Измамата на краля

Бележки на автора

За написването на този роман се наложи да пътувам до Англия два пъти. Вторият ми престой се удължи по неволя, защото точно тогава изригна онзи вулкан в Исландия, който доведе до временно спиране на целия въздушен трафик. Аз обаче се възползвах добре от допълнителните три дни и обиколих доста места в компанията на съпругата ми Елизабет, които по-късно намериха място в романа.

Но сега е време да отделим фактите от измислиците.

Последните мигове от живота на Хенри VIII (описани в Пролога) са предадени достоверно. Повечето от репликите на краля съществуват в различни исторически източници. Той действително е умрял в отсъствието на децата си, а присъствието на Катрин Пар край смъртното му ложе не е доказано. Разбира се, споделянето на тайната на Тюдорите с последната съпруга на Хенри е моя измислица. Смъртта на Хенри VII в двореца „Ричмънд“ (Глава 10) е описана достоверно. Присъствието на наследника му е добавка от моя страна. В това отношение много ми помогнаха записките на сър Томас Райътсли.

Много хора са убедени, че Лондонската общинска полиция е Скотланд Ярд, но аз реших да използвам истинското й наименование. Това се отнася и за Сикрет Интелиджънс Сървис, която е по-известна като МИ6. А Агенцията за борба с тежката организирана престъпност (АБТОП) (Глава 3) е английската версия на ФБР.

Замъкът „Уиндзор“ и параклисът „Сейнт Джордж“ са великолепни паметници на културата. Там е погребан Хенри VIII — в саркофага под мраморната плоча, както е описано в Глава 3. Епитафията е цитирана точно, както и фактът, че гробът на Хенри е бил отворен през 1813 г.

Коректно са описани Флийт стрийт и Сити (Глава 9), а също и Инс ъф Корт (Глава 10). Някога днешните Мидъл и Инър Темпъл са били главната крепост на тамплиерите. Средновековното поземлено дарение на адвокатите от Хенри VIII и Джеймс I е потвърден исторически факт (Глава 13). То включва Пъмп Корт и Голдсмит Билдинг (Глава 58), като аз си позволих някои промени във втория. Историята в Глава 10, в която се твърди, че Войната на Розите е започнала в градините, също се приема за достоверна, макар че никой не знае със сигурност дали това е било така. Инс ъф Корт се управляват от Съвет на старейшините начело с ковчежника (Глава 26). Комплексът се използва едновременно като учебен център и управленска структура за обикновените членове и ролята му е много близка до тази на щатските адвокатски асоциации в Съединените щати. Описаната в Глава 10 Мидъл Темпъл е може би най-историческата част на Инс ъф Корт, но кръглата Темпъл Чърч е най-известната (Глави 9 и 10). Килията на покаянието в църквата (Глава 12) е отворена за посетители. Съгласно специален кралски указ Инс ъф Корт трябва да поддържа Темпъл Чърч като място за молитви на вярващите (Глава 13).

Орденът на Дедал е не само творение на Томас Матюс, но и мое. Но самата легенда за Дедал (Глава 12) е заимствана от митологията. Дворецът „Нонсъч“ (Глава 25) е съществувал някога. Изчезването му също е описано достоверно. Символите в него (Глава 25) са художествена измислица, но се базират на използваните в Шифъра на Копиале (изображението на който се намира в Глава 15). Аз само адаптирах този германски ръкопис, съдържащ 75 000 знака, към тази изцяло английска история. Едва наскоро комбинацията от абстрактни символи и букви от латинската и старогръцката азбука бе напълно разшифрована.

В тази книга присъстват още много популярни места. Брюксел с прочутия си Manneken Pis („Пикаещото момченце“) — Глави 16 и 20; Портман Скуеър и хотел „Чърчил“ (Глава 35), „Пикадили Съркъс“ и лондонският театрален квартал (Глава 25); Малката Венеция със своите издължени лодки и тесни канали (Глава 4), катедралата „Сейнт Пол“ и Галерията на шепота (Глава 5), Уестминстърското абатство и параклисът на Хенри VII (Глава 36), „Оксфорд Съркъс“ (Глава 8) и хотел „Горинг“ (Глава 54). Изумително място е и Лондонският Тауър (Глава 17), в който се намира Залата с кралските съкровища (Глава 45, 48). Лондон действително лежи върху повече от сто километра подземни реки, всяка от тях вкарана в лабиринт от тунели. Най-голямата и известна от тях е Флийт (Глава 58, 59). Подземната зала, описана в Глава 59, е изцяло мое творение, въпреки че подобни тунели и пещери непрекъснато се откриват в района на Лондон.

Богатството на Тюдорите, за което се споменава в Глава 15, действително е съществувало. Хенри VII натрупал огромно количество злато и сребро, което Хенри VIII увеличил, като затворил абатствата. Изчезването на това съкровище по времето на невръстния крал Едуард VI остава загадка и до днес.

