляри от едно и също заглавие показваше внимателен подход към покупките. Опасността от изчерпване на запасите изобщо не съществуваше просто защото хората обичаха да търгуват с книги. Това беше хубавото на този бизнес. Постоянен поток от евтина стока, който идва бързо и бързо си отива.

Мис Мери спря пред историческия раздел и започна да оглежда заглавията.

— Страхувам се, че трябва да ви помоля за помощ — подхвърли тя и посочи най-горната лавица.

Нормална молба, тъй като беше с трийсетина сантиметра по-ниска от неговите метър и осемдесет.

— С удоволствие — кимна той.

— Онази там, четвъртата отляво.

Той посегна към една книга с червени корици, която беше висока около двайсет и пет сантиметра, широка десет и дебела два. В много добро състояние. Отпечатана бе в края на XIX в.

„Великите измамници“.

После прочете името на автора. Брам Стокър.

26

Катлийн спря колата и изключи двигателя. По време на пътуването от Оксфорд стигна до заключението, че й бяха направили постановка. Нямаше никаква Ева Пазан. Поне в Линкълн Колидж не работеше преподавател с това име. Вероятно я бяха инструктирали да лъже. Но нали уж всички бяха в един екип? Матюс я беше изпратил в Оксфорд специално да се срещне с нея. Какъв смисъл имаше подобна измама? Тя излезе наяве, когато Катлийн реши да провери още веднъж в Джизъс Колидж. А сега се върна в Темпъл Чърч. Безпокоеше я и случилото се тук.

Тя отново паркира до външната стена и влезе в Инс ъф Корт през неохраняемия портал за автомобили. Кингс Бенч Уок бе мокра и абсолютно безлюдна в късния нощен час.

Понякога Катлийн съжаляваше, че така и не се зае да практикува право. Когато избра АБТОП, баща й и дядовците й вече бяха покойници. Почти не помнеше баща си, който беше починал рано, но майка й пазеше спомените за него живи. Благодарение на този факт тя в крайна сметка реши, че и нейната кариера ще бъде свързана с правото.

Завръщането в Инс ъф Корт и пътуването до Оксфорд пробудиха забравени чувства в душата й. На трийсет и шест не би трябвало да има проблеми с пренастройката, която би й помогнала да кандидатства за работа в адвокатурата. Това нямаше да е лесно, разбира се. Но съвсем скоро можеше да се окаже единственият й избор. По всичко личеше, че е кариерата й в АБТОП беше свършено, а краткият й сблъсък с разузнаването вероятно щеше да приключи всеки момент.

В живота й цареше пълна бъркотия. Но време за самосъжаление нямаше.

Тя знаеше, че на следващия ден, в събота, тук щеше да гъмжи от народ. Хората щяха да се разхождат между сградите на Инс ъф Корт, а мнозина от тях щяха да посетят прочутата Темпъл Чърч. Въпреки че от оригиналната древна постройка не беше останало почти нищо. Още преди векове адвокатите протестанти, обзети от огромното желание да заличат всички католически символи, бяха боядисали вътрешността с бяла боя, а изящната колонада се беше сдобила с дебел слой мазилка. Един пуритански акт, който беше унищожил цялата красота на древния храм. Голяма част от онова, което виждаха днешните посетители, беше резултат от мащабната реставрация в средата на XX в., непосредствено след нацистките бомбардировки по време на Втората световна война.

В този късен час църквата беше затворена и заключена. Наближаваше полунощ. Но прозорците на съседната сграда все още светеха. Там живееше уредникът, който отговаряше за двата храма.

Без да се колебае нито за миг, Катлийн пристъпи към вратата и почука. Отвори й тъмнокос мъж над четирийсет. Разчела правилно объркването в очите му, тя показа служебната си карта от АБТОП и попита:

— В колко часа затваряте църквата?

— Идвате посред нощ, за да задавате такива въпроси?

— Не би трябвало да се учудвате предвид случилото се неотдавна тук — реши да блъфира тя.

И веднага видя, че номерът мина.

— Различно — отговори на въпроса уредникът. — Обикновено към четири следобед, а понякога и доста по-рано — още около един. Зависи дали имаме служба или друго планирано мероприятие.

— Както по време на последните събития?

— Да — кимна той. — Затворихме в четири според уговорката.

— И никой не влезе в храма след този час?

Мъжът й хвърли любопитен поглед.

— Лично заключих портала.

— А кога го отключихте отново?

— Имате предвид специалното събитие?

— Точно това имам предвид. По план ли мина всичко?

Той кимна.

— Порталът беше отворен в шест следобед и затворен в десет. През този отрязък от време в храма нямаше никакви наши служители. Такава беше уговорката.

Импровизирай. Мисли. Не изпускай шанса.

— Имаме известни, как да кажа… вътрешни проблеми. Вие нямате нищо общо с тях. Опитваме се да възстановим хода на определени събития.

— Господи! Предупредиха ме, че всичко трябва да бъде точно!

— Кой ви предупреди? Шефът ви?

— Не. Самият ковчежник.

Инс ъф Корт се управляваше от високопоставени членове на адвокатската колегия, обикновено съдии. Високопоставен член бе и ковчежникът.

— На Мидъл или на Инър Темпъл? — попита тя.

Църквата се издигаше точно на границата между земите на двете сгради на Инс ъф Корт, чиито представители се грижеха за поддръжката й. Пейките в южната част бяха грижа на Инър Темпъл, а тези в северната — на Мидъл Темпъл.

— Инър Темпъл. Ковчежникът беше много настоятелен. Мъжът с него — също.

— Точно затова съм тук — кимна Катлийн. — Кой беше този човек?

— Един достолепен възрастен джентълмен с бастун. Сър Томас Матюс.

Малоун остави книгата на плота. В книжарницата се появиха клиенти, които се пръснаха между лавиците.

— Тези най-вероятно идват от театрите, нали? — подхвърли той.

— Именно те са причината да държа отворено до късно през уикендите — кимна мис Мери. — Оказа се, че си струва. На всичкото отгоре и аз съм нощна птица.

Той не беше сигурен дали самият той е нощна птица, или не. По-скоро умееше да включва ума си на работни обороти, когато това се налагаше. В момента обаче биологичният му часовник бе все още настроен на часовото време в Джорджия и всичко беше наред. Все пак ставаше въпрос за пет часа по-рано.

Мис Мери посочи книгата, която той държеше в ръце.

— Публикувана е през хиляда деветстотин и десета година. Брам Стокър е работил за сър Хенри Ървинг, един от най-великите викториански актьори. Освен че бил негов личен секретар, Стокър управлявал и театър „Лисеум“ близо до Странд, който бил собственост на Ървинг. Именно като негов служител Стокър написал най-добрите си книги, включително „Дракула“. Боготворял Ървинг и мнозина са на мнение, че именно той е прототипът на граф Дракула.

— Това не го бях чувал.

— Истина е — увери го тя. — През хиляда деветстотин и трета година Стокър решил да закупи земи от името на сър Хенри и така попаднал на една много интригуваща легенда. Това станало в Котсуолд, близо до Глостършър и селцето Бизли.

Тя разтвори червената книга на страницата със съдържанието и продължи:

— Стокър изпитвал силно влечение към всякакви измами и мошеничества. Ето какво пише той на едно място: „Самозванците и измамниците със сигурност ще процъфтяват под една или друга форма, докато човешката природа е такава, каквато е, а обществото с готовност приема да бъде мамено“. Така той стигнал до идеята за тази книга, в която описва някои прочути измамници, а и други, не чак толкова прочути.

Малоун сведе очи към съдържанието. Повече от трийсет имена, изпълващи почти 300 страници. Скитникът евреин. Вещици. Жени, представящи се за мъже. Фалшивият дофин. Доктор Ди.

— Освен романи и разкази Стокър е написал и четири документални книги — добави мис Мери. — При това без никога да отсъства от работното си място. Останал да служи на великия актьор чак до смъртта му през хиляда деветстотин и пета година. Самият той умрял през хиляда деветстотин и дванайсета година, а тази книга излязла две години преди смъртта му. Спомних си за нея веднага след като прочетох материалите във флашката.

Показалецът й докосна последната част в съдържанието, започваща на страница 283-та. Момчето от Бизли.

Малоун внимателно прелисти книгата и започна да чете. Но само след няколко реда вдигна глава и смаяно промълви:

— Не може да бъде!

— Защо да не може, господин Малоун?

Катлийн се сбогува с уредника и напусна Инс ъф Корт. Беше ясно, че не само тя, но и Антрим е бил изигран. А след това нея я изпратиха в Оксфорд.

Аз съм в управата на Инър Темпъл. Член съм от петдесет години.

Това бяха думите на Матюс.

После, вече в Оксфорд, по въпроса за Ордена на Дедал:

Човекът, който е разговарял с вас в параклиса, принадлежи към група, с която вече сме се сблъсквали. Именно нейни членове са причакали преди това Блейк Антрим в Инър Темпъл.

Но именно Матюс бе уредил чрез ковчежника на Инър Темпъл да бъде използвана църквата. А не някакъв Орден на Дедал.

Какво ставаше тук? Подозренията й се превърнаха в тотално недоверие.

Телефонът й завибрира. Тя го измъкна от джоба си и погледна номера, изписан на дисплея. Матюс.