Оксфордският Джизъс Колидж (Глава 16) бил основан по времето на Елизабет I. Неговата централна зала е описана точно, включително портретът на кралицата, който все още е там. Също така точно са пресъздадени параклисът и дворът (Глава 18).

Уилям и Робърт Сесил (Глава 16) са исторически личности. Добре документирани са близките отношения на Уилям с Елизабет I, включително закрилата, която той й осигурява по време на кървавото управление на нейната сестра Мери. Той е нейният държавен секретар, който й служил чак до смъртта си. Наследил го синът му Робърт. Двамата Сесил играли важна роля по време на дългогодишното й царуване. Но влиянието и ефективността на Робърт намалели към края на живота му. Унизителното стихче, цитирано в Глава 36, а също така и прякорът „Лисицата“ са абсолютно реални. Дневникът на Робърт Сесил, за който за пръв път се споменава в Глава 15, е плод на моето въображение, но голямото количество историческа информация в него е доказана истина (Глава 47, 49). Робърт Сесил лично надзирава погребението на Елизабет I и последвалото изграждане на нейната гробница в Уестминстър (Глава 52). Негова идея е и преместването на тленните й останки в гроба на Мери, а също така и странните надписи върху надгробната плоча (Глава 36).

В сърцевината на тази история е абсолютно реалната драма на Абделбасет ал Меграхи (Глава 37, 46) — бивш агент на либийското разузнаване, осъден за убийството на 270 души във взривения над шотландското селце Локърби самолет на американската авиокомпания „Пан Ам“. През 2009 г., вече болен от рак, Ал Меграхи бил прехвърлен в Либия, където умрял през 2012 г. Много спорове са свързани с т.нар. „хуманитарен“ акт, като главната роля в тях играели английските тайни служби, които не се опитали да убедят шотландското правителство да не освобождава терориста. Съединените щати били твърдо против този акт, като до ден-днешен не са известни мотивите, които стоят зад него. Операция „Измамата на краля“ е изцяло плод на въображението, но идеята, че Съединените щати биха потърсили чувствителна информация, за да притиснат свой съюзник, съвсем не е изключена.

Хемптън Корт действително е едно впечатляващо място, а сцените, които се разиграват в него (Глава 37,38, 39), са описани в съответствие с обстановката. Галерията на призраците наистина съществува, както и портретите на Тюдорите, изложени там и описани в Глава 38. Апартаментът „Къмбърленд“, градините, пристаните, кухните, игрището за голф и подземните тунели (Глава 42) — всичко това съществува. Моя измислица е единствено вратата между винарската изба и някогашната канализация.

Абатството „Елекфрайърс“ отдавна не съществува, но станцията на метрото си е там (Глава 56, 57). По времето, когато се развива действието (преди две години), въпросната станция беше в процес на реконструкция, но днес е вече напълно завършена. Доколкото ми е известно, имплозивни заряди (Глава 3, 53, 62) не съществуват. Те са моя измислица, при която използвах физическите характеристики на няколко различни по състав експлозиви.

Елизабет I била изключително сложна личност. Тя никога не се омъжила и открито пренебрегвала дълга си да осигури наследник на престола. Всичко това повдига редица интересни въпроси. Тя била слаба, некрасива, самотна и за разлика от кръвните си роднини, изпълнена с постоянна енергия. Особеностите в характера й, описани в Глава 49 (и на други места в романа), са заимствани от исторически източници. Елизабет отказвала медицински прегледи, забранила да бъде аутопсирана, неизменно се появявала на публични места със силен грим и перука, обличала се в широки дрехи, скриващи цялото й тяло, и допускала до себе си съвсем ограничен кръг приближени хора. Това били Кейт Ашли, Томас Пари, двамата Сесил и Бланш Пари. Ако е имало някаква конспирация, тези петимата несъмнено са участвали в нея.

„Маската на младостта“ (Глава 16) наистина съществува. Затова всички портрети на Елизабет трябва да се възприемат с резерви. В романа се говори за пет такива. Заключенията са неизбежни: ние просто нямаме никаква представа как е изглеждала Елизабет I.

Самата Елизабет избира за свой наследник шотландския си братовчед Джеймс. Коронният съвет, оглавяван от Робърт Сесил (Глава 16), е доказан исторически факт. Цитираното изявление на Елизабет — Ще ме наследи човек с кралска кръв, а не някакъв негодник — се възприема като доказателство за неоспоримата й власт. Но прави впечатление мъглявостта на тези думи. Защо просто не е назовала наследника си? Странните думи обаче придобиват съвсем друг смисъл, ако приемем тезата, че тя наистина е самозванец. Историята мълчи по въпроса дали Елизабет е била наясно с плановете на Робърт Сесил да я наследи именно Джеймс. Повечето изследователи обаче са на мнение, че Сесил не би предприел нищо без личната й благословия. Действителна е и описаната в Глава 16 сцена на смъртното й ложе, по време на която се предполага, че тя е изразила категоричното си решение за наследник на престола. И желанието й било изпълнено: през 1603 г. короната преминава от Тюдорите към Стюартите без никакви възражения.