— Върнахте ли се в Лондон? — попита той.

— Както заповядахте.

— В такъв случай тръгвайте към книжарницата, която се намира на Риджънт стрийт и Пикадили Скуеър. Името й е „Всякакви стари книги“. В момента там се намира онзи американски агент Котън Малоун, а с него може би е и Иън Дън — момчето, което търсим. Вероятно и флашката.

— Ами Антрим?

— Ситуацията се промени. Изглежда, именно Антрим е изпратил Малоун да открие Иън Дън и флашката. Ясно е, че тя не е у Антрим, затова искам да установите контакт с Малоун и да я приберете. Използвайте всички средства, но действайте бързо.

Тя се запита защо.

— Господин Малоун ще открие, че има причини да се тревожи.

Гари последва Антрим към друга маса, върху която лежеше някаква книга, скрита под стъклен капак — като онези, които използваше майка му за торти и сладкиши.

Антрим вдигна капака.

— Тази я пазим много внимателно, защото цялата е във восък — поясни той.

— Господин Антрим, защо…

— Наричай ме Блейк.

— Родителите ми твърдят, че винаги трябва да се отнасям с уважение към по-възрастните.

— Добър съвет, но само ако възрастният е съгласен.

— Предполагам, че всичко е наред — усмихна се той.

— Абсолютно.

На Гари не му беше удобно да превключи на малки имена, но замълча и насочи вниманието си към книгата.

— Това е дневникът на Робърт Сесил, най-важният човек в Англия между хиляда петстотин деветдесет и осма и хиляда шестстотин и дванайсета година. Той бил пръв министър по време на управлението на Елизабет Първа и Джеймс Първи. Хайде, разгърни я.

Трошливите като чипс златистозелени страници с накъдрени краища бяха плътно запълнени с ръкописен текст, съдържащ букви и символи.

— Седемдесет и пет хиляди знака, разположени на сто и пет страници — поясни Антрим. — Всичките закодирани с шифър, неразгадаем за специалистите от хиляда шестстотин и дванайсета година до днес. Но ние успяхме да го разбием.

— Какво пише вътре?

— Неща, които могат да променят историята.

Антрим изглеждаше горд от това постижение.

— Трудно ли беше да го разбиете?

— Получихме голяма помощ от съвременните компютри, помогна ни и онзи камък, който ти показах преди малко. Символите върху него съвпадат с използваните в тази книга. Слава богу, че Сесил го е запазил като ключ.

— А аз мисля, че самото използване на шифър е губене на време — отсече Гари.

— И ние мислехме така — усмихна се Антрим. — Но това беше, преди да проучим що за човек е бил Робърт Сесил. Баща ти вече спомена някои неща, които е прочел във флашката. Всичко изглеждаше съвсем на място, когато опознахме Сесил… — Той посочи компютрите. — За щастие, тези машинки са способни да разбият далеч по-сложни кодове от неговия.

Гари разглеждаше страниците.

— Тази книга е на четиристотин години, а? — подхвърли той.

— До последната страница.

Момчето набра кураж и зададе въпроса, който го измъчваше от доста време насам:

— Помня онзи летен ден, когато се срещнахме в мола. Откъде познаваш майка ми?

— Преди години бяхме приятели. Тогава тя живееше в Германия, където работеше баща ти.

Той не знаеше почти нищо за времето, когато баща му бе служил във флота. Имаше само бегла представа за миналото. Боен пилот, служил в различни части на света, преди да стане военен адвокат.

В мазето им все още имаше голям пластмасов контейнер, пълен с униформи, кепета и снимки. Веднъж вече се беше ровил в него, но май беше дошло времето да повтори упражнението.

— А онази среща в мола беше първата между вас след всичките тези години, така ли? — попита той.

— Шестнайсет — кимна Антрим. — После ме преместиха на друго място, тях — също.

Момчето сведе поглед към шифрованите страници в ръцете си.

— Майка ти никога ли не ти е разказвала за престоя им в Германия? — попита Антрим.

Гари вече беше направил своите изчисления. Преди шестнайсет години той дори не е бил роден. Дали пък Блейк Антрим не е познавал мъжа, с когото майка му бе имала връзка?

— Веднъж тя спомена, че по онова време отношенията им с татко били доста обтегнати. И двамата имали свой живот. Случайно да знаеш с кого се е срещала мама?

Антрим помълча известно време, забил изпитателен поглед в лицето му. После промълви:

— Всъщност знам.

27

Последният монарх от династията на Тюдорите, кралица Елизабет I, умряла неомъжена. След смъртта й през 1603 г. Англия се раздирала от бунтове и безредици, жертва на които станали и благородници с кралска кръв в жилите. Синът на Джеймс I бил обезглавен, а по време на Републиката синът на Чарлс II — Уилям II, бил принуден да отстъпи престола на Уилям III. След смъртта на Уилям, който не оставил наследници, на престола се възкачила Ана, дъщерята на Джеймс II, която управлявала дванайсет години. Мястото й заел Джордж I, наследник по майчина линия на Джеймс I. Неговите наследници все още седят на английския престол.

Съществуват конкретни доказателства, че на млади години кралица Елизабет била посветена в някаква тайна, която ревниво пазила до края на дните си. За нея периодично споменават историци и така тя стига до наши дни.

Ето какво пише сър Робърт Тируит в писмо до лорд Съмърсет през 1549 г., когато принцеса Елизабет е едва 15-годишна:

Мястото, известно на широката публика като Бизли, било много различно от онова, което представлява днес. То се намира в Съри в съседство с голямо гробище — доста подходящ избор предвид факта, че там се провеждали състезания по стрелба. Най-интересна в областта е къщата „Овъркорт“, която някога е била център на имението „Бизли“. Тя се издига на крачка от църковното гробище, от което я дели само един плет. Запазен е нотариалният акт на къщата, която понастоящем е собственост на фамилията Гордън. В него изрично е подчертано, че тя е част от зестрата на кралица Елизабет. Но с течение на времето прилежащото й имение преминавало от едни ръце в други и накрая останала само къщата. По естествени причини младата принцеса прекарала част от живота си в нея. Запазена е дори стаята, която е обитавала.

Тук е мястото да отбележим и друг важен факт по отношение на Бизли през първата половина на XVI в. — достъпът от Лондон бил сравнително лесен за всички, които биха желали да отидат там. Ако се тегли права линия по картата, ще се види, че наблизо са Оксфорд и Сайрънсестър. Те били утвърдени областни центрове главно заради хубавите пътища, по които се стигало до тях.

По традиция малката принцеса Елизабет в компанията на гувернантката си посещавала Бизли всяко лято най-вече заради прекрасния въздух в района на Котсуолд Хилс. Здравословният климат бил добре известен на баща й и останалите хора около нея. При поредното си пребиваване в „Овъркорт“ гувернантката й Кейт Ашли получила съобщение, че кралят възнамерява да пристигне тук, за да види малката си дъщеря. Но малко преди оповестения час на пристигането му се случила истинска катастрофа. Детето, което по принцип си било болнаво, изведнъж развило силна треска и умряло още преди да му се окаже медицинска помощ. Лейди Ашли се страхувала да каже на баща й, защото Хенри VIII бил известен с раздразнителния си нрав, от който страдали най-близките около него. Изплашена до смърт и обзета от отчаяние, лейди Ашли скрила тялото и отишла в селото да търси момиченце на същата възраст, което да замести принцесата, за да се отложи моментът на разкриване на тъжния факт до след заминаването на Негово Величество. Но в селцето живеели малко хора и нямало нито едно момиченце.

Времето минавало и отчаяната лейди Ашли стигнала до опасното решение да замести мъртвата принцеса с някое момче на нейната възраст — разбира се, ако откриела такова. И се заловила за работа, без да мисли за последиците. Сетила се за едно момче, което познавала и което идеално отговаряло на условията. На всичкото отгоре било хубаво и живеело наблизо. Гувернантката му облякла роклята на принцесата, която му ставала, тъй като двете деца били горе-долу с еднакъв ръст. Когато се появил конният авангард на краля, бедната жена вече можела да диша по-спокойно.

Визитата преминала успешно. Хенри не разбрал нищо. Всичко се случило много бързо и неизбежната мълва била изпреварена. Елизабет изпитвала истински ужас от баща си и по време на редките му визити се държала изключително затворено. Така се случило и този път. Кратката им среща не предполагала безсмислени догадки от страна на краля.

Последвало естественото възмездие на такава измама. Тъй като никой не може да съживи мъртвите, а властният монарх, който не търпял никакво неподчинение, смятал, че може да разчита на малката си дъщеря като пионка в сложния политически шахмат, в който бил затънал до гуша, посветените в тайната не смеели дори да помислят да я споделят с някого. За щастие, те били много малко. Ако тази история изобщо е вярна, за нея знаели трима души — разбира се, с изключение на малкия самозванец. Те били: 1. Кейт Ашли; 2. Томас Пари и 3. родителят на момчето, заменило мъртвата принцеса. Аз имам достатъчно валидни основания да направя заключението, че критичният период за разкриване на измамата в Бизли била годината до юли 1546-а. Времето преди и след тази дата просто не отговаря на условията.

— Никога не съм чувал тази история — вдигна глава Малоун.