Скандална е и историята, която възникнала, докато младата принцеса Елизабет живяла при Катрин Пар и Томас Сиймур (Глава 21). Сиймур не криел апетитите си за сближаване с Елизабет и това принудило Пар да я отпрати от дома си. Малко след преждевременната смърт на Пар принцесата получила писмото, което обяснявало причините за преместването. Позволих си да променя няколко фрази от него (Глава 21). Тук е мястото да отбележа, че Пар била единствената личност (извън изброените по-горе съзаклятници), която би могла да разкрие извършената подмяна. За разлика от Хенри VIII тя прекарвала голяма част от времето си с младата Елизабет (Глава 52). Бившата кралица изпитвала дълбока ненавист към всичко, свързано с покойния й съпруг Хенри VIII. Затова е малко вероятно да е споделила с някого онова, което е знаела.

Хенри Фицрой е незаконният първороден син на Хенри VIII (Глава 40). Детайлите за него, включително за брака му с Мери Хауърд, са предадени точно. Не е известно дали Фицрой е станал баща, преди да почине едва 16-годишен. Но всички са единодушни, че приликата му с Тюдорите е забележителна, което означава, че ако е имал дете, и то е щяло да прилича на тях. Както е отбелязано в Глава 38, Мери била единственото от децата на Хенри VIII, която доживяла до четирийсет. Всичко останали умрели още преди да са навършили двайсет. Елизабет обаче доживяла до седемдесет, въпреки че в началото на царуването си се разболяла от едра шарка (Глава 38). Това било нетипично за дете на Хенри VIII.

В книгата си „Великите измамници“, публикувана през 1910 г. (Глава 25, 26), Брам Стокър пръв разказва легендата за момчето от Бизли. Текстът в Глава 27 е директен цитат от книгата на Стокър. Същото се отнася и за рецензията на „Ню Йорк Таймс“ (Глава 38).

Самият аз чух за пръв път легендата за момчето от Бизли по време на посещението си в селцето Или на север от Лондон. Стокър е първият автор, който е направил връзка между момчето от Бизли и Хенри Фицрой. Но едва ли някога ще разберем дали това е истина, или плод на творческа фантазия. Остава обаче един твърдо установен факт — всяка година на 1 май векове наред по улиците на Бизли шествало малко момченце, облечено в елизабетински костюм (Глава 27).

Защо? Никой не знае.

Гробницата на Елизабет и нейната сестра Мери в Уестминстър никога не е била отваряна. Ако в нея действително лежат костите на младата принцеса, за която се предполага, че е умряла на 13-годишна възраст, съвременната наука разполага с модерни технологии, които лесно биха установили дали това е истина.

Предварителните проучвания за този роман включваха задълбочен анализ на около 300 книги, свързани с Елизабет I. Много от тях съдържат необясними твърдения като цитираното в Глава 38. Например дословният откъс от американското издание от 1929 г. със заглавие „Кралица Елизабет“ с автор Катрин Антъни. Последният абзац от него със сигурност ще бъде запомнен: Тя отнесе всичките си тайни в гроба. Авторката не предлага никакви разкрития или обяснения на някаква тайна, оставяйки читателя в дълбоко недоумение.

Ако Елизабет I действително не е била онази, за която се е представяла, юридическата стойност на направеното през дългогодишното й управление автоматично ще бъде равна на нула (Глава 49, 56 и 63). Това се отнася и за масовите конфискации на земя в Ирландия, благодарение на които била създадена държавата Северна Ирландия (Глава 56). Всяко от даренията на ирландска земя, които кралицата прави на хилядите имигранти протестанти, ще бъде поставено под въпрос. По време на продължилите десетилетия размирици (Глава 56, 57, 59) загинали хиляди хора. Други хиляди станали жертва на насилствена смърт преди 70-те години на миналия век, когато избухнал конфликтът между юнионисти и националисти — конфликт, чиито корени се криели именно в управлението на Елизабет I. Повечето наблюдатели са единодушни, че омразата вътре в Северна Ирландия все още е жива. Тя просто клокочи под повърхността в очакване на основателна причина за подновяване на въоръжените стълкновения. А каква по-добра причина от новината, че цялото английско присъствие в страната се базира на една лъжа?

В Глава 63 Елизабет Макгуайър заявява на Котън Малоун, че историята има значение. И е абсолютно права.