— Защото тя си остава в Бизли чак до времето, когато Брам Стокър попада на нея. Може би е само една легенда, но векове след смъртта на Елизабет Първа жителите на Бизли празнували Първи май като обличали някое момче с елизабетински костюм. Не мислите ли, че това е доста странно, ако в него няма някаква истина?

Малоун не знаеше какво да каже.

— Не се правете на толкова шокиран — подкани го мис Мери. — Просто си представете, че това е чиста истина.

Той правеше именно това, опитвайки се да прозре дали този факт ще му прозвучи достатъчно смислено цели четири века по-късно, за да трябва ЦРУ да организира сложна операция за неговото изясняване.

— Придобива известен смисъл само в контекста на онова, което е известно за първата Елизабет — добави мис Мери.

А той вече се опитваше да си спомни всичко, което знаеше за последната кралица на Тюдорите.

— Тя живяла до дълбока старост, но никога не се отдала на мъж — продължи мис Мери. — Същевременно обаче съзнавала дълга си да осигури наследник от мъжки пол и знаела през какви мъки е минал баща й, за да се сдобие със син. В нейния случай и дъщеря би била достатъчна, но тя съзнателно се отказала да има дете и многократно го заявявала публично.

В съзнанието му изплуваха забележителните думи на кралицата, казани по този повод: Аз няма да се омъжа дори да ми доведат сина на испанския крал или който и да е друг велик принц.

— Трябва да поговорим повече за това.

Тя бръкна в джоба си и му подаде сгънато листче.

— Сестра ми е експерт по всичко елизабетинско и може да ви помогне далеч повече от мен. Вече говорих с нея. Тя се смая от онова, което й казах, и с удоволствие ще чака да се свържете с нея още утре.

Малоун с готовност прие.

— Тя живее в Източен Молси — добави мис Мери.

Трябва да предам информацията на Антрим, помисли си той, а на глас каза:

— В момента най-важното е да открия Иън и компютърната флашка.

— Той ви чака горе — усмихна се мис Мери. — Беше сигурен, че ще се появите още преди края на деня. — Тя посочи към дъното на помещението. — Зад лавиците и надясно.

Няколко клиенти излязоха през входната врата, а още няколко влязоха в книжарницата.

— Нали може? — попита Малоун и взе книгата на Стокър. Погледът му се спря върху листчето с цената, показващо се между страниците. — Двеста паунда. Скъпичко…

— Получих я в резултат на сделка. Виждала съм да я продават и за повече.

— Приемате ли „Американ Експрес“?

Тя поклати глава.

— Подарявам ви я, като на колега. Ще ви я запазя под щанда.

Той благодари и пое към втория етаж.

И неговата книжарница в Копенхаген беше многоетажна. Магазинът се помещаваше на приземния етаж, а вторият и третият служеха за склад на огромните му запаси от книги. На последния се намираше апартаментът, който от година насам наричаше свой дом. Това място беше с почти същото разположение, но само на три етажа. Когато стигна горе, завари Иън в един доста просторен апартамент.

— Защо избяга? — попита го той.

— Трябва да видиш това — каза момчето, изправено до прозореца.

Малоун пристъпи към него и погледна навън. На отсрещния тротоар стояха двама мъже.

— Пристигнаха преди минута, остави ги някаква кола.

Мъжете не помръдваха от мястото си въпреки потоците от хора, които сновяха около тях.

— Изглеждат ми подозрителни — заяви Иън.

И Малоун мислеше така.

Двамата мъже прекосиха платното и се насочиха право към входа на книжарницата.

28

Антрим дълго беше чакал този момент. Разбираше, че трябва да действа внимателно, но разполагаше с кратък срок. Единствената му надежда беше Гари Малоун да поиска повече време. Благодарение на скритото наблюдение и подслушване в Джорджия той беше придобил приблизителна представа за случилото се между майка и син. Директният интерес на момчето към миналото на майка му сочеше, че между двамата се бяха състояли и други, по-откровени разговори очи в очи.

— С кого се е срещала майка ми? — попита го Гари. — Не ми каза нищо по този въпрос.

— Нима е толкова важно? — отвърна той, надявайки се момчето да разбере, че за да получи, трябва и да даде.

— Става въпрос за баща ми — отвърна Гари. — Всъщност за друг баща. Истинския, родния, или както там ги наричат. Майка ми е имала връзка, от която съм се родил.

— И как се чувстваш от това?

— Не знам какво да мисля. Но ме е лъгала дълго време. Също и баща ми.

Той чакаше този момент още от първата им среща в мола. Беше имал връзки с много жени, но доколкото знаеше, нито една от тях не беше забременявала. Вече беше започнал да мисли, че времето да бъде баща е безвъзвратно отминало, но признанието на Пам Малоун промени всичко. И сега най-после беше получил шанса, който тя никога не би му предложила. Макар че и яростното отричане в началото беше достатъчен повод да го заинтригува. За каква се мислеше тая жена, по дяволите?

Той направи усилие да скрие усмивката си. Тази операция нямаше как да претърпи провал. Нещата се бяха развили по най-добрия начин.

— Ела с мен — обърна се към Гари той.

Насочиха се обратно към офиса. Собственикът на склада беше убеден, че става въпрос за предварителна подготовка на нов бизнес от страна на наемателя — някакво производствено предприятие, а Антрим е част от екипа. До този момент никой не беше задавал въпроси, никой не се беше мяркал. Може би защото наемът беше платен предварително. До вратата на офиса имаше още една, на тоалетната. Той я отвори, включи осветлението и направи знак на Гари да се приближи.

— Погледни очите си — махна към огледалото Антрим. — Какъв цвят са?

— Сиви. Винаги са били такива.

— Но очите на майка ти са сини, а тези на баща ти — зелени. А сега виж моите…

Гари бавно вдигна глава и се втренчи в ирисите му.

— Сиви са — установи той.

Антрим не каза нищо, оставяйки мълчанието да свърши своето. И това се случи.

— Майка ми се е срещала с теб?!

Той кимна.

— Но и на теб не е казала нищо, нали? — Гари бе шокиран.

Антрим поклати глава.

— Не и до онзи момент в мола, в който те зърнах с очите си. След това отидох в службата й и я притиснах. Така разбрах истината.

— Нищо не ми каза за това — каза Гари.

— Страхувам се, че не е искала ние с теб да разберем каквото и да било.

— А ти как успя да откриеш мен и баща ми? — попита момчето. — Как изобщо се озовахме тук?

Нямаше начин да му каже истината. Че беше наблюдавал него и майка му, че беше уредил Малоун да придружи Иън Дън до Лондон.

— Едно от онези щастливи съвпадения, които се случват в живота — отбеляза той.

Разбира се, нямаше как да му каже, че Норс и Дивийн работят за него, а „отвличането“ на Гари беше фалшиво, организирано не само за да се срещнат баща и син, но и за да накарат Малоун и Гари да изпитат чувство на благодарност. Естествено, хората му трябваше да хванат и Иън Дън. След бягството на хлапака му се наложи да нанесе известни корекции в плана си. Насочени главно към поддържане интереса на Малоун.

— Аз съм родният ти баща — обяви той.

Гари не знаеше какво да каже. От известно време насам се опитваше да преглътне факта, че друг мъж е причината за появата му на този свят. Искаше да знае кой е той, но майка му упорито отказваше да каже истината.

А сега този мъж стоеше пред него. Дали обаче е истинският?

Явно съмнението се беше изписало на лицето му, защото Антрим сложи ръка на рамото му и каза:

— Има един сигурен начин да се уверим дали е така. ДНК тест.

— Може би наистина трябва да го направим.

— Предвидих този отговор — кимна Антрим. — В офиса имам тампони. Леко потъркване в устата ще бъде достатъчно. А в града има една лаборатория, която ще свърши останалото.

— Но ние и двамата знаем какви ще бъдат резултатите, нали?

— Разбира се — кимна Антрим. — Лицето ти, очите, фигурата… Те са моите. А и майка ти си призна. Но аз искам да отстраним и най-малките съмнения.

Гари не беше подготвен за това. Може би защото вече беше стигнал до заключението, че никога няма да срещне истинския си баща.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Ще се опознаваме. Досега не сме имали този шанс.

— А татко?

— Ще му кажем, когато се върне.

По някаква причина момчето се притесняваше от един такъв разговор. Чувстваше се странно. Двама бащи. Всеки от тях различен.

Антрим отново усети безпокойството му.

— Не се тревожи. Котън изглежда свестен човек. Може би и той ще изпита облекчение.

Може би.

Антрим направи всичко възможно да разсее тревогата на момчето, но на практика нямаше намерение да споделя нищо с Малоун. Досега не беше мислил как да постъпи, след като разкрие истината пред Гари. Искаше да види реакцията му. А тя се оказа добра.

Съмняваше се, че в живота на момчето има място за двама бащи. Със сигурност щеше да се чувства странно. Но този въпрос вече не стоеше на дневен ред. Защото това беше неговото момче. Във вените му не течеше нито капка кръв от Котън Малоун.

Един баща бе напълно достатъчен. Истинският.

Решението беше взето. Операция „Измамата на краля“ щеше да приключи. Той щеше да получи пет милиона паунда от Ордена на Дедал.

Но му трябваше и още нещо. Смъртта на Котън Малоун.

29

Малоун се стрелна към вратата, после изведнъж се закова в горния край на стълбището. Подобно на къщата му в Копенхаген, и тук стълбите се извиваха надясно, но площадките бяха с една по-малко. Иън беше зад него.

— Стой тук! — шепнешком му заповяда Малоун.

— Мога да се грижа за себе си.

— Сигурен съм, че можеш. Но мис Мери може би е в опасност, а аз не мога да ви покривам и двамата.

— Окей — моментално схвана момчето. — Иди да й помогнеш.

Малоун насочи показалец в гърдите му.

— Искам те тук, ясно?

От двете страни на стълбището имаше дървен парапет. Малоун се хвана за тях, повдигна се и се хлъзна към първата площадка. По същия начин преодоля и втората, след което спря и напрегна поглед към вътрешността на магазина, от който го деляха последните стъпала. Те бяха петнайсет на брой, а всяко от тях можеше да издаде присъствието му с типичното за дървото скърцане.

Преди да вземе решение обаче, той зърна някаква сянка между лавиците на книжарницата. А след нея и мъж, който тръгна към стълбището.

Малоун бързо се оттегли назад, спря на втория етаж и надникна през парапета. Единият от мъжете от улицата крачеше право към него. Изчака го да стигне до средата на стъпалата, после отново използва парапета. Вдигна се на ръце, залюля се и заби подметките си в лицето му.

После пусна парапета и затрополи надолу по масивните букови стъпала след непознатия, който се търкаляше пред него. Там той направи опит да се изправи, но юмрукът на Малоун отново го запрати на пода. Последва бързо претърсване, в резултат на което пръстите му стиснаха ръкохватката на 9-милиметров автоматичен пистолет.

Пое предпазливо напред. Три редици с книги го деляха от щанда.

— Насам — обади се мъжки глас. — Чакаме те.

Малоун отмести поглед към входната врата, която беше затворена. Зад стъклото се мяркаха неясните фигури на минувачите. Един от тях спря, натисна бравата, после си тръгна.

Малоун стисна пистолета и предпазливо тръгна напред. Стигна до третия ред лавици и надникна.

Вторият мъж беше хванал мис Мери отзад и бе опрял дулото на оръжието си в слепоочието й.

— Бавно и внимателно! — предупреди го той.

Малоун насочи пистолета си към него.

— Какво искате?

— Флашката.

Кой е този тип? И как го беше открил чак тук?

— Флашката не е у мен — спокойно обяви той, продължавайки да държи непознатия на мушка. Беше готов да гръмне негодника при първата появила се възможност.

— Тя е у момчето — заяви мъжът. — Къде е то?

— Откъде знаеш, че е у него?

— Искам я и толкова.

— Дай му я — неочаквано се обади мис Мери.

В гласа й нямаше страх.

— У теб ли е? — учудено попита Малоун.

— В металната кутия под щанда.

Това беше новина за него. Но в очите на жената видя увереност, която го успокои. Беше ясно, че тя иска той да го направи.

Промъкна се към щанда. Мъжът и жертвата му стояха в далечния му край, от външната страна. Малоун мина зад щанда, наведе се и напипа металния контейнер. Отвори капака с лявата ръка, докато дясната с пистолета продължаваше да държи мъжа на мушка. В кутията имаше банкноти и монети, между които беше сгушена и компютърна флашка със същата форма и размери като онази, която вече познаваше.

Той я извади.

— Хвърли ми я! — заповяда мъжът.

Малоун се подчини.

Иън се спусна от горния етаж по начина, по който го беше направил Малоун — с крака във въздуха и ръце, вкопчени в парапета. Стигна до долния край на стълбите и успя да зърне някакъв мъж, опрял пистолет в слепоочието на мис Мери.

Уплаши се за нея. Тя беше единственият човек на света, който се бе държал мило с него. Без да иска каквото и да било, без да очаква нищо. Просто беше загрижена за него. Предложението й да спи в книжарницата и да пази книгите беше начин да се увери, че той няма да мръзне по улиците. И двамата знаеха, че е така, но не го обсъждаха.

Преди да тръгне насам, той се беше отбил в онази къща да прибере торбичката с книгите, които го свързваха с нея. Достатъчно беше да ги зърне, за да си представи книжарницата, мекия й глас и внимателното й отношение. Ако някога станеше така, че да има майка, много би искал тя да прилича на мис Мери.

До него долетяха гласовете на Малоун и мис Мери, които говореха за флашката в металната кутия. Той се усмихна. Тази жена наистина си я биваше.

После чу как непознатият заповядва на Малоун да му я хвърли и моментално се възползва от мига на хващането, за да измъкне някаква книга от близката лавица.

Успееше ли да го изненада, Малоун щеше да има време да действа.

Вдигна книгата над главата си и извика:

— Хей, педал!

Малоун чу подвикването на Иън и видя книгата, която летеше във въздуха. Мъжът вдигна ръка да се предпази и той веднага се възползва, насочвайки пистолета в главата му. Но преди да натисне спусъка, мъжът направи рязък скок вляво.

— Залегни! — изкрещя Малоун.

Мис Мери се хвърли на пода. Малоун стреля към лавиците, зад които беше изчезнал непознатият, внимавайки с прицела.

Къде бе Иън?

Успя да се добере до първия ред лавици и погледна към дъното на помещението.

Зърна някаква сянка и хукна по пътеката между последната лавица и прозорците, като използваше за прикритие дебелите дъски.

— Залегнете, и двамата! — отново изкрещя той на мис Мери и Иън.

Поне бе осигурил входната врата.

Но после си спомни нещо друго. Стълбището.

Сякаш в отговор на мислите му от там долетя тропот на крака и той хукна към вратата, която водеше към горните етажи. Пое предпазливо нагоре по стъпалата, като се придържаше към стената. Бърз поглед му позволи да зърне фигурата на непознатия на горната площадка.

Два куршума бръмнаха във въздуха и звъннаха в циментовия под на трийсетина сантиметра от краката му. Зад гърба му мис Мери и Иън потърсиха укритие зад щанда. Уверил се, че те са добре, Малоун изстреля два патрона за разчистване на пътя и се втурна нагоре по стълбите.

Стигна до площадката на горния етаж и се залепи за стената. Вратата пред него водеше към помещенията на втория етаж. Стаята зад нея беше празна, но той забеляза отворения прозорец в дъното. Втурна се натам и надникна. Непознатият се спускаше по противопожарната стълба. Миг по-късно се стопи в мрака.

Разнесоха се нови изстрели от долу, в книжарницата. Шум от счупени стъкла. После още изстрели.

Катлийн надникна през витрината на „Всякакви стари книги“ и видя някаква жена и младо момче, изправени зад щанда. Край една от лавиците вдясно се надигаше мъж, който дръпна крачола на панталоните си и измъкна пистолет, прикрепен с тиксо към глезена му. Тя бръкна под палтото си за оръжието, което беше получила от Матюс, и се опита да завърти топката на вратата.

Оказа се, че е заключено. Тя ритна долната част, която беше от дърво, но вратата издържа.

Мъжът тръгна към края на редицата книги с пистолет в ръка. Жената и момчето не забелязваха нищо.

Катлийн отстъпи крачка назад и вдигна пистолета. Мъжът я видя и се просна на пода. Миг преди куршумът от оръжието на Катлийн да пръсне стъклото в горната част на вратата.

Навсякъде се разлетяха ситни късчета стъкло. Хората по тротоара се разбягаха. Някаква жена изпищя.

Катлийн огледа вътрешността на книжарницата, но мъжът беше изчезнал. Миг по-късно се появи между лавиците, вдясно от нея. По-далече от жената и момчето, но самата тя се оказа в обсега на оръжието му. Измести се наляво и отново стреля, този път през дупката в счупеното стъкло.

Противникът й се скри зад близката лавица, която изглеждаше направена от солидно дърво. От дулото на пистолета му излетяха пламъчета.

— Всички долу! — изкрещя Катлийн и се просна по очи на тротоара.

Повечето минувачи се бяха разбягали, част от тях тичаха по уличното платно.

Няколко души лежаха на студения асфалт. Три куршума свирнаха в тяхна посока. Зад гърба й се появиха още хора, които бяха забелязали бъркотията, но не знаеха какво става. Някой със сигурност щеше да пострада.

Катлийн отново насочи вниманието си към книжарницата. Точно навреме, за да зърне как мъжът изскача от входа и се смесва с тълпата. Тя се надигна и се прицели.

Но нямаше как да стреля, защото на тротоара имаше твърде много хора.

Малоун се спусна надолу по стълбите.

— Иън! Мис Мери!

Шумът от улицата нахлуваше през счупеното стъкло на входната врата.

— Тук сме! — обади се мис Мери.

Той се втурна към щанда и с облекчение установи, че и двамата са живи и здрави. После забеляза новото лице на три метра от тях. Жена. Над трийсет, с къса кестенява коса, слаба и привлекателна, облечена в бежово палто. В дясната си ръка държеше пистолет, насочен във вратата.

— Коя си ти, по дяволите? — попита той.

— Катлийн Ричардс, агент от АБТОП. Тук съм по служба.

Като агент на Министерството на правосъдието му се беше случвало да работи с Агенцията за борба с тежката организирана престъпност.

— Защо си тук?

— Надявам се вие да отговорите на същия въпрос, господин Малоун